Парижкият вариант

Четиринайсета глава

На двеста мили югоизточно от Тулон, Франция, военният кораб „Шарл дьо Гол“ тихо пореше водите в нощта — огромен морски звяр, смъртоносен и съвършен. Захранван от ядрени реактори PWR тип К-15, корабът поддържаше скорост двайсет и седем морски възела и оставяше след себе си искряща диря — безукорно права като прорез от бръснач.

Самолетоносачът „Шарл дьо Гол“ беше последната гордост на западноевропейския морски флот и тази нощ на борда му се провеждаше едно наистина знаменателно събитие. Неслучайно бяха взети всички мерки за сигурност и над кораба кръжаха десет бойни самолета „Ястребово око“, модел Е-2С. Екипажът на борда също беше нащрек и в пълна готовност да изстреля ракетите земя-въздух и осемте бойни снаряда „Джиат“ 20F2 при най-малкия сигнал за опасност. Почти всички видими отвън светлини на кораба бяха загасени.

Долу, в залата за конференции, бяха събрани петима висши военни, представители на най-големите европейски сили, и слушаха с повече или по-малко заинтересован вид своя домакин — френския генерал, заместник-главнокомандващ силите на НАТО за Европа — граф Роланд ла Порт. Генералът с царствена осанка, леко приведен поради високия си ръст, беше застанал пред огромната карта на Европа, окачена на стената, и беше вперил в събеседниците си немигащите си бледосини очи.

— Тук, господа — каза той, като посочи картата, — можете да видите всички новопоявили се на територията на Европа многонационални компании за производство на свръхмодерни оръжия и военно оборудване. Това са ВАЕ във Великобритания, EADS — с филиали във Франция и Великобритания, „Астриум“, което, както знаете, обединява ВАЕ и EADS — в Швеция, и Европейската военна авиация — в Италия и Великобритания.

Генералът се обръщаше към своите събеседници на английски, което не му беше особено приятно, като се има предвид, че всепризнатият език на дипломацията е френският, но беше принуден да се примири с това, тъй като се оказа, че по-голямата част от поканените тази вечер не владеят френски.

— Тези корпорации — продължи той със силно изразен френски акцент — действат в тясно сътрудничество и плодовете на съвместните им усилия вече са налице — самолетът „Евробоец“, военнотранспортният хеликоптер „Тигър“, ракетните снаряди „Буря“ и снарядите „Метеор“. Предстои създаването на системата за глобално разполагане „Галилео“ и на спътниковата разузнавателна система „Состар“. Надяваме се обсъждането на двата проекта скоро да приключи и да се премине към изпълнението им.

Ла Порт потупа длан с показалката, която държеше, за да подчертае значението на току-що казаното, и продължи:

— Господа, ще се съгласите, че това е един доста внушителен списък, който свидетелства за нашата добра воля и готовност за сътрудничество. Тази тенденция за обединяване на силите и сливане на капиталите среща широка обществена подкрепа и засилва нашите позиции, превръщайки Европейския съюз в равностоен политически партньор на Вашингтон. Смятам, че посланието е повече от ясно.

В залата се възцари мълчание и генералите напрегнато се спогледаха.

Най-после генерал-лейтенант Арнолд Мур попита със суховатия си, отчетлив тембър:

— Освен разрастването на вътрешноевропейските икономически и търговски връзки какво по-конкретно имаш предвид, Роланд?

Генерал Мур имаше високо чело, прорязано от ситни бръчици лице и нос като клюн, който напомняше за английския крал Хенри IV.

Ла Порт кимна одобрително. Очакваше този въпрос.

— Ще отговоря съвсем простичко, сър Арнолд. Иска ми се да вярвам, че скоро ще настъпи часът и на нашата военна независимост, постигната благодарение на съвместните ни усилия. Тогава вече няма да се нуждаем от подкрепата на американците и няма да сме принудени непрекъснато да се съобразяваме с тях и да правим компромиси със собствените си интереси.

Сър Арнолд вдигна леко вежди по своя сдържан, типично английски маниер, но генерал Валентин Гонсалес от Испания побърза да запита:

— Но нали вече имаме над шейсетхилядна обединена армия, генерал Ла Порт? Смятате ли, че Европейският съюз се нуждае от по-многочислена армия, за да бъде приеман сериозно?

Генералът беше дребен, енергичен мъж с мургаво лице и килната на една страна фуражка, наперен като петле.

— Но, разбира се, господа. Какво са шейсет хиляди? Освен това силите за бързо реагиране изпълняват предимно хуманитарни, спасителни и мироопазващи мисии, а дори и тогава прибягваме до помощта на американците и внасяме от Щатите оръжие и комуникационни системи. Нима тази подчинена ситуация ви удовлетворява, при положение, че сме в състояние да обединим войските си и да разполагаме с близо двумилионна армия?

— Но с каква цел, Роланд? — свъси вежди сър Арнолд. — Това бих искал да знам. Нали така или иначе сме съюзници в НАТО и целта ни е една — опазване на световния мир. Вярно е, че в много отношения се съревноваваме с американците, но в крайна сметка усилията ни са насочени в една и съща посока, не е ли така?

— Нашите интереси не винаги съвпадат с тези на Съединените щати — твърдо каза Ла Порт, като се приближи към групичката генерали, извисявайки се над тях като скала. — По-често дори се разминават. От години се опитвам да убедя Европейския съюз в това, че не подобава да сме сателит на Съединените щати.

Сър Арнолд мрачно се усмихна.

— Лесно е да се каже „не бива да сме зависими“, Роланд, но не пропускаш ли един доста съществен момент? Ще ти дам прост пример. Повечето от частите на този свръхмодерен самолетоносач са произведени в САЩ. Същото се отнася и за разузнавателните самолети „Ястребово око“… Какво ще кажеш за това?

Италианският генерал Руджиеро Инзаги досега беше слушал най-внимателно. Той имаше тъмни, пронизващи очи и плътни, решително стиснати устни.

— Мисля, че Ла Порт е прав — каза изведнъж той. — Американците много често не се съобразяват с нашите непосредствени нужди, нито с по-дългосрочните ни интереси.

— Чакай малко, Руджи — намеси се и испанецът, генерал Валентин Гонсалес. — Доколкото си спомням, когато преди няколко години имахте проблем с албанците, се заехме с разрешаването му, въпреки че проблемът си беше лично ваш и по никакъв начин не засягаше не само американците…

— Така е — съгласи се генерал Инзаги. — Но мисля, че ако разполагаме с една интегрирана, общоевропейска армия, ще можем да се подкрепяме взаимно, без да се нуждаем от съдействието на американците.

— Именно — кимна Ла Порт. — Така както отделните американски щати отдавна са преодолели разногласията помежду си и са оставили в миналото старите вражди, за да могат да решават заедно генералните въпроси. Господа, обърнете внимание на факта, че европейската икономика изпреварва с една трета американската и че много европейци се радват на значително по-висок жизнен стандарт от този на средния американец. Какво излиза? Че сме по-напред в много отношения, а все още не сме в състояние да контролираме една по-мащабна военна организация сами. По време на кризата на Балканите това стана повече от очевидно. За пореден път трябваше да се молим на американците да ни подадат ръка… Унизителна ситуация. Не смятате ли, че на това най-после трябва да се сложи край?

Единственият, който досега беше слушал мълчаливо, без да взема участие в дискусията, беше немският генерал Ото Битрих. Изражението му беше сурово и замислено както обикновено. Русата му коса вече беше започнала да побелява, но с руменото си лице изглеждаше доста по-млад от своите петдесет и две години.

Той се изкашля и изчака, за да се увери, че е приковал вниманието на всички.

— Косовската кампания се проведе във взривоопасен район, който досега е взел хиляди човешки жертви. Всички знаем, че Балканите са като буре с барут. И все пак, въпреки че се беше запалило черджето пред нашата врата, се наложи Вашингтон да осигури осемдесет и пет процента от въоръжението и контролните системи. — Немецът повиши глас. — Да, действително разполагаме с два милиона войскови състав, модерна авиация и отличен флот, но… каква полза от всичко това? Отговорът е — никаква! Без американците в настоящия момент сме с вързани ръце. Непригодни за водене на една съвременна война. И то само защото не сме в състояние да планираме операциите. Липсват ни командните структури. В техническо, електронно, логистично и стратегическо отношение сме едни мастодонти. Мен лично това ме притеснява. А вас?

— И смятате, че една обединена европейска армия ще ни направи наистина единни? — със съмнение попита сър Арнолд. — Че ще сме в състояние да планираме операциите си, че комуникациите ни ще са на необходимата висота? Казвате, че интересите на американците се разминават с нашите. А да не би ние помежду си да нямаме политически различия? Не се заблуждавайте, че те ще изчезнат като с магическа пръчка.

— Нашите политици може и да имат различни гледни точки по някои въпроси, сър Арнолд, но нашите войски могат да функционират в пълен синхрон и неведнъж са го доказвали — разпалено каза генерал Инзаги. — Да вземем например ситуацията в Босна. Там, в района на Мостар, е разположена дивизия на силите за бързо реагиране, която наброява седем хиляди души — италианци, французи, германци и испанци, под командването на генерал Роберт Мейл. И доколкото ми е известно, бойците се сработват отлично.

— Както и Еврокорпусът — подкрепи го Гонсалес. — Петдесет хиляди испанци, немци, белгийци, французи и португалци, които функционират като едно цяло и са под общо командване.

Генералите Битрих и Инзаги кимнаха одобрително.

В изброените примери не бяха споменати англичаните и това не беше случайно. Всеизвестен факт беше, че британските части досега са участвали в съвместни военни операции единствено с американците.

Сър Арнолд, който се интересуваше не само от военно дело, но и от политика, се подсмихна леко.

— Господа, така ли си представяте бъдещата паневропейска армия? Различни по националност части, взети оттук и оттам и прикрепени една към друга с бели конци? Смятате ли, че нещата действително са толкова прости?

— Не, разбира се — отговори Ла Порт. — Структурата на една такава обединена армия ще трябва да се обмисли внимателно. Вероятно ще бъдат обсъдени няколко варианта, за да се избере най-удачният. Важното е от страна на отделните държави да има пълно съпричастие…

— И желание за интеграция — добави Ото Битрих. — Бъдещата общоевропейска армия трябва да бъде единна и централизирана. А командването й да се осъществява на ротационен принцип и да се съобразява не с интересите на една или друга държава, а с целите на Европейския съюз. Съответно контрол върху тази обединена армия ще оказва Общоевропейският парламент, в който всички държави имат свои представители. Тоест контролът ще бъде мажоритарен. Така в най-общи линии виждам нещата аз. Всичко друго би било някакъв хибрид, половинчата работа…

Генерал Гонсалес обаче поклати глава със съмнение.

— Генерал Битрих, струва ми се, че тук нещата опират до нещо много повече от обединена армия. Това, за което говорите, може да се осъществи само в една обединена Европа, а обединена Европа и Европейски съюз за съжаление не са равнозначни понятия.

— Защо, господа? От интегрирането на европейската армия до създаването на обединена Европа има само една крачка — жлъчно подхвърли англичанинът.

Битрих и Ла Порт оставиха тази забележка без коментар, но в тона на немския генерал се долавяше раздразнение:

— Генерал Мур, не съм политик и говорех за чисто военните ни интереси. Ще се съгласите, че географски и икономически Европа представлява отделна от Америка общност и като такава има свои интереси, които често се разминават с интересите на американците. Затова пък ние, страните от Европейския съюз, в името на нормалното ни съвместно съжителство сме приели редица общовалидни норми — от единната европейска валута до ограниченията върху лова на мигриращи птици. И вярвам, че създаването на обединена Европа е само въпрос на време. Ако ще и след хиляда години, това неизбежно ще се случи. Не вярвам обаче, че създаването на общоевропейска армия ще ускори по някакъв начин този процес.

— Е, становището на Великобритания по въпроса за обединената армия е недвусмислено — неочаквано рязко каза англичанинът. — Не желаем пълно интегриране. Не желаем централизирано управление. Не ни трябва европейски чадър. Склонни сме наши военни части да се включат в Силите за бързо реагиране, но държим те да си останат контролирани от нас и участието им в една или друга мисия да бъде съгласувано със становището на британското правителство. — Сър Арнолд си пое дъх и продължи: — А колкото до вашите утопии, знаете ли с колко финансови средства е свързано „отделянето“ ни от Съединените щати? Откъде според вас ще дойдат тези средства? Средствата за товарни кораби и военни самолети, за комуникационни системи и лазерни устройства, за електронна защита и военно планиране? За една модернизирана и високотехнологична командна структура? Питам ви, защото например ние, британците, не можем да отделим тези средства. Не сме съгласни да платим толкова висока цена за своята „необвързаност“, а и, честно казано, не виждаме сериозна причина да го правим.

— Парите ще се намерят, сър Арнолд — убедено заяви генерал Ла Порт. — Можете да бъдете сигурен в това. Но първо политиците трябва да осъзнаят колко належащо е да се предприеме подобна стъпка. И да спрат да си затварят очите пред факта, че бъдещето на Европа е заложено на карта.

Сър Арнолд се навъси.

— Да не би да ни виждаш във война със Съединените щати?

В стаята изведнъж се възцари мълчание.

Ла Порт крачеше напред-назад, леко привел исполинското си тяло, а на челото му се беше врязала бръчка.

— А нима и сега не сме във война с тях? Не говоря за война с оръжие, разбира се, но за война във всяко друго отношение. А колкото до военен конфликт, прекалено сме зависими от американците, за да го допуснем. Не разполагаме с техните компютърни програми, нито с техния хардуер, нито със свръхмодерните им оръжия. Без помощта на Вашингтон не сме в състояние нито да поддържаме армията си, нито да я контролираме и да координираме действията си. — Той изведнъж се закова на място и се вгледа настойчиво във всяко от лицата пред себе си. — Осъзнавате ли какви рискове крие това? Представете си например, че в Русия или в Китай възникне извънредна ситуация, а точно в този момент нашите американски съюзници не са в състояние да реагират, защото си имат друг проблем. Представете си, че прословутите им компютърни системи, на които толкова разчитаме, изведнъж блокират и се окажат извън контрол. Какво тогава? Давате ли си сметка, че сме като скачени съдове и ако при американците възникне някакъв проблем, на нас също лошо ни се пише?

Сър Арнолд присви очи.

— Роланд, какво се опитваш да ни кажеш? Има ли нещо, което не знаем?

Роланд ла Порт срещна погледа му.

— Не виждам откъде бих могъл да знам нещо повече от всички вас, Арнолд? Или пък ако случайно знаех нещо, смяташ ли, че не бих го споделил? Всички сме в една лодка — ако потъваме, ще потънем заедно. Освен това точно вие, англичаните, се радвате на „по-специално“ отношение от страна на американците. Позволих си само да споделя с вас някои опасения, породени от вчерашния електронен саботаж в САЩ.

Двамата генерали — англичанинът и французинът, се измерваха няколко секунди с поглед, после генерал Мур изведнъж се изправи.

— Е, господа, смятам, че темата вече е изчерпана. В заключение мога да кажа само, че ние, във Великобритания, възнамеряваме и занапред да останем тясно свързани с американците. За зло или за добро.

— Разбирам — разтегли устни в усмивка Ла Порт. — Добрият стар Джордж Оруел…

Погледите на двамата отново се кръстосаха като шпаги, но в следващия момент англичанинът рязко обърна гръб и излезе от стаята.

— Нещо не разбрах… — присви маслиненочерните си очи генерал Инзаги.

— Ла Порт имаше предвид утопичния роман „1984“ — обясни Ото Битрих. — В него Англия е база на панамериканската федерация Океания, Европа и Русия са част от друга общност, наречена Евразия, а останалите държави — мюсюлманските и централноазиатските, заедно с Индия и Китай, формират Ийстазия. Мисля, че сравнението на Ла Порт беше уместно… В този смисъл срещата спокойно може да продължи. Позицията на Англия е пределно ясна.

— А какво се очаква от нас, останалите? — попита Гонсалес.

— Да убедим правителството си, че създаването на обединена европейска армия е единственият начин да запазим идентичността на Европа. И позициите й на световна сила. Всъщност това е единственият ни шанс.

— Говорите… принципно, нали, генерал Ла Порт? — попита Гонсалес.

— Точно така, Валентин. Говоря принципно. Аз, както знаете, съм един идеалист. Но винаги съм смятал, че единствено от нас зависи да осъществим мечтите си.

Капитан Дариус Бонард, застанал на палубата на самолетоносача, замислено изпращаше с поглед петте генералски хеликоптера. Когато и последният — този на генерал Инзаги, се издигна в нощното небе, корабът изведнъж рязко смени курса и се отправи обратно към френския бряг на пристанище Тулон.

Капитан Бонард вдъхна дълбоко свежия, хладен средиземноморски въздух и поклати глава.

Поведението на петимата генерали тази вечер беше доста показателно. Капитанът беше присъствал на цялата среща в качеството си на адютант на домакина, беше си седял в дъното на стаята — мълчалив, ненатрапчив свидетел и… беше попивал разговора. Генерал Ла Порт беше изложил идеята си за създаване на общоевропейска армия аргументирано и убедително и Бонард установи със задоволство, че сред генералите съществуваше единомислие по този въпрос.

Единственият противник на идеята се оказа англичанинът, сър Арнолд Мур, както всъщност се и очакваше. Бонард замислено прехапа долната си устна. Притесняваше го фактът, че английският булдог като че ли надуши нещо, когато генералът спомена за проблемите, които американците имаха напоследък. Кой знае какви щеше да ги надрънка сега Мур във военното министерство… Достатъчно подозрителен и параноичен беше, за да стигне и до МИ-6, и до премиера… Очевидно се налагаше спешно да бъдат взети мерки.

Сър Арнолд Мур можеше да им създаде неприятности. Имаха два дни, за да се погрижат това да не се случи.

Петнайсета глава

Пред все още невярващите очи на Смит Емил Шамборд допря нежно буза до главата на дъщеря си и затвори очи, като шепнеше нещо, вероятно молитва. Терез се притисна до него, все едно се беше върнал от света на мъртвите. Баща й я целуна по косата и яростно се обърна към нисичкия закръглен мъж, който пръв беше влязъл в стаята:

— Вие сте чудовища!

— Обиждате ме незаслужено, доктор Шамборд — кротко каза дребният мъж. — Мислех, че ще се зарадвате на компанията на дъщеря си, тъй като ви предстои да прекарате с нас известно време. Изглеждахте доста разстроен и се опасявах, че това би се отразило на концентрацията ви. Не можех да допусна нищо да повлияе неблагоприятно на работата ви.

— Мавритания, не очаквам от вас да проявите човещина, но имайте поне малко приличие и ме оставете насаме с дъщеря ми.

Ето, значи, какво означавало името „Мавритания“, помисли си Смит, който надничаше през стъклото, напрегнал слуха си до крайност. Така се наричаше този нисък мъж с вежлива усмивка и приятни маниери, който притежаваше опасната мекота на хищник, скрил ноктите си.

— Както желаете — разпери ръце Мавритания. — Ще ви оставя. Чувствайте се като у дома си. Между другото, младата дама сигурно е гладна. Виждам, че още не е вечеряла… — Той погледна недокоснатата храна в подноса, поклони се учтиво и излезе, като затвори вратата след себе си. Смит чу превъртането на ключ в ключалката.

Емил Шамборд хвърли гневен поглед към вратата и отново се обърна към Терез. Сложи ръце на раменете й и се вгледа в измъченото й лице.

— Как си, моето момиче? Ако са ти сторили нещо, ще ги…

Неочаквана канонада заглуши думите му. Изстрелите идваха някъде отвън, откъм предната част на къщата, но вътре, по стаите и по коридорите, също настана суматоха. Чуваше се хлопане на врати и тропот на тичащи нозе. Бащата и дъщерята се спогледаха. Терез беше пребледняла, но доктор Шамборд не изглеждаше изплашен, а само мрачно поклати глава. Лицето му беше навъсено. „Корав мъж“, помисли си Смит.

Той нямаше представа какво се е случило, но реши да се възползва от ситуацията. Нещо беше отвлякло вниманието на похитителите и едва ли щеше да има по-подходящ момент да се опита да измъкне оттук двамата Шамборд. Без учения ДНК компютърът щеше да се окаже прекалено сложна играчка за терористите. Така поне предполагаше Смит. Не беше изключено обаче да са намерили експерт, който да борави с компютъра, а да са отвлекли Шамборд само за да му попречат да направи дубликат на изобретението си.

Но и в единия, и в другия случай трябваше да измъкне Терез и баща й от ръцете на похитителите. Провери здравината на решетките и в този миг Терез погледна към прозореца и го забеляза.

— Джон! — тя изтича към прозореца. — Какво търсиш тук?! Това е приятел на доктор Целербах — обясни на баща си, докато се опитваше да дръпне нагоре стъклото. Изведнъж на лицето й се изписа отчаяние. — О, не… Прозорецът е закован! Не мога да го отворя.

Решетките също бяха доста здрави.

Пукотевицата от другата страна на фермата продължаваше.

— Знаеш ли къде е ДНК компютърът, Терез?

— Не…

— Не е тук! — навъсено го изгледа Шамборд. — Кой сте вие?

Не биваше да губят време.

— После ще ви обясня… отдръпни се, Терез — ще стрелям в прозоречната рамка.

Тя отскочи настрани и Смит извади револвера си.

Но преди да успее да стреля, вратата рязко се отвори и в стаята се появи отново нисичкият закръглен мъж, когото наричаха Мавритания.

— Има ли някакъв проблем?

Погледът му се насочи към прозореца и… остана прикован в Смит.

В следващия миг Мавритания извади пистолета си, хвърли се по корем на пода и стреля към прозореца, като викаше:

— Абу Ауда! Насам! Побързай!

Смит успя да се прикрие тъкмо навреме. Не можеше да отвърне на огъня, защото трябваше да стреля напосоки, а това би означавало да рискува живота на двамата Шамборд. Той стисна зъби. Втори куршум пръсна стъклото. Предпазливо надникна в стаята и… видя, че беше празна.

Емил Шамборд и дъщеря му бяха изчезнали. Нямаше го и дребничкият мъж.

Смит се втурна към третия прозорец. Възможно беше да са ги преместили в съседната стая. Но тя беше празна. В този миг иззад ъгъла се появи високият мъж с бялата роба, който охраняваше къщата. Следваха го още трима въоръжени мъже, готови за стрелба.

Смит се претърколи през рамо, а в краката му се посипа дъжд от куршуми. Имаше късмет, че облаците бяха закрили луната и стрелците нямаха добра видимост. Отвърна на огъня и успя да улучи единия от преследвачите си. Той се преви и падна, което предизвика известно объркване сред другарите му. Смит използва момента, скочи на крака и удари на бяг.

Зад гърба му последва същинска канонада — земята под краката му завря, разхвърчаха се туфи трева. Смит тичаше на зигзаг, по-бързо откогато и да било през живота си. Трябваше да затрудни преследвачите си максимално. Вероятно бяха отлични стрелци, но стрелбата по жива мишена, освен всичко друго, е и психология, добри рефлекси и интуиция — на това разчиташе Смит сега.

Наближи обръча от дървета точно когато започваше да изнемогва. С един последен отчаян отскок се хвърли зад най-близкия ствол, претърколи се, залегна и изстреля цял пълнител в посока на преследвачите си. Това ги накара на свой ред да залегнат.

Смит си пое дълбоко дъх. Мирисът на влажна земя и загниваща шума изпълни дробовете му. Скочи на крака и отново хукна под прикритието на дърветата. Искаше да заобиколи фермата и да се добере от другата й страна — там, където беше започнала среднощната престрелка. Ослуша се. Не чуваше преследвачите си. От предната страна на фермата още долитаха изстрели — ту откъслечни, ту цяла канонада.

Най-после се озова на мястото на действието и видя поне двайсет въоръжени мъже, залегнали в тревата. Стреляха в посока на обръча дървета, а оттам, иззад един стар дъб, също долиташе стрелба. Един от мъжете изрева, улучен от невидимия стрелец.

Водачът на охраната — високият мъж с бялата бедуинска роба, притича през поляната, приведе се и изрева нещо на арабски на хората в къщата. Само след секунди сградата изведнъж потъна в мрак — очевидно фуланът беше дал нареждане да угасят всички светлини, за да не бъдат хората му толкова лесна мишена. В същото време горе, точно под покрива на сградата, светна прожектор, лъчът му, управляван дистанционно, се насочи към обръча дървета и се спря на дъба, иззад който се стреляше.

Мъжът с бялата роба направи знак на хората си да минат в настъпление.

Сякаш в отговор на това измежду дърветата долетя яростна стрелба.

Двама от мъжете изреваха от болка — единият беше улучен в ръката, другият — в рамото. Останалите отново залегнаха и се прицелиха в посока на стрелеца. Водачът им се разкрещя на арабски — явно ги упрекваше за малодушието им. Самият той не беше залегнал и отново изпрати залп към стволестото дърво, обляно от ослепителната светлина на прожектора.

Смит прецени, че моментът е подходящ да се придвижи към дъба — вниманието на всички беше погълнато от стрелбата. И той запълзя натам под прикритието на дърветата.

Надникна иззад един храст и видя някаква коленичила фигура да зарежда автомата си „Хеклер и Кох MP5K“. Прожекторът осветяваше немилостиво предната част на дъба, но задната оставаше в сянка. И все пак Смит се беше приближил достатъчно, за да види, че дръзкият стрелец беше не друг, а… тъмнокосата, безлична жена, която беше видял вчера в Париж, в близост до института. Колко ли още изненади щеше да му поднесе тази вечер?

Тъмнокосата вече не беше с развлечените дрехи, а с тъмен гащеризон по тялото и плътно прилепнали ботуши. Така съвсем не приличаше на повлекана и се виждаше, че всъщност имаше доста стройна фигура. Смит забеляза още, че движенията й бяха плавни, спокойни и отмерени въпреки напечената ситуация. Личеше си, че разчита не само на уменията, но и на интуицията си и е сигурна, че инстинктът няма да я подведе.

Жената изпразни пълнителя на автомата си в полукръг и след последния откос, който даде, поредната жертва на стрелбата й изрева от болка.

Тъмнокосата се възползва от моментния смут в редицата на терористите, скочи на крака и хукна назад между дърветата.

Смит я последва, обзет от вълнение не само поради факта, че двамата се оказаха от един и същи лагер, но и защото в жестовете на тази жена имаше нещо странно познато. Дързостта й, точната, забележително хладнокръвна стрелба… всичко това му напомняше за някого и все пак беше готов да се закълне, че никога не е виждал това лице.

Докато Смит се чудеше, тъмнокосата отново залегна — този път зад някакъв храст. В същия миг откъм дъба се чуха изстрели и проклятия — терористите току-що бяха забелязали, че птичето е избягало.

Смит се притаи зад ствола на една топола, без да изпуска от поглед фигурата на жената. Разбира се… Това беше тя. Ранди Ръсел. Не можеше да греши. Което означаваше, че ЦРУ също работи по случая.

Усмихна се — ето защо беше толкова развълнуван. Така ставаше при всяка среща с Ранди. Тази жена го караше… да се чувства странно. Може би защото толкова много му напомняше за сестра си, София. Въпреки че, ако трябваше да бъде докрай честен пред себе си, и не само заради това.

Но това съвършено непознато лице… В момента обаче то изразяваше отчаяна решителност — терористите бяха се отказали от фронталната атака и сега настъпваха клинообразно, като се опитваха да я приклещят между двата си фланга. Трябваше да й помогне — челюстите на капана още малко и щяха да щракнат. Ранди го беше разбрала — достатъчно опитна беше и виждаше, че този път нямаше никакви шансове. Очите й мрачно святкаха — е, поне нямаше да им се даде лесно.

Дошъл бе моментът да се намеси и да напомни на господата за съществуването си.

Свали заглушителя от револвера си и откри огън. Изстрелът изтрещя оглушително, в следващия миг единият от терористите залитна назад и притисна дясната си ръка. Веднага последва втори изстрел и още един от атакуващите се преви от болка. Това внесе смут в редицата и мъжете един през друг хукнаха назад, за да си намерят прикритие. Междувременно измежду храстите долетяха един след друг три изстрела — Ранди се беше включила в престрелката.

Над тревожните възгласи на терористите се извисяваше гневният глас на водача им, който очевидно ги призоваваше да не отстъпват. Изправен в цял ръст, фуланът яростно размахваше ръце, а бялата му бедуинска роба се виждаше отдалече.

В този миг Смит чу зад гърба си нечии бързи стъпки и рязко се извърна.

— Като никога се радвам да те видя — задъхано прошепна Ранди. — Хайде — да изчезваме оттук!

— Хайде — то се е видяло… Колкото пъти те срещна, все препускаш нанякъде!

Тя му хвърли поглед изпод вежди и затича ниско приведена.

Смит я последва.

— Какво си направила с лицето си? — зададе й въпроса, който го човъркаше, въпреки че моментът не беше много подходящ.

Ранди не го удостои с отговор. Трябваше да се доберат до шосето преди терористите да са се съвзели от моментната суматоха. Това беше единственият им шанс да се измъкнат.

И двамата тичаха колкото сили имат — провираха се под клони, прескачаха дънери, заобикаляха храсти, стряскаха нощните животинки… Най-после стигнаха до черния път, който водеше към фермата, и се притаиха между дърветата.

— Забелязваш ли нещо подозрително? — попита Ранди.

— В смисъл — двукрако? Не. А ти?

— Все същият умник… — процеди Ранди.

Смит я гледаше и по лицето му играеше така добре познатата й усмивка. Винаги беше харесвала това лице — високите мъжествени скули, волевата брадичка…

Ядоса се на себе си. Сега не беше моментът да се размеква. Най-малкото разсейване, най-малкото невнимание можеше да ги погуби.

— Трябва да стигнем до Толедо преди тях — каза Джон. — Предлагам да побързаме. А по пътя ще ми разкажеш какво си сторила с лицето си. Само не ми казвай, че си се подложила на пластична операция — няма да го преживея.

Отново затичаха, вече рамо до рамо, надолу по пътя.

— Дай си ръката — изведнъж каза Ранди.

— Хмм… Дали да рискувам?

Тя бръкна в устата си, порови под горната си устна — отляво и отдясно, и извади подплънките, които правеха лицето й неузнаваемо.

— Ето, виж.

Смит бързо дръпна ръката си.

— А, не. Мерси!

Ранди се засмя и мушна подплънките в единия от джобовете си.

— Ще си оставя перуката. С русата коса ще съм като светофар. Стига ни фосфоресциращата ти хавайска риза. Добре поне, че е тъмносиня.

Наистина беше добра, не можеше да се отрече. Знаеше как с минимум грим да постига максимален ефект. С подплънките под горната устна фините хармонични черти на лицето й ставаха просто неузнаваеми — очите й изглеждаха по-сближени, брадичката — прекалено малка… Сега обаче си беше пак каквато я помнеше — неустоимо привлекателна млада жена. Или поне би могла да бъде, ако не беше бодлива като таралеж.

Докато си мислеше за това, Смит не преставаше да се оглежда за терористите. Очакваше всеки миг да чуят зад гърба си бръмченето на камион и от него да наскачат въоръжени мъже или да затрака картечница. Сякаш в отговор на мислите му откъм фермата долетя шум на двигатели и пърпорене на витла.

— Чуваш ли? — прошепна.

— Да не съм глуха?!

Секунди по-късно трите хеликоптера се издигнаха в нощта, закръжиха над фермата като гигантски птици и се насочиха на юг. По небето плавно се носеха тъмни облаци с раздърпани краища. Луната надникна иззад тях и отново се скри.

— Ометоха се! — възкликна Ранди. — Дявол да го вземе!

Смит учудено я погледна.

— Предвид обстоятелствата, очаквах да кажеш „Слава Богу“…

— „Предвид обстоятелствата“ ли? — тросна се тя. — От две седмици следя Мавритания и ето че сега отново ми се изплъзва под носа, а още не знам нищо конкретно за него и за хората му… Голям късмет извадих, няма що…

— Можеше и да е по-зле… — кротко каза Смит. — А колкото до това, кой е Мавритания… той ръководи ислямска терористична организация, наречена „Щитът с полумесеца“, която е отговорна за експлозията в института „Пастьор“, макар и непряко…

— Тоест?

— Атентатът е поръчан от тях, но е дело на баската терористична групировка „Черен пламък“.

— За пръв път ги чувам…

— Нищо чудно. Били са преустановили дейността си в продължение поне на десет години. Приели са поръчката на Мавритания, защото са имали нужда от пари, за да се върнат отново в играта. Твоите хора могат да уведомят ислямските власти… „Черен пламък“ са замесени и в отвличането на Емил Шамборд и дъщеря му. Тази нощ и двамата бяха във фермата. ДНК компютърът също е в ръцете на Мавритания.

Ранди изведнъж се спря като закована.

— Искаш да кажеш, че Шамборд е жив? Сигурен ли си?

— Напълно. Видях го с очите си.

— А… видя ли компютъра?

— Не. Мисля, че не беше там.

Известно време продължиха пътя си в мълчание, погълнати от собствените си мисли. Най-после Джон попита:

— И ти ли участваш в издирването на ДНК компютъра?

— Най-общо казано. Но пряката ми задача е да следя Мавритания. Знаеш ли, че наблюдаваме всички известни лидери на терористични групировки? Мавритания се беше покрил през последните три години, но сега отново е излязъл от дупката си. Успях да го проследя от Алжир до Париж. Точно тогава стана експлозията в „Пастьор“, заговори се за предполагаемото изчезване на ДНК компютъра и ни беше наредено да повишим бдителността си. Но така и не видях Мавритания да влиза във връзка с друг терорист, освен със стария си приятел от Ал Кайда, фулана Абу Ауда — високия мъж с бялата роба.

— А какво е накарало ЦРУ да прояви такъв интерес към Мавритания?

— Мосю Мавритания — усмихнато го поправи Ранди. — Той държи на тези неща. Доколкото знаем, истинското му име е Халид ал-Шанкити, въпреки че понякога се представя като Мафуз Ауд ал-Валиди. Бил е старши лейтенант на Бен Ладен, но се разделили преди Бен Ладен да тръгне с хората си към Афганистан. Мавритания се подвизава в дълбока нелегалност и гледа да не се набива много в очите. Досега дейността му е била съсредоточена предимно в Алжир. А ти какво знаеш за този… „Щит с полумесеца“?

— Почти нищо, освен онова, което видях с очите си във фермата. Добре обучени са и изглеждат опитни бойци — поне командирите им със сигурност са такива. От езиците, които чух, си направих заключение, че са събрани откъде ли не — общото помежду им е, че всички са ислямски фундаменталисти. Така че си имаме работа с панислямска групировка, дяволски добре организирана при това.

— Може да се предположи — като знаем кой е тарторът им. Мавритания е врял и кипял, хитър е като лисица. — Тя го погледна с присвити очи. — Между другото теб какво те носи насам? Явно и ти душиш наоколо… Във връзка с компютъра, нали? Като те видях в Париж, от Ленгли се опитаха да ми пробутат някаква история, че уж си дошъл да държиш ръката на горкия Марти… Ако не те познавах, можеше и да се хвана…

— Марти ми е приятел, Ранди. И едва не беше убит. Това не е ли достатъчна причина да искам да го видя и да се опитвам да разбера кой може да му е сторил това? Ще направя всичко възможно тези типове да си получат заслуженото. — Това звучеше убедително, но все пак беше само част от истината и доколкото познаваше Ранди, не очакваше да я заблуди. Това момиче виждаше в хората като рентген.

— Глупости! — изсмя се тя. — Направо ще ме разплачеш… Приятелството с Марти си е приятелство, но както виждам, не седиш в болницата до леглото му, а все тичаш нагоре-надолу. Сто процента работиш за разузнаването, но за кого по-точно? Не си изпратен от ЦРУ, нито от ФБР, нито от Управлението за национална сигурност… Защо просто не ми кажеш, вместо да се опитваш да ме баламосваш?

Би желал да можеше да й каже, но не беше толкова просто. Дейността на Първи отдел беше толкова дълбоко засекретена, че нямаше право да споменава за съществуването на отдела дори пред човек от ЦРУ, дори това да беше Ранди. Доброволно беше приел тези условия, но в моменти като този беше доста изнервящо.

Междувременно бяха стигнали до едно възвишение — на идване дори не го беше забелязал, но сега и двамата бяха прекалено грохнали, спряха и го загледаха, като че ли искаха да го преместят с поглед.

— Дали не е време да се върнем и да огледаме фермата? — предложи Смит. — Дори да са се изнесли, можем да открием нещо, което да ни насочи… Ако пък заварим някого, ще го поразпитаме и ще се опитаме да измъкнем някаква информация. — Той побърза да добави: — Казах ти, че го правя само заради Марти. Чувствам се длъжен. Станала си прекалено подозрителна — това е професионален дефект. Навремето баба ми казваше: „Не търси под вола теле…“ Много мъдра приказка.

Ранди отвори уста, за да каже нещо, но изведнъж трепна и се заслуша.

— Шшт! Я чуй!

Не можеше да сбърка този шум — тихото бръмчене на двигател. По шосето приближаваше автомобил със загасени фарове. Двамата отскочиха от пътя и се шмугнаха в близката маслинова горичка. Звукът се чу по-ясно — автомобилът се спускаше надолу по хълма.

Изведнъж бръмченето спря.

— Какво стана? — прошепна Ранди.

— Изгаси мотора — отвърна Смит. — Сега се движи по инерция. Чуваш ли гумите? Ето… вгледай се по-внимателно и ще го видиш — черен автомобил, движи се по посока на фермата.

— Със загасени фарове и изключен двигател… Интересно.

Двамата се разбраха без много приказки и Джон изтича зад едно маслиново дърво непосредствено до пътя, отделно от останалите.

Оттук можа постепенно да различи по-ясно очертанията на автомобила — черен, старовремски, като от филмите за Втората световна война. Вътре нямаше други пътници освен шофьора и Смит направи знак на Ранди — „Щитът с полумесеца“ не би изпратил един-единствен човек да се заеме с тях. Ранди кимна — очевидно и тя смяташе така.

Елегантният стар автомобил продължи да се плъзга надолу по пътя и вече се беше приближил на двайсетина метра. Ранди и Джон се спогледаха и Ранди посочи първо себе си, после Джон, после автомобила. Жестът беше достатъчно красноречив — и двамата се бяха уморили от тичане… Джон се ухили в знак на съгласие.

Застанаха от двете страни на пътя и когато автомобилът се изравни с тях, като по даден знак скочиха на издадените му стъпала. Джон се задържа за вратата, а със свободната си ръка измъкна револвера и го насочи към широкополата шапка на шофьора.

Странното беше, че мъжът дори не трепна. Изобщо не го удостои с внимание. В този момент Джон забеляза бялата яка и черните свещенически одежди. Англикански пастор, по дяволите.

Ранди му правеше знаци от другата страна — не беше добра идея да отмъкнат колата на свещеник. Да, безспорно, така си беше.

— Какво, чеда мои, съвестта ви ли заговори? — прогърмя глас с британски акцент. — Знам, че щяхте да се доберете до Толедо рано или късно, но пък щеше да ви отнеме доста време, а както вие, американците, обичате да казвате, „времето е пари“.

Този глас не можеше да се сбърка с никой друг.

— Питър! — извика Джон. — Какво става — всички ли са се включили в издирването на ДНК компютъра?!

— Очевидно, приятелю, и това не е никак чудно, като се има предвид цялата суматоха… А това все още е само върхът на айсберга. Хайде, настанявайте се…

Джон и Ранди се разположиха на задната седалка.

— Как се озова тук, Питър?

— По стария изпитан начин — душейки като хрътка. Също както и вие, предполагам. Бях горе на хълма и видях малката фиеста, която заформихте във фермата. Доста пушилка се вдигна…

— Видял си всичко?! — избухна Ранди. — И не дойде да ни помогнеш?!

— Отлично се справихте и без мен — подсмихна се Питър. — Затова пък няма смисъл да се връщате във фермата — спестих ви усилията. Видях каквото трябваше.

— Бил си във фермата?

— Хвърлих едно око. Изнесли са се и не са оставили нищо след себе си освен неизядената вечеря. Нито дори една-единствена хартийка, ако не броим пепелта от изгорели книжа в камината. Натоварили са всичко в хеликоптерите и са офейкали. Не ни остава друго, освен да продължим гоненицата.

Шестнайсета глава

Елисондо Ибаргенгойтия облиза с език пресъхналите си устни.

— Мислехме, че вече сте заминали, мосю Мавритания… Имате и друга поръчка за нас, казвате… — Той гледаше върховете на обувките си и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Да, Елисондо, обстоятелствата ме задържаха в Толедо. Останалите заминаха, скоро и аз ще ги последвам. Мисля, че имам предложение, което ще ви заинтересува. Повиках ви, за да го обсъдим. — Мавритания се усмихна, като наблюдаваше внимателно Елисондо.

Срещата на тримата баски — Елисондо, Сумая и Итурби, с Мавритания беше в катедралата на Толедо в параклиса на Бялата мадона, прочут с орнаментните си, с колоните в стил рококо и изящните статуетки.

— За какво става въпрос? — пооживи се Елисондо.

— Ще стигнем и до това, Елисондо, имай малко търпение — Мавритания се облегна на бастунчето си. — Всичко по реда си. Първо ще ми разкажете как точно убихте американския полковник… Смит. Казахте, че тялото му е в реката, нали така? Можем ли да сме сигурни, че е мъртъв?

Елисондо разпери ръце.

— Застрелях го и той падна в реката… Итурби се опита да извади тялото, но течението го повлече… Разбира се, по-добре би било да сме заровили трупа, но така се случи… Течението е силно и трупът може да стигне чак до Лисабон… Изобщо няма шанс някой да познае тялото, бъдете спокоен.

Мавритания замислено поклати глава, като че обмисляше евентуалните проблеми, които биха могли да възникнат, ако трупът бъде открит.

— Има нещо, което ме смущава, Елисондо… Ще ти кажа какво. Абу Ауда — той посочи чернокожия великан, облегнал гръб на стената — ме уверява, че единият от нападателите във фермата е бил… самият полковник Смит. Много неприятно, нали? Явно не е бил съвсем… мъртъв.

Елисондо пребледня като восъчните статуи.

— Застрелях го. Не може да е бил той. Сигурен съм, че…

— Там е работата, че и Абу Ауда е сигурен — прекъсна го Мавритания. Говореше все така кротко, почти бащински. — Той е виждал полковник Смит в Париж, така че…

Тогава Елисондо разбра. Измъкна ножа си и се хвърли към Мавритания. В същия миг Сумая извади пистолета си, а Итурби се завъртя, готов да побегне.

Но Мавритания рязко замахна с бастунчето си и от върха му изскочи тънко острие. То проблесна за миг и хлътна в тялото на засилилия се Елисондо. На лицето на баска се изписа учудване. Мавритания завъртя острието с отмерено движение и Елисондо се преви, стиснал в шепи собствените си вътрешности. Мавритания го гледаше, както се гледа червей. Безжизненото тяло падна в краката му.

Сумая не беше успял дори да натисне спусъка, когато ятаганът на Абу Ауда изсвистя. Кръвта шурна като фонтан и Сумая се строполи с прерязано гърло.

Итурби се спусна към вратата, но острието на ятагана прониза гърба му и се подаде от другата страна. Гигантът вдигна с две ръце сабята си и с нея — гърчещия се в агония баск. Черните очи на Абу Ауда искряха гневно. Когато мъжът клюмна като парцалена кукла, фуланът издърпа сабята, изми острието й в купела със светена вода и я избърса в робата си.

Мавритания изтри окървавеното острие в белия покров на олтара, натисна едва забележимото копче на бастуна си и острието се прибра.

Абу Ауда въздъхна.

— Отдавна не бях проливал вража кръв, Халид… Несравнимо с нищо усещане.

— Така е — кимна Мавритания, — но да побързаме. Имаме още много работа.

Двамата прескочиха телата на мъртвите баски и се измъкнаха навън в нощта.

Час по-късно Джон, Ранди и Питър се движеха по магистралата, която излизаше от Толедо. Бяха минали през града, за да прибере Джон лаптопа и куфара си от багажника на взетото под наем „Рено“. Висенте беше успял да се измъкне — в колата беше останало само прерязаното въже. Джон се надяваше младежът да се възползва от шанса да започне на чисто — все пак той беше още почти дете, целият живот беше пред него.

И така, Джон натовари багажа си в огромния черен автомобил, Питър седна зад кормилото и тримата отново се понесоха. Скоро кулите и островърхите покриви на древния град останаха зад гърба им. Питър се придържаше към максималната разрешена скорост — сто и двайсет километра в час — не искаха да си имат неприятности с полицията.

Ранди се беше разположила на задната седалка и облегнала гръб на меката кожена тапицерия, слушаше Джон и Питър да се съветват по кой път да стигнат до Мадрид, където щяха да набележат по-нататъшния си план за действие.

— Не бива да се връщаме по същия път, по който е дошъл Джон, защото баските може да са го проследили — подхвърли тя и се ядоса сама на себе си — защо винаги когато Джон беше наблизо, ставаше толкова рязка и дръпната? Отначало го беше упреквала за смъртта на годеника си Майк в Сомалия и за трагичния край на сестра си София, но с течение на времето беше започнала да изпитва към него уважение. Опитваше се да остави миналото зад гърба си, но някак не се получаваше — сянката му още я преследваше и тегнеше над нея. Най-странното беше, че долавяше у Джон същото желание да забрави миналото, но това, вместо да ги сближи, ги сковаваше и създаваше някакво напрежение помежду им.

— Един дявол знае на какво ще се натъкнем от тук нататък — промърмори Питър. — Дано все пак да е молекулярният компютър.

Бивш разузнавач от МИ-6 и офицер от Специалната авиация, той вече беше „излязъл в пенсия“. Поне официално. Но очевидно все още се ползваха от услугите му за специални мисии. Беше жилест и суховат, с изсечени черти на лицето и изтъкано от мускули тяло под свещеническите одежди. Въпреки че говореше за възрастта си с добродушна самоирония, би могъл да засрами повечето трийсетгодишни.

Той се усмихна и загорялото му лице се набразди от ситни бръчици.

— Джон, приятелю, писано ни било пътищата ни да се пресекат отново. Впрочем след последната ни среща ми остана спомен от теб, но и ти го отнесе, а, братле?

Питър свали широкополата свещеническа шапка и Джон видя превръзката на главата му.

— Дявол да го вземе! Ти си бил, значи?! Санитарят от болницата „Помпиду“, който предизвика такава суматоха…

Сега си спомни, че в мъжа, когото преследваше по болничните коридори, имаше нещо смътно познато. Ето защо Питър не беше използвал автомата си, а само го размахваше предупредително… Всъщност беше дал един-единствен изстрел, но във въздуха.

— Излиза, че си бил там, за да пазиш Марти, не да го убиваш…

— Именно — стрелна го Питър с ястребовия си поглед. — Казаха ми, че при Марти бил дошъл посетител, „близък на семейството“. Ха! Как, мислиш, ми прозвуча това? Единственото „семейство“ на Марти е онова куче, което прибра от улицата… реших, че има нещо мътно, и побързах да видя за какво става въпрос… Нататък знаеш. За малко цялата ми дегизировка да отиде по дяволите.

— Значи МИ-6 също се интересува от Марти? — обади се Ранди от задната седалка.

— Определено. Всички са се изправили на нокти заради ДНК компютъра.

— И те потърсиха?

— Ами да… От една страна, неведнъж съм имал вземане-даване с французите, които са доста специални… От друга, официално съм „извън играта“. Което ще рече, че ако работите тръгнат на зле, по-трудно ще се докаже кой е замесен и интересите на Короната няма да пострадат. МИ-6 ще излязат сухи от водата, а ако някой загази, това ще съм аз. Чиста работа. Но да си в пенсия, си има и своите добри страни — той смигна на Джон. — Ако не ми се играе, никой не ме закача — оставят ме да си кротувам в ъгълчето, щат не щат.

Ранди поклати глава усмихнато — Питър никога не се вземаше прекалено на сериозно и чувството му за хумор можеше да разведри и най-напрегнатата ситуация.

— Но тогава защо беше целият този театър в болницата? — навъсено попита Смит. — Не можа ли просто да ме предупредиш, че си ти? Вместо това трябваше да прескачам колички за бельо…

— Защо? Това си струваше да се види — ухили се Питър. Той помълча и добави сериозно: — Знаеш как е. Човек никога не може да бъде сигурен. Знам ли кой и с каква цел те е изпратил? „Даунинг стрийт“ и Овалният кабинет не винаги гледат в една посока, така че… предпазливостта преди всичко.

— Но после те видях да влизаш в пансиона на генерал Хенц — продължи Джон, подозрителен на свой ред. — Май все пак интересите ни се застъпват доста тясно?

— Видял си ме?! — възкликна Питър. — Това не ми харесва. — Значи може и някой друг да ме е забелязал.

— Всъщност тогава изобщо не предполагах, че си ти, ако това те успокоява.

На лицето на Питър се изписа облекчение.

— Е, нали това беше целта?

— Особено когато посещаваш тайно американски генерал.

— Главнокомандващ силите на НАТО — уточни Питър.

— И каква работа имаш с него? — поинтересува се Джон.

— Съжалявам, братле. Информацията е поверителна. — Питър звучеше категорично и даде да се разбере, че не възнамерява да кажа нищо повече.

За онези, които бяха свикнали с вечните задръствания по улиците на Мадрид, магистралата си беше направо безлюден път. От време на време покрай тях прелиташе по някой и друг автомобил, но Питър нямаше намерение да се състезава с никого. Когато наближиха китното, потънало в зеленина градче Аранхес, бивша лятна резиденция на испанските кралски семейства, се отклониха от шосе №400 на север към Мадрид. До там оставаха не повече от петдесет километра. Луната изгря и разля сребърно сияние над ягодовите поля, доматените насаждения и нивите със захарно цвекло.

Ранди се наведе към Джон, облегнала лакти на предната седалка.

— Хайде, Джон, изплюй камъчето. За кого, по дяволите, работиш? Не ме карай да си мисля, че скъпите ми шефове прилагат отново старата си изпитана тактика лявата ръка да не знае какво прави дясната.

— Дойдох тук по свое собствено желание, Ранди. Никой не ме изпраща — кротко повтори Джон, без да храни особено големи надежди, че младата жена ще се хване на тази въдица. Едно от най-забележителните й качества беше нейната необикновена проницателност, както и способността й никога да не пуска нишката, преди да е разплела нещата докрай. В това отношение притежаваше неотстъпчивостта на булдог.

— Мисли каквото щеш — добави Смит, като видя изражението й. — Питър ми вярва, нали, стари друже?

Питър се подсмихна.

— Честно казано, и на мен ми се струва, че има нещо мътно… Ранди е права. Плюс това, ако моите хора действаха зад гърба ми, направо щях да побеснея. Така че напълно я разбирам.

Смит въздъхна. Явно беше дошъл моментът да прибегне до резервния вариант.

— Добре де, добре — разпери ръце той. — Виждам, че от вас нищо не може да се скрие. Действително работя за военното разузнаване. Изпратен съм, за да събера сведения за молекулярния компютър на Шамборд. Искаме да разберем дали наистина не е бил създаден действащ прототип и дали целта на експлозията не е била точно тази — някой да измъкне компютъра и записките, като прикрие това зад бомбен атентат.

Ранди поклати глава.

— Ако работеше за военното разузнаване, щях да знам…

— Не е задължително — възрази Смит. — Всяка организация си има своите тайни козове, своите скрити карти…

Това беше най-близкото до истината обяснение, което можеше да им предложи, и този път Ранди като че ли прие думите му за чиста монета, от което Джон изпита известно угризение. Сърце не му даваше да мами точно нея, но се налагаше. Такива бяха правилата.

— Е, видя ли? — на лицето на Ранди просветна усмивка. — Не боляло да кажеш истината. Само внимавай — да не ти стане навик.

— Хм… От един път не вярвам да се пристрасти — сухо подхвърли Питър. Смит разбра, че за разлика от Ранди, той не е склонен да му вярва, но не смята да задълбава въпроса.

— Оставете сега това — каза британецът, взрян в шосето пред себе си. — Имаме си преки задължения, да не се разсейваме. Мен лично ме притеснява повече фактът, че Шамборд е жив и здрав, а френската полиция твърдеше противното. Тази работа с отпечатъците ще се окаже доста гнила, което ме навежда на определени мисли…

— Аз също се питах как точно е било скалъпено всичко и стигнах до извода, че терористите са оставили в института труп с неизвестна самоличност, преди да вдигнат сградата във въздуха. Освен това предвидливо са отрязали крайниците на трупа и са ги разпръснали в определен радиус, така че да пострадат от експлозията, без обаче да бъдат унищожени. Оставало е само да бъдат намерени и… някой техен човек да подмени отпечатъците и ДНК анализа с тези на Шамборд. Полицаите не са се усъмнили, защото според тях никой не би имал причина да го прави. Съдбата на горкия Шамборд е била ясна, оставало е само да се открият някакви останки от тялото, за да бъдат спазени формалностите и смъртта на учения — потвърдена официално.

— Терористите сигурно доста са се поизпотили, докато полицията открие ръката — подхвърли Ранди. — Въпреки че, в най-лошия случай, Шамборд, така или иначе, щеше да бъде обявен за мъртъв, предвид обстоятелствата.

— Странното е само как са успели да вкарат трупа в института… — каза Питър. — Било е доста рисковано.

— Имам обяснение — тихо отвърна Джон. — Според мен трупът чисто и просто си е влязъл с тях, на два крака, нищо неподозиращ, или пък — доброволна жертва в името на исляма, с гарантирано място в рая.

— Мислиш ли?! — прехапа устни Ранди.

— Още един камикадзе — напълно е възможно.

Тримата помълчаха, потиснати от темата. Най-после Джон попита:

— А как се озова точно тук, Питър? Твой ред е да ни разкажеш.

Питър кимна.

— Ето как. След атентата агенти на МИ-6 бяха забелязали в Париж известния баски терорист Елисондо Ибаргенгойтия. Появата му в града някак беше убягнала от вниманието на Второ бюро, затова пък френската полиция беше успяла да арестува друг бивш член на „Черен пламък“. Всичко това ни насочи към Толедо, където е седалището на организацията. Решиха да изпратят мен да си опитам късмета, тъй като и преди съм си имал работа с Елисондо. А и както казах, вече съм пенсионер, „волна птичка божия“, и присъствието ми тук или там не е задължително да бъде свързано с целите на британското разузнаване. Дошъл съм да се порадвам на заслужената си почивка — винаги съм мечтал да обиколя Испания. — Той се ухили.

Смит кимна. Съображенията на британците му бяха ясни. Всички гледаха да се подсигурят — включително и неговото собствено правителство.

Той се облегна назад и се загледа през прозореца. Небето на Ла Манча беше обсипано със звезди, а луната беше слязла ниско. Подобна гледка винаги го караше да настръхва и да осъзнава факта, че звездите и вселената ще съществуват винаги. Що се отнася до човешкия род, не беше толкова сигурен.

Каза, без да откъсва поглед от нощното небе:

— Очевидно е, че с вас се пържим на един огън — инструкциите са да действаме без много шум и да не споделяме нищо с никого, най-вече с агенти на друго разузнаване. — Той въздъхна. — Знаете как е нагоре по етажите — всеки се страхува и от сянката си, а пословичното съперничество между правителствата няма да ни изведе на добър край, помнете ми думата. Рано или късно ще настане същински Армагедон. По всичко личи, че „Щитът с полумесеца“ подготвя голям удар. Още не знаем срещу кого ще бъде насочен той, но според мен е крайно време да обединим усилията си пред общата заплаха. Освен това се познаваме достатъчно добре и знаем, че можем да имаме доверие един на друг.

Ранди кимна след кратко колебание:

— Мисля, че Джон е прав. Мавритания полага повече усилия от обикновено, за да прикрие следите си — стигнал е дотам, че да използва друга терористична групировка за параван, което ме навежда на мисълта, че действително е замислил нещо голямо. Още повече, че държи в ръцете си молекулярния компютър и самия Шамборд. Съгласна съм, че в такъв момент сътрудничеството ще ни е само от полза, каквото и да мислят шефовете ни.

— Значи, решено — заяви Питър. — Един за всички, всички за един, а началството — да си гледа работата.

— Чудесно — кимна одобрително Джон. — Сега вече спокойно можеш да споделиш с нас истинската причина за посещението си при генерал Хенц.

— Не отивах при Хенц, а при Джери Матиас.

— При старши сержанта?!

— Именно. Навремето той беше от специалните части — запознахме се в иранската пустиня преди години. Исках да видя дали няма да измъкна някаква интересна информация от него.

— За какво по-точно?

— Информация… от кухнята на НАТО — уклончиво отвърна Питър.

— Пак започна да увърташ — намръщи се Ранди.

— Съжалявам, стар навик — усмихнато сви рамене британецът. — Ето за какво става въпрос — установих, че някой е телефонирал на Елисондо Ибаргенгойтия от щабквартирата на НАТО.

— Искаш да кажеш, че „Черният пламък“ или „Щитът с полумесеца“ имат човек в НАТО?!

— Това е едната възможност.

— Или някой в НАТО се опитва да установи контакт с терористите, за да се добере до молекулярния компютър? — предположи Джон.

— Това е другата… Сержант Матиас е бивша „зелена барета“, а понастоящем — иконом на генерал Хенц. Надявах се да е надушил нещо по стар навик, но за съжаление той не можа по никакъв начин да ми помогне. Нищо, бях длъжен да опитам. Освен това разполагах с някаква следа — седалището на „Черен пламък“ в Толедо. Това все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Джон, без да те тревожа, мисля, че „Черен пламък“ бяха дотук — подхвърли Ранди.

— Уви, повече от сигурно е, че няма да им се размине — кимна Питър. — Мавритания не обича да го баламосват. Нищо чудно вече да са си платили за дяволъка…

— Да, Мавритания определено е съжалил за избора си. „Черен пламък“ се опитаха да го преметнат, объркаха плановете му и му докараха сериозни неприятности. Би трябвало да иска да се отърве от тях час по-скоро, и то по единствения сигурен начин. — Като каза това, Джон изведнъж се сети, че от сутринта не се беше обаждал в болницата да пита за Марти.

— На кого звъниш? — попита Ранди, като го видя да набира номера на клетъчния си телефон.

— Искам да проверя как е Марти. Току-виж е дошъл в съзнание…

Но за съжаление приятелят му не се възстановяваше толкова бързо, колкото му се искаше. От болницата му отговориха, че състоянието на доктор Целербах е стабилно, но все още не е излязъл от комата.

Седемнайсета глава

Генерал-лейтенант Арнолд Мур седеше на задната седалка на служебния автомобил на Кралската военновъздушна база доста обезпокоен. Приключилата на борда на „Шарл дьо Гол“ среща го беше навела на мрачни размисли. Не можеше да не си зададе въпроса — какво, по дяволите, ставаше? Каква беше истинската цел на това събиране, организирано от неговия дългогодишен съюзник и стар приятел Роланд ла Порт и проведено при най-строга секретност? Вперил невиждащ поглед пред себе си, генералът сякаш не забелязваше ярките светлини на самолетите, излитащи или кацащи на летището на бившата британска колония. Повдигнатите на срещата въпроси бяха обсебили цялото му съзнание.

Французите от край време бяха известни с носталгията си по миналото величие на страната, но в същото време притежаваха практична жилка, която не им позволяваше да хранят излишни илюзии и да се вземат прекалено на сериозно. Ла Порт, като заместник-главнокомандващ на НАТО, винаги беше държал извънредно много на Силите за бързо реагиране, но това беше напълно разбираемо — страните членки на НАТО бяха принудени да съгласуват всяка своя стъпка с американците, а европейският корпус им осигуряваше известна независимост и самоуважението им.

Но ето че сега Ла Порт беше преминал към отявлен антиамериканизъм. Поне с такова впечатление остана Мур след днешната среща. Или грешеше? Дали онова, което му се струваше открита враждебност спрямо американците, не беше всъщност израз на здрав разум и желание да се облекчи военната машина? Надяваше се да е по-скоро второто. Защото кому беше потребно създаването на още една антагонистична свръхсила в един и без това настръхнал, раздиран от противоречия свят? Мур дълбоко се съмняваше, че това би допринесло за международната стабилност.

Като оставим настрана антиамериканската реторика на Ла Порт, още нещо го беше притеснило не на шега — всички тези намеци, че не е изключено Щатите в най-скоро време да бъдат подложени на електронен тероризъм, който да парализира командните системи и контрола върху комуникациите. Последиците от това биха били ужасяващи не само за американците, но как французите биха могли да знаят за съществуващата реална заплаха?

Очевидно бяха научили отнякъде за проникването на неизвестния хакер в компютърната мрежа и за напразните усилия той да бъде спрян и засечен.

Доколкото му беше известно, информацията за случилото се беше строго секретна — уведомено беше единствено британското правителство, както и генерал Хенц, главнокомандващият силите на НАТО.

И все пак тази информация по някакъв начин беше достигнала до французите. Имаше едно възможно обяснение и от него генерал Мур го побиха тръпки. Не… това беше изключено, направо абсурдно.

Съществуваше ли връзка между французите и хората, замесени в електронните атаки?

Главата му щеше да се пръсне.

Тези съмнения бяха ужасяващи, но не и безпочвени… Налагаше се да ги сподели с някого, най-добре с министър-председателя, и то лично, на четири очи.

Той въздъхна с натежало сърце. Не беше лесно да бъде отправено толкова сериозно обвинение… Възможно беше да се е заблудил, да се е получило някакво недоразумение… Но предпочиташе да бъде опроверган, отколкото да премълчи опасенията си.

Докато чакаше своя личен шофьор и пилот да зареди с гориво реактивния „Торнадо F3“, Мур размишляваше какво точно ще каже на министър-председателя. Трябваше да предаде ситуацията много точно — без да преувеличава или да омаловажава нищо. Отново си припомняше разговора дума по дума, опитваше се да открие някакъв нюанс, който му е убягнал.

Най-после Стебинс, шофьорът му, почука по стъклото.

Сър Арнолд се сепна.

— Готови ли сме за тръгване, Джордж?

— Тъй вярно, сър!

— Вече си цивилен, Джордж. Не е необходимо да отговаряш по устав — усмихна се генералът, докато се измъкваше от колата с куфарчето си в ръка.

— Да, сър!

Сър Арнолд поклати глава. Пагонът оставяше своя отпечатък върху човека задълго, може би — веднъж завинаги.

— Е, Стебинс, да вървим.

Четвърт час по-късно, вече с авиаторски гащеризони и каски на главите, двамата се качиха в самолета: Стебинс — на пилотското място, генералът — зад него, на мястото на навигатора.

Докато свръхзвуковият самолет плавно се издигаше в нощното небе над Гибралтар, сър Арнолд се питаше дали не трябва да поговори и с министъра на отбраната, а така също и с главнокомандващия, Колин Кампбел. Да, така щеше да е най-добре. Заедно щяха да обсъдят ситуацията.

Гледката на нощното небе отвлече за малко вниманието му от земните проблеми. Тази дивна красота неизменно го караше да затаи дъх. Ако Бог действително не съществуваше, кой тогава би могъл да създаде нещо толкова съвършено?

Подобни мисли му минаваха през главата, докато самолетът набираше височина. Когато изведнъж торнадото избухна в пламъци, никой долу не разбра какво точно се беше случило — в небето се виждаше само една светеща точица — вероятно падаща звезда.

Мадрид има своя собствена пулсираща енергия, която се усеща навсякъде, особено нощем, и неизменно се предава и на гостите на града. Джон, Питър и Ранди я почувстваха още с пристигането си. Във въздуха се носеше музика и това създаваше някаква особена празничност, желание да се потопиш в ритъма на този град, да се присъединиш към сърдечните, темпераментни мадридчани, чиято толерантност към чужденците беше пословична, и да се забавляваш до насита.

Питър остави взетия под наем автомобил в гаража на стар приятел, комуто имаше пълно доверие, и поведе Джон и Ранди към спирката на метрото. Минаха по калдъръмени улички, през площадчета с ромолящи фонтани и вековни дървета. Въпреки че бяха капнали от умора и едва мъкнеха багажа си, не можеха да останат равнодушни пред очарованието на града.

И все пак, когато най-после стигнаха до площад „Маравиляс“, въздъхнаха с облекчение. Недалеч оттук, в сърцето на най-живописната, бохемска част на града, която и нощем кипеше от живот, се намираше тайната квартира на МИ-6, накъдето се бяха запътили.

Шестетажната каменна сграда на улица „Домингин“, с дървените капаци на прозорците си, балконите от ковано желязо и магазинчетата с пъстри сенници на партера, по нищо не се отличаваше от останалите сгради в традиционен стил, които придаваха облика на този одухотворен, артистичен квартал.

Докато Питър отключваше външната врата, Джон и Ранди държаха под око улицата.

Апартаментът, в който влязоха, явно беше видял и по-добри времена, но това все пак беше тайна квартира, а не хотел с пет звезди. Джон и Ранди бяха благодарни, че най-после ще си отдъхнат, ще се измият и преоблекат.

След малко, вече поосвежени, се събраха в уютния хол край камината.

— Май е време да докладвам на моите хора — каза Джон и извади клетъчния си телефон. Набра номера на Фред Клайн и изчака, докато сложните електронни кодове бъдат разчетени и проверени.

Когато най-после чу гласа на шефа си, той звучеше доста напрегнато:

— Изключи. Незабавно.

Връзката прекъсна и Джон промърмори озадачено:

— Пак е станало нещо… Дявол да го вземе.

Ранди реши на свой ред да се опита да се свърже с шефовете си. Телефонът в далечна Вирджиния звъня дълго време, без никой да вдигне. Тя се намръщи, но най-после чу:

— Ръсел?

— Същата.

— Веднага изключи!

Връзката прекъсна.

Ранди и Джон се спогледаха.

— Ама че работа…

— Имам чувството, че някой е проникнал в свръхсекретните електронни комуникационни сателити — свъси вежди Питър. — Което означава, че и разузнаването в Лондон, МИ-5 и МИ-6, е в цайтнот. Няма смисъл дори да пробвам…

Ранди прехапа устни.

— Добре поне, че не изтече никаква информация…

— Дано да е така — замислено поклати глава Питър.

Джон веднага разбра какво имаше предвид той.

— Ранди, опасявам се, че е твърде вероятно да са проследили откъде се обаждаме. Ако имаш на разположение ДНК компютъра, това не е никак сложно.

— Но, Джон, смяташ ли, че хората на Мавритания са имали време…

— Да, при положение, че другата им база е била някъде наблизо. Според мен са използвали фермата само за да се разплатят с Елисондо. Компютърът дори не беше там, а Мавритания не би рискувал да се отдалечи от него задълго. Да се надяваме, че вас не са успели да засекат, но ако и аз тръгна да набирам, веднага ще ни сгащят… Лондон е прекалено близо до Мадрид. Просто трябва да приемем факта, че известно време няма да можем да разчитаме на електронните връзки.

— Връщаме се в каменната ера — въздъхна Ранди. — До такава степен сме свикнали със съвременните начини за предаване на информация, че ни се струва направо немислимо да използваме куриери или самите ние да хвърчим насам-натам, само за да докладваме за свършеното и да получим нови указания…

— Действително, дълга и широка… — кимна Питър. — И все пак трябва да намерим начин да се свържем с началството и да ги уведомим за развоя на събитията.

— Така е — потвърди Джон. — Но междувременно трябва да продължим да действаме. Мисля, че за момента трябва да съсредоточим усилията си върху Мавритания — да установим къде са базите му, къде основно е била съсредоточена дейността му, да се опитаме да научим повече за навиците и привичките му, за малките му слабости… — И тримата знаеха колко са важни тези детайли за разузнаването и как един дребен на пръв поглед факт можеше да ги насочи към вярната следа. — Освен това иска ми се да се поразровим и за капитан Дариус Бонард, който е доста странна птица. Като адютант на генерал Ла Порт се ползва с твърде големи привилегии и има достъп до свръхсекретна информация. Така също и спокойно би могъл да се обади по телефона от щаба на НАТО.

— Би могъл — съгласи се Питър. Лицето му беше угрижено. — А междувременно ще се наложи да ползваме старовремски методи на комуникация, няма как. — Той помълча. — Лондон поне е по-близо от Вашингтон. Бих могъл да се изстрелям дотам — да докладвам на момчетата и да видя какво ново…

— Мисля си за посолството ни в Мадрид — каза Ранди като на себе си. — Но не — ДНК компютърът сигурно има достъп и до техните кодове…

— Определено. Всичко е свързано в мрежа. И дума не може да става да ползваме електроника.

Джон крачеше напред-назад умислен.

— Може би все пак има начин да се свържем — каза най-после.

Питър го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Няма ли тук, в квартирата, най-обикновен телефон?

— Горе, в офиса… Ако изобщо работи.

— Какво си си наумил, Джон? — на свой ред го изгледа и Ранди.

Но Джон вече тичаше нагоре по стълбите.

— Става въпрос за най-обикновена, фиброоптична кабелна връзка — обясни Питър.

— Разбирам… Дори ако хората на Мавритания тръгнат да подслушват телефонните разговори, ще им трябват часове, за да изслушат всички обаждания и да отсеят съмнителните. Теоретически е възможно, но на практика едва ли биха имали особен успех. Един техник веднъж ми беше казал, че през фиброоптичната жичка за секунда минава толкова информация, че да я чуеш наведнъж е като да насочат маркуч в лицето.

При фиброоптиката телефонните обаждания се преобразуваха в светлинни лъчи, които преминаваха през стъклена жичка с дебелината на човешки косъм. Така по кабел с дебелина колкото китката й можеше да протичат едновременно четиридесет хиляди телефонни обаждания, факсове и имейли — направо астрономическа цифра. Повечето подводни кабели съдържаха по осем тънички фиброоптични влакна. Но да проникнеш в океанските глъбини, за да получиш достъп до информацията, която протичаше по тези кабели, беше рискована, граничеща с невъзможното, задача.

— Именно — кимна Питър. — Дори да разполагаха с време и с подходящата технология, едва ли някой би се занимавал с това — да седи и да слуша купища клюки и празни приказки с надеждата да попадне на каквото му трябва.

Двамата последваха Джон горе в офиса.

Той току-що се беше свързал с Вашингтон. Чу в слушалката женски глас:

— Кабинетът на полковник Хаким.

— Деби, обажда се Джон Смит. Моля те, дай ми Нютън. Спешно е.

— Изчакай за момент.

След малко прозвуча загрижен мъжки глас:

— Джон? Случило ли се е нещо?

— Моля те, имам нужда от помощ! Обаждам се от Мадрид. Би ли изпратил някого до блок Е, кабинет 2Е377, да предаде на секретарката да помоли шефа си да се обади на Сапата на следния телефон — той издиктува номера на телефонния пост. — Нали запомни името — Сапата? Ще ми направиш ли тази услуга?

— Има ли смисъл да питам за какво точно става въпрос?

— Не.

— Добре… Ще отида.

— Благодаря ти, Нютън.

— Няма за какво — сухо отвърна Нютън. — Но да знаеш, че като се видим, ще очаквам някакво обяснение.

— Обезателно — увери го Джон и затвори телефона, след което погледна часовника си. — Ще му трябват поне десет минути.

Изведнъж Питър се изправи, сложи пръст до устните си и се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Дръпна леко щорите и надникна навън. Остана така, заслушан в звуците на нощта — незатихващото движение откъм „Гран Виа“, човешки гласове, захлопване на врата на автомобил, пиянска серенада, звън на китара…

Най-после въздъхна, поклати глава и отново се отпусна на дивана.

— Фалшива тревога. Надявам се…

— Какво стана? — погледна го Ранди.

— Стори ми се, че чух откъм улицата един специфичен звук, който съм чувал и преди…

— Аз пък не чух нищо странно — сви рамене Джон.

— Ако не си го чувал, едва ли би ти направил впечатление. Става въпрос за тъничко подсвиркване, подобно на свистенето на вятъра. Прилича на звука, който нощно време издава козодоят, и сякаш идва от доста далече и се слива с диханието на самата природа — абсолютно недоловим звук за непривикналото ухо. На мен обаче ми е познат още от времето, прекарано в Централна Азия, в земите на Северен Иран и Афганистан — мюсюлманските племена чак до Азовско море използваха този сигнал.

— Искаш да кажеш, че биха могли да са хората на Мавритания?

— Да, но може и да съм се заблудил — не чух ответен сигнал.

— Досега случвало ли ти се е да сбъркаш този сигнал? — попита Джон, но преди Питър да успее да му отговори, телефонът иззвъня.

Джон грабна слушалката и чу гласа на Фред Клайн:

— Системите вече функционират нормално, но експертите ни предупредиха да внимаваме — кодовете вече са ненадеждни, затова засега не бива да използваме за връзка електронните и въздушните комуникации. Междувременно всички кодове ще бъдат сменени и ще бъдат взети допълнителни мерки за сигурност. Уведомили сме експертите за възможността да е бил задействан ДНК компютърът, за да са наясно със ситуацията. А ти защо си в Мадрид? Какво стана в Толедо?

Джон докладва сбито:

— „Червеният пламък“ е бил само параван. Зад всичко стои „Щитът с полумесеца“. Освен това Емил Шамборд е жив. И е в ръцете им, както и дъщеря му.

След кратка пауза Клайн възкликна:

— Сигурен ли си? Видя ли Шамборд с очите си?

— Да. Говорих с него и с дъщеря му. Компютърът не беше там.

— Това обяснява много неща… И прави опасността още по-голяма. Ще използват дъщерята, за да контролират самия Шамборд.

— И аз се опасявам от това…

От другата страна на линията отново настъпи мълчание. Най-после Клайн каза:

— Трябваше да убиеш Шамборд, полковник.

— Опитах се да го измъкна оттам. Надявах се, ако успея, Шамборд да направи копие на прототипа и за нас. Това ми се стори по-разумно. Не знам какво е успял да им каже Шамборд — може би вече знаят достатъчно, за да се справят и без него с компютъра. Или да създадат дубликат, в случай че унищожа оригинала.

— Представи си, че не ти се удаде друга възможност да се добереш до Шамборд… Представи си, че стане твърде късно…

— Ще се справя.

— Така уверих президента. И гарантирах за теб. Но и двамата знаем, че пропуснеш ли шанса си веднъж, втория път е много по-трудно.

Сега Джон помълча, преди да отговори.

— Прецених как да постъпя. Имам картбланш да действам според обстоятелствата, нали? За това ми плащате. Мисля, че винаги досега съм оправдавал доверието.

— Въпросът е — ще овладееш ли ситуацията? — гласът на Клайн беше твърд като стомана. — Или се налага да изпратя някой друг?

— Засега не се налага — спокойно отвърна Смит. — Освен това, ако аз не се справя, не виждам кой друг би могъл.

Това беше самата истина. От другата страна на линията Клайн изпъшка.

— Добре… А откъде се появи този „Щит с полумесеца“? За пръв път чувам за тях.

— Защото функционират отскоро и гледат много-много да не се набиват в очи — повтори Джон думите на Ранди. — Панислямска групировка са, събрани вероятно специално за планирания удар от терорист на име Мавритания…

— Който ми е много добре известен — прекъсна го Клайн. — Смесица между арабин и берберин, загрижен за съдбата на обедняващата си страна и на гладуващия си народ, краен ислямист, ожесточен срещу процеса на глобализация до степен на патологичност.

— Омразата е по-мощен двигател и от вярата…

— Именно… И така, какво смяташ да предприемеш оттук нататък?

— В момента съм с Ранди Ръсел и Питър Хауел. — И той разказа накратко как са се срещнали.

— Хауел и Ръсел?! — възкликна Клайн. — Това ще рече ЦРУ и МИ-6! Какво им каза?

— Те са тук, при мен — Джон даде да се разбере, че не може да обсъждат тази тема.

— Нали не си им казал за Първи секретен?!

— Разбира се, че не. — Джон овладя надигащото се раздразнение.

— Добре… Можете да си сътрудничите, но имай едно наум. Ясно ли е?

— Имаме нужда от колкото може повече информация за миналото на Мавритания и за индивидуалните му особености и маниер на действие — каза Джон, без да обръща внимание на тона на началника си. — Къде се подвизава, с кого поддържа контакти, всичко.

— Засега мога да ти кажа само едно — гласът на Клайн звучеше все така мрачно. — Мавритания се е покрил добре и е намислил нещо, което със сигурност няма да ни хареса.

— А докога няма да можем да използваме електронните комуникации?

— Не мога да ти кажа. Може би докато не се доберем до молекулярния компютър. Междувременно ще си предаваме информация по куриери, с вербални кодове или по фиброоптичните телефони. Изобщо връщаме се към методите на доброто старо време, за да не ни засече ДНК компютърът. Идеята ти да се свържеш с мен чрез полковник Хаким беше много добра. Но сега ще ти издиктувам новия си директен телефон, за да можеш да ме набираш направо.

Клайн каза номера и Джон го запомни — рисковано беше да го записва където и да било.

— А какво стана с генерал Хенц и оня санитар, който се беше опитал да убие Целербах?

— Оказа се фалшива тревога. „Санитарят“ е бил самият Питър, изпратен да охранява Марти. Побягнал е, за да не се издаде. А в пансиона е ходил, за да говори със сержанта на генерал Хенц, не с него самия. — И Джон му разказа накратко за познанството на Питър със сержант Матиас.

— Имало е обаждане от централата на НАТО?! Това никак не е добре… Може ли да се вярва на Хауел?

— Сто процента. Освен това вече имам известни подозрения относно един човек… Става въпрос за капитан Бонард, личния адютант на Роланд ла Порт. Това е френският генерал, който…

— … е заместник-главнокомандващ силите на НАТО.

— Точно така. А Бонард е човекът, който е занесъл на Ла Порт данните за отпечатъците на Шамборд, както и досието на организацията „Черен пламък“. Като доверено лице на генерала и негова дясна ръка той заема много изгодна позиция. Би могъл да получи достъп до каквато и да било информация.

— Хмм… Ще проуча досието на Бонард, както и това на сержант Матиас. А теб ще те моля да се срещнеш с Хенц отново. Ако някой разполага с подробна информация за действащите терористични групировки, това е НАТО. Аз също ще изпратя на Хенц всичко, до което успея да се добера.

— Добре. Това ли е всичко?

— Мисля, че да… Не, почакай! По дяволите, за малко да забравя. Обадиха се от болницата. Преди около час Марти Целербах е започнал да говори. За съжаление, доста несвързано. Може да е заради заболяването. След което заспал отново. Следователно още не е напълно в съзнание, но може да се отбиеш в Париж на път за Брюксел.

Джон изведнъж се оживи.

— Веднага тръгвам. Ще бъда там след не повече от два часа.

Той остави слушалката и се обърна към Ранди и Питър с грейнало лице.

— Марти започва да идва на себе си!

— О, Джон, това е чудесно! — възкликна Ранди и двамата се прегърнаха.

— Тихо! — прошепна изведнъж Питър, скочи отново на крака и изтича до прозореца. Мускулестото му тяло беше напрегнато като пружина.

— Пак ли го чу? — попита Ранди.

Питър кимна.

— Това беше! Същият свистящ звук, който се слива с вятъра… Сега вече съм сигурен. Това е сигналът им и най-добре да…

Някъде над главите им се разнесе едва доловим шум.

Джон притисна ухо до стената и предупреди:

— На покрива има някой!

И в този момент и тримата чуха сигнала: лек, протяжен звук — като свистене през зъби насън. Или далечен зов на нощна птица. Този път идваше не откъм улицата, а отгоре. Бяха обкръжени.

Осемнайсета глава

Долу изтрещя разбита врата — атаката започваше.

— Стълбите! — възкликна Ранди, грабна миниавтомата си и изхвърча навън. Беше свалила перуката и русата й коса просветна като златисто сияние.

Питър хукна към балконската врата, като гасеше светлините в движение.

— Виж прозорците от другата страна! — извика той на Джон.

И Джон изтича към задната част на апартамента.

От стълбищната площадка се разнесоха изстрели — Ранди беше открила огън със своя H&KMPSK, за да отреже пътя на нападателите. Единият от тях изрева от болка, останалите побягнаха назад.

Джон погледна през прозореца — във вътрешния двор не се виждаше жива душа — само тъмните очертания на пейките и дърветата, облени от лунна светлина. Дали обаче това спокойствие не беше измамно?

Той се взираше надолу, когато чу зад гърба си някакъв шум и рязко се извърна. Шумът дойде откъм офиса и Джон се спусна натам. Намери Питър надвесен над тялото на някакъв мъж в черни дрехи, с черни ръкавици и барета на афганистанските муджахидини. Главата и лицето му бяха напълно скрити от черна балаклава.

— Охо… виждам, че не си загубил форма — подхвърли Джон и надникна през отворената балконска врата. От покрива се спускаше найлоново въже.

— Нищо ново под слънцето…

Питър кимна, докато изтриваше кръвта от сгъваемия си нож в дрехите на мъртвия терорист.

— Нали? Мислеше си, че се е промъкнал безшумно, като котка…

Той дръпна балаклавата от лицето на мъжа — застиналата физиономия беше разкривена от ярост. Мъжът имаше тъмна, изсушена от слънцето кожа и късо подстригана брадичка.

— Хрумна ми нещо… Мисля, че открих слабото място в плана им, стига да не греша.

— А ако грешиш?

Откъм стълбището отново долетяха изстрели, последвани от крясък. Миг по-късно се възцари изпълнена с напрежение тишина.

— Ако греша, ще се видим в тенджерата, както казала гъската на гъсока — мрачно се пошегува Питър.

— Кажи ми какво си намислил — тихо попита Джон, като се приближи до него.

— Ще ти кажа… Ето какво. От една страна — ние сме в капан. От друга — те вече са наясно, че няма да им се дадем лесно, а изстрелите могат да привлекат полицията, така че не разполагат с много време. А всяко прибързано действие може да има лоши последици… Щурмуват съвсем открито откъм улицата, което ме навежда на мисълта, че са искали да дадат възможност на този приятел да се промъкне през балкона, а останалите да се спуснат от покрива и да се окажем приклещени.

— Тогава какво чакат онези на покрива?

— Как какво? Сигнал от този тук — той посочи трупа в краката си. — Затова предлагам да се възползваме от ситуацията.

С тези думи Питър нахлузи на главата си балаклавата на убития и нахлупи черното му кепе. После се показа на балкона и миг по-късно оттам долетя протяжният, едва доловим сигнал. Питър се справяше чудесно. Горе, откъм покрива, изскърца врата.

Питър пристъпи навътре и смигна на Джон.

— Е, хванаха се. Слизат. Да побързаме.

Джон изтича в спалнята, където беше оставил лаптопа си, и стреля в него. Ако се наложеше да се спасяват с бягство, нямаше да може да го мъкне — това само щеше да го забави. А не биваше да го оставя в ръцете им. После се спусна към стълбищната площадка и прошепна на Ранди:

— Дай още няколко изстрела и идвай насам!

След малко тримата изтичаха на балкона и Питър се закатери по въжето, докато Джон държеше края му с две ръце.

Ранди се огледа. Улицата беше безлюдна, прозорците не светеха, но можеше да се закълне, че обитателите на отсрещните сгради, макар и примрели от страх, надничаха любопитно иззад щорите и пердетата. Такава е човешката природа — жадна за зрелища. В подобни моменти се събужда ловният инстинкт на кроманьонеца — в това отношение човечеството не се е променило особено много.

— Ти си! — прошепна й Джон. Питър вече се беше изкатерил на покрива.

Тя преметна миниавтомата си през рамо, стъпи на перилата на балкона и хвана въжето с две ръце. Набираше се пъргаво, притеснена от факта, че Джон, който продължаваше да придържа отдолу въжето, за да я улесни, представляваше отлична мишена. Видя Питър да наднича отгоре, за да се увери, че всичко е наред. Той й се ухили окуражително и я поздрави по войнишки. Ранди напрегна мускули и удвои усилията си.

Докато прикрепяше въжето, Джон напрегнато се оглеждаше. Револверът му беше в кобура, а с него би се чувствал по-спокоен. Ранди напредваше бързо, но беше изложена на прицел и той усети гърлото си пресъхнало. Още малко, само още малко… На горния етаж се разнесе тропот — групата от покрива претърсваше стаите. Всеки момент щяха да стигнат и до тук. Чу приближаващия вой на полицейска кола.

Отдъхна си, когато видя, че Ранди най-после се беше добрала до покрива. Негов ред беше. Закатери се колкото можеше по-бързо. Трябваше да стигне до горе, преди терористите да са открили мъртвото тяло и преди да е дошла полицията.

В този момент отвътре се разнесоха гневни викове и Смит разбра, че терористите са намерили трупа на другаря си. Слава Богу, вече беше стигнал до покрива и с последен, отчаян напън се прехвърли през ръба, като се стовари върху керемидите. Все още стискаше въжето, за да не се плъзне обратно по наклона. Усети придръпване — Питър се опитваше да го изтегли нагоре. Двамата с Ранди го издърпаха към тях, от другата страна на билото, и го уловиха, за да не падне с лице върху плочите. Когато стъпи отново на крака, видя, че се намираха на малка тераса на покрива, каквато почти всяка сграда в Мадрид имаше.

— Е, успяхме — каза задъхано, докато Питър прерязваше въжето. Отдолу се чу яростен крясък и тупване на нещо тежко.

Тримата затичаха по покрива, като внимаваха да не се хлъзнат или препънат и полетят надолу. Слава Богу, покривите на съседните сгради бяха долепени и вече бяха на петия или шестия поред покрив, когато чуха зад гърба си изстрели и викове. Терористите ги бяха последвали по стълбите и току-що се бяха измъкнали по покрива.

Около тях засвистяха куршуми и тримата залегнаха от другата страна на билото на покрива. Само пръстите им, вкопчени в ръба, останаха открити, изложени на куршумите. Долу полицейските коли вече завиваха по улица „Домингин“.

Разнесе се тропот на тичащи нозе и до тях долетяха викове на испански:

— Внимание!

— Проучете обстановката!

— Ще излязат на някой от съседните покриви и ще се опитат да ни отрежат пътя — тихо каза Джон.

Ранди се взираше надолу. Уличните лампи не светеха — терористите бяха стреляли в тях, но ярките фарове на двата полицейски автомобила, паркирани един до друг, осветяваха улицата.

Полицаите притичаха зад колите с извадени пистолети, като се озъртаха. Един от тях говореше по радиофона.

— Вика подкрепления — прошепна Ранди. — Сигурно се обажда на Отряда за борба с тероризма или на Националната гвардия. На всяка цена трябва да се измъкнем от тук, преди да са пристигнали.

— Горещо подкрепям идеята — промърмори Питър.

Ранди отново се заслуша.

— Говорили са с някой, който е видял нападателите, и смятат, че терористите имат пръст в цялата работа…

— Това може да се окаже добре дошло за нас. Положението ни е доста напечено…

Джон погледна надолу към балкона на тайната квартира, и забеляза да се подава нечия глава. Терористът стреляше нагоре, към покрива. Джон на свой ред се прицели и стреля. Мъжът отскочи с окървавена ръка и се скри навътре.

— Ще се опитат да ни задържат тук, докато другарите им не излязат от другата ни страна — каза Джон.

— Тогава по-добре да не губим време — огледа се напрегнато Питър. — Виждате ли високата сграда в оня край? Мисля, че от там ще успеем да се прехвърлим на съседната улица и да им се измъкнем.

В този миг откъм сградата на МИ-6 отново надникнаха две глави. Джон, Ранди и Питър побързаха да залегнат. Терористите откриха огън, но когато след малко в стрелбата им настъпи пауза, вероятно за да презаредят пълнителите си, тримата агенти скочиха на крака и хукнаха към високата сграда. Почти бяха стигнали целта, когато отзад последва нов дъжд от куршуми, придружен от гневни възгласи. Куршумите се удариха в стената на високата сграда, разнесе се и звън на счупени прозорци. От вътрешността на сградата долетяха ужасени викове.

— Влизаме! — и Джон се хвърли с главата напред през единия от счупените прозорци. Ранди и Питър го последваха. Две жени пищяха, седнали в леглата си, притиснали чаршафи пред гърдите си, и очите им сякаш щяха да изхвръкнат от ужас. Питър, който току-що се беше претърколил през глава, се изправи на крака и се поклони кавалерски на жените, след което се извини на безупречен кастилски: „Съжалявам много!“, и забърза след Ранди и Джон. Прекосиха широкия коридор, подминаха асансьорите и се отправиха към пожарната стълба. След тях оставаха капки кръв.

— Кой е ранен? — задъхано попита Джон, докато тичаха нагоре по стълбата. — Ранди, ти ли?

Излязоха на широк плосък покрив и спряха, за да си поемат дъх.

— Май и тримата сме пострадали — поклати глава Ранди. — Особено ти.

Левият ръкав на ризата на Джон беше разпран, а по ръката и рамото му имаше кървави бразди. Лявата му буза също беше окървавена — беше се нарязал на счупения прозорец, когато се хвърли в стаята с главата напред. Ранди и Питър също бяха целите в охлузвания и драскотини.

Джон откъсна разпрания си ръкав и Ранди превърза ръката му, докато Питър държеше под око ъгъла, където двете улици се пресичаха.

Ранди хвърли поглед на дългия широк покрив.

— Бихме могли известно време да отбиваме атаката от тук, но не виждам смисъл… В крайна сметка ще стане по-лошо, особено като дойдат още полицаи…

— Откъдето и да го погледнеш, положението не е никак розово — промърмори Питър. — Значително ни превъзхождат числено и няма да им е трудно да ни отрежат всички пътища за отстъпление.

Ранди се ослуша, наклонила глава на една страна.

— Мисля, че приближават. Трябва бързо да решим нещо…

Отвориха вратата, която извеждаше на покрива, и се озоваха лице в лице с трима маскирани терористи, които бързаха нагоре по стълбите. Предвождаше ги здравеняк с толкова буйна черна брада, че стърчеше изпод балаклавата му.

Без да се колебае, Ранди изстреля в него няколко куршума. Той полетя назад и едва не събори другите двама. Единият, в черни джинси и тениска, се окопити бързо, прекрачи падналото тяло и успя да даде няколко изстрела, преди Ранди да простреля и него. Третият си плю на петите.

— Бързо! — извика Питър. — Към следващия покрив!

Двата покрива бяха на известно разстояние, но тримата прескочиха от другата страна и отново удариха на бяг. Зад гърба им долетяха изстрели — третият терорист се беше престрашил да се върне и да ги последва и сега се целеше в тях със стария си „Люгер“, но от такова разстояние нямаше почти никакви шансове да улучи, дори да стояха неподвижно.

— О, не! — Ранди изведнъж спря като закована.

През три покрива от тях се бяха появили четирима мъже с автомати в ръце и фигурите им зловещо се очертаваха на фона на нощното небе.

— Шшт! Чувате ли? — прошепна Джон.

Долу, на улица „Домингин“ бяха спрели няколко камионетки и се разнесе тропот на войнишки ботуши. Офицери подвикваха команди на испански. Отрядът за борба с тероризма беше пристигнал. Секунди по-късно в нощта се разнесе протяжният като въздишка на вятър сигнал и сякаш увисна във въздуха. Четирите силуета на покрива изведнъж се стопиха в мрака.

Питър се озърна. Терористът с люгера също беше изчезнал.

— Ометоха се — каза той с въздишка на облекчение. — Сега остава да се измъкнем на специалните части, което също няма да е никак лесно.

— Предлагам да се разделим — каза Джон. — Не би било зле и да се преоблечем…

— Черният чорапогащник на дамата е пострадал сериозно — подхвърли Питър.

— Дамата е в състояние да се погрижи сама за себе си — хладно отвърна Ранди. — Но все пак благодаря за загрижеността. Нека се уговорим кой накъде е. Аз се връщам в Париж.

— И аз съм натам — каза Питър.

— А ти, Джон? — погледна го Ранди и в очите й проблесна старата насмешка. — Не е ли време да докладваш на шефовете от военното разузнаване?

Джон въздъхна. Стори му се, че чува гласа на Фред Клайн: „Нали не си им казал нищо…“

— Аз… имам малко работа в централата на НАТО в Брюксел.

— Значи, сборен пункт — Брюксел. Можете да оставяте съобщения при собственика на кафе „Егмонт“ в старата част на града. Сигурен е — каза Ранди.

Пожелаха си късмет и Ранди затича към вратата, която отвеждаше на стълбите. След малко тъничката фигура в черно се скри от погледа им и Питър се насочи към пожарната стълба отстрани на сградата.

Останал сам на покрива, Джон погледна надолу. Антитерористите, с бронирани жилетки и въоръжени до зъби, започваха оглед на района. Нямаше суетене, нямаше излишна пукотевица — действаха хладнокръвно, решително и методично, както подобава на истински професионалисти. Усетили заплахата, хората на Мавритания като че ли бяха потънали вдън земя.

Джон притича през покривите до най-отдалечената сграда, до която можа да се добере, и пое надолу по стълбите. На всеки етаж спираше и се ослушваше. Най-после на третия етаж чу каквото му трябваше. Телевизорът беше включен, но някой намали звука, отвори прозореца и извика надолу към улицата:

— Какво стана, Антонио?

Друг мъж му отвърна, също на испански:

— Не чу ли пукотевицата? Имаше престрелка с терористи… Полицаите са навсякъде.

— След всичко случило се само това ми трябваше!

Прозорецът се затвори и Джон изчака още малко, за да чуе дали мъжът няма да заговори с някого в апартамента. Но не чу нищо освен звука на телевизора.

Джон потропа на вратата и гласът му прозвуча настоятелно:

— Полиция. Отворете!

Отвътре някой тихо изруга и след малко на прага застана едър мъж по халат.

— Бях си у дома цялата вечер и нищо не съм…

Джон опря дулото на револвера в корема на мъжа.

— Съжалявам. Да влезем вътре, моля ви.

Пет минути по-късно, преоблечен в панталони, бяла риза и спортно сако от гардероба на мъжа и наметнал върху всичко широкия домашен халат, Джон завърза испанеца, омота кърпа около устата му и излезе от апартамента. Слезе долу на улицата и се смеси с групичката разтревожени жители на квартала, излезли да видят за какво е цялата суматоха. След малко полицейската кола спря пред сградата и двама офицери изтичаха във входа, а други двама останаха отвън, за да разпитат събралите се хора. Задаваха им по един-два въпроса и ги отпращаха да се разотиват. Стигнаха и до Джон и той им каза, че живее в съседната сграда и че е чул шумотевицата, но никого не е видял. Полицаите му благодариха и го помолиха да се прибере „у дома си“, след което се обърнаха към друг жител на квартала. Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вниманието им е ангажирано, и се отдалечи надолу по улицата. Сви зад ъгъла, огледа се и захвърли в сенките халата. Дрехите на испанеца му бяха широки в раменете и в кръста, но това едва ли щеше да се стори подозрително някому.

На станция „Сан Бернардо“ взе метрото за няколко спирки, разтвори забравения на съседната седалка брой на мадридския всекидневник „Ел Паис“ и заби нос в него, като наблюдаваше с периферното си зрение дали случайно си няма „опашка“. След малко се прехвърли на осма линия, за да се придвижи до летище „Барахас“. Преди да влезе в летището, мина покрай един контейнер за боклук и след като се увери, че наоколо няма хора, хвърли вътре револвера си. Видя го да изчезва сред боклуците и за миг изпита съжаление, но не можеше да постъпи другояче. За по-сигурно хвърли отгоре и вестника.

Остана само с дрехите на гърба си, портфейла, паспорта и клетъчния телефон. Купи си билет за следващия полет до Брюксел, след което телефонира на Фред Клайн и помоли на летището в Брюксел да му бъдат изпратени дрехи, униформа и ново оръжие. След като уреди този въпрос, седна в чакалнята и зачете детективски роман, за да убие времето, оставащо до полета.

Междувременно беше нащрек за появата на Ранди или Питър, но от тях нямаше и следа. Десетина минути преди началото на полета на съседната пейка седна висока мюсюлманка, загърната от глава до пети в черни одеяния, както повелява традицията. Само лицето й беше открито, но и то беше целомъдрено сведено.

Джон прелистваше книгата в очакване пътниците от неговия полет да бъдат повикани да заемат местата си в самолета, но изведнъж едва не подскочи. До ушите му беше достигнал онзи едва доловим, протяжен звук, наподобяващ повей на вятър. Някъде навън, на открито, този звук би могъл да бъде съвсем естествен, но тук, в модерната, оборудвана с климатик чакалня на летището, той накара Джон да настръхне. Може би беше прибързал с изхвърлянето на револвера си… Погледна изпод вежди жената на съседната пейка. Доловила интереса му, тя му смигна дяволито и отново сведе глава. На летището цареше оживление и свирукането й бе доловимо само за Джон. Той наостри слух и едва не прихна. Британският химн! Този Питър с неговите шегички…

Но защо се бавеше Ранди? Тя тръгна първа, би трябвало вече да е тук… Всеки момент щяха да ги помолят да заемат местата си на борда на самолета. Стомахът му се свиваше от безпокойство.

След като се раздели с Джон и Питър, Ранди се спусна надолу по стълбите, като спираше от врата на врата. Най-после на първия етаж откри онова, което търсеше — апартамент, от който не долиташе никакъв звук. Отключи с шперца и се вмъкна вътре. В дрешника имаше една от друга по-пищни женски дрехи. Тя си избра дълга пола на танцьорка на фламенко, блуза с дантели и обувки на висок ток. Разпусна русата си коса, завъртя се и потропа с токчета, за да влезе напълно в ролята си. Автоматът висеше отпред на кръста й, скрит от богато надиплената пола.

Време беше да се измъква оттук. Озова се във фоайето на сградата, с мек ориенталски килим и изкуствени палми. Нямаше жива душа и тя си отдъхна малко, но в този момент видя през стъклото на входната врата петима мъже с маскирани лица да тичат насреща й.

Измъкна миниавтомата си и хукна обратно навътре. Под стълбите имаше някаква врата, която очевидно водеше към мазето. Слава Богу, вратата не беше заключена. Успя да различи стълбите в мрака и се спусна надолу. Притаи се сред паяжините в един ъгъл и се ослуша. Сърцето й още малко и щеше да изскочи. Изведнъж затаи дъх. Вратата на мазето се отвори и отново се затвори. По стълбите затопуркаха крака.

Притиснала гръб до стената, Ранди чакаше. Не виждаше мъжете, но чу гласовете им съвсем близо до нея. Разговаряха на арабски, доста разгорещено, и тя разбра, че не я бяха видели, а също се криеха.

Отвън, на улицата, рязко спря някакъв автомобил. Чу се тропот на ботуши и се разнесоха команди на испански. Ударната група на Гражданската гвардия се беше включила в издирването на терористите.

Единият от тях в този момент протестираше гневно само на няколко крачки разстояние от Ранди:

— С какво право ти, Абу Ауда, ни казваш да умрем за Аллах? Кой си ти? Фулан от пустинята, мелез, който дори не е виждал светите места — Мека и Медина. Може да говориш езика ни, но във вените ти не тече и капка от кръвта на пророците.

Дълбок, твърд като стомана глас прозвуча подигравателно:

— А ти си един страхливец, който не заслужава да носи името Ибрахим. Ако вярваш в Пророка, как може да се боиш от гордата смърт на мъченик?

— Не, черньо. Не се боя от смъртта. Но не смятам, че това е краят. Загубихме днешната битка, но утре нещата може да се обърнат. Ислямът не ни учи да умираме безсмислено.

Намеси се трети глас:

— Говориш също като жена, Ибрахим.

Друг някой каза натъртено:

— Аз подкрепям Ибрахим. Той неведнъж е доказал, че е истински воин, когато ти още си ходел прав под масата. Ние сме бойци, а не фанатици, там е разликата. Каквото и да говорят ходжите и имамите за „свещената война“, не искам да умра, преди да ми е дошло времето. Знам, че ме чакат още битки.

Дълбокият глас попита съвсем тихо:

— Значи искате да се предадете — и ти, и Али, и Ибрахим?

— Така е най-разумно — каза първият глас, този на Ибрахим. — Мосю Мавритания ще намери начин да ни измъкне от там — трябват му хора като нас, истински бойци, за да нанесе удара си.

— Истински бойци, които треперят като жени — отново го жегна другарят му. — Затворят ли ни, не чакай някой да ни освободи — няма за кога. Сами трябва да се спасяваме, Ибрахим. Или да умрем като мъже, в името на Аллах.

Три глухи, последователни изстрела прекъснаха възраженията на тримата, които искаха да се предадат. Ранди напрегнато слушаше и няколкото секунди тишина й се сториха безкрайни.

Най-после мъжът, който единствен беше застанал зад Абу Ауда и бе изразил готовност да умре в името на Аллах, проговори:

— Сега ще убиеш и мен, нали, Абу Ауда? Въпреки че те подкрепих.

— Налага се. Твърде много личи, че си арабин. Освен това не говориш испански. Има си начини и най-коравият да бъде заставен да проговори, а знаеш, че не бива да рискуваме. Ако съм сам, имам по-голям шанс да се измъкна — черен съм и говоря испански.

— Щом такава е волята на Аллах, Абу Ауда… В негово име ще посрещна смъртта.

Последва още един приглушен изстрел. Ранди усети, че я побиват тръпки. Искаше да види лицето на човека, когото бяха нарекли Абу Ауда, фулан, „черньо“ и който убиваше така хладнокръвно, все едно кого — приятел или враг.

Изведнъж чу стъпките му да приближават и затаи дъх. Гърлото й беше пресъхнало.

Беше готова за стрелба, но с огромно облекчение чу да се отваря врата на няколко крачки вдясно от нея. Лунната светлина озари огромната черна фигура на терориста, облечен като най-обикновен испански работник. Той пристъпи навън и издигна лице в благодарствена молитва — отново беше свободен. Странните му, зеленикави като на котка очи проблеснаха за миг, докато затваряше вратата.

Ранди си спомни къде го беше виждала — това беше мъжът с бедуинските дрехи от фермата край Толедо, който ръководеше атаката срещу нея. Вече знаеше името му — Абу Ауда. Не посмя да стреля — беше прекалено рисковано.

Само след миг вратата откъм стълбите се отвори — гвардейците слизаха да претърсят мазето. Ботушите им затрополиха надолу. Ранди си наложи да преброи до десет, въпреки че сърцето й още малко и щеше да изхвръкне, и се измъкна от там, откъдето преди секунди беше излязъл Абу Ауда. Озова се в двора, който водеше към друга улица. От Абу Ауда вече нямаше и следа.

Гвардейците всеки момент щяха да видят вратичката и Ранди хукна към улицата, като проклинаше високите си токчета. Чу проскърцването на вратичката на мазето и затича по-бързо, без дори да се обръща.

Очакваше да чуе зад гърба си викове и тропот на ботуши, но не чу нищо такова. Очевидно все пак не бяха успели да я забележат и се бяха върнали обратно. Ранди забави крачка, мушна миниавтомата под полата си и успокои задъханото си дишане. Изведнъж… видя пред себе си Абу Ауда — полицаите, които пазеха на ъгъла, го бяха спрели за проверка на документите. Сърцето й отново заби ускорено, но документите на Абу Ауда бяха редовни, при това беше чернокож и проверката мина съвсем рутинно. Абу Ауда си продължи по пътя, а полицаите се извърнаха към нея. Ранди знаеше, че документите й са безупречни и няма да се усъмнят в тях, но проверката би я забавила. Трябваше бързо да измисли нещо, за да не изгуби Абу Ауда, който тъкмо завиваше зад ъгъла. И тя тръгна към полицаите с танцуващата походка на огнена испанка, като потракваше ритмично с токчета.

Сериозните им изражения се промениха и в очите им проблесна интерес. Ранди се усмихна, игриво разлюшка поли и мина покрай полицаите, затаила дъх. Те подсвирнаха одобрително и я изпратиха с широки усмивки, а единият дори се осмели да поиска телефона й. Тя се извърна, смигна му дяволито, издиктува набързо фалшив телефон и отмина, като кършеше изкусително снага.

Полицаите потупаха по рамото колегата си, а Ранди сви зад ъгъла и забърза, като се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в сенките. Абу Ауда обаче отново беше потънал вдън земя.

Най-после Ранди се убеди, че терористът й се е изплъзнал, сподави разочарованието си и спря едно такси. Все пак беше успяла да научи нещо — единият от водачите на „Щита с полумесеца“ се наричаше Абу Ауда, беше чернокож, от племето фулани и говореше испански и арабски. Освен това… се подготвяше някакъв голям удар. Нещо предстоеше да се случи скоро, съвсем скоро.

Деветнайсета глава

Марти Целербах беше преместен от интензивното отделение в самостоятелна болнична стая, охранявана от легионери. Питър Хауел приближи стола си до леглото на Марти и заговори колкото можеше по-бодро:

— Е, братле, в каква каша си се забъркал пък сега? Да не те остави сам човек… Аз съм Питър. Питър Хауел, който те научи да боравиш с оръжие и на когото трябва да си безкрайно благодарен, въпреки че си готов да го отречеш, знам те аз. Според теб оръжията са глупави, опасни играчки, съвършено ненужни, нали? Е, мисли каквото щеш.

Той се усмихна на спомена. Беше тъмна нощ и двамата с Марти бяха в един от парковете на Ню Йорк, затворени в неговия микробус, обкръжени от наемници. Стъклата на микробуса вече бяха станали на сол от куршумите. Питър хвърли на Марти една пушка. „Налага се, братле. Виждаш, че сме в капан. Трябва да отървем кожите. Само натискаш спусъка и готово. Не е кой знае какво.“

Отвратената физиономия на Марти още беше пред очите му. „Знам, че не е сложно, промърмори приятелят му. Но има неща, които бих предпочел да не ми се налага да използвам.“ Той въздъхна и вдигна пушката неохотно. После натисна спусъка. Ритникът на оръжието беше силен, но Марти се справяше отлично. Разнесе се ожесточена стрелба, захвърчаха листа, запращяха клони, а нападателите преустановиха атаката си, което даде възможност на Питър да се измъкне и да отиде да доведе подкрепление.

Питър не беше агресивен, но смяташе, че в професията му има тръпка и това му харесваше. Обичаше предизвикателството, премерването на силите, усещането, че си устоял на бурята. Марти обаче беше съвсем друг тип човек и наведен над леглото му, той се пошегува:

— Знаех си, че битките ще ти допаднат, братле. Каквото и да разправяш, чувстваше се като риба във вода — то си личеше.

Това твърдение до такава степен противоречеше на истината, че Питър се надяваше приятелят му изведнъж да отвори очи и да го опровергае. Нищо такова обаче не се случи и Питър погледна въпросително доктор Дюбост, който вкарваше данните за състоянието на Марти в компютъра до леглото.

— В момента има известно влошаване на състоянието му — обясни лекарят. — Но това е временно и се държи на факта, че организмът му все още е твърде отпаднал.

— Но ще се оправи напълно, нали?

— Да. С течение на времето. Има всички признаци на подобрение. Мосю, сега ви оставям, за да видя и другите си пациенти, но вие можете да си продължите разговора с доктор Целербах. Вашият… ентусиазъм е заразителен и мисля, че ще му се отрази благотворно.

Питър се намръщи. Не би нарекъл онова, което изпитваше в момента, точно „ентусиазъм“, но какво може да очаква човек от един французин? Той благодари учтиво и се сбогува с лекаря, след което отново насочи цялото си внимание към Марти.

— Най-после ни оставиха насаме… — въздъхна и от лицето му сякаш падна някаква маска — то изведнъж се състари и на него се изписа умора и загриженост.

В самолета беше успял да дремне, но безпокойството продължаваше да го терзае. Панислямската групировка „Щитът с полумесеца“ не излизаше от мислите му. Страните от Третия свят, които мразеха Съединените щати, а покрай тях — и Великобритания, не бяха никак малко. Те живееха с убеждението, че капитализмът и глобализацията са две злини, които ще съсипят природата и поминъка на местното население, и смятаха, че САЩ и Великобритания проявяват пълно незачитане на техните обичаи и културни традиции. И Питър не можеше да не признае, че това не беше далеч от истината. Самият Уинстън Чърчил, многоуважаемият тори, беше заявил предизвикателно, че правителството му няма да се съобразява с „прищевките“ на туземците. В резултат ширещата се бедност в цели райони на света заплашваше да породи вълна от насилие. Терористичната групировка „Щитът с полумесеца“ беше типичен пример за това.

Гласът, който го изтръгна от унеса му, не беше на Марти:

— Толкова ли не можахте да ме изчакате?

Питър автоматично посегна към оръжието си и рязко се извърна. Когато видя на прага Ранди Ръсел, на лицето му се изписа облекчение. Тя току-що се беше легитимирала и държеше документите си в ръка.

— А мога ли да попитам къде се дяна? — смъмри я Питър.

Ранди се приближи и му разказа за приключенията си, откак се разделиха. Беше свалила екзотичните дрехи на танцьорка на фламенко и косите й не бяха разпилени по раменете, а събрани в конска опашка. Беше облечена в широки ленени панталони, бяла риза и черно, елегантно сако.

— … Разминали сме се за малко — завърши най-после тя. — Стигнах на летището десет минути след като самолетът беше излетял.

— Джон се беше притеснил не на шега — ухили се Питър. — Ще се зарадва да те види… Колкото до мен, аз си те познавам и не се съмнявах, че ще се оправиш. Та, казваш, Абу Ауда бил един от ръководителите им? — той изведнъж стана сериозен. — Твърде вероятно е да ги финансира някой от нигерийските военни барони. Изобщо тази работа започва все повече и повече да не ми харесва.

— И на мен — призна Ранди. — А най-тревожното е, че до два-три дни ще се случи нещо. Доколкото разбрах, вече имат готовност.

— Значи и ние трябва да побързаме. Успя ли да говориш с шефа си?

— Не, не още. Исках първо да видя Марти. Как е той?

Питър въздъхна.

— В момента — не много добре. Но може скоро да се събуди… Ще изчакам и ако имаме късмет, може и да научим нещо…

Ранди седна на стола до леглото на Марти, вгледа се в пълничкото, по детски отпуснато в съня си лице и го целуна по бузата. После взе ръката му в своята и я задържа. Кожата на Марти беше топла — това все пак беше някакъв признак на живот, и тя заговори, обнадеждена:

— Здравей, Марти. Аз съм Ранди. Знаеш ли, не изглеждаш никак зле — все едно си заспал и всеки момент ще се събудиш и ще започнеш да се заяждаш с Питър…

Но Марти дори не помръдна в съня си, а лицето му беше ведро, без нито една бръчица, все едно цял живот си беше живял безгрижно. Но всъщност това съвсем не беше така. След като проблемът с вируса на Хадес беше разрешен, Марти се беше завърнал в самотното си бунгало във Вашингтон, скрито от любопитни погледи не по-зле от замъка на Спящата красавица и охранявано по-зорко и от крепост. Беше оставил зад гърба си омразните стрелби и преследвания, но му предстоеше да се сблъска с изискванията на ежедневието — също нелека задача за някой, който страда от синдрома на Аспергер.

Когато Ранди го беше посетила за пръв път, той я накара да се върне на входа и да се легитимира, въпреки че я виждаше през охранителната камера. Но след всички тези формалности той отключи решетките, спусна се към нея и я притисна в непохватна, мечешка прегръдка. Беше се оградил отвсякъде с решетки, а прозорците на бунгалото бяха скрити от плътни завеси.

— Рядко посрещам гости — обясни той, но веднага влезе в ролята си на домакин. — Ще пийнеш ли кафе? Имам и домашни бисквити…

Като изключим свръхмощния компютър и всевъзможните електронни съоръжения с неизвестно за Ранди предназначение, обстановката в дома му бе повече от скромна и по нищо не личеше, че тук живее мултимилионер. Ранди знаеше от Джон, че Марти е проявил гениалните си способности още на петгодишна възраст и че има две докторски степени — по квантова физика и математика и по литература.

По време на онова й гостуване Марти беше въодушевен от факта, че е открил разпространителя на много коварен компютърен вирус, причинил щети за около шест милиона долара.

— Тези вируси са самовъзпроизвеждащи се — беше й обяснил той. — Наричаме ги „червеи“. Предават се от само себе си по имейла на десетки милиони потребители и блокират системите им. Но приятелчето, което е пуснало вируса, е оставило дигитален отпечатък и аз го открих — трийсет и две цифров ГУЛК (глобално уникален личен код), по който успях да идентифицирам компютъра му. — Марти потри доволно ръце. — Разбираш ли, ГУЛК понякога е заложен в компютърния код на файловете, запазени в програмите на „Майкрософт Офис“. Трудно е да се добереш до него, но нашият човек е трябвало да действа по-предпазливо и да се увери, че кодът му е изтрит. А ето че сега успях да засека кода му и да го проследя до всички файлове в Интернет, докато най-после попаднах на един, който съдържаше името му. Представяш ли си?! Беше имейл до приятелката му. Ето как човек може сам да се прецака… ФБР издири адреса му в Кливланд и вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват.

Ранди прехапа устни, като си спомни лъчезарната усмивка на лицето на Марти, и отново го целуна — сега по другата буза. После погали лицето му много нежно, като че ли се опитваше да го събуди.

— Марти, оздравявай по-бързо… Липсваш ми. С никой друг кафето и домашните бисквити не ми се услаждат толкова. — Тя преглътна сълзите си и се изправи. — Питър, нали ще го пазиш?

— Обещавам.

— Отивам да говоря с шефа си — току-виж, науча нещо ново за Мавритания и „Щита с полумесеца“. След това продължавам към Брюксел. Ако видиш Джон, напомни му, че може да ми оставя съобщения в кафе „Егмонт“.

— Както в добрите стари времена… — усмихна се Питър.

Ранди поклати глава.

— Това те забавлява? Питър, ти си същински динозавър…

— Знам — усмивката му стана още по-широка. После изведнъж добави сериозно: — Побързай, Ранди. Готви се нещо и не разполагаме с никакво време.

Вратата тихо се затвори зад гърба на Ранди, а Питър отново седна до леглото на приятеля си и му заговори така, сякаш двамата бяха останали сами на света.

Капитан Дариус Бонард седеше в рибарското кафене на кея, похапваше лангуста и плъзгаше поглед по равния монотонен пейзаж. Форментера, този последен и най-малък от веригата Балеарски острови, не можеше да се похвали с красотата на Майорка и Ибиса, превърнали се в туристически рай и любимо място за почивка на по-заможните британци. Това обаче също имаше своето очарование — за любителите на спокойствието, дивата природа и средиземноморското слънце.

Официално капитан Бонард беше тук, за да поднови запасите на своя генерал от прочутата местна майонеза.

Капитанът дояде порцията си морски дарове, гарнирани с така апетитната майонеза, и отпи от лекото местно бяло вино. В този момент срещу него на масата седна Мавритания. Изглеждаше доста оживен.

Той всъщност беше истинската причина капитанът да се намира тук.

— Тестовете минаха успешно! — съобщи Мавритания на френски. Сините му очи искряха. — Бих искал да видя лицата на самодоволните американци в оня момент… Сигурно още се чудят откъде им е дошло… Всичко върви по план.

— Значи няма никакви проблеми?

— Никакви освен една малка неизправност в ДНК репликатора, за която Шамборд ще се погрижи. Досадно, но нищо сериозно.

Бонард се усмихна и вдигна чашата си.

— В такъв случай — наздраве! Поводът трябва да се полее.

Мавритания смръщи леко вежди.

— Притеснява ме само оня гаф с избухналия във въздуха самолет на генерал Мур… Как можа да ти хрумне тази идея?

— Налагаше се — Бонард спокойно отпи от виното си. — Моят генерал, с неговите болни националистически амбиции, понякога приказва прекалено много и има обичай да раздува нещата. По време на срещата на борда на „Шарл дьо Гол“ успя да разтревожи сър Арнолд Мур не на шега. Само това ни липсваше — един и без това подозрителен британски генерал да алармира правителството си, а то на свой ред — американците, че се готви нещо. Щяха да засилят бдителността си и току-виж попаднехме в полезрението им.

— Не смяташ ли, че точно внезапната смърт на генерала ще ги накара да застанат нащрек?

— Не, приятелю, уверявам те. Такива неща се случват, нали така? Дори да възникнат известни съмнения, те ще са много по-неопределени, отколкото ако сър Арнолд беше успял да налее масло в огъня. Тогава щеше да възникне наистина сериозен проблем. А сега дори във вездесъщото МИ-6 ще има доста да си поблъскат главите. А ние междувременно ще сме си свършили работата.

Мавритания го изгледа замислено. Най-после се усмихна и каза:

— Е, добре, капитане. Надявам се, че знаете какво вършите. В началото не бях много сигурен в това, но времето ще покаже…

— Не си бил сигурен? Тогава защо прие да участваш в плана?

— Как защо? Защото разполагате с пари, защото имаме общи интереси и защото планът като цяло ми се стори добър — спокойно отвърна Мавритания. — Заедно ще сме по-силни и ще можем да нанесем на врага унищожителен удар. И все пак смятам, че смъртта на генерала ще възбуди духовете…

— Като че ли вашите тестове вече не са ги възбудили порядъчно…

— И това е вярно… Е, както и да е. Кога можем да очакваме да се присъедините към нас, капитане?

— Когато това няма да събуди подозрения. Да речем… след два-три дни.

Мавритания се изправи.

— Много добре. След два дни. Не повече. Не разполагаме с излишно време.

Той се отправи към велосипеда си, който беше оставил на кея. Рибарски лодки браздяха морето. В соления въздух се разнасяха крясъци на чайки. Над пристанището се развяваше френският трикольор. Мавритания ядосано поклати глава. Отровата на Запада проникваше навсякъде, но на това щеше да се сложи край.

Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се Абу Ауда.

— Успешно ли мина мисията ви в Мадрид? — попита Мавритания.

— Не. — Фуланът звучеше мрачно. Беше безмилостен както към другите, така и към себе си, и не можеше да се примири с провала. — Загубихме много хора. Онези тримата… се оказаха твърде опитни, а полицията пристигна бързо и нямахме възможност да доведем нещата до край. Освен това се наложи да елиминирам четирима от нашите… — Той разказа случилото се в мазето.

Мавритания изруга на арабски.

— Накъде отидоха тримата, Абу Ауда?

— Не успяхме да ги проследим. Знам само, че се пръснаха.

Мавритания повиши глас:

— Тези тримата… могат да ни създадат доста неприятности, не смяташ ли?

— Така е — каза Абу Ауда, като се владееше. — Но беше пълно с полиция. Самият аз едва успях да се измъкна.

Мавритания отново изруга и прекъсна връзката. Онези тримата бяха като змии, чиито глави трябваше да се смачкат. На всяка цена. И то час по-скоро.

Безличната брюнетка, която излезе на улица „Риволи“ от метростанция „Конкорд“, имаше твърде голяма прилика с жената, проследила Джон Смит преди време. В тоалета й обаче се наблюдаваше известна положителна промяна — костюмчето в пастелен цвят вече не й придаваше вид на повлекана, а и походката й беше доста по-енергична. Сега приличаше по-скоро на американска туристка, отколкото на скучновата чиновничка.

Тя пресече улица „Роял“, зави по алея „Габриел“, мина покрай хотел „Крийон“ и влезе в сградата на американското посолство. Очевидно имаше някакъв проблем, защото изглеждаше притеснена. Обясни, че й се налага спешно да се върне у дома, в Небраска, но предния ден документите й са били откраднати.

Служителите на пропуска я изслушаха съчувствено и я насочиха към един от кабинетите на втория етаж. Тя се изкачи по стълбите почти тичешком. В кабинета я очакваше нисък, набит мъж в безупречен тъмносин костюм.

— Здравей, Аарон.

Аарон Айзъкс, шефът на ЦРУ в Париж, я посрещна с думите:

— Близо четиридесет и осем часа нямаме връзка с теб… Започнах да се притеснявам. Къде е Мавритания?

— Замина в неизвестна посока — въздъхна Ранди и разказа подробно събитията от последните дни.

— Ти ли разкри всичко това? Че Шамборд е жив, а ДНК компютърът е в ръцете на някаква терористична групировка, която се нарича „Щитът с полумесеца“? Защо тогава трябваше да го научим от Белия дом и американското военно разузнаване?

— Защото не разкрих всичко това сама — търпеливо обясни Ранди. — Бяхме екип и си помагахме взаимно. Аз, Джон Смит и Питър Хауел.

— МИ-6?! Прекрасно. Нашите хора ще получат удар, като разберат.

— Съжалявам — сви рамене Ранди. — Ако не бяха Смит и Хауел, едва ли щях сега да съм тук. Смит успя да научи името на терористичната групировка. Пак той е разговарял с Шамборд и дъщеря му.

— А откъде всъщност се взе този Смит?

— С него работехме навремето по случая с вируса Хадес. Не си ли спомняте?

— Ах, да. Но той не беше ли някакъв военен лекар?

— Такъв е. И освен това се занимава с микробиологични изследвания, участвал е във военни операции и има чин подполковник. Възложили са му да работи върху този случай точно заради специалните му познания.

— И ти вярваш на това?

— По-важното е, че вярвам на Смит. Има ли нещо ново по случая, което би трябвало да знам?

— Да видим… Колкото до Мавритания, той най-вероятно е заминал на юг. Знаеш, че е от Африка и още от времето на Ал Кайда следите му обикновено са водели натам. Най-често се подвизава или в Испания, или в Северна Африка — от там обикновено нанася и ударите си. Имаме информация, че е бил женен в Алжир… поне веднъж.

— Все пак… не разполагаме ли с нещо по-конкретно? Някакви адреси, имена?

— Още не. Но издирваме усилено.

— Добре, а… имаме ли някаква информация за терорист на име Абу Ауда? От племето фулани, ръст — значително по-висок от средния, около петдесетте или по-възрастен. Очи с много необичаен зеленикав цвят.

Айзъкс поклати глава.

— За пръв път чувам това име. Но сега ще проверя. — Той вдигна телефона. — Ало? Каси? Ще ме свържеш ли с Ленгли? Много е спешно. — Той издиктува данните на Абу Ауда и отново се обърна към Ранди. — Искаш ли да знаеш какво научихме по въпроса с експлозията в института?

— О, Аарон, как да не искам?! Казвай!

Айзъкс мрачно се усмихна.

— Може да се окаже някаква следа… Знае ли човек? Получихме обаждане от един от парижките агенти на Мосад и той твърди, че в „Пастьор“ работел някакъв филипинец, докторант, чийто братовчед преди време се бил опитал да постави бомба в щабквартирата на Мосад в Тел Авив. Нашият учен бил от Минданао, където действа Ислямският фронт за освобождение „Моро“ под ръководството на Абу Саяф, един от съмишлениците на Бен Ладен. От друга страна, самият той не поддържал никакви съмнителни контакти и от години не се бил връщал в Минданао.

— Тогава кое го прави подозрителен? — вдигна вежди Ранди. — Това, че братовчед му е бил замесен с терористите?

— Вечерта, когато е станала експлозията, филипинецът е трябвало да бъде в института за провеждането на някакъв много важен експеримент. Той обаче се обадил на шефа си, че не се чувства добре и няма да може да отиде. Лабораторията им е точно под тази на Шамборд — всички негови колеги са мъртви или тежко ранени.

— Разбирам… И от Мосад смятат, че той е бил вътрешният човек?

— Именно. Въпреки че засега няма сериозни доказателства. Охраната на института не е от най-строгите, но все пак би била достатъчно надеждна, за да затрудни проникването на външни лица и особено извеждането на съпротивляващия се Шамборд и изнасянето на доста обемистия прототип на ДНК компютъра. Освен ако наистина не е бил замесен и вътрешен човек.

— Може ли да докаже, че онази вечер действително е бил болен?

— Да, ходил е на лекар и се е оплакал от болки в гърдите, но както знаем, болките в гърдите и сърдечната аритмия могат да бъдат предизвикани и по химически път.

— Да, и при това — сравнително лесно. Е, добре, този филипинец… има ли си име?

— Доктор Акбар Сюлейман. Помолихме парижката полиция за съдействие и те ни уведомиха, че си е взел отпуска от института, докато лабораторията му бъде възстановена. Според Мосад не е напускал Париж. Имам адреса му.

Ранди взе листчето с адреса и се изправи.

— Можеш да уведомиш Ленгли, че възнамерявам да работя по случая заедно с Джон Смит и Питър Хауел. Освен това очаквам пълно съдействие и незабавен достъп до всяка новополучена информация.

— Можеш да разчиташ на това — кимна Аарон.

Телефонът звънна.

— Ало?… Да, Каси? Да… благодаря. — Той поклати глава и затвори. — Абсолютно нищо за Абу Ауда. Явно много внимава да не се набива на очи…

Той изпрати Ранди и тя се отправи към летище „Дьо Гол“, откъдето щеше да отпътува за Брюксел. Искаше да се види със Смит и да му съобщи за доктор Акбар Сюлейман. Може би това наистина беше някаква нишка, която щеше да ги отведе до Мавритания, кой знае?

Двайсета глава

Специална пратка от Фред Клайн очакваше Джон на летището в Завентем край Брюксел. Тя съдържаше цивилни дрехи, двайсетмилиметров „Валтер“ и униформа, която Джон си сложи веднага. Той нае друго рено и се отправи на запад по магистралата. Валеше като из ведро, плътна сива пелена го обгръщаше отвсякъде. След като отмина Брюксел, Джон остави главната магистрала и пое по по-тесните шосета, за да следи по-лесно за появата на „опашка“.

От двете страни на пътя, чак до хоризонта, се простираха зелени поля и спретнати, добре поддържани ферми. Местността беше дори по-равна от американската прерия или руската степ, прорязана от рекички и канали. В дъждовен ден като този пейзажът изглеждаше неприветлив, безрадостен. Движението по пътищата не беше много натоварено в сравнение с околностите на Лондон или Лос Анджелис, но беше значително по-оживено, отколкото във вътрешността на някои американски щати — например Монтана или Уайоминг.

От време на време Джон спираше, за да се освежи в някое крайпътно заведение или просто отбиваше встрани и слизаше да се поразтъпче, но най-вече искаше да се увери, че не го следва хеликоптер или някой малък самолет. Засега поне нямаше причини за безпокойство. Въпреки това бдителността му не отслабваше и продължи да прилага същата тактика, докато наближи покрайнините на Монс, разположен на петдесет и пет километра югозападно от Брюксел. Сраженията и битките бяха част от историята на Монс (наричан още Берген на фламандски) от две хилядолетия насам, още откак римските легиони избрали това място на северната граница на империята за свой укрепен лагер. Тук по-късно генералите на Луи XIV водили своите безконечни битки с Джон Чърчил, дук на Марлборо. Тук по време на Френската революция станали няколко кървави сражения, а след това през Първата световна война британските гарнизони претърпели едно от най-тежките си поражения, тъй като противниковите сили ги превъзхождали многократно.

Така че съвсем закономерно това място беше избрано за седалище на Генералния щаб на НАТО и за централен офис на главнокомандващия силите на НАТО в Европа — американския генерал Карлос Хенц. Разположен на няколко километра извън историческия град, щабът на НАТО заемаше доста голяма площ на територията на огромен парк. На входа на парка беше пропускът (най-обикновена казармена будка), а надолу по алеята стърчаха цяла редица пилони, от които се развяваха знамената на страните членки на НАТО, както и знамената на Обединените нации. В дъното на алеята се издигаше двуетажна бледокафява сграда, а зад нея — няколко още по-неприветливи постройки.

Смит представи документите си на пропуска и обясни, че трябва да докладва на завеждащия медицинския отдел, който, разбира се, също беше с армейски чин. Поради завишените мерки за сигурност офицерът от охраната се обади в медицинския отдел, за да получи потвърждение, а колегата му през това време оглеждаше Джон от глава до пети като под лупа и още веднъж внимателно провери документите му.

Когато най-после охраната пропусна автомобила му, Смит зави вдясно по V-образното разклонение, паркира на обозначеното място и отиде пеша до главния вход на сградата, където беше окачен огромен надпис „Генерален щаб на НАТО за Европа“. Емблемата на НАТО, в зелено и златисто, също се виждаше отдалече. Вътре служителят от рецепцията го упъти към втория етаж, където вече го очакваше старши сержант Матиас. Той отдаде чест с присъщия си рязък войнишки маниер, и го поведе по безкраен коридор към кабинета на генерал Карлос Хенц.

Слабичкият жилав генерал го изгледа изпод вежди и попита троснато, както обикновено:

— Е, полковник, толкова наложително ли беше всичко това?

Смит отдаде чест и отвърна искрено:

— Съжалявам, генерале. Идеята не беше моя.

— Тези цивилни… — промърмори Хенц и посочи на Смит един от столовете с кожена тапицерия.

— Седнете. Ето информацията, която изпратиха хората на президента. — Той побутна към Смит някаква папка. — Колкото до „Щита с полумесеца“, мисля, че ударихме на камък. Нито ЦРУ, нито моите хора успяха да се доберат до някаква информация. Изглежда, групировката е новосформирана… — Той въздъхна. — Още малко и ще започнат да никнат като гъби… Е, полковник, с кого си имаме работа? Някакви араби, доколкото разбрах.

— Не само араби, сър. Мюсюлмани от най-различна националност. Освен араби има и афганистанци, и всякакви други, включително и един фулан от Северна Нигерия. Водачът им по всяка вероятност е от Мавритания. Общо взето, обединява ги това, че независимо от етническата си принадлежност, всички са верни последователи на исляма.

Генералът слушаше внимателно, а четирите звезди на униформата му войнствено проблясваха, сякаш отправяха предизвикателство към терористите, към сивия дъждовен ден и наскоро погълнатия обяд. Погледът му беше напрегнат, като че трескаво преценяваше всеки аспект на ситуацията. Този път заплахата беше съвсем реална — толкова реална, че тръпки го побиваха. Той се завъртя на стола си — с гръб към Смит и с лице към прозореца. Това явно му помагаше да се концентрира. След малко гласът му прогърмя:

— Значи са събрани отвсякъде, така ли? От Турция? Малайзия? Индонезия?

— Възможно е някои от членовете да са от там — кимна Смит. — По всяка вероятност има и представители на централноазиатските племена.

— По всяка вероятност? — Генералът рязко се завъртя на стола си и го изгледа.

— Един мой познат, който работи за МИ-6, успя да различи един много специфичен техен сигнал — поясни Смит.

— Централна Азия? Тоест… бившите съветски републики — таджики, узбеки, киргизи? Казахи?

Смит отново кимна. Хенц замислено въртеше в ръце една от папките на бюрото си. Най-после му я подаде с думите:

— Доколкото разбрах, се интересувате от досието на капитан Бонард и президентът ме помоли да ви го предам. Ето, заповядайте. Тук е събрана цялата информация, до която Овалният кабинет със съдействието на французите успя да се добере. Да си призная, изненадам съм, че проявявате подозрителност спрямо адютанта на генерал Ла Порт… Та той е сигурен човек и освен това работи буквално под носа ми.

— С ваше позволение, генерале, това изобщо не го поставя вън от подозрение. Дори напротив.

— Хмм… Искате да кажете, че сте готов да заподозрете всеки? Дори и мен?

Смит си спомни обзелите го съмнения при посещението на мнимия „санитар“ и се усмихна мрачно, решен да бъде откровен докрай.

— Не изключвам възможността техният човек да е доста нагоре по етажите, сър.

— Дявол да го вземе… — промърмори Хенц и смръщеният му поглед прониза Смит като лазер. — Какво излиза? Не разполагаме с нищо конкретно, освен с факта, че опасността е реална и че една многонационална, мултиетническа банда разполага с действащ молекулярен компютър и държи в ръцете си човека, който може да борави с него, а така също и дъщеря му… Което никак не е добре, откъдето и да го погледнеш. Остава да зададем въпроса: А сега — какво?

— Сега трябва да ги открием, колкото е възможно по-скоро.

— И как по-точно ще стане това?

— Още не знам…

Хенц вдигна въпросително вежди, а лицето му изведнъж стана тъмномораво:

— Как така „не знаете“?! Ако и вие не знаете, тогава кой?

— Съжалявам, сър. Правим всичко възможно и бих искал да мога да ви кажа, че вече сме постигнали някакъв напредък, но истината е, че разполагаме само с догадки. Тази война е такава.

— Което никак не ми харесва. Свикнал съм да водя истински битки — лице в лице с противника. Но явно времената се променят — първо проклетата война във Виетнам, а сега и това… Май вече остарявам и е дошъл моментът да отстъпя мястото си другиму — завърши той с горчивина.

— Ще се справим, сър — увери го Джон.

— Ще трябва.

Хенц въздъхна и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.

Джон взе папките от бюрото, отдаде чест и излезе от кабинета на генерала. Възнамеряваше веднага да продължи към Брюксел, за да се види с Ранди. Но докато вървеше по коридора, чу името си. Извърна се и видя широко усмихнатия генерал Ла Порт.

— Добър ден — поздрави го Смит.

— Радвам се да ви видя, полковник Смит — прогърмя гласът на генерала. — Трябва да поговорим. Надявам се, че не ви задържам. Кабинетът ми е наблизо — заповядайте да изпием по чаша кафе.

Джон последва генерала в кабинета му. Ла Порт се разположи в масивен кожен фотьойл, подобен на онези в аристократичните английски клубове — тази мебел като че ли единствена би могла да понесе тежестта на огромното му тяло. Старинното писалище също изглеждаше достатъчно солидно. Джон седна на стол от епохата на Луи Пети — направо изящен в сравнение с креслото на генерала.

Млад френски лейтенант им поднесе кафето почти незабавно.

— И така, оказва се, че нашият Емил е жив, което е чудесно, но е отвлечен, което никак не е добре… Сигурен ли сте, че не грешите, полковник?

— Напълно, сър.

Ла Порт се намръщи.

— Значи сме били подведени… Останките от тялото, отпечатъците от пръстите, ДНК материалът в документацията на Сюрте… някой съвсем съзнателно се е опитал да ни заблуди и трябва да се признае, че почти успя… Но благодарение на вас вече знаем истината, както и това, че баските са били само за параван, а зад тях стои друга организация… Нали така?

— Точно така — кимна Джон. — Поръчителите на атентата са от терористичната групировка „Щитът с полумесеца“. Това е новосформирана мултиетническа организация на мюсюлмански екстремисти, предвождани от някой, когото всички наричат мосю Мавритания.

Генералът ядосано отпи от кафето си.

— Излиза, че самият аз неволно съм ви подвел с информацията, която ми беше подадена. Приемете моите извинения, полковник.

— Всъщност сведенията за „Черния пламък“ ме насочиха и ми помогнаха да стигна до всички тези факти — спокойно отвърна Смит. — Дори съм ви благодарен за помощта.

— Това все пак е някакво успокоение… — въздъхна французинът.

— А мога ли да ви задам един въпрос? Къде е адютантът ви — капитан Бонард?

— Дариус? Изпратих го с поръчка в Южна Франция.

— Разбирам… Къде по-точно?

Ла Порт го изгледа втренчено.

— В нашата военноморска база в Тулон. Ще прескочи и до Менорка. Мога ли да знам на какво се дължи този интерес към адютанта ми?

— Добре ли познавате капитан Бонард, генерале?

Ла Порт вдигна вежди.

— Защо? Да не би да смятате, че… Не, не е възможно да подозирате Дариус. Той не е предател.

— И все пак именно той ви е подал подвеждащата информация…

— Да, но това, за което намеквате, е направо изключено — повиши глас генералът. — Дариус ми е като син. Работя с него от шест години. Досието му е безупречно и има великолепни препоръки. За пръв път бяхме заедно по време на войната в Ирак — той беше командир на взвод в Четвърти драгунски полк и мога да ви уверя, че прояви кураж и доблест, които биха правили чест на всеки боец. Преди това е бил редник в пехотата на Втори чуждестранен легион в бившите ни северноафрикански колонии, но е бил повишен. Учудвам се, че можете да подозирате в измяна човек, направил толкова за Франция.

— Дариус не е чист французин, така ли? — попита Смит, като прелистваше досието.

Очите на генерала гневно светнаха.

— Капитан Бонард е истински французин! Вярно е, че баща му е немец и Дариус е роден в Германия, но майка му е французойка и постъпвайки във френската армия, Дариус приема нейната фамилия. — Генералът помълча и добави натъртено: — Той е прекарал години от живота си във вярна служба на Франция.

— А какво знаете за личния му живот?

— Женен е за прекрасна млада жена, французойка. Обича да чете за френската история и да се рови в миналото — по това много си приличаме.

Действително стените на генералския кабинет бяха покрити с картини и фотоси, изобразяващи славни моменти от френската история и места, скъпи на всеки родолюбив французин, както и с карти на исторически битки. Единствено изключение правеше репродукцията на картината, която Смит си спомняше от предишното си посещение при генерала — старинния замък от червен камък.

— Историята е нещо много повече от сбор от факти — продължи генералът. Гласът му беше развълнуван, а лицето — сурово като на воин в навечерието на битка. — Историята на една страна разкрива душата й — не можеш да опознаеш един народ, без да си опознал историята му. Освен това, ако не познаваме грешките на миналото, рискуваме да ги повторим, нали така?

Смит все повече оставаше с впечатление, че Ла Порт говори прекалено много, сякаш за да заглуши тревожните си мисли, и защитава капитан Бонард прекалено разпалено, все едно се опитва сам себе си да убеди в невинността му.

— Не, не. Това е изключено. Не го вярвам. Дариус не е изменник на родината. Би било… пълен абсурд.

Но на челото му се беше врязала бръчка, а в погледа му беше стаена смътна тревога.

Питър Хауел беше задрямал на тясното походно легло, донесено по негова молба в стаята на Марти, когато изведнъж го стресна някакво бръмчене току до ухото му. Той шляпна бузата си, за да изпревари ужилването на сърдитото насекомо, и окончателно се събуди. Бръмчеше телефонът на нощното шкафче.

Марти също трепна и се размърда неспокойно.

Питър вдигна слушалката.

— Хауел.

— Да не те събудих, Питър?

— Да, колкото и да ти е чудно, бях заспал. И ние, оперативните работници, също сме хора и имаме своите естествени нужди. Но не очаквам някой чиновник, който седи зад бюрото от девет до пет, да ми влезе в положението.

Сър Гарет Саутгейт, шефът на МИ-6, се позасмя, по-скоро изсумтя. Двамата с Питър Хауел неведнъж бяха кръстосвали шпаги. Саутгейт беше посрещнал с облекчение пенсионирането на този обесник, но сега, макар и неохотно, се беше наложило да прибегне до услугите му, тъй като Хауел беше изключителен професионалист, не можеше да се отрече. Затова беше приел тактиката на примирение с чудатостите и доста солените шегички на стария си познайник.

— Как е доктор Целербах? — осведоми се сухо.

— Все така. Какъв ти е проблемът?

— Имам информация за теб — процеди Саутгейт. — И бих искал да чуя височайшето ти мнение.

Марти въздъхна и отново се размърда. Питър го погледна с надежда. Имаше чувството, че всеки миг ще се събуди.

— Целият съм в слух. За какво става въпрос? — каза Питър, доволен, че за пореден път беше успял да извади шефа си от търпение.

— Информацията е свръхсекретна — предупреди Саутгейт. — Разговорът ни минава през закодиращо устройство, а шифърът е чисто нов, за да сме сигурни, че никой не ни подслушва. Няма да го използвам повторно, докато не овладеем ситуацията с ДНК компютъра. Не бива да рискуваме. Схващаш ли мисълта ми, Питър?

— Напълно. И май ще е най-добре да си запазиш тайната за себе си.

— Моля?

— Чу ме. Правилата не са се променили. Аз вземам решение какво и с кого мога да споделя. Крайната цел е успешното изпълнение на задачата; онова, което ще предприема, е по моя преценка.

— Не смяташ ли, че си малко нагъл? — повиши глас сър Гарет.

— Такъв съм си. Но държа нещата да са ясни. Сега или казвай каквото имаш да казваш, или върви по дяволите.

Питър се ухили, като си представи физиономията на Саутгейт. Ако зависеше само от него, би го уволнил на минутата. Но задачата на Питър беше възложена от по-висшестоящи от шефа на МИ-6 и колкото и да си придаваше важност, той нямаше решаващата дума.

— Генерал Арнолд Мур и пилотът му са обявени за безследно изчезнали по време на полет от Гибралтар към Лондон и най-вероятно са мъртви — каза Саутгейт почти през зъби. — Генералът е щял да докладва на министъра нещо от изключителна важност. Споменал е само, че се отнася до неотдавнашните електронни сривове в американските компютърни системи. Сега разбираш ли защо смятам, че по въпроса е необходима пълна секретност?

Желанието на Питър да се шегува се изпари мигновено.

— Генерал Мур споменал ли е откъде разполага с такава информация? — попита той без особена надежда.

— Не — Саутгейт също беше изоставил враждебния тон. — Знаем само, че генералът е трябвало да замине за фамилното имение в Кент, а вместо това се е отправил към Гибралтар с хеликоптер, придружен единствено от пилота си. Шест часа по-късно двамата са летели обратно към Лондон, където така и не пристигат…

Питър помълча, асимилирайки тази информация. Най-после каза:

— Трябва да остана тук, докато доктор Целербах се събуди. Междувременно се опитайте да разберете къде е ходил Мур и защо. Аз самият ще тръгна на юг, за да се поразровя веднага щом поговоря с доктор Целербах.

— За момент… — гласът на Саутгейт заглъхна изведнъж. След малко в слушалката се чу: — Извинявай, Питър, но току-що получих информация, че в морето край Лисабон са открили останки от „торнадото“ на Мур. По всяка вероятност на самолета е станала експлозия и сър Арнолд и пилотът му са мъртви.

— Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е обикновена злополука — въздъхна Питър. — Вижте до какво ще можете да се доберете и ме дръжте в течение.

— Добре — обеща Саутгейт. Двамата бяха сключили негласно примирие. — И… Питър, ти си знаеш работата, но все пак гледай това да не става достояние на много хора, нали?

Питър затвори телефона и остави последната реплика без отговор. Този Саутгейт… Надуто копеле. Властта направо размътва мозъка на някои хора. Слава Богу, че него никога не го беше блазнило катеренето нагоре по стълбицата…

Чу зад гърба си дрезгав, някак несигурен глас:

— Божичко… Питър… Питър Хауел? Ти ли си това?

Питър се извърна като попарен и се надвеси над Марти, който примигваше и разтъркваше очи.

— Мъртъв ли съм?… Така изглежда… Това трябва да е Адът… — Той се взираше объркано в Питър. — Защото това със сигурност е Луцифер — не мога да го сбъркам…

— И аз се радвам да те видя, Марти — ухили се Питър. — Здравата ни изплаши, братле, знаеш ли?

Марти продължаваше да се озърта, като мърмореше:

— Не можете да ме заблудите… Не се хващам на тая въдица… Изглежда свястно място, съвсем безобидно, но това е само една илюзия… — Той потръпна. — Виждам пламъците на Ада… Заслепяват ме… Махни се от мен, Сатана! Нямаш власт над Марти Целербах! — Той отметна чаршафите и рязко се надигна.

Питър го хвана за раменете и се опита да го удържи, като викаше:

— Охрана! Имам нужда от помощ! Бързо доведете някого! Лекар или дежурната сестра! Хайде, за Бога…

Полицаят от охраната надникна в стаята и възкликна:

— Ей сега… Веднага се връщам!

Марти отчаяно се мяташе и се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на Питър.

— Коварни Луцифер… мислиш се за всемогъщ, но аз няма да ти се подчиня и да се предам във властта ти! Ще се съпротивлявам… до последен дъх… и… ще се измъкна от недрата на Ада…

— Шшт! — успокояваше го Питър. — Аз не съм Луцифер, а Питър, старият ти приятел!

Но Марти сякаш не го чуваше и продължаваше да бълнува като трескав. Беше изпаднал в маниакалния стадий на синдрома на Аспергер. Сестрата дотича в стаята, последвана от доктор Дюбост. Едва успяха да удържат Марти, за да му инжектират „Мидерал“ — лекарството, което овладяваше пристъпите му.

Той продължи да буйства още известно време, като повтаряше:

— Ще отлетя от тук… Проклети Луцифер, нямаш власт над мен!

Но скоро лекарството подейства и съпротивата на Марти отслабна. Главата му клюмна, клепачите му натежаха и той се отпусна на възглавницата.

Сестрата и Питър се спогледаха.

— Вие сте истински приятел, мистър Хауел. Повечето хора биха изгубили ума и дума…

— Толкова по-зле за тях — мрачно отвърна Питър.

Сестрата го потупа по рамото и излезе от стаята.

Питър отново остана сам с приятеля си. Невъзможността да ползва електронна комуникация или клетъчен телефон за пръв път сериозно го притесняваше. Той въздъхна. Да можеше някак да се свърже с Джон и Ранди и да им съобщи за Марти… Освен това му се искаше да събере малко повече информация за последните часове на генерал Мур, но и това щеше да почака — за момента беше като с вързани ръце…

Нечии стъпки зад гърба му го изтръгнаха от тези мисли.

Питър рязко се извърна.

— Ранди?

В същия миг осъзна, че това не можеше да бъде Ранди, и посегна към оръжието си.

Но преди да е извадил от кобура деветмилиметровия „Браунинг“, усети металното дуло, опряно в тила му, и застина. Имаше работа с някой, който беше наистина добър. И освен това не беше сам.

Двайсет и първа глава

Смит затвори последната от папките, поръча си още една бира и се облегна назад. Беше оставил на Ранди съобщение, че ще я чака в кафе „Серф Ажил“. Това беше любимото му кафене в долната част на града, недалеч от мястото, където преди време беше пристанището на риболовните корабчета. Рибните пазари все още бяха в този район, а ресторантите и бистрата предлагаха рибни специалитети, но самата река вече течеше под земята, затворена в канал от тухли и бетон, който минаваше под булевард „Анспар“.

Разбира се, съзнанието на Смит в момента беше далеч от всичко това. Беше си избрал една от масите отвън, на тротоара, за разлика от останалите посетители, които след поройния дъжд, който се беше изсипал само преди час, предпочитаха да не рискуват. Това го устройваше напълно — така беше по-далеч от любопитни очи и уши.

След посещението си в Генералния щаб на НАТО беше сменил униформата с цивилни дрехи — памучни панталони, карирана риза, тъмносиньо сако и спортни обувки — в случай, че му се наложи да потича. Сакото също беше много съществен елемент от облеклото му, тъй като скриваше пистолета. Не беше подбран случайно и черният шлифер, преметнат на облегалката на стола — с него щеше да се слее с мрака на нощта и с уличните сенки.

Докато отпиваше от бирата си и следеше с поглед облаците, които все още пробягваха по небето, Джон прехвърляше през ума си информацията, получена от НАТО. От досието на капитан Дариус Бонард беше успял да научи някои доста интересни факти, които Ла Порт или съзнателно беше премълчал (от солидарност с адютанта си), или просто не им отдаваше особено значение. Например това, че преди брака си с „очарователната“ французойка Бонард веднъж вече е бил женен — в Алжир. Дали междувременно е приел или не исляма, не се споменаваше, но във всеки случай беше прекарвал много от отпуските си в Алжир с жена си и нейното семейство.

Не ставаше ясно защо впоследствие се е развел, липсваха и бракоразводни документи, което беше доста странно. Джон знаеше, че за много терористи, както и за шпионите, беше характерен двойственият начин на живот — те се адаптираха бързо към новата ситуация, приспособяваха се към средата и поведението и привичките им се променяха коренно, поне на пръв поглед.

И така, Дариус Бонард, дясната ръка на заместник-главнокомандващия силите на НАТО, в момента беше изпратен по служба някъде в Южна Франция, тоест — недалеч от Толедо.

Джон замислено въртеше в ръце чашата с бира, когато спрялото от отсрещната страна на улицата такси привлече вниманието му. При вида на стройната фигура на Ранди на лицето му се появи усмивка — с конската си опашка и леките пъргави като на момиче движения, тя изглеждаше съвсем млада, не повече от двайсетгодишна. Помаха му и забърза към него, а Джон изведнъж осъзна, че вече не мислеше за София всеки път, когато я погледнеше.

— Здравей! — засия насреща му Ранди. — Какво ти е? Изглеждаш така, все едно си видял призрак…

— Къде се загуби?! — опита се да й се скара той. — Вече бях започнал да се тревожа…

— Много мило от твоя страна — засмя се Ранди. — И както се оказва, напълно излишно.

Тя седна срещу него и се огледа за келнера.

— Имай малко търпение и всичко ще ти разкажа. Току-що пристигам от Париж. Отбих се да видя Марти…

— Така ли?! Как е той?

— Отново спеше и Питър не беше успял да говори с него. Лекарят каза, че било временно влошаване на състоянието. — Сърцето й се сви, като видя как изведнъж помръкна лицето на Джон. Беше виждала това лице сурово като издялано от камък и разкривено от ярост, но сега, разстроен от новините за приятеля си, Джон изглеждаше толкова уязвим, че тя едва се сдържа да не го прегърне.

— Много е лошо, че не можем да използваме клетъчните телефони — мрачно поклати глава той. — Досега Питър щеше да ми се е обадил…

Ранди го погледна предупредително. Сервитьорът се приближаваше към масата им. Ранди си поръча бира, изчака сервитьора да се отдалечи и попита:

— А ти? Успя ли да научиш нещо ново?

— Няколко неща — отвърна Джон и й разказа за срещата си с генерал Ла Порт и подробностите от биографията на Дариус Бонард. — Ла Порт или не знае за първия брак на капитана, сключен в Алжир, или умишлено премълчава за него — завърши той. — А какви са новините при теб?

— Може би има за какво да се заловим — блеснаха очите на Ранди. Тя му разказа всичко, което беше научила от Аарон Айзъкс, като завърши с предполагаемото неразположение на доктор Акбар Сюлейман в нощта на експлозията. — Доколкото знам, подобни симптоми могат да се предизвикат по химичен път.

— При това не е кой знае колко трудно — кимна Джон. — Къде можем да открием този господин?

— Доколкото знам, още е в Париж. Имам адреса му.

— Тогава, какво чакаме?

— Да си допия бирата.

Хладният бриз от време на време издуваше тънките пердета и влиташе в стаите, отделени със сводове, вместо с врати. Средиземноморската вила беше строена така, че да улавя полъха и на най-слабия ветрец.

В една от по-закътаните ниши доктор Емил Шамборд се беше надвесил над сложния конгломерат от тръбички, свързващи клавиатурата, монитора, електронния принтер и стъкления съд с желеобразни пихтиести клъбца. Хората на Мавритания бяха крепили като рохко яйце прототипа на свръхмощния ДНК компютър, докато го пренесат до тук. Деликатното устройство изискваше постоянна температура и липса на каквито и да било вибрации, за да функционира успешно. Шамборд беше доволен, че успя да намери място на завет, защото и най-малкото смущение би повлияло неблагоприятно на онова, което му предстоеше да извърши.

Трябваше да се концентрира максимално — този компютър беше делото на живота му, венецът на усилията му. Забележително творение, което щеше да постави началото на нова ера, каквато повечето хора не можеха дори да си представят. Благодарение на него човечеството щеше да е в състояние да контролира молекулите — с други думи, да застави материята да функционира на качествено ново равнище, да я подчини на нуждите си. Това щеше да доведе до революционни промени в човешкото съзнание, да надхвърли границите на възможното, очертани от класическата физика на Нютон. Защото движението на атомите и електроните не наподобяваше еднопосочно движение на топки за билярд, а центробежното движение на разпръскваща се, разпространяваща се вълна. Така и действието на един атомен компютър би имало ефект в много посоки едновременно, може би дори в различни измерения. Това би взривило устоите на съвременната наука, би обърнало с главата надолу градените с хилядолетия представи.

Съвременният компютър, най-общо казано, представляваше свързани в една посока жички, превключватели и жички, ориентирани в противоположната посока. Подобна конфигурация очертаваше логическите входове, но в прототипа на Шамборд всичко беше поставено на качествено нова основа. Ученият беше успял да принуди ДНК молекулите да функционират като „и“/„или“ логически входове (двоичният език на електронните компютри). В предишните опити за създаване на ДНК компютри препъникамъкът за колегите му се бяха оказали ротаксановите молекули, които се използваха за входове, тъй като реагираха еднократно и бяха подходящи само за четяща памет, не и за свободен достъп, който изискваше непрекъснато превключване.

Шамборд беше успял да преодолее този проблем — беше създал молекула с по-различни свойства, която правеше възможно пълноценното функциониране на ДНК компютъра. Тази молекула беше синтетична — Шамборд я беше нарекъл „франкан“, за да увековечи името на Франция.

Шамборд записваше в тетрадката си някакви математически изчисления, когато на прага застана Терез.

— Защо им помагаш? — очите й го гледаха укорително.

Баща й вдигна глава от записките си.

— Какво друго ми остава? — въздъхна.

Изглеждаше стар и уморен.

Лицето на Терез също беше бледо и посърнало, а косите, които преди се разстилаха по раменете й, гладки като коприна, сега падаха в безреда. Елегантният вечерен костюм, омачкан и замърсен, беше заприличал на дрипа, но Терез отказваше да го свали от гърба си. Единственото, което беше склонила да приеме от похитителите, бяха чифт бедуински чехли.

— Би могъл да кажеш „не“ — тихо отвърна тя. — Никой освен теб не може да работи с молекулярния компютър. Щяха да се окажат с вързани ръце.

— А аз вече щях да съм мъртъв. Както и ти.

— И бездруго ще ни убият…

— Не! Обещаха ми.

Терез горчиво се изсмя.

— И ти им вярваш?! На тези престъпници… на тези убийци?!

Шамборд замълча. „Имам ли друг избор?“, прочете Терез в помръкналия му поглед.

След малко баща й отново се залови за работа. Трябваше да провери най-внимателно свръзките между отделните части на компютъра — и най-малкото недоглеждане можеше да навреди на работата му.

— Знаеш, че са замислили нещо ужасно. — Гласът на Терез звучеше настоятелно. — Ще станеш ли техен съучастник? Ще допуснеш ли да умрат невинни хора?

— Знаеш, че не съм престъпник.

— Не си… Но си сключил сделка с дявола. Заради мен. Моля те, не го прави!

— Не съм сключил никаква сделка — отвърна Шамборд, без да вдига очи, като продължаваше да преглежда жичките и тръбичките.

Дъщеря му се взираше в него изпитателно, като че ли се опитваше да проникне зад мрачно свъсеното чело, да разгадае мислите му.

— Кого се опитваш да заблудиш? Мен? Или себе си? Обещал си да извършиш нещо чудовищно, при условие, че ме освободят… Но, татко, това е прекалено висока цена.

Шамборд изведнъж рязко се извърна на стола си и каза натъртено:

— Аз трябва да взема това решение. Изборът е мой.

Изведнъж Терез трепна. Зад гърба й стоеше Мавритания. Както обикновено, тя по-скоро усети, отколкото чу приближаването му.

— Позволете да се намеся в разговора ви, мадмоазел Шамборд, но мисля, че гледате на нещата прекалено трагично. Когато мисията ни приключи и вече няма да се нуждая от услугите на вашия баща, всички ще си тръгнат по живо, по здраво. Но преди това ще се случи нещо, което ще разклати трона на Сатаната, за да възтържествува най-после справедливостта и нещата да си дойдат на мястото. Аз също не искам да се пролива излишна кръв, уверявам ви.

Терез го гледаше с нескрита неприязън.

— Не си хабете думите… Няма да се хвана на въдицата ви.

— В такъв случай няма да се опитвам да ви убеждавам — все така учтиво отвърна Мавритания, — въпреки че недоверието ви ме наскърбява.

И той се обърна към баща й, вече с делови тон:

— Скоро ли ще имате готовност за действие?

— Казах ви, че са ми необходими два дни.

Тонът на Мавритания остана непроменен, само очите му леко се присвиха.

— Срок, който вече изтича, доктор Шамборд… Но аз разчитам на вас и знам, че няма да ме разочаровате.

Смит, Ранди и Хаким Гата, дребничкият, уплашен до смърт лаборант от института „Пастьор“, отминаха високите сгради по булевард „Монпарнас“ и продължиха навътре по тесните улички на най-живописния и бохемски квартал на Париж, където още живееше духът на отминалите времена. Пролетта беше в стихията си и животът кипеше — уханието на цъфнали дръвчета се смесваше с мириса на бои и марихуана. Слънцето току-що беше залязло и по небето още догаряха кехлибарени отблясъци.

Тримата вървяха мълчаливо, но Хаким изведнъж попита с треперещ глас:

— Когато ви покажа улицата… нали ще мога… да си вървя?

Той беше слаб като вейка, с къдрави коси и поглед на диво зверче, хванато в капан. Живееше точно над доктор Акбар Сюлейман.

— Още не — отвърна Ранди, която го държеше за ръката и почти го мъкнеше след себе си. — Стигнахме ли? Коя точно е сградата?

— Н-н-номер петнайсет — отвърна момчето. Зъбите му тракаха.

— Кой етаж? — попита Джон.

— Т-т-трети. Обещахте, че ще ми платите и ще ме п-п-пуснете да си ходя…

— Има ли заден вход?

Хаким кимна.

Джон се обърна към Ранди:

— Аз влизам. Ти мини отзад.

— Я почакай! Откога започна да даваш нареждания?

— Защо? — погледна я учудено Джон. — Да не би да имаш по-добра идея?

— Не — отвърна Ранди, като хвана за яката Хаким, който изглеждаше готов да побегне. — Но следващия път не се дръж като командир, ясно ли е?

— Съжалявам…

— Извиненията се приемат. Хайде. Да действаме. Току-виж Сюлейман разбрал, че сме разпитвали за него, и реши да духне. В теб ли е предавателят?

Джон потупа джоба на шлифера си и огледа сградите от отсрещната страна на улицата. Започваше да се смрачава и отделни прозорци вече светеха. Мъже и жени, млади и стари, прегърнати или хванати за ръце, минаваха покрай него. Вратата на номер петнайсети зееше широко отворена. Джон изчака да отмине потокът минувачи и се шмугна във входа. Слава Богу, нямаше портиер, който да го пита къде отива. Той измъкна револвера си и се изкачи на третия етаж, където беше апартаментът на доктор Акбар Сюлейман. Пред вратата се спря и се ослуша. В някоя от вътрешните стаи свиреше радио. Разнесе се и шум от течаща вода. Смит натисна дръжката — вратата беше заключена. Ключалката беше стандартна — разполагаше с набор от инструменти, за да се справи с нея. Надяваше се резето да не е пуснато — това би му отворило повече работа.

Измъкна комплекта инструменти от вътрешния си джоб и се залови за работа. Изведнъж осъзна, че водата е спряла да тече. Миг по-късно се разнесе оглушителен залп. Куршумите минаха през вратата на сантиметри от главата му. Във въздуха се разхвърчаха тресчици. Джон се хвърли на пода, опря гръб на отсрещната стена и стисна валтера с две ръце, като се целеше във вратата.

Остра, пареща болка пронизваше хълбока му. Разкопча сакото и вдигна ризата си — един от куршумите го беше одраскал, но раната беше повърхностна. По-късно щеше да се погрижи за нея. А междувременно тъмният шлифер щеше да скрие кръвта.

Той се изправи, все така насочил напред пистолета си, и метна кутията с инструменти към вратата. Незабавно последва втори залп. Този път стана на пух и прах ключалката, а от съседните етажи се разнесоха уплашени писъци.

Джон блъсна вратата с рамо, претърколи се и отново се изправи, стиснал пистолета си. Озова се очи в очи с дребничка, миловидна брюнетка, която седеше по турски на кушетката, насочила към вратата автомат „Калашников“. Двамата се гледаха втренчено. Жената очевидно беше изпаднала в шок, но не изпускаше автомата от ръцете си.

— Оставете оръжието! — нареди Джон на френски. — Веднага!

Жената изведнъж скочи и се хвърли към него, но Джон успя да избие автомата от ръцете й. После я хвана и я повлече пред себе си, докато претърсваше апартамента стая по стая.

— Къде е? — попита най-после, като опря револвера до главата й.

— Кой?

— Приятелят ти, доктор Сюлейман.

— Намери го — дръзко отвърна жената.

Джон извади от джоба си предавателя и тихо каза:

— Бил е тук преди малко, но се е измъкнал. Бъди внимателна.

Съобщението беше прието. Джон нямаше повече работа ту. Завърза жената с чаршаф за един от кухненските столове и изтича навън. Сюлейман се опитваше да се измъкне. Не биваше да го изпуснат.

Тясната уличка откъм гърба на сградата миришеше на урина и прокиснало вино. С пистолет в ръката, Ранди се взираше в тъмните прозорци на третия етаж. До нея Хаким Гата пристъпваше неспокойно от крак на крак и трепереше като лист. Двамата бяха застанали в сянката на една липа и се сливаха с мрака. В небето над главите им примигваха първите бледи звезди.

Ранди смушка Хаким с револвера си.

— Сигурен ли си, че е бил горе?

— Да, нали вече ви казах — жално отвърна момчето и нервно прокара ръка през къдриците си.

— И няма друг изход?

— Няма — почти проплака Хаким.

— Шшт! — гневно го стрелна с поглед Ранди.

Хаким снижи глас, но продължи да нарежда и да се вайка. В това време от горе отекнаха изстрели.

— Залегни!

Хаким почти се свлече на тротоара. Ранди се притаи до него, като напрягаше слух да чуе какво става вътре в сградата. След малко долетя вторият оглушителен залп, последван от трясък на разбита врата.

— Дано да не си ме излъгал, че няма друг изход! — изсъска Ранди.

— Заклевам се… — промълви Хаким, който не смееше да вдигне глава.

Ранди изведнъж наостри слух. По стълбите се чу трополене и от задната врата на сградата изхвърча мъж с пистолет в ръката. Той бързо закрачи надолу по улицата, като се озърташе.

В този момент предавателят на Ранди запращя. Тя придърпа Хаким към себе си, запуши с ръка устата му и изслуша съобщението на Джон: „Бил е тук, но се е измъкнал. Бъди внимателна.“

После тихо каза:

— Виждам го. Побързай.

Двайсет и втора глава

Мъжът забърза към ъгъла на улицата. Не искаше да тича, за да не привлича излишно вниманието, и държеше ръката с пистолета отпусната покрай тялото. Измъкваше се, но без паника. Ранди набързо се разплати с Хаким и го предупреди да остане на мястото си, докато двамата с мъжа не се отдалечат. Хаким плахо кимна — нямаше намерение да предизвиква съдбата.

Ранди се надигна и безшумно последва мъжа. В едната си ръка държеше предавателя, в другата — беретата.

Мъжът спря на ъгъла и се огледа. Ранди долепи гръб до стената и затаи дъх. Фаровете на минаващ автомобил осветиха фигурата на мъжа — беше нисък и слаб, с черна права коса до раменете и характерните за жителите на Минданао високи скули. Ранди предположи, че нямаше трийсет години. Значи това беше доктор Акбар Сюлейман. Изглеждаше притеснен не на шега. Продължи да се оглежда, но като че ли нямаше намерение да пресича улицата.

Ранди прошушна в предавателя:

— Спря. Като че ли чака някого. Опитай се да се придвижиш до улица „Комбре“ възможно най-бързо.

Миг по-късно малък черен седан „Субару“ заби спирачки пред доктор Сюлейман, задната врата се отвори, той скочи вътре и седанът рязко потегли. Ранди стигна до пресечката точно когато там спря втори автомобил, също черен — „Форд Виктория“. Едновременно с нея иззад ъгъла изскочи Джон и двамата се метнаха на задната седалка на колата.

Шофьорът даде газ и потегли в посоката, в която беше изчезнал седанът „Субару“.

— Макс засече ли седана? — задъхано попита Ранди.

— Да, бъди спокойна — отвърна шофьорът, който беше не друг, а Аарон Айзъкс, шефът на Ранди.

— Чудесно, карай след тях.

Аарон хвърли поглед назад и попита:

— Ще ни представиш ли един на друг? Предполагам, това е Смит? Или може би Хауел.

— Подполковник Джон Смит, доктор по медицина. Работи за военното разузнаване — издекламира Ранди. — А това е Аарон Айзъкс, моят шеф. Ето, вече се познавате.

Джон усети върху себе си проучващия поглед на Айзъкс. Това не го учуди — девизът на хората от ЦРУ беше „Съмнявай се във всичко“.

Предавателят на Айзъкс запращя и мъжки глас докладва:

— Седанът току-що спря пред хотел „Сейнт Сюлпис“, остави двама мъже и потегли. Мъжете влязоха в хотела. Някакви инструкции?

Ранди се наведе напред и каза в предавателя:

— Следвай автомобила, Макс.

— Дадено, сладурче.

— Върви по дяволите.

Аарон я погледна.

— Към хотела ли сме?

— Четеш ми мислите.

След няколко минути стигнаха хотела и спряха една пряка по-надолу. Ранди огледа сградата и се обърна към Аарон:

— Какво знаеш за това място?

— Евтин хотел, средна хубост. Преди години е служил за подслон на артистичната парижка бохема. Понастоящем тук отсядат предимно северноафриканци и туристи, които не разполагат с много средства. Няма странични и задни изходи.

Отново чуха гласа на Макс в предавателя:

— Седанът е бил взет под наем. Резервацията е направена по телефона. Поръчали са и шофьор. Във фирмата няма никакви данни за клиентите.

— Връщай се при хотела — въздъхна Ранди. — Ще вземеш Аарон, а ние ще задържим форда.

— Значи ли това, че тази вечер няма да си свободна?

— Дръж се прилично, Макс, или ще се оплача на жена ти — заплаши го Ранди.

— О, да, съвсем забравих, че съм женен… — Връзката прекъсна.

Ранди поклати глава.

Двамата с Аарон започнаха да си разпределят предстоящите задачи, но Джон изведнъж ги прекъсна:

— Трябва да мина и през болницата, Ранди. Марти сигурно вече се е събудил, а и ще имаме нужда от помощта на Питър.

— Но доктор Сюлейман може да излезе всеки момент…

— Така е, но ако Макс ме закара до болницата, ще се върна бързо. А и можем да държим връзка помежду си с предавателите.

— Не знам… Все пак ми се струва рисковано…

— Не, не е. Едва ли си правят труда да засичат безжичните разговори на територията на Париж, които не ползват сателитна връзка. Освен това може би още не знаят, че сме по петите на доктор Сюлейман. На този етап вероятността да бъдем подслушвани е нищожна, уверявам те. Затова спокойно можем да си изпращаме съобщения по предавателите. Ако Сюлейман излезе, само ми кажи и ще се придвижим по най-бързия начин.

След като се разбраха за това и Аарон предложи да остане с Ранди, докато Джон и Макс се върнат, Джон тръгна с Макс, който току-що беше пристигнал с крайслера.

— Имате ли аптечка в колата? — попита Джон.

— Да, в жабката е. Да няма някакъв проблем?

— Нищо сериозно… Драскотина.

Джон вдигна ризата си, почисти раната от куршума и я намаза с антибиотичен крем. Справи се бързо и когато наближиха болницата, превръзката беше готова.

Джон прекоси забързан огромното фоайе на болницата „Помпиду“ и взе ескалатора до интензивното отделение. Нямаше търпение да види Марти и да се увери с очите си, че състоянието му се е подобрило. Легитимира се на дежурната сестра, която даваше информация за пациентите.

— Съжалявам, доктор Смит, но приятелят ви е преместен в самостоятелна стая на четвъртия етаж, тъй като е излязъл от комата. Не са ли ви уведомили?

— Не бях в Париж и вероятно не са успели да се свържат с мен. А мога ли да се видя с доктор Дюбост?

— О, той си тръгна… Тази нощ не е дежурен.

— Е, нищо… Утре ще поговоря с него. Бихте ли ми дали номера на стаята, в която е преместен доктор Целербах?

Коридорът на четвъртия етаж беше безлюден. Джон тръгна към стаята на Марти и стомахът му се сви от лошо предчувствие. Къде се беше дянала охраната? Ръката му се плъзна под шлифера и стисна валтера. Тук имаше нещо, което не му харесваше. Надяваше се тревогата му да е напразна, но не беше зле да има готовност за най-лошото. Размина се с няколко сестри и пациенти, но така и не се мярна никой от охраната.

Вратата на стаята на Марти беше затворена. Завъртя дръжката и се вмъкна вътре странично, дебнешком, насочил напред валтера.

Стаята беше празна. Всичко сякаш се завъртя пред очите му. Нямаше следа от Марти, нито от Питър, нито от охраната. Направи няколко крачки с изопнати до краен предел нерви и видя двата трупа, проснати в ъгъла. Около тях се беше образувала локва кръв, която вече започваше да засъхва по края.

Убитите бяха облечени в бели престилки с болнични маски на лицата. Бяха намушкани с двуостър нож, от бърза и опитна ръка. Възможно ли беше това да е дело на Питър? Но тогава къде бяха той и Марти? И защо я нямаше охраната? Явно още никой от персонала не подозираше какво се беше разиграло тук. Питър и Марти като че ли бяха потънали вдън земя.

Чу сигнала на предавателя си.

— Макс? Ти ли си? Какво има?

— Обади се Ранди. Птичето се готви да отлети. Има си и компания. Двамата с Аарон тръгват след тях. Тя ще ни насочва.

— Веднага идвам.

Смит още веднъж обгърна с поглед стаята. Питър беше достатъчно опитен, но все пак, ако беше успял да измъкне Марти оттук, къде можеше да го е отвел? Още повече, че Марти беше в почти безпомощно състояние… А и какво се беше случило с легионерите и с хората на МИ-6, които охраняваха стаята денонощно?

Можеше ли да се надява, че Питър и Марти са невредими и са на сигурно място? Ами ако терористите бяха успели по някакъв начин да отвлекат вниманието на охраната, за да измъкнат под носа им Питър и Марти и приятелите му вече не бяха между живите? При тази мисъл студ пропълзя по жилите му.

Трябваше незабавно да уведоми полицията, ЦРУ и Фред Клайн за случилото се. Ако Марти и Питър бяха още живи, трябваше да намери начин час по-скоро да се добере до тях.

Той прибра предавателя и пистолета и хукна надолу по стълбите. Отвън го чакаше крайслерът с включен двигател. Макс отвори вратата и Джон скочи вътре почти в движение.

Малкият черен микробус зави надясно по булевард „Сен Мишел“ и продължи на юг. Аарон го следваше от разстояние.

— Мисля, че отива към булевард „Периферик“ — предположи Ранди и повтори същото в предавателя, за да даде възможност на Джон и Макс да се ориентират. Широкият булевард „Периферик“ опасваше като обръч централната част на Париж.

— Така изглежда — кимна Аарон. Той намали малко разстоянието между форда и микробуса от страх да не ги загубят на някой завой и десетминутното преследване да се окаже на вятъра.

Микробусът беше взел доктор Акбар Сюлейман и спътника му от паркинга на хотел „Сейнт Сюлпис“ и беше потеглил толкова бързо, че не остави на Аарон и Ранди време за излишно колебание. Те го последваха незабавно, като се свързаха с Макс в движение.

Микробусът действително се беше насочил към булевард „Периферик“, където зави на запад. Ранди веднага информира Макс. Не след дълго микробусът излезе на шосе А10, но на разклона с шосе А11 не се отклони на запад към Шартър, а продължи в южна посока, към река Лоара и старинния град Орлеан.

Изминаха часове. Микробусът неочаквано сви по второкласния път Д51, който отиваше на запад, а след малко все така изненадващо продължи по тесен междуселски път, засенчен от клоните на дърветата. Нощта беше мастиленочерна, беззвездна и само благодарение на умелото шофиране на Аарон не бяха изгубили от поглед микробуса, който почти се сливаше с мрака. Няколко километра по-нататък микробусът отби в алеята, която водеше към една ферма, и Аарон удари спирачки.

Автомобилът беше скрит от шубраците и надвисналите клони и нямаше опасност да ги забележат.

Двамата с Ранди се спогледаха.

— Сега какво?

— Ще се приближим и ще наблюдаваме — и Ранди тръгна да слиза от колата.

— Не е ли по-добре да изчакаме Макс и останалите? Би трябвало вече да са наблизо.

— Ти ги изчакай. Аз ще ида да поогледам. — И въпреки протестите на Аарон Ранди изскочи от колата и се промъкна към осветената постройка, като се снишаваше зад храстите.

Това, което първоначално беше оприличила на ферма, беше по-скоро нещо като ловна хижа, тъй като наоколо се простираха гори, а откритото пространство беше съвсем малко. Този път не видя хеликоптери, но пред хижата бяха спрели два автомобила, а двама въоръжени мъже се бяха облегнали на стената в двата края на постройката.

Вътре, в осветеното помещение, разпалено жестикулираха нечии силуети. Очевидно се водеше разгорещен спор.

Изведнъж някой сложи ръка на рамото й и прошепна:

— Колко са?

— Джон?! Слава Богу! Идвате тъкмо навреме. В микробуса бяха трима, тук чакат два автомобила… вероятно ще си имаме работа с доста хора. Къде е Питър?

— Това бих искал да знам и аз — мрачно отвърна Джон и й разказа за случилото се в болницата.

Ранди прехапа устни.

— Ако терористите са били само двама и Питър се е справил с тях, вероятно е успял да отведе Марти на безопасно място, но представа нямам къде… Възможно е да е станало точно така — в края на краищата с пистолетите на онези двамата не беше стреляно, не открих празни гилзи — размишляваше Джон. — Но ако терористите са били повече, възможно е също да са използвали ножове и да са обезвредили Питър. — Той поклати угрижено глава. — Опасявам се, че може и да се е случило най-лошото…

— Джон, виж!… — трепна изведнъж Ранди и посочи към хижата.

Вратата се беше отворила и в яркия правоъгълник светлина се очерта за миг фигурата на доктор Акбар Сюлейман. Той изскочи навън, като размахваше ръце и продължаваше да спори с някого.

Думите му достигнаха до тях:

— Казвам ти, че им се измъкнах незабелязано! Няма начин да са ме проследили. Дори не знам как изобщо са ме открили!

— Точно това ме притеснява.

Джон и Ранди се спогледаха. Този глас им беше познат.

На прага на хижата беше застанал Абу Ауда.

— Как можеш да си сигурен, че не са те проследили? — продължи той.

— Е, къде са?! — възкликна Сюлейман. — Да не би да ги виждаш някъде?

— А ти да не би да очакваш да ги видиш? Едно мога да ти кажа — хората, които са те открили, не са за подценяване.

— И какво според теб трябваше да направя?! — избухна Сюлейман. — Да ги оставя да ме арестуват?

— Не, щеше да изпееш всичко. Но може би беше по-разумно първо да се свържеш с нас и заедно да намерим най-удачното решение.

— Е, така или иначе вече съм тук — рязко каза Сюлейман. — А сега — какво? Ако си толкова сигурен, че онези могат да се появят всеки момент…

Очите на Абу Ауда мрачно проблеснаха. Той изрева някакви нареждания на арабски. От къщата изскочиха мъжът, когото бяха видели да излиза от хотела заедно със Сюлейман, шофьорът на микробуса и още един въоръжен мъж — узбек по всяка вероятност, ако се съдеше по шапчицата и характерните черти на лицето.

Микробусът потегли пръв — само с шофьора.

Джон и Ранди побързаха да се върнат при колите, паркирани встрани от пътя, където ги чакаха Аарон и Макс.

— Какво става? — втурна се насреща им Аарон.

Макс също излезе от колата и впери в Ранди поглед на прегладнял неандерталец, който най-после вижда месо.

— Ще имаме нужда от вас — каза Ранди. — Те също са с два автомобила и не знаем в кой от двата ще се качи Сюлейман. — Нямаше начин да разберат и в кой от двата ще бъде Абу Ауда, когото също не биваше да изпускат. — Затова ще се наложи да се разделим.

— Трябва да сме много внимателни при преследването — предупреди Джон. — Абу Ауда е станал подозрителен и ще бъде нащрек.

Аарон и Макс не бяха много въодушевени от идеята да изкарат една безсънна нощ, а освен това си имаха и други задачи, но в крайна сметка мисията на Ранди беше от първостепенна важност.

Джон седна в колата на Макс, Ранди остана с Аарон. Секунди по-късно двата автомобила на терористите потеглиха. Аарон и Макс ги последваха от разстояние, като се ориентираха предимно по фаровете.

Беше доста рисковано преследване, тъй като съществуваше опасността да ги изгубят, но когато най-после излязоха на шосе А6, задачата им се улесни значително. Излезеха ли веднъж на магистралата, щяха да ги виждат още по-ясно.

Но в един момент двата автомобила се разделиха. Единият пое на юг, другият — на север. Аарон и Макс имаха готовност за това и вече се бяха разпределили кой кого ще следва. Джон се намести по-удобно на седалката. Очертаваше се дълга нощ.

Двайсет и трета глава

Напрегнатата среща на президента с висшия команден състав, която протичаше в Овалния кабинет, беше прекъсната от неочакваната поява на секретарката — мисис Пайк.

Сам Кастила се смръщи, но очевидно ставаше въпрос за нещо важно, иначе Естел не би си позволила да ги безпокои.

— Какво има?

— Съжалявам, сър… Обажда се генерал Хенц.

Президентът побърза да вдигне слушалката.

— Ало? Карлос? Как вървят нещата при теб?

Събралите се в заседателната зала наостриха слух.

— Нищо ново през последните двайсет и четири часа, господин президент — сухо отвърна генералът, но президентът го познаваше достатъчно и долови по тона му, че нещо не е наред. — На територията на Европа няма никакви смущения в сателитните връзки и компютърните системи.

— Това все пак е нещо… А какво ново за терористите?

— И тук все същото — мрачно каза Хенц. — Засега сме в задънена улица. — Той сякаш се поколеба за миг. — Мога ли да бъда откровен, сър?

— Държа на това, Карлос. Какъв е проблемът?

— Разговарях с подполковник Джон Смит — военния лекар, когото сте изпратили да се заеме с разследването. И… след тази среща у мен се породиха известни опасения. Останах с впечатлението, че Смит е доста… объркан и не разполага с конкретни факти. Затова пък е готов да заподозре всеки, включително и мен. Доколкото разбрах, има някакви съмнения, че един от най-приближените хора на генерал Ла Порт е забъркан с терористите. Изобщо рови се, разпитва насам-натам, но както ми се струва, без особен резултат…

Президентът уморено въздъхна:

— Смит прави каквото трябва, можете да сте сигурен в това.

— Бих искал да бъда… Но начинът му на действие малко ме притеснява. Не смятате ли, че е редно да включим в разследването повече хора и да не разчитаме единствено на него? Не подценявам способностите му, но все пак в ситуация като тази е добре да се подсигурим максимално…

Президентът Кастила поклати глава. Разбираше накъде бие генералът — ако в Средния изток бяха изпратили цяла дивизия, която да претърси района къща по къща за терористи, това вероятно щеше да го успокои. Това, че подобна стъпка можеше да доведе до избухването на трета световна война, беше отделен въпрос. Сега обаче не беше моментът да спори с генерала.

— Ще имам предвид съображенията ви, генерал Хенц — увери го. — И ако внеса някакви промени, ще ви уведомя своевременно. Напомням ви обаче, че ЦРУ и МИ-6 също работят по случая.

Отсреща настъпи кратка пауза.

— Да, сър — мрачно каза най-после генерал Хенц. — Благодаря ви, че ме изслушахте. Дано опасенията ми се окажат неоснователни.

— Аз ти благодаря, че се обади, Карлос.

Този разговор остави у президента Кастила тягостно чувство. Той остана известно време замислен, с приведени рамене, вперил поглед в надвисналото небе отвън и потоците дъжд, които сякаш заплашваха да удавят земята. Подобна гледка по никакъв начин не можеше да разведри душата му. Защото, колкото и да се опитваше да убеди генерала, че ситуацията е под контрол, дълбоко в себе си и той беше доста обезпокоен.

Какво би станало, ако Първи секретен не откриеше навреме молекулярния компютър?

Не искаше дори да си го помисли.

Обърна поглед към своите съветници и висшите военни, които чакаха мълчаливо. Каквото и да им кажеше в този момент, думите му трябваше да ги мобилизират, но без да предизвикат паника. Най-после заговори, вперил поглед в килима, който изобразяваше картата на Съединените щати.

— Както разбрахте, току-що разговарях с генерал Хенц от НАТО. В Европа за момента всичко е спокойно. През последните двайсет и четири часа е нямало никакви електронни диверсии.

— Не знам… — подхвърли началник-щабът на президента, генерал Аурей. — На мен лично това ми се струва странно. Какво би трябвало да означава? Затишие пред буря? Възможно ли е електронните терористи вече да са постигнали целта си? Или най-лошото тепърва предстои?

Енергичен мъж в средата на шейсетте, Чарлс Аурей говореше с резкия, грубоват глас на стар военен, а на челото му се беше врязала бръчка.

— Възможно е нашите ответни мерки да са се оказали достатъчно ефикасни и да са ги спрели — предположи Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. Тя седеше с изправен гръб на един от столовете, делова и изискана от глава до пети, както винаги.

Началник-щабът на армията, генерал-лейтенант Айвън Гереро, кимна в подкрепа на тези думи. Цялата му набита месеста фигура излъчваше увереност — качество, което в армейските среди понякога се цени повече и от интелекта.

— Взели сме надеждни мерки за сигурност на всички нива — добави той. — Можем да сложим в джоба си онези гадове с техните идиотски трикове.

— Аз също смятам така — спокойно заяви червендалестият генерал от авиацията Брус Кели. Макар и да обичаше чашката, в решителни моменти като този той проявяваше несломим кураж и воля от стомана.

Главнокомандващият флота, генерал-лейтенант Класън Ода, който беше назначен на този пост сравнително наскоро, също изрази убеждението, че извънредните мерки за сигурност са свършили работа и са осуетили плановете на терористите.

Самюел Кастила изслуша мнението на висшите военни мълчаливо. Отвън все така тревожно и предупредително барабанеше дъждът.

Най-после президентът взе думата.

— Дами и господа, вашият оптимизъм е заразителен и ми се иска да го споделя. Все пак съм длъжен да ви обърна внимание, че нещата могат да имат и друго обяснение, защото нашето разузнаване зад граница ни предлага един по-различен сценарий. Те не смятат, че нашите защитни мерки през последното денонощие са предотвратили кибератаките, а че такива просто е нямало.

Адмирал Броуз се намръщи.

— И какво би трябвало да означава това, господин президент? Отстъпление след нанесения удар? Изчакване? С каква цел?

— Бих искал да знам, Стивънс. Бих искал да знам. Може би една част от отговора се крие в това, че нашите хора от разузнаването са се добрали до доста интересни факти. Вече разполагаме с името на групировката, в чиито ръце е ДНК компютърът. Тя се нарича „Щитът с полумесеца“ и нищо чудно нашите агенти да са объркали малко плановете на господата.

— „Щитът с полумесеца“? — учудено повтори Емили Пауъл-Хил. — За пръв път чувам за тази организация. Араби ли са?

— Панислямисти. Очевидно групировката е новосформирана, въпреки че някои от членовете й са доста опитни, а водачите й са стари познайници на секретните служби и отделите за борба с тероризма.

— Господин президент, казахте, че това е само част от отговора — наруши настъпилото мълчание адмирал Броуз. — Има ли и друго обяснение за бездействието им?

— Има. Че са приключили с тестовете и са се уверили, че системата им функционира безотказно — глухо отвърна президентът. — И че вече са готови да направят следващия си, наистина сериозен ход. В случай, че е така и не успеем да ги спрем… Бог да ни е на помощ.

— Кога може да се очаква да нанесат удара? — изрече адмирал Броуз въпроса, който всички си задаваха.

— В рамките на четирийсет и осем часа.

В настъпилото напрегнато мълчание никой не смееше да срещне погледа на другия.

Най-после адмирал Броуз каза:

— Разбирам основанията ви за тревога, сър. Какво предлагате оттук нататък?

— Да не стоим със скръстени ръце, а да направим всичко, което е по силите ни, за да овладеем положението. Да имаме максимална готовност за отбрана, каквото и оръжие да решат да използват срещу нас — от биологично до ядрено.

Емили Пауъл-Хил вдигна изящно очертаните си вежди.

— Това все пак са група терористи, господин президент, а не световна ядрена сила. Не ги ли надценяваме малко?

— Ще ти задам само един въпрос, Емили. Готова ли си да гарантираш, че не представляват потенциална ядрена заплаха? Би ли поела този риск, като знаеш, че залогът е животът на хиляди американци, включително и на най-близките ти хора?

— Да, сър — сериозно каза тя.

— Браво. Смела жена. И смела американка. Аз обаче съм президент, Емили, и трябва да бъда предпазлив. Не бива да проявявам излишна смелост — не мога да си позволя този лукс. Не бива да рискувам на своя глава, залагайки на карта съдбата на цял народ. — Той огледа смълчаната зала и продължи: — Опасността е надвиснала над главите им, но все още имаме шанс да я спрем и би било непростимо лекомислие от наша страна да не направим всичко, което е по силите ни. Затова предлагам да се залавяме за работа.

На излизане от Овалния кабинет адмирал Броуз се позабави малко и докато останалите се разотиваха на групички и тихо обсъждаха конкретните мерки, които смятаха да предприемат, той се приближи до президента и му заговори:

— Медиите са надушили нещо, Сам, и започват да стават неспокойни. Очевидно отнякъде изтича информация. А пък и… ако над главите ни действително е надвиснала опасност, не е ли редно да уведомим пресата поне в най-общи линии, да проведем някакъв брифинг? Ако искаш, мога да се заема с това. Ти може дори да не се замесваш. Знаеш как е: „според информиран източник, близък до президентството…“ и т.н. и т.н. Поне ще подготвим хората за най-лошото, разбира се, без да всяваме паника…

Сам Кастила поклати глава. Не си представяше как точно щеше да стане това.

— Още не… — тихо каза той. — Знам, че рано или късно ще се наложи да го направим, но, моля те, нека да изчакаме още един ден.

Стивънс Броуз го погледна угрижено — президентът сякаш се беше състарил изведнъж, пред очите му.

— Разбирам, господин президент. Нека да изчакаме.

Но Сам Кастила също беше успял да прочете тревогата по лицето на своя съветник и когато след малко остана сам в кабинета си, неспокойно закрачи напред-назад.

Всичко се беше объркало и вече започваше да си задава въпроса дали Фред Клайн и отделът му ще се справят с тази каша. Създаден преди осемнайсет месеца, Първи секретен нито веднъж досега не го беше подвел. Надяваше се и този път хората на Фред да не се провалят. В противен случай…

В сградата с елегантна, макар и ненабиваща се на очи фасада на улица „Дулут“ в Шестнайсети район на Париж се помещаваше една от най-скъпите частни клиники във Франция. Мястото, където най-богатите и известни личности от двата пола идваха, за да нанесат известни корекции във външния си вид и главно — за да се борят с белезите на възрастта, се отличаваше с изисканост и дискретност. За да се гарантира последното, обектът се охраняваше изключително зорко — тоест беше идеалното място за криене, ако не искаш да бъдеш открит и, разбира се, познаваш подходящите хора. А Питър Хауел познаваше шефа на клиниката — доктор Лочиел Камерън. Двамата бяха стари приятели от фолклендската война.

Ето защо не беше чудно, че Марти Целербах в края на краищата се озова в една от уютните и просторни стаи на клиниката и сега седеше на леглото, подпрян на възглавниците, а на шкафчето му имаше букет разцъфнали божури.

До него беше приседнал Питър и го наблюдаваше загрижено. Очите на Марти бяха отворени, а погледът му — ясен, но леко апатичен, какъвто ставаше винаги след поредната доза „Мидерал“ — лекарството чудо, което помагаше на страдащите от синдрома на Аспергер да се „справят“ с ежедневието — да сменят крушките, да си плащат сметките, да водят най-обикновен разговор. Защото обществото често не си даваше сметка за състоянието на тези хора и ги приемаше за чудаци, „перковци“ или, в най-добрия случай, ексцентрици, докато тяхното страдание всъщност беше много по-сериозно. Синдромът на Аспергер не беше лечим, но с подходящи медикаменти, най-често стимуланти на централната нервна система, състоянието на болните можеше да се облекчи значително.

Марти се беше поуспокоил след преживяния стрес и сега се държеше по-„цивилизовано“, затова пък беше мрачен и унил, отпуснат на възглавниците като парцалена кукла. Превръзките от челото и ръцете му още не бяха свалени.

— Божичко, Питър — промърмори той, вперил поглед в приятеля си. — Беше ужасно, наистина ужасно…

— Би могло да бъде и по-лошо, Марти. Няма ли да кажеш поне едно „благодаря“?

— Не казах ли? Пропуснал съм. Но то е, защото съм приел, че просто си вършиш работата, Питър. Ти самият си казвал, че си „машина за убиване“, забрави ли?

— А ти все още ли си пацифист, Марти?

— Смяташ ли, че бих се променил? Предполагам, че светът има нужда и от такива като теб, макар и да не разбирам защо. На мен лично ми допадат убежденията на хора като Ганди, Бертран Ръсел, Уилям Пен… Мислещи, хуманни личности, приятелю. Знам наизуст цели пасажи от речите им и бих могъл да ти ги изрецитирам… — Марти махна с ръка. — Но предполагам, на теб би ти било безинтересно в тяхната компания — прекалено миролюбиви са за теб… — и той предизвикателно стрелна с поглед Питър.

— Както виждам, вече си в добра форма — заядлив както обикновено — ухили се Питър. — Остава да ти припомня, че ти също стреляш доста точно… за човек, който мрази оръжията.

— Хвана ме на тясно… Е, добре, трябва да призная, че понякога се налага да се прибегне и до това. В изключителни случаи.

— Радвам се, че смяташ така. Предполагам, не съжаляваш, че видях сметката на онези главорези и не ги оставих да те разфасоват?

Марти изведнъж стана сериозен.

— Имаш право, Питър. Наистина трябва да ти благодаря.

Приятелят му беше пострадал по време на схватката в болничната стая и лявата му ръка и лявата половина на лицето му бяха превързани. Точно тогава Марти беше дошъл в съзнание и видя всичко с очите си. След като елиминира двамата нападатели, Питър успя да открие една санитарска престилка и една количка за бельо, накара Марти да се пъхне вътре и струпа отгоре му купчина чаршафи. После облече престилката и изтика количката в коридора. Там нямаше жива душа — охраната беше изчезнала. Убити ли бяха или подкупени — в момента нямаше как да разбере. Най-важното беше да измъкне Марти от тук час по-скоро, преди да са се появили и други терористи. Изкара количката на паркинга, качи Марти във взетия под наем автомобил и го доведе право тук, където знаеше, че ще бъде на сигурно място.

— Нали ме питаше какво се е случило в лабораторията онази вечер — изведнъж каза Марти. — Беше ужасно. Откак съм в съзнание, не ми излиза от главата. Емил Шамборд… знаеш ли кой е той?

— Знам — кимна Питър. — Продължавай…

— Емил беше казал, че няма да работи същата вечер и аз също не смятах да ходя в лабораторията. Но се оказа, че съм си забравил там доклада за диференциалните уравнения, и реших да прескоча да си го взема. — Той потръпна, сякаш всичко беше отново пред очите му. Лицето му пребледня, а зениците му се разшириха от ужас. — Отдавна исках да ти разкажа за това, Питър… Знам, че е важно. — Той стисна ръката на Питър, притегли го към себе си и зашепна: — Питър, Емил не беше в лабораторията, но странното беше, че компютърът също го нямаше. Беше изчезнал! А на пода лежеше труп… Хлопнах вратата и побягнах навън… Бях стигнал почти до стълбите, когато се разнесе оня оглушителен шум и сякаш нещо ме изхвърли във въздуха… Спомням си само, че изкрещях… — Той замълча. Целият трепереше.

Питър го стисна в мечешката си прегръдка.

— Успокой се, Марти. Всичко това е минало. Всичко свърши.

Най-после Марти притихна в прегръдките му и спря да трепери. Сега, когато най-после беше успял да сподели кошмарите си с някого, като че ли му олекна.

В същото време Питър остана леко разочарован. От думите на Марти стана ясно, че Шамборд и компютърът не са били в лабораторията, но там е имало някакъв труп — всичко това малко или много се припокриваше с предположенията им, но не им помагаше особено. Но поне Марти беше жив и здрав и, слава Богу, започваше да се възстановява. Той му се усмихна окуражително.

Марти отвърна на усмивката му.

— Май доста съм бил пострадал, а? Разбрах, че съм излязъл от кома… Джон и Ранди са идвали да ме видят… А Емил? Къде е той?

— Лоши новини, братле… Доктор Шамборд и дъщеря му са отвлечени от терористите, които бяха поставили бомбата. Прототипът на ДНК компютъра също е в ръцете им. Между другото, той функционира ли? Не бяхме напълно сигурни.

— Божичко… Да, Питър, прототипът беше напълно завършен. Оставаше само да проведем пробните тестове, които бяхме планирали за следващата сутрин, за да направим официално изявление. Това, което ми казваш, е много обезпокоително… Знаеш ли какво означава компютърът да попадне в неподходящи ръце?! Знаеш ли какви неща могат да принудят Емил да извърши, а в случай, че откаже… О, не! Това не биваше да става! Кажи ми, че не е истина…

— Марти, мисля, че възможностите на ДНК компютъра вече ни бяха демонстрирани черно на бяло. — И Питър разказа на приятеля си събитията от последните дни.

Докато Питър говореше, лицето на Марти, отначало смъртнобледо, пламна от ярост и юмруците му се свиха. Питър никога досега не го беше виждал такъв — Марти беше кротък човек, който мразеше насилието и трудно излизаше от кожата си.

— Трябва да ги спрем час по-скоро, Питър! Къде са панталоните ми?!

— По-кротко, братле. Още не си се възстановил напълно. Освен това забрави ли, че пристигна тук по пижама?

Марти възмутено отвори уста, за да запротестира, но Питър продължи:

— Знаеш ли какво ще се уговорим? Остани тук само още няколко дни, а? А щом искаш да помогнеш с нещо, дали не би могъл да направиш копие на ДНК компютъра и за нас, за да можем да им дадем отпор и да отговорим на атаките им?

— Не, Питър, съжалявам, но самото създаване на компютъра беше осъществено изцяло от Емил. Аз нямах заслуга за това и не разполагах със записките му. Включих се на втория етап — Шамборд специално ме покани, за да поработим заедно върху възможностите за действие на ДНК компютъра и да разгърнем максимално потенциала му. Както знаеш, в това е силата ми. Предложението на Шамборд ме заинтересува достатъчно, за да зарежа всичко останало и да се отправя насам. Мисля, че му бях от полза, но нито един от нас не би се справил без другия… Затова и не бих могъл да възпроизведа прототипа. Не и без записките на Шамборд.

— Те са изчезнали.

— В такъв случай…

Но Питър поне успя да разубеди Марти да го последва, както си беше по пижама, като го увери, че прави всичко необходимо и в скоро време ще се стигне до развръзката. Двамата доста си поговориха, а междувременно Питър успя да проведе два телефонни разговора от апарата на нощното шкафче.

Най-после Питър си тръгна, като преди това повтори:

— Тук си в добри ръце, Марти, и си на сигурно място. Доктор Лочиел се ползва с пълното ми доверие. Да изпаднеш в кома не е шега работа и не можеш така просто да хукнеш навън в мига, в който отвориш очи. Трябва да останеш под наблюдение и смятам, че дори дървена глава като твоята прекрасно осъзнава това. А аз ще гледам да се върна възможно най-бързо.

Двамата се спогледаха и си размениха широки усмивки.

— За едно си прав — промърмори Марти. — Тук ще съм на по-сигурно място, отколкото в компанията на Джак, грешка, Питър Изкормвача.

Питър се ухили, но Марти изведнъж се сепна, като че ли внезапно си бе спомнил нещо:

— Знаеш ли, Питър, между другото имаше и още нещо, което ми се стори странно.

— Да?

— От стената на лабораторията липсваше една картина — „Отстъплението на армията на Наполеон“. Наполеон на бял кон, навел глава, следван от остатъците от своята армия, разбита при битката за Москва. Картината дори не беше оригинал. Чудя се кому е притрябвала?

Питър сви рамене.

— Знам ли?

— Но все пак е странно, нали? — повтори Марти като на себе си.

Фред Клайн седеше в стаята на президента и нервно гризеше лулата си. През последните дни правеше това все по-често — случвало се беше да я захапе така настървено, като че още малко и щеше да я прегризе. Така ставаше винаги когато имаше неприятности или се тревожеше за нещо. Но никой от досегашните му проблеми не можеше да се сравнява с катаклизмите от последните дни и със съпровождащото ги чувство за безсилие и обреченост, което все повече се засилваше. Дългогодишните им усилия, отбранителната техника, която струваше милиони, всичко се оказваше на вятъра. По-голямата част от хората все още бяха в неведение и се заблуждаваха, че в случай на извънредна ситуация могат да очакват надеждна защита. Горките наивници… Но и те едва ли биха искали да са на негово място. Каква полза да си осведомен, когато нищо не можеш да промениш и си принуден да чакаш и да се надяваш на чудо. Защото с какво друго, ако не с чудо можеха да се сравнят шансовете на неколцината агенти на разузнаването да изпреварят действията на терористите и да се доберат до молекулярния компютър. То бе все едно да търсиш игла в купа сено, да се ловиш за сламка, когато всичко се изплъзва изпод краката ти…

Президентът Кастила влезе, разкопча сакото си, разхлаби вратовръзката и се отпусна в едно от креслата. И на него напоследък му беше дошло твърде много.

— Току-що се обади Пат Ремия от „Даунинг стрийт“. Във въздушен инцидент са загубили генерал Мур от върховното командване и смятат, че терористите имат пръст в това… — Той се облегна назад и затвори очи.

— И аз чух за това — тихо каза Клайн. Бръчките на лицето му се очертаваха повече от обикновено.

— А чу ли какво мисли генерал Хенц за методите ни на действие и за напредъка, който сме постигнали?

Клайн кимна.

— Е, какво ще кажеш за това? — настоя президентът.

— Не мога да се съглася с генерала — спокойно отвърна Клайн.

Президентът замислено поклати глава. Устните му бяха стиснати в сурова гънка.

— Не знам, Фред… Да ти призная, и аз съм обезпокоен. Донякъде споделям притесненията на генерал Хенц, че Смит веднъж вече е пропуснал шанса си и като че ли се лута малко повече от допустимото.

— Сам, при подобни обстоятелства напредъкът понякога е трудно забележим. Освен това Смит не действа сам. Той е на предната линия, но върху случая работи цял екип наши опитни разузнавачи. Доколкото разбрах, Смит е обединил усилията си с двама агенти от ЦРУ и МИ-6. Чисто колегиално сътрудничество на работна основа, разбира се. В името на общата цел. Още повече, че сега, когато възникна този проблем с комуникациите, Смит трудно може да разчита на помощта ми. Той е достатъчно опитен, за да знае до каква степен може да бъде откровен с тях.

— Дали? — В тона на президента се прокрадваше известно съмнение. — Надявам се, че не им е казал за Първи секретен?

— Колкото до това, мога да гарантирам.

Президентът замислено скръсти ръце, загледан в шарките на килима. Най-после вдигна глава и каза:

— Добре, Фред, благодаря ти. Ще ме държиш в течение, нали?

— Разбира се, господин президент. Доскоро.

Двайсет и четвърта глава

Залегнал по очи на ниския, облян от слънце хълм, когато вдигнеше глава, Джон можеше да види фара „Де ла Мола“, който стърчеше на изток, на най-високата точка на острова. Наоколо се простираха лазурни, обветрени брегове, а морето беше спокойно, кристално чисто. Островът беше с доста равен терен и за да се придвижат незабелязано, Макс и Джон използваха за прикритие всяко храстче и всяко възвишение. Те още преследваха тримата терористи — доктор Акбар Сюлейман, човека от хотела и единия от охраняващите горската хижа.

Автомобилът на тримата беше паркиран в края на тясната пясъчна ивица и сега те крачеха забързани по пясъка, взирайки се в корабчето, закотвено на стотина метра от брега.

Джон и Макс ги бяха следвали цялата нощ, в продължение на километри. Мерцедесът на терористите се беше отправил на юг, към Испания. На разсъмване бяха наближили Барселона и в сивото предутринно небе пред очите им се извисиха островърхите кули на знаменития архитект Гауди и старинният замък на хълма Монтджуик.

Автомобилът на екстремистите продължи към летище „Ел Прат“, където намали скоростта и се отправи към пистите за чартърни полети. Тук чакаха няколко хеликоптера.

Джон и Макс спряха малко по-встрани, без да изпускат терористите от поглед. Вторият автомобил, в който беше останал Абу Ауда, не се виждаше никъде.

— Можеш ли да се обадиш на твоите хора в Барселона, да ни осигурят хеликоптер по най-бързия начин? — обърна се Джон към Макс.

— Разбира се.

Малко по-късно хеликоптерът на терористите „Бел“ 407 се издигна във въздуха. Джон и Макс ги последваха с хеликоптер „Морски ястреб“. Прелетяха над Средиземно море и се озоваха тук — на най-южния от Балеарските острови, където сега лежаха по корем сред пясъчните дюни.

Пред очите им от корабчето спуснаха гумена лодка, която се насочи към брега. Джон трябваше бързо да прецени как да постъпи. Ако сега оставеха терористите да им се изплъзнат, можеше да минат дни, докато разберат накъде се е отправило корабчето. А всяко забавяне можеше да се окаже фатално. От друга страна, едно беше да следиш хеликоптер с друг хеликоптер — по-малко вероятно беше да събудиш подозрение, а друго — да следиш корабче с хеликоптер, като кръжиш отгоре през цялото време поради разликата в скоростта. Това беше направо немислимо.

— Макс, ще се кача на борда на онова корабче. Ти ми пази гърба и се опитай да се свържеш с Ранди.

Макс кимна.

— Разбрано. Но ми се струва малко рисковано…

— Знам. Няма как. Не виждам друг начин.

Джон пропълзя назад, докато се измъкна от полезрението на тримата, после се изправи и хукна към скалистия нос, откъдето можеше да доплува до корабчето, без да бъде видян. Събу се по гащета, завърза стегнато на кръста си панталоните, пистолета и сгъваемия нож и се гмурна в прохладната, проблясваща на слънцето вода. Доплува под вода докъдето му стигнаха силите, после внимателно подаде глава и огледа гладката, спокойна морска шир. Гумената лодка беше от лявата му страна, на половината път до брега, и доколкото можеше да види, в нея имаше един-единствен човек, който я насочваше към тримата мъже, застанали на брега. А на палубата на корабчето не се виждаше жива душа. Джон си пое дълбоко дъх и отново се гмурна.

Докато плуваше така, на промеждутъци, и от време на време подаваше глава над водата, обмисляше следващата си стъпка. На корабчето едва ли имаше повече от пет-шест души екипаж. Един от тях беше в гумената лодка, която отиваше към брега. Къде ли бяха останалите? Трябваше да се качи на борда незабелязано, да си намери някакви дрехи и да се скрие. Трудна задача, но нямаше друг избор.

Изплува съвсем близо до равномерно надигащия се корпус на корабчето. При всяко спускане на кърмата се чуваше лек плясък и се образуваха малки вълнички, които затрудняваха придвижването на Джон. Той си пое дълбоко дъх, гмурна се отново и изплува от другата страна на корабчето — тази, която не се виждаше откъм сушата. Приближи се до въжената стълба, провесена във водата, и се ослуша за някакво движение или гласове на палубата. Но до ушите му достигаха единствено крясъците на чайките и лекото приплясване на кърмата във водата.

Нервите му бяха опънати до крайност. Въпреки че на борда нямаше никакви признаци на живот, нямаше и гаранция, че екипажът е на сушата и че не са оставили някого на пост. С нож между зъбите изчака благоприятния момент, сграбчи полюшващата се въжена стълба и се изкатери на палубата.

Отново се огледа, затаил дъх, и се прехвърли от другата страна. Тупна по очи на палубата. Сърцето му биеше до пръсване. Вдигна глава и отново се огледа. Видя, че освен надуваемата лодка липсваше и другата, която обикновено стоеше прикрепена с въжета за палубата. Това го поуспокои. Пропълзя до стълбата, която водеше към каютите, и се спусна надолу, като стъпваше безшумно с босите си крака. Озова се в полумрака на тесен коридор, от двете страни на който бяха вратите на каютите.

Беше нащрек с всяка фибра на тялото си — долавяше и най-малкото пропукване и проскърцване, докато се ослушваше за човешки стъпки или нечий глас.

Кабините за екипажа бяха пет на брой — съвсем миниатюрни, само шестата — капитанската каюта, беше поне двойно по-голяма. Всички помещения бяха заети — видя навсякъде лични вещи. Намери и чифт спортни обувки, които му бяха по мярка.

По багажа в каютите прецени, че корабчето извършва дълги рейсове — това, че на борда имаше и пералня, затвърди предположението му. Избра си риза от купчината мръсни дрехи и продължи обиколката си. В товарното отделение забеляза струпаните варели с дизелово гориво — още едно доказателство, че корабчето прекарваше дълго време в открито море. Видя и скобите с ремъци, предназначени за задържане на товара при бурно море. В пролуките между дъските забеляза някакъв бял прашец, който много приличаше на кокаин или хероин. Не беше изключено корабчето да пренася наркотици, а вероятно и оръжие — ако се съдеше по здравите ремъци за прикрепяне на товара. Но сега товарното отделение беше празно, което можеше да означава само едно — този рейс беше по-специален.

Изведнъж Джон се вцепени — чу мотора на лодка, която приближаваше. Трябваше да се скрие незабавно, а товарното отделение беше празно и веднага щяха да го забележат. В някоя от миниатюрните каюти също беше немислимо — бяха заети до една. Забърза назад по коридора, като трескаво търсеше някакво решение. Горе на палубата вече се чуваше трополене и над главата му прокънтяха гласове.

Най-после се шмугна в килерчето, където бяха струпани въжета, платнища, инструменти и резервни части. Разрови набързо нещо като гнездо и се мушна вътре, като се покри с парче стар брезент. Притаи се, свил колене към гърдите си, и облегна гръб на коравите дъски. Мокрите панталони бяха залепнали за нозете му.

Гласовете приближиха и нечии стъпки спряха пред вратата на склада. Двама души разговаряха на арабски и се смееха за нещо. Най-после се отдалечиха, а Джон си пое дъх. След малко чу да се вдига котвата и двигателите на корабчето забръмчаха.

Ускорението го лашна настрани към навитото корабно въже, а после го запрати обратно назад и гърбът му се удари в дървената преграда. Пътуването едва започваше, а вече цялото тяло го болеше. Но главното беше, че успя да се качи на борда и да се скрие. Вярваше, че в края на това пътуване ще намери отговорите, които търсеше. Стисна револвера си в ръка и зачака, притихнал.

Ранди стоеше в подножието на фара „Де ла Мола“, недалеч от статуята на големия френски писател Жул Верн, и се взираше към морето, където се отдалечаваше корабчето.

— Как смяташ, дали е успял да се качи на борда?

— О, да — увери я Макс. — И очевидно е успял да се скрие, защото когато вдигнаха котва и потеглиха, не видях да настъпва суматоха. А какво стана с другия автомобил?

— Проследихме ги до Барселона, но там ги изгубихме.

— Хмм… Как смяташ, дали са ви забелязали?

— Така мисля — Ранди се намръщи. — Добре поне, че от Мадрид ни предадоха информация, че сте искали да изпратят хеликоптер. Така ви открихме.

— Джон може да загази…

— Знам — тя се взираше напрегнато към морето, въпреки че корабчето вече не се виждаше на хоризонта.

— Какво бихме могли да направим? Имаш ли идея?

— Да заредим с гориво хеликоптера и да се насочим към Северна Африка.

— Да не смяташ да ги следим с хеликоптера?! Абсурд.

— О, не. Само ще се уверим в каква посока са се отправили и ще си продължим. Ще ни забележат, разбира се, но като видят, че отминаваме, ще се успокоят.

— А защо изобщо да прелитаме над тях?

— За да сме сигурни, че са поели курс към Африка, а не към Испания или, да речем, Корсика.

— И после?

— После ще се опитаме да ги открием по най-бързия начин. — Ранди звучеше уверено, но погледът й беше потъмнял от безпокойство.

Рибарската кръчма беше точно над кея — една от многото постройки по крайбрежната улица, които бяха видели и по-добри времена. Беше паднал здрач и лодките се бяха върнали с дневния си улов — това беше времето, когато започваше рибният пазар и крайбрежната улица оживяваше. Кръчмата също се изпълваше с народ — сред многоезичната глъчка най-често можеха да се различат френски и арабски.

Нисък, набит мъж с моряшка походка и черно-бяла фуражка на търговския флот мина през завесата от цигарен дим, приближи се към бара и попита на развален френски:

— Да се е вясвал един капитан на име Мариус? Имахме среща тук, в бара.

— Англичанин ли си? — навъсено попита съдържателят.

— Да.

— От оня кораб, който пристигна вчера от Япония?

— Точно тъй.

— Трябва да научиш по-добре френския.

— Ще го имам предвид — обеща англичанинът. — Та какво за Мариус?

Типичен марсилец, съдържателят още веднъж огледа моряка изпод вежди, после кимна към мънистената завеса, която отделяше от общото помещение някакво сепаре.

„Англичанинът“, чието име беше Карстен льо Сокс, който всъщност говореше перфектен френски и нямаше нищо общо с моряшкото съсловие, благодари на съдържателя и вдигна завесата, зад която, облакътен на масата, седеше един-единствен посетител.

Като по чудо френският на Льо Сокс изведнъж се подобри:

— Капитан Мариус?

Мъжът кимна. Беше много слаб, но жилав и мускулест, с типичната за галите черна права коса, дълга до раменете. Той тъкмо допиваше евтиното бренди от чашата си и Льо Сокс помоли келнера, който забърсваше съседната маса:

— Донесете още две, ако обичате.

— Вие ли сте човекът, който ми се обади? — попита капитан Мариус.

— Същият.

— Казахте, че ще получа сто долара?

— Точно така — Льо Сокс остави на масата една банкнота.

Келнерът донесе питиетата и двамата мъже бавно отпиха по глътка.

Най-после Льо Сокс каза:

— Разбрах, че преди няколко вечери сте имали неприятен инцидент в морето. Разминало ви се е на косъм…

— Откъде чухте за това?

— Някой спомена. Доколкото разбрах, някакъв голям кораб едва не ви обърнал.

Капитан Мариус замислено въртеше в ръце стодоларовата банкнота. Най-после я прибра в кожената си кесия и каза:

— Да, вярно е. Стана преди три вечери. Уловът не беше добър, затова се отправихме към едно място край брега, известно на малцина рибари. Аз го знам от баща си…

Той извади от джоба си омачкана кутия алжирски цигари, взе си една и предложи на Льо Сокс.

Льо Сокс не отказа, макар че миризмата на евтините арабски цигари беше убийствена. Двамата си запалиха и Мариус се приведе към своя събеседник, като снижи глас. Личеше си, че още беше разтърсен от случилото се.

— Корабът се появи ей така, от нищото. Огромното му туловище изведнъж изникна от мрака — сякаш някаква планина се беше изпречила на пътя ни. Светлините му бяха угасени… — Той потръпна от спомена. — За малко да ни помете, но извадихме късмет.

— Кой беше корабът? „Шарл дьо Гол“?

Капитан Мариус кимна и дръпна от цигарата.

— Но от къде на къде светлините му ще бъдат угасени?

— И аз това се питам…

— А какъв курс държеше?

— Юг-югозапад, доколкото успях да преценя.

Льо Сокс махна на келнера и повтори поръчката. После се изправи, усмихна се на капитана и каза:

— Е, аз ще тръгвам. Много благодаря, капитане.

Той плати на келнера и излезе от бара.

Навън съвсем се беше смрачило. На кея все още кипеше живот. Във въздуха се носеше мирис на риба, на море и на алкохолни изпарения. Откъм водата долиташе тих, равномерен плясък и белите платна на привързаните за кея лодки леко се поклащаха.

Льо Сокс бавно закрачи надолу по крайбрежната улица, като се озърташе като любопитен турист. Древното пристанище наистина представляваше живописна гледка. Горе, на хълма, като страж на града се издигаше базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“, обляна от светлина.

Най-после Льо Сокс сви в една от страничните улички, хлътна във входа на стара тухлена сграда и се изкачи на четвъртия етаж. Отключи вратата на единия от апартаментите, влезе, седна на леглото и вдигна телефона.

— Хауел — рязко прозвуча след малко в слушалката.

— Знам, че не е в стила ти да поздравяваш с „добър вечер“, но и едно „здравей“ щеше да свърши работа — отбеляза Льо Сокс.

— Карстен, къде си, по дяволите?

— В Марсилия.

— Е? Какво?

— Няколко часа преди самолетът на генерал Мур да се разбие край Гибралтар, френският кораб „Шарл дьо Гол“ е бил в морето югозападно от Марсилия със загасени светлини. По това време не са се провеждали никакви учения. Странно, нали?

— Определено. Благодаря ти, Карстен. Тази информация е много интересна…

— И ми струваше двеста долара.

— По-вероятно сто, но хайде, от мен да мине, ще изпратя сто лири.

— Щедростта винаги се възнаграждава, Питър.

— Щом казваш… Пази се, Карстен. И си отваряй очите и ушите — опитай се да разбереш за какво е бил излязъл в морето „Дьо Гол“ онази вечер.

Двайсет и пета глава

Корабчето пореше вълните вече в продължение на часове, а Джон все повече се чувстваше като затворен в клетка. Опитваше се да поддържа мозъка си буден, като си припомняше живо и с най-големи подробности събитията от миналото — щастливите дни със София, продължили твърде кратко… работата си в катедрата по вирусология към института… мисията в Източен Берлин… фаталната си грешка в Сомалия, когато някакъв мистериозен вирус, който не успя да идентифицира навреме, уби годеника на Ранди. Още изпитваше вина за това, въпреки че вирусите могат да бъдат доста коварни и на всеки може да се случи да допусне грешка при диагностицирането им.

Корабчето продължаваше да го люшка и Джон, измъчван от бремето на спомените, започваше да се чуди дали това пътуване изобщо някога щеше да свърши. По едно време се унесе в неспокоен сън, но изведнъж се сепна — вратата на склада беше хлопнала. Стисна револвера си и затаи дъх. Някой започна да рови в килерчето, като си мърмореше на арабски. Джон напрегна слух и разбра, че човекът търсеше някакъв гаечен ключ, който кой знае къде се беше заврял. Изминалите секунди се сториха на Джон цяла вечност. По челото му се стичаше пот. Най-после морякът изруга тържествуващо — беше открил каквото търсеше и се измъкна от килерчето.

Джон си отдъхна, избърса с ръкав потта от челото си, спусна предпазителя на револвера и се облегна назад. Миг по-късно корабчето, срещнало поредната голяма вълна, отново го раздруса.

Джон постоянно поглеждаше часовника си. Бяха изминали вече близо шест часа, когато боботенето на двигателите изведнъж заглъхна и корабчето забави ход, докато най-после съвсем спря. Чу дрънченето на метална верига и изтрополяването на котвата. Прецени, че бяха спрели някъде на плитко, тъй като котвата доста бързо удари дъното. Чу крясъците на чайки, което потвърди предположенията му — сушата не беше далече.

Напрегна слух и долови, че на палубата беше настъпило раздвижване, но всичко ставаше почти безшумно. Нещо тупна във водата. Почти веднага се чу още един силен плясък и последва трескаво суетене, после изведнъж всичко утихна. Джон различи само равномерния плясък на отдалечаващи се весла. Доколкото можеше да прецени, бяха взели и двете лодки. Дано не грешеше.

Изчака малко. Корабчето се поклащаше ритмично, но явно морето беше спокойно. Не се чуваше нито звук, освен тихия като въздишка плясък на вълните. От време на време леко проскърцваше някоя дървена или метална част, но като изключим тези едва доловими шумове, на борда на корабчето се беше възцарила пълна тишина.

Най-после Джон се измъкна изпод платнището и бавно се изправи. Крайниците му се бяха схванали. Протегна се и тръгна към вратата, като се стараеше да стъпва колкото може по-тихо, но в тъмното закачи с крак някаква метална част и тя падна с дрънчене.

Джон замръзна на мястото си и остана така известно време, но не се чу нито звук — очевидно наистина беше сам на борда на корабчето. Екипажът беше слязъл на сушата.

Пое си дълбоко дъх, отвори вратата на склада и предпазливо надникна навън. Излезе в коридора и тръгна покрай каютите.

Макар и сам да не го съзнаваше, лека-полека се беше успокоил, предоверил се беше на тишината и беше отслабил бдителността си.

Точно тогава едър брадат мъж с фес на главата и с пистолет в ръка изскочи от една от каютите.

— Кой си ти, по дяволите, и откъде се взе?!

Мъжът вероятно беше египтянин, ако се съдеше по специфичния му акцент.

В отчаянието си Джон се хвърли напред и сграбчи с едната си ръка китката на терориста, а с другата измъкна ножа си.

Мъжът с феса не беше очаквал внезапното нападение и рязко се дръпна назад, опитвайки се да се освободи, но загуби равновесие и в същия миг юмрукът на Джон го фрасна в челюстта. Мъжът бързо се окопити, извъртя се и насочи пистолета си към хълбока на Джон.

Той успя да се дръпне тъкмо навреме. Мъжът натисна спусъка и изстрелът отекна в тишината. Куршумът профуча край Джон и попадна в една от каютите. Джон изпревари следващия изстрел и заби ножа си в гърдите на мъжа.

Терористът се свлече на колене с глух стон, после се килна напред и падна по очи.

Повече не помръдна. Под него извираше кръв. Джон срита пистолета от ръката му, после провери пулса му и поклати глава. Мъжът беше мъртъв. Не беше имал намерение да го убива, но събитията се развиваха бързо и нямаше друг избор.

Изправи се и отстъпи назад. Целият се тресеше. След дългите часове, прекарани в принудително бездействие, се беше наложило да действа светкавично и нервите и мускулите му още не можеха да се възстановят от стреса.

Когато се съвзе, Джон прекрачи проснатото тяло и се качи на палубата, обляна от меката светлина на следобедното слънце.

Огледа предпазливо палубата от единия до другия край. Корабчето беше строено с оглед максималната бързина, така че да улавя всеки повей на вятъра. Както предполагаше, двете лодки ги нямаше — наистина беше чул да ги спускат в морето.

Джон обаче продължаваше да е нащрек — след внезапната поява на мъжа с феса вече имаше едно наум. Тръгна към мостика, като се озърташе.

На запад слънцето — огромен яркожълт лимон, беше слязло ниско над хоризонта. Във въздуха започваше да се усеща вечерната прохлада. Според часовника му, сверен по парижко време, минаваше шест часа. Прецени, че все още се намират в същия часови пояс или най-много в съседния.

На палубата беше оставен бинокъл и Джон го взе, за да огледа брега. Видя гладка пясъчна ивица и някакви постройки, които отдалече наподобяваха парници. В съседство се зеленееше цитрусова горичка — клоните вече бяха отрупани с плод. Един нос се вдаваше доста навътре в морето, но странното беше, че беше отделен със стена, висока повече от три метра. Очевидно — частна собственост, недостъпна за любопитни очи. Както и за неканени посетители, ако се съдеше по солидните размери на стената и по бодливата тел, която я увенчаваше най-отгоре като трънен венец.

Зад оградата се издигаха палми и маслинови дървета, а навътре се белееше просторна, доста раздвижена постройка в арабски стил, увенчана с купол.

Джон свали бинокъла и замислено потърка чело. Това не приличаше на Южна Франция… Би могло да бъде крайбрежието на Испания, но се съмняваше. Ако се съдеше по пищната средиземноморска растителност, широката плажна ивица, палмите, хълмовете в далечината и скъпите, модерни автомобили, които профучаваха по крайбрежната магистрала, най-вероятно бяха акостирали край бреговете на Алжир.

Той вдигна отново бинокъла и се взря в имението зад стената. Лъчите на следобедното слънце падаха косо и почти го заслепяваха. Стената, в своята ослепителна белота, сякаш се мержелееше пред очите му. Опитваше се да съзре двете лодки някъде край плажната ивица, но не успя.

Реши да приключи с огледа на брега, макар и да не беше особено удовлетворен от резултата. Трябваше да побърза. Спусна се долу в склада, за да вземе една пластмасова кофа, и отново се върна на палубата. Събу се по гащета, сгъна дрехите си и ги сложи в кофата, пъхна отдолу револвера и сгъваемия си нож, и се спусна по въжената стълба. Плъзна се в прохладната вода и заплува с плавни движения, като тикаше кофата пред себе си и се стараеше да не плиска — вълничките отразяваха слънчевата светлина и се забелязваха от сушата.

Когато най-после усети дъното под краката си, вече беше доста уморен — не толкова от физическото усилие, колкото от напрежението през този ден. Но докато крачеше към брега, усети нов прилив на енергия.

Отново заплува, като внимателно оглеждаше ивицата земя зад бялата непристъпна ограда. Насочил се беше към крайната точка на вдадения навътре в морето нос. Там растителността беше буйна, почти непроходима и беше превзела крайбрежната ивица — това щеше да му осигури добро прикритие.

Изведнъж трепна — видя двете лодки, изтеглени една до друга на брега, в сянката на храстите. Това все пак беше нещо.

Заплува по-енергично, докато най-после си избра подходящо закътано място, където да се измъкне на брега. Изпълзя на сушата, просна се по корем на още топлия пясък и остана да лежи така цяла минута. Усещаше ударите на сърцето си, а топлината бавно проникваше в тялото му и го съживяваше.

Най-после се надигна и се затича към горичката, където откри малка сенчеста поляна. Тук спря и се облече, като вдъхваше дълбоко мириса на земя и избуяла растителност. Прибра пистолета и сгъваемия си нож, скри кофата в храстите и тръгна между дърветата, като се озърташе предпазливо.

Скоро откри някаква пътека и се наведе да разгледа следите, оставени в пръстта. Следите бяха пресни, от няколко чифта спортни обувки, и идваха откъм мястото, където бяха завързани двете лодки.

Очевидно беше на прав път. Извади револвера си и продължи по пътеката, но след петнайсетина метра горичката от маслинови и палмови дървета изведнъж свършваше и пред очите на Джон се появи живописната вила, чийто купол бе видял от морето.

На пръв поглед мястото изглеждаше безлюдно — никой не се мяркаше в градината, никой не надничаше от прозорците, чиито завеси се издуваха от вятъра, никой не седеше на столовете от ковано желязо, артистично разпръснати на терасата. Не се виждаха никакви автомобили. Но изведнъж чу в далечината хор от гласове, които насечено, по войнишки скандираха нещо. От време на време долитаха и изстрели.

Всичко това не оставяше у Смит и сянка от съмнение за това, какво всъщност ставаше тук, зад високата стена, далече от любопитни погледи.

Сякаш в потвърждение на догадките му иззад ъгъла се появи мъж в британска камуфлажна униформа, с афганска чалма на главата и автомат „Калашников“ през рамо.

Джон почувства, че пулсът му се ускорява. Притаи се зад храста и в следващия миг иззад срещуположния ъгъл на сградата се появи друг мъж, също въоръжен. Той беше по дънки и във вида му имаше нещо ориенталско. Двамата се разминаха край входните стъпала и продължиха обиколката си.

Джон не смееше да помръдне. Ето че се появи и трети патрулиращ — излезе от къщата и застана на верандата, като се оглеждаше на всички посоки. После се прибра, а не след дълго двамата, които обикаляха вилата, се появиха отново. Когато завиха зад ъгъла, на верандата се показа и четвъртият от охраната.

Джон изчака малко, за да се увери в точната им бройка и за да избере най-подходящия момент да се вмъкне във вилата. Той заобиколи под прикритието на храстите, докато откри един по-отдалечен вход, разположен в непосредствена близост до гората. До този момент не беше видял никакви автомобили, но предположи, че са от другата страна на вилата. Сега различаваше по-ясно скандиращите гласове и по гърба му полазиха тръпки. Това бяха клетви на вярност към Аллаха и възгласи на омраза към Америка и Израел, слугите на Сатаната.

В момента, в който охраната зави зад ъгъла, Джон се измъкна от укритието си и хукна към вратата. Тя се оказа отключена, което не го изненада — вилата беше съвсем изолирана и се охраняваше зорко, така че обитателите й не смятаха за нужно да заключват вратите и държаха прозорците широко отворени. И все пак Джон открехна вратата едва забележимо, като продължаваше да е нащрек. През процепа видя под от излъскани керамични плочки, скъпи арабски мебели и модерни абстрактни платна, които очевидно не бяха в разрез със строгите канони на исляма. Видя и нишите, където човек можеше да се усамоти с някоя книга, отделени от основното помещение с традиционните мюсюлмански сводове. В тази страна, завладявана в продължение на столетия ту от едни, ту от други нашественици, най-силно се усещаше арабското влияние. Арабите преобладаваха по тези земи и като численост и се опитваха да наложат пълното господство на исляма въпреки съпротивата на берберските племена и на френските жители. Всичко това съвсем не ставаше лесно, нито безболезнено. Неслучайно именно тук се зараждаха толкова много терористични фундаменталистки групировки.

След като огледа обстановката, Джон се вмъкна вътре, насочил напред валтера си.

Мина през няколко хладни, сенчести помещения, свързани едно с друго, в които нямаше жива душа.

Най-после чу някакви гласове и пулсът му се учести. Притаи се в един ъгъл и се вслуша в онова, което ставаше само на метри от него. Почти веднага различи гласа на Мавритания и разбра, че се бе озовал в едно от свърталищата на „Щита с полумесеца“ — може би дори в главната им база.

Гласовете, които чуваше, кънтяха — явно идваха от обширно помещение с висок таван. Джон се придвижи напред предпазливо, долепил гръб до стената, докато стигна до свода, иззад който долитаха гласовете. Надникна и видя огромна зала с купол, в която бяха събрани няколко десетки мъже. Те представляваха доста пъстра сбирщина — бедуини с дълги роби, индонезийци с дънки „Левис“ и тениски последна мода, афганистанци с дълги чалми и „пижамени“ долнища… До един бяха въоръжени, но оръжията им също бяха най-разнообразни по вид и по качество — от най-съвременни автомати до очукани стари калашници. В дъното на залата, стъпил върху стара дъбова маса, се извисяваше дребничкият Мавритания, облечен в дълга бяла роба.

Той говореше на събралото се множество, което го гледаше в устата като някой пророк.

— Доктор Сюлейман пристигна — съобщи той. — Когато си почине, ще ми докладва. Очаквам да се появи и Абу Ауда. Решителният момент, за който сме се събрали, наближава.

Множеството зашумя възбудено, чуха се отделни екзалтирани възгласи „Аллах акбар“ и други многоезични възклицания, повечето от които Джон не успя да разбере, но общият смисъл вече му беше ясен. Мъжете вдигаха във въздуха оръжията си и ги размахваха.

Мавритания ги изчака да се успокоят и продължи:

— Наричат ни терористи, но ние не сме такива. Ние сме войници, храбри воини, които служат на своя Бог и с Божията помощ ще победим врага! — Отново избухна взрив от бурни възгласи, но Мавритания вдигна ръце и множеството утихна. Той продължи: — Вече изпробвахме изобретението на французина и всяхме смут сред американците, за да отклоним вниманието им. Така те няма да могат да предупредят своевременно своите еврейски лакеи за заплахата, която ги грози, няма да успеят да предотвратят изстрелването на руската ядрена ракета и преди да разберат откъде им е дошло, ционистите ще бъдат изтрити от лицето на земята.

Този път възгласите бяха толкова мощни, сякаш още малко и щяха да срутят огромния купол.

— Ще унищожим царството на Сатаната — продължи след малко Мавритания. — Но и много от нашите също ще загинат. Сърцето ми се облива в кръв само като си помисля за това, но то е неизбежно. Всеки син на Аллаха, който умре с гордата смърт на мъченик, ще отиде направо в прегръдките на нашия Бог.

Кръвта в жилите на Джон се смрази. Значи това било. Терористите планираха ядрена атака, но ударът щеше да бъде насочен не към Съединените щати, а към Израел. От току-що казаното успя да разбере, че възнамеряваха с помощта на ДНК компютъра да препрограмират стара съветска ракета със среден радиус на действие и да я пуснат над Йерусалим, „сърцето“ на Израел. Заради кроежите на един болен мозък щяха да загинат хиляди невинни хора, не само евреи, но и араби, пожертвани в името на Аллаха.

Джон отстъпи назад. Трябваше да побърза — да намери доктор Шамборд и да унищожи ДНК компютъра, да потърси Питър, Марти и Терез, защото може би всички те бяха тук, в някое от крилата на тази огромна вила.

В пролетния здрач офицерът Марсел Далио напусна военноморската база Тулон през входа за охраната. На ръст и телосложение той не беше нищо особено и маниерите му бяха по-скоро сдържани. Ако имаше у него нещо, което да правеше впечатление, то това бе лицето му. Защото Марсел Далио имаше лице на стар морски вълк — като изсечено от къс скала и цялото набраздено от стихиите. Макар да беше на петдесет и пет, с това лице изглеждаше поне двайсет години по-възрастен.

Той тръгна по крайбрежната алея, без да бърза, като че искаше да запечата в съзнанието си всяка подробност от забележителната гледка, която представляваше тулонското пристанище с рибарските лодки, яхтите и корабите за далечно плаване. Тук беше хвърлил котва и гигантът „Шарл дьо Гол“ — корабът, на който Марсел беше старши офицер. Дори само мисълта за това го изпълваше с гордост.

Скоро Далио наближи любимото си бистро, в една от малките улички край кея. Собственикът го познаваше по име. Той го посрещна с широка усмивка и го съпроводи до „неговата“ маса в дъното на ресторантчето.

— Какво ще ми препоръчаш днес, Сезар?

— Овнешка яхния, мосю Далио. Мадам е надминала себе си.

— В такъв случай непременно ще го опитам. С чаша хубаво „Коте“ от долината на Рона.

Далио се облегна назад и се огледа. Беше началото на сезона и ресторантът още не беше започнал да се пълни докрай. Също така никой все още не проявяваше интерес към униформата му. Гостите на Тулон имаха навика да се втренчват в униформите на офицерите от флота, тъй като военноморската база беше една от атракциите на града. Никой уважаващ себе си турист не биваше да пропуска да види военните кораби. Мнозина успяваха дори да си направят разходка по море с яхта или туристическо корабче.

След малко поръчката му пристигна. Ястието наистина беше превъзходно, приготвено така, както само съпругата на съдържателя умееше, и Далио се хранеше бавно, за да се наслади на вкуса и аромата му. Поливаше всяка хапка с искрящото червено вино „Коте дю Рон“, чиято слава се носеше далече отвъд долината на Рона. За десерт си поръча цитрусова торта с чаша черно кафе. Когато приключи, се отправи към тоалетната. Влезе в една от кабинките, като преди това се наведе, за да се увери, че и останалите са празни. Заключи се, седна и зачака.

Само след секунди някой влезе в съседната кабинка и попита тихо на френски:

— Марсел?

— Да.

— Спокойно, стари друже. Не очаквам от теб да разкриваш държавни тайни.

— Знаеш, че не бих го направил, Питър.

— Знам. Какво откри?

— Официално сме демонстрирали маневри със загасени светлини пред група генерали от НАТО. — Далио замълча, тъй като някакъв мъж беше влязъл, за да си измие ръцете.

Когато водата спря да шурти и вратата на тоалетната се затвори, Питър попита съвсем тихо:

— Кои по-точно?

— Единият беше заместник-главнокомандващият, генерал Роланд ла Порт.

— А останалите?

— Не разбрах точно. Но ако съдя по униформите, имаше германец, испанец, англичанин и италианец.

Разговорът им отново беше прекъснат. В тоалетната влязоха двама мъже, порядъчно пийнали, които се смееха и разговаряха на висок глас. Питър и Марсел търпеливо изчакаха двамата да се разберат кой ще сваля червенокосата на бара.

Питър си зададе въпроса дали не блъфират, но в такъв случай го правеха доста умело.

Когато двамата най-после се уточниха и излязоха от тоалетната с тромаво клатушкане, Питър въздъхна:

— Проклети пияндета… А каква е неофициалната версия, Марсел?

— Знаех си, че ще ме попиташ, и се постарах да разбера. Двама от стюардите казаха, че генералите изобщо не се качили на палубата. През цялото време били долу, в заседателната зала. Разговорът им продължил доста време и си тръгнали, щом приключил.

— С хеликоптери? — В гласа на Питър се долавяше напрежение.

— Да. Аз бях долу, в машинното, и не ги видях, но така ми казаха стюардите.

Ето къде, значи, е бил генерал Мур през последните часове от живота си, размишляваше Питър. Но защо? Какво се е случило между четирите стени на онази заседателна зала?

— Не споменаха ли стюардите на каква тема е била срещата? — попита на глас.

— Не. И те нямаха представа.

— Ясно… Добре, ако случайно успееш да научиш още нещо, ще ти бъда много благодарен. Ето телефон, на който можеш да ми оставиш съобщение. — И той мушна едно листче под преградата.

— Добре. Ще имам предвид.

— Благодаря ти, Марсел. Много съм ти задължен.

— Хмм… Ще го имам предвид — позасмя се французинът. — Но по-добре да не ми се налага да се възползвам от услугите ти.

Питър излезе пръв, а малко след него и Далио, който се върна на масата си и си поръча още едно кафе. Огледа още веднъж заведението и не забеляза нищо подозрително. Питър, разбира се, вече беше изчезнал.

Военният информационен център на кораба беше сумрачно помещение, задръстено от най-съвременна електроника, за която бяха отишли не малко от парите на данъкоплатците. Високотехнологичната апаратура му придаваше почти стерилен вид.

Ранди беше седнала зад гърба на техника по съобщенията и наблюдаваше луминесцентните екрани на радарите и хидролокаторите. От радиопредавателя се разнасяше гласът на Макс, който се опитваше да надвика бръмченето на хеликоптера.

Макс патрулираше над алжирското крайбрежие и току-що се беше обадил, за да съобщи, че е видял корабчето, на борда на което се беше промъкнал Джон.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — изрева той.

— А има ли следа от хора?

— Не виждам никого…

— На какво разстояние си?

— Около километър, но през бинокъла го виждам съвсем ясно.

— Къде може да са отишли?

— Има един нос, вдаден навътре в морето. На него се вижда някаква вила и в съседство — ниски, продълговати постройки. Има и нещо като военен плац… Мястото е доста изолирано. Главният път заобикаля носа и продължава на юг.

— Не забелязваш ли някакви хора? Някакво раздвижване?

— Нищо…

— Добре — въздъхна Ранди. — Ще се чуем пак.

Тя се обърна към младия офицер, определен за неин помощник:

— Трябва да поговоря с капитана.

Намери капитан Лейнсон в каютата му — пиеше кафе с помощника си Шрьодер. Беше им наредено да отложат текущите си задачи и да окажат съдействие на ЦРУ. Това не ги радваше особено, но се отнесоха към мисията с необходимата сериозност.

Изслушаха плана на Ранди с нарастващ интерес. Най-после Шрьодер я увери:

— Добре, агент Ръсел, ще направим всичко възможно, за да ви вмъкнем там, и ще сме наблизо.

— Този план е съгласуван с Вашингтон и НАТО, нали? — попита капитан Лейнсон.

— От Ленгли ме уверяват, че е така — спокойно отвърна Ранди.

Капитанът кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Добре, ще ви вмъкнем, но все пак бих искал да получа потвърждение от Пентагона.

— Моля ви, само побързайте. Не знаем какво точно са замислили терористите, но нещата наистина са сериозни. По-добре да рискуваме живота на неколцина, включително и своя, ако ще предотвратим гибелта на хиляди. Няма да ви отнемам повече време.

И Ранди излезе от каютата, а двамата мъже гледаха след нея със смесица от скептицизъм и безпокойство.

Двайсет и шеста глава

След доста обикаляне Джон най-сетне стигна до крилото, където бяха спалните помещения. Тук стаите вече не бяха отделени със сводове, а имаха истински врати — резбовани, от тежка дървесина и с месингови украшения в стила на първите арабски или берберски династии по тези земи.

Спря в началото на един страничен коридор с прелестни мозайки по пода и стените. За изпълнението им бяха използвани гладко шлифовани полускъпоценни камъни в такова изобилие, че Джон имаше чувството, че е попаднал в пещерата на Аладин.

Пристъпи предпазливо в пищно украсения и едновременно с това изолиран коридор. По всичко личеше, че тук са били покоите на някоя важна особа. А вероятно и до ден-днешен беше така.

Стараеше се да стъпва безшумно. В дъното на коридора имаше една-единствена врата — масивна и с изящни орнаменти. Странното беше, че резето й се намираше от външната страна и беше спуснато.

Джон долепи ухо до вратата и сърцето му подскочи — чу шум от клавишите на компютърна клавиатура.

Лекичко вдигна резето и внимателно завъртя дръжката. Открехна вратата едва забележимо и видя стая, обзаведена по западен маниер — с тапицирани столове и дървени маси. Забеляза още легло и старинно писалище. В единия край на стаята имаше свод, зад който започваше друг коридор.

Но онова, което прикова вниманието му и го накара да настръхне, беше странното, подобно на гигантски октопод устройство, разположено на писалището. Джон го разпозна мигновено — това беше ДНК компютърът, а слабата висока фигура, надвесена над него, която виждаше само в гръб, беше не друг, а доктор Емил Шамборд.

Затаил дъх, Джон съзерцаваше всеки детайл от грандиозното изобретение — стъкления съд със сребристосинкавите снопчета желе, които съдържаха жизненоважните ДНК полимери, свързващите ги тънички тръбички и пихтиестата пяна, в която бяха потопени клъбцата, за да се избегне и най-малката вибрация и да се осигури стабилност на „четящия“ поток. Температурата в стъкления съд също се контролираше — Джон знаеше, че молекулярните взаимодействия са свръхчувствителни към температурните промени. Имаше и малък цифров уред за разчитане, регулиране и настройка.

В съседство се намираше друг уред със стъклен екран, свързан с множество тънички тръбички със съда с ДНК полимерите. През прозрачния екран се виждаха малки помпички и стъклени кутийки. Това очевидно беше ДНК синтезаторът, който служеше за захранване. Върху контролния му пулт примигваха светлинки.

Джон наблюдаваше всичко това в захлас, почти забравил къде се намира. Върху продълговатия стъклен съд имаше капак, а тънка метална пластина с биофилмово покритие (вероятно също вид молекулярен полимер) го отделяше от съдържанието на съда. Джон предположи, че това би следвало да бъде нещо като сензор, който поглъща химичната ДНК енергия, трансформира я и в резултат излъчва светлина.

Идеята да се използва молекулярен превключвател на светлинен принцип беше наистина гениална. Шамборд използваше ДНК молекулите като активни участници не само в компютъра, но и в сензора. Брилянтно решение на проблем, който досега беше изглеждал нерешим.

Джон не можеше да не се възхити на постижението на своя колега. След малко обаче успя да се изтръгне от унеса си и си припомни за какво е дошъл. ДНК компютърът представляваше заплаха за сигурността на света и трябваше да бъде унищожен. Джон знаеше, че Фред Клайн би искал това да стане незабавно, но той се спря, разкъсван от противоречиви чувства. Ученият в него съзнаваше стойността на това изобретение, което би могло да тласне напред развитието на човечеството и да подобри живота на хората. Ако сега го унищожеше, щяха да минат години, докато някой успееше отново да създаде нещо подобно…

Но попаднал в неподходящи ръце, ДНК компютърът се превръщаше в могъщо оръжие за унищожение и разруха и в такъв случай нямаше друг изход, освен… Той пристъпи напред, като притвори вратата безшумно. Щеше да направи последен опит да измъкне прототипа от бърлогата на терористите. Ако не успееше, щеше да прибегне до крайната мярка, но нямаше да си прости, ако поне не опиташе.

Погълнат от заниманието си, Шамборд изобщо не беше усетил чуждото присъствие. Смит се огледа, като трескаво преценяваше възможностите си. В стаята нахлуваше свеж нощен въздух, но прозорците бяха с решетки. Спря поглед на свода, зад който започваше вътрешният коридор. Сега забеляза, че той отвеждаше към друго помещение. Своеобразното разположение на стаите му подсказа, че това по всяка вероятност са били покоите на любимата жена на някой знатен турски велможа или берберски благородник.

Джон направи крачка към учения, който изведнъж рязко се извърна. В ръката си държеше пистолет.

В същия миг откъм вътрешното помещение се дочу вик:

— Не, папа! Това е Джон Смит, който се опита да ни помогне в Толедо! Той е наш приятел! Свали оръжието, моля те!

Шамборд се намръщи. Пистолетът остана насочен към Джон.

— Не си ли спомняш? — развълнувано продължаваше Терез. — Това е приятелят на доктор Целербах. Той се опитва да открие виновника за експлозията в „Пастьор“.

— И доста добре си служи с оръжието за доктор — отбеляза баща й. Очите му бяха подозрително вперени в Смит.

Джон се усмихна и каза, също на френски:

— Наистина съм лекар, доктор Шамборд. Но освен това съм тук, за да ви спася. Вас и дъщеря ви. Ще ви измъкна от ръцете на терористите. Имайте ми доверие.

— Доверие? — присви очи Шамборд. — Откъде можем да сме сигурни, че сте на наша страна? Казвате, че сте приятел на Мартин, че искате да ни помогнете… но защо? Кой ви изпраща? И как така вече два пъти успявате да ни откриете? Мисля, че отговорът е очевиден — вие сте един от тях и очаквате да се хванем на въдицата ви… За толкова наивни ли ни смятате?!

— Папа… — запротестира Терез и застана между двамата мъже. Това даде на Джон възможност да измъкне револвера си.

— Не съм един от тях, доктор Шамборд — твърдо каза той. — В Париж не казах на Терез цялата истина, за което се извинявам. Аз съм лекар, но освен това съм и офицер от американската армия. Подполковник Джон Смит, на вашите услуги. Кълна се, че единственото, което искам, е да ви помогна. Но трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да е станало късно. Преди малко всички се бяха събрали в залата с купола. Нека да използваме момента и да побързаме…

— Вие сте американски офицер… — повтори Терез. — Тогава… — Тя се обърна към баща си. Очите й трескаво горяха на бледото развълнувано лице. — Той е тук, за да ни помогне!

— Така е — повтори Смит.

— Сам? — поклати глава Шамборд. — Това е невъзможно. Знаете ли с кого си имате работа?

— Ще намерим начин да се измъкнем от тук заедно. Трябва само да ми вярвате.

Шамборд го гледаше изпитателно.

— А можете ли да докажете, че сте този, за когото се представяте?

— В момента не. Би било прекалено рисковано… надявам се, че разбирате.

— Разбирам само, че очаквате да приемем думите ви за чиста монета. Не искате ли прекалено много от нас? Дори да сте на наша страна, това начинание ми се струва твърде… авантюристично. А аз не мога да рискувам живота на дъщеря си.

— Това, че ви открих повторно и най-вече това, че успях да стигна до тук, доктор Шамборд, би трябвало да ви говори нещо. Не съм аматьор и ще направя всичко, за да ви защитя. Радвам се, че и вие имате пистолет — ще ни свърши добра работа. Но как така се е озовал във вас?

Шамборд мрачно се усмихна.

— Явно всички си мислят, че съм само един застаряващ многознайко, който витае в облаците… Какво пък — нека си го мислят, щом това ми дава възможност да се възползвам от непредпазливостта им. Пистолетът беше забравен в един от автомобилите и аз успях да го взема, без да ме забележат. И както се досещате, не са си направили труда да ме претърсват повторно…

— А за какво ти беше пистолетът, папа? — попита Терез, смъртнобледа.

Шамборд сви рамене.

— Можеше да потрябва…

Джон се намеси:

— Моля ви, да побързаме… Ще ви помогна да разглобите компютъра.

Шамборд изключи устройството и двамата се заловиха за работа. През това време Джон се опитваше да събере колкото може повече информация — колко, горе-долу, са терористите, с колко автомобила разполагат, откъде минава пътят, по който може да се излезе от имението, и охраняван ли е.

Шамборд отговаряше стегнато и изчерпателно:

— Има един тесен път, който свързва имението с крайбрежната магистрала. Магистралата свързва Алжир и Тунис, но е доста отдалечена от имението — поне на километър. Пътят не стига до самата вила, а свършва при лагера за новопостъпили терористи. Там ни остави автомобилът, който ни докара. Освен него видях още няколко военни автомобила. Има и площадка за хеликоптери. Вилата се охранява от поне пет-шест човека, които се сменят, но не мога точно да кажа колко са всички терористи в базата. Освен това едни пристигат, други тръгват нанякъде… А и новобранците в лагера не са малко…

Джон слушаше съсредоточено, като се стараеше да не показва раздразнението си от това, че Шамборд разкомплектоваше изобретението си прекалено бавно. В края на краищата това беше трудът на живота му — разбираемо беше да трепери над него.

Стратегията на бягството вече започваше да се оформя в главата на Джон. Трябваше да се доберат до паркинга, без да бъдат забелязани — оттам нататък беше въпрос на бързина. И на късмет.

В залата с купола Мавритания и изтощеният от пътуването доктор Сюлейман водеха доста мъчителен разговор на четири очи. Двамата разговаряха на френски. Мавритания седеше на ръба на дървената маса и небрежно полюшваше крака във въздуха като малко момче. Измамното впечатление за мекота и подкупващо добродушие, което оставяше у хората, винаги безкрайно го беше забавлявало. Играеше си като котка с мишка с наивниците, които не го взимаха на сериозно, защото в изопачените им представи само физическата сила беше достойна за уважение.

— Значи, казваш, че Смит нахлу в апартамента ти така, изневиделица?

— Не! Един приятел от института се обади да ме предупреди, но само половин час по-рано. Така и не разбрах как се е добрал до адреса ми…

— В документите ти в „Личен състав“ беше записан фалшив адрес, нали?

— Точно така.

— Но очевидно някой все пак е знаел къде живееш и ги е завел до там… А защо не тръгна веднага? Какво те забави?

— Трябваше да завъртя няколко телефона, да сложа в ред нещата си и да кажа на приятелката си какво да прави.

— Добре… А сигурен ли си, че онзи мъж беше сам и че отвън е нямало още някой?

— Да, нали вече казах… Оня, черният, сто пъти ме попита. Никой не би могъл да ме проследи, без да го усетя — да не съм вчерашен?!

Изведнъж по коридора прокънтяха стъпки и в залата нахлуха капитан Дариус Бонард, Абу Ауда и двама въоръжени бедуини. Лицата на капитана и на черния гигант бяха разкривени от ярост.

— „Оня, черният“, никога не говори празни приказки, филипинецо! — изръмжа Абу Ауда. — Мислиш се за много хитър, но си ги довел до тук, без дори да се усетиш! Заради теб се опитаха да проследят и мен, но при Барселона им се изплъзнах. А ти не си си отварял очите, жалък нещастнико, и през целия път от Париж до тук са били по петите ти!

— Имаме неопровержими доказателства за това — добави Бонард. Лицето му беше кървавочервено.

Сюлейман слушаше смъртноблед, а Мавритания бързо попита:

— Стигнали са до тук?!

— Човекът, който беше оставен да пази корабчето, е мъртъв, наръган с нож. Следователно на борда е имало още някой. И къде според теб е той сега?! — нахвърли се върху Сюлейман капитан Бонард.

— Кой е бил? Джон Смит?

— Скоро ще разберем. Хората ти вече претърсват…

— Да вървим и ние…

„Морският ястреб“ летеше без светлини в нощта. Той закръжи ниско над парниците и цитрусовите горички, недалеч от мястото, където продълговатият нос се вдаваше в морето. Ранди беше застанала на вратата на хеликоптера, готова за скок, а вятърът брулеше лицето й. Беше облечена в маскировъчен гащеризон, а косите й бяха скрити под черната шапчица. На гърба й имаше раница. Тя се взираше надолу и мислеше за Джон. Къде ли беше той сега? Дали изобщо беше жив? Опита се да съсредоточи мисълта си върху мисията, тъй като нейният успех беше по-важен от всичко останало, по-важен от живота на отделните хора. ДНК компютърът трябваше да бъде унищожен, преди да е започнал да сее смърт.

Тя хвана ремъците на парашута и даде знак, че е готова. След малко и пилотът на свой ред даде знак, че хеликоптерът е в подходяща позиция. Ранди скочи в тъмната бездна, като се опитваше да забрави за страха си. След малко сви колене и тупна на земята, като се претърколи. Свлече от себе си парашута — нямаше да си прави труда да го заравя, и бездруго скоро щяха да разберат за пристигането й.

Включи малкия предавател:

— „Саратога“, чувате ли ме? „Саратога“?

Звукът от военния информационен център на крайцера беше чист и ясен:

— Чуваме те, „Морски ястреб 2“.

— Прието.

Ранди мушна предавателя в джоба си, свали миниавтомата от рамото си и побягна навътре през цитрусовата горичка, като се придържаше встрани от отъпканите пътеки. Луната беше надвиснала ниско над хоризонта и млечнобялата й светлина хвърляше върху стъклата на парниците мистериозни призрачни отблясъци. В далечината се чуваше ритмичният плясък на вълните, които се разбиваха в брега. Високо над главата й искряха звезди, но самото небе изглеждаше по-мрачно и непроницаемо от всякога. Не долавяше никакъв шум, освен диханието на морето и прошумоляването на вятъра в клоните на цитрусовите дръвчета.

Изведнъж чу приближаването на два автомобила по магистралата. Те профучаха зад гърба й, но в следващия миг гумите им рязко изскърцаха — двете коли бяха свили по тесния път, който водеше към носа. След няколко минути двигателите им изведнъж заглъхнаха. Явно някой много бързаше да стигне до вилата.

Ранди също затича по-бързо и скоро стигна до високата бяла стена, която завършваше с бодлива тел. Десетина метра открито пространство отделяха стената от края на горичката, което означаваше, че Ранди нямаше да може да разчита на дърветата, за да се изкатери. Тя свали раницата от гърба си — от ЦРУ я бяха снабдили с най-съвременна екипировка. Извади отвътре малък въздушен пистолет, миниатюрна титаниева стреличка и тънка найлонова жица. Прикачи жицата към халкичката на стрелата, пъхна стрелата в цевта на въздушния пистолет и се огледа. След малко откри каквото търсеше — високо старо маслиново дърво, което се извисяваше зад стената, отдалечено от нея само на няколко крачки.

Ранди отстъпи назад, прицели се и стреля. Стреличката се заби в ствола на дървото. Ранди прибра пистолета в раницата и измъкна чифт плътни кожени ръкавици. После се изкатери нагоре по тънката жица. Когато най-после се озова горе, извади ножиците за рязане на метал и сряза бодливата тел, така че да може да се промуши от другата страна. Скочи долу, сряза тънката жица, прибра остатъка в раницата си и се промъкна навътре между храстите. Трябваше бързо да стигне до вилата, И едновременно с това — да се придвижи максимално предпазливо.

Разчиташе на това, че съвременните високотехнологични средства за охрана струваха цяло състояние, и терористите рядко можеха да си позволят да си ги набавят. Още повече, че продажбата на хардуера, необходим за целта, се контролираше прекалено зорко и това не им беше по вкуса. Затова предпочитаха старите изпитани методи и пълната секретност — поне Ранди се надяваше и сега да е така.

Емил Шамборд изслуша плана на Смит и кимна.

— Добре, полковник. Идеята ми се струва осъществима. Явно наистина разбирате с какво сте се захванали…

— Само че не разполагаме с никакво време. Трябва да тръгнем незабавно. Ще вземем само най-важната част и ще зарежем останалото — Смит кимна към частично разглобения компютър.

В същия миг вратата се отвори със замах и в стаята нахлу Абу Ауда, следван от трима въоръжени терористи. Терез извика и доктор Шамборд побърза да застане пред нея, за да я защити с тялото си, но залитна и се блъсна в Джон, който за момент загуби равновесие.

Уви, вече беше прекалено късно да унищожи прототипа, но възнамеряваше поне да го повреди, така че да бъдат необходими дни, докато заработи отново. Така щеше да спечели време и да даде на Ранди и Питър шанс да довършат започнатото от него, в случай че с него се случеше най-лошото.

Насочи пистолета към стъкления съд с клъбцата желе, но преди да успее да стреля, Абу Ауда и хората му се хвърлиха върху него, избиха пистолета от ръката му и го проснаха на пода.

— Изненадан съм, доктор Шамборд — прозвуча мекият като кадифе глас на току-що влезлия Мавритания. — И в същото време съм впечатлен.

Той се приближи до доктор Шамборд и взе пистолета от ръката му.

Абу Ауда насочи дулото на пушката си към главата на проснатия на пода Джон.

— Време е да приключа с теб веднъж завинаги — изсъска той. — Достатъчно неприятности ни създаде!

— Почакай — спря го Мавритания. — Винаги можем да го убием, но помисли малко. Един полковник от американската армия може да ни бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв. При условие, че го държим под око. Тези, които са го изпратили, може да са готови на известни компромиси, за да си го получат обратно, кой знае?

Абу Ауда не изглеждаше твърде склонен да остави Джон жив, но нещо в изражението на Мавритания охлади яростта му и го накара да отстъпи.

— Какво пък — сви рамене той. — Ако наистина можем да спечелим нещо…

Мавритания кимна. После добави:

— Струва ми се, че този пистолет е на някой от нашите. — Той посочи взетия от ръцете на Шамборд пистолет.

Абу Ауда огледа пистолета.

— Така е. Някой ще плати за тази небрежност.

Мавритания се обърна към Смит:

— Да се унищожи ДНК компютърът би било смела, но безполезна постъпка, полковник Смит. Доктор Шамборд просто щеше да направи нов.

— Лъжете се — процеди Терез.

— Младата дама се държи враждебно от самото начало — поклати глава Мавритания. — Тц… тц… тц. Мисля, че надценявате влиянието, което имате върху баща си, мадмоазел. Можехме да се обзаложим, че многоуважаемият доктор не би пожертвал живота ви, за да спаси от гибел няколко хиляди безименни нещастници. Американците също пет пари не дават за вас двамата. Тяхната цел е компютърът, а ако междувременно някой от вас пострада, това са „странични“ поражения.

— Познавам баща си — повтори Терез. — Той нямаше да направи нов прототип. За какво, мислите, му е бил необходим пистолетът?

— О, така значи, доктор Шамборд? — вдигна вежди Мавритания. — Бяхте избрал благородната смърт на римски патриций? Моите уважения, но това също щеше да бъде една безсмислена постъпка. — И той отново се обърна към Смит.

— Знаете ли, инциденти винаги се случват, затова ние предвидливо сме се застраховали. Предупреждавам ви, в случай че решите да направите нещо необмислено. — Той въздъхна. — Вие, американците, винаги сте били самонадеяни. Това е най-големият ви грях. Все си мислите, че вашите идеи, вашите технологии и т.н. превъзхождат всички останали… Време е да ви се даде един добър урок. На вас и на вашите приятелчета, евреите, които сте взели под крилото си.

— Ти самият говориш като типичен диктатор, Мавритания. И не ми разправяй, че правиш всичко това от религиозни подбуди. Криеш се зад големи думи, но мотивите ти са твърде лични, твърде егоистични. Отвращаваш ме.

Очите на Мавритания искряха, а дребното му тяло кипеше от неподозирана енергия, сякаш в този момент се чувстваше равен с Бога, негов избраник, непогрешим месия.

— Невернико, какво разбираш ти от вяра? Твоята алчна нация се опитва да превърне Средния изток в шепа послушни монархии, за да граби богатствата на земята ни безнаказано! Загрижени сте за цялото човечество, но истината е, че не ви е грижа колко хора в този момент умират от глад! Опитвате се да манипулирате всички, а после се чудите защо никой не ви благодари. За какво очаквате да ви бъдем благодарни?

— Говорите от името на всички онеправдани и се обявявате в тяхна защита. Нека обаче да поговорим за всички невинни жертви на вашата терористична атака. Във вашата свещена книга, Корана, се казва: „Не убивай, освен в името на справедливата кауза.“ Това ли наричате „справедлива кауза“, Мавритания? Кой ще ви повярва, освен една шепа заблудени нещастници? Истината е, че няма да се спрете пред нищо, за да осъществите болните си амбиции.

— Оправдавате хладнокръвните си убийства с вашия измислен Бог — добави Терез.

Мавритания не я удостои с отговор. Той продължаваше да пронизва с поглед Джон, но в този момент Джон гледаше Емил Шамборд, поразен от промяната, настъпила в него. Откак бяха влезли терористите, той не беше проговорил, не беше помръднал. Стоеше като истукан, а погледът му беше отнесен, вперен в пространството. Като че ли се беше пренесъл духом в някакво по-добро място, където нищо вече не можеше да го засегне и да му причини болка.

В този момент прогърмя гласът на Абу Ауда:

— Много се разприказвахме, а времето лети. — Той се обърна към хората си и посочи Смит и двамата Шамборд. — Отведете ги в килията и ги заключете. Отговаряте за тях с главите си.

— Оставете доктор Шамборд — намеси се Мавритания. — Двамата с него ни чака доста работа. Утре е големият ден, който ще сложи началото на нова епоха. — И той потри доволно ръце.

Двайсет и седма глава

Ранди наблюдаваше двамата въоръжени мъже, които обикаляха вилата в противоположни посоки и се появяваха иззад ъгъла на равни интервали. Изглеждаха спокойни и при всяка среща си разменяха шеги и закачки, което я наведе на мисълта, че все още не знаят за проникването й в имението. Следователно „Щитът с полумесеца“ действително не разполагаше със съвременна апаратура за охрана — детектори, камери и оптически скенери — точно както се беше и надявала. Проникването в самата вила обаче щеше да бъде проблем — не си правеше никакви илюзии в това отношение.

Видя и третия охранител, застанал на верандата, озарен от меката светлина на луната. Той също не изглеждаше нащрек — беше изложил лицето си на хладния бриз с дъх на цитрусова гора и съзерцаваше облаците, които се носеха по небето.

Ранди беше проучила района — знаеше разположението на бараките за новобранци, плаца и площадката за хеликоптери. Беше видяла и хеликоптерите, с които разполагаха терористите — армейски „Хюи“ и „Хюз ОН-6 скаут“ — и двата доста старички. Охраняваше ги терорист с бял тюрбан и сънливо изражение. Скрита в храстите, Ранди успя да огледа и вилата — призрачнобяла в нощния мрак, с красив мозаечен купол, озарен от луната. Отзад имаше още един вход, охраняван от четвърти пазач — лениво отпуснат, също както и останалите трима.

Така беше поне до момента, в който един дребничък мъж с джинси и карирана риза не изхвърча от вилата и задъхано не започна да му говори нещо, като ръкомахаше и се озърташе. След малко дребният мъж с вид на азиатец влетя обратно във вилата, а охраната свали автомата от рамото си и започна да оглежда тъмната редица дървета около вилата.

Нещо се беше случило, но какво? Дали не бяха открили Джон?

Ранди се придвижи бързо към западната страна на вилата, където стърчеше едно асиметрично крило. Освен че изобщо не се виждаше от изток, до него нямаше достъп отвън и прозорците му бяха с решетки. По обзелото я тягостно чувство Ранди отгатна почти интуитивно какво е било предназначението на това изолирано, подобно на затвор крило. Сигурна беше, че именно тук са били държани под ключ жените на някой знатен мюсюлмански велможа.

Тя мрачно поклати глава и се промъкна по-наблизо. Видя светлина в три от прозорците и чу отвътре някакви гласове. Говореха на френски и на арабски. Не можеше да чуе какво точно казват, но беше убедена, че единият от гласовете принадлежеше на Терез Шамборд. Беше виждала нейна снимка и щеше да я познае. Пристъпи към единия от прозорците, повдигна се и погледна през решетките.

Мавритания, Абу Ауда и още двама въоръжени терористи стояха насред стаята. От пръв поглед долови, че във въздуха се носеше напрежение. Не можеше да види с кого разговаряше Мавритания и се промъкна до другия прозорец. Сърцето й подскочи — видя двамата Шамборд и Джон! Но радостта, че ги е открила, бързо отстъпи мястото на тревога — заплашваше ги смъртна опасност.

Чу гневните думи на Абу Ауда:

— Много се разприказвахме. Водете ги в килията!

Чу и думите на Мавритания, от които я побиха тръпки.

Не биваше да допусне предсказанието му да се сбъдне. За нищо на света.

Трябваше бързо да вземе решение. Терористите отведоха Джон и Терез и в стаята останаха само Мавритания и доктор Шамборд. Тук беше и ДНК компютърът. Поне така предполагаше, въпреки че не беше съвсем сигурна в това, защото не знаеше как точно би трябвало да изглежда.

От там, където беше застанала, можеше да се прицели в единия или в другия от мъжете, но щеше да й е доста трудно да улучи прототипа. Ако застреляше единия, другият веднага щеше да залегне… В такъв случай в кого от двамата трябваше да стреля? И дали все пак не беше по-добре да се опита да унищожи компютъра?

Трескаво претегляше плюсовете и минусите на всяка от възможностите.

Ако успееше да извади от строя компютъра, нямаше никаква гаранция, че Шамборд нямаше да го поправи или да направи нов. От което може би следваше, че трябва да застреля самия Шамборд? Но ако Мавритания вече разполагаше с още някой, способен да управлява компютъра? Не беше ли най-добре да застреля Мавритания? Откъдето и да го погледнеш, това нямаше да бъде загуба.

Ако Шамборд останеше жив и по някакъв начин успееше да го измъкне от тук… него и компютъра, човечеството нямаше да се лиши от едно грандиозно изобретение, което можеше да допринесе неимоверно за напредъка му — всичко зависеше от това, в чии ръце щеше да попадне.

От друга страна… тя въздъхна. С този изстрел щеше да вдигне всички на крак и да подпише смъртните присъди на Джон и Терез — това беше повече от сигурно.

Може би не биваше да избързва. Нали в края на краищата имаше и резервен план, който в случай, че нещата тръгнеха на зле, щеше да елиминира проблема с един замах — щеше да унищожи компютъра, но също така и цялата вила, и всички в нея. Ако се стигнеше дотам.

А междувременно Ранди щеше да направи каквото е по силите й. Тя затича към предната част на вилата, приведена покрай стената. Чуваше грохота на прибоя и й се струваше, че и той пулсира с ритъма на сърцето й. Надникна иззад ъгъла и видя Абу Ауда и хората му да отвеждат Джон и Терез в посока на бараките. Изчака да се отдалечат и ги последва.

Джон се озърташе, опитвайки се да намери начин да измъкне от ръцете на терористите себе си и Терез. Абу Ауда и двамата бедуини ги преведоха през една мандаринова горичка и спряха пред малка дървена барака на около петдесет метра от лагера за новобранци. Във въздуха се носеше натрапчивото замайващо ухание на цитрусови дървета.

Единият от мъжете отвори тежката врата и Абу Ауда срита Джон навътре, като изръмжа:

— Прекалено много неприятности ни докара, американецо. Ако зависеше от мен, досега щеше да си мъртъв. Бъди благодарен на Халид, че вижда по-надалеч и съобразява онова, което на мен ми убягва. Е, затворен тук, поне няма да създаваш проблеми и ще имаш достатъчно време да помислиш за греховете си и да се покаеш. Същото се отнася и за теб, непокорна, устата жено!

Бедуините блъснаха Терез вътре и затръшнаха вратата. В ключалката се превъртя ключ, чу се шум на спуснато резе и дрънчене на катинар.

— Боже Господи! — прехапа устни Терез и поклати глава като обречена.

Джон се опита да се пошегува:

— Не така си представях следващата ни среща…

Бледата светлина на луната очертаваше на циментовия под малък четириъгълник. Единственото прозорче беше с решетки, на повече от три метра от земята.

— Аз също… — опита се да отвърне на усмивката му Терез. Лицето й беше загубило свежестта си, но не и изтънчената си, одухотворена красота. Тя въздъхна. — Надявах се, че ще дойдете на някое от следващите ми представления, а след това ще вечеряме заедно…

— Много бих искал да беше станало така…

— Странно… как рязко се променя понякога животът.

— Нали? — тихо каза Джон.

Тя го погледна втренчено.

— Звучите като човек, чиято съдба е минала през доста превратности…

Джон поклати глава. Нямаше желание да захваща тази тема — не и тук, не и сега.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Не можем да ги оставим да сторят каквото са намислили.

— Но как бихме могли?

Наистина — как? Джон дори не можеше да стигне до прозорчето, за да изпробва здравината на решетките. Единственото, на което можеше да се стъпи, беше тясното затворническо легло, а то беше заковано за срещуположната стена.

— Ще те повдигна — реши най-после той. — Ако имаме късмет, може някоя от решетките да е разхлабена…

Терез стъпи на раменете му, но след няколко напрегнати секунди каза отчаяно:

— Решетките са здраво заковани…

Можеше да се очаква. Постройката беше стара, солидна — вероятно е служела за затвор още преди векове. Тук са хвърляли нещастниците, пленени от пиратите, или провинилите се роби.

Нямаше шанс да се справят с масивната тежка врата — не и без помощ отвън.

Почти бяха изгубили надежда, когато до тях достигна странен звук — сякаш мишка или катерица се опитваше да прегризе нещо. Джон се ослуша, но не можа да определи откъде точно идваше звукът.

— Джон!

Шепотът, който долетя, беше толкова тих, че в първия миг му се стори, че чува само ехото на тревожните си мисли.

— Джон, по дяволите!

Той се озърна объркано.

— Задната стена, глупчо!

— Ранди! — възкликна той и бързо коленичи до стената. — Ти ли си това?

— А ти кого очакваше? Някоя русалка ли?

— Защо шепнеш?

— Хората на Абу Ауда са навсякъде. Трябва да ви измъкна от капана, без сама да се хвана…

— Как изобщо успя да стигнеш до тук?

Като познаваше Ранди, въпросът май беше излишен.

— Наложи се да убия двама от хората на Абу Ауда. Още не са ги открили, но всеки момент и това ще стане. Налага се да побързаме.

— Какво предлагаш?

— Отначало мислех да опитаме с вратата… Аз щях да се заема с ключалката, да дръпна резето и да откача пантите. След което щеше да се наложи да се понапънеш…

— Да, би могло да стане…

— После ми дойде наум друго. Тук, долу, дървото е доста прогнило. Май ще стане по-бързо, ако прокопая дупка с ножа си. Вече започнах…

Джон и Терез се спогледаха. До ушите им отново долетя приглушеният шум — като от зъбките на горско животинче. Ранди работеше доста бързо.

След малко чуха шепота й:

— Хайде, момко, време е да проявиш мъжката си сила!

Джон и Терез коленичиха и натиснаха стената от вътрешната страна. Отначало не се получи нищо, но след малко старото, проядено от насекоми дърво поддаде и прогнилите дъски хлътнаха. Ранди разчисти отвора от външната страна и Джон и Терез успяха да се промъкнат навън.

Нощният ветрец облъхна лицата им. Ранди се беше притаила в сенките на цитрусовата горичка, взираше се напрегнато в мрака и държеше миниавтомата си, готов за стрелба. Направи им знак да я последват и запълзя на лакти в тревата. Напредваха бавно, предпазливо. През клоните над главите си виждаха луната, която се издигаше все по-нависоко в небето. Минаха покрай телата на двамата убити от Ранди терористи. Другарите им още не ги бяха открили.

След малко спряха за кратка почивка в сянката на няколко палми. Ранди облегна гръб на един от стволовете и предупреди:

— Две-три минути, не повече. Скоро ще плъзнат навсякъде…

— Благодарим ти, че ни измъкна — прошепна Джон.

— Благодаря — погледна я и Терез.

Ранди й се усмихна.

— Най-после се срещнахме. Радвам се, че ви отървахме от ръцете на онези типове.

— И аз… Но държат баща ми и не знам какво ще му сторят… Способни са на всичко.

— Така е — замислено отвърна Джон, после изведнъж попита невинно Ранди:

— Случайно да ти се намира резервен пистолет?

Тя поклати глава неодобрително. Джон се любуваше на изразителното й лице, на русия кичур, изплъзнал се изпод шапчицата.

— Хмм… Още не знам за кого работиш, но хайде, от мен да мине. — И тя му подаде деветмилиметров „Зиг зауер“ — същия модел револвер, какъвто се беше наложило да изхвърли в една от кофите за боклук на летището в Мадрид. — Зареден е!

— Много ти благодаря! Моментът е критичен… — И Джон разказа какво беше чул в залата с купола.

— Значи Мавритания планира ядрен удар срещу Йерусалим?! — изгледа го Ранди като втрещена.

— Точно така. Решил е да го осъществи посредством руска бойна глава със среден радиус на действие, вероятно за да сведе до минимум пораженията върху съседните на Израел арабски държави, но те също ще пострадат. При всички случаи. Последствията ще са по-жестоки, отколкото при аварията в Чернобил.

Терез потръпна.

Очите на Ранди трескаво блестяха.

— Джон, дойдох с американския военен крайцер „Саратога“. Те са на около седемдесет мили от тук и очакват обаждането ми по радиостанцията. Има начин да спрем удара на терористите, макар и това да беше крайната мярка, защото планът е драстичен… — Тя въздъхна. — Ако успеем да измъкнем Шамборд и компютъра — добре. Тогава просто ще ни вземат от тук и изчезваме… Ако не… — Тя погледна смутено Терез.

— Продължавайте, мадмоазел Ръсел — кимна младата жена. Лицето й беше смъртнобледо. — През последните денонощия чух какво ли не и свикнах да очаквам най-лошото…

— Не можем да оставим ДНК компютъра в ръцете им — каза Ранди, като я гледаше в очите. — Това е.

— Тоест?

— Ако нещата стигнат дотам… от „Саратога“ имат готовност да изпратят ракета SM-2 върху вилата. Трябва да сме сигурни, че ДНК компютърът е елиминиран. Това е целта на мисията ни.

— Това означава, че всички, които са във вилата…

— … също ще загинат.

Джон наблюдаваше лицата на двете жени.

— Баща ми не е един от тях… — глухо каза Терез. — Той не заслужава да умре. Той…

— Знам — прекъсна я Ранди. — Не искаме той да пострада, но…

— Затова ще направим всичко, което е по силите ни, за да го измъкнем — намеси се Джон. — А колкото до компютъра, щом има сигурен начин да бъде унищожен, ще го оставим…

— Благодаря ти — погледна го Терез. — Това исках и аз… Да знам, че сме направили всичко необходимо. Но ако нищо друго не остава… — тя помълча и добави едва чуто, — знаете как да постъпите. Най-важното е да ги спрем.

Ранди погледна часовника си.

— Добре тогава. Разполагаш с десет минути, Джон. Ето ти този предавател. Свържи се с мен веднага, щом тръгнеш да излизаш от вилата, за да мога аз на свой ред да се обадя по радиостанцията на момчетата от „Саратога“.

— Разбрано.

— Ще дойда с теб — каза изведнъж Терез.

— Как можа да си го помислиш?!

— Говоря сериозно. Ако не вярваш, опитай се да ме спреш. Освен това… може би наистина ще имаш нужда от мен, за да склониш баща ми да те последва…

Тя се обърна към Ранди.

— Ако ми дадеш пистолет, знам как да си служа с него.

Ранди се поколеба за миг, но после кимна:

— В такъв случай вземи моята берета. Желая ви късмет. И… побързайте.

Джон изчака охраната да свие зад ъгъла и поведе Терез на бегом към предния вход на вилата. Долепиха гръб от двете страни на вратата и в следващия миг отвътре излезе третият охранител. Един куршум от пистолета със заглушител го повали на земята. Джон вмъкна вътре тялото, а Терез внимателно затвори вратата след него. Стараеха се да не вдигнат почти никакъв шум. Откъм залата с купола отново долитаха гласове. Звучаха така, сякаш там се провеждаше военен съвет.

Джон направи знак на Терез и двамата отново удариха на бяг. Спряха чак когато стигнаха коридора в западното крило. Джон надникна иззад ъгъла и прошепна:

— Давай. Чисто е.

Притичаха през облицования с великолепни мозайки коридор с готови за стрелба пистолети. Пред масивната резбована врата в дъното отново спряха.

Джон прошепна озадачено:

— Къде е охраната?

— Може би са вътре…

— Може би… — Той завъртя дръжката. — Отворено е. Влизай. Кажи им, че Мавритания те е пуснал и те изпраща да помолиш баща си да побърза. Да се надяваме, че ще се хванат…

Тя кимна.

— Добре, но вземи пистолета ми. Няма смисъл да рискуваме излишно.

— Права си, дай го.

Терез изправи рамене и влезе в стаята. Великолепна актриса, тя на мига се беше оживяла в ролята си.

— Папа — изчурулика, — мосю Мавритания ме освободи и каза да дойда, за да ти кажа, че…

Емил Шамборд се извъртя на стола и втренчи зачервените си от безсъние очи в Терез. Гледаше я така, все едно се беше завърнала при него от отвъдното. В следващия миг забеляза Джон, застанал на прага с двата пистолета в ръце.

— Не са ли оставили никой да ви пази? — недоумяващо попита Джон.

— Че защо? — сви рамене ученият. — Знаят, че няма да избягам, докато Терез е в ръцете им…

— Да се махаме от тук! — подкани го Джон. — Оставете всичко…

Шамборд се поколеба.

— Да оставя компютъра си?

— Да, татко! Хайде, моля те, побързай!

Джон погледна часовника си.

— Имаме на разположение само пет минути. След това вилата ще бъде вдигната във въздуха!

Той хвана Шамборд за ръката и го повлече към коридора. Най-после, примирил се със загубата на компютъра си, ученият също ускори ход. В края на краищата най-важното сега беше да се измъкнат живи от тук. Затичаха обратно по дългите коридори, без да срещнат жива душа. Най-после стигнаха до обширното фоайе и тогава откъм предната врата до тях изведнъж достигнаха гласове.

— Бързо! Назад! — възкликна Джон.

На средата на пътя отново чуха гласове — този път откъм залата с купола, последвани от тропот на тичащи нозе. Джон измъкна предавателя и посочи единия от страничните прозорци:

— Оттук! Ще успеем…

После се свърза с Ранди и й съобщи добрата новина:

— Измъкваме се! Обади се на „Саратога“! Нека се приготвят…

Ранди се промъкна по-близо до вилата и се сниши в сенките на портокаловата горичка. Поглеждаше неспокойно часовника си. Десетте минути изтичаха. Обливаше я пот, въпреки че нощта беше по-скоро прохладна.

Луната се беше скрила зад облак. Три от прозорците в „женското“ крило светеха. Светеше и кулата под купола, но не се забелязваше никакво раздвижване. Течеше единайсетата минута. По дяволите… Отскубна ядно шепа трева и я запрати в тъмното.

Изведнъж предавателят й запращя. Чу гласа на Джон и пулсът й се ускори.

„Измъкваме се… Обади се… Нека се приготвят!“

Тя бързо му каза къде ще ги чака.

— Имате пет минути от момента, в който се обадя, Джон.

— Ясно. Благодаря ти, Ранди. Пази се.

— Ти също… — Думите засядаха на гърлото й. — Доскоро.

Връзката прекъсна и Ранди вдигна за миг лице към небето. Устните й се движеха в беззвучна молитва. После се наведе над предавателя и направи каквото трябваше.

Джон чакаше Терез да се провре през прозореца. Но тя изведнъж застина. Джон проследи втренчения й поглед.

Емил Шамборд беше насочил пистолета си към него и каза с твърд глас:

— Дръпни се от него, Терез. А ти, веднага свали оръжието!

— Но, татко, какво правиш?!

— Шшт… Спокойно, малката ми. Правя каквото трябва. Свали оръжието, полковник, преди да съм те гръмнал. Говоря сериозно! — Гласът му беше суров.

— Доктор Шамборд… — все още невярващо промълви Джон.

Шамборд извади с другата си ръка предавател.

— От западната страна сме. Елате насам. По-бързо!

Джон видя странния, тържествуващ блясък в очите му и разбра. Това беше поглед на фанатик. Шамборд беше един от тях. Спомни си, че беше забелязал отнесеното, безучастно изражение на лицето на учения още предния път, когато Мавритания осуети бягството им. Тогава го отдаде на шока, но сега всичко си идваше на мястото… Това обясняваше как пистолетът отново беше попаднал в ръцете му, а също и липсата на каквато и да било охрана в коридора. Естествено…

Той тихо каза:

— Вие не сте бил отвлечен. Отишъл сте с тях доброволно. Защото вие самият сте един от тях, нали? И всичко е било нагласено. Целият този театър е бил, за да заблудите Терез, че сте техен пленник…

— Много сте проницателен, полковник.

— Татко… — прошепна Терез.

В този момент иззад ъгъла се появиха тичешком Абу Ауда, Мавритания и още трима от хората им. Джон стисна двата револвера — своя и на Терез.

Ранди погледна часовника си. Оставаха четири минути до удара. Изведнъж откъм вилата се разнесоха викове и тропот на тичащи нозе, последвани от залп на автомати. Джон и Терез имаха само пистолети. Това означаваше, че… Сърцето й за миг спря да бие. Нещо се беше объркало… И сякаш в потвърждение на мисълта, че се е случило нещо ужасно, до нея отново долетя пукот на автомати.

Ранди скочи на крака и се втурна към вилата. Онова, което чу, смрази кръвта й — от там се разнасяха смях и гръмки викове във възхвала на Аллах.

Зави й се свят. Не, не беше възможно. И все пак… съзнаваше, че Джон и Терез са мъртви и няма да ги види повече. В момента хората на Мавритания празнуваха разправата си с неверниците.

Ранди преглътна сълзите си и стисна зъби. Не биваше да се отдава на скръбта си, нито на разтърсващата ярост. Целта им беше унищожението на ДНК компютъра и знаеха какво рискуват. Но щяха да предотвратят нещо чудовищно и това беше главното… Терористите сега тържествуваха, но нямаше да е задълго.

Тя се изтръгна от вцепенението си, скочи и хукна като подгонена от дузина побеснели кучета. Опитваше се да не мисли, да не вижда пред себе си лицето на Джон — засмените сини очи, високите скули, мъжествената уста, която беше виждала да изразява решителност, гняв, напрегнат размисъл…

Не спираше да тича. Експлозията беше толкова мощна, че взривната вълна я отхвърли на два метра, а главата й още малко и щеше да се пръсне. Във въздуха се разхвърчаха парчета от унищожената сграда. Ранди пропълзя зад ствола на една маслина и прикри главата си с ръце.

Ранди включи предавателя си, без да откъсва поглед от огненото зарево в далечината.

— Докладвайте в Пентагона. ДНК компютърът е унищожен. Доктор Шамборд е мъртъв. Опасността е елиминирана.

— Тук Роджър, агент Ръсел. Поздравления за успешно приключилата мисия.

Гласът на Ранди звучеше глухо:

— Предайте още, че подполковник Джонатан Смит от американската армия и дъщерята на доктор Шамборд, Терез, са загинали при експлозията. И ме измъкнете от тук.

Ранди изключи предавателя и се загледа в нощното небе. Луната надзърна иззад облак и се скри отново. Всичко беше свършило. Тя въздъхна и нещо сякаш се отприщи в нея. Риданието я разтърси и дълго сдържаните сълзи бликнаха от очите й.