Педагогическа поема

1. Гърне мляко

Ние се преместихме във втората колония през един хубав, топъл, още почти летен ден. Листата на дърветата още не бяха успели да посърнат, тревата се още зеленееше в разцвета на втората си младост, освежена от първите есенни дни. И втората колония беше в това време като тридесетгодишна красавица: не само за някои, но и за всички хубава, щастлива и спокойна в своята уверена прелест. Коломак я обгръщаше почти от всички страни, като оставяше само малък проход за съобщение с Гончаровка. Буйните корони на дърветата от нашия парк бяха щедро надвесили шепнеща завеса над Коломак. Тук имаше много сенчести и тайнствени кътчета, където човек можеше с голям успех и да се окъпе, и да развъжда русалки, и да лови риба, а в краен случай и да сподели тайна с подходящ другар. Главните ни домове бяха разположени на самия край на високия бряг и предприемчивите, безсрамни дечурлига се хвърляха в реката направо от прозорците, като оставяха по первазите своето простичко облекло.

На други места, там, дето беше разположена старата градина, наклонът към реката образуваше тераси и най-долната тераса беше най-напред завоювана от Шере. Тук винаги беше просторно и слънчево, Коломак беше широк и спокоен, но това място малко подхождаше за русалки, както и за риболов и изобщо за поезия. Вместо поезия, тук цъфтяха зелки и черно френско грозде. В тая част на реката колонистите идваха изключително с делови намерения — ту с лопата, ту е косачка, а понякога заедно с колонистите тук се промъкваха Ястреб или Бандитка, въоръжени с плуг. Там се намираше и нашето пристанище — три дъски, които стърчаха над вълните на Коломак на три метра от брега.

Още по-нататък, като завиваше на изток, Коломак бе щедро проснал пред нас няколко хектара хубава, тучна ливада, обградена от храсти и горички. Ние се спуснахме към ливадата направо от нашата нова градина и тоя зелен склон беше чудно приспособен за особени цели: в часовете за почивка нещо просто ни теглеше да поседим на тревата под сянката на крайните тополи от градината и още веднъж да се полюбуваме и на ливадата, и на горичките, и на небето, и на един край от Гончаровка, който се виждаше на хоризонта. Калина Иванович обичаше много това място и понякога в неделен ден домъкваше и мене тук.

Обичах да поприказвам с Калина Иванович за селяните, за поправките, за несправедливостите на живота и за нашето бъдеще. Пред нас беше ливадата и това обстоятелство понякога отклоняваше Калина Иванович от правилния философски път:

— Знаеш ли, гълъбче, животът е като жената: не чакай справедливост от него. На когото, разбираш ли, мустаците са вирнати нагоре, нему тя и баница ще омеси, и сладки ще му даде; на когото, разбираш ли, и брада не расте, а камо ли мустаци, на него тя, подлата, и вода не ще му даде да пие. Аз, например, когато бях хусар... Ах, ти, кучи сине, къде ти се е дянала главата? Да не си я изял с хляб или си я забравил в трена? Къде си пуснал коня, паразит такъв, дано се в земята продъниш! Ами, че там е посадено зеле!

Края на тая реч Калина Иванович произнасяше, като стоеше вече далеч от мене и размахваше лулата си.

На триста метра от нас се тъмнее в тревата някакъв дорест гръб, наоколо не се вижда никакъв „кучи син”. Но Калина Иванович не е сбъркал адреса. Ливадата е царството на Братченко, тук той винаги невидимо присъства, тъй, че речта на Калина Иванович е, собствено казано, заклинание. Още две-три кратки формули и Братченко се материализира, но, в пълно съгласие с цялата спиритическа обстановка, той се появява не край коня, а зад нас от овощната градина.

— Какво сте се развикали, Калина Иванович? На празно крещите. Къде е зелето, а къде е конят?

Започва нарочен спор, от който даже пълният невежа по ливадното стопанство може да разбере, че Калина Иванович е вече здравата остарял, че вече трудно се оправя в колонистката топография и действително е забравил къде се е залутало парчето ливада сред полето зеле.

Колонистите позволяваха на Калина Иванович да старее спокойно. Селското стопанство отдавна вече принадлежеше изключително на Шере и Калина Иванович, само от желание да намери нещо за заядлива критика, се опитваше понякога да пъхне стария си нос в някой селскостопански процеп. Шере умееше със студено-любезна шега да притисне тоя нос и тогава Калина Иванович се предаваше:

— Какво да се прави? Някога и у нас се раждаше жито и немалко сме хранили ние немците. Нека сега пък немците се опитат: майсторлъкът им голям, но дали ще се роди жито?

Но и в общото стопанство Калина Иванович се приближавате все повече и повече до положението на английския крал — царуваше, но не управляваше. Ние всички признавахме неговото стопанско величие и навеждахме почтително глави пред сентенциите му, но карахме както си знаем. Това даже и не обиждаше Калина Иванович, защото той не се отличаваше с болезнено честолюбие, а освен това държеше повече за собствените си сентенции, както неговият английски колега — за своите царствени дрънкулки.

Калина Иванович по стара традиция продължаваше да ходи в града и заминаването беше обкръжено сега с известна тържественост. Той винаги беше привърженик на старинния разкош и момчетата знаеха неговата мъдрост:

— Господарят с файтон красив е, ала конят му дръглив е; стопанинът с кола е стара, ала конят като хала кара.

Колонистите застилаха старата кола, напомняща погребален ковчег, с прясно сено и покриваха сеното с чиста черга. Впрягаха най-добрия кон и докарваха колата пред входа на Калина Иванович. До това време всички стопански чинове и власти са вече направили това, що е потребно: в джоба на помощник-домакина Денис Кудлатий лежи списък на работите, които трябва да бъдат извършени в града; управляващият склада, Альошка Волков, е напъхал под сеното нужните сандъчета, гърнета, върви и други опаковки. Калина Иванович задържа екипажа три-четири минути пред входа, след това излиза, облечен в чисто, добре огладено наметало, запалва приготвената си лула, оглежда набързо коня или колата, като понякога важно, през зъби продумва:

— Колко пъти съм ти казвал: когато отиваш в града, не си слагай такава дрипава шапка. Ама че неразбран народ!

Докато Денис си сменя фуражката с някой другар, Калина Иванович се качва на колата и заповядва:

— Е, хайде, карай!

В града Калина Иванович повечето седи с високо вирната глава в кабинета па някой продоволствен големец и се старае да не посрами честта на силната и богата държава — колонията „Максим Горки”.

Именно поради това речите му се отнасят повече до въпроси от широката политика.

— Селяните имат всичко. Аз ви казвам това положително.

А в това време Денис Кудлатий с чуждата шапка на глава плава и се гмурка в стопанското море, което се помещава един етаж по-долу: изписва бележки за продукти, кара се с управляващия и писарите, натоварва чувалите и сандъците на колата, като оставя неприкосновено мястото на Калина Иванович, нахранва коня и към три часа се вмъква в кабинета, цял овалян в брашно и стърготини:

— Можем да тръгваме, Калина Иванович.

Калина Иванович разцъфтява в дипломатическа усмивка, стиска ръка на началството и деловито пита Денис:

— Всичко ли е натоварено както трябва?

След като се върнат в колонията, умореният Калина Иванович почива, а Денис, като изяде набързо изстиналия обяд, разнася до късна вечер своята монголска физиономия по пътищата на колонисткото стопанство и се грижи за всичко като някоя стара баба.

Кудлатий органически не можеше да търпи разпиляването на каквото и да било, колкото и малка ценност да представлява то; той страдаше, ако от колата се рони слама, ако се е загубил нейде някой катинар, ако вратата на краварника е увиснала на една скоба. Денис рядко се усмихваше, но никога не изглеждаше зъл, и неговите упреци към всеки прахосник на стопански ценности никога не бяха уморително-досадни — толкова убедителна солидност и сдържана воля имаше в гласа му. Той умееше да се кара на лекомислените дечурлига, които в своята душевна простота смятаха, че катеренето по дърветата е най-целесъобразният начин за употреба на човешката енергия. С едно движение на веждите Денис ги сваляше от дървото и казваше:

— Е, как, собствено казано, разсъждаваш ти? Скоро ще трябва да те женим, а ти си се покачил на върбата да си съдереш панталоните. Върви с мен, ще ти дам други панталони.

— Какви други? — пита момчето и студен пот го облива.

— Специални за катерене по дърветата. Е, кажи, собствено казано, виждал ли си някъде човек да се катери по дърветата в нови панталони? Виждал ли си такъв човек?

Денис беше дълбоко проникнат от стопански дух и поради това не беше способен да отдели внимание на човешкото страдание. Той не можеше да разбере простата човешка психология, да схване, че момчето именно затова се е покачило на дървото, защото е изпаднало във възторг от получаването на нови панталони. Панталоните и дървото бяха причинно свързани, а на Денис се струваше, че тия неща са несъвместими.

Коравосърдечната политика на Кудлатий обаче беше необходима, защото нашата сиромашия изискваше свирепа икономия. Поради това Кудлатий винаги беше посочван за помощник-домакин от командирския съвет и командирският съвет решително отклоняваше малодушните оплаквания на дечурлигата срещу неправилните уж репресии на Денис по въпроса за панталоните. Карабанов, Белухин, Вершньов, Бурун и другите стари колонисти ценяха високо енергията на Кудлатий и сами без възражения й се подчиняваха напролет, когато Денис на общо събрание заповядваше:

— Утре предайте обувките в склада, през лятото можем и боси да ходим.

През октомври 1923 г. Денис беше претрупан с работа. Десетте отряда колонисти едва се побраха в зданията, които бяха приведени в пълен ред. В стария господарски дворец, който ние наричахме „Белия дом”, бяха настанени спалните и училището, а в голямата зала на мястото на бившата веранда работеше дърводелната. Трапезарията беше поместена в сутерена на втория дом, в който бяха квартирите на сътрудниците. Тя побираше не повече от тридесет души наведнаж и поради това обядвахме на три смени. Обущарската, коларската и шивашката работилница се бяха приютили в кътове, които много малко приличаха на зали за производство. На всички в колонията беше тясно — и на колонистите, и на сътрудниците. И сякаш за да ни напомня постоянно за възможното благополучие, в новата градина се издигаше двуетажен дворец в стил ампир, който увличаше въображението ни със своите просторни високи стаи, с гипсовите си тавани и широката, проснала се над овощната градина, открита веранда. Стига да се направят тук подове, прозорци, врати, стълби, отопление, ние бихме имали прекрасни спални за сто и двадесет души и бихме освободили другите помещения за всякакви педагогически нужди. Но за тая работа ние нямахме нужните шест хиляди рубли, а текущите ни доходи отиваха за борба с мъчно изкоренимите останки от нашата стара сиромашия, връщането към която беше за нас нетърпимо. На тоя фронт настъплението ни беше вече унищожило старите палта, дрипавите фуражки, сгъваемите кревати, юрганите от епохата на последния Романов и увитите в парцали крака. Вече почна да идва два пъти в месеца и бръснар и макар, че вземаше за стригане с машинка по десет копейки, а за подстригване — двадесет, ние можехме да си позволим разкоша да развъдим върху колонистките глави всевъзможни сложни прически, плод на европейската култура. Наистина, мебелите не бяха боядисани, на трапезата се слагаха дървени лъжици, долните дрехи бяха кърпени, но то бе, защото харчехме главната част от нашите доходи за инвентар, инструменти и изобщо за основен капитал.

Ние нямахме тия шест хиляди рубли и нямаше никаква надежда да ги получим. В общите събрания на комунарите, в командирския съвет, просто в разговорите на по-старите колонисти и в речите на комсомолците, даже в чуруликането на дечурлигата, много често можеше да се чуе споменаването на тая сума и във всичките тия случаи тя изглеждаше абсолютно недостижима по своята големина.

По това време колонията „Максим Горки” се намираше под ведомството на Народния комисариат на просветата и по неговия бюджет ние получавахме нищожни суми. Колко бяха тия пари, можеше да се съди например по това, че за облекло на един колонист се полагаха по 28 рубли годишно. Калина Иванович се възмущаваше:

— Кой е тоя умник, който съставя такъв бюджет? Желал бих да му видя лицето, защото, разбираш ли, вече съм на шестдесет години, а такива хора не съм виждал в натура, паразитите му ниедни!

И аз не бях виждал такива хора, макар и да съм бивал в Народния комисариат. Тая цифра се определяше не от човек-организатор, а се получаваше чисто и просто, като се разделяше стихията на детската безнадзорност на числото на безнадзорните деца.

Червеният дом, както ние наричахме просто Трепкевия „ампир”, беше нареден като за бал, но балът се отлагаше задълго, даже първите двойки танцьори — дърводелците, още не бяха поканени.

Но и при това скръбно положение настроението на колонистите далеч не беше омърлушено. Карабанов обясняваше това с някакви дяволски причини.

— Дяволите ще ни дадат на нас тия шест хиляди рубли, ще видите! Върви ни, защото сме незаконородени... Ще видите, ако не дяволите, то някоя нечиста сила, някоя вещица или нещо подобно. Не може да бъде това, такъв дом да стои като дръвник пред очите ни.

Поради това, когато получихме телеграма, че на 6 октомври пристига в колонията инспекторът на Украинската комисия за помощ на децата Бокова и, че следва да се изпратят на гарата коне за нея, в управляващите кръгове на колонията се отнесоха към това известие много внимателно и мнозина изказваха мисли, които имаха пряко отношение към ремонта на Червения дом:

— Тая бабичка ще може да ни даде шест хиляди...

— Отде знаеш, че е бабичка?

— В тия комисии са се напъхали все бабички.

Калина Иванович се съмняваше:

— От комисията нищо не ще получим. Аз знам вече това. Ще ни помоли, не можем ли да приемем три-четири момчета. И после, все пак иде жена: теорехтически — женско равноправие, а прахтически жените са си пак жени...

На 5 октомври във ведомството на Антон Братченко миеха файтона и заплитаха гривите на Дорчо и Мери. Рядко идваха в колонията столични гости и Антон беше склонен да им оказва голяма почит. Сутринта на 6 октомври аз заминах за гарата и на капрата седеше лично Братченко.

Като седяхме във файтона на площада пред гарата, ние с Антон оглеждахме внимателно всички бабички и изобщо жените в народопросветен стил, които излизаха на площада. Ненадейно чухме въпрос, малко подходящ за нас:

— Откъде са тия коне?

Антон доста грубичко процеди през зъби:

— Ние си имаме своя работа. Ей ги де са файтонджиите.

— Вие не сте ли от колонията „Максим Горки”?

Като подметна нагоре крака, Антон направи на капрата пълно завъртване около оста си. Заинтересувах се и аз.

Пред нас стоеше същество, каквото съвсем не очаквахме: леко сиво палто на големи квадрати, под палтото кокетни копринени крачета. А лицето — пухкаво, румено, с висококачествени ямички на бузите, с блестящи очи и тънки вежди. Изпод дантеленото пътно шалче надничат ослепителни къдри на блондинка. Подир нея носач и в ръцете му дребен багаж: кутия и чанта от хубава кожа.

— Вие ли сте другарката Бокова?

— Ето, виждате ли, веднага се досетих, че това са колонисти.

Антон най-сетне дойде на себе си, завъртя сериозно глава и грижливо оправи поводите. Бокова подхвръква в екипажа, като замени обкръжаващия ни станционен въздух с някакъв друг дъх, ароматен и свеж. Отместих се по-далече, в ъгъла на седалището, и изобщо бях много смутен от непривичното съседство.

Другарката Бокова чуруликаше по целия път за най-разнообразни неща. Била слушала много за колонията „Максим Горки” и ужасно й се било прищяло да види „каква ще да е тая колония“.

— Ах, знаете ли, другарю Макаренко, така трудно ни е с тия деца, така трудно. Ужасио ми е жал за тях, знаете ли, и тъй ми се иска да им помогна с нещо. А това ваш възпитаник ли е? Какво мило момче! Не ви ли дотяга тук? Знаете ли, в тия детски домове е страшно отегчително. В града много се говори за вас. Само казват, че вие не сте ни обичали.

— Кого?

— Нас — дамсоцвоса.

— Не разбирам.

— Казват, че вие тъй сте ни наричали: дамско социално възпитание — дамсоцвос.

— И таз хубава! — казах аз. — Никога никого не съм наричал така... но... това, разбира се, е добре казано.

Аз искрено се разсмях. Бокова беше във възторг от сполучливото название.

— А знаете ли, това е доста вярно: в соцвоса има много дами. Аз съм също такава — дама. От мене вие няма да чуете нищо такова — учено... Доволен ли сте?

Антон току се обръщаше от капрата, като се взираше сериозно с големите си очи в необикновената пътничка.

— Той все ме гледа! — се смееше Бокова. — Защо ли ме гледа тъй?

Антон се червеше и мърмореше нещо, като подръпваше поводите на конете.

В колонията, заинтересовани, ни посрещнаха колонистите и Калина Иванович. Семьон Карабанов смутено се почеса по тила, като изрази с тоя жест своето пълно смущение. Задоров беше присвил едното си око и се усмихваше.

Представих Бокова на колонистите и те радушно я помъкнаха да й показват колонията. Калина Иванович ме дръпна за ръкава и попита:

— А с какво ще трябва да я храним?

— Бога ми, не знам с какво ги хранят — отговорих аз в тон на Калина Иванович.

— Аз мисля, че за нея трябва повече мляко. Как мислиш ти, а?

— Не, Калина Иванович, трябва нещо по-солидно...

— Но какво да правя? Може би свиня да заколим? Но Едуард Николаевич няма да даде.

Калина Иванович отиде да се погрижи за храната на важната гостенка, а аз побързах подир Бокова. Тя беше вече успяла да се запознае добре с момците и им говореше:

— Наричайте ме Мария Кондратиевна.

— Мария Кондратиевна ли? Чудесно! Та вижте, Мария Кондратиевна, това е нашият парник. Сами сме го правили, тук и аз доста съм покопал: виждате ли, и досега имам мазоли.

Карабанов показваше на Мария Кондратиевна ръката си, прилична на лопата.

— Лъже, Мария Кондратиевна, мазолите му са от веслата.

Мария Кондратиевна въртеше оживено русата си красива глава, която вече не беше покрита с пътното шалче, и много малко се интересуваше от парника и от другите наши достижения.

Показахме на Мария Кондратиевна и Червения дом.

— Защо не го довършите? — попита Бокова.

— Шест хиляди — каза Задоров.

— Пари ли нямате? Горкичките!

— А вие имате ли? — изрева Семьон. — О, тогава лесна работа. Знаете ли какво? Хайде да поседнем тук, на тревата.

Мария Кондратиевна се разположи грациозно на тревата до самия Червен дом. Момчетата й описаха в ярки багри нашата теснотия и бъдещите разкошни форми на нашия живот след възстановяването на Червения дом.

— Разбирате ли, сега имаме осемдесет колонисти, а тогава ще бъдат сто и двадесет. Разбирате ли?

От градината излезе Калина Иванович, а подире му Оля Воронова носеше едно огромно гърне, две глинени селски канчета и половин ръжен хляб. Мария Кондратиевна ахна:

— Гледайте каква прелест, как всичко тук е прекрасно! Ваш ли е тоя дядко? Той е пчелар, нали?

— Не, не съм пчелар — цъфна в усмивка Калина Иванович — и никога не съм бил пчелар, само, че това мляко е по-хубаво от всякакъв мед. Не го е правила някаква си селянка, а трудовата колония „Максим Горки”. Такова мляко никога в живота си не сте пили: и студено, и сладко.

Мария Кондратиевна плесна с ръце и се наведе над канчето, в което Калина Иванович свещенодействено наливаше млякото. Задоров побърза да използва тоя занимателен миг:

— У вас шестте хиляди лежат без полза, а тук домът не може да се поправи. Това, разбирате ли, е несправедливо.

Мария Кондратиевна се задъха от студеното мляко и прошепна със страдалчески глас:

— Това не е мляко, а щастие... Никога в живота си...

— Е, ами шестте хиляди? — й се усмихна нахално в лицето Задоров.

— Какъв материалист е това момче — присви очи Мария Кондратиевна. — На вас ви трябват шест хиляди, а? Ами аз какво ще получа срещу тях?

Задоров безпомощно се озърна и разпери ръце, готов да предложи в замяна на шестте хиляди цялото си богатство. Карабанов не мисли дълго:

— Можем да ви предложим колкото обичате такова щастие.

— Какво, какво щастие? — заблестя с всичките цветове на дъгата Мария Кондратиевна.

— Студено мляко.

Мария Кондратиевна се повали на тревата и почна да се смее до премаляване.

— Не, не ще ме излъжете с вашето мляко. Аз ще ви дам шест хиляди, само, че вие ще трябва да приемете от мене четиридесет деца... добри момчета, само, че те, знаете ли, сега са малко такива, мръснички...

Колонистите станаха сериозни. Оля Воронова размахваше гърнето като махало и гледаше Мария Кондратиевна в очите.

— Че какво пък? — каза тя. — Ще приемем четиридесет деца.

— Заведете ме да се умия и искам да спя... А шестте хиляди рубли ще ви дам.

— Но вие още не сте видели нивята ни.

— На нивята ще идем утре. Нали може тъй?

Мария Кондратиевна прекара три дена при нас. Още първата вечер тя вече познаваше по име мнозина колонисти и до късна нощ чурулика с тях на пейката в старата градина. Те я возиха на лодка, люляха я на люлки, само нивите тя не успя да разгледа и едва-едва намери време да подпише договора с мене. Според договора Украинската комисия за помощ на децата се задължаваше да ни отпусне шест хиляди рубли за възстановяване на Червения дом, а ние трябваше след възстановяването да приемем от комитета четиридесет безнадзорни деца.

Мария Кондратиевна беше във възторг от колонията.

— Тук у вас е рай — казваше тя. — Вие имате такива прекрасни, как да кажа...

— Ангели?

— Не, не ангели, а тъй — хора.

Аз не отидох да изпратя Мария Кондратиевна. На капрата не седеше Братченко и гривите на конете не бяха заплетени. На капрата седеше Карабанов, на който Антон, кой знае защо, беше отстъпил това пътуване. Черните очи на Карабанов блестяха, той беше цял натъпкан с дяволски усмивки и ги пръскаше из целия двор.

— Договорът подписан ли е, Антон Семьонович? — тихо ме попита той.

— Подписан е.

— Добре. Ех, че ще полетя сега с красавицата!

Задоров стискаше ръката на Мария Кондратиевна.

— Значи, вие ще ни дойдете през лятото. Нали обещахте?

— Ще дойда, ще дойда, тук ще си наема вила за летуване.

— Че защо вила? При нас...

Мария Кондратиевна закима с глава на всички страни и на всички подари по един ласкав, усмихнат поглед.

Като се върна от гарата и заразпряга конете, Карабанов беше загрижен и Задоров също тъй загриженото слушаше. Отидох при тях.

— Нали ви казах, че пак някоя вещица ще ни помогне, тъй и излезе.

— Че каква вещица е тя?

— А вие мислите, щом е вещица, та непременно на метла ли трябва да бъде? И да има ей такъв нос? Не. Истинските вещици са красиви.

2. Отченаш

Бокова си устоя на думата: след една седмица получихме запис за шест хиляди рубли и Калина Иванович усилено запъшка в нова строителна треска. Запъшка и четвъртият отряд на Таранец, на който беше възложено да направи хубави врати и прозорци от суров дървен материал. Калина Иванович ругаеше някакъв неизвестен човек:

— Ковчег дано му направят от сурово дърво, когато умре, паразитът!

Настъпи последното действие от нашата четиригодишна борба с разрухата в Трепкевия чифлик; всички ние, от Калина Иванович до Шурка Жевели, горяхме от желание да довършим по-скоро дома. Трябваше по-бързо да достигнем онова, за което бяхме така дълго и упорито мечтали. Вече ни дразнеха варниците, буренакът, тревясалите пътеки в парка, парчетата тухли и строителни останки по целия двор. А ние бяхме само осемдесет души. Неделните съвещания на командирите търпеливо изтръгваха от Шере два-три сборни отряда за привеждане в ред нашата територия. Често дори се сърдеха на Шере.

— Честна дума, това е вече прекалено! Ами, че при вас няма никаква работа, всичко е извършено както трябва.

Шере спокойно изваждаше смачкания си бележник и с тих глас докладваше, че у него, напротив, всичко било запуснато, имало цял куп най-различни работи и, че ако давал два отряда за двора, то било само затова, че напълно признавал необходимостта и от такава работа, инак никога не би ги дал, а би изпратил тия отряди да сортират пшеницата или да поправят топлиците.

Командирите неволно мърморят, измъчвани от противоречиви душевни преживявания: хем ги е яд за неотстъпчивостта на Шере, хем се възхищават от неговата твърда линия.

По това време Шере завършваше организирането на шестополната система. Ние всички изведнъж забелязахме как беше пораснало нашето селско стопанство. Всред колонистите се появиха хора, които гледаха на тая работа като на свое бъдеще, и всред тях особено изпъкваше Оля Воронова. И Карабанов, Волохов, Бурун, Осадчи се увличаха от земята, но това беше почти естетическо увлечение. Те се бяха влюбили в селскостопанската работа, влюбили се бяха без всякаква мисъл за собствена полза, втурнали се бяха в нея, без да се оглеждат назад и без да я свързват нито със собственото си бъдеще, нито с другите си вкусове. Те просто живееха и се наслаждаваха от прекрасния живот, умееха да ценят всеки преживян в напрегната работа ден и очакваха утрешния ден като празник. Те бяха уверени, че всичките тия дни ще ги доведат до нови и богати сполуки, а какви ще бъдат тия сполуки, по това не мислеха. Наистина, всички те се готвеха за рабфак, но и с това не свързваха никаква точна мечта и даже не знаеха в какъв рабфак биха искали да се запишат.

Имаше и други колонисти, които обичаха селското стопанство, но те стояха на по-практична позиция. Такива като Опришко и Федоренко не искаха да се учат в училище, не предявяваха изобщо никакви особени желания към живота и с добродушна скромност смятаха, че да си обзаведеш свое земеделско стопанство, да се сдобиеш с хубава къщурка, с кон и жена, да работиш лете от „тъмно до тъмно”, да прибереш наесен всичко като добър стопанин, а зиме да ядеш спокойно борш и банички, топли питки и сланина, да гуляеш два пъти в месеца на свои и съседски именни дни, кръщенета, сватби и венчавки — това е прекрасно бъдеще за един човек.

Оля Воронова вървеше по свой собствен път. Тя гледаше нашите и съседските нивя със загрижен и тревожен поглед на комсомолка; за нея по нивята растяха не само питки, но и проблеми.

Нашите шестстотин и петдесет декара, над които така упорито работеше Шере, не биха затулили нито за него, нито за учениците му мечтата за голямо стопанство с трактор, с бразди, дълги по цял километър. Шере умееше да поприказва на тая тема с колонистите, около него се беше образувала група от постоянни слушатели. Освен колонистите в тая група винаги присъстваха Спиридон. комсомолският секретар от Гончаровка, и Павел Павлович.

Павел Павлович Николаенко бе вече двадесет и шест годишен, но още не беше женен и според селската мярка се считаше за стар ерген. Баща му, старият Николаенко, се замогваше пред нашите очи като богат стопанин — кулак, като използваше тихомълком разни бездомни деца-ратаи, но в същото време се преструваше на убеден бедняк.

Може би затова Павел Павлович не обичаше бащиното си огнище, а се навърташе повече в колонията, като работеше при Шере за по-тънките работи с култиватора и изпълняваше току-речи ролята на инструктор за колонистите. Павел Павлович беше начетен човек и умееше внимателно и задълбочено да слуша Шере.

И Павел Павлович, и Спиридон току обръщаха разговора на селски теми: те не можеха да си представят голямото стопанство другояче, освен като селско стопанство. Кафявите очи на Оля Воронова се вглеждаха внимателно в тях и съчувствено припламваха, когато Павел Павлович казваше тихо:

— Аз тъй си мисля: колко много хора работят наоколо, но без полза. А за да се работи с полза — трябва да се учат. А кой ще ги учи? Селянинът ли? По дяволите селянинът, той трудно се учи. Ето Едуард Николаевич всичко пресметнал и ни разказва. Това е вярно. Но трябва да се работи! А тъй тоя дявол няма да работи. Нему му дай свое...

— Ами колонистите нали работят? — казва предпазливо Спиридон, човек с голяма и умна уста.

— Колонистите — се усмихва тъжно Павел Павлович, — но това, разбираш ли, е нещо съвсем друго.

Оля също се усмихва, стиска ръце, сякаш се кани да счупи орех, и изведнъж закачливо прехвърля поглед към върховете на тополите. Нейните златисти коси падат на плещите й, а подир косите се спуща надолу и внимателното сиво око на Павел Павлович.

— Колонистите нямат намерение да се занимават със селско стопанство и работят, а селяните са цял живот на тая земя, и деца имат, и всичко...

— Е, та що? — не разбира Спиридон.

— Ясно що! — казва учудено Олга. — Селяните трябва още по-добре да работят в комуна.

— Как тъй „трябва”? — ласкаво пита Павел Павлович.

Оля гледа сърдито Павел Павлович в очите и той за минута забравя за косите й, а вижда само това сърдито, почти немоминско око.

— Трябва! Ти разбираш ли какво значи „трябва”? Това е ясно като две и две — четири.

Карабанов и Бурун слушат тоя разговор. За тях тая тема има само академично значение, както и всеки разговор за селяните, с които те са скъсали веднъж завинаги. Но остротата на положението увлича Карабанов и той не може да се откаже от интересната гимнастика:

— Олга правилно казва: длъжни са — значи, трябва да ги хванем и накараме...

— Как ще ги накараш? — пита Павел Павлович.

— Както попадне! — пламва Семьон. — Как се принуждават хората? Със сила. Дай ми ти сега всичките твои селяни, след една седмица те ще работят като попове, а след две седмици ще дойдат сами да ми благодарят.

— Каква е твоята сила? Юмрукът ли? — свива очи Павел Павлович.

Семьон със смях се изтяга на пейката, а Бурун сдържано-презрително пояснява:

— Юмрукът е празна работа! Истинската сила е револверът.

Оля бавно обръща лице към него и търпеливо го поучава:

— Как не разбираш: ако хората трябва нещо да направят, те ще го направят и без твоя револвер. Сами ще го направят. Нужно е само да им се разкаже, да им се разясни както трябва.

Семьон, поразен, повдига от пейката лицето си с ококорени очи:

— Е-е, Олечко, гледай как си се забъркала! Да се разясняло... Чуваш ли, Бурун? Ха? Какво ще му разясняваш, когато той иска да стане думбазин?

— Кой иска да стане думбазин? — възмутено разширява очи Олга.

— Как кой? Ами, че всички. Всички до един. Ето и Спиридон, и Павло Павлович...

Павел Павлович се усмихва. Спиридон е зашеметен от неочакваното нападение и можа само да каже:

— Хайде де.

— Хайде, зер! Той е комсомолец само защото няма земя. А дай му ей сега двеста декара земя и кравичка, и овчици, и хубав кон —- и свърши се! Ще ти се качи, Олечко, на врата, хич и окото му няма да мигне.

Бурун се смее и потвърждава авторитетно:

— Няма да му мигне, и на Павло няма да му мигне окото.

— Я вървете по дяволите, гадове такива! — се обижда най-сетне Спиридон и цял почервенял, свива юмруци.

Семьон ходи около скамейката в градината, като повдига високо ту единия, ту другия си крак, за да изобрази висша степен на възторг. Трудно ,е да се разбере сериозно ли говори той или дразни селяните. Срещу скамейката е седнал на тревата Силанти Семьонович Отченаш. Главата му лъщи като тиган на месечина, без нито един косъм на нея, лицето му е червено, мустаците — безцветни, подстригани. Такива хора сега у нас рядко се срещат. А по-рано скитаха из Русия мнозина такива философи, разбиращи добре и от човешка правда, и от ракия.

— Семьон има право. Селянинът, гдето се вика, не разбира от компания. Дадеш ли му кон, ще му се поиска непременно и конче, два коня да станат, и това си е то. Видиш ли каква е работата?

Отченаш жестикулира с коравия си палец, отделен от юмрука, и умно притваря малките си очички с бели клепки.

— Че да не би конете да управляват човека, а? — сърдито пита Спиридон.

— Това е, виж, правилно: конете управляват, такива ми ти работи. Конете и кравите, виждаш ли ти. Остане ли без такива, тогава само за пазач на бостани го бива. Видиш ли каква е работата?

Всички в комуната бяха обикнали Силанти. И Оля Воронова се отнася към него с голяма симпатия. И сега тя се навежда близко, ласкаво към Силанти, а той обръща към нея като към слънце своето широко усмихващо се лице.

— Какво има, хубавице?

— Ти, Силанти, гледаш по старому. По старому. А около тебе е ново.

Силанти Семьонович Отченаш дойде при нас неизвестно откъде. Просто дойде от световното пространство, несвързан с никакви условия и вещи. Със себе си донесе една конопена риза на гърба, едни дрипави стари панталони на босите си крака — и повече нищо. А в ръката му нямаше даже тояга. Тоя свободен човек се беше харесал на колонистите с нещо особено и те го домъкнаха в кабинета ми с голямо въодушевление.

— Антон Семьонович, вижте какъв човек е дошъл!

Силанти ме гледаше с голям интерес и се усмихваше като стар познат на дечурлигата.

— Това ли е, дето се вика, вашият началник?

Той веднага хареса и на мен.

— Вие по работа ли сте дошли при нас?

Силанти промени нещо в лицето си и то стана изведнъж делово и внушаващо доверие.

— Виждаш ли, таквоз, каква е работата. Аз съм човек работник, а пък при тебе се намира работа, и повече нищо...

— Какво умеете да работите?

— Ами че, гдето се вика: няма ли капитал, човек всичко може да върши. — Изведнъж гой се засмя открито и весело. Засмяха се и дечурлигата, като го гледаха, засмях се и аз.

И за всички беше ясно: имаше големи основания именно за смях.

— И вие ли умеете всичко да вършите?

— Ами че, току-речи, всичко... виждаш ли каква е работата — вече малко смутено заяви Силанти.

— Но все пак какво именно?

Силанти почна да изброява на пръсти.

— И да ора, и да браня, и коне да наглеждам, и всякакъв, таквоз, добитък, пък и от разни домакински работи, дето се вика, разбирам. И от дърводелство, и от ковачлък, и от печкаджийство. И бояджия, значи, мога да бъда, и от обущарлък разбирам. Стане ли, дето се вика, нужда, хижа да се построи — ще мога, и свиня, таквоз, да се заколи — също. Само деца не умея да кръщавам, не ми се е случвало.

Изведнъж той пак високо се засмя, като изтриваше сълзите от очите си — толкова му беше смешно.

— Не ви се е случвало ли? Хайде де!

— Никога не са ме канили, видиш ли каква е работата.

Децата се кикотеха искрено и Тоска Соловьов пищеше, като се повдигаше на пръсти към Силанти:

— Защо не са ви канили, защо не са ви канили?

Силанти стана сериозен и като добър учител почна да разяснява на Тоска:

— Такава ми ти, братко, ето на, история: случи ли се да кръщават някого, все си мисля, ще поканят мене, пък току-виж, намерил се друг, по-богат от мене, и повече нищо.

— Документи имате ли? — попитах аз Силанти.

— Имах документ, доскоро имах, таквоз, документ. Но виждаш ли каква е работата: джобове нямам, изгуби се, разбираш ли. Пък и защо ти е документ, когато аз сам съм тук налице, виждаш, като жив стоя пред тебе?

— Но къде сте работили по-рано?

— Къде ли? При хората, виждаш ли, съм работил. При разни хора. И у добри, и у мръсници — при разни хора, виждаш ли каква е работата. Откровено ти казвам, какво ще крия... при разни хора.

— Кажете истината: случвало ли ви се е да крадете?

— Ще ти кажа, таквоз, откровено: не ми се е случвало, виждаш ли, да крада. Което не ми се е случвало, не ми се е случвало. Такава ми ти, виждаш ли, история.

Силанти ме гледаше смутено. Сякаш мислеше, че друг отговор би ми бил по-приятен.

Силанти остана на работа при нас. Ние се опитахме да го поставим за помощник на Шере по скотовъдството, но от това разпореждане не излезе нищо. Силанти не признаваше никакви ограничения в човешката дейност: защо да може да прави едно нещо, а друго да не може? Поради това у нас той вършеше всичко, което смяташе за нужно и когато смяташе за нужно. Той гледаше с усмивка на разните началници и заповедите прелитаха покрай ушите му, като да му се говореше на чужд език.

През деня той успяваше да поработи и в конюшнята, и на полето, и в свинарника, и из двора, и в ковачницата, и в заседанията на педагогическия и на командирския съвет. Той имаше необикновен талант да определя по усет най-опасното място в колонията и незабавно да се озове на това място в ролята на отговорно лице. Без да признава института на заповядването, той беше винаги готов да отговаря за работата си и винаги можеше да бъде мъмрен и упрекван за грешките и несполуките. В такива случаи той се почесваше по голата глава и разперваше ръце:

— Тук, дето се вика, наистина я оплескахме, виждаш ли каква е работата.

Още от първия ден Силанти Семьонович Отченаш бе изцяло погълнат от комсомолските планове и непременно вземаше думата на комсомолските събрания и в заседанията на бюрото, но случваше се и тъй: дойде той при мен наистина разядосан и като размахва пръст, се възмущава:

— Отивам аз, таквоз, при тях...

— При кого?

— Че виждаш ли, при комсомолците — не ме пускат: имали били заседание, дето се вика, при закрити врати. Аз им казвам като човек: а бе, таквоз, дечурлига с дечурлига, устата ви още на мляко миришат; от мен ако се криете, казвам, така ще си пукнете, зелени. Глупаци, таквоз, сте били, глупаци и ще ви заровят, и повече нищо.

— Е, а те?

— Ами, че виждаш ли каква е работата: не разбират ли, имали били заседание, гдето се вика, при закрити врати. Аз им разправям: от кого трябва да се криете? От Лука, от оня де, от Софрон, от Мусий това, таквоз, е правилно. Но как така не пускате мене — не ме ли познахте, дето се вика, или може би сте оглупели? Та виждаш ли каква е работата: даже не ме слушат, кикотят се, дето се вика, като малки деца. Аз им говоря сериозно, а те се присмиват, и повече нищо.

Силанти заедно с комсомола вземаше участие и в училищните работи.

Редовният комсомолски режим изправи на крака преди всичко нашето училище. Дотогава то влачеше доста жалко съществуване, като нямаше сила да превъзмогне отвращението на мнозина колонисти към учението.

Това, впрочем, беше съвсем естествено. Първите дни в колонията бяха дни на почивка след тежките скитнически преживявания. През тия дни нервите на колонистите закрепваха под сянката на скромната, непретенциозна мечта за обущарска и дърводелска кариера.

Великолепното шествие на нашия колектив и побядните фанфари по бреговете на Коломак увеличиха самочувствието на колонистите. Почти без труд ние успяхме вместо скромните обущарски идеали да поставим пред себе си вълнуващите и красиви знаци:

РАБФАК

По онова време думата „рабфак” съвсем не означаваше това, което означава сега. Сега това е просто название на скромно учебно заведение. Тогава то беше знаме за освобождението на работническата младеж от мрака и невежеството. Тогава то беше страшно ярко потвърждаване на необичайното човешко право за знание и тогава всички ние се отнасяхме към работническия факултет, честна дума, даже с известно умиление.

Всичко това ставаше у нас по практическа линия. Към есента на 1923 г. почти всички колонисти вече бяха обзети от стремеж към работническия факултет. Тоя стремеж проникна в колонията незабелязано, още през 1921 година, когато нашите възпитатели предумаха нещастната Раиса да постъпи в рабфака. От локомотивния завод ни идваха на гости много младежи-рабфаковци. Колонистите слушаха със завист техните разкази за героичните дни на първите работнически факултети и тая завист им помагаше да посрещат нашата агитация с по-голямо съчувствие. Ние настойчиво зовяхме колонистите към училище и към знания и им говорехме за рабфака като за най-прекрасния човешки път. Но в очите на колонистите постъпването в рабфака беше свързано с непоносимо труден изпит, който, според думите на очевидци, можели да издържат само необикновено гениални хора. За нас съвсем не беше лесно да убедим колонистите, че могат да се подготвят за тоя страшен изпит. И в нашето училище много колонисти бяха вече подготвени за постъпване в рабфак, но те бяха обхванати от някакъв непоносим страх и решиха да останат още една година в колонията, за да се подготвят съвсем сигурно. Тъй беше с Бурун, Карабанов, Вершньов, Задоров. Особено ни поразяваше с учебната си страст Бурун, него само в редки случаи трябваше да го насърчаваме. С мълчалива упоритост той надмогваше не само премъдростите на аритметиката и граматиката, но и своите собствени сравнително слаби способности. Той превъзмогваше и най-простата дреболия, някое граматическо правило или отделен тип аритметически задачи с голямо напрежение, пъхтеше от усилие, потеше се, но никога не се ядосваше и не се съмняваше в успеха. Той притежаваше чудесното щастливо заблуждение: беше дълбоко уверен, че науката действително е такава трудна и главоболна работа, та не може да се придобие без извънредни усилия. Той се отказваше да забележи по най-чудесен начин, че същите тия премъдрости се усвояват като играчка от други, че Задоров не хаби за учение нито една минута повече от обикновените училищни часове, че Карабанов даже в клас мечтае за странични работи и се терзае в душата си за някаква колонистка дреболия, а не заради задачата или упражнението. И най-сетне настъпи време, когато Бурун се оказа по-напред от другарите си, когато техните талантливо доловени пламъчета от знание бяха станали твърде скромни в сравнение със солидната ерудиция на Бурун.

Маруся Левченко беше пълна противоположност на Бурун. Тя бе донесла в колонията непоносимо капризен характер, креслива истеричност, подозрителност и плачливост. С нея се измъчихме много. С пиянска необузданост и болен размах тя можеше за една минута да разбие на парчета най-хубавите неща: приятелството, сполуката, хубавия ден, тихата ясна вечер, най-добрите мечти и най-радостните надежди. Имаше много случаи, когато като че ли оставаше само едно: да вземаш кофи студена вода и безжалостно да обливаш това непоносимо същество, вечно горящо от някакъв глупав, безсмислен пожар.

Настойчивата, далеч не нежна, а понякога даже доста жестока съпротива на колектива беше научила Маруся да се сдържа, но тогава пък тя почна със същата болнава упоритост да се самоунижава и да се гаври сама със себе си. Маруся притежаваше прекрасна памет, беше умна и необикновено хубава: имаше мургаво, силно румено лице, големите й черни очи излъчваха винаги огън и мълнии, а над тях с побеждаваща неочакваност се извиваше спокойно, чисто, умно чело. Но Маруся беше уверена, че е грозна, че прилича на „арапка”, че нищо не разбира и никога нищо няма да разбере. За най-дребното упражнение тя се залавяше с отдавна насъбрана злоба.

— И без това нищо няма да излезе! Лепнали се за мен — учи, та учи! Учете вашите буруновци. Аз ще стана слугиня. Защо ли ме мъчите само, щом като не ме бива за нищо?

Наталия Марковна Осипова, човек сантиментален, с ангелски очи и със също такъв непоносимо ангелски характер, просто плачеше след занимание с Маруся.

— Аз я обичам, искам да я науча, а тя ме праща по дяволите и казва, че нахално не съм я оставяла на мира. Какво да правя?

Преместих Маруся в групата на Екатерина Григориевна, като се страхувах от последствията на тая мярка. Екатерина Григориевна се отнасяше към хората с проста и искрена взискателност.

Три дена след започването на занятията Екатерина Григориевна доведе Маруся при мен, затвори вратата, накара треперещата от злоба своя ученичка да седне и каза:

— Антон Семьонович! Ето Маруся. Решавайте ей сега какво да я правим. Воденичарят тъкмо търси слугиня. Маруся мисли, че от нея може да излезе само слугиня. Хайде да я пратим при воденичаря. А има и друг изход: аз гарантирам, че до идващата есен ще я подготвя за рабфака, тя има големи способности.

— Разбира се, за рабфака — казах аз.

Маруся седеше на стола и следеше с нескривана омраза спокойното лице на Екатерина Григориевна.

— Но аз не мога да допусна тя да ме оскърбява през време на заниманията. Аз също съм трудещ се човек и не бива да бъда оскърбявана. Ако още веднъж каже думата „дявол“ или ме нарече идиотка, няма да се занимавам с нея.

Разбирам къде бие Екатерина Григориевна; но всичко вече беше опитано с Маруся и моето педагогическо творчество не гореше сега от никакво въодушевление. Погледнах уморено Маруся и казах без всякаква фалшивост:

— Нищо няма да излезе. И дявол ще има, и глупачка, и идиотка. Маруся не уважава хората и това няма да мине тъй скоро...

— Аз уважавам хората — ме прекъсна Маруся.

— Не, ти никого не уважаваш. Но какво да се прави? Тя е наша възпитаничка. Аз смятам тъй, Екатерина Григориевна: вие сте възрастен, умен и опитен човек, а Маруся е момиче с лош характер. Хайде да не се обиждаме от нея, да й дадем право: нека ви нарича идиотка и даже мръсница — нали и това се е случвало, — пък вие недейте се обижда. Това ще мине. Съгласна ли сте?

Екатерина Григориевна погледна усмихнато Маруся и каза просто:

— Добре, това е вярно, съгласна съм.

Марусините черни очи ме погледнаха втренчено и в тях блеснаха сълзи на обида; тя изведнъж закри лицето си със забрадката и разплакана избяга от стаята.

Попитах Екатерина Григориевна след една седмица:

— Как е Маруся?

— Добре. Мълчи и много ви е сърдита.

А на другия ден късно вечерта при мен дойде Силанти с Маруся и каза:

— Насила, таквоз, я доведох при теб, дето се вика. Виждаш ли, Маруся много ти е обидена, Антон Семьонович, поприказвай, таквоз, с нея.

Той скромно се дръпна настрана. Маруся наведе лице.

— Няма какво да се говори. Щом ме смятат за побъркана, нека ме смятат.

— За какво ми се сърдиш?

— Недейте ме смята за побъркана.

— Не те и смятам.

— Тогава защо казахте на Екатерина Григориевна?

— Да, сбъркал съм. Аз мислех, че ти ще я хокаш с всякакви думи.

Маруся се усмихна:

— Но аз не я хокам.

— А, не я ли хокаш? Значи имам грешка. Кой знае защо, така ми се беше сторило.

Прекрасното лице на Маруся светна от напрегната, недоверчива радост:

— Вие винаги правите тъй: току нападнете човека...

Силанти излезе напред и почна да жестикулира с шапката си:

— Какво му придиряш на човека? Вие, дето се вика, я колко сте, а той един! Е, сбъркал малко, а ти, таквоз, не трябва да се обиждаш.

Маруся весело и бързо погледна Силанти в лицето и каза звънливо:

— Ти, Силанти, си дръвник, макар и да си стар.

И излезе тичешком от кабинета. Силанти разпери шапка и каза:

— Виждаш ли каква била, таквоз, работата.

И изведнъж удари с шапка о коляното си и почна да се смее:

— Ама, че история, пусто опустяло!

3. Доминанти

Дърводелците не бяха още успели да затворят прозорците на Червения дом, когато ни връхлетя зимата. Тая година зимата се случи симпатична: пухкава, с мил характер, без гнили затопляния, без фанатични студове.

Три дена Кудлатий се разправя с раздаването на зимно облекло на колонистите. На конярите и свинарите Кудлатий даде плъстени ботуши, на останалите колонисти — обувки, които не се отличаваха с новост и фасон, но притежаваха много други достойнства: здрав материал, красиви кръпки, завидна вместимост, тъй, че се намираше място и за два чифта партенки. Тогава ние още не знаехме що е палто, а вместо палто носехме нещо средно между жилетка и сако, подплатено с вата, с ватени ръкави — наследство от империалистическата война. Върху някои глави се появиха калпаци, от които също така намирисваше на царско интендантство, но повечето колонисти трябваше и през зимата да носят памучни каскети. По това време ние още не можехме да затоплим по-силно колонистките организми. Панталоните и рубашките останаха и през зимата същите: от лека памучна материя. Поради това през зимата в движенията на колонистите се забелязваше известна прекалени лекост, която им позволяваше даже в най-големите студове да прелитат от място на място с бързината на метеори.

Хубави са зимните вечери в колонията. В 5 часа работата е свършена, до вечерта остават още три часа. Тук-там са запалени газените лампи, но те не донасят истинско оживление и уютност. В спалните и класните стаи започва паленето на печките. До всяка печка има две купчини: купчина дърва и купчина колонисти, и едните, и другите са се събрали тук не толкова заради отоплението, колкото заради приятелските вечерни беседи. Дървата подхващат първи, щом като пъргавите ръце на някое момче започнат да ги слагат едно след друго в печката. Те разказват някаква сложна история, пълна със забавни приключения и смях, с пукотевица, гоненици, момчешка бодрост и побядни тържества. Дечурлигата едва могат да следят тяхното бърборене, тъй като разказвачите се прекъсват взаимно и все бързат нанякъде, но смисълът на разказа е понятен и вълнува дълбоко душата: интересно и весело е да се живее на тоя свят. А когато стихне пращането на дървата, когато разказвачите легнат в гореща почивка и само си шепнат нещо с уморени езици — тогава колонистите започват своите разкази.

В една от групите е Ветковски. Той е стар разказвач в колонията и около него винаги има слушатели.

— Много хубави работи има на тоя свят. Ние седим тук и нищо не виждаме, а има по света такива момчета, които нищо не пропускат. Неотдавна срещнах един такъв. Бил и на Каспийско море, и по Кавказ се скитал. Там има такава една клисура, и в нея една скала, която тъй се и нарича: „пренеси ме, господи”. Защото няма никакъв друг път, едничкият път, разбираш ли, минава покрай скалата. Един мине, а друг не успява: през всичкото време от скалата се търкалят камъни. Добре е, ако не те тупне по кратуната, но ако те улучи, полетяваш право в пропастта и никой не може да те намери.

Задоров стои наблизо и слуша внимателно и също тъй внимателно се вглежда в сините очи на Ветковски.

— Костя, ами ти би ли отишъл да си опиташ късмета, може би и теб господ ще те пренесе.

Момчетата обръщат глави към Задоров, озарени от червения пламък на печката.

Костя въздиша недоволно:

— Ти не разбираш, Шурка, каква е работата. Интересно е да видиш всичко. Ето на, момчето било там...

Задоров се усмихва както винаги неотразимо лукаво и казва на Костя:

— Това момче аз бих го запитал за нещо друго... Време е да се затвори кюнецът, момчета.

— За какво би го запитал? — пита замислено Ветковски. Задоров наблюдава пъргавото момче, което шумно захлопва горе затулките.

— Бих го запитал знае ли таблицата за умножение. Защото, хубостникът му с хубостник, скита се по света като някой готован и расте невежа, навярно не умее даже и да чете. „Пренеси ме, господи”, ли? Такива глупаци действително трябва да се удрят по главата. Тая скала е нарочно поставена за тях.

Децата се смеят и някой съветва Ветковски:

— Не, Костя, ти по-добре си остани при нас. Че, какъв глупак си ти?

Край другата печка е седнал на пода с разтворени колене и лъснала гола глава Силанти и разказва нещо надълго и широко.

—...Ние мислехме, че всичко е, дето се вика, благополучно. А той, такъв един подлец, плачеше и ни целуваше, гадът му ниеден, а като отишъл в кабинета си, веднага извършил мръсотия. Взел, таквоз, че изпратил слугата си в града. Виждаш ли каква е работата? На сутринта, таквоз, гледаме: конни жандарми. И хората казват: имало решение да бъдем бити с пръчки. Пък аз с брата, дето се вика, не обичахме, таквоз, да ни свалят гащите, и повече нищо. Но за моето девойче ми беше жал, виждаш ли каква е работата? Е, мисля си, таквоз, девойката няма да закачат...

Зад Силанти са сложени на пода плъстените ботуши на Калина Иванович, а по-нагоре дими лулата му. Димът от лулата се спуска стръмно към печката, стича се на два ръкава покрай ушите на едно кръглоглаво момче и жадно се всмуква в горящата печка. Калина Иванович ми намигва с едното око и пресича Силанти:

— Хе-хе-хе! Ти, Силанти, си кажи правичката — погладиха ли те тия паразити по мястото, откъдето растат краката, или не те погладиха?

Силанти повдига високо главата си, почти се поваля по гръб и се залива от смях:

— Погладиха ме, таквоз, дето се вика, Калина Иванович, ти вярно казваш... заради девойчето, пусто да остане.

И край другите печки, и в класните стаи, и по квартирите ромолят поточетата на разказите. В стаята на Лидочка сигурно седят Вершньов и Карабанов. Лидочка ги черпи чай със сладко. Чаят не пречи на Вершньов да се сърди на Семьон.

— Е д-добре, вчера се хили, днес се х-хилиш, а трябва н-н-някога и да се з-з-замисли човек...

— Че за какво ще му мислиш? Жена ли имаш, или волове, или пък къщата ти е богата? За какво ще му мислиш? Живей си, и това си е!

— За живота трябва да се мисли, ч-ч-чудак т-т-такъв.

— Глупак си ти, Колка, бога ми, глупак си! Според теб, за да мисли човек, трябва да седне в кресло, да опули очи и... елате да мислим. Който има глава, и тъй може да мисли. А такъв като тебе, разбира се, трябва да изяде нещо особено, че да може да мисли...

— Е, защо обиждате Николай? — казва Лидочка. — Нека мисли човекът, все ще намисли нещо.

— Кой? Колка ли ще намисли? Никога! Знаете ли кой е Колка? Ами, че Колка е Исусче. Той „търси истината”, виждали ли сте такъв глупак? Притрябвала му истината! С истината ще си маже ботушите.

Семьон и Колка излизат от Лидочка, както по-рано приятели, само, че Семьон пее колкото му глас държи, а Николай в това време нежно го е прегърнал и го убеждава:

— Щом като имаме р-революция, р-разбираш ли, всичко трябва да бъде правилно.

И в моята скромна квартира има гости. Аз сега живея с майка си, престаряла бабичка, чийто живот полекичка тече като река в последните си вечерни извивки, покрити с прозрачни, спокойни мъгли. Всички колонисти викат на майка ми „бабо”. В бабината стая седи Шурка Жевели, по-малък брат на и без това мъничкия Митка Жевели. Шурка е ужасно остронос. Той живее отдавна в колонията, но някак си не расте, а повече се заостря в няколко посоки: носът му е остър, ушите — остри, брадичката остра и погледът — също остър.

Шурка винаги си имаше странични занятия. Нейде зад някой затънтен храст в градината той има дъсчена ограда и там живеят чифт питомни зайци, а в избата на огнярното отделение е настанил едно гардже. Понякога комсомолците обвиняват Шурка пред общото събрание, че цялото му стопанство било предназначено уж за спекула и имало изобщо частен характер, но Шурка се защищава енергично и настоява доста грубичко:

— Хайде, докажи кому какво съм продал? Ти виждал ли си да продавам?

— Ами откъде имаш пари?

— Какви пари?

— С какви пари купи вчера бонбони?

— Я гледай ти, пари! Баба ми даде десет копейки.

В общото събрание никой не спори против бабата.

Около бабата винаги се навъртат няколко дечурлига. Понякога те изпълняват по нейна молба малки поръчки в Гончаровка, но се стараят да правят това тъй, че аз да не видя. А когато е сигурно известно, че съм зает и не мога да бъда очакван скоро в квартирата си, около бабината маса седят двама-трима и пият чай или унищожават някакъв компот, който бабичката е сварила за мене, но който аз не съм имал време да изям. Поради отслабналата си старческа памет бабичката даже не знаеше имената на всичките си приятели, но тя отличаваше Шурка от другите, защото Щурка беше стар жител на колонията и защото той е най-енергичен и приказлив.

Днес Шурка е дошъл при бабичката по особени и важни причини.

— Здравейте.

— Здравей, Шура. Защо не си се вестявал толкова време? Да не си бил болен?

Шурка сяда на столчето и тупа с козирката на бялата си някога фуражка по новото си басмено коляно. На главата му стърчат остри след отдавнашното стригане светлоруси коси; вирнал нос, Шурка разглежда ниския таван.

— Не, не съм болен. Но едно зайче ми се разболя.

Бабата седи на кревата и се рови в своето основно богатство — една дървена кутия, пълна с парцалчета, конци, кълбета — стари бабини запаси.

— Зайче ли ти е заболяло? Бедното! Че как тъй?

— Няма какво да се прави — казва Шурка сериозно, като едва сдържа вълнението в дясното си присвито око.

— Ами не може ли да се полекува? — казва бабичката и поглежда Шурка.

— Няма с какво — шепне Шурка.

— Какво лекарство е нужно?

— Да можеше да се намери просо... Половин чаша просо, това му е то лекарството.

— Искаш ли, Шурка, чай — пита бабичката. — Виж, ей го чайника на печката, а ето и чашите. Налей и на мене.

Шурка слага предпазливо фуражката си на столчето и несръчно шета около печката. А бабичката с мъка се повдига на пръсти и взема от полицата розовата торбичка, в която си пази просото.

Най-веселата и най-креслива компания се събира в коларската барака на Козир. Козир тук и нощува. В единия ъгъл на бараката стои ниска печка, собствено изделие, на печката — чайник. В другия ъгъл — сгъваемо легло, покрито с пъстро одеяло. Сам Козир седи на леглото, а гостите — върху разни пънове, върху инструментите, върху купищата наплати. Всички те се стараят упорито да изтръгнат от душата на Козир изобилните запаси религиозен опиум, който той е натрупал през живота си.

Козир скръбно се усмихва:

— Не е хубаво, деца, не е хубаво, господи, прости. Ще се разсърди господ...

Но докато господ се накани да се разсърди, разсърдва се Калина Иванович. Той излиза на светло от тъмната пролука на вратата и размахва лулата.

— Какво вършите вие тук над стария човек? Кажи ми, моля ти се, какво ти влиза на теб в работа Исус Христос? Като ти светна един оттук, не само на Христос, но и на свети Николай Угодника ще отслужиш молебен! Ако съветската власт ви е освободила от боговете, радвай се и си мълчи, а недей идва тук да продаваш сербезлък.

— Христос да ви поживи, Калина Иванович, дето не оставяте да обиждат стареца...

— Ако ти се случи нещо, веднага ела при мен да се оплачеш. Без мен няма да се справиш с тия босяци, а на своите христосовци много недей се надявай.

Момчетата си дават вид, че уж са се изплашили от Калина Иванович, и от коларската работилница бързат да се пръснат из многото други кътчета в колонията. Сега вече ние нямахме големи спални-казарми, а децата се бяха разположили по шест-седем души в малки стаи. Колонистките отряди се бяха сближили по-силно в тия спални. Характерните черти на всяка отделна група бяха почнали да изпъкват по-ярко и работата с групите стана по-интересна. Беше се появил единадесети отряд, отрядът на малките, организиран благодарение настойчивото искане на Георгиевски. Както по-рано, той неуморно се занимаваше с тях, трепереше над тях, къпеше ги, играеше с тях, галеше ги и ги гълчеше като майка, като поразяваше с енергията и търпението си калените души на колонистите. Само тая изумителна работа на Георгиевски заглеждаше малко тежкото впечатление, което възникваше благодарение всеобщата увереност, че Георгиевски е син на Иркутския губернатор.

И възпитателите в колонията се увеличиха. Търсех търпеливо истински хора и измъквах с голям труд някои и други из немного завидния запас от педагогически кадри. Намерих Павел Иванович Журбин в образа на пазач на профсъюзната учителска зеленчукова градина. Това беше образован човек, добър, възпитан по английски, истински стоик и джентълмен. Той ми хареса благодарение на едно особено свое качество: имаше просто лакома любов към човешката природа; умееше със страстта на колекционер да приказва за отделните черти на човешките характери, за неуловимите извивки на личността, за красотите на човешкия героизъм и за тъмните тайни на човешката подлост, по всичко това той мислеше много и търпеливо търсеше в хорската тълпа признаците на някакви нови колективни закони. Аз виждах, че той непременно ще се заблуди в своето дилетантско увлечение, но мене ми харесваше искрената и чиста природа на тоя човек, и зарад нея му простих щабс-капитанските пагони от 35-и пехотен Брянски полк, които впрочем той беше отпрал още преди Октомврийската революция, без да изцапа биографията си с никакви белогвардейски подвизи, поради което беше получил в Червената армия званието ротен командир от запаса.

Вторият беше Зиновий Иванович Буцай. Той бе на двадесет и седем години, но току-що беше свършил художественото училище и ни бе препоръчан като художник. Художник ни трябваше и за училището, и за театъра, и за всевъзможни комсомолски работи.

Зиновий Иванович Буцай ни порази с редица крайно рязко изразени качества. Той беше извънредно мършав, извънредно черен и говореше с такъв извънредно дълбок бас, че трудно можеше да се приказва с него: някакви ултравиолетови звуци. Зиновий Иванович се отличаваше с просто невиждано спокойствие и невъзмутимост. Той дойде при нас в края на ноември и ние с нетърпение очаквахме да видим с какви художества ще може изведнъж да се обогати колонията. Но още преди да похване молив, Зиновий Иванович ни порази с друга една страна на своята художествена природа.

Няколко дена след пристигането му колонистите ми съобщиха, че той излизал всяка сутрин от стаята си гол с наметнато на плещите палто и се къпел в Коломак. В края на ноември Коломак беше вече почнал да замръзва и скоро се превърна в колонистка пързалка; с помощта на Отченаш Зиновий Иванович направи нарочен прорез в леда и всяка сутрин продължаваше своето ужасно къпане. След късо време той легна болен от плеврит и боледува две седмици. Оздравя и отново се бухна в прореза. През декември заболя от бронхит и от още нещо. Буцай пропускаше занятията и нарушаваше нашите училищни планове. Най-сетне изгубих търпение и се обърнах към него с молба да сложи край на тая глупост.

Зиновий Иванович ми отговори с пресипнал глас:

— Аз имам право да се къпя, когато сметна за нужно. В кодекса на трудовите закони това не се забранява. Аз имам също право да боледувам и по такъв начин спрямо мене не могат да бъдат предявени никакви официални обвинения.

— Гълъбче, Зиновий Иванович, ами, че аз не ви говоря официално. Защо да се мъчите тъй? Жал ми е за вас просто като човек.

— Е, ако е тъй, ще ви обясня: здравето ми е слабо, организмът ми е направен много бездарно. Разбирате ли, противно е да се живее с подобен организъм. Решил съм твърдо: или ще го закаля тъй, че да може да се живее спокойно, или да върви по дяволите, съвсем да пропадне. Миналата година имах четири плеврита, а тая година е вече декември, а имах само един. Мисля, че няма да бъдат повече от два. Аз нарочно дойдох при вас, защото тук реката ви е под носа.

Извиках и Силанти и му се скарах:

— Какви са тия фокуси? Човекът се побърква, а ти му правиш прорези в леда!

Силанти виновно разпери ръце:

— Ти, таквоз, недей се сърди, Антон Семьонович, иначе разбираш ли, не може. Имал съм и друг път работа с такъв... Прищяло му се беше, видиш ли, да върви на оня свят. Беше намислил, таквоз, да се дави. Обърнеш се, а той, негодникът, вече в реката. Аз го измъквах, измъквах от водата, дето се вика, даже се бях изморил. А пък той, виждаш ли, такъв вреден мръсник беше, взе, че се обеси. А на мене, таквоз, и през ума не ми минаваше. Виждаш ли каква е работата? А на този аз не преча, и повече нищо.

Зиновий Иванович се къпа в ледената дупка чак до месец май. Колонистите отначало се смееха над претенциите на тоя едва жив човек, но след това взеха да го уважават и търпеливо го наглеждаха през време на многобройните му плеврити, бронхити и обикновени простуди. Случваха се обаче цели седмици, когато каляването на организма на Зиновий Иванович не се придружаваше от повишение на температурата и тогава се проявяваше неговата действително художествена натура. Скоро около Зиновий Иванович се организира художествен кръжец; художниците измолиха от командирския съвет една мъничка стая в таванския етаж и си устроиха ателие.

През ромолящите зимни вечери в ателието на Буцай кипи най-трескава работа и стените на таванския етаж треперят от смеха на художниците и на гостите-меценати.

Под голямата газена лампа над един огромен картон работят няколко души. Като се почесва с дръжката на четката по черната като въглен глава, Зиновий Иванович боботи като някой протодякон след пиянство:

— Притурете сепия, Федоренко. Ами, че той е селяк, а вие сте го направили като търговка. Ванка, ти винаги блъскаш кармин дето трябва и дето не трябва.

Червенокосият, с лунички и извит нос Ванка Лапот, като имитира Зиновий Иванович, отговаря с престорен пресипнал бас:

— Всичката сепия изхарчих за таласъма.

Стана шумно вечерно време и в моя кабинет. От Харков скоро пристигнаха две студентки със следното писъмце:

„Харковският педагогически институт командирова другарките К. Варская и Р. Ландсберг за практическо запознаване с постановката на педагогическата работа в колонията „Максим Горки”.

Посрещнах с голямо любопитство тия представители на младото педагогическо поколение. И К. Варская, и Р. Ландсберг бяха завидно млади, всяка от тях нямаше повече от двадесет години. К. Варская беше доста хубавичка, пълна блондинка, дребничка и подвижна; лицето й имаше нежна и тънка руменина, каквато може да се направи само с акварел. Като повдигаше през всичкото време едва забележимите си тънки вежди и прогонваше с усилие на волята от лицето си непрекъснато възникващата усмивка, тя ме подложи на същински разпит:

— Имате ли педологически кабинет?(28)

— Педологически кабинет нямаме.

— Ами как изучавате личността?

— Личността на детето ли? — попитах аз колкото се може по-сериозно.

— Е да. Личността на вашия възпитаник.

— Че защо да я изучавам?

— Как „защо”? Ами как работите? Как работите над нещо, което не познавате?

К. Варская пискаше енергично и с искрена чувствителност и току се обръщаше към другарката си Р. Ландсберг, мургава с възхитителни черни коси, навеждаше очи, като сдържаше снизходително и търпеливо естественото си негодуване.

— Какви доминанти(29) преобладават у вашите възпитаници? — строго и без заобикалки попита К. Варская.

— Щом в колонията не изучават личността, излишно е да се пита за доминанти — тихо промълви Р. Ландсберг.

— Не, защо? — казах аз сериозно. — Мога да ви съобщя някои работи за доминантите. Преобладават същите доминанти както у вас...

— А вие откъде ни познавате? — попита недружелюбно К. Варская.

— Ами, че ето на, вие седите пред мен и разговаряте.

— Е, та що?

— Аз ви виждам цели-целенички. Вие седите тук, сякаш стъклени и аз виждам всичко, което става вътре у вас.

К. Варская се изчерви, но в тоя момент в кабинета се втурнаха Карабанов, Вершньов, Задоров и още някои колонисти.

— Може ли да влезем, или си имате някакви тайни?

— Разбира се, може — казах аз. — Я се запознайте. — Имаме гости, харковски студентки.

— Гости ли? Чудесно! А как се казвате?

— Ксения Романовна Варская.

— Рахил Семьоновна Ландсберг.

Семьон Карабанов си сложи ръката на бузата и загрижено се учуди:

— Ой, гълъбчета, че защо тъй дълго? Вие, значи, сте просто Оксана?

— Е, все едно — съгласи се К. Варская.

— А вие Рахил, тъй ли?

— Нека бъде тъй — пошепна Р. Ландсберг.

— Така, сега може да ви дадем и да вечеряте. Вие студентки ли сте?

— Да.

— Е, тъй да бяхте казали, ами, че вие сте гладни като... като какво ли? Ако бяха Вершньов и Задоров, бихме казали: като кучета. А тъй... е, да кажем като котета.

— А ние и действително сме гладни — се засмя Оксана; — Има ли къде да се умием?

— Да вървим, ще ви предадем на девойките, там каквото искате правете...

Тъй стана първото ни запознаване. Всяка вечер те идваха при мен, но съвсем за късо. Във всеки случай разговорът за изучаване на личността не се възобнови — Оксана и Рахил нямаха време. Момчетата ги вмъкнаха в безбрежното море на колонистките работи, развлечения и конфликти, запознаха ги с цял куп действително проклети въпроси. Постоянно възникващите водовъртежи и малки водопади трудно можеха да бъдат заобиколени от един жив човек — не успееш да се огледаш, току те завъртяло и повлякло нанякъде. Случваше се понякога, довлече някого право в моя кабинет и го изхвърли на брега.

Една вечер беше довлякло интересна група: Оксана, Рахил, Силанти и Братченко.

Оксана държеше Силанти за ръкава и се смееше: Вървете, вървете, какво се дърпате?

Силанти действително се дърпаше.

— Той върши разлагаща работа във вашата колония. А вие даже не виждате.

— Какво има, Силанти?

Силанти недоволно освободи ръката си и поглади голото си теме:

— Че виждаш ли, каква е работата: шейната, таквоз, беше оставена на двора: Семьон и ей тази намислили, таквоз, да се пързалят, виждаш ли, с шейната от хълмчето, ето Антон, нека той сам каже.

Антон каза:

— Като се залепили: искаме, та искаме да се пързаляме. Е, Семьон веднага го плеснах с ремъка и той се махна, а тия от дума не разбират, мъкнат шейната. Че какво да правя с тях? Да ги извъртя с ремъка, ще плачат. А Силанти им каза...

— Тъй, тъй! — се възмущаваше Оксана. — Нека Силанти повтори какво каза.

— Голяма работа! Казах, таквоз, истината, и нищо повече. Казвам, иска ти се да се омъжиш, а си седнала, таквоз, да чупиш шейната. Виждаш ли каква е работата...

— Не е всичко, не е всичко...

— Че какво още? Това е всичко, дето се вика.

— Той казва на Антон: ти я впрегни в шейната и я подкарай до Гончаровка, изведнъж ще стане кротка като агне. Каза ли такова нещо?

— И сега, таквоз, ще го кажа: здрави жени, а няма какво да правят, а на нас конете не ни стигат, виждаш ли каква е работата...

— Ах! — извика Оксана. — Махайте се, махайте се оттук! Марш!

Силанти се засмя и се измъкна с Антон от кабинета. Оксана се повали на дивана, гдето Рахил вече отдавна дремеше.

— Силанти е интересна личност — казах аз. — Ето на, да бяхте се заели с неговото изучаване.

Оксана се завтече вън от кабинета, но се спря при вратата, като подражаваше на някого:

— Цял-целеничък ви виждам, стъклен сте!

И избяга, като от вратата попадна веднага всред някаква тълпа колонисти; чух само как звънна гласът й и беше отнесен от колонисткия вихър, с който бях така свикнал.

— Рахил, вървете да спите.

— Какво? Нима ми се спи? Ами вие?

— Аз си отивам.

— Аха. Е... разбира се.

Като триеше по детски лявото си око с юмруче, тя ми стисна ръката и се измъкна от кабинета, като закачи с рамо вратата.

4. Театър

Разказаното в предишната глава запълваше само незначителна част от зимното вечерно време. Сега даже ме е малко срам да си призная, но почти всичкото си свободно време ние принасяхме в жертва на театъра.

Ние завоювахме истински театър във втората колония. Трудно е да се опише възторгът, който ни обхвана, когато получихме в пълно разположение големия воденичен хамбар.

В нашия театър можеха да се поберат до шестстотин души — зрители от няколко села; значението на драматическия кръжец се повиши, повишиха се и изискванията към него.

Наистина театърът си имаше и известни неудобства. Калина Иванович даже смяташе тия неудобства за толкова вредни, че предлагаше да превърнем театъра в навес за колите.

— Ако поставим кола, нищо няма да й стане от студа, за нея не ще има нужда да се поставя печка. А за публиката трябват печки.

— Е, ще поставим печки.

— Това ще помогне колкото ръкостискането помага на бедняка. Не си ли видял, че там таван няма, а покривът е железен, без нищо отдолу. Да се палят печки там, значи да се отоплява царството небесно и херувимите и серахвимите, а съвсем не публиката. И какви печки ще поставиш? Там трябва в краен случай да се поставят чугунени печки, но кой ще ти разреши чугунени печки, ами, че това е готов пожар: започни представлението и веднага почвай да обливаш с вода.

Но ние не се съгласихме с Калина Иванович, толкова повече, че и Силанти казваше:

— Такава ми ти, виждаш ли, работа: представлението, таквоз, е безплатно, пък и пожарът тук ще бъде без много главоболия — никой, таквоз, не ще се обиди.

Поставихме чугунени и железни печки и ги палехме само при представление. Те никога не бяха в състояние да нагреят театралния въздух, всичката топлина от тях отлиташе незабавно нагоре и излизаше навън през железния покрив. И затова макар самите печки да се нажежаваха до червено, публиката предпочиташе да седи в кожуси и палта, като се безпокоеше само да не би случайно да й пламне гърбът, обърнат към печката.

Впрочем в нашия театър само веднъж се случи пожар, и то не от печка, а отпадналата на сцената лампа. При това наистина настана паника, но особена паника: публиката си остана по местата, но всички колонисти се покатериха по сцената в искрен възторг и Карабанов викаше по тях:

— Какви сте такива идиоти, какво, не сте ли виждали огън?

Построихме си истинска сцена: просторна, висока, със сложна система кулиси, със суфльорска будка. Зад сцената оставаше голямо свободно пространство, но ние не можехме да се възползуваме от него. За да организираме сносна температура за играещите, преградихме от това пространство една малка стаичка, поставихме в нея ламаринена печка и там се гримирахме и обличахме, като спазвахме криво-ляво редуването и разделението по пол. В останалото задкулисно пространство и на самата сцена царуваше такъв студ, както под открито небе.

В зрителната зала имаше няколко десетки редици дъсчени пейки, необхватно пространство театрални места, невиждано културно поле, на което само сей и жъни.

Нашата театрална дейност във втората колония се разрасна много бързо и в продължение на три зими, без да понижава ни за минута темпа и размаха си, кипеше в такива грандиозни размери, че аз сега сам трудно вярвам това, което пиша.

През зимния сезон ние поставяхме около четиридесет пиеси и в същото време никога не се стремяхме към някакво клубно облекчение и поставяхме само сериозни, големи пиеси в четири-пет действия, като обикновено повтаряхме репертоара на столичните театри. Това беше с нищо несравнимо нахалство, но, честна дума, постановките ни съвсем не бяха долнокачествени.

Още от третия спектакъл нашата театрална слава се разнесе далеч зад пределите на Гончаровка. На нашите представления идваха селяни от Пироговка, Грабиловка, Бабичевка, Гонци, Вацовци, Сторожевое, от волските, коларските, езерските колиби, идваха работници от предградията, железничари от гарата и железопътната работилница, а скоро почнаха да идват и граждани: учители, изобщо служещи от ведомството на народната просвета, военни, съветски служещи, кооператори, просто младежи и девойки, познати на колонистите и познати на познатите. В края на първата зима, съботен ден, още от обяд, дошлите отдалеч почваха да се разполагат на стан около театралното помещение. Мустакати хора в кожуси и япанджаци разпрягаха конете, покриваха ги с чулове и покривала, тракаха кофи край геранилото на кладенеца, а в това време техните спътнички, забрадени до очите, след като потанцуваха около шейната, за да стоплят изстиналите си по пътя крака, тичаха, като се поклащаха на високите си ковани токове, в спалните на нашите девойки, за да се сгреят и да продължат започнатото неотдавна познанство. Много от тях измъкваха изпод сламата торби и бохчи. Като тръгваха на далечна театрална екскурзия, те си взимаха храна; банички, нарязани на кръст парчета сланина, салами, луканки. Значителна част от запасите им се предназначаваше за угощаване на колонистите и понякога се устройваха същински пиршества, докато комсомолското бюро не забрани, категорично да се приемат каквито и да било подаръци от дошлите отвън зрители.

В събота театралните печки се запалваха още от два часа следобед, за да могат дошлите отдалече да се сгреят. Но колкото по-близки познанства се завързваха, толкова повече гостите проникваха в помещенията на колонията и даже в трапезарията можеха да се видят група гости, особено приятни, и така да се каже, общи, които дежурните намираха за възможно да поканят на обяд.

Представленията струваха доста скъпичко на колонистката каса. Костюми, перуки, всевъзможни приспособления — всичко това ни струваше по 40—50 рубли. Значи, на месец се събираха около двеста рубли. Това беше за нас доста голям разход, но нашата гордост не ни позволи нито веднъж да поставим входни такси за представленията. Ние разчитахме най-много на младежта, а селските младежи, особено девойките, никога не разполагаха с пари за харчене.

Отначало входът за театъра беше свободен, но скоро настана време, когато театралният салон престана да побира всички желаещи, и тогава бяха въведени входни билети, които се разпределяха предварително между комсомолските ядки, селските съвети и нашите специални представители по места.

Неочаквано за себе си ние се натъкнахме на страшна жажда за театър у селяните. Зарад билетите ставаха постоянни кавги и недоразумения между отделните села. При нас идваха възбудени секретари и разговаряха с доста енергични изрази:

— Защо за утре ни се дадоха само тридесет билета?

Грижещият се за театралните билети Жорка Волков клати жлъчно глава пред лицето на секретаря:

— Затова, защото и те ви са много.

— Много ли? Вие си седите тук, бюрократи такива, а откъде знаете, че са много?

— Ние си седим тук и виждаме как с нашите билети идват разни попски дъщери.

— Попски дъщери ли? Какви попски дъщери?

— Вашите попски дъщери, едни червенокоси такива, муцунести.

Познал попската дъщеря от своето село, секретарят понижава тон, но не се предава:

— Е добре, попските дъщери са две... но защо сте намалили билетите с двадесет? Бяха петдесет, а сега са тридесет.

— Изгубихме ви доверие — отговаря ядосано Жорка. — Две попски дъщери, а колко попадии, бакалки, кулачки — тях не сме броили. Вие там загнивате, а ние трябва да броим ли?

— Интересно кой кучи син ви е предал това?

— И кучите синове... също не броим. На вас и тридесет ви са много.

Секретарят като попарен бърза към село, за да разследва разкритото загниване, но на негово място пристига нов протестиращ:

— Другари, ама какво правите? Ние имаме петдесет комсомолци, а вие сте ни изпратили петнадесет билета.

— По данните на шести „П” сборен отряд миналия път от ваше село са дошли само петнадесет трезви комсомолци, а и от тях четири са били стари баби, а останалите са били пияни.

— Нищо подобно, излъгали са ви, че са били пияни. Нашите работят в спиртната фабрика, така, че от тях действително мирише...

— Проверихме... Миришеше от устата им, така, че няма какво да стоварвате вината на фабриката...

— Аз ще ви ги доведа, сами ще видите, че от тях винаги мирише, а вие се хващате за това и измисляте. Какви са тия престаравания!

— Остави! Нашите винаги могат да различат какво е от фабриката и какво е от пиянство.

— Хайде, дайте поне още пет билета — как не ви е срам! Вие тук раздавате на разни градски госпожици и на познати, а комсомолците оставяте на последно място...

Ние изведнъж видяхме, че театърът не е наше развлечение или забава, а наша длъжност, неизбежен обществен данък, от плащането на който ние не можехме да се откажем.

В комсомолското бюро се замислиха здравата. Драматичният кръжец не можеше сам да изнесе такъв товар на своите плещи. Ние не можехме да си представим да мине даже една събота без представление, при това всяка седмица — премиера. Да се повтори някое представление — това значеше да се свали знамето, да се развали вечерта на нашите най-близки съседи и постоянни посетители. В драмкръжока започнаха да стават всевъзможни истории.

Даже Карабанов започна да се моли:

— Какво е това? Да не сте ме взели под наем? Миналата седмица играх жрец, тая седмица — генерал, а сега казват: ще играе партизанин. Да не съм от желязо, а? Всяка вечер репетиция по два часа, а в събота и столове мъкни, и декорации кови...

Ковал опира ръце на масата и крещи:

— Може би ще трябва да поставим за теб миндер под крушата да си полегнеш мъничко? Не разбираш ли, нужно е!

— Щом е нужно, организирай го тъй, че всички да работят.

— И ще го организираме.

— Хайде, организирай го де...

— Свикай командирския съвет!

На командирския съвет бюрото предложи: никакъв драматически кръжец, да работят всички — и това то.

В съвета обичаха винаги да оформяват работата със заповед. Оформиха я тъй:

§ 5. Въз основа наредбата на командирския съвет да се смята работата по постановката на представленията като работа задължителна за всеки колонист и поради това за постановката на пиесата „Приключенията на племето на хубостниците” се назначават също сборни отряди...

По-нататък се изброяваха сборните отряди, като че ли се касаеше не за високо изкуство, а за плевене на цвекло или за прекопаване на картофи. Профанацията на изкуството почна с това, че вместо драматически кръжец се появи шести „а” сборен под командата на Вершньов, състоящ се от двадесет и осем души... за това представление.

А сборен отряд — това значи: точен списък и никакви закъснения, вечерен рапорт с посочване закъснелите и прочее, заповед на командира и в отговор на нея — обикновеното „разбрано” и поздрави с ръка, а в случай на неизпълнение — отговорност пред командирския съвет или пред общото събрание, като за нарушение на колонистката дисциплина, в най-добрия случай разправия с мене и няколко извънредни дежурства или домашен арест в неделя.

Това беше действително реформа. Защото драматическият кръжец е доброволна организация, тук винаги са склонни към прекален демократизъм, към променливост в състава, драматическият кръжец винаги страда от борба на вкусовете и изискванията. Това се забелязва особено при избора на пиесата и разпределението на ролите. И в нашия драматически кръжец беше почнало понякога да изпъква личното начало.

Наредбата на бюрото и на командирския съвет беше приета от колонисткото общество като нещо, което се разбира от само себе си и не извиква никакво съмнение. Театърът в колонията е също такава работа, както и селското стопанство, възстановяването на чифлика, редът и чистотата в помещенията. От гледна точка на интересите на колонията стана безразлично какво именно участие взема тоя или оня колонист в постановката — той трябва да прави каквото се иска от него.

Обикновено в неделя аз докладвах пред съвета на командирите каква пиеса ще се дава следната събота и какви колонисти са желателни в ролите на артисти. Всички тия колонисти се зачисляваха веднага в шести „а” сборен отряд, един от тях се назначаваше за командир. Всички останали колонисти се разпределяха на театрални сборни отряди, които носеха винаги номер шести и действаха до края на едно представление. Имаше следните сборни отряди:

Шести „а” — артисти.

Шести „п” — публика.

Шести „о” — облекло.

Шести горещ — отопление.

Шести „д” — декорации.

Шести „р” — реквизит.

Шести „с” — осветление и ефекти.

Шести „ч” — почистване.

Шести „ш” — шумове.

Шести „з” — завеса.

Ако се вземе предвид, че по това време колонистите бяха всичко на всичко осемдесет души, за всекиго ще стане ясно, че нито един колонист не можеше да остане свободен, а пък ако се избереше пиеса с голям брой действащи лица, нашите сили просто не стигаха. При съставянето на сборните отряди командирският съвет се стараеше, разбира се, да изхожда от индивидуалните желания и наклонности,, но това не винаги можеше да стане: често се случваше някой колонист да заяви:

— Защо сте ме назначили в шести „а”? Аз не съм играл нито веднъж.

Отговаряше му се:

— Какви са тия селяндурски приказки? Всеки човек трябва някога да играе за първи път.

През седмицата всичките тия сборни отряди и особено техните командири тичаха през свободните часове насам-нататък из колонията и даже из града „като опърлени зайци”. У нас не съществуваше модата да вземаме под внимание разни извинителни причини, и затова за командирите на сборните отряди биваше често доста трудничко. Наистина, ние имахме познати в града и мнозина съчувстваха на нашето дело. Поради това, например, винаги намирахме хубави костюми за каквато щете пиеса, но и когато не намирахме, шестите „о” сборни отряди умееха да правят костюми за всякаква епоха и във всякакво количество от разните материали и вещи, които се намираха в колонията. При това се смяташе, че не само вещите на колонията, но и вещите на сътрудниците се намират в пълно разпореждане на нашите театрални сборни отряди. Например шести „р” сборен отряд биваше винаги убеден, че реквизитът затова се нарича тъй, защото се реквизира от квартирите на сътрудниците. Постепенно с развитието на нашето дело в колонията се образуваха и известни постоянни складове. Ние поставяхме често пиеси със стрелба и изобщо военни пиеси и у нас се образува цял арсенал, а освен това — богат избор от военни костюми, пагони и ордени. Постепенно сред колонисткия колектив изпъкнаха и специалисти, не само актьори, но и други. Ние имахме чудесни картечари, които с помощта на изнамерени от тях приспособления произвеждаха същинска картечна стрелба, имахме артилеристи, пророкилиевци, у които добре излизаха гърмът и мълнията.

За разучаване на пиесата се полагаше една седмица. Отначало ние се опитвахме да постъпваме като хората: преписвахме ролите и се стараехме да ги заучим, но след това зарязахме тая работа: нямахме време ни за преписване, ни за заучаване, защото си имахме освен това и обикновена колонистка работа, и училище — уроците все пак трябваше да бъдат на първо място. Като махнахме с ръка на всякакви театрални условности, ние почнахме да играем със суфльор, и добре сторихме. У колонистите се изработи необикновено умение да долавят думите на суфльора; ние даже си позволявахме разкоша да се борим срещу самоволните притурки и волности на сцената. Но за да могат представленията да минават гладко, аз трябваше към задълженията си на режисьор да прибавя и суфльорските задължения, защото суфльорът трябваше не само да предава текста, но и изобщо да ръководи сцената: да поправя мизансцените, да посочва грешките, да командва стрелбата, целувките и умиранията.

Актьори не ни липсваха. Всред колонистите се намериха много способни хора, главни сценични дейци бяха: Пьотр Иванович Горович, Карабанов, Ветковски, Буцай, Вершньов, Задоров, Маруся Левченко, Кудлатий, Ковал, Глейзер, Лапот.

Ние се стараехме да избираме пиеси с голям брой действащи лица, тъй като много колонисти желаеха да играят, и ние имахме интерес да увеличим броя на умеещите да се държат на сцената. Аз придавах голямо значение на театъра, тъй като благодарение на него езикът на колонистите много се подобряваше и изобщо кръгозорът им силно се разширяваше. Но понякога не ни стигаха актьори и в такъв случай поканвахме някои от сътрудниците. Веднъж пуснахме на сцената даже Силанти. На репетициите той се показа малко способен актьор, но тъй като трябваше да каже само една фраза: „Тренът има закъснение три часа”, нямаше никакъв особен риск. Действителността надмина нашите очаквания.

Силанти излезе навреме и както трябва, но каза тъй:

— Тренът има, таквоз, закъснение три часа, такива ми ти работи.

Репликата направи силно впечатление на публиката, но това още не беше голяма беда; много по-силно впечатление направи тя на тълпата бежанци, които очакваха трена на гарата. Бежанците се запревиваха по сцената в пълна изнемога, без да обръщат никакво внимание на моите покани от суфльорската будка, толкова повече, че и аз се оказах впечатлителен човек. Силанти наблюдава една минута цялото това безобразие, па след това се разсърди:

— На вас казвам, магарета такива, дето се вика, таквоз, с три часа тренът закъснява... какво има тук за радване?

Бежанците изслушаха с възторг думите на Силанти и избягаха панически от сцената.

Аз дойдох на себе си и зашепнах:

— Махай се по дяволите! Силанти, върви по дяволите!

Силанти се наведе към мен:

— Ама виждаш ли какви ми ти работи...

Сложих книжката на ребро — знак да се спусна завесата.

Артистки се намираха трудно. От момичетата горе- долу можеха да играят Маруся Левченко и Настя Ночевная, от персонала — само Лидочка. Всички тия жени не бяха родени за сцената, много се смущаваха, категорично отказваха да се прегръщат и целуват, даже когато това се налагаше до немай-къде от пиесата. А ние съвсем не можехме да минем без любовни роли. Като търсехме артистки, ние опитахме всички жени, сестри, лели и други роднини на нашите сътрудници и на воденичарите, молехме познати от града и едва свързвахме двата края. Поради това Оксана и Рахил още на другия ден след пристигането им в колонията вече играеха на репетициите и ни възхищаваха с ярко изразената си способност да се целуват без ни най-малко смущение.

Веднъж успяхме да проагитираме една случайна зрителка, позната на някого от мелничарите, която беше дошла на гости от града. Тя се оказа същински бисер: красива, с кадифен глас, очи, вървеж — с една дума, всички данни, за да играе роля на развратна господарка в някаква революционна пиеса. На репетициите ние се топяхме от наслада, като очаквахме поразителна премиера. Представлението почна с голям подем, но още в първия антракт зад кулисите дойде мъжът на бисера, някакъв железопътен телеграфист, и каза на жена си в присъствието на целия ансамбъл:

— Аз не мога да ти позволя да играеш в тая пиеса. Да си вървим в къщи.

Бисерът се уплаши и прошепна:

— Как ще си вървя? Ами пиесата?

— Не искам да знам за пиесата. Да вървим! Не мога да позволя всеки хаймана да те прегръща и мъкне по сцената.

— Но... как може тъй?

— Десетина пъти те целунаха само в едно действие. На какво прилича това?

Ние отначало даже се объркахме. След това се опитахме да убедим ревнивеца:

— Другарю, ама целувка на сцената нищо не значи — казваше Карабанов.

— Виждам аз значи ли, или не значи — да не съм сляп, или какво? Аз седях на първия ред...

Казах на Лапот:

— Ти си отракан човек, придумай го някак.

Лапот се залови честно за тая работа. Той хвана ревнивеца за копчето, накара го да седне на пейката и заромоли ласкаво:

— Чуден човек сте вие, толкова полезно, културно дело! Даже ако вашата жена се целуне с някого за такова дело, от това има само полза.

— За някого може да има полза, но за мен съвсем няма полза — настояваше телеграфистът.

— За всички има полза.

— Според вас излиза: нека всички целуват моята жена?

— Чуден човек, ами, че тъй е по-добре, отколкото ако се намери някакъв Дон Жуан.

— Какъв Дон Жуан?

— Ами, че случва се... пък сетне гледайте... тук става пред всички, и вие виждате. Много по-лошо щеше да бъде, ако станеше нейде под храстите, а вие и хабер си нямате.

— Нищо подобно!

— Как „нищо подобно”? Вашата жена умее така хубаво да се целува — какво мислите вие, такъв талант ще трябва да пропадне ли? По-добре нека се целува на сцената.

Мъжът едва се съгласи с доводите на Лапот и със скърцане на зъби разреши на жена си да довърши представлението, само, че при условие целувките да бъдат „неистински”. Той си отиде обиден. Бисерът беше разстроен. Бояхме се, че представлението ще бъде похабено. В първия ред стоеше мъжът и хипнотизираше всички като боа. Второто действие мина като панихида, но, за обща радост, през третото действие мъжът го нямаше на първия ред. Просто не можех да се начудя къде се е дянал. Едва след представлението работата се разбра. Карабанов скромно каза:

— Аз го посъветвах да се махне. Отначало той не искаше, но след това послуша.

— Как успя да го направиш?

Карабанов светна с очи, направи дяволска гримаса и изсъска:

— Слушайте! Хайде по-добре да се разберем честно. Днес всичко ще бъде добре, но ако вие ей сега не се махнете, честна колонистка дума, ние ще ви поставим рога. Тук има такива момци, че вашата жена не ще устои.

— Е, и какво? — заинтересуваха се радостно актьорите.

— Нищо. Той само каза: „Само внимавайте, вие дадохте дума” — и мина в последната редица.

Нашите репетиции ставаха всеки ден и на цялата пиеса наведнаж. Изобщо спяхме недостатъчно. Трябва, да се вземе под внимание, че много наши актьори още не умееха даже да ходят по сцената, поради това трябваше да се заучават наизуст цели мизансцени, като се почне от всяко движение с ръка или крак, от всяко положение на главата, на погледа, от всяко обръщане. Именно на това аз обръщах внимание, като се надявах, че суфльорът как да е ще осигури текста. Към събота вечер пиесата се смяташе подготвена.

Все пак трябва да кажа, че ние не играехме много лошо — много градски хора бяха доволни от нашите представления; стараехме се да играем културно, не пресолвахме, не се приспособявахме към вкусовете на публиката, не се стремяхме към евтини успехи. Поставяхме украински и руски пиеси.

В събота театърът се оживяваше още от два часа след обяд. Ако имаше много действащи лица, Буцай почваше да гримира веднага след обяд; помагаше му и Пьотр Иванович. От два часа до осем те можеха да приготвят за игра до шестдесет души, а след това вече се гримираха сами.

Що се касае до оформлението на представленията, колонистите бяха не хора, а зверове. Ако се полагаше на сцената да има лампа с небесносин абажур, те претърсваха не само квартирите на сътрудниците, но и квартирите на познатите си в града, и непременно донасяха лампа с небесносин абажур. Ако на сцената се вечеряше, вечеряха истински, без каквато и да било измама. Това се изискваше не само от добросъвестността на шести „р” сборен отряд, но и от традицията. Нашите колонисти смятаха недостойно за колонията да вечерят на сцената с мними ястия. Поради това понякога нашата кухня си изпащаше: приготвяше се закуска, печеше се месо, правеха се банички или сладкиши. Вместо вино се поднасяше лимонада.

Аз винаги треперех в суфльорската будка по време на вечеря: в такъв миг актьорите се увличаха твърде много от играта и преставаха да обръщат внимание на суфльора, протакаха сцената до момента, когато на масата вече не оставаше нищо. Обикновено аз трябваше да ускорявам темпа на вечерята с бележки от следния вид:

— Стига там... Чувате ли? Свършвайте вечерята, дявол ви взел!

Актьорите ме поглеждаха учудени, сочеха с очи недоядената гъска и свършваха вечерята едва когато кипнех до последна степен и почнех да съскам:

— Карабанов, махай се от масата! Семьон, казвай де, подлецо: „Аз заминавам”.

Карабанов гълта на бърза ръка несдъвканата гъска и казва:

— Аз заминавам.

А в антракта ме упреква зад кулисите:

— Антон Семьонович, как не ви е срам? Паднало ми се веднъж да ям такава гъска, а вие не ме оставихте...

Обикновено обаче артистите се мъчеха да не се застояват на сцената, понеже там беше толкова студено, колкото и на двора.

В пиесата „Бунтът на машините”(30) Карабанов трябваше цял час да стърчи на сцената гол, само с една тясна превръзка на бедрата. Представлението се даваше през февруари и за наше нещастие беше студено до тридесет градуса под нулата. Екатерина Григориевна настояваше да се отмени представлението, като уверяваше, че Семьон щял непременно да замръзне. Работата свърши благополучно: на Семьон измръзнаха само пръстите на краката, но след действието Екатерина Григориевна го разтри с някаква смес за стопляне.

Студът все пак ни пречеше да растем художествено. Веднъж давахме пиесата „Другарят Семивзводни”. На сцената се изобразява помешчическа градина и трябваше да има статуя. Шести „р” сборен отряд не намери никаква статуя, макар, че претърси всички градски гробища. Решихме да минем без статуя. Но когато завесата се вдигна, аз съгледах учуден и статуя: натъркан до немай-къде с тебешир, загърнат в чаршаф, на една декорирана табуретка стоеше Шелапутин и хитро поглеждаше към мен. Накарах да спуснат завесата и изгоних статуята от сцената за голямо огорчение на шести „р” сборен отряд.

Особено добросъвестни и изобретателни бяха шестите „ш” сборни отряди. Давахме „Азеф”. Сазонов хвърля бомба срещу Плеве. Бомбата трябва да избухне. Командирът на шести „ш” отряд, Осадчи, казваше:

— Ние ще направим тоя взрив истински.

Тъй като аз играех Плеве, чувствах се най-много заинтересован по тоя въпрос.

— Как да се разбира „истински”?

— Такъв, че и театърът може да хвръкне във въздуха.

— Това е вече прекалено — казах аз предпазливо.

— Не, нищо — ме успокои Осадчи, — всичко ще свърши добре.

Преди сцената с взрива Осадчи ми показа приготовленията: зад кулисите бяха поставени няколко празни бурета, до всяко буре застанал колонист с двуцевка, напълнена приблизително колкото за мамонт. От другата страна на сцената са наслагали по пода парчета стъкло, а над всяко от тях стои колонист с тухла в ръка. От третата страна срещу изходите зад сцената седят пет-шест дечурлига, пред тях горят свещи, а в ръцете им — бутилки с някаква течност.

— Какво е това погребение?

— Това е най-главното: петрол. Когато потрябва, те ще си напълнят устата с петрол и ще духнат петрола върху свещите, много хубаво излиза.

— Вървете по... така може и пожар да стане.

— Вие не се бойте, гледайте само да не ви опърли очите, а ние ще изгасим пожара.

Той ми посочи още една редица колонисти, при краката на които стояха пълни кофи с вода.

Заобиколен от три страни с такива приготовления, аз почнах да преживявам действително обречеността на нещастния министър и сериозно взех да си мисля, че доколкото аз лично не трябва да отговарям за всички престъпления на Плеве, в краен случай имам право да офейкам през зрителния салон. Опитах се още веднъж да направя по-умерена добросъвестността на Осадчи.

— Но нима петролът може да се гаси с вода?

Осадчи беше неуязвим, той познаваше тая работа с всичките признаци на висша начетеност:

— Петролът, когато бъде духнат на свещ, се обръща в газ и няма нужда да се гаси, може би ще стане нужда да се гасят други предмети...

— Например мене ли?

— Вас ще ви изгасим най-напред.

Покорих се на участта си.

Ако не изгоря, във всеки случай ще ме облеят със студена вода, и то при двадесет-градусов студ! Но как може да покажа малодушие пред лицето на целия шести „ш” сборен отряд, който беше употребил толкова енергия и изобретателност за оформяване на взрива!

Когато Сазонов хвърли бомбата, аз още веднъж имах възможност да вляза в кожата на Плеве и не му завидях: ловджийските чифтета гръмнаха в буретата и буретата избумтяха, като разкъсваха обръчите си и моите ушни тъпанчета. Тухлите се строполиха върху стъклата и половин дузина уста духнаха петрол върху запалените свещи с всичката сила на младите бели дробове, и цялата сцена мигновено се превърна в задушлив огнен вихър. Изгубих възможност да изиграя лошо собствената си смърт и почти в безсъзнание се строполих на пода под оглушителния гръм на ръкоплясканията и възторжените викове на шести „ш” сборен отряд. Отгоре върху ми се сипеше черна, тлъста петролна пепел. Завесата се спусна. Осадчи ме вдигна под ръка и загрижено попита:

— Нищо ли не гори по вас?

Гореше ми само в главата, но аз премълчах това: кой знае какво е приготвил шести „ш” сборен отряд пък за такъв случай!

По същия начин ние вдигнахме във въздуха един параход по време на нещастния му рейс към революционните брегове на СССР. Техниката на това събитие беше още по-сложна. Трябваше не само да се духне огнен пламък през всеки прозорец на парахода, но и да се покаже, че параходът действително хвръква във въздуха. За тази цел зад парахода седяха няколко колонисти, които подхвърляха нагоре дъски, столове столчета. Те се бяха изхитрили предварително да си спасяват главите от всичките тия вещи, но капитанът, Пьотр Иванович Горович, си здравата изпати: книжните нашивки по ръкавите му пламнаха и той беше силно контузен от падащите отгоре мебели. Впрочем, той не само не се оплакваше, но трябваше да го чакаме половин час, докато престане да се смее, за да узнаем със сигурност в ред ли са всичките му капитански органи.

Някои роли при нас бяха действително трудни за игра. Колонистите не признаваха например никакви изстрели зад сцената. Ако се полагаше да ви застрелят, вие трябваше да се приготвите за сериозно изпитание. За вашето убийство се вземаше обикновен наган, от патрона се изваждаше куршумът, а цялото свободно пространство се натъпкваше с кълчища или памук. В нужния момент срещу вас се произвеждаше изстрел с голям пламък, а тъй като стрелящият винаги се увличаше от ролята си, той се целеше непременно в очите ви. Ако пък се полагаше да се дадат няколко изстрела срещу вас, целият барабан се приготвяше по посочената адска рецепта.

Публиката все пак беше по-добре. Тя седеше в топли кожуси, тук-там горяха печки, забраняваше й се само да яде семки, освен това не биваше да се идва на театър в пияно състояние. При това, по стара традиция, пиян се считаше всеки гражданин, у когото при подробното изследване се окажеше и най-слаб дъх на алкохол. Колонистите умееха веднага да налучкват хората с такъв или приблизително такъв дъх всред няколко стотни зрители и още по-добре умееха да ги измъкнат от редицата и позорно и да ги изхвърлят из вратата, като безжалостно пропускаха покрай ушите си техните инак доста правдоподобни уверения:

— Честна дума, тая заран още съм изпил една чаша бира.

За мен като режисьор имаше още и допълнителни страдания и на представлението, и преди представлението. Така например, аз не можах по никакъв начин да науча Кудлатий да произнесе следната фраза:

Брали дани и пошлины

за все годы прошлые.(31)

Кой знае защо, той предпочиташе следната вариация:

Брали бранны и пошлины

за все годы прошлинные.

Тъй каза и на представлението.

А когато давахме „Ревизор”, колонистите играха хубаво, но в края на представлението ме превърнаха в зла фурия, защото даже моите яки нерви не можаха да издържат такива силни впечатления:

Амос Фьодорович: Да вярваме ли на слуховете, Антон Семьонович? Паднало ви се е необикновено щастие?

Артеми Филипович: Имам чест да поздравя Антон Семьонович с необикновеното щастие. Душевно се зарадвах, когато чух. Ана Андреевна, Маря Антоновна!

Растаковски: Поздравявам Антон Семьонович. Дано бог продължи живота и на новата двойка и ви даде многобройно потомство, внуци и правнуци. Ана Андреевна, Маря Антоновна!

Коробкин: Имам честта да поздравя Антон Семьонович.

Най-лошото беше това, че на сцената, в костюма на градоначалника, аз не можех по никакъв начин да се разправя с всичките тия изверги. Едва след нямата сцена, зад кулисите, дадох воля на гнева си:

— Дявол да ви вземе, какво е това? Вие нарочно ли се подигравате с мене?

Гледаха ме учудени лица, а пощенският началник, Задоров, питаше:

— Какво има? Какво се е случило? Всичко мина добре.

— Защо вие всички ме наричахте Антон Семьонович?

— Ами как? Ах, да... Ах! Дявол да го вземе! Ами, че градоначалникът е Антон Антонович!

— На репетициите вие казвахте правилно.

— Дявол го знае... На репетициите е друго, а тук някак си се вълнуваш...

5. Кулашко възпитание

На 26 март отпразнувахме рождения ден на А. М. Горки.

Ние имахме и други празници, за тях някога друг път ще разкажа подробно. Стараехме се на нашите празници да има много хора и трапезите да бъдат пълни и, да си кажем искрено, колонистите обичаха да празнуват и особено да се готвят за празниците. Но денят на Горки имаше за нас особено очарование. В тоя ден посрещахме пролетта. Случваше се, наредят момците парадните трапези непременно на двора, за да могат да се разположат всички заедно на гощавката, и изведнъж от изток подухне вражески вятър: връхлетят ни остри зли зърна, локвите по двора се смръщят и тутакси овлажнеят барабаните в строя, нареден за поздрав на знамето по случай празника. Все пак колонистът ще погледне с присвити очи към изток и ще каже:

— А вече здравата мирише на пролет!

В празника на Горки имаше още едно обстоятелство, което ние сами бяхме измислили, което много скъпяхме и което страшно ни харесваше. Колонистите вече отдавна бяха решили, че тоя ден ще празнуваме „юнашката”, но няма да каним никакъв външен човек. Ако някой се сети сам да дойде нека ни бъде скъп гост и именно затова, че сам се е сетил, а изобщо това си е наш семеен празник и външни хора не ни трябват. И действително всичко ставаше особено просто и уютно, по роднински. Колонистите още повече се сближаваха, макар, че формите на празника съвсем не бяха домашни. Започвахме с парад, изнасяхме тържествено знамето, произнасяхме речи, минавахме в тържествен марш покрай портрета на Горки. А след това сядахме на трапезата и — няма да скромничим — за здравето на Горки... не, не пиехме нищо, но обядвахме... ужасно много обядвахме! Калина Иванович казваше, като ставаше от трапезата:

— Аз мисля, че не бива да се осъждат тия паразити, буржуите. След такъв обяд, разбираш ли, даже добитък няма да работи, а камо ли човек...

На обяда имаше борш, но не просто борш, а особен: такъв борш домакините варят само когато стопанинът е именник; след това точено с месо, със зеле, с ориз, с извара, с картофи, с каша и всяко парче точено е толкова голямо, че не може да се побере в нито един колонистки джоб; след точеното — свинско печено, не донесено от пазара, а собствено производство, от свиня, отгледана от десети отряд още есенес, отглеждана нарочно за Горкиевия ден. Колонистите умееха да се грижат за свинското стадо, но никой не искаше да коли свине, даже командирът на десети отряд Ступицин отказваше:

— Не мога да коля, жал ми е, добра свиня беше Клеопатра.

Клеопатра бе заклана, разбира се, от Силанти Отченаш, който мотивираше действията си тъй:

— Нека врагът коли, таквоз, мърши, а ние ще колим, дето се вика, добри свине. Такава ми ти работа!

След Клеопатра би могло и да се почине, но на трапезата се появяваха паници и дълбоки чинии със сметана, а до тях купища банички с извара. И нито един колонист не бързаше да спре яденето, а, наопаки, отнасяше се с пълно внимание към баничките и сметаната. А след баничките — кисел, и не някак по купешки — в малки чинийки, а в големи, дълбоки чинии, и никога не ми се е случвало да наблюдавам колонистите да ядат кисел без хляб или без точено. Едва след това обядът се считаше за свършен, а на ставане от трапезата всеки получаваше кесийка с бонбони и курабийки. И по тоя случай Калина Иванович правилно казваше:

— Ех, да се раждаха по-често Горкиевци, хубаво щеше да бъде!

След обяда колонистите не отиваха да почиват, а се отправяха по шестите сборни отряди да готвят пиесата „На дъното” — последното представление за сезона. Калина Иванович любопитстваше много за това представление:

— Ще видя, ще видя какво е то. Слушал съм много за това именно „дъно”, но не съм го виждал. Па някак не ми се е случвало и да го прочета.

Трябва да се каже, че в тоя случай Калина Иванович силно преувеличаваше своята случайна несполука: той едва-едва умееше да се ориентира в тайните на четенето. Но днес Калина Иванович е в добро настроение и не бива да се заяждаме с него.

Тая година Горкиевият празник бе ознаменуван по особен начин: по предложение на комсомола беше въведено званието „колонист”. И колонистите, и педагозите обсъждаха дълго тая реформа, но и едните, и другите се съгласиха единодушно, че е добре намислена. Званието „колонист” дадохме само на ония, които действително скъпят колонията и се борят за нейното подобрение. А който се мъкне в опашката, писка, хленчи или едва-едва крета, той е само възпитаник. Да си кажем истината, такива се оказаха малцина — двадесет души. Званието „колонист” получиха и старите сътрудници. При това беше решено: ако в течение на едногодишна работа някой сътрудник не получи такова название, значи той трябва да напусне колонията.

На всеки колонист беше дадена никелирана значка, направена за нас по специална поръчка в Харков. Значката изобразяваше спасителен пояс с буквите МГ (Максим Горки) върху него и отгоре червена звездичка.

На днешния парад и Калина Иванович получи значка. Той много се зарадва и не скриваше радостта си.

— Колко служих на тоя Николай Александрович, а само дето се считах хусар, това ми беше великата награда. А сега тия паразити, босяците, ми дадоха орден. И няма какво, знаеш ли, даже приятно ми става! Какво значи да имаш в ръцете си държавната власт! Са ми ходят без панталони, а ордени раздават.

Радостта на Калина Иванович беше помрачена от ненадейното пристигане на Мария Кондратиевна Бокова. Преди един месец тя беше назначена в нашия губернски комитет за социално възпитание и макар да не се смяташе наше прямо началство, но до известна степен следеше за работата ни.

Като слизаше от файтона, тя се много учуди от нашата парадна трапеза, дето довършваха гощавката си колонистите, които бяха прислужвали на обяда. Калина Иванович побърза да се възползува от нейното учудване и незабелязано се скри, като остави мене да се разплащам и за неговите престъпления.

— Какво е това празненство у вас? — попита Мария Кондратиевна.

— Рожденият ден на Горки.

— А защо не ме поканихте?

— В тоя ден не каним външни хора. Такъв обичай имаме.

— Все едно, дайте да обядвам!

— Ще ви дадем. Къде е Калина Иванович?

— Ах, тоя ужасен дядко ли? Пчеларят? Той ли избяга от мене ей сегичка? И вие ли участвате в тая мръсотия? Сега не ми дават мира в губернската народна просвета. И комендантът казва, че две години ще ми удържат от заплатата. Къде е тоя Калина Иванович, доведете ми го тук!

Мария Кондратиевна правеше сърдито лице, но аз виждах, че няма никаква особена опасност за Калина Иванович: Мария Кондратиевна беше в добро настроение. Изпратих един колонист да го повика. Калина Иванович дойде и се поклони отдалеч.

— Хич и не се приближавайте! — се смееше Мария Кондратиевна. — Как не ви е срам! Ужас просто!

Калина Иванович седна на края на пейката и каза:

— Добра работа сторихме.

Аз бях свидетел на престъплението на Калина Иванович преди една седмица. Отидохме с него в народопросветния отдел и се отбихме в кабинета на Мария Кондратиевна по някаква дребна работа; тя имаше огромен кабинет, нареден с многобройна мебел от някакво особено дърво; в средата на кабинета беше масата на Мария Кондратиевна. Тя имаше особен успех: около масата й винаги се тълпяха всевъзможни народопросветни типове: с един говори, друг взима участие в разговора, трети слуша, четвърти разговаря по телефона, пети пише на края на масата, шести чете, нечии ръце й пъхат книжа за подпис, а освен всичкия тоя актив цяла купчина народ просто стои и разговаря. Шумно, опушено, изцапано.

Ние с Калина Иванович приседнахме на канапето и почнахме да разговаряме за нещо свое. По едно време в кабинета се втурна една силно разстроена, слаба жена и се обърна право към нас. С мъка разбрахме, че се касаело за някаква детска градина, в която имало деца и имало добър метод, но нямало никаква мебел. Жената, види се, идваше тук не за първи път, защото се изразяваше много енергично и не проявяваше никаква почтителност към учреждението:

— Дявол ги взел, цял град детски домове отвориха, а мебел не дават. Питам: на какво ще седят децата? Казаха да дойдем днес, щели да дадат мебели. Доведох децата от три километра далеч, докарах коли, но никого няма и няма кому да се оплачеш. Какъв е тоя ред? Цял месец ходя. А у самата нея колко мебел има — и за кого, пита се?

Въпреки, че жената говореше високо, никой от заобиколилите масата на Мария Кондратиевна не й обърна внимание, пък и може би поради общия шум никой не я чуваше. Калина Иванович огледа околната обстановка, тупна с ръка по канапето и попита:

— Ако ви разбирам правилно, другарко, тая мебел е подходяща за вас, нали?

— Тая мебел ли? — зарадва се жената, — че, това е същинска прелест, а не мебел!

— Тогава какво му мислите? — каза Калина Иванович. — Щом като е подходяща за вас, а тук стои без последствие, вземете тая мебел за вашите дечица.

Очите на развълнуваната жена, които в тоя момент внимателно наблюдаваха мимиката на Калина Иванович, изведнъж се обърнаха и пак се втренчиха в Калина Иванович.

— Че как тъй?

— Известно е как: изнасяйте и товарете на колите.

— Господи, ама как тъй?

— Ако е въпрос за документ, недейте обръща внимание: ще се намерят паразити, които ще напишат толкова книжа, че и сама ще се хванете за главата. Взимайте.

— Да, но ако попитат кой е разрешил, какво ще кажа?

— Кажете, че аз съм ви разрешил.

— Значи вие сте разрешили?

— Да, аз съм разрешил.

— Господи! — изпъшка радостно жената и изхвръкна от стаята с лекотата на пеперудка.

След една минута тя отново долетя, вече съпроводена от двадесетина деца. Те се нахвърлиха весело върху столовете, креслата, полукреслата, канапенцата и започнаха да ти измъкват с голям труд през вратата, вдигна се шум из целия кабинет и Мария Кондратиевна обърна внимание на гоя шум. Тя се надигна от масата и попита:

— Какво правите вие?

— Изнасяме — каза едно мургаво момче, което мъкнеше заедно с другаря си едно кресло.

— Не може ли по-тихо? каза Мария Кондратиевна и седна да продължи народопросветното си дело.

Калина Иванови разочаровано ме погледна:

— Чу ли, как е възможно това? Ами, че тия паразити, децата, ще измъкнат всичко?

Аз отдавна вече гледах с възторг как се разграбва кабинетът на Мария Кондратиевна и не бях в състояние да се възмущавам. Две момчета дръпнаха нашето канапенце, ние им дадохме пълна възможност да измъкнат и него. Загрижената жена, като направи още няколко последни обиколки из кабинета със своите възпитаници, се завтече към Калина Иванович, хвана го за ръката и я раздруса с чувство, като се наслаждаваше на смутено-усмихващото се лице на великодушния човек.

— Как се казвате? Аз трябва да знам. Вие просто ни спасихте!

— Че защо ви е да знаете как се казвам? Сега, знаете, за здраве вече не се чете, а за упокой май е още рано...

— Не, кажете, кажете...

— Аз, знаете ли, не обичам да ми благодарят...

— Калина Иванович Сердюк, ето как се казва тоя добър човек — казах аз сърдечно.

— Благодаря ви, другарю Сердюк, благодаря ви!

— Няма за какво. Само, че вие откарайте по-скоро мебелите, инак, току-виж, дошъл някой и отменил нареждането.

Жената хвръкна на крилете на възторга и благодарността. Калина Иванович поправи пояса на мушамата си, закашля се и запуши лулата.

— А защо й каза името ми? И тъй щеше да бъде добре. Не обичам, знаеш ли, когато ми благодарят много... А все пак интересно е: ще ги откара ли благополучно, или няма да успее?

Скоро свитата на Мария Кондратиевна се пръсна по другите помещения на народната просвета и ние получихме аудиенция. Мария Кондратиевна свърши набързо с нас, разсеяно се огледа наоколо си и се заинтересува:

— Интересно, къде са изнесли мебелите? Оставили са ми празен кабинет.

— В една детска градина — каза сериозно Калина Иванович, като се облегна на гърба на стола.

Едва след два дена, по някакво чудо се разбрало, че мебелите са били изнесени с разрешението на Калина Иванович. Поканиха ни в народопросветния отдел, но ние не отидохме и Калина Иванович каза:

— Ще взема да ходя зарад някакви си столове! Чунким малко свои грижи си имам!

Ето по всичките тия причини Калина Иванович се чувствуваше малко смутен.

— Добра работа сторихме. Какво лошо има тук?

— Как не ви е срам? Какво право имахте вие да разрешавате?

Калина Иванович се обърна любезно на стола си.

— Аз имам право всичко да разрешавам, и всеки човек има това право. Ето на, аз сега ви разрешавам да си купите чифлик, разрешавам ви — и това то. Купете. А ако обичате, можете и безплатно да го вземете — и това ви разрешавам.

— Че и аз мога да разреша — се озърна Мария Кондратиевна — например да се откарат всичките тия столове и маси.

— Можете.

— Е, и какво? — смутено продължаваше да настоява Мария Кондратиевна.

— Нищо.

— Как тъй нищо? Ще вземат и ще ги откарат ли?

— Кой ще ги откара?

— Някой.

— Хе-хе-хе! Нека се опита — интересно ще бъде да се види как сам той ще си отиде оттук?

— Няма да си отиде, а ще го откарат — каза усмихнато Задоров, който вече отдавна стоеше зад гърба на Мария Кондратиевна. Мария Кондратиевна се изчерви, погледна отдолу Задоров и смутено попита:

— Тъй ли мислите?

Задоров показа всичките си зъби:

— Тъй ми се струва.

— Това е някаква разбойническа философия — каза Мария Кондратиевна. — Тъй ли възпитавате вие вашите възпитаници? — се обърна тя сърдито към мене.

— Приблизително тъй...

— Какво е това възпитание? Разграбиха мебелите от кабинета, какво е това, а? Кого възпитавате вие? Значи, щом имаш възможност да вземеш нещо, вземай, тъй ли?

Група колонисти ни слушаха и по техните лица беше изписано най-живо любопитство към завързалата се беседа. Мария Кондратиевна се сърдеше, аз долавях в тона й добре скривани враждебни нотки. Не ми се искаше да продължавам спора в такава посока.

— Хайде, по тоя въпрос ще поговорим по-подробно друг път някога, защото все пак въпросът е доста сложен — казах миролюбиво аз.

Но Мария Кондратиевна не отстъпваше:

— Какъв ти сложен въпрос! Много просто: това е кулашко възпитание.

Калина Иванович разбра, че тя е сериозно ядосана, и седна по-близо до нея.

— Вие не ми се сърдете, аз съм стар човек, само, че не бива така да се говори: „кулашко”. Тук възпитанието е съветско. Аз, разбира се, се пошегувах, мислех си: тук е самата стопанка, ще се посмее и с това ще се свърши, а може би и ще обърне внимание, че децата нямат столове. А стопанката се оказа лоша: под носа й изнесоха мебелите, а тя сега търси виновници: кулашко възпитание...

— Значи и вашите възпитаници ще постъпват тъй? — вече слабо се защищаваше Мария Кондратиевна.

— Па нека постъпват тъй...

— Защо?

— Ами, че за поука на лошите стопани.

Иззад тълпата колонисти се показа Карабанов и подаде на Мария Кондратиевна пръчка, на която беше привързана белоснежна носна кърпа — тия кърпи днес бяха раздадени на колонистите по случай празника.

— Я вдигайте бял флаг, Мария Кондратиевна, и се предавайте по-скоро.

Мария Кондратиевна се засмя изведнъж и очите й заблестяха:

— Предавам се, предавам се, у вас няма кулашко възпитание, никой не ме е измамил, предавам се, дамсоцвосът се предава!

През нощта, когато аз в чужд кожух се измъкнах от суфльорската будка, в опустелия салон седеше Мария Кондратиевна и внимателно наблюдаваше последните движения на колонистите. Зад сцената високият дискант на Тоска Соловьов настояваше:

— Семьон, Семьон, ами костюма сдаде ли? Сдай костюма, пък след това си отивай.

Гласът на Карабанов му отговаряше:

— Тосечка, хубавецо, какво те е прихванало: ами, че аз играх Сатин.

— Ах, Сатин! Е, тогава остави си го за спомен.

На края на сцената стои Волохов и вика в тъмнината:

— Галатенко, така не бива, печката трябва да се изгаси!

— Че тя и сама ще изгасне — отговаря сънливо прегракналият Галатенко.

— А пък аз ти казвам: изгаси я. Чул ли си заповедта: да не се оставят запалени печки.

— Заповед, заповед! - мърмори Галатенко. — Ще я изгася...

На сцената група колонисти разтурят наровете за нощуване и някой тананика: „Солнце восходить и заходить”.

— Тия дъски трябва да се занесат утре в дърводелната — напомня Митка Жевели и изведнъж се провиква:

— Антоне! Ей, Антоне!

Иззад кулисите се обажда Братченко:

— Какво ревеш като магаре?

— Ще дадеш ли утре кола?

— Ще дам.

— И кон?

— А сами не можете ли я откара?

— Няма да ни стигнат силите.

— Че малко ли овес ти дават?

— Малко.

— Ела, аз ще ти дам.

Отивам при Мария Кондратиевна:

— Вие къде ще нощувате?

— Чакам Лидочка. Тя ще се разгримира и ще отидем заедно в нейната квартира. Кажете, Антон Семьонович, вашите колонисти са така мили, но това е тъй тежко: сега е много късно, а те още работят; представям си как са уморени! Нима не може да им се даде нещо да похапнат? Поне на ония, които са работили?

— Работиха всички, на всички няма какво да се даде.

— Е, ами вие самите? Ето на, днес вашите педагози и играха, и всичко е толкова интересно — защо да не се съберете да поседите, да поприказвате, пък и... да хапнете нещо? Защо?

— Утре трябва да се става в шест часа, Мария Кондратиевна.

— Само затова ли?

— Виждате ли каква е работата — казах аз на тая мила, добра жена, — нашият живот е много по-суров, отколкото изглежда. Много по-суров.

Мария Кондратиевна се замисли. От сцената скочи Лидочка и каза:

— Днес представлението беше хубаво, нали?

6. Стрелите на Амур

След деня на Горки настъпи пролетта. От известно време ние почнахме да усещаме пробуждането на пролетта и в известна особена област.

Театралната дейност сближи силно колонистите със селската младеж и в известни точки на сближението излязоха наяве чувства и планове, непредвидени от теорията на социалното възпитание. Особено пострадаха колонистите, поставени по волята на командирския съвет на най-опасните места, в шести „п” сборен отряд, в чието название буквата „п” многозначително говори за публиката.

Колонистите, които играеха на сцената в състава на шести „а” сборен отряд, бяха вмъкнати докрай във въртопа на театралната отрова. Те често преживяваха на сцената романтични чувства, преживяваха и сценична любов, но именно затова бяха спасени за известно време от мъката на така нареченото първо чувство. Също тъй спасително действаше работата и на другите шести сборни отряди. В шести „ш” сборен отряд момчетата имаха винаги работа със силно избухливи вещества и Таранец даже рядко снемаше превръзката от главата си, пострадала при многобройните му пиротехнически упражнения. И в тоя сборен отряд някак не вървеше на любовта. Оглушителните взривове на параходи, укрепления и министерски каляски запълваха душите на колонистите до последните им дълбочини и в тях вече не можеше да пламне „мрачният мъжделив огън на желанията”. Едва ли можеше да пламне такъв „огън” и у момчетата, които мъкнеха мебелите и декорациите. Даже горещите сборни отряди бяха запазени от стрелите на Амур, защото и на най-лекомисления Амур не би дошло на ума да насочи стрелите си в техните изцапани с въглища, опушени, мръсни фигури.

Колонистът от шести „п” сборен отряд обаче стоеше на безнадеждно обречена позиция. Той влизаше в театралната зала, облечен в най-добрия колонистки костюм: за най-малката небрежност в облеклото аз го гонех и мъмрех. От джобчето на гърдите му се показваше кокетно краят на чиста носна кърпа, прическата му беше образец на елегантност, той бе длъжен да бъде учтив като дипломат и внимателен като зъботехник. Въоръжен с такива достойнства, той неизбежно попадаше под действието на известните чарове, които и в Гончаровка, и в Пироговка, и във Волските чифлици се приготвят приблизително по същите рецепти, както и в парижките салони.

Първата среща при проверката на билетите пред вратите на нашия театър и при търсенето на свободно място като че ли не заплашваше с никакви опасности: фигурата на стопанина, устроител на тия чудесни зрелища с такива вълнуващи думи и с такива чудеса на техниката, се струваше на момите още привлекателно-неприкосновена, почти недостъпна за любов — до такава степен недостъпна, че и селските кавалери, които споделяха същото възхищение, не биваха измъчвани от ревност. Но минаваше второто, третото, петото представление и се повтаряше старата като света история. Параска от Пироговка или Маруся от Волските чифлици си спомняха, че румените бузи, черните вежди — впрочем, не само черните — и блестящите очи, ушитата по модна кройка нова басмена рокля, обгръщаща множество най-несъмнени ценности, музиката на италианско-украинското „л”, което само момичетата умеят да произнасят както трябва — „казала”, „купувала”, — че всичко това е сила, която оставя далеч зад себе си не само сценичните хитрости на горкиевците, но и всяка друга най-американска техника. И когато всичките тия сили се пускаха в действие, от цялата недостъпна значителност на колонистите не оставаше нищо. Идваше момент, когато след представлението колонистът пристигаше при мен и безсъвестно лъготеше:

— Антон Семьонович, разрешете да изпратя момичетата от Пироговка, защото се боят.

В тая фраза се съдържаше рядка концентрация на лъжа, защото и на оня, който молеше, и на мен беше точно известно, че никой от никого не се бои и никой не трябва да бъде изпращан, че множественото число „момичетата” е хипербола и че няма нужда от никакво разрешение: в краен случай изпращането на боязливата зрителка ще бъде организирано без разрешение.

И затова аз разрешавах, като потисках в дълбочината на педагогическата си душа явното чувство на несъответствие с теорията. Както е известно, педагогиката решително отрича любовта, като смята, че тая „доминанта” трябва да настъпи едва тогава, когато неуспехът на възпитателското въздействие вече ясно проличи. Във всички времена и у всички народи педагозите са мразели любовта и аз чувствах ревниво неудоволствие, когато гледах как тоя или оня колонист, пропуснал комсомолското или общото събрание, презрително захвърлил книгата, махнал с ръка на всички качества на активен и съзнателен член на колектива, започва упорито да признава само авторитета на Маруся или Наташа — същества, стоящи неизмеримо по-долу от мене в педагогическо, политическо и морално отношение. Но аз винаги съм имал склонност към размисъл и не бързах да предоставям каквито и да било права на своята ревност. Моите другари по колония и особено дейците от народната просвета бяха по-решителни от мене и силно нервничеха по случай непредвидената и извънпланова намеса на Амур:

— С това трябва да се води решителна борба.

Тия спорове винаги помагаха, защото изясняваха докрай, че трябва да се облягаме на собствения си здрав смисъл и на здравия смисъл на живота. Тогава в самия живот още нямаше особено много здрав смисъл, нашият живот беше още беден. Аз си мечтаех: ако бяхме богати, бих оженил колонистите, заселил бих нашите околности със задомени комсомолци. Че нима е лошо? Но ние бяхме още далеч от това. Нищо. И бедният живот все ще измисли нещо. Аз не се залових да преследвам влюбените с педагогическа намеса, толкова повече, че те не излизаха извън рамките на приличието. В минута на откровеност Опришко ми показа снимката на Маруся — явно доказателство, че животът, продължаваше да върши нещо, докато ние мъдрувахме.

Снимката сама по себе си казваше малко нещо. Гледаше ме едно широко, чипоносо лице, което не прибавяше нищо към средния тип Маруси. Но на обратната страна беше написано с изразителен ученически почерк:

„На скъпия Дмитро от Маруся Лукашенко. Обичай ме и не ме забравяй.”

Дмитро Опришко седеше на стола и открито показваше на цял свят, че е човек загубен. От смелата му фигура бяха останали жалки останки и даже кривнатият на главата му юнашки перчем беше изчезнал: сега той беше добродетелно и грижливо пригладен в мирна прическа. Кестенявите очи, които по-рано така лесно се възбуждаха от остроумна дума и от желание за смях и лудуване, сега тихо и мирно изразяваха само домашна загриженост и покорност пред ласкавата съдба.

— Какво смяташ да правиш?

Опришко се усмихна.

— Без ваша помощ ще бъде трудно. Ние още не сме казали на таткото, и Маруся се бои. Но инак таткото се отнася добре към мен.

— Е добре, ще почакаме.

Опришко си отиде доволен, като грижливо скъта до гърдите си портрета на любимата.

Работата с Чобот стоеше много по-зле. Чобот беше мрачен и страстен човек, но нямаше други достойнства. Някога той бе почнал в колонията със сериозен конфликт поради вадене на нож, оттогава се подчиняваше строго на дисциплината, но винаги се държеше настрана от нашите кипящи центрове. Той имаше неизразително, безцветно лице и то даже в минути на гняв изглеждаше възтъпичко. Посещаваше училището по необходимост и едва-едва се научи да чете. У него ми харесваше начинът му на изразяване: в скъпите му думи винаги се чувствуваше голяма и проста правдивост. Той беше един от първите, приети в Комсомола. Ковал имаше определено мнение за него.

— Реферат не може да ти държи и не го бива за агитпропчик, но ако му дадеш картечница — ще умре, ама картечницата няма да остави.

Цялата колония знаеше, че Чобот е страстно влюбен в Наташа Петренко. Наташа живееше в дома на Мусий Карпович, смяташе се за негова племенница, а в действителност беше просто ратайкиня. Мусий Карпович я пускаше на театър, но тя беше облечена много бедно: с лошо ушита рокля, отдавна износена от някого, корави, не за нейния крак обувки и старомодна блуза с басти. Не бяхме я виждали в друго облекло. Облеклото превръщаше Наташа в жалко плашило, но толкова по-привлекателно изглеждаше лицето й. В жълтия ореол на една дрипава, изцапана женска забрадка ви гледа даже не лице, а някакъв висш образ на невинност, чистота, детски усмихната доверчивост. Наташа никога не правеше гримаси, никога не изразяваше злоба, негодуване, подозрение, страдание, тя умееше само или да слуша сериозно и през това време гъстите й, черни мигли едва потрепваха, или открито, внимателно да се усмихва, показвайки милите си малки зъбки, от които единият преден беше израснал малко накриво.

Наташа идваше в колонията винаги всред орляк момичета и на тоя изкуствено-шумен фон изпъкваше силно с детската си проста сдържаност и добро настроение.

Чобот я посрещаше винаги и навъсено сядаше с нея на някоя пейка, без да я смущава ни най-малко със своята мрачност и без да изменя нещо в нейния вътрешен мир; съмнявах се, че това дете може да обикне Чобот, но момчетата ми възразяваха в хор:

— Кой? Наташа ли? Тя е готова за Чобот в огън и вода да се хвърли, хич няма да се замисли.

Всъщност тогава ние нямахме никакво свободно време да се занимаваме с романи. Бяха настъпили дните, когато слънцето започва здравата да щурмува, като работи по осемнадесет часа в денонощие. Подражавайки на слънцето, и Шере стоварваше толкова работа върху ни, че ние само мълчаливо пръхтяхме, спомняйки си не без огорчение, че през есента утвърдихме с голям ентусиазъм неговия посевен план на общото събрание. Официално Шере се придържаше към шестополната система, но на дело излизаше нещо много по-сложно. Шере почти не сееше зърнени храни. Върху черна угар той беше посял седемдесет декара зимна пшеница, нейде настрана бяха прикътани малки ниви с ечемик и овес, а на едно малко парче земя беше завъдил за опит някаква невиждана ръж, като предсказваше, че нито един селянин никога нямало да се сети, че това е ръж, а само щял да „мучи”.

Сега-засега мучаха не селяните, а ние. Картофи, цвекло, бостан, зеле, цяла плантация грах — и всичко това все разни сортове, в които човек мъчно можеше да се оправи. По повод на това момчетата казваха, че Шере бил развъдил по нивята същинска контрареволюция:

— У него само крале, царе и кралици ще видиш.

Действително, разграничил всички участъци с идеално прави синори и плетища, Шере беше поставил на дървени стълбове табелки и на всяка беше написал какво и колко е посято. Колонистите — вероятно ония, които пазеха посевите от враните — бяха поставили една сутрин до тях свои надписи и с тая своя постъпка бяха много обидили Шере. Той поиска да се свика веднага командирският съвет и крещеше по непривичен за нас начин:

— Какви са тия подигравки, какви са тия глупости? Аз назовавам сортовете така, както те се назовават от всички. Ако е прието тоя сорт да се нарича „андалуски крал”, той се нарича тъй по цял свят и аз не мога да измисля свое название. А това е безобразие! Защо са турнали: генерал Чукундур, полковник Грах? А какво значат тия капитани Пъпеши и поручици Червенодоматови?

Командирите се усмихваха, без да знаят как да постъпят с цялата тая камарила. Питаха деловито:

— Че кой ли ще е извършил тая свинщина? Бяха крале, а сега изведнъж станаха просто капитани и дявол знае какво...

Момчетата не можеха да сдържат усмивките си, макар, че се страхуваха от Шере. Силанти разбираше напрегнатостта на конфликта и се стараеше да го смекчи:

— Видиш ли каква е работата: такъв крал, когото, таквоз, кравите могат да изядат, не е страшен. Нека си остане крал.

И Калина Иванович застана на страната на Шере.

— Защо се е вдигнал тоя шум? Иска ви се да покажете, че сте страшни революционери, че ви сърбят ръцете да воювате с крале, да режете главите на тия паразити ли? Тогава защо тъй се безпокоите? Почакайте, ще ви дадем наесен по един нож и ще режете, та чак пот ще ви избие.

Колонистите знаеха каква работа ги чака по рязането на цвеклото и посрещаха декларацията на Калина Иванович с дълбоко удовлетворение. С това делото за контрареволюцията по нашите нивя се прекрати; а когато Шере пресади от оранжерията двеста храста рози срещу белия дом и постави надписи: „Снежна кралица”, нито един колонист не протестира. Карабанов само каза:

— Кралица, нека е кралица, взел я дяволът, стига да мирише.

Най-много ни измъчваше цвеклото. Казано откровено, това е отвратителна култура. Тя само се сее лесно, а след това започват същински истерии. Неуспяла още да покара из земята — а тя покарва бавно и слабо — и трябва вече да се плеви. Първото плевене на цвекло е драма. За новаците младото цвекло не се отличава по нищо от бурените, поради което Шере изискваше за това плевене по-стари колонисти, а по-старите колонисти казваха:

— Ама работа — цвекло да плевиш? Нима не сме се наплевили досега?

Свърши се първото плевене, второто, всички мечтаят да поработят на зелето, граха, а вече мирише и на сенокос — току гледаш, в неделното искане на Шере за работници скромно написано: „за прекопаване на цвеклото — четиридесет души”.

Секретарят на съвета, Вершньов, с възмущение прочита нахалния ред и блъска с юмрук по масата:

— Каква е тая работа: пак ли цвекло? Кога ще се свърши тоя проклет дявол! Може би вие по погрешка сте дали старо искане?

— Ново искане — казва спокойно Шере. — Четиридесет души и, моля, по-възрастни.

В съвета седи Мария Кондратиевна, която летува в една съседна къща. Ямичките на бузите й игриво поглеждат възмутените колонисти:

— Какви ленивци сте вие, момчета! А в борш обичате цвеклото, нали?

Семьон навежда глава и изразително декламира:

— Първо, цвеклото е кръмно, дано опустее! Второ, елате с нас на прекопаване. Ако бъдете така любезна да поработите с нас поне един ден, нека бъде тъй, аз ще събера сборен отряд и ще работя на цвеклото, докато не го погребем в ямите, тоя дявол.

Като търси съчувствие, Мария Кондратиевна ми се усмихва и кима с глава към колонистите:

— Какви са! Какви са...

Мария Кондратиевна е в отпуск, затова може да бъде срещната в колонията и денем. Но денем в колонията е отегчително, момчетата идват само по обяд, черни, прашни, загорели, те хвърлят мотиките в къта на Кудлатий и се спускат в галоп, като конницата на Будьони, по стръмния бряг, развързвайки по пътя връзките на гащетата си, и Коломак кипва от техните горещи тела, викове, игри и всякакви лудории. Момичетата пищят по храстите на брега:

— Хайде, стига ви, махайте се вече! Момчета, хей, момчета, хайде, махайте се, вече е наше време.

Дежурният минава със загрижено лице по брега и момчетата навличат на мокрите си тела още горещите гащета и с блестящи капки по плещите се събират при масите, поставени около водоскока в старата градина. Тук отдавна ги очаква Мария Кондратиевна — единственото същество в колонията, което е запазило бяла човешка кожа и неизгорели къдрици. Поради това в нашата тълпа тя изглеждаше подчертано хубава, и даже Калина Иванович не можа да не отбележи това обстоятелство:

— Фигурна жена, знаеш ли, напразно си губи времето тук. Ти, Антон Семьонович, не гледай на нея теорехтически. Тя те поглежда като човек, а ти, като някой селяк, никакво внимание не й обръщаш.

— Как не те е срам! — казах аз на Калина Иванович. — Само това липсваше, да започна романи в колонията.

— Ех ти! — продума Калина Иванович, като си запали лулата. — В живота ти ще си останеш лапни-муха, ще видиш...

Аз нямах време да правя теоретически и практически анализ на качествата у Мария Кондратиевна — може би именно по.ради това тя все ме канеше на чай и много ми се обиждаше, когато я уверявах учтиво:

— Честна дума, не обичам чай.

Един следобед, когато колонистите се бяха пръснали по работа, ние бяхме останали с Мария Кондратиевна при масите и тя ми каза приятелски просто:

— Слушайте, Диоген(32) Семьонович! Ако и тоя път не дойдете довечера у дома, ще ви смятам просто за неучтив човек.

— А какво сте приготвили? Чай ли? — попитах аз.

— Сладолед, разбирате ли, не чай, а сладолед... Нарочно за вас съм го направила.

— Е добре — казах с мъка аз, — в колко часа да дойда на сладолед?

— В осем часа.

— Но в осем и половина трябва да приема рапортите на командирите.

— Ето ти пак жертва на педагогиката. Е добре, елате в девет.

Но в девет часа, веднага след рапорта, когато седях в кабинета си и се ядосвах, че трябва да вървя на сладолед, а не съм успял да се обръсна, дотича Митка Жевели и извика:

— Антон Семьонович, по-скоро, по-скоро!

— Какво има?

— Момците доведоха Чобот и Наташка. Оня дядо... как се казваше. Аха, Мусий Карпович...

— Къде са?

— Ей там, в градината...

Побързах в градината. В люляковата алея на една пейка седеше изплашената Наташа, заобиколена от тълпа наши девойки и жени. По цялата алея момците стояха на групи и нещо обсъждаха. Карабанов ораторстваше.

— И правилно. Жалко, че не убихме тая гадина...

Задоров успокояваше треперещия, плачещ Чобот.

— Нищо страшно няма. Ей сега ще дойде Антон и всичко ще се нареди.

Като се прекъсваха един другиго, те ми разказаха следното:

Задето Наташа не изсушила някакви дрехи, които навярно забравила, Мусий Карпович намислил да я научи на ум и успял да я удари два пъти с юздите. В този миг в къщата влязъл Чобот. Какви действия е извършил Чобот беше трудно да се установи — самият Чобот мълчеше, — но на отчаяния вик на Мусий Карпович се притекли селяните и част от колонистите и намерили стопанина в полуразрушено състояние, цял окървавен, заврял се от страх в къта. В същото скръбно състояние бил и един от синовете на Мусий Карпович. Самият Чобот стоял всред къщата и „ръмжал като куче”, според израза на Карабанов. Наташа била намерена след това у някого от съседите.

По случай всичките тия събития между колонистите и селяните се завързали преговори. Някои признаци показваха, че през време на преговорите юмруците и други видове защита не са били оставени без употреба. Но момчетата не споменаваха нищо за това, а разказваха епически-трогателно:

— Е, ние нищо лошо не сме направили, оказахме само, такова... първа помощ при нещастни случаи, а Карабанов казва на Наташа: „Да вървим, Наташа, в колонията, ти не се бой от нищо, ще се намерят, знаеш ли, добри хора в колонията, ние ще наредим тая работа.”

Помолих действащите лица да влязат в кабинета.

Наташа разглеждаше сериозно, с широко отворени очи, новата за нея обстановка, и само в неуловимите движения на устата й можеха да се доловят останки от страх и на бузата й бавно засъхваше самотна сълза.

— Какво да се прави? — продума страстно Карабанов. — Трябва да се тури край.

— Добре, да сложим край — съгласих се аз.

— Да ги оженим — предложи Бурун.

Аз отговорих:

— За женитба има време, това не може да стане днес. Ние имаме право да приемем Наташа в колонията. Никой ли не възразява? Че по-тихо де, какво се развикахте? При нас има място за едно момиче. Колка, зачисли я утре със заповед в пети отряд.

— Разбрано! — изрева Колка.

Наташа изведнъж захвърли страшната си забрадка и очите й запламтяха като огън на вятър. Тя се завтече към мене и се засмя радостно, както се смеят само децата.

— Нима е възможно това? В колонията ли? Ах, благодаря ти, чичко!

Момчетата прикриха със смях душевното си вълнение. Карабанов тупна с крак по пода:

— Много просто. Просто тъй просто, че... дявол го знае! В колонията, разбира се. Нека смеят сега да я пипнат като колонистка!

Девойките радостно помъкнаха Наташа в спалнята. Момчетата още дълго шумяха. Чобот седеше срещу мен и благодареше:

— Такова нещо никога не съм мислил... Благодаря ви, загдето защитихте такъв малък човек... А женитбата е втора работа...

Ние до късна нощ обсъждахме случката. Момчетата разказаха няколко подходящи случая. Силанти изрази своето мнение, доведоха да ми покажат Наташа в колонистка рокля и Наташа се оказа съвсем не мома за женене, а мъничко нежно момиче. След това дойде Калина Иванович и като резюмираше вечерта, каза:

— Стига сте раздухвали кадилницата. Щом не са отсекли главата на човека, човекът е жив, значи всичко е благополучно. Да идем да се поразходим до ливадата... Ще видиш как тия паразити са направили купите, дано ги сложат в гроба тъй, когато умрат!

Минаваше вече полунощ, когато ние с Калина Иванович се упътихме към ливадата. Топлата тиха нощ слушаше внимателно какво говореше по пътя Калина Иванович. Аристократически възпитани, стегнати, като запазваха вечната си любов към строевите редици, тополите стояха на стража в нашата колония и също мислеха за нещо. Може би те се чудеха, че всичко наоколо се е тъй изменило: те някога са се строявали, за да пазят Трепке, а сега трябва да стоят на стража на колонията „Максим Горки”.

Всред отделна група тополи се намираше къщата на Мария Кондратиевна и с черните си прозорци гледаше право срещу нас. Изведнъж един от прозорците се отвори полекичка и от него скочи човек. Запътил се към нас, той се спря за миг и се втурна към гората. Калина Иванович прекъсна разказа си за евакуацията на Миргород в 1918 година и каза спокойно:

— Тоя паразит — Карабанов. Виждаш ли, той гледа не теорехтически, а прахтически. Пък ти остана да лапаш мухи, макар и да си образован човек...

7. Попълнение

В колонията дойде Мусий Карпович. Мислехме, че ще ни даде под съд по случай твърде безцеремонното отнасяне на разгневения Чобот към главата му, и наистина главата на Мусий Карпович беше демонстративно превързана и той говореше с такъв глас, като че ли това беше не Мусий Карпович, а умиращият лебед. Но по вълнуващия ни въпрос той се изказа миролюбиво и християнски кротко:

— Аз съвсем не съм дошъл заради момичето. Дойдох по друга работа. Пази боже, нима ще взема да споря с вас? Като е тъй, нека бъде тъй... Аз дойдох при вас относно мелницата. Дойдох от селския съвет по добра работа.

Ковал насочи чело към Мусий Карпович:

— Относно мелницата ли?

— Е, да. Вие правите постъпки за мелницата — значи, да я вземете под наем. И селският съвет е подал заявление, тъй, че ние мислим така: както вие сте съветска власт, така и селският съвет е власт, и не може да има между нас ние и вие...

— Аха — каза Ковал малко иронично.

Тъй започна в колонията един къс дипломатически период. Придумах Ковал и момчетата да си сложат дипломатически фракове и бели вратовръзки и Лука Семьонович с Мусий Карпович получиха възможност за известно време да се появяват на колонистка територия без опасност за живота си.

По онова време силно занимаваше цялата колония въпросът за покупката на коне. Нашите знаменити коне остаряваха пред очите ни и даже на Дорчо беше започнала да никне старческа брада, а Малиш беше обявен от командирския съвет за инвалид и му бе определена пенсия. Малиш получи за до края на живота си постоянно място в конюшнята и порция овес, а впрягането му се допускаше само с мое лично разрешение. Шере винаги се отнасяше с презрение към Бандитка, Мери и Ястреб и казваше:

— Добро стопанство е онова, в което конете са добри, а ако конете са смет, значи и стопанството е смет.

Антон Братченко, който се беше влюбвал подред във всички наши коне и винаги предпочиташе най-много Дорчо, и той сега, под влиянието на Шере, започваше да обича някакъв бъдещ кон, който всеки момент може да се появи в неговото царство. Аз, Шере, Калина Иванович и Братченко не пропускахме ни един панаир, преглеждахме хиляди коне, но все пак нищо не успяхме да купим. Ту конете бяха лоши, такива като нашите, ту ни искаха скъпо, ту Шере намираше някаква скрита болест или недостатък. А и да си кажем правото, на панаирите нямаше добри коне. Войната и революцията бяха унищожили породистите конски фамилии, а нови конезаводи още не бяха се родили. Антон се връщаше от панаира почти оскърбен.

— Как може тъй? Няма коне. Ами ако ни е нужен добър кон, истински кон, тогава как? Буржуите ли да молим, или какво?

Калина Иванович, като стар хусар, обичаше да се рови в конския въпрос и даже Шере имаше доверие в неговите познания, като изменяше в това отношение на постоянната си ревност. А Калина Иванович каза веднъж в кръга на разбиращи хора:

— Тия паразити, Лука и Мусий, разправят, че у чифликчиите имало добри коне, но не искали да ги изкарват на панаирите, бояли се.

— Не е истина — каза Шере, — нямат добри коне. Имат такива, каквито видяхме. Добри коне скоро ще могат да се доставят от конезаводите, но още е раничко.

— А пък аз ще ви кажа, че имат — продължаваше да твърди Калина Иванович. — Лука знае къде какво има. Тоя кучи син познава целия окръг. Па и помислете — откъде може да се взехме добро животно, ако не от добър стопанин? А в чифлиците живеят стопани. Той, паразитът, си седи тихомълком, а е отгледал жребче, държи го, мръсника, в тайна, значи бои се да не му го вземат. А ако отидем, ще купим...

Аз също реших въпроса без всякакви признаци на идеология.

— Още следващата неделя ще идем да видим. Пък може би ще успеем да купим нещо.

Шере се съгласи:

— Защо да не идем? Коне, разбира се, няма да купим, но ще направим хубава разходка. Ще видя какви са житата на тия „добри стопани”.

В неделя впрегнахме файтона и се залюляхме плавно по меките селски пътища. Минахме Гончаровка, пресякохме харковското шосе, изминахме ходом засипаната с пясък борова гора и излязохме най-сетне в някакво „далечно царство”, където никога още не бяхме идвали.

От високия полегат хълм се откри доста приятен пейзаж. Пред нас, от единия край на хоризонта до другия, се беше ширнала безкрайна, сякаш изкуствено нивелирана равнина. Тя не поразяваше с разнообразие; може би именно в самата тая простота имаше нещо красиво. Равнината беше гъсто засеяна с храни; навсякъде наоколо се вълнуваха широките златни, златистозелени, златистожълти жита, тук-там подчертани от яркозелените петна на просото или от пъстрите нивя с елда. А на тоя златен фон бяха разместени с чудна правилност групи белоснежни селски къщи, обкръжени с ниски, безформени градинки. При всяка група се виждат едно-две дървета: върби, трепетлики, много рядко тополи и бостан с кално-кафява колиба. Всичко това беше издържано в точен стил; и най-придирчивият художник не би могъл да намери тук нито едно фалшиво петно.

Картината хареса и на Калина Иванович.

— Ето, виждате ли как живеят стопаните? Тук живеят грижливи хора.

— Да — се съгласи неохотно Шере.

— Хайде да се отбием у този — предложи Калина Иванович.

Антон свърна по тревясалата пътечка към една примитивна врата, направена от три тънки върбови стъбла, свързани с лико. Едно сиво, оскубано куче, като се протягаше, излезе изпод колата и дрезгаво изджавка, едва превъзмогващо мързела си. Из къщата излезе стопанинът и като изтърсваше нещо от невчесаната си брада, се вгледа с учудване и известен страх в моя полувоенен костюм.

— Здравей, стопанино! — продума весело Калина Иванович. — Значи върнали сте се от църква?

— Аз рядко ходя на църква — отвърна стопанинът със същия ленив дрезгав глас, както пазача на имота му. — Жената ходи понякога... А вие откъде сте?

— Ние идем по добра работа: хората казват, че при вас можело да се купи добър кон, а?

Стопанинът пренесе погледа си върху нашия екипаж. Недостатъчно хармоничната запряжка от Дорчо и враната Мери явно го успокои.

— Как да ви кажа? Къде може да има у нас добри коне! Но имам едно конче, тригодишно — може да ви влезе в работа.

Той отиде в конюшнята и от най-далечния ъгъл изведе една тригодишна кобила, весела и охранена.

— Не си ли я впрягал? — попита Шере.

— Да съм я впрягал по някаква работа, не съм, но тъй съм я изкарвал да се поразтъпче. Може да се пътува с нея. Добре тича, нищо лошо не мога да кажа.

— Не — каза Шере, — млада е за нас. На нас ни трябва кон за работа.

— Млада е, млада — съгласи се стопанинът. — Но у добри хора може да порасне. Така си е. Аз три години съм я гледал. И добре съм я гледал, както виждате.

Кобилката действително беше добре гледана: с лъскав, чист косъм, с разчесана грива, тя беше във всяка отношение по-чистоплътна от своя възпитател и стопанин.

— А колко ще искате например за тая кобилка, а? — попита Калина Иванович.

— Виждам, че добри стопани я купуват, и ако почерпката бъде добра, тогава ще взема шестдесет червонци.

Антон се вгледа във върха на върбата и най-сетне, като съобрази каква е работата, ахна:

— Колко? Шестстотин рубли ли?

— Та шестстотин, я — каза скромно стопанинът.

— Шестстотин рубли ей за тоз ли г... — викна Антон с несдържан гняв.

— Сам ти си г... много разбираш! Ти отгледай кон, пък тогава ще приказваш.

Калина Иванович каза примирително:

— Не може да се каже, че е г... Кобилката е добра, само че не подхожда за нас.

Шере се усмихна мълчаливо. Ние се качихме на файтона и тръгнахме по-нататък. Сивото куче ни поздрави на изпроводяк с предишното джавкане, а стопанинът, като затваряше вратата, даже не погледна подире ни.

Посетихме десетина селски чифлика. Почти във всички имаше коне, но нищо не купихме.

Едва привечер потеглихме обратно за в къщи. Шере вече не разглеждаше полята, а съсредоточено мислеше за нещо. Антон се сърдеше на Дорчо и току го пляскаше с камшика, като мърмореше:

— Оглупял ли си, или какво, та се плашиш? Я го гледай ти, сякаш не е виждал друг път трънаци...

Калина Иванович ядосано поглеждаше храстите край шосето и мърмореше по целия път:

— Какъв, разбираш ли, калпав народ, паразитите му ниедни! Идват при тях хора, е, продал или не продал, бъди човек, бъди стопанин, мръснико. Та виждаш, паразит такъв, че хората са от сутринта на път. Дай им да хапнат, борш ли било, или поне картофи... Ти разбери: не намерил време брадата си да вчеше, виждал ли си друг път такъв човек? А за една нищо и никаква кобилка иска шестстотин рубли! Виждате ли, той бил го „отгледал”. Не го е той гледал, ти видя ли колко ратайчета се навъртаха там?

Аз видях тия мълчаливи ратайчета, неподвижно изправени край огнищата и конюшните и страхливо-напрегнато наблюдаващи невижданите дотогава събития: идването на хора от града. Те бяха замаяни от чудовищното съчетание на толкова почтени хора в един двор. Понякога тия неми дейци извеждаха конете от конюшните и свенливо подаваха повода на стопанина, понякога даже те потупваха коня по задницата, като може би по тоя начин изразяваха и ласка към близкото, любимо живо същество.

Калина Иванович най-сетне млъкна и ядосано пушеше лулата си. Едва при входа на колонията той продума весело:

— Умориха ни от глад, дяволските паразити!

В колонията заварихме Лука Семьонович и Мусий Карпович. Лука беше поразен от несполуката на нашата експедиция и протестираше:

— Това не може да бъде! Щом аз съм казал на Антон Семьонович и Калина Иванович, значи ще свършим тая работа. Вие, Калина Иванович, недейте се ядосва, защото няма по-лошо от това да си изхаби човек нервите. А идущата неделя ще тръгнем заедно, само, че Антон Семьонович нека не идва. Неговият вид е такъв, хе, хе, хе, болшевишки, та народът се страхува.

Следната неделя Калина Иванович замина по селските чифлици с Лука Семьонович и с неговия кон. Братченко се отнесе към това хладнокръвно-безнадеждно и злобно се пошегува на изпращане:

— Поне хляб си вземете, че инак от глад ще пукнете.

Лука Семьонович поглади червеникавата си брада-красавица над празничната бродирана рубашка и апетитно се усмихна с розовите си устни:

— Как може тъй, другарю Братченко? При хора отиваме, как може тъй, да вземаме свой хляб! Ще хапнем днес и истински борш, и овнешко, а може някой и бъклица да извади.

Той намигна на заинтересувания Калина Иванович и хвана направените с любов тъмночервени юзди. Широкият охранен жребец се залюля на драго сърце под разкривената дъга и повлече подире си солидно изработената, щедро обкована каруца.

Вечерта всички колонисти се стекоха, сякаш по пожарен сигнал, да се полюбуват на неочакваното явление: Калина Иванович пристигаше като победител. Зад каруцата беше привързан жребецът на Лука Семьонович, а в каруцата беше впрегната една хубава сива, едра кобила, с кръгли петна. И Калина Иванович, и Лука Семьонович носеха на себе си доказателства за добрия прием, оказан им от стопаните на конете. Калина Иванович едва се измъкна от каруцата и се стараеше с всички сили колонистите да не забележат тия доказателства. Карабанов помогна на Калина Иванович:

— Значи имало е почерпка?

— Ами, че как! Нали виждаш какво е животното.

Калина Иванович потупваше кобилата по неизмеримата задница. И наистина, кобилата беше добра: мъхнати, мощни крака, едра, с юнашки гърди, добре сложена масивна фигура. И Шере не можа да намеря в нея никакви пороци, макар, че дълго пълзя под корема й и току я подканяше весело и нежно:

— Крачето, дай крачето...

Момчетата одобриха покупката. Бурун, строго присвил очи, огледа кобилата от всички страни и каза:

— Най-после ще си имаме в колонията кон като кон.

Кобилата хареса и на Карабанов:

— Да, това се вика кон. Тая кобила струва петстотин рубли. Да имахме десетина такива коня, щяхме само баници да ядем.

Братченко прие кобилата с любовно внимание, ходеше около нея и мляскаше от удоволствие, чудеше се с радостно оживление на грамадната й и спокойна сила, на кроткия й, доверчив характер. У Антон се появиха перспективи, той се залепи за Шере с настойчивото искане:

— Трябва ни добър жребец. Свой конезавод ще имаме, разбирате ли?

Шере разбираше, сериозно-одобрително поглеждаше Зорка (тъй се казваше кобилата) и казваше през зъби:

— Ще потърся жребец. Вече съм набелязал едно място. Щом пожънем пшеницата, ще ида.

В това време работата в колонията кипеше от ранна сутрин до залез слънце, като ритмично потракваше по прокараните от Шере точни и гладки релси. Сборните отряди на колонистите, ту големи, ту малки, ту състоящи се от възрастни, ту нарочно съставени от дечурлига, въоръжени ту с копачки, ту с коси, ту с гребла, ту със собствените си пет пръста, отиваха в полето и се връщаха с точността на експрес, със смях и шеги, с бодрост и увереност в себе си, като знаеха отлично къде, какво и как трябва да се направи. Понякога Оля Воронова, нашата помощник-агрономка, идваше от полето и между глътките вода от канчето в кабинета казваше на дежурния командир:

— Изпрати помощ на пети сборен.

— Какво има?

— Изостават назад с връзването... Горещо е.

— Колко?

— Пет души! Момичета има ли?

— Има едно.

Оля изтрива устни с ръкав и отива някъде. Дежурният с бележник в ръка се отправя към крушата, където още от сутринта се е разположил щабът на резервния сборен отряд; Подир дежурния командир тича със ситни крачки дежурният сигналист. След една минута под крушата се разнася краткото „стакато” на сигнала за сбор на резерва. Из храстите, из реката, из спалните изтичват презглава дечурлига. До крушата се събира дружина и още след една минута петима колонисти тръгват с бързи крачки към пшениченото поле.

Ние вече бяхме приели попълнението от четиридесет души. Целият неделен ден колонистите си имаха работа с тях, къпеха ги, обличаха ги, разпределяха ги по отряди. Ние не увеличихме броя на отрядите, а преместихме нашите единадесет отряда в Червения дом, като оставихме във всеки отряд определен брой места. Поради това новаците са здраво свързани със старите кадри и с гордост се чувстват горкиевци, само, че още не умеят да ходят, а „се влачат”, както казва Карабанов.

При нас дойде все млад народ, тринадесет-четиринадесетгодишни момчета, и между тях има чудно хубави муцунки, особено симпатични, след като се разчервят в банята и обуят новите блестящи сатенени гащета, пък макар главата и да е лошо подстригана. Белухин успокоява:

— Днес те сами се стригаха, та, разбирате ли, не е нещо особено... Довечера ще дойде бръснарят, тогава ще ги оформим.

Новаците ходят два дена из колонията с широко отворени очи, като фиксират всевъзможните нови впечатления. Отбиват се в свинарника и с опулени очи се чудят на строгия Ступицин.

Антон по принцип не приказва с тях:

— Какво се мъкнете? Вашето място сега засега е в трапезарията.

— Защо в трапезарията?

— Че какво ли друго умееш ти да вършиш? Ти си хлебарка.

— Не, аз ще работя.

— Знаем как работите вие: ще трябва да се поставят двама надзиратели подире ти. Нали?

— А командирът казваше: вдругиден на работа, тогава ще видиш.

— Голяма работа, щял съм да видя — или мислиш, че не съм виждал: ох, горещо ми е! ох, жаден съм! ох, татко, ох, мамо!

Дечурлигата се усмихват смутено:

— Каква ти мама... нищо подобно.

Но още първата вечер у Антон се появяват симпатии. По някакъв неизвестен начин той отбира любителите на коне. Гледаш, вече по пътеката към полето се търкаля водоноската, а на нея седнал новият горкиевец Петка Задорожни и управлява Ястреб, съпровождан с напътствия от вратата на конюшнята:

— Недей препуска коня, недей го препуска, това не ти е пожарна бъчва.

След един ден новаците участвуват в сборните отряди, спъват се и пъшкат в непривичните трудови усилия, но редицата колонисти минава упорито по картофеното поле, почти без да разваля равнението си, и на новака му се чини, че и той се равнява с всички. Едва след час той забелязва, че на двама новаци е даден един ред картофи, докато на старите колонисти се пада по един ред на всеки. Облян в пот, той тихичко пита съседа си:

— Ами скоро ли ще свършваме?

Пожънахме пшеницата и започна работата на хармана с вършачката. Шере, мръсен и потен като всички, проверява зъбчатите колелета и поглежда големия купен, приготвен за вършитба.

— Други ден ще вършеем, а утре ще вървим за кон.

— Аз ще дойда — каза предпазливо Семьон, поглеждайки Братченко.

— Че какво пък, върви — каза Антон. — А хубав ли е жребецът?

— Бива си го — отговаря Шере.

— В совхоза ли сте го купили?

— В совхоза.

— За колко?

— За триста.

— Евтино.

— Аха!

— Съветски е значи? — пита Калина Иванович, като поглежда вършачката. — А защо сте вдигнали така високо елеватора?

— Съветски — отговаря Шере. — Съвсем не е високо, сламата е лека.

В неделя почивахме, къпахме се, возихме се на лодки, разправяхме се с новаците, а привечер цялата аристокрация, както винаги, се събра пред входа на Белия дом, дишаше уханията на „снежните кралици” и като поразяваше притихналите настрана новаци, припомняше разни истории.

Изведнъж иззад мелницата, вдигнал прах н заобикалящ издалеч захвърления стар котел, изхвръкна в кариер един конник. Семьон на златен кон летеше право срещу нас и ние всички млъкнахме изведнъж и затаихме дъх: такива работи по-рано бяхме виждали само на картинка, в илюстрациите към приказките и към „Страшното отмъщение”. Конят носеше Семьон със свободен, лек, но в същото време стремителен алюр, като развяваше пълната си, богата опашка и пухкавата, пронизана със златна светлина грива. В движението му ние едвам успявахме да доловим с поразена душа нови замайващи подробности: гордо и капризно-игриво извитата мощна шия и тънките крака.

Семьон спря коня пред нас и дръпна към гърдите си малката красива глава. Черното, налято с кръв по ъглите младо и горещо око прониза изведнъж в самото сърце слисания Антон Братченко. Антон се хвана с ръце за ушите, ахна и затрепера:

— Това наш ли е? Какво? Жребец? Наш ли е?

— Наш е, я! — гордо каза Семьон.

— Слизай, по дяволите, от жребеца! — ревна изведнъж Антон на Карабанов. — Какво си се разположил! Малко ли ти е? Видиш ли, изпотил си го. Това не ти е някоя кулашка кранта.

Антон хвана повода, като повтори с гневен поглед заповедта си.

Семьон слезе от седлото.

— Разбирам, брат, разбирам. Такъв кон само Наполеон може някога да е имал.

Антон като вятър се метна на седлото и ласкаво потупа коня по шията. След това неочаквано се отвърна смутено настрана и си изтри с ръка очите.

Момчетата тихо се засмяха. Калина Иванович се усмихна, покашля се и още веднъж се усмихна.

— Дума да няма — такъв кон, казвам ти... даже бих казал: не е за нашата уста лъжица. Да... У нас ще го развалят.

— Кой ще го развали? — свирепо се наведе към него Антон и изръмжа на колонистите: — Ще го убия! Който се допре до него, ще го убия! С тояга! С желязна тояга по главата!

Той рязко обърна коня и конят послушно го понесе към конюшнята с кокетен, стегнат галоп, сякаш се беше зарадвал, че най-сетне истински стопанин се е качил на седлото.

Жребецът нарекохме „Юначага”.

8. Девети и десети отряд

В началото на юли ние получихме под наем мелницата за три години срещу три хиляди рубли годишно. Получихме я в пълно свое разпореждане, като се отказахме от сътрудничество с когото и да било.

Дипломатическите сношения със селския съвет бяха пак прекъснати. Пък и дните на самия селски съвет бяха вече преброени. Завоюването на мелницата беше победа на нашия комсомол на втори участък от боевия фронт.

Неочаквано за себе си колонията започна явно да забогатява и да придобива стил на солидно, уредено и културно стопанство.

Ако неотдавна ние пристъпвахме с известно напрежение към купуването на два коня, към средата на лятото вече можехме без особен труд да отпуснем доста големи суми за хубави крави, за стадо овце, за нови мебели.

Пътьом, почти без да се затруднява бюджетът ни, Шере намисли да построи нов краварник и ние не успяхме да се опомним, когато накрай двора вече стоеше ново здание, приятно и солидно, и пред него Шере устрои цветна градина, като разби на парчета стария руски предразсъдък, според който краварникът бил място за кал и воня. В новия краварник бяха настанени пет нови сименталски крави, а от нашите телета изведнъж порасна бик, който порази не само нас, но даже и Шере със своите необикновени качества, и когото нарекохме „Цезар”.

Шере трябваше да положи големи старания, за да получи паспорт за „Цезар”, но неговите сименталски признаци бяха тъй ярки, че все пак паспорт ни беше даден. Паспорт имаше и Юначагата, с паспорт живееше и Василий Иванович — стокилограмовият нерез, когото аз бях отдавна доставил от опитната станция, — чистокръвен англичанин, наречен Василий Иванович в чест на стария Трепке.

Около тия знатни чужденци — немец, белгиец и англичанин — беше по-лесно да се организира истинско стопанство с породист добитък.

Царството на десети отряд на Ступицин — свинарникът — вече отдавна се беше превърнало в сериозно учреждение, което по своята мощност и племенна чистота се считаше първо в нашия окръг след опитната станция.

Десети отряд, състоящ се от четиринадесет души колонисти, работеше винаги образцово. Свинарникът беше такова място в колонията, което не възбуждаше у никого абсолютно никакви съмнения. Свинарникът, една великолепна Трепкева постройка от кух бетон, беше разположен и средата на нашия двор, това беше нашият геометрически център. Но той лъщеше до такава степен от чистота, че никому не минаваше през ум да повдигне въпрос, че това може да шокира колонията „Максим Горки”.

Не всеки колонист се допускаше в свинарника. Мнозина новаци попадаха в свинарника само при нарочна образователна екскурзия. Изобщо за влизане в свинарника се изискваше пропуск, подписан от мен или Шере, затова в очите на колонистите и на селяните работата на десетия отряд беше обкръжена с много тайни, проникването в които се считаше за особена чест.

Достъпът до така наречената приемна беше сравнително лесен — с разрешение на командира на десети отряд, Ступицин. В това помещение живееха прасетата, предназначени за продан, и селските свине се пускаха на нерез.

В приемната клиентите плащаха по три рубли за прием; помощникът на Ступицин и касиер, Овчаренко, издаваше квитанции. Пак в приемната се продаваха прасетата по определена цена на килограм, макар селяните да доказваха, че било смешно да се продават прасета на тегло, че това било нещо нечувано и невиждано.

В приемната имаше голям наплив на гости по време на опрасванията. От всяка опрасена свиня Шере оставяше само седем прасета, най-едрите, първенците, а всички останали раздаваше безплатно на желаещите. Ступицин веднага инструктираше купувачите как трябва да се гледа прасето, отбивано от майката, как да се храни с биберон, как да се съставя млякото, как да се къпе, кога да се мине на друга храна. Млечните прасета се раздаваха само по удостоверение от комитетите на бедните селяни, а тъй като Шере предварително знаеше всички дни на опрасване, пред вратата на свинарника винаги висеше таблица с означение кога тоя или оня гражданин трябва да дойде за прасе.

Раздаването на прасетата ни прослави по целия окръг и ние спечелихме много приятели всред селяните. Из всички околни села почнаха да се развъждат добри английски свине, които може би не ставаха за разплод, но се угояваха чудесно.

Следното отделение на свинарника беше отделението за прасетата. Това беше същинска лаборатория, в която всеки индивид се подлагаше на внимателно наблюдение, преди да се определи неговият жизнен път. У Шере се набираха по няколкостотин прасета, особено пролет. Колонистите познаваха лично много талантливи прасета и внимателно, с голямо усърдие следяха за тяхното развитие. Най-изтъкнатите личности бяха известни и на мен, и на Калина Иванович, и на командирския съвет, и на много колонисти. Например синът на Василий Иванович и Матилда още от деня на раждането си се ползваше с нашето общо внимание. Той се роди юнак, от самото начало прояви всички необходими качества и се предназначаваше за наследник на своя баща. Той не излъга нашите надежди и скоро беше настанен в отделно помещение редом до баща си, под името Пьотр Василевич, наречен така в чест на младия Трепке.

Още по-нататък следваше помещението за угояване. Тук царуваха рецептите, данните от тегленията, доведените до съвършенство еснафско щастие и тишина. Ако в началото на угояването някои индивиди все още проявяваха признаци на философия и даже доста високо излагаха някакви формули за своето разбиране и чувстване на света, то след един месец те мълчаливо лежаха на постилката и покорно смилаха своите дажби. Биографиите им завършваха с принудително хранене и най-сетне наставаше мигът, когато индивидът се предаваше във ведомството на Калина Иванович и на пясъчния хълм до стария парк Силанти, без да му трепне окото от каквито и да било философски съображения, превръщаше индивидуалностите в продукт, а пред вратите на склада Альошка Волков приготвяше качета за сланината.

Последното отделение беше помещението за майките-свине, но тук можеха да влизат само първосвещениците и аз сам не зная всичките тайни на това светилище.

Свинарникът ни донасяше голям доход; ние никога не бяхме разчитали, че нашето стопанство така бързо ще стане доходно. Напълно уреденото полско стопанство на Шере ни доставяше огромни запаси фураж: цвекло, тикви, царевица, картофи. Есен ние едва-едва успявахме да приберем всичко това.

Придобиването на мелницата откриваше пред нас широки пътища.

Мелницата ни даваше не само уем — килограм и и половина на шестнайсет килограма жито, но ни даваше и трици най-ценната храна за нашия добитък.

Мелницата имаше значение и по друга линия: тя ни поставяше в нови отношения спрямо всички околни селяни и тия отношения ни даваха възможност да водим голяма отговорна политика. Мелницата беше за колонията Народно комисарство на външните работи. Тук ние не можехме да направим нито крачка, без да се намерим в най-сложна връзка с тогавашните селски отношения. Във всяко село имаше комитети на бедните селяни, повечето активни и дисциплинирани, имаше средняци, валчести и твърди като грах, пръснати в отделни и взаимно отблъскващи се сили, имаше и „стопани”-кулаци, седящи мрачно в своите чифлишки редути и подивели от дълбоко затаена злоба и неприятни спомени.

Като получихме в свое разпореждане мелницата, ние веднага обявихме, че желаем да имаме работа с цели колективи и, че на колективите ще даваме преднина. Молихме нашите клиенти да се записват предварително в колективи. Бедните селяни лесно се сдружаваха в такива колективи. Идваха своевременно, подчиняваха се строго на своите пълномощници, просто и бързо уреждаха сметките си и работата в мелницата вървеше по мед и масло. „Стопаните” образуваха малки колективи, но бяха здраво сплотени от взаимни симпатия и роднински връзки. Те действаха някак си солидно-мълчаливо и често биваше даже трудно да се разбере кой от тях е главен.

Затова пък, когато в мелницата идваха група средняци, работата на колонистите се превръщаше в мъчилище. Средняците никога не идваха заедно, а се точеха през целия ден. Те си имаха и пълномощник, но той, разбира се, предаваше житото си пръв и веднага си отиваше у дома, като оставяше развълнувана от всевъзможни подозрения и несправедливости тълпа. След като закусеха — по случай пътуването — с ракия, нашите клиенти ставаха твърде склонни към незабавното разрешаване на много свои домашни конфликти и след словесни препирни и взаимно държане за яките към обяд се превръщаха от клиенти на мелницата в пациенти на превързочния пункт на Екатерина Григориевна, като докарваха колонистите в ярост. Командирът на девети отряд, който работеше в мелницата, Осадчи, идваше нарочно във фелдшерския пункт да се кара с Екатерина Григориевна:

— Защо ги превързвате? Нима бива да ги лекувате? Ами че това са селяци, вие не ги познавате. Вземете ли да ги лекувате, те ще се изколят. Дайте ги на нас, ние веднага ще ги излекуваме. По-добре да бяхте видели какво става в мелницата!

Да си кажем истината, и деветият отряд, и завеждащият мелницата, Денис Кудлатий, умееха да лекуват скандалджиите и да възстановяват реда, като с течение на времето си спечелиха в тая област голяма слава и безпогрешен авторитет.

До обяд момчетата стоят все още спокойно покрай машините всред бушуващото море от псувни на майка, миризма на ракия, размахване ръце, дърпане на чувалите един от друг и безкрайни препирни за ред, преплетени с някакви стари сметки и спомени. Най-сетне момчетата изгубват търпение. Осадчи затваря мелницата и пристъпва към репресии. Членовете на деветия отряд, след като подържат за минута в обятията си трима-четирима от най-пияните и най-много псуващите, ги хващат под ръка и ги отвеждат на брега на Коломак. С най-деловит вид, като разговарят мило с тях и ги убеждават, те ги слагат на брега, и с примерна добросъвестност ги обливат с десетина кофи вода. Подложеният на екзекуция отначало не може да проумее същността на развиващите се събития и упорито се връща към темите, засегнати на мелницата. Разкрачил черните си от слънцето нозе и пъхнал ръце в джобовете на гащетата, Осадчи се вслушва внимателно в бръщолевенето на пациента и със студени сиви очи следи всяко негово движение.

— Той изпсува още три пъти на майка. Дай му още три кофи.

Лапот със загрижено лице подава с широк замах от брега посоченото количество и след това престорено-сериозно, като доктор, разглежда лицето на пациента.

Пациентът най-сетне започна нещо да се досеща, търка си очите, клати глава, даже протестира:

— Имате ли право? Ах вие...

Осадчи спокойно заповядва:

— Още една порция.

— Дадено, една порция — казва ласкаво Лапот и като последна скъпоценна доза лекарство излива със загрижено лице кофата върху главата. Наведен над многострадалните мокри гърди, той пак тъй ласкаво и настойчиво заповядва: — Не дишайте... дишайте по- силно... пак дишайте... не дишайте...

За общ възторг, окончателно сащисаният пациент послушно изпълнява искането на Лапот: той ту замира в пълен покой, ту започва да надува корем и да поема шумно въздух. Лапот се изправя със светнало лице:

— Състояние задоволително: пулс триста и седемдесет. Температура петнадесет.

В такива случаи Лапот умее да не се усмихва и цялата процедура е издържана във високо научни тонове. Само момчетата от реката се смеят, като държат в ръце празните кофи, и тълпа селяни стои на могилата и се усмихва съчувствено. Лапот се приближава до тълпата и учтиво-сериозно пита:

— Чий ред е сега за водолечебния кабинет?

Селяните посрещат с отворена уста като нектар всяка дума на Лапот и започват да се смеят половин минута преди произнасянето на тая дума.

— Другарю професор — казва Лапот на Осадчи, — няма повече болни.

— Да се изсушат оздравяващите — се разпорежда Осадчи.

Деветият отряд с готовност започва да простира по тревата и да обръща под слънцето пациентите, които действително почват да идват на себе си. Един от тях вече моли, като се усмихва:

— Няма нужда... Аз съм... Аз съм вече здрав...

Едва сега и Лапот се смее добродушно и открито и докладва:

— Тоя е здрав, може да се изпише.

Другите още се перчат и даже се опитват да пуснат в действие предишните формули: „вървете по...”, но късото напомняне на Осадчи за кофата ги накарва напълно да изтрезнеят и те започват да се молят.

— Няма нужда, честна дума, изтървах се, знаете, навик.

Такива Лапот изследва подробно, като най-тежко болни и през това време смехът на колонистите и селяните стига до най-високата си точка, прекъсван само за да не се пропуснат новите бисери от диалога, който се води:

— Казвате, навик ли? Отдавна ли го имате?

— Що думате, боже пази — изчервява се и се смущава пациентът, но се бои да протестира по-решително, защото деветият отряд при реката още не е оставил кофите.

— Значи, не е отдавна? А вашите родители псуваха ли?

— Че, разбира се — усмихва се неловко пациентът.

— Ами дядо ви?

— Че и дядо...

— А чичо ви?

— Е, да...

— А баба ви?

— Естествено... Ах, какво приказвате, за бога? Баба ми, разбира се, не...

И Лапот заедно с всички се радва, че бабата е била съвършено здрава. Той прегръща мокрия болен:

— Ще ви мине, казвам ви, ще ви мине. Вие идвайте по-често при нас, ние не вземаме пари за лекуване.

И болният, и приятелите му, и враговете изпокапват от смях. Лапот сериозно продължава, като отива вече към мелницата, където Осадчи отключва вратата:

— А пък ако искате, ние можем и у дома ви да идваме. Пак безплатно, но трябва да заявите две седмици предварително, да изпратите коне за професора, а освен това кофите и водата ще са ваши. Ако искате, и татко ви ще полекуваме. И майка ви също.

— Че майка му не боледува от такава болест — заявява някой през смях.

— Моля, ами, че аз ви питах за родителите, и вие казахте: разбира се.

— Не думай! — .се чуди оздравелият.

Селяните изпадат в пълно възхищение:

— Ха-ха-ха-ха... гледай ти... За родната си майка какво е наприказвал...

— Кой?

— Че тоя... Явтух... Болният, болният... Ох, не мога, ох, загинах си, честна дума, загинах си! Ех че момък, а поне да се беше засмял... добър доктор.

Селяните внасят почти триумфално Лапот в мелницата и в машинното отделение се дава заповед за продължаване на работата. Но сега тонът е диаметрално противоположен: клиентите изпълняват даже с прекалена готовност всички разпореждания на Кудлатий, подчиняват се без възражения на установения ред и жадно се вслушват във всяка дума на Лапот, който действително е неизчерпаем и на думи, и на мимика. Привечер мливото се свършва и селяните стискат нежно ръце на колонистите и като се качват на колите, с увлечение си спомнят:

— Ами баба ти, казва... Ама че момък! Ех, да има по един такъв в село, никой не би ходил в църква.

—Хей, Карпо, какво, изсъхна ли, ха? А главата как е? Всичко добре ли е? Ами бабата? Ха-ха-ха-ха...

Карпо се усмихва смутено в брадата си, поправя чувалите в колата и върти глава:

— Съвсем не мислех, а попаднах в болница...

— Хайде, изпсувай де, или си забравил?

— А, не сега, чак като минем Сторожевое, тогава може да напсува коня...

— Ха-ха-ха-ха...

Славата на водолечебницата на девети отряд се пръсна скоро навсякъде наоколо и идващите при нас мливари току напомняха за това прекрасно учреждение и непременно искаха да се запознаят по-отблизо с Лапот. Лапот сериозно и приятелски им подаваше ръка:

— Аз съм само пръв асистент. А ето го главния професор — другаря Осадчи.

Осадчи оглежда студено селяните. Селяните предпазливо потупват Лапот по голите плещи:

— Систент ли? Сега у нас, на село, щом някой го попрекали, току кажат: „да ти доведем ли водния доктор от колонията?” Защото, казват, той можел и у дома да идва...

Ние скоро успяхме да установим наш тон на мелницата. Беше оживено, весело и бодро. Дисциплината вървеше със строги, меки лапи и внимателно хващаше за ръка случайните нарушители и ги поставяше на мястото им.

През юли станаха нови избори за селския съвет. Лука Семьонович и приятелите му предадоха позициите си без бой. Председател стана Павел Павлович Николаенко, а от колонистите в селския съвет беше избран Денис Кудлатий.

9. Четвърти сборен

В края на юли почна да работи четвърти сборен отряд, съставен от петдесет души под командата на Бурун. Бурун беше признат командир на четвъртия сборен и никой от колонистите не претендираше за тая трудна, но почетна роля.

Четвъртият сборен отряд работи „от съмнало до мръкнало”. Момците казваха често, че той работи „без сигнал”, защото за четвъртия сборен не се даваше ни сигнал за отиване на работа, ни сигнал за спиране на работата,. Четвъртият сборен отряд на Бурун работи сега на вършачката.

В четири часа сутринта, след сигнала за ставане и след закуската, четвъртият сборен се строява край цветарника, срещу главния вход на Белия дом. На десния фланг на колонистката редица се строяват всички възпитатели. Всъщност те не са задължени да участвуват в работата на четвъртия сборен освен двамата дежурни по работа, но в колонията вече отдавна се смята за добър тон да се поработи в четвърти сборен и поради това нито един уважаващ себе си човек не пропуска заповедта за организирането му. На десния фланг са се наредили и Шере, и Калина Иванович, и Силанти Отченаш, и Оксана, и Рахил, и двете перачки, и секретарят Спиридон, и намиращият се в отпуск старши валцовчик от мелницата, и коларският инструктор Козир, и мрачният, навъсен наш градинар Мизяк, и жена му, хубавицата Наденка, и жената на Журбин, и още други някакви хора — аз даже не ги познавам всички.

И в редицата на колонистите има много доброволци; свободните членове на девети и десети отряд, от втори отряд на конярите, от трети отряд на краварите — всички са тук.

Само Мария Кондратиевна Бокова, макар да си беше дала труд да стане рано и беше дошла при нас в стара басмена рокля, не се строява, а седи пред входа и беседва с Бурун. От известно време Мария Кондратиевна не ме кани ни на чай, ни на сладолед, но се отнася към мене не по-малко ласкаво, отколкото към другите, пък и аз за нищо не й се сърдя. Тя даже ми харесва повече, отколкото по-рано: очите й бяха станали по-сериозни и по-строги, а шегите — по-задушевни. През това време Мария Кондратиевна се беше запознала с много момчетии и момичета, беше се сприятелила със Силанти, беше опитала и някои наши тежки характери. Мил и прекрасен човек е Мария Кондратиевна и все пак аз й казвам тихичко:

— Мария Кондратиевна, наредете се в строя, всички в работните редици ще ви се радват.

Мария Кондратиевна се усмихва на зората, поправя с розови пръстчета една капризна и също розова къдрица ц малко дрезгаво, от самата дълбочина на гърдите, отговаря:

Благодаря. А какво ще правя аз днес... щце меля ли?

— Няма да мелите, а ще вършеете — казва Бурун. — Вие ще записвате овършаното жито.

— А ще мога ли да свърша добре тази работа?

— Аз ще ви покажа как.

— А може би вие сте ми дали много лека работа?

Бурун се усмихва.

— У нас всичката работа е еднаква. Довечера, на вечерята на четвъртия сборен, ще разкажете.

— Господи, как е хубаво: довечера вечеря след работата...

Аз виждам как се вълнува Мария Кондратиевна и усмихнато се обръщам на другата страна. Вече на десния фланг Мария Кондратиевна се смее звънливо за нещо, а Калина Иванович й стиска галантно ръката като квалифициран фавън.

Тичешком изскочиха и задумкаха осемте барабанчици, като се нареждат на дясната страна на строя. Четиримата тръбачи излязоха и се приготвиха, кършейки гъвкави момчешки снаги. Колонистите се изпънаха, лицата им станаха сурови.

— За среща на знамето — мирно!

Леките голи ръце се вдигнаха в редицата за поздрав, дежурната по колония, Настя Ночевная, в най- добрата си рокля, с червена лента на ръка, под думкането на барабаните и сребърния поздрав на тръбачите, занесе на десния фланг коприненото колонистко знаме, пазено от два настръхнали студени щика.

— По четири надясно. Ходом марш!

Нещо се обърка в редиците на възрастните, Мария Кондратиевна изведнъж изписка и уплашено погледна към мене, но биенето на барабаните докара всичко в ред. Четвърти сборен излезе на работа.

Бурун догонва тичешком отряда, подскача, за да тръгне в крак, и води обреда към мястото, гдето отдавна се мъдри високият, строен купен пшеница, направен от Силанти, а до него още няколко купи, по-малки и не тъй стройни — от ръж, овес, ечемик и от оная забележителна ръж, която даже селяните не можеха да познаят и я бъркаха с ечемик; тия купи бяха направени от Карабанов, Чобот и Федоренко и трябва да се признае, че колкото и да се мъчеха момчетата, колкото и да се напъваха, те не можаха да надминат Силанти.

До наетия от съседното село локомобил изцапаните сериозни машинисти очакват идването на четвърти сборен. А вършачката е наша собствена, купена тая пролет на изплащане, новичка, като целия наш живот.

Бурун бързо разпределя бригадите си на работа, той е пресметнал още от вечерта всичко, не току-тъй е стар командир на четвърти сборен отряд. Над купата овес, която ще се вършее последна, се развява нашето знаме.

До обяд вече свършваме пшеницата. На горната площадка на вършачката е най-оживеното и весело място. Тук блестят очите на момичетата, цели покрити със златисто-сив пшеничен прах, от момчетата тук е само Лапот. Той неуморно работи и с ръце, и с език. На главния отговорен пункт лъщи голото теме на Силанти, редките му мустаци са просмукани от същия прах.

Лапот се е заловил сега за Оксана.

— Колонистите са ви казали на шега, че това е пшеница. Нима това е пшеница, това е грах.

Оксана поема още неразвързания сноп пшеница и го набучва на главата на Лапот, но това не намалява общото удоволствие от неговите думи.

Обичам вършитбата. Особено е хубава вършитбата привечер. В еднообразното тракане на машината почваш вече да чуваш музика, ухото вече намира удоволствие в своеобразната музикална фраза, безкрайно разнообразна с всяка минута и все пак приличаща на предишната. И тая музика е такъв щастлив фон за сложното, вече уморено, но настойчиво, неукротимо движение: на цели редици, сякаш по някакво приказно заклинание, се надигат сноповете от обезглавената купа и след кратко нежно допиране по пътя към своята смърт до ръцете на колонистите изведнъж се сгромолясват във вътрешността на лакомата, ненаситна машина, като оставят подире си вихрушка от разрушени стъбла, охкания на литналите нагоре, откъснати от живото тяло частици. И във вихрушките, в шума, в суматохата от смъртта на много и много снопове, като залитат от умора и възбуждение, като се смеят над умората, се навеждат, тичат, огъват се под тежкия товар, кискат се и лудуват колонистите, обсипани с житен прах и вече освежени от прохладата на тихата лятна вечер. В общата симфония, към еднообразните теми на машинните тракания, към раздиращите дисонанси на горната площадка те прибавят победоносната, дълбоко мажорна музика на радостната човешка умора. Вече е трудно да различаваш подробностите, трудно е да се откъснеш от увличащата стихия. Едва познаваш колонистите в златисто-сребърните фигури, прилични на фотографски негативи. Червенокоси, черни, руси — те всички си приличат сега един на друг. Трудно е да се съгласиш, че стоящата още от сутринта с бележник в ръка под най-гъстите вихрушки призрачно наведена фигура е Мария Кондратиевна: трудно е да познаеш в нейния събеседник, в тая недодялана, смешна, набръчкана сянка Едуард Николаевич, и само по гласа аз се сещам кой е, когато той казва, както винаги, сдържано-учтиво:

— Другарко Бокова, колко ечемик имаме сега?

Мария Кондратиевна обръща бележника към залеза:

— Вече шест хиляди и четиристотин килограма — казва тя с такъв отпаднал, уморен дискант, че наистина ми става жално за нея.

Добре му е на Лапот, който намира изход и от крайната умора.

— Галатенко! — се провиква той с все сила — Галатенко!

Галатенко носи над главата си забоден на вила огромен куп слама и като залита от умора, се обажда изпод нея:

— Какво те е назорило?

— Ела тук за минутка, трябваш ми...

Галатенко се отнася към Лапот с религиозна преданост. Той го обича и за остроумието, и за бодростта, и за обичта му, защото единствен Лапот цени Галатенко и уверява всички, че Галатенко никога не е бил мързелив.

Галатенко оставя сламата при локомобила и бърза към вършачката. Подпрян на вилата и доволен в душата си, че може да си почине за минута всред всеобщия шум, той започва разговор с Лапот:

— Защо ме викаш?

— Слушай, приятелю — се навежда отгоре Лапот и всички наоколо започват да се вслушват в разговора, убедени, че той няма да свърши току-така.

— Е, чувам...

— Върви в нашата спалня...

— Е?

— Там, под моята възглавница...

— Какво?

— Под възглавницата, казвам...

— Е, та какво?

— Там ще намериш под моята възглавница...

— Разбрах де, под възглавницата...

—Там лежат запасните ми ръце.

— Е, та какво да ги правя? — пита Галтенко.

— По-скоро ги донеси тук, защото тия вече за нищо ги не бива — показва Лапот ръцете си при общ смях.

— Аха! казва Галатенко.

Той разбира, че всички се смеят на думите на Лапот, а може би и на него. Той се е старал с всички сили да не каже нищо глупаво и смешно и като че ли нищо подобно не е казал, а е говорил само Лапот. Но всички се смеят още по-силно, вършачката вече хлопа на празен ход и Бурун вече започва да се поти:

— Какво се е случило тук? Защо спряхте? Галатенко, пак ти ли си забъркал тая каша?

— Ами, че аз нищо....

Всички притихват, защото Лапот се обръща към Бурун и му казва с най-напрегнато сериозен глас, с чудесна игра на умора, угриженост и другарско доверие към Бурун:

— Ти разбираш ли, тия ръце вече не вършат работа. Я разреши на Галатенко да отиде да донесе запасните ръце.

Бурун за миг влиза в играта и казва на Галатенко с известен укор:

— Разбира се, донеси ги, нима ти е трудно? Какъв мързелив човек си, Галатенко!

Вече няма симфония на вършитбата. Сега дъхът ни се е спрял от звънкогласната какофония на смях и пъшкания, даже Шере се смее, даже машинистите са заря- зали машината и се кикотят, като се държат за изцапаните колене. Галатенко тръгва към спалните. Силанти го гледа втренчено в гърба:

— Гледай ти, каква история, брат...

Галатенко се спира и почва да съобразява нещо. Карабанов му вика от високата купа слама:

— Е, какво се спираш? Върви де!

Но Галатенко се засмива до уши. Разбрал е най- сетне каква е работата. Той се връща бавно към вилата си и се усмихва. Момчетата от сламата го питат:

— Къде си ходил?

— Лапот измислил, разбираш ли, да му донеса запасните ръце.

— Е, какво стана?

— Ами, че той няма никакви запасни ръце, все лъже.

Бурун командва:

— Остави запасните ръце! Продължавай!

— Като си рекъл остави, така да бъде — казва Лапот, — ще караме някак и с тия.

В девет часа Шере спира машината и отива при Бурун:

— Момчетата вече са капнали, а има работа още за половин час.

— Нищо — казва Бурун. — Ще довършим.

Лапот реве отгоре:

— Другари горкиевци! Останало е още за половин час. Но аз се боя, че за половин час ние здравата ще капнем. Аз не съм съгласен.

— Ами какво искаш? — сопва се Бурун.

— Аз протестирам! За половин час ще пукнем. Нали така, Галатенко?

— Разбира се, така е. Половин час е много.

Лапот вдига юмрук.

— Не може половин час. Трябва всичко това, цялата тая купчинка, да се свърши за четвърт час. Никакъв половин час!

— Правилно! — реве и Галатенко — правилно казва.

Всред нов бурен смях Шере пуща машината. След двадесет минути всичко е свършено. И веднага всички чувстват страшно желание да се търкулнат на сламата и да заспят. Но Бурун командва:

— Строй се!

Тръбачите и барабанчиците, които отдавна вече очакват своя час, се затичват към предната редица. Четвърти сборен изпраща знамето до мястото му в Белия дом. Аз оставам за малко на хармана и от Белия дом достигат до мен звуците на поздрава за знамето. В тъмнината срещу мен идва някаква фигура с дълга тояга в ръката.

— Кой е?

— Аз съм, Антон Семьонович. Дойдох при вас за вършачката, значи, от Волските чифлици, а самият аз съм по фамилия Воловик...

— Добре, да вървим в къщи...

Ние също тръгваме към Белия дом. Воловик, види се стар човек, фъфли в тъмнината.

— Добре е това у вас, тъй беше по-рано у хората...

— Кое това?

— Че това, виждате ли, дето вършеете с църковна процесия, истински.

— Каква ти църковна процесия! Това е знаме само. И поп нямаме.

Воловик избързва малко напред и жестикулира с тоягата във въздуха:

— Не е там работата, че няма поп. А работата е, че хората един вид празнуват, излиза като да е празник. Виждаш ли, прибирането на храната е за човека тържество над тържествата, а у нас хората са забравили това.

Пред Белия дом е шумно. Колкото и да са уморени колонистите, всички се хвърлят в реката, а след изкъпването — умората като че ли е изчезнала. Около масите в градината радостно приказват, а на Мария Кондратиевна й се плаче от разни причини: от умора, от любов към колонистите, от това, че е възстановен в живота й правилният човешки закон, че и тя е изпитала прелестта на свободния трудов колектив.

— Лека ли ви беше работата? — я пита Бурун.

— Не зная — казва Мария Кондратиевна. — Навярно трудна, само, че не това е важното. Такава работа все пак е щастие.

По време на вечерята Силанти седна при мене и почна да споделя тайни:

— Казаха ми, такова, да ви предадем, значи: в неделя, дето се вика, ще дойдат при вас хора да сватосват Олга. Виждаш ли какви ми ти работи!

— От Николаенко ли?

— Таквоз, от Павел Иванович, значи, от стария. Та ти, Антон Семьонович, гдето се вика, се постарай: пешкири, виждаш ли, таквоз, ще трябва да има, и хляб, и сол, и това ти е.

— Гълъбче Силанти, нареди ти всичко това.

— Ще наредя, таквоз, дето се вика, но виждаш ли, такава ми ти, брат, история: обичай е в такъв случай да се пийне ракия ли, или нещо друго, виждаш ли?

— Ракия не може, Силанти, но можеш да купиш две бутилки сладко вино.

10. Сватба

В неделя дойдоха сватовете от Павел Иванович Николаенко. Дойдоха познати: Кузма Петрович Могарич и Осип Иванович Стомуха. Всички в колонията познаваха добре Кузма Петрович, защото той живееше отвъд реката, близо до нас. Той беше приказлив, но не солиден човек, имаше буренясали песъчливи ниви, които почти не работеше, и по тия ниви растяха всякакви плевели, повечето по собствена инициатива. През тия ниви бяха отъпкани безбройно количество пътеки, защото те лежеха всекиму на пътя. Лицето на Кузма Петрович приличаше на неговите ниви: и по него не расте нищо свястно и също изглежда като че ли всяко валмо от нечисто-черната му брадичка расте по своя собствена инициатива, без да се съобразява с интересите на своя стопанин. И по неговото лице бяха прокарани многобройни пътеки от бръчки, гънки, изкопи. Кузма Петрович се отличаваше от нивите си само по това, че в нивите не стърчеше такъв тънък и дълъг нос.

Напротив, Осип Иванович Стомуха се отличаваше с красота. В цяла Гончаровка нямаше друг такъв строен и красив мъж като Осип Иванович. Той имаше големи червеникави мустаци и нахално-скулптурно, красиво очертани очи; носеше полуградски, полувоенен костюм и умееше всякога да изглежда спретнат и тънък. Осип имате много роднини всред най-заможните селяни, но, кой знае защо, сам нямаше земя и се прехранваше с лов. Живееше на самия бряг на реката, в самотна, отдалечена от селото хижа.

Макар и да очаквахме гостите, те ни свариха слабо подготвени — пък и де да знаем как трябваше да се готвим за такава необикновена работа? Впрочем, .когато те влязоха в кабинета ми, в него беше солидно, тихо и внушително. Те свариха само мене и Калина Иванович. Гостите влязоха, ръкуваха се с нас и седнаха на миндера. Аз не знаех как да захвана. Осип Иванович ме зарадва, като започна просто:

— По-рано при такива случаи разказваха за ловци: бяхме, казват, на лов, че проследихме лисица — а пък тая лисица била хубава девица, но аз мисля, че сега това е ненужно, макар сам да съм ловджия.

— Това е правилно — казах аз.

Кузма Петрович заситни с крака, както си седеше на миндера, и поклати брадичката си:

— Глупост е това, ще кажа аз.

— Не, че е глупост, но не подхожда на времето — го поправи Стомуха.

— Разни времена има — започна поучително Калина Иванович. Има неуки хора, но и това им не стига, та те и сами се объркват с всякакви дивотии и след това живеят като същински простаци, боят се от всичко: и от гръм, и от месечина, и от котка. А сега има съветска власт, хе-хе, сега може би само заградителните отряди са страшни. Инак можеш да не се боиш от нищо...

Стомуха прекъсна Калина Иванович, който очевидно беше забравил, че са се събрали не за учени разговори:

— Ние ще кажем просто: изпратиха ни известният на вас Павел Иванович и неговата съпруга, Евдокия Степановна. Вие тук, в колонията, сте като баща, така, че няма ли да дадете вашата, така да кажем един вид, почти дъщеря, Оля Воронова, за техния син Павло Павлович, който сега е председател на селския съвет?

— Молим да ни дадете отговор — заговори с тънък глас и Кузма Петрович. — Ако бъдете съгласен, както иска бащата, ще ни дадете бродирани кърпи за лице и хляб, а ако не последва ваше съгласие, молим да не се обиждате, че сме ви обезпокоили.

— Хе-хе-хе, това, гдето молите да не се обиждаме, е малко — каза Калина Иванович, — ами според този глупав обичай се полага да си отнесете в къщи диня.

— За диня не държим — се усмихна Осип Иванович, — пък и времето сега е такова, че дините още не са узрели.

— Това е вярно — се съгласи Калина Иванович. — По-рано някои горделиви от глупост моми нарочно държаха пълни килери с дини, пък ако не дойдеха кандидати, те, паразитните, варяха от тях каша. Хубава динена каша, особено ако е с просо...

— Тъй, че, какъв ще бъде вашият родителски отговор? — попита Осип Иванович.

Аз отвърнах:

— Благодаря на вас, на Павел Иванович и на Евдокия Степановна за честта. Само, че аз не съм баща и моята власт не е родителска. Естествено, трябва да попитаме Оля, а след това, относно разните подробности, командирският съвет трябва да вземе решение.

— В това ние няма да ви се бъркаме. Постъпвайте тъй, както се полага по новия обичай — се съгласи просто Осип Иванович.

Излязох от кабинета и като намерих в съседната стая дежурния по колония, помолих го да тръби сбор на командирите. В колонията се чувствуваше някаква необикновена треска и вълнение. В стаята се втурна Настя и със смях ме попита:

— Къде да сложим кърпите? Не може ли да ги занесем там? — кимна тя към кабинета.

— Недей бърза с кърпите, още не сме се споразумели. Вие се навъртайте наблизо, аз ще ви повикам.

— Ами кой ще завързва?

— Какво да завързва?

— Ами, че кърпите, нали трябва да се завържат по тия де... сватове ли се казват?

До мене стоеше Тоска Соловьов и държеше под мишница голям пшеничен хляб, а в ръцете си солница, тръскаше солта в солницата и наблюдаваше как подскачат зрънцата сол. Дотича Силанти.

— Ти какво, таквоз, си играеш с хляба и солта? Ами, че това трябва да се сложи на поднос...

Той се наведе, за да скрие душещия го смях:

— Цяло нещастие са тия дечурлига! Ами как ще бъде със закуската?

Влезе Екатерина Григориевна и аз се зарадвах:

— Помогнете ни в тая работа?

— Че аз отдавна ги търся. Още от сутринта мъкнат тоя хляб из колонията. Хайде с мене. Ще я нагласим, вие не се безпокойте. Ние ще бъдем при момичетата, ще пратите да ни извикат.

В кабинета дотичаха босоногите командири.

Аз съм запазил списъка на командирите от оная щастлива епоха. Ето ги:

Командир на първи отряд — обущари — Гуд.

Командир на втори отряд — коняри — Братченко.

Командир на трети отряд — кравари — Опришко.

Командир на четвърти отряд — дърводелци — Таранец.

Командир на пети отряд — момичета — Ночевная.

Командир на шести отряд — ковачи — Белухин.

Командир на седми отряд — Ветковски.

Командир на осми отряд — Карабанов.

Командир на девети отряд — воденичари — Осадчи.

Командир на десети отряд — свинари — Ступицин.

Командир на единадесети отряд — дечурлига — Георгиевски.

Секретар на командирския съвет — Коля Вершньов.

Завеждащ мелницата — Кудлатий.

Ключар — Альоша Волков.

Помощник-агроном — Оля Воронова.

На дело в командирския съвет се събираха много повече хора: с пълно, от никого неоспорвано право идваха членовете на Комсомола — Задоров, Жорка Волков, Волохов, Бурун, — „побелелите старци”-колонисти — Приходко, Сорока, Голос, Чобот, Овчаренко, Федоренко, Корито; на пода седяха любителите-дечурлига — и между тях непременно Митя, Витя, Тося и Ваня Шелапутин. В съвета присъстваха винаги и възпитателите, и Калина Иванович, и Силанти Семьонович. Поради това в съвета никога не достигаха столове: седяха по прозорците, стояха до стените, надничаха отвън през прозорците.

Коля Вершньов откри заседанието. Сватовете изгубиха своята тържественост, притиснати на миндера от десетина колонисти, смесили се с техните голи ръце и крака.

Разказах на командирите за идването на сватовете. Това не беше нещо ново за командирския съвет, всички виждаха дружбата между Павло Павлович и Олга. Вершньов само за формалност попита Олга:

— Ти съгласна ли си да се омъжиш за Павло?

Олга се поизчерви и каза:

— Да, разбира се.

Лапот нацупи устни:

— Никой не постъпва тъй. Трябваше да се опираш, а ние да те придумваме. Така е отегчително.

Калина Иванович каза:

— Отегчително или не, но трябваше да се говори по работата. Вие ни кажете тук точно: как ще бъде всичко — стопанството и други такива.

Осип Иванович си попипа мустаците.

— Значи, тъй: ако сте съгласни, ще направим там сватбата, венчавката, след това младоженците ще отидат при старите — значи ще живеят заедно и ще стопанисват заедно.

— Ами за кого строиха новата къща? — попита Карабанов.

— Къщата ще бъде за Михайло.

— Че нали Павло е по-стар?

— Че е по-стар — по-стар е, но на, старецът тъй е решил. Пък и Павло взема жена от колонията.

— Е, та какво от това, че е от колонията? — изръмжа недружелюбно Ковал.

Осип Иванович не намери веднага какво да отговори. Кузма Петрович забърбори с тънко гласче:

— Такава ми ти работа, Павло Иванович казва: при стопанин стопанка отива, пък и стопанката си има баща, значи тъст — зер Михайло взема дъщеря на Сергей Гречани. А вашата, значи, ще живее като снаха при Павло Иванович. Пък и Павло Павлович си даде съгласието.

Карабанов махна ръка:

— С такива приказки и до диня лесно може да се стигне. Какво ни интересува, че Павел Павлович е дал съгласието си! Излиза, че той е просто някакъв добряк, и повече нищо. Командирският съвет не може да омъжва тъй Оля. Така излиза, че Оля отива ратайкиня при стария дявол...

— Семьон... — навъси вежди Коля.

— Е добре, добре, вземам си дявола назад. Това едно. А сетне за каква венчавка говорехте?

— То вече както се полага — не е имало случай на женитба без попове. Такива работи в наше село не е имало.

— Тогава ще има — каза Ковал.

Кузма Петрович си почеса брадата:

— Кой го знае, ще има ли, няма ли да има: по нас се смята тъй, че това не е хубаво: излиза, че ще живеят невенчани.

В съвета млъкнаха. Всички мислеха едно и също: сватбата няма да я бъде. Аз даже се страхувах, че в случай на неуспех момчетата ще изпроводят сватовете без особени почести.

— Олга, ти ще вървиш ли при поповете? — понита Коля.

— Ти какво? Да не би да си изял нещо лошо на закуска? Или си забравил, че съм комсомолка?

— С поповете работата няма да я бъде — казах аз на сватовете, — измислете нещо друго. Вие знаете къде отивате. Как е могло да ви мине през ума, че ние ще се съгласим на черковна венчавка?

Силанти стана от мястото си и нагласи пръста си за реч.

— Силанти, думата ли искаш? — попита Коля.

— Таквоз, искам да попитам.

— Хайде, питай.

— Таквоз, Кузма е, видиш ли, такъв човек, мечтател, дето се вика. А нека Осип Иванович каже: за какъв дявол му са потрябвали, таквоз, тия чернокапци? Ти по-добре, таквоз, да беше угоил някоя свиня.

— Чума да ги тръшне — засмя се Стомуха. — Аз, ако срещна поп, връщам се от лов.

— Значи, таквоз, на Кузма са нужни тия дългокоси, дето се вика?

Кузма Петрович се захили:

— Хи-хи, не е там работата, че били нужни, и никаква полза от тях няма, разбира се. Но виждаш ли какво, нашите деди и прадеди са постъпвали тъй, пък на това отгоре Павло Иванович казва: мома вземаме бедна, тъй да се каже, без зестра и други подобни.

Калина Иванович блъсна с юмрук по масата:

— Какви са тия приказки? Кой ти е дал право на тебе да бръщолевиш такива работи? Кой е тоя богаташ, който е дошъл тук да ми се перчи? Ти мислиш, че ако ти и твоят Павло Иванович сте измазали по някоя къщурка от глина, та можете вече и да ни се надувате ли? В паразитската му къща, разбираш ли, има само една маса и две пейки и един кожух е пъхнат в скрина, а той сякаш се мисли за милионер!

Кузма Петрович се изплаши и записка:

— Че кой се е надувал тук? Ние само тъй споменахме един вид за зестра.

— Ти знаеш ли къде си дошъл, или не знаеш? Тук ти е съветска власт, или може би ти не си виждал съветска власт? Съветската власт може да даде такава зестра, че всичките ти деди ще се обърнат три пъти в гробовете, паразитите му ниедни.

— Ами, че ние... — възразява слабо Кузма Петрович.

Момчетата се кикотеха и ръкопляскаха на Калина Иванович.

Калина Иванович се увлече не на шега:

— Нека командирският съвет хубавичко обсъди. Факт: дошли са сватове при нас и ние трябва да си помислим да дадем ли дъщеря си Олга за такъв голтак като тоя Николаенко, който яде само картофи и лук и сее лобода, паразитът, вместо пшеница. А ние сме хора богати, ние трябва добре да си отваряме очите.

Общият възторг на командирския съвет и на всички присъстващи показа, че никакви проблеми повече не съществуват. Сватовете бяха временно отстранени и командирският съвет взе да обсъжда какво да дадем за зестра на Олга.

Момчетата бяха живо засегнати от предшестващите преговори и определиха на Олга чудесна зестра, която надминаваше всички възможни в такива случаи норми. Повикаха Шере, бояха се, че той ще почне да протестира против голямата зестра, но Шере не се поколеба нито за миг и каза строго:

— Това е правилно. Даже да ни бъде тежко, но ние трябва да омъжим Воронова богато, най-богато в целия окръг. Трябва да покажем на кулаците да си знаят мястото.

Поради това, ако при обсъждането на зестрата имаше възражения, те биваха от следния тип:

— Какво си забърборил: конче! Не конче, а кон трябва да дадем.

След един час повикаха в съвета сватовете, които се бяха поосвежили на чист въздух, и Коля Вершньов се изправи до масата и произнесе, позаеквайки, следната внушителна реч:

— Командирският съвет постанови: да даде Олга за жена на Павло. Павло се премества в отделна къща и баща му отделя стопанство, каквото може. Никакви попове, да се запишат в съвета — граждански брак. Първия ден на сватбата празнуваме у нас, пък сетне вие — както искате. На Олга даваме за стопанството й: крава с теле, сименталска порода; кобила с жребче; пет овце; свиня, английска порода...

Коля пресипна, докато дочете докрай дългия списък на Олгината зестра. Тук имаше и инвентар, и семена, и запаси от фураж за добитъка, облекло, бельо, мебели и даже шевна машина. Коля свърши тъй:

— Ние ще помагаме на Олга винаги, когато стане нужда, и те са длъжни, ако потрябва, да помагат на колонията без какъвто и да било отказ, а на Павло да се даде названието колонист.

Сватовете мигаха плахо и имаха такъв вид, сякаш се причестяват пред смъртта си. Смеещите се момичета, вече без да ги е грижа правилно ли е това, или не, дотичаха и завързаха кърпите на сватовете, а дечурлигата, начело с Тоска, им поднесоха хляб и сол на покрит с кърпа поднос. Смутени, сватовете несръчно взеха хляба и не знаеха къде да го сложат. Тоска дръпна подноса изпод мишницата на Кузма Петрович и каза весело:

— Е, това върнете, че воденичарят ще ме бие. Това е неговата чиния...

Момичетата постлаха покривка на моята маса, сложиха три бутилки сладко вино и петнадесетина чашки. Калина Иванович наля на всички и вдигна чаша:

— Хайде, да расте и да слуша.

— Кого да слуша? —- попита Осип Иванович.

— Ами, че известно кого: командирския съвет и изобщо съветската власт.

Ние всички се чукнахме, изпихме виното и хапнахме сандвичи и салам.

Кузма Петрович се кланяше:

— Е, благодарим ви, че всичко се нареди тъй добре, значи ще поздравим Павло Иванович и Евдокия Степановна.

— Поздрави ги, поздрави ги — каза Калина Иванович.

Осип Иванович ни стисна ръце:

— А вие, таквоз... сте юнак-народ, къде можем ние да се мерим с вас!

Сватовете, тихи и скромни като ученички, излязоха из кабинета и се запътиха към селото. Ние гледахме подире им. Изведнаж Калина Иванович намигна весело и недоволно сви рамене:

— Не, така не бива! Какво са си тръгнали като адиоти? Я ги стигни, Петро, и им кажи да дойдат в моята квартира, а ти, Антоне, запретни каруцата след един час и я докарай тук.

След един час момчетата, като се смееха, натовариха в каруцата сватовете с още привързани кърпи, но вече изгубили много други отличителни качества на официални пратеници, в това число и членоразделната си реч. Наистина Кузма Петрович не беше забравил хляба и го притискаше любовно към гърдите си. Юначагата понесе като перце тежката каруца по песъчливия път.

Калина Иванович плюна:

— Нарочно е изпратил такива бедняци, паразитът ниеден.

— Кой?

— Ами, че Николаенко. Искал е, значи, да покаже: каквато момата, такива и сватовете.

— Тук, таквоз, не е това — каза Силанти. — Тук работата виждаш ли каква е: друг сват не би се съгласил, дето се вика, без попове, а тия хора плюят, таквоз, на поповете, такива хора са... пък старият пръч, таквоз, им е казал: искайте уж с попове, а в случай, че, дето се вика, не стане, тогава по дяволите поповете, виждаш ли какви ми ти работи.

Определихме сватбата за средата на август. Работеха комисии, готвеха представление. Имахме много грижи, а още повече разходи и Калина Иванович даже тъгуваше:

— Ако всичките наши момичета омъжваме по тоя начин, тогава вземай, Антон Семьонович, момчетата и мене, стария глупак, и ни води да просим милостиня... А пък иначе не бива...

В деня на сватбата колонията беше обкръжена още от сутринта с часови — трябваше да назначим два от- реда за охрана; Ние бяхме разпратили напечатани покани само на седемдесет души. На тях беше написано:

„Командирският съвет на трудовата колония „Максим Горки” ви кани да заповядате на обяд, а вечерта на представление, по случай завършването на колонията от колонистката Олга Воронова и омъжването й за др. П. П. Николаенко.

Командирският съвет.”

Към два часа по пладне всичко в колонията е готово. Около водоскока в градината е сложена празнична трапеза. Украсяването на това място е подарък от кръжеца на Зиновий Иванович: на тънки тръстики, нагласени над масите, навсякъде, където с голяма мъка проникваха ръцете на колонистите и където сега тъй лесно прониква окото, бяха увиснали тънки зелени гирлянди от нежни брезови клонки. Върху масите бяха сложени в глинени кани букети „снежни кралици”.

Днес можеше с пълна радост да се види колко беше пораснала и разхубавяла колонията. Широките, посипани с пясък пътеки в парка подчертават зеленото богатство на трите тераси, по които всяко дърво, всяка туфа храсти, всяка линия на цветните лехи са проверени в нощни размисли, полени са от трудовия пот на сборните отряди, украсени са като със скъпоценни камъни от грижите и любовта на колектива. Височините и низините на речния бряг са дисциплинирани сурово и с мила волност: тук десетина дървени стъпала, там брезови перила, на трето място квадратен килим от цветя или тесни криволичещи пътеки или пък посипана с пясък платформа край брега — доказват още веднъж колко човекът, даже ей такъв босоног човек, е по-умен и стои по-горе от природата. Тоя босоног стопанин, завареник на човечеството, се беше докоснал с ръката на художник и до просторните дворове, оставени му в наследство вместо дълбоките му рани. Колонистите още през есента бяха посадили тук двеста храста рози, а пък колко астри, карамфили, шибои, аленочервено мушкато, сини камбанки и други още неизвестни и безименни цветя имаше тук — колонистите даже никога не бяха ги броили. По краищата на двора имаше цели шосета, съединяващи и разграничаващи площадките на отделните домове. Засети с декоративна трева квадрати и триъгълници осмисляха и подмладяваха свободните междини, градински дивани твърдо зеленееха тук-там.

Хубаво, уютно, красиво и разумно беше станало в колонията и като виждам това, аз се гордея със своя дял в украсяването на земята. Но аз си имам свои естетически капризи: нито цветята, нито пътеките, нито сенчестите кътчета не скриват от мене нито за минута ей тия момчета в сини гащета и бели ризи. Ето, те тичат, разхождат се спокойно между гостите, ето, те шетат около масите, стоят на пост, като задържат стотиците зяпачи, дошли да погледат невижданата сватба — това са те, нашите горкиевци. Те са стройни и спретнати, имат хубави подвижни кръстове, мускулести и здрави тела, незнаещи какво е медицина, и свежи лица с червени устни. Тия лица се правят в колонията — от улицата в колонията идват съвсем не такива лица.

Всеки от тях има свой път и колонията „Максим Горки” има свой път. Усещам в ръцете си многото начала на тия пътища, но как трудно е да се съгледат в близката мъгла на бъдещето техните посоки, продължения, краища. В мъглата се носят и кълбят стихии, още непобедени от човека, още некръстени в план и в математика. И в нашия марш сред тия стихии си има естетика, но естетиката на цветята и парковете вече не ме вълнува.

Не ме вълнува още и затова, че при мене идва Мария Кондратиевна и ме пита:

— Какво сте се разтъжили тъй самотен, татенце?

— Как няма да тъжа, когато всички са ме изоставили, даже и вие?

— На драго сърце ще ви утеша. Аз даже нарочно ви търсих и не исках да разглеждам без вас изложбата на зестрата. Да вървим.

В две класни стаи е събрано цялото стопанство на Олга. В изложбата се тълпят гостите. Сърдити, завистливи жени свиват устни и ме изглеждат със злобно внимание. Те бяха отминали високомерно нашата мома и бяха оженили синовете си за момичетата от чифлиците, а сега се оказва, че най-заможните моми за женене били под носа им. Признавам правото им да се отнасят към мен с негодувание.

Бокова казва:

— Ами какво ще правите, ако започнат да идват при вас цели тълпи сватове?

— Застрахован съм от това — отговарям аз, — нашите девойки са придирчиви.

Изведнъж, смъртно изплашено, дотича едно от децата:

— Идат!

В двора вече свирят призивния сигнал за общ сбор. Пред входа се е обтегнал колонисткия строй, както се полага, със знамето и взвода барабанчици. Иззад мелницата се показва нашият файтон: конете са окичени с червени ленти, на капрата седи Братченко, също украсен с лента. Отдаваме салют на младоженците. Антон опва юздите и Оля радостно се хвърля на шията ми. Тя се вълнува, плаче, смее се и ми казва:

— Гледайте да не ме оставите, че мене вече ми е страшно.

Започваме малък митинг. Мария Кондратиевна неочаквано ме довежда в умиление: от името на народопросветния отдел тя поднася на младоженците подарък една селскостопанска библиотека. Подире й двама колонисти донасят цял куп книги на окичени с цветя носилки.

След митинга ние поставяме младоженците под знамето и с целия строй ги съпровождаме до трапезата. За тях е приготвено почетно място, а зад тях се спира бригадата със знамето. Дежурният колонист грижливо сменя караула. Двадесет колонисти, в белоснежни престилки, започват да поднасят храната. Специалният сборен отряд на Таранец внимателно оглежда джобовете на гостите и безшумно спуща в Коломак няколко бутилки ракия, реквизирани с ловкостта на фокусници и учтивостта на стопани.

Аз седя до младоженците; от другата им страна са Павел Иванович и Евдокия Степановна, Павел Иванович — строг човек с брадичка на Николай Чудотворец, въздиша изтежко: дали му е мъчно, че отделя сина си, или пък просто не му се гледа бутилката пиво, защото Таранец току-що беше отнел от него една бутилка ракия.

Днес колонистите са чудесни. Аз им се любувам:, неуморно. Оживени, добродушни, приветливи и някак си особено иронични. Единадесетият отряд, който седи на другия край на трапезата, беше даже завързал дълги и закачливи разговори с прикомандированите към него петима гости. Аз се безпокоя малко да не би там да се изразяват много откровено.

Приближавам се. Шелапутин, който и досега беше запазил своя дискант, налива пиво на Козир и му казва:

— Пък вас попове са ви венчали и виждате, че е лошо.

— Хайде ние да ви превенчаем — предлага Тоска.

Козир се усмихва:

— Късно е за мене, чеда, да се превенчавам.

Козир се кръсти и изпива пивото. Тоска се смее:

— Сега ще ви заболи коремът...

— Пази боже, от какво?

— Ами защо се прекръстихте?

До тях седи един селянин с разбъркана светло-сламена брада — гост от списъка на Павел Иванович. Той е за пръв път в колонията и всичко го учудва:

— Момчета, ами вярно ли е, че вие сте тука господарите?

— Ами кой друг? — отвръща Шурка.

— А защо ви е на вас стопанство?

Тоска Соловьов се обръща към него с цялото си тяло:

— Нима не знаете защо? Иначе щяхме да бъдем ратаи, а сега не сме.

— А какъв ще бъдеш ти сега например?

— Охо! — казва Тоска, като издига баничката високо зад ухото си. — Аз ще бъда инженер, тъй казва и Антон Семьонович, а Шелапутин ще бъде летец.

Той поглежда насмешливо своя приятел Шелапутин. То е затова, защото неговата линия на летец не е призната още от никого в колонията. Шелапутин енергично дъвче:

— Аха, ще бъда, я.

— Ами, да речем, относно земеделието няма ли желаещи у вас?

— Как да няма? Има. Само, че нашите няма да бъдат такива селяни. — Тоска поглежда бързо събеседника си.

— Я гледай ти! Значи, как да се разбере това: не такива?

— Ами да, не такива. Трактори ще има. Вие виждали ли сте трактор?

— Не, не ми се е случвало.

— А ние сме виждали. Има тук един совхоз, та ние закарахме в него свине. Там има трактор, такъв един, като бръмбар.

Дългата линия на гостите е здраво свързана от нашите отряди. Аз различавам ясно границите на отрядите и виждам центровете им, в които е сега най-шум- но. Най-весело е в девети отряд, защото там е Лапот, около него се кискат и превиват от смях и колонисти, и гости. Днес Лапот се е наговорил със своя приятел Таранец да устроят голяма и сложна дяволия на компанията от мелничното началство, която гостува на масата на девети отряд и която той, съгласно заповедта, трябва да забавлява. Тук са: пълният и мек воденичар, мършавият и остър книговодител и майсторът-валцовчик — скромен човек. Някога Таранец е бил джебчия и за него не е нищо да из мъкне от джоба на воденичаря бутилката ракия и да я замени с друга, напълнена с обикновена вода от Коломак.

На трапезата воденичарят и книговодителят дълго се стесняваха и поглеждаха към сборния отряд на Таранец. Но Лапот им смигна успокоително:

— Вие; сте наши хора, аз ще наредя тая работа.

Той навежда към себе си главата на минаващия край него Таранец и му шепне нещо. Таранец кима с глава.

Лапот съветва поверително:

— Вие си налейте под масата, боядисайте го отгоре с малко пиво и карайте.

След няколко акробатски упражнения под масата до жадните да си сръбнат воденичари стоят чаши, пълни с подозрително бледно пиво, и техните щастливи притежатели нервно си приготвят мезе под внимателните погледи на притихналия девети отряд. Най-сетне всичко е готово и воденичарят хитро намигна на Лапот, като вдига чашата към брадата си. Книговодителят и валцовчикът още се оглеждат предпазливо надясно и наляво, но всичко наоколо е спокойно. Таранец се отегчава до тополата. Очите на Лапот започват да припламват и той ги прикрива с клепките си.

Воденичарят казва тихичко:

— Е, хайде, всичко да е на добре.

Девети отряд, навел глави, наблюдава как тримата гости пресушават чашите. В последните преглъщания вече се забелязва известна неувереност. Воденичарят поставя на масата празната чаша и поглежда предпазливо Лапот, но Лапот дъвче безразлично и мисли за нещо далечно. Книговодителят и валцовчикът се стараят с всички сили да покажат, че нищо особено не се е случило — и даже посягат с вилици към мезето.

Врелият и кипял в тия работи воденичар разглежда под масата бутилката, но някой го хваща нежно за ръката. Той вдига глава: над него е хитрото луничаво лице на Таранец.

— Как не ви е срам! — казва Таранец и даже се зачервява от искреност. — Беше казано, че не бива да се носи ракия, пък уж сте свой човек... и гледай, вече сте сръбнали. Кой друг е с вас?

— Че дявол го знае — се смущава воденичарят, — сръбнали ли сме, или не, не мога да разбера.

— Как тъй не можете да разберете? Я дъхнете! Е... гледай ти, не можел да разбере! Ами, че от вас мирише като от бъчва, и как не ви е срам: да дойдете в колонията с такива работи...

— Какво има? — любопитства отдалеч Калина Иванович.

— Ракия — казва Таранец, като показва бутилката.

Калина Иванович поглежда страшно воденичаря: деветият отряд отдавна вече се намира в припадъчно състояние, вероятно защото Лапот разказва нещо смешно за Галатенко. Момчетата са опрели главите си на масите и не могат да понасят вече нищо смешно.

Тук веселието ще трае до края на обеда, защото Лапот запитва от време на време воденичаря:

— Какво, малко ли беше? Няма ли повече? Жалко! Ама хубава ли беше? Горе-долу? Само дето Фьодор, за съжаление, търси под вола теле. Е, що се заяждаш, Федка — ами, че това са свои хора!

— Не бива — казва сериозно Таранец. — Гледай, те едва се държат на столовете.

Лапот има тепърва голяма програма. Той тепърва ще вдига внимателно воденичаря от масата и ще му шепне на ухото:

— Хайде, ние ще ви изпроводим през градината, че инак много личи...

Осмият отряд на Карабанов е днес в охрана, но самият Карабанов току се появява край масите, на онова място, гдето ярко пламти огънят на философията, възбудена от необикновената сватба. Тук са Ковал, Спиридон, Калина Иванович, Задоров, Вершньов, Волохов и председателят на комуната „Луначарски”, с червеникава козя брадичка, умният Нестеренко.

Комуната отвъд реката не живее добре, не се справя с нивите си, не умее да претегли и разпредели задълженията и правата, не може да излезе на глава с лошите женски характери и не е в състояние да организира търпение в днешния ден и вяра в утрешния. Нестеренко скръбно прави равносметка:

— Трябва да се намерят някакви нови хора... А откъде ще ги намериш?

Калина Иванович горещо отговаря:

— Не е тъй, другарю Нестеренко, не е тъй... Тия нови не са способни нищо да направят както трябва, паразитите. Трябва, наопаки, да се прибавят старци...

На трапезата става по-шумно. Донесоха ябълки и круши от нашите градини и на хоризонта се показаха бъчвичките със сладолед, гордостта на днешното дежурство.

Зад дома се чуха дрезгави звукове на хармоника и пискливо женско пеене — едно от мъченията на сватбения ритуал — развали деня. Половин дузина жени се въртяха и подскачаха пред пияния киселоок хармонист, като се приближаваха постепенно към нас.

— Дошли са за зестрата — каза Таранец.

Една червендалеста костелива жена започна да играе, види се нарочно за мене, с издадени напред лакти, като влачеше несръчно по пясъка големите си обувки.

— Родни татко, скъпи татко, пропий дъщеря си, нагизди дъщеря си...

В ръцете й, неизвестно откъде, се появи бутилка с ракия и ръбеста, кой знае защо кафява, чаша. С пиян размах тя наля чашата, като заливаше земята и роклята си. Таранец се изправи между мене и нея:

— Хайде, стига вече.

Той изтръгна лесно черпнята от ръцете й, но тя беше вече забравила за мене и жадно се спусна към Олга и пиянски радостно занарежда:

— Хубавице наша, Олга Петровна! И косите си си разпуснала. Не бива тъй, не бива. Утре ще ти сложим забрадка, ще ходиш със забрадка.

— Няма да сложа! — неочаквано строго каза Олга.

— Как така? Тъй ли ще ходиш с непокрити коси?

— Да, с непокрити коси.

Жените запискаха нещо и заприказваха, като настъпваха към Олга. Разядосан, Волохов ги разбута и направо попита главната:

— Ами ако не сложи, тогава какво?

— Недейте слага, недейте слага, вие по-добре си знаете, и без това не са венчани!

Приближиха се дипломатите-чичовци и отведоха на разни страни кикотещите се, облени с ракия жени. Ние с Олга излязохме от парка.

— Аз не се боя от тях — каза Олга, — само, че трудно ще бъде.

Край нас колонистите носеха мебели и бохчи с костюми. Днес се дава „Женитба” от Гогол, а преди представлението Журбин ще чете лекция: „Сватбените обичаи у различните народи”.

Още много, много има до края на празника.

11. Лирика

Скоро след сватбата на Олга ни сполетя едно отдавна очаквано нещастие: трябваше да се изпращат рабфаковците. Макар за рабфака да приказвахме още от времето на „нашето беше най-хубаво“ и да се готвехме всекидневно за него, макар за нищо друго да не мечтаехме така страстно, както за собствени наши рабфаковци, но дойде денят на раздялата и всички ни заглозга под лъжичката, очите ни се напълниха със сълзи и ни стана страшно: имаше колония, живееше, работеше, смееше се, а сега ето, че се разотива, и като че ли никой не е очаквал това. И аз се събудих тоя ден с потискащото чувство на загуба и безпокойство.

След закуската всички се преоблякоха в чисти нови костюми, приготвиха в градината празнична трапеза, в моя кабинет знаменната бригада снемаше калъфа от знамето и барабанчиците окачваха барабаните на коремите си. Но и тия признаци на празник не можеха да изгасят пламъчетата на тъга: гълъбовите очи на Лидочка бяха разплакани още от сутринта; момичетата откровено ревяха, легнали на креватите си, и Екатерина Григориевна ги успокояваше безуспешно, защото и сама едва сдържаше вълнението си. Момчетата бяха сериозни и мълчаливи. Лапот изглеждаше бездарно отегчителен човек. Дечурлигата се бяха наредили в непривично строги линии, като врабчета на жица, и сред тях никога не е имало толкова много хремави. Те седят мирно по пейките и оградите, сложили ръце между коленете си, и разглеждат предмети, разположени много по-високо от обикновеното им зрително поле: покривите, върховете на дърветата, небето.

Споделям тяхното детско недоумение, разбирам тяхната тъга — тъгата на хора, които докрай уважават справедливостта. Аз съм съгласен с Тоска Соловьов: откъде накъде утре Матвей Белухин не ще бъде в колонията? Нима не може да се устрои животът по-раз- умно, та Матвей да не заминава за никъде, да се избегне голямата, непоправима, несправедлива скръб на Тоска? А нима Матвей има само един задушевен приятел, Тоска, и нима заминава само Матвей? Заминават Бурун, Карабанов, Задоров, Крайник, Вершньов, Голос, Настя Ночевная и всеки от тях си има по дузина задушевни приятели, а Матвей, Семьон и Бурун са истински хора, на които е така сладко да подражаваш и без които животът трябва да се почва отначало.

Но не само тия чувства измъчваха колонията. И за мене, и за всеки колонист беше ясно, че колонията е сложена на ешафод и над нея е надвесена тежка брадва, за да й се отреже главата.

Самите рабфаковци имаха такъв вид, сякаш някой се готвеше да ги принесе в жертва на „многото богове на необходимостта и съдбата”. Карабанов не се отделяше от мене, усмихваше се и казваше:

— Животът е тъй направен, че целият е някак си изпълнен с неудобства. Да постъпиш в рабфак — ами, че това е щастие, това е, може да се каже, също като да ти се е присънила жар-птица, дявол да го вземе. А в действителност може да не е тъй. Даже възможно е нашето щастие да се свършва днес ей тук, защото ми е жал за колонията, тъй ми е жал, че... ако никой не би видял, бих вдигнал глава и бих завил, ой, завил бих като вълк... Чак тогава може би ще ми олекне... Няма правда на тоя свят.

От единия ъгъл «а кабинета ни гледа със зли очи Вершньов:

— Правдата е една: хората.

— Каза го! — засмя се Карабанов. — А ти какво? Да не си търсил вече правда и у котките?

— Н-н-е, не е там работата... А в това, че хората трябва да бъдат добри, иначе п-по д-дяволите всякаква правда. Ако, разбираш ли, си негодник, и при социализма ще пречиш. Едва днес разбрах това.

Погледнах внимателно Николай:

— Защо днес?

— Днес хората се виждат к-к-като в огледало. Досега все улисани в работа и всеки ден е такъв... работен, и тъй нататък. А днес н-някак си се вижда. Право е писал Горки, аз по-рано не го разбирах, т. е. разбирах го, но не му придавах особено значение: човек. Това не ти е всеки негодник. И правилно: има хора, а има и човеци.

С такива думи рабфаковците прикриваха пресните рани, като заминаваха от колонията. Те обаче страдаха по-малко от нас, защото пред тях стоеше лъчезарният рабфак, а пред нас не изпъкваше нищо лъчезарно.

В навечерието възпитателите се бяха събрали пред входа на моята квартира, седяха, стояха, мислеха и свенливо се притискаха един в друг. Колонията спеше. Беше тихо, топло, звездно. Светът ни се,струваше като сироп със страшно сложен състав: вкусно, увлекателно, а от какво е направен — не можеш разбра; какви мръсотии са разтворени е него — неизвестно. В такива минути философските бръмбари връхлитат човека и ти се иска по-скоро да разбереш непонятните неща и проблеми, а пък ако утре си заминават „завинаги” ваши приятели, които вие с известен труд сте извлекли от социалното небитие, в такъв случай човек също гледа тихото небе и мълчи, и понякога за миг му се струва, че недалечните тополи, върбите, липите му подсказват шепнешком правилните решения на задачата.

Тъй и ние е безсилна група, всеки поотделно и всички дружно, мълчахме и мислехме, слушахме шепота на дърветата и гледахме очите на звездите. Тъй се държат диваците след ,някой несполучлив лов.

Аз мислех заедно с всички. В тази нощ, нощта на моя пръв истински випуск, през главата ми минаха много и най-различни глупости. Аз не ги казах никому тогава; на колегите ми даже им се струваше, че само те са унили, а аз стоя на предишното си място като дъб, несъкрушим и пълен със сила; те вероятно дори се срамуваха да проявяват слабост в мое присъствие.

Аз си мислех за това, че животът ми е страшно тежък и несправедлив, че съм употребил най-добрия къс от живота си само за да дам възможност на половин дузина „правонарушители” да постъпят в рабфак, че в рабфака и в големия град го ще бъдат подложени на нови влияния, за които аз не ще мога да бдя, и че всичко това ще свърши кой знае как. Може би моят труд и моята жертва ще се окажат просто никому непотребен концентрат от безплодно изразходвана енергия.

Мислех и за друго: защо е тая несправедливост? Ами, че аз съм извършил добро дело, което е хиляди пъти по-трудно и по-достойно, отколкото да изпееш романс на някоя клубна вечеринка, или дори по-трудно, отколкото да изиграеш роля в някоя хубава пиеса, па даже и в Московския художествен театър... Защо там стотици хора ръкопляскат на артистите, защо артистите ще се приберат в къщи да спят, почувствували хорското внимание и благодарност, а защо аз седя и тъгувам всред тъмната нощ в затънтената нейде колония, защо не ми ръкопляскат поне гончаровските жители? Нещо по-лошо: аз току се връщам с тревога към мисълта, че за даване „зестра” на рабфаковците съм изхарчил хиляда рубли, а подобни разходи не са предвидени никъде в бюджета, че когато се обърнах със запитване към финансовия инспектор, той ме погледна сухо и осъдително каза:

— Ако обичате, можете да ги похарчите, но имайте предвид, че сигурно ще се удържат от заплатата ви.

Аз се усмихнах, като си спомних тоя разговор. В мозъка ми изведнъж почна да работи цяло учреждение: в.един кабинет някой разпалено съчиняваше убийствена филипика против инспектора; в съседната стая друг някой нехайно и високо казваше: „Плюя на това”, а до тях услужлива мозъчна сбирщина, наведена над масите, пресмяташе в-продължение на колко месеца ще трябва да изплащам хилядата рубли, с които съм начетен. Това учреждение работеше добросъвестно, въпреки това, че в моя мозък работеха и други учреждения. В съседното здание имаше тържествено заседание: на сцената седяха нашите възпитатели и рабфаковци, стогласен оркестър гърмеше „Интернационала”; учен педагог държеше реч.

Аз можех пак да се усмихна: какво свястно можеше да каже ученият педагог? Нима той е виждал Карабанов с нагана в ръка като бандит по пътищата или Бурун — по перваза на чуждите прозорци, касоразбивача Бурун, чиито приятели по прескачане на прозорци са били разстреляни? Не, той не ги е виждал.

— За какво постоянно мислите? — ме пита Екатерина Григориевна — Мислите и се усмихвате.

— У мене става тържествено заседание — казвам аз.

— Вижда се. Но все пак кажете ни как ще караме сега без ядка?

— Аха, ето още един отдел от бъдещата педагогическа наука, отдел за ядката.

— Какъв отдел?

— Говоря за ядката. Щом има колектив, ще има и ядка.

— Зависи каква ядка.

— Такава, каквато ни е нужна; трябва да имаме по-високо мнение за нашия колектив, Екатерина Григориевна. Ние тук се безпокоим за ядката, а колективът вече е излъчил ядка, която вие даже не сте забелязали. Добрата ядка се размножава чрез деление, запишете си това в бележника за бъдещата наука по възпитанието.

— Добре, ще го запиша — съгласява се отстъпчиво Екатерина Григориевна.

На другия ден възпитателският колектив беше неизразителен и тържествуваше строго официално. Не исках да усилвам настроенията и играех като на сцена, играех ролята на радостен човек, който празнува осъществяването на най-добрите си желания.

По пладне обядвахме на парадната трапеза и неочаквано много се смяхме. Лапот показваше нагледно какво ще излезе от нашите рабфаковци след седем-осем години. Той изобразяваше как инженер Задоров умира от туберкулоза, а при леглото му лекарите Бурун и Вершньов си делят получения хонорар; идва музикантът Крайник и иска да му се плати незабавно за погребалния марш, инак няма да свири. Но и в нашия смях, и в шегите на Лапот на пръв план изпъкваше не жива радост, а добре обуздана воля.

В три часа се строихме и изнесохме знамето. Рабфаковците се наредиха на десния фланг. От конюшнята пристигна Антон с Юначагата и дечурлигата натовариха в каруцата кошниците на заминаващите. Раздаде се командата, забиха барабаните и колоната тръгна към гарата. След половин час се измъкнахме из подвижните пясъци на Коломак и с облекчение стъпихме върху дребната ярка трева на широкото шосе, по което някога са вървели татари и запорожци. Барабанчиците изправиха плещи и палките а ръцете им станаха по весели и по-грациозни.

— Стъпвай бодро, горе главата! — изкомандвах аз и строго.

Без да спира и без да обърква крак, Карабанов се обърна и показа рядък талант: в една проста усмивка той ми показа и своята гордост, и своята радост, и любов, и увереност в себе си, в своя прекрасен бъдещ живот. Вървящият до него Задоров тутакси разбра движението му и както винаги, побърза да скрие вълнението си, само стрелна живо с очи хоризонта и вдигна глава към върха на знамето. Изведнъж Карабанов запя високо и весело:

Разстилай се ти, зеленика, по-нисичко,

примъквай се, казаче ти, по-близичко.

Зарадваните редици подхванаха песента. В душата ми -стана като на Първи май на площада. Аз ясно чувствах, че и у мене, и у всички колонисти има едно и също настроение: някак си изведнъж стана важно подчертано главното — колонията „Максим Горки” изпраща своите първенци. В тяхна чест се люлее коприненото знаме и гърмят барабаните, и стройно се люлее походната колона, и порозовялото от радост слънце ни прави път, като слиза на запад, сякаш пее заедно с нас хубавата хитра песен, в която външно става дума уж за някакъв влюбен казак, а всъщност се касае за отряда рабфаковци, заминаващ за Харков, за „седми сборен отряд под командата на Александър Задоров”, както гласи вчерашната заповед на командирския съвет. Момчетата пееха с наслада и ме поглеждаха под око. Те бяха доволни, че и на мене ми е весело заедно с тях.

Зад нас отдавна се вдигаше прах и ние скоро познахме в конника Оля Воронова.

Тя скочи от коня и ми предложи:

— Качете се вие. Седлото е хубаво — казашко. Пък аз насмалко щях да закъснея.

— Какъв пълководец съм аз? Нека яхне коня Лапот, той е сега секретар на командирския съвет.

— Правилно — каза Лапот и като се покатери на коня, тръгна пред колоната, сложил едната си ръка на кръста, а с другата почна да суче несъществуващия мустак.

Трябваше да се даде команда „свободно”, защото и Олга искаше да се изкаже, пък и Лапот много разсмиваше колонистите.

На гарата беше тържествено-тъжно и безсмислено- радостно. Студентите се качиха във вагоните и гордо гледаха нашия строй и развълнуваната от идването ни публика.

След втория звънец Лапот произнесе къса реч:

— Гледайте, чада, да не ни засрамите. Шурка, ти ги дръж по-строго, пък не забравяйте да предадете тоя вагон в музея. И надпис напишете: в тоя вагон е пътувал за рабфака Семьон Карабанов.

Върнахме се обратно през ливадите, по тесни пътечки, през зидове, поточета и изкопи, през които трябваше да се прескача. Поради това ние се разделихме на приятелски групи и в настаналия здрач тихичко си разкривахме душите и без всякакво пъчене ги показвахме един на друг. Гуд каза:

— Аз пък няма да отида в никакъв рабфак. Аз ще бъда обущар и ще шия хубави ботуши. Нима това е по-лошо? Не, не е по-лошо. А все пак жално е, че момчетата заминаха, нали е жално?

Грапавият, кривоног, солиден Кудлатий погледна строго към Гуд:

— Ти и като обущар ще бъдеш калпав. Миналата неделя ми заши една кръпка и тя още до вечерта се откърти. Такъв обущар, собствено казано, е по-лош от лекар. А един добър обущар може да бъде и по-добър от лекар.

Вечерта в колонията царуваше уморена тишина. Малко преди самия сигнал за спане дойде дежурният командир, Осадчи, и доведе пияния Гуд. Впрочем, той беше не толкова пиян, колкото нежен и лиричен. Без да обръща внимание на общото негодуваме, Гуд стоеше пред мене и тихо говореше, като гледаше мастилницата:

— Сръбнах, защото тъй трябва. Аз съм обущар, но душа имам ли? Имам. Щом като толкова момчета заминаха нейде по дяволите, и Задоров също, мога ли аз да понеса това току-тъй? Не мога да го понеса. Отидох и сръбнах със спечелените пари. Сложих ли подметки на воденичаря? Сложих. Със спечелените пари именно сръбнах. Заклал ли съм някого? Оскърбил ли съм? Или може би съм посегнал на някое момиче? Не съм посягал. А той крещи: да вървим при Антон! Е, да вървим. Ами кой е тоя Антон... това значи сте вие, Антон Семьонович... кой е той? Звяр ли? Не, не е звяр. Или е човек, може би побойник? Не, не е побойник. Тогава какво? И дойдох. Моля, ето пред вас стои лошият обущар Гуд.

— Можеш ли да изслушаш какво ще кажа?

— Мога. Аз мога да слушам каквото кажете.

— Тогава слушай. Да се шият ботуши е потребна работа, хубава работа. Ти ще бъдеш добър обущар и ще бъдеш директор на обущарска фабрика само в случай, че не пиеш.

— Да, но ако ето на заминат толкова хора?

— Все едно.

— Тогава, според вас, аз неправилно съм сръбнал?

— Неправилно.

— Това вече не може да се поправи, нали? — Гуд наведе ниско глава. — Значи ще ме накажете?

— Върви да спиш, тоя път няма да те наказвам.

— Казвах ли ви аз! — каза Гуд на околните, като изгледа всички презрително и поздрави по колонистки: — Разбрано, да вървя да спя.

Лапот го хвана под ръка и внимателно го поведе към спалнята, като някаква концентрирана колонистка скръб.

След половин час в моя кабинет Кудлатий започна да раздава обувки за през есента. Той любовно изваждаше от кутиите новите обувки, като изреждаше колонистите по отряди според списъка си. При вратата често викаха:

— Ами кога ще сменяш? Тия ми са тесни.

Кудлатий отговаряше, отговаряше, па се разсърди:

— Двадесет пъти ви казах, днес няма да сменям, ще сменявам утре. Ама, че неразбрани!

Зад моята маса умореният Лапот присвива очи и казва на Кудлатий:

— Другари, бъдете взаимно учтиви с купувачите.

12. Есен

Отново настъпваше зима. През октомври заровиха безкрайните ровове с цвекло и Лапот предложи в командирския съвет:

— Решаваме: да въздъхнем с облекчение.

Рововете са дълбоки ями, дълги по двадесет метра всяка. Тая зима Шере приготви повече от десетина такива ями, па и отгоре на това твърдеше, че било малко и, че цвеклото трябвало да се разходва много внимателно.

Цвеклото трябваше да се слага в ямите с такава предпазливост, сякаш това бяха оптически прибори. Шере умееше да стои от сутрин до вечер над главите на сборния отряд и да мърмори:

— Моля ви се, другари, недейте хвърля тъй, много ви се моля. Имайте предвид, че ако ударите силно някоя глава цвекло, на това място ще почне умъртвяване, а след това цвеклото ще загние и гниенето ще обхване целия ров. Моля ви се, другари, по-внимателно.

Уморени от еднообразната работа с цвеклото, колонистите не пропускаха случай да се възползват от набелязаната от Шере тема, за да се позабавляват и да си починат. Те избират от купа най симпатичния кръгъл и розов корен, всички го обкръжават и командирът на сборния, някой Митка или Витка, вдига ръце с разперени пръсти и шепне високо:

— Стой по-далече, не дишай! Чии ръце са чисти?

Появява се носилка. Нежните пръсти на командира на сборния отряд вземат главата цвекло от купчината, но вече се чува тревожен възглас:

— Какво правиш ти? Какво правиш?

Всички се спират плахо и след това кимат глави, докато същият глас казва:

— Ами, че нали трябва внимателно!

Първата попаднала под ръка работна дреха се сгъва в удобно-мека възглавница, възглавницата се слага на носилката, а върху нея лежи и действително започва да предизвиква умиление розовото, кръгло, охранено цвекло. За да не издаде усмивката си, Шере гризе стеблото на някаква трева. Носилката се вдига от земята и Митка шепне:

— По-полека, по-полека, другари! Имайте предвид, ще започне умъртвяване, много ви моля...

Митковият глас напомня отдалеч гласа на Шере и затова Едуард Николаевич не хвърля стръка.

Завършихме есенната оран. Тогава ние още само мечтаехме за трактор, а с един плуг и с един чифт коне не успявахме по никакъв начин да изорем повече от пет декара в ден. Поради това Шере силно се вълнуваше, като наблюдаваше работата на първия и втория сборен отряд. В тия сборни отряди работеха хора от по-стара формация и техни командири ставаха такива масивни колонисти като Федоренко, Корито, Чобот. Притежаващи сила, малко отстъпваща на силата на чифт впрегнати коне, и познаващи изтънко работата на оранта, тия другари, за съжаление, погрешно пренасяха методите на оранта и във всички други области на живота. И в колективната, и в приятелската, и в личната област те обичаха правите, дълбоки бразди и мощните блестящи буци обърната пръст. И работата на мисълта у тях се извършваше не в черепните кухини, а в някакви други места: в мускулите на железните ръце, в бронирания гръден кош, в монументално устойчивите бедра. В колонията те твърдо устояваха на рабфаковските съблазни и с мълчаливо презрение избягваха всякакви разговори на учени теми. Те бяха докрай уверени в нещо и никой от колонистите не се отличаваше с такива добродушно-горди обръщания на главата и с такава уверено-пестелива реч.

Като активни дейци на първите и вторите сборни отряди тия колонисти се ползваха с голямо уважение от всички, но нашите шегаджии не винаги бяха в състояние да се въздържат от закачки по техен адрес.

Тая есен първият и вторият сборен отряд се увлякоха в съревнование. По онова време съревнованието още не беше общ признак на съветската работа и аз трябваше дори да понасям неприятности от страна на народопросветните следователи заради съревнованието. За свое оправдание мога само да кажа, че надпреварването почна у нас неочаквано и не по моя воля.

Първият сборен работеше от шест часа сутринта до дванадесет часа на обяд, а вторият — от дванадесет до шест часа вечерта. Сборните отряди се съставяха за една седмица. През последната седмица комбинацията на колонистките сили по сборните отряди винаги се малко поизменяше, макар и да съществуваше известна специализация.

Всеки ден, преди сборният отряд да свърши работата си, на полето излизаше нашият помощник-агроном Альошка Волков с един двуметров прът и премерваше колко квадратни метра са изорани от сборния отряд.

Сборните отряди по оранта работеха добре, но имаше колебания, зависещи от почвата, конете, наклона на местността, времето и други, действително обективни причини. На черната дъска, окачена за всякакви обявления, Альошка Волков записваше с тебешир:

19 октомври — 1-ви сборен на Корито — 2850 кв. м.

19 „— 1-ви „ Ветковски — 2300 кв. м.

19 „— 2-ри „ Федоренко — 2410 кв. м.

19 „— 2-ри „ Нечитайло — 2270 кв. м.

От само себе си се случи тъй, че момчетата се увлякоха да сравняват резултатите от работата си и всеки сборен отряд се стараеше да надмине своите предшественици. Пролича, че най-добрите командири, които имаха най-много възможности да останат победители, са Федоренко и Корито. Те бяха отдавна големи приятели, но това не им пречеше да следят ревниво взаимните си успехи и да си намират разни грешки в приятелската работа. В тая област с Федоренко се случи една драма, която доказа на всички, че и той има нерви. Известно време Федоренко изпреварваше другите сборни отряди, като ден след ден повтаряше върху дъската на Альошка Волков цифри между 2500—2600. Сборните отряди на Корито се стремяха да надминат тия цифри, но винаги оставаха с четиридесет-петдесет квадратни метра по-назад и Федоренко се шегуваше с приятеля си:

— Зарежи, куме, вече се вижда, че ти си още млад орач...

В края на октомври се разболя Зорка и Шере пусна на къра само един впряг, а за усилване на резултата помоли командирския съвет да назначи Федоренко в сборния отряд на Корито.

Федоренко отначало не забеляза цялата драматичност на положението, защото и болестта на Зорка, и необходимостта да се бърза с есенната оран при наличността само на един впряг го силно безпокояха. Той се залови горещо за работа и се опомни едва когато Альошка Волков написа на дъската си:

24 октомври, 2-ри сборен на Корито... 2730 кв. м. Гордият Корито празнуваше победата, а Лапот ходеше из колонията и ядовито говореше:

— Къде може Федоренко да излезе на глава с Корито. Корито е същински агроном, може ли Федоренко да се мери с него!

Момчетата вдигаха Корито на ръце и викаха „ура”, а Федоренко, пъхнал ръце в джобовете си, бледнееше от завист и ръмжеше:

— Корито бил агроном? Не съм виждал такъв агроном!

Федоренко бе постоянно обезпокояван от разни невинни въпроси:

— Признаваш ли, че Корито победи?

Най-сетне Федоренко се досети. В командирския съвет той каза:

— Какво ми се надува Корито? Идващата седмица пак ще има само един чифт коне. Дайте ми в първи сборен Корито и аз ще ви покажа три хиляди метра.

Командирският съвет изпадна във възторг от остроумието на Федоренко и изпълни молбата му. Корито поклати глава и каза:

— Ех, че е хитър тоя дявол Федоренко!

— Отваряй си очите! — му каза Федоренко. — Аз ти работих добросъвестно, сега само се опитай да симулираш...

Още преди почването на работата Корито призна тежкото си положение:

— Е, какво да го правиш? Федоренко си е Федоренко, а нивите — ниви. А пък ако момчетата кажат, че съм подвел Федоренко, като съм работил лошо, пак няма да бъде хубаво.

И Федоренко, и Корито се смееха, като тръгваха за полето сутринта. Федоренко сложи на плуга един огромен остен и обърна вниманието на приятеля си върху него:

— Ти видя ли оня остен? Там, на нивата, хич няма да нежнича с тебе.

Корито се изчерви — отначало поради сериозността на положението, а след това — от смях.

Когато Альошка се връщаше от нивята със своя прът и вече бъркаше в джобовете си, за да извади парчето тебешир, цялата колония го посрещна и момчетата нетърпеливо питаха:

— Е, как е?

Альошка бавно, мълчаливо пишеше на дъската:

26 октомври, 1-ви сборен на Федоренко — 3010 кв. м.

— Я гледай, Федоренко — три хиляди.

И Федоренко с Корито се прибраха от полето. Момчетата поздравяваха Федоренко като победител, а Лапот думаше:

— Ами, че аз винаги съм казвал: къде може Корито да се мери с Федоренко! Федоренко е същински агроном!

Федоренко поглеждаше недоверчиво Лапот, но се страхуваше да каже нещо по повод коварната му политика, защото това ставаше не на полето, а на двора, и в ръцете на Федоренко нямаше ръчките на потрепващия напрегнат плуг.

— Че как тъй остана назад, Корито? — попита Лапот.

— То е, защото се постъпи не според правилата, другари колонисти. Ще ви кажа: Федоренко излезе на полето с остен, ето къде е работата.

— Да, с остен — потвърди Федоренко, нали трябва да се чисти плугът...

— И казваше ли: няма да нежнича?

— Че защо ще седна да нежнича с тебе? Аз и сега ще кажа: откъде накъде ще нежнича с тебе, да не си момиче?

— Ами колко пъти те шибна с остена? — любопитстваха момчетата.

— Че аз, като се стреснах от тоя остен, работих добре и ни веднъж не ме е шибнал. Но ти и плуга не чисти с тоя остен, Федоренко.

— Това ми беше запасен остен. А там намерих такава една удобна... пръчица.

— Щом ни веднъж не те е шибнал, тогава нищо не може да се направи — разясни Лапот. Ти, Корито, си постъпил неправилно. Ти трябваше тъй, знаеш ли, да не бързаш, па и да се заядеш с командира. И той щеше да те шибне с остена. Тогава работата щеше да бъде друга: командирски съвет, бюро, общо събрание, ой-ой-ой!

— Не се сетих — каза Корито.

Тъй Федоренко остана победител благодарение на своята настойчивост и остроумие.

Есента беше вече към края си, изобилна, добре използвана, надеждна. Ние тъгувахме до известна степен по заминалите за Харков колонисти, но работните дни и живите хора донасяха вечер, както по-рано, добри порции смях и бодрост и даже Екатерина Григориевна признаваше:

— Та вие знаете ли, че нашият колектив е юнак? Сякаш нищо не се е случило.

Сега още по-добре разбрах, че, собствено казано, нищо и не трябваше да се случи. Успехът на нашите рабфаковци на изпитите в Харков и постоянното усещане, че те живеят в друг град и се учат, като си остават колонисти от седми сборен отряд, създадоха в колонията някаква добра надежда. Командирът на седми сборен Задоров изпращаше редовно всяка седмица доклади и ние ги четяхме на събранията под одобрителния, приятен шум на колонистите. Задоров съставяше подробни доклади, като посочваше кой по какъв предмет вижда трудности, и между другото прибавяше неофициални бележки:

„Семьон се кани да се влюби в една черниговка. Пишете му да не си въобразява. Вершньов само писка: казва, че в рабфака не учели никаква медицина, а граматиката му омръзнала. Пишете му да не фантазира.”

В друго писмо Задоров пишеше:

„При нас често идват Оксана и Рахил. Ние им даваме сланина, а те ни помагат в някои и други работи, че на Колка не му върви в граматиката, а на Голос — в аритметиката. Тъй, че ние молим командирския съвет да зачисли и тях в седми сборен отряд. Те се подчиняват на дисциплината.”

И още нещо пишеше Шурка:

„Оксана и Рахил нямат обувки, а и няма с какво да си купят. Ние поправихме обувките си, трябва да се ходи много и все по камък. Парите, които изпрати Антон Семьонович, вече ги няма, защото купихме книги и кутия с пергели за моите чертежи. На Оксана и Рахил трябва да се купят обувки, струват по седем рубли в магазина. Храната я бива, лошото е само, че дават само веднъж на ден, а вече изядохме сланината. Семьон яде много сланина. Пишете му да яде по-малко сланина, ако изпратите още.”

Момчетата решиха на общо събрание с гореща радост: да се изпратят пари, да се изпрати повече сланина, да се приемат Оксана и Рахил в седми сборен отряд, да им се изпратят значки на колонисти, а на Семьон няма нужда да се пише за сланината, те си имат там командир. Нека командирът сам раздава сланината, как- то се полага на командир. На Вершньов да се пише да си събира ума, а на Семьон относно черниговката — да бъде по-внимателен и да не си пълни главата с разни черниговки. А пък ако трябва, нека черниговката пише до командирския съвет.

Лапот умееше да прави общите събрания делови, бързи и весели, па умееше и да предлага чудесни формули за кореспонденцията с рабфаковците. Мисълта, че черниговката трябва да се обърне до командирския съвет, се хареса много на всички и по-нататък получи даже известно развитие.

Животът на седми сборен отряд в Харков измени коренно духа в нашето училище. Сега всички се убедиха, че рабфакът е нещо реално, че при желание всеки може да стигне до рабфак. При това ние забелязахме от тая есен видимо усилване на енергията в учебните занятия. Братченко, Георгиевски, Осадчи, Шнайдер, Глейзер, Мария Левченко открито се стремяха към рабфака.

Маруся заряза окончателно своите истерии и бе успяла да се влюби в Екатерина Григориевна, като я съпровождаше навсякъде, помагаше й в дежурството, винаги я изпращаше с горещ поглед. Харесваше ми, че Маруся е станала много спретната в облеклото и се е научила да носи строги високи яки и с голям вкус преправени блузки. Маруся растеше пред очите ни като хубавица.

И в момчешките групи почна да се разпространява мирисът на далечния още рабфак и нетърпеливите дечурлига почнаха често да разпитват към какъв рабфак е най-добре да насочат своите стъпки.

С особена жадност се нахвърли на учението Наташа Петренко. Тя беше на около шестнадесет години, но бе неграмотна. Още от първите дни на занятията проличаха чудесните й способности, и аз поставих пред нея задачата да мине през зимата първа и втора група. Наташа ми благодари само с клепките си и каза късо:

— Че какво пък?

Тя вече бе престанала да ме нарича чичко и явно свикна с колектива. Всички я бяха обикнали заради непредаваемата прелест на нейния нрав, заради постоянната доверчиво-светла усмивка, заради кривото зъбче и грациозната мимика. Както по-рано тя дружеше с Чобот и както по-рано Чобот мълчаливо-мрачно пазеше това скъпоценно същество от врагове. Но положението на Чобот ставаше всеки ден все по-затруднително, защото около Наташа нямаше никакви врагове, а вместо това постепенно тя завързваше приятелства и всред момичетата, и всред момчетата. Даже Лапот се отнасяше към Наташа по съвсем нов начин. Без присмех и без закачки, внимателно, мило и грижливо. Поради това Чобот трябваше дълго да чака, докато Наташа остане сама, за да поприказва или по-право да помълчи с нея по някакви строго конспиративни работи.

Аз почнах да забелязвам в поведението на Чобот начало на тревога и не бях учуден, когато той дойде една вечер при мене и каза:

— Пуснете ме, Антон Семьонович, да навестя брат си.

— Нима имаш брат?

— Как не, имам. Той има стопанство близо до Богодухов. Получих писмо от него.

Чобот ми подаде писмото. В него бе написано:

„А дето пишеш относно положението си, то ела, драги братко, Микола Фьодорович, и просто остани тук, защото и къщата ми е голяма, и стопанството не е като някои други, и на сърцето ми ще бъде хубаво, че се е намерил брат ми, пък ако си обикнал някое момиче, смело го доведи.”

— Тъй, че аз искам да ида да видя.

— Приказва ли с Наташа?

— Приказвах.

— Е?

— Наташа не разбира много. А трябва да ида да видя, защото откакто съм излязъл от къщи, не съм виждал брат си.

— Е какво, върви при брат си, виж. Твоят брат е навярно кулак, а?

— Не, не е кулак, защото имаше само едно конче, а сега не зная как ще да е.

Чобот замина в началото на декември и дълго не се връщаше.

Наташа сякаш не забеляза заминаването му, оставаше все така радостно-сдържана и все така настойчиво продължаваше училищната си работа. Видях, че това момиче би могло да мине през зимата и три групи.

Новата политика на колонистите в училището измени лицето на колонията. Колонията стана по-културна и по-близка до нормално училищно общество. Вече у никого от колонистите не можеше да има съмнение във важността и необходимостта на учението. И това ново настроение се увеличаваше от нашата обща мисъл за Максим Горки. В едно от своите писма до колонистите Алексей Максимович пишеше:

„Бих искал някоя есенна вечер колонистите да прочетат моето „Детство”. От него те ще видят, че аз съм човек напълно като тях, само, че още от детски години умеех да бъда настойчив в желанието си да се уча и не се страхувах от никакъв труд. Вярвах, че действително с учение и с труд всичко може да се постигне.”

Колонистите отдавна вече си пишеха с Горки. Нашето, първо писмо, изпратено с късия адрес — „Соренто, до Максим Горки”, за наше учудване беше получено, от него и Алексей Максимович незабавно му отговори с приветливо, внимателно писмо, което ние цяла седмица четохме и препрочитахме до скъсване. Оттогава преписката между нас стана редовна. Колонистите пишеха на Горки по отряди, донасяха ми писмата за редактиране, но аз смятах, че никаква редакция не е нужна, че колкото те бъдат по-естествени, толкова по-приятно ще бъде на Горки да ги чете. Поради това моята редакторска работа се ограничаваше с такива бележки:

— Избрали сте не твърде подходяща хартия.

— Ами защо е без подписи?

Когато идваше писмо от Италия, преди да попадне то в моите ръце, трябваше всеки колонист да го подържи в ръцете си, да се почуди, че Горки сам пише адреса на плика, и да разгледа с укор в очите портрета на краля върху марката:

— Как могат тия италианци да търпят тъй дълго крал... защо им е пък това?

Писмото можех да отварям само аз и аз го прочитах на глас първия и втория път, а след това то се предаваше на секретаря на командирския съвет и се четеше до насита от любителите, от които Лапот изискваше спазването само на едно условие:

— Като четете, не влачете пръст по писмото. Имате очи, четете с очите — защо ви са тук пръстите?

Във всеки ред на Горки децата умееха да намират цяла философия, толкова по-важна, че това бяха редове, в които не можеше да има никакво съмнение. Друго нещо е книгата. С книгата още може да се спори, книгата може да се отрече, ако тя каже нещо неправилно. Но това не е книга, а живо писмо от самия Максим Горки.

Наистина, на първо време децата се отнасяха към Горки с известно почти религиозно благоговение, смятаха го за същество, стоящо по-горе от всички хора, и им се струваше почти кощунство да му подражават. -Те не вярваха, че в „Детство” са описани събития от неговия живот:

— Ама какъв писател е той! На малко ли всевъзможни хора е видял живота? Видял е и го е описал, самият той навярно и като дете е бил не като всички.

Трябваше да положа голям труд, за да.убедя колонистите, че Горки казва истината, като пише в писмото си, че и талантливият човек трябва много да работи и да се учи. Живите черти на живия човек, на самия тоя Альоша, чийто живот така прилича на живота на мнозина колонисти, ни ставаха постепенно близки и понятни без всякакво напрежение. И тогава особено се появи у децата голямо желание да видят Алексей Максимович, тогава почнаха да мечтаят за идването му в колонията, без да повярват никога напълно, че това изобщо е възможно.

— Ще ти идва в колонията, как не! Ти мислиш, че си много добър, по-добър от всички, а? Горки си има хиляди такива като тебе — не, десетки хиляди...

— Че какво от това? Нима на всички пише писма?

— А ти мислиш, че не пише ли? Той ще ти напише двадесет писма на ден — смятай колко прави в месец? Шестстотин писма. Виждаш ли?

По тоя въпрос децата предприеха същинско изследване и нарочно идваха да ме питат колко писма пише Горки на ден.

Аз им отговарях:

— Мисля, че едно-две писма, и то не всеки ден.

— Не може да бъде! Повече! Къде ти!

— Съвсем не повече. Нали пише книги, за това е нужно време. Пък и колко хора отиват при него? Ами не трябва ли да си почине?

— Значи според вас излиза, че щом той е писал на нас, значи какво? Значи ние сме познати с Горки?

— Не познати — казвам, — а горкиевци. Той е наш шеф. Пък като пишем по-често и се видим с него, ще станем приятели. Такива като вас Горки няма мнозина.

Оживяването образа на Горки в колонисткия колектив най-сетне стигна до нормата и едва тогава аз почнах да забелязвам не благоговение пред големия човек, не почит към великия писател, а истинска жива любов към Алексей Максимович и истинска благодарност на горкиевците към тоя далечен, малко непонятен, необикновен, но все пак истински жив човек.

На колонистите не беше лесно да проявят тая любов. Те не умееха да пишат писмата си тъй, че да изразят своята любов, даже се стесняваха да я изразяват, защото бяха сурово свикнали да не издават никакви чувства. Само Гуд с отряда си намери изход. В писмото си те помолиха Алексей Максимович да изпрати мярка от крака си, за да му ушият ботуши. Първият отряд беше уверен, че Горки непременно ще изпълни молбата им, защото ботушите са несъмнена ценност; малцина си поръчваха ботуши в нашата обущарска работилница и това беше доста главоболна работа: трябваше дълго да се ходи из вехтошарския пазар, за да се намери подходящ комплект калъпи и материали. Нужен беше добър обущар, за да не стискат ботушите, за да бъдат те красиви. За Горки ботушите ще бъдат винаги от полза, пък освен това ще му бъде приятно, че ботушите са ушити от колонистите, а не от някакъв италиански обущар.

Един познат обущар от града, който се смяташе за голям специалист в своята област, като дойде в колонията да си смели чувал брашно, потвърди съмненията на децата:

— Италианците и французите не носят такива ботуши — каза той — и не умеят да ги шият. Само, че какви ботуши ще ушиете вие на Горки? Трябва да се знае какви обича той: опънати или свободни, с какъв ток и какви кончови... Ако са меки, е едно, а случва се, че някои обичат твърди кончови, пък и материалът: трябва да се ушият непременно ботуши от шевро, а кончови — от хром. И каква да бъде височината, също е въпрос.

Гуд беше слисан от сложността на въпроса и идваше при мене да се съветва:

— Добре ли ще бъде, ако излязат лоши ботуши? Няма да бъде добре. Ами какви ботуши: шевро или може би лачени? А кой ще намери лачена кожа? Нима аз мога да намеря? Може би Калина Иванович ще намери? А той казва: къде можете вие, паразити, да ушиете ботуши на Горки! Той, казва, си шие ботуши у кралския обущар в Италия.

Калина Иванович потвърждаваше:

— Нима нещо неправилно ти казах? Не съществува още такава фирма: Гуд и сие, вие не можете да ушиете фирмени ботуши. Ботушът трябва да бъде такъв, че да го обуеш на чорап и да не ти направи мазоли. А вие как сте свикнали? Три чифта партенки навиеш и пак стиска, паразитът. Добре ли ще бъде, ако направите мазоли на Горки?

Гуд тъгуваше и даже отслабна от всичките тия колизии.

Отговорът дойде след един месец. Горки пишеше:

„Ботуши не ми трябват. Нали живея почти на село, тук и без ботуши може да се ходи.”

Калина Иванович си запали лулата и важно вирна глава:

— Ами, че той е умен човек и разбира: по-добре да ходи без ботуши, отколкото да обуе твоите ботуши, защото даже Силанти проклина живота си в твоите ботуши, макар, че е свикнал човекът...

Гуд примигваше и казваше:

— Разбира се, нима могат да се ушият хубави ботуши, ако майсторът е тук, а клиентът чак в Италия! Нищо, Калина Иванович, има още време. Ако той дойде при нас, ще видите какви ботуши ще му скалъпим...

Есента минаваше мирно.

Събитие беше идването на наркомпросовския инспектор Любов Савелиевна Джуринская. Тя дойде от Харков нарочно да види колонията и аз я посрещнах, както обикновено срещах инспекторите, с наострени уши като вълк, свикнал да го гонят. В колонията я доведе румената и щастлива Мария Кондратиевна.

— Хайде, запознайте се с тоя дивак — каза Мария Кондратиевна. — И аз по-рано мислех, че е интересен човек, а той е просто отшелник. Страшно ми е с него: съвестта почва да ме гризе.

Джуринская хвана Бокова за плещите и каза:

— Махай се оттук, ние ще минем и без твоето лекомислие.

— Моля, моля — ласкаво се съгласиха ямичките на Мария Кондратиевна, — ще се намерят тук ценители и на моето лекомислие. Къде са сега вашите дечурлига? На реката ли?

— Мария Кондратиевна — викаше вече от реката високият алт на Шелапутин. — Мария Кондратиевна! Елате тук, ех, че хубава шейна имаме!

— А ще се поберем ли двама? — пита Мария Кондратиевна, вече запътила се към реката.

— Ще се поберем, и Колка даже ще седне! Само, че вие сте с рокля, ще ви бъде неудобно да падате.

— Нищо, аз умея да падам — стрелна очи Мария Кондратиевна към Джуринская.

Тя припна към ледения наклон на Коломак, а Джуринская каза, като любовно я отпрати с поглед:

— Какво странно същество! У вас тя се чувствува като у дома си.

— Даже по-лошо — отвърнах аз. — Скоро ще почна да й налагам извънредна работа зарад прекадено шумното й поведение.

— Вие ми напомнихте моите преки задължения. Аз съм дошла тук да поприказвам с вас именно по въпроса за дисциплината. Вие, значи, не отричате, че налагате наказания, тая ваша извънредна работа... После, говори се, че практикувате и още нещо: арест... пък говори се, че поставяте децата и на хляб и вода?

Джуринская беше едра жена, с чисто лице и млади, свежи очи. Кой знае защо, поиска ми се да се отнеса с нея без каквато и да било дипломация:

— На хляб и вода не поставям, но понякога не давам обяд. И извънредна работа налагам. И арест прилагам — разбира се, не в карцер, а в моя кабинет. Вашите сведения са правилни.

— Слушайте, ами, че всичко това е забранено!

— От закона това не се забранява, а писанията на разни драскачи не чета.

— Не четете педагогическа литература ли? Сериозно ли приказвате?

— Вече три години как не чета.

— Че как не ви е срам! А изобщо четете ли?

— Изобщо чета. И не ме е срам, имайте предвид. И много съжалявам ония, които четат педагогическа литература.

— Честна дума, аз трябва да ви разубедя. У нас трябва да има съветска педагогика.

Реших да туря точка на спора и казах на Любов Савелиевна:

— Знаете ли какво? Няма да споря. Аз съм дълбоко уверен, че тук, в колонията, има истинска съветска педагогика, нещо повече: че тук има комунистическо възпитание. Вас може да ви убеди или опит, или едно сериозно изследване — монография. А пътьом, в разговор, такива неща не се решават. Дълго ли ще прекарате у нас?

— Два дена.

— Много ми е драго. Вие имате на свое разположение много всевъзможни способи. Гледайте, приказвайте с колонистите, можете да се храните с тях, да работите, да почивате. Направете си каквито искате заключения, ако намерите за потребно, можете да ме снемете от работа. Можете да напишете най-дълго заключение и да ми предпишете какъвто обичате метод. Това е ваше право. Но аз ще постъпвам тъй, как- то смятам за нужно и както мога. Аз не умея да възпитавам без наказания, трябва тепърва да бъда научен на това изкуство.

Любов Савелиевна прекара у нас не два дена, а четири: аз почти я не виждах, а момчетата казваха за нея:

— О, бива си я тая жена: всичко разбира.

Докато тя беше още в колонията, при мен дойде Ветковски:

— Напускам колонията, Антон Семьонович...

— Къде отиваш?

— Ще намеря нещо. Тук стана неинтересно. В рабфак няма да постъпвам, дърводелец не искам да бъда. Ще вървя да погледам хората.

— А след това какво?

— Ще видим тогава. Вие само ми дайте документ.

— Добре. Довечера ще има командирски съвет. Нека командирският съвет те освободи.

Ветковски се държеше враждебно пред командирския съвет и се стараеше да се ограничи с формални отговори.

— Не ми харесва тук. Кой може да ме накара? Където искам, там ще вървя. Това си е моя работа какво ще правя... може и да крада.

Кудлатий се възмути.

— Как тъй не било наша работа! Ти ще крадеш, а не било наша работа? Ами ако за такива приказки те хвана за яката и ти завъртя един по муцуната, тогава ти, собствено казано, ще повярваш ли, че това е наша работа?

Любов Савелиевна побледня, искаше да каже нещо, но не успя. Разгорещените колонисти викнаха срещу Ветковски. Волохов се вдигна против Костя.

— Тебе трябва в болница да те изпратим. Това е то. Документи му притрябвали, я го виж ти! Или кажи истината. Може би си намерил някаква работа?

Най-много се горещеше Гуд:

— Какво, да няма огради у нас? Няма огради. Щом като си такава гадина, върви където ти видят очите. Може би ще впрегнем Юначагата и ще хукнем подире ти? Няма да хукнем. Върви където искаш. Защо си дошъл тук?

Лапот прекрати разискванията:

— Стига сте изказвали мислите си. Работата, Костя, е ясна: документ няма да дадем.

Костя наведе глава и измърмори:

— Не ми трябва документ, аз и без документ ще си отида. Дайте ми десетина рубли за път.

— Да му дадем ли? — попита Лапот.

Всички млъкнаха. Джуринская се обърна на слух и даже затвори очи, опряла глава на гърба на миндера. Ковал каза:

— Той се обърна по тая работа и в Комсомола. Ние го изхвърлихме от Комсомола. А десет рубли, аз мисля, можем да му дадем.

— Правилно — каза някой. — Не ни е жал за десетачката.

Аз извадих портфейла:

— Ще му дам двадесет рубли. Напиши разписка.

При общо мълчание Костя написа разписката, пъхна парите в джоба си и си турна фуражката на главата.

— Довиждане, другари!

Никой не му отговори. Само Лапот скочи от мястото си и му викна, когато той беше вече при вратата:

— Ей ти, раб божи, като похарчиш двайсетака, не се стеснявай, ела в колонията! Ще си ги отработиш!

Командирите се разотидоха ядосани, Любов Савелиевна се опомни и каза:

— Какъв ужас! Трябваше да се поговори с момчето...

След това се замисли и каза:

— Но каква страшна сила е тоя ваш командирски съвет! Какви хора!

Сутринта на другия ден тя си заминаваше. Антон докара шейната. В шейната имаше мръсна слама и някакви хартийки. Любов Савелиевна седна в шейната, а аз попитах Антон:

— Защо е тая мръсотия в шейната?

— Не смогнах — измърмори Антон, като се червеше.

— Върви под арест,. докато аз се върна от града.

— Слушам — каза Антон и се отдалечи от шейната. — В кабинета ли?

— Да.

Антон се повлече към кабинета, обиден от моята строгост, а ние мълчаливо потеглихме от колонията. Едва пред гарата Любов Савелиевна ме хвана под ръка и каза:

— Стига сте се сърдили. Ами, че вие имате прекрасен колектив. Това е някакво чудо. Аз съм просто смаяна. Но кажете, уверени ли сте, че тоя ваш... Антон сега седи под арест?

Аз погледнах учудено Джуринская:

— Антон е човек с голямо достойнство. Разбира се, че седи под арест. Но общо взето... това са същински зверчета.

— Не трябва тъй. Вие все зарад тоя Костя ли? Аз съм уверена, че той ще се върне. Това е чудесно! Вие имате чудесни отношения и Костя е най-добър от всички...

Въздъхнах и нищо не отвърнах.

13. Гримаси на любовта и поезията

Настъпи 1925 година: Тя почна доста неприятно.

Опришко заяви в командирския съвет, че иска да се жени, че старият Лукашенко не щял да му даде Маруся, ако колонията не определяла и на Опришко същата зестра както на Оля Воронова, а с такова стопанство Лукашенко щял да приеме Опришко в своя дом и щели да стопанисват заедно.

Опришко се държеше в командирския съвет с неприятните маниери на наследник на Лукашенко и човек с положение.

Командирите мълчаха, като не знаеха как да разберат цялата тая история. Най-сетне Лапот, загледал Опришко през острието на попадналия му в ръката молив, попита тихо:

— Добре, Дмитро, ами ти как мислиш? Е, ти ще стопанисваш с Лукашенко, това значи — ще станеш селянин, а?

Опришко погледна Лапот малко през рамо и се усмихна подигравателно:

— Нека бъде по твоему: селянин.

— А по твоему как е?

— Ще видим.

— Тъй — каза Лапот. — Е, кой иска думата?

Думата взе Волохов, командир на шести отряд:

— Момчетата трябва да си търсят късмета, това е вярно. Няма да стоим в колонията до старост, я! Пък и каква ли квалификация може да се получи при нас? Които са в шести или в четвърти, или в девети отряд — тяхната е иди-дойди, — могат да станат ковачи или дърводелци, или мелничари. А в полските отряди никаква квалификация не се получава — значи, щом иска да стане селянин, нека стане. Само, че у Опришко тая работа излиза малко подозрителна. Ами, че ти нали си комсомолец?

— Какво от това, че съм комсомолец?

— Аз мисля тъй — продължи Волохов, — не би било зле да се поприказва по това най-напред в Комсомола. Командирският съвет трябва да знае как гледа на това Комсомолът.

— Комсомолското бюро вече има свое мнение по тая работа — каза Ковал. — Колонията „Максим Горки” няма за задача да развъжда кулаци. Лукашенко е кулак.

— Откъде накъде кулак? — възрази Опришко. — Че къщата му е с железен покрив, това нищо не значи.

— А колко коня има?

— Два.

— А ратаи има ли?

— Няма ратаи.

— Ами Серьога?

— Серьога му е изпратен от народопросветния отдел за настойничество, както се казва, от детския дом.

— Все същият дявол — каза Ковал, — от народопросветния отдел или не, все си е ратай.

— Но щом му го дават...

— Дават, а ти, ако си порядъчен човек, не взимай.

Опришко не очакваше такова посрещане и разсеяно каза:

— Че защо тъй? Ами, че на Олга дадохте?

Ковал отговори:

— Първо, с Олга работата е друга. Олга се омъжи за наш човек. Сега те с Павел минават в комуната; онова, което дадохме, ще влезе в работа. Второ, и като колонистка Олга не беше такава като тебе. И трето, на нас не ни прилича да развъждаме кулаци.

— А какво да правя аз сега?

— Каквото искаш.

— Не, тъй не бива — каза Ступицин. — Щом те са влюбени, нека се оженят. Можем да дадем и зестра на Дмитро, само, че нека той не отива при Лукашенко, а в комуната. Сега там Олга ще ръководи работата.

— Бащата няма да пусне Маруся.

— А Маруся нека плюе на баща си.

— Тя не може да направи това.

— Значи, малко те обича... и изобщо е кулачка.

— А тебе какво те интересува обича ли ме тя, или не ме обича?

— Видиш ли, интересува ме. Значи, тя се омъжва за тебе повече по сметка. Ако те обичаше...

— Тя може би ме обича, но слуша баща си. В комуната тя не може да влезе.

— Щом не може, тогава няма какво повече да разправяш неврели-некипели на командирския съвет! — грубо отвърна Кудлатий. — На тебе ти се иска да се настаниш при кулак, а на Лукашенко е нужен богат зет в къщи. Нас това интересува ли ни? Закривай заседанието...

Лапот доволно се ухили чак до ушите:

— Закривам заседанието поради слабата влюбеност на Маруска.

Опришко беше поразен. Той ходеше из колонията по-мрачен от облак, караше се с дечурлигата, на другия ден се напи и буйства в спалнята.

Командирският съвет се събра да съди Опришко за пиянство.

Всички седяха мрачни и Опришко мрачен стоеше до стената. Лапот каза:

— Макар и да си командир, но сега ти отговаряш по лично дело, затова застани на средата.

Ние имахме обичай провиненият да стои в средата на стаята.

Опришко изгледа мрачно председателското лице и измърмори:

— Не съм откраднал нищо и няма да застана на средата.

— Ще те поставим — каза тихо Лапот.

Опришко изгледа съвета и разбра, че ще го поставят. Той се отдели от стената и излезе на средата.

— Добре де.

— Застани мирно — заповяда Лапот.

Опришко сви рамене, усмихва се хапливо, но спусна ръце и се изпъна.

— А сега казвай, как посмя да се напиеш и да правиш скандали в спалнята, ти, комсомолец, командир и колонист? Говори!

Опришко винаги е бил човек на два стила: при удобен случай той не се скъпеше да се перчи, да проявява размах и да твърди „не искам да зная”, но всъщност винаги беше пресметлив и хитър дипломат. Колонистите знаеха добре това и поради това покорността на Опришко пред командирския съвет не учуди никого. Жорка Волков, командир на седми отряд, неотдавна поставен на мястото на Ветковски, махна ръка към Опришко и каза:

— Вече се престори. Вече е по-тих от водата. А утре пак ще продава бабаитлък.

— Не, нека каже — изръмжа Осадчи.

— Какво има да казвам: виновен съм — и туйто.

— Не, ти кажи как посмя?

Опришко доброжелателно направи маслени очи и разпери пред съвета ръце:

— Нима тук има някаква смелост? От скръб се напих, а човек, щом се напие, не отговаря за себе си.

— Лъжеш — каза Антон. — Ти ще отговаряш. Ти погрешно си въобразяваш, че няма да отговаряш. Да се изгони от колонията, и свършено. И всеки, който се напие, да бъде изгонен... безпощадно!

— Но той ще пропадне тъй — разшири очи Георгиевски. — Той ще пропадне на улицата.

— Нека пропада.

— Ама той от скръб, бе! Какво наистина сте се заяли с него? Човекът си има скръб, а вие сте го натиснали с вашия командирски съвет! — Осадчи разглеждаше с откровена ирония добродетелната физиономия на Опришко.

— Пък и Лукашенко няма да го приеме без това-онова — каза Таранец.

— А нас какво ни влиза в работа това! — викаше Антон. — Като не го приеме, нека Опришко си търси друг кулак...

— Защо да го гоним? — почна несмело Георгиевски. — Той е стар колонист, сбъркал е наистина, но ще се поправи. Пък трябва да се вземе под внимание, че те с Маруся са влюбени. Трябва да им се помогне някак...

— Какво, да не е безнадзорен? — каза учудено Лапот. — Какво ще се поправя? Той е колонист.

Думата взе Шнайдер, новият командир на осми отряд, който замени Карабанов в тоя героичен отряд. Там имаше юнаци от типа на Федоренко и Корито. Начело с Карабанов те бяха прекрасно изгладили своите ъгловати личности и се бяха приспособили един към друг, и Карабанов умееше да гръмне с тях като от пищов по всяка зададена работа, а те притежаваха таланта да изпълняват и най-трудната работа със запорожки смях, високо вдигнали знамето на колонистката чест. Отначало Шнайдер беше недоразумение в отряда. Той дойде малък, слаб, черен и къдрав. След старата история с Осадчи, антисемитизмът не надигна вече никога глава в колонията, но още дълго време отношението към Шнайдер беше иронично.-Шнайдер действително комбинираше понякога смешно руските думи и форми и смешно и несръчно се справяше със селскостопанската работа.

Но минаваше време и в осми отряд постепенно се оформиха нови отношения. Шнайдер стана любимец на отряда. Карабановите рицари се гордееха с него. Шнайдер беше умно момче и притежаваше дълбока, чувствителна духовна организация. Той умееше да залее и най-трудното недоразумение в отряда със спокойната светлина на своите големи черни очи, умееше да каже потребната дума. И макар, че не беше почти никак пораснал след идването си в колонията, той беше закрепнал, бе станал мускулест, така че лятно време можеше да не се срамува, като обличаше фланелката без ръкави, и никой не се обръщаше да го гледа, когато му се даваха напрегнатите ръчки на плуга. Осми отряд единодушно го предложи за командир и ние с Ковал разбирахме това така:

— Ние и сами можем да държим отряда, а Шнайдер ще ни украсява.

Но още на другия ден след назначаването му за командир, Шнайдер показа, че карабановската школа не е минала за него току-тъй: той показа намерение не само да украсява, но и да държи; и Федоренко, който беше свикнал с гърмовете и мълниите на Карабанов, също тъй лесно почна да свиква и със спокойно-приятелското мъмрене, към което понякога прибягваше новият командир.

Шнайдер каза:

— Ако Опришко беше някой новак, би могло и да му се прости. А сега не бива в никакъв случай да му се прощава. Опришко показа, че не дава пет пари за колектива. Вие мислите, че е показал това за последен път ли? Всички знаят, че не. Аз не искам Опришко да се мъчи. Защо ни е това? Нека поживее без нашия колектив и тогава ще разбере, а и на другите трябва да се покаже, че няма да допуснем такива кулашки прояви. Осми отряд иска изключване.

Искането на осми отряд беше решаващо обстоятелство: там почти нямаше новаци. Командирите ме поглеждаха и Лапот ми предложи думата:

— Работата е ясна, Антон Семьонович, кажете, как мислите вие?

— Да се изгони — казах аз късо.

Опришко разбра, че няма никакво спасение за него, и остави настрана дипломатическата сдържаност, която си бе наложил:

— Как тъй ще ме изгоните? Ами къде ще вървя? Да крада ли? Вие мислите-, че няма кому да се оплача ли? Аз и в Харков ще отида...

В съвета се разсмяха:

— Хубаво де! Ще идеш в Харков, там ще ти дадат бележка, и ти ще се върнеш в колонията и ще живееш с пълно право при нас, ще ти бъде добре, добре.

Опришко разбра, че е издрънкал крещяща глупост, и млъкна.

— Значи, само Георгиевски е против — огледа съвета Лапот. — Дежурният командир!

— Слушам! — се изпъна строго Георгиевски.

— Да се изпъди Опришко от колонията!

— Разбрано, да се изпъди! — отговори с обичайния поздрав Георгиевски и с движение на главата си повика Опришко към вратата.

След един ден узнахме, че Опришко живее у Лукашенко. Ние не знаехме при какви условия е било сключено споразумението между тях, но децата твърдяха, че цялата работа била решена от Маруска.

Зимата минаваше, през март момчетата се повозиха по ледените буци, носени от водите на Коломак, опитаха полагащите се по календара, но все пак неочаквани пролетни душове, защото древните стихийни сили ги смъкваха, както си бяха облечени, във водата от неустойчивите лодки, собственоръчно тяхно изделие, от ледените буци и напречните клони на дърветата. Появи се и обичайното число боледуващи от грип.

Но грипът мина, мъглите се вдигнаха и скоро Кудлатий започна да намира подплатените палта захвърлени посред двора и да устройва обикновените пролетни скандали, като заплашваше да раздаде гащетата и летните фланелки две седмици по-рано, отколкото се падаше по календара.

14. „Да не се писка!”

В средата на април дойдоха за пролетната ваканция първите рабфаковци.

Те дойдоха отслабнали и почернели и Лапот препоръча да ги предадем на десети отряд в отделението за угояване. Добре беше, че не се гордееха пред колонистите със своите студентски особености. Карабанов даже, още не успял да се здрависа с всички, се затича из стопанството и работилниците. Белухин, по когото бяха увиснали дечурлига, разказваше за Харков и за студентския живот...

Вечерта всички седнахме под пролетното небе и по стар навик се заловихме да обсъждаме въпросите на колонията. На Карабанов нашите последни събития никак не харесваха. Той казваше:

— Безспорно е, че сте постъпили правилно, щом Костя е казал, че не му харесва тук: върви по дяволите, търси си по-хубаво. И Опришко е кулак, това е понятно, а като е решил да бъде кулак, тъй му се и пада. Все пак, като се помисли, излиза някак си не съвсем добре. Трябва да се измисли нещо. Ето на, ние в Харков вече подехме друг живот. Там животът е друг и хората са други.

— Че лоши ли са хората в колонията?

— В колонията хората са добри — каза Карабанов, — много добри, но погледнете наоколо, кулачеството всеки ден става повече. Нима колонията може да живее тук? Тук или трябва да се хапе със зъби, или да се бяга.

— Не е там работата — замислено проточи Бурун —- Всички трябва да се борят с кулаците. То е особена работа. Не е там главното. А е там, че в колонията няма какво да се прави. Имаме сто и двадесет души колонисти, сили много, а работата тук каква е: посял-пожънал, посял-пожънал. Много потене пада, а полза не се вижда. Това стопанство е малко. Още една година като мине, на момчетата ще им стане отегчително, ще им се поиска нещо по-хубаво...

— Гришка правилно говори — каза Белухин и седна по-близо до мен. — Нашият народ, безнадзорният, дето се вика, е народ пролетарски, нему му дай производство. На полето, разбира се, е приятно и весело да се работи, само, че какво може да получи той от полето? Да стане селянин, значи дребна буржоазия, е някак си срамно, пък и няма с какво да се почне селска работа, за това е нужно да владееш оръдия за производство: и къща трябва да имаш, и кон, и плуг, и всичко. Да станеш приведен зет като Опришко, не е хубаво. А къде ще вървиш? Има само един завод, локомотивно-ремонтният, но работниците своите деца няма къде да настанят...

Всички рабфаковци с радост се нахвърлиха на полската работа и командирският съвет с изтънчена вежливост ги назначаваше за командири в сборните отряди. Карабанов се връщаше възбуден от полето:

— Ах, колко, обичам работата на полето! И колко е жалко, че няма никаква полза от тая работа, пуста да остане. Ей, че би било хубаво тъй: поработил си в полето, отишъл си да косиш, а там ти расте манифактура, растат ботуши, машини се люлеят по нивите, трактори, хармоники, очила, часовници, цигари... Ех-ех-ех! Защо не са ме питали, когато са създавали света, подлеците му ниедни?

Рабфаковците трябваше да прекарат с нас и Първи май. Това украсяваше много и без това радостния за нас празник.

Както по-рано, колонията заран се събуждаше по сигнал и стройните сборни отряди се отправяха на полето, без да се оглеждат назад и без да губят енергия за анализ на живота. Даже постоянно изоставащите назад колонисти като Евгениев, Назаренко, Перепелятченко бяха престанали да ни мъчат.

Колонията посрещаше лятото на 1925 година като съвършено единен и при това много добър колектив — тъй поне изглеждаше отвън, само Чобот се изпречваше на пътя на нашето движение и аз не можех да се оправя с него.

Като се върна от брат си през март, Чобот разказа, че брат му живеел добре, но нямал ратаи — бил средняк. Чобот не искаше от колонията никаква помощ, но заприказва за Наташа. Казах му:

— Какво си седнал да приказваш с мен, нека Наташа сама решава това...

След една седмица той пак дойде, вече напълно обзет от тревожно вълнение.

— Без Наташа няма живот за мен. Поприказвайте й да дойде с мен.

— Слушай, Чобот, какъв чуден човек си! Ами, че ти трябва да й говориш, а не аз.

— Ако вие й кажете да дойде, тя ще дойде, а аз като й говоря, излиза някак си лошо.

— Какво казва тя?

— Нищо не казва.

— Как тъй „нищо”?

— Нищо не казва, плаче.

Чобот ме гледаше настръхнал, в напрежение. За него беше важно да види какво впечатление ми е направило съобщението му. Аз не скрих от Чобот, че впечатлението ми е тежко.

— Това е много лошо... Аз ще поприказвам.

Чобот ме погледна с кръвясали очи, погледна в самата дълбочина на моето същество и каза дрезгаво:

— Поприказвайте. Само, че знайте: ако Наташа не дойде, аз ще се убия.

— Какви са тия глупашки приказки! — му креснах аз. — Ти човек ли си или лига? Как не те е срам?

Но Чобот не ме остави да свърша. Той се повали на скамейката и заплака с неизразима горчивина и безнадеждност. Аз го гледах мълчаливо, сложил ръка на пламналата му глава. Той скочи изведнъж, хвана ме за лактите и ми забъбри в лицето със задавящи се, застигащи се една друга думи:

— Простете... Аз знам, че ви измъчвам... Но аз не мога вече нищо да сторя... Вие виждате какъв човек съм аз, вие всичко виждате и всичко знаете... Аз ще падна на колене... Без Наташа не мога да живея!

Приказвах с него цяла нощ и през цялата нощ чувствах своята немощ и безсилие. Разказвах му за големия живот, за светлите пътища, за многообразието на човешкото щастие, за предпазливост и план; за това, че Наташа трябва да се учи, че тя има чудесни способности, че след това тя ще помогне и нему, че тя не бива да се заравя в далечното богодуховско село, че тя там ще умре от мъка — но всичко това не достигаше до Чобот. Той мрачно слушаше думите ми и шепнеше:

— Аз ще се разкъсам на части, но ще направя всичко, за да дойде тя с мен...

Пуснах го да си върви все в същото объркано състояние, като човек, изгубил кормило и спирачки. Още на другата вечер повиках при себе си Наташа. Тя изслуша моя къс въпрос само с трепкане на клепките си, след това вдигна очи, погледна ме и каза с бляскаво-чист, несвенлив глас:

— Чобот ме спаси... но сега аз искам да се уча.

— Значи, не искаш да се омъжваш за него и да идеш при него?

— Аз искам да се уча... Ако вие кажете да вървя, аз ще ида.

Погледнах още веднъж тия открити, ясни очи, исках да я попитам знае ли тя настроението на Чобот, но кой знае защо, не я попитах, а само казах:

— Хайде, иди да спиш спокойно.

— Значи, няма да вървя? — запита тя по детински, като малко накриво клатеше глава.

— Не, няма да вървиш, ще се учиш — отговорих аз намръщено и се замислих, без даже да забележа как Наташа излезе полекичка от кабинета.

Видях Чобот на другия ден сутринта. Той стоеше при главния вход на Белия дом и бе явно, че ме чакаше. С движение на главата го повиках в кабинета. Докато се занимавах с ключовете и чекмеджетата на масата си, той мълчаливо ме следеше и изведнъж каза, сякаш на себе си:

— Значи Наташа няма да дойде?

Погледнах го и видях, че той не чувства нищо освен своята загуба. Опрян с едното рамо до вратата, Чобот гледаше горния ъгъл на прозореца и шепнеше нещо. Викнах му:

— Чобот!

Чобот сякаш не ме чу. Някак незабелязано се отдели от вратата и без да ме погледне, излезе леко и без шум, като призрак.

Аз го следях. След обяд той зае мястото си в сборния отряд. Вечерта извиках командира му Шнайдер:

— Как е Чобот?

— Мълчи.

— Как работи?

— Командирът на сборния Нечитайло казва, че добре.

— Не го изпускай от очи няколко дена. Ако забележите нещо, ще ми съобщите веднага.

— Знаем, разбира се — каза Шнайдер.

Няколко дена Чобот мълчеше, но излизаше на работа, явяваше се и в трапезарията. Очевидно той съзнателно не искаше да се среща с мене. В навечерието на празника аз му възложих лично заповед да закове лозунги по всички здания. Той грижливо приготви стълбата и дойде при мене с молба:

— Поръчайте гвоздеи.

— Колко?

Той вдигна глава към тавана, пошепна и отговори:

— Смятам, че един килограм ще стигне...

Проверих. Той добросъвестно и грижливо подравняваше лозунгите и спокойно казваше на своя помощник от другата стълба:

— Не, по-нагоре... още по-нагоре... стой! Зачуквай!

Колонистите обичаха да се готвят за празници, а най-много обичаха Първи май, защото това е пролетен празник. Но тази година Първи май идваше в лошо настроение. Предния ден още от сутринта ръмеше дъждец — стихне за половин час и пак заръми, като наесен. Дребен, глупав, нахален. Затова пък привечер на небето заблестяха звезди и само на запад се тъмнееше мрачен тъмносин облак, който хвърляше върху колонията недружелюбна кална сянка. Колонистите тичаха из колонията, за да свършат преди събранието разни свои работи: за костюми, бръснар, баня, долни дрехи. При съхнещия вход на Белия дом барабанчиците чистеха с тебешир медните части на своите инструменти. Това бяха героите на утрешния ден.

Нашите барабанчици бяха особени, те съвсем не бяха като жалките невежи на пионерските отряди, които произвеждат безредна тълпа звукове. Не напразно горкиевските барабанчици бяха ходили половин година да се учат при полковите майстори и само Иван Иванович протестира тогава:

— Знаете ли, техният метод е ужасен, ужасен!

Със сковани от ужас очи Иван Иванович ми разказа за тоя метод, който се свеждаше към една прекрасна алитерация, гдето става дума за жена, тютюн, кашкавал, катран и само една дума не може да бъде спомената тук, но и тая дума служеше честно на барабанното дело. Тоя ужасен метод обаче вършеше добре възпитателната си работа и маршовете на нашите барабанчици се отличаваха с красота и изразителност. Те бяха няколко: за поход, за утринна заря, за знамето, параден и боен; във всеки от тях имаше своеобразни модулации на трелите, сухо, стегнато стакато, заглушено нежно боботене, неочаквано избухливи фрази и кокетно-танцувални лудории. Нашите барабанчици тъй добре изпълняваха работата си, че даже много инспектори от народопросветния отдел, като ги слушаха, бяха принудени най-сетне да признаят, че те не внасят в социалното възпитание никаква особена чужда идеология.

Вечерта на колонисткото събрание ние проверихме своята готовност за празника и само една подробност се оказа докрай неразяснена: ще има ли утре дъжд. Предлагаха на шега да се впише в заповедта към дежурния да обезпечи добро време. Аз твърдях, че непременно ще има дъжд, на същото мнение бяха и Калина Иванович, и Силанти, и други другари, които разбираха от дъждове. Но колонистите протестираха срещу нашите страхове и викаха:

— Че ако има дъжд какво?

— Ще се измокрите.

— Да не сме от захар?

Принуден бях да реша въпроса с гласуване: да вървим ли в града, ако утре вали дъжд? Против се вдигнаха три ръце, в това число и моята. Събранието се смееше победоносно и някой крещеше:

— Ние надделяхме!

След това аз казах:

— Сега внимавайте: щом решихме, ще вървим, па ако ще и камъни да падат от небето.

— Нека падат! — викаше Лапот.

— Само че гледайте да не пискате! Сега сте храбри, а утре ще подвиете опашки и ще почнете да пискате: ох, мокро, ох, студено...

— Че кога сме пискали?

— Значи, разбрахме се — да не се писка?

— Разбрано, да не се писка!

Сутринта ни посрещна със съвършено сиво небе и с тих, коварен дъждец, който понякога се усилваше и обливаше земята като из ведро, а след това отново почваше да ръми безшумно. Нямаше никаква надежда за слънце.

Колонистите, вече готови за поход, ме посрещнаха в Белия дом, като внимателно се вглеждаха в израза на лицето ми, но аз нарочно си сложих каменна маска и в разните ъгли скоро почна да се чува иронично напомняне:

— Да не се писка!

Очевидно за разузнаване при мене изпратиха знаменосеца, който попита:

— И знамето ли ще вземем?

— Че как може без знаме?

— Ами нали... дъждът...

— Нима това е дъжд? Сложете калъфа до града.

— Разбрано, да сложа калъфа — каза знаменосецът кротко.

В седем часа затръбиха общ сбор. Колоната тръгна към града точно според заповедта. До центъра на града имаше десетина километра и с всеки километър дъждът се усилваше. На градския площад не сварихме никого — ясно беше, че празненството е отменено. Тръгнахме назад вече под проливен дъжд, но сега ни беше безразлично: у никого не беше останала ни една суха нишка, а из моите ботуши водата се изливаше като от препълнено ведро. Спрях колоната и казах на децата:

— Барабаните се измокриха, хайде да запеем. Обръщам ви внимание, че някои редове не спазват равнение и не вървят в крак, а освен това главата трябва да се държи по-високо.

Колонистите се засмяха. По лицата им се стичаха цели реки вода.

— Ходом марш!

Карабанов запя:

„Хей, коларю, от псето

по-живееш проклето.”

Но думите на песента се сториха на всички тъй подходящи за случая, че и песента беше посрещната със смях. При втория куплет тя беше подхваната от всички и се разнесе по безлюдните улици, залени от дъждовните потоци.

В първия ред до мене крачеше Чобот. Той не пееше и не забелязваше дъжда, като се вглеждаше с механично упорство нейде отвъд барабанчиците и не забелязваше моето съсредоточено внимание.

Като минахме гарата, разреших да се върви свободно. Лошо беше, че у никого не бе останала нито една суха цигара или стиска тютюн, поради което всички се нахвърлиха върху моята кожена табакера. Наобиколиха ме и гордо напомняха:

— А все пак никой не записка.

— Почакайте, ей зад оня завой ще почнат да валят камъни, да видим тогава какво ще кажете?

— Камъни, разбира се, е лошо нещо — каза Лапот, — но има и от камъни по-лошо, например картечница.

Пред входа на колонията пак се строихме, подравнихме се и пак запяхме, макар че песента вече по-трудно можеше да надмогне нарастващия шум на проливния дъжд и неочаквано приятните, като салют по случай нашето връщане, първи през тая година гръмотевични тътнежи. Влязохме в колонията с гордо вдигната глава и с много бърза крачка. Поздравихме, както винаги, знамето и едва след това всички се приготвиха да се пръснат по спалните. Аз извиках:

— Да живее Първи май! Ура!

Момчетата подхвърлиха във въздуха мокрите си фуражки, закрещяха и вече без да чакат команда, се спуснаха към мене. Те ме подхвърлиха нагоре и от ботушите ми върху мене се изляха нови струи вода.

След един час в клуба беше закован още един лозунг. На огромно дълго платнище бяха написани само четири думи:

Да не се писка!

15. Мъчни хора

Чобот се обеси през нощта срещу трети май.

Разбудиха ме нощните пазачи и като чух да се чука на прозореца, аз се сетих каква е работата. До конюшнята, при светлината на фенера, се мъчеха да свестят току-що сваления от въжето Чобот. След много усилия Екатерина Григориевна и момчетата успяха да му възвърнат дишането, но той не можа да дойде в съзнание и привечер умря. Повиканите от града лекари ни обясниха, че спасяването на Чобот било невъзможно: той се беше обесил на балкона на конюшнята; застанал на балкона, той очевидно си сложил и стегнал примката, а след това се хвърлил с нея отгоре — шийните му прешлени бяха повредени.

Момчетата посрещнаха самоубийството на Чобот сдържано. Никой не изразяваше особена скръб и само Федоренко каза:

— Жалко за казака, добър будьоновец щеше да бъде!

Но Лапот отвърна на Федоренко:

— Далеч е Чобот от Будьони: селяк живя и селяк умря, умря от алчност.

Ковал с гневно презрение поглеждаше към клуба, дето стоеше ковчегът на Чобот, отказа да стои в почетния караул и не дойде на погребението:

— Такива като Чобот, аз сам бих ги бесил: пъха ти се под краката със своите глупашки драми!

Само момичетата плачеха, но и сред тях Маруся Левченко изтриваше понякога очи и се ядосваше:

— Глупак такъв, дръвник: я го гледай ти, върви с него да „стопанисваш”! Ама, че щастие голямо за Наташа! Добре направи тя, че не отиде! Много такива чоботовци ще се намерят, на всички ли ще уйдисваш на ума? Нека повече такива се обесят.

Наташа не плачеше. Тя ме погледна с плахо учудване, когато дойдох в спалнята при момичетата, и попита тихо:

— Какво да правя аз сега?

Маруся отговори вместо мене:

— Може би и ти ще поискаш да се бесиш? Кажи: благодаря, че тоя глупак се сети да се махне. Инак цял живот би те измъчвал. Какво да правела, гледай я ти нея, замислила се! Като бъдеш в рабфака, тогава се замисляй...

Наташа вдигна очи към сърдитата Маруся и я прегърна през кръста.

— Е, добре.

— Аз поемам под свое покровителство Наталка — каза Маруся, като ме погледна предизвикателно с блеснали очи.

Аз се разкланях шеговито пред нея:

— Моля, моля, другарко Левченко. А мога ли и аз да покровителствам заедно с вас?

— Само с едно условие: да не се бесите! Че виждате ли какви покровители има, кучета ги яли, Не толкова покровителство, колкото неприятности.

— Дадено, няма да се беся!

Наташа се откъсна от Марусиния кръст и се усмихна на своите нови покровители и даже бе порозовяла малко.

— Да идем на закуска, клето момиче — каза весело Маруся.

Почувствувах се облекчен в това отношение. Привечер пристигнаха следователят и Мария Кондратиевна. Помолих следователя да не разпитва Наташа, пък и сам той беше съобразителен човек. Като състави кратък акт, той вечеря и си замина. Мария Кондратиевна остана да потъгува. Късно през нощта, когато вече всички спяха, тя се отби в кабинета ми с Калина Иванович и уморено се тръшна на дивана:

— Вашите колонисти са безобразни! Техен другар е умрял, а те се хилят, а пък тоя ваш Лапот пак прави смехории, както по-рано.

На другия ден изпратих рабфаковците. По пътя към гарата Вершньов казваше:

— Момчетата н-не разбират каква е работата. Ч-ч-ове-кът е решил да умре, значи животът е лош. На тях им се с-с-трува, че е зарад Наталка, а в действителност не е зарад Наталка, а такъв е животът.

Белухин завъртя глава:

— Нищо подобно, все едно, Чобот нямаше никакъв живот. Чобот е не човек, а роб. Отнели му господаря, той си измислил Наталка.

— Мъдрувате, момчета — каза Семьон. — Аз не обичам това. Обесил се човекът, зачертай го просто от списъка. Трябва да се мисли за утрешния ден. А пък аз ще ви кажа: бягайте оттук с колонията, инак всичките ви хора ще се избесят.

На връщане аз се замислих над пътищата на нашата колония. Пред очите ми се изправи в целия си ръст някаква страшна криза и заплашваха да се сгромолясат някъде в пропастта несъмнени за мене ценности, ценности живи, живеещи, създадени като по чудо от петгодишната работа на колектива, изключителните достойнства на който аз даже от скромност не исках да скривам пред себе си.

В такъв колектив неясността на личните пътища не можеше да създаде криза. Нали личните пътища са винаги неясни. И какво нещо е ясен личен път? То е откъсване от колектива, то е концентрирано еснафство: тази рана, тази отегчителна грижа за бъдещото парче хляб, за тая прехвалена квалификация. И то каква квалификация? На дърводелец, обущар, воденичар. Не, аз твърдо вярвам, че за едно шестнадесетгодишно момче при нашия съветски живот най-скъпата квалификация е квалификацията на борец и човек.

Представих си силата на колонисткия колектив и изведнъж разбрах каква е работата: е, разбира се, как съм могъл тъй дълго да мисля! Цялата работа е в спирането. Не може да се допусне спиране в живота на колектива.

Зарадвах се като дете: каква прелест! Каква чудна, увлекателна диалектика! Свободният работнически колектив не е способен да стои на едно място. Всемирният Закон за всеобщото развитие едва сега започва да показва своите истински сили. Формите на битието на един свободен човешки колектив са движението напред, формата на смъртта е спирането.

Да, ние почти две години тъпчем на едно място. Същите ниви, същите цветарници, същата дърводелна и същият ежегоден кръг.

Побързах да се върна в колонията, за да погледна в очите на колонистите и да проверя голямото си откритие.

Пред входа на Белия дом стояха два файтона и Лапот ме посрещна със съобщението:

— Дошла е комисия от Харков.

„Много добре — си помислих аз, — ей сега ще решим тая работа.”

В кабинета ме чакаха: Любов Савелиевна Джуринская, една пълна дама в тъмно-малинова, не съвсем чиста рокля, вече не млада, но с живи и внимателни очи, и един смачкан човек, наполовина червенокос, наполовина рус, с нещо като брадичка: очилата му се бяха изкривили и той все ги поправяше със свободната си от портфейла ръка.

Любов Савелиевна се помъчи да се усмихне приветливо, когато ме запознаваше с останалите:

— А ето и другаря Макаренко, запознайте се: Варвара Викторовна Брегел, Сергей Василиевич Чайкин.

Защо да не приема в колонията Варвара Викторовна Брегел — моето по-горно началство, но откъде-накъде се е домъкнал тоя Чайкин? За него бях слушал — професор по педагогика. Дали не е ръководил някакъв детски дом?

Брегел каза:

— Ние сме дошли нарочно, за да проверим вашия метод.

— Решително протестирам — казах аз, — Няма никакъв мой метод.

— Ами какъв е вашият метод?

— Обикновен, съветски.

Брегел се усмихна злобно:

— Може би съветски, но във всеки случай не обикновен. Все пак трябва да се провери.

Започваше един от тези неприятни разговори, в които хората си играят с термини, с пълната увереност, че термините определят реалността. Поради това аз казах:

— В такава форма няма да беседвам. Ако обичате, ще ви направя доклад, но предупреждавам, че той ще продължи не по-малко от три часа.

Брегел се съгласи. Седнахме незабавно в кабинета, заключихме се и аз се залових с мъчителната работа: да изкажа с думи натрупалите се в продължение на пет години у мене впечатления, съображения, съмнения и опити. Струваше ми се, че говоря красноречиво, намирах точни изрази за много тънки понятия, с аналитичен нож предпазливо и смело разкривах тайни досега области, нахвърлих перспективите на бъдещето и трудностите на утрешния ден. Във всеки случай аз бях искрен докрай, не щадях никакви предразсъдъци и не се боях да покажа, че в някои места „теорията” ми се вижда вече жалка и чужда.

Джуринская ме слушаше с радостно, пламнало лице, Брегел беше с маска, а за Чайкин малко исках да зная.

Когато свърших, Брегел потропа с пълния си пръст по масата и каза с такъв тон, че беше трудно да се разбере искрено ли говори, или се подиграва:

— Тъй... ще кажа откровено: много интересно, много интересно. Нали Сергей Василиевич?

Чайкин се опита да си поправи очилата, втренчи се в бележника си и много учтиво, както се полага на учен човек, с всякакви галантни усуквания и с фалшива почтителна мимика произнесе такава реч:

— Добре е, то, разбира се, трябва всичко да се осветли, да... Но аз и сега бих се усъмнил в някои, ако можем така да се изразим, ваши теореми, които вие любезно ни изложихте с такова даже въодушевление, което, разбира се, говори за вашата убеденост. Добре. Но ето например, ние и по-рано знаехме, а вие сякаш го премълчахте. Тук у вас е организирана, тъй да се каже, известна конкуренция между възпитаниците: който прави повече — него го хвалят, който по-малко — него го порицават. Орали сте нивите и е имало такава конкуренция, нали? Вие премълчахте това вероятно случайно. Аз бих желал да чуя от вас: известно ли ви е, че ние считаме конкуренцията метод архибуржоазен, доколкото той заменя прякото отношение към нещата с отношение косвено. Това — едно. Друго: вие раздавате на възпитаниците джобни пари, наистина пред празници, и раздавате не на всички поравно, а, тъй да се каже, пропорционално на заслугите. Не ви ли се струва, че вие заменяте вътрешните стимули с външни, и при това чисто материални? По-нататък: наказанията, както вие се изразявате. На вас трябва да ви е известно, че наказанието възпитава роби, а на нас е нужна свободна личност, която определя своите постъпки не от страх пред пръчката или друго средство за въздействие, а от вътрешни стимули и политическо самосъзнание...

Той още много говори, тоя Чайкин. Аз слушах и си спомних разказа на Чехов, в който се описва едно убийство с помощта на преспапие; след това ми се стори, че не е нужно да се убива Чайкин, а трябва да се набие, само че не с пръчка и не с някакъв царско-режимен камшик, а с обикновен колан, с който работникът си стяга панталоните. Това би било идеологически издържано.

Брегел ме попита, като прекъсна Чайкин:

— Вие се усмихвате на нещо. Нима е смешно това, което говори другарят Чайкин?

— О, не — казах аз, — това не е смешно...

— А скръбно, нали? — се усмихна най-сетне и Брегел.

— Не, защо, и скръбно не е. Това е обикновено.

Брегел ме погледна внимателно и като въздъхна, се пошегува.

— Мъчно е с нас, нали?

— Нищо, аз съм свикнал с мъчни. Случват ми се и много по-мъчни.

Брегел изведнъж шумно се разсмя.

— Вие се шегувате, другарю Макаренко — се успокои най-сетне тя. — Но все пак ще отговорите нещо на Сергей Василиевич, нали?

Погледнах нежно към Брегел и се помолих:

— Аз мисля, нека с тия въпроси се заеме научно-педагогическият комитет. Нали там ще направят всичко както трябва? Хайде по-добре да обядваме.

— Е, добре — понамръщи се Брегел. — Ами я кажете каква е тая история: изпъдили сте възпитаника Опришко.

— За пиянство.

— Ами къде е той сега? Разбира се, на улицата, нали?

— Не, наблизо живее, при един кулак.

— Значи, какво, дали сте го на настойничество, а?

— Нещо подобно — усмихнах се аз.

— Там ли живее? Добре ли знаете това?

— Да, добре зная: живее при местния кулак Лукашенко. Тоя добър човек е вече „настойник” на две безнадзорни деца.

— Е, ние ще проверим това.

— Моля.

Отидохме да обядваме. След обеда Брегел и Чайкин поискаха да се убедят в нещо със собствените си очи, а аз свалих шапка пред Любов Савелиевна.

— Мили, скъпи, роден Наркомпрос! Тук ни е тясно и всичко е направено. След половин година ще почнем да се побъркваме тук. Дайте ни нещо голямо, че да ни се завърти главата от работа. Вие имате много и най-различни работи! Нали вие нямате само принципи!

Любов Савелиевна се засмя и каза:

—- Добре ви разбирам. Това ще може да се направи. Хайде да поговорим по-подробно... Но почакайте, вие все за бъдещето. Много ли ви обижда тая ревизия?

— О не, моля ви! Че как може иначе!

— Е, ами изводите, всички тия въпроси на Чайкин не ви ли безпокоят?

— Че защо? Та нали с тях ще се занимава научно-педагогическият съвет? За него е безпокойството, а мене — нищо ми няма...

Вечерта Брегел, отивайки да спи, сподели впечатленията си:

— Вие имате чудесен колектив. Но това нищо не значи, вашите методи са ужасни.

В дълбочината на душата си аз се зарадвах: добре, че тя не знае нищо за обучението на нашите барабанчици.

— Лека нощ — каза Брегел, — да, имайте предвид, че никой не мисли да ви обвинява за смъртта на Чобот...

Аз се поклоних с дълбока благодарност.

16. Запорожие

Отново настъпи лято. Отново, без да остават назад от слънцето, сборните отряди тръгнаха по полето. Отново от време на време почваха да работят знаменосните четвърти сборни отряди, командвани все от същия Бурун.

Рабфаковците пристигнаха в колонията в средата на юни и доведоха със себе си, освен ликуването по случай преминаването си във втори курс, още и двамата нови членове — Оксана и Рахил, които, като колонисти, вече нямаха друг избор и бяха длъжни да дойдат в колонията. Пристигна също и черниговката, същество до крайна степен черновеждо и чернооко. Черниговката се викаше Галя Подгорная. Семьон я въведе в общото събрание на колонистите, показа я на всички и рече:

— Шурка писал на колонията, че уж съм се занасял ей по тая черниговка. Нямаше нищо подобно, честна комсомолска дума. А какво е важно: Галя Подгорная няма, може да се каже, никаква територия, където да отиде през ваканцията. Съдете ни, другари колонисти, кой е прав и кой, може би, крив.

Семьон седна на земята — събранието ставаше в парка.

Черниговката учудено разглеждаше нашето общество, голоного, голоръко, а отчасти и гологръдо. Лапот сви устни, присви очи, премига с огромните си голи клепачи и каза с дрезгав глас:

— Я кажете, моля, другарко черниговке... Такова... как се казваше...

Черниговката и събранието наостриха уши.

—...знаете ли „Отче наш”?

Черниговката се усмихна, смути се, изчерви се и отговори плахо:

— Не зная...

— Аха, не знаете? — Лапот още повече сви устни и пак запремига с клепачите си. — Ами „Верую” знаете ли?

— Не, не зная...

— Аха. Ами Днепър можете ли да преплувате?

Черниговката се огледа смутено наоколо:

— Как да ви кажа? Аз плувам добре, навярно ще го преплувам...

Лапот се обърна към събранието с такъв израз на лицето, какъвто имат напрегнато мислещите глупци: мръщеше се, мигаше, повдигаше пръст, виреше нос и всичко това без какъвто и да било помен от усмивка:

— Значи, ще кажем тъй: „Отче наш” тя не знае, „Верую” — не може зъб да обели, Днепър ще преплува. А може би не ще го преплува, а?

— Ще го преплува! — викна събранието.

— Е добре, а ако не може Днепър, Коломак ще преплува ли?

— Ще преплува Коломак! — се смеят момчетата.

— Излиза, че я бива за нашата лицарска запорожка колония, а?

— Бива я.

— За кой отряд?

— За пети.

— В такъв случай посипете й главата с пясък и я отведете в отряда.

— Какво се престараваш ти? — вика Карабанов. — Ами, че нали само на главатарите посипваха главите с пясък...

— Я ми кажи ти, казаче — задава Лапот въпрос на Семьон, — животът развива ли се, или не се развива?

— Развива се. Е, та?

— Е, по-рано посипваха с пясък главата на главатаря, а сега — на всички.

— Аха — каза Карабанов, — правилно!

Мисълта да се пренесем в Запорожие възникна у нас подир едно от писмата на Джуринская, в което тя съобщаваше тъмните слухове, че имало проект да се организира на остров Хортица голяма детска колония и че на Наркомпроса щяло да бъде приятно, ако централен организатор на тая колония бъдела колонията „Максим Горки”.

Подробна разработка на тоя проект още не била почнала. На моите запитвания Джуринская отговаряше, че окончателно решение на въпроса не можело да се очаква скоро, че всичко това било свързано с проекта за Днепрострой.

Ние не знаехме добре какво ставаше в Харков, но в колонията ставаха много работи. Трудно беше да се каже за какво мечтаеха колонистите: за Днепър, за острова, за широки нивя или за някаква фабрика. Мнозина се увличаха от мисълта, че ще имаме собствен параход. Лапот дразнеше момичетата, като твърдеше, че според старите правила момичетата не се допускат на остров Хортица и поради това за тях ще трябва да се построи нещо на брега на Днепър.

— Но това нищо не значи — ги утешаваше Лапот. — Ние ще ви идваме на гости, а ще се бесим на острова — на вас ще ви бъде по-спокойно.

Рабфаковците взеха участие в шеговитите мечти да получим в наследство запорожкия остров и охотно платиха данък на още позагасналия стремеж към игра. Колонията по цели вечери се смееше до сълзи, като наблюдаваше на двора широкото подражание на живота на запорожките казаци — за тая цел мнозинството от тях изучиха както трябва „Тарас Булба”. В това подражание момчетата бяха неизчерпаеми. Ту се яви на двора Карабанов в потури, направени от театралната завеса, и чете лекция как се шият подобни потури, за които, според неговите думи, били нужни сто и двадесет аршина материя. Ту на двора се представя страшното наказание на запорожеца, обвинен от цялата казашка община в кражба. При това особено се стараят да запазят неприкосновена следната легендарна подробност: наказанието се извършва с помощта на билярдни щеки, но право на удар с щеката има само оня, който преди това изпие голяма чаша ракия. Поради липса на ракия на колонистите, които привеждат в изпълнение наказанието, се поднася огромна стомна вода, която не са в състояние да изпият даже нашите най-големи водопийци. Ту четвърти сборен отряд, като тръгва на работа, поднася на Бурун боздуган и жезъл. Боздуганът е направен от тиква, а за жезъла, вместо конска опашка, са привързани кълчища, но Бурун е длъжен да приеме с почит тия знаци на поверената му власт и да се кланя на всички страни.

Тъй минаваше лятото, а запорожкият проект си оставаше проект и на децата даже омръзна да играят. През август рабфаковците си заминаха и отведоха със себе си нова партида студенти. Цели пет командири излязоха от строя и най-кървава рана се отвори на мястото на командира на втори отряд — Антон Братченко, моят най-близък приятел и един от основателите на колонията „Максим Горки”, замина все пак за Рабфака. Замина и Осадчи, за когото бях заплатил с немалък къс от живота си. Той беше бандит над бандитите, а замина за технологическия институт в Харков — строен красавец, висок, силен, сдържан, пълен с някакво особено мъжество и сила. За него Ковал казваше:

— Какъв комсомолец е Осадчи, жално е да се раздели човек с такъв комсомолец.

Това беше вярно: Осадчи изнесе на плещите си в продължение на две години извънредно сложната длъжност на командир на воденичния отряд, пълна с безкрайни разправии, вечни сметки със селата и комитетите на бедните селяни.

Замина и Георгиевски, синът на иркутския губернатор, който тъй и не можа да измие позорното петно на своя произход, макар че в официалната анкета на Георгиевски беше написано: „Родителите си не помни.”

Замина и Шнайдер — командирът на славния осми отряд, замина и командирът на пети отряд — Маруся Левченко.

Изпратихме рабфаковците и изведнъж забелязахме как се беше подмладило колонисткото общество, даже в колонисткия съвет заседаваха доскорошни дечурлига: във втори отряд — Витка Богоявленски, в трети отряд — Опришко беше заменен от Костя Шаровски, в пети отряд — Наташа Петренко, в девети — Митка Жевели и само в осми отряд най-сетне получи командирски пост огромният Федоренко. След тригодишно командване Георгиевски предаде на Тоска Соловьов отряда на дечурлигата.

Пак заровихме цвеклото и картофите, натрупахме слама около конюшните, очистихме и скътахме семената за напролет и на есенната оран пак почнаха да работят, но вече без конкуренция, първите и вторите сборни отряди. И едва тогава получихме от Харков официално предложение от Наркомпроса да прегледаме имението на Попов в Запорожкия окръг.

Общото събрание на колонистите, като изслуша моето съобщение и пусна през всички ръце писмото на Народния комисариат по просветата, почувства изведнъж, че работата е сериозна. Та в нашите ръце имаше и друго писмо, в което Наркомпросът молеше Запорожкия окръжен изпълнителен комитет да предаде имението на Попов в разпореждане на колонията.

В оня миг тия писма ни се струваха пълно решение на въпроса; оставаше да си въздъхнем свободно, да забравим безкрайните разговори за всевъзможни опустели имения, несполучили колонии, още неумрели манастири, още несъживени помешчически гнезда, да изгасим приказката за остров Хортица, да си съберем багажа и да вървим.

Аз и Митка Жевели, избрани от общото събрание, заминахме да прегледаме и приемем имението на Попов. Митка беше вече на петнадесет години, той отдавна стоеше в строя на дечурлигата с цяла глава по-висок от другите, отдавна беше изминал сложните изпитания на командир на сборни отряди, повече от година как е вече комсомолец, а в последно време заслужено беше издигнат на отговорния пост командир на девети отряд. Митка беше представител на най-новата формация горкиевци: на петнадесетгодишна възраст той беше придобил и голям стопански опит, и гъвкава снага, и сръчност на организатор, като се беше заразил в същото време от много похвати на по-старото боево поколение. Още от първия ден Митка беше станал близък приятел с Карабанов и сякаш от Карабанов беше получил в наследство черното огнено око и енергичното изразително движение; но Митка явно се и отличаваше от Семьон, например по това, че на петнадесетгодишна възраст Митка беше вече в пета група.

Ние с Митка тръгнахме през ясен, студен, безснежен ден в края на ноември и след едно денонощие бяхме в Запорожие. Поради младостта си, ние си въобразявахме, че новата щастлива ера на колонията „Максим Горки” ще почне приблизително тъй: председателят на Окръжния изпълнителен комитет, човек с приятно революционно лице, ще ни посрещне ласкаво, ще се зарадва и ще каже:

— Имението на Попов ли? За колонията „Максим Горки”? Как не, как не, зная. Моля, моля! Ето ви разрешение за имението, вървете го владейте.

Ще ни остане само да научим пътя за имението и да полетим в колонията с покана:

— По-скоро, по-скоро се пригответе!

Ние не се и съмнявахме в това, че имението на Попов ще ни хареса, даже и Брегел, тая строга жена, в Наркомпроса ни каза, когато ние с Митка се отбихме при нея в Харков:

— Имението на Попов ли? Тъкмо за Макаренко! Тоя Попов е бил малко чудак, такива работи е построил... Но вие ще видите. Хубаво имение, ще ви хареса.

Джуринская казваше същото:

— Там е хубаво — и богато, и красиво. Това място е нарочно направено за детска колония.

А Мария Кондратиевна каза:

— Не имение, а същинска прелест!

Вече самият факт, че това имение е известно на всички, беше многозначителен и поради това и аз, и Митка бяхме във фаталистично настроение: съдбата е приготвила това специално за нас.

Но от всичките наши очаквания правилно излезе само едно: лицето на председателя на Окръжния изпълнителен комитет беше действително симпатично и революционно. Всичко останало излезе не тъй и преди всичко не такива бяха думите му.

Като прочете писмото на Наркомпроса, председателят каза:

— Да, но там има селска комуна!. А каква е тай колония „Максим Горки”?

Той откровено разглеждаше мене и Митка, и като че ли той му хареса повече, отколкото аз, защото се усмихна на черноокия Митка, който стоеше нащрек, и попита:

—- Значи такива момчета ще стопанисват там?

Митка решително се изчерви и започна да нагрубява:

— Че с какво са лоши нашите дечурлига? Сигурно ще стопанисваме не по-лошо от вашите „гарги”.

След тия думи Митка още повече се изчерви, а председателят още повече се усмихна и доверчиво призна:

— Селяните ли наричате „гарги”? Действително, лошо стопанисват. Но там има хиляда и петстотин хектара. Тая работа превишава компетенцията на Окръжния изпълком, ще трябва да воювате в Народния комисариат на земеделието.

Митка недоверчиво погледна председателя:

— Вие казахте: тая работа превишава... как се вика... компенцията ли? Това пък какво значи?

— Аз разбирам по-добре вашия език, отколкото вие моя... Е добре, вашият управител ще ви обясни какво значи компетенция. А какво мога да направя аз? Ще ри дам автомобил, вървете вижте. Тъкмо ще поприказвате на самото място и с комуната — може би ще се споразумеете. Но работата ще трябва да се реши в Харков и Наркомзема.

Председателят, като се усмихна, стисна ръка на Митка:

— Ако всичките ви момчета са такива, аз ще ви подкрепям.

Ние с Митка видяхме имението на Попов и бяхме отровени от неговата красота.

На края на знаменития, Велики Луг, чини ми се на същото място, гдето е стояла къщата на Тарас Булба, в ъгъла между Днепър и Карачекрак, ненадейно са се изтегнали в степта дълги хълмове. Между тях Карачекрак, прав като стрела, се устремява към Днепър, даже не прилича на река, а на канал, а върху високия му бряг — същинско чудо. Високи, назъбени степи, зад стените — дворци с остри и кръгли покриви, разбъркани в приказно своеволие. На някои кули още се въртяха ветропоказателите, но прозорците зееха като черни, пусти дупки и това беше в тежко противоречие с живата маниерност на мавританското или арабското въображение.

През вратата на една двуетажна дантелена кула ние влязохме в огромен двор, постлан с квадратни плочи, между които стърчаха с мрачно нахалство сухите, треперещи от студ стъбла на украински буренак и по които крави, свине, кози бяха нахвърляли дявол знае какво. Влязохме в първия дворец. В него нямаше нищо освен въздушни течения, миришещи на вар, а във вестибюла върху куп смет се търкаляше една гипсова Венера Милоска не само без ръце, но и без крака. И в другите дворци, също тъй високи и изящни, още силно миришеше на революция. С опитното око на възстановител аз пресметнах колко ще ни струва поправката. Собствено казано, нямаше нищо страшно: прозорци, врати, да се поправи паркетът, мазилката. Венера Милоска можеше и да не се възстановява; стълбищата, таваните, печките бяха запазени.

Митка беше по-малко прозаичен от мене. Никакви разрушения не можаха да угасят у него естетическия възторг. Той се скиташе из залите, кулите, коридорите, дворовете, дворчетата и ахкаше:

— Ох, дявол да го вземе! Я гледай ти! Бива си го, честна дума! Чудесно място, Антон Семьонович! Ех че ще бъдат доволни момчетата! Хубаво, честна дума, хубаво! А колко ли дечурлига могат да се настанят тук? Май, че хиляда, а?

По моите сметки излизаше, че ще могат да се настанят осемстотин души.

— А ще се справим ли? Осемстотин — това са навярно все хора от улицата. А всичките наши командири са в рабфака...

— Ще се справим ли; или няма да се справим — по това нямаше кога да мислим, гледахме по-нататък. В задния двор стопанисваше комуната и стопанисваше отвратително. Безкрайната конюшня беше задръстена с тор и в купищата, отдавна без постилка и без почистване, стояха тук-там класически кранти, само кожа и кости, с изцапани задници, много от тях окелявели. Огромният свинарник беше цял надупчен, свине имаше малко, и то лоши. По замръзналите купчини пръст на двора стърчаха и се търкаляха безнадзорни коли, сеялки, колела, отделни части и всичко това беше сякаш лакирано отгоре с диво, затъпяващо безлюдие. Само в свинарника един сбръчкан старец протегна към нас мръсната си брада и каза:

— Ако търсите канцеларията, вървете ей в оная къщичка.

— Ами къде ви са свинете? — попита Митка.

— Какво казвате? Аха... Свинете ли къде са?

Старецът затъпка на място, попипа си мустаците с прозрачни пръсти и огледа кочините. Очевидно Митювият въпрос беше дипломатически непосилен за дядото. Но той храбро махна ръка:

— Че... изядоха, мръсниците ниедни, свинете, изядоха ги, проклетниците...

— Кой това?

— Че кой? Нашите ги изядоха... Комуната...

— Ами, че нали и вие, дядо, сте в комуната?

— Хех-хе, гълъбче, аз съм в комуната като теле сред стадо овце. Сега който е по-устат, той е по-главен. А на дядо ти не дадоха от свинското, не дадоха, мръсниците с мръсници. А вас какво ви носи насам?

— По работа.

— Аха, по работа, значи... Е, разбира се, щом като е по работа, тогава вървете, те заседават там... заседават, то може ли... те все заседават, мръсниците, а тук...

Дядото се канеше, очевидно, да заприказва с по-голяма откровеност, но ние нямахме време.

В тясната канцелария на издъхващи господарски столове наистина заседаваха. През гъстия тютюнев дим трудно можеше да се различи колко души седяха, но шумът беше за около двадесетина. За съжаление ние не можахме да узнаем дневния ред, защото щом като влязохме, един къдрав мъж с черна брада, с очи нежни и кръгли като на момиче ни попита:

— А вие какви хора сте?

Започна разговор, отначало недружелюбно официален, след това враждебно страстен и едва след два часа просто делови.

Излезе, че се бях излъгал. Комуната беше тежко болна, но нямаше намерение да умира, и като съзря в наше лице неканени гробари, се възмути и с последни сили прояви жажда за живот.

Едно беше ясно: за комуната хиляда и петстотин хектара бяха много. Именно в това извънредно богатство се криеше една от причините на нейната бедност. Ние се споразумяхме лесно, че земята може да се раздели. Още по-лесно комуната се съгласи да ни даде дворците, зъбците и кулите заедно с Венера Милоска. Но косато дойде ред до стопанския двор, пламнаха и комунарските, и нашите страсти. Митка даже не се задържа на равнище на спора и почна да засяга личности:

— Защо цвеклото ви още лежи в полето?

И председателят отговори:

— Млад си още да ме питаш за цвеклото.

Едва късно вечерта се споразумяхме и по този въпрос. Митка каза:

— Какво сме се задърпали като магарета? Стопанският двор може да се раздели със стена.

На това се и помирихме.

С какво стигнахме до колонията „Максим Горки” не помня, но, струва ми се, това бяха нещо като криле. Нашият разказ пред общото събрание беше посрещнат с небивала още овация. Аз и Митка бяхме вдигнати на ръце, насмалко щяха да ми счупят очилата, а на Митка нещо счупиха — носа или челото.

В колонията почна действително щастлива ера. Колонистите три месеца живяха с планове. Наминала веднъж в колонията, Брегел ме упрекна:

— Макаренко, кого възпитавате вие? Мечтатели ли?

Нека бъдат дори и мечтатели. Аз не съм във възторг от самата дума „мечта”. От нея наистина мирише на някоя предвзета госпожица, а може би и на нещо по- лошо. Но има мечта и мечта: едно е да мечтаеш за рицар на бял кон, а друго — за осемстотин деца в детска колония. Когато живеехме в тесните малки казарми, нима не мечтаехме за високи светли стаи? Като обвивахме краката си с парцали, мечтаехме за човешки обувки. Мечтаехме за рабфак, за комсомол, мечтаехме за Юначагата и за сименталско стадо. Когато донесох в чувал двете английски прасета, един такъв мечтател, нестриганото хлапе Ванка Шелапутин, седеше на високата пейка, сложил ръце под себе си, махаше крака и гледаше към тавана:

— Това са само две прасета. А след това те ще доведат още колко? А пък те още колко! А след... пет години ние ще имаме сто свине! Хо-хо! Ха-ха! Чуваш ли, Тоска, сто свине!

И мечтателят, и Тоска се смееха необикновено шумно, като заглушаваха деловите разговори в моя кабинет. А сега ние имаме повече от триста свине и никой не си спомня как мечтаеше Шелапутин.

Може би главното отличие на нашата възпитателна система от буржоазната се състои именно в това, че у нас детският колектив трябва непременно да расте и богатее, той трябва да вижда пред себе си по-добрия утрешен ден и да се стреми към него в радостно общо напрежение, в упорита весела мечта. Може би в това именно се заключава истинската педагогическа диалектика.

Поради това аз не слагах никаква юзда на колонистката мечта и заедно с тях, може би, и наистина отидох твърде далеч. Но това беше много щастливо време в колонията и сега всички мои приятели си спомнят за него с радост. С нас мечтаеше и Алексей Максимович, комуто ние пишехме подробно по нашите работи.

Само няколко души не се радваха и не мечтаеха в колонията и между тях беше Калина Иванович. Той имаше млада душа, но оказа се, че за мечтата не стига само душа. И сам Калина Иванович казваше:

— Ти виждал ли си как добрият кон се плаши от автомобил? То е затова, защото той, паразитът, иска да живее. А пък ако е някоя кранта, тя не само от автомобил, но и от дявола не се страхува, защото за нея е все едно: хляб ли, или чукано овесено брашно, както казват русите.

Убеждавах Калина Иванович да дойде с нас и момчетата го молеха, но Калина Иванович беше твърд.

— Сега вече аз от нищо не се боя и на вас такива паразити не ви са нужни. Походих с вас и стига! — А сега — на пенсия: при съветската власт е добре за готовановците — за кашлящите старци.

И Осипови заявиха, че никъде няма да тръгнат с колонията, че им стигат вече силни преживявания.

— Ние сме хора скромни — казваше Наталия Марковна. — Ние даже не разбираме защо ви са притрябвали осемстотин души. Честна дума, Антон Семьонович, вие ще се провалите в тая ваша приумица.

В отговор на тази декларация аз декламирах: „Безумието на храбрите възпяваме ние”.

Децата ръкопляскаха и се смееха, но Осипови не можеха да бъдат смутени по тоя начин. Впрочем, Силанти ме утешаваше:

— Нека, таквоз, останат. Ти, Антон Семьонович, обичаш, дето се вика, да впрягаш всички в колесници за надпрепускане. Кравата, таквоз, не я бива за такава работа, а ти все не я оставяш на мира, виждаш ли каква ми ти работа?

— А тебе бива ли те, Силанти Семьонович?

— За какво?

— Че за надпрепускане.

— Мене, таквоз, за каквото искаш ме бива, па ако щеш и за конницата на Будьони. Това, мръсниците, разбираш ли, ме тъкмяха, гдето се вика, да им возя вода. Не съзряха, гадовете такива, какъв боен кон съм аз!

Силанти вдигаше високо глава и тупаше с крак, като добавяше с известно закъснение.

— Виждаш ли каква ми ти работа?

Обстоятелството, че почти всички възпитатели, и Силанти, и Козир, и Елисов, и ковачът Годанович, и всички перачки, готвачки, и даже воденичарите решиха да дойдат с нас, правеше това преместване някак си особено уютно и надеждно.

Между това работите в Харков не вървяха добре. Аз отивах често там. Наркомпросът дружно ни подкрепяше. Даже Брегел се беше заразила от нашата мечта, макар че в тоя период не ме наричаше инак, освен Дон Кихот Запорожки.

Даже Наркомът на земеделието, макар и да се мръщеше и да бъркаше презрително, като ни наричаше ту колония „Максим Горки”, ту колония „Короленко”, ту колония „Шевченко” — и той отстъпи: вземете и осемстотинте хектара, и имението на Попов, само ни се махайте от главата!

Нашите врагове се оказаха не на бойния фронт, а в засада. Аз се сблъсках с тях в гореща атака, като си въобразявах, че това е последният победен удар, след който ще остане само да тръбим победа. А срещу моята атака излезе от храстите едно такова мъничко човече в късо палтенце, каза няколко думи и аз се оказах разбит на пух и прах и побягнах назад, като изоставях оръдия и знамена и обърквах редиците на засилилите се в марш колонисти.

— Наркомфинът не може да се съгласи на тая работа — да ви даде тридесет хиляди рубли за поправка на никому ненужен дворец. А вашите детски домове стоят в развалини.

— Но тия пари не са само за поправка. В тоя бюджет влизат и инвентар, и път.

— Знаем, знаем, осемстотин хектара, осемстотин безнадзорни деца и осемстотин крави. Времената за такива афери минаха. Колко милиона сме дали на Наркомпроса и все нищо не излиза: ще изпокрадат всичко, ще изпочупят и ще се разбягат.

И човечето стъпи върху гърдите на нашата така неочаквано повалена, на нашата жива, прекрасна мечта. И колкото и да плачеше тя под тоя крак, колкото и да доказваше, че е горкиевска мечта, нищо не помогна — тя умря.

И ето, аз се връщам в къщи скръбен, като си спомням сякаш в треска: та нали в нашето училище ние минавахме по комплексния метод темата „Нашето стопанство в Запорожие”. Шере ходи два пъти в имението на Попов. Той състави и разказа на колонистите, блестящ от елмази, изумруди, рубини стопански план, в който светеха, играеха, ослепяваха трактори, стотици крави, стотици хиляди птици, износ на масло и яйца за Англия, инкубатори, сепаратори, овощни градини.

Та нали едва миналата седмица аз пак тъй се връщах от Харков и ме посрещнаха възбудените дечурлига, които ме смъкнаха от файтона и крещяха:

— Антон Семьонович, Антон Семьонович! Зорка си има жребче! Елате да видите, елате да видите! Не, вие сега елате!

Те ме помъкнаха към конюшнята и наобиколиха там още влажното, треперещо златно конче. Усмихваха се мълчаливо и само един каза със задушевен глас:

— Нарекохме го Запорожец...

Мили мои деца! Вие не ще ходите подир плуга по Велики Луг, не ще живеете в приказния дворец, не ще тръбят вашите тръбачи от високите мавритански кули и напразно сте нарекли златното конче Запорожец.

17. Как трябва да се смята

Ударът, нанесен ни от човека на Народния комисариат на финансите, се оказа тежък. Сърцето на колонистите се сви, захилиха се и почнаха да цвилят враговете, а пък аз не на шега се обърках. Но никому и през ума не минаваше, че можем да останем на Коломак. И в Наркомпроса покорно усещаха нашата неподатливост, и у тях въпросът стоеше само в една форма: къде да се върви?

Поради това февруари и март 1926 година бяха много сложно построени. Несполуката със Запорожие изгаси последните пламъчета на тържествена и празнична надежда, но вместо нея у колектива остана упорита увереност. Не минаваше седмица на общото колонистко събрание да не се обсъжда някакво предложение. По просторните степи на Украйна имаше още много такива места, гдето или никой не стопанстваше, или стопанстваха лошо. Те ни биваха подхвърляни поред от нашите наркомпросовски приятели, от комсомолските организации, от кореняците-съседи и от далечни познати — стопански дейци. И аз, и Шере, и момчетата пребродихме по онова време много пътища и шосета — и на влак, и с автомобил, и с Юначагата, и с разни коне и кранти от местния превоз.

Но разузнавачите донасяха в къщи почти само умора; на общите събрания колонистите ги изслушваха с хладни, делови лица и се пръскаха по работите си, като замерваха докладчика с първия попаднал тежък въпрос:

— Колко души могат да се поберат там? Сто и двадесет ли? Глупости!

— Ами кой град? Пирятин ли? Празна работа!

Пък и самите докладчици се радваха на такъв завършек, защото дълбоко в душата си най-много се бояха от това, да не би събранието да се съблазни от нещо.

Тъй пред нашите очи минаха именията на Старицки във Валки, манастирът в Пирятин, манастирът в Лубни, палатите на князете Кочубеевци в Диканка и други още някои сметища.

Още повече пунктовете се споменаваха и веднага се отхвърляха, без да се удостояват даже с разузнаване. И между тях беше и Куряж — детска колония до самия Харков, в която имаше четиристотин, както се чуваше, напълно разложени деца. Представата за разложено детско учреждение ни беше тъй отвратителна, че мисълта за Куряж възникваше само като дребни охтичави мехурчета, които се пукаха още в момента на появяването си.

Веднъж, при едно от редовните ми отивания в Харков, попаднах на заседание в комитета за помощ на децата. Обсъждаше се въпросът за положението в Куряжката колония, която беше под негово ведомство. Училищният инспектор Юриев озлобено-сухо докладваше за положението в колонията, като се изразяваше сбито и кратко, и толкова по-глупаво и по-възмутително излизаше състоянието на работите там. Четиридесетте възпитатели и четиристотинте възпитаници се струваха на слушателя като стотици анекдоти за гавра с човека, измислени от някакъв извратен негодник, мизантроп и вредител. Бях готов да блъсна с юмрук по масата и да извикам:

— Не може да бъде! Това са клюки!

Но Юриев изглеждаше много солиден човек, а през учтивата сериозност на докладчика добре личеше отдавна натрупана народопросветна тъга, в която аз имах най-малко основание да се съмнявам. Юриев се срамуваше от мене и ме поглеждаше понякога с такъв израз, сякаш не всичко в костюма му беше в ред. След заседанието той дойде при мене и откровено каза:

— Честна дума, пред вас ме беше срам да разправям за всичките тия гадости. Нали казват, че при вас, ако някой колонист закъснее пет минути за обяд, вие го арестувате на хляб и вода за едно денонощие, а той се усмихва и казва: „слушам”.

— Е, не е съвсем тъй. Ако бях практикувал такъв чудесен метод, вие щяхте и за колонията „Максим Горки” да докладвате приблизително в стила на днешния ваш доклад.

Ние с Юриев се разприказвахме, почнахме да спорим. Той ме покани на обяд и през време на обяда каза:

— Знаете ли какво? Ами защо вие не вземете Куряж?

— Че какво хубаво има там? И нали там е пълно?

— Защо да е пълно? Ние ще очистим сто и двадесет места за вашите.

— Не ми се ще. Мръсна работа. Пък и няма да ме оставите да работя.

— Ще ви оставим! Защо се боите толкова от нас? Ще ви дадем открит лист — правете каквото искате. Тоя Куряж е просто някакъв ужас! Помислете, до самата столица такова бандитско гнездо. Вие сте слушали, грабят по пътищата! За четири месеца само в колонията са откраднати вещи за осемнадесет хиляди рубли.

— Значи там трябва да се изгони целият персонал.

— Не, защо... там има отлични работници.

— В такива случаи аз съм привърженик на пълна асептика.

— Е добре, гонете, гонете!

— Не, ние няма да идем в Куряж.

— Но вие още не сте го видели.

— Не съм.

— Знаете ли какво? Останете и утре, ще вземем Халабуда и ще идем да погледаме.

Съгласих се. На другия ден тримата потеглихме за Куряж. Аз отивах, без да предчувствам, че отивам да избирам гроб за колонията си.

С нас беше Халабуда Сидор Карпович, председател на комитета за помощ на децата. Той председателстваше честно в това учреждение, което се състоеше тогава от лоши, дезорганизирани детски домове и колонии, бакалници, кинотеатри, магазини за плетена мебел, увеселителни градини, рулетки и книговодства. Сидор Карпович беше покрит с паразити: търговци, комарджии, шарлатани, мошеници, шмекери и злоупотребители и на мене много ми се искаше да му подаря някоя голяма бутилка със специалитет за изтребване на паразити. Той отдавна вече беше объркан от разните съображения, които му се подшушваха от всички страни: икономически, педагогически, психологически и пр. и поради това отдавна беше изгубил надежда да разбере защо в колониите му има мизерия, повсеместно бягство, кражби и всевъзможни безобразия, беше се покорил на действителността, дълбоко вярваше, че безнадзорното дете е съединение на седемте смъртни гряха и от целия си минал оптимизъм беше запазил само вярата си в по-доброто бъдеще и вяра в житото.

Тази втора черта от неговия характер аз разбрах по-късно, а сега, като седях в автомобила, слушах без каквото и да било подозрение речите му:

— Хората трябва да си имат жито. Ако хората имат жито, нищо не е страшно. Каква полза, разбираш ли, че ще го научиш за Гогол, ако си няма хляб? Ти му дай жито, а след това му пъхни някоя книжка... Ето на, тия бандити не умеят да посеят жито, а умеят да крадат.

— Лоши ли са?

— Те ли? Ама че хора, разбираш ли! Те и мене не ме оставят на мира: дай, Сидор Карпович, петачка, пуши ми се. Дадох му аз, разбира се, а след една седмица той пак... Сидор Карпович, дай пет рубли. Ами че нали ти дадох? — казвам. — Ония, каже, даде за цигари, а сега дай за ракия...

Като изминахме шест километра от града по песъчливия отегчителен път, ние се изкачихме на един хълм и влязохме през олющените манастирски порти. Сред кръглия двор стърчеше безформената грамада на един древен и въпреки това безобразен храм, зад него нещо триетажно, а наоколо — дълги ниски постройки, подпрени с полуизгнили входове, малко по-настрана, над един стръмен дол, се издигаше двуетажен хотел, който се престрояваше. По ъглите и в разните затънтени места се бяха прикътали дявол знае от какво струпани къщурки, бараки, кухни и всякаква смет, набрала се в продължение на триста молитвени години. Порази ме, преди всичко, царуващата в колонията миризма. Това беше сложна смесица от миризма на нужници, борш, тор и...тамян. В черквата се пееше, по стъпалата пред входа седяха сухи, несимпатични бабички и навярно си спомняха за ония щастливи времена, когато имаше от кого да се проси милостиня. Колонисти обаче не се виждаха.

Сивият, изтъркан управител погледна с неудоволствие нашия Фиат, потупа с ръка машината и ни поведе да ни покаже колонията. Виждаше се, че той вече беше свикнал да я показва не за слава, а за осъждане, и пътеките на мъките му бяха добре известни.

— Ето тук са спалните на първия колектив — каза той, като минаваше през мястото, гдето по-рано са били врати, а сега стоеше само рамката. Също тъй безпрепятствено ние прекрачихме и втория праг и свихме по един коридор вляво. Едва тогава разбрах, че тоя коридор не се отделя с нищо от външния, някога чист въздух. Това, между впрочем, се доказваше и от навеяния по стените сняг, който вече беше успял да се покрие с прах.

— Че как тъй... без врати? — попитах аз.

Управителят ни показа с голям труд, че някога е можел да се усмихва, и тръгна по-нататък. Юриев каза високо:

— Вратите отдавна са изгорени. И само вратите ли? Вече къртят и горят подовете, изгорили са навесите над зимниците и даже части от колите.

— А дърва?

— Дявол знае защо нямат дърва! Пари за дърва бяха отпуснати.

Халабуда се изсекна и каза:

— Дърва навярно и сега има. Не искат да ги нарежат и нацепят. А няма пари за наемане работници. Имат дърва, проклетниците... Знаете ли какви хора — разбойници!

Най-сетне дойдохме до истинска затворена врата, която водеше към спалня. Халабуда я блъсна с крак и тя веднага увисна само на долното резе, като заплашваше да се стовари върху главите ни. Халабуда я задържа с ръка и се засмя:

— О не, дяволска вещице! Аз вече добре те познавам.

Влязохме в спалнята. Върху изпочупени, мръсни кревати, върху купища безформени, мръсни парцали седяха безнадзорници, същински безнадзорници в цялото си великолепие, и се мъчеха да се стоплят, като се увиваха в някакви парцали. До олющената печка двама разбиваха с брадва една дъска, която личеше, че наскоро е била боядисана в жълто. По ъглите и даже в междините между леглата беше замърсено. Тук се усещаха същите миризми, както и на двора, минус тамяна.

Изпровождаха ни с погледи, но никой не си извърна главата. Забелязах, че всички безнадзорни бяха на възраст над шестнадесет години.

— Това ли са най-възрастните ви възпитаници? — попитах аз.

— Да, това е първият колектив, най-възрастните — любезно обясни управителят.

От далечния ъгъл се провикна някакъв бас:

— Не им вярвайте какво казват. Всички лъжат!

От другия край някой се обади свободно, без да подчертава каквото и да било:

— Показват... Какво има тук за показване? По- добре е да бяха показали какво са изпокрали.

Ние не обърнахме никакво внимание на тия възгласи, само Юриев се изчерви и ме погледна крадешком.

Излязохме в коридора.

— В това здание има шест спални стаи — каза управителят. — Да ви ги покажа ли?

— Покажете работилниците — помолих аз.

Халабуда се оживи и почна надълго да разказва с какъв успех купувал машини и уреди.

Отново излязохме на двора. Срещу ни, загънато в дълго парцаливо палто, подскачаше по купчините пръст едно момче, като се стараеше да не нагазва с босите си крака по ивиците сняг. Аз останах назад от другите и го спрях:

— Откъде идеш, момче?

То се спря и вдигна лице:

— Ходих да разбера, няма ли да ни изпращат.

— Къде?

— Говореше се, че щели да ни изпращат някъде.

— Тук лошо ли е?

— Тук вече не може да се живее — тихо и тъжно каза момчето, като почесваше ухото си с края на палтото. — Тук можем и да замръзнем. Пък и бият.

— Кой бие?

— Всички.

Момчето беше отворено хлапе и като че ли без уличен стаж; то имаше големи сини очи, още необезобразени от уличните гримаси; ако бъде умито, ще стане мило дете.

— За какво ви бият?

— Че тъй, ако не дадеш нещо. Или понякога обяда ще ти вземат. Тук има деца, които отдавна не обядват. Случва се и хляба ти вземат... или ако не откраднеш... кажат ти да откраднеш, а ти не откраднеш... А вие не знаете ли дали ще ни изпращат.

— Не зная, гълъбче.

— Казват, че скоро щяло да бъде лято...

— А защо ти е на тебе лятото?

— Ще се махна оттук.

Викаха ме в работилниците. Струваше ми се невъзможно да се отделя от хлапето, без да съм му оказал някаква помощ, но то вече скачаше по купчинките пръст, като се приближаваше към спалните — вероятно в спалните е все пак по-топло, отколкото по заледените буци.

Ние не можахме да разгледаме работилниците: някой тайнствен човек държеше ключовете и издирванията на управителя не доведоха до разясняване на тая тайна. Ограничихме се да погледаме през прозорците. Тук имаше изрезвателни преси, дърводелски машини и два струга, всичко дванадесет машини. В отделни пристройки се помещаваха обущарската и шивашката работилница — стълб и опора на педагогиката.

— Днес да не би да празнувате?

Управителят не отговори. Юриев пак пое върху си тоя каторжен труд:

— Аз ви се чудя, Антон Семьонович. Вие би трябвало вече всичко да разбирате. Тук никой не работи, това е общото положение. Освен това инструментите са изпокрадени, няма материал, няма енергия, няма поръчки, няма нищо, пък и никой не умее да работи.

Собствената електростанция, за която Халабуда също разказа цяла история, разбира се, също не работеше: нещо било счупено.

— Е, ами училището?

— Училище има — каза лично управителят, — само, че не ни е до училище...

Халабуда настойчиво ни помъкна към полето. Ние излязохме от кръга, обграден със стени, повече от два метра дебели, и съгледахме една голяма вдлъбнатина, която някога е била изкуствено езеро, а зад него, в гората, нивя, покрити с тънък, пръснат от вятъра сняг. Халабуда протегна като Наполеон ръка и тържествено произнесе:

— Сто и двадесет хектара! Цяло богатство!

— Зимницата посята ли е? — попитах аз непредпазливо.

— Зимница ли? — извика възторжено Халабуда. — Тридесет хектара жито, смятайте по хиляда и шестстотин килограма, това прави близо петдесет тона само жито! Без хляб няма да останат. А какво жито! Ако хората сеят жито, може само с него да се мине. Пшеницата какво е? Ти знаеш ли? Немците не могат да ядат ръжен хляб, па и французите не могат. Пък нашенецът, ако яде ръжен хляб...

Ние успяхме да се върнем при автомобила, а Халабуда все още говореше за житото. Отначало това ни дразнеше, а след това даже почна да ни интересува: какво ли още може да се каже за житото?

Качихме се в автомобила и си отидохме, изпращани от самотния отегчителен управител. Мълчахме до самата Холодная гора. Когато пресичахме пазара, Юриев кимна към група безнадзорни и каза:

— Това са куряжки възпитаници... Е какво, ще го вземете ли?

— Не.

— От какво се страхувате? Ами че колонията „Максим Горки” е правонарушителска. И без това всеукраинската комисия ви изпраща всякаква смет. А тук ние ви даваме нормални деца.

Даже Халабуда се разсмя в автомобила:

— Нормални, ама че го рече!

Юриев продължаваше своето:

— Да вървим сега при Джуринская да поприказваме. Комитетът за помощ на децата ще отстъпи колонията на Наркомпроса. За Харков е неудобно да ви изпраща правонарушители, а няма своя колония. А тук ще има своя колония, и то каква: за четиристотин души! Това е чудесно. Тук работилниците не са лоши. Сидор Карпович, ще дадете ли колонията?

Халабуда помисли:

— Тридесет хектара жито — това са близо шест хиляди килограма семе. Ами работа? Ще заплатите ли? А колонията защо да не ви дадем? Ще ви я дадем.

— Да вървим при Джуринская — настояваше на своето Юриев. — Сто и двадесет от по-младите деца ще преместим някъде, а двеста и осемдесет ще оставим на вас. Те, макар и да не са формално правонарушители, но след куряжкото възпитание са още по-лоши.

— Защо ще се пъхам в тая яма? — казах аз на Юриев. — Пък освен това тук трябва някак си да се поразчисти. Това ще струва не по-малко от двадесет хиляди рубли.

— Сидор Карпович ще даде.

Халабуда се събуди.

— За какво двадесет хиляди?

— Цена на кръвта — каза Юриев, — цена на престъплението.

— Защо двадесет хиляди? — се зачуди още веднъж Халабуда.

— Поправки, врати, инструменти, постелки, облекло, всичко!

Халабуда се нацупи:

— Двадесет хиляди! За двадесет хиляди ние и сами ще направим всичко.

При Джуринская Юриев продължи агитацията. Любов Савелиевна го слушаше, като се усмихваше, и любопитно ме поглеждаше.

— Това би било много скъп експеримент. Ние не можем да рискуваме колонията „Максим Горки”. Трябва просто да се закрие Куряж, а децата да се разпределят между другите колонии. Пък и другарят Макаренко не ще отиде в Куряж.

— Не — казах аз.

— Това окончателен отговор ли е? — попита Юриев.

— Ще поприказвам с колонистите, но навярно те ще се откажат.

Халабуда замига.

— Кой ще се откаже?

— Колонистите.

— Тия... вашите възпитаници ли?

— Да.

— Че какво разбират те?

Джуринская сложи ръка върху ръката на Халабуда:

— Гълъбче, Сидор! Те там разбират повече от нас с теб. Бих искала да погледам лицата им, когато те видят твоя Куряж.

Халабуда се разсърди:

— Какво сте се залепили за мене: „твоя, та твоя Куряж”! Защо да е мой? Аз ви дадох петдесет хиляди рубли и двигател. И дванадесет машини. А педагозите са ваши. Какво ме интересува, че те лошо работят?

Аз оставих тия дейци на социалното възпитание да уреждат помежду си своите семейни сметки, а сам побързах за влака. Карабанов и Задоров ме изпращаха на гарата. Като изслушаха разказа ми за Куряж, те втренчиха поглед в колелата на вагоните и се замислиха. Най-сетне Карабанов каза:

— Да се чистят нужници не е голяма чест за горкиевци, обаче, дявол да го вземе, трябва да се помисли...

— Затова пък ние ще бъдем близо, ще помагаме — показа зъбите си Задоров. — Знаеш ли какво, Семьон... Да идем утре да видим.

Общото събрание на колонистите, както и всички събрания н последно време, изслуша сдържано и замислено моя доклад. Като го правех, аз се вслушвах любопитно не само в събранието, но и в самия себе си. Изведнъж ми се дощя да се усмихна скръбно. Какво стана с мене: дете ли съм бил, когато преди четири месеца кипях и тържествувах заедно с колонистите в създадените от нас запорожки дворци? Пораснал ли съм за тия четири месеца, или просто съм обеднял? В думите си, в тона, в движенията на лицето аз ясно чувствам неприятна неувереност. Цяла година ние се стремяхме към широките, светли простори, нима нашият стремеж може да бъде увенчан с някакъв смешен, замърсен Куряж? Как стана тъй, че аз сам, по собствена воля говоря с децата за такова непоносимо бъдеще? Какво можеше да ни привлича в Куряж? В името на какви ценности трябва да напуснем нашия украсен с цветя и с Коломак живот, нашите паркетни нивя, възстановеното от нас имение?

Но в същото време в своето немногословно и правдиво изложение, в което не можеше да се вмести буквално нито една светла дума, аз чувствах неочаквано за самия себе си голям суров зов, зад който нейде далеч се криеше още посмела, свенлива радост.

Децата прекъсваха понякога моя доклад със смях, тъкмо на ония места, където аз разчитах да ги смутя. Сдържайки смеха си, те ми задаваха въпроси, а след моите отговори се кикотеха още повече. Това не беше смях на надежда или на щастие — това беше присмех.

— Ами какво правят четиридесетте възпитатели?

— Не знам.

Смях.

— Антон Семьонович, вие там никого ли не напляскахте по муцуната? Аз не бих се сдържал, честна дума.

Смях.

— А трапезария има ли?

— Трапезария има, но децата са всички боси, та си носят тенджерите в спалните и в спалните ядат...

Смях.

— Ами кой ги носи?

— Не видях. Навярно децата...

— Подред ли, или как?

— Навярно подред.

— Значи организирано?

Смях.

— А комсомол имат ли?

Тук смехът се разлива, без да чака моя отговор.

Обаче когато аз завърших доклада си, всички ме гледаха загрижено и сериозно.

— А какво е вашето мнение? — викна някой.

— Аз съм на същото мнение като вас...

Лапот се вгледа в мене и, види се, нищо не можа да разбере.

— Хайде, изказвайте се... Е? Защо мълчите? Интересно какво ще излезе от вашето мълчание.

Вдигна ръка Денис Кудлатий.

— Аха, Денис? Интересно какво ще кажеш ти.

С привичен национален жест Денис понечи да се почеше по тила, но като си спомни, че тая слабост се забелязва винаги от колонистите, отпусна непотребната ръка.

Все пак децата забелязаха маневрата му и се засмяха.

— Че аз, собствено, нищо няма да кажа. Разбира се, Харков там е близо, това е вярно... Все пак, да се залавяме за такава работа... Кой е останал у нас? Всички се замъкнаха в рабфака...

Той завъртя глава, сякаш преглътна муха.

— Всъщност, даже не си струва трудът да се приказва за тоя Куряж. Кой дявол ни тика там? А сетне смятайте: те са двеста и осемдесет, а ние сме сто и двадесет, пък и колко новаци имаме. А от старите кои са? Тоска ти е командир, и Наташа е командир, а Перепелятченко, а Сухоиван, а Галатенко?

— Че какво пак — Галатенко? — се чу сънлив недоволен глас. — Стане ли нещо, все Галатенко.

— Мълчи! — го спря Лапот.

— Че защо ще мълча? Ето Антон Семьонович разказваше какви хора има там. А аз какво, не работя ли, или що?

— Е добре — каза Денис, — извинявам се, но все пак там ще ни натупат здравата и с това всичко ще се свърши.

— Ти недей бърза с тупането — вдигна глава Митка Жевели.

— А ти какво ще направиш?

— Бъди спокоен!

Кудлатий седна. Взе думата Иван Иванович:

— Другари колонисти, аз и без това нийде няма да вървя, значи аз, тъй да се каже, гледам отстрани и по- добре виждам. Защо да се върви в Куряж? Ще ни оставят триста деца най-развалени, на това отгоре харковски...

— А тук нима не изпращат харковски? — попита Лапот.

— Изпращат. Но помислете — триста души! И Антон Семьонович казва: децата там са големи. Пък направете и такава сметка: вие отивате при тях, а те са у дома си. Ако само дрехи са изпокрали за осемнадесет хиляди рубли, представяте ли си какво ще направят те от вас?

— Печено! — вика някой.

— Е, печеното трябва тепърва да се пече — живи ще ни изядат!.

— А мнозина от нашите те ще научат и да крадат — продължи Иван Иванович. — Има ли такива у нас?

—Има колкото щете — отговори Кудлатий, — има една сбирщина от четиридесет души, само че се боят да крадат.

— Ето на —- зарадва се Иван Иванович. —-Смятайте, вие ще бъдете осемдесет души, а те триста и двадесет, па извадете още нашите момичета и дечурлигата... А защо е всичко това? Защо да се погубва колонията „Максим Горки”? Вие вървите към гибел, Антон Семьонович.

Иван Иванович си седна на мястото, като се оглеждаше победоносно. Колонистите полуодобрително зашумяха, но аз не долових в тоя шум никакво решение.

При общо одобрение излезе да говори Калина Иванович в своята стара мушама, но обръснат и чистичък както винаги. Калина Иванович преживяваше тежко необходимостта да се раздели с колонията и сега в неговите сини очи, блещукащи със старческа, несигурна светлина, аз виждам голяма човешка скръб.

— Значи, такава работа — започна Калина Иванович, без да бърза, — аз също няма да вървя с вас, значи, и аз съм настрана, само, че не на чужда страна. Къде ще вървите вие и къде животът ще ви поведе — има разлика. Миналия месец казвахме: масло ще товарим за англичаните. Я, моля ви се, ми кажете — аз съм стар човек: как може да се допусне такова нещо — да работим за тия паразити, англичаните? А аз видях как нашите крещяха: да вървим, та да вървим! Е, ще отидеш, а след това какво? Теорехтически, то, разбира се, е Запорожие, а прахтически — ти просто щеше да пасеш крави, и повече нищо. Докато твоето масло стигне до англичаните, ти смятал ли си колко потене ще има да падне? И да пасеш кравите, и тор да ринеш, и задниците на кравите да миеш, инак англичанинът няма да иска да яде твоето масло, паразитът. А ти, глупчо, не си даже помислил за това, а крещиш — ще вървя, та ще вървя. И добре стана, че не отиде, нека, англичанинът си яде сух хляба. Пък сега пред тебе е Куряж. А ти седиш и мислиш. Че какво има тук за мислене? Ами че ти си човек напредничав, виждаш, триста твои братя пропадат, също такива максимгоркиевци като тебе. Разказваше тук Антон Семьонович, а вие се кикотехте, а какво смешно има тук? Как може съветската власт да допусне в самата Харковска столица, под носа на самия Григорий Иванович, да растат четиристотин бандити? А съветската власт ви казва: хайде, вървете, постарайте се да излязат от тях правилни хора — ами че триста души са това, помислете! И на вас ще гледа не някакъв си негодник, Лука Семьонович или нему подобни, а целият харковски пролетарий! Пък вие — не! Предпочитаме да тъпчем англичаните, дано им приседне това масло! Жал ни е, види се. Жал ни е да се разделим с розите и страшно е: ние колко сме, а те, паразитите, колко са? А когато ние с Антон Семьонович двамата започвахме тая колония, тогава какво? Може би ние свиквахме общо събрание и държахме речи? Ето Волохов, и Таранец, и Гуд, нека те кажат, страхуваме ли се ние от тях, паразитите? Пък тая работа ще бъде държавна, нужна на съветската власт. И аз ви казвам... Вървете, и туйто. И Максим Горки ще каже: ето какви са моите горкиевци, отидоха, паразитите, не се уплашиха!

Колкото повече Калина Иванович говореше, толкова по-румени ставаха неговите бузи и толкова по-топло пламтяха очите на колонистите. Мнозина от седящите на пода се преместиха по-близо до нас, а някои бяха опрели брадичките си на плещите на съседите и неотлъчно се вглеждаха не в лицето на Калина Иванович, а нейде по-далеч, в някакъв свой бъдещ подвиг. А когато Калина Иванович спомена за Максим Горки, в напрегнатите зеници на колонистите пламна човешки горещ взрив, децата зашумяха, закрещяха, замърдаха, почнаха да аплодират, но и за аплодиране нямаше време. Митка Жевели стоеше посред седящите на пода и викаше на задните редици, като, види се, очакваше оттам съпротива:

— Да вървим, паразити, честна дума, да вървим!

Но из задните редици стреляха по Митка с разни огньове и с решителни гримаси — и тогава Митка се спусна към Калина Иванович, заобиколен от гъмжащата каша на децата, способни сега само да пищят.

— Калина Иванович, щом като е тъй, тогава ще дойдете ли с нас и вие?

Калина Иванович се усмихна горчиво, като си пълнеше лулата. Лапот държеше реч:

— Какво е написано тук, прочетете!

Всички викнаха в хор:

— Да не се писка!

— Хайде, прочетете още веднъж!

Лапот спусна свития си юмрук и всички повториха звънливо, настойчиво:

— Да не се писка!

— А ние пискаме! Какви математици сме се извъдили всички: смятаме осемдесет срещу триста и двадесет. Кой смята тъй? Когато приехме четиридесетте харковци, смятахме ли? Къде са те?

— Тук сме, тук! — викнаха децата.

— Е, и какво?

Дечурлигата викнаха.

— Добре е!

— Тогава за какъв дявол ще смятаме? На мястото на Иван Иванович аз бих смятал така, ние нямаме въшки, а те имат десет хиляди — седете си на мястото.

Смеещото се събрание се обърна към Иван Иванович, който се изчерви от срам.

— Ние трябва да смятаме просто — продължи Лапот. — От наша страна е колонията „Максим Горки”, а от тяхна страна кой е? Няма никой.

Лапот свърши. Колонистите завикаха:

— Правилно! Да вървим и туйто! Нека Антон Семьонович пише в Наркомпроса!

Кудлатий каза:

— Добре! Като ще вървим, да вървим. Само, че и да се върви трябва умната. Утре е вече март, не бива да се губи нито един ден. Трябва не да се пише, а да се прати телеграма, иначе ще останем без зеленчукова градина. И после, друго: без пари все едно не може да се върви. Двадесет хиляди или колко, но все пак са нужни пари.

— Да гласуваме ли? — се обърна Лапот към мене за съвет.

— Нека Антон Семьонович си каже мнението! — викнаха от тълпата.

— Ти не виждаш ли, или какво? — каза Лапот. — Но все пак, за да се спази редът, трябва. Има думата Антон Семьонович.

Аз станах пред събранието и казах късо:

— Да живее колонията „Максим Горки”!

След половин час новият старши коняр и командир на втори отряд Витка Богоявленски препусна на кон към града.

„Защо ли си шапката тъй много скъпи?”

Защото в шапката му има телеграма:

„Харков. Наркомпроса за Джуринская.

Настоятелно молим да ни се предаде Куряж възможно скоро да се осигури сеитбата бюджет допълнително.

Общото събрание на колонистите.

Макаренко”

18. Боево разузнаване

Джуринская ме извика на следния ден с телеграма. Колонистите доверчиво придадоха на тая телеграма голямо значение:

— Виждате ли как: трах-тара-рах, телеграма...

Всъщност историята се развиваше без особено тарарахане. Въпреки че Куряж по общо признание беше нетърпим, просто затова, че всички околни вили, селца и села молеха настойчиво да се премахне това разбойническо свърталище, намериха се защитници на Куряж. Собствено казано, само Джуринская и Юриев искаха без всякакви уговорки да се премести колонията. При това Юриев действително не се съмняваше в правилността на намислената операция, а Джуринская се съгласяваше само от доверие към мене и в минута на откровеност признаваше:

— Все пак, боя се, Антон Семьонович. Не мога да заставя себе си да не се боя...

Брегел поддържаше преместването, но предлагаше такива форми, на които аз не можех да се съглася: особена тройка трябваше да организира цялата операция, горкиевските форми да се внедряват постепенно в новия колектив и трябваше да ми бъдат мобилизирани в помощ за един месец петдесет харковски комсомолци.

Някой от измамниците, които се навъртаха около Халабуда, го бе надумал и той не искаше да слуша за двадесет хиляди рубли едновременна дотация, като повтаряше все едно и също:

— За двадесет хиляди ние и сами ще направим.

Неочаквани врагове ни нападнаха от профсъюза. Особено беснееше Клямер, страстен брюнет и приятел на народа. Аз и сега не разбирам защо го дразнеше колонията „Максим Горки”, но той говореше за нея само с изкривено от злоба лице, сърдито плюеше и блъскаше с юмрук:

— На всяка стъпка реформатори! Кой е тоя Макаренко? Защо зарад някакъв си Макаренко да нарушаваме законите и интересите на трудещите се? Кой познава колонията „Максим Горки”? Кой я е виждал? Джуринская я била виждала. Та какво от това? Джуринская всичко ли разбира?

Следните мои искания особено дразнеха Клямер:

1. Да се уволни целият персонал на Куряж без каквото и да било обсъждане.

2. В колонията „Горки” да има петнадесет възпитатели (по нормите се полагаха четиридесет).

3. Да се плащат на възпитателите не по четиридесет, а по осемдесет рубли месечно.

4. Педагогическият персонал да се подбира от мен, като профсъюзът си запази правото на отвод.

Тия скромни искания дразнеха Клямер до сълзи:

— Аз бих искал да видя кой ще посмее да обсъжда тоя дързък ултиматум? Тук във всяка дума има подигравка над съветското право. Трябвали му петнадесет възпитатели, а останалите двадесет и пет нека останат без работа. Той иска да стовари на педагозите каторжен труд, затова се бои от четиридесет възпитатели...

Не влизах в спор с Клямер, тъй като не се досещах какви са истинските му мотиви.

Аз изобщо се стараех да не участвам в разправиите и споровете, тъй като, казано по съвест, не можех да гарантирам за успеха и не исках никого да карам да поема отговорност, неоправдана от неговата собствена логика. Та аз, собствено казано, имах само един аргумент — колонията „Максим Горки”, но нея малцина я бяха виждали, а да им разказвам за нея беше неуместно.

Около въпроса за преместването на колонията се завъртяха толкова лица, страсти и отношения, че скоро и аз съвсем изгубих ориентировка, толкова повече че идвах в Харков най-много за един ден и не можех да попадна на никакво заседание. Кой знае защо, аз не вярвах в искреността на моите врагове и подозирах, че зад изказваните доводи се крият някакви други основания.

Само на едно място в Наркомпроса се натъкнах на истинска убедена човешка страстност и започнах да й се любувам откровено: това беше жена, ако се съди по костюма, но вероятно същество всъщност безполово: ниска, с конско лице, тесни, плоски като дъски гърди и огромни несръчни крака. Тя размахваше винаги яркочервените си ръце, като ту жестикулираше, ту поправяше космите на коравите си светлосламени коси.

Наричаха я другарката Зоя. Тя имаше някакво, влияние в кабинета на Брегел.

Другарката Зоя ме намрази още от пръв поглед и не скриваше това, като не се отказваше и от най-резки изрази:

— Вие, Макаренко, сте войник, а не педагог. Казват, че вие сте бивш полковник, и това прилича на истина. Изобщо не разбирам защо се церемонят тук с вас. Аз не бих ви пуснала до децата.

Харесваше ми кристално-чистата искреност и прозрачната страст на другарката Зоя и аз също не скривах това в своя обикновен отговор:

— Аз съм винаги във възторг от вас, другарко Зоя, само, че никога не съм бил полковник.

Към преместването на колонията другарката Зоя се отнасяше като към неизбежна катастрофа, блъскаше с длан по масата на Брегел и крещеше:

— Вие сте ослепени от нещо! С какво ви е омагьосал всички тоя... — и тя поглеждаше към мен.

—...полковник — сериозно подсказах аз.

— Да, полковник... Аз ще ви кажа с какво ще свърши това — с клане! Той ще доведе своите сто и двадесет души и ще стане клане! Какво мислите по това вие, другарю Макаренко?

— Аз съм във възторг от вашите съображения, но би било любопитно да се знае: кой кого ще коли?

Брегел смиряваше нашите пререкания:

— Зоя! Как не те е срам? Какво ти клане! А вие, Антон Семьонович, все се шегувате.

Кълбото спорове и разногласия се търкаляше по посока на високите партийни сфери и това ме успокояваше. Успокояваше ме и друго: Куряж вонеше все по-силно и по-силно, все повече и повече се разлагаше и изискваше бързи и решителни мерки. Куряж подтикваше решението на въпроса, въпреки това, че куряжките педагози също протестираха:

— Приказките за преместването на горекиевците окончателно разлагат колонията.

Същите възпитатели съобщаваха конспиративно, че в Куряж се готвели да се разправят с горкиевците с ножове. Другарката Зоя ми крещеше в лицето:

— Виждате ли, виждате ли?

— Да — отговарях аз, — значи става ясно: те ще колят нас, а не ние тях.

— Да, става ясно... Варвара, ти ще отговаряш за всичко, отваряй си очите! Къде се е видяло това? Да се насъскват едни срещу други две групи безнадзорни!

Най-сетне аз бях извикан в кабинета на високата организация. Един бръснат човек повдигна глава от книжата и каза:

— Седнете, другарю Макаренко.

В кабинета бяха Джуринская и Клямер.

Седнах.

Бръснатият попита тихо:

— Вие уверен ли сте, че с вашите възпитаници ще се справите с разложението в Куряж?

Аз вероятно съм побледнял, защото трябваше, в отговор на честно поставения ми въпрос, да излъжа право в очите:

— Уверен съм.

Бръснатият ме погледна втренчено и продължи:

— Сега още един технически въпрос — имайте предвид, другарю Клямер, технически, а не принципиален, — кажете, само че кратко, защо ви са нужни не четиридесет възпитатели, а петнадесет, и защо вие сте против заплатата от четиридесет рубли?

Аз помислих и отговорих:

— Виждате ли, ако е въпрос да се каже кратко: четиридесетрублеви педагози могат да доведат до пълно разложение не само колектив от безнадзорници, но и какъвто щете колектив.

Бръснатия изведнъж се отметна на гърба на креслото и високо, продължително се засмя и като посочи с пръст, попита през сълзи:

— И даже колектив, състоящ се от клямеровци ли?

— Неизбежно — отговорих сериозно.

Сякаш вятър отнесе предпазливата официалност от лицето на бръснатия. Той протегна ръка към Любов Савелиевна:

— Не ви ли казвах аз: „на брой повече, но по-евтини?”

Изведнъж топ заклати уморено глава и като се връщаше отново към официалния делови тон, каза на Джуринская:

— Нека се премести! И по-скоро!

— Двадесет, хиляди — казах аз, като ставах.

— Ще получите, не са ли много?

— Малко са.

— Добре. Довиждане. Премествайте се и внимавайте: трябва да има пълен успех.

В това време в колонията „Максим Горки” първото горещо решение постепенно преминаваше във формите на спокойно точна, военна подготовка. Колонията фактически се управляваше от Лапот и Ковал му помагаше в трудните случаи, но не беше трудно да се управлява. Никога в колонията не е имало такъв дружен тон, такова дълбоко чувство на задълженията един към друг. Даже дребните провинения биваха посрещани с голямо учудване и кратък изразителен протест:

— А пък ти се каниш уж да вървиш в Куряж!

За никого в колонията не оставаха вече никакви съмнения в същността на задачата. Колонистите даже не знаеха, а чувстваха с някакво особено тънко осезание висящата във въздуха необходимост да се отстъпи всичко на колектива, и това съвсем не беше жертва. То беше наслада, може би най-сладката наслада в света: да чувстваш тая взаимна свързаност, здравината и гъвкавостта на отношенията, вибриращата в наситения със сила покой велика мощ на колектива. И всичко това се четеше в очите, в движението, в мимиката, в походката, в работата. Очите на всички гледаха там, на север, гдето в двуметровите стени седеше и ръмжеше към нас една тъмна орда, обединена от мизерията, от своеволие и вироглавство, от глупост и упоритост. Аз забелязах, че у колонистите нямаше никакво самонадеяно хвалене. Нейде тайно всеки носеше страх и неувереност, толкова по-естествено затова, че никой още не беше виждал противника в очите.

Всяко мое връщане се очакваше нетърпеливо и жадно. Дежуряха по пътищата и дърветата, дебнеха ме от покривите. Щом като файтонът ми влизаше в двора, сигналистът грабваше тръбата и свиреше общ сбор, без да иска моето съгласие. Аз покорно отивах на събрание. В това време стана обичай да ме посрещат като народен артист с аплодисменти. Това, разбира се, се отнасяше не толкова до мене, колкото до нашата обща задача.

Най-сетне в първите дни па май аз дойдох на едно такова събрание с готов договор.

Според договора и по заповед на Наркомпроса колонията „Максим Горки” се преместваше в пълен състав от възпитаници и персонал, с всичкото си движимо имущество и с инвентара, жив и мъртъв, в Куряж. Куряжката колония се обявяваше за разтурена, като двеста и осемдесет от нейните възпитаници и цялото й имущество минаваха в разпореждане и управление на колонията „Максим Горки”. Целият персонал на ку- ряжката колония се уволняваше от момента на поемане ръководството от завеждащия колонията „Максим Горки”, с изключение на някои технически работници.

Предлагаше ми се да приема колонията на 5 май, а да завърша преместването на колонията „Максим Горки” — към 15 май.

Като изслушаха договора и заповедта, горкиевци не викнаха „ура” и никого не вдигнаха на ръце. Само Лапот каза след общото събрание:

— Да пишем за това на Горки. А пай-главното, момчета, да не пискаме!

— Разбрано, да не пискаме! — писна някое от хлапетата.

А Калина Иванович махна ръка и добави:

— Вървете момчета, не бойте се!