Пазители

1

В четвъртък, когато Нора отиде с колата до кабинета на доктор Уейнголд, Травис и Айнщайн се разхождаха из тревистите хълмове и в гората зад купената неотдавна къща в Биг Сар, красива местност на калифорнийския бряг.

Есенното слънце огряваше камъните и очертаваше сенките на редките облаци върху голите хълмове. Сухата позлатена трева шептеше тихо от океанския бриз. На слънце въздухът беше мек, ни горещ, ни хладен. Травис се чувстваше удобно в своите дънки и риза с дълги ръкави.

Беше въоръжен с автоматичен дванайсеткалибров пистолет „Мозбърг“ с къса цев. Носеше го винаги при разходките. Даже и да срещнеше някой любопитен, щеше да му каже, че е тръгнал на лов за гърмящи змии.

В най-гъстата част на гората яркото утро приличаше на късен следобед, а въздухът беше толкова хладен, че Травис остана доволен от дебелия памучен плат на своята риза. Огромни борове, няколко малки горички гигантска секвоя и множество широколистни видове от планинските подножия спираха слънчевите лъчи и оставяха земята под дърветата във вечен сумрак. Тук-там имаше и гъсти храсталаци: растяха онези драки от вечнозелен дъб, наричан понякога „чапарал“, през които човек не може да се промъкне, но и много папрат, избуял от честите мъгли и постоянната влага на крайморския въздух.

Айнщайн няколко пъти надуши дири на пума и настояваше да покаже на Травис следите на големите котки по влажната горска почва. За щастие той добре разбираше колко опасна може да е срещата с тези планински лъвове и съумяваше да потисне естественото си влечение към преследване.

Кучето беше доволно просто да наблюдава местните животни. Често виждаха плашливи сърни, тичащи нагоре или надолу по своите пътеки. Многобройни и приятни за наблюдение бяха и миещите мечки, и въпреки че някои изглеждаха съвсем дружелюбни, Айнщайн знаеше, че могат да станат и лоши, ако случайно ги изплаши; затова предпочете да стои на почтително разстояние.

При други разходки ретривърът остана слисан от откритието, че катериците, от които той нямаше основание да се страхува, се ужасяват от него. Замръзваха от страх, гледаха с изцъклени очи и се виждаше как малките им сърчица бият силно.

ЗАЩО КАТЕРИЦИ СТРАХУВАТ? — попита той Травис една вечер.

— Инстинкт — обясни той. — Ти си куче, а те инстинктивно разбират, че кучето ще ги нападне и убие.

АЗ НЕ.

— Не, не ти — съгласи се Травис и разроши козината му. — Ти няма да ги нараниш. Но катериците не знаят, че си различен, нали? За тях ти приличаш на куче, миришеш като куче, и затова за тях трябва да си страшен.

АЗ ХАРЕСВАМ КАТЕРИЦИ.

— Знам. За съжаление те не са достатъчно умни да го разберат.

След този разговор Айнщайн се държеше на разстояние от катериците и се опитваше да не ги плаши, като често минаваше покрай тях с глава, извърната встрани, сякаш изобщо не ги е забелязал.

Но точно в този ден не ги интересуваха особено катерици, сърни, миещи мечки и необикновени горски животни. Не обръщаха внимание дори на гледката към Тихия Океан. Днес, не като в друг ден, разходката просто трябваше да ускори хода на времето и да отклони мислите им за Нора.

Травис непрекъснато поглеждаше часовника си, защото бе избрал кръгов маршрут, по който да се върнат в къщи около един часа. По това време очакваха да се прибере и Нора.

Беше двайсет и първи октомври, осем седмици след като получиха новите си имена и документи в Сан Франциско. Помислиха добре и решиха да се върнат на юг — така значително намалиха разстоянието, което трябваше да измине Чуждия, за да се докопа до Айнщайн. Не можеха да живеят нормално новия си живот, докато звярът не ги откриеше, докато не го убиеха; затова не трябваше да забавят, а да ускорят този сблъсък.

Но, от друга страна, не биваше да рискуват твърде голямо приближаване на юг към Санта Барбара, защото Чуждият би извървял това разстояние по-бързо, отколкото между окръг Ориндж и Санта Барбара през лятото. Не бяха сигурни, че ще продължи да изминава само три-четири мили на ден. Ако сега се движеше по-бързо, можеше да връхлети върху тях преди да са готови за това. Областта Биг Сар, рядко населена и отдалечена на сто и деветдесет мили по права линия от Санта Барбара, изглеждаше идеалното място. Ако Чуждият доловеше присъствието на Айнщайн и тръгнеше по дирите му бавно като преди, трябваше да пристигне едва след около пет месеца. А удвоеше ли някак скоростта си, прекосявайки бързо откритите полета и голи хълмове по пътя, заобикаляйки незабелязано населените райони, също не би стигнал дотук преди втората седмица на ноември.

Денят на срещата наближаваше, но Травис бе доволен от това, че вече е подготвил за нея всичко мислимо, и очакваше почти с нетърпение пристигането на Чуждия. Но Айнщайн продължаваше да твърди, че не усеща врага си в опасна близост. Очевидно имаха доста време да изпитат своето търпение преди началото на представлението.

В един без десет кръговият маршрут през хълмове и каньони завърши в двора зад новата им къща. Тя беше двуетажна постройка с дървени стени, боядисани в бяло, покрив от кедрови керемиди и масивни зидани комини на северната и южна стена. Имаше приятни веранди на предната и задна страна източно и западно, предлагащи красива панорама от гористи склонове.

Тъй като в района никога не валеше сняг, покривът имаше съвсем лек наклон и върху него спокойно можеше да се ходи, затова Травис направи там една от първите отбранителни конструкции в къщата. Излизайки от гората, той погледна нагоре и видя дървените летви с размер два на четири инча, закрепени върху покрива във формата на рибя кост. Чрез тях можеше по-бързо, лесно и безопасно да се движи по наклонената повърхност. Ако Чуждият допълзеше до къщата през нощта, той не можеше да влезе през прозорците на долния етаж, защото още преди залез ги барикадираха с вътрешни заключващи се кепенци, които Травис постави сам, за да спрат всеки възможен натрапник, освен, може би, някой престъпник-маниак, въоръжен с брадва. Най-вероятно Чуждият щеше да се покатери по колоните на някоя от верандите до техните покриви за да огледа прозорците на втория етаж, но те също бяха защитени от вътрешни кепенци. Междувременно, предупреден за доближаването на врага от алармена система с инфрачервени лъчи, която беше инсталирал около къщата преди три седмици, Травис щеше да се качи на покрива през таен тавански отвор. А отгоре, използувайки поставените летви, можеше да припълзи до ръба на главния покрив над малките покриви на верандите или в която и да е посока към двора и да открие огън по Чуждия от място, където не може да бъде достигнат.

На двайсет ярда източно от къщата имаше малък ръждивочервен обор, долепен до първите дървета на гората. В имота нямаше обработваема земя и предишният собственик очевидно бе построил обора за два коня и няколко домашни птици. Травис и Нора го използуваха като гараж, защото двестаярдовият черен път от магистралата минаваше покрай къщата и свършваше точно пред двойната порта на обора.

Травис подозираше, че когато пристигне, Чуждият първо ще разузнае къщата от гората и след това — от покрива на обора. Можеше дори да се спотаи вътре с надеждата за изненадващо нападение, ако отвореха портите, за да вземат пикапа „Додж“ или „Тойота“-та. Затова заложи няколко капана и там.

Най-близките съседи — с които се срещнаха само веднъж — живееха на повече от четвърт миля северно и къщата им не се виждаше от високите дървета и дъбовия гъсталак. Магистралата беше по-близо, но по нея се движеха малко коли през нощта, когато най-вероятно би ги нападнал Чуждия. Ако в сблъсъка трябваше да се използува доста огнестрелно оръжие, ехото на изстрелите би се отразило многократно в околните гори и по голите хълмове, тъй че малобройните хора в местността — съседи или пътуващи шофьори — трудно биха определили посоката на шума. Длъжен бе да приключи с убиването и погребването на създанието преди появата на някой любопитен.

Но сега, докато изкачваше стъпалата на задната веранда, Травис се притесняваше повече за Нора, отколкото от Чуждия. Отключи двата глухи болта на задната врата, влезе в къщата, а Айнщайн притичваше по петите му. Кухнята, достатъчно голяма, за да служи и като столова, беше и доста уютна: стени от дъб, мексикански теракот по пода, рафтове, облицовани с бежови плочки, дъбови шкафчета, таван, покрит с ръчно изплетена материя, най-добри електроуреди. Масата с голям дървен плот, четирите удобни подплатени стола и зиданата камина правеха от тази стая център на дома.

Имаше още пет стаи — огромна всекидневна и кабинет в предната част на първия етаж; три спални на втория — и по една баня горе и долу. Използваха едната спалня, втората служеше за ателие на Нора, където вече бе успяла да порисува малко след нанасянето, а третата беше още празна, очакваща преустройство.

Травис включи осветлението в кухнята. Въпреки че къщата изглеждаше самотна и отдалечена, до магистралата имаше само двеста ярда и електрическите стълбове бяха поставени успоредно до черния път.

— Ще пийна една бира — каза Травис. — Та искаш ли нещо?

Айнщайн изтича до своята празна съдинка за вода, поставена до чинийката за храна, и я плъзна по пода към мивката.

Не очакваха, че ще могат да купят подобна къща толкова скоро след бягството от Санта Барбара — особено след като се обадиха за първи път на Гарисън Дилуърт и адвокатът им съобщи, че банковите сметки на Травис наистина са блокирани. Но имаха късмет и успяха да получат чека за двайсет хиляди долара. Гарисън бе превърнал някои от спестяванията на Нора и Травис, както планираха, в осем разплащателни чека и ги изпрати на Травис, адресирани до господин Самюъл Спенсър Хиат (неговото ново име), отседнал в мотела в окръг Марин, където останаха почти седмица. Но освен това, твърдейки, че е продал къщата на Нора за прилична шестцифрена сума, той им изпрати след два дни още една пачка разплащателни чекове в същия мотел.

Говорейки от телефонен автомат, Нора му бе казала:

— Но даже ако наистина сте я продали, не е възможно да ви платят парите и да приключите сделката толкова бързо.

— Не е — бе признал Гарисън. — Няма да приключи и след месец. Но вие се нуждаете от пари сега, затова ги получавате предварително.

Откриха две банкови сметки в Кармъл, около трийсет мили северно от сегашния им дом. Купиха новия пикап, после откараха Мерцедеса на Гарисън на север до летището на Сан Франциско и му го оставиха там. След това тръгнаха отново на юг, минаха пак през Кармъл и продължиха по брега, търсейки къща в областта Биг Сар. Когато намериха тази, можеха да платят веднага. По-разумно бе да купуват, а не да наемат, и да платят веднага в брой, а не на изплащане, защото трябваше да отговарят на по-малко въпроси.

Травис беше сигурен, че документите им няма да създадат проблеми, но и не виждаше причина да подлага на проверка направеното от Ван Дайн преди да бъде наложително. Освен това, след купуването на къщата, се издигнаха повече в собствените си очи; покупката добави към новите им личности и ново самочувствие.

Травис извади кутия бира от хладилника, счупи капачето, отпи дълга глътка, напълни чинийката на Айнщайн с вода, а в това време ретривърът влезе в широкия килер. Вратата, както винаги, беше леко отворена, а кучето я разтвори до края. После постави лапа върху педала, който Травис беше поставил специално за него точно зад вратата, и в стаичката светна лампа.

Освен етажерките с консерви и бутилки, в стаичката, доста обширна за килер, имаше и едно сложно приспособление, построено от Травис и Нора за да улеснява тяхното общуване с кучето. Уредът беше поставен до задната стена: двайсет и осем тръбички с квадратно сечение един инч, направени от пластмаса „лусайт“, изправени една до друга и закрепени с дървена рамка; всяка тръбичка бе висока осемнайсет инча, отворена отгоре и снабдена с педал, освобождаващ клапан в дъното. В първите двайсет и шест бяха поставени буквите от шест игри „Скрабъл“ с достатъчно букви, които Айнщайн можеше да използва за написване на дълги изречения. Върху предната страна на всяка тръбичка с ръка бе написана буквата, отговаряща на съдържанието й; А, В, С, D… Последните две тръбички бяха пълни с пулове без означение, върху които Травис бе издълбал запетайки — съответно апострофи — и въпросителни знаци. (Решиха, че сами могат да разберат къде трябва да са точките.) За Айнщайн не беше трудно да извади буквите с натискане на педалите и като ги побутва с нос, да подреди думите върху пода на килера. Бяха избрали точно това място за уреда, встрани от нежелателни погледи, за да не са нужни измислени обяснения, ако някой съсед ги посети неочаквано.

Айнщайн усърдно натискаше педалите и потракваше с пуловете, бутайки ги с нос, докато Травис изнасяше своята бира и паничката с вода на предната веранда, където щяха да седнат в очакване на Нора. Когато се върна в стаята, Айнщайн бе привършил писането.

МОЖЕ ЛИ ДА ПОЛУЧА ГОЛЯМ ХАМБУРГЕР? ИЛИ ТРИ ОТ МАЛКИТЕ?

Травис отвърна:

— Аз ще обядвам с Нора когато се прибере у дома. Не искаш ли да ни почакаш и да обядваш с нас?

— Ретривърът облиза хълбоците си и помисли малко. После огледа внимателно буквите, които вече бе използвал, побутна някои настрана и отново използува другите, като добави няколко нови, извадени от лусайтовите тръбички.

ДОБРЕ. НО СЪМ ПРЕГЛАДНЯЛ.

— Ще оцелееш — увери го Травис. После събра пуловете-букви и ги пусна в горния отвор на съответната тръбичка.

Той взе отново големия автоматичен пистолет, подпрян до задната врата, занесе го на предната веранда и го постави близо до своя люлеещ се стол. Чу как Айнщайн изключи лампата в килера и тръгна след него.

Седяха в напрегнато мълчание, Травис на стола, а Айнщайн — върху пода от червена секвоя.

В мекия октомврийски въздух чуруликаха пойни птици.

Травис отпиваше от бирата, а Айнщайн от време на време лочеше от своята вода и двамата гледаха към черния път между дърветата, в посока на магистралата, която не се виждаше.

В жабката на Тойотата Нора държеше 38-калибров пистолет, който имаше пълнители с халосни патрони. През седмиците след напускането на окръг Марин тя се научи да шофира и с помощта на Травис придоби опит в използването на 38-калибровия, а също на автомат Узи и голям автоматичен пистолет. Днес носеше само едно от тия оръжия, но и то беше достатъчно за нейната сигурност при отиването и връщането от Кармъл. Освен това, дори ако Чуждият се бе промъкнал наблизо, без да разбере Айнщайн, неговата цел не беше Нора; той искаше кучето. Тя бе вън от всякаква опасност.

Но защо се бавеше?

Сега му се прииска да бе тръгнал с нея. Но след трийсет години зависимост и страх, нейните пътувания без придружител до Кармъл бяха едно от средствата за утвърждаване — и самопроверка — на нейната нова сила, независимост и самочувствие. Тя нямаше да приеме с радост компанията на Травис.

В един и половина, когато Нора закъсняваше вече половин час, Травис почувства неприятно свиване в стомаха.

Айнщайн закрачи напред-назад.

След пет минути ретривърът пръв чу шума на колата, която завиваше от магистралата по малкия път. Втурна се надолу по стъпалата на верандата, които слизаха встрани от къщата и застана на края на пътя.

Травис не искаше Нора да забележи неговата прекомерна тревога, защото тя донякъде би означавала за нея недостатъчно доверие в способността й да се грижи сама за себе си, способност, която тя наистина притежаваше и ценеше. Затова той остана в люлеещия се стол, с бутилката „Корона“ в ръка.

Когато зад завоя се появи синята Тойота, той въздъхна от облекчение. Докато минаваше край къщата, тя натисна клаксона. Травис й помаха небрежно, сякаш не седеше от доста време тук под оловното наметало на страха.

Айнщайн отиде до гаража да я посрещне и след минута двамата се появиха. Беше облечена със сини дънки и риза на жълти и бели карета, но Травис помисли, че тя изглежда достатъчно красива за класически танц на някой дансинг сред принцеси в разкошни рокли и бижута.

Доближи го, наведе се и го целуна. Устните й бяха топли. После каза:

— Ужасно ли ти липсвах?

— Когато те няма тебе, няма го и слънцето, няма ги песните на птиците и радостта — опита се да го каже шеговито, но в думите скрито прозвуча сериозна нотка.

Айнщайн се отърка в нея и започна да вие тихо, за да привлече вниманието й, погледна я и леко изсумтя, като че ли искаше да каже: Е, какво стана?

— Прав е — рече Травис. — Не постъпваш честно. Не ни дръж в напрежение.

— Съм — каза тя.

— Си — какво? Тя се усмихна.

— Хванала нещо.

— О, Бо…

— Бременна. С дете. По семейно му. Бъдеща майка. Той се изправи, прегърна я, притисна я към себе си, целуна я и каза:

— Доктор Уейнголд не може да греши — а тя му отговори:

— Можем да очакваме бебето в третата седмица на юни — а Травис попита глупаво: — Юни следващата година ли? — на което тя се засмя и отвърна: — Нямам намерение да нося това бебе цяла година повече — но накрая Айнщайн сложи край на надприказването, като настоя за възможност да я оближе и изрази радостта си.

— Донесох една изстудена бутилка пенливо вино, за да отпразнуваме — каза тя, като му връчи хартиен пакет.

Когато извади бутилката от опаковката й в кухнята, той видя, че е газирано ябълково вино — безалкохолно.

— Това празнуване не заслужава ли най-добро шампанско? Докато вземаше подходящи чаши от шкафчето, тя отговори:

— Може и да постъпвам глупаво, може да съм световна шампионка по безпокоене… но не искам да рискувам, Травис.

Никога не съм мислила, че ще имам бебе, не смеех и да мечтая за това, а сега ме преследва странното чувство, че съдбата не е искала да го имам и то може лесно да ми бъде отнето, ако не взема всички възможни мерки, ако не правя всичко точно както трябва. Затова няма да пия друго, докато то не се роди. Няма да ям много червено месо, а ще употребявам повече зеленчуци. Никога не съм пушила и поне за това не се тревожа. Ще наддам точно толкова, колкото доктор Уейнголд казва, че е нужно, редовно ще правя гимнастика и ще родя най-съвършеното бебе, което светът е виждал.

— Тъй ще е, разбира се — съгласи се Травис и напълни чашите с искрящо ябълково вино, като не забрави да отлее малко и в чинийка за Айнщайн.

— Нищо лошо няма да се случи — каза тя.

— Нищо — убеди я той.

Вдигнаха тост за бебето — и за Айнщайн, от който щеше да се получи страхотен кръстник, чичо, дядо и рошав ангел-пазител.

Никой не спомена Чуждия.

По-късно през нощта, легнали в тъмното, след като се бяха любили и сега просто стояха в прегръдките си, слушайки хармоничното биене на своите сърца, той се осмели да каже:

— Може би, като знаем какво ни преследва, не бива да имаме бебе точно сега.

— Ш-ш-ш-т — каза тя.

— Но…

— Ние не планирахме това бебе — обясни тя. — Всъщност дори опитвахме да се предпазим от него. Но, така или иначе, то се случи. Има нещо необикновено, че въпреки всичкото ни внимание, то е заченато. Не мислиш ли? Независимо от всичко, което казах преди за съдбата, дето не желае да го имам… е, това са думи на предишната Нора. Новата Нора мисли, че съдбата е пожелала да направим дете — и то ще бъде щедър дар за нас, както Айнщайн.

— Но като помислим какво може би върви по петите ни…

— То няма значение — каза тя. — Ще се справим с него. Ще се измъкнем от тази неприятност. Готови сме. И тогава, като се роди бебето, ще започнем истинския си живот заедно. Обичам те, Травис.

— И аз те обичам — каза той. — Господи, колко те обичам.

Сега усещаше огромната промяна у нея — нищо не бе останало от плахата женица, която срещна в Санта Барбара през пролетта. Вече беше силната, решителната, и вече тя се опитваше да пропъди неговите страхове.

И добре го правеше. Олекна му. Помисли за бебето и се усмихна както лежеше в тъмното, с глава, заровена в топлите й рамене. Въпреки че вече приютяваше под покрива на своето семейство трима души — Нора, нероденото бебе и Айнщайн — беше в настроение, по-добро от когато и да е в годините, които помнеше. Нора успя да пропъди неговите страхове.

2

Винс Наско седеше в италиански стол от изящно гравирано дърво със съвършена блестяща и прозрачна политура, придобита след цели два века редовно и усърдно поддържане.

Вдясно от него имаше канапе, още два стола и също толкова красива ниска масичка, наредени пред няколко големи книжни лавици, натъпкани с томове в кожени подвързии, които никога не са били четени. Знаеше, че стоят непрочетени, защото се намираше в собствения кабинет на Марио Тетраня, който веднъж ги беше посочил и бе казал:

— Скъпи книги. Освен това са толкова добри, колкото в деня, когато са ги направили, защото никой никога не ги е чел. Никога. Никой.

Намираше се пред огромното бюро, където Марио Тетраня преглеждаше докладите за приходи на своите управители, съставяше указанията за нови дейности и определяше кой да умре. Сега донът седеше зад това бюро със затворени очи, а плътта му преливаше извън коженото кресло. Сякаш току-що беше починал от стеснени артерии или затлъстял сърдечен мускул, но всъщност просто обмисляше молбата на Винс.

Марио Тетраня „Отвертката“ — уважаван патриарх за своите непосредствени кръвни роднини, страховит дон за по-далечните от фамилията Тетраня, контролиращ контрабандата на наркотици, комара, проституцията, изнудвачите за даване и прибиране на заеми, порнографията и други клонове на организираната престъпност в Сан Франциско — представляваше висок пет фута и седем инча и тежък триста фунта тулуп с лице топчесто, мазно и гладко като добре натъпкан суджук. Човек трудно би повярвал, че този закръглен екземпляр може да управлява противозаконни престъпни операции. Вярно, и Тетраня някога е бил млад, но не и по-висок на ръст, а освен това приличаше на човек, който през целия си живот е бил дебел. Момчешките му ръце с тантурести пръсти напомняха на Винс бебешки китки. Но точно тези ръце управляваха империята на Семейството.

Още като погледна в очите на Марио Тетраня, Винс веднага разбра, че телосложението на дона и съвсем очевидното му разложение не значат нищо. Това бяха очите на влечуго: безизразни, студени, изпитващи и наблюдателни. Ако човек не внимаваше или събудеше недоволството му, с тези очи той би го хипнотизирал и после — погълнал, тъй както змия поглъща застинала от страх мишка; в пастта си той можеше да задуши всекиго и да го смели цял.

Винс се възхищаваше от Тетраня. Знаеше, че е велик човек и искаше да намери сили и му каже, че той също е човек с мисия. Но бе разбрал, че никога не трябва да споменава за своето безсмъртие, защото подобен разговор в миналото му струваше подигравките на един мъж, който, Винс бе помислил тогава, можеше да го разбере.

Дон Тетраня отвори змийските си очи и каза:

— Нека се уверя, че те разбирам правилно. Търсиш някакъв човек. Това няма нищо общо със Семейството. Става дума за твоя лична работа.

— Да, сър — отвърна Винс.

— И смяташ, че този човек може би е платил за фалшиви документи и живее под ново име. Възможно ли е той да знае как се получават такива хартийки без да бъде член на нито едно Семейство, без да е от братството?

— Да, сър. Съдейки по биографията му… Възможно е да знае.

— И мислиш, че той е получил тези документи или в Лос Анджелиз, или тук — каза дон Тетраня, протягайки своята топчеста розова ръка към прозореца, откъдето се виждаше град Сан Франциско.

Винс отговори:

— На двайсет и пети август той е побягнал от Санта Барбара с кола, защото по много причини не е могъл да вземе никакъв самолет. Смятам, че той би потърсил документи за нова самоличност още при първата възможност. Отначало реших, че е тръгнал на юг, за да търси фалшивите хартийки в Лос Анджелиз, защото е най-близо. Но аз прекарах там почти цели два месеца и говорих с всички от бизнеса в Ел Ей, окръг Ориндж, дори в Сан Диего, всички, към които този мъж е могъл да се обърне за висококачествени фалшификати, хванах няколко дири, но те се оказаха лъжливи. Следва, че щом не е тръгнал на юг от Санта Барбара, тръгнал е на север, а единственото място на север, където е възможно да се сдобие с нужните му качествени документи, е…

— Е нашият красив град — прекъсна го дон Тетраня, като замахна отново с ръка към прозореца и се усмихна към гъсто населените склонове под него.

Винс предположи, че усмивката на дона показва неговата обич към любимия му Сан Франциско. Но в тази усмивка нямаше обич. Имаше алчност.

— И — продължи Дон Тетраня — ти искаш от мене да ти дам имената на хората, които съм упълномощил да работят с документи като търсените от този мъж.

— Ако сърцето ви говори, че може да ме дарите с подобно благоволение, ще ви бъда много благодарен.

— Те не биха пазили никакви данни.

— Да, сър, но е възможно да си спомнят нещо.

— Да не си спомнят е част от техния бизнес.

— Но човешкият ум никога не забравя, дон Тетраня. Колкото и упорито да опитва, никога не забравя съвсем.

— Колко вярно. Кълнеш ли се, че мъжът, когото търсиш, не е член на нито едно Семейство?

— Кълна се.

— Никой не трябва да свързва тази екзекуция с моето семейство по какъвто и да е начин.

— Кълна се в това.

Дон Тетраня отново затвори очи, но не тъй дълго както преди. Когато ги отвори, отново се усмихна широко, но и в тази усмивка нямаше нищо весело. Той беше най-малко жизнерадостният дебел човек, който Винс бе виждал някога.

— Когато баща ти предпочете шведка и се ожени за нея, а не за някое момиче от собствения си народ, семейството му се отчая и очакваше най-лошото. Но майка ти беше добра жена — покорна и не задаваше много въпроси. А от тях се роди ти — един наистина хубав син. Но ти си повече от хубав. Ти си добър войн, Винсент. Винаги си изпипвал тънко и чисто работата по поръчки на семействата в Ню Йорк и Ню Джързи, също и в Чикаго, а и за нас на този бряг. Не много отдавна ти ми направи голямата услуга да смачкаш хлебарката Пантанела.

— За което ми платихте най-щедро, Дон Тетраня.

Отвертката махна пренебрежително с ръка.

— На всички ни се плащат делата. Но сега не говорим за пари. За годините вярност и добра служба ти заслужаваш нещо повече от пари. Следователно ние ти дължим поне тази услуга.

— Благодаря, Дон Тетраня.

— Ще ти бъдат дадени имената на онези, които правят такива документи в тоя град и лично ще се уверя, че са предупредени за твоето посещение. Ще ти сътрудничат изцяло.

— Щом вие казвате така — каза Винс, като стана и се поклони само с леко привеждане на главата и раменете си, — аз знам, че е истина.

Донът го прикани да седне.

— Но преди да се заемеш с твоята лична работа, желая да сключиш още един договор. В Оуклънд има един мъж, който ми причинява голяма скръб. Той си мисли, че не мога да го докосна, защото има добра охрана и много връзки в политическите кръгове. Името му е Рамон Веласкес. Тази работа ще бъде трудна, Винсент.

Винс внимателно прикри своята напрегнатост и неудоволствие. Точно сега не искаше да се заема с удари, които могат да донесат неприятности. Трябваше да употреби всичките си сили за проследяването на Травис Корнъл и кучето. Но знаеше, че Тетраня не предлага, а налага този договор. За да получи имената на хората, продаващи подправени документи, трябваше първо да очисти Веласкес.

Затова отговори:

— За мене ще бъде чест да смажа всяко насекомо, което се е осмелило да ви ужили. И този път без заплащане.

— О, аз настоявам да ти платя, Винсент.

С добре усвоена угодническа усмивка Винс каза:

— Моля ви, Дон Тетраня, нека направя тази услуга за вас. Ще ми достави голямо удоволствие.

Тетраня се престори, че обмисля последните му думи, въпреки че очакваше точно това — безплатен удар в замяна на помощта за Винс. Постави две ръце върху огромния си корем и го потупа.

— Аз съм един много щастлив човек. Към когото и да се обърна, хората винаги искат да ми правят услуги, любезни са към мене.

— Не просто щастлив, Дон Тетраня — каза Винс, но му се повдигаше от тези измъчени любезности. — Вие събирате плодовете на собствените си усилия и щом жънете любезност, значи щедро сте пръскали семената на още по-голяма любезност.

Сияещ, Тетраня прие неговото предложение да очисти Веласкес безплатно. Ноздрите на свинската му зурла се раздвижиха бързо, като че ли беше надушил нещо вкусно, когато попита:

— А сега, кажи ми… да задоволиш моето любопитство, какво ще му направиш на онзи, твоя, когато го хванеш, на онзи, към когото имаш лична вендета?

„Ще му пръсна черепа и ще сграбча кучето“ — помисли Винс.

Но добре знаеше, че Отвертката иска да чуе същите гадости, същите приказки на закоравял главорез, които повечето като него обичаха да слушат от Винс, техния любим наемен убиец, затова отговори:

— Дон Тетраня, възнамерявам да му отрежа топките, да му изрежа ушите, да му изтръгна езика — и чак тогава да забия ледения ханджар в неговото сърце и да спра това цъкало.

Очите на дебелия мъж блеснаха от одобрение. Ноздрите му почервеняха.

3

До Деня на Благодарността24 Чуждият още не беше намерил белосаната къща в Биг Сар.

Всяка вечер Травис и Нора заключваха кепенците от вътрешната страна на прозорците. Осигуряваха вратите с глухи болтове. Когато се оттегляха на втория етаж, спяха с пистолети до леглото и револвери върху нощните шкафчета.

Понякога, в мъртво-тихите часове след полунощ ги будеха странни шумове в двора или по покрива на верандата. Айнщайн тичаше от прозорец до прозорец, душеше настойчиво, но винаги показваше, че нищо не ги заплашва. А когато Травис излизаше да провери, обикновено намираше скитаща миеща мечка или някое друго горско същество.

В Деня на Благодарността Травис се радва повече, отколкото мислеше за възможно в тяхното положение. Двамата с Нора приготвиха с усърдие традиционните блюда, макар и само за трима: печена пуйка с кестени, миди на фурна, моркови с глазура, варена царевица, салата от кисело зеле, кифлички с полукръгла форма и тиквеник.

Айнщайн опита всичко, тъй като небцето му вече беше по-развито отколкото на обикновено куче. Но все пак си оставаше куче и единственото нещо, което изобщо не му хареса, беше вкусът на киселото зеле, а пред всичко останало предпочете пуйката. Голяма част от следобеда той прекара в доволно дъвчене на кълките.

През изминалите седмици Травис забеляза, че като повечето кучета, Айнщайн понякога излиза в двора за да хапне малко трева, въпреки че от време на време тя изглежда го задавяше. Повтори същото и в Деня на Благодарността, а когато Травис го попита дали харесва вкуса на тревата, Айнщайн отговори „не“.

— Тогава защо понякога се опитваш да пасеш?

НУЖДАЯ СЕ.

— Защо?

НЕ ЗНАМ.

— Ако не знаеш за какво ти трябва, как изобщо разбираш, че се нуждаеш? Инстинкт?

ДА.

— Просто инстинкт?

НЕ ЗАСЯГАЙ ТОВА.

Тази вечер тримата се излежаваха върху купчини от възглавници на пода във всекидневната пред голямата зидана камина и слушаха музика. Златистата козина на Айнщайн изглеждаше лъскава и пухкава в светлината на огъня. Както седеше, прегърнал с една ръка Нора, а с другата галеше кучето, Травис помисли, че яденето на трева сигурно е добро нещо, защото Айнщайн изглеждаше здрав и пълен с енергия. Айнщайн подсмръкна няколко пъти и от време на време кашляше, но изглежда това бяха естествени реакции на празничното преяждане и на топлия, сух въздух пред камината. Нито веднъж Травис не усети безпокойство за здравето на кучето.

4

В мекия петъчен следобед на 26 ноември, точно след Деня на Благодарността, Гарисън Дилуърт беше на борда на любимата си четирийсет и два футова яхта „Хинкли Саутуестър“, кръстена „Дивна Красота“, на своя кей в пристанището на Санта Барбара. Лъскаше хромираните части и отдаден на това занимание, почти не забеляза двамата мъже в тъмни делови костюми, които приближаваха по кея. Вдигна поглед, точно когато щяха да се представят и веднага разбра кои са — не имената им, но за кого трябва да работят — още преди да покажат своите документи.

Името на единия беше Джонсън.

Другият се казваше Соумз.

Като се преструваше, че е смутен, но заинтересуван от вниманието им, той ги покани на борда.

Когато прекрачи от пристана върху палубата, този, чието име беше Джонсън, каза:

— Желаем да ви зададем няколко въпроса, господин Дилуърт.

— Относно какво? — попита Гарисън, докато бършеше ръцете си в чист бял парцал.

Джонсън беше чернокож мъж с нормален ръст, дори леко мършав, с измъчен вид, но все пак внушаващ уважение.

Гарисън продължи:

— Национално управление за сигурност, казвате? Разбира се, не мислите, че съм наемник на КГБ?

Джонсън се усмихна едва.

— Работили сте за Нора Девън?

Той повдигна учудено вежди.

— Нора? Сериозно ли говорите? Е, аз мога да ви уверя, че Нора не е човек, който може да бъде въвлечен…

— Значи сте неин адвокат? — попита Джонсън.

Гарисън хвърли поглед към по-младия мъж с луничаво лице, агент Соумз, и отново повдигна вежди, сякаш искаше да го попита дали Джонсън винаги е толкова суров. Очите на Соумз останаха безизразни — той взимаше пример от своя шеф.

„Бога ми, с тези двамата ще си имаме неприятности“ — помисли Гарисън.

След като се оказаха безсилни да изкопчат нещо от отговорите на Дилуърт, Лем прати Клиф Соумз да изпълни доста неотложни задачи: за начало — започване на процедура за издаване на съдебно решение, разрешаващо поставянето на подслушвателни апарати на телефоните в дома и кантората на адвоката; откриване на трите телефонни автомата, най-близки до кантората и трите — най-близки до къщата му, уреждане и на тяхното подслушване; получаване на информация от телефонната компания за номерата на извънградски постове, набирани от дома и кантората на Дилуърт; осигуряване на допълнителни подкрепления от поделението в Лос Анджелиз, които да осъществят денонощно следене на Дилуърт, като започнат само след три часа.

Докато Клиф се занимаваше с тези неща, Лем се разходи по яхтения кей на пристанището, като се надяваше, че шумът на морето и успокояващата гледка на морските вълни ще помогнат на съзнанието му да се прочисти от ненужното и да останат само мислите за сегашните проблеми. Бог му е свидетел, той наистина искаше да се съсредоточи. Повече от шест месеца бяха минали от бягството на кучето и Чуждия от Банодайн, а Лем бе загубил почти петнайсет фута тегло в преследването. Не спеше добре от месеци, не го интересуваше храната, дори половият му живот пострада.

„И това го има — да си прекалено упорит“ — каза си той. — „То причинява запек на ума.“

Но подобни предупреждения не помагаха. Той оставаше задръстен като маркуч, пълен с цимент.

Вече три месеца, откакто намериха Корнъловия „Еърстрийм“ в училищния паркинг в деня след убийството на Хокни, Лем знаеше само, че в онази августовска нощ Корнъл и жената са се прибирали от пътешествие до Вегас, Тахоу и Монтърей. В караваната и пикапа бяха намерени карти за резервация на нощен клуб във Вегас, рекламни брошури и фактури от бензиностанции за плащане с кредитни карти, които показваха всички спирки по техния маршрут. Той не разбра коя е жената, само предполагаше, че не е нищо повече от приятелка, но, разбира се, не трябваше да прибързва с подобно предположение. Едва преди няколко дни, когато един от неговите собствени агенти посети Вегас, за да се ожени, Лем разбра, че е възможно Корнъл и жената да са отишли там със същата цел. Тогава цялото пътуване изведнъж му заприлича на сватбено пътешествие. Само след часове успя да потвърди, че при отсядането на 11 август в окръг Кларк, щата Невада, Корнъл наистина вече е бил женен за Нора Девън от Санта Барбара.

Докато търсеше жената, откри, че къщата и е продадена преди шест седмици, след като е изчезнала заедно с Корнъл. А след като се порови из документите за продажбата, разбра, че тя е била представяна от своя адвокат, Гарисън Дилуърт.

Като замрази влоговете на Корнъл, Лем мислеше да затрудни живота му като беглец, но после откри, че Дилуърт е спомогнал двайсет хиляди да се изплъзнат от банката на Корнъл, а всичките суми от продажбата на къщата бяха някак прехвърлени на жената. Освен това с посредничеството на Дилуърт тя бе закрила местните си банкови сметки още преди четири седмици и сега тези пари също бяха в нейните ръце. Тя, съпругът й и кучето може би вече имаха достатъчно средства да останат скрити от властите за години.

Застанал на кея, Лем съзерцаваше блестящите слънчеви зайчета по повърхността на морето, което ритмично пляскаше в подпорите под краката му. Непрестанното движение на водата предизвикваше у него хрема.

Погледна нагоре към реещите се кресливи чайки. Вместо да го успокои, изящният им полет го изнервяше.

Гарисън Дилуърт беше интелигентен, умен мъж, роден да печели битки. И сега, след като успяха да направят връзката между него и семейство Корнъл, адвокатът обеща да даде НУС под съд и по този начин да освободи влоговете на Корнъл. „Не сте предявили никакво обвинение срещу този мъж“ — бе обявил Дилуърт. „Кой заблуден съдия би дал някому правото за блокиране на неговите сметки? Вашето насилие върху правната система с цел да пречите на един невинен гражданин е направо безсъвестно.“

Лем можеше да предяви обвинения срещу Травис и Нора Корнъл за нарушаването на всевъзможни закони, предназначени да опазват националната сигурност и чрез това би направил невъзможно за Дилуърт да продължи помощта за бегълците. Но предявяването на обвинения означаваше да се привлече вниманието на пресата. Тогава малоумната история за Корнъловата домашна любимка-пантера — и може би всички истории, измислени от НУС за прикриване на истината — щяха да се срутят като книжни замъци под напора на мощна буря.

Единствената му надежда оставаше, че Дилуърт ще се опита да се свърже с Корнълови, за да им съобщи, че неговата връзка с тях най-после е била разкрита и техните контакти в бъдеще трябва да бъдат много по-предпазливи. Ако имаше подобен късмет, Лем веднага би определил къде се намира семейството по техния телефонен номер. Но и надеждата всичко да стане тъй леко не бе особено голяма. Дилуърт не беше глупак.

Разглеждайки яхтеното пристанище на Санта Барбара, Лем се опитваше да се отпусне, защото знаеше, че ще му е нужна свежа и спокойна мисъл за надхитряването на стария адвокат. Стотиците лодки за отмора по кейовете — някои със свити, други със завързани платна — се поклащаха леко от слабото вълнение, а други, с разпънати платна, се плъзгаха спокойно към откритото море и хора по бански костюми лежаха на слънце върху кейовете или вече отпиваха от ранния следобеден коктейл, и чайките пикираха нагоре-надолу като шиещи игли през синьо-белия юрган на небето, и рибарските прътове стърчаха от каменния вълнолом, и всичко бе живописно и красиво до болка, но това беше красивия образ на почивката, великолепна и добре планирана почивка, която за Лем Джонсън бе съвсем непозната. За Лем твърде дългата отмора представляваше опасно отвличане на мислите от неприятните и тежки факти на живота, от света на вечното съревнование, затова всяка почивка, продължила повече от няколко часа, го изнервяше и изпълваше с неспокойствие и желание да се залови отново за работа. А тук времето, прекарано без задължения, се измерваше с дни и със седмици; тук, в тези скъпи и поддържани с любов яхти екскурзиите под платна покрай брега продължаваха месеци — почивка толкова дълга, че само от мисълта за нея Лем искаше да крещи и целия плувна в пот.

Освен другите задължения го тревожеше и Чуждият. От създанието нямаше и следа от деня, в който Травис Корнъл стреля по него в своята къща под наем, още в края на август.

Преди три месеца. Какво е правило то през тези три месеца? Къде се е крило? Дали все така преследва кучето? Да не би да е мъртво?

А може би някъде там, в дивите земи, го е ухапала гърмяща змия или може би е паднало от някоя скала.

„Боже, мислеше Лем, нека е мъртво, моля те, дай ми поне това облекчение. Нека е мъртво.“

Но знаеше, че Чуждият не е умрял, защото така всичко ставаше много лесно. А в живота нищо не можеше да е тъй лесно. Проклетото същество беше някъде там и дебнеше кучето. Вероятно сдържаше стремежа си да убива всеки срещнат човек, тъй като знаеше, че с всяко ново убийство приближава Лем и неговите хора към себе си, а не искаше да го открият преди да унищожи кучето. А след като веднъж разкъса кучето и Корнълови на кървави парченца, отново ще започне да освобождава яростта си върху цялото население и всяка смърт ще бъде тежък камък за съвестта на Лем Джонсън.

Междувременно разследването по убийствата на учените от Банодайн беше в мъртва точка. Всъщност тази втора оперативна група на НУС вече беше разтурена. Очевидно Съветите бяха наели външни хора за тези удари и просто нямаше начин да открият кого са привлекли да ги извърши.

Някакъв човек с тъмен тен, по бели шорти и фланелка без ръкави мина покрай Лем и се усмихна:

— Хубав ден, нали?

— Адски — отвърна Лем.

5

В деня след празника Травис влезе в кухнята да си налее чаша мляко и видя, че Айнщайн киха силно, но не обърна особено внимание. Нора, която винаги проявяваше загриженост за здравето на ретривъра много преди Травис да се разтревожи, също не се замисли за това. В Калифорния през пролетта и есента във въздуха има най-много цветен прашец, въпреки че климатът позволява целогодишен цикъл на цъфтеж и затова прашец има през всички сезони. А при живот сред гората положението става още по-тежко.

През онази нощ Травис се събуди от някакъв шум, чийто произход не можа да определи. Веднага застана нащрек, изгони и последните остатъци на сънливостта, изправи се върху леглото в тъмното и протегна ръка към автоматичния пистолет на пода. С Мозбърга в ръка се ослуша внимателно и след около минута шумът се чу отново: в коридора на втория етаж.

Измъкна се от леглото без да събуди Нора и тръгна тихо към вратата. Коридорът, както и повечето помещения в къщата, се осветяваше през нощта от слаба лампичка и в бледата светлина Травис видя, че звуците идат от кучето. Айнщайн стоеше близо до края на стълбите, кашляше и разтърсваше глава.

Травис го доближи и ретривърът погледна нагоре.

— Добре ли си?

Бързо махване с опашка: Да.

Той приклекна и разроши с ръка козината на кучето.

— Сигурен ли си?

Да.

Около минута кучето се притискаше към него и се наслаждаваше на галенето. После се извърна встрани от Травис, закашля се два пъти и тръгна надолу по стълбите.

Травис го последва. В кухнята видя как Айнщайн сърба вода от чинийката.

След като изпи всичката вода, ретривърът тръгна към килера, включи лампата и с лапа започна да вади букви от пластмасовите тръбички. ЖАДЕН.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

СЪВСЕМ. ПРОСТО ЖАДЕН. СЪБУДИ МЕ ЛОШ СЪН.

Травис каза изненадан:

— Ти сънуваш?

А ТИ НЕ СЪНУВАШ ЛИ?

— Да. И то доста.

Напълни отново чинийката на ретривъра с вода, Айнщайн пак я изпразни и той я напълни втори път. Кучето вече беше изпило повече от достатъчно. Травис очакваше да пожелае разходка навън за да пишка, но вместо това то тръгна по стълбите към втория етаж и се намести от външната страна до вратата на спалнята, където Нора още спеше.

Травис каза шепнешком:

— Слушай, ако искаш влез вътре и легни да спиш до нашето легло, няма проблеми.

Айнщайн искаше точно това. Сви се на кълбо до леглото откъм Травис.

В тъмното Травис можеше лесно да достигне с ръка и автоматичния пистолет, и Айнщайн. Но присъствието на кучето го успокояваше повече от оръжието.

6

В неделя следобед, само два дни след празника на Благодарността, Гарисън Дилуърт влезе в своя Мерцедес и потегли бавно от къщи. След две пресечки се убеди, че зад него все още има опашка на НУС. Беше един зелен Форд, може би същият, който го следваше снощи. Поддържаха почтително разстояние и се държаха доста дискретно, но той не бе сляп.

Все още не се беше обадил на Нора и Травис. Тъй като го следяха, подозираше, че и телефоните му са подслушвани. Би използвал автомат, ако не се опасяваше от насочващите микрофони или някой друг съвършен уред на НУС. Ако успееха да запишат тоновете от натискането на копчетата при избирането на номера у семейство Корнъл, съвсем лесно биха ги превърнали в съответните цифри, които да ги насочат към къщата в Биг Сар. Налагаше се да използва някаква измама за да се свърже с Травис и Нора по безопасен начин.

Знаеше, че е нужно да действа бързо, преди Травис или Нора да са позвънели у тях. С техниката, която имаха днес в своите ръце, НУС можеха да проследят откъде идва обаждането още преди Гарисън да успее да предупреди Травис, че линията е подслушвана.

Затова в два часа неделя следобед, ескортиран от зеления Форд, той подкара колата към къщата на Дела Колби в Монтесито, за да я качи в своята яхта „Дивна Красота“, където щяха да прекарат един мързелив следобед на слънце. Поне това й каза по телефона.

Дела беше вдовицата на съдия Джак Колби. Цели двайсет и пет години тя и Джак бяха най-добрите приятели на Гарисън и Франсин, преди смъртта да раздели чудесната четворка. Джак почина година след Франсин. Дела и Гарисън останаха много близки; често излизаха заедно на вечеря, ходеха на танци, на разходка или на плаване с яхтата. Отначало връзката им беше чисто платонична; стари приятели, на които, за добро или за зло, съдбата бе отредила да надживеят най-близките си хора и които се нуждаеха един от друг, защото можеха да споделят толкова много приятни общи спомени, отдавна забравени, ако нямаше вече с кого да се връщат към тях. Преди година, когато изведнъж откриха, че са заедно в едно легло, останаха страшно изненадани и почувстваха тежка вина. Като че ли мамеха най-близките си спътници в живота, въпреки че Джак и Франсин бяха починали преди години. Но, разбира се, с времето чувството за вина намаля и сега те бяха благодарни за дружбата и тази нежно изгаряща страст, която тъй неочаквано дари светлина на техните есенни дни.

Когато спря в алеята към дома на Дела, тя излезе от къщата, заключи външната врата и тръгна бързо към неговата кола. Носеше специални обувки за ветроходство, широки бели панталони, пуловер на сини и бели райета и синьо ветроупорно яке. Беше на шейсет и девет и късата й коса имаше цвета на сняг, но изглеждаше петнайсет години по-млада.

Той излезе от Мерцедеса, и след като я прегърна и целуна, попита:

— Може ли да отидем с твоята кола?

Тя премигна.

— Твоята нещо не е наред ли?

— Не — отговори той. — Просто предпочитам да вземем твоята.

— Разбира се.

Тя излезе с Кадилака на заден ход от гаража, а той влезе и седна до нея. Докато излизаха на улицата, й каза:

— Страхувам се, че в моята кола може би има монтиран микрофон, а не искам да чуят това, което трябва да ти кажа.

Изражението върху нейното лице беше неоценимо.

Той продължи през смях:

— Не, не съм се разболял от старческо слабоумие за една вечер. Ако хвърляш едно око в огледалото за обратно виждане докато караш, ще видиш, че ни следят. Може да действат много тънко, може да са много добри, но не и невидими.

Остави я да гледа известно време и след няколко пресечки Дела се обади:

— Зеленият Форд, нали?

— Те са.

— В какво си се забъркал, скъпи?

— Не карай направо към пристанището. Мини първо през селскостопанския пазар, там ще купим малко пресни плодове. После спри до някой магазин за спиртни питиета за да купим малко вино. А дотогава ще успея да ти разкажа всичко.

— Да не би да водиш някакъв таен живот, за който никога не съм подозирала? — попита тя и му се усмихна. — Да не си нещо като престарял Джеймз Бонд?

Вчера Лем Джонсън откри наново временния си щаб в потискащото и тясно помещение в сградата на съда в Санта Барбара. Стаята имаше само един малък прозорец. Стените бяха боядисани в тъмен цвят, а осветлението на табана бе толкова слабо, че ъглите се изпълваха с разкривени сенки, сякаш някой бе скрил там ненужни полски плашила. Взетите на заем мебели бяха все вехтории, изхвърлени от другите канцеларии. Бе работил тук в дните след убийството на Хокни, но след седмица го закри, защото нямаше повече работа. А сега, с надеждата, че Дилуърт ще ги отведе при Корнълови, Лем го отвори отново, включи телефоните и зачака новини.

Делеше офиса с един агент-помощник — Джим Ван — един прекалено старателен и всеотдаен двайсет и пет годишен младеж.

В момента Клиф Соумз ръководеше групата от шестима мъже на пристанището, наглеждайки не само агентите на НУС, разпределени в различни точки на пристана, но координираше и следенето на Гарисън Дилуърт с помощта на патрулните кораби на пристанището и Бреговата Охрана. Проницателният старец очевидно разбираше, че го следят, и Лем очакваше той да се опита да заблуди следящите и печелейки поне малко време, необезпокояван да проведе телефонен разговор със семейство Корнъл. Най-логичният начин, по който Гарисън можеше да се отърве от опашката си, бе да се насочи към открито море, после на север или на юг по брега и от някой уединен пристан да телефонира на Корнълови преди преследвачите да разберат къде е. Но още от вълнолома щеше да го изненада компанията на местния патрулен катер; а след това, в морето, щеше да го следва кораб на Бреговата охрана, който вече беше приготвен за тази цел.

В четири без двайсет се обади Клиф и докладва, че Дилуърт и дамата, негова приятелка, седят върху палубата на „Дивна Красота“, ядат плодове, пийват вино, разказват си много общи спомени и от време на време се смеят по малко.

— От това, което хващаме с насочващите микрофони и което виждаме, мисля, че нямат никакво намерение да отплават където и да е. Освен може би към леглото. Тия наистина приличат на доста буйна стара двойка.

— Стой наблизо — каза Лем. — Не му вярвам.

Обадиха се и от оперативната група, влязла тайно да претърси къщата на Дилуърт минути след като той е тръгнал. Не намерили нищо, свързано с Корнълови или кучето.

Внимателно преровиха кантората на Дилуърт още снощи, но и там не откриха нищо. От преравянето на записаните телефонни номера също не изскочи номер на Корнъл; ако се е обаждал преди, правил го е винаги от телефонен автомат.

В записите на кредитната карта за обаждания от фирмата AT&T също нямаше подозрителни данни, следователно дори при обаждане от автомат той никога не е плащал, а е говорил за сметка на Корнълови, без да оставя никакви следи. Това не беше добър знак. Очевидно Дилуърт е бил изключително предпазлив още преди да разбере, че е следен.

В събота Травис поглеждаше непрекъснато към Айнщайн, опасявайки се, че може би страда от простуда. Но ретривърът кихна само два пъти и не кашля изобщо — изглеждаше, сякаш е здрав.

Една транспортна компания им донесе десет огромни кашона с всичките завършени платна на Нора, останали в Санта Барбара. Преди две седмици, използвайки адреса на един свой приятел за да е сигурен, че между него и Нора „Еймз“ няма да има никаква пряка връзка, Гарисън Дилуърт изпрати картините в тяхната нова къща.

Сега, докато разопаковаше и изваждаше платната, трупайки огромни хартиени купчини във всекидневната, Нора беше на седмото небе. Травис знаеше — от много години рисуването бе смисълът на нейния живот и не само виждаше голямата й радост, че картините са отново при нея, но усещаше как това ще я подтикне да се върне с още по-голям ентусиазъм към работата върху новите произведения в празната спалня-ателие.

— Искаш ли да се обадим на Гарисън и да му благодарим? — попита той.

— Ами да, непременно! — отвърна тя. — Но нека първо ги разопаковам всичките и да се убедя, че няма повредени.

Разположени по цялото пристанище, представящи се за собственици на яхти и рибари, Клиф Соумз и останалите агенти на НУС наблюдаваха Дилуърт и Дела Колби, докато дневната светлина малко по малко отслабваше, и продължаваха да ги подслушват с електронните си уреди. Вече се спускаше сумрак, а очевидно Дилуърт нямаше никакво намерение да отплава към морето. Не след дълго настъпи и нощта, но адвокатът и неговата дама все така стояха в яхтата.

Половин час след смрачаване, Клиф Соумз се умори да се преструва, че лови риба от кърмата на шейсет и шестфутовата спортна яхта „Чиой Ди“, само през няколко лодки от яхтата на Дилуърт. Качи се по стъпалата, влезе в навигаторската кабина и свали слушалките от главата на Ханк Горнър, агентът, прослушващ разговора на възрастната двойка с насочващ микрофон. Клиф долепи слушалките до своето ухо.

— … В Акапулко, по времето, когато Джак нае онази рибарска лодка…

— … да, целият екипаж приличаха на пирати!…

— … и помислихме, че ще ни прережат гърлата и ще ни бутнат в морето…

— … но тогава се оказа, че всичките са студенти по теология…

— … учели за мисионери… и Джак каза…

Връщайки слушалките, Клиф каза:

— Още продължават със спомените!

Другият агент кимна. Осветлението в каютата беше изключено и лицето на Ханк се осветяваше само от една малка лампичка със сенник, вградена над масата за навигационни карти, затова чертите му изглеждаха издължени и странни.

— И все така, цял ден. Поне имат няколко страхотни истории.

— Отивам до онова място — каза Клиф уморено. — Ще се върна веднага.

— Стой десет часа ако искаш. Тия никъде няма да тръгват.

След няколко минути, когато Клиф се върна, Ханк Горнър изключи слушалките и се обърна към него:

— Ония влязоха в каютата.

— Нещо ново?

— Не и на което се надяваме. Сега ще започнат да си трошат кокалите един друг.

— О-о.

— Клиф, Бога ми, не искам да слушам това.

— Ще слушаш — настоя Клиф.

Ханк долепи едната слушалка до ухото си.

— Господи, събличат се взаимно, а са стари колкото баба ми и дядо ми. Не мога да повярвам.

Клиф въздъхна.

— Утихнаха — продължи Ханк, а върху лицето му се изписа гримаса на отвращение. — Всяка секунда ще започнат да пъшкат, Клиф.

— Ще слушаш — настоя пак Клиф. После грабна едно леко яке от масата и излезе навън, поне той да не слуша.

Зае отреденото си място върху един стол на задната палуба и за пореден път повдигна рибарския прът.

Нощта беше доста хладна за неговото яке, но иначе беше една превъзходна нощ. Въздухът беше кристалночист и приятен, с едва доловим дъх на морски водорасли. Звезди изпълваха безлунното небе. Леките вълнички пляскаха приспивно по подпорите на кея и по обшивките на завързаните лодки. Някъде в друга част на пристанището, на друга яхта, някой свиреше любовни песни от четиридесетте. Чуваше се тихо боботене на двигател — уам-уам-уам — и дори в този звук имаше нещо романтично. Клиф си мислеше колко ще е хубаво да притежава своя лодка и да потегли с нея на пътешествие из южния Пасифик, към палмовите сенки на далечни острови…

Но изведнъж тихо работещият двигател изръмжа силно и Клиф разбра, че това е „Дивна Красота“. Докато скачаше от стола, изтърва рибарския прът и видя как яхтата на Дилуърт се изплъзва безразсъдно бързо на заден ход от мястото си на пристана. Това беше платноходка и някак подсъзнателно Клиф не очакваше тя да потегли с прибрани платна, въпреки че вътре имаше спомагателни двигатели; те го знаеха добре, бяха подготвени, и все пак той остана изненадан. Втурна се към каютата.

— Ханк, свържи се с пристанищния патрул. Дилуърт потегля.

— Но те вече са в леглата.

— Майната им, където и да са! — Клиф изтича до носовата палуба и видя, че Дилуърт вече е направил маневрата с „Дивна Красота“ и се насочва към входа на пристанището. Без сигнална светлина на кърмата, около пространството на руля, само една малка лампичка на носа. Господи, той наистина щеше да ги надхитри.

След като разопаковаха всичките сто платна, окачиха няколко и занесоха останалите в неизползваната спалня, усетиха, че са прегладнели.

— Сигурно и Гарисън вечеря сега — каза Нора. — Не искам да го прекъсвам. Нека да му се обадим след като хапнем.

В килера Айнщайн пусна с педала няколко букви от пластмасовите тръбички и изписа един съвет: ТЪМНО Е. ПЪРВО ЗАТВОРЕТЕ КЕПЕНЦИТЕ.

Изненадан и недоволен от собственото си необичайно пренебрегване на сигурността, Травис забърза от стая в стая, като пускаше вътрешните капаци и после ги заключваше със стенните ключалки. Очарован от Норините картини и радостен, че тя прие с такъв възторг тяхното пристигане, той дори не беше забелязал, че навън вече е нощ.

На половината път до входа на пристанището, уверен, че разстоянието и ревът на двигателя ги предпазва от електронните подслушватели, Гарисън каза:

— Закарай ме близо до външния край на северния вълнолом, все по края на пролива.

— Сигурен ли си, че ще го направиш? — попита Дела тревожно. — Отдавна не си гимназист.

Той я потупа по хълбока и каза:

— Но съм по-добър от тях.

— Мечтател.

Целуна я по бузата и тръгна напред по десния борд, държейки се за страничните перила, към мястото, откъдето щеше да скочи. Беше по тъмносини плувки. Трябваше да облече неопренов костюм, защото водата беше доста студена. Но реши, че непременно ще успее да преплува до вълнолома, да заобиколи края му и да се покачи от северната страна, без да го виждат от пристанището, и то само за няколко минути, много преди ледената вода да изсмуче от него твърде много телесна топлина.

— Имаме компания! — извика Дела откъм руля.

Погледна назад и видя корабчето на пристанищния патрул, което ги приближаваше откъм кейовете.

„Няма да ни спрат“, помисли той. „По закон нямат право.“

Но трябваше да скочи от борда преди патрулният катер да завие и заеме позиция зад тях. Зад кърмата можеха да видят как прескача перилата. А докато бяха обърнати с нос към борда на яхтата, „Дивна Красота“ щеше да прикрие неговото изплъзване и фосфоресциращата пяна около лодката щеше да го направи незабележим за няколко секунди, докато заобиколи с плуване края на вълнолома, достатъчно дълго за да не се отклони вниманието на патрула от Дела.

Насочваха се към входа с най-високата възможна скорост, при която Дела можеше да управлява спокойно. Техният „Хинкли Саутуестър“ пореше леките вълни със сила, достатъчна за да принуди Гарисън да стисне здраво перилата. И все пак му се струваше, че каменната стена на вълнолома се движи назад отчайващо бавно, докато патрулният катер непрекъснато ги приближаваше, но Гарисън чакаше, чакаше — не искаше още да скача във водите на пристанището, сто ярда преди входа му. Ако избързаше, не би смогнал да преплува цялото разстояние и да заобиколи стената; вместо това би трябвало да се насочи право към вълнолома и да се изкачи от вътрешната му страна, така че от кейовете да го видят всички. Патрулният кораб ги беше доближил на не повече от сто ярда — видя го, като се изправи леко от клекналото положение и надникна иззад покрива на каютата — вече започваше да извива с нос към тях, а Гарисън не можеше да чака още дълго, не можеше…

— Краят! — извика Дела от руля.

Хвърли се над перилата в тъмната вода, колкото можеше по-далеч от лодката.

Морето беше студено. Дъхът му секна. Потъна, не можа да намери пътя към повърхността, обхвана го паника, замаха с ръце, зарита с крака, но накрая се добра до въздуха с пухтене.

„Дивна Красота“ беше учудващо близо. Чувстваше се сякаш цяла минута, даже повече, се е борил объркан под водата, а трябваше да е било само секунда-две, защото лодката му още не се бе отдалечила. Но патрулният катер също беше близо и той реши, че дори пяната от винта на „Дивна Красота“ не е достатъчно прикритие, затова пое дълбоко въздух и отново се гмурна, оставайки под водата колкото можа. Когато отново се показа отгоре, Дела и нейните неотлъчни сенки бяха отплавали далеч зад входа на пристанището, завиваха на юг, и никой не го наблюдаваше.

Отливът бързо го отвличаше зад края на северния вълнолом, който представляваше стена от струпани в безпорядък огромни камъни, издигащи се на повече от двайсет фута над водата като сиво-черни укрепления с размити от мрака очертания. Не само трябваше да заобиколи с плуване това препятствие, но и да стигне до бряг, на който може да излезе, и то все срещу упоритото течение. Без да чака повече, той започна да плува и се чудеше защо, за Бога, бе решил, че това ще е лесна работа.

„Вече си почти на седемдесет и една“, каза си той, докато правеше ритмични движения с ръце покрай камъните в края на вълнолома, осветени от предупредителна навигационна светлина. „Защо изобщо те обхвана тази лудост — да се правиш на герой?“

Но той знаеше природата на своята лудост: една вяра някъде дълбоко в душата му, че кучето трябва да остане свободно и никой не бива да се отнася към него като към правителствена собственост. Ако сме постигнали Божествената сила да творим като всевишния, трябва да имаме и Неговата справедливост и милост. Това бяха думите, които каза на Нора и Травис — и Айнщайн — в нощта, когато беше убит Тед Хокни и вярваше във всяка от тях.

От солената вода очите му смъдяха, не виждаше добре. Малко проникна и в устата му, и там го заболя една малка язвичка на горната устна.

Бореше се с течението, отмина края на вълнолома, пристанището се скри от очите му и тогава заплува към скалите. Когато най-накрая стигна до тях, увисна на първия докопан камък, пухтейки, и силите още не му стигаха да се измъкне от водата.

В седмиците след бягството на Нора и Травис, Гарисън имаше достатъчно време да мисли за Айнщайн и чувстваше все по-силно убеждение, че да затвориш интелигентно същество без никакво провинение, е акт на огромна несправедливост, независимо дали затворникът е човек или куче. Гарисън бе посветил живота си на справедливостта, която трябваше да направи действителна по законите на демокрацията, и на поддържането на свободата, родена от тази справедливост. Когато човек с идеали реши, че е твърде стар за да рискува всичко за това, в което вярва, той вече не е човек с идеали. Той вече изобщо не може да бъде човек. Тази тежка истина го поведе, напук на възрастта, към ледените океански води тази нощ. Смешно — идеализмът на един човек да бъде поставен на най-тежкото изпитание след като той е навършил седемдесетте, и то заради съдбата на едно куче.

Но какво куче.

И в какъв чуден нов свят живеем, помисли си той.

Може би трябваше генетичните технологии да се прекръстят на „генетично изкуство“, защото произведението на всяко изкуство е плод на творчество, а няма по-съвършен и по-красив плод на творчеството от сътворението на мислещия ум.

Като пое дъх отново с всички сили, той се измъкна съвсем от водата върху наклонената външна повърхност на северния вълнолом. Тази бариера го скриваше от нежелани погледи откъм пристанището и той запълзя по скалите към брега, а морето бушуваше от лявата му страна. Беше закачил на плувките си водоустойчиво фенерче-писалка, с чиято помощ успяваше да се придвижи бос, като внимаваше с изострени докрай сетива да не се подхлъзне върху мокрите камъни и да счупи крак или глезен.

На неколкостотин ярда пред себе си виждаше светлините на града и едва различимата сребърна ивица на плажа.

Беше му студено, но не студено колкото във водата. И сърцето му още биеше учестено, но не бързо като преди.

Щеше да успее.

Лем Джонсън веднага тръгна с кола от временния щаб в сградата на съда и Клиф го посрещна до празния пристан, където допреди малко беше завързана „Дивна Красота“. Появи се вятър. Стотици лодки по кейовете се поклащаха леко в своите нощни убежища; те поскърцваха, а отпуснатите въжета на платната потракваха и звънтяха по мачтите. Кейовите лампи и фенерите на съседните яхти хвърляха трепкаща, накъсана светлина върху тъмната, сякаш омазнена вода, където преди бе пристанала четиридесет и два футовата „Дивна Красота“ на Дилуърт.

— Пристанищния патрул? — попита Лем тревожно.

— Последваха го в открито море. Като че ли искаше да тръгне на север, зави покрай края на вълнолома, но вместо на север обърна на юг.

— Дилуърт забеляза ли ги?

— Не може да не ги е забелязал. Сам виждате — няма мъгла, звездно небе, въздухът е прозрачен като кристал.

— Добре. Предпочитам той да е нащрек. Бреговата Охрана?

— Говорих с катера — увери го Клиф. — И те са на поста си, ще следват „Дивна Красота“ от разстояние сто ярда на юг по брега.

Потрепервайки в бързо изстиващия въздух, Лем зададе още един въпрос:

— Знаят ли, че вероятно ще опита да стигне до брега с гумена лодка или нещо подобно?

— Знаят — отговори Клиф. — Не може да го направи под носа им.

— Убедени ли са от охраната, че той ги вижда?

— Светят като коледна елха.

— Добре. Искам да разбере, че е безнадеждно. Ако просто не допуснем той да предупреди Корнълови, рано или късно ще му се обадят те — и ще влязат в капана. Дори да позвънят от автомат, пак ще разберем в кой район са.

Освен подслушвателните устройства в дома и кантората на Дилуърт, НУС монтираха и уреди, проследяващи обажданията, които моментално се включваха при всяко позвъняване и държаха линията открита, дори и ако двете страни затвореха телефоните, докато номерът и точният адрес на звънящия не бяха уточнени и потвърдени. Дори ако Дилуърт за секунда изкрещеше своето предупреждение и затвореше телефона веднага щом разпознае гласа на някой от семейството, вече щеше да е късно. Единственият начин да заблуди НУС оставаше просто да не вдига своя телефон изобщо. Но даже и това не би му помогнало особено, защото след шестия сигнал уредът на НУС автоматично „отговаряше“, а така се откриваше линията и проследяването започваше.

— Единственото, което може да ни оплете конците сега — каза Лем, — е Дилуърт да се добере до телефон, който не следим, и да предупреди Корнълови за обажданията.

— Това няма да стане — отвърна Клиф. — Залепени сме за него.

— Предпочитам да не го казваш на глас — думите на Лем бяха тревожни. Вятърът залюля някакво мачтово въже, чийто метален накрайник иззвъня силно в рейката и Лем подскочи от напрежение. — Татко винаги казваше, че най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.

Клиф поклати глава.

— Въпреки всичкото ми уважение, сър, трябва да ви кажа, че колкото повече цитирате баща си, толкова повече се убеждавам, че той е бил най-мрачният човек, живял някога на земята.

Лем се вгледа в полюшващите се лодки и набраздената от вятъра вода, усещайки, че той се движи, а не стои на едно място в менящия се свят и, леко замаян, каза:

— Да-а… татко беше велик човек по свой, неповторим начин, но също беше… невъзможен.

Чу се викът на Ханк Горнър:

— Хей! — той тичаше по кея от яхтата „Чиой Ли“, където бяха прекарали с Клиф цял ден. — Току-що говорих с катера на Охраната. Те осветяват с прожекторите си „Дивна Красота“, да ги сплашат малко, и ми казаха, че не виждат Дилуърт. Само жената.

Лем отговори:

— Но, за Бога, нали той управлява лодката!

— Не — продължи Горнър. — В „Дивна Красота“ няма никакво осветление, но в прожекторната светлина на катера всичко се вижда като на длан, а казват, че на руля е жената.

— Няма страшно. Просто той е в каютата.

— Не е — рече Лем, а сърцето му започна да бие силно.

— Той не би стоял в каютата в този момент. Щеше да оглежда катера и да решава дали ще продължи или ще тръгне обратно. Той не е на борда на „Дивна Красота“.

— Но трябва да е там! Не е слизал преди да се отделят от пристана.

Лем впери поглед в кристално ясния въздух над пристанището и към светлинката близо до края на северния вълнолом.

— Ти каза, че проклетата яхта е свила точно до северния край и сякаш е щяла да се запъти на север, но след това изведнъж завила на юг.

— Мамка му — обади се Клиф.

— Точно там сме го изтървали — обясни Лем. — Досами края на северния вълнолом. И то без гумена лодка. Плувал е, за Бога.

— Твърде е стар за такива изпълнения — не се съгласяваше Клиф.

— Очевидно не е. Заобиколил е от външната страна и е тръгнал да търси телефон по някой от северните плажове. Налага се да го спрем, и то — бързо.

Клиф сви ръце като фуния пред устата си и извика първите имена на агентите, разположени по други лодки из пристана. Гласът му се понесе силно с късото ехо от водната повърхност въпреки вятъра. Мъжете се затичаха, а гласът на Клиф още кънтеше из пристанището, когато и Лем се втурна към своята кола на паркинга.

Най-лошото се случва, когато най-малко го очакваш.

Травис изплакваше чиниите от вечерята, когато Нора каза:

— Виж това.

Той се обърна и видя, че тя стои до съдовете на Айнщайн за храна и вода. Водата я нямаше, но половината му вечеря стоеше недокосната.

Нора продължи:

— Виждал ли си някога той да остави и половин троха?

— Никога. — Намръщен, Травис избърса ръцете си в кухненската хавлия. — Последните няколко дни… помислих, че не му е добре от настинка или нещо подобно, но той казва, че му няма нищо. А и днес нито е кихал, нито е кашлял като преди.

Влязоха във всекидневната, където ретривърът четеше „Черната красавица“ с помощта на своята машина за обръщане на страници.

Коленичиха до него, той вдигна поглед, и Нора го попита:

— Болен ли си, Айнщайн?

Ретривърът тихо бафна веднъж: Не.

— Сигурен ли си?

Бързо махване с опашка: Да.

— Не си доял вечерята си — каза Травис.

Кучето се прозя изразително.

Нора продължи:

— Искаш да ни кажеш, че си малко уморен?

Да.

— Ако се чувстваше болен — каза Травис, — щеше да ни кажеш веднага, нали, рошава муцуно?

Да.

Нора настоя да огледат очите, устата и ушите на Айнщайн за явни признаци на инфекция, но накрая каза:

— Нищо. Изглежда добре. Мисля, че дори и Суперкучетата имат право да се чувстват уморени от време на време.

Вятърът се появи изведнъж. Беше студен и под напора му вълните станаха по-високи отколкото през деня.

Вкочанен, Гарисън достигна външния край на северния вълнолом откъм плажа. Олекна му, когато започна да стъпва по пясъка вместо по твърдите и понякога режещи камъни на това укрепление. Беше сигурен, че е одраскал и порязал и двете си стъпала; сякаш пареха, а от дясното го пронизваше остра болка при всяка стъпка и го принуждаваше да накуцва.

Придържаше се близо до вълните, встрани от залесения парк зад плажа. Там, където алеите се осветяваха от лампи, а палмите блестяха под изкуствените лъчи на специални прожектори, щяха по-лесно да го забележат от улицата. Не вярваше, че някой ще търси точно него, беше убеден, че номерът му е минал успешно. И все пак, ако някой наистина го търсеше, той не желаеше да привлича погледа му върху себе си.

Поривистият вятър вдигаше пяната от прииждащите вълни, хвърляше я в лицето на Гарисън и той усещаше, че непрестанно тича през заплетени паяжини. Влагата смъдеше в очите му, които най-накрая бяха спрели да сълзят от неговото нощно потапяне в морето, и го принуди да се отдалечи от линията на прибоя към горния край на плажа, където се срещаха мекият пясък и парковите лехи, но все пак извън светлината на лампите.

Тук-там по тъмния плаж се виждаха младежи, облечени подходящо за студената нощ: млади двойки, сгушени върху одеяла, малки групички, пушещи хашиш, докато слушаха музика. Осем или десет момчета на гимназиална възраст бяха скупчени около два всъдехода с балонни гуми, каквито през деня, а най-вероятно и през нощта, не се допускаха на плажа. Пиеха бира около дупка, издълбана в пясъка за прибиране на бутилките, ако видеха, че се доближава някое ченге; говореха на висок глас за момичета и се наслаждаваха на вулгарните си шегички. Никой от момчетата не удостои Гарисън с нещо повече от бърз поглед, докато той притича покрай тях. В Калифорния фанатиците на тема здравословна храна и физически упражнения се срещаха толкова често, колкото уличните скитници в Ню Йорк, и ако някой старец искаше да се къпе в студената вода и после да тича по плажа в тъмното, никой не би се учудил при вида му повече, отколкото ако видеше свещеник в църква.

Вървейки на север, Гарисън оглеждаше парка отдясно за телефонни автомати. Вероятно бяха по два на едно място, облени в светлина, на бетонни островчета край пешеходна алея или може би близо до някоя обществена тоалетна.

Започваше да се отчайва, сигурен, че е подминал поне една група телефони, защото старите очи му изневеряват, но тогава видя каквото търсеше. Два телефонни автомата със звукови изолатори във формата на криле. Ярко осветени. Бяха на около сто фута от плажа, по средата между пясъка и улицата, минаваща от другата страна на парка.

Обърна се с гръб към бучащото море, забави крачка, за да поеме дъх, тръгна през тревата под люлеещите се клони на три огромни кралски палми. Беше на четиридесет фута от автоматите, когато видя как една кола, летяща с висока скорост, внезапно спира до бордюра със свистене на спирачки и паркира точно срещу телефоните. Гарисън не знаеше кои са, но реши да не рискува. Намери скривалище зад двойното стебло на голяма стара финикова палма, която, за щастие, не беше осветена от прожектор. През цепнатината между стволовете виждаше добре телефоните и алеята към мястото, където паркира колата.

От автомобила слязоха двама. Единият се втурна на север по края на парка, като гледаше към него и явно търсеше нещо.

Другият се втурна по алеята право в парка. Когато достигна осветената площ около автоматите, отличителните знаци по дрехите му се виждаха добре — и адвокатът остана стъписан.

Лемюъл Джонсън.

Зад стволовете на сиамските финикови палми Гарисън сви ръцете и краката си плътно към тялото — опитваше да се смали някак, въпреки че беше сигурен в щедрото прикритие на клонестите дървета.

Джонсън доближи първия телефон, свали слушалката и се опита да я изтръгне от монетната кутия. Беше с често срещаните гъвкави метални кабели и той много пъти го опъна здраво, но без особен резултат. Накрая, проклинайки якостта на апарата, той успя да откъсне слушалката и я захвърли сред парка. После разби и втория телефон.

В момента, когато Джонсън се извърна от телефоните и тръгна право към Гарисън, адвокатът помисли, че е бил видян. Но Джонсън спря само на няколко стъпки и огледа внимателно края на парка откъм морето и самия плаж. Изглежда погледът му не спря нито за секунда върху финиковите палми, зад които се криеше Гарисън.

— Проклето, откачено, старо копеле — измърмори Джонсън и тръгна бързо към колата си.

Приклекнал в сянката зад палмите, Гарисън се усмихна, защото знаеше за кого говори служителят на НУС. Изведнъж адвокатът забрави ледения вятър, свирещ над нощното море зад него.

Проклето откачено старо копеле или застаряващ Джеймз Бонд — както предпочитате. Така или иначе, той беше човек, с когото все още трябваше да се съобразяват.

В подземната апаратна на телефонната компания агентите Рик Олбие и Дени Джоунз наглеждаха проследяващите и подслушващи устройства на НУС и следяха телефонните линии в дома и кантората на Дилуърт. Работата беше скучна, затова играеха карти, за да минава времето по-бързо: пинъкъл на две ръце и петстотин — и двете игри не струваха, но самата идея за покер ги ужасяваше.

Когато в осем и четиринайсет някой се обади на домашния телефон на Дилуърт, Олбие и Джоунз подскочиха от радост, съвсем неподходяща в случая, защото отчайващото бездействие ги влудяваше. Олбие изтърва картите си на пода, Джоунз хвърли своите на масата и двамата едновременно посегнаха към слушалките, като че ли това беше втората световна и очакваха да чуят свръхсекретен разговор между Хитлер и Гьоринг.

Уредът им трябваше да открие линията и да включи проследяващ импулс, ако Дилуърт не отговореше до шестото позвъняване. Тъй като знаеше, че адвокатът не е в къщи и никой няма да отговори, Олбие ускори програмата и откри линията след второто позвъняване.

Върху компютърния екран се появиха зелени букви: СЕГА ПРОСЛЕДЯВАМ.

А по откритата линия се чу мъжки глас:

— Ало?

— Ало — каза Джоунз в микрофона на своите слушалки.

Номерът на звънящия и адресът му в Санта Барбара се появиха на екрана. Тази система работеше почти като полицейския компютър за извънредни случаи „911“, осигуряващ незабавно откриване на този, който се обажда. Но сега, над адреса, върху екрана се изписа име, подхождащо повече на компания, а не на човек: ТЕЛЕФОННИ РЕКЛАМИ, ИНК.

Отговаряйки на Джоунз, мъжът от другата страна каза:

— Сър, щастлив съм да ви съобщя, че на вас се пада честта да получите безплатно една снимка с размери десет на осем инча картички джобен формат с всички…

Джоунз попита:

— Кой се обажда?

В този момент компютърът търсеше из данните с адреси в Санта Барбара, за да потвърди засичането на звънящия.

Гласът от телефона отговори:

— Ами, обаждам се от името на „Оулин Милз“, сър, фотографското студио, където ще направите най-качествените…

— Почакайте една секунда — прекъсна го Джоунз.

Компютърът потвърди идентичността на телефонния абонат, който звънеше: просто Дилуърт получаваше рекламни предложения, нищо друго.

— Не ми трябват никакви! — каза рязко Джоунз и прекъсна връзката.

— Майната му — рече Олбие.

— Един пинъкъл? — предложи Джоунз.

Освен шестимата, които бяха на пристанището, Лем извика още четирима от временния щаб в местния съд.

Разположи пет от тях по периметъра на крайморския парк, на неколкостотин ярда един от друг. Задачата им беше да наблюдават широкия булевард, разделящ парка от деловия квартал, където имаше много мотели, но също и ресторанти, млечни барове, магазини за подаръци и други предприятия за търговия на дребно. Разбира се, всичките магазинчета имаха телефони, дори и някои от мотелите имаха в салоните на рецепцията; използвайки който и да е от тях, адвокатът можеше да предупреди Травис и Нора Корнъл. В този час на съботната вечер някои бяха затворени, но други — и всичките ресторанти — работеха. Не биваше да позволят на Дилуърт да пресече улицата.

Морският вятър беше неприятен, а ставаше и все по-студен. Мъжете стояха с ръце в саката и приведени глави, трепереха.

Палмовите клони шумяха от резките пристъпи на вятъра.

Птиците, гнездящи в тях, изпискваха от страх, после пак замлъкваха.

Лем прати друг агент в югозападния ъгъл на парка, пред края на вълнолома, разделящ плажа от пристанището отвъд него. Той трябваше да не допусне завръщането на Дилуърт към вълнолома и проникването му в района на пристанището, откъдето можеше да се добере до телефонни автомати в друга част на града.

Седми човек бе разпределен в северозападния ъгъл на парка, досами линията на прибоя, за да препречи пътя на Дилуърт на север, към частните плажове и скъпи жилищни райони, където бе възможно да убеди някого и да получи позволение за използване на неподслушван телефон.

Само Лем, Клиф и Ханк останаха да претърсват парка и съседния плаж в търсене на адвоката. Той знаеше, че тези мъже няма да му стигнат, но десетимата — плюс Олбие и Джоунз в телефонната компания — бяха всички, с които разполагаше в този град. А не виждаше смисъл да вика подкрепления от поделението в Лос Анджелиз; докато те пристигнат, Дилуърт или ще бъде намерен и спрян, или вече ще е успял да се обади на Корнълови.

Откритото купе на всъдеходния джип беше разделено на две от подвижна преграда. Отпред имаше две удобни седалки, а отзад — четирифутово пространство за багаж, в което можеха да се поместят още пътници или значително количество багаж.

Гарисън беше притиснат по корем върху пода на задната част, скрит под едно одеяло. На предните седалки седяха две момчета, а още двама се разположиха в багажното пространство върху Гарисън полулегнали, като че ли просто стояха върху купчина одеяла. Опитваха се да не му тежат много, но въпреки това Гарисън се чувстваше почти смачкан.

Двигателят бръмчеше като гнездо разярени оси: силно и пронизително жужене. Гарисън съвсем оглуша с дясното ухо, защото то беше долепено върху пода на багажника, който предаваше и усилваше всички вибрации.

За щастие, по мекия пясък на плажа се пътуваше сравнително гладко.

Машината престана да се ускорява, забави, а шумът на двигателя намаля съвсем.

— Гадост — прошепна едното момче на Гарисън, — пред нас има някакъв с прожектор и ни маха да спрем.

Спряха с лек тласък и през тихото боботене на двигателя Гарисън чу мъжки глас:

— Накъде така, момчета?

— Нагоре по плажа.

— Нагоре е частна собственост. Имате ли нещо точно там?

— Точно там живеем — отговори шофьорът, Томи.

— Наистина ли?

— Не ви ли приличаме на хайка разглезени богаташки деца? — обади се единият, правейки се на остроумен.

— А какво сте правили досега? — попита мъжът подозрително.

— Рали по плажа, повисяхме малко. Но стана много студено.

— Момчета, вие да не сте пили нещо?

„Ама че тъпак“, помисли Гарисън, слушайки разпитващия. „Ти разговаряш с тийнейджъри, бедни същества, чиито хормонални разстройства са ги опълчили срещу всяка възможна власт и авторитет поне за още две години. А аз съм им симпатичен, защото се крия от ченгетата и те ще бъдат на моя страна без изобщо да знаят какво съм направил. Ако желаеш тяхното съдействие, никога няма да го получиш с рогата напред.“

— Да пием? По дяволите, не — обади се друго момче. — Ако искате, проверете в хладилната чанта отзад. Няма друго освен лимонада.

Гарисън, който беше прилепен до сандъчето с лед, се молеше на Бога мъжът да не приближава задната част на джипа и да не я оглежда. Погледнеше ли от толкова близо, почти сигурно щеше да забележи, че в одеялото, върху което седяха момчетата, има нещо с неясна, но почти човешка форма.

— Лимонада, а? А каква бира имаше там преди да я изпиете всичката?

— Ей, приятел — каза Томи, — защо се заяждаш с нас? Ченге ли си, или що?

— Да, всъщност съм.

— А къде ти е униформата? — попита едно от момчетата.

— Скрита е. Слушайте, деца, имам доброто желание да ви пусна, без да ви проверявам дъха за алкохол или нещо друго. Но трябва да знам — видяхте ли по плажа тази вечер възрастен белокос човек?

— Кой ти гледа стари хора? — каза едно момче. — Жени търсим ние.

— Непременно щяхте да запомните тоя старец, ако го бяхте видели. По всяка вероятност е бил по плувки.

— Тази вечер? — учуди се престорено Томи. — Вече е почти декември, господине. Усещате ли този вятър?

— Може да е облякъл и още нещо.

— Не сме го виждали — отвърна Томи. — Нямаше стар човек с бяла коса. Момчета, вие да сте видели нещо такова?

Другите трима потвърдиха, че не са виждали никакъв стар пръдльо, отговарящ на описанието, след което им разрешиха да продължат с джипа на север от обществения плаж, към скъпия квартал с къщи до морето и частни плажчета.

След като заобиколиха един нисък хълм и излязоха извън полезрението на мъжа, който ги спря, те свалиха одеялото от Гарисън и той се поизправи, доста облекчен.

Томи остави другите трима пред къщите им и взе Гарисън със себе си, защото родителите му бяха излезли тази вечер. Живееше в къща, наподобяваща кораб с многобройни палуби, захвърлен от вълните върху отвесна скала, с подчертано ъглести форми и целия от стъкло.

Когато влезе във фоайето след Томи, Гарисън зърна себе си в огледалото. Нищо не беше останало от достолепния среброкос юрист, добре познат на всички в градските съдилища. Косата му беше мръсна, мокра и сплъстена. По лицето си имаше кални петна, по кожата му бяха полепнали пясък, късчета трева и нишки от водорасли, заплетени в сивите косми на гърдите. Ухили се доволно на образа си.

— Телефон има ей тук — обади се Томи от кабинета.

След като приготвиха вечерята, ядоха, почистиха и се потревожиха за това, че Айнщайн е загубил апетит, Нора и Травис съвсем забравиха да се обадят на Гарисън Дилуърт и да му благодарят за старанието, с което бе опаковал и изпратил нейните картини. Седяха пред камината, когато тя си спомни.

При досегашните си обаждания на Гарисън винаги използваха телефонни автомати в Кармъл. Но се оказа, че това е само ненужна предпазливост. А точно тази вечер никой от двамата не беше в настроение да се качи в колата и да потегли към града.

— Можем да почакаме до утре и да му позвъним от Кармъл — каза Травис.

— И от тук е безопасно — отвърна Нора. — Ако са разбрали връзката между тебе и Гарисън, той би се обадил да ни предупреди.

— Може и да не знае, че са открили връзката — настояваше Травис. — Възможно е да не знае и че го наблюдават.

— Гарисън би разбрал — не отстъпваше Нора.

Травис кимна.

— Да, сигурен съм в това.

— Значи няма нищо страшно, ако му се обадим.

Оставаше й още малко да вдигне слушалката, когато телефонът звънна.

Чу се гласът на телефонистката:

— Обаждане за ваша сметка от господин Гарисън Дилуърт, Санта Барбара. Ще поемете ли разходите?

Няколко минути преди десет, след старателно, но неуспешно претърсване на плажа и парка, Лем трябваше с нежелание да признае, че Гарисън Дилуърт е успял някак да му се изплъзне. Върна своите хора обратно в съда и пристанището.

Двамата с Клиф също тръгнаха с колата към спортната яхта в пристанището, от която водеха следенето на Ди луърт. Свързаха се с катера на Бреговата охрана, следващ „Дивна Красота“ и разбраха, че дамата на адвоката е завила обратно малко преди Вентура и сега се движи на север покрай брега, в посока към Санта Барбара.

Тя влезе в пристанището в десет и трийсет и шест.

Лем и Клиф зъзнеха от влажния вятър до празното място на кея, принадлежащо на Гарисън, и гледаха как неговата приятелка гладко и точно насочва яхтата към кея. Беше красива, добре поддържана лодка.

Дамата имаше достатъчно нахалство, за да им извика:

— Не стойте така със скръстени ръце! Хванете въжетата и ми помогнете да я вържа!

Подчиниха се, най-вече защото нямаха търпение да поговорят с нея, а не можеха да го направят преди да вържат добре „Дивна Красота“.

След като приключиха с помощта, веднага прекрачиха малката вратичка на кърмата. Клиф беше обут във високи спортни обувки — част от лъжливия яхтсменски вид, но Лем носеше обикновени обувки, с които не се чувстваше никак сигурен върху мократа палуба, особено при лекото люлеене на лодката.

Още преди да успеят да кажат каквото и да е на жената, чуха зад себе си глас:

— Извинете ме, господа…

Лем се обърна и видя Гарисън Дилуърт в бледата светлина на кейовата лампа, точно когато се качваше на борда зад тях. Беше облечен с чужди дрехи. Панталоните му, пристегнати с колан, бяха твърде широки в кръста. Бяха и доста къси, защото се виждаха голите му глезени. Носеше огромна риза.

— … моля да ме извините, но трябва да облека собствени топли дрехи и да глътна чаша кафе…

Лем каза:

— Мамицата му.

— … и да разледя малко старите кокали.

След като ахна от учудване, Клиф Соумз се изсмя силно и насечено, после погледна Лем и каза:

— Съжалявам.

Стомахът на Лем се сви и вътре се обади парещата болка на нова язва. Той не трепна, нито се преви надве, дори не постави ръка върху корема си, по никакъв начин не показа, че му призлява, защото всеки подобен жест, направен от него, можеше да увеличи задоволството на Дилуърт. Лем просто погледна втренчено адвоката, после жената, и тръгна без да каже дума.

— Това проклето куче — каза Клиф, след като догони по кея крачещия бързо Лем, — наистина събужда у хората адска преданост.

По-късно, докато си лягаше в мотелското легло, защото беше твърде уморен да затваря щаба и да пътува до дома си в окръг Ориндж, Лем Джонсън се замисли върху думите на Клиф. Преданост. Адски голяма преданост.

Лем се чудеше дали някога е чувствал към някого подобна обвързаност и преданост, каквато Корнълови и Гарисън Дилуърт очевидно чувстваха към ретривъра. Въртеше се и се гърчеше в леглото, не можеше да спи и най-накрая реши, че няма смисъл да изключва нощната лампичка вътре в себе си, преди да почувства удовлетворението, че и той е способен на верността и предаността, които видя у Корнълови и техния адвокат.

Изправи се в тъмното и опря гръб в дъската на леглото.

Е, разбира се, той беше страшно предан на страната си, за която милееше и я обичаше. Предан беше и на Управлението. Но към друг човек? Добре. Карън. Неговата жена. Беше верен на Карън всякак — в сърцето, мислите и половите си жлези. Обичаше Карън. Дълбока обич почти от двайсет години.

— Да-а — прокънтя гласът му в празната мотелска стая в два часа сутринта, — да-а, щом си толкова предан на Карън, защо не си с нея сега?

Но не беше честен към себе си. Все пак сега имаше работа, много важна работа.

— Това е неприятното — промърмори той, — ти винаги — винаги — имаш някаква важна работа.

Не спеше в къщи повече от сто нощи в година — една на всеки три. А когато беше в къщи, повечето време бе разсеян — мислеше за последния случай. Преди време Карън искаше деца, но Лем забави създаването им — твърдеше, че не може да поеме отговорността за деца преди да е убеден, че кариерата му е сигурна.

— Сигурна? — каза си. — Човече, ти наследи парите на баща си. Започна живота си с повече от една стъпка пред повечето хора.

Ако беше предан на Карън както тези хора — на онзи помияр, то тази преданост би означавала, че нейните желания трябва да стоят пред всичко останало. Щом Карън иска семейство, значи трябва да се погрижи за семейството преди кариерата. Така, нали? Поне трябваше да направи компромис и да си родят деца, докато бяха в началото на трийсетте си години. Между двайсет и трийсет можеше да се посвети на кариерата, а след това — на отглеждането на деца. А вече беше на четиридесет и пет, почти четиридесет и шест, Карън — на четиридесет и три, и времето за деца вече бе отминало.

Лем почувства страшна самота.

Стана от леглото, отиде до банята, както беше по шорти, включи лампата и се вгледа напрегнато в огледалото. Очите му бяха зачервени от кръв и подути. Покрай този случай беше загубил толкова тегло, че лицето му започваше да изглежда почти без плът.

Отново го обхванаха стомашните конвулсии, той се преви на две, като се държеше с две ръце за мивката, а главата му висеше вътре. Тази болка започна да го спохожда последния месец, но състоянието му се влошаваше с изумителна бързина. Болката не го отпусна дълго време.

Когато отново застана срещу своето отражение в огледалото, си каза:

— Ти дори не си верен на самия себе си, глупако. Убиваш се, работиш до смърт и не можеш да спреш. Нито верен на Карън, нито на себе си. Всъщност не си верен на страната си и на Управлението, ако трябва да се изразиш точно. По дяволите, единственото нещо, на което си всецяло и неотклонно предан, е налудничавият възглед на татко ти за живота като ходене по опънато въже.

Налудничав.

Тая дума сякаш отекваше в банята дълго след като я изрече. Той обичаше и уважаваше баща си, никога не беше казвал нищо против него. И все пак днес призна на Клиф, че баща му е бил „невъзможен“. А сега — налудничав възглед. Той още обичаше баща си и винаги щеше да изпитва същите чувства към него.

Но започваше да се замисля дали един син може да обича баща си и в същото време изцяло да отхвърля неговите поучения.

Преди година, преди месец, даже преди няколко дни той беше убеден, че е невъзможно да се придържа неотклонно към тази любов и в същото време да следва свои, различни, виждания за живота. Но, за Бога, сега не само изглеждаше възможно, но и твърде важно, да отдели обичта към баща си от сляпото следване на неговия „работохолизъм“ „Какво става с мене?“, зачуди се той. Свобода? Свобода най-накрая, на четиридесет и пет? Поглеждайки настрани в огледалото, добави на глас: — Почти четиридесет и шест.

1

В неделя Травис отбеляза, че Айнщайн все още има апетит по-слаб от обичайния, но в понеделник, 29 ноември, ретривърът изглеждаше наред. В понеделник и вторник Айнщайн изяде всичко до троха и започна да чете нови книги. Кихна само един път и не кашля нито веднъж. Пиеше повече вода от преди, но не прекалени количества. Е, прекарваше повече време край камината, притичваше из къщата по-бавничко… но нали вече зимата бързо се спускаше над тях, а поведението на животните се променя през различните сезони.

От една книжарница в Кармъл Нора купи „Домашен ветеринарен наръчник за собственика на куче“. Прекара в четене няколко часа на кухненската маса, търсейки какво точно могат да означават симптомите на Айнщайн. Откри, че слабата подвижност, частичната загуба на апетит, кихането, кашлянето и необичайната жажда се появяват при стотици заболявания — или пък не означават нищо особено.

— Почти единственото, което не е възможно при тези признаци, е настинката — каза тя. — Кучешките настинки не приличат на нашите.

Когато купи книгата, симптомите на Айнщайн вече бяха толкова отслабнали, че тя го сметна за съвсем здрав.

В килерчето до кухнята Айнщайн използва буквите на „Скрабъл“, за да им каже: ЗДРАВ КАТО БИК.

Травис спря до кучето, погали го и каза:

— Разбира се, ти трябва да си знаеш най-добре.

ЗАЩО СЕ КАЗВА ЗДРАВ КАТО БИК?

Докато връщаше буквите в пластмасовите тръбички, Травис опита да обясни:

— Ами, защото значи, че не се разболяваш.

БИКОВЕТЕ НЕ СЕ ЛИ РАЗБОЛЯВАТ?

Травис се замисли за метафората — „здрав като бик“ — и разбра, че не е съвсем сигурен защо тя значи точно това. Помоли за помощ Нора, която дойде до вратата на килера, но и тя не можа да обясни ясно фразата.

Ретривърът извади с лапа още букви и ги размести с носа си, докато се получи въпросът:

ЗАЩО СЕ КАЗВА СТАБИЛЕН КАТО ДОЛАР?

Нора се наведе до него и започна да му обяснява:

— Това е по-лесно. Щатският долар е бил някога най-непоклатимата и стабилна валута в света. Предполагам, че още е. В продължение на десетки години доларът не е преминал през никакви катастрофални инфлации като някои други валути и няма основание да губим вярата си в него, затова хората казват: „Стабилен съм като долар“. Разбира се, доларът вече не е това, което е бил някога и фразата вече не е толкова подходяща, но все още я използваме.

ЗАЩО ОЩЕ Я ИЗПОЛЗВАТЕ?

— Защото… сме я използвали винаги — вдигна рамене Нора.

А ЗДРАВ КАТО КОН? КОНЕТЕ СЪЩО НИКОГА БОЛНИ?

Като събираше пуловете и ги връщаше по тръбичките, Травис каза:

— Не, всъщност конете са доста деликатни животни въпреки размера си. И съвсем лесно се разболяват.

Айнщайн премести своя изпълнен с очакване поглед от Травис към Нора.

Тя се опита да обясни:

— Вероятно казваме, че сме здрави като коне, защото конете изглеждат силни и като че ли никога не могат да се разболеят, въпреки че непрекъснато се разболяват.

— Трябва да се примириш с това — каза Травис на кучето. — Ние, хората, все говорим неща, които нямат никакъв смисъл.

Натискайки с крак педала за вадене на букви, ретривърът им написа: ВИЕ СТЕ СТРАННИ СЪЩЕСТВА.

Травис погледна Нора и двамата се засмяха.

Под ВИЕ СТЕ СТРАННИ СЪЩЕСТВА ретривърът продължи: НО ВСЕ ПАК МИ ХАРЕСВАТЕ.

Изглеждаше, че любопитството на Айнщайн и неговото чувство за хумор най-вече подсказват, че дори и да е бил леко болен, вече се е оправил.

Това беше във вторник.

В сряда, първи декември, Нора рисуваше в своето ателие на втория етаж, а Травис посвети деня на проверки в системата за охрана и редовното техническо поддържане на оръжията.

Във всяка стая, някъде из мебелите, зад завеса или в шкафче, имаше внимателно прикрито, но винаги леснодостъпно огнестрелно оръжие. Притежаваха два големи автоматични пистолета „Мозбърг“, четири Магнума боен модел 19 „Смит и Уесън“, заредени с пълнители „357“, два пистолета калибър 38, с които пътуваха в пикапа и Тойотата, карабина „Узи“ и два пистолета „Узи“. Имаха право да се сдобият с този арсенал законно, от местен оръжеен магазин, само след покупка на къща и установено местожителство в окръга, но Травис не пожела да чака толкова дълго. Искаше да има оръжие още първата вечер, която прекараха в новата къща; затова той и Нора се свързаха с Ван Дайн в Сан Франсиско, чрез него откриха нелегален продавач на оръжие и така получиха всичко, от което имаха нужда. Освен това, не бе възможно да купят допълнителни комплекти с приспособления за оръжията „Узи“ от законно упълномощен търговец. Но намериха три такива комплекта на нелегалния пазар в Сан Франсиско и сега карабината и двата пистолета „Узи“ бяха напълно автоматични.

Травис обикаляше от стая в стая, проверяваше дали оръжията са правилно скрити, дали пълнителите им са заредени до края, почистваше ги от прах и, ако бе нужно, ги смазваше. Знаеше добре, че не е възможно да има пропуск, но от ежеседмичните проверки се чувстваше по-сигурен. Не бе носил униформа от много години, но старата военна подготовка и навици още живееха в него и при нужда се връщаше към тях много по-лесно, отколкото очакваше.

Двамата с Айнщайн в компанията на един „Мозбърг“ обикаляха къщата и отвън, спирайки пред всеки от малките инфрачервени сензори, скрити на възможно най-незабележими места — под прикритието на камъни или храсти, в тревата под стеблата на няколко дървета, по ъглите на къщата и до стария гниещ боров пън в края на черния път. Той купи компонентите на тази охранителна система на свободния пазар, от един търговец на електроника в Сан Франсиско. За технологията й не можеше да се каже, че е последна дума в тази област, тя беше доста остаряла, но той избра точно тази система, защото я познаваше добре още от „Делта Форс“ и за неговите цели тя беше достатъчно добра. Кабелите на сензорите минаваха под земята и стигаха до алармената кутия в едно от кухненските шкафчета. Когато системата беше включена нощем, нищо по-едро от миеща мечка не можеше да доближи къщата на повече от трийсет фута или да влезе в обора до гората, без да пресече лъчите на системата. Но нямаше да се включат никакви звънци или да завият сирени, защото това можеше да предупреди Чуждия, че е по-добре временно да се оттегли. А те не искаха да го прогонят — искаха да го убият. Затова, откриеше ли системата нечие присъствие, във всички стаи се включваха радиоапарати-будилници, нагласени тъй, че да свирят съвсем тихо — колкото да предупредят Травис и Нора без да изплашат нашественика.

И днес, както обикновено, всички сензори бяха на място, не беше нужно да се прави нищо друго, освен леко забърсване на тънкия слой прах върху лещите.

— Крепостният ров е в добро състояние, господарю — каза Травис.

Айнщайн бафна одобрително.

В ръждивочервения гараж-обор Травис и Айнщайн провериха съоръжението, което, надяваха се, трябваше да изненада неприятно Чуждия.

В северозападния ъгъл на мрачното помещение, вляво от голямата врата на колела, върху един рафт на стената беше прикрепен резервоар от пресована стомана. В диагонално противоположния югоизточен ъгъл в задната част на постройката, зад пикапа и колата, върху друг рафт бе поставен същият резервоар. Приличаха на големите газови бутилки за пропан, на които хората готвят в летните си къщи, но не съдържаха пропан. Бяха пълни с азотен окис, неправилно наричан понякога „смешен газ“.

Въодушевяваше и караше човек да се засмее, но при второто смехът не можеше да излезе от устните, защото засегнатият падаше на земята в несвяст. Зъболекари и хирурзи често използваха азотен окис като обезболяващо средство. Травис го купи от санитарен магазин в Сан Франсиско.

След като включи лампите в обора, Травис погледна манометрите на двата резервоара. Пълно налягане.

Освен голямата врата на колела в предната част, гаражът имаше и една по-малка, с размери за човек, отзад. Вътре можеше да се влезе само от тези две врати. Травис бе обковал с дъски двете прозорчета на покрива. Нощем, когато алармената система беше включена, оставяха отворена малката задна врата с надеждата, че Чуждият би използвал обора като прикритие за оглеждане на къщата и така би влязъл в капана. Щом отвореше и се промъкнеше вътре, веднага щеше да се задейства механизъм, затварящ със сила и заключващ вратата зад него. А голямата порта отпред, предварително заключена, нямаше да позволи бягство в тази посока.

Едновременно с пружината на капана големите резервоари с азотен окис трябваше да освободят цялото си съдържание за по-малко от минута, защото Травис ги бе снабдил с клапани за аварийно изпускане, свързани с алармената система. Беше запушил и всичките цепнатини в стените, изолирайки най-старателно помещението, за да е сигурен, че газът ще остане вътре докато една от вратите бъде отключена отвън и разтворена, за да се разсее азотният окис.

Не бе възможно Чуждият да се скрие и в пикапа или Тойотата, защото щяха също да са заключени. Газът трябваше да проникне във всяко ъгълче. Съществото щеше да припадне за по-малко от минута. Отначало Травис обмисляше използването на някой отровен газ, който вероятно можеше да намери на черния пазар, но реши да не стига чак дотам, защото тогава и най-малката грешка би застрашила твърде много него, Нора и Айнщайн.

След освобождаването на газа, докато Чуждият бе в безсъзнание, Травис можеше просто да отвори една от вратите, да влезе вътре с карабината „Узи“ и да убие звяра там, където лежи проснат. А в най-лошия случай, даже ако времето за проветряване на помещението позволеше на Чуждия да дойде на себе си, той щеше да е доста замаян и с достатъчно бавни реакции, за да го прати веднага по дяволите.

След като се убедиха, че всичко в обора е както трябва, Травис и Айнщайн се върнаха в двора зад къщата. Декемврийският ден беше хладен, но нямаше вятър. Гората около техния имот беше свръхестествено тиха и застинала. Дърветата стърчаха неподвижни под сниженото небе, покрито с оловносиви облаци.

Травис попита:

— Чуждият все още ли се приближава?

Айнщайн каза „Да“ с бързо махване на опашката.

— Близо ли е?

Айнщайн подуши кристалночистия зимен въздух. После притича през двора до гората от северната страна, подуши отново, вдигна глава и се вгледа напрегнато към дърветата. След това повтори целия ритуал в южния край на имота.

Травис имаше чувството, че Айнщайн в действителност не използва очите, ушите и носа си в търсенето на Чуждия. Той успяваше да долови присъствието му по начин, съвсем различен от душенето и слухтенето, с които би проследил пума или катерица. Травис долавяше необяснимото шесто чувство, което кучето използва — нещо с психично или поне полупсихично естество. А това, че ретривърът външно използува обичайните си сетива, бе може би само спусъкът, който активира тези психични способности — или просто навик.

Накрая Айнщайн се върна при него и нададе необикновен вой.

— Близо ли е? — повтори Травис.

Айнщайн пак подуши въздуха и погледна към заобикалящата ги смрачена гора, сякаш не можеше да реши какъв е отговорът.

— Айнщайн? Нещо не е наред ли?

Ретривърът излая веднъж неуверено: Не.

— Чуждият приближава ли се?

Колебание, последвано от отговор: Не.

— Сигурен ли си?

Да.

— Наистина сигурен?

Да.

Вече пред къщата, докато Травис отваряше вратата, Айнщайн се извърна встрани, притича през задната веранда, застана над дървените стъпала и за последен път огледа двора и мирната, сенчеста, беззвучна гора. След това, леко потрепервайки, последва Травис в къщата.

Докато проверяваха отбранителните съоръжения следобед, Айнщайн беше по-гальовен от обикновено, търкаше се продължително в краката на Травис, опираше муцуна в него, опитваше какви ли не начини да бъде гален, потупван, чесан. И вечерта, докато гледаха телевизия и после играха „Скрабъл“ за трима на пода във всекидневната, кучето продължи да настоява за внимание. Непрекъснато поставяше глава в скута на Нора, след това — и на Травис. Изглеждаше сякаш не би му омръзнало да бъде гален или да го чешат нежно зад ушите чак до следващото лято.

От деня на първата им среща в подножията на Санта Ана, Айнщайн изживя много пристъпи на чисто кучешко поведение, когато беше трудно да се повярва, че по свой собствен начин той е интелигентен колкото човек. И тази вечер беше в подобно настроение. Въпреки своята остроумна игра на „Скрабъл“, въпреки резултата, който отстъпваше само на Нориния и дяволското удоволствие да съчинява думи с лек намек за нейната все още незабележима бременност — тази вечер той беше куче повече от всичко друго.

Нора и Травис решиха да приключат вечерта с кратко, леко четиво — криминални разкази, — но Айнщайн не искаше от тях да си правят труда и поставят книга в неговата машина за обръщане на страници. Вместо това легна на пода пред креслото на Нора и моментално заспа.

— Още ми изглежда малко отнесен — каза тя на Травис.

— Но все пак изяде цялата си вечеря. А и денят ни не беше лесен.

Докато спеше, дишаше нормално и Травис не се тревожеше за това. Всъщност започваше повече от преди да вярва в доброто семейно бъдеще. Инспекцията на електронните укрепления поднови неговата увереност в подготовката им и се надяваше, че ще се справят с Чуждия, когато той пристигне. А благодарение на смелостта и всеотдайността, с която Гарисън Дилуърт прие тяхната кауза, опитите на правителството да се добере до тях бяха осуетени, може би завинаги. Нора отново започна да рисува с голямо старание, а Травис бе решил пак да използува своята правоспособност за дилър на недвижими имоти под името Самюъл Хиат, да започне работа след като веднъж завинаги се справят с Чуждия. И дори ако Айнщайн все още беше малко отпуснат… е, все пак вече бе малко по-енергичен, отколкото напоследък, и сигурно до ден, най-много два, отново щеше да заприлича на себе си.

Тази нощ Травис спа без да сънува.

Сутринта стана по-рано от Нора. Когато взе душ и се облече, тя също беше станала. По пътя към банята го целуна, захапа устната му и с полузаспал глас измърмори няколко любовни клетви. Очите й бяха сънливи, косата — разрошена, дъхът й — леко кисел, но той би я хвърлил веднага обратно в леглото, ако не бе казала:

— Опитай ме следобед, Ромео. Точно сега единствената страст в моето сърце са двете яйца, пушеното, препечената филийка и кафето.

Той слезе по стълбите до всекидневната и оттам започна да отваря щорите за да влезе утринната светлина. Небето отново беше ниско и сиво като вчера и той нямаше да се изненада, ако до привечер започнеше да вали.

В кухнята забеляза, че вратата на килера е отворена, а лампата вътре свети. Погледна вътре за Айнщайн, но единствената следа от кучето бяха думите, изписани в някой час на нощта.

БИКЪТ Е ЗЛЕ. НИКАКЪВ ДОКТОР. МОЛЯ ВИ. НЕ ИСКАМ ПАК В ЛАБОРАТОРИЯ. СТРАХ. СТРАХ.

Мамка му. Господи.

Травис излезе от килерчето и се провикна:

— Айнщайн!

Никакъв лай. Никакво потупване на лапи.

Щорите още покриваха кухненските прозорци, а светлината от лампата не можеше да освети по-голямата част на стаята. Травис бързо включи осветлението.

Айнщайн не беше там.

Изтича до кабинета. И там го нямаше.

Сърцето на Травис биеше почти болезнено, когато хукна по стълбите, вземайки по две наведнъж, погледна в третата спалня, наречена за бъдеща детска стая, после в стаята, която Нора използваше за ателие, но Айнщайн го нямаше никъде, не беше и в голямата спалня, не и под леглото, където, в отчаянието си, Травис също погледна, и за момент той не можеше да разбере къде, по дяволите, се е скрило кучето, стоеше прав и чуваше как Нора пее под душа — тя изобщо не знаеше какво става — после тръгна към банята да й каже, че става нещо лошо, ужасно лошо, и точно тогава се сети за банята на долния етаж, излезе тичешком от спалнята, после по коридора, надолу по стълбите със скорост, от която почти загуби равновесие, почти падна, нахлу в банята на първия етаж, между кухнята и кабинета, и видя това, от което най-много се страхуваше.

В банята вонеше. Кучето, винаги много съобразително за тези неща, беше повърнало в тоалетната чиния, но не бе имало силата — или може би ясното съзнание — да пусне водата. Айнщайн лежеше настрани върху пода. Травис коленичи до него. Айнщайн още не беше умрял, не беше мъртъв, защото дишаше; поемаше и изпускаше въздуха със стържещ звук. Когато Травис му заговори, той се опита да вдигне глава, но не му стигна сила да я помръдне.

Неговите очи. Господи Исусе, очите му.

Съвсем нежно Травис повдигна главата на ретривъра и видя, че чудно изразителните му кафяви очи са придобили млечнобял оттенък. От тях се стичаше жълтеникав секрет, съсирен по златистата козина. И в ноздрите на Айнщайн гъргореше подобна жълтеникава течност.

Като постави ръка върху шията на ретривъра, Травис усети усилен и неравномерен сърдечен ритъм.

— Не — каза той. — О, не, не. Тая няма да я бъде, момче. Няма да позволя да стане такова нещо.

Отпусна леко главата на ретривъра върху пода, изправи се, тръгна към вратата — и в този момент Айнщайн едва чуто изхленчи, сякаш искаше да каже, че не иска да остава сам.

— Веднага се връщам, веднага — обеща Травис. Само се дръж, момче. Връщам се веднага.

Изтича към стълбите и ги изкачи с няколко крачки. Сърцето му биеше с такава страхотна сила, като че ли всеки момент щеше да изскочи навън. Дишаше силно и бързо.

Нора беше в голямата спалня, точно излязла от душа, гола и още съвсем мокра.

Травис изрече уплашено на един дъх:

— Обличай се бързо, непременно веднага трябва да отидем при ветеринар, за Бога бързай.

Тя остана изумена.

— Какво се е случило?

— Айнщайн! По-бързо! Мисля, че умира.

Той сграбчи едно одеяло от леглото, остави Нора да се облича и се втурна обратно към банята. Накъсаното дишане на ретривъра сякаш се беше влошило само за минута, докато Травис го нямаше. Сгъна одеялото на две, после — на четири и внимателно постави кучето отгоре.

Докато го вдигаше, Айнщайн издаде звук като от болка.

Травис каза:

— Спокойно, спокойно. Ще се оправиш.

Нора се появи на вратата, закопчавайки мократа си блуза — не бе смогнала да се избърше добре преди обличането. Косата й също беше влажна и несресана.

Гласът й се задави от тревога, когато каза:

— О, рошава муцуно, не, не.

Искаше да се наведе и докосне ретривъра, но нямаха време за губене. Травис каза:

— Докарай пикапа до входа.

Докато Нора тичаше към обора, Травис зави старателно одеялото около кучето така, че навън се подаваха само главата, опашката и задните лапи на ретривъра. Опитвайки неуспешно да не предизвика още едно скимтене от болка, Травис вдигна кучето на ръце и го понесе вън от банята, мина през кухнята и излезе от къщата, като успя да затвори вратата след себе си, но я остави отключена — точно сега изобщо не можеше да мисли за сигурността.

Въздухът беше студен. Времето не бе меко като вчера. Клоните на вечнозелената растителност потрепваха и се люлееха и в това махане на наежените им иглички имаше нещо зловещо. Оголелите широколистни дървета се издигаха като черни, костеливи ръце към навъсеното небе.

От обора се чу как Нора пали пикапа. Моторът изръмжа.

Травис слезе бавно по стъпалата на верандата и застана до алеята, като пристъпваше, сякаш носи с две ръце голям сандък с чуплив порцелан от древен Китай. От поривистия вятър косата му се изправи съвсем, висящите ъгли на одеялото се развяха, а козината по главата на Айнщайн се разроши — като че ли вятърът беше съзнателно злонамерен и искаше да откъсне кучето от неговата прегръдка.

Нора зави с пикапа и спря точно пред Травис. Тя щеше да кара.

Истина е това, че понякога, в моменти на особени премеждия, при тежки емоционални преживявания, жените по-често от мъжете успяват да преглътнат хапа и да действат разумно. Седнал на мястото за пътника, люлеещ увитото в одеяла куче с ръце, Травис не бе в състояние да шофира. Тресеше се силно и изведнъж разбра, че от секундата, в която намери Айнщайн на пода в банята, е плакал. Беше преминал през тежка военна служба и никога не бе изпитвал панически и парализиращ страх при опасните операции на „Делта Форс“, но сега не издържа — та това беше Айнщайн, неговото собствено дете. Ако сега трябваше да шофира, сигурно щеше да се блъсне в първото дърво или да влезе в канавката. В очите на Нора също имаше сълзи, но тя не им се покори. Стисна здраво зъби и подкара колата като че ли бе тренирала изпълнение на каскадьорски трикове за киното. В края на черния път завиха надясно и тръгнаха на север по лъкатушещата магистрала край Тихоокеанския бряг към Кармъл, където сигурно трябваше да има поне един ветеринарен лекар.

Докато пътуваха, Травис говореше на Айнщайн, опитваше се да го успокои и насърчи.

— Всичко ще бъде наред, съвсем наред, нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, ще се оправиш, ще станеш съвсем като нов.

Айнщайн заскимтя и за момент със сетни сили опита да излезе от ръцете на Травис, но той знаеше защо се тревожи кучето. Страхуваше се, че ветеринарят ще забележи татуировката на ухото му, ще знае какво означава тя и ще го прати обратно в Банодайн.

— Не се тревожи за това, рошава муцуно. Никой не може да те отдели от нас. За Бога, не могат. Първо трябва да минат през мене, но не ще могат да го направят, невъзможно е.

— Невъзможно е — съгласи се Нора със сериозен глас. Но в одеялото, сгушен пред гърдите на Травис, Айнщайн продължаваше да трепери силно.

Пред очите на Травис изплуваха пуловете-букви върху пода на килерчето: БИКЪТ Е ЗЛЕ… СТРАХ… СТРАХ.

— Не се страхувай — помоли той кучето. — Не се страхувай. Няма основание за страх.

Въпреки искрените и окуражаващи думи, Айнщайн трепереше и се страхуваше — Травис също изпитваше страх.

2

Спряха в един сервиз от веригата „Арко“ точно преди Кармъл, Нора откри адреса на ветеринарния лекар в телефонния указател и се обади по телефона за да е сигурна, че той ще бъде в къщи. Кабинетът на доктор Джеймз Кийн се намираше на „Долорес Авеню“ в южния край на града. Пристигнаха там няколко минути преди девет часа.

Нора очакваше да види обичайната стерилна ветеринарна клиника и остана изненадана, кабинетът на доктор Кийн е в неговия дом, старомодна двуетажна къща в английски селски стил, изградена от камъни, покрита с мазилка, която не скриваше откритите греди, и покрив с извити стрехи.

Докато крачеха бързо по настланата с трошен чакъл алея с Айнщайн на ръце, доктор Кийн услужливо отвори вратата още преди да стигнат, сякаш досега бе чакал точно тях. Една стрелка сочеше, че входът на хирургията е зад къщата, но ветеринарят ги въведе през главната врата. Той беше висок мъж с тъжно лице, бледожълта кожа и навяващи скръб очи, но имаше топла усмивка и елегантни маниери.

Затваряйки вратата, доктор Кийн им каза:

— Донесете го насам, моля.

Поведе ги с бърза крачка по коридор с дъбов паркет, покрит от дълъг и тесен персийски килим. Отляво, зад малко преддверие, беше приятно мебелираната всекидневна, която изглежда наистина бе обитавана всеки ден, с поставки за крака пред креслата, лампи за четене, етажерки, пълни с книги, плетени кувертюри, сгънати прилежно и поставени върху облегалките на няколко стола за студените вечери. Точно до входа стоеше куче — черен лабрадор. То ги изгледа сериозно, сякаш разбираше колко тежко е състоянието на Айнщайн, и не тръгна подир тях.

В задната част на просторната къща ветеринарят ги преведе през една врата вляво от коридора към чистия хирургичен кабинет, където всичко беше бяло. По стените бяха наредени шкафчета от емайлирана в бяло и неръждаема стомана със стъклени вратички, зад които стояха множество малки бутилки, пълни с течности, серуми, таблетки, капсули и всевъзможни прахообразни съставки, нужни за приготвянето на по-редки лекарства.

Травис нежно постави Айнщайн върху масата за прегледи и сне одеялото от него.

Нора усети, че и двамата с Травис изглеждат тъй разстроени, сякаш водят умиращо дете при лекар. Очите на Травис бяха зачервени и въпреки че в момента той не плачеше със сълзи, продължаваше непрекъснато да бърше носа си. А още когато паркира пикапа пред къщата и дръпна ръчната спирачка, Нора загуби контрол върху собствените си сълзи и вече не можеше да потиска плача си. Сега тя стоеше от другата страна на масата срещу доктор Кийн, прегърнала Травис с една ръка, и плачеше тихо.

Ветеринарят очевидно беше свикнал със силните емоционални изживявания на своите посетители, защото нито веднъж не погледна учудено към Нора или Травис и по никакъв начин не показа, че намира тяхната мъка и тревога за прекалени.

Доктор Кийн преслуша сърцето и дробовете на ретривъра със слушалка, опипа корема му и огледа течащите очи с офталмоскоп. При извършването на тези и още няколко процедури, Айнщайн остана неподвижен, парализиран. Единствените признаци, че кучето още се държи за живота, бяха тихото скимтене и накъсаното дишане.

„Не е толкова сериозно, колкото изглежда“ — каза си Нора, докато бършеше очи с хартиена кърпичка.

Доктор Кийн вдигна очи от кучето.

— Как му е името?

— Айнщайн — отговори Травис.

— Откога го имате?

— Само от няколко месеца.

— Правени ли са нужните ваксинации?

— Не — каза Травис. — По дяволите, не.

— Защо не ги направихте?

— Много е… сложно — отговори Травис. — Но имаше сериозни причини да не ги направим.

— Никоя причина не може да е достатъчно основание — в гласа на Кийн прозвуча неодобрение. — Няма документ, не са правени ваксинации. Съвсем безотговорно е да оставите кучето си без нужното разрешително и инжекции.

— Знам — нещастно промълви Травис. — Знам.

— Какво му е на Айнщайн? — попита Нора.

Тя си мислеше, надяваше се, молеше се: „Не е толкова сериозно, колкото изглежда.“

Галейки леко ретривъра, Кийн обясни:

— Болен е от куча чума.

Преместиха Айнщайн в един ъгъл на кабинета, където го оставиха да лежи върху дебел, пълен с дунапрен дюшек с размери за куче, който имаше и покривало от изкуствена материя с цип. За да го предпазят от движения — ако по някое време намереше сили за това — го привързаха с къса каишка за специална халка в стената.

Доктор Кийн му би една инжекция.

— Антибиотик — обясни той. — За чумата няма ефикасни антибиотици, но се предписват, за да предотвратят вторични бактериологични инфекции.

Той забоде и една игла в крачната вена на кучето и свърза тръбичката й с висящ съд, за да го предпази от обезводняване.

Когато ветеринарят се опита да постави намордник на Айнщайн, и Нора, и Травис възразиха силно.

— Не го правя, защото се страхувам, че ще хапе — обясни доктор Кийн. — За неговата собствена безопасност е, за да не дъвче иглата. Ако има сили за това, ще постъпи както постъпват всички кучета с раните си — ще започне да ближе и захапва източника на раздразнение.

— Не и това куче — каза Травис. — Това куче е различно — той се промъкна покрай Кийн и свали уреда, който притискаше челюстите на Айнщайн една към друга.

Ветеринарят се опита да възрази, но после помисли и се съгласи.

— Добре. Но засега. Така или иначе, все още е твърде слаб.

— Нора все още се опитваше да не приема ужасната истина.

— Но как е възможно да бъде толкова сериозно? Показваше само леки симптоми и дори те преминаха само за два дни.

— Половината кучета, заболели от чума, изобщо не показват никакви симптоми — обясни ветеринарят, докато връщаше шишенцето с антибиотици в едно от остъклените шкафчета и хвърли употребената спринцовка в кошче за отпадъци. — А други прекарват заболяването леко — симптомите им ту се появяват, ту изчезват през ден-два. Обаче някои, като Айнщайн, се разболяват тежко. Може да е бавно прогресираща болест, но може изведнъж леките признаци да се превърнат в… това. Но за нас има и добра страна.

Травис клечеше до Айнщайн, откъдето кучето можеше да го вижда без да вдига глава или завърта очи и така може би чувстваше грижата в погледа, любовта му. Когато чу, че Кийн споменава нещо за добра страна, Травис погледна назад с очакване.

— Добра страна? Какво имате предвид?

— Състоянието на кучето преди да се зарази от чума много често определя протичането на болестта. Заболяването е най-тежко при лошо гледани и слабо хранени животни. А аз виждам, че за Айнщайн сте се грижили добре.

Травис каза:

— Опитвахме се да го храним добре и да му осигурим много движение.

— Къпехме го и оправяхме външния му вид даже твърде често — добави Нора.

Доктор Кийн се усмихна и кимна одобрително.

— Значи има за какво да се хванем. Има истинска надежда.

Нора погледна Травис, но очите им се срещнаха само за миг преди той да сведе отново поглед към Айнщайн. Задаването на най-трудния въпрос остана нейна задача.

— Докторе, той ще се оправи, нали? Той няма — няма да умре, нали?

Очевидно Джеймз Кийн разбираше добре, че природно навъсеното му лице и тъжни очи, поне когато е спокоен, едва ли можеха да внушат някому особено доверие. Затова си беше изработил сърдечна усмивка, мека, но убедителна интонация и напомнящи на стар мъдрец маниери, които си бе наложил сам, но въпреки това изглеждаха съвсем естествени и помагаха за преодоляването на оная вечна тъга, вложена от Бог по неизвестна причина точно в неговите черти.

Той приближи Нора и постави двете си ръце върху нейните рамене.

— Мое момиче, вие обичате това куче като ваше дете, нали?

Тя прехапа устни и кимна.

— Тогава вярвайте. Вярвайте в Бог, който, казват, бдял и над малките птички, но имайте малко вяра и в мене. Вие може да не мислите така, но аз съм доста добър в своята работа и заслужавам вашето доверие.

— Аз вярвам, че сте добър — каза му тя.

Все още наведен край кучето, Травис попита настойчиво:

— Но какъв е шансът? Шансът да оживее? Кажете ни без заобикалки?

Като пусна Нора и се обърна към Травис, Кийн каза:

— Е, течението от очите и носа му не е съвсем гъсто. Може да стане много по-зле. Няма гнойни пришки по корема. Казвате, че е повръщал, но не сте видели диария?

— Не. Само повръщане — потвърди Травис.

— Температурата му е висока, но не и опасна. Имал ли е силно слюнкоотделяне?

— Не — отговори Нора.

— А пристъпи, в които да тресе глава и да дъвче въздуха, все едно, че има лош вкус в устата?

— Не — казаха Травис и Нора едновременно.

— Забелязали ли сте да тича в кръг или да пада на земята без причина? Виждали ли сте го да ляга странично и да рита силно, като че ли тича? Или безцелно лутане из стаята, блъскане в стените, подскачане и гърчове — нещо подобно?

— Не, не — отвърна Травис.

А Нора добави:

— Боже мой, можеше ли да му е толкова зле?

— Ако навлезе във втория стадий на чумата, да — каза Кийн. — Тогава се засяга и мозъкът. Нещо като епилептични припадъци. Енцефалит.

Ставайки на крака, Травис почти залитна. Затътри се бавно към Кийн, после спря, олюляваше се. Лицето му беше бледо. В очите му имаше ужасен страх.

— Засяга се и мозъкът? Ако се възстанови, ще има ли… мозъчно увреждане?

Сълзи и тежка хрема задавяха Нора. Помисли за възможността да е засегнат мозъкът на Айнщайн — интелигентен като човек, достатъчно умен за да си спомня, че някога е бил различен, да чувства, че нещо е завинаги изгубено и да знае, че вече ще живее в сивота и скука, че животът му вече не е като предишния, а някак е станал нищожен и непълноценен. Усети как от страх стомахът й се сви, зави й се свят и трябваше да се опре на масата за прегледи.

Кийн каза:

— Повечето кучета не оживяват от втория стадий на чумата. Но ако при него се получи така, разбира се, ще има и някакво мозъчно увреждане. Но не и такова, че да се наложи приспиване завинаги. Например може да си остане с доживотна хорея, която се изразява в несъзнателни резки движения и гърчове, нещо като паралич, и то най-често ограничено само в главата. Но и така може да бъде сравнително щастлив, да води безболезнено съществуване и да си остане семеен любимец.

Травис почти изкрещя на ветеринаря:

— По дяволите, дали ще си остане любимец или не. Изобщо не ме е грижа за телесните последствия на мозъчното увреждане. Какво ще стане с неговото съзнание?

— Е, ще разпознава господарите си — обясни докторът. — Ще разбира кои сте и ще продължи да ви обича. Това не е проблем. Може да спи доста. Може и да има периоди на апатия. Но почти сигурно е, че ще трябва да си стои само в къщи. Няма да забрави всичко, на което е научен…

Травис трепереше.

— Изобщо не ми пука дали ще опикае цялата къща, ако все още може да мисли!

— Да мисли? — възкликна доктор Кий, явно объркан. — А-а… какво точно искате да кажете? Все пак той е куче.

Досега ветеринарят приемаше мъката и тревогата в тяхното поведение като нормална реакция за притежателите на много болно домашно животно. Но сега вече започна да ги гледа по особен начин.

Отчасти защото трябваше да промени темата и разсее подозренията на лекаря, а и защото просто трябваше да знае отговора, Нора попита:

— Добре, но Айнщайн във втория стадий ли е?

Кийн каза:

— От това, което видях досега, той все още е в първия. А и след като вече започнахме лечението, ако не станем свидетели на някои от по-сериозните симптоми през следващите двайсет и четири часа, мисля, че ще имаме шанс да го задържим в първия стадий и да започнем връщането към нормално състояние.

— И в първия стадий няма мозъчни увреждания? — попита Травис с такава настойчивост, че Кийн отново сбърчи чело.

— Не. Не в първия стадий.

— И ако остане в първия стадий — каза Нора, — няма да умре?

Джеймз Кийн отговори с най-тихия глас и най-успокоителната си интонация:

— Вижте, има много голяма вероятност да преживее само първия стадий на чумата — и то без последици. Искам да разберете, че неговите шансове да се възстанови съвсем не са малки. Но в същото време не искам да ви внушавам нереални надежди. Това може да е жестоко. Даже ако заболяването не прескочи във втория стадий… Айнщайн може и да умре. Процентите вероятност са на страната на живота, но и смъртта е възможна.

Нора отново плачеше. Мислеше, че е овладяла новата си личност. Мислеше, че е готова да бъде силна. А сега плачеше. Приближи Айнщайн, седна на пода до него и постави ръка зад главата му — просто за да разбере, че и тя е тук.

Кийн започваше да проявява леко раздразнение — и пълно объркване — от тяхната бурна емоционална реакция на лошата новина. Когато заговори, в гласа му за първи път имаше твърдост:

— Чуйте, всичко, което можем да направим, е да му осигурим възможно най-добрите грижи и да се надяваме на най-добрия изход. Той, разбира се, ще трябва да остане тука, защото лечението на чумата е сложно и трябва да се провежда под наблюдението на ветеринарен лекар. Ще трябва да го държа на системи, да му давам антибиотици… редовно ще трябва да получава антиконвулсанти и успокоителни, ако се появят пристъпи.

Айнщайн потрепери под ръката на Нора, като че ли беше чул всичко и разбираше тежкото си състояние.

— Добре, да, разбира се — каза Травис, — очевидно той ще трябва да остане тук, във вашия кабинет. И ние ще останем с него.

— Няма нужда от… — започна Кийн.

— Да, правилно, няма нужда — изрече бързо Травис, — но ние искаме да останем, нищо не ни пречи, можем да спим тук на пода тази вечер.

— О, опасявам се, че не е възможно — каза Кийн.

— Да, е, о, да, напълно е възможно — започна да бърбори Травис в стремежа си да убеди ветеринаря. — Не се тревожете за нас, докторе. Ще се оправим лесно. Айнщайн има нужда от нас, затова ще останем тук, най-важното е да останем, и, разбира се, ще ви платим допълнително за неудобството.

— Но аз не държа хотел!

— Ние трябва да останем — каза Нора твърдо.

Кийн продължи да се противи:

— Вижте сега, аз съм разумен човек, но…

Травис го стресна, когато здраво стисна дясната ръка на ветеринаря със своите две ръце.

— Чуйте ме, доктор Кийн, моля ви, нека опитам да обясня. Знам, че това е необичайно изискване. Знам, че сигурно ви приличаме на двама луди, но имаме причини да говорим така, и то доста сериозни. Той не е обикновено куче, доктор Кийн. Той спаси моя живот…

— Също спаси и моя — намеси се Нора. — И то при друг инцидент.

— И ни събра заедно — каза Травис. — Без Айнщайн ние никога нямаше да се срещнем, да се оженим и отдавна да сме мъртви.

— Изумен, Кийн гледаше ту единия, ту другия.

— Искате да кажете, че е спасил живота ви, в буквалния смисъл? И то при отделни инциденти?

— В буквалния смисъл — потвърди Нора.

— И после ви е събрал заедно?

— Да — каза Травис. — Промени живота ни толкова, че вече нито можем да си го представим, нито да го обясним.

Стиснат здраво от Травис, ветеринарят погледна Нора, после снижи поглед към хриптящия ретривър, поклати глава и каза:

— Аз съм като попивателна за кучешки геройски истории. И със сигурност искам да чуя и тази.

— Ще ви я разкажем цялата — обеща Нора. „Но, помисли си тя, това ще бъде една внимателно редактирана версия.“

— Когато бях петгодишен — каза Кийн, — един черен лабрадор ме спаси от удавяне.

Нора си спомни красивото черно куче във всекидневната и се замисли дали всъщност то не е потомък на лабрадора, спасил Кийн — или просто е знак за огромния му дълг към кучетата.

— Е, добре — каза Кийн, — можете да останете.

— Благодаря ви — гласът на Травис пресекваше от вълнение. — Благодаря ви.

Кийн се измъкна от ръцете на Травис и каза:

— Но трябва да минат поне четиридесет и осем часа, преди изобщо да сме сигурни, че Айнщайн ще оживее. Ще бъде тежко чакане.

— Нищо не са четиридесет и осем часа — отвърна Травис. — Две нощи спане на пода. Ще се справим.

Кийн им каза:

— Нещо ми подсказва, че точно за вас и при тези обстоятелства четиридесет и осем часа ще бъдат цяла вечност.

После погледна часовника си и продължи:

— А сега, моят помощник трябва да пристигне до десетина минути и веднага след това ще отворим кабинета за сутрешните прегледи. Не е възможно да се мотаете тука в краката ми, докато приемам други пациенти. Вие пък не бихте стояли в чакалнята за пациенти с куп други разтревожени собственици и болни животинчета; това може само да ви разстрои. Но е възможно да останете във всекидневната докато затворим кабинета късно следобед и тогава ще се върнете тука да стоите при Айнщайн.

— Ще можем ли да му хвърляме по един поглед през деня? — попита Травис.

Кийн отговори с усмивка:

— Да. Но само по един поглед.

Травис спря да трепери след като Нора постави ръка върху неговото рамо. Напрежението му спадна малко, той се отпусна, сякаш беше чул, че ще им позволят да останат непрекъснато до кучето, и почувства огромно облекчение.

Сутринта премина мъчително бавно. В стаята на доктор Кийн имаше телевизор, книги и списания, но нито Нора, нито Травис се интересуваха сега от телевизия и четене.

През около половин час ту единият, ту другият се измъкваше в коридора и надзърташе в кабинета какво става с Айнщайн. Не изглеждаше да е по-зле, но не се виждаше и никакво подобрение.

По едно време влезе Кийн и им каза:

— Между другото, не се смущавайте да използвате банята. А в хладилника има разхладителни питиета. Ако искате, направете си кафе — и се усмихна на черния великан до себе си. — А този приятел се казва Пука. Ако му дадете възможност, може да ви умори от любов.

Пука наистина беше едно от най-дружелюбните кучета, които Нора бе виждала. Без някой да го е молил за това, той се търкаляше по пода, преструваше се на умрял, изправяше се на задни лапи, а после започваше да ги души и да върти опашка, защото очакваше като награда малко галене и чесане.

Цяла сутрин Травис не обърна внимание на неговите молби за любов, като че ли галенето на Пука представляваше някакво предателство спрямо Айнщайн и можеше да предизвика неговата смърт от тежката болест.

Но затова пък номерата на кучето успокояваха Нора и тя му отдели тъй желаното внимание. Каза си, че доброто отношение към Пука ще умилостиви боговете и те ще погледнат по-благосклонно към Айнщайн. От отчаянието й се роди суеверие, силно като това, което преследваше съпруга й, макар и различно от неговото.

Травис крачеше напред-назад. Седна на ръба на един стол с наведена глава и зарови лице в ръцете си. Доста време прекара и до един от прозорците, гледайки навън без да вижда улицата отпред, а някакво собствено мрачно видение. Обвиняваше себе си за станалото и дори противоположната истина (която Нора му припомни) не намали изобщо неговото несъзнателно чувство за вина.

С лице към прозореца, обгърнал себе си с две ръце, сякаш му е студено, Травис попита тихо:

— Мислиш ли, че Кийн е видял татуировката?

— Не знам. Може би не е.

— Вярваш ли, че наистина са разпратили описание на Айнщайн до всички ветеринарни лекари? Ще разбере ли Кийн какво означава татуировката?

— Може би не — отвърна тя. — Може би самите ние се вманиачаваме от страх.

Но след обаждането на Гарисън, от което разбраха докъде е стигнало правителството за да предотврати неговото предупреждение, те бяха сигурни, че за кучето е организирано усилено и непрестанно издирване и то още продължава. Значи нямаше смисъл да мислят, че това е „вманиачаване от страх“.

От дванайсет до два доктор Кийн затвори кабинета за обяд. Покани Нора и Травис да хапнат с него в голямата кухня. Той беше ерген, който знае как да се грижи за себе си, и хладилната му камера беше натъпкана със замразени ястия, приготвени и пакетирани от самия него. Размрази специално за тях дебели резени домашна лазаня за един човек и с тяхна помощ направи три салати. Храната беше вкусна, но нито Нора, нито Травис успяха да изядат много.

Колкото повече научаваше Нора за Джеймз Кийн, толкова повече го харесваше. Въпреки мрачния си вид той имаше весела душа и чувството за хумор му стигаше дори за насмешка над себе си. А любовта към животните беше тайната светлинка, която го огряваше отвътре. Най-много обичаше кучетата и заговореше ли за тях, възторгът преобразяваше непривлекателните му черти и той се превръщаше в приятен и доста красив мъж.

Докторът им разказа за черния лабрадор Кинг, който го спасил от удавяне през детството и ги подкани да обяснят как Айнщайн е спасил техния живот. Травис съчини една колоритна история за своя излет, когато почти налетял на ранена и освирепяла мечка. Описа как Айнщайн го предупредил да се пази и как после, когато полудялата мечка се втурнала подире им, се мъчел да уплаши и непрекъснато да държи звяра на разстояние. Нора успя да разкаже нещо по-близко до истината: нападение на сексуален маниак, чийто опит бил осуетен от Айнщайн, който не го пуснал да избяга, докато не пристигнала полицията.

Кийн беше впечатлен.

— Ама той наистина бил герой!

Нора усещаше, че историите за Айнщайн дотолкова са спечелили доктора на тяхна страна, че дори ако видеше татуировката и знаеше какво значи тя, той би си наложил да не мисли за нея и би ги пуснал по живо, по здраво веднага щом Айнщайн се оправи. Ако Айнщайн се оправи.

Но докато прибираха чиниите, Кийн каза:

— Сам, все се чудя защо твоята жена те нарича Травис.

Бяха подготвени за подобен въпрос. След като се сдобиха с новите документи, решиха, че ще е по-лесно и безопасно ако Нора продължи да го нарича Травис, а не да се мъчи със „Сам“ през цялото време и изведнъж, в най-неподходящия момент, да сбърка. Можеха просто да обясняват, че Травис е прякор, който тя е измислила след някаква интимна шега; а с намигвания един на друг и глуповати усмивки щяха да загатват, че в него има нещо, свързано с половите им отношения, нещо твърде неудобно за по-подробни обяснения. Така реагираха и при въпроса на Кийн, но изобщо не бяха в настроение за намигвания и глупави усмивки и Нора не бе убедена, че са го изиграли добре. Всъщност даже помисли, че тяхното нервно и неадекватно поведение можеше да изостри подозренията на Кийн, ако той имаше някакви подозрения.

Точно преди да започне следобедния прием, по телефона се обади помощникът на Кийн, който още по обед имаше главоболие, и му съобщи, че освен главата вече го боли и стомахът. Ветеринарят трябваше да се оправя сам с пациентите си, затова Травис веднага предложи своите и на Нора услуги.

— Разбира се, ние нямаме опита на ветеринарни лекари. Но можем да помогнем за всяка по-обикновена работа, която трябва да се свърши.

— Точно така — добави Нора. — И освен това, между нас казано, и мозъкът ни работи доста добре. Можем да направим почти всичко, стига да ни покажете как.

Цял следобед усмиряваха непокорни котки, кучета, папагали и всевъзможни други животинки, докато Джим Кийн ги лекуваше. Трябваше да се правят превръзки, да се носят лекарства от шкафчетата, да се мият и стерилизират инструменти, да се събират такси и да се пишат рецепти. Някои животни, страдащи от повръщане и диария, оставяха нечистотии, които трябваше да се измият, а Травис и Нора се заеха с тая неприятна задача, както и с другите, старателно и без да недоволстват.

Имаха поне две причини да го направят и първата беше, че помагайки на Кийн, имаха възможност да бъдат в кабинета при Айнщайн през целия следобед. Между многото задачи успяваха да откраднат някой и друг миг и да погалят ретривъра, да му кажат няколко насърчителни думи и да успокоят себе си, че състоянието му не се влошава. А лошата страна на тяхното непрекъснато присъствие бе да виждат, колкото и неприятно да е това, че той също не изглежда по-добре.

Другата причина бе да спечелят колкото може повече благоразположението на ветеринаря, да му дадат основание за благодарност, тъй че той да не промени своето решение за оставането им през нощта.

Кийн каза, че днес има много повече пациенти от обикновено, затова не успяха да затворят кабинета даже и след шест. Умората — и взаимните им усилия — създадоха помежду им чувство на другарство. Докато приготвяха вечерята и хапваха заедно, Джим Кийн ги забавляваше с непресъхващ избор вълнуващи истории за животни, преживени от него през дългата му практика, и те се чувстваха тъй приятно, като че ли бяха у свой приятел, когото познават от месеци, а не само от един ден.

Кийн им приготви спалнята за гости, намери и няколко одеяла, с които успяха да направят грубо легло на пода в кабинета. Травис и Нора щяха да спят на истинското легло на смени, като всеки от тях прекарва половината нощ на пода при Айнщайн.

Травис пое първата смяна от десет вечерта до три сутринта. Оставиха да свети само една лампа в другия край на кабинета и Травис ту сядаше, ту се протягаше върху натрупаните одеяла в тъмния ъгъл, където лежеше Айнщайн.

Имаше моменти, в които Айнщайн спеше и звуците на неговото дишане изглеждаха по-нормални, не толкова плашещи. Но от време на време лежеше буден и дишаше ужасно тежко, хленчейки от болка и — Травис някак усещаше това — от страх. Когато Айнщайн беше буден, Травис му говореше, припомняше изживени заедно неща, безбройните щастливи мигове и хубави моменти от последните шест месеца, а ретривърът изглеждаше поне малко успокоен от неговия глас.

Съвсем обездвижено, кучето не можеше да се въздържа. Два пъти се изпишка върху покритото с найлон дюшече. Без каквото и да е отвращение, с нежността и състраданието на баща, който се грижи за сериозно болното си дете, Травис почисти всичко. Невероятно, но той даже остана доволен от това усилие, защото всеки път, когато Айнщайн пишкаше, той получаваше доказателство, че кучето още живее и донякъде органите му работят нормално като всякога.

През нощта на няколко пъти имаше силен вятър и дъжд.

Капките потракваха печално върху покрива, като погребални барабани.

Два пъти през смяната на Травис се появи и Джим Кийн по пижама и халат. Първия път прегледа внимателно Айнщайн и смени бутилката на системите. По-късно, след втория преглед, му би инжекция. И в двата случая той убеждаваше Травис, че точно сега не е възможно да има признаци на подобрение, които да им вдъхват надежда; че точно сега е напълно достатъчна липсата на белези за влошаване в състоянието на кучето.

Доста пъти тази нощ Травис се разхожда до другия край на кабинета за да прочете отново думите върху лист, поставен в скромна рамка, която висеше над мивката:

Всеки път, четейки възхвалата, Травис се изпълваше отново и отново с възхищение от самото съществуване на Айнщайн. Нима има по-често срещана детска мечта от куче, което може да възприема, да мисли и да е умно съвсем като човек? Кой Божи дар може да зарадва повече от домашен любимец, който е доказал, че може да общува като човек с човека, да споделя възторга и мъката и да разбира напълно тяхната важност и значение? Кое чудо може да донесе повече радост и по-голямо преклонение пред тайните на природата, по-силен трепет пред неочакваните чудеса на живота? Чудно, самата мисъл за индивидуалността на кучето, събрана в едно-единствено същество с ума на човек, даваше надежда, че ще се появи биологически вид с дарбите на човешкия род, но по-достоен и благороден. А нима има по-често срещана мечта от мечтата на възрастните хора, че някой ден ще се намерят други разумни създания, с които да споделяме огромната, студена вселена и в това споделяне да намерим поне малко облекчение от неописуемата самота и чувство за тихо отчаяние, присъщи на нашата раса?

А мъката от коя загуба може да се сравнява с мъката от загубата на Айнщайн, първото обнадеждаващо доказателство, че човечеството носи у себе си не само зародиша на величието, но и на божествеността?

Тези мисли, от които Травис не можеше да избяга, го потресоха и от него се изтръгна силно ридание. Проклинайки себе си, че се превръща в кошче за емоционални отпадъци, той излезе в коридора на долния етаж, където Айнщайн нямаше да усети — и нямаше да се уплаши — от неговите сълзи.

Нора го смени в три сутринта. Трябваше да настоява Травис да отиде в спалнята, защото той никак не искаше да напуска кабинета на Кийн.

Изтощен, но повтарящ, че не е възможно да заспи, Травис се сви в леглото и заспа.

Сънува, че го преследва жълтооко същество със зловещи нокти и скъсена отпред крокодилска челюст. Опитваше се да предпази Айнщайн и Нора, избутваше ги пред себе си и им повтаряше да бягат, да бягат, да бягат. Но неизвестно как чудовището заобиколи Травис и разкъса Айнщайн на части, а после докопа и Нора — това беше проклятието на Корнъл, от което не можеше да избяга само с една промяна на името от Травис Корнъл на Самюъл Хиат — и накрая спря да тича, падна на колене и наведе глава, защото след като загуби Нора и кучето, искаше сам да умре и чу приближаването на онова — цък — цък — цък — уплаши се, но все пак приветстваше очакваната смърт…

Нора го събуди малко преди пет сутринта.

— Айнщайн — каза тя тревожно. — Има конвулсии.

Когато Нора въведе Травис в белостенния кабинет, завариха Джим Кийн да прави нещо, наведен над Айнщайн. Не можеха да направят нищо друго освен да не му пречат и да го оставят да работи.

Травис и Нора се прегърнаха.

След няколко минути ветеринарят се изправи. Изглеждаше разтревожен и не направи обичайния си опит да се усмихне или да ги окуражи.

— Дадох му допълнителни антиконвулсанти. Мисля… че сега ще се оправи.

— Навлязъл ли е във втория стадий? — попита Травис.

— Може би не — отвърна Кийн.

— Възможно ли е да има конвулсии и още да е в първия?

— Възможно е — каза Кийн.

— Но не много вероятно.

— Не много — съгласи се Кийн. — Но не е… невъзможно.

„Чума във втория стадий“ — помисли Нора с мъка.

Притисна Травис до себе си по-силно от всякога.

„Втори стадий. Отражение в мозъка. Енцефалит. Хорея. Мозъчно увреждане. Мозъчно увреждане.“

Травис не искаше да се връща в леглото. Остана в кабинета с Нора и Айнщайн до сутринта.

Запалиха още една лампа за да стане малко по-светло, но без да дразни Айнщайн, наблюдаваха го и се опитваха да забележат у него признаци, че чумата навлиза във втория стадий: подскачането, гърчовете и дъвкането на въздух, за които спомена Джим Кийн.

Това, че подобни симптоми не се забелязваха, не даваше никаква надежда на Травис. Дори и Айнщайн да оставаше в първия стадий на заболяването, изглеждаше, че умира.

На следващия ден, петък, трети декември, помощникът на Джим Кийн все още се чувстваше твърде зле за да дойде на работа, затова Нора и Травис помагаха отново.

До обед температурата на Айнщайн не беше спаднала. От очите и носа му продължаваше да се стича бистра, макар и жълтеникава течност. Като че ли не дишаше с предишното усилие, но в своето отчаяние Нора се чудеше дали дробовете на кучето не работят по-тихо, защото то вече не прави предишните усилия и всъщност е започнало да се предава.

Тя не можа да сложи в уста нищо от обяда. Изпра и изглади своите и на Травис дрехи, докато седяха облечени в два от халатите на Джим Кийн, твърде големи и за двамата.

Този следобед в кабинета отново бе много оживено. Нора и Травис непрекъснато бяха в движение, но тя се радваше, че има много работа.

Беше пет без двайсет, час, който Нора нямаше да забрави през целия си живот. Точно помогнаха на Джим да се справи с един своенравен ирландски сетер, когато чуха как Айнщайн на два пъти издаде тих вой от своето легло в ъгъла. Нора и Травис веднага се обърнаха, и двамата въздъхнаха, и двамата очакваха най-лошото, защото това беше първият звук на Айнщайн, освен слабите хленчове откакто пристигнаха при лекаря. Но ретривърът беше повдигнал глава — за първи път след заболяването имаше сили да направи това — мигаше към тях и се оглеждаше наоколо с любопитство, като че ли искаше да попита: „Къде, за Бога, се намирам?“

Джим коленичи до кучето, и докато Травис и Нора стояха зад него приведени в очакване, внимателно прегледа Айнщайн.

— Погледнете очите му. Имат лек млечнобял оттенък, но изобщо не са каквито бяха преди и вече не текат толкова силно.

Той почисти с мокра кърпа изсъхналата течност под очите на Айнщайн и обърса носа му; ноздрите вече не шумяха от нови секреции. После измери с ректален термометър температурата на кучето и след като го погледна, каза:

— Пада. Цели два градуса.

— Благодаря на Господа — рече Травис.

А Нора разбра, че очите й отново се пълнят със сълзи.

Джим продължи:

— Още не е прескочил трапа съвсем. Сърдечният му ритъм е по-редовен, не толкова учестен, но още не е добър. Нора, вземете една от онези чинии ей там и я напълнете с малко вода.

Нора се върна от мивката след секунда и остави чинийката на пода, до краката на ветеринаря.

Джим я побутна към Айнщайн.

— Какво ще кажеш, приятел?

Айнщайн отново повдигна глава над дюшечето и се загледа във водата. Изплезеният му език изглеждаше сух и беше обложен с лепкаво вещество. Зави тихо и облиза бърните си.

— Може би — обади се Травис, — ако му помогнем…

— Не — каза Джим Кийн. — Нека сам реши. Той знае най-добре кога да пие. Не трябва да му даваме вода насила — от нея може само да повърне пак. Той ще разбере по инстинкт кога е най-добре да го направи.

С леки стонове и хриптене Айнщайн се помръдна върху дунапренения дюшек, завъртя се малко и почти легна по корем. После доближи нос до чинията, подуши водата, докосна я внимателно с език, хареса вкуса й, отпи глътка, две, и излочи една трета от чинията преди отново да се отпусне на леглото с въздишка.

Галейки ретривъра, Джим Кийн каза:

— Ще бъда много изненадан, ако той не се възстанови след време, и то напълно.

След време.

Тези думи тревожеха Травис.

Колко време щеше да е нужно на Айнщайн за окончателно възстановяване? Когато Чуждият пристигнеше най-накрая, щяха да се справят много по-добре, ако Айнщайн бе здрав и всичките му сетива работеха както трябва. Въпреки инфрачервените алармени системи, Айнщайн беше тяхната първа и най-сигурна система за ранно предупреждение.

След като и последният пациент си тръгна в пет и трийсет, Джим Кийн се измъкна и изчезна тайнствено за половин час, а когато се върна, носеше бутилка шампанско.

— Аз не съм кой знае какъв пияч, но някои случаи заслужават една-две глътки.

Нора се бе заклела да не пие никакъв алкохол, докато е бременна, но тези обстоятелства можеха да нарушат и най-тържествените клетви.

Взеха чаши и пиха в кабинета за здравето на Айнщайн, който ги гледа няколко минути, но, изтощен, скоро заспа.

— Това вече е естествен сън — отбеляза Джим. — Не е предизвикан от успокоителни.

Травис попита:

— Колко време ще му е нужно за да се възстанови?

— Чумата ще премине след няколко дни — може би седмица. Но все пак искам да го задържа тук поне още два дни. Ако желаете, вие вече можете да се върнете в къщи, но ще се радвам и ако останете. Помогнахте ми доста.

— Ще останем — отсече Нора.

— Но след като преодолее чумата — каза Травис, — ще бъде много слаб, нали?

— Отначало доста слаб — потвърди Джим. — Но постепенно ще си върне почти, а може би всичката, предишна сила. Вече съм убеден, че изобщо не е навлизал във втория стадий на болестта, въпреки конвулсиите. И вероятно до първи следващата година вече ще си е старият ви любимец и няма да останат никакви трайни недъзи, никакви парализи, нищо подобно.

Първи януари, догодина.

Травис се надяваше, че до този ден не остава много време.

Травис и Нора отново разделиха нощта на две смени. Травис пое първата, а тя го смени в кабинета в три часа сутринта.

Кармъл беше забулен в мъгла. Бавно пълзяща и непрогледна, тя замъгли всички прозорци.

Айнщайн спеше, когато Нора пристигна и попита:

— Той буди ли се много пъти?

— Да — отвърна Травис. — От време на време.

— А ти… говори ли му?

— Да.

— Е?

По изнуреното лице на Травис имаше много бръчки, а изражението му бе сериозно.

— Задавах му въпроси, на които може да се отговори с „да“ или „не“.

— И?

— Не отговаря. Само премигва към мене, прозява се или отново заспива.

— Все още е много уморен — каза тя, като отчаяно се надяваше, че това е обяснението за нежеланието на ретривъра да общува. — Няма сили дори за въпроси и отговори.

Блед и очевидно потиснат, Травис каза:

— Може би. Не знам… но си мисля… че изглежда… объркан.

— Още не е преодолял болестта — гласът на Нора беше неуверен. — Той се бори с проклетата чума, но тя още го владее, още е в лапите й.

— Объркан — повтори Травис.

— Ще му мине.

— Да — промълви Травис. — Да, ще му мине.

Но нещо в гласа му издаваше неговата убеденост, че Айнщайн вече няма да бъде същият.

Нора предполагаше какво си мисли Травис: че това отново е същото проклятие на Корнъл, на което той се преструваше, че не вярва, но страхът от него живееше някъде дълбоко в душата му. То осъди на страдания и ранна смърт всички, които той обичаше. То откъсна от него всички, които му бяха близки.

Всичко това бяха глупости, разбира се, и Нора не им повярва нито за миг. Но тя знаеше колко трудно е да се отърсиш от отломките на миналото и да погледнеш с ясни очи само към бъдещето, затова разбираше неговата неспособност за оптимизъм точно сега. Тя знаеше също, че не може да направи нищо за неговото измъкване от този кладенец на собственото страдание — нищо, освен да го целуне, после да го прегърне кратко и да го изпрати в леглото за кратък сън.

Когато Травис си тръгна, Нора седна на пода до Айнщайн и каза:

— Има някои неща, които трябва да ти кажа, рошава муцуно. Виждам, че спиш и не можеш да ме чуеш, но може би дори ако беше буден, не би разбрал какво говоря. Може би никога вече няма да ме разбираш и затова искам да ти кажа всичко сега, докато поне има още надежда умът ти да не е засегнат.

Тя спря, пое дълбоко дъх и огледа тихия кабинет, в който рамките от неръждаема стомана и стъклата на емайлираните шкафчета проблясваха на слабата светлина. Много самотно място в три и половина сутринта.

Айнщайн вдиша и издиша с тих съскащ звук и слабо хриптене. Не помръдна. Дори опашката му не шавна.

— Аз те мислех за мой страж, Айнщайн. Тайно те наричах така едно време, когато ме спаси от Артър Стрек. Моят страж. Ти не само ме измъкна от лапите на този ужасен човек — ти ме спаси от самотата и страшното отчаяние. А Травис ти отърва от мрака вътре в него, събра ни заедно, и по хиляди други начини заприлича на съвършен ангел-пазител. С доброто си и чисто сърце ти никога не пожела и не ни помоли за нищо в замяна на това, което направи за нас. От време на време няколко кучешки бисквитки, понякога малко шоколад. Но ти би го направил, дори ако те хранеха само с обикновена кучешка храна. Само защото ни обичаш, а споделената любов е достатъчна награда. И просто като те гледах такъв, какъвто си, рошава муцуно, ти ме научи на нещо много важно, нещо, което не мога лесно да изразя с думи…

Известно време тя мълча, неспособна да говори, седейки в тъмнината до своя приятел, дете, учител и страж.

— Но, дявол да го вземе — промълви тя накрая, — аз трябва да намеря думи, защото може би това е последният път, когато мога поне да се преструвам, че ме разбираш. Така е… от тебе научих, че и аз съм твой пазител, също и на Травис, а той е мой и твой пазител. Ние споделяме взаимна отговорност да бдим един за друг, ние сме стражи на себе си, всички ние сме пазители, ангели-пазители срещу мрака. От тебе научих, че винаги някой има нужда от нас, даже и да мислим, че сме безполезни, неинтересни и скучни. Но щом заобичаме и позволим на другите да ни обичат… да, хората, които обичат, са най-голямата скъпоценност на този свят, те струват повече от всичките съкровища на земята. Ти ме научи на това, рошава муцуно, и заради тебе аз вече никога няма да бъда същата.

През цялата дълга нощ Айнщайн лежа неподвижен, потънал в дълбок сън.

В събота Джим Кийн работи само сутринта. По обед заключи входа на клиниката откъм страничния двор на своята голяма, удобна къща.

Сутринта Айнщайн показа обнадеждаващи признаци на възстановяване. Пи повече вода и прекара известно време по корем, вместо да лежи само настрани. Вдигна глава и започна да наблюдава с интерес какво става в кабинета на ветеринарния лекар. Дори изсърба едно сурово яйце със сос, което Джим постави пред него, преполовявайки съдържанието на чинията, и не повърна изяденото. Свалиха от него всички системи за интравенозно хранене.

Но продължаваше да спи много. А реакциите му към Травис и Нора бяха на обикновено куче.

След обяда, както седяха с Джим край кухненската маса, ветеринарят въздъхна и каза:

— Е, мисля, че не е възможно да отлагаме повече този разговор — и от един вътрешен джоб на старото си, доста износено сако от рипсено кадифе извади сгънат лист хартия, който постави на масата пред Травис.

В първия момент Нора помисли, че това е сметката за извършената работа. Но след като Травис разгъна листа, тя видя съобщението за издирване, пратено от хората, търсещи Айнщайн.

Раменете на Травис увиснаха.

Чувствайки как сърцето й потъва бавно надолу, Нора се приближи до Травис за да прочетат заедно бюлетина. Носеше дата от миналата седмица. Освен външно описание на Айнщайн и трицифрената татуировка на ухото му, в призива пишеше, че е най-вероятно кучето да се открие при мъж на име Травис Корнъл и жена му Нора, които изглежда живеят под други имена. Долната част на листа имаше описания и снимки на Нора и Травис.

— Кога разбрахте? — Попита Травис.

Джим Кийн отговори:

— Само час след като го видях за пръв път в четвъртък сутринта. От шест месеца получавам всяка седмица допълнени варианти на това съобщение — и на три пъти ми напомнят по телефона от Федералния институт за ракови изследвания, че трябва да проверявам всеки златен ретривър за лабораторна татуировка и веднага да докладвам, ако го видя.

— И докладвахте ли за него? — попита Нора.

— Все още не. Не виждах смисъл да спорим за това преди да сме сигурни, че ще прескочи трапа.

Травис каза:

— А сега ще докладвате ли?

Подобното на хрътка лице на Джим Кийн придоби още по-навъсено изражение, когато отговори:

— Според Раковия институт това куче е било в ядрото на изключително важни изследвания, които могат да доведат до намирането на лекарство за рака. Там пише, че милиони долари от изследователския бюджет ще отидат на вятъра, ако кучето не бъде намерено и върнато в лабораторията за завършване на опитите.

— Всичко това са лъжи — рече Травис.

— Искам едно нещо да ви стане абсолютно ясно — каза Джим и се наведе напред върху своя стол, сгъвайки двете си огромни ръце до чашката с кафе. — Аз обичам животните до мозъка на костите си. А кучетата обичам повече от всичко друго. Но, опасявам се, не храня особени симпатии към хора, които си мислят, че трябва да се спрат всички опити с животни, хора, които смятат, че заради медицинския напредък, с който се спасява човешкия живот, не си струва да нараняваме някое морско свинче, котка или куче. Хора, нахлуващи в лаборатории и крадящи оттам животни, проваляйки години упорити изследвания… иска ми се да плюя върху тях. Добре е, правилно е да обичате живота, да го обичате силно във всички възможни, и в най-скромните, форми. Но тези хора не обичат живота — те благоговеят пред него и го обожествяват, а това е езичество, непросветеност и може би дори диващина.

— Нещата не стоят така — каза Нора. — Айнщайн никога не е бил използуван в антиракови изследвания. Това е измислено само за да се скрие истината. Не Раковият институт търси Айнщайн. Търси го Националното управление за сигурност — тя погледна към Травис. — Е, какво ще правим сега? Върху лицето на Травис се изписа мрачна усмивка, когато каза:

— Е, разбира се, не мога да убия Джим за да го спра… Ветеринарят изглеждаше изненадан.

— … затова си мисля, че трябва да му обясним и да го убедим.

— Истината ли? — попита Нора.

Травис се втренчи в Джим Кийн, гледа го дълго и накрая каза:

— Да. Истината. Единствено от нея може да се убеди, че трябва да захвърли тая проклета листовка в кошчето.

Нора въздъхна дълбоко и обясни:

— Джим, Айнщайн е умен колкото сме аз, ти или Травис.

— Понякога си мисля, че даже е по-умен от нас — добави Травис.

Ветеринарят ги гледаше с неразбиращ поглед.

— Нека направим още една каничка кафе — каза Нора. — Следобедът ще бъде дълъг, безкрайно дълъг.

Часове по-късно, в пет и десет събота следобед, Нора, Травис и Джим Кийн се струпаха пред дюшека, на който лежеше Айнщайн.

Кучето току-що беше пило още вода. То също ги погледна с интерес.

Травис се опитваше да разбере дали в тези големи кафяви очи още гори изумителната дълбочина, странната напрегнатост и разбирането, неприсъщо на куче, които беше виждал толкова пъти преди. По дяволите. Не беше убеден — и тази несигурност го плашеше.

Джим прегледа Айнщайн и на глас отбеляза, че очите му вече са по-ясни, почти нормални, и температурата продължава да спада.

— И сърдечните тонове са малко по-добри.

Изтощен от десетминутния преглед, Айнщайн се обърна настрана и издаде дълга, уморена въздишка. Само след миг задряма отново.

Ветеринарят каза:

— Май че не прилича много на куче-гений.

— Още е болен — обясни Нора. — Трябва му само още малко време за възстановяване и той ще успее да ви докаже, че всичко, което казахме, е истина.

— Кога, мислите, ще се изправи на крака? — попита Травис.

Джим помисли преди да отговори:

— Може би утре. Отначало доста ще се олюлява, но ще се изправи може би още утре. Просто ще почакаме и ще видим.

— Когато проходи — каза Травис, — върне си чувството за равновесие и прояви желание да се движи, това трябва да означава, че и умът му също започва да се прояснява. Затова, след като се изправи и тръгне, е подходящият момент да му дадем тест, който ще покаже неговите умствени способности.

— Звучи разумно — отбеляза Джим.

— И ако ги покаже — намеси се Нора, — нали няма да го предадете?

— Да го предам на хората, които са създали Чуждия, за който ми разказахте? Да го предам на лъжците, съчинили тази полицейска измишльотина за издирване? Нора, за какъв човек ме вземате?

Нора отговори:

— За добър човек.

Двайсет и четири часа по-късно Айнщайн залиташе из кабинета на Джим Кийн като дребен четирикрак старец.

Застанала на колене, Нора пълзеше по пода до него, обясняваше му колко умен и храбър герой е той и неусетно го насърчаваше да продължава своите усилия. Всяка негова стъпка я изпълваше с възторг, като че ли учеше своето собствено дете да ходи. Но по-голям възторг предизвикваха неколкократните му погледи към нея: тия погледи сякаш изразяваха огорчение от собствената му недъгавост, но в тях имаше и някакво чувство за хумор, като че ли искаше да й каже: „Ей, Нора, аз да не съм ти тука някакво зрелище? Не съм ли станал направо за смях?“

В събота вечерта той хапна малко твърда храна, а в неделя цял ден гриза някакви лесно смилаеми витаминозни храни, донесени от ветеринаря. Пиеше достатъчно течности, а най-окуражителният признак за подобрение беше настояването му да излезе навън за естествените си нужди. Още не можеше да стои на крака дълго и от време на време се поклащаше и тупваше по хълбоци; но все пак не се блъскаше в стените и не обикаляше в кръг.

Вчера Нора отиде да пазарува и се върна с три игри „Скрабъл“. Травис вече беше наредил двайсет и шестте купчинки с отделните букви в единия край на кабинета, където имаше доста незаето пространство на пода.

— Готови сме — каза Джим Кийн. Той бе седнал на пода до Травис, кръстосал крака по турски.

Пука лежеше до своя господар и гледаше с тъмните си любопитни очи.

Нора поведе Айнщайн през стаята, докато стигнаха до пуловете на играта. Взе главата му в ръце, погледна го право в очите и каза:

— Добре, рошава муцуно. Нека да докажем на доктор Джим, че ти не си просто някакво клето лабораторно животно, използувано за ракови тестове. Нека му покажем какъв си наистина — за да разбере той за какво всъщност те търсят онези гадни хора.

Тя се опитваше да повярва, че в тъмните очите на ретривъра вижда предишното разбиране.

Травис не можа да скрие страха и напрежението си, когато каза:

— Кой ще зададе първия въпрос?

— Аз — отвърна Нора без да се колебае. Обърна се към Айнщайн:

— Как е бикът?

Бяха казали на Джим Кийн за съобщението, намерено от Травис сутринта, когато Айнщайн се беше разболял тежко — БИКЪТ ЗЛЕ — и ветеринарят разбра добре Нориния въпрос.

Айнщайн премигна към нея, погледна буквите, после пак премигна към нея, подуши пуловете, и точно когато стомахът я сви от страх, изведнъж започна да избира букви и да ги побутва с нос.

БИКЪТ ПРОСТО НЕ В НАСТРОЕНИЕ.

Травис изтръпна, като че ли загнездилият се в него ужасен страх беше силен електрически заряд, който изведнъж излетя, освободен от тялото му. Той промълви:

— Слава Богу, благодаря ти, Боже — и се засмя от радост.

— По дяволите, не може да бъде — каза Джим Кийн.

Пука вдигна високо глава и наостри уши — разбираше, че става нещо важно, но не беше сигурен какво точно.

Сърцето на Нора биеше силно от облекчение, възбуда и любов, когато върна буквите по техните купчинки и зададе втория въпрос:

— Айнщайн, кой е твоят господар? Кажи ни неговото име.

Ретривърът погледна нея, после Травис и добре обмисли отговора си.

НЯМА ГОСПОДАР. ПРИЯТЕЛИ.

Травис се смееше.

— За Бога, ще се задоволя и с това. Никой не може да бъде негов господар, но всеки трябва да е адски горд, ако заслужи приятелството му.

Чудно — доказателството, че разумът на Айнщайн е незасегнат, накара Травис да се смее от радост, първият смях, на който бе способен от доста дни, а Нора плачеше от облекчение.

Джим Кийн ги гледаше с широко отворени очи и глупава усмивка.

— Чувствам се като дете, което тайничко се е промъкнало в голямата стая на Бъдни вечер и е видяло с очите си как истинският дядо Коледа оставя подаръците под елхата.

— Мой ред е — каза Травис, припълзя напред, постави ръка върху главата на Айнщайн и го погали леко. — Джим току-що спомена Коледа, а тя не е далеч. Двайсет дни от днес. Тъй че, кажи ми, Айнщайн, какво искаш най-много да ти донесе дядо Коледа?

Айнщайн на два пъти понечва да подреди пуловете-букви, но и двата пъти премисли решението си и ги разбърка. Залюля се, тупна по хълбок, огледа се глуповато, видя, че всички го чакат, изправи се пак и този път изписа заявката си с три думи.

ВИДЕОФИЛМИ МИКИ МАУС.

Не си легнаха до два сутринта, защото Джим Кийн беше опиянен, но не от бира, вино или уиски, а от неистов възторг, предизвикан от ума на Айнщайн.

— Съвсем като човек, да, но все пак си е куче, куче си е, невероятно прилича, но и невероятно се различава от човешкото мислене — според това, което видях.

Но Джим не настояваше за повече от десетина въпроса, разкриващи чудните му способности, и той пръв настоя да не изморяват повече своя пациент. Обаче остана като наелектризиран, толкова възбуден, че едва стоеше на мястото си. Травис нямаше да се изненада много, ако ветеринарят изведнъж просто избухнеше.

Докато седяха в кухнята, Джим непрекъснато ги молеше да разказват отново случките с Айнщайн: какво направил със списанието „Съвременна съпруга“ в Солванг; как решил сам да добави студена вода в първата гореща вана, която Травис му приготвил; и още много. Всъщност Джим започна сам да повтаря историите, като че ли Травис и Нора никога не са ги чували, но те само се радваха на неговото въодушевление.

Със силен замах той сграбчи бюлетина „издирва се“ от масата, запали клечка кибрит и го изгори в мивката. После пусна водата отгоре.

— По дяволите тези тесногръди души, които могат да държат подобно същество заключено зад решетка, където да го човъркат, бодат и изучават. Може и да са били достатъчно гениални да го създадат, но те самите не могат да схванат значението на това, което са направили. Те не разбират неговото величие, защото ако го разбираха, нямаше да го държат като затворник.

Накрая, след като Джим Кийн се съгласи неохотно, че всички се нуждаят от сън, Травис пренесе Айнщайн (който отдавна спеше) в стаята за гости. Приготвиха му легло от одеяла на пода, точно до тяхното.

Под завивките в тъмното, слушайки тихото и успокоително похъркване на Айнщайн, Травис и Нора се прегърнаха.

Тя каза:

— Сега вече всичко ще се оправи.

— Приближава ни още една близка неприятност — отвърна той. Имаше чувството, че оздравяването на Айнщайн е отслабило проклятието за ранна смърт, което го преследваше цял живот. Но още не смееше да се надява, че то вече изобщо не съществува. Чуждият беше някъде там, отвъд тези стени… и приближаваше.

1

Във вторник следобед, седми декември, когато тръгваха с Айнщайн към къщи, Джим Кийн не искаше да се раздели с тях. Отиде до пикапа, застана до прозореца на шофьорската врата, повтори още един път как трябва да го лекуват следващите две седмици, напомни им, че трябва да преглежда Айнщайн поне веднъж седмично до края на месеца и ги подкани да го посещават не само заради лечението на кучето, но и да пийнат, хапнат и поговорят заедно.

Травис знаеше — ветеринарят се опитва да им каже, че иска да остане съпричастен със съдбата на Айнщайн, иска да живее с тази магия.

— Джим, повярвай, ние ще дойдем пак. А преди Коледа ти ще трябва да ни погостуваш, да прекараме един ден заедно.

— С удоволствие.

— Удоволствието е и наше — каза Травис искрено.

Докато караха към къщи, Нора държеше Айнщайн в скута си, отново увит в одеяло. Все още не бе възвърнал предишния си апетит и беше доста слаб. Имунната му система беше силно засегната, затова известно време той щеше да е лесно податлив на различни заболявания. Трябваше да го държат в къщи колкото може повече и всякак да му угаждат, докато върне предишната си жизненост — според Джим Кийн, вероятно след Нова Година.

От тъмното навъсено небе висяха парцаливите кълбета на буреносни облаци. Сивата повърхност на Тихия Океан сякаш не бе от вода, а от милиарди каменни отломки и гранитни плочи, непрекъснато раздвижвани от някакви скрити геоложки катаклизми в земята отдолу.

Мрачното време не можа да развали тяхното добро настроение. Нора сияеше, а Травис не усети как е започнал да си подсвирква. Айнщайн гледаше пейзажа навън с голям интерес и явно разбираше колко безценно е да виждаш дори мрачната красота на този почти безцветен зимен ден. Може би той изобщо не бе очаквал да види отново света извън кабинета на Джим Кийн и затова даже сивокаменната морска твърд и потискащо ниското небе му изглеждаха като неоценимо красиви пейзажи.

Когато пристигнаха, Травис остави Нора и ретривъра в пикапа, а той влезе в къщата сам, през задната врата, въоръжен с 38-калибровия пистолет, който държаха в пикапа. В кухнята, където лампата още светеше след бързото им заминаване миналата седмица, той веднага грабна автомата „Узи“, скрит в едно шкафче, и остави по-малкия пистолет. После претърси внимателно всички стаи, като гледаше зад всяка по-голяма мебел и във всички гардероби и килери.

Не видя следи от кражба и не очакваше това. В тази рядко населена територия почти не се извършваха подобни престъпления. Човек можеше да остави вратата си отключена дни наред без да се страхува, че вътре ще нахлуят крадци и ще оберат всичко с изключение на тапетите.

Той не се опасяваше от крадци, а от Чуждия.

В къщата нямаше никого.

Травис провери и обора преди да вкара вътре пикапа, но и там всичко бе наред. Като влезе в къщата, Нора остави Айнщайн на пода и смъкна одеялото от него. Той се заклатушка из кухнята, душейки всичко. А във всекидневната погледна студената камина и провери своята машина за обръщане на страници.

После се върна в кухненския килер, включи лампата с педала и започва да измъква букви от пластмасовите тръбички.

У ДОМА.

Наведен до кучето, Травис каза:

— Сигурно е хубаво, че си тук, нали?

Айнщайн подуши гърлото на Травис и го близна по шията. Златистата козина на кучето беше пухкава и миришеше хубаво, защото Джим Кийн го изкъпа в кабинета си, като внимателно контролираше всичко, за да избегне всякакви рискове. Но дори толкова пухкав и свеж, Айнщайн все пак не приличаше на себе си; изглеждаше уморен и беше много отслабнал, защото загуби няколко фунта тегло за по-малко от седмица.

След като извади с лапа още букви, Айнщайн отново изписа същата дума, сякаш искаше подчертае своето задоволство:

У ДОМА.

Застанала до вратата на килера, Нора каза:

— Домът е там, където е сърцето, а тук сме оставили нашите сърца. Ей, хайде да си направим вечеря сега и да хапнем във всекидневната, докато гледаме на видеото „Коледната песен на Мики“. Искаш ли?

Айнщайн размаха бързо опашка.

Травис го попита:

— Мислиш ли, че ще се справиш с малко от любимата си храна — няколко бисквитки за вечеря?

Айнщайн облиза бърните си. След това измъкна още букви, с които изрази своето възторжено одобрение за предложението на Травис.

ДОМ Е ТАМ, КЪДЕТО СА БИСКВИТКИТЕ.

Травис се събуди посред нощ и видя, че Айнщайн стои до прозореца на спалнята, изправен на задни лапи и поставил предните върху рамката. Едва го виждаше на мъждукащата светлина от нощното осветление в съседната баня. Вътрешните щори бяха спуснати и заключени, затова кучето не можеше да вижда нищо в предния двор. Но, може би, за да усети присъствието на Чуждия, той най-малко се нуждаеше от зрението си.

— Да не би вън да има нещо, моето момче? — попита Травис тихо, защото не искаше да буди Нора без нужда.

Айнщайн свали предните си лапи от рамката, изтича до онази страна на леглото, където лежеше Травис, и постави глава върху дюшека.

Галейки кучето, Травис прошепна:

— Той ли идва?

Отговорът на Айнщайн беше само едно загадъчно изскимтяване, след което той се намести на пода до леглото и заспа отново.

След няколко минути заспа и Травис.

Събуди се отново преди зазоряване и видя, че този път Нора е седнала в края на леглото и гали Айнщайн.

— Спи, спи — каза тя на Травис.

— Какво има?

— Нищо — каза тя в просъница. — Събудих се и го видях до прозореца, но няма нищо. Спи.

Той успя да заспи трети път, но сънува, че Чуждият се оказва достатъчно умен да разбере как се използуват сечива и инструменти през шестте месеца преследване на Айнщайн и сега, със светещи жълти очи, си пробива път през щорите на спалнята със секира.

2

Спазваха точно часовете, в които трябваше да дават лекарства на Айнщайн и той покорно поглъщаше своите хапове. Обясниха му, че за да си възвърне силите, трябва да се храни добре. Той опита, но апетитът му се възстановяваше доста бавно. Щяха да му трябват поне няколко седмици за достигане на предишното тегло и връщане на старата жизненост. Но подобрението беше очевидно с всеки изминал ден.

В петък, десети декември, Айнщайн вече изглеждаше достатъчно заякнал, за да рискуват една кратка разходка навън. Все още се поклащаше от време на време, но не се клатеше при всяка стъпка. Във ветеринарната клиника той получи всички необходими ваксинации; нямаше как да хване бяс освен чумата, от която току-що се отърва.

Времето беше по-меко, отколкото през последните седмици, а температурите се повишиха до десетина-петнайсет градуса, нямаше и вятър. Разкъсаните облаци бяха бели на цвят, а в моментите, когато не се криеше зад тях, слънцето галеше кожата с животворната си топлина.

Айнщайн придружаваше Травис за проверката на инфрачервените сензори около къщата и резервоарите с азотен окис в обора. Движеха се малко по-бавно от последния път, когато обикаляха заедно по същия маршрут, но Айнщайн изглежда се радваше, че е отново на пост.

Нора беше в своето ателие — работеше упорито върху ново произведение: портрет на Айнщайн. Но той не знаеше, че е обект на последното й платно. Картината щеше да бъде един от неговите коледни подаръци и веднага след показването й на празника, трябваше да я окачат над камината във всекидневната.

Когато Травис и Айнщайн излязоха от обора на поляната, той попита:

— Приближава ли се?

След задаването на този въпрос, Айнщайн извърши обичайните си действия, макар и с по-малко усилия, по-малко душене на въздуха, по-кратко вглеждане в сенчестата гора наоколо. Когато се върна при Травис, започна да вие тревожно.

— Там ли е? — каза Травис.

Айнщайн не отговори. Просто отново се взря в гората — объркан.

— Все така ли се приближава? — попита Травис.

Кучето не отговори.

— По-близо ли е от преди?

Айнщайн притича в кръг, подуши земята, после въздуха, вдигна глава наляво, след това — надясно.

Накрая се върна до къщата, застана пред вратата, погледна Травис и го зачака търпеливо.

Когато влязоха вътре, Айнщайн тръгна направо към килерчето. СЛЕПУХ.

Травис погледна думата, изписана на пода.

— Слепух?

Айнщайн извади още букви и ги подреди с нос.

СЛЯП. ГЛУХ.

— За твоята способност да усещаш Чуждия ли става дума?

Бързо махване с опашка: Да.

— Не го ли усещаш вече?

Едно излайване: Не.

— Мислиш ли… че е мъртъв?

НЕ ЗНАМ.

— А може би твоето шесто чувство не работи, когато си болен — или изнемощял, като сега?

МОЖЕ БИ.

Травис се замисли за минута, докато събираше пуловете и ги подреждаше отново по местата им. Лоши мисли. Мисли, от които изтръпваше. Да, около къщата бяха разположили алармена система, но до известна степен зависеха от Айнщайн за ранно предупреждение. След всички приготовления Травис трябваше да е сигурен, че ще успее да унищожи Чуждия, особено при своята подготовка като бивш член на „Делта Форс“. Но непрекъснато го измъчваше чувството, че някъде в системите е направил дребен пропуск и дойдеше ли моментът на върховно изпитание, той щеше да има нужда от всичките сили и способности на Айнщайн — само те можеха да му помогнат да се справи и с неочакваното.

— Ще се наложи да се оправиш колкото може по-бързо — каза той на ретривъра. — Ще се наложи да се опитваш и да ядеш, дори и да нямаш истински апетит. Ще се наложи да спиш възможно най-дълго — само така ще позволиш на тялото си да се стегне, а не като прекарваш половината нощ пред прозореца и се тревожиш.

ПИЛЕШКА СУПА.

Травис се засмя и каза:

— И това може да опиташ.

ЕДНО КАЗАНДЖИЙСКО УНИЩОЖАВА ВСИЧКИ МИКРОБИ.

— Това пък откъде го научи?

КНИГА. КАКВО ЗНАЧИ КАЗАНДЖИЙСКО?

Травис обясни:

— Чаша уиски, сипана в халба бира.

За момент Травис се замисли за подобен коктейл.

УБИВА МИКРОБИ НО СТАВА АЛКОХОЛИК.

Травис започна да се смее и разроши козината на Айнщайн.

— Страхотен комик си ти, рошава муцуно!

МОЖЕ БИ ТРЯБВА НА СЦЕНА ВЪВ ВЕГАС.

— Обзалагам се, че ще имаш успех.

И СНИМКИ САМО НА ПЪРВА СТРАНИЦА.

— Че къде другаде?

АЗ И ПИА ЗАДОРА.

Той прегърна кучето и двамата продължиха да се смеят в килера, всеки по своя начин.

Въпреки шегите, Травис знаеше, че Айнщайн е силно обезпокоен от загубата на своята способност да усеща Чуждия. Шегобийството действаше като защитен механизъм, начин за пропъждане на страха.

Този следобед, изтощен от кратката разходка из двора, Айнщайн заспа, а Нора рисуваше трескаво в своето ателие. Травис стоя дълго пред един голям прозорец, гледайки към гората, и многократно провери наум всичките отбранителни системи — търсеше някоя пролука.

Джим Кийн им дойде на гости в неделя, дванайсети декември, следобед и остана за вечеря. Прегледа Айнщайн и остана доволен от подобреното му състояние.

— На нас ни изглежда бавно — каза плахо Нора.

— Казах ви, нужно е време — отговори Джим.

Той направи две промени в рецептите на Айнщайн и им остави нови опаковки лекарства.

А самият Айнщайн с възторг демонстрира своята машина за обръщане на страници и уреда за пускане на букви в килера. Снизходително прие хвалбите за способността си с молив в зъбите да включва телевизора и видеото без да безпокои Нора и Травис за помощ.

Отначало Нора остана изненадана от изражението на ветеринаря — очите му сякаш не бяха толкова скръбни, а лицето му — по-ведро отколкото ги помнеше. Но после реши, че си е същият; само нейното възприятие бе друго. Сега, след като го познаваше по-добре и той бе станал техен първи приятел, тя виждаше не само мрачните черти, дадени му от природата, но нежността и хумора зад тъжната маска.

Докато вечеряха, Джим каза:

— Порових малко из книгите по въпроса за татуировките — исках да разбера дали не може да се премахнат номерата на ухото му.

Айнщайн лежеше на пода до тях и слушаше разговора. Изведнъж скочи на крака, олюля се малко, после затича към кухненската маса и скочи в един от свободните столове. Остана изправен и впери поглед в Джим с очакване.

— Да-а — започна ветеринарният лекар, оставяйки обратно в чинията набоденото на вилицата парченце пиле с къри, което почти беше сложил в устата си. — Повечето, но не всички татуировки, могат да се премахнат. Ако разбера какво е използваното мастило и по кой метод е вкарано под кожата, може би ще успея да я изчистя.

— Това ще е чудесно — каза Нора. — Дори ако ни открият след това и опитат да ни отнемат Айнщайн, не могат да докажат, че точно това е кучето, което са загубили.

— Но от татуировката все ще останат някакви следи, видими при внимателен оглед — усъмни се Травис. — Под лупа например.

Айнщайн премести поглед от Травис към Джим Кийн, като че ли искаше да му каже: „Е, какво ще кажеш за това?“

— В повечето лаборатории просто белязват опитните животни — обясни Джим. — А тези, които ги татуират, използуват две стандартни мастила. Може би ще успея да изчистя всичко така, че да не останат никакви следи освен нещо като естествено изменен цвят на кожата. Дори и под микроскоп няма да се виждат следи от мастилото и няма да има нито помен от цифрите. В края на краищата тази татуировка е малка, а това улеснява работата. Все още изучавам възможните техники, но след няколко седмици можем да опитаме — ако Айнщайн няма нищо против неизбежното неудобство.

Ретривърът слезе от стола и притича към килера. Чуваха как натиска педалите под тръбичките с букви.

Нора стана да види какво послание съчинява Айнщайн.

НЕ ИСКАМ ЖИГОСАН. АЗ НЕ СЪМ КРАВА.

Неговото желание да се отърве от белязания номер беше по-дълбоко, отколкото мислеше Нора. Той искаше да премахнат цифрите, за да не могат да го открият хората от лабораторията. Но освен това очевидно мразеше трите цифри на ухото си, защото те го превръщаха в нечия собственост, състояние, обидно за неговото достойнство и нарушение на правата му като мислещо същество.

СВОБОДА.

— Да — в гласа на Нора имаше уважение. Тя постави ръка на главата му. — Наистина разбирам. Ти си… личност, и то — личност — тя за пръв път виждаше проблема от тази страна, — с душа.

Светотатство ли беше да мисли, че Айнщайн има душа? Не. Тя не смяташе, че в това има някакво светотатство. Човекът бе сътворил това куче, но все пак, ако имаше Бог, Той сигурно одобряваше съществуването на Айнщайн — поне затова, че Айнщайн умееше да различава добро и зло, да обича, беше смел и неговата безкористност го приближаваше до Божия образ повече, отколкото много човеци, тъпчещи тази земя.

— Свобода — повтори тя. — Ако имаш душа — а аз зная, че имаш — значи си роден със свободна воля и право на самоопределение. Номерът на ухото ти е обида и ние ще те отървем от него.

И след вечерята Айнщайн очевидно искаше да следи разговора — и да участва в него — но силите му не стигнаха и той заспа до камината.

Докато пиеше малкото бренди и кафето си, Джим Кийн изслуша краткото описание на Травис за отбранителната система против Чуждия. Когато го помолиха да помисли за някакви пролуки в нея, ветеринарят не се сети за нищо друго, освен несигурността на електрическите проводници към къщата.

— Ако това създание е достатъчно хитро да прекъсне жицата водеща от магистралата към дома ви, то ще ви остави в непрогледен мрак по средата на нощта и всичките аларми ще се окажат безполезни. А без ток и онези хитри машинки в обора няма да затворят вратата зад звяра и няма да освободят азотния окис.

Нора и Травис го поведоха надолу по стълбите към избата под задната част на къщата за да му покажат аварийния генератор. Той работеше с бензин, скрит в сто и осемдесет литров резервоар, заровен под земята в двора, и трябваше да възстанови захранването за къщата, обора и алармената система само десет секунди след спирането на тока.

— Доколкото виждам — каза Джим — помислили сте за всичко.

— И аз мисля така — съгласи се Нора.

Но Травис се намръщи:

— Все се чудя…

В сряда, двайсет и втори декември, отидоха с колата до Кармъл. Оставиха Айнщайн при Джим Кийн и прекараха деня в купуване на коледни подаръци, украшения за къщата, гирлянди за елхата и самата елха.

При заплахата на неумолимо приближаващото ги чудовище изглеждаше почти лудост да мислят как ще прекарат празника. Но Травис каза:

— Животът е кратък. Никога не знаем колко ни остава, затова не можем да позволим на Коледа да отлети без да я празнуваме, без значение точно как. Освен това, през последните години моите Коледи съвсем не бяха щастливи. Искам да наваксам.

— Леля Вайълет мислеше, че не трябва да прекаляваме с празничното настроение на Коледа. И не вярваше в размяната на подаръци и украсяването на елха.

— Тя не е вярвала в живота — каза Травис. — А това е още един повод да прекараме този празник както трябва. Това ще е твоята първа хубава Коледа, и първата изобщо за Айнщайн.

„А от догодина — мислеше си Нора — в къщата ще има бебе и ще я празнуваме с него, а виж, това си заслужава!“

Освен че й се повдигаше леко сутрин и бе наддала два фунта, нямаше други признаци за бременност. Коремът й още беше плосък и доктор Уейнголд каза, че при нейното телосложение има възможност тя да е от жените, чиито коремни мускули се разтягат съвсем малко. Мислеше, че в това има късмет, защото връщането във форма след раждането щеше да е много по-лесно. Но, разбира се, бебето се очакваше чак след шест месеца, а дотогава имаше достатъчно време да наедрее като тюлен.

Докато се връщаха с пикапа от Кармъл — а задната му част беше пълна с пакети, имаше и коледно дърво с чудесна форма — Айнщайн лежеше полузаспал в скута на Нора. Беше изморен от бурния ден с Джим и Пука. Прибраха се в къщи по-малко от час преди свечеряване. Айнщайн тръгна пръв към вратата — но изведнъж спря и се огледа напрегнато. Подуши студения въздух, после се разходи из двора с нос близо до земята, като че ли проследяваше нещо по миризмата.

Вървейки към задната врата, натоварена с пакети, Нора отначало не забеляза нищо необикновено в поведението на кучето, но видя, че Травис е спрял и гледа втренчено Айнщайн. Попита го:

— Какво има?

— Почакай секунда.

Айнщайн прекоси двора и стигна до края на гората в южната му част. Застана неподвижно, с глава издадена напред, после тръсна тяло и тръгна по края на гората. Често спираше, всеки път застиваше на място и след две минути направи цял кръг през северната страна.

Когато ретривърът се върна, Травис каза:

— Нещо?

Айнщайн махна кратко с опашка и излая веднъж: И да, и не.

Когато влязоха в къщата, ретривърът написа съобщение на пода в килера.

ПОЧУВСТВАХ НЕЩО.

— Какво? — попита Травис.

НЕ ЗНАМ.

— Чуждия ли?

МОЖЕ БИ.

— Близо ли?

НЕ ЗНАМ.

— Връща ли се шестото ти чувство? — попита Нора.

НЕ ЗНАМ. ПРОСТО ПОЧУВСТВАХ.

— Какво почувства? — настоя Травис.

Кучето доста дълго събира смелост да напише отговора.

ГОЛЯМА ТЪМНИНА.

— Почувствал си голяма тъмнина?

Да.

— Какво означава това? — попита Нора тревожно.

НЕ МОГА ДА ОБЯСНЯ ПО-ДОБРЕ. ПРОСТО ПОЧУВСТВАХ.

Нора погледна Травис и видя загриженост в очите му, които вероятно отразяваха нейното изражение.

Голямата тъмнина беше някъде там, отвън, и приближаваше.

3

Коледа прекараха весело и хубаво.

Сутринта, докато седяха край окичената със светещи гирлянди елха, пиеха мляко и хапваха домашни сладкиши, отвориха подаръците. Първият, шеговит подарък беше от Нора за Травис — кутия с бельо. Той й подари широка горна дреха в ярко оранжево и жълто, явно ушита за жена с тристафунтово тегло:

— За март, когато ще си твърде наедряла за каквото и да е друго. Разбира се, през май и това няма да ти става.

После размениха и сериозните подаръци — бижута, пуловери и книги.

Но Нора, също както и Травис, чувстваше, че този ден трябва да бъде посветен най-вече на Айнщайн. Показа му портрета, върху който работеше от цял месец, а ретривърът изглеждаше потресен, поласкан и безкрайно радостен, че тя е намерила за нужно да го обезсмърти върху платно. Той получи и три нови видеокасетки с филми за Мики Маус, две красиви метални купички за храна и вода с името си, гравирано върху тях, които трябваше да заменят пластмасовите чинийки, използувани досега, малък часовник с батерийки, който можеше да разнася във всички стаи (проявяваше все по-голям интерес към времето) и още няколко подаръка, но непрекъснато искаше да гледа портрета, подпрян на стената за негово удобство. По-късно, когато го окачиха над камината във всекидневната, Айнщайн седна пред огъня и не откъсна поглед от картината, доволен и горд.

Като всяко дете, Айнщайн изпитваше от играта с празни кутии, смачкана хартия и панделки не по-малко удоволствие, отколкото от самите подаръци. А едно от любимите му неща се оказа един шеговит подарък: червена качулка за дядо Коледа с бял помпон, която се закрепваше на главата му с ластик. Нора я постави върху него само на шега. Но след като се видя в огледалото, остана толкова очарован от вида си, че когато след няколко минути тя се опита да я свали от главата му, той не пожела да я даде. Разхожда се с нея през по-голямата част от деня.

Джим Кийн и Пука пристигнаха рано следобед и Айнщайн ги подкара право към портрета над камината във всекидневната. Цял час, наглеждани от Джим и Травис, двете кучета играха заедно в задния двор. От тези физически усилия, и то след възбудата от утринната размяна на подаръци, на Айнщайн му се приспа, затова се върнаха в къщи, където Джим и Травис помогнаха на Нора да приготви празничната вечеря.

След като поспа, Айнщайн се опита да събуди у Пока интерес към филмите с Мики Маус, но Нора видя, че той не успява да постигне особен успех. Пука не можеше да се съсредоточи достатъчно дълго дори за да проследи как Доналд, Гуфи или Плуто вкарват Мики в беля. Зачитайки по-ниското равнище на интелигентност у своя другар, но без да се отегчава от неговата компания, Айнщайн изключи телевизора и се зае с чисто кучешки дейности: малко леко боричкане в кабинета, много излежаване нос до нос и тихо общуване по разни кучешки проблеми.

Рано вечерта къщата вече беше изпълнена с ароматите на пуйка, варена царевица, сладки картофи и други благини. Чуваше се коледна музика. И въпреки вътрешните щори, спуснати и заключени още с падането на ранната зимна тъмнина, въпреки оръжията, оставени подръка във всяка стая, въпреки демоничното присъствие на Чуждия, който не излизаше от скритите ъгълчета на съзнанието й, Нора чувстваше, че никога не е била по-щастлива.

Докато вечеряха, говориха за бебето и Джим попита дали са мислили за имена. Айнщайн, който хапваше в ъгъла с Пука, веднага прие ентусиазирано идеята да участва в даването на име на тяхното първородно дете. Мигновено изтича в килера за да напише своето предложение.

Нора стана от масата да види кое име счита кучето за подходящо.

МИКИ.

— Решително не! — каза тя. — Не можем да кръстим моето бебе на някаква рисувана мишка.

ДОНАЛД.

— Нито на паток.

ПЛУТО.

— Плуто? Мисли по-сериозно, рошава муцуно.

ГУФИ.

Нора твърдо не му позволи да натиска повече педала за пускане на букви, събра използуваните пулове, остави ги настрана, изключи лампата в килера и се върна на масата.

— На вас може да ви изглежда много весело — каза тя на Травис и Джим, които се задавяха от смях, — но той е съвсем сериозен.

След вечерята, насядали около коледната елха, говориха за много неща, включително за намерението на Джим да си вземе още едно куче.

— На Пука му трябва другар като него — каза ветеринарят. — Той е вече почти на година и половина, а аз вярвам, че човешката компания изобщо не им е достатъчна след като минат бебешката си възраст. И те се чувстват самотни като нас. А щом и без това ще му търся другарче, защо да не намеря някой чистокръвен женски лабрадор и току-виж, съм се сдобил с няколко красиви кученца, които по-късно ще продам. И той ще си има не само приятел, а и партньор.

Нора не забеляза, че Айнщайн проявява към тази тема на разговора не по-малък интерес, отколкото към всяка друга. А след като Джим и Пука си бяха тръгнали, Травис намери в килера едно послание и повика Нора да го погледне. ПРИЯТЕЛ. ДРУГАР. ПАРТНЬОР. ЕДИН ОТ ДВАМАТА.

Оказа се, че ретривърът ги е чакал да забележат внимателно подредените букви. Появи се ненадейно иззад тях и ги загледа въпросително.

Нора попита:

— Мислиш ли, че ще ти е приятно да си имаш другарче?

Айнщайн се промъкна в килерчето между тях, разбърка буквите и написа отговора си.

ЗАСЛУЖАВА СИ ДА ПОМИСЛЯ.

— Но, чуй ме, рошава муцуно — каза Травис. — Ти си единствен от вида си. Няма друго куче като тебе, с твоето равнище на интелигентност.

Ретривърът премисли и това, но не се разубеди.

ЖИВОТЪТ Е НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ИНТЕЛЕКТА.

— Много вярно — отбеляза Травис. Но мисля, че първо трябва много сериозно да го огледаме от всички страни.

ЖИВОТЪТ Е ЧУВСТВО.

— Е, добре — каза Нора. — Ще помислим за това.

ЖИВОТЪТ Е АКО ИМАШ ДРУГАР. АКО СПОДЕЛЯШ.

— Обещаваме ти да обмислим добре и после пак да го обсъдим с тебе — рече Травис. — А сега вече става късно.

Айнщайн набързо изписа още две думи.

БЕБЕТО МИКИ?

— Абсолютно невъзможно — отсече Нора.

Тази вечер, в леглото, след като се любиха с Травис, Нора каза:

— Обзалагам се, че наистина е самотен.

— Джим Кийн?

— Е, да. И за него съм сигурна. Той е толкова добър човек, от него може да стане страхотен съпруг, и жените, също като мъжете, са ужасно придирчиви за външния вид, не мислиш ли? Не тръгват подир мъже с физиономии на хрътки. Женят се за красавци, а после тия се отнасят към тях като към ненужни вещи. Но нямах предвид Джим. Говорех за Айнщайн. Сигурно се чувства самотен понякога.

— Ние винаги сме с него.

— Не, всъщност не сме. Аз рисувам, а ти се занимаваш с неща, в които горкият Айнщайн не може да участва. И ако някой ден действително се върнеш отново към сделките с недвижими имоти, при Айнщайн дълго време няма да остава никой.

— Има си книги. И обича да чете.

— Може би книгите не са достатъчни — каза Нора.

Мълчаха толкова дълго, че тя помисли Травис за заспал. Тогава той каза:

— Ако Айнщайн си намери партньорка и направи кученца, какви ли ще са те?

— Искаш да кажеш — дали ще са умни колкото него?

— Чудя се… Струва ми се, че има три възможности. Първата — неговата интелигентност не може да се предава по наследство, значи неговото поколение ще бъде само от нормални кученца. Втората е ако може да се предава, но гените на женската влияят на неговите — тогава кученцата ще бъдат умни, но не като баща си; и с всяко следващо поколение ще стават все по-обикновени и глупави, докато накрая неговите пра-пра-пра-внуци се превърнат в нормални кучета.

— А каква е третата възможност?

— Интелигентността помага за оцеляването при естествения отбор, затова може да се окаже, че е доминантен, силно доминантен признак.

— И в този случай неговите малки ще са умни като самия него.

— А след това — техните, и все така, докато след време се получи цяла колония от интелигентни златни ретривъри, хиляди, по целия свят.

Отново се умълчаха.

Най-накрая тя възкликна:

— Еха-а.

Травис каза:

— Той е прав.

— За какво?

— Заслужава си да помислим за това.

4

През ноември Винс Наско изобщо не очакваше, че ще му трябва цял месец за да подготви удара срещу Рамон Веласкес, оня от Оуклънд, дето беше като трън в петата на Дон Марио Тетраня. Докато не се справеше с Веласкес, Винс не можеше да получи имената на хората в Сан Франсиско, издаващи фалшиви документи за самоличност, които щяха да му помогнат за проследяването на Травис Корнъл, жената и кучето. Затова искаше колкото може по-скоро да превърне Веласкес в купчина гниещо месо.

Но Веласкес се оказа дяволски трудно уловима сянка. Този човек не правеше и стъпка без горилите от двете си страни, от което само биеше повече на очи. И все пак той провеждаше своите операции в комара и наркотрафика — нарушавайки монопола на Тетраня в Оуклънд — с хитрината и потайността на Хауърд Хюз. При деловите си пътувания той винаги се изплъзваше и изчезваше от погледа, използувайки цяла флотилия различни коли, никога не минаваше по един и същ път в два последователни дни, никога не повтаряше мястото на своите срещи, използуваше улиците като офис, но не оставаше на едно място достатъчно дълго за да бъде проследен, набелязан и очистен. Беше безнадежден параноик, който вярва, че всички дебнат удобен момент да се справят с него. Винс така и не успя да го разгледа достатъчно добре и да сравни лицето му с това от снимката, която му дадоха семейство Тетраня. Рамон Веласкес беше като дим.

Винс не успя да го докопа чак до Коледа и при изпълнението на поръчката се получи адска бъркотия. Рамон беше в къщи с много свои роднини. Винс приближи дома на Веласкес от къщата зад него, прескачайки високата тухлена стена между двата големи имота. Докато слизаше от другата страна, видя Веласкес и други хора, седнали в двора близо до басейна край огнище, където се печеше огромна пуйка — възможно ли бе да се пече пуйка на открит огън другаде, освен в Калифорния? — и всички го забелязаха веднага, въпреки че от тях го отделяха поне два декара. Видя как бодигардовете посягат за оръжието в кобурите под саката си, затова нямаше друг избор, освен да стреля със своя „Узи“ без да подбира по целия двор, поваляйки Веласкес, двете горили, жена на средна възраст — вероятно нечия съпруга и една стара дама, която може би беше нечия баба.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

С-с-с-с-нап.

Всички останали вътре и вън от къщата пищяха и панически търсеха укритие. Винс трябваше отново да прескочи стената на съседния двор — там, слава Богу, нямаше никого в къщи — но докато премяташе задника си отгоре, някакви латиноамерикански кретени откриха огън по него от къщата на Веласкес. Едва успя да се скрие невредим.

В деня след Коледа, когато се появи в един ресторант в Сан Франсиско, притежаван от Дон Тетраня, за да се срещне с Франк Диченциано — уважаван член на Фамилията, отговарящ за своите действия единствено пред самия Дон — Винс изпитваше силна тревога. Братството имаше свой кодекс за извършването на убийствата. По дяволите, те имаха ненарушими кодекси за всичко — вероятно и за движенията на червата си — и се отнасяха съвсем сериозно към правилата им, но може би на правилата за убийство гледаха малко по-сериозно, отколкото на останалите. Неговото първо изискване гласеше: не може да се убива мъж в присъствието на неговото семейство, освен ако се крие при тях и няма друг начин да се достигне до него. По тази точка Винс чувстваше, че е в пълна безопасност. Но друго правило гласеше, че никога не трябва да се убиват нечия съпруга, деца или баба за да се добереш до целта. Всеки, извършил подобно нещо, вероятно би намерил своята смърт, и то от ръцете на тези, които са го наели. Винс се надяваше да убеди Франк Диченциано, че Веласкес е особен случай — никоя друга мишена досега не бе успявала да разиграва Винс цял месец — затова станалото на Коледа в Оуклънд е било достойно за съжаление, но неизбежно.

Но просто в случай, че Диченциано — съответно Донът — са твърде разгневени, за да слушат каквито и да е обяснения, Винс приготви нещо повече от подръчното оръжие. Знаеше добре, че ако желаят смъртта му, ще го обкръжат и ще му отнемат пистолета преди да го вкара в употреба, още като прекрачи прага на ресторанта, без да знае какво мислят за изпълнението на поръчката. Затова скри по дрехите си пластичен експлозив, готов да го възпламени, помитайки целия ресторант, ако бяха решили да му вземат мярка за ковчег.

Винс не беше сигурен в собственото си оцеляване след експлозията. Напоследък бе поел жизнените енергии на толкова много хора и мислеше, че е съвсем близо до бленуваното безсмъртие — дори може би го е постигнал — но нямаше начин да разбере силата си без да се подложи на изпитание. Трябваше да избира между това да стои в центъра на експлозия… или да позволи на двама умници да изпразнят стотици куршуми в него, а после, добре циментиран в бетонен блок, да го хвърлят в основите на някой вълнолом… и реши, че първото е по-привлекателно и може би му предоставя много по-голяма възможност за оживяване.

За негова изненада Диченциано — който приличаше на катерица с бузи, издути като кюфтета — беше много доволен от изпълнението на поръчката по случая Веласкес. Дори обяви, че Донът дължи огромна благодарност на Винс. Никой не го претърси при влизането в ресторанта. Настаниха ги в ъглово сепаре и като най-високопоставени гости на заведението им сервираха обяд от специални ястия, липсващи в менюто. Пиха и „Каберне Совиньон“ за триста долара, подарък от Марио Тетраня.

Когато Винс внимателно подхвана темата за мъртвата съпруга и баба, Диченциано каза:

— Чуй, приятелю, ние знаехме, че това ще бъде труден удар, отговорна задача, при която правилата може да се нарушат. Освен това, те не бяха наши хора. Те бяха само една шайка новоизлюпени емигранти от юг. Мястото на такива не е в този бизнес. И ако опитат насила да се промъкнат в него, не трябва да очакват от нас игра по правилата.

Облекчен, Винс посети мъжката тоалетна по средата на обяда и откачи контактите на детонатора. Сега, след като опасността бе отминала, той не искаше да възпламени случайно пластичния експлозив.

В края на срещата Франк подаде на Винс списъка. Девет имена.

— Тези хора — прочее, не всички са от Фамилията — плащат на Дона за правото да упражняват своя занаят на негова територия. Още през ноември, очаквайки, че ще се справиш с Веласкес, аз говорих с деветимата и сега те помнят добре, че Донът желае да ти окажат пълно съдействие.

Винс започна обиколката още същия следобед — търсеше някой, който си спомня за Травис Корнъл.

Отначало не му провървя. Не можа да се срещне с двама от първата четворка в списъка. Те бяха затворили своите заведения и заминали някъде през почивните дни. Според Винс за престъпния свят беше недостойно да прекъсва работа и да се забавлява по Коледа и Нова Година — та това не бяха някакви гимназиални учители.

Но петият, Ансън Ван Дайн, не спираше работа в мазето под своя стриптийз бар „Гореща гръд“ и в пет и половина часа на двайсет и шести декември Винс намери това, което търсеше. Ван Дайн погледна снимката, която Винс бе изрязал от папките със стари броеве на вестника в Санта Барбара.

— Да, помня го. Такъв трудно се забравя. Не е чужденец, който иска да се превърне в чист американец, като половината ми клиенти. Не е и от често срещаните смотаняци, дето ги преследват и затова трябва да сменят имената и да крият физиономиите си. Не се прави на тежкар, не се държи предизвикателно, но човек остава с чувството, че е способен да обърше пода с всеки, който му се изпречи. Много въздържан. Стои нащрек. Не може да се забрави.

— Това, което не можеш да забравиш — обади се единият от двамата брадати вундеркинди до компютрите, — е онова страхотно парче, дето беше с него.

— От нея и на мъртвец може да му стане — допълни другият.

Първият се съгласи:

— Да-а. И на мъртвец. Омлет и кекс.

Винс беше едновременно обиден и объркан от техния принос в разговора, затова не им обърна внимание. Обърна се към Ван Дайн:

— Има ли някаква възможност да си спомните и новите им имена?

— Разбира се. Имаме ги във файловете — отговори Ван Дайн.

Винс не можа да повярва на ушите си.

— Мислех, че хората от вашия бизнес не пазят никаква информация. По-безопасно за вас и от значение за клиента.

Ван Дайн вдигна пренебрежително рамене.

— Майната им на клиентите. Може някой ден федералните или местните да ни спипат. И може би тогава ще имам голяма нужда от стабилни суми за адвокатски хонорари. И в този момент няма да има нищо по-добро от списъчето с две хиляди фалшиви именца на разни типове, които с желание ще се съгласят да ги поизстискам малко вместо да започват цялата история наново.

— Изнудване — каза Винс.

— Противна дума — отвърна Ван Дайн. — Но, опасявам се, много точна. Както и да е, грижим се само за това ние да сме в безопасност, да няма тук никаква информация, уличаваща нас. Не държим никакви данни в тази дупка. Веднага щом снабдим някого с нова самоличност, записът се предава по безопасна телефонна линия от този компютър тука на друг компютър, който държим не е важно къде. А онзи компютър е тъй програмиран, че оттук не може да се изкопчи нищо от него; връзката е еднопосочна; значи, ако нас ни спипат, полицейските жичкаджии не могат да измъкнат нашите данни от тези машини. По дяволите, изобщо няма да разберат, че те съществуват.

Този нов и непознат за Винс престъпен свят със съвършена техника го замая. Дори и Донът, човек с блестящ криминален ум, мислеше, че тези хора не пазят информация и не беше разбрал как чрез компютрите това може да стане безопасно. Винс помисли върху казаното от Ван Дайн, докато всичко в главата му се изясни, и тогава каза:

— И така, можете ли да ме отведете при онзи, другия компютър и да издирите новата самоличност на Травис Корнъл?

— За приятелите на Дон Тетраня — отговори Ван Дайн — съм готов на всичко, освен да прережа собственото си гърло. След мен.

Ван Дайн откара Винс с кола в един препълнен китайски ресторант в Чайнатаун25. Вътре сигурно имаше около сто и петдесет души и всички маси бяха заети предимно от хора с англосаксонски, а не азиатски черти. Въпреки че помещението беше огромно и украсено с хартиени фенери, гипсови дракони, паравани от изкуствени розови храсти и въжета с окачени бронзови камбанки с формата на китайски йероглифи, обстановката напомняше на Винс за кича в италианския ресторант, където миналия август уби хлебарката Пантанела и ченгетата от федералните служби, които го пазеха. Изкуството и украшенията на всички народи — от китайските и италианските до полските и ирландските — бяха в същността си твърде подобни едни на други.

Собственикът беше китаец над трийсетте, представен на Винс просто като Юан. С две бутилки „Цингтао“, връчени от Юан, Ван Дайн и Винс слязоха в канцеларията на собственика, разположена в подземния етаж, където върху две бюра стояха два компютъра, първият в центъра на помещението, а другият — в ъгъла. Този в ъгъла беше включен, въпреки че никой не работеше на него.

— Това е моят компютър — каза Ван Дайн. — Тук никой никога не го употребява. Дори не го и докосват, освен за отваряне на телефонната линия и включване на модулатора всяка сутрин и за изключването му вечер.

— Вярваш ли на Юан?

— Аз му дадох заема, с който започна своя бизнес. На мене дължи доброто си състояние. Освен това заемът е добре маскиран, може да мине и за съвсем чист, нищо не го свързва с мене или Дон Тетраня, тъй че Юан има репутацията на виден гражданин и ченгетата не проявяват интерес към него. А той се отплаща единствено като ми позволява да държа компютъра си тука.

Сядайки пред терминала, Ван Дайн започна да натиска копчетата по клавиатурата. Само за две минути стигна до новото име на Травис Корнъл: Самюъл Спенсър Хиат.

— И това тук — каза Ван Дайн, когато на екрана светнаха нови букви. — Това е жената, която беше с него. Истинското й име бе Нора Луиз Девън от Санта Барбара. Сега се казва Нора Джийн Еймз.

— Добре — каза Винс. — Сега изтрий и двамата от паметта.

— Какво искаш да кажеш?

— Изчисти ги. Извади ги от компютъра. Те вече не са твои. Те са мои. И на никой друг. Само мои.

Скоро след това се върнаха в „Гореща гръд“, място, чието разложение отвращаваше Винс.

В мазето Ван Дайн предаде имената Хиат и Еймз на брадатите вундеркинди, които сякаш живееха там денонощно, без да излизат, като двойка митични пещерни великани.

Първата работа на подземните създания бе да проникнат в компютрите на Службата по автотранспорта. Искаха да видят дали в трите месеца след получаването на новите си документи Хиат и Еймз са се установили някъде и дали са записали автомобилна регистрация на нов адрес.

— Хванах го — каза единият.

На екрана се появи някакъв адрес и брадатият оператор даде команда за отпечатване.

Ансън Ван Дайн откъсна хартията от принтера и я подаде на Винс.

Травис Корнъл и Нора Девън — сега вече Хиат и Еймз — живееха на извънградски адрес по Тихоокеанската крайбрежна магистрала южно от град Кармъл.

5

В сряда, двайсет и девети декември, Нора отиде сама с кола в Кармъл, защото имаше час при доктор Уейнголд.

Небето беше навъсено, толкова тъмно, че белите чайки, пикиращи под ниските облаци, изглеждаха на техния фон като искрящи светлинки. След Коледа времето беше все същото, но чаканият дъжд така и не заваля.

Обаче днес пороят се изля, точно когато тя спря пикапа на едно от свободните места в малкия паркинг зад кабинета на доктор Уейнголд. За всеки случай беше облякла найлоново яке с качулка и сега я сложи върху главата си, преди да притича от камионетката към едноетажната тухлена сграда.

Доктор Уейнголд я прегледа усърдно както винаги и обяви, че е здрава като бик, което би развеселило Айнщайн.

— Никога не съм виждал жена в по-добро състояние в началото на третия месец — каза лекарят.

— Искам да имам много здраво бебе, съвършено бебе.

— И така ще бъде.

Докторът вярваше, че нейното фамилно име е Еймз, а на мъжа й — Хиат и нито веднъж не показа неодобрение към тази разлика въпреки семейното им положение. Това объркваше Нора, но тя предположи, че съвременният свят, в който влетя след своето измъкване от пашкула в къщата на Девън, е по-либерален към тези неща.

Доктор Уейнголд и този път й предложи да обмисли преминаването през тест, определящ пола на бебето, но и този път тя отклони предложението. Искаше това да е изненада. Освен това, откриеха ли, че ще се роди момиче, Айнщайн веднага щеше да поведе кампания за името „Мини“.

След като набързо уточни със секретарката на лекаря следващия час за преглед, Нора нахлупи отново качулката и излезе навън в силния дъжд. Изливаше се на порои, течеше от една част на покрива без водосточни улеи, оттам шуртеше по тротоара и образуваше дълбоки локви по чакълената настилка на паркинга. Тя зашляпа из малката река по пътя към пикапа и след секунди спортните й обувки подгизнаха.

Когато достигна камионетката, видя как от една червена „Хонда“, паркирана до нея, слиза човек. Не можа да го разгледа добре — забеляза само, че е едър, има малка кола и не е облечен подходящо за дъжда. Беше по дънки и син пуловер, затова Нора помисли: „Горкият човек, ще се измокри до костите.“

Отвори шофьорската врата и точно щеше да се качи вътре, когато разбра, че мъжът със синия пуловер влиза след нея, избутва я навътре по седалката и се намества зад кормилото. Чу гласа му:

— Развикаш ли се, кучко, ще ти пръсна мозъка — тогава тя разбра, че той е опрял револвер в нея.

Малко остана да извика, но несъзнателно, и почти опита да се измъкне по седалката до вратата от другата страна. Но нещо в неговия глас, брутално и мрачно, я разколеба. Говореше тъй, сякаш по-скоро би я застрелял в гръб, отколкото да я пусне да избяга.

Той тръшна вратата и в кабината на камионетката останаха само двамата, където никой не можеше да й помогне, буквално откъснати от външния свят заради дъжда, който се стичаше по прозорците и правеше стъклото непрозрачно. Но и това сега беше без значение: на паркинга нямаше жива душа, а и той не се виждаше от улицата; дори и да бе излязла, нямаше към кого да се обърне за помощ.

Той беше много едър и мускулест, но не това бе най-страшното. Широкото му лице остана невъзмутимо, абсолютно безизразно; точно това спокойствие, съвсем неуместно при тези обстоятелства, уплаши Нора. А в очите му имаше нещо още по-лошо. Бяха зелени — и ледени.

— Кой сте вие? — произнесе тя, опитвайки да скрие страха си, защото беше сигурна, че очевидният ужас ще го подтикне да натисне спусъка. Изглежда едва се въздържаше.

— Какво искате от мене?

— Искам кучето.

Помисли го за крадец. Помисли, че иска да я изнасили. Помисли го за психопат, който убива за удоволствие. Но и за миг не й мина през ума, че може да е правителствен агент. Но кой друг би търсил Айнщайн? Никой друг дори не знаеше за съществуването на кучето.

— За какво говорите? — каза тя.

Той притисна дулото на револвера в ребрата й, докато я заболя.

Тя помисли за бебето, растящо в нейната утроба.

— Добре, добре, очевидно знаете за кучето и няма смисъл да си играем.

— Няма смисъл — говореше толкова тихо, че тя едва чуваше гласа му при шума на дъжда, който барабанеше по покрива на кабината и шибаше предния прозорец.

Той се пресегна, свали качулката на якето, отвори ципа и плъзна ръка по гърдите, после по корема й. За момент тя се ужаси, че той все пак наистина има намерение да я изнасили.

Но вместо това го чу да казва:

— Тоя Уейнголд е акушер-гинеколог. Та какъв ти е проблемът? Имаш някоя гадна венерическа болест или си бременна? — той почти изсъска, докато казваше „венерическа болест“, като че ли при самото произнасяне на тези срички му се повдигаше от отвращение.

— Ти не си правителствен агент — тя говореше само по инстинкт.

— Зададох ти въпрос, кучко — каза той с глас малко по-силен от шепот. Наведе се съвсем до нея, притискайки отново цевта в ребрата й. В кабината беше влажно. Заглушаващият всичко шум на дъжда и тежкият въздух се сливаха и създаваха почти непоносимо усещане за страх. Той продължи:

— Кое от двете? Имаш херпес, сифилис, гонорея, някоя друга гнилоч между краката? Или си бременна?

Тя реши, че бременността може да й спести малко от жестокостта, на която тоя изглеждаше способен и каза:

— Ще имам дете. В третия месец съм.

Нещо стана с неговите очи. Внезапна промяна. Като раздвижване на еднакво зелени парченца стъкло в някое ъгълче на калейдоскоп.

Нора разбра, че признаването на бременността бе най-лошото, което можа да направи, но не знаеше защо.

Сети се за 38-калибровия пистолет в жабката. Не беше възможно да я отвори, да грабне оръжието и да го застреля преди да е дръпнал спусъка на своя револвер. Все пак тя трябваше непрекъснато да дебне подходящ момент, когато той е отпуснат, и да използва възможността за изваждане на своето оръжие.

Изведнъж той започна да се качва върху нея и тя отново помисли, че има намерение да я изнасили посред бял ден зад прикритието на дъждовните завеси, макар и да имаше някаква дневна светлина. После разбра, че просто си разменят местата и той я избутва зад волана, докато сяда на мястото за пътника, без да откъсва дулото на револвера от нея през цялото време.

— Карай — заповяда той.

— Накъде?

— Обратно в къщи.

— Но…

— Затваряй си устата и карай.

Сега тя беше от далечната страна на шкафчето с пистолета. За да се добере до там, трябваше да се пресегне пред него. Той никога нямаше да се отпусне толкова.

Твърдо решена да обуздае бързо растящия си страх, сега откри, че не може да обуздае дори отчаянието.

Запали пикапа, излезе от паркинга и зави надясно по улицата.

Чистачките на предното стъкло тупкаха силно почти колкото сърцето й. Тя не можеше да разбере дали потискащият звук идва от изливащия се дъжд или чува по-силно бученето на кръвта в собствените си уши.

Пресечка след пресечка Нора продължаваше да се оглежда за ченге — въпреки че изобщо не знаеше какво да прави ако види някое. Но така и нямаше да разбере, защото никъде нямаше никакви ченгета.

Докато не излязоха от Кармъл на Тихоокеанската магистрала, бушуващият дъжд не само заливаше предното стъкло с вода, но го покриваше и с мокри иглички от огромните стари кипариси и борове, надвесени над улиците на града. На юг по брега във все по-слабо населените територии над пътното платно нямаше увиснали клони на дървета, но вятърът откъм океана биеше по пикапа с пълна сила. Нора непрекъснато усещаше как придърпва кормилото. А дъждът, който ги шибаше направо от морето, сякаш беше достатъчно силен да пробие дупки в ламарината на колата.

След поне пет минути мълчание, дълги като час, тя не можеше вече да се подчинява на неговата заповед да си държи устата затворена.

— Как ни откри?

— Повече от ден наблюдавам вашата къща — каза той със студен и тих глас, напълно подхождащ на невъзмутимото му лице. — Когато тръгна тази сутрин, те проследих, защото се надявах, че после с твоя помощ ще мога да вляза.

— Не, искам да кажа как откри къде живеем?

Той се усмихна:

— Ван Дайн.

— Това двулично влечуго.

— Но при особени обстоятелства — увери я той. — Големият човек в Сан Франсиско ми дължеше услуга, затова притисна Ван Дайн.

— Големият?

— Тетраня.

— Кой е той?

— Ти нищо не знаеш, нали? — каза мъжът до нея. — Освен как да правиш бебета, а? Това нали го знаеш, а?

В жестоката, подигравателна нотка на гласа му нямаше и помен от сексуален намек: той беше по-мрачен, по-особен и по-ужасяващ от това. Тя беше толкова уплашена от свирепото напрежение, което усещаше в него всеки път, когато споменеше за секс, че не посмя да му отговори.

Навлязоха в лека мъгла и тя включи фаровете. Съсредоточи вниманието си в облятия от дъжда път, взирайки се през полупрозрачното стъкло.

Той продължи:

— Ти си много красива. Ако имах намерение да го натикам на някоя, щях да го натикам на тебе.

Нора прехапа устни.

— Но даже и толкова красива — каза той, — ти си като всички други, обзалагам се. Ако ти го натикам, после ще изгние и ще се откъсне, защото и ти носиш зарази като всички други, нали? Да-а. Носиш ги. Сексът значи смърт. Изглежда аз съм един от малцината, които го знаят, въпреки че доказателства за това — колкото щеш. Сексът е смърт. Но ти си много красива…

Докато го слушаше, гърлото й се сви. Не можеше да поеме дъх достатъчно дълбоко.

Изведнъж той престана да мълчи. Заговори бързо, все още с тих глас и плашещо спокойно при лудостта в думите си, но много бързо:

— Аз ще стана по-голям от Тетраня, по-важен. В себе си нося живота на стотици хора. Поел съм енергиите на повече души, отколкото можеш да повярваш, изживял съм Момента, изпитал съм какво е да чуеш „С-нап“ като ги сграбчваш. Това е моят Дар. Когато Тетраня умре и вече го няма, аз ще остана. Когато всички, живи сега, умрат, аз ще остана, защото съм безсмъртен.

Тя не знаеше какво да каже. Той изникна изневиделица, — бе разбрал някак за Айнщайн и на всичко отгоре беше и луд — изглежда нищо не можеше да се направи. Чувстваше гняв към несправедливостта на съдбата, но чувстваше и страх. Направиха всички възможни приготовления за срещата с Чуждия, с много тънки ходове скриха своите следи от правителството — но беше ли възможно да се приготвят и за това? Не беше честно.

Отново умълчан, той я гледа напрегнато повече от минута, още една вечност. Почувства неговия леден, зелен поглед върху себе си тъй осезателно, както би почувствала докосването на студена ръка.

— Не знаеш за какво ти говоря, нали? — попита той.

— Не.

Може би защото я намираше красива, реши да й обясни:

— Само на един човек съм казвал преди и той се надсмя над мене. Името му беше Дани Слович и двамата работехме за Нюйоркската фамилия Карамаца, най-голямата от петте фамилии на Мафията. Малко усилие за мускулите, от време на време убивахме хора, които трябваше да бъдат убити.

На Нора й прилоша — той не беше просто луд и не просто убиец — той беше луд професионален убиец.

Без да обръща внимание на нейната реакция, премествайки поглед от залетия с вода път към лицето й, той продължи:

— Виждаш ли, вечеряхме в оня ресторант, Дани и аз, поливахме мидите с „Валполичела“ и аз му обясних, че съм определен да живея дълъг живот, защото имам способността да поемам жизнените енергии на тези, които очиствам. Казвам му: „Виж, Дани, хората са като батерии, ходещи батерии, изпълнени с тайнствената енергия, която наричаме живот. Като премахна някого, неговата енергия се превръща в моя енергия и аз ставам по-силен. Като бик съм, Дани.“ викам му: „Погледни ме — приличам ли ти на бик? Трябва да ти приличам, защото притежавам този Дар — способността да попивам енергията на човека.“ А знаеш ли какво казва тоя Дани?

— Какво? — попита тя вцепенено.

— Ами Дани се отнасяше сериозно към хапването, затова не отмести поглед от чинията си, забил лице в храната, докато не сдъвка още няколко миди. После вдига глава, по устните и брадичката му се стича миден сос, и казва: „Да-а, Винс, откъде го научи тоя номер, а? Откъде научи как да попиваш тия жизнени енергии?“ Аз обяснявам: „Ами това е моят Дар.“, а той: „Искаш да кажеш от Бога?“ Трябваше да помисля за това и му казвам: „Знам ли откъде? Това е моят Дар, както Мантъл има дар да прави удари, а Синатра — да пее.“ А Дани: „Обясни ми и това — да предположим, очистиш някой електротехник. След като му попиеш енергиите, ще започнеш ли изведнъж да разбираш от поставяне на инсталации в къщи?“ Не разбрах, че се майтапи. Помислих въпроса за сериозен и му обясних, че поемам жизнените енергии, а не личностите, не всичките неща, които оня знае, само енергията му. И тогава Дани казва: „Значи ако изпразниш пълнителя в някое карнавално чудовище, няма изведнъж да те изпълни желание да късаш със зъби главите на пилета.“ В тоя момент проумях — Дани ме мисли или за пиян, или за глупак, затова си изядох мидите и не споменах повече за Дара си — тогава за последен път казах на някого, а сега ти казвам на тебе.

Сам нарече себе си Винс, значи вече знаеше името му. Но не виждаше каква полза може да има от това, че го знае.

Той разказа своята история без да покаже, че схваща лудостта и черния хумор в нея. Беше жестоко сериозен. Тоя човек нямаше да ги остави живи, освен ако Травис не се справеше с него.

— И тъй — продължи Винс, — не можех да рискувам Дани да тръгне и да разказва на тоя и оня какво съм му казал, защото той щеше да добави нещо от себе си, да направи историята смешна и хората да ме сметнат за ненормален. Големите босове не наемат откачени убийци; те искат хладнокръвни, логично мислещи и уравновесени хора, които вършат работата чисто. Точно такъв съм и аз — хладнокръвен и уравновесен, но Дани можеше да ги накара да мислят иначе. Затова още онази вечер му клъцнах гърлото, занесох го в една изоставена фабрика, нарязах го на парченца, поставих ги в един варел и го напълних догоре със сярна киселина. Той беше любим племенник на Дона, затова не можех да рискувам да открият тялото му и после да разберат, че това съм свършил аз. Сега енергията на Дани също е в мене заедно с много други.

Оръжието беше в жабката.

Поне мъничко надежда й даваше фактът, че оръжието е там.

Докато Нора беше при доктор Уейнголд, Травис омеси и изпече две тави шоколадови сладкиши с фъстъчено масло. Научи се да готви като живееше сам, но тогава изобщо не изпитваше удоволствие от това. Но през последните няколко месеца Нора тъй усъвършенства кулинарните му умения, че той започна да харесва готвенето, особено печенето.

Айнщайн, който по време на готварските сеанси обикновено седеше на пост в очакване на някоя сладка хапка, сега го изостави още преди да е свършил омесването на тестото. Кучето беше възбудено, обикаляше къщата от прозорец на прозорец и гледаше дъжда навън.

Не след дълго Травис изпита тревога от поведението на кучето и го попита дали има нещо нередно.

Айнщайн съчини отговора си в килерчето. ЧУВСТВАМ СЕ МАЛКО СТРАННО.

— Болен ли си? — попита Травис, обезпокоен да не би болестта да се повтори. Ретривърът се възстановяваше добре, но все още се възстановяваше. Имунната му система не беше в състояние да се справи с ново сериозно предизвикателство.

НЕ БОЛЕН.

— Какво тогава? Може би усещаш… Чуждия?

НЕ. НЕ КАТО ПРЕДИ.

— Но усещаш нещо?

ЛОШ ДЕН.

— Може пък да е от дъжда.

МОЖЕ.

Малко облекчен, но все още напрегнат, Травис отново се зае с печенето.

Магистралата блестеше като сребро от дъжда.

С движението на юг по брега дневната мъгла стана малко по-гъста, принуждавайки Нора да намали скоростта до четиридесет мили в час, а в някои места — и до трийсет.

Можеше ли да използва мъглата като оправдание и да намали толкова скоростта, че да отвори рязко вратата и да изскочи навън? Трябваше да забави движението на автомобила до под пет мили в час, за да не нарани себе си или своето неродено дете, а мъглата просто не бе достатъчно гъста за такава ниска скорост. Освен това докато говореше, Винс държеше револвера си насочен към нея и ако тя се обърнеше да избяга, щеше да я застреля в гърба.

Светлината от фаровете на пикапа и на малобройните коли в насрещното платно се губеше в парата. Призраците на техните лъчи и проблясващите малки дъги подскачаха по подвижните завеси от мъгла, появяваха се за малко, после пак изчезваха.

Тя помисли и за възможността да отклони камионетката вън от пътя, на едно от няколкото места, където знаеше, че наклонът към брега е лек и падането щеше да е поносимо. Но се опасяваше, че няма да прецени точно мястото и по грешка ще подкара автомобила към ръба на някоя двестафутова пропаст и той ще се блъсне със страшна сила в каменистия бряг долу. Дори ако успееше да улучи подходящо място, една изчислена за оцеляване катастрофа можеше да я остави в безсъзнание или да предизвика спонтанен аборт, а тя искаше да използува всяка възможност за спасяване на своя живот и живота на детето в себе си.

Веднъж започнал да приказва, Винс не можеше да спре. От години той пазеше ревниво своята велика тайна, криеше мечтите си за власт и безсмъртие от очите на света, но желанието му да говори за бъдещото си величие явно не бе намаляло след провала с Дани Слович. Като че ли беше записал всичките думи, които е искал да каже на хората, бе ги съхранил върху километри и километри мозъчна магнетофонна лента, която сега прослушваше на високи обороти, бълвайки навън цялата си лудост. Стомахът на Нора се сви от ужас.

Разказа й как е разбрал за Айнщайн — за убийствата на учените-изследователи, ръководещи различни програми под общото име „Проект Франсис“ в Банодайн. Знаеше и за Чуждия, но не се страхуваше от него. Каза, че в момента бил на границата на безсмъртието и да стане собственик на кучето била една от последните задачи, която трябвало да изпълни за да постигне това, за което е предопределен. Съдбата решила, че той и кучето трябва да са заедно, защото като двамата нямало други на този свят, те били единствени по вида си. А постигнел ли веднъж своето предопределение, каза той, нищо не можело да го спре, дори и Чуждият.

Нора не успя да разбере половината от това, което той каза. Но предполагаше, че за да го разбере трябва да е поне толкова луда, колкото очевидно е той.

Но, въпреки че невинаги успяваше да схване значението на неговите думи, тя знаеше какво възнамерява да стори с нея и Травис, след като веднъж получи ретривъра. Отначало изпита страх да заговори за своята участ, като че ли от самото й обличане в думи тя можеше някак да се превърне в безвъзвратна гибел. Но най-накрая, когато оставаха не повече от пет мили до черния път, водещ от магистралата към тяхната белосана дървена къща, тя каза:

— Няма да ни пуснеш и да си тръгнеш, след като вземеш кучето, нали?

Той се вгледа в нея, галейки я с поглед.

— А ти как мислиш, Нора?

— Мисля, че ще ни убиеш.

— Разбира се.

Тя беше изненадана, че потвърждението на нейните страхове не я изпълни с по-голям ужас. Неговият самодоволен отговор само я вбеси, задавяйки страха й в надигащата се решителност да провали добре обмисления му план.

Тогава разбра, че е станала съвсем друга жена, че вече не е онази Нора от миналия май, която щеше да бъде разтресена от непрестанни конвулсии пред безочието на този мъж.

— Мога да подкарам тази камионетка извън пътя, да рискувам с катастрофа — каза тя.

— Още в момента, когато завъртиш кормилото — отвърна той, — ще трябва да те застрелям и тогава ще се опитам да овладея машината.

— Може да не успееш. Може и ти да умреш.

— Аз? Да умра? Може би. Но не и в нещо банално като автомобилна катастрофа. Не, не. В мене има твърде много живот за да ме напусне тъй лесно. А и не ми се вярва да опиташ. В дъното на душата си ти вярваш, че онзи, твоят мъж, ще изиграе ролята си добре, ще спаси тебе, кучето и себе си. Грешиш, разбира се, но не можеш да не вярваш в него. Той нищо не може да направи, защото ще го е страх да не те нарани. Аз ще сляза с оръжие, опряно в корема ти, а това ще го парализира достатъчно дълго, за да отнеса главата му с няколко изстрела. Затова съм взел само един револвер. Друго не ми и трябва. Неговата загриженост за тебе, страхът му да не се нараниш ще го убият.

Нора реши, че е много важно да не показва яростта си. Трябва да се преструва на уплашена, слаба, съвсем несигурна в себе си. Ако я подценеше, може би щеше в някой момент да й даде малко предимство.

Само за секунда откъсна очи от обляната в дъжд магистрала, погледна го и видя, че той я наблюдава не с интереса и гнева на психопат, както тя очакваше, не и с обичайната си безизразност на бик, а с някакво излъчване, което много напомняше любов и благодарност.

— От години мечтая да убия бременна жена — каза той, като че ли тази цел беше не по-малко достойна и похвална отколкото, например, изграждането на бизнес-империя, изхранването на гладуващите или грижата за болните. — Никога не съм имал случай, при който рискът да убия бременна жена е достатъчно нисък, за да го направя. Но тази ваша къща е тъй отдалечена, че след като се справя веднъж с Корнъл, условията ще са идеални.

— Моля те, недей! — каза тя с треперещ глас, преструвайки се на слаба, въпреки че не бе необходимо да подправя нервния фалцет в гласа си.

Все още спокойно, но вече с едва забележимо чувство, което отсъстваше преди, той каза:

— Ще получа твоята жизнена енергия, все още млада и богата, но още в секундата, когато умираш, ще поема и енергията на детето. А тя ще бъде съвършено чиста, неупотребявана, един живот, неизмърсен от отровите на този болен и гнил свят. Ти си моята първа бременна, Нора, и аз винаги ще те помня.

В ъгълчетата на нейните очи заблестяха сълзи, което не беше просто от преиграване. Тя наистина вярваше, че Травис ще намери начин да се справи с този човек, но все пак се страхуваше от объркването, в което тя или Айнщайн можеха да умрат. А и не знаеше дали Травис ще успее да превъзмогне своя неуспех, ако не спасеше и нея, и кучето.

— Не се отчайвай, Нора — успокои я Винс. — Ти и твоето бебе няма съвсем да прекъснете своето съществуване. И двамата ще се превърнете в част от мене, а в мене ще живеете вечно.

Травис извади първата тавичка със сладкиши от фурната и ги остави да изстиват върху един шкаф.

Айнщайн пристигна, душейки, но Травис му каза:

— Още са много горещи.

Кучето се върна във всекидневната и отново загледа дъжда през големия прозорец.

Точно преди Нора да свие встрани от крайбрежната магистрала, Винс се сви върху седалката под равнището на прозореца за да не бъде видян. Продължаваше да държи цевта опряна в нея.

— Ще накарам бебето да изхвърчи веднага от корема ти, ако направиш и най-малкото погрешно движение.

Вярваше му.

По черния път, кален и хлъзгав, Нора подкара нагоре към къщата. Висящите клони на дърветата пазеха пътя от най-силния дъжд, но събираха водата в листата си и я изсипваха върху земята във вид на по-големи капки и струйки.

Тя видя Айнщайн на предния прозорец и опита да направи нещо като сигнал, означаващ „неприятност“, който кучето би могло веднага да разбере. Но не можа да измисли нищо.

Винс погледна нагоре към нея и каза:

— Не отивай чак до обора. Спри точно до къщата.

Планът му беше ясен. В ъгъла на къщата, където бяха разположени стълбите за килера и избата, нямаше прозорци. Травис и Айнщайн нямаше да видят мъжа, слизащ от пикапа заедно с нея. Винс можеше да я изблъска зад ъгъла до задната веранда, а оттам — вътре, преди Травис да разбере, че нещо не е наред.

Може би кучешките сетива на Айнщайн щяха да усетят опасността. Може би. Но… Айнщайн преживя толкова тежка болест.

Айнщайн дотърча в кухнята развълнуван.

Травис попита:

— Това автомобилът на Нора ли беше?

— Да.

Ретривърът отиде до задната врата и затанцува от нетърпение — но после застина неподвижен и вдигна високо глава.

Щастието споходи Нора, когато най-малко го очакваше.

Когато паркира до стената на къщата, дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя, Винс я сграбчи и повлече през седалката към вратата от неговата страна, защото тя беше към задната част на къщата и най-трудно можеше да се види от прозорците отпред. Докато слизаше от пикапа и я дърпаше с една ръка, той се оглеждаше за да е сигурен, че Травис не е някъде наоколо; тъй като вниманието му беше погълнато от това, той не успя да задържи револвера близо до Нора като преди. Докато се плъзгаше по седалката, покрай жабката, тя смогна да отвори капачето и сграбчи 38-калибровия. Винс сигурно бе успял да чуе или усети нещо, защото се извърна към нея, но беше твърде късно. Тя притисна своето оръжие в корема му и преди той да насочи револвера си и отнесе главата й с някой изстрел, успя да стисне спусъка три пъти.

Изглеждаше потресен, когато се стовари върху стената на къщата, само на три фута зад него.

Тя беше учудена от собственото си хладнокръвие. Реши, че полудява, когато помисли, че никой не е опасен колкото майка, защитаваща своите деца, дори ако едното още не бе родено, а другото беше куче. Стреля още един път наслуки в гърдите му.

Винс се свлече надолу и първо лицето му опря мократа земя.

Тя се извърна и побягна. На ъгъла почти се блъсна в Травис, който прескачаше парапета на верандата и се приземи клекнал точно пред нея с карабината „Узи“ в ръце.

— Убих го — каза тя, като долавяше истерия в гласа си и се мъчеше да я овладее. — Стрелях в него четири пъти, убих го, Боже мой.

Травис се изправи изумен. Нора се хвърли към него, прегърна го и постави глава върху гърдите му. Докато ги шибаше леденият дъжд, тя тържествуваше в неговата топла прегръдка.

— Кого… — започна Травис.

Зад гърба на Нора, Винс изкрещя слабо, но рязко и, докато се превърташе по гръб, стреля по тях. Куршумът улучи Травис високо в рамото и го хвърли назад. Ако беше само два инча по-надясно, щеше да улучи Нора в главата.

Тя едва запази равновесие, когато Травис падна, защото го държеше. Но се окопити достатъчно бързо и отскочи вляво, пред камионетката, извън обсега на куршумите. Успя да зърне Винс само за миг и видя, че с едната ръка държи револвера, а с другата притиска корема си и се опитва да стане прав.

При този бърз поглед, преди да се скрие зад пикапа, тя не видя никаква кръв по него.

Какво ставаше тук? Не беше възможно да е оцелял след три изстрела в стомаха и един в гърдите. Освен ако наистина не бе безсмъртен.

Още когато Нора се насочваше към прикритието зад автомобила, Травис започна да се обръща настрани за да седне в калта. Кръв се виждаше по него, тя течеше от рамото по гърдите му и беше напоила неговата риза. Той все още държеше „Узи“-то в дясната си ръка, която го слушаше въпреки раната в рамото. В момента, когато Винс в яростта си стреля неточно втори път, Травис откри огън с карабината. Позицията му не беше по-добра от тази на Винс; пороят куршуми от тази безразборна стрелба или се забиваше в къщата, или рикошираше по каросерията на пикапа.

Той спря да стреля.

— Мамка му.

Изправи се на крака.

Нора попита:

— Улучи ли го?

— Избяга покрай предната част на къщата — отвърна Травис и тръгна натам.

Винс мислеше, че е съвсем близо до безсмъртието, че почти го е постигнал, ако не и съвсем. Трябваха му още най-много само няколко живота и единствената му грижа беше да не го затрият по случайност, когато е тъй близо до своята цел. Затова вземаше предпазни мерки. Например последния и най-скъп модел противокуршумна жилетка „Кевлар“. Носеше я под пуловера си и тя спря четирите изстрела, с които онази кучка се опита да напълни вътрешностите му. Куршумите се сплескаха върху жилетката без да потече и капчица кръв. Но, за Бога, много болеше. Силата им го удари в стената на къщата и му изкара въздуха. Чувстваше се като поставен върху огромна наковалня, докато някой упорито бъхти с ковашкия чук вътрешностите му.

Превит от болка накуцваше към предната част на къщата като се надяваше да излезе извън обхвата на проклетия „Узи“ и беше сигурен, че ще го застрелят в гърба. Но някак успя да се добере до ъгъла, качи се по стъпалата на верандата и излезе извън полезрението на Корнъл.

Винс изпитваше някакво удовлетворение от раняването на Корнъл, макар и да знаеше, че не е смъртоносно. А след като беше загубил предимството на изненадващия удар, навлизаше в продължителна битка. По дяволите, жената излезе опасна почти като самия Корнъл — някаква луда амазонка.

А отначало можеше да се закълне, че в нея има нещо от характера на плашлива мишка, че в природата й е да се подчинява. Очевидно не беше преценил правилно — и това го изненада и уплаши. Винс Наско не бе свикнал да прави подобни грешки; грешки можеха да правят хората от по-долна ръка, а не детето на Съдбата. Притичвайки през предната веранда, сигурен, че Корнъл иде бързо по петите му, Винс реши да влезе в къщата вместо да тръгва към гората. Те биха очаквали от него да избяга сред дърветата, да се скрие и на спокойствие да премисли своята стратегия. Но вместо това той щеше да ги чака вътре в къщата на място, от което можеше да вижда едновременно предната и задната врата. Може би все още можеше да ги изненада.

Точно минаваше край един голям прозорец на път към предната врата, когато стъклото изведнъж се строши отвътре с трясък.

Винс извика от изненада и стреля с револвера, но изстрелът удари тавана на верандата и кучето — Господи, точно така, това беше кучето — се удари силно в него. Оръжието излетя от ръката му. Падна назад. Кучето се впи в него, държеше с челюсти дрехите, а зъбите се забиха в рамото му. Парапетът на верандата се счупи. Двамата се търколиха в предния двор под силния дъжд.

Пищейки, Винс заудря кучето с едрите си юмруци, докато онова изскимтя и го пусна. Тогава то се насочи към неговото гърло и той успя да го удари точно преди гръклянът му да бъде успешно разкъсан.

Коремът му все още се раздираше от пулсираща болка, но той се изправи и повлече крака към верандата, за да намери револвера си — но вместо него видя Корнъл. С кървящо рамо, Корнъл стоеше изправен на верандата и гледаше надолу към Винс.

Винс почувства в себе си мощен, неукротим прилив на самоувереност. Знаеше, че е бил прав през цялото време, знаеше, че е непобедим, безсмъртен, защото можеше да гледа право в дулото на автомата „Узи“ изобщо без никакъв страх. Затова вдигна глава към Корнъл и се ухили:

— Погледни към мене, добре ме виж! Аз съм твоят най-лош кошмар.

Корнъл отговори:

— Изобщо не приличаш — и дръпна продължително спусъка.

Травис седеше на един стол в кухнята, Айнщайн — до него, а Нора превързваше раната. Докато работеше, тя му разказа всичко за мъжа, влязъл насила в кабината на пикапа.

— Тоя се появи адски ненадейно — каза Травис. — Нямаше никакъв начин да разберем, че ни е преследвал.

— Надявам се, че само той ще се появи ненадейно.

Трепвайки, когато Нора наля спирт и йод в дупката от куршума, трепвайки отново, когато го превързваше с марля и я прекарваше под мишницата му, той каза:

— Не се престаравай да стане идеално. Кървенето не е чак толкова силно. Не е засегната нито една артерия.

Куршумът беше преминал през него, оставяйки ужасна рана на мястото, където бе излязъл, и доста болеше, но поне още известно време той можеше да си служи с ръката. Трябваше да потърси медицинска помощ по-късно, може би при Джим Кийн, за да избегне въпросите, на които всеки друг лекар настоятелно би търсил отговор. Засега искаше само да е добре превързан и да е в състояние да се справи с тялото на мъртвия мъж.

И Айнщайн беше пострадал. За щастие не бе наранен от скока през големия прозорец. Изглежда нямаше и счупени кости, но беше получил няколко силни удара. И без това не в най-добрата си форма, сега изглеждаше още по-зле — кален, подгизнал и измъчван от болка. И той имаше нужда от грижите на Джим Кийн.

Отвън дъждът валеше по-силно от всякога, биеше по покрива, бълбукаше шумно по водостоците и улуците. Заливаше също предната веранда и прозореца под покрива й, но точно сега нямаха време да се тревожат за пораженията от някакво малко наводнение.

— Трябва да благодарим на Бога за този дъжд — каза Травис. — Не е възможно някой наоколо да е чул изстрелите в тая буря.

— Нора попита:

— Къде ще заровим тялото?

— Мисля за това — но беше доста трудно да мисли, защото болката от рамото вече започваше да пулсира в главата му.

Тя предложи:

— Можем да го погребем тук някъде, в гората…

— Не. Винаги ще помним къде е. Винаги ще се тревожим да не би да го изровят диви животни или да го намерят туристи. По-добре… има някои места по Крайбрежната магистрала, където можем да спрем, да изчакаме, докато не минават коли, да го измъкнем от каросерията на пикапа и да го хвърлим надолу. Ако подберем място, където вълните стигат до края на склона, те ще го отнесат, ще го скрият преди още някой да забележи тялото там.

Когато Нора свърши превързването, Айнщайн скочи рязко и започна да вие. После подуши въздуха. Изтича до задната врата, погледна я за момент, после изчезна във всекидневната.

— Опасявам се, че е наранен по-зле, отколкото изглежда — каза Нора, докато поставяше последното парче лейкопласт.

— Може би — отговори Травис. — А може би не е. Целия ден се държи много особено, още откакто ти тръгна сутринта. Каза ми, че му миришело на лош ден.

— Прав е бил — забеляза Нора.

Айнщайн се върна тичешком от всекидневната и влезе направо в килера, включи лампата и започна бързо да натиска педалите, които освобождаваха пуловете-букви.

— Може би има предложение как да се справим с тялото — предположи Нора.

След като тя прибра останалия йод, спирт, марля и лейкопласт, Травис с доста болки успя да облече ризата си и отиде до килера да види какво иска да им каже Айнщайн.

ЧУЖДИЯ Е ТУК.

Травис щракна нов пълнител в отверстието на автомата, сложи още един в джоба си и даде на Нора другия „Узи“, който държаха в килера.

Съдейки по напрегнатото поведение на Айнщайн, нямаха време да обикалят къщата за да пуснат и заключат щорите.

Хитрият план за задушаване на Чуждия в обора бе изграден върху убеждението, че той ще се появи през нощта за да разузнава. Но сега, след като бе дошъл и разузнал всичко посред бял ден, докато вниманието им беше отвлечено от Винс, този план ставаше безполезен.

Стояха в кухнята и се ослушваха, но не можеха да чуят нищо от неспирния шум на дъжда.

Айнщайн не можеше да им обясни по-точно къде се намира техният противник. Шестото му чувство все още не работеше с пълна сила. Имаха късмет, че изобщо усети присъствието на звяра. Сутрешната му тревога явно не бе свързана с предчувствие за мъжа, дошъл в дома им заедно с Нора, а бе предизвикана, даже без сам да го знае, от приближаването на Чуждия.

— На горния етаж — каза Травис. — Да тръгваме.

Тук долу създанието можеше да влезе през някоя врата или прозорец, докато на горния етаж поне трябваше да държат само прозорците под око. И дори можеха да успеят и затворят с щори някои от тях.

Нора тръгна нагоре с Айнщайн. Травис пазеше тила им, вървейки заднишком, с автомат, насочен надолу. От изкачването му се зави свят. Ясно осъзнаваше, че болката и слабостта в раненото му рамо бавно плъзват по цялото му тяло като мастило върху попивателна хартия.

На втория етаж, когато стигна края на стълбите, им каза:

— Ако го чуем да влиза, можем да се отдръпнем и да чакаме, докато той започне да се изкачва към нас, после да излезем напред и да го изненадаме с град от куршуми.

Тя кимна.

Сега трябваше да мълчат, да му дадат възможност за промъкване на първия етаж и време да разбере, че те са на втория, да го оставят да събере смелост и тръгне към стълбите с чувство за сигурност.

Блясък на светкавица — първата днес — огря за секунда прозореца в края на коридора и после се чу гръм. Взривът сякаш раздра небето и всичкият дъжд, събран там, се изсипа върху земята като огромен водопад.

В края на коридора едно от платната на Нора излетя от нейното ателие и се разби в стената.

Нора изпищя от изненада и за миг тримата погледнаха глупаво към картината върху пода на коридора, почти убедени, че нейният полет, предизвикан сякаш от полтъргайст, има нещо общо със силния пукот на гръмотевицата и светкавицата.

Втора картина излетя от ателието, удари се в стената и Травис успя да види, че платното е раздрано.

Чуждият вече бе влязъл в къщата.

Те стояха в края на късия коридор. Вляво бяха голямата спалня и бъдещата детска стая, а банята и точно зад нея — Нориното ателие, бяха отдясно. Онова беше само през две врати от тях, в ателието на Нора, и унищожаваше нейните картини.

Още едно платно полетя към коридора.

Прогизнал, кален, с оплетена козина, още слаб от продължителната битка с чумата, Айнщайн все пак лаеше злостно, опитваше се да пропъди Чуждия.

Насочил автомата, Травис направи една стъпка напред.

Нора го хвана за рамото.

— Недей. Нека се махнем оттук.

— Не. Трябва да се срещнем очи в очи.

— И ние да диктуваме условията — каза тя.

— Това са най-добрите условия, при които можем да се срещнем.

Още две картини излетяха от ателието и изтракаха, падайки върху растящата купчина унищожени платна.

Айнщайн вече не лаеше, а ръмжеше ниско и гърлено.

Тръгнаха заедно по коридора, към отворената врата на Нориното ателие.

От опита и обучението си Травис знаеше, че трябва да се разделят, да бъдат на различни места, а не да се събират в една-единствена мишена. Но това не беше „Делта Форс“. А и противникът им не беше обикновен терорист. Ако се разделяха, щяха да загубят малко от смелостта, нужна за срещата с онова нещо. Самата близост един до друг им даваше сила.

Бяха на половината път до вратата на ателието, когато Чуждият изпищя. Смразяващ писък, който прониза Травис и го вледени до мозъка на костите. Двамата с Нора спряха, но Айнщайн направи още две стъпки преди да спре.

Кучето се тресеше силно.

Травис разбра, че и той трепери. Тръпките усилваха болката в неговото рамо.

Преодолявайки вцепенението на страха, той се втурна към отворената врата, прегази разкъсаните платна и изпразни голяма част от пълнителя в ателието. Откатът на оръжието, макар и минимален, забиваше приклада като длето в раната му.

Не уцели нищо, не чу никакъв писък, не видя и следа от нападателя.

Върху пода се търкаляха десетина смачкани картини и стъкла от счупения прозорец, през който беше връхлетяло онова, след като се бе изкатерило върху покрива на предната веранда.

Травис зачака в широко разкрачена стойка. Държеше оръжието с две ръце. Потта замъгляваше погледа му. Опитваше се да не обръща внимание на изгарящата болка в дясното рамо. Чакаше.

Чуждият трябваше да е вляво от вратата — или скрит зад нея вдясно, приведен, готов за скок. Ако му дадеше време, звярът може би щеше да се умори от чакане и да се нахвърли върху него, но той щеше да пресече пътя му през вратата със стрелба.

„Но не, той е умен колкото Айнщайн“ — каза си Травис. „Айнщайн би ли направил подобна глупост — да скочи срещу някой въоръжен в тясната врата? Не. Не, той би направил нещо по-хитро, неочаквано.“

Някъде в небето прокънтя толкова силна гръмотевица, че стъклата иззвъняха и къщата се разтресе. Като ехо в бледата дневна светлина проблеснаха няколко светкавици.

„Хайде, копеле мръсно, покажи се.“

Той погледна към Нора и Айнщайн, които стояха на няколко стъпки от него, а вляво от тях беше вратата на голямата спалня, вдясно — на банята, а зад гърба им — стълбите.

После погледна пак пред себе си към стъклените отломки и разкъсаните парченца платно по пода. Изведнъж разбра, че Чуждият вече не е в ателието, че е излязъл навън през прозореца, върху покрива на верандата и се приближава към тях откъм друга част на къщата, през друга врата, може би на една от спалните или на банята — или пък ще взриви напрегнатата тишина, нахвърляйки се с писък върху тях от края на стълбите.

Дръпна Нора напред към себе си.

— Прикривай ме.

Преди тя да се възпротиви, той прекрача прага на стаята и влезе вътре с приведена походка. Спъна се в една рамка и почти падна, но запази равновесие и се извърна, готов да открие огън ако онова нещо дебне отзад.

Нямаше го.

Вратичката на шкафа беше отворена. И там нищо.

Приближи до счупения прозорец и внимателно погледна към покрива на залятата от дъжда веранда. Нищо.

Вятърът свиреше пронизително по опасно острите парченца стъкло, които все още стърчаха от рамката на прозореца.

Тръгна обратно към горния коридор. Виждаше как Нора го гледа уплашено оттам, но продължава умело да стиска своя „Узи“. Зад нея се отвори вратата на бъдещата детска стая и той беше там, със светнали жълти очи. Цепнатината на чудовищната му челюст беше отворена, пълна със зъби много по-остри от парченцата стъкло в рамката на прозореца.

Тя го усети, започна да се обръща, но онова я удари преди да е успяла да стреля. Изтръгна автомата от ръцете й.

Но звярът не можа да я разкъса с острите си като бръснач шестфутови нокти, защото, още докато издърпваше оръжието, Айнщайн се хвърли към него с ръмжене. С котешка бързина Чуждият премести поглед от Нора към кучето. Завъртя се със светкавична скорост, ръцете му изсвистяха като камшици, сякаш имаха повече от една лакътни стави. Сграбчи Айнщайн с ужасяващите си нокти.

Пресичайки ателието към вратата за коридора, Травис не можеше да стреля точно към Чуждия, защото Нора беше между него и омразното създание. Когато стигна до входа й извика да залегне, да му даде възможност за стрелба и тя веднага го направи, но беше късно. Чуждият помъкна Айнщайн към детската стая и тръшна вратата зад себе си, като че ли някакво, родено в лош кошмар същество в магическа кутийка с пружина, бе изскочило навън и потънало обратно вътре с жертвата си в един-единствен миг.

Айнщайн изпищя и Нора се втурна към детската стая.

— Не! — викна Травис и я дръпна настрана.

Той насочи автомата към затворената врата и изпразни останалата част от пълнителя в нея, като проби поне трийсет дупки в дървото, викайки през стиснати зъби, защото болката сякаш взривяваше рамото му. Разбира се, рискуваше да улучи и Айнщайн, но ретривърът щеше да е в много по-голяма опасност ако Травис не откриеше огън. Когато оръжието престана да бълва куршуми, той изтръгна празния пълнител, извади пълния от джоба си и го вкара в автомата. Тогава отвори с ритник надупчената врата и влезе в детската стая.

Прозорецът зееше отворен и завесите се вееха от вятъра.

Чуждият беше изчезнал.

Айнщайн беше на пода до стената, неподвижен, покрит с кръв.

Нора проплака от мъка, когато видя ретривъра.

От прозореца Травис видя пръски кръв, водещи по покрива на верандата. Дъждът бързо заличаваше червените петна.

С крайчеца на окото си видя някакво движение и погледна към обора, точно когато Чуждият се скриваше зад голямата врата.

Нора беше приклекнала до кучето.

— О, Боже мой, Травис, Боже, след всичко, което преживя, сега да умре по този начин.

— Тръгвам след кучия му син, копелето мръсно — каза Травис злостно. — В обора е.

И тя тръгна към вратата, но Травис я спря.

— Не! Извикай Джим Кийн и остани с Айнщайн, стой с Айнщайн.

— Но ти се нуждаеш от мене. Не можеш да го срещнеш сам.

— Айнщайн има нужда от тебе.

— Айнщайн е мъртъв — каза тя през сълзи.

— Не казвай това! — изкрещя й той. Разбираше, че в думите му няма разум, сякаш вярваше, че Айнщайн не може да е мъртъв, докато не го кажат на глас, но не можеше да се контролира. — Не казвай, че е умрял. Стой тук при него, по дяволите. Аз вече раних тоя шибан жив кошмар, мисля, че лошо го раних, кърви, мога и сам да го довърша. Повикай Джим Кийн, стой при Айнщайн.

Страхуваше се също, че цялата тази суматоха може да предизвика спонтанен аборт, дори бе възможно това вече да е станало. Тогава щяха да загубят не само Айнщайн, но и бебето.

Излезе от стаята, тичайки.

„Не си в подходящо състояние за това, което те чака в обора“, каза си. „Трябва първо да се успокоиш. Казваш на Нора да вика ветеринарен лекар за мъртво куче, казваш й да стои при него, а всъщност тя можеше да помогне на тебе… Не е на добре. Оставяш гнева и жаждата за мъст да те завладеят. Не е на добре.“

Но не можеше да спре. През целия си живот губеше хората, които обича, и освен при акцията на „Делта Форс“, нямаше към кого да насочи гнева си, защото човек не може да отмъщава на съдбата. Дори и в „Делта“ лицето на врага беше съвсем размито — една тълпа от приличащи си маниаци и фанатици, наричащи себе си „международен тероризъм“ — да отмъщаваш на тях също не носеше особено удовлетворение. Но сега имаше несравнимо зъл враг, враг, който заслужава да бъде наричан така, и той ще го принуди да плати за стореното на Айнщайн.

Хукна по коридора, взе стълбите по две-три наведнъж, но изведнъж главата му се замая, прилоша му и той почти падна. Сграбчи парапета за да се задържи прав. Но се подпря на дясната ръка и парещата болка го жегна в раненото рамо. Пусна опората си, загуби равновесие и падна върху последното стъпало, от което се стовари тежко на пода.

Беше в по-лоша форма, отколкото помисли отначало.

Стиснал автомата, той се изправи и тръгна с олюляване към задната врата, оттам — на верандата, и надолу по стъпалата — в двора. От студения дъжд замаяната му глава се проясни и за момент той остана неподвижен на поляната, оставяйки бурята да отвее малко от световъртежа.

В ума му проблесна образът на Айнщайн с разкривено, кърваво тяло. Помисли за остроумните послания, които никога вече нямаше да се появят на пода в килера, помисли за бъдещите Коледи без Айнщайн, притичващ насам-натам с шапка на Дядо Коледа, помисли за изгубената възможност да споделят своята любов, помисли и за гениалните кученца, които никога нямаше да се родят и огромната тежест на тази загуба почти го смачка до земята.

Употреби своята скръб за да засили гнева си, наточи острието на яростта, докато стана като бръснач.

И тогава тръгна към обора.

Вътре гъмжеше от сенки. Застана пред прага на отворената врата, оставяйки дъжда да бие главата и гърба му, и погледна вътре — взираше се в пластовете мрак и се надяваше да забележи жълтите очи.

Нищо.

Прекрачи прага — гневът му вдъхваше смелост — и посегна към ключа за осветлението върху северната стена. Даже и след като включи лампите, не можа да види Чуждия.

Борейки се с виенето на свят, стискайки зъби срещу болката, той премина през празното място на пикапа, до задния капак на „Тойота“-та, и тръгна бавно покрай нея.

Галерията под покрива.

Още две стъпки и щеше да излезе зад края й. Ако онова беше там горе, можеше да скочи върху него…

Тази мисъл се оказа безполезна, защото Чуждия беше в задната част на обора, зад двигателя на „Тойота“-та, приведен върху бетонния под, и хленчеше, увил около себе си своите дълги, силни ръце. Подът беше изцапан от неговата кръв.

Травис стоя неподвижен до колата почти минута, на петнайсет стъпки от съществото, и го разглеждаше с погнуса, страх, ужас и странен интерес. Струваше му се, че вижда телесната структура на маймуна, може би песоглавец — тъй или иначе някоя от семейството на човекоподобните. Но не приличаше съвсем на ни един определен вид, нито пък в облика му можеше да се разпознае просто съшиване на части от други животни. Не, то представляваше нещо само за себе си. С несъразмерното си и грапаво лице, огромни жълти очи, челюст като въглищарска лопата и дълги извити зъби, със своята гърбица, сплъстена козина и твърде издължени ръце, то придобиваше страховита индивидуалност.

Гледаше го и чакаше.

Травис направи две стъпки напред и повдигна оръжието.

Като погледна към него и раздвижи челюсти, съществото произнесе със стържещ глас една разкъсана, неразчленена, но все пак разбираема дума, която се чу въпреки воя на бурята:

— Боли.

Травис остана повече ужасен, отколкото учуден. Съществото не бе създадено със способност за говор, и въпреки това то имаше нужната интелигентност да учи език и да се стреми към общуване. Явно през месеците, прекарани в преследване на Айнщайн, този стремеж се бе усилил дотолкова, че то бе успяло в някаква степен да надмогне ограниченията на своята физика. Бе упражнявало говора си, намирайки начин да измъкне няколко измъчени думи от грапавите си гласни струни и разкривена уста. Травис беше ужасен не от това, че вижда говорещ демон, а от мисълта за отчаяния стремеж на съществото към общуване с някого, който и да е той. Не искаше да го съжалява, не смееше да го съжалява, защото искаше да му е добре, когато го изтрие от лицето на земята.

— Дойдох далеч. Свърших вече — каза то с огромно усилие, като че ли всяка дума се откъсваше болезнено от гърлото му.

Очите му бяха твърде чужди, неземни, за да предизвикат каквото и да е съчувствие, а всеки крайник несъмнено представляваше инструмент за убийство.

Като свали едната ръка от тялото си, то вдигна нещо, което стоеше на пода до него, но Травис не го беше забелязал досега: една от видеокасетите с филми за Мики Маус, получени от Айнщайн за Коледа. Знаменитият мишок беше изобразен върху обложката с дрехите, които винаги носеше, с оная неповторима усмивка, махащ с ръка.

— Мики — каза Чуждия и колкото стържещ, странен и едва разбираем да беше гласът му, в него се долавяше някакво усещане за непоносима загуба и самота. — Мики.

После изтърва касетката, уви ръце около себе си и се залюля напред-назад, агонизирайки.

Травис направи още една стъпка напред.

Кошмарното лице на Чуждия беше толкова отвратително, че по някакъв необясним начин привличаше. В неповторимата му грозота се криеше мрачна и странна прелъстителна сила.

Този път при трясъка на поредната гръмотевица светлината в обора премигна и почти угасна.

Чудовището отново вдигна глава и проговори със същия метален глас, но сега в него имаше някакво вледеняващо, лудо тържествуване:

— Уби куче, уби куче, уби куче — и после издаде звук, който можеше да мине за смях.

Почти го разкъса с порой куршуми. Но преди да успее и дръпне спусъка, смехът на Чуждия премина в нещо като хленч. Травис го гледаше, хипнотизиран.

Вперил в Травис светещите си очи, той повтори:

— Уби куче, уби куче, уби куче — но този път изглеждаше обзет от мъка, като че ли съзнаваше величината на престъплението, което генетично бе принуден да извърши.

Погледна образа на Мики Маус върху обложката на касетката.

Накрая произнесе умолително:

— Убий мене.

Травис не можа да разбере дали го прави от гняв, или от съжаление, когато натисна спусъка и изпразни пълнителя на автомата в Чуждия. Което човек бе сътворил, човек го унищожи.

Когато свърши, усети смъртна умора.

Изтърва оръжието и излезе навън. Нямаше сили да се върне в къщата. Седна на поляната, сви се под дъжда и заплака.

Още плачеше, когато Джим Кийн зави с колата си по калния път от Крайбрежната магистрала.

1

В четвъртък следобед, 13 януари, Лем Джонсън остави Клиф Соумз и другите трима в началото на черния път, където той се отделяше от Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Инструктира ги да не пускат никого по пътя и да останат на пост, докато — и ако — Лем не ги извика.

Клиф Соумз изглежда мислеше, че действат доста необичайно, но не изказа на глас възраженията си.

Лем им обясни, че с Травис Корнъл трябва да бъдат много внимателни, тъй като е бивш член на „Делта“ и има сериозни бойни умения.

— Ако нахлуем там всичките, той ще разбере кои сме още щом ни види да идваме, и може да реагира със сила. Ако го посетя сам, ще успея да поведа с него разговор и може би ще го убедя просто да го предаде.

Това обяснение беше доста неубедително за неправомерното му решение и лицето на Клиф остана намръщено.

На Лем не му пукаше за физиономиите на Клиф. Подкара сам едната от лимузините и паркира пред белосаната дървена къща.

В клоните на дърветата пееха птици. Зимата временно бе отпуснала студения си обръч около северния калифорнийски бряг и денят беше топъл.

Лем се качи по стълбите и почука на входната врата.

Травис Корнъл се запъти да му отвори и го погледна през предпазната решетка преди да каже:

— Господин Джонсън, предполагам.

— Откъде знаете… а, да, разбира се, Гарисън Дилуърт трябва да ви е споменал за мене оная нощ, когато успя да се свърже.

За изненада на Лем Корнъл отвори предпазната решетка.

— Можете и да влезете.

Корнъл носеше фланелка без ръкав, очевидно заради голямата превръзка, увита около почти цялото дясно рамо. Той поведе Лем през обширната стая към кухнята, където седеше жена му и белеше ябълки за сладкиш.

— Господин Джонсън — каза тя.

Лем се усмихна и отвърна:

— Доста съм известен, както виждам.

Корнъл седна до масата и надигна чашка кафе. Не предложи кафе на Лем.

Тъй като за момент му стана неудобно да седи прав до тях, Лем също седна.

— Е, това беше неизбежно, както знаете. Рано или късно трябваше да ви догоним.

Тя продължи да бели ябълки и не каза нищо. Мъжът й съзерцаваше своето кафе.

„Какво им става?“, учуди се Лем.

Това изобщо не приличаше на никой от сценариите, които беше премислил. Подготвяше се паника, гняв, отчаяние и какво ли не. Но не и за тази странна апатия. Изглежда изобщо не ги интересуваше, че най-накрая са в капана.

Каза им:

— Не се ли интересувате как ви открихме?

Жената поклати глава.

Корнъл отговори:

— Щом наистина държиш да ни кажеш, говори и се забавлявай.

Объркан, Лем се намръщи, но обясни:

— Да, беше просто. Знаехме, че господин Дилуърт ви е позвънил от някоя къща или магазин на не повече от няколко пресечки зад оня парк, северно от пристанището. Затова свързахме нашите компютри с файловете на телефонната компания — с нейно разрешение, разбира се — и оставихме наши хора да проверяват всичките извънградски обаждания онази вечер в сметките на абонатите, живеещи до три пресечки от парка. Не можахме да хванем следите ви. Но после разбрахме, че когато обаждането не е за тяхна сметка, то, естествено, не фигурира във файловете на местната Централа, а в тези на централата, която обслужва абоната, приел да заплати, а това бяхте вие. Но и в местната централа се записват обажданията за чужда сметка, макар и в специален файл, за да се документира обаждането, в случай, че този, който е приел да заплати, по-късно откаже. Прегледахме този специален файл, който е съвсем малък, и бързо открихме обаждането от една къща край брега, точно до парка, за сметка на вашия номер тук. А когато наминахме да поговорим с хората, които живеят там — семейство Есънби — се спряхме на техния син, тийнейджър на име Томи, и въпреки че това ни отне малко време, потвърдихме, че наистина Дилуърт е използвал техния телефон. Първата част продължи много дълго, със седмици, но след това всичко беше… детска игра.

— За медал ли се борите или що? — попита Корнъл.

Жената взе още една ябълка, разряза я на четири и започна да я бели.

Те никак не улесняваха задачата му — но и неговите намерения бяха съвсем различни от това, което сигурно очакваха. Не можеше да ги укорява, че се държат хладно към него, след като още не знаеха, че е дошъл при тях като приятел.

Каза им:

— Чуйте, оставил съм своите подчинени в края на черния път. Казах им, че е възможно да се уплашите, да направите нещо неразумно ако видите, че се приближава цяла група. Но всъщност дойдох сам, защото… трябва да ви направя едно предложение.

Накрая и те го погледнаха в очите с интерес.

Той продължи:

— Ще се отърва от тая проклета професия до пролетта. А по какви причини… не е нужно да знаете и няма защо да ви е грижа. Да кажем, че просто съм преживял дълбока промяна. Научил съм как да понасям загубата и тя вече не ме плаши — той въздъхна и сви рамене. — Както и да е. Но кучето не е родено да живее в клетка. Пукната пара не давам какво казват, какво искат — аз знам кое е правилно.

Знам и какво значи да живееш в клетка. Така съм живял почти през целия си живот, съвсем доскоро. Кучето не трябва да се връща към това. А сега искам да ви предложа следното, господин Корнъл — изведете го оттук, разходете се по-далеч из гората, оставете го някъде, където ще е в безопасност, и после се върнете в къщи с чиста съвест. Кажете им, че кучето е избягало още преди два месеца, когато сте били на друго място, и мислите, че вече трябва да е или мъртво, или при хора, които се грижат за него добре. Единствената неприятност остава Чуждия, за когото сигурно знаете, но заедно с вас можем да измислим начин да се справим с него, когато пристигне. Ще оставя хора, които би трябвало да ви следят, но след няколко седмици ще ги изтегля, ще обявя, че няма надежда…

Корнъл се изправи и пристъпи към стола на Лем. С лявата си ръка сграбчи ризата на агента и със сила го изправи на крака.

— Закъснял си с шестнайсет дни, кучи сине.

— Какво искате да кажете?

— Кучето е мъртво. Чуждия го уби, а аз убих Чуждия.

Жената остави върху масата своя нож за белене и парче ябълка. Закри лицето си с ръце, наведе се напред в стола със свити рамене и едва чуто захлипа.

— О, Господи — промълви Лем.

Корнъл го пусна. Объркан и потиснат, Лем оправи вратовръзката и заглади гънките върху ризата си. После погледна към панталоните — и леко ги почисти с ръка.

— О, Господи — повтори той.

Корнъл прояви желание да ги отведе до мястото в гората, където беше погребал Чуждия.

Хората на Лем го изровиха. Чудовището беше в найлонов чувал, но не трябваше да го вадят за да се убедят, че вътре е творението на Ярбек.

След убиването му времето беше все хладно, но то вече беше започнало да вони.

Корнъл не пожела да им каже къде е погребано кучето.

— Така и не получи възможност да живее спокойно — каза тъжно той. — Но, за Бога, сега ще го оставим да почива в мир. Никой няма да го постави на маса за аутопсии и да започне да го реже. В никакъв случай.

— В случай, че е засегната националната сигурност може да ви принудят…

— Нека го направят — каза Корнъл. — Ако ме изправят пред съдията и опитат да ме принудят да кажа къде съм погребал Айнщайн, ще разкажа цялата история на пресата. Но ако оставят Айнщайн на мира, ако не ме закачат и не се бъркат в живота ми, ще държа устата си затворена. Нямам намерение да се връщам в Санта Барбара и да се превръщам отново в Травис Корнъл. Сега съм Хиат и ще остана с това име. Старият ми живот свърши веднъж завинаги. Нямам причини да се връщам към него. И ако правителството има малко здрав разум, ще ме остави да бъда Хиат и няма да застава на пътя ми.

— Лем го гледа дълго. После каза:

— Да, ако са достатъчно умни, ще направят точно това.

По-късно същия ден, докато Джим Кийн приготвяше вечерята, телефонът му звънна. Беше Гарисън Дилуърт, когото той не бе срещал лично, но го опозна през последната седмица, защото осъществяваше връзката между адвоката и семейството на Травис и Нора. Гарисън се обаждаше от телефонен автомат в Санта Барбара.

— Пристигнаха ли вече? — попита адвокатът.

— Рано следобед — отговори Джим. — Тоя Томи Есънби сигурно е добро момче.

— Не лошо, наистина. Но не дойде при мене да ме предупреди заради доброто си сърце. Той се бунтува срещу властта. Когато са го притиснали да признае, че аз съм се обадил от тяхната къща онази вечер, той ги е намразил. Бързото пристигане на Томи у нас беше тъй неизбежно, както блъскането на младите козлета в дъските на оградата.

— Отнесли са Чуждия.

— А кучето?

— Травис каза, че никога няма да им покаже къде е гробът.

И ще ги накара да повярват, че ще срита яко задника и ще утежни живота на всеки, който се опита да го принуди.

— Как е Нора? — попита Дилуърт.

— Няма да загуби бебето.

— Благодаря на Бога. Това трябва да е голяма утеха.

2

Осем месеца по-късно, през няколкото почивни дни около Празника на труда през септември, семействата Джонсън и Гейнз се събраха за пикник в двора на шерифския дом. През по-голямата част на следобеда играха бридж. Лем и Карън по-често печелеха, отколкото да губят, което сега изглеждаше доста необичайно, защото Лем вече не се залавяше да играе с фанатичната нужда да спечели на всяка цена, както преди.

Напусна НУС през юни. Оттогава живееше с парите, които беше наследил преди много време от баща си. До следващата пролет се надяваше да се залови с нова работа, някакъв малък бизнес, в който да бъде началник сам на себе си и да определя сам работното си време.

Късно следобед, докато жените им правеха салата в кухнята, Лем и Уолт седяха на двора и наглеждаха пържолите върху скарата.

— Значи в Управлението още те помнят като човека, който не се справи със случая Банодайн?

— Така и ще ме помнят вовеки веков.

— Но все пак получаващ пенсия — каза Уолт.

— Е, оставил съм там двайсет и три години.

— Обаче не ми изглежда справедливо човекът, провалил най-сериозното разследване на века, да се разхожда под слънцето с цяла пенсия на четиридесет и шест години.

— Три-четвърти пенсия.

Уолт вдиша дълбоко от ароматния дим на пържолите върху тлеещи въглени.

— И все пак. Накъде е тръгнала тая страна? В по-строги времена такива като тебе поне биха ги нахокали и разжалвали.

Той още един път вдиша дълбоко от дима на пържолите и продължи:

— Разкажи ми пак за оня момент в кухнята им.

Лем бе разказвал това най-малко сто пъти, но на Уолт сякаш изобщо не му омръзваше да го слуша отново.

— Да-а, къщата — подредена като аптека. Всичко блести. А и двамата — Корнъл и жена му — чисти и спретнати. Те са взискателни към вида си хора, обичат реда. И ми казват, че кучето е умряло преди две седмици, вече погребано. Корнъл изиграва пристъпа на гняв, издърпва ме от стола за ризата и ме поглежда така, сякаш след малко ще ми откъсне главата. Като ме пуска, аз си затягам вратовръзката… и поглеждам надолу към панталоните, така, по навик, и виждам тия златисти косми. От куче. От ретривър, абсолютно сигурен съм. Сега, възможно ли е тези спретнати хора, особено в момент, когато трябва непрекъснато да правят нещо, за да забравят нещастието, да не намерят време за почистване на къщата цели две седмици?

— Косми е имало по целите ти панталони — напомни Уолт.

— Стотици.

— Като че ли кучето е седяло там минути преди ти да влезеш.

— Да бях се появил там две минути по-рано, щях да седна точно върху него.

Уолт обърна пържолите върху скарата.

— Ти си страшно наблюдателен човек, Лем, а това трябваше да те изведе доста напред в служебната ти кариера. Просто не разбирам как, при всичките си дарби, успя толкова успешно да провалиш разследването за Банодайн.

Засмяха се и двамата, както винаги.

— Сигурно е въпрос на късмет — каза Лем, както казваше винаги, и се засмя отново.

3

Когато Джеймз Гарисън Хиат празнуваше третия си рожден ден на 28 юни, майка му вече беше бременна със следващото дете, както се оказа по-късно, неговата сестричка.

Вдигнаха купон в белосаната дървена къща върху гористите склонове над Тихия Океан. И тъй като семейство Хиат скоро щяха да се местят в нова, по-голяма къща малко на север по брега, направиха празненство, което да се помни винаги, не просто веселба по случай рождения ден, а последно сбогом на дома, който за първи път ги подслони като семейство.

Джим Кийн пристигна с колата си от Кармъл, водейки Пука и Сади, двата черни лабрадора, и младия си златен ретривър — Леонардо, когото обикновено наричаше Лео. Дойдоха и няколко по-близки приятели от кантората за недвижими имоти в Кармъл Хайландс, където работеше Сам — за всички Травис, и от галерията в Кармъл, представяща и продаваща картините на Нора. Всички тези приятели доведоха и своите ретривъри, всичките — от второто котило на Айнщайн и неговата другарка, Мини.

Нямаше го само Гарисън Дилуърт. Миналата година той бе починал в съня си.

Прекараха един великолепен, чудесен ден, не само защото бяха приятели и се наслаждаваха на времето, прекарано заедно, но и защото споделяха една тайна радост, която щеше винаги да ги свързва като огромно, вечно растящо семейство.

Всичките кучета от първото котило, които Травис и Нора не пожелаха да дават никому — и те живееха в белосаната дървена къща — също присъстваха: Мики, Доналд, Дейзи, Хюи, Дюи, Луи.

Кучетата прекараха още по-добре от хората — търкаляха се по поляната, играеха на криеница в гората и гледаха филми на видеото във всекидневната.

Патриархът на кучето семейство също участва в някои от игрите, но прекара повече време с Травис и Нора и, както обикновено, стоеше близо до Мини. Той накуцваше — и щеше цял живот да остане така — защото десният му заден крак беше тежко счупен от Чуждия и би останал съвсем неизползваем, ако ветеринарният лекар не беше вложил цялото си старание за възстановяване на неговите функции.

Травис често се чудеше дали наистина Чуждият бе захвърлил Айнщайн с голяма сила към стената на детската стая и след това бе решил, че той е мъртъв. Или в момента, когато е държал съдбата на ретривъра в свои ръце, звярът бе проникнал някъде дълбоко в себе си, където е съзрял капчица милост и състрадание, съществуваща там въпреки волята на неговите създатели. Може би си беше припомнил единственото приятно преживяване в лабораторията заедно с кучето — анимационните филми. И спомняйки си, че е споделял това чувство с него, за пръв път бе усетил в себе си мъничка възможност да стане като другите живи същества. Докато е изпитвал това чувство, сигурно му е било по-трудно да убие Айнщайн, отколкото е мислел. А с едно замахване на тези нокти е можел просто да го разкъса.

Но въпреки че продължи да накуцва, Айнщайн се отърва от татуировката на ухото благодарение на Джим Кийн. Вече никой не можеше да докаже, че той е бил кучето от Банодайн — а и той все така умело се преструваше на „глупаво куче“, стига да пожелаеше това.

От време на време, докато веселието за третия рожден на малкия Джими беше в разгара си, Мини поглеждаше своя партньор и децата си с чаровно объркване, зашеметена от техните необикновени привички и странности. Въпреки че тя никога нямаше да ги разбере напълно, никоя майка на кучета не бе получавала и половината от обичта, с която я даряваха тези, които бе довела на този свят. Тя се грижеше за тях, но и те се грижеха за нея, бяха пазители и стражи един на друг.

Уморени след този хубав ден, след като гостите си тръгнаха, Джими заспа в своята стая, а Мини и първите й деца се приготвяха за сън, Айнщайн, Травис и Нора се събраха в килерчето до кухнята.

Тръбичките с букви от „Скрабъл“ вече ги нямаше. Вместо тях на пода стоеше компютър „IBM“. Айнщайн взе една писалка в уста и затрака по клавишите. На екрана се появиха думите:

ТЕ РАСТАТ БЪРЗО.

— Да, растат — каза Нора. — А твоите растат по-бързо от нашите.

НЯКОЙ ДЕН ЩЕ ГИ ИМА ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ.

— Някой ден, стига да мине време и да имат малки — съгласи се Травис, — те ще бъдат навсякъде.

ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ ОТ МЕНЕ. ТЪЖНО Е.

— Да, тъжно е — рече Нора. — Но рано или късно малките птички излитат от гнездото.

А КОГАТО АЗ СИ ОТИДА?

— Какво искаш да кажеш? — попита Травис, наведе се и разроши гъстата козина на кучето.

ЩЕ СИ СПОМНЯТ ЛИ ЗА МЕНЕ?

— О, да, рошава муцуно — увери го Нора, коленичи и го прегърна. — Докато съществуват кучета и докато съществуват хора, достойни да се разхождат до тях, всички ще те помнят.