Педагогическа поема

1. Гвоздеи

След един ден трябва да пристъпя към приемане на куряжката колония, а днес е необходимо в командирския съвет да се направи, да се каже нещо по такъв начин, че да могат колонистите и без мене да организират извънредно трудната работа по прибиране на цялото наше стопанство и превозването му в Куряж.

В колонията и страховете, и надеждите, и нервите, и сияещите очи, и конете, и колите, и бурните вълни на дреболиите, забравените бележки и изгубените върви, всичко се беше сплело в такъв сложен възел, че аз не вярвах в способността на момчетата да го развържат успешно.

След получаването на договора, с който ни се предаваше Куряж, беше изминала само една нощ, а в колонията всичко вече беше успяло да се преустрои като за поход: и настроенията, и страстите, и темпото. Децата не се бояха от Куряж може би затова, че още не бяха го видели във всичкото негово великолепие; затова пък пред моя духовен поглед Куряж стоеше неотлъчно като ужасен приказен мъртвец, способен да ме хване здраво за гърлото, въпреки че смъртта му беше отдавна официално установена.

В командирския съвет решихме:

Заедно с мене за Куряж да заминат само девет колонисти и един възпитател. Аз поисках повече. Доказвах, че с такива малки сили не ще можем нищо да направим, а само ще подроним авторитета на горкиевци, че в Куряж е снет от работа целия персонал, че там мнозина са озлобени срещу нас.

Кудлатий, като се усмихваше иронично-ласкаво, отвърна:

— Собствено казано, десет души ли ще заминат или двадесет — все един дявол е: нищо няма да направите. Виж, когато дойдем всички, това е друга работа — с дружни усилия ще надделеем. Имайте предвид, че те са триста души. Тук трябва да се подготвим добре. Опитайте се, собствено казано, да натоварите само свинете — триста и двадесет глави. А освен това обърнете внимание; побъркани ли са там в Харков, или може би нарочно го правят, но всеки ден ни изпращат нови колонисти.

Новаците тревожеха и мен. Като разводняваха нашия колектив, те пречеха на колонията „Максим Горки” да се запази в пълната си чистота и сила. А нашият малък отряд трябваше да удари по една тълпа от триста души.

Като се готвех за борба с Куряж, аз разчитах на един светкавичен удар. Куряжаните трябваше да бъдат спечелени изведнъж. Всяко разтакаване, всяка надежда за еволюция, всяко разчитане на постепенно проникване обръщаха цялата ни операция в съмнително дело. Аз добре знаех, че ще проникват постепенно не само нашите форми, традиция, тон, но и традициите на куряжката анархия. Като настояваха за „постепенно проникване”, харковските мъдреци седяха, собствено казано, на старите първобитни столове: добрите момчета ще влияят полезно на лошите момчета. А мене ми беше вече добре известно, че и най-първокачествените момчета, когато колективът е с разхлабена организация, се превръщат много лесно в диви зверчета. Аз не влизах в открит спор с мъдреците, като си правех точна аритметическа сметка, че решителният удар ще завърши, преди да се почне всевъзможната постепенна бъркотия. Но новаците ми пречеха. Умният Кудлатий разбираше, че те трябва да бъдат подготвени за преместване в Куряж със същата грижа, както и цялото ни стопанство.

Поради това, като заминавах за Куряж начело на „предния сборен отряд”, аз не можех да не се оглеждам с голямо безпокойство назад. Калина Иванович, макар да беше обещал да ръководи стопанството до най-последния миг, беше тъй смазан и залисан от предстоящата раздяла, че бе способен само да тъпче на едно място сред колонистите, като едва си спомняше за отделните части на стопанството и незабавно забравяше за тях в прилив на горчива старческа обида. Колонистите изслушваха внимателно и любовно разпорежданията на Калина Иванович, отговаряха с подчертан поздрав и с бодра готовност „разбрано” — но на работните си постове бързо отърсваха от себе си неудобното чувство на жал към стареца и правеха това, което чувстваха, че трябва да се направи.

Начело на колонията оставих Ковал, който най-много от всичко се боеше да не го „изиграе” комуната „Луначарски”. Като поемаха от нас чифлика, засетите нивя и воденицата, представители на комуната вече се мяркаха между частите на колонистката машина и червеникавата брада на председателя Нестеренко вече отдавна поглеждаше недоверчиво към Ковал. Оля Воронова не обичаше дипломатическите дуели на тия двама души и убеждаваше Нестеренко:

— Нестеренко, върви си в къщи. От какво се боиш? Тук няма никакви измамници, казвам ти, върви си в къщи!

Нестеренко се усмихва хитро само с очите си и кима към зачервения сърдит Ковал.

— Ти познаваш ли, Олечка, тоя човек? Ами, че той е кулак, той по природа е кулак.

Ковал още повече се смущава, пламва и с мъка, но с упорство издумва:

— А ти как си мислиш? Колко труд са положили тук момчетата, а аз ще ти го дам, така ли? За какво? Защото си луначарец ли? Пуснали сте шкембета, а се преструвате на бедни! Ще платите!

— Ами ти си помисли, с какво ще платя?

— Защо ще мисля аз за това? Ти с какво си мислил, когато аз те питах: да сеем ли? Тогава като някой чорбаджия отговаряше — сейте! А сега плащай! И за пшеницата, и за житото, и за цвеклото...

Навел глава настрани, Нестеренко развързва кесията си с тютюн, внимателно търси нещо на дъното и виновно се усмихва:

— Това е вярно, справедливо, разбира се... що се касае за семето... но защо искате за работата? Момчетата биха могли, тъй да се каже, да поработят за обществото...

Ковал свирепо скача от стола си и от вратата се обръща, пламнал като в треска:

— Откъде накъде, дяволски готованци, да не би да сте болни? Наричате се комунари, а сте отворили ей такава уста за детския труд... Ако не платите, ще ги дам на гончаровци.

Оля Воронова изгонва Нестеренко да си върви, а след четвърт час вече си шепне с Ковал в градината, като с чисто женски талант примирява в себе си противоречивите симпатии към колонията и комуната.

Колонията е за Олга родна майка, а в комуната тя открито ръководи, като побеждава мъжете с широкия си агрономически размах, наследен от Шере, привлича жените с настойчиво язвителна проповед за женска еманципация, а при трудни случаи и положения използва като тежка стенобойна машина двадесетината момци и девойки, които вървяха подире й като подир Орлеанската дева. Тя увличаше с културата, енергията, бодрата си вяра и Ковал я гледаше гордо, па казваше кратко и ясно:

— Наше изделие!

Оля се гордееше с щедрия подарък, който колонията „Максим Горки” оставяше на луначарските комунари във вид на уредено имение, обработено по шестополната система, а за нас този подарък беше стопанска катастрофа. Нийде голямото значение на вложения в миналото труд не се чувствува тъй, както в селското стопанство. Ние знаехме много добре колко труд струва Да се премахнат плевелите, да се организира правилно системата на последователното засяване, да се натъкми и приспособи всяка отделна част на стопанството, да се задържи и запази в пълна чистота всеки елемент на бавния, невидим, многодневен процес. Истинското ни богатство се намираше нейде дълбоко, в преплетените корени на растенията, в уютните и философски обработени помещения за добитъка, в сърцевината на тези тъй прости колела, стръки, кормила, крила. И сега, когато много нещо трябва да се изостави, а много друго да се изтръгне от общата хармония и да се наблъска в душните товарни вагони, ставаше понятно защо Шере беше позеленял и скръбен, защо в движенията му се беше появило нещо, което напомняше пострадал от пожар човек.

Впрочем тъжното настроение не пречеше на Едуард Николаевич да подготвя методично спокойно своите скъпоценности за пътешествието и когато заминавах за Харков с първия сборен отряд, аз отминавах без особена душевна мъка неговата посърнала фигура. Около нас твърде радостно и загрижено, като елфи, се въртяха колонистите.

Най-щастливите часове на живота ми отминаваха. Сега аз понякога съжалявам с тъга, загдето тогава не се спрях с благоговейно внимание, загдето не накарах себе си да се вгледам втренчено в очите на прекрасния живот, загдето не запомних завинаги и светлините, и линиите, и багрите на всеки миг, на всяко движение, на всяка дума.

Тогава ми се струваше, че сто и двадесетте колонисти не са просто сто и двадесет безнадзорни деца, които са си намерили подслон и работа. Не, това са стотина етически напрежения, стотина музикално настроени енергии, стотина благодатни дъждове, които и самата природа, тази надута самоволна жена, очаква с нетърпение и радост.

През ония дни беше трудно да се види колонист, който да върви със спокойна крачка. Всички те бяха придобили навика да тичат от едно място на друго, да прехвръкват като лястовички със същото деловито чуруликане, със същата ведра, щастлива дисциплина и красота на движенията. Имаше един миг, когато аз даже сторих греха да си помисля: за щастливите хора не е нужна никаква власт, тя ще бъде заменена от такъв радостен, човешки инстинкт, когато всеки човек ще знае точно какво трябва да прави, как да го направи, за какво да го направи.

Имаше такива мигове. Но от тия анархистични височини бързо ме смъкваха репликите на някакъв си Альошка Волков, който недоволно обръщаше петнистото си лице към мястото на тревогата:

— Какво правиш ти, глупава главо? С какви гвоздеи ковеш тоя сандък? Може би ти си мислиш, че седем сантиметровите гвоздеи се търкалят по пътя?

Енергичното, зачервено хлапе отпуща безсилно чука и смутено се почесва с него по голата пета:

— А? Ами с колко сантиметрови?

— За това има стари гвоздеи, разбираш ли, вече употребявани... Стой! Ами откъде си взел тия, седем сантиметровите?

И тъй... почва се! Волков вече измъчва душичката на хлапето и гневно анализира неговото същество, оказало се неочаквано в противоречие с идеята за новите седемсантиметрови гвоздеи.

Да, има още трагедии в света!

Малцина знаят какво значат гвоздеи, които са били вече употребявани!

С помощта на разни хитри приспособления трябва да ги измъкваш от стари дъски, от изпочупени умрели неща и гвоздеите излизат оттам ревматично криви, ръждясали, със сплескани глави, с развалени острия, често изкривени на две-три страни, а понякога извити на свредел и на всевъзможни възли, каквито като че ли и най-талантливият шлосер не би могъл нарочно да направи. Ти трябва да ги оправяш с чука върху парче от релса, клекнал на петите си, като често улучваш не гвоздея, а пръстите си. А когато след това започнеш да забиваш старите гвоздеи в някое ново дело, те се прегъват, чупят се и се забиват не там, дето трябва. Може би поради това горкиевците се отнасят с отвращение към старите гвоздеи и вършат подозрителни афери с новите, като слагат начало на следствени процеси и опорочават голямото радостно дело на похода срещу Куряж.

Но нима са само гвоздеите? Всичките тия небоядисани маси, пейки с най-дребнобуржоазен вид, хилядите различни столчета, стари колела, обущарски калъпи, изхабени рендета, оръфани книги, цялата тая утайка на пестелива къщовност и на стопанско око оскърбяваше нашия героичен поход... а жалко беше да се оставя.

Ами новаците? И мене започнаха да ме болят очите, когато срещнех новаците с техните лошо скроени чужди фигури. Не е ли по-добре да ги оставим тук, или да ги подхвърлим на някой беден детски дом, като му дадем за подкуп две-три прасета или десетина килограма картофи? Аз току преглеждах техния състав и ги разпределях на купчини, като ги класифицирах от гледна точка на социално-човешка ценност. Окото ми по това време беше вече достатъчно набито и аз умеех още от пръв поглед, по външните признаци, по неуловимите гримаси на физиономията, по гласа, по вървежа и по още някакви други съвсем дребнави извивки на личността, може би даже по миризмата, да предсказвам сравнително точно каква продукция може да се получи във всеки отделен случай от тоя суров материал.

Ето например Олег Огнев. Да го вземем ли със себе си в Куряж, или не си струва? Този не бива да се оставя, това е рядка и интересна марка. Олег Огнев е авантюрист, пътешественик и нахал, по всяка вероятност потомък на древните нормани, също като тях висок като върлина, със съвършено светли коси и клепки. Може би между него и неговите варяжки прадеди стоят няколко поколения добри руски интелигенти, защото Олег има високо, чисто чело и широка до ушите умна уста, която добре отива на ловките, бодри, сиви очи. Олег се беше забъркал в някаква афера с пощенски записи и затова го докараха в колонията, придружен от двама милиционери, Олег Огнев крачеше весело и бодро между тях, като се вглеждаше любопитно в собственото си несигурно бъдеще. Освободен най-сетне от стражата, Олег с учтиво сериозно внимание изслуша първите ми заповеди, дружелюбно се запозна с по-възрастните колонисти, учудено-радостно погледна дечурлигата и като се спря посред двора, разкрачи тънките си крака и се засмя:

— Значи, ето каква била колонията „Максим Горки”, я гледай! Трябва, значи, да се опита...

Турихме го в осмия отряд и Федоренко недоверчиво го изгледа под око:

— Май че ти на работа... такова... не налиташ много, а? Пък и сакото ти не е много подходящо... знаеш...

Олег разгледа усмихнат своето контешко сако, като повдигаше една след друга полите му, и весело погледна в лицето командира си:

— Това, знаеш, нищо не значи, другарю командир. Сакото няма да пречи. Искаш ли да ти го подаря?

Федоренко се засмя шумно, засмяха се и другите юначаги от осми отряд,

— Я дай да видим как ще изглежда.

До вечерта Федоренко се разхожда с късото палтенце на Олег, като разсмиваше колонистите с още невиждания си у нас шик, но вечерта върна палтото на собственика му и каза строго:

— Това нещо ти го скрий нейде по-далеч, а облечи фланелка, утре ще се поразходиш подир сеялката.

Олег учудено погледна командира си, па се взря подигравателно в палтото:

— Значи, не я бива за тук тая хламида?

Сутринта той беше с фланелка и иронично си мърмореше:

— Пролетарий! Трябва да се походи подир сеялката... значи, нова работа!

На Олег никак не му вървеше в новата работа. Кой знае защо, сеялката не му подхождаше и той вървеше подире й, като скръбно се препъваше в буците, и току подскачаше на един крак, стараейки се да си извади тръна. Той не можеше да се справи в движение с палешниците на сеялката и всеки две-три минути викаше на предния:

— Синьоре, я поспрете малко вашите добичета, че тук се случи малък карамбол!

Федоренко смени работата на Олег, като му възложи да води втория запрег с браната, но след половин час Олег настигна Федоренко и се обърна към него с учтива молба:

— Другарю командир, знаете ли какво? Моята седи!

— Кой седи?

— Моята кобила седи! Обърнете внимание: седнала, знаете, и седи. Поприказвайте й, моля ви се!

Федоренко бърза към седналата Мери и се възмущава:

— Ах, дявол, как си могъл такова нещо да направиш? Объркал си всичко на света! Какво търси тоя теглич тук?

Олег се старае честно да се покаже загрижен, като добър стопанин:

— Ти разбираш, мухи май някакви летят, или що? Седнала и си седи, когато трябва да се работи, нали?

Мери поглежда злобно Олег през свлеклия се до ушите й хамут, сърди се и Федоренко.

— Седи... Нима кобила може да седи? Карай!

Олег хваща поводите и вика на Мери:

— Дий!

Федоренко се смее:

— Защо викаш „дий”? Да не си файтонджия?

— Виждаш ли, другарю командир...

— Какво току повтаряш „другарю командир”, та „другарю командир”!

— Е, че как?

— Как ли? Имам си име.

— Аха... Виждаш ли, другарю Федоренко, аз, разбира се, не съм файтонджия, но повярвайте, за пръв път в живота си отблизо общувам с Мери. Имал съм познати, които също се казваха Мери... но, разбира се, с тях работата беше друга, защото, знаете... пък тук разни „хамути” и „тегличи”...

Федоренко гледа диво със спокойните си силни очи изтънчено-изтърканата фигура на варяга и плюе:

— Не дрънкай, ами наглеждай впряга!

Вечерта Федоренко свива рамене и бавно произнася присъда:

— За какъв дявол го бива? Пасти да лапа, подир госпожици да се мъкне... Той е, мисля аз, неподходящ за нас и аз ще кажа тъй... Не трябва да го вземаме в Куряж.

Командирът на осми отряд ме гледа сериозно-озадачено, като очаква санкциониране на присъдата си. Разбирам, че проектът принадлежи на целия осми отряд, който се отличава, както е известно, с масивността на своите убеждения и изисквания към човека. Но аз отговарям на Федоренко:

— Ще вземем Огнев в Куряж. Ти там обясни на отряда, че от Огнев трябва да направим трудещ се човек. Ако вие не го направите, никой не ще може да го направи и от Огнев ще излезе враг на съветската власт, нехранимайко. Нали разбираш?

— Как да не разбирам — казва Федоренко.

— Та ти им обясни там в отряда...

— Е, няма какво, ще трябва да се обясни — се съгласява Федоренко и ръката му по навик се повдига към онова любимо място, дето у нас, славяните, се намират проклетите въпроси.

И тъй Олег Огнев ще дойде. Ами Ужиков? Отговарям категорично и с яд: Аркадий Ужиков не бива да идва и изобщо нека върви по дяволите! Ако във всяко друго производство подхвърлят на човека такъв негоден суров материал, той ще състави десетки комисии, ще напише десетки актове, ще привлече към тая работа Народния комисариат на вътрешните работи и всевъзможни контролни органи, в краен случай ще се обърне към „Правда”, но все пак ще намери виновника. Никой не може да ви накара да правите локомотиви от стари кофи или консерви от картофени люспи. А пък аз трябва да направя не локомотив и не консерви, а истински съветски човек. От какво? От Аркадий Ужиков ли?

Аркадий Ужиков още от млади години се търкаля по пътищата и всички колесници на историята и географията са минали през него с железните си колела. Баща му рано зарязал семейството. Домашното огнище на Аркадий се украсило с нов баща, който играел някаква роля в цирка на Деникиновото правителство. Заедно с това правителство новият татко на Ужиков и цялото му семейство рошили да напуснат пределите на страната и да се заселят в чужбина. Смахнатата съдба, кой знае защо, им предоставила такова неподходящо място като Ерусалим. В тоя град Аркадий Ужиков изгубил всички видове родители, умрели не толкова от болести, колкото от човешката неблагодарност, и останал в новата за него компания на арабите и другите национални малцинства. След известно време истинският татко на Ужиков, който по това време бил усвоил задоволително тайните на новата икономическа политика и поради това бил станал член на някакъв комбинат, изведнъж решил да промени отношението си към своето потомство. Той издирил нещастния си син и се изхитрил тъй сполучливо да използва международното положение, че Аркадий бил натоварен на параход, снабден даже със съпровождач и докаран в Одеското пристанище, дето паднал в обятията на своя родител. Но още след два месеца родителят изпаднал в ужас от някои ярки последици от задграничното възпитание на сина си. В Аркадий сполучливо се съединявали руският размах и арабското въображение. Във всеки случай старият Ужиков бил ограбен до косъм. Аркадий продал на вехтошарски пазар не само семейните скъпоценности: часовници, сребърни лъжици и чинии, не само костюмите и долните дрехи, но и мебелите, а освен това съумял да използва служебната чекова книжка на баща си, като открил в своя млад подпис дълбоко родствено сходство със сложния и труден подпис на баща си.

Същите могъщи ръце, които тъй неотдавна бяха извлекли Аркадий из околностите на божия гроб, сега повторно бяха пуснати в ход. В самия разгар на нашата бойна подготовка европейски лъснатият, синдикатно солиден Ужиков-баща, още не съвсем изтъркан, седеше на стол срещу ми и подробно излагаше биографията на Аркадий, като на края каза с малко разтреперан глас:

— Само вие можете да ми върнете сина!

Аз погледнах сина, който седеше на миндера, и той така много не ми харесва, че ми се искаше да го върна веднага на разстроения му баща. Но заедно със сина си бащата беше донесъл и официално нареждане, а аз не бях в състояние да споря с официалното нареждане. Аркадий остана в колонията.

Той беше висок на ръст, слаб и грозен. От двете страни на ярко червенокосата му глава стърчаха огромни прозрачно-розови уши; безвеждото, обсипано с едри лунички лице цялото се стреми нейде надолу, сякаш тежкият отекъл нос тежи повече от всички други части на лицето. Аркадий винаги гледа изпод вежди. Мътните му очи, вечно замърсени с жълта слуз, възбуждат силно отвращение. Прибавете към това една лигава, никога незатваряща се уста и вечно навъсен, неподвижен израз на лицето.

Аз знаех, че колонистите ще го бият по тъмните ъгли, ще го блъскат, когато го срещнат, че не ще искат да спят с него в една спалня, да ядат на една маса, че ще го намразят с оная здрава човешка омраза, която и аз потисках в себе си само с помощта на педагогическо усилие.

Още от първия ден Ужиков почна да краде от другарите си и да се напикава в леглото. При мене дойде Митя Жевели и сериозно попита, сбърчил черните си вежди:

— Антон Семьонович, не, вие ни кажете откровено: за какво ще водим с нас такъв човек? Вижте: от Ерусалим в Одеса, от Одеса в Харков, от Харков тук, а след това в Куряж ли? За какво ще го взимаме с нас? Нима нямаме друг багаж? Не, вие кажете...

Аз мълча. Митя търпеливо чака отговора ми и бърчи вежди към усмихващия се Лапот; след това почва отново:

— Никога в живота си не съм виждал такъв човек. На него трябва... такова... да му се даде стрихнин или да се направи топче от хляб и такова... да се натикат карфици в него и да му се подхвърли.

— Само че той няма да го вземе! — се кикоти Лапот.

— Кой? Ужиков ли няма да го вземе? Хайде нарочно да направим опит, ще го излапа като нищо... ти знаеш ли какъв гладник е? А пък как яде! Ой, не искам да си спомням!

Митя се потръсва от погнуса. Лапот го гледа, като си повдига страдалчески бузите към очите. Аз тайно съм на тяхна страна и си мисля: „Какво да се прави? Ужиков дойде с такава официална бележка...”

Момчетата се замислиха на дървения миндер. През вратата на кабинета наднича чистата усмихната муцунка на Васка Алексеев и Митя моментално пламва от радост.

— Ей такива ни дайте, ако ще и стотина... Васка, ела тук!

Васка се покрива с руменина, внимателно отправя към Митя свенлива усмивка и влюбени очички, които не могат да се откъснат от него, навежда се към Митьовите колене и изведнъж изразява чувството си с една непредаваема полувъздишка, полуизпъшкване, полусмях:

— Кхм...

Васка Алексеев дойде в колонията по собствено желание, дойде разплакан и сащисан от безобразията на живота. Той попадна направо в заседанието на командирския съвет през една бурна дъждовна вечер: метеорологичната обстановка, наглед съвсем неблагоприятна, все пак стана причина за Васьовата сполука, защото в хубаво време може би нямаше даже да пуснат Вася в колонията. А сега командирът на сборния отряд на пазачите го въведе в кабинета и попита:

— Къде да го сложим този? Стои пред вратата и плаче, а вън вали.

Командирите прекъснаха разискванията си по текущите въпроси и обърнаха погледи към пришълеца. С всички средства, които имаше на разположение, с ръкави, пръсти, юмруци, поли и шапка — той бързо унищожи израза на скръб и замига с влажните си очи срещу Ванка Лапот, у когото веднага позна председателя. Той имаше хубаво червенобузо лице, а на краката си спретнати селски навуща, само старата, къса сукнена куртка не съответстваше на общата му спретнатост. На възраст бе тринадесетгодишен....

— Какво искаш? — попита строго Лапот.

— Да постъпя в колонията — отговори сериозно хлапето.

— Защо?

— Татко ни напусна, а мама казва: върви, където искаш...

— Как тъй? Майка не може да каже такова нещо.

— Но тя ми е мащеха...

Лапот само за миг се забърка от това ново обстоятелство.

— Стой... че как тъй? Е да, мащеха, тогава баща ти трябва да те вземе. Длъжен е, разбираш ли?

Горчиви сълзи блеснаха отново в очите на момчето и то отново се залови старателно да ги унищожава, като се готвеше да приказва. Острите черти на командирите започнаха да се усмихват при вида на оригиналните похвати у молещия. Най-сетне малкият каза с неволна въздишка:

— Но и баща ми... също не ми е роден баща.

За миг съветът притихна и изведнъж избухна висок смях. Лапот даже се просълзи от смях.

— В трудна подвързия си попаднал, братко... че как тъй се е случило?

Просто и без кокетство, без да откъсва погледа си от веселата мутра на Лапот, молещият разказа, че се нарича Васка, по презиме Алексеев. Баща му, файтонджия, зарязал семейството си и заминал нанякъде, а майка му се омъжила за един шивач. След това майка му почнала да кашля и миналата година умряла, а шивачът взел, че се оженил за друга. А сега, „на връх Великден”, той заминал в Конград и пратил писмо, че няма да се върне, и пише :„Живейте, както искате”.

— Ще трябва да го вземем — каза Кудлатий. — Само че, собствено казано, може би ти лъготиш? Кой те е научил?

— Научил ли? Че там... един човек... живее там... той ме научи, каза: там живеят момчета и жито сеят.

Тъй приехме Васка Алексеев в колонията. Скоро той стана общ любимец и даже в тремовете не ставаше въпрос, че можем да минем без Васка в Куряж. Не ставаше въпрос още и за това, че Васка, приет от командирския съвет, следователно с пълно право можеше да се смята за „чистокръвен принц”.

В числото на новите бяха и Марк Шейнхауз и Вера Березовская.

Марк Шейнхауз беше изпратен от Одеската комисия за малолетни зарад кражба, както пишеше в съпроводителната бележка. Той пристигна с милиционер, но още от пръв поглед аз разбрах, че комисията има грешка: човек с такива очи не може да краде. Не се наемам да опиша очите на Марк. В живота те почти не се срещат; такива очи могат да се намерят у художници като Нестеров, Каулбах, Рафаел; изобщо те се поставят само по лицата на светци, предимно на мадони. Как бяха попаднали те на физиономията на това бедно еврейче от Одеса, почти не можеше да се разбере. А по всички признаци Марк Шейнхауз беше беден: мършавото му шестнадесетгодишно тяло беше едва прикрито, на нозете му зееха неприлични останки от обувки, но лицето на Марк беше чисто, измито и къдравата му глава бе вчесана. Марк имаше такива гъсти, пухкави клепки, че при мигането си те сякаш правеха вятър.

Аз го попитах:

— Тук е написано, че си откраднал. Истина ли е това?

Свещена, черна скръб бликна изведнъж от огромните очи на Марк в почти доловима струя. Марк тежко привдигна мигли и наведе тъжното си слабо, бледно лице:

— Истина е, разбира се... аз... да, откраднах...

— От глад ли?

— Не, не може да се каже, че от глад. Аз откраднах не от глад.

Както по-рано, Марк ме гледаше сериозно, скръбно и спокойно-втренчено. Досрамя ме: защо разпитвам това уморено, тъжно момче. Аз се помъчих да му се усмихна по-ласкаво и казах:

— Не трябва да ти припомням за това. Откраднал, откраднал. Разни нещастия се случват на хората, трябва да забравяме за тях... Ти учил ли си някъде?

— Да, учил съм. Свършил съм пета група, искам и по-нататък да уча.

— Прекрасно, добре! Ти се назначаваш в четвърти отряд, ето ти записка, ще намериш командира на четвърти отряд, Таранец, той ще направи всичко, каквото трябва.

Марк взе листчето, но не тръгна към вратата, а продължаваше да стои до масата:

— Другарю управител, искам да ви кажа едно нещо, аз трябва да ви го кажа, защото като идвах насам, все си мислех как ще ви го кажа, а сега вече не мога да търпя...

Марк се усмихна тъжно и ме гледаше право в очите с умолителен поглед.

— Какво има, моля, говори...

— Аз бях вече в една колония и не може да се каже, че там беше лошо. Но аз почувствах какъв характер се оформява у мене. Моят баща бе убит от деникинците и аз съм комсомолец, а характерът ми става много нежен. Това е твърде лошо, аз разбирам. Трябва да имам болшевишки характер. Това почна много да ме мъчи. Кажете, няма ли да ме върнете в Одеса, ако ви кажа самата истина?

Марк подозрително освети лицето ми със своите чудни очи.

— Каквато и истина да ми кажеш, никъде няма да те върна.

— Благодаря ви за това, другарю управител. Много ви благодаря. Така си и мислех, че ще кажете, и затова се реших. Аз си мислех тъй, защото прочетох статия във вестник „Вести” под заглавие: „Ковачница на новия човек”. Тя е за вашата колония. Аз видях тогава къде трябва да ида и почнах да моля, но колкото и да молех, нищо и нищо не помогна. Казаха ми: тая колония е само за правонарушители, къде ще вървиш ти? Тогава аз избягах от оная колония и отидох право в трамвая. И всичко стана така бързо, вие не можете да си представите: едва си пъхнах ръката в джоба на един, и тутакси ме хванаха и искаха да ме бият. А след това ме заведоха в комисията.

— И комисията повярва на кражбата ти, а?

— Че как можеше да не повярва? Ами, че те са справедливи хора, имаше даже свидетели и протокол и всичко беше наред. Аз казах, че и друг път съм бъркал по чуждите джобове.

Засмях се открито. Беше ми приятно, че недоверието ми към присъдата на комисията се оказа основателно. Успокоеният Марк отиде да се зачислява в четвърти отряд.

Съвършено друг беше характерът на Вера Березовская.

Това беше през зимата. Бях отишъл на гарата да изпратя Мария Кондратиевна Бокова и да предам чрез нея някакъв бърз пакет за Харков. Аз намерих Мария Кондратиевна на перона в горещ спор с един пазач от железопътната стража. Пазачът държеше за ръка едно шестнадесетгодишно момиче с галоши на бос крак. На плещите й беше наметната старомодна къса пелерина, вероятно подарък от някое добро древно същество. Непокритата глава на девойката имаше ужасен вид: разчорлените светлоруси коси вече бяха престанали да бъдат руси, от едната страна те стърчаха зад ухото като плътна, добре сплъстена възглавница, а върху челото и бузите й падаха на тъмни лепкави кичури. Като се стараеше да се изтръгне из ръцете на пазача, девойката широко се усмихваше — тя беше много хубавичка. Но в смеещите й се живи очи аз успях да доловя мъждивите искрици на безпомощно отчаяние у слабо зверче.

Пазачът казваше на Мария Кондратиевна:

— На вас ви е лесно да разсъждавате, другарко, а ние колко страдаме от тях. Ти миналата седмица беше ли във влака? Пияна... беше ли?

— Кога съм била пияна? Той все измисля — девойката се усмихна вече съвсем очарователно на пазача и изведнъж си изтръгна ръката от него и бързо си притисна устните към нея, сякаш я беше много заболяло. След това с тихо кокетство каза: — Ето че се изтръгнах.

Пазачът направи движение към нея, но тя отскочи на три крачки и високо се разсмя, без да обръща внимание на събралата се около нас тълпа.

Мария Кондратиевна се огледа смутено и ме съзря:

— Гълъбче, Антон Семьонович!

Тя ме отмъкна настрана и страстно зашепна:

— Слушайте, какъв ужас! Помислете, че как може тъй? Та това е една жена, прекрасна жена... е, не затова, че е прекрасна... но може ли така!

— Мария Кондратиевна, какво искате?

— Как какво, недейте се преструва, моля ви се, хищник такъв!

— Я гледай ти!

— Да, хищник! Все своите изгоди гледате, все сметки правите, нали? Това за вас е неизгодно, нали? С тия нека пазачите се разправят, нали?

— Слушайте, ами, че тя е проститутка... в колектив от момчета може ли?

— Оставете вашите разсъждения, нещастни... педагоже!

Побледнях от обида и казах свирепо:

— Добре, тя ей сега ще тръгне с мен в колонията!

Мария Кондратиевна ме сграбчи за раменете:

— Миличък, скъпи Макаренко, благодаря, благодаря!

Тя се спусна към девойката, хвана я за плещите и й зашепна нещо тайно. Пазачът викна сърдито на публиката:

— Вие какво сте зяпнали? Това да не ви е кино? Вървете си по работата.

След това пазачът плюна, сви рамене и се махна.

Мария Кондратиевна доведе при мене девойката, която и досега все още се усмихваше.

— Препоръчвам ви я: Вера Березовская. Тя е съгласна да дойде в колонията. Вера, това е вашият ръководител — гледайте, той е много добър човек, и на вас ще ви бъде добре.

Вера се усмихна и на мене:

— Ще дойда, защо не...

Ние се сбогувахме с Мария Кондратиевна и седнахме в шейната.

— Ти ще замръзнеш — казах аз и извадих изпод седалището чула за конете.

Вера се загърна с чула и попита весело:

— А какво ще правя аз там в колонията?

— Ще се учиш и ще работиш.

Вера дълго мълча, а след това каза с капризен „женски” глас:

— Ой, господи! Аз няма да се уча, вие недейте измисля...

Настъпи облачна, тъмна, тревожна нощ.

Ние пътувахме вече по полски път и шейната широко се мяташе настрани по плъзгавите места. Аз казах на Вера тихо, за да не чуе Сорока на капрата:

— При нас всички момчета и момичета се учат и ти ще се учиш. Ти ще се учиш добре. И за тебе ще настъпи добър живот.

Тя се притисна до мен и каза високо:

— Добър живот... Ох, как е тъмно! И страшно... Къде ме карате?

— Мълчи.

Тя млъкна. Ние навлязохме в гората. Сорока ругаеше полугласно някого, навярно оня, който е измислил нощта и тесния горски път.

Вера зашепна:

— Аз ще ви кажа нещо... Знаете ли какво?

— Казвай!

— Знаете ли какво? Аз съм бременна...

След няколко минути аз попитах:

— Ти си измислила това, нали?

— Не... защо ще измислям. Честна дума, истина е.

В далечината заблещукаха светлините на колонията. Ние пак заприказвахме шепнешком. Аз казах на Вера:

— Ще направим аборт. Колко месеца има?

— Два.

— Ще направим.

— Ще ми се смеят.

— Кой?

— Вашите... момчетата.

— Никой няма да узнае.

— Ще узнаят.

— Няма. Ще знаем аз и ти. И повече никой.

Вера се засмя нахално.

— Да, приказвайте си?

Аз замълчах. Като се заизкачвахме по хълма към колонията, тръгнахме полека. Сорока слезе от шейната, вървеше до главата на коня и си подсвиркваше „Кирпичики”. Изведнаж Вера се наведе на коленете ми и горчиво заплака.

— Защо плаче? — попита Сорока.

— Скръб си има — отговорих аз.

— Навярно има роднини — се обади Сорока, — няма по-лошо от това да имаш роднини!

Той се качи на капрата и размаха камшика:

— Бегом, другарко Мери, бегом! Тъй!

Ние влязохме в двора на колонията.

След два дена Мария Кондратиевна се върна от Харков. Аз не й казах нищо за трагедията на Вера. А още след една седмица ние обявихме в колонията, че Вера трябва да бъде изпратена в болница, че е зле с бъбреците. Тя се върна печално-покорна от болницата и ме попита тихо:

— Какво да правя сега?

А аз помислих и отговорих скромно:

— Сега ще живеем по малко.

По нейния смутено-лек поглед аз разбрах, че да живее за нея е най-трудното и непонятно нещо.

Разбира се, Вера Березовская ще дойде с нас в Куряж. Излиза, че ще дойдат всички, ще дойдат и ония двадесет новаци, които Наркомпросът ми подхвърли в последните дни, подхвърли ми ги с пълно безразличие към моите стратегически планове. Как хубаво би било... ако с мене дойдеха в Куряж само изпитаните стари единадесет горкиевски отряда. Тия отряди бяха изминали с бой нашата шестгодишна история. Те имаха много общи мисли, традиции, опит, идеали, обичаи. С тях като че ли можех да не се страхувам. Как хубаво би било да нямаше тия новаци, които, макар и да са се разтворили в отрядите, аз все пак срещам на всяка стъпка и винаги се смущавам. Те и ходят, и приказват, и гледат не тъй, техните лица са още „трето-качествени”, лоши.

Нищо, затова пък моите единадесет отряда имат металически вид. Но каква катастрофа ще бъде, ако тия единадесет мънички отряда загинат в Куряж! Вечерта, преди заминаването на предния сборен, на душата ми беше мъчно и неясно. А с вечерния влак пристигна Джуринская, затвори се с мене в кабинета и каза:

— Антон Семьонович, аз се страхувам. Още не е късно: можем да се откажем.

— Какво се е случило, Любов Савелиевна?

— Вчера бях в Куряж. Ужас! Не мога да понасям такива впечатления. Вие знаете, била съм в затвор, на фронта, но никога не съм страдала тъй, както сега.

— Че защо тъй?

— Не зная, не умея да разказвам, или кой знае що. Но вие разбирате: триста съвършено затъпели, развратени, озлобени момчета... Това, знаете, е някакво животинско, биологическо разпадане... даже не анархия... Пък тая мизерия, воня, въшки! Вие не трябва да отивате. Много глупаво измислихме това.

— Ама извинете! Ако Куряж ви прави такова угнетяващо впечатление, значи, толкова повече трябва да се направи нещо.

Любов Савелиевна въздъхна тежко:

— Ах, ще трябва много да се приказва. Разбира се, трябва да се направи, това е наша длъжност, но не бива да се жертва вашият колектив. Вие не знаете цената му, Антон Семьонович. Трябва да го пазим, да го развиваме, да треперим над него. Не бива да замеряме с него при първа прищявка.

— По чия прищявка?

— Не зная по чия — каза уморено Любов Савелиевна, — аз не говоря за вас; вашата позиция е съвсем особена. Но ето какво искам да ви кажа: вие имате много повече врагове, отколкото си мислите.

— Е, та що?

— Има хора, които ще бъдат доволни, ако вие се оскандалите в Куряж.

— Зная.

— Ето на! Хайде да действаме сериозно! Хайде да се откажем! Още не е трудно да се направи това.

Аз можех само да се, усмихна на предложението на Джуринская:

— Вие сте наш приятел. Вашето внимание и любов към нас са по-скъпи от всякакво злато. Но... простете ме: сега вие стоите на старата педагогическа плоскост.

— Не разбирам.

— Борбата с Куряж е нужна не само за куряжани и за моите врагове, тя е нужна и за нас, за всеки колонист. Тая борба има реално значение. Поразходете се между колонистите и вие ще видите, че отстъпление е вече невъзможно.

На другата сутрин предният сборен отряд замина за Харков. В един вагон с нас пътуваше и Любов Савелиевна!

2. Предният сборен

Начело на предния сборен заминаваше Волохов. Волохов е скъп на думи, жестове, мимика, но умее добре да изразява отношението си към събитията или към даден човек и отношението му винаги е изпълнено с малко ленива ирония и спокойна увереност в себе си. В примитивна форма тия качества се срещат у всеки добър скандалджия, но шлифовани от колектива, те придават на личността благороден, сдържан блясък и дълбоката игра на спокойна, непобедима сила. В борбата са нужни такива командири, защото те притежават абсолютна смелост и безусловно доброкачествени спирачки. Мене най-много ме успокояваше обстоятелството, че за Куряж и за куряжаните Волохов даже не мислеше. Понякога, предизвикан от нестихващия брътвеж на момчетата, Волохов неохотно вмъкваше и своята реплика:

— Я стига сте приказвали за тия куряжани; ще видите: от същото тесто са като всички.

Това обаче не пречеше на Волохов да се отнася с извънредно голяма внимателност към състава на предния сборен. Той грижливо, мълчаливо опипваше всяка кандидатура и решаваше късо:

— Не бива! Няма тежест!

Предният отряд беше съставен доста остроумно. Като беше изцяло комсомолски, той в същото време обединяваше в себе си представители на всички главни идеи и специални навици в колонията. В предния сборен влизаха:

1. Витка Богоявленски, комуто командирският съвет, като не желаеше да го изпрати на фронта с такова богопротивно презиме, му беше променил презимето с ново, небивало по блясък: Горковски. Горковски беше слаб, некрасив и умен като фокстериер. Той беше прекрасно дисциплиниран, винаги готов за действие и за всичко имаше собствено мнение, а за хората съдеше бързо и определено. Главният талант на Горковски беше да вижда душата на всеки колонист и да оценява безпогрешно неговата истинска същност. Заедно с това Витка никога не се разпиляваше и представата му за отделните хора веднага се синтезираше от него в колективни образи, в познаване на групите, линиите, различията и типичните явления.

2. Митка Жевели — стар наш познайник, най-сполучливият и красив изразител на истинския горкиевски дух. Митка беше израснал щастливо и бе станал чудесно строен юноша, с добре сложена хубава глава, с жив черно-брилянтен поглед на малко косо разрязаните очи. В колонията имаше много дечурлига, които се стараеха да подражават на Митка и в неговия начин да се изказва енергично, с неочаквано отсечен жест, и в чистотата и спретнатостта на костюма, и в походката, и даже в убедения, весел и добродушен колонистки патриотизъм. Митка гледаше на нашето пренасяне в Куряж като на важно дело от голямо политическо значение. Беше уверен, че ние сме намерили правилните форми за „организиране на дечурлигата” и, че трябва да разпространим нашата находка и другаде за полза на пролетарската република.

3. Михайло Овчаренко — доста глупавичък момък, но прекрасен работник, твърде експанзивно настроен спрямо колонията и нейните интереси. Миша имаше доста заплетена биография, в която .сам се ориентираше с голяма мъка. Бивал е почти във всички градове на Съюза, но от тия градове не беше изнесъл никакви знания и никакво развитие. Още от първия ден той се влюби в колонията и нямаше почти никакви провинения. Миша умееше да върши много и най-разнообразни работи, но в нито една област не придоби квалификация, тъй като не можеше да търпи никаква заседналост край една машина, или на някаква работа. Затова пък той имаше безспорни стопански таланти, способност да нагласи работата на отряда, натоварването, превозването — винаги бърза и умело, мърморейки през всичкото време на работата разни нравоучения, които само за това не бяха уморителни, защото от тях лъхаше приятният дъх на Мишовата добродушна глупост и неизчерпаема доброта.

Миша Овчаренко беше най-силният в колонията, по-силен даже от Силанти Отченаш и, струва ми се, че като избираше Миша в отряда, Волохов имаше предвид главно това негово качество.

4. Денис Кудлатий, най-силната фигура в колонията от епохата на настъплението срещу Куряж. Много колонисти се обливаха със студена пот, когато Денис вземаше думата пред общото събрание и споменаваше техните имена. Той умееше удивително, майсторски здраво да натика човека в калта и най-убедително да иска отстраняването му от колонията. Най-страшното беше това, че Денис беше действително умен и аргументацията му биваше често солидно убийствена. Отнасяше се към колонията с дълбока и сериозна увереност, че колонията е нещо полезно, здраво сглобено и уредено. В неговата представа тя вероятно напомняше добре смазана, изправна каруца, с която можеш спокойно и без бързане да пропътуваш пет хиляди километра, след това да се повъртиш половин час около нея с чука и катраницата — и отново да пропътуваш хиляди километри. По външен вид Кудлатий напомняше класически кулак и в нашия театър играеше само кулашки роли. Все пак той беше пръв организатор на нашия комсомол и най-активен негов деец. Той беше по горкиевски скъп на думи, отнасяше се към ораторите с мълчаливо осъждане, а дългите речи изслушваше с физическо страдание.

5. Евгениев беше избран от командира като необходима улична примамка — Евгениев беше добър комсомолец и весел, здрав другар, но в езика и в маниерите му бяха още живи спомените за бурните времена на улицата и реформаториума, а тъй като той беше добър артист, нищо не му струваше, ако потрябва, да поприказва с човека на неговия роден диалект.

6. Жорка Волков, дясната комсомолска ръка на Ковал, влизаше в нашия сборен отряд в ролята на политически комисар и творец на новата конституция. Жорка беше по природа политически деец, страстен, уверен, настойчив. Като го изпращаше, Ковал казваше:

— Жорка ще подърпа там тия мръсници за политическите нерви, защото те си мислят, дявол да ги вземе, че живеят в епохата на империализма, а пък ако дойде работата до юмруци, Жорка и тук няма да остане назад.

7 и 8. Тоска Соловьов и Ванка Шелапутин — представители на по-младото поколение. Впрочем, те и двамата имаха красиви, вълнисти прически, само че Тоска е блондин, а Ванка тъмнорус. Тоска има хубавичка, юношеска свежа муцуна, а лицето на Ванка е ехидно-оживено, с вирнато носле.

9. Най-сетне номер девети беше колонистът Костя Ветковски. Връщането му в колонията стана по най-бърз, прозаичен и делови начин. Три дена преди нашето заминаване Костя пристигна в колонията — отслабнал, посинял и смутен. Посрещнаха го сдържано, само Лапот каза:

— Е, как живее скалата „помогни ми, господи, да мина”?

Костя се усмихна с достойнство:

— Да върви по дяволите, не съм бил там.

— Жалко — каза Лапот, — напразно стои проклетата!

Волохов намигна на Костя приятелски.

— Значи, ти си се натъпкал до самото гърло с разни интересни работи?

Костя отвърна, без да се черви:

— Натъпках се!

— Е, а какво ще имаш за десерт, да се подсладиш?

Костя се разсмя високо:

— Виждаш ли, ще чакам командирския съвет. Те са майстори и на сладко, и на горчиво...

— Сега нямаме време да се разправяме с твоето меню — сурово каза Волохов. — А аз ето какво ще кажа: Альошка Волков си е протрил крака, наместо Альошка ще вървиш ти. Лапот, как мислиш ти?

— Аз мисля, подхожда.

— Ами съветът? — попита Костя.

— Сега сме във военно положение, може и без съвет.

Тъй, неочаквано за себе си и за нас, без процедура и психология, Костя попадна в предния сборен. На другия ден той ходеше вече в колонистки костюм.

С нас идваше още Иван Денисович Киргизов, новият възпитател, когото аз бях нарочно примамил от педагогическото подвижничество в Пироговка на мястото на напускащия ни Иван Иванович. За непосветения наблюдател Иван Денисович можеше да изглежда като обикновен селски учител, а в действителност Иван Денисович е оня положителен герой, когото руската литература търси така старателно и отдавна. Иван Денисович е на тридесет години, той е добър, умен, спокоен и особено работоспособен — с последното качество героите на руската литература, и отрицателните, и положителните, както е известно, не могат да се похвалят. Иван Денисович умее да върши всичко и винаги прави нещо, но отдалече все изглежда, че може да му се възложи още нещо. Вие се приближавате и започвате да забелязвате, че не бива нищо да се добавя, но вашият език, вече приготвил се по известен начин, не умее бързо да се преустрои и вие изговаряте, като все пак се поизчервявате и запъвате:

— Иван Денисович, трябва... там... да се опакова физическият кабинет...

Иван Денисович се изправя от някакъв сандък или тетрадка и се усмихва:

— Кабинетът ли? Аха... добре! Ей сега ще взема няколко момчета и ще го опаковам...

Вие срамежливо се отдалечавате, а Иван Денисович е вече забравил за вашата жестокост и ласкаво казва някому:

— Върви, гълъбче, повикай там момчетата...

Пристигнахме в Харков сутринта. На гарата ни посрещна сияещият в хармония с майското утро и с нашето бойно настроение училищен инспектор Юриев. Той ни потупваше по рамото и току повтаряше:

— Виж какви били горкиевците! Чудесно... чудесно! И Любов Савелиевна ли е тук? Чудесно! Ами знаете ли какво? Аз съм с автомобил, да се отбием за Халабуда и право в Куряж. Любов Савелиевна, ще дойдете ли и вие? Чудесно! А децата нека вземат дачния влак до Рижов. А от Рижов е близко — два километра... Там може да се мине през ливадите. Само, че... трябва да ви нахраним, а? Или в Куряж ще ви нахранят, как мислите вие?

Момчетата очаквателно поглеждаха мене и иронично — Юриев. Техните бойни пипала бяха наелектризирани до немай-къде и жадно опипваха първия харковски предмет — Юриев.

Аз казах:

— Виждате ли, нашият преден сборен е, тъй да се каже, първият ешелон горкиевци. Щом като ние ще отидем с автомобил, нека и те да дойдат с автомобил. Струва ми се, че могат да се наемат две коли, а?

Юриев подскочи от възхищение:

— Чудесно, честна дума! Как всичко у тях е... някак си... по своему. Ах, каква прелест! И знаете ли какво? Аз ще наема колите за сметка на народопросветния отдел! И знаете ли какво? Аз ще вървя с тях... с момците...

— Защо не — показа зъбите си Волохов.

— Чудесно, чудесно! Значи, да вървим... Да идем да наемем колите.

— Върви, Тоска! — заповяда Волохов.

Тоска поздрави и изписка „разбрано”, Юриев впи възторжен поглед в Тоска, потриваше ръце, танцуваше на място:

— Е, как ти се струва, как ти се струва!

Той се затече към площада, като се оглеждаше към Тоска, който, разбира се, не можеше тъй бързо да забрави своята солидност на член на предния сборен и да тича по гарата.

Момчетата се спогледаха. Горковски попита тихо:

— Кой е този... чудак?

След три часа нашите автомобили се изкачиха на Куряжкия хълм и спряха до олющения хълбок на черквата. Няколко нестригани, мръсни фигури лениво се приближиха до колите, като влачеха по земята дългите си омачкани панталони и оглеждаха без особено любопитство горкиевците, стройни като пажове и строги като следователи.

При нас дойдоха двама възпитатели и като едва скриваха своята враждебност, се спогледаха:

— Къде ще ги настаним? За вас може да се постави креват в учителската, а момчетата могат да се настанят в спалните.

— Това не е важно. Ще се настаним как да е. Къде е управителят?

Управителят бе в града. Намира се обаче някой си в светлосиви панталони, украсени с кръгли маслени петна, който, след известно опъване и разправии негов ли е редът, или не, все пак се съгласява да се обяви за дежурен и да ни покаже колонията. Аз няма какво да гледам, Юриев също малко се интересува от зрителните впечатления, Джуринская тъжно мълчи, а момчетата, без да чакат официалния чичероне, сами се завтекоха да разгледат богатствата на колонията. Подир тях бавно се помъкна Иван Денисович.

Халабуда почна да сочи с бастуна си към различните точки на хоризонта, като си припомняше отделни подробности от собствената си организационна дейност, изброяваше елементите на недвижимото куряжко богатство и привеждаше всичко това към един знаменател — житото. Момчетата се върнаха обратно с лица, сгърчени от учудване. Кудлатий ме гледа с такъв израз, сякаш иска да каже: „Как сте могли, Антон Семьонович, да хлътнете в такава глупава история?”

Очите на Митка Жевели ядосано блещукат, ръцете му са пъхнати в джобовете, той се оглежда наоколо през рамо и това презрително движение се долавя от Джуринская:

— Какво, момчета, лошо ли е тук?

Но Митка не отговаря нищо. Волохов изведнъж се засмива.

— Аз мисля, че без бой тук няма да мине.

— Как тъй? — побледнява Любов Савелиевна.

— Ще трябва да се пипне здравата тая сган — пояснява Волохов и изведнъж хваща с два пръста за яката и приближава до дежурния едно черничко, слабо хлапе в дълго окъсано палто, но босо и без шапка. — Погледнете му ушите.

Хлапето покорно се обръща. Ушите му действително са нещо забележително. Не стига, че са черни, че мръсотията в тях беше успяла да се полира от разните жизнени търкания, но тия уши бяха украсени още и от буен пласт кървави рани, засъхващи кори и изриви.

— Защо ти са такива ушите? — пита Джуринская.

Хлапето се усмихва свенливо, чеше крак о крак, а и краката му са в същия стил.

— Краста — казва прегракнало хлапето.

— Колко дни са ти останали до смъртта? — пита Тоска.

— Как до смъртта? Охо, колко такива има тук, и още никой не е умрял!

Кой знае защо, колонистите не се виждат. В пълния със смет клуб, по покритите с храчки стълби, по замърсените с извержения пътеки се скитат няколко отегчени фигури. В разнебитените зловонни спални, където даже слънцето не успява да проникне през зацапаните от мухите прозорци, също няма никого.

— Ами къде са колонистите? — питам аз дежурния. Дежурният гордо се обръща настрана и казва през зъби:

— Този въпрос е излишен.

Редом с нас неотлъчно върви едно петнайсетгодишно кръглолико момче.

Аз го питам:

— Е, как живеете, деца?

То повдигна към мен умната си муцунка, немита като всички муцунки в Куряж.

— Живеем ли? Какъв ти живот? Ами казват, че скоро щяло да стане по-добре. Истина ли е?

— Кой казва?

— Момчетата казват, че скоро щяло да бъде другояче, само че, казват, сториш ли нещо, пръчки ще играят.

— Пръчки ли? За какво?

— Щели да бият крадците. Тук има много крадци.

— Кажи, защо не се миеш?

— Че няма с какво! Вода няма! Електростанцията е развалена и не може да изпомпва вода. И кърпи няма, и сапун.

— Нима не ви дават?

— По-рано даваха... но всичко изпокрадоха. Тук всички крадат. А сега вече и в склада няма.

— Защо?

— Една нощ целият склад беше разграбен. Счупиха ключалките и взеха всичко. Управителят искаше да стреля...

— Е?

— Нищо... не стреля. Той казва: ще стрелям! А момчетата казаха: стреляй!

— Е?

— Пък той не стреля, а само изпрати да повикат милицията...

— А милицията какво направи?

— Не зная.

— И ти ли взе нещо от склада?

— Не, аз не взех, исках да взема едни панталони, но там бяха големите, а когато аз дойдох, взех само два ключа. Търкаляха се там на пода.

— Отдавна ли беше това?

— През зимата беше.

— Тъй... Ами ти как се казваш?

— Маликов Пьотр.

Запътихме се към училището. Юриев мълчаливо слуша нашия разговор. На известно разстояние подир нас върви Халабуда, наобиколен вече от горкиевци: те имат удивителен усет към забавните хора. Халабуда е вдигнал високо червенобрадото си лице и разказва на момчетата за добрата реколта. Подир него се влачи и дращи земята един дебел, чепат бастун.

Най-сетне влизаме в училището. Това е голяма манастирска странноприемница, построена от комитета за помощ на децата. Единственото здание в колонията, където няма спални: дълъг-предълъг коридор и от двете му страни дълги, тесни класни стаи. Защо тук е училището? Та тези стаи ги бива само за спални.

Представят ни една от класните стаи, цяла облепена с плакати и лоши детски рисунки, като пионерско кътче. Очевидно тя се държи специално за ревизионните комисии и от политическо приличие: трябваше да чакаме не по-малко от половин час, докато намериха ключа и отвориха пионерското кътче.

Ние седнахме на пейките да си починем. Моите момчета притихнаха. Витка предпазливо шепне зад рамото ми:

— Антон Семьонич, трябва да спим в тая стая. Всички заедно, само че недейте взима кревати. Там, знаете, едни въшки... не ви е работа!

През Витювите колене се навежда към мене Жевели:

— А тук има добри момчета, само, че страшно не обичат възпитателите си. А тъй те няма да работят...

— Ами как?

— Без скандал няма да работят.

Започва разговор за реда на предаването. От града пристига на файтон управителят. Гледам тъпото му безцветно лице и си мисля: собствено казано, него и под съд не можеш да го дадеш. Кой ли е сложил това жалко същество на най-отговорното място — управител?

Управителят си придава войнствен вид и доказва, че колонията трябва да се предаде колкото се може по-скоро, че той изобщо не отговаря за нищо.

— Как тъй не отговаряте за нищо? — пита Юриев.

— Тъй, възпитаниците са много зле настроени. Могат да станат всевъзможни изстъпления. Ами, че те имат оръжие.

— А защо са настроени тъй зле? Не сте ли ги настроили тъй вие?

— Притрябвало ми е да ги настройвам! Те и тъй разбират на какво мирише тук! Вие мислите, че те не знаят ли? Те всичко знаят!

— Какво именно знаят?

— Знаят какво ги очаква — каза изразително управителят и още по-изразително се обръща към прозореца, като с това показва, че даже видът ни не обещава нищо добро за възпитаниците.

Витка ми шепне на ухото:

— Ама че гад, ама че гад!

— Мълчи, Витка! — казвам аз. — Каквито и изстъпления да станат тук, все едно, за тях ще отговаряте вие, независимо от това, ще станат ли те преди или след предаването. Впрочем аз също моля колкото е възможно по-бързо да се свършат всички формалности.

Решаваме, че предаването ще стане утре, в два часа след пладне. Целият персонал — само възпитателите са четиридесет души — се смята за уволнен и в продължение на три дни трябва да освободи квартирите. За предаване на инвентара се определя допълнителен срок от пет дена.

— А кога ще пристигне вашият домакин?

— Нямаме домакин. Ще определим за приемането един от възпитаниците ни.

— Аз на възпитаник няма да предавам — започна да се ежи управителят.

Цялата тази концентрирана глупост почва да ме ядосва. Собствено казано, какво ли пък ще предава?

— Знаете ли какво — казвам аз, — на мене, ако щете, ми е безразлично ще има ли някакъв акт, или няма да има. За мене е важно след три дена от вас да не остане тук ни един човек.

— Аха, значи да не пречим, а?

— Именно!

Управителят обидено скача и обидено бърза към вратите, а подире му бърза дежурният. Управителят изтърсва от вратата:

— Ние няма да пречим, но други ще ви попречат!

Момчетата се смеят, Джуринская въздиша, Юриев смутено наблюдава нещо на перваза, само Халабуда невъзмутимо разглежда плакатите по стената.

— Е, какво, хайде да си вървим вече — казва Юриев. — Утре ще дойдем ли, Любов Савелиевна?

Джуринская тъжно ме гледа.

— Недейте идва — моля аз.

— Че как тъй?

— Защо ще идвате? Вие с нищо не можете ни помогна, само ще губим време във всевъзможни разговори.

Юриев се сбогува малко докачен. Любов Савелиевна стиска силно моята ръка и ръцете на момчетата и пита:

— Не се ли боите? Не?

Те заминават за града.

Излизаме на двора. Очевидно раздават обеда, защото от кухнята носят към спалните тенджери с борш. Костя Ветковски ме дърпа за ръкава и се смее: Митка и Витка бяха спрели две момчета, които носеха една тенджера.

— Нима може тъй? — ги укорява Митка. — Какви хора сте вие? Не разбираш ли, или си някакъв людоед?

Не съобразявам веднага каква е работата. Костя повдига с два пръста за ръкава единия от тия куряжки готованци. Под другата му ръка има хляб, чиято кора е обелена наполовина. Костя разтърсва ръкава на смутеното момче: целият ръкав е в борш, от него капе, той до самото рамо е покрит с късчета от зеле и цвекло.

— Гледайте! — Костя умира от смях. Ние също не можем да се сдържим: в юмрука е стиснат къс месо.

— Ами другият?

— Също! — се кикоти Митка. — Те измъкват месото от борша... докато го донесат... Че как не те е срам, идиот такъв, ръкава поне да си беше запретнал!

— Ох, трудно ще бъде тук, Антон Семьонович! — казва Костя.

Моите момчета се пръскат някъде. Ласкавият майски ден се беше склонил над манастирския хълм, но хълмът не му отвръщаше с топла усмивка. В моята представа светът се раздели с хоризонтална прозрачна плоскост на две части: отгоре пропито с гълъбов блясък небе, вкусен въздух, слънце, хвърчащи птици и високи спокойни облачета. По краищата на небето, спуснати към земята, са окачени далечните групи селски къщурки. Уютни горички и губеща се нейде в далечината весела лъкатушна рекичка. Килим от черни, зелени и жълти нивя е постлан като пред празник под слънцето. Добро ли е всичко това, или лошо, кой го знае, но то е приятно за гледане, струва ти се просто и мило, иска ти се да станеш частица от ясния майски ден.

А под краката ми е замърсената почва на Куряж, старите стени, пропити с миризмата на пот, тамян и дървеници, вековните прегрешения на поповете и кървавата кал на безнадзорността. Не, това, разбира се, не е светът, това е сякаш измислено!

Аз се лутам насам-нататък из колонията; никой не идва при мене, но сега се виждат повече колонисти. Те ме наблюдават отдалеч. Отбивам се в спалните. Те са много, не съм в състояние да си представя къде най-сетне няма спални, колко десетки къщи, къщурки, постройки са натъпкани със спални. В спалните сега има много колонисти. Те седят върху купища омачкани парцали или на голите дъски и по железните ръбове на креватите. Седят, пъхнали ръце между изподрасканите си колене, и смилат храната. Някои се пощят по кьошетата или играят на карти. На други места дояждат студения борш из опушените тенджери. Никой не ми обръща никакво внимание, аз не съществувам в този свят.

В една от спалните питам група момчета, които, за мое учудване, разглеждат картинки в стари броеве на „Нива”.

— Обяснете ми, моля, момчета, къде са отишли възглавниците ви?

Всички повдигат лице към мене. Едно остроносо момче извива свободно пред погледа ми тънката си иронична физиономия:

— Възглавниците ли? Вие ли сте другарят Макаренко? А? Антон Семьонович?

— Да.

— Вие ходите тук и гледате, а?

— Ходя, гледам.

— Утре от два часа...

— Да, от два часа — го прекъсвам аз, — само че ти не отговори на въпроса ми: къде ви са възглавниците?

— Хайде, ще ви разкажем, искате ли?

Той мило ми кима и ми прави място върху закърнелия мръсен сламеник. Сядам.

— Как те казват? — питам аз.

— Ваня Зайченко.

— Грамотен ли си?

— Бях миналата година в четвърта група, а тая година... Но вие навярно знаете... нямахме занятия.

— Е, добре... Та къде ви са възглавниците и чаршафите?

С пламнала веселост в сивите очи Ваня оглежда другарите си и сяда на масата. Дрипавата му червена обувка се опира в коляното ми. Другарите му насядат наоколо по креватите. Сред тях аз изведнъж познавам кръглоликия Маликов.

— И ти ли си тук?

— А-ха... това е нашата компания! Този е Тимка Одарюк, а тоя Иля... Фонаренко Иля!

Тимка е червенокос, луничав, очите му са без клепки и усмивката — без предразсъдъци. Иля е с пълно лице, бледен, пъпчив, но очите му са истински очи: кестеняви, върху стегнати, солидни мускули. През главите на другарите си Ваня Зайченко оглежда почти празната спалня и започва със заглушен съзаклятнически глас:

— Вие питате къде са възглавниците, нали, а пък аз ще ви кажа направо: няма възглавници, и това си е!

Той изведнъж се засмива звънливо и разперва пръсти. Смеят се и останалите.

— Тук ни е весело — казва Зайченко, — защото е много смешно! Няма възглавници... имаше отначало, а после... ффу... и... изчезнаха!

Той пак се смее:

— Червенокосия легна да спи на възглавница, а се събуди без възглавница... ффу... и изчезна!

С веселите цепнатини на очите си Зайченко гледа Одарюк. В смеха си той се навежда назад и по-силно блъска с крака коляното ми.

— Антон Семьонович, я кажете: за да има възглавници, трябва всичко да се записва, нали? И кому какво е дадено, и всичко. А тук не само възглавниците, но и хората никой не записва... никой... И не се държи сметка за нищо... от никого!

— Че как тъй?

— Много просто: тъй! Вие мислите, някой е записал, че тук живее Иля Фонаренко ли? Никой! И никой го не знае! И мене никой не ме знае. О, знаете ли, знаете ли? Тук има мнозина такива: поживее тук, после отиде да живее някъде другаде, а после пак се връща тук. А че, гледайте: мислите, някой е викал Тимка тук? Никой! Сам дойде и живее.

— Значи тук му харесва?

— Не, той дойде тук преди две седмици, избягал от Богодуховската колония. Знаете ли, той искал да отиде в колонията „Максим Горки”.

— А нима в Богодухов знаят за нея?

— Охо! Всички знаят! Може ли!

— Защо само той е дошъл тук?

— Кому какавто харесва, разбира се. На много деца не харесва строгостта при вас; разправят, имало голяма строгост: „разбрано”, засвири ли тръбата — бегом, при ставане: раз, два, три. Виждате ли? Пък после: работа. Нашите момчета също не искат такива неща.

— Ще офейкат един по един — казва Маликов.

— Куряжаните ли?

— А-ха. Куряжаните ще офейкат. Където им видят очите. Те тъй казват: „Много ни е потрябвал Макаренко. Той иска награди да получава, а ние да му работим ли?” Те всички ще офейкат.

— Къде?

— Нима няма къде? Охо! В която щеш колония.

— Ами вие?

— Е, ние си имаме компания — весело се забърбори Зайченко. — Нашата компания е от четирима души. Вие знаете ли какво? Ние не крадем. Ние не обичаме това. И туйто! Само Тимка... е, и то по никакъв начин не за себе си, а за компанията...

Тимка добродушно се изчервява на кревата и се старае да ме погледне през затварящите се от свян клепачи.

— Е, компания, довиждане — казвам аз. — Значи ще живеем заедно!

Всички ми отговарят: „Довиждане”, и се усмихват.

Тръгвам по-нататък. И тъй, четирима са вече на моя страна. Но нали освен тях има още двеста седемдесет и шест, може би и повече. Зайченко е навярно прав: тук хората не са записвани и броени. Изведнъж изпадам в ужас пред тая страшна, неброена цифра. Как можах тъй лекомислено да се впусна в това съвсем гибелно дело? Как можах да изложа на риск не само своята сполука, но живота на целия колектив? Докато това число ми се представяше във вид на три цифри, написани на хартия, моята сила ми се струваше мощна. Но днес, когато тия двеста и осемдесет се бяха разположили в мръсен стан около моя нищожен момчешки отряд, нещо започна да ме гризе под лъжичката и даже в краката си почвам да чувствам неприятна, тревожна слабост.

Сред двора към мен се приближиха трима. Те са по па седемнадесет години, косите им са даже подстригани, на нозете им има здрави обувки. Единият е облечен в сравнително ново кафяво сако, но под сакото се вижда изцапаната от някакво ядене омачкана риза; другият е с кожено палто, третият — с чисто бяла риза. Притежателят на сакото пъхна ръце в джобовете на панталоните си, наведе глава настрани и изведнъж ми засвири в лицето една известна апашка, „одеска” песен, като показваше белите си красиви зъби. Забелязах, че той има големи мътни очи и рижи, червеникави, рунтави вежди. Двамата други стояха до него, прегърнали се през рамо, и пушеха цигари, като ги преместваха с език от единия ъгъл на устата до другия. Няколко куряжки фигури се приближиха към групата ни.

Рижият примижа с едното си око и каза високо:

— Макаренко, значи, нали?

Аз се спрях срещу него и отговорих спокойно, като с всички сили се стараех да не изразя нищо на лицето си.

— Да, това е моето име. А ти как се казваш?

Без да отговори, рижият отново засвири, като ме разглеждаше втренчено с примижалото око и клатеше единия си крак. Изведнъж той се обърна рязко гърбом към мен, подигна рамене и като продължаваше да свири, се отдалечи с широки крачки, бръкнал дълбоко в джобовете си. Приятелите му тръгнаха подир него, прегърнати както и по-рано, и запяха колкото им глас държи:

Разхождал съм се малък

в различни градове...

Фигурите, които ни бяха заобиколили, продължават да ме разглеждат. Една от тях казва тихо на другата:

— Новият управител...

— Все един дявол е — пак тъй тихо отговаря другата.

— Мислите откъде да почнете ли, другарю Макаренко?

Оглеждам се: една черноока млада жена ми се усмихва. Колко необикновено е да видиш тук белоснежна блузка и строга черна вратовръзка.

— Аз съм Гуляева.

Знам: това е инструкторката на шивашката работилница — единственият партиец в Куряж. Тя беше приятна на вид: започва да пълнее, но има още гъвкава талия, блестящи черни къдри, също млади, и от нея лъха непохабена сила на душата. Отговарям й весело:

— Хайде да почнем заедно.

— О не, ще ви бъда лош помощник. Не умея.

— Аз ще ви науча.

— Тогава, добре... Дойдох да ви поканя при момичетата, вие още не сте били при тях. Те ви очакват..., даже горещо ви очакват. Аз мога мъничко да се гордея... Момичетата тук бяха под мое влияние, между тях даже има три комсомолки. Да вървим.

Тръгваме към централното двуетажно здание.

— Вие постъпихте много добре — казва Гуляева, — като поискахте уволняването на целия персонал. Изгонете всички до един, никого не гледайте... и мене изгонете.

— Не, относно вас вече се споразумяхме. Аз разчитам тъкмо на вашата помощ.

— Гледайте да не съжалявате после за това.

Спалнята на момичетата е доста голяма, в нея има шестдесет кревата. Аз съм поразен: на всеки креват — одеяло, наистина старичко и тънко. Под одеялата — чаршафи. Даже възглавници има.

Момичетата действително ни чакаха. Те са облечени в износени, кърпени басмени роклички. Най-възрастното от момичетата е на петнадесет години.

— Здравейте, момичета! — казвам аз.

— Ето, доведох ви Антон Семьонович, вие искахте да го видите.

Момичетата шепнешком поздравяват и тихо се събират около нас, като пътьом поправят леглата. Кой знае защо, ми става много жално за тия момичета, страшно ми се иска да им доставя поне мъничко радост. Те насядат по леглата около нас и плахо ме гледат. Не мога да си дам сметка защо ми е тъй жално за тях. Може би защото са бледни, защото устните им са безкръвни и погледите плахи, а може би, защото роклите им са кърпени. Аз си мисля мимоходом: не бива на момичета да се дават такива лоши дрехи, това може да ги обиди за цял живот.

— Разкажете, девойки, как живеете? — моля ги аз.

Момичетата мълчат, гледат ме и се усмихват само с устните си. Изведнъж ясно виждам: само устните им умеят да се усмихват, а всъщност момичетата нямат даже понятие какво е това същинска усмивка. Оглеждам бавно всички лица, пренасям погледа си върху Гуляева и питам:

— Знаете, аз съм опитен човек, но тук нещо не разбирам.

Гуляева повдига вежди.

— Какво има?

Изведнъж момичето, което седи право срещу ми, мургаво, с такава къса розова пола, че винаги му се виждат коленете, казва, като ме гледа с немигащи очи:

— Вие по-скоро елате с вашите горкиевци, защото тук е много опасно за живеене.

И аз тутакси разбрах каква е работата: по лицето на това мургаво момиче, в неподвижните му очи, в неволните конвулсии на устата живее страх, обикновен истински страх.

— Те са наплашени — казвам аз на Гуляева.

— Животът им е много тежък, Антон Семьонович, много тежък...

Очите на Гуляева почервеняват и тя бързо се отдалечава към прозореца.

Започнах решително да разпитвам момичетата:

— От какво се страхувате? Разказвайте!

Отначало несмело, като се подтикваха и сменяваха една друга, след това откровено и с убийствени подробности момичетата ми разказаха за живота си. Те се чувствали сравнително безопасно само в спалнята. Страхували се да излязат по двора, защото момчетата ги преследвали, щипели, говорели им глупости, надзъртали в клозета и отваряли вратата му. Момичетата често гладували, защото не им оставяли храна в трапезарията. Момчетата разграбвали храната и я занасяли по спалните. Занасянето на храната по спалните било забранено и кухненският персонал не позволявал това, но момчетата не обръщали внимание на кухненския персонал, изнасяли тенджерите и хляба, а момичетата не можели да направят това, те идвали в трапезарията и чакали, а след това им казвали, че момчетата са замъкнали всичко и вече нищо няма за ядене; понякога им давали малко хляб. Пък в трапезарията било опасно да се седи, защото и там идвали момчетата и ги биели, наричали ги проститутки и още по-лошо — искали да ги научат на разни мръсни думи. Момчетата освен това искали от тях разни неща за продаване, но момичетата не давали; тогава те се втурвали в спалнята, задигали одеяло или възглавница или нещо друго и го занасяли за продан в града. Момичетата се решавали да перат дрехите си само нощем, но сега и нощем станало опасно: момчетата дебнели в пералнята и правели такива работи, че не могло даже да се разказва. Ваня Короткова и Маня Василенко отишли да перат, а след това се върнали и цяла нощ плакали, а на сутринта взели, че избягали от колонията кой знае къде. А едно момиче се оплакало на управителя. На другия ден, когато то отишло в клозета, хванали го и му намазали лицето... с такова... от клозета. Сега всички разказвали, че щяло да бъде другояче, а някои момчета казвали, че, все едно, нищо нямало да излезе, защото горкиевци били малко и щели да бъдат прогонени.

Гуляева слушаше момичетата, без да откъсва погледа си от лицето ми. Аз се усмихнах не толкова на нея, колкото на току-що пролените от нея сълзи.

Момичетата свършиха своя скръбен разказ, а едно от тях, на което другите викаха Смена, ме попита сериозно:

— Кажете, нима са възможни такива работи при съветската власт?

Аз отговорих:

— Това, което вие разказахте, е голямо безобразие и при съветската власт такова безобразие не трябва да съществува. Ще минат няколко дена и всичко тук ще се промени. Вие ще живеете щастливо, никой няма да ви обижда и ние ще изхвърлим тия рокли.

— След няколко дена ли? — попита замислено едно светлорусо момиче, което седеше на прозореца.

— Точно след десет дена — отвърнах аз.

Аз скитах из колонията, докато мръкна, вълнуван от най-тежки мисли. На това древно кръгло пространство, оградено с тристагодишни двуметрови стени, с олющена глупава черква в центъра, на всеки квадратен метър от тая замърсена земя растяха като победоносен бурен педагогически проблеми. В полусрутената стара конюшня, затънала до шия в тор, в краварника, който представляваше нещо като старопиталище за десетина стари моми от кравешкото племе, из целия стопански двор, в изпочупената решетка на отдавна унищожената овощна градина, по цялото пространство, което ме заобикаляше, стърчаха засъхналите стъбла на социалното възпитание. А в спалните на колонистите и близо до тях — в пустите квартири на персонала, в тъй наречените клубове, в кухнята, в трапезарията върху тия стъбла се люлееха тлъсти отровни плодове, които аз бях длъжен да глътна в най-близките дни.

Заедно с мислите у мене се размърда злоба. Аз почнах да долавям у себе си и гнева от 1920 година. Зад гърба ми изведнъж се показа съблазняващият демон на отчаяната омраза. Искаше ми се ей сега, незабавно, още тук, да хвана някого за яката, да му тикна носа в зловонните купища и локви, да искам най-първоначални действия... не, не педагогика, не теория за социално възпитание, не революционен дълг, не комунистически патос, не, не — а най-обикновен здрав смисъл, даже обикновена, презряна еснафска честност. Злобата задуши страха ми пред несполуката. Възникналите за миг съмнения и неувереност бяха безжалостно унищожени от обещанието, което дадох на момичетата. Тия няколко десетки наплашени, тихи, бледи момичета, на които аз така, без много да му мисля, бях гарантирал човешки живот след десет дена, в моята душа изведнъж станаха представители на моята собствена съвест.

Постепенно се мръкваше. В колонията нямаше осветление. От манастирските стени към черквата пълзеше мрачен, делови здрач. Из всички кътове, пролуки, проходи гъмжаха безнадзорните деца, които разграбваха как да е вечерята и се гласяха за нощуване. Нито смях, нито песен, нито бодър глас. Чуваше се понякога заглушено мърморене, ленива привична препирня. По стълбището с изгубени стъпала на една от спалните се катереха двама пияни и лениво се псуваха на майка. В здрача ги гледаха с мълчаливо презрение Костя Ветковски и Волохов.

3. Битие

В два часа на другия ден бившият управител на Куряж подписа надменно акта за предаване на властта и за уволнение на целия персонал, качи се на файтона и си замина. Като гледах неговия отдалечаващ се тил, аз завидях на лъчезарното щастие на този човек: той е сега свободен като врабец; никой не хвърли даже камък подпре му.

Аз нямам такива криле, затова се движа тежко между земните личности на Куряж. И нещо ме смуче под лъжичката.

Ванка Шелапутин е осветен от майското слънце. Той блести като брилянт в смущение и усмивка. Заедно с него иска да блести и медната камбана, прикрепена за черковната стена. Но камбаната е стара и нечиста, тя може само невзрачно да гримасничи под слънцето. Освен това тя е пукната и колкото и да се старае Ванка, от камбаната не може да се получи нищо свястно. А Ванка трябва да звъни сигнал за общо събрание.

Неприятно тежкото смучещо чувство на отговорност е по природа неразумно. То се залавя за всяка дреболия, старае се потайно да се вмъкне и в най-дребната пролука и там седи и трепери от злоба и безпокойство. Докато Шелапутин звъни, то се залавя за камбаната: как може да се допусне такива безобразни звуци да се разнасят над колонията?

Край мене стои Витка Горковски и внимателно изучава лицето ми. Той пренася поглед към камбанарията при манастирската врата, зениците на очите му изведнъж потъмняват и се разширяват, мнозина дяволчета загрижено надзъртат оттам. Витка се смее безшумно, повдигнал глава, изчервява се и казва дрезгаво:

— Ей сега ще организираме това, честна дума!

Той бърза към камбанарията и по пътя устройва хвърчащо съвещание с Волохов. А Ванка вече втори път заставя старата камбана да кашля и се смее:

— Не разбират ли, или що? Звъня, звъня, никой пет пари не дава!

Клубът — това е бившата топла черква. Високи прозорци с решетки, прах и две утермарковски печки. На олтарния полукръг върху една надупчена платформа е сложена анемична масичка. Китайската мъдрост, че „е по-добре да се седи, отколкото да се стои”, не се признава в Куряж: в клуба няма на какво да се седне. Впрочем куряжаните и нямат намерение да седят. Понякога някоя чорлава глава надниква през вратата и веднага се скрива; из двора скитат групички по три-четири души и се измъчват в очакване на обяда, който поради междуцарствието днес ще закъснее, но това са все плебеи: истинските двигатели на куряжката цивилизация се крият нейде. Възпитатели няма. Сега аз вече зная каква е работата. През нощта сънят ни не беше много сладък върху твърдите маси на пионерската стая и момчетата ми разказаха потресаващи истории из куряжкия бит.

Четиридесетте възпитатели имали в колонията четиридесет стаи. Преди година и половина те напълнили победоносно тия стаи с разни предмети на културата, с бродирани покривки и провинциален тип отоманки. Те имали и други ценности, по-удобни за носене и по-приспособени за преминаване от един владетел на друг. Именно тия ценности почнали да минават във владение на куряжките възпитаници по най-простия начин, известен още в древния Рим под името кражба с взлом. Тая класическа форма за придобиване се разпространила до такава степен в Куряж, че възпитателите побързали един подир друг да замъкнат в града последните предмети на културата, които им оставали, и в квартирите им останала извънредно скромна мебелировка, ако може да се смята за мебелировка един брой от „Известия”, постлан на пода и служещ на педагозите за постеля през време на дежурствата.

Но тъй като възпитателите в Куряж свикнали да треперят не само за своя имот, но и за живота си и изобщо за целостта на своята личност, в късо време четиридесетте възпитателски стаи придобили характер на бойни бастиони, в чиито стени педагогическият персонал прекарвал често определените за дежурства часове. Нито по-рано, нито по-късно в живота си никога не съм виждал такива мощни защитни приспособления, каквито бяха натъкмени към вратите, прозорците и другите отвори в квартирите на куряжките възпитатели. Огромни куки, дебели железни лостове, всевъзможни украински заключалки и тежки руски катинари висяха на цели гроздове по рамките на вратите и прозорците.

Откакто предният сборен отряд беше пристигнал, аз не бях видял никого от възпитателите. Поради това уволнението им имаше по-скоро характер на символично действие; даже и квартирите им възприех като условно обозначение, защото в тия квартири само ракиените бутилки и дървениците напомняха за човешко съществуване.

Край мене се мярна някой си Ложкин, човек с доста неопределена външност и възраст. Той направи опит да ми покаже своята педагогическа мощ и да остане в колонията „Максим Горки”, та „под ваше ръководство да водя и в бъдеще младежта към прогрес”. Цял половин час той ходи около мене и бръщолеви за разни педагогически тънкости.

— Тук е бъркотия, пълна бъркотия! Ето на, звъните, а те не идват. А защо? Аз казвам: нужен е педагогически подход. Професор Соколянски(33) е съвършено прав, когато казва: нужно е обусловено поведение. А как може да има обусловено поведение, ако, извинете, той краде и никой не му пречи? Аз имам подход към тях и те винаги се обръщат към мене и ме уважават, но все пак... Аз бях два дена у тъща си — беше заболяла, а те извадили стъклата и откраднали решително всичко, останах гол като новородено, само по една рубашка. А защо, пита се? Е, вземай от онзи, който се отнася зле към тебе, но защо вземаш от онзи, който се отнася добре с тебе? Аз казвам: нужен е педагогически подход. Аз събера децата, поприказвам с тях веднъж, дваж, триж, разбирате ли? Заинтересувам ги добре, задам им някоя задача. В единия джоб има седем копейки повече, отколкото в другия, а те заедно правят двадесет и три копейки, колко има във всеки? Хитро, нали?

Ложкин лукаво ми намигна.

— Е, и какво се получава? — попитах аз от учтивост.

— Не, ама вие кажете, колко?

— Какво колко?

— Кажете, колко има във всеки джоб? — настояваше Ложкин.

— Тоест... Вие искате аз да кажа ли?

— Е да, кажете, колко има във всеки джоб?

— Слушайте, другарю Ложкин — се възмутих аз, — вие учили ли сте някъде?

— Ами как? Само, че аз повече със самообразование съм се занимавал. Целият ми живот е самообразование, а, разбира се, в педагогически училища или там, в института, не ми се е случвало да се уча. И аз ще ви кажа, тук имаше и такива, които бяха с виеше образование, един даже беше свършил стенографски курсове, а друг беше юрист, а пък зададеш им такава задачка... или ето тая: двама братя получили наследство...

— Стенографът ли е написал това... на стената?

— Той го написа, той... все искаше да създаде стенографски кръжец, но като го обраха, той каза: не искам да работя в такава некултурна среда, и не образува кръжец, а вършеше само възпитателска работа...

В клуба до печката висеше парче картон, а на него беше написано:

Стенографията е път към социализма

Ложкин още дълго ми разправя нещо, след това някак незабелязано се изпари и аз помня само, че Волохов го изпроводи, като измърмори през зъби вместо последно прости:

— Лепка!

В клуба ни очакваха неприятни и обидни неща: куряжаните не дойдоха на общото събрание. Волохов поглеждаше с мъка в очите високите пусти стени на клуба. Позеленял от яд и стиснал челюсти, Кудлатий шепнеше нещо, Митка се усмихваше смутено-презрително, само Миша Овчаренко беше добродушно спокоен и продължаваше нещо отдавна започнато:

—...Най-главното е, че трябва да се оре... и да се сее, че как може тъй, помислете: май е вече, конете така стоят, всичко стои!

— И в спалните няма никой, всички са в града — каза Волохов и открито здравата изпсува, без да се стеснява от моето присъствие.

— Докато не се съберат, да не им се даде обяд — предложи Кудлатий.

— Не — казах аз.

— Как тъй „не”! — викна Кудлатий. — Собствено казано, защо седим ние тук? По нивите какъв буренак, даже не е изорано, какво е това? А те тук си устройват обяди. Значи за готованците пълна свобода, така ли?

Волохов облиза сухите си гневни устни, помръдна рамене като трескав и каза:

— Антон Семьонович, да вървим в нашата стая да поприказваме.

— Ами обядът?

— Ще почакат, дявол ги взел. Пък те и така са в града.

В пионерската стая, когато всички насядаха по пейките, Волохов произнесе следната реч:

— Трябва ли да се оре? Трябва ли да се сее? А какъв дявол ще се сее, когато те нищо нямат, даже картофи нямат. Да вървят те по дяволите, ние сами бихме посели, но няма нищо. После... тая всевъзможна гадост, воня. Ако нашите дойдат, срамно ще бъде, чист човек няма къде да стъпи. Ами спалните, сламениците, креватите, възглавниците? Ами костюмите? Всички ходят боси, ами где са долните дрехи? Гледайте, съдове за ядене, лъжици, нищо няма! От какво да се почне? Трябва да се почне от нещо, нали?

Момчетата ме гледаха с горещо очакване, като че ли аз знаех с какво трябва да се почне.

Безпокояха ме не толкова куряжките деца, колкото безбройните подробности на чисто материалната работа, които представляваха такава сложна и разбъркана каша, че в нея можеха да се изгубят всичките триста куряжани.

Според договора с комитета за помощ на децата аз трябваше да получа двадесет хиляди рубли за привеждане на Куряж в ред, но още отсега се виждаше, че тази сума е капка в морето в сравнение с наличната нужда. Моите момчета бяха прави в списъка си за липсващите вещи. Необикновено голямата сиромашия на Куряж излезе напълно наяве, когато Кудлатий пристъпи към приемане на имуществото. Управителят напразно се безпокоеше, че актът за предаване щял да има недостойни подписи. Управителят беше просто нахал: актът излезе много къс. В работилниците имаше някои и други машини и в конюшнята се намираха няколко обикновени източноевропейски коня — и нищо повече: нито инструменти, нито материали, нито селскостопански инвентар. В жалкия, потънал в рядък тор свинарник врещяха половин дузина свине. Като ги гледаха, момчетата не можеха да си задържат смеха — тъй малко приличаха на нашите англичани тия чевръсти, мушещи се навсякъде зверове с голяма глава, която стърчеше върху тънички крачка. В един забутан ъгъл на двора Кудлатий изрови плуг и му се зарадва като на роден брат. А брана бяхме намерили преди това сред купчина стари тухли. В училището се намериха само отделни крака от столове и маси и останки от класни дъски — явление напълно естествено, защото всяка зима си има край и у всеки стопанин могат да останат напролет малки запаси топливо.

Всичко трябваше да се купува, да се прави, да се строи. Преди всичко друго трябваше да се построят клозети. В методиката на педагогическия процес за клозетите не се казва нищо и навярно поради това в Куряж така лекомислено минаваха без тоя полезен жизнен институт. Куряжкият манастир беше построен на хълм с доста стръмни склонове към всички страни. Само откъм южната страна нямаше стена и тук, през замърсеното манастирско езеро, се откриваше изглед към сламените покриви на село Подворка. Изгледът беше във всяко отношение сносен, приличен украински изглед, от който всеки лирик би се затрогнал. Наслаждавайки се от тоя хубав изглед, куряжаните се отплащаха на подворчани с черна неблагодарност, като излагаха пред погледите им само дълги редици клечащи над склона туземци, увлечени в последното превръщане на отпуснатите по бюджета за социалното възпитание милиони в продукт, от който вече нищо друго не може да се направи.

Моите момчета се измъчваха много в областта на засегнатия проблем. Миша Овчаренко стигаше до максимална сериозност и убедителност, когато се оплакваше:

— Какво е това, наистина? Какво ще правим ние? В Харков ли да ходим, или що? Пък и как ли ще идем?

Поради това към края на нашето съвещание при вратата на пионерската стая вече стояха двама подворски дърводелци и по-възрастният от тях, човек с войнишки вид и с фуражка от защитен цвят, с готовност подкрепяше моите планове:

— Разбира се, че може ли тъй? Щом човек яде, той не може тъй... а що се касае до дъските, тук, в Рижов, има склад. Вие не се стеснявайте, мене тук всички ме познават, дайте определената сума, ще направим такава постройка, каквато и монасите не са имали. Ако, разбира се, желаете евтино, ще вземем талпи или летви — ще направим лека постройка, а ако желаете, съветвам ви да вземем дъски 4 или 5 сантиметра дебели, тогава ще излезе някак си по-добре и за здравето по-удобно: вятър няма да ти духа и нито студът през зимата, нито жегата през лятото ще го напука.

Струва ми се, че за пръв път в живота си изпитвах истинско умиление, като гледах този прекрасен човек, строител и организатор на зимата и на лятото, на ветрове и на затишия. И презимето му беше приятно — Боровой. Дадох му връзка банкноти и още веднъж се зарадвах, като слушах как той сочно внушаваше на своя помощник, приятен червендалест момък:

— Значи, аз ще вървя, Ваня, за материал ще вървя, а ти започвай. Тичай за лопатата и моята вземи. Тъй или инак, но ще направим постройката на хората... пък някой ще ни покаже къде и как.

Като се усмихваха, Киргизов и Кудлатий тръгнаха да показват, а Боровой загъна парите в някакъв парцал и още веднъж ме подкрепи морално:

— Ще направим, другарю управител, имайте надежда!

Аз имах надежда, на душата ми олекна, ние смъкнахме от плещите си тромавия, кекав, подготвителен стадий и пристъпихме към педагогическата работа в Куряж.

Втори въпрос, който разрешихме задоволително тая вечер, беше въпрос, отнасящ се също до битието: чинии и лъжици. В сводестата манастирска трапезария, от стените на която надничаха изпод мазилката черните сериозни очи на светци и богородици и тук-там стърчаха техните благославящи пръсти, имаше маси и пейки, но куряжаните не знаеха никакви прибори. След половинчасови разправии и дипломатически постъпки в конюшнята, Волохов качи Евгениев на една стара каруца и го изпрати в града с поръка да купи четиристотин чинии и толкова дървени лъжици.

Когато каруцата на Евгениев излизаше из вратата, тя беше посрещната от възторжените викове, прегръдките и ръкостисканията на цяла тълпа. Момчетата подушиха полъхването на познат радостен вятър и изскочиха към вратата. Изскочих и аз и мигновено попаднах в лапите на Карабанов, който от известно време беше свикнал да показва силата си върху моя гръден кош.

Седмият сборен отряд под командата на Задоров пристигна в пълен състав и в моето съзнание тълпата тайнствени, опасни куряжани изведнъж се превърна в дребна, нищожна задача, към която даже Ложкин би се отнесъл без уважение.

Голямо удоволствие е в такава трудна, неясна минута да срещнеш всичките си рабфаковци: и солидния, тежък Бурун, и Семьон Карабанов, върху горещата черна страст на когото беше тъй приятно да долавяш тънкия орнамент, слаган от науката, и Антон Братченко, чиято широка душа и сега умееше да се вмести в тесните рамки на ветеринарното дело, и радостно благородния Матвей Белухин, и сериозния Осадчи, просмукан от стомана, и Вершньов — интелигент и търсач на истината, и чернооката умница Маруся Левченко, и Настя Ночевная, и „сина на Иркутския губернатор” Георгиевски, и Шнайдер, и Крайник, и Голос, и най-сетне моя любимец и кръщелник, командира на седми сборен — Александър Задоров. По-възрастните в седми сборен отряд вече завършваха рабфака и ние не се съмнявахме, че и в университета работите ще вървят добре. Впрочем, за нас те бяха повече колонисти, отколкото студенти и сега нямахме време да се занимаваме с техните учебни успехи. След първите поздрави ние отново се събрахме в пионерската стая. Карабанов се промъкна зад масата, настани се добре на един стол и каза:

— Ние знаем, Антон Семьонович, работата е ясна: или слава ще спечелим, или в къщи няма да се връщаме! И ето, ние дойдохме!

Разказахме на рабфаковците за нашия пръв ден. Рабфаковците се навъсиха, огледаха се безпокойно, заскърцаха със столове. Задоров замислено погледна към прозореца и примижа:

— Не... със сила сега не бива: много са!

Бурун помръдна тежките си плещи и се усмихна:

— Разбираш ли, Сашка, не че са много! Това няма никакво значение, че са много, а... дявол го знае, няма за какво да се хванеш. Ти казваш много, но къде са те? Къде? За кого ще се заловиш? Трябва някак си, такова... да ги съберем на куп. А как ще ги събереш?

Влезе Гуляева, послуша разговорите ни, отговори с усмивка на подозрителния поглед на Карабанов и каза:

— По никакъв начин не ще ги съберете всички! По никакъв начин!

— Ще видим! — разсърди се Семьон. — Как тъй „по никакъв начин”? Ще ги съберем. Ако не двеста и осемдесет, то сто и осемдесет все ще дойдат, пък тогава ще видим. Какво сме седнали тук?

Изработихме следния план за действие. Сега да дадем обяда, куряжани са огладнели както трябва, всички чакат обяда по спалните. По дяволите, нека ядат! А през време на обяда всички да тръгнат из спалните и да започнат агитация. Трябва да им се каже на тия мръсници: елате на събрание, хора ли сте вие, или що? Елате! Ами че за вас, гадове такива, е интересно, за вас нов живот започва, а вие се пръскате като пилци. А пък ако някой почне да се заяжда, да не му се уйдисва, а по-добре е да му се каже: ти тук си герой при тенджерата с борша — ела на събранието и говори, каквото искаш. И повече нищо. А след обяд да се звъни за събрание.

До вратата на кухнята седяха няколко десетки куряжани, като очакваха раздаването на обяда. Мишка Овчаренко стоеше на вратата и поучаваше същия оня червенокос куряжанин, който вчера любопитстваше за презимето ми:

— Ако някой не работи, никаква храна не му се полага. А ти ми разправяш: полага се! Нищо не ти се полага, разбираш ли, приятелю? Ти трябва добре да разбереш това, ако имаш ум в главата. Аз може би и ще ти дам храна, но това ще бъде, мили мой, по мое благоволение. Защото ти не си заслужил с труд храната, разбираш ли, приятелю? Всеки човек трябва с труд да си изкарва хляба, а ти, мили мой, си готован и на теб нищо не ти се полага. Мога да ти дам милостиня, и това е то.

Червенокосия гледаше Миша с окото на обиден звяр. Другото око не гледаше и изобщо от вчерашния ден лицето на червенокосия беше претърпяло големи изменения: някои черти от това лице се бяха значително увеличили по обем и бяха придобили синкав оттенък, горната устна и дясната буза бяха изцапани с кръв. Всичко това ми даваше право да се обърна към Миша Овчаренко със сериозния въпрос:

— Това какво е? Кой го е разхубавил така?

Но Мишка се усмихна солидно и се усъмни в правилността на зададения въпрос:

— Откъде накъде питате мене, Антон Семьонович? Тая муцуна не е моя, а ей на този, на Ховрах. Пък аз си гледам своята работа, за своята работа мога да ви дам подробен доклад като на наш ръководител. Волохов каза: стой на вратата и никого не пускай да ходи из кухнята! Аз застанах и стоя. Да не би да съм тичал подир него или съм отишъл при него в спалнята, или пък съм го закачил? Нека сам Ховрах каже: те се пъхат, където не им е работата; може би сам се е натъкнал на нещо от глупост?

Ховрах изведнъж почна да хленчи и да клати глава към Миша и изрази своето гледище:

— Добре! С глад ще ни морите, добре, ти имаш ли право да биеш по муцуната? Ти мен не ме ли познаваш? Добре, ще ме научиш!

По онова време правилата за агресора още не бяха разработени и аз бях принуден да се замисля. Подобни неясни случки са се срещали и в историята и са бивали разрешавани винаги много трудно. Аз си спомних думите на Наполеон след убийството на княз Ангиенски: „Това може да беше престъпление, но то не беше грешка”.

Аз взех предпазливо средна линия:

— Какво право си имал ти да го биеш?

Като продължаваше да се усмихва, Миша ми подаде една кама:

— Виждате ли, това е кама. Откъде съм я взел аз? Да не би да съм я откраднал от Ховрах? Тук имаше голяма разправия. Волохов каза: никого не пускай в кухнята! Аз не съм помръднал от това място, а той дойде с камата и казва: пусни ме! Аз, разбира се, не го пуснах, Антон Семьонович, а той пак: пусни, и налита. Е, аз го блъснах, полекичка тъй, учтиво го блъснах, а той, глупакът, размахва ли размахва камата. Той не може да се съобрази какво е това ред. Същински дръвник...

— Все пак ти си го набил, ето на... до кръв... твоите юмруци ли бяха?

Миша погледна юмруците си и се смути:

— Разбира се, юмруците бяха моите, къде да ги скрия? Само че аз не съм мърдал от мястото си. Както каза Волохов, аз тъй и стоях на място, а той, разбира се, махаше тук като някой дръвник...

— А ти не си ли махал?

— Кой може да ми забрани да махам? Ако аз стоя на пост, мога ли някак да си поместя крака или, да кажем, ръката не ми е нужна на тая страна, мога ли някак да я обърна на другата страна? А той се натъкна, кой му е виновен? Ти, Ховрах, трябва да си даваш сметка къде вървиш. Да кажем, върви влак... като виждаш, че иде влак, застани настрана и гледай! А пък ако ти стоиш с камата си на пътя, тогава, разбира се, влакът няма време да се отбива, от тебе ще остане само една локва, и толкоз. Или ако някоя машина работи, ти трябва предпазливо да се приближаваш към нея, ами че ти не си малък!

Миша разясняваше на Ховрах убедително всичко това с добър, даже малко разнежен глас и само жестикулираше с дясната си ръка, като показваше как може да върви влакът и къде трябва да стои Ховрах в това време. Ховрах го слушаше мълчаливо, втренчено; кръвта по бузите му беше почнала вече да засъхва под майските лъчи на слънцето. Групата рабфаковци слушаше сериозно речите на Миша Овчаренко, като оценяваше както трябва трудността на Мишовата позиция и скромната мъдрост на думите му.

През време на нашия разговор дойдоха и други куряжани. Виждах по лицата им колко очаровани са те от строгите силогизми на Миша, които в техните очи бяха още по-уместни затова, че принадлежаха на победител. С удоволствие забелязах, че мога да прочета нещичко по лицата на моите нови възпитаници. Особено ме заинтересуваха едва доловимите признаци на злорадство, които, като знаците на някоя изтъркана телеграма, започваха да се мяркат по лицата им, потънали в мръсотия и измазани с борш. Само по муцунката на Ваня Зайченко, който стоеше пред своята компания, злата радост беше изписана открито с големи и ярки букви, като на някой празничен лозунг. Ваня си беше пъхнал ръцете зад колана на панталонките, беше разкрачил босите си крака и с остро весело внимание разглеждаше лицето на Ховрах. Изведнъж той заигра на място и даже не каза, а изпя, като отмяташе назад момчешката си стройна талия:

— Ховрах! Види се, не ти харесва, когато те напляска някой по муцуната? Не ти харесва, нали?

— Мълчи ти, буболечко — намръщено, без изражение каза Ховрах.

— Ха! Не ти харесва... — Ваня посочи с пръст Ховрах. — Наплескаха те, и туйто!

Ховрах се спусна срещу Зайченко, но Карабанов успя да си сложи ръката върху рамото му, и рамото на Ховрах се смъкна твърде ниско, като изкриви цялата му градска, облечена в сако фигура. Впрочем Ваня не се уплаши. Той само се приближи още повече до Миша. Ховрах погледна Семьон, изкриви уста и се дръпна. Семьон добродушно се усмихна, неприятните светли очи на Ховрах се оглеждаха наоколо и отново се натъкнаха на предишното, внимателно и весело око на Ваня. Очевидно Ховрах се беше объркал. Несполуката и самотността и току-що засъхналата на бузата кръв, и току-що произнесените премъдрости на Миша, и усмивката на Карабанов изискваха известно време за анализ и поради това толкова по-трудно му беше да се откъсне от омразния нищожен Ваня и да изгаси своя, обикновено така непобедим, така унищожаващ нахален, втренчен поглед. Но Ваня посрещна тоя поглед с всесилна, подигравателна гримаса:

— Колко ужасно страшен си ти! Днес не ще мога да спя! Изплаших се, и това си е! И това си е!

И горкиевци, и куряжани се засмяха високо. Ховрах засъска:

— Мръсник! — и се приготви за някакъв особен тип уличен скок.

— Ховрах! — казах аз.

— Е, какво? — попита той през рамо.

— Ела насам!

Той не бързаше да изпълни моята заповед, като разглеждаше ботушите ми, и по навик бе бръкнал в джобовете си. Аз добавих малко въглерод към железния хлад на волята си:

— Ела по-близо, на тебе казвам!

Наоколо ни всички притихнаха; и само Петка Маликов пошепна уплашено:

— Охо!

Ховрах тръгна към мен, като нацупи устни и се стараеше да ме смути с втренчения си поглед. Той се спря на две крачки от мен и почна да клати крака като вчера.

— Застани мирно!

— Как тъй, сега пък и мирно ли? — измърмори Ховрах, обаче се опъна и извади ръце от джобовете, но кокетливо сложи дясната си ръка на кръста, като разпери пръстите напред.

Карабанов му сне ръката от кръста:

— Детенце, щом е казано „мирно”, значи няма да танцуваш казачок. Главата горе!

Ховрах се начумери, но аз видях, че е вече готов.

—- Ти си сега горкиевец — казах. — Трябва да уважаваш другарите си. Вече няма да вършиш насилия над по-младите, нали?

Ховрах деловито замига и се усмихна с някаква миниатюрна опашчица на долната си устна. В моя въпрос имаше повече заплашване, отколкото нежност и аз видях, че Ховрах си е взел вече добра бележка от това обстоятелство. Той отговори кратко:

— Може.

— Не може, а „разбрано”, дявол те взел! — звънна мажорният тенор на Белухин.

Матвей без много церемонии обърна Ховрах за плещите, плесна от двете страни по спуснатите му ръце. Точно и ловко метна ръка за поздрав и отсече:

— Разбрано, няма да върша насилия над по-младите! — Повтори!

Ховрах се ухили:

— А бе, момчета, какво сте се заяли с мен? Че какво, такова, съм направил? Нищо особено не съм направил. Той ме блъсна по муцуната и факт. А пък аз нищо...

Крайно заинтересувани от всичко, което ставаше, куряжаните се приближиха още повече. Карабанов прегърна Ховрах през рамо и каза горещо:

— Приятелю! Мили мой, ами че ти си умен човек! Мишка стои на пост, той защищава не своите интереси, а общите. Хайде да седнем на пъновете, аз ще ти обясня.

Заобиколени от венец любители на етическите проблеми, те се отдалечават към пъновете.

Волохов даде заповед да почне раздаването на обяда. Мустакатата глава на готвача в бял калпак която отдавна стърчеше зад гърба на Волохов, му кимна приятелски и се скри. Ваня Зайченко усилено задърпа цялата си компания за ръкавите и им зашепна високо:

— Разбирате ли, сложил си е белия калпак! Как да се разбира това? Тимка! Ти съобрази!

Като се изчервяваше, Тимка наведе очи и каза:

— Това е негов собствен калпак. Аз зная!

В пет часа се състоя общо събрание. Или агитацията на рабфаковците беше помогнала, или поради нещо друго, но в клуба се събраха доста много от куряжаните. А когато Волохов постави при вратата Миша Овчаренко и Осадчи с Шелапутин взеха да записват присъстващите, като започваха необходимото в педагогиката привеждане в известност на обектите за възпитаване, във вратата почнаха да се блъскат закъснелите и да питат с тревога:

— Ами който не се е записал, няма ли да му дадат вечеря?

Бившата черковна зала едва побра тая маса човешка руда. От възвишенията на олтара аз се вглеждах в грамадната безнадзорщина, чудех се и на нейния обем, и на сиромашката й изразителност. В редки точки на тълпата изпъкваха интересни живи лица, чуваха се човешки слова и открит детски смях. Момичетата се бяха свили около задната печка и сред тях царуваше плахо мълчание. В мръсно-черното море от парцаливи палта, разчорлени коси и ръждиви миризми личаха като кръгли петна лицата, безучастни, първобитни, със зяпнали уста, с неловки погледи, с мускули, направени от кълчища.

Разказах накъсо за колонията „Максим Горки”, за нейния живот и работа. Описах накъсо нашите задачи: чистота, работа, учение, нов живот, ново човешко щастие. Ами, че те живеят в щастлива страна, където няма господари и капиталисти, където човек може свободно да расте и да се развива в радостен труд. Аз скоро се уморих, неподкрепян от живото внимание на слушателите. Сякаш се обръщах към шкафовете, буретата, сандъците. Обявих, че възпитаниците трябва да се организират в отряди, по двадесет души във всеки отряд, помолих ги да назоват четиринадесет имена за назначаване на командири. Те мълчаха. Помолих ги да задават въпроси, те пак мълчаха. На възвишението излезе Кудлатий и рече:

— Собствено казано, как не ви е срам? Вие нагъвате хляба, и картофи нагъвате, и борш, а кой е длъжен да прави това за вас? Кой е длъжен? Ами ако не ви дам утре обяд? Какво ще стане тогава?

И на тоя въпрос никой нищо не отговори. Изобщо „народът мълчеше”.

Кудлатий се разсърди:

— Тогава аз предлагам, от утре да се работи по шест часа, нали трябва да се сее, дявол ви взел! Ще работите ли?

Само един се обади от далечния ъгъл:

— Да!

Цялата тълпа се обърна бавно към гласа и отново изправи линиите на мътните физиономии.

Погледнах Задоров. Той се засмя в отговор на моето смущение и сложи ръка на рамото ми:

— Нищо, Антон Семьонович, това ще мине!

4. „Всичко е добре”

Ние прекарахме до късна нощ в опит да организираме куряжаните. Рабфаковците ходеха по спалните и отново съставяха списъци на възпитаниците, като се стараеха да съставят отряди. Ходех по спалните и аз, взел със себе си Горковски в качеството на измервателен инструмент. Беше ни нужно поне на око да определим първите признаци на колектив, да намерим поне тук-там следи от социално лепило. Горковски душеше като ловджийско куче в тъмната спалня и питаше:

— Е, каква компания живее тук?

И компаниите, и отделните единици почти липсваха в спалните. Дявол ги знае къде се бяха пръснали тези куряжани. Разпитахме присъстващите кой живее в спалните, кой с кого дружи, кой тук е лош и кой — добър, но отговорите не ни радваха. Мнозинството куряжани не познаваха съседите си, даже рядко знаеха имената им; а в най-добрия случай казваха прякорите им: Ухото, Подметката, Комаха, Шофьора или си спомняха външните им признаци:

— На това легло спи сипаничавият, а на другото докараха един от Валки.

На някои места ние надушвахме и слаби миризми от социално лепило, но се слепваше в едно не онова, което ни трябваше.

Привечер все пак аз имах представа за състава на Куряж. Разбира се, това бяха истински безнадзорни деца, но те не бяха, така да се каже, класически безнадзорници. Кой знае защо, в нашата литература и всред нашата интелигенция се е създала представа за безнадзорно дете като за някакъв Байроновски герой. Безнадзорникът бил преди всичко уж някакъв философ, и при това твърде остроумен, анархист и разрушител, уличник и противник на решително всички етически системи. Изпоплашените и плашливи педагогически дейци са прибавили към тоя образ цял асортимент от повече или по-малко ярки пера, изскубани из опашките на социологията, рефлексологията и други богати наши роднини. Вярваше се дълбоко, че безнадзорните били организирани, че си имали водачи и дисциплина, цяла стратегия за грабителски действия и правила за вътрешния ред.

За безнадзорните бяха измислени даже специални учени термини: „самовъзникващ колектив” и други такива.

И без това красивият образ на безнадзорника беше по-нататък още повече украсен с благочестивите усилия на еснафите (руски и чуждестранни). Всички безнадзорни били крадци, пияници, развратници, кокаинисти и сифилистици. В цялата световна история само на Петър I са приписвани толкова смъртни грехове. Между нас казано, всичко това силно помагаше на западноевропейските клюкари да съчиняват най глупави и възмутителни анекдоти за нашия живот.

А между това... в живота не съществува нищо подобно.

Трябва решително да се отхвърли теорията за някакво постоянно съществуващо безнадзорно общество, което изпълнило уж нашите улици не само със своите страшни престъпления и живописни костюми, но и със своята идеология. Съчинителите на романтически клюки за уличния съветски анархист не забелязаха, че след гражданската война и глада, милиони деца бяха спасени в детските домове с най-голямо напрежение на цялата страна. В огромното мнозинство случаи всички тези деца вече отдавна са пораснали и работят в съветските заводи и учреждения. Друг е въпросът, доколко педагогически безболезнено е протичал процесът на възпитанието на тия деца.

В значителна степен по вина на самите романтици работата на детските домове се развиваше доста тежко, като стигаше на всяка стъпка до учреждения от рода на Куряж. Поради това някои момчета (става дума само за момчета) често бягаха на улицата, но съвсем не за да живеят на улицата и съвсем не защото смятаха уличния живот най-подходящ за себе си; у тях нямаше никаква специална улична идеология, но те бягаха с надежда да попаднат в по-добра колония или детски дом. Те отъркваха праговете на народопросветните учреждения, на комитетите за помощ на децата и на разните комисии, но най-много обичаха такива места, където имаше надежда да се приобщят към нашето строителство, без да се подлагат на благодатното педагогическо въздействие. Това не особено често им се удаваше. Настойчивите и самоуверени педагогически събратя не изпускаха тъй лесно от ръцете си жертвите, които им принадлежаха, и изобщо не можеха да си представят човешкия живот без предварителна социално-възпитателна обработка. По тая причина мнозинството бегълци бяха принудени да започнат повторно „ходенето по мъките” на педагогическия процес в някаква друга колония, от която, впрочем, също можеше да се избяга. Биографията на тия малки граждани между двете колонии протичаше, разбира се, по улиците и тъй като те нямаха нито време, нито навици, нито писмени маси за занимаване с принципиални и морални въпроси, то естествено е, че продоволствените например въпроси се разрешаваха от тях и аморално, и безпринципно. И в другите области обитателите на улицата не настояваха за точно съответствие на постъпките им с формалните положения на науката за нравствеността: безнадзорните изобщо никога не са имали склонност към формализъм. Имайки известно понятие за целесъобразност, безнадзорните смятаха в дълбочината на душата си, че вървят по прекия път към кариерата на металик или шофьор, че за това са нужни само две неща: да се държат здраво на повърхността на земното кълбо, па макар да става нужда за тая цел да посягат на дамските чанти и мъжките портфейли; и да се настанят по-близо към някакъв гараж или механическа работилница.

В нашата учена литература са правени няколко опита да се състави задоволителна система за класификация на човешките характери; при това се полагаха големи старания да бъде отрядено там съответното антиморално и дефективно място за безнадзорните. Но от всички класификации аз смятам за най-правилна оная, която съставиха за практическа употреба харковските комунари-дзержинци.

Според комунарската работна хипотеза всички безнадзорни се делят на три сорта. „Първо качество” са ония, които най-дейно участвуват в съставянето на собствените си хороскопи. Без да се спират пред никакви неприятности, като се стремят към идеала — металик, те са готови да се залепят за която и да било част на пътническия вагон; повече от когото и да било, те имат вкус към вихрушките на пътническите и бързите влакове, като се съблазняват при това съвсем не от вагон-ресторантите и от спалните принадлежности и не от учтивостта на вагонните служители. Намират се хора, които се опитват да очернят тия пътешественици, като твърдят, че те пътували по железниците зарад кримските благоухания или Сочинските минерални бани. Това не е истина. Интересуват ги главно днепропетровските, донецките и запорожките гиганти, одеските и ннколаевските параходи, харковските и московските заводи.

„Второ качество” безнадзорни, макар да се отличават с много достойнства, все пак не притежават оня букет нравствени качества, каквито притежава „първото”. Те също търсят, но погледите им не се отвръщат с презрение от текстилните фабрики и кожарските заводи, те са готови да се примирят даже с дърводелска работилница, нещо по-лошо — те са способни да се заловят за картонажното дело, най-сетне, те не се срамуват да събират лековити билки.

„Второ качество” също пътува, но предпочита задния буфер на трамвая и му е неизвестно каква прекрасна гара има в Жмеринка и колко е строго в Москва.

Комунарите дзержинци винаги предпочитаха да привличат в комуната си само граждани от „първо качество”. Поради това те попълваха редовете си, като агитираха из бързите влакове.

Но в Куряж преобладаваше не „първо” и не даже „второ”, а „трето качество”. В света на безнадзорните, както и в света на учените има много малко „първо качество”, малко повече — „второ”, а грамадното мнозинство е „трето качество”. Грамадното мнозинство никъде не бяга и нищо не търси, а простодушно подлага нежните листенца на своите детски души на организиращото влияние на социалното възпитание.

В Куряж аз се натъкнах на солидна жила именно от „трето качество”. В своите кратки истории тия деца също изброяват три-четири детски дома или колонии и даже много повече, понякога даже до единадесет, но това вече е резултат не на техните стремежи към по-добро бъдеще, а на народопросветните стремежи към творчество, стремежи, често тъй мъгляви, че и най- опитното ухо бива неспособно да различи къде започва или свършва реорганизацията, уплътняването, децентрализацията, попълването, свиването, разгъването, ликвидацията, възстановяването, разширението, типизацията, стандартизацията, евакуацията и реевакуацията.

А тъй като и аз пристигнах в Куряж също с реорганизаторски намерения, и аз трябваше да бъда посрещнат със същото безразличие, което е единствената защитна поза на всеки безнадзорник против педагогическите пасианси на народопросветните отдели.

Тъпото безразличие беше продукт на дълъг възпитателен процес и до известна степен доказва великото могъщество на педагогиката.

Мнозинството куряжани бяха на възраст от тринадесет до петнадесет години, но върху физиономиите им бяха вече успели да се отпечатат разнообразни атавизми. Преди всичко биеше на очи пълната липса на каквото и да било социално чувство у тях, въпреки че от самото си раждане те бяха расли под знака на „социалното възпитание”. Първобитна растителна непосредственост личеше във всяко тяхно движение, но това не беше непосредственост на малкото дете, което се отзовава чистосърдечно на всички явления на живота. Никакъв живот те не познаваха. Хоризонтът им се ограничаваше със списъка на хранителните продукти, към всичко ги влечеше някакъв сънлив и мрачен рефлекс. До казана с ядене трябваше да си пробиеш път през тълпа такива зверчета — това е то цялата задача. Понякога тя се решаваше по-благополучно, понякога — по-малко благополучно, махалото на техния личен живот не познаваше други колебания. Куряжаните крадяха сякаш по инерция всичко, каквото им попаднеше под ръка. Волята на тия деца беше отдавна потисната от насилията, юмруците и псувните на по-големите, така наречените „гълтачи”, които бяха богато разцъфнали върху почвата на социално-възпитателската несъпротива и „самодисциплина”.

В същото време тия деца съвсем не бяха идиоти, в действителност те бяха обикновени деца, поставени от съдбата в невероятно глупава обстановка: от една страна, те бяха лишени от всички блага на човешкото развитие, от друга страна, ги бяха откъснали и от спасителните условия на обикновената борба за съществуване, като им бяха пъхнали, макар и лош, но все пак всекидневен казан.

На фона на тая основна маса изпъкваха няколко малко по-други групи. В спалнята, където живееше Ховрах, очевидно се намираше щабът на „гълтачите”. Нашите разказваха, че те били петнадесетина души и, че главна роля всред тях играел Коротков. Самият Коротков аз още не бях виждал, па и изобщо тези възпитаници прекарваха повечето време в града. Евгениев, който беше намерил всред тях стари приятели, твърдеше, че всички те били обикновени градски крадци, че колонията им била нужна само в качеството на квартира. Витка Горковски не се съгласяваше с Евгениев:

— Какви ти крадци! Сбирщина!

Витка разказваше, че и Коротков, и Ховрах, и Перец и Чурило, и Поднебесни, и всички останали упражнявали занаята си именно в колонията. Отначало те обирали квартирите на възпитателите, работилниците и складовете. Нещо и друго можело да се открадне и от възпитаниците: за Първи май на мнозина възпитаници били раздадени нови обувки — по думите на Горковски, обувките били главният предмет на тяхната дейност. Освен това, те крадели в селото, а някои — даже по шосето. Колонията беше разположена до голямото Ахтирско шосе.

Изведнъж Витка присви очи и се засмя:

— А сега знаете ли какво са изнамерили те, гадовете? Децата се боят от тях, просто треперят, и те какво правят: организатори, разбирате ли! Те наричат децата „палета”. Всеки си има по няколко „палета”. И те им казват сутрин: върви, където искаш, но довечера да донесеш. Някои крадат във влаковете или пък на пазара, а повечето са такива, че къде могат да крадат, ами повече просят. И по улиците стоят, и на моста, и в Рижов. Казват, събирали по две-три рубли на ден. Чурило има най-добрите „палета” — по пет рубли му донасяли. Те си имат и норма: една четвъртина на „палето”, а три четвърти на господаря. О, вие недейте гледа, че в спалните им нищо няма. Те имат и костюми, и пари, само, че всичко е изпокрито. Тук в Подворки има колкото щете такива къщи и каиновци. Те всяка вечер гуляят там.

Втората група съставяха такива като Зайченко и Маликов. При по-близко запознаване с колонията се оказа, че те не са малко — до тридесетина души. По някакво чудо те бяха успели да пренесат през жизнените бури и несгоди блестящи очи, прелестна момчешка агресивност и свежи аналитически таланти, които им позволяваха да се отнасят към всяко явление с бойна свадливост. Много обичам тоя отдел от човечеството, обичам го заради красотата и благородството на душевните трепети, заради дълбокото чувство на чест. Даже за това, че всички те са убедени ергени и женомразци. Още при първите крачки на моя преден сборен отряд тия хора вирнаха носове, поеха запъхтени пресен въздух. След това заприпкаха из спалните, вирнали победоносно глави и привели в бързо движение горепосочените аналитически таланти. Те още се страхуваха да минат открито на моя страна, но въпреки това тяхната подкрепа беше осигурена.

Ние с Витка се натъкнахме неочаквано на трета група социални елементи и Витка се спря пред нея като ловджийско куче пред заек в смаяно учудване. В един далечен кът на двора се намираше, опряна до древната стена, усамотена пристройка с веранда с дървена резба. Като показваше тая сграда, Ваня Зайченко каза:

— Пък там живеят агрономите.

— Какви агрономи? Че колко са те?

— Те са четиринадесет души.

— Четиринадесет агрономи ли? Защо тъй много?

— Те сяха житото, а пък сега живеят там...

Аз усетих, че тук мирише на Халабуда, и още повече се усъмних.

— Вие ги наричате тъй, за да ги дразните ли?

Но Ваня направи сериозно лице и още по-настойчиво кимна към пристройката:

— Не, истински агрономи, ще видите! Те ораха и сяха жито! И виждате ли, ей такова е пораснало вече!

Витка се облещи с негодуване срещу Зайченко:

— Ония ли... със сините рубашки? Та те са тукашни възпитаници? Какво дрънкаш ти?

— Не дрънкам! — писна Ванка. — Не дрънкам! Те трябва да получат и свидетелства. Щом получат свидетелствата, ще си вървят...

— Е добре, да вървим при вашите агрономи.

В пристройката имаше две спални. По креватите, покрити със сравнително нови одеяла, седяха юноши, облечени действително в сини сатенени рубашки, чистичко вчесани и някак си особено добродетелни. По стените бяха старателно разлепени картички, изрезки от вестници и малки огледалца в дървени рамки. От первазите на прозорците бяха увиснали изрязаните краища на чиста хартия.

Сериозните момчета отговориха малко сухо на моя поздрав и не изразиха никакво възмущение, когато Ваня Зайченко ни ги представи с въодушевление:

— Всичките тия са агрономи, казвах ви аз! А това е главният — Воскобойников.

Витка Горковски ме погледна с такъв израз, сякаш ни подканяха да се запознаем не с агрономи, а с вампири или таласъми, в съществуването на които Витка в никакъв случай не можеше да повярва.

— Вижте какво, момчета, вие не се обиждайте, само че кажете, моля ви се, защо ви наричат агрономи?

Воскобойников — висок юноша, по лицето на когото бледността се бореше с важността, а и двете еднакво не можеха да прикрият неподвижната застинала тъмнина — стана от леглото си с голямо усилие, пъхна ръце в тесните джобове на панталоните си и каза:

— Ние сме агрономи, скоро ще получим свидетелства...

— Кой ще ви даде свидетелства?

— Как кой ще даде — управителят.

— Какъв управител?

— Бившият управител.

Витка се разсмя:

— Може би той и на мен ще даде?

— Няма какво да се смееш — каза Воскобойников, — щом нищо не разбираш, тогава недей приказва. Какво разбираш ти?

Витка се разсърди:

— Аз разбирам, че вие всички тук сте тъпаци. Я кажете, кой тук се прави на глупак?

— Може би ти се правиш на глупак — започна остроумно Воскобойников, но Витка не можеше да понася никакви дяволщини повече:

— Остави, казвам ти! Хайде разказвай!

Седнахме на леглата. Като надвиваха важността и добродетелта си, като се опъваха, обиждаха и поръсваха скъпите си думи с недоверчиви и презрителни гримаси, агрономите разкриха пред нас тайните на Халабудовото жито и на собствената си замайваща кариера. Есента в Куряж работел някакъв пълномощник на Халабуда, който имал специална заръка от него да посее жито. Той придумал петнадесет от по-големите момчета да работят и ги възнаградил много щедро: настанили ги в отделна постройка, купили им легла, долни дрехи, одеяла, костюми, палта, платили по петдесет рубли на всеки и се задължили след свършване на работата да им дадат дипломи за агрономи. Доколкото всичко уговорено, леглата и прочее се оказало реално, момчетата нямаха основание да се съмняват в реалността и на дипломите, още повече, че всички те бяха малограмотни и никой не беше свършил повече от второ отделение в трудовото училище. Раздаването на дипломите се забавило за напролет. Това обстоятелство обаче не безпокоеше много момчетата, защото макар че халабудовският пълномощник се беше разтворил нейде в ефира на комбинатите за помощ на децата, неговите задължения бе поел благородно върху си управителят на колонията. Като си заминавал вчера, той потвърдил, че дипломите били вече готови; трябвало само да ги донесат в Куряж и да ги раздадат тържествено на агрономите.

— Момчета, вас просто са ви измамили — казах им аз. — За да бъдеш агроном, трябва много да се учиш, няколко години да се учиш, има такива институти и техникуми, а за да постъпиш в тях, също трябва да се учиш няколко години в обикновеното училище. А вие... Колко прави 7 по 8?

Мургавият красив юноша, към когото се обърнах ребром с въпроса си, отговори неуверено:

— 48.

Ваня Зайченко ахна и искрено ококори очи;

— Ой-ой-ой, агрономи: 48. Ех че стока, а! Я ги вижте, моля ви се!

— А ти какво се въртиш, дето не ти е работата? — кресна Воскобойников на Ванка.

— Ами че 7 по 8 прави 56! — Ванка даже побледня от пламенна убеденост. — 56!

— Че как може тъй! — попита един широкоплещест, недодялан момък, когото всички наричаха Сватко. — Обещаха ни, че ще ни дадат място в совхоз, а сега как?

— Това може да стане — отговорих аз. — Да се работи в совхоз е хубаво, само че вие ще бъдете не агрономи, а работници.

Агрономите наскачаха от леглата си горещо възмутени. Сватко побледня от яд.

— Вие мислите, че няма да намерим справедливост ли? Ние разбираме, всичко разбираме! Нас и управителят ни предупреждаваше, да! Вие сега трябва да орете, пък никой не иска и вие, значи, го усуквате! И другаря Халабуда сте надумали. Няма да го бъде, както вие искате, няма да го бъде.

Воскобойников пъхна отново ръце в джобовете си и отново обтегна дългото си до тавана тяло.

— Какво сте дошли тук да ни заблуждавате? На нас знаещи хора са ни приказвали. Ние толкова сме сели и сме се занимавали. А вие искате да ни експлоатирате ли? Стига!

— Ех, че глупаци — продума спокойно Витка.

— Като ти блъсна един в муцуната, ще видиш! Горкиевци! Дошли сте тук да гребете жарава с чужди ръце, а?

Аз станах от леглото. Агрономите насочиха към нас сърдитите си тъпи лица. Помъчих се колкото се може по-спокойно да се разделя с тях.

— Ваша работа, момчета, ако искате да бъдете агрономи, нямам нищо против... Работата ви сега не ни е нужна, ще минем и без вас...

Тръгнахме към изхода. Но Витка не можа да се стърпи и от прага заяви настойчиво:

— А все пак вие сте идиоти.

Тая декларация предизвика такова недоволство у агрономите, че Витка трябваше да вземе трета скорост по стълбите.

В пионерската стая Жорка Волков правеше преглед на колонистите, определени, право или криво, за командири. Аз и по-рано казвах на Жорка, че от това нищо няма да излезе, че такива командири не ни трябват. Но Жорка поиска да се увери в това от опит.

Определените кандидати седяха по пейките и току почесваха като мухи един о друг босите си крака. Сега Жорка прилича на тигър: очите му са остри и изпускат искри. Кандидатите се държат тъй, сякаш са ги домъкнали тук да играят някаква нова игра, но правилата на играта са заплетени, старите игри изобщо са по-добри. Те се стараят деликатно да се усмихнат в отговор на страстните обяснения на Жорка, но тоя ефект малко го радва:

— Е, какво се смееш? Какво се смееш? Ти разбираш ли? Стига си живял като паразит! Ти знаеш ли какво е съветска власт?

Лицата па кандидатите стават по-сурови и цъфналите в усмивка бузи свенливо се превземат.

— Нали ви обяснявам: щом ти си командир, твоята заповед трябва да бъде изпълнена.

— Ами ако той не поиска? — се усмихва отново един рус момък с изпъкнало чело, по всичко се вижда, мързелив и бърборко, именуван Петрушко.

Всред поканените седи и Спиридон Ховрах, неотдавнашната му беседа с Белухин и Карабанов като че ли го беше довела в умиление, но сега той е разочарован: от него искат неизгодни и неприятни усложнения с другарите му.

Тая вечер, след горещите речи на Жорка и усмихнатото равнодушие на куряжаните, ние все пак образувахме командирски съвет, съставихме списък на всички обитатели на колонията и даже направихме разпределение на работата за утрешния ден. Същевременно Волохов и Кудлатий нагласяваха инвентара за утрешното излизане на полето. И командирският съвет, и инвентарът имаха много лош вид и ние си легнахме с настроение на умора и несполука. Макар че Боровой и помощникът му се заловиха за работа и около ярко-черните купища пръст вече блестяха пресни трески, общата задача в Куряж все пак изглеждаше неясна и лишена от оная спасителна опашница, за която човек трябва да се хване, за да се почне.

Рано сутринта на другия ден рабфаковците заминаха за Харков. Както беше уговорено в командирския съвет, в 6 часа се позвъни за ставане. Макар, че на черковната стена висеше вече нова камбана с хубав глас, сигналът за ставане не направи никакво впечатление на куряжаните. Дежурният по колония Иван Денисович Киргизов, с нова червена лента на ръката, надникна в някои спални, но излезе оттам само с развалено настроение. Колонията спеше; само при конюшнята шеташе нашият преден сборен отряд, като се готвеше да излезе на полето. След двадесет минути той тръгна на работа с три плуга и брани. Кудлатий се качи на каруцата и отиде в града да докара картофи за посев. Насреща му се мъкнеха от града обръгнали, бледи фигури. Нямах сили да ги спра и претърся, да поприказвам с тях по това, къде са прекарали миналата нощ. Те безпрепятствено се промъкнаха в спалните и по тоя начин броят на спящите даже се увеличи.

Според съставеното вчера разпределение, единодушно утвърдено от командирския съвет, предполагаше се да се хвърлят всичките куряжки сили за почистване на спалните и на двора, за разчистване на площадката за парници, за разкопаване на зеленчуковите парцели около манастирската стена и за събаряне на самата стена. В момент на оптимистични просветления аз започвах да усещам в себе си много приятно чувство на сила. Четиристотин колонисти! Въобразявам си как би се зарадвал Архимед, ако му бяха предложили четиристотин колонисти. Много е възможно, че той би се отказал даже от опорна точка в плана си да обърне целия свят. Пък и двеста и осемдесет куряжани бяха за мен непривична концентрация на енергия след сто и двадесетте горкиевци.

Но тая концентрация на енергия се търкаля по мръсните легла и даже не бърза за закуска. Ние вече имахме чинии и лъжици и всичко това беше наредено сравнително добре по масите в трапезарията, но Шелапутин трябваше цял час да блъска камбаната, докато в трапезарията се показаха първите фигури. Закуската продължи до 10 часа. В трапезарията аз произнесох няколко речи, за десети път повторих кой в какъв отряд е, кой е командирът в тоя отряд и каква работа е определена за отряда. Възпитаниците изслушваха речите ми, без да повдигнат глава от чинията си. Тези нехранимайковци даже не обърнаха внимание на това, че им беше приготвена много тлъста и вкусна супа, а върху хляба бяха сложени кубчета масло. Те излапаха равнодушно супата и маслото, напъхаха в джобовете си парчета хляб и се измъкнаха от трапезарията, като облизваха мръсните си пръсти и не искаха да знаят за моите погледи, пълни с архимедовска надежда.

Никой не се приближи до Миша Овчаренко, който стоеше до самия черковен притвор, където Миша беше наредил по стъпалата на притвора новите, вчера купени лопати, гребла, метли. В ръцете си Миша държеше нов бележник, също купен вчера. В тоя бележник Миша трябваше да записва на кой отряд колко инструмента са дадени. Миша имаше много глупав вид до своя панаир, защото при него не дойде нито един човек. Даже Ваня Зайченко, командирът на 10-и куряжки отряд, съставен от неговите приятели, на когото аз особено разчитах, не дойде за инструменти; не го забелязах и на закуска. От новите командири дойде в трапезарията Ховрах, стоеше до мен и без стеснение разглеждаше минаващата край нас тълпа. Неговият отряд — четвъртият — трябваше да пристъпи към събаряне па манастирската стена. Но Ховрах даже не си спомни за възложената му работа. Както по рано, без да се стеснява, той заприказва с мен за неща, които нямаха нищо общо с манастирската стена.

— Кажете, вярно ли е, че в колонията „Максим Горки” има хубави момичета?

Аз се обърнах на другата страна и тръгнах към изхода, но той тръгна с мен и като се взираше в лицето ми, продължи:

— Пък казват още, че и възпитателни сте имали... такива... хляб с масло, ха-ха, ще бъде интересно, когато дойдете тук! И тук имаше подходящи женички... Само, знаете ли какво? Ех, че се бояха от очите ми, щом ги погледна, даже се изчервяват! А защо е така, кажете ми, защо очите ми са така опасни, кажете?

— Защо твоят отряд не е излязъл на работа?

— Че дявол го знае, какво ми влиза в работа? И сам аз не съм излязъл.

— Защо?

— Не ми се ще, ха-ха-ха!

Той присви очи към черковния кръст:

— А тук, в Подворки, също има привлекателни женички... ха-ха... ако желаете, мога да ви запозная...

Гневът ми още от вчера беше здравата стегнат с най-силните спирачки. Поради това вътре в мен нещо се надигаше рязко и настойчиво, но на повърхността на душата си аз чувах само заглушено скърцане и клапите на сърцето ми се нагряваха. В главата ми някой изкомандува: „мирно”, и чувствата, мислите и даже мислиците побързаха да изравнят политналите си редици. Същият „някой” сурово заповяда:

„Да се остави настрана Ховрах! Трябва бързо да се разбере защо не излезе на работа отрядът на Ваня Зайченко и защо Ваня не дойде на закуска.”

Поради това и по други причини аз казах на Ховрах:

— Махай се оттук по дяволите! Л...о!

Ховрах беше много поразен от обръщението ми и бързо се махна. Побързах към спалнята на Зайченко.

Ванка лежеше на голия сламеник и около сламеника седеше цялата му компания. Ваня беше сложил ръка под главата си и на фона на мръсната възглавница неговата бледна мършава ръчичка изглеждаше чиста.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Компанията мълчаливо ме пусна до кревата. Одарюк насила се усмихна и каза едва чуто:

— Биха го.

— Кой го е бил?

Неочаквано звънливо Ваня каза от възглавницата си:

— Някой, разбирате ли, ме наби. Можете ли да си представите? Дойдоха през нощта, метнаха ми одеяло на главата и... здравата ме набиха! В гърдите боли!

Звънливият глас на Ваня Зайченко силно противоречеше на смъкналото се синкаво личице.

Аз знаех, че между куряжките пристройки една се нарича болница. Там всред пустите мръсни стаи имаше една, в която живееше бабичка — фелдшерка. Изпратих Маликов да я повика. На вратата Малинов се сблъска с Шелапутин:

— Антон Семьонович, там пристигнаха с автомобил, търсят ви.

До големия черен Фиат стояха Брегел, другарката Зоя и Клямер. Брегел величествено се усмихна.

— Приехте ли?

— Приех.

— Как вървят работите?

— Всичко е добре.

— Съвсем добре ли?

— Може да се живее.

Другарката Зоя ме поглеждаше недоверчиво. Клямер се оглеждаше на всички страни, вероятно искаше да види моите сторублеви възпитатели. Край нас със спъваща се старческа походка бързаше към Ваня Зайченко фелдшерката. От конюшнята се чуваха негодуващите речи на Волохов:

— Мръсници, хората развалили и конете развалили. Ни един чифт не работи. Изхабили конете, гадове такива, не коне, а проститутки!

Другарката Зоя се изчерви, подскочи и завъртя голямата си безформена глава:

— Ето, това разбирам социално възпитание.

Аз се разсмях:

— Това не е социално възпитание. Просто човек не намира думи.

— Как не намира? — ядовито се усмихна Клямер. — Струва ми се, именно намира.

— Е да, отначало не намираше, пък сетне вече намери.

Брегел искаше нещо да каже, но ме погледна втренчено в очите и нищо не каза.

5. Идилия

На другия ден изпратих до Ковал следната телеграма:

„Колонията „Максим Горки”, за Ковал. Ускори заминаването на колонията. Възпитателският персонал да пристигне в Куряж с първия влак в пълен състав.”

На другия ден привечер получих следния отговор:

„Забавяне с вагоните. Възпитателите тръгват днес.”

Единствената в Куряж каруца докара в два часа през нощта от Рижовската гара Екатерина Григориевна, Лидия Петровна, Буцай, Курбин и Горович. От безбройните педагогически бастиони избрахме стаи за тях, нагласихме криво-ляво кревати, а дюшеци трябваше да купим от града.

Срещата беше радостна. Шелапутин и Тоска, въпреки своите петнадесет години се хвърлиха като момичета да се целуват и прегръщат с пристигналите, пищяха и увисваха на шиите им, като си вдигаха високо краката. Възпитателите пристигнаха жизнерадостни и свежи и по лицата им аз прочетох отчета за състоянието на работите в колонията. Екатерина Григориевна потвърди накъсо:

— Там всичко е готово. Всичко е стъкмено за път. Трябват само вагони.

— Как са момчетата?

— Момчетата седят по сандъците и треперят от нетърпение. Аз мисля, че нашите момчета са големи щастливци. А и, чини ми се, ние всички сме щастливи хора. А вие?

— Аз също съм преизпълнен с щастие — отговорих сдържано, — но, струва ми се, че в Куряж няма други щастливци...

— Какво се е случило? — попита развълнувано Лидочка.

— Нищо страшно — каза презрително Волохов, — само, че силите ни са малко. И не че са малко, но нали започва полската работа. Ние сега сме и първи сборен, и втори сборен, и каквото обичате.

— Ами тукашните?

Децата се засмяха:

— Ще ги видите...

Пьотр Иванович Горович стисна силно красивите си устни, изгледа момчетата, тъмните прозорци, мене:

— Трябва по-скоро да докараме момчетата ли?

— Да, колкото се може по-скоро — казах аз, — колонията трябва да бърза като на пожар. Иначе ще закъсаме.

Пьотр Иванович изпъшка:

— Излиза недобре... Трябва да отидете в колонията, макар и да ни бъде трудно в Куряж. Искат много скъпо за вагоните, не правят никаква отстъпка, пък и изобщо разтакат работата. Вие трябва да отидете поне за един ден... Ковал вече се изпокара с железничарите.

Замислихме се. Волохов помръдна плещи и също изпъшка като старец:

— Нищо... Вървете по-скоро, ще минем някак и без вас... Все едно, по-зле няма да стане. Само, че нашите там нека не се туткат.

Като седеше на прозореца, Иван Денисович се хилеше спокойно и разглеждаше стрелките на часовника:

— След два часа тъкмо ще има влак. Ами какво ще бъде вашето завещание?

— Моето завещание ли? Дявол, какви ти завещания! Към сила, разбира се, не бива да се прибягва, вие сте сега шестима души. Ако можете да спечелите на наша страна два-три отряда, ще бъде прекрасно. Само старайте се да привличате не отделни хора, а цели отряди.

— Агитация, значи? — попита Горович тъжно.

— Агитация, само че не много отвлечена. Повече разказвайте за колонията, за разните случаи, за строителството. Че какво ще ви уча? Разбира се, не ще можете тъй скоро да им отворите очите, но дайте им поне нещичко да помиришат.

В главата ми имаше най-възмутителна каша. Скачаха, гърчеха се, пълзяха, даже припадаха разни мисли и образи, а когато някоя от тях крещеше понякога с весел глас, аз започвах сериозно да подозирам, че тя е в нетрезво състояние.

Има педагогическа механика, физика, химия, даже педагогическа геометрия, даже педагогическа метафизика. Пита се: защо оставях тук, в Куряж, през тая тъмна нощ тия шестима героични хора? Аз дрънках с тях за агитация, в действителност разчитах, че ето на, в куряжкото общество ще се появят утре шестима културни, сериозни, добри хора. Честна дума, това значеше да се разчита на лъжица мед в бъчва катран. Впрочем, катран ли? Жалка, разбира се, химия. И химическата реакция можеше да бъде жалка, слаба, безкрайна. Тук е нужна друга химия: динамит, нитроглицерин, изобщо неочакваният, страшен, убедителен взрив, та да хвръкнат чак до небето и стените на черквата, и парцаливите палта, и детските души, и „лапачите”, и дипломираните агрономи.

Между нас казано, аз бях готов да сложа и самия себе си, и своя преден отряд в някоя хубава бъчва — честна дума, у нас имаше достатъчно взривна сила. Аз си спомних 1920 година. Да, тогава започвахме по-силно и аз сам се носех между облаците като гоголевския Вакула, и тогава от нищо не се страхувах. А сега в главата ми стърчаха всевъзможни панделки, с които уж било необходимо да се окичва светата лицемерка — педагогиката. „Бъдете добра, grande maman, разрешете да гръмна веднъж във въздуха.” — „Моля — казва тя, — гръмнете, само гледайте да не се обидят момчетата.”

Какви ти взривове при тия условия!

— Волохов, впрягай, заминавам.

След час стоях до отворения прозорец на вагона и гледах звездите. Влакът беше четвъртокласен, нямаше къде да се седне.

Не съм ли избягал позорно от Куряж, не съм ли се изплашил от собствените си запаси динамит? Трябваше да се успокоя. Динамитът е нещо опасно и защо да се разправям с него, когато в света съществуват моите чудесни горкиевци? След четири часа аз ще напусна душния, мръсен чужд вагон и ще бъда в тяхното изтънчено общество.

Пристигнах в колонията с файтон, когато слънцето вече отдавна съжаляваше, че няма радиатор. Колонистите се спуснаха към мен от всички страни. Това колонисти ли са, или еманация на радий? Даже Галатенко, който по-рано категорично отричаше тичането като начин на движение, сега надникна от вратата на ковачницата и изведнъж затрополи по пътеката, като раздрусваше земята и напомняше един от бойните слонове на цар Дарий Хистасп.(34) В общия шум на поздрави, учудвания и нетърпеливи въпроси и той внесе своя пай:

— Как е там, Антон Семьонович, помага ли, или не помага?

Откъде се взе у тебе, Галатенко, такава мъжествена, открита усмивка, откъде си намерил тоя хубав мускул, който тъй грациозно бърчи долната ти клепка, с какво си намазал очите си — с брилянтин, китайски лак или чиста изворова вода? И макар, че още бавно се обръща тежкият ти език, но нали той изразява емоция? Дявол да го вземе, емоция!

— Защо сте така пременени, да нямате бал? — попитах момчетата.

— Охо! — отговори Лапот. — Истински бал! Днес е първият ден как не работим, а довечера даваме „Бълха”(35) — последно представление, и ще се сбогуваме със селяните... Не, вие кажете как вървят работите там?

В нови гащета и с нови кадифени кепета, специално приготвени, за да бъдат поразени куряжаните, колонистите лъхаха на празник. Из колонията тичаха насам-натам шестите сборни, като подготвяха представлението. В спалните, в училището, в работилниците, в клубните помещения лежаха по ъглите заковани сандъци, обвити с рогозки вещи, купища сламеници и грамадни вързопи. В моята квартира царуваше единадесети отряд начело с Шурка Жевели. Бабата също седеше върху куфари; дечурлигата й бяха великодушно оставили само един сгъваем креват и Шурка се гордееше с това великодушие:

— Бабата не може както ние. Видяхте ли? Сега всички момчета спят на хармана и в сеното... даже е по-добре отколкото в креватите, а момичетата на колите, и вижте: тоя Нестеренко едва вчера стана стопанин, а днес вече се заяжда — жално му било за сеното. Вижте, ние му дадохме цяла колония, а той съжалява за сеното. А нима лошо сме опаковали багажа на бабата, а? Как ще кажете вие, бабо?

Бабичката се усмихва покорно на децата, но по някои точки не е съгласна с тях:

— Вие добре опаковахте багажа, но къде ще спи вашият управител?

— Има къде! — вика Шурка. — В нашия отряд, единадесетия, сеното е най-хубаво. Пирей. Даже Едуард Николаевич се караше, казва: нима може да се спи на такова сено? А ние спахме, а след това дадохме от него на Юначагата — лапа го като нищо! Ние ще го нагласим, вие не се безпокойте!

Значителна част от колонистите се бяха разположили в квартирите на възпитателите, представлявайки от себе си настойническо-опаковъчни организации. В стаята на Лидочка беше щабът на Ковал и Лапот. Жълт от яд и умора, Ковал седи на прозореца, размахва юмрук и ругае железничарите:

— Чиновници, бюрократи, акакиевци! Аз им казвам: деца, те не вярват. Какво, казвам, да не би да искаш да ти представя кръщелни свидетелства? Ами че нашите откакто са родени, не са виждали кръщелни свидетелства. Е, какво да му говориш, когато той нищо не разбира? Казва: при един възрастен се полага безплатно едно малко дете, а ако е само детето... Аз му обяснявам на проклетника: какви ти малки деца, какви ти малки деца, дявол те залюлял — трудова колония, и сетне нали вагоните са товарни... Като пън! Цъка, цъка: товарене, престой, наем... Изрови някакъв правилник: ако са коне или пък домашни мебели, една такса, а ако са материали за посевна кампания, друга. Какви ти, казвам, домашни мебели? Какво е това, еснафи ли някакви се пренасят, какви домашни мебели? Такива нахални, разбираш ли, бюрократи, страшно нахални! Седи си, негодникът, разтака работата: ние не знаем никакви еснафи или селяни, ние знаем пътници или товарители. Аз му говоря в класов разрез, а той ми дума право в очите: щом има тарифен сборник, класовият разрез няма значение.

Лапот пропуска край ушите си и трагическия разказ на Ковал за железничарите, и тъжните ми разкази за Куряж и все обръща разговора към весели местни теми, като че ли няма никакъв Куряж, като че ли след няколко дена не ще трябва да застане начело на командирския съвет на тая занемарена страна. Но скоро и аз се смея заедно с всички и също забравям за Куряж. Сега, свободен от текущите грижи, порасна и разцъфтя оригиналният талант на Лапот. Той е чудесен колекционер: около него винаги се навъртат, влюбени са в него, вярват му и му се покланят разни глупци, чудаци, смахнати психически и ударени с чувал по главата. Лапот умее да ги сортира, разпределя по кутийки, да трепери над тях и да ги разглежда един след друг на дланта си. В неговите ръце те блестят с най-тънка красота и изглеждат крайно интересни екземпляри от човешката порода.

На бледния, мълчаливо замаян Густоиван той казва задушевно:

— Да... там църквата е всред двора. Защо ни е чужд дякон? Ти ще ни бъдеш дякон.

Густоиван мърда нежнорозовите си устни. Още преди идването му в колонията някой беше налял в разводнената му душичка конска доза религиозен опиум и оттогава той все не може да я изкашля. Той се моли вечер в тъмните кътове на спалните и приема шегите на колонистите като сладки страдания. Коларят Козир не е тъй доверчив.

— Защо приказвате тъй, другарю Лапот, прости господи? Как може Густоиван да бъде дякон, ако господ не е излял върху му духовна благодат?

Лапот повдига мекия си луничав нос:

— Голяма работа — благодат! Ще му облечем расото, охо! Ще бъде дякон и половина!

— Благодат трябва — го убеждава Козир с музикално-нежен тенор. — Владика трябва да го ръкоположи.

Лапот прикляква пред Козир и втренчено мига срещу му с голите си подпухнали клепки:

— Ти разбери: дядо владика — значи „владее”, власт, значи... Тъй ли е?

— Владиката има власт...

— Ами командирският съвет, как мислиш ти? Виж, командирският съвет да го ръкоположи, това ще бъде ръкополагане и половина!

— Командирският съвет не може, гълъбче, той няма благодат — навежда глава към рамото си изпадналият в умиление от разговора Козир.

Но Лапот слага ръка върху коляното на Козир и задушевно-кротко го уверява:

— Може, Козир, може! Командирският съвет може такава благодат да изпусне, че твоят владика само ще зяпне.

Добрият стар Козир слуша внимателно проникващия в душата му глас на Лапот и е твърде склонен към отстъпка. Какво са му дали нему владиците и всичките свети угодници? Нищо не са му дали. А командирският съвет беше излял върху Козир реална, хубава благодат: той го беше защитил от жена му, беше му дал светла, чиста стая, в стаята — креват, беше обул краката му в здрави, спретнати ботуши, ушити от първи отряд на Гуд. Може би, когато умре, старият Козир все още има надежда да получи някаква компенсация от господа-бога в рая, но в земния, живот на Козир командирският, съвет е абсолютно незаменим.

— Лапот, тук ли си? — наднича през прозореца мрачната мутра на Галатенко.

— Аха, какво има? — се откъсва Лапот от благодатната тема.

Галатенко се настанява бавно на прозореца и показва на Лапот пълна чаша гняв, от която се вдига бавната, кълбяща се пара на човешко страдание. Големите сиви очи на Галатенко блестят от тежка, гъста сълза.

— Ти му кажи, Лапот, кажи му... Че инак аз мога да му избия мутрата...

— Кому?

— На Таранец.

Галатенко ме съзира в стаята и се усмихва, като си изтрива сълзите.

— Какво се е случило, Галатенко?

— Нима той има право? Той си мисли, като е командир на 4-и отряд, та какво от това? Казали му да направи преграда за Юначагата, а той казва: да се направи и за Юначагата, и за Галатенко.

— Кому казва?

— Че на своите дърводелци, на момчетата.

— Е?

— Преграда за Юначагата, за да не изскочи от вагона, а те хванаха мен и ми вземат мярка, а Таранец дума:

— За Юначагата от лява страна, а за Галатенко от дясната.

— Какво това?

— Че преграда.

Лапот замислено се почесва зад ухото. А Галатенко търпеливо, внимателно чака какво решение ще вземе Лапот.

— Нима ти ще изскочиш от вагона? Не може да бъде!

Зад прозореца Галатенко прави нещо с краката си и сам поглежда към тях:

— Че защо ще изскачам? Къде ще изскачам? Пък той казва: направете здрава преграда, инак той ще изпочупи вагона.

— Кой?

— Ами, че аз...

— А ти няма ли да го счупиш?

— Че нима аз... там... наистина ще...

— Таранец те смята за много силен. Ти недей се обижда.

— Че съм силен, това е друга работа... а преградата няма нищо общо с това.

Лапот скача през прозореца и деловито бърза, към дърводелната. Галатенко се мъкне подире му.

В колекцията на Лапот е и Аркадий Ужиков. Лапот смята Аркадий за извънредно рядък екземпляр и разказва за него с искрена разпаленост:

— Друг такъв като Аркадий през целия си живот едва ли можеш да видиш. Той не се отделя от мен на повече от десет крачки, страхува се от момците и спи, и обядва до мен.

— Обича ли те?

— Охо! Само, че аз имах пари, беше ми ги дал Ковал за върви, открадна ги.

Изведнъж Лапот се смее високо и пита седящия на сандъка Аркадий:

— Я разкажи, чудак такъв, къде ги криеш?

Аркадий отговаря безжизнено-равнодушно, без да променя позата си и без да се смущава:

— Скрих ги в твоите стари панталони.

— А сетне какво стана?

— Сетне ти ги намери.

— Не ги намерих, приятелю, а те хванах на местопрестъплението. Тъй ли е?

— Хвана ме.

Мътните очи на Аркадий не се откъсват от лицето на Лапот, но това не са човешки очи, това са лошокачествени, мъртви стъклени приспособления.

— Той и от вас може да открадне, Антон Семьонович. Честна дума, може! Можеш ли?

Ужиков мълчи.

— Може! — с увлечение казва Лапот, и Ужиков също тъй равнодушно следи неговия изразителен жест.

Подир Лапот ходи и Ниценко. Той има тънка, дълга шия с голяма адамова ябълка и мъничка глава, която стърчи на плещите му с глупавата гордост на камила. Лапот казва за него:

— От тоя глупак могат да се направят всевъзможни вещи: возила, лъжици, корита, лопати. А той си въобразява, че е голям хитрец.

Аз съм доволен, че цялата тая компания се мъкне подир Лапот. Благодарение на това аз мога по-лесно да я отделя от общия строй на горкиевците. Неуморните сентенции на Лапот сякаш обливат тая група с дезинфекция и от това у мене се усилва впечатлението за смислен ред и стегнатост в колонията. А това впечатление е сега у мене ярко и кой знае защо, то ми се струва и ново.

Всички колонисти ме попитаха как е в Куряж, но същевременно аз виждам, че в действителност те питат само от учтивост, както обикновено се пита при среща: „Как сте?” Живият интерес към Куряж беше пресъхнал и се беше изгубил в някакви далечни кътища на нашия колектив. Преобладават други живи теми и напрежения: вагоните, преградите за Юначагата и Галатенко, пълните с вещи възпитателски квартири, изоставени на грижите на колонистите, нощуванията в сеното, „Бълхата”, стиснатостта на Нестеренко, вързопите, сандъците, колите, новите кадифени кепета, тъжните личица на разните Маруси, Наталки и Татяни от Гончаровка —- свежи фиданки на любовта, осъдени на консервация. По повърхността на колектива се носят анекдоти и шеги, чува се смях и се разменят приятелски простодушни подигравки. Точно тъй по зряло пшеничено поле пробягват вълни и издалеч то изглежда лекомислено и игриво. А в действителност във всеки клас спокойно бленуват сили, класът мирно се люлее под ласкавия вятър, нито една лека прашинка не пада от него и в него няма никаква тревога. Тъй както не е нужно класът да се грижи за вършитбата, така не е нужно колонистите да се безпокоят за Куряж. И вършитбата ще дойде на времето си, и в Куряж ще се поработи, когато му дойде времето.

По топлите пътеки на колонията стъпят със забавена грация босите крака на колонистите и стегнатите с тесен пояс кръстове едва-едва се поклащат в покой. Очите им ми се усмихват спокойно и устните едва потрепват в приветствен приятелски поздрав. В парка, в градината, по тъжните, изоставени скамейки, по тревата, над реката са се разположили групи колонисти; много преживели деца разправят за миналото: за майка си, за тачанките, за степните и горски отряди. Над тях са притихналите корони на дърветата, летящите пчели, благоуханията на „снежните крилци” и белите акации.

В неловко смущение аз започвам да виждам идилия. В главата ми плъзват ироничните образи на овчарчета, зефири, любов; но, честна дума, животът е способен да се шегува, и се шегува понякога нахално. Под един люляков храст седи чипоносо сбръчкано хлапе, с прякор „кутрето”, и свири на детска пищялка. Не е пищялка това, а кавал естествено, а може би и флейта, и „кутрето” има лукавата мутра на мъничък фавън. На брега на ливадата момичетата плетат венци и Наташа Петренко с венче от метличина ме трогва до сълзи със своята приказна прелест. И... иззад пухкавата стена на бъзовината излиза на пътеката Пан, усмихва се с потрепващ побелял мустак и примижава светлосиви, дълбоки очи:

— Пък аз те дирих, дирих! Казваха, че си бил ходил в града. Е, какво, придума ли ги тия паразити? Дечурлигата трябва да вървят, а те, адиотите, намислили игра да си играят...

— Слушай, Калина Иванович — казвам аз, — по- добре ще бъде ти да се пренесеш при сина си в града, докато са още тук момчетата. Като си отидем, ще ти бъде по-трудно да направиш това.

Калина Иванович бърка в широките джобове на сакото си, търси лулата:

— Пръв съм дошъл тук, последен ще си отида. Селяни ме докараха тук, селяни и ще ме откарат, паразитите ниедни. Аз вече се споразумях с оня, с Мусий. А моето превозване е нищо и никаква работа. Ти си чел навярно в книжките, откога съществува светът? Колко такива стари глупаци са превозвани през това време и никой не се е изгубил. Ще ме откарат и мен, хе-хе...

Ние вървим с Калина Иванович по алеята, той пуши лулата, и поглежда върховете на храстите, бляскавия залив на Коломак, момичетата с венци и „кутрето” с пищялката.

— Ако умеех да лъжа, като някои паразити, бих казал: ще дойда да видя Куряж. Но аз откровено ще кажа: няма да дойда. Разбираш ли, лошо е направен човекът, нежна твар е, не толкова работа от него, колкото безпокойство. Работил или не работил, а гледаш: теорехтически е човек, а практически — само за туткал го бива. Когато хората поумнеят, ще почнат да варят от старците туткал. Хубав туткал може да излезе...

След безсънната нощ и ходенето из града аз се намирам в някакво особено състояние: светът тихичко звънти като кристал и блести на кръгове. Калина Иванович си спомня разни случки от живота, а аз съм способен да усещам само днешната му старост и да ме е яд на нея.

— Хубав живот си преживял, Калина...

— А пък аз ще ти кажа — се спря, като си тъпчеше лулата, Калина Иванович. — Аз не съм никакъв адиот и разбирам каква е работата. Животът беше зле скроен, ако се погледне както трябва: наядеш се, отидеш по нужда, наспиш се, след това пак се залавяш за хляба и за месото...

— Почакай, ами работата?

— Че кому беше нужна тая работа? Ти разбираш ли каква е механиката, комуто работата беше нужна, той не работеше, паразитът. А на които тя съвсем не беше нужна, те работеха ли работеха като черни волове.

Помълчахме.

— Жално, малко поживях при болшевиките — продължи Калина Иванович, — те, дяволите, всичко карат по своему, и груби хора са, разбира се, а аз не обичам, ако човек е груб, само че при тях животът стана друг. Той ти казва, хе-хе: ял ли си, или може би не си ял, или пък трябва някъде да отидеш, безразлично, но работата свърши. Ти виждал ли си такова нещо? Работата става нужна на всички. Случва се някой такъв адиот като мен, и нищо не разбира, но работи и забравя да обядва, освен ако жена му го подсети. А нима ти не помниш? Веднъж дойдох при тебе и казвам: ти обядвал ли си? А беше вече вечер. Пък ти, хе-хе, почна да си мислиш: обядвал ли си, или не? Като че ли си обядвал, а може би това е било вчера. Забравил беше, хе-хе... Ти виждал ли си такова нещо?

Ние с Калина Иванович ходихме из парка, докато се мръкна. Когато на запад беше изгасено даже дежурното осветление, дотича Костя Шоровски и като се шибаше по босите крака с едно клонче против комари, се възмущаваше:

— Там се гримират вече, а вие все се разхождате! Момчетата казват да вървите там. Ей че смешен цар се получава! Лапот играе царя. Ама че нос!

В театъра се бяха събрали всички наши приятели от селото и селските чифлици. Комуната „Луначарски” беше дошла в пълен състав. Нестеренко седеше на трона зад спуснатата завеса пред децата, които го обвиняваха в скъперничество, неблагодарност и коравосърдечие. Оля Воронова се гримираше пред огледалото като царска дъщеря и се безпокоеше.

— Те там ще измъчат моя Нестеренко...

„Бълхата” се играеше у нас не за първи път, но сега представлението се подготвяше с голямо напрежение, тъй като главните гримьори Буцай и Горович бяха в Куряж. Поради това гримовете излязоха прекалено ярки, но това не смущаваше никого. Представлението беше само предлог за прощални приветствия. В много точки прощалният ритуал не се нуждаеше даже от никакво оформление. Пироговските и гончаровските момичета се връщаха в доисторическата епоха, защото в тяхната представа историята почваше от времето, когато на Коломак дойдоха тия страшно привлекателни горкиевци. Из кьошетата на мелничния сайвант, край печките, изгаснали още през март, из тъмните коридори зад сцената, по случайни скамейки, пънове, върху разни театрални условности седяха девойки и техните цветни шалчета, смъкнати на плещите им, откриваха тъжно наведените руси глави. Никакви думи, никакви небесни звуци, никакви въздишки не бяха в състояние вече да изпълнят с радост моминските сърца. Нежните тънки пръстчета се ровеха на коленете в ресните на шалчетата и това също беше ненужна, закъсняла проява на грация. До момичетата стояха колонисти и си даваха вид, че душата им е отровена от страдание. Из артистичната гримьорна понякога надникваше Лапот, иронично въсеше нос над трупа на Амур и казваше с нежен, пълен с мъка глас:

— Петя, гълъбче! Маруся и без теб ще помълчи. А ти върви да се готвиш. Забравил ли си, че играеш ролята на кон?

Петя измамнически заменя нахалната въздишка на облекчение с деликатна въздишка на раздяла и оставя Маруся сама. Добре, че сърцата на Марусите са устроени по принципа на взаимна заменяемост на частите. Ще минат месец-два, Маруся ще отвинти изтъркания ръждясал образ на Петя и като почисти сърцето си с петрола на надеждата, ще завинти нова бляскава част — образа на Панас от Сторожевое, който сега всред група колонисти също печално изпраща хубавата дружба с горкиевците, но който в дълбочината на душата си мислено вече се натъкмява към нарезите на Марусиното сърце. Изобщо всичко на тоя свят е хубаво, и Петя също е доволен от ролята си, роля на кон в тройката на атамана Платов.

Започна тържествено-прощалната част. След хубавите, топли слова на напътствие, на благодарност, на трудово единство се вдигна завесата и около нищожния глупав цар се задвижиха овехтели генерали, а смешният, недодялан портиер подмита подир тях изтърсения старчески барут. От задната врата на воденичната барака изхвръкна тройка жребци. Галатенко, Корито, Федоренко, захапали юздите, като клатеха тежки глави и разрушаваха театралната мебел, с шум и трясък изнесоха файтона и под тежестта им заскърцва старият под на нашата сцена, а файтонджията Таранец опъва юздите. За колана на Таранец се държи бойният, смешно дресиран атаман Платов — изгряващата звезда на нашата сцена, Олег Огнев. Публиката изгасява с палци последните искрици на тъга и се гмурва във въртопа на театралната измислица и красота. В първия ред седи Калина Иванович и плаче, като изтрива сълзите си със сбръчкан жълт пръст — толкоз много му е смешно!

Изведнъж си спомних за Куряж.

Не, днес не е прието да се моли човек за снизхождение и никой няма да ме отърве от тая горчива чаша. Почувствах изведнъж, че съм се крайно изморил и изхабил.

В гримьорната на артистите беше весело и уютно. В царска одежда, изкривил корона, Лапот седеше в широкото кресло на Екатерина Григориевна й убеждаваше Галатенко, че е изпълнил гениално ролята на кон.

— Такъв кон в живота си не съм виждал, а камо ли в театъра.

Оля Воронова казва на Лапот:

— Стани, Ванка, нека Антон Семьонович си почине.

В това чудесно кресло аз съм заспал, без да дочакам края на представлението. През съня си чувах как децата на 11-и отряд спореха с оглушителни дисканти:

— Ще го пренесем! Ще го пренесем! Хайде да го пренесем!

Силанти, наопаки, шепнеше, като убеждаваше дечурлигата:

— Ти, таквоз, недей крещя, дето се вика. Заспал е човекът, недей му пречи, и повече нищо. Виждаш ли, такива ми ти работи!

6. Пет дни

На другия ден, като се разцелувах с Калина Иванович, с Оля и с Нестеренко, аз заминах. Ковал получи нареждане да изпълни точно плана за натоварването и след пет дена да потегли с колонията за Харков.

Не бях спокоен. В душата ми бяха нарушени някакви естествени равновесия и аз се чувствах неуютно. В куряжкия манастир пристигнах от Рижовската гара към един часа след обяд. Щом влязох през вратата, върху ми тутакси се струпаха тъй наречените неприятности.

В Куряж заседаваше цяла следствена организация: Брегел, Клямер, Юриев, прокурорът и между тях, кой знае защо, се въртеше бившият куряжки управител. Брегел ми каза сурово:

— Тук са почнали вече побоища.

— Кой кого бие?

— За съжаление не е известно кой... и по чие насъскване.

Прокурорът, един дебел човек с очила, погледна виновно Брегел и каза тихо:

— Аз мисля, случаят е ясен... може и да не е имало насъскване, някакви, знаете, стари сметки... Собствено казано, лек побой. Но вее пак би било интересно да се види кой е сторил това. Ето, сега дойде управителят... вие може би ще узнаете тук нещо по-подробно и ще ни съобщите.

Брегел беше явно недоволна от поведението на прокурора. Без да ми каже ни дума повече, тя се качи на автомобила. Юриев свенливо ми се усмихна. Комисията си замина.

Възпитаникът Дорошко бил бит през нощта на двора в мига, когато задигнал от спалните пет-шест чифта сравнително нови обуща и се промъквал с тях към вратата. Всички обстоятелства на това нощно произшествие доказваха, че побоят е бил добре организиран, че Дорошко е бил следен през време на самата кражба. Когато той се приближавал вече до камбанарията, от акациевите храсти, които растяха до съседната пристройка, върху му метнали одеяло, повалили го и го набили. Като минавал от конюшнята, Горковски видял в тъмнината как няколко дребни фигури се разбягали на всички страни, като оставили Дорошко, но прибрали със себе си одеялото. Незабавните търсения на виновните из спалните не открили нищо: всички спели. Дорошко бил цял покрит със синини.

Трябвало да го сложат в колонистката болница, да повикат лекар, но някакви особено тежки нарушения в организма лекарят не намерил. Все пак Горович веднага съобщил за случката на Юриев.

Пристигналата следствена комисия начело с Брегел започнала енергично работа. Нашият преден сборен бил върнат от полето и подложен на разпит човек по човек. Клямер особено търсел доказателства, че побоят е нанесен от горкиевци. Ни един от възпитателите не бил разпитан, с тях изобщо избягвали да приказват и се ограничили само да им дават нареждания за извикването на този или онзи. От куряжаните били извикани на разпит в отделна стая само Ховрак и Перец, и то навярно, защото те крещели под прозорците:

— Вие нас попитайте! Защо тях питате? Те ще ни избиват, а няма кому да се оплачем.

В болницата лежеше Дорошко, сипаничаво шестнадесетгодишно момче, гледаше ме с внимателен, сух поглед и шепнеше:

— Аз отдавна исках да ви кажа и...

— Кой те би?

— И какво, идваха ли? Кому влиза в работата кой ме е бил! Аз им казвах, че не вашите са ме били, а те искат — вашите. Ако не бяха вашите, щяха да ме убият. Един... командир такъв, минаваше, и ония, децата, се разбягаха...

— Кои са те?

— Няма да кажа... Аз не за себе си откраднах. Още сутринта ми каза... оня...

— Ховрах ли?

Мълчание.

— Ховрах ли?

Дорошко си завря лицето във възглавницата и заплака. При риданията едвам можах да разбирам думите му:

— Той... ще се научи... аз мислех... за последен път... мислех...

Почаках, докато се успокои, и още веднъж попитах:

— Значи, ти не знаеш кой те е бил?

Той изведнъж седна на леглото, хвана се за главата и започна да се клати отляво надясно в дълбока скръб. След това, без да си откъсва ръцете от главата, с очи още пълни със сълзи, се усмихна.

— Не, как може? Това не са горкиевци. Те не биха ме били тъй...

— Ами как?

— Не зная как, само че те без одеяло... Те не могат с одеяло.

— Защо плачеш? Боли ли те?

— Не, не ме боли, само че... аз мислех, за последен път, и вие няма да узнаете...

— Това нищо не значи — казах аз. — Оздравей, всичко ще забравим.

— А-ха... моля ви се, Антон Семьонович, вие забравете.

Най-сетне той се успокои.

Започнах собствено следствие. Горович и Киргизов разперваха ръце и почваха да се сърдят. Иван Денисович се опитваше даже да се намръщи и бърчеше вежди, но върху физиономията му отдавна лежаха такива мощни пластове добродушие, че тия гримаси само ме разсмяха:

— Какво се цупите, Иван Денисович?

— Как какво се цупя? Те ще се изколят тук един другиго, а аз трябва да знам! Набили тоя Дорошко, е, та какво, някакви стари сметки...

— Аз се съмнявам дали са стари.

— Ами какви?

— Все пак сметките тук са навярно нови. Ами уверени ли сте, че това не са горкиевци?

— Що думате за бога! — се чуди Иван Денисович. — За какъв дявол е трябвало това на нашите?

Волохов ме гледаше зверски:

— Кой, нашите ли? Такава нищожна буболечка? Да бият? Че кой от нашите ще стори такова нещо? Ако беше да се набие например Ховрах или Чурило, или Коротков — охо, аз съм готов още сега, само разрешете! А, че бил откраднал обуща? Ами че те всяка нощ крадат. Па и колко ли обуща са останали? Все едно, докато колонията дойде, тук нищо няма да остане. По дяволите, нека крадат. Ние на това не обръщаме никакво внимание. Не искат да работят — виж, това е друга работа...

Сварих Екатерина Григориевна и Лидочка в празната им стая в състояние на пълна слисаност. Те бяха особено изплашени от идването на следствената комисия. Лидочка седеше до прозореца и не си откъсваше очите от замърсения двор. Екатерина Григориевна се вглеждаше тежко в лицето ми.

— Доволен ли сте?

— От какво?

— От всичко: от манастира, от момчетата, от началството?

Замислих се за минута: доволен ли съм? Че какво пък, какви особени основания имам да бъда недоволен? Всичко това отговаряше приблизително на моите очаквания.

— Да — казах аз, — и изобщо не съм склонен да пискам.

— Пък аз пискам —- каза без усмивка и без оживление Екатерина Григориевна, — да, пискам. Аз не мога да разбера защо сме тъй самотни. Тук има голямо нещастие, същински човешки ужас, а при нас идват някакви... боляри, важничат, презират ни. В такава самота ние непременно ще се провалим. Аз не искам... и не мога.

Лидочка бавно заудря с юмруче по перваза на прозореца и започна да я убеждава, като едва-едва сдържаше риданията си.

— Аз съм мъничък, мъничък човек... аз искам да работя, страшно искам да работя, може би даже... аз мога подвиг да сторя... само че аз съм... човек, а не буболечка...

Тя отново отвърна лице към прозореца, а аз затворих хубаво вратата и излязох на високото нестабилно стълбище. До стълбите стояха Ваня Зайченко и Костя Ветковски. Костя се смееше:

— Е, и какво? Излапаха ли ги?

Ваня тържествено, като маркиз, прекара ръка по линията на хоризонта и каза:

— Излапаха. Запалиха огньове, опекоха ги и ги излапаха! И това то! Виждаш ли? А сетне легнаха да спят. И спаха. Моят отряд работеше наблизо, ние сеехме пъпеши. Ние се смеем, а техният командир Петрушко също се смее... И това то! Казват, хубаво се натъпкахме с печени картофи!

— Ама всичките ли картофи изядоха? Там имаше повече от шестстотин килограма.

— Изядоха ги! Изпекоха ги и ги излапаха! Една част скриха в гората, друга разхвърлиха из полето. И легнаха да спят. И не отидоха да обядват. Петрушко казва: защо ни е обяд, ние днес садихме картофи. Одарюк му каза: ти си свиня! И се сбиха. А вашият Миша, той отначало беше там, показваше как да се садят картофите, а сетне го повикаха в комисията.

Ваня днес не е в дълги дрипави панталони, а в гащета, и гащетата му са с джобове — такива гащета се правеха само в колонията „Максим Горки”. Сигурно Шелапутин или Тоска са споделили гардероба си с Ваня. Като разказваше на Ветковски, размахваше ръце и потриваше стройните си крака, Ваня ме поглеждаше с примижали очи и в очите му току се мяркаха топлите точки на мила момчешка ирония.

— Ти оздравя ли вече, Иване — попитах аз.

— Охо! — каза Ваня, като си гладеше гърдите, — здрав съм. Моят отряд днес беше в „Първи К” сборен. Ха-ха. „Първи К” — значи кауни! Ние работехме с Денис, сетне го извикаха, тогава ние без Денис. Ще видите, на, какви кауни ще израснат. Ами кога ще дойдат горкиевците? След пет дена ли? Ех, че интересно, какви ли са тия горкиевци? Нали е интересно?

— Ваня, как мислиш ти, кой е бил Дорошко?

Ваня изведнъж се обърна към мене със сериозно лице и устреми втренчен поглед към очилата ми. След това повдигна бузи, спусна ги, пак ги повдигна и най-сетне замаха глава, завъртя пръст около ухото си и се усмихна:

— Не зная.

И бързо тръгна нанякъде с най-дяволит вид.

— Ваня, почакай! Ти знаеш и трябва да ми кажеш.

Ваня се спря до стената на черквата, погледна ме издалеч, смути се за миг, но след това, като мъж, просто и хладно каза, като подчертаваше всяка дума:

— Ще ви кажа истината: аз бях там, но кои други са били, няма да ви кажа! Нека да не краде!

И аз, и Ваня се замислихме. Костя си беше отишъл преди това. Мислехме ние, мислехме и аз казах на Ваня:

— Върви под арест. В пионерската стая. Кажи на Волохов, че си арестуван до сигнала за спане.

Ваня вдигна очи, кимна мълчаливо глава и се затече към пионерската стая.

През целия си живот си представям тия пет дена като черно дълго тире. Сега с голям труд си спомням някои и други подробности от своята тогавашна дейност. Всъщност това не беше дейност, а някакво вътрешно движение, а може би чиста потенция, покой на здраво дресирани, свързани сили. Тогава ми се струваше, че се намирам в състояние на буйна работа, че се занимавам с анализ, че нещо решавам, а в действителност аз просто чаках пристигането на горкиевците.

Впрочем, ние все нещо работехме.

Спомням си: ставахме редовно в пет часа сутринта. Редовно всеки ден търпеливо се ядосвахме, като наблюдавахме пълното нежелание на куряжани да следват нашия пример. По това време, предният сборен почти не си лягаше: имаше работи, които не биваше да се отлагат. Шере пристигна на другия ден след мене. В продължение на два часа той измерва нивята, дворовете, службите, площадите с остър, докачен поглед, минаваше по тях със суворовски маршове, мълчеше и гризеше всякакъв буренак от растителното царство. Вечерта загорелите, отслабнали прашни горкиевци почнаха да разчистват площадката, където трябваше да се настани нашето огромно свинско стадо.

Почнахме да копаем ями за парниците и цветарника.

През тия дни Волохов се показа първокласен командир и организатор. Той се изхитри да постави на полето един човек с два чифта работен добитък, а останалите хвърляше на друга работа. Пьотр Иванович Горович излизаше сутрин с някаква особена възхитителна лопата в ръцете и като я размахваше, казваше на купчината любопитни куряжани:

— Да идем да копаем, юнаци!

„Юнаците” обръщаха гръб и се разпиляваха по своите работи. Из пътя те срещаха черния като нощ Буцай в гащета и също тъй срамежливо изслушваха неговата покана, оформена в най-ниските тонове на регистъра:

— Дяволски готовановци, дълго ли ще работя зарад вас?

Вечер пристигаха някои от рабфаковците и вземаха лопатата, но тях аз скоро ги прогонвах обратно в Харков — не беше време за шеги, те четяха за пролетните изпити. Първият наш рабфаковски випуск тая пролет минаваше вече във висшите учебни заведения.

Спомням си: през тия пет дена бяха свършени много всевъзможни работи и много други бяха започнати. Около Боровой, който завърши светкавично просторните, без пролуки постройки с особено назначение, сега работеше цяла бригада дърводелци: помещения за зимовище, училище, квартири, парници, оранжерия... В електростанцията работеха трима монтьори, друга тройка се занимаваше с издирвания в недрата на земята: ние бяхме научили от селяните, че още при монашеската власт в Куряж имало водопровод. Действително, на горната площадка на камбанарията се намираше солиден резервоар, а от камбанарията почнахме с доста голям успех да разкопаваме тръбите на водопровода.

След два дена целият двор на Куряж беше затрупан с дъски, трески, греди, разровен с изкопи: започвахме възстановителния период в пълния смисъл на тая дума.

Много малко направихме за подобрение санитарното положение на куряжани, но да си кажем правото, и самите ние рядко се миехме. Рано сутрин Шелапутин и Соловьов отиваха с кофи при „чудотворния” извор под хълма, но докато те се катереха по отвесния склон, като падаха и разливаха скъпоценната вода, ние бързахме да се пръснем по работните места, момчетата излизаха на полето и кофата вода оставаше да се топли без полза в нашата гореща пионерска стая. Също тъй неблагополучно беше у нас и в други области, близки до санитарната. Десетият отряд на Ваня Зайченко, който беше преминал тъй безогледно на наша страна, вън от всякакви планове и разпореждания, се премести в нашата стая и спеше на пода върху донесените със себе си одеяла. Въпреки това, че тоя отряд се състоеше от добри мили момчета, той домъкна в стаята ни няколко поколения въшки.

От гледна точка на световните педагогически въпроси това не беше голяма беда, обаче Лидочка и Екатерина Григориевна ни молеха да не отиваме по възможност в тяхната стая; а ако отидем, да не се ползваме по възможност от мебелите, да не се доближаваме до масите, креватите и другите нежни предмети. Как се бяха наредили те и откъде се беше взела у тях такава придирчивост към нас, трудно е да се каже, а между това те по цял ден почти не излизаха от спалните на възпитаниците, като привеждаха в известност много страни от куряжкото общежитие по една специална програмна задача, изработена от нашата комсомолска организация.

Аз тъкмях цялостно преустройство на всички помещения в колонията. Дългите стаи на бившата манастирска странноприемница, наричана от куряжаните училище, тъкмях за спални. Получаваше се така, че само в това здание се настаняваха и четиристотинте възпитаници. Не беше трудно да се изхвърлят от него изпочупените останки от училищни мебели и да се изпълни то с мазачи, дърводелци, бояджии, стъклари. За училище определих зданието без врати, в което се помещаваше „първият колектив”, но, разбира се, ремонтът тук беше невъзможен, докато в него бяха свили гнезда куряжаните.

Да, ние развихме немалка дейност, но това не беше педагогическа дейност. Нямаше в колонията такъв кът, където да не работеха хора. Всичко се поправяше, мажеше, боядисваше, измиваше. Изхвърлихме на двора даже трапезарията и пристъпихме към решително замазване ликовете на светите угодници от мъжки и женски пол. Идеята за възстановяване не засегна само спалните.

В спалните, както по-рано, гъмжаха куряжаните, спяха, смилаха храната, хранеха въшките, крадяха си един от друг всевъзможни дреболии и си мислеха нещо тайнствено за мен и моята дейност. Аз бях престанал да ходя в спалните и изобщо да се интересувам от вътрешния живот на 6-те куряжки „колектива”. Между мен и куряжаните се бяха установили сурово-точни отношения. В 7 часа, в 12 и в 6 часа вечерта се отваряше трапезарията, някое от моите момчета блъскаше камбаната и куряжаните се помъкнаха на ядене. Впрочем, те нямаха може би сметка да се мъкнат особено бавно, не само защото трапезарията се затваряше в определено време, но и защото дошлите по-рано изяждаха и своите порции, и тези на закъснелите си другари. Закъснелите псуваха мене, кухненския персонал и съветската власт, но не се решаваха на по-енергичен протест, тъй като комендант на нашия хранителен пункт продължаваше да бъде Миша Овчаренко.

Научих се да наблюдавам с тайно злорадство с какви трудности куряжани трябваше сега да се промъкват до трапезарията и да се пръскат след ядене по своите работи: по пътя им се изпречваха греди, изкопи, напречни триони, вдигнати за удар брадви, разбъркани купища глина и вар... пък и техните собствени души. По всички признаци, в тия души започваха трагедии, трагедии не в някакъв шеговит смисъл, а истински шекспировски трагедии. Аз съм убеден, че в това време мнозина куряжани са си декламирали наум: „Да бъда или да не бъда? Ето де е въпросът...”

Те се опираха на малки групички край работните места, оглеждаха плахо другарите си и с виновни, замислени крачки се запътваха към спалните. Но в спалните не оставаше нищо интересно, даже нямаше какво да се краде. Те излизаха отново да поскитат по-близо до работата, но от лъжлив срам пред другарите си не се решаваха да вдигнат бяло знаме и да поискат разрешение поне за пренасянето на нещо от едно място на друго. Край тях прехвърчаха по права линия стремителните като бързоходни лодки горкиевци, вдигайки се леко във въздуха при различните препятствия. Тяхната деловитост смайваше куряжаните, и те отново се спираха в позите на Хамлет или Кориолан.(36) Може би положението на куряжани беше даже по-трагично, защото на Хамлет никой не е подвиквал с весел глас:

— Недей ми се вря в краката, до обяд има още два часа!

Със същото недопустимо, разбира се, злорадство забелязвах, че сърцата на куряжани примираха и преставаха да бият, щом се споменаваше името горкиевци. Членовете на предния сборен си позволяваха понякога да произнасят реплики, които те, разбира се, не биха произнасяли, ако бяха свършили някое виеше педагогическо училище:

— Почакай, почакай, ще дойдат нашите, тогава ще узнаеш как се живее на чужд гръб.

Някои по-възрастни и по-разпасани из куряжаните се опитваха да се съмняват в значителността на предстоящите събития и питаха е известна ирония:

— Е, та какво страшно ще има?

На такъв въпрос Денис Кудлатий отвръщаше:

— Какво ще има ли? Охо! Собствено казано, те ще те вържат в такъв възел, че... и кога се жениш, ще си го спомняш.

Миша Овчаренко, който изобщо не обичаше недомлъвките и тъмните места, се изразяваше още по-разбрано:

— Колкото готовановци има тук, двеста осемдесет и колко, толкова мутри ще има бити. Ох, така ще ви изпобият мутрите, че страшно ще бъде да се гледа.

И Ховрах слуша тия думи и прецежда през зъби:

— Ще изпобият! Това да не ви е колонията „Максим Горки”? Това е Харков!

Миша счита повдигнатия въпрос дотолкоз важен, че се откъсва от работата си и ласкаво започва:

— Мили човече! Какво ми приказваш: не било колонията „Максим Горки”, а Харков и други подобни. Ти разбери, приятелю, кой ще ти позволи на тебе да му седиш на шията? Е, кому за какво си притрябвал, кому, приятелю, си нужен ти?

Миша се връща към работата си и вече в ръцете му се намира някакъв работен инструмент, а на устата му е заключителният акорд:

— Как ти е фамилното име?

Ховрах учудено тръсва глава;

— Какво?

— Фамилното ти име как е? Лалугеров или как? Може би Таралежков?

Ховрах почервенява от смущение и обида:

— За какъв дявол питаш?

— Кажи фамилното си име, свиди ли ти се, или какво?

— Е, Ховрах...

— Аха! Ховрах... вярно. Пък аз вече почнах да забравям. Гледам, вре се тук някакъв червенокос в краката ми, полза от него никаква... Ако ти, приятелю, работеше, като погледне човек насам-нататък, стане понякога нужда да каже: „Ховрах, донеси това! Ховрах, скоро ли ще свършиш? Ховрах, подръж, гълъбче...” А тъй, разбира се, може и да забрави човек. Хайде, върви се поразходи, миличък, виждаш, аз имам работа, трябва да закълчищавя тая пущина, че то с една бъчва се вози вода и за супа, и за чай, и за съдове. А пък трябва да те храним. Ако, разбираш ли, не те нахраним, ти ще издъхнеш, ще развонееш тук, все пак е неприятно, пък на това отгоре и ковчег ще трябва да ти се прави, пак главоболие...

Ховрах най-сетне се изтръгва от Мишините обятия и се махва. Миша ласкаво казва подире му:

— Върви, подишай чист въздух... много е полезно, много е полезно...

Кой го знае убеден ли е Ховрах в ползата на чистия въздух, убедена ли е заедно с него в това цялата куряжка аристокрация? Все пак през последните дни те се стараят да ни се мяркат по-малко пред очите, но аз вече бях успял да се запозная с куряжкия клон на синята кръв. Общо взето те не са лоши момци, у тях все пак има личности, а това винаги ми харесва: има за какво да се залови човек. Най-много ми харесва Перец. Наистина, той нарочно се клати, когато ходи, и перчемът му е спуснат чак до веждите, и каскетът му кривнат над едното око, и умее да пуши, прикрепил цигарата само на долната си устна, и може да плюе художествено. Но аз вече виждам: обезобразеното му от сипаница лице ме гледа с любопитство и това е любопитството на умен и жив момък.

Една вечер, неотдавна, аз приближих до тяхната компания, когато компанията беше седнала върху надгробните камъни на новия солариум за прасетата, пушеше и приказваше за нещо без увлечение. Спрях се срещу им и почнах да си свивам цигара, като смятах да запаля от тях. Перец ме разглеждаше весело и дружелюбно и каза високо:

— Стараете се, другарю управител, много, а пушите махорка. Нима съветската власт и за вас не е приготвила папироси?

Аз се приближих до Перец, наведох се към ръката му и запалих. След това му казах също тъй високо и весело, с най-микроскопична частица от заповед:

— Я си свали шапката!

Очите на Перец промениха усмивката в учудване, а устата още се усмихва.

— Какво има?

— Свали шапката, не разбираш ли, или що?

— Е, ще я сваля...

Повдигнах перчема му със своята ръка, внимателно разгледах вече малко поизплашената му физиономия и казах:

— Тъй... Е добре.

Перец тутакси се втренчи в мен, но аз с няколко дръпвалия запалих цигарата, отвърнах се бързо от тях и отидох при дърводелците.

В тоя момент буквално при всяко свое движение, даже при слабото блещукане на колана си, аз чувствах широко разлят своя педагогически дълг: трябва да се харесам на тия момци, непобедима, съблазнителна симпатия трябва да им сграбчи сърцето, и в същото време е крайно нужно те да бъдат дълбоко уверени, че пет пари не давам за тяхната симпатия, пък даже и да се обиждат, да псуват на майка и да скърцат със зъби.

Дърводелците привършиха работата и Боровой с всички сили беше почнал да доказва предимствата на хубавото варено масло пред лошото варено масло. Бях се тъй силно заинтересувал от тоя нов въпрос, че даже не забелязах как някой ме дръпна отзад за ръкава. Дръпна ме втори път, обърнах се. Перец ме гледаше.

— Е?

— Слушайте — кажете, защо ме гледахте, а?

— Нищо особено... Ама слушай, Боровой, все пак трябва да се намери истинско масло...

Боровой радостно продължи своята монография за хубавото масло. Аз видях с какво озлобление го гледа Перец, като чакаше края на речта му. Най-сетне Боровой вдигна шумно сандъка си и ние тръгнахме към камбанарията. До нас вървеше Перец и пощипваше горната си устна. Боровой се спусна към селото, а аз си турнах ръцете на гърба и се спрях точно срещу Перец.

— Е, та каква е работата?

— Защо ме гледахте? Кажете!

— Твоето презиме е Перец, нали?

— Аха.

— А името ти? Степан?

— Вие откъде знаете?

— От Свердловск ли си?

— Е, да... Ами откъде знаете вие?

— Аз всичко знам. Знам, че ти и крадеш, и скандали правиш, само не знаех умен ли си, или глупак.

— Е?

— Ти ми зададе много глупав въпрос за папиросите, много глупав, просто такъв глупав, че дявол го знае! Ти извинявай, моля те...

Даже в здрачевината можеше да се забележи как Перец се изчерви, как натежняха от кръв клепките му и как му стана горещо. Той неловко пристъпи от един крак на друг и се озърна:

— Е добре, няма нужда от извинения... разбира се... Само че, каква е тази глупост?

— Много просто. Ти знаеш, че имам много работа и няма кога да отида в града за папироси. Ти знаеш това. Няма кога, защото съветската власт е стоварила на гърба ми работа: да направя твоя живот разумен и щастлив, твоя, разбираш ли? Или може би не разбираш? Тогава да вървим да спим.

— Разбирам — каза дрезгаво Перец, като дращеше земята с върха на обувката си.

— Разбираш ли?

Аз го погледнах презрително в очите, право в самите оси на зениците му. Виждам как свределите на моята мисъл и воля се забиват в самите зеници. Перец наведе глава.

— Разбираш, безделнико, а лаеш срещу съветската власт. Глупак, същински глупак!

Тръгнах към пионерската стая. Перец ми прегради пътя с протегната ръка:

— Е добре, добре, нека бъда глупак... а сетне?

— Сетне, аз погледнах лицето ти. Исках да проверя глупак ли си, или не.

— И проверихте ли?

— Проверих.

— И какво?

— Върви се виж в огледалото.

Отидох си и не наблюдавах по-нататъшните преживявания на Перец.

Куряжките лица ми ставаха по-познати, научих се вече да прочитам по тях известни мимически фрази. Мнозина ме поглеждаха с нескривана симпатия и цъфваха в усмивка — мила, пълна с искреност и смущение, каквато се среща само у безнадзорните деца. Аз вече познавах мнозина по име и презиме и умеех да различавам някои гласове.

Край мен често се навърташе непоносимо чипоносият Зорен, у когото даже вековните пластове кал не могат да скрият чудесната руменина на бузите и ленивата грация на очните мускули. Зорен е на тринадесет години, ръцете му са винаги зад гърба, той винаги мълчи и се усмихва. Това момче е красиво, то има вити, тъмни мигли. Отваря ги бавно, включва някаква далечна светлина в черните си очи, бавно вирва носле, мълчи и се усмихва. Аз питам:

— Зорен, кажи ми поне една думица, страшно ме интересува да ти чуя гласа!

Той се изчервява и докачено се обръща настрана, като произнася с дрезгав глас:

— А че...

Зорен си има приятел, също румен като него и също красив, кръглолик — Митка Нисинов, добродушна, чиста душа. От такива души при стария режим правеха обущарски чираци и кръчмарски слуги. Аз го гледам и си мисля: „Митка, Митка, какво ли ще направим ние от теб! Как ли ще украсим твоя живот на съветския фон!”

Митка също се черви и също се отвръща, но не говори с дрезгав глас и не казва „а че”, а само събира правите си черни вежди и мърда устни. Но Митювият глас ми е известен: това е най-дълбок контра-алт, глас на добре гледана, красива, глезена жена, със също такива като у жена украшения и неочаквани славееви извивки. Мен ми е приятно да слушам тоя глас, когато Митка ми разказва за куряжките жители:

— Вижте го, побягна... ах, дявол, къде ли побягна? Володка, гледай, гледай, Буряк побягна... Ами, че това е Буряк, нима не знаете? Той може да изпие тридесет чаши мляко... Май че в краварника побягна. А пък ей онзи, гдето поглежда от прозореца, е вреден момък, ей че вреден! Вие разбирате, той е такъв подлизурко, просто, знаете, мазник. Той, навярно, се подлизва и на вас, честна дума, виждам!

— Ванка Зайченко — докачено обръща гръб Зорен и... се изчервява.

Митка е умен, дяволът. Той виновно изпровожда чипоносата обида на Зорен и с поглед ме моли да простя нетактичността на другаря му.

— Не — казва той, — не е Ванка. Ванка си има такава линия!

— Каква линия?

— Такава линия си има човекът, какво пък...

С големия пръст на крака си Митка започва да рисува нещо на земята.

— Разкажи!

— Че какво има тук за разказване? Щом Ванка дойде в колонията, веднага си намери тая компания, виждаш ли, Володка? Е, разбира се, и биха ги, и какво ли не, но все пак те си имаха такава линия...

Аз прекрасно разбирам дълбоката философия на Нисинов, която „нашите мъдреци не бяха и сънували”.

Тук има мнозина такива румени, красиви и не много красиви момчета, които не са имали щастието да притежават своя собствена линия. Сред още чуждите ми, навъсено-предпазливи лица аз виждам все повече и повече такива деца, чийто живот се влачи по чужди линии. Това е нещо обикновено в стария свят — така наречения живот по принуда.

Зорен и Нисинов, и чорлавият рязък Собченко, и сериозно-скръбният Вася Гардинов, и мургавият, мек Сергей Храбренко се навъртат около мене и тъжно се усмихват, като свиват вежди, но не могат да минат открито на моя страна. Те жестоко завиждат на компанията на Ваня Зайченко, изпращат с мъка в очите смелите полети на членовете й по новите транспаранти на живота и... чакат...

Чакат всички. Това е тъй понятно. Чакат пристигането на мистичните, нематериални, неразбираеми, неуловимо привлекателни горкиевци. С всеки изминал час приближава може би беда, а може би радост. Даже животът на момичетата всеки ден все по-ярко се разгаря. Оля Лапова е вече организирала своя шести, пълен с енергия отряд. Отрядът дейно шета из спалнята си, поправя нещо, мие, белосва, даже пее вечерно време. Там всяка минутка се мярка угрижената Гуляева и крие от мене своята кривната на една страна измачкана блузка. Като чест гост вечерно време там седи Кудлатий и открито меценатства. Шестият отряд не излиза само на полска работа — страхува се да не би куряжките традиции, вдигнати във въздуха от такова едно излизане, да погребат отряда под своите развалини.

Чака и Коротков. Това е главният център на куряжката традиция. Той е възхитителен дипломат. В поведението му не може да се намери никаква постъпка, дума, буква, опашчица от буква, които биха позволили да бъде обвинен в каквото и да било. Той е виновен не повече от другите: като всички и той не излиза на работа, и повече нищо. В предния сборен всички се топят от яд, от омраза към Коротков, от несъмнената увереност, че Коротков е главният ни враг в Куряж.

Едва по-късно се научих, че Волохов, Горковски и Жорка Волков правили опит да сложат край на тая работа с помощта на една малка конференция. Една нощ те повикали Коротков на свиждане при брега на езерото и му предложили да се махне от колонията където му видят очите. Но Коротков отхвърлил това предложение и казал:

— Засега няма смисъл да се махам. Ще остана тук.

С това и свършила конференцията. С мене Коротков не бе приказвал ни веднъж и изобщо не изразяваше никакъв интерес към моята личност. Но при срещи той много учтиво повдигаше контешкия си светъл каскет и произнасяше с дружелюбен, влажен баритон:

— Здравейте, другарю управител.

Хубавичкото му лице с тъмни, прекрасно засенчени очи внимателно учтиво се обръща към мен и съвсем ясно ми сигнализира: „Виждате, нашите пътища не си пречат един на друг, вие продължавайте своето, пък аз си имам свои съображения. Моите почитания, другарю управител.”

Едва след вечерната ми беседа с Перец, на другия ден, Коротков ме срещна през време на закуската при кухненския прозорец, внимателно се отстрани, докато давах някакво нареждане, и изведнъж сериозно попита:

— Кажете, моля ви се, другарю управител, в колонията „Максим Горки” има ли карцер?

— Карцер няма — също сериозно отговорих аз.

Той продължаваше спокойно да ме разглежда като експонат:

— Говори се все пак, че слагате момчетата под арест?

— Лично ти можеш да не се безпокоиш: арестът съществува само за моите приятели — казах аз сухо и незабавно се отдалечих, без да се интересувам повече от тънката игра на физиономията му.

На 15 май получих телеграма: „Утре вечер тръгваме. Всичко е натоварено. Лапот.”

През време на вечерята съобщих за телеграмата и казах:

— В други ден ще посрещаме нашите другари. Аз много искам, много искам да ги посрещнете приятелски. Та нали сега ще живеете заедно... и ще работите.

Момичетата плахо притихнаха като птици пред буря. Разните видове дечурлига се спогледаха с другарите си, известно количество глави увеличиха устните си отверстия и останаха една секунда в такова положение.

В къта, до прозореца, където около масите има не пейки, а столове, компанията на Коротков изведнъж изпада във весело настроение, смее се високо и очевидно пуска остроти.

Вечерта в предния сборен беше обсъден с подробности приемът на горкиевци и бе проверена най-грижливо една специална декларация на комсомолската ядка. Кудлатий вдигаше ръка към тила си по-често от когато и да било:

— Честна дума, собствено казано, даже ме е срам, дето докарваме тук момчетата.

Вратата бавно се отвори и през нея едва-едва се промъкна Жорка Волков. Като се крепеше за масите, той се довлече до пейките и ни погледна само с едното си око, пък и то представляваше неудобна цепнатина в месестата кърваво-синя подутина.

— Какво има?

— Биха ме — прошепна Жорка,

— Кой те би?

— Дявол го знае! Селяни... аз се връщах от гарата... на прелеза... ме срещнаха и... ме набиха...

— Ама чакай де! — се разсърди Волохов. — Набили, набили! Ние и сами виждаме, че са те набили... Как е станало това? Приказвал ли си нещо с тях, или какво?

— Работата стана без много-много приказки — отговори с тъжна гримаса Жорка, — сама един каза: „А-а, комсомолия?” и... пляс по мутрата.

— Ами ти?

— Е, и аз, разбира се. Само, че те бяха четирма.

— Ти избяга ли? — попита Волохов.

— Не, не избягах — отвърна Жорка.

— Ами как?

— Нали виждаш: и сега седя на прелеза.

Момчетата избухнаха в запорожки смях и само Волохов гледаше с упрек обезобразената усмивка на приятеля си.

7. Триста седемдесет и трети бис

На разсъмване срещу седемнадесети заминах да посрещна горкиевци, на гара Люботин, на 30 километра от Харков. По нечистия перон на гарата, беден и горещ, ходеха насам-натам лениви, отегчени селяни, омачкани от транспортните неудобства, скърцаха с ботуши по перона тромави, пропити с малко железничари — дейци на товарното движение. Всички днес се бяха сякаш надумали да противоречат на тържествената сърмена дреха, в която се беше облякла душата ми. А може би това не е сърмена дреха, а нещо по-просто: „триъгълна шапка и сив походен сюртук”.

Днес е денят на генералното сражение. Нищо от това, че едрият чичо, носач, който ме блъсна без да ще, не само не изпадна в ужас от стореното, но даже не ме забеляза. Нищо и от това, че дежурният по станция недостатъчно почтително и даже недостатъчно учтиво ми даваше справка где се намира влак 373 бис. Тия чудаци си даваха вид, като да не разбират, че 373 бис — това са главните мои сили, това са славните легиони на маршалите Ковал и Лапот, че цялата им гара Люботин е определена днес да бъде плацдарм на моето настъпление срещу Куряж. Как да обясня на тия хора, че това, което аз съм поставил на карта днес, честна дума, е по-величествено и значително от някакъв си Аустерлиц. Слънцето на Наполеон едва ли беше в състояние да затъмни днешната ми слава. А пък на Наполеон е било много по-лесно да воюва, отколкото на мене. Бих искал да видя какво би станало с Наполеон, ако методите на социалното възпитание биха били и за него задължителни, както за мене.

Като се разхождах насам-натам по перона, аз поглеждах към Куряж и си спомних, че врагът показа днес известни признаци на слабост на духа.

Колкото и рано да бях станал, в колонията имаше вече движение. Кой знае защо, мнозина се тълпяха около прозорците на пионерската стая, други тракаха кофи, спускайки се към „чудотворните” извори за вода. При вратата на камбанарията стояха Зорен и Нисинов.

— Ами кога ще пристигнат горкиевци? Сутринта ли? — попита сериозно Митка.

— Сутринта. Днес сте станали рано.

— Аха... някак си не ми се спи... В Рижов ли ще пристигнат?

— В Рижов. А вие ще ги посрещнете тук.

— Ами скоро ли?

— Ще сварите да се умиете.

— Да вървим, Митка — осъществи незабавно моето предложение Зорен.

Бях заповядал на Горович да строи куряжаните на двора за среща на горкиевци и за поздрав на знамето, без да употребява за това никакъв особен натиск:

— Просто ще ги поканите.

Най-сетне от потайните кътчета на гара Люботин излезе един добър дух в образа на тромав пазач и почна да дрънка камбаната. Като свърши дрънкането, той ми откри тайната на това символично действие.

— Триста седемдесет и трети бис иска път. След 20 минути ще пристигне.

Изведнъж набелязаният план за срещата неочаквано се усложни и по-нататък всичко тръгна някак си особено заплетено, горещо и момчешки радостно. Преди да пристигне 373 бис, от Харков дойде дачният влак и от вагоните ме обля един освежителен комсомолско-рабфаковски душ. Белухин държеше в ръце букет цветя:

— Ще посрещнем с цветя 5-и отряд, сякаш пристигат дами-графини. Аз, старецът, мога да си позволя това.

Златокъдрата Оксана пищеше в тълпата от прилив на чувства и под слънцето мирно си почиваше спокойната усмивка на Рахил. Братченко размахваше ръце, сякаш в тях имаше камшик, и казваше неизвестно кому:

— Охо! Аз съм сега свободен казак. Още днес ще яхна Юначагата.

Някой дотича и викна:

— Влакът е отдавна вече тук! На десета линия...

— Какво разправяш?

— Че на десета линия! Отдавна стои!

Не успяхме да се сащисаме от неочакваната проза на това съобщение, когато изпод един товарен вагон на трета линия надникна хитрото лице на Лапот и подпухналите му очи иронично заразглеждаха нашата група.

— Я гледай! — викна Карабанов. — Ванка вече пълзи под вагона.

Цялата тълпа се спусна към Лапот, но той се дръпна по-дълбоко под вагона и оттам сериозно заяви:

— Спазвайте ред! Освен това ще се целувам само с Оксана и Рахил, за останалите имам ръкувания.

Карабанов измъкна Лапот за крака изпод вагона и голите му пети се замяркаха във въздуха.

— Дявол ви взел, целувайте! — каза Лапот, като се отпусна на земята и си подложи луничавата буза.

Оксана и Рахил се заловиха действително с целува- телния обред, а останалите се спуснаха под вагоните.

Лапот дълго ми друса ръката и на лицето му сияеше непривична за него проста и искрена радост.

— Как пътувахте?

— Като на панаир — каза Лапот. — Само Юначагата безобразничи: цяла нощ е блъскал вагона. Там от вагона са останали само преградките. Дълго ли ще стоим тук? Аз съм заповядал на всички да бъдат готови. Ако ли пък ще стоим — момчетата трябва да се умият и изобщо...

— Иди разбери.

Лапот се затече към станцията, а аз побързах към влака. Влакът имаше 40 вагона. От широко разтворените врати и горните отвори ме гледаха прекрасните лица на горкиевците, смееха се, крещяха, размахваха кепета. От най-близката вратичка се измъкна до пояс Гуд. Примигваше мило с очи и мърмореше.

— Антон Семьонович, роден бащице, нима може тъй? Не, тъй не може. Нима е законно това? Не, това не е законно.

— Здравей, Гуд! От кого се оплакваш?

— От тоя дяволски Лапот. Каза, разбирате ли: който излезе от вагона преди сигнала, ще му откъсна главата. По-скоро поемайте ръководството, иначе Лапот до смърт ще ни измъчи. Нима Лапот може да бъде началник? Нали не може?

Зад гърба ми стои вече Лапот и на драго сърце продължава в същата гама като Гуд:

— Я се опитай да излезеш от вагона преди сигнала! Хайде, опитай се! Мислиш, мене ми е приятно да се разправям с такива като тебе? Хайде, излизай де!

Гуд продължава умилно:

— Ти мислиш, че много ми е притрябвало да излизам? На мен и тук ми е добре. Аз говоря от принципиална гледна точка.

— Виж ти — каза Лапот. — Я повикай Синенки!

След минута зад плещите на Гуд се показа хубавичкото детско личице на Синенки, попремига в недоумение със сънливи очички и обтегна гъвкавата си ярка устица:

— Антон Семьонович...

— Кажи „здравей”, глупчо! Нима не разбираш — кара му се Гуд.

Но Синенки се вглежда в мен, изчервява се и мърмори смутено:

— Антон Семьонович... е, ами това какво е? Антон Семьонович... Я гледай!

Той почва да търка очите си с юмрук и изведнъж страшно се разсърдва на Гуд:

— Ти нали казваше: ще те събудя! Нали казваше? У, Гудище, а не командир! Сам станал, виж го ти... вече Куряж ли е? А? Вече Куряж ли е?

Лапот се засмя:

— Какъв ти Куряж! Това е Люботин! Събуди се по-скоро, стига си спал! Давай сигнал!

Синенки светкавично става сериозен и напълно се събужда.

— Сигнал ли? Разбрано!

Той ми се усмихва вече в пълно съзнание и казва мило:

— Здравейте, Антон Семьонович! — и се катери по някаква полица за тръбата си.

След две секунди той извади тръбата си навън, подари ми още една чудна усмивка, изтри устни с голата си ръка и ги притиска в непредаваемо грациозно напрежение към мундщука на тръбата. По гарата се разнесе нашият стар сигнал за ставане.

Колонистите наизскачаха от вагоните и аз започнах безкрайни ръкувания. Лапот вече седеше на покрива на вагона и възмутено гримасничеше по наш адрес:

— Вие какво сте надошли тук? Ще нежничите ли тук? А кога ще се умиете и ще почистите вагоните? Или може би вие си мислите: ще предадем вагоните нечисти, да вървят по дяволите? Но имайте предвид, че пощада няма да има. И гащета нови обуйте! Къде е дежурният командир? А?

Таранец се показа от съседната спирачна площадка. На тялото му имаше само омачкани, избелели гащета, а на голата му ръка — нова червена лента.

— Тук съм.

— Не виждам ред! — кресна Лапот. — Знаеш ли къде има вода? Знаеш ли колко ще стоим? Знаеш ли, че трябва закуска да се дава? Хайде приказвай!

Таранец се изкачи на покрива при Лапот и като свиваше пръсти, отговори, че ще стоим четиридесет минути, че можем да се мием при ей онази кула, а закуската Федоренко е вече приготвил и може да я раздаде всеки миг.

— Чухте ли? — попита Лапот колонистите. — А щом сте чули, за какъв ангел сте зяпнали и чакате?

Загорелите крака на колонистите се замяркаха по всички люботински пътища. Из вагоните забръскаха метли и четвърти „у” сборен почна да обхожда вагоните с кофите за събиране на боклука. Вершньов и Осадчи изнесоха на ръце от последния вагон още несъбудилия се Ковал и старателно го сложиха да седне на един сигнален стълб.

— Тяхна милост още не са се събудили — каза Лапот и клекна пред Ковал.

Ковал падна от стълба.

— Сега тяхна милост вече се събудиха — отбеляза това събитие Лапот.

— Как си ми омръзнал, червенокоси! — каза сериозно Ковал и обясни, като ми подаваше ръка — има ли някаква мира от тоя човек, или няма? Цяла нощ ходи по покривите на вагоните, ту на локомотива, ту му се сторило, че свинете се показват. Ако съм се уморил от нещо през това време, то е от Лапот. Къде можем да се умием тук?

— Ние знаем — каза Осадчи. — Дръж го, Колка!

Те помъкнаха Ковал към кулата, а Лапот каза:

— А той на това отгоре е недоволен... Ами знаете ли, Антон Семьонович, май че Ковал през тая седмица първа нощ спи.

След половин час вагоните бяха вече разтребени и колонистите в блестящи тъмносини гащета и бели ризи седнаха да закусват. Мене ме вмъкнаха в щабния вагон и ме накараха да закуся и аз с тях.

Долу, от линията, някой каза високо:

—»Лапот, началникът на гарата обяви, че след пет минути тръгваме.

Скочих от вагона. Марк ме подхвана.

— Здравей, Марк! Как така не те видях досега?

— Аз бях караул при знамето — строго каза Марк.

— Как живееш? Доволен ли си сега от характера си?

— Още не съм доволен от характера си, Антон Семьонович. Не съм много доволен, да си кажа правото.

— Е?

— Вие разбирате: като отиват, те пеят песни и се чувстват добре, а аз все мисля и мисля, и не мога да пея песни с тях. Нима това е характер?

— За какво мислиш?

— Защо те не се боят, а аз се боя...

— За себе си ли се боиш?

— Не, защо ще се боя за себе си? За себе си аз съвсем не се боя, а се боя и за вас, и за всички, боя се изобщо. Те живееха добре, а в лагера навярно ще бъде лошо, и кой знае как ще свърши всичко това.

— Затова пък те отиват на борба. Това, Марк, е голямо щастие да можеш да се бориш за по-добър живот.

— Нали и аз ви казвах: те са щастливи хора, затова и пеят песни, а защо аз не мога да пея, а все мисля?

Синенки оглушително засвири сигнала за общ сбор над самото ми ухо.

„Сигнал за атака” — съобразих аз и заедно с всички побързах към вагона. Като се качвах на вагона, аз видях как, размятал свободно голи пети, Марк дотича до своя вагон и си помислих: днес тоя юноша ще узнае какво е победа или поражение. Тогава той ще стане болшевик.

Локомотивът изсвири. Лапот кресна на някого, който беше закъснял. Влакът потегли.

След четиридесет минути той се вмъкна бавно в Рижовската гара и спря на трета линия. На перона стояха Екатерина Григориевна, Лидочка, Гуляева и лицата им тръпнеха от радост.

Ковал дойде при мене:

— Какво се бавим? Да разтоварваме ли?

Той се затече при началника, и разбра, че за разтоварване влакът трябвало да бъде докаран на първа линия, при рампата, но нямало как да се докара. Влаковият локомотив заминал за Харков и сега трябвало да се извика отнякъде специален маневрен локомотив. На гара Рижов никога не били идвали такива влакове и тук нямали свой маневрен локомотив.

Това известие беше посрещнато отначало спокойно, но мина половин час, а след това — час, омръзна ни да чакаме при вагоните. Безпокоеше ни и Юначагата, който колкото по-високо се вдигаше слънцето, толкова повече буйстваше във вагона. През нощта той беше успял вече да изпочупи на парчета цялата гарнитура на вагона и сега чупеше каквото беше останало. Край неговия вагон вече обикаляха някакви железопътни чиновници и изчисляваха нещо в омаслените си книжки. Началникът на гарата летеше по линиите като по хиподрум и настояваше момчетата да не излизат от вагоните и да не ходят по линиите, по които току профучаваха пътнически, излетни и товарни влакове.

— Кога ще дойде локомотивът? — се лепна за него Таранец.

— Аз знам това не повече от вас! —- кой знае защо, се ядоса началникът. — Може би ще дойде утре.

— Утре ли? О! Тогава аз зная повече! Повече зная от вас.

— Как тъй знаете повече от мен?

— Тъй: щом няма локомотив, ние сами ще бутнем влака на първа линия.

Началникът махна недоволно ръка и избяга. Тогава Таранец се залепи за мене:

— Ще го бутнем, Антон Семьонович, ще видите. Аз знам, вагоните се лесно бутат, даже когато са натоварени. А ние се падаме по трима души на вагон. Да отидем да поприказваме с началника.

— Стига, Таранец, приказваш глупости.

И Карабанов разпери ръце:

— Виж го какво измислил, влак ще бута! Ами че той трябва да се бутне чак до семафора, отвъд всичките стрелки!

Но Таранец настояваше и много момчета го подкрепяха. Лапот предложи:

— Защо ще спорим? Ще дадем сега сигнал за работа и ще опитаме. Ако го бутнем, добре, не го ли бутнем — здраве, ще нощуваме във влака.

— А началникът? — попита Карабанов, чиито очи вече светнаха.

— Началникът! — отвърна Лапот. — Началникът има само две ръце и едно гърло. Нека си размахва ръцете и нека си дере гърлото: ще бъде по-весело.

— Не — казах аз, — тъй не бива. При стрелките може да ни връхлети някой влак. Такава каша ще забъркате!

— Е, това ние разбираме! Семафорът трябва да се затвори!

— Оставете тая работа, момчета!

Но момчетата ме обкръжиха в цяла тълпа. Задните се катереха по спирачките и покривите и ме убеждаваха в хор. Те искаха от мен само едно: да бутнем влака на два метра.

— Само на два метра, и стоп. Кому влиза това в работата? Ние никого не закачаме! Само на два метра, пък после сами ще кажете.

Най-сетне отстъпих. Същият Синенки засвири за работа и колонистите, които вече отдавна бяха усвоили в подробности това, което трябваше да се прави, се наредиха до подложките на вагоните. Нейде напред писнаха момичетата. Лапот се изкачи на перона и размаха кепето си.

— Стой, стой! — викна Таренец. — Ей сега ще доведа началника, че той иска повече от мен да знае.

Началникът изскочи на перона и вдигна ръце:

— Какво правите? Какво правите?

— На два метра — каза Таранец.

— По никакъв начин, по никакъв начин! Как може тъй? Как може да се вършат такива работи?

— На два метра, бе! — викна Ковал. — Не разбирате ли, или какво?

Началникът тъпо впи поглед в Ковал и забрави да си спусне ръцете. Момчетата се смееха при вагоните. Лапот отново вдигна ръка с кепето и всички се опряха о подложките, забиха боси крака в пясъка и захапали устни, поглеждаха Лапот. Той махна с кепето и началникът, като подражаваше на движението му, мръдна глава и зяпна. Някой отзад извика:

— Бутай!

Няколко мига ми се струваше, че няма да излезе нищо — влакът си стои неподвижно, но като погледнах колелата, изведнъж забелязах, че те бавно се въртят, и веднага след това видях и движението на влака, но Лапот кресна нещо и момчетата спряха. Началникът на гарата ме погледна, изтри си голото теме и се усмихна с мила и старчески беззъба усмивка:

— Карайте... Какво пък... бог да ви е на помощ! Само да не смачкате някого.

Той поклати глава и изведнъж се разсмя високо:

— Кучите му синове, я ги гледай ти, а? Хайде, карайте.

— Ами семафорът?

— Бъдете спокоен.

— Приготви се! — викна Таранец и Лапот отново вдигна кепето си.

След половин минута влакът се търкаляше към семафора, като че ли го тласкаше мощен локомотив. Момчетата наглед просто вървяха до вагоните и само се държаха за подложките. При спирачките стояха сякаш по чудо поставени момчета, за да ги затегнат за спиране.

От изходната стрелка влакът трябваше да се бутне по втора линия до противоположния край на гарата и оттам вече да бъде върнат при рампата. В момента, когато влакът минаваше край перона и аз с пълни гърди поемах соления въздух на аврала, някой ме викна от перона:

— Другарю Макаренко!

Озърнах се. На перона стояха Брегел, Халабуда и другарката Зоя. Брегел се възвишаваше на перона в сива широка рокля и ми напомняше паметника на Екатерина Велика — толкова величествена беше Брегел.

Не по-малко величествено тя ме попита от своя пиедестал:

— Другарю Макаренко, това вашите възпитаници ли са?

Аз вдигнах виновно очи към Брегел, но в тоя момент върху главата ми падна цяло екатерининско изречение:

— Вие ще отговаряте жестоко за всеки отрязан крак.

В гласа на Брегел имаше толкова желязо и дърво, че всяка императрица можеше да й завиди. За да бъде приликата пълна, тя протегна ръка с показалец, насочен към едно от колелата на нашия влак.

Аз се бях приготвил да възразя в смисъл, че децата са много внимателни и че се надявам на благополучен изход, но другарката Зоя попречи на честния порив на моята покорност. Тя подскочи към края на перона и забърбори бързо, като кимаше с огромната си глава в такт на думите си:

— Разправяха, разправяха, че другарят Макаренко много обичал своите възпитаници... трябва да се покаже на всички как ги обича.

Някаква буца се надигна в гърлото ми. Но тогава ми се струваше, че казах много сдържано и учтиво:

— О, другарко Зоя, вас нагло са ви излъгали! Аз съм човек тъй коравосърдечен, че предпочитам винаги здравия смисъл пред най-горещата любов.

Другарката Зоя би скочила върху ми от височината на перона и може би там би се и свършила моята анти-педагогическа поема, ако Халабуда не беше казал просто, по работнически:

— А здраво са подкарали влака, проклетниците! Ах ти, молив такъв, гледай, гледай, Брегел... Ах ти, прасе такова!

Халабуда вече крачи редом с Васка Алексеев, сирака с множеството родители. Той разменя няколко думи с Васка и не бяхме успели още да изживеем нашия яд, когато Халабуда вече тикаше с ръце някаква издатина на вагона. Аз хвърлих бегъл поглед върху окаменялото величие на Екатерининия паметник, прекрачих локвата жлъч, изляна от другарката Зоя, и също забързах към вагоните.

След около двадесет минути Юначагата беше изведен от полуразрушения вагон и Антон Братченко препусна в кариер към Куряж, като оставяше далеч зад себе си прашната бразда и нервното сътресение на рижовските кучета.

Като оставихме сборен отряд под командата на Осадчи, ние бързо се спуснахме на малкия гаров площад. Брегел и другарката й се качиха на автомобила и аз имах удоволствието да видя още един път лицата им позеленели, когато тръбите засвириха и барабаните забиха за поздрав на нашето знаме, което, обвито в копринен калъф, мина плавно край тържествените редици, за да заеме мястото си начело на колоната. Ковал изкомандува и обкръжена от тълпа момчетии от гарата, колоната горкиевци тръгна към Куряж. Когато автомобилът на Брегел, изпреварвайки колоната, се изравни с мен, Брегел каза:

— Качете се!

Аз учудено свих рамене и сложих ръка на сърцето си.

Беше тихо и горещо. Пътят минаваше през ливадите и през едно мостче, прехвърлено над местната забутана рекичка: вървяхме по шестима в редица. Отпред четирима тръбачи и осем барабанчици, след тях аз и дежурният командир Таранец, а подир нас знаменосната бригада. Знамето беше в калъф, златните ресници от блестящия му връх висяха и се люлееха над главата на Лапот. Подир Лапот блестеше с чистотата на белите си ризи и с младия ритъм на голите си крака строят на колонистите, разделен в центъра от четири редици момичета в сини поли.

Като излизах понякога за минутка от редиците, аз видях как изведнъж фигурите на колонистите бяха станали по-сурови и по-еластични. Въпреки че вървяхме по безлюдните ливади, те строго спазваха равнение и сбъркали понякога крак при някое неравно място, бързаха грижливо да се поправят. Само барабаните гърмяха, като пораждаха нейде далеч о стените на Куряж сухо, ясно ехо. Днес биенето па барабаните не приспиваше и не успокояваше играта на съзнанието. Наопаки, колкото повече се приближавахме към Куряж, бумтенето на барабаните изглеждаше по-енергично и по-взискателно и ти се искаше да подчиниш на неговия строг ред не само стъпката, по и всяко движение на сърцето.

Колонията влезе в село Подворки. Зад плетищата и вратите стояха жителите, скачаха вързаните зли кучета, потомци на древните манастирски псета, които някога са пазили неговите богатства. В това село не само кучетата, но и хората бяха израснали по тучните пасища на манастирската история. Те бяха зачевани, кърмени, възпитавани с грошовете, които бяха взимани за спасението на душата, за излекуването от недъзи, за сълзите на пресвета богородица и за перата от крилете на архангел Гавраил. В Подворки продължаваше да живее всевъзможен преподобен народ: бивши попове и монаси, послушници, коняри и хрантутници, манастирски готвачи, градинари и проститутки.

И поради това, когато минахме през селото, аз чувствах остро враждебните погледи и шепнения на струпалите се зад плетищата групи, точно отгатвах и мислите, и думите, и добрите им пожелания по наш адрес.

Тук именно, по улиците на Подворки, изведнъж разбрах ясно великото историческо значение на нашия марш. Макар той да изразяваше само едно от молекулярните явления на епохата ни, моята представа за колонията „Максим Горки” изведнъж се освободи от предметните форми и педагогическите везеници. Вече нямаше ни извивките на Коломак, ни стегнатите постройки на стария Трепке, ни двестате розови храста, ни свинарника от кух бетон. Пресъхнали бяха и се бяха разпилели нейде по пътя и хитрите проблеми на педагогиката. Останали бяха само чисти хора, хора с най-нов опит и с нова човешка позиция по равната земя. И аз разбрах изведнъж, че нашата колония изпълнява сега една, макар и малка, но остро-политическа действително социалистическа задача.

Като крачехме по улиците на Подворки, ние минавахме сякаш по вражеска земя, където се бяха струпали накуп и още тръпнеха и старите хора, и старите интереси, и старите жадни приспособления. И в стените на манастира, който вече се беше показал пред нас, са натрупани цели камари омразни за мене идеи и предразсъдъци: лигаво интелигентско идеализиране, делничен бездарен формализъм, евтина женска сълза и умопомрачително канцеларско невежество. Аз си представих огромната площ на това безгранично сметище: колко години вървим вече по него, колко хиляди километра сме изминали, а то още вони и пред нас, и отляво, и отдясно: ние от всички страни сме обиколени от него. Поради това така ограничена по пространство изглежда мъничката колона горкиевци, която сега няма нищо материално: нито комуникации, нито база, нито родственици — Трепке е оставен завинаги, а Куряж още не е завоюван.

Редиците на барабанчиците тръгнаха нагоре по хълма —- манастирските врати бяха вече пред нас. Из вратата изскочи по гащета Ваня Зайченко, за секунда се вцепени на място и като стрела се спусна към нас по на надолнището. Аз даже се изплаших да не би нещо да се е случило, но Ваня рязко се спря пред мен и започна да се моли със сълзи в очите, сложил пръст на бузата си.

— Антон Семьонович, аз ще тръгна с вас, не искам да стоя там.

— Върви тук.

Ваня се изравни с мен, старателно тръгна в крак и вдигна глава. След това улови моя внимателен поглед, изтри сълзите си и се усмихва горещо, като издишваше с облекчение вълнението си.

Барабаните оглушително екнаха под свода на камбанарията. Безкрайната тълпа куряжани беше строена в няколко редици и пред нея, е повдигната за поздрав ръка, се беше изпънал Горович.

8. Казачок

Редицата на колонистите и тълпата куряжани стояха една срещу друга на разстояние 7—8 метра. Куряжките редици, построени на бърза ръка от Пьотр Иванович, разбира се, скоро се развалиха. Щом спря нашата колона, тия редици се разбъркаха и разтегнаха далеч от черковната врата, извиха се по краищата и сериозно заплашваха да ни заобиколят откъм фланговете и даже напълно да ни обкръжат.

И куряжани, и горкиевци мълчаха: първите — поради известно слисване, вторите — спазващи дисциплината в строя при знамето. Досега куряжани бяха виждали само колонистите от челния сборен отряд винаги в работнически костюми, доста изморени, прашни и немити. Сега пред тях се бяха протегнали строгите редици от внимателни, спокойни лица, блестящи токи на коланите и удобни къси гащета над линията на загорените крака.

С нечовешко напрежение, в най-мънички части от секундата, аз исках да доловя и запечатам в съзнанието си някакъв основен тон в изражението на куряжката тълпа, но не смогнах да го направя. Това вече не беше еднообразната тъпа тълпа от първия ден, който прекарах в Куряж. Като пренасях поглед от група на група, аз срещах все нови и нови изражения, често даже съвършено неочаквани. Само малцина гледаха с равнодушно, неутрално спокойствие. Мнозинството от децата се възхищаваше открито — тъй както се възхищава човек от играчка, която му се иска да вземе в ръка и чиято прелест не извиква завист и не вълнува самолюбието. Нисинов и Зорен стояха прегърнати и гледаха горкиевците, навели глави един другиму на рамото и мечтаещи за нещо; може би за времето, когато и те ще се наредят в такава пленителна редица, и тях ще ги гледат унесено други „свободни” дечурлига. Имаше много лица, които гледаха с онова неочаквано сериозно внимание, при което възбудените мускули на лицето се събират на едно място, а очите търсят по-скоро удобно обръщане. По тия лица животът протичаше бурно; след една малка частица от секундата тези лица вече разказваха нещо от себе си, като изразяваха ту одобрение, ту удоволствие, ту съмнение, ту завист. Затова пък бавно-бавно се разтапяха злобните изражения, приготвени предварително, израженията на подигравка и презрение. Дочули още отдалече нашите барабани, тия хора си бяха пъхнали ръцете в джобовете и бяха прекършили снаги в лениво-снизходителни пози. Мнозина от тях бяха тутакси изтиквани из позициите си от великолепните торсове и бицепси на първите горкиевски редици: Федоренко, Корито, Нечитайло, в сравнение с които техните собствени фигури изглеждаха доста разводнени. Други се смутиха по-късно, когато стана съвсем очевидно, че и най-мъничкият от тия сто и двадесет души не може да бъде закачан безнаказано. А най-мъничкият — Ванка Синенки — стоеше отпред, опрял тръбата о коляното си, и стреляше с очи с такава свобода, сякаш беше не довчерашен уличник, а пътешестващ принц. Зад него стои мирно в почтително мълчание, щедрият ескорт, с който го е снабдил неговият татко, кралят.

Това мълчаливо разглеждане продължи само няколко секунди. Аз трябваше да унищожа незабавно и седемметровото разстояние между двата лагера, и тяхното взаимно разглеждане.

— Другари — казах аз, — от тая минута ние всички, четиристотин души, съставяме един колектив, който се нарича: трудова колония „Максим Горки”. Всеки от нас трябва да помни винаги това, всеки трябва да знае, че е горкиевец, трябва да гледа на другите горкиевци като на свои най-близки другари и първи приятели, длъжен е да ги уважава, да ги защищава, да им помага във всичко, ако те се нуждаят от помощ, и да ги поправя, ако са сгрешили в нещо. Ние ще имаме строга дисциплина. Дисциплината ни е потребна, защото нашето дело трудно и защото имаме много работа. Ако нямаме дисциплина, ние ще я свършим лошо.

Споменах още за задачите, които ни предстояха, за това, че трябва да забогатеем, да се учим, да пробиваме път за себе си и за бъдещите колонисти, че трябва да живеем правилно като истински пролетарии и да излезем от колонията истински комсомолци, та и подир колонията да градим и заздравяваме пролетарската държава.

Аз бях учуден от неочакваното внимание на куряжани към думите ми. Тъкмо горкиевците ме слушаха малко разсеяно, може би защото моите думи не откриваха вече нищо ново за тях и защото всичко това отдавна седеше здраво във всяка частица на техния мозък.

Но защо същите тия куряжани преди две седмици не обръщаха никакво внимание на моите много по-горещи и по-убедителни обръщения към тях? Каква трудна наука е педагогиката! Та не може да се допусне, че те ме слушаха само затова, защото зад гърба ми стоеше горкиевският легион или защото на десния фланг на легиона стоеше неподвижно и сурово знамето в лъскав калъф?

Свърших речта и заявих, че след половин час ще има общо събрание на колонията „Максим Горки”; през тоя половин час колонистите трябва да се запознаят помежду си, да си стиснат ръка и да дойдат заедно на събранието. А сега, както се полага, да отнесем знамето в помещението...

— Свободно!

Очакванията ми, че горкиевците ще отидат при куряжаните и ще им подадат ръце, не се сбъднаха. Те се пръснаха от строя като сачми от пушка и се спуснаха бегом към спалните, клубовете и работилниците. Куряжани не се докачиха от това невнимание, а припнаха подир тях. Само Коротков стоеше сред своите приближени и те разговаряха за нещо. До стената на църквата върху надгробните камъни седяха Брегел и другарката Зоя. Отидох при тях.

— Вашите са облечени доста кокетно — каза Брегел.

— Ами спални приготвени ли са за тях? — попита другарката Зоя.

— Ще минем без спални — отговорих аз и внезапно се заинтересувах от едно ново явление.

Заобиколен от колонистите от Ступициновия отряд, през вратата на манастира влизаше бавно и тежко нашето стадо свине. То вървеше на три групи: отпред майките, подир тях — младите прасета и най-отзад — татковците. Волохов с щаба си ги посрещаше ухилено и Денис Кудлатий вече чешеше любовно зад ухото нашия общ любимец, петмесечния Чембърлейн, наречен тъй за спомен от знаменития ултиматум на тоя държавник.

Стадото се отправи към приготвената за него ограда и през вратата влязоха, унесени в увлекателен разговор, Ступицин, Шере и Халабуда. Халабуда размахваше едната си ръка, а с другата притискаше към сърцето си най-мъничкото и най-розово прасе.

— Ех, че свине имат те! — каза Халабуда, като се приближаваше към нашата група. — Ако и хората им са такива като свинете, от тях ще излезе нещо, ще излезе, уверявам те.

Брегел стана от надгробния камък и каза строго:

— Все пак навярно другарят Макаренко се грижи най-вече за хората?

— Съмнявам се — каза Зоя, — за свинете е приготвено място, а децата ще минат как да е...

Брегел изведнъж се заинтересува от това оригинално положение:

— Да, Зоя вярно забеляза. Интересно е, какво ще каже на това другарят Макаренко, при това не свиневъдът Макаренко, а педагогът Макаренко?

Аз бях твърде поразен от откровената враждебност на тия думи, но не исках тоя ден да отговарям със също такава откровена грубост:

— Позволете ми на тия две деятелки да отговоря, тъй да се каже, колективно.

— Моля.

— Виждате ли, колонистите са тук стопаните, а свинете са подопечни.

— А вие какъв сте? — попита Брегел, като гледаше настрани.

— Ако щете, аз съм по-близо до стопаните.

— Но за вас спалня е осигурена, нали?

— Аз също минавам сега без спалия.

Брегел ядосано сви рамене и сухо предложи на другарката Зоя:

— Да прекратим тия разговори. Другарят Макаренко обича острите положения.

Халабуда се разсмя високо:

— Че какво лошо има в това? И правилно постъпва, ха — остри положения, а за какво му са тъпи положения?

Усмихнах се, без да ща, и поради това Зоя пак се нахвърли върху ми:

— Аз не зная какво е това положение, остро или тъпо, щом хората трябва да се възпитават по подобие на свине.

Другарката Зоя включи някакви сърдити мотори и изпъкналите и очи започнаха да пробиват като свредели моето същество — със скорост двайсет хиляди оборота в секунда. Аз даже се изплаших. Но в тая минута руменият, възбуден Синенки дотича с тръбата си и забърбори почти със същата скорост:

— Там... Лапот каза... Пък Ковал разправя: почакай. А Лапот се кара и казва: както ти казах, тъй и направи, да... и още казва: ако се опъваш... и момчетата също... ой, спалните какви са, ой-ой-ой, и момчетата казват: не може да се търпи, а Ковал казва, ще се посъветва с вас...

— Аз разбирам какво казват момчетата и какво казва Ковал, но никак не мога да разбера, какво искаш ти от мен?

Синенки-се засрами:

— Аз не искам нищо... само че Лапот казва...

— Е-е?

— А Ковал каза, да се посъветваме...

— Какво именно казва Лапот? Това е много важно, другарю Синенки.

Моят въпрос така много хареса на Синенки, че той даже не го чу:

— А?

— Какво е казал Лапот?

— Аха... той каза: свири сигнал за сбор.

— Ей това трябваше да кажеш още отначало.

— Ами че аз ви казах...

Другарката Зоя стисна с два пръста румените бузи на Синенки и превърна устните му в мъничка розова лента:

— Какво прелестно детенце!

Синенки недоволно се дръпна от ласкавите ръце на Зоя, изтри си устата с ръкава на ризата и докачено я погледна изпод вежди:

— Детенце... я виж ти! Ами ако аз ви направех така? И съвсем не съм детенце, а колонист...

Халабуда вдигна леко на ръце момчето заедно с тръбата му:

— Хубаво го каза, честна дума, хубаво, но все пак ти си прасенце.

Синенки прие с удоволствие предложената му игра и не протестира, загдето го нарекоха „прасенце”. Зоя забеляза и това:

— Изглежда, че званието прасе тук е най-почтено.

— Я остави тая работа! — каза недоволно Халабуда и спусна Синенки на земята.

Щеше да пламне някакъв нов спор, но дойде Ковал, а след него и Лапот.

Ковал се стесняваше по селски от началството и ми смигваше зад гърба на Брегел, като предлагаше да се дръпнем настрана и да поприказваме. Лапот не се стесняваше от началството.

— Той, Ковал, разбирате, мислел, че тук са приготвени за него пухени дюшеци. А пък аз смятам, че ни що не бива да се отлага. Сега да свикаме събранието и да им прочетем нашата декларация.

Ковал се изчерви от необходимостта да говори в присъствието на началство, па на това отгоре „женско” началство, което той в дълбочината на душата си винаги смяташе за началство от второ качество, но не са отказа да изложи своето гледище:

— За какво ми са твоите пухени дюшеци, я недей приказва глупости! Само, че ще ги заставим ли да се подчинят на нашата декларация? И как ще го заставиш? За яката ли ще го хванеш, или за гърдите?

Ковал погледна с опасение Брегел, но истинската опасност го заплашваше от друга страна:

— Как тъй: за гърдите? — разтревожено попита другарката Зоя.

— А не, то само тъй се казва още повече се изчерви Ковал. — За какво ми са притрябвали гърдите им, да им се не види макар? Още утре ще ида в градския комитет, нека ме пратят на село...

— Но нали вие казахте: „Ще ги заставим?” Как искате да ги заставите?

Ковал от яд изведнъж изгуби уважение към началството и даже изпадна в друга крайност:

— По дяволите... Това работа ли е, или женски дрънканици... Да върви по дяволите...

И бързо тръгна към клуба, като къртеше с прашните си ботуши от куряжката почва останките от тухлените манастирски тротоари.

Лапот разпери ръце пред Зоя:

— Аз мога да ви обясня как ще ги заставим. Заставяне — значи... е, значи, да заставим, и това си е!

— Виждаш ли, виждаш ли — подскочи другарката Зоя пред Брегел. — Е, какво ще кажеш сега?

— Синенки, свири сбор! — заповядах аз.

Синенки дръпна тръбата от ръцете на Халабуда, вдигна я към църковните кръстове и раздра тишината с ясното, закачливо тревожно стакато. Другарката Зоя задуши ушите си с ръце:

— Господи, тия тръби! Команди! Казарма!

— Нищо — рече Лапот. — Затова пък, видите ли, вие вече разбрахте каква е работата.

— Със звънец е много по-добре — възрази меко Брегел.

— Е, какво приказвате: звънец! Звънецът е глупак, той крещи винаги едно и също. А това е разумен сигнал: общ сбор. А има още „сбор на командирите”, „за спане”, а има още и „тревога”. Охо! Ако Ванка затръби „тревога”, и умрелите ще скочат като на пожар, и вие ще се затечете.

Откъм пристройките, бараките, откъм манастирските стени се показаха групи колонисти, запътили се към клуба. Дечурлигата често се затичваха, но изведнъж ги сдържаха разни случайни впечатления. Горкиевци и куряжани се бяха вече смесили и водеха някакви беседи, които, по всичко се виждаше, имаха характер на нравоучение. Все пак повечето куряжани се държаха настрана.

В празния прохладен клуб всички се струпаха в гъста тълпа, но белите ризи на горкиевците се отделиха по-близо до олтарното възвишение и аз забелязах, че това става по указание на Таранец, който за всеки случай концентрираше силите.

Ударната група горкиевци биеше в очи по своята малобройност. От четиристотинте присъстващи на събранието те бяха петдесетина души: вторият, третият и десетият отряд бяха заети с настаняването на добитъка, а с Осадчи бяха останали в Рижов двадесет души, като не се смятат рабфаковците. Освен това нашите момичета не влизаха в сметката. Те бяха посрещнати много ласкаво, почти трогателно, с целувки и нареждания от куряжките момичета и настанени в тяхната спалня, която Оля Лапова не току-така беше подредила с такова увлечение.

Преди да открие събранието, Жорка Волков ме попита шепнешком:

— Значи, да карам направо?

— Карай направо — отвърнах аз.

Жорка се изкачи на олтарното възвишение и се приготви да прочете онова, което ние всички наричахме на шега декларация. То беше постановление на комсомолската горкиевска организация, постановление, в което Жорка, Волохов, Кудлатий, Жевели и Горковски бяха вложили страшно много инициатива, остроумие, широк руски размах и добросъвестна американска аритметика, като бяха прибавили към това умерена доза наш, горкиевски пипер, хубава другарска любов и любовна другарска жестокост.

„Декларацията” се смяташе досега за таен документ, макар че в обсъждането й мнозина бяха взели участие — тя беше осъждана няколко пъти в съвещания на членовете на бюрото в Куряж. През време на моето отиване в колонията беше още веднъж прегледана и проверена с Ковал и комсомолския актив.

Жорка произнесе късо встъпително слово:

— Другари колонисти, да си го кажем открито; дявол знае откъде да почнем! Но ей сега аз ще ви прочета едно постановление на комсомолската ядка и вие ще видите веднага откъде трябва да се почне и как цялата работа ще потръгне. Сега ти не работиш и не си комсомолец, и не си пионер; дявол знае какво си. Седиш в мръсотията, и какво си ти, наистина? От каква гледна точка може човек да те разглежда? Просто от такава: ти си продоволствена база за дървениците, въшките, хлебарките, бълхите и за всякаква мърсотия.

— А ние виновни ли сме, а? — викна някой.

— Ами че как, разбира се, виновни сте — отвърна веднага Жорка. — Вие сте виновни, и здравата сте виновни. Какво право имате да растете като готованци, паразити и апаши? Нямате право. Нямате право, и това си е! И каква мърсотия сте завъдили тук! Кой човек има право да живее в такава мърсотия? Ние мием свинете всяка седмица със сапун, трябва да видите. Вие мислите, че някоя свиня не иска да се мие ли, или казва: „Махайте се от главата ми с вашия сапун”? Нищо подобно: клати се и казва: „Благодаря”. А вие два месеца не сте виждали сапун...

— Ами, че не са ни давали — каза с горчива обида в гласа някой от тълпата.

Кръглото лице на Жорка, което още не беше изгубило сините следи от нощната среща с класовия враг, се навъси и стана по-остро.

— Ами кой е длъжен да ти дава? Тук ти си господар. Ти сам трябва да съобразиш къде какво трябва.

— Ами у вас кой е господарят? Може би Макаренко? — попита някой и се скри в тълпата.

Главите се обърнаха към страната, откъдето беше зададен въпросът, но на това място се виждаха само кръгове от също такива движения и няколко лица в центъра се хилеха доволно.

Жорка се усмихна широко:

— Ама че глупак! Ние имаме доверие в Антон Семьонович, защото той е наш, и ние действаме заедно. А тоя, дето попита, трябва да е голям глупак. Само че нека той не се безпокои, ние ще научим и тези глупаци. А то, разбирате ли, седи такъв глупак и се оглежда наоколо: къде ли ми е господарят?

Клубът гръмна от смях: Жорка представи много сполучливо глупавата мутра на заплес, който си търси господаря.

Жорка продължи:

— В съветската страна господар е пролетариатът и работникът. А вие тук живеехте на държавна сметка, мърсите под себе си, а политическа съзнателност има у вас колкото у някой петел.

Аз вече почвам да се безпокоя: не прекалява ли Жорка да дразни куряжаните, не би било зле да приказва по-ласкаво. И в същия миг същият неуловим глас викна:

— Ще видим как ще мърсите вие!

По клуба се разнесе вълна от сдържан смях и доволни, многозначителни усмивки.

— Можеш свободно да гледаш — сериозно-дружелюбно каза Жорка. — Аз мога даже да ти поставя кресло до клозета; седи и гледай. И даже ще бъде много полезно за тебе, че ти и по нужда не умееш да ходиш. Това е все пак: квалификация, макар и малка, и всеки трябва да я знае.

Въпреки че се червяха, куряжаните все пак не можеха да не се засмеят, държаха се един за друг и се клатушкаха от удоволствие. Момичетата пискаха, обърнали лице към печката, и се сърдеха на оратора. Само горкиевците сдържаха деликатно усмивката си, като поглеждаха с гордост Жорка.

Куряжани се насмяха и погледите им, насочени към Жорка, станаха по-топли и по-съдържателни, сякаш действително бяха чули от Жорка напълно приемлива и полезна програма.

Програмата има велико значение в живота на човека. Даже най-нищожното човече, щом види пред себе си не просто земя с хълмове, долове, блата и неравности, а даже най-скромната перспектива — пътека или пътища с извивки, мостчета, кръстопътни дръвчета и километрични стълбове — започва и себе си да разпределя по определени етапи, гледа по-весело напред и самата природа му се вижда по-подредена: ту лява страна, ту дясна, ту по-близо до пътя, ту по-далече.

Ние съзнателно разчитахме на великото значение на всяка перспектива, даже на такава, в която няма нищо подсладено, нито един грам захар. Именно така беше съставена декларацията на комсомолската ядка, която най-сетне Жорка почна да чете пред събранието.

Постановление на комсомолската ядка в трудовата колония „Максим Горки” от 15 май 1926 година.

1. Всички отряди на старите горкиевци и на новите в Куряж се считат разпуснати и се организират незабавно нови двадесет отряда в следния състав... (Жорка прочете отделно списъка на колонистите, разделени на отряди, и имената на командирите.)

2. Секретар на командирския съвет остава другарят Лапот, домакин — Денис Кудлатий и ключар — Алекси Волков.

3. Предлага се на командирския съвет да осъществи всичко набелязано в това постановление и да предаде колонията в пълен ред на представителите на Народния комисариат на просветата и окръжния изпълнителен комитет в деня на първия сноп, който да бъде отпразнуван, както се следва.

4. Незабавно, т. е. до вечерта на 17 май, да се приберат от възпитаниците на бившата куряжка колония всичките им горни и долни дрехи, всички чаршафи, одеяла, сламеници, кърпи за лице и пр. — не само държавните, но и личните, които имат такива, и да се предадат още днес за дезинфекция, а след това за изкърпване.

5. На всички възпитаници и колонисти да се дадат гащета и фланелки, ушити от момичетата в старата колония, а втората смяна да се даде след една седмица, когато първите бъдат дадени на пране.

6. Всички възпитаници, освен момичетата, да се острижат до кожа и да получат незабавно по едно кадифено кепе.

7. Всички възпитаници да се изкъпят още днес, кой където може, а пералнята да се предостави на момичетата.

8. Всички отряди да не спят в спалните, а на двора под храстите или кой където може, там, където ще избере командирът, докато не бъде завършена поправката и мебелирането на новите спални в бившето училище.

9. Да се спи на сламениците, одеялата и възглавниците, донесени от старите горкиевци, и колкото се паднат на отряд, много или малко — все едно, да се делят без спорове.

10. Да няма никакви оплаквания и хленчения, че нямало на какво да се спи, а да се намират разумни изходи от положението.

11. Да се обядва в две смени по цели отряди и никой да не се мъкне от един отряд в друг.

12. Да се обърне най-сериозно внимание на чистотата.

13. До първи август да не работят работилниците, освен шивалнята, а да се извършат следните работи:

Да се събори манастирската стена и от тухлите да се построи свинарник за 300 свине.

Да се боядисат навсякъде прозорците, вратите, перилата, креватите.

Работа на полето и в зеленчуковата градина.

Да се поправят всички мебели.

Да се извърши пълно почистване на двора и на целия склон на хълма от всички страни, да се прокарат пътеки, да се устроят цветарници и оранжерия.

Да се ушият на всички колонисти по два костюма и да се купят обувки за зимата, а през лятото възпитаниците да ходят боси.

Да се очисти езерото и да се къпят възпитаниците.

Да се насади нова овощна градина по южния склон на хълма.

Да се приготвят тезгяхи, материали и инструменти в работилниците за работа от месец август нататък.

Въпреки външната си простота декларацията направи много силно впечатление на -всички. Даже ние, нейните автори, бяхме поразени от нейната жестока определеност и взискателност към действията. Освен това, което по-сетне особено забелязаха куряжаните, декларацията изведнъж показа на всички, че зад нашето бездействие преди пристигането на горкиевците са се криели твърди намерения и тайна подготовка, при която са взети под внимание най-различни фактически явления.

Новите отряди бяха съставени чудесно от комсомолците. Геният на Жорка, Горковски и Жевели им беше позволил да разпределят куряжаните по отряди с аптекарска точност, като вземат под внимание приятелските връзки и страшните омрази, характерите, наклонностите, стремежите и отклоненията. Не напразно цели две седмици челният сборен беше ходил из спалните.

Със същото добросъвестно внимание бяха разпределени и горкиевците. Силни и слаби, енергични и разхайтени, сурови и весели, истински хора и хора приблизителни — всички си бяха намерили мястото в зависимост от различни съображения.

Решителните редове на декларацията бяха нещо ново даже за мнозина горкиевци, а пък куряжаните бяха всички като сащисани от това, което Жорка прочете. През време на четенето някой все още питаше тихо съседа си за лошо чута дума, друг учудено се повдигаше на пръсти и се оглеждаше, трети на най-силното място на декларацията каза даже: „охо!”. Когато Жорка свърши, в залата царуваше тишина, и в тишината плахо се повдигаха едва доловими, мълчаливи въпроси: Какво да се прави? Къде да се дяваме? Да се подчиним ли, или да протестираме и да вдигнем врява? Да ръкопляскаме, да се смеем или да критикуваме?

Жорка скромно сви листчето. Лапот иронично-внимателно огледа тълпата с подпухналите си очи и подигравателно изпъна устни:

— Мен това не ми харесва. Аз съм стар горкиевец, имах си свой креват, постелка, свое одеяло. А сега трябва да спя под някой храст. А къде е тоя храст? Кудлатий, ти си мой командир, къде е тоя храст?

— За теб аз отдавна съм го избрал.

— Поне расте ли нещо на тоя храст? Може би тоя храст е с рози или ябълки? И добре ще бъде да има славей... Има ли там славей, Кудлатий?

— Засега славей няма, но има врабци.

— Врабци ли? На мен лично врабците не ми много харесват. Пеят лошо и, после, не са дотам чисти. Поне някакъв скорец да ми беше сложил.

— Добре, ще ти сложа скорец! — се кикоти Кудлатий.

— По-нататък... — Лапот се оглежда страдалчески. — Нашият отряд е трети... я дай списъка... аха... трети... стари горкиевци, един,два, три... осем. Значи, осем одеяла, осем възглавници и осем сламеници, а в отряда има двадесет и двама души. Мен това много не ми харесва. Кои са тук? Е, да речем, Стегни. Кой тук от вас е Стегни? Нека си вдигне ръката. Я ела тук! Върви, върви, не се бой!

На олтарното възвишение се покачи едно немито и нестригано още от времето на каменния век хлапе, с глава цяла опърлена и с лице, по което руменината, загарът и калта се бяха отдавна обърнали в някаква много сложна композиция, която беше успяла вече да се попука. Стегни смутено пристъпяше на възвишението с черните си крака и неловко се хилеше към тълпата с непохватни очи и ярко-бели, големи зъби.

— Значи с теб аз трябва да опя под едно одеяло? Ами я кажи, нощно време много ли риташ?

Стегни прихна да се смее, искаше да си изтрие устата с юмрук, но се смути от чернилката по него и си изтри устата с безкрайната пола на полуизгнилата си риза.

— Не...

— Тъй... ами я кажи, другарю Стегни, какво ще правим, ако завали дъжд?

— Ще избягаме, ха-ха...

— Къде?

Степни помисли и каза:

— Че кой го знае.

Лапот угрижено погледна към Денис:

— Денис, къде ще избягаме в случай на дъжд?

Денис излезе напред и по селски хитро изгледа събранието:

— Не знам как мислят другите командири по тая работа и в декларацията, собствено казано, това е пропуснато. Но аз ще кажа ей така: в случай на дъжд или на друго нещо трети отряд няма от какво да се бои. Реката е наблизо, ще заведа отряда в реката. Собствено казано, ако влезе човек в реката, дъждът не е страшен, а пък ако се и гмурне под водата, ни една капка няма да го засегне. И не е страшно, и за хигиената е полезно.

Денис погледна невинно Лапот и се дръпна настрана.

Лапот изведнъж се разсърди и викна на задрямалия в съзерцание на великите събития Стегни:

— Ти чу ли, или не?

— Чух — каза весело Стегни.

— Хайде, отваряй си очите, ще спим заедно върху моето одеяло, дявол те взел. Само, че преди това аз ще те изпера в реката и ще ти отрежа вълната от главата, разбра ли?

— Че разбрах — се усмихна Стегни.

Лапот остави своята маска на смешник и излезе към края на сцената:

— Значи, ясно ли е всичко?

— Ясно е! — извикаха от разни места.

— Е, щом е ясно, ще си кажем откровено: това постановление не е, разбира се, много такова... приятно, но все пак нашето общо събрание трябва да го приеме, друг изход няма.

Той изведнъж махна безнадеждно ръка и с неочаквана плачлива скръб в гласа каза:

— Гласувай, Жорка!

Събранието изпокапа от смях. Жорка протегна ръка:

— Гласуваме: който е за нашето постановление, да си вдигне ръката.

Гора от ръце се повдигна. Прегледах внимателно редиците на цялото това мое Народно събрание. Гласуваха всички, в това число и групата на Коротков до входната врата. Момичетата бяха вдигнали длани с тържествена нежност и се усмихваха, навели глави настрани. Аз бях много учуден: защо гласуваха Коротков и неговата компания? Сам Коротков стоеше опрян на стената и търпеливо държеше вдигната ръката си, като разглеждаше спокойно с прекрасните си очи нашата компания на сцената.

Тържествеността на тая минута беше нарушена от появяването на Боровой. Той се втурна в залата с извънредно повишено настроение, спъна се на вратата, оглушително избуча с огромната си хармоника и викна:

— А, стопаните пристигнали! Ей сега... чакайте , ще им изсвиря приветствие по тоя случай, аз знам едно такова... приветствие.

Коротков си спусна ръката върху рамото на Боровой и почна да му сигнализира нещо с очи. Боровой вдигна глава, зяпна и притихна, но продължаваше да държи хармониката си твърде агресивно — всяка минута можеше да се очаква най-настойчива музика.

Жорка обяви резултатите от гласуването:

— За приемане предложението на комсомолската ядка триста петдесет и четири гласа, против — нито един. Значи, смятаме, че е прието единодушно.

Горкиевците, като се споглеждаха усмихнато, изръкопляскаха, куряжаните подеха с пламнало чувство тая нова за тях форма на израз и може би за пръв път от основаването на манастира под сводовете гръмнаха радостните леки звуци на ръкоплясканията на един човешки колектив. Децата ръкопляскаха дълго с разперени пръсти, като ту вдигаха ръце над главата си, ту ги приближаваха до ухото, ръкопляскаха, докато да възвишението не излезе Задоров.

Аз не бях забелязал пристигането му. Види се той ,беше докарал нещо от Рижов, защото и лицето, и костюмът му бяха изцапани с нещо бяло. Сега, както и винаги, той извикваше у мен чувството на неопетнена чистота и на открита, проста радост. И сега той покара на събранието преди всичко своята пленителна усмивка.

— Приятели, искам да кажа две думи. Ето що: аз съм първият горкиевец. Най-старият и някога бях най-лошият. Антон Семьонович навярно добре помни това. А сега аз съм вече студент първокурсник в технологическия институт. Затова слушайте: вие приехте ей сега добро постановление, честна дума, чудесно постановление, само че трудно, да си кажем правичката, страшно трудно.

Той завъртя глава, за да покаже колко е трудно постановлението. В залата се засмяха със симпатия.

— Но все едно. Веднъж прието — свършено. Това трябва да се помни. Може би някои си мислят: сега можем да го приемем, пък сетне ще видим. Това не е човек, не, това е по-лошо от гад — това е, разбирате ли, гадинка. Според нашия закон, който не изпълнява решенията на общото събрание — един му е пътят: през вратата навън.

Задоров сви силно устни и вдигна юмрук над главата си:

— Да се изгони — каза той рязко, като спускаше юмрука.

Тълпата замря в очакване на нови ужаси, но през тълпата вече си пробиваше път Карабанов, също изпоцапан, само че с нещо черно, и попита сред тишината на удивлението:

— Кой тук трябва да бъде изгонен? Аз съм готов.

— То е изобщо — пропя безгрижно Лапот.

— Аз мога изобщо, и както обичате. Само че, защо вие стоите тука и се надувате като пуяци на панаир?

— А, че ние нищо — каза някой.

— О, тъй ли! Пристигнахме, значи, а? Ами музиката къде е?

— Има, има музика, може ли! — викна възторжено Боровой и избуча с хармониката.

— О, и музика! Заставайте в колело! Хайде, момичета, стига сте се грели при печката, кой ще играе казачок! Наталка, душичке! Гледайте, момчета, каква е нашата Наталка!

Момчетата с весела готовност впериха поглед в лукаво-ясните очи на Наташа Петренко, в косите й, и в кривото зъбче на заруменялата се усмивка.

— Значи, казачок заръчвате, другарю? — попита Боровой с изискваната усмивка на маестро и отново избуча с хармониката.

— А ти какво искаш?

— Аз мога и валс, и падеспан, и падепатинер, и всичко мога.

— Падепатинер, чичко, сетне, а сега карай казачок.

Боровой се усмихна снизходително на хореографската непретенциозност на Карабанов, помисли, наведе глава, изведнъж изпъна инструмента си и засвири някакъв особен ситен, скоклив танец. Карабанов размаха ръце и тутакси се впусна в стремително и безогледно приклякване. Наташините мигли изведнъж се вдигнаха над пламналото й лице и се спуснаха. Без да поглежда никого, тя тихо отплува от брега, едва-едва вълнувайки огладената си, надиплена парадно скромна пола. Семьон удари ток о пода и се завъртя около Наташа с нахална усмивка, като изпълваше клуба с отбрано ситно потропване и мяташе на всички страни десетки ловки, приказливи крака. Наташа привдигна мигли и погледна Семьон с оня особен лъч, който се употребява само при казачок и който се превежда на прост език така: „Красив си ти, момко, и хубаво танцуваш, само, че отваряй си очите!”

Боровой притури пипер в музиката, Семьон притури огън, Наташа притури радост: вече и полата й не се вълнува едва-едва, а лети около Наташините крачка в цял хоровод от дипли и краища. Куряжани разшириха кръга, бързо си изтриха с ръкава носовете и зашумяха за нещо. Скокливите и стремителни вълни на казачока се завъртяха из клуба, като издигаха към тавана игривия ритъм на хармониката.

Тогава нейде из дълбочината на тълпата се протегнаха две ръце. Безжалостно разбутаха податливия детски хайвер и Перец, с ръце на кръста, се изправи над самия водовъртеж на танеца, като провличаше крак и смигаше на Наталка. Милата нежна Наташа изгледа гордо Перец с едва-едва отворено око, под самия му нос помръдна бродирано чисто рамо и изведнъж му се усмихна просто и приятелски като другар, умно и досетливо като комсомолец, току-що протегнал ръка за помощ на Перец.

Перец не издържа тоя поглед. За миг той се огледа тревожно на всички страни и като подскочи във въздуха, удари стария си каскет о пода и се впусна във водовъртежа. Семьон се ухили, Наташа се понесе още по-бързо, като се поклащаше край носовете на куряжани.

Перец танцуваше нещо свое, закачливо, усмихнат подигравателно, остроумно и малко улично.

Аз погледнах. Разкритите очи на Коротков се бяха сериозно присвили, едва доловими сенки се бяха спуснали от бялото чело към разтревожената уста. Той се изкашля, огледа се, забеляза .моя внимателен поглед и изведнъж почна да си пробива път към мене. Още отделен от мене от някаква фигура, той ми протегна ръка и каза прегракнало:

— Антон Семьонович! Аз още не съм ви поздравил днес.

— Здравей! — усмихнах се аз, като разглеждах очите му.

Той обърна лице към танеца, принуди себе си да ме погледне отново, вдигна глава и искаше да каже весело, но каза, както по-рано, прегракнало:

— А чудесно танцуват, мръсниците!

9. Преображение

Преображението започна веднага след общото събрание и продължи три часа — рекорден срок за всяко преображение.

Когато Жорка махна ръка в знак на това, че събранието се закрива, в клуба се вдигна глъчка. Изправени на пръсти, командирите крещяха с все сила, като викаха членовете на своите отряди. В клуба възникнаха двадесетина течения и няколко минути тия течения, блъскащи и пресичащи се, бушуваха в старите стени на архиерейската църква. В отделните ъгли на клуба, зад печките, във вдлъбнатините на стените и по средата започнаха отрядни митинги и всеки от тях представляваше мръсно-сива тълпа дрипльовци, сред които бавно се обръщаха насам-натам белите рамене на горкиевците.

След това колонистите се юрнаха през вратата на клуба в двора и към спалните. След още пет минути и в клуба, и на двора стана тихо и само отрядните куриери прехвръкваха с бързи поръчки, като пърхаха с крилцата на краката си.

Мога да си поотдъхна.

Отидох при групата жени до църковното преддверие и от това възвишение наблюдавах по-нататъшните събития. Искаше ми се да мълча и да не мисля за нищо. Екатерина Григориевна и Лидочка, радостни и успокоени, слабо и лениво отвръщаха на някакви въпроси на другарката Зоя. Брегел стоеше до прашната решетка на преддверието и казваше на Гуляева:

— Аз виждам, тая атрибутика създава впечатление на стройиост. Е, та какво? Ами че всичко това е външно.

Гуляева се обърна към мен:

— Антон Семьонович, отговаряйте вие, не разбирам нищо от тая работа.

— Аз също малко разбирам от теория — отговорих аз без желание.

Замълчахме. Все пак можах да си организирам минимална порция почивка и като се огледах наоколо, забелязах оня прекрасен предмет, който отдавна се нарича свят. Беше към два часа след пладне. Оттатък езерото се препичаше под слънцето сламеният лишей на селото. На небето бяха застанали като вкаменени бели, спокойни облачета, спрели се над Куряж навярно по специално разписание до второ нареждане: някакъв облачен резерв.

Аз знаех какво става сега в колонията. В спалните децата събират креватите, изтърсват сламата от сламениците и възглавниците, свързват всичко това на вързопи. Във вързопите има одеяла, чаршафи, стари и нови обувки, всичко. В сайванта за колите Альоша Волков приема всичките тия парцали, записва ги и ги изпраща в дезинфекционната машина. Машината беше пристигнала от града. Тя е устроена на колела. Дезинфекционната машина работи на хармана и там се разпорежда Денис Кудлатий. В противоположното преддверие от другата страна на църквата Дмитри Жевели раздава по списък на отрядните командири или на техните пълномощници нови дрехи и сапун.

Иззад стената на църквата изведнъж изхвръкна загриженият Синенки, и като държеше тръбата си настрани, бързо заприказва:

— Таранец каза да свиря сигнал за сбор на командирите в трапезарията.

— Свири!

Синенки запърха с невидимите си крилца и хвръкна към вратата на трапезарията. Като се опря при вратата, той изсвири няколко пъти късия, от три звука сигнал.

Брегел внимателно разгледа Синенки и се обърна към мен:

— Защо това момченце постоянно иска разрешение... да дава... тия сигнали? Ами че това е такава дреболия.

— Ние си имаме правило: щом се дава сигнал извън разписанието, трябва да ми бъде съобщено за това. Аз трябва да знам.

— Всичко това, разбира се, е доста... все пак ще кажа... атрибутно! Но това е само външност. Вие не мислите ли тъй?

Почвах да се сърдя. Откъде-накъде са се лепнали за мен именно днес? И освен това, какво искат те всъщност? Може би съжаляват за Куряж?

— Вашите знамена, барабани, салюти — ами, че всичко това само външно организира младежта.

Аз исках да кажа: „Я ми се махай от главата”. Но казах малко по-вежливо:

— Вие си представлявате младежта или, да речем, детето като някоя кутия: има външност, опаковка или нещо подобно, а има и вътрешност — черва. Според вашето мнение, ние трябва да се занимаваме само с червата ли? Но нали без опаковката всичките тези скъпоценния черва ще се разсипят?

Брегел изпроводи със зъл поглед затеклия се към трапезарията Ветковски.

— Все пак, вашето много прилича на кадетски корпус...

— Знаете ли какво, Варвара Викторовна — колкото се може по-приветливо казах аз, — хайде да сложим точка. На нас ни е много трудно да приказваме с вас без...

— Без какво?

— Без преводач.

Масивната сива фигура на Брегел тежко се отдели от решетката и тръгна към мене. Нейде от яката си тя измъкна примитивно скроена усмивка и бавно си я сложи на лицето, както късогледите см слагат очила.

— Преводачи ще се намерят, другарю Макаренко.

— Ще почакаме.

От вратата се приближи първи отряд и неговият командир. Гуд, като огледа бързо преддверието, попита високо:

— Значи, ти казваш, Устименко, че през тая врата не минават?

Един от куряжаните, мургаво петнадесетгодишно момче, протегна ръка към вратата:

— Не, не... вярно ти казвам, никой не минава. Тя е винаги затворена. Минават през оная и през другата врата, а през тая не минават. Вярно ти казвам.

— Там, на средата, има техни шкафове със свещи и други подобни... — каза някой отзад.

Гуд се изкачи в преддверието, повъртя се и се засмя.

— Че какво повече ни трябва? Охо! Тук ще бъде разкошно. За какъв дявол им е притрябвал такъв разкошен вход? И навес има в случай на дъжд... само че кораво ще бъде. Не е ли много кораво?

Карпински, стар горкиевец и стар обущар от Гудовия отряд, весело огледа каменните плочи на преддверието:

— Съвсем не е кораво: ние имаме шест сламеника и шест одеяла. Пък може и нещо друго да се намери.

— Правилно — каза Гуд.

Той се обърна с лице към езерото и обяви:

— За знание на всички: тоя вход е зает от първи отряд. И никакви приказки! Антон Семьонович, вие сте свидетел.

— Добре!

— Значи, идвайте... кои са тук? Стой!

Гуд измъкна от джоба си списъка:

— Слива и Хлебченко, кои сте вие, я се покажете!

Хлебченко е мъничък, слабичък, бледен, черните му остри коси растат, кой знае защо, не нагоре, а напред, а носът му е с черни точки. Мръсната му риза виси до коленете, а откъснатият край на ризата се спуска още по-ниско. Той се усмихва неумело и се озърта. Гуд го разглежда критично и пренася поглед върху Слива. Той също е слаб, бледен и дрипав като Хлебченко, но се отличава от него по високия си ръст. Върху тънката му, претънка шия стърчи тясна, тънка глава с пълни румени устни, които поразяват. Слива се усмихва страдалчески и поглежда към ъгъла на преддверието.

— Дявол знае — казва Гуд — с какво ви хранят тук! Защо всички вие сте така мършави... като кучета. Отрядът трябва да бъде охранен, Антон Семьонович! Какъв отряд е това! Нима може да бъде такъв първи отряд? Не може! Храна имаме ли достатъчно? Ами, че как! Умеете ли да лапате?

В отряда се смеят. Гуд още веднъж изглежда недоверчиво лицата на Слива и Хлебченко и казва нежно:

— Слушайте, гълъбчета, Слива и Хлебченко, ей сегичка този вход трябва да бъде чисто измит, разбирате ли? С какво трябва да се мие? С вода. А къде се налива вода? В кофата. Карпински, тичай бързо, на пръсти: получи от Митка нашата кофа и един парцал! И метла! Умеете ли да миете?

Слива и Хлебченко кимат. Гуд се обръща към нас, смъква от главата си кепето и прави с ръката си широк жест встрани.

— Молим извинете, драги другари: територията е заета от първи отряд и няма какво да се прави. Поради това, че тук ще има генерално почистване, аз ще ви покажа хубаво място, там има и скамейки, а тук е първи отряд.

Първи отряд следи с възхищение тая галантна процедура. Аз благодаря на Гуд за хубавото място и скамейките и се отказвам от тях.

Карпински дотича, като тракаше с кофите. Гуд даде последните си нареждания и весело махна с ръка:

— А сега стригане, бръснене!

Като слизаше от преддверието, Брегел мълчаливо, внимателно следеше как собствените й крака стъпват по стъпалата. Страшно ми се иска гостите по-скоро да си отидат. До другия вход на черквата, където работи магазинът на Жевели и дето вече стоят в редица отрядните пълномощници и групичките техни помощници и носачи, товарят на рамо купчините сини гащета, бели ризи, тракат с кофи, стискат под мишница кафявите кутии със сапун, стои и Фиат на окръжния изпълнителен комитет. Сънливият отегчен шофьор с нетърпение поглежда към Брегел.

Ние отиваме към вратата и мълчим. Аз не знам къде да вървя. Ако бях сам, бих легнал на тревата до черковната стена и бих продължавал да разглеждам света и неговите прекрасни черти. До края на нашата операция остава още повече от час и тогава отново ще бъда улисан в работа. С една дума, аз добре разбирам нетърпеливите погледи на шофьора.

Но от вратата излиза оживено приказлива, смееща се група, и на душата ми отново става радостно. Това е осми отряд, защото пред него аз виждам прекрасно изваяната фигура на Федоренко, защото тук са Корито, Нечитайло, Олег Огнев. Очите ми с неволно недоумение се натъкват на съвършено нови фигури, противоестествено облечени в привичните за мен дрехи на горкиевци. Най-сетне аз започвам да съобразявам: това са все бивши куряжани. Това е то онова преображение, за организирането на което ние употребихме цели две седмици. Свежи, измити лица, кадифени, още неизгубили гънките си кепета върху току-що остриганите глави на момчетата. И най-главното, най-приятното: весели и доверчиви погледи, току-що зародилата се грация на чисто облечен, освободил се от въшките човек.

Със свойствения му величествено бавен маниер Федоренко прави крачка встрани и казва със солиден баритон, като закръглява думите си:

— Антон Семьонович, можете да приемете осмия отряд на Федоренко ,в пълен, както се следва, ред.

До него Олег Огнев разтяга дългите си, интелигентно чувствителни устни и сдържано ми се покланя:

— Покръстването на тия народи биде извършено при моето скромно участие. Запишете си това нейде в записката книжка за в случай на някакви не тъй сполучливи действия от моя страна.

Аз стискам приятелски плещите на Олег и правя това, защото непростимо ми се иска да го разцелувам него, Федоренко и всички останали мои чудесни, мои прекрасни момчета. Трудно ми е сега да записвам каквото и да било и в записната си книжка, и в душата. Душата ми е пълна с образи, тържествени хорали и танцувални ритми. Аз едва успявам да уловя нещо за опашчицата и уловеното изчезва в тълпата, и нещо ново крещи, като привлича вниманието ми. „Кръщаване и преображение — съобразявам аз пътьом, — все някакви религиозни работи.” Но усмихващото се лице на Коротков мигновено изтрива и тая оригинална схема. Да, нали аз сам настоях Коротков да бъде зачислен в осми отряд. Като долови тутакси спирането на погледа ми върху Коротков, гениалният Федоренко го прегръща през рамото и зениците на сините му очи едва-едва потрепват:

— Добър колонист сте ни дали в отряда, Антон Семьонович. Аз вече приказвах с него. Добър командир ще стане от него след известно време.

Коротков ме гледа сериозно в очите и казва приветливо:

— Аз искам сетне да поприказвам с вас, нали може?

Федоренко се вглежда весело-иронично в лицето на Коротков:

— Какъв чудак си ти! Защо ти трябва да приказваш! Няма нужда от приказки. Какво има тук да се приказва?

Коротков също внимателно се вглежда в хитрия Федоренко:

— Виждаш ли... моята работа е малко по-особена...

— Никаква по-особена работа нямаш ти, глупости!

— Аз искам да мога и аз... да бъда слаган под арест...

Федоренко се кикоти:

— О, какво му се поискало! Много бързаш, братко... За това е нужно да получиш званието колонист — виждаш ли значката? А теб още не бива да те слагат под арест. Ще ти рекат: „Под арест”, а ти ще Кажеш: „За какво? Аз не съм виновен!”

— Ами, ако и наистина не съм виновен?

— Ето на, виждаш ли, ти не разбираш тая работа. Ти мислиш, като не съм виновен, това е кой знае каква важна работа. А когато бъдеш колонист, тогава ще разбереш друго... Как да ти кажа? Значи, важното е дисциплината, а виновен ли си ти, или не това в действителност не е толкова важно. Нали така, Антон Семьонович?

Кимнах на Федоренко. Брегел ни разглеждаше като изроди в стъкленица, и бузите й започваха да вземат формата на булдог. Побързах да й отвлека вниманието от неприятните неща:

— Ами тая компания каква е? Кой е пък това?

— Това е онова момче... — казва Федоренко. — Едно бойко такова.

— Казват, че здравата са го били.

— Вярно. Това е отрядът на Зайченко — познах го аз.

— Кой го е бил? — пита Брегел.

— Биха го една нощ... тукашните, разбира се.

— За какво? Защо не сте съобщили? Отдавна ли?

— Варвара Викторювна — казах аз сурово, — в продължение на цели години тук, в Куряж, са се гаврили с децата. Доколкото това малко ви е интересувало, имах основания да мисля, че и тоя случай е недостоен за вашето внимание... Толкова повече, че аз лично се заинтересувах за него.

Брегел разбра моята сурова реч като покана да си върви. Тя каза сухо:

— Довиждане.

И се упъти към автомобила, от който вече надничаше главата на другарката Зоя.

Аз въздъхнах свободно и тръгнах към 18-и отряд на Ваня Зайченко.

Ваня водеше тържествено отряда си. Ние нарочно бяхме съставили 18-и отряд само от куряжани; това придаваше на отряда и на Ванка особен блясък и значение. Ванка беше разбрал това. Федоренко се разкикоти високо:

— Ах вие, дечурлига такива!

Осемнадесети отряд се приближаваше към нас, като парадираше с военната си стегнатост. Двадесетте деца вървяха в крак по четири в редица и даже ръцете си размахваха по военному. Кога беше успял Зайченко да стигне до такава милитаризация? Аз реших да подкрепя военния дух на осемнадесети отряд и вдигнах ръка до козирката на фуражката:

— Здравейте, другари!

Но осемнадесети отряд не беше готов за такава маневра. Децата зашумяха както се случи и Ванка докачено махна с ръка:

— Бива си ви... селяци такива!

Федоренко във възторг се плесна по коленете:

— Гледай го ти, вече се научил!

За да разреша някак си положението, аз казах:

— Свободно, осемнадесети отряд! Разкажете как се къпахте...

Пьотр Маликов се усмихна весело:

— Как се къпахме ли? Хубаво се изкъпахме, нали Тимка?

Одарюк отвърна лице и каза някому през рамо, сдържано:

— Със сапун...

Зайченко гордо ме погледна:

— Сега всеки ден ще се мием със сапун. Наш домакин е Одарюк, виждате ли?

Той показа кафявата кутия в ръцете на Одарюк.

— Две парчета сапун изтъркахме днес: цели две парчета! Е, но това е само за първия ден. Пък сетне по-малко. А ние имаме към вас следния въпрос, разбирате ли... то се знае. Ние не пискаме... нали не пискаме? — се обърна той към своите.

— Ах вие, дяволски дечурлига! — се възхити Федоренко.

— Не пискаме! Не, ние не пискаме! — викнаха дечурлигата.

Ваня се обърна няколко пъти на всички страни:

— Само, че имаме към вас въпрос, разбирате ли?

— Добре, аз разбирам: вие не пискате, а само задавате въпрос.

Ваня опъна устни и изпули очи:

— Именно, именно. Задаваме въпрос: в другите отряди има стари горкиевци, поне трима, поне петима. Тъй ли е? А в нашия няма. Няма, и туйто!

Когато Ваня произнасяше думата „няма”, той повишаваше гласа си до писък и правеше възхитително движение с протегнат пръст от дясното ухо встрани.

Изведнъж Ваня се разсмя звънливо:

— Одеяла няма! Няма, и туйто! И сламеници нито един! Няма!

Ваня се разсмя още по-весело, засмяха се и членовете на осемнадесети отряд.

Аз дадох на командира на осемнадесети отряд бележка до Альоша Волков: да даде незабавно шест одеяла и шест сламеника.

По пътя към реката беше започнало голямо движение. Колонистките отряди вървяха към нея като на маневри.

Зад конюшнята, сред буренака, се бяха, разположили четирима бръснари, докарани още от сутринта от града. Куряжката кора се олющваше парче по парче от организмите на куряжани, като потвърждаваше моята постоянна гледна точка: куряжаните се оказаха обикновени момчета, оживени, приказливи и изобщо „радостен народ”.

Видях с какъв искрен възторг момчетата оглеждат новия си костюм, с какво неочаквано кокетство оправят гънките на ризите си, въртят кепетата в ръцете си. Остроумният Альошка Волков, след като се ориентира в безкрайния панаир от всевъзможни вещи, наредени около черквата, най-напред изкара на повърхността единственото наше голямо огледало и то бе най-напред нагласено от две деца на възвишението. И пред огледалото веднага се събра тълпа желаещи да видят своето отражение в света и да му се полюбуват. Сред куряжаните се намериха твърде много красиви деца, пък и останалите трябваше да разхубавеят в най-късо време, защото красотата е функция на труда и храненето.

Момичетата бяха особено радостни. Горкиевските момичета им бяха донесли нарочно разкошно ушити премени: синя сатенена пола с едри плисета, бяла блузка от хубав плат, къси сини чорапки и леки бели обувки. Кудлатий беше разрешил на женските отряди да намъкнат в спалнята шевните машини и там беше почнала обикновената женска вакханалия: пробване, пришиване, натъкмяване. Куряжката пералня беше предоставена днес в пълно разпореждане на момичетата. Аз срещнах Перец и му казах строго:

— Облечи работни дрехи и нагрей за момичетата котел в пералнята. Само че, моля, без разтакаване: единият ти крак да бъде тук, другият — там.

Перец протегна към мен издрасканото си лице, мушна се в гърдите и попита:

— Аз... да стопля на момичетата вода ли?

— Да.

Перец изпъчи корем, наду бузи и ревна с цяло гърло, като козируваше, както обикновено козируват военните:

— Разбрано, да стопля вода!

Това излезе у него доста несръчно, но енергично. Обаче след тоя парад Перец изведнъж клюмна:

— Тъй... а откъде да взема работни дрехи? Нашият девети отряд още не е получил...

Аз казах на Перец:

— Детенце, може би трябва да те хвана за ръка и да те заведа да се преоблечеш? Пък освен това, кажи още колко време ти ще си чешеш тук езика?

Наобиколилите ни деца се разкикотиха. Перец завъртя глава и викна, вече без всякаква парадност:

— Ще го направя! Ще го направя, бъдете спокоен!

И се затече.

Лапот отново даде сигнал за събиране на командирския съвет, тоя път в църковното преддверие, където беше устроил спалнята си отрядът на Гуд.

Застанал в преддверието, Лапот каза:

— Командири, няма да сядаме, само за една минутка. Моля, още днес обяснете на дечурлигата как трябва да си изтриват носа. Какво е това, ходят и се секнат по целия двор! После друго: кажете им за клозета — нали Жорка говори на събранието. И по-нататък: Альоша е поставил сандъци за боклука, а те хвърлят, където попадне.

— Ти недей бърза, най-напред трябва да се почистят всевъзможни мърсотии, за какви сандъци говориш — се усмихна Ветковски.

— Остави това, Костя! Едно е почистване, а друго е ред... пък уж си пътешественик! И недейте забравя, че всички трябва да знаят нашето правило, инак сетне ще кажат: „Не знаехме! Откъде да знаем?”

— Какво правило?

— Нашето правило относно плюенето... повторете го в хор...

Лапот почна да дирижира с ръка и смеещите се командири устроиха хорова декламация:

„Веднъж плюнеш — три дни миеш.”

Куряжките дечурлига, които бяха зяпнали в командирския съвет и слушаха със свещения трепет на новоизпечени масони, ахнаха и си затулиха устата с ръка. Лапот разпусна съвета, а дечурлигата разнесоха новия лозунг из временните леговища на отрядите. Донесли го бяха и до Халабуда, който неочаквано за мене се измъкна от краварника, цял потънал в слама, в прах, в някакви остатъци от зоб, и каза басово:

— Дяволски жени, зарязаха ме, сега трябва да вървя пеша до гарата. Да. Веднъж плюнеш — три дни миеш! Бива си го! Витка, съжали се над мен, стареца, ти си тук стопанинът на конете, впрегни някаква кранта, откарай ме до гарата.

Витка се обърна към мастития Антон Братченко, а Антон също можа да се похвали със своя бас:

— Каква ти кранта? Впрегни Юначагата в кабриолета и откарай стареца, той днес сам почисти Зорка. Дайте сега вас да ви почистим.

Таранец, с лента на дежурен, дойде развълнуван при мен:

— Там... живеят... някакви си агрономи... Отказаха да очистят спалнята и казват: никакви отряди не ни трябват.

— Там, изглежда, е чисто, а?

— Бях ей сега при тях. Прегледах креватите и тъй... парцали по закачалката. Много въшки има. И дървеници.

— Да вървим.

В стаята на агрономите имаше пълно безредие: види се, отдавна вече не бяха разтребвали. Воскобойников, назначен за командир на краварския отряд, и още двамина, зачислени там, се бяха подчинили на решението, бяха дали вещите си за дезинфекция и се бяха махнали, като оставили в агрономическото гнездо зеещи дупки, захвърлени парцали и късчета от унищожената заседналост. В стаята имаше няколко души. Те ме посрещнаха навъсено. Но и аз, и те знаеха на чия страна е победата и можеше да става въпрос само за формата на капитулацията.

— Не желаете ли да се подчините на решението на общото събрание? — попитах аз.

Мълчание.

— Бяхте ли на събранието?

Мълчание. Таранец отговори:

— Не бяха.

— Аз ви дадох достатъчно време да мислите и да решавате. Какви се смятате: колонисти или квартиранти?

Мълчание.

— Ако сте квартиранти, мога да разреша да живеете в тая стая не повече от десет дена. И няма да ви храня.

— А кой ще ни храни? — каза Схватко.

Таранец се усмихна:

— Ама, че чудаци!

— Не зная — казах аз. — Аз няма да ви храня.

— И днес ли няма да ни дадете обяд?

— Да.

— Имате ли право?

— Имам.

— Ами ако работим?

— Тук ще работят само колонисти.

— Ние ще бъдем колонисти, само, че ще живеем в тая стая.

— Не.

— Тогава какво да правим?

Аз си извадих часовника:

— Можете да си помислите пет минути. Кажете на дежурния вашето решение.

— Разбрано! — каза Таранец.

След половин час аз минавах отново покрай агрономическата пристройка. Альошка Волков заключваше вратата на пристройката. Таранец стърчеше тук ex officio.(37)

— Излязоха ли?

— Охо! — се засмя Таранец.

— Всичките в различни отряди ли са?

— Да, по един в различни отряди.

След час и половина се състоя тържествен обяд. Парадните маси бяха покрити с бели покривки. Трапезарията беше просто неузнаваема. Още преди съмване челният сборен отряд я беше буквално облизал, украсил с клончета и маргаритки. Съгласно нареждането, веднага след пристигането от гарата Альошка Волков беше окачил портретите на Ленин, Сталин, Ворошилов и Горки, а Шелапутин с Тоска бяха обтегнали под тавана лозунги и приветствия, между които биеше в очите на зрителя неочакваният лозунг:

Да не се писка!

Смазаните, окончателно деморализирани куряжани, всички остригани, измити, всички в бели нови ризи, са сложени в тънки рамки от горкиевци и вече не могат да изскочат от тия рамки. Те седят около масите с ръце, сложени на коленете, и с дълбоко уважение гледат купищата хляб в чиниите и кристално-прозрачните шишета вода.

Момичетата в бели престилки, Жевели, Шелапутин и Белухин в бели халати, като се движат безшумно, поправят последните редици вилици и ножове, добавят нещо, освобождават за някого място. Куряжаните им се подчиняват отпуснато, като болни в санаториум, и Белухин ги подкрепя предпазливо като болни.

Аз стоя в свободното пространство, до портретите, и виждам от край до край целия оазис на трапезарията, израснал като по някакво чудо сред измърсената манастирска пустиня. В трапезарията царува поразяваща глуха тишина, но върху румените бузи, бляскавите очи, неловката грация на смущението тя се отразява като успокоена правда, като тайнствено раждане на нещо ново.

Също тъй безшумно, почти незабелязано влизат през вратата един по един тръбачите и барабанчиците и като се озъртат тихо и се червят загрижено, се подравняват до стената. Едва сега всички ги съглеждат и всички вперват в тях поглед, забравили за обяда.

Таранец се появи на вратата:

— За среща на знамето стани, мирно!

Привикналите горкиевци се изпънаха. Куряжаните, слисани от командата, едва успяха да се озърнат и да се подпрат с ръце о масите, за да станат, когато бяха за втори път слисани от гръмотевицата на нашия енергичен оркестър.

Таранец въведе знамето ни, вече без калъф, и неговите дипли от алена коприна бодро се развяваха. Знамето замря до портретите и веднага придаде на трапезарията ни израз на гиздава съветска тържественост.

— Седнете!

Аз произнесох пред колонистите къса реч, в която вече не им споменавах ни за работа, ни за дисциплина, в която не ги зовях към нищо и не се съмнявах в нищо. Само ги поздравих с новия живот и изразих увереност, че тоя живот ще бъде прекрасен, колкото изобщо може да бъде прекрасен човешкият живот.

Аз казах на колонистите:

— Ние ще живеем красиво и радостно, и разумно, защото сме хора, защото имаме глави на плещите си и защото ние искаме така. А кой може да ни попречи? Няма такива хора, които биха могли да ни отнемат нашия труд и спечеленото от него. В нашия съюз няма такива хора. А погледнете какви хора има около нас? Вижте, днес цял ден беше сред вас старият работник, партизанин, другарят Халабуда. Той буташе с вас влака, разтоварваше вагоните, чистеше конете. Трудно е да се преброи колко добри хора, велики хора, наши водачи, наши болшевики, мислят за нас и искат да ни помогнат. Ей сега аз ще ви прочета две писма. Вие ще видите, че ние не сме сами, вие ще видите, че вас ви обичат, грижат се за вас:

Писмо на Максим Горки до председателя на Харковския изпълнителен комитет:

Позволете да ви благодаря от сърце за вниманието и помощта, оказана от вас на колонията „Максим Горки”.

Макар да познавам колонията само по кореспонденцията с децата и с ръководителя, но на мен ми се струва, че колонията заслужава най-сериозно внимание и дейна помощ.

Всред безнадзорните деца престъпността все повече расте и наред с чудесните здрави кълнове, растат и много изродени. Нека се надяваме, че работата на колонии като тази, на която вие сте помогнали, ще покаже пътя на борбата с изроденото, ще направи от лошото добро, както вече тя се е научила да прави това.

Стискам ви силно ръката, другарю. Желая ви здраве, душевна бодрост и добър успех във вашата трудна работа.

Максим Горки

Отговор на Харковския изпълнителен комитет:

До Максим Горки

Скъпи другарю! Президиумът на Харковския изпълком Ви моли да приемете дълбоката му благодарност за вниманието, оказано от Вас на детската колония, носеща Вашето име.

Въпросът за борбата с детската безнадзорност и детското правонарушителство привлича особено нашето внимание и ни кара да вземаме най-сериозни мерки за възпитаването и приспособяването им към един здрав, трудов живот.

Разбира се, тая задача е трудна, тя не може да бъде изпълнена в къс срок, но ние вече сме пристъпили непосредствено към нейното разрешение.

Президиумът на изпълкома е убеден, че в новите условия работата на колонията ще потръгне прекрасно, че в най-близко бъдеще тая работа ще бъде разширена и че с общи, дружни усилия тя ще застане на оная висота, на която трябва да стои една колония, носеща Вашето име.

Позволете, скъпи другарю, да Ви пожелаем от сърце повече сили и здраве за по-нататъшна благотворна дейност, за по-нататъшни трудове.

Като четях тия писма, аз поглеждах децата през горния край на хартията. Те ме слушаха и душата им цяла-целеничка се беше събрала в очите, учудени и зарадвани, но в същото време неспособни да обгърнат цялата тайнственост и ширина на новия свят. Мнозина бяха се приповдигнали от масите и опрели се на лактите, бяха приближили към мен лицата си. Застанали до стените, рабфаковците се усмихваха мечтателно, момичетата почваха вече да си трият очите и мъжествените дечурлига ги поглеждаха скришом. До дясната маса седеше Коротков и мислеше, сбърчил красивите си вежди. Ховрах гледаше прозореца, страдалчески свил бузи.

Аз свърших. По масите се понесоха вълни от движения и думи, но Карабанов вдигна ръка:

— Знаете ли какво? Какво има тук да се приказва? Тук дявол го знае... тук трябва нещо да се изпее, а не да се приказва. Хайде да изпеем „Интернационалът”... само че, знаете, тъй, истински...

Момчетата завикаха, засмяха се, но аз видях как мнозина от куряжаните се смутиха и спотаиха — досетих се, че не знаят думите на „Интернационала”.

Лапот се качи на една скамейка.

— Хайде! Момчета, карайте по-звънко!

Той махна ръка и ние запяхме.

Може би защото всеки ред на „Интернационала” беше сега тъй близък до нашия днешен живот, ние пеехме нашия химн весело и с усмивка. Момчетата поглеждаха под око Лапот и подражаваха неволно на неговата жива, гореща мимика, в която Лапот умееше да отрази всичките човешки идеи. А когато запяхме:

Потиснати и унижени,

ставайте срещу врага!

Лапот изразително посочи с пръст нашите тръбачи, които вливаха в пеенето ни сребърните гласове на своите корнети.

Свършихме песента. Матвей Белухин размахва бяла кърпа и се провикна звънливо към кухненския прозорец:

— Да се сервират гъски-лебеди, медено пиво, мезе с ракия и пълни чинии ледено.

Децата се засмяха високо, загледали Матвей с възбудени очи, той им отвърна, шеговито ухилен, със своя сдържан тенор:

— Мезе и ракия не сме донесли, скъпи другари, но ледено има, честна дума! А сега лапайте борш!

В трапезарията цъфнаха хубави приятелски усмивки. Като ги следях, аз съзрях неочаквано отворените очи на Джуринская. Тя стоеше при вратата на трапезарията и над рамото й поглеждаше усмихнатата физиономия на Юриев. Побързах към тях.

Джуринская разсеяно ми подаде ръка, без да има сили да си откъсне погледа от редиците остригани глави, бели рамене и приятелски усмивки:

— Какво е това? Антон Семьонович... почакайте, не може да бъде! — Устните й се разтрепериха. — Това все ваши ли са? Ами ония? Къде са? Ама разказвайте де, какво става тук у вас?

— Какво става ли? Дявол знае какво става тук... Струва ми се, това се нарича преображение... А, впрочем... това са все наши.

10. В подножието на Олимп

Май и юни в Куряж бяха нетърпимо запълнени с работа. Не искам сега да говоря с възторжени думи за тая работа.

Ако се пристъпи трезво към работата, трябва да се признае, че има много тежки, неприятни, неинтересни работи, че много работи изискват голямо търпение, навик да се преодоляват потискащите усещания на болка в организма: твърде много работи са възможни само затова, че човек е свикнал да страда и да търпи.

Хората са се научили отдавна да преодоляват тежестта на труда, неговата физическа непривлекателност, но подбудите на това преодоляване сега не винаги ни задоволяват. Като се отнасяме снизходително към слабостта на човешката природа, ние и сега търпим известни мотиви на лично удовлетворение, мотиви на собствено благополучие, но неизменно се стремим да култивираме широките подбуди на колективния интерес. Обаче много проблеми в областта на тоя въпрос са твърде забъркани, и в Куряж трябваше да ги решаваме почти без странична помощ.

Някога истинската педагогика ще разработи тоя въпрос, ще обясни механиката на човешкото усилие, ще посочи какво място принадлежи в него на волята, самолюбието, срама, внушението, подражанието, страха, надпреварването; и как всичко това се съчетава с явленията на чистото съзнание, убедеността, разума. Моят опит впрочем решително твърди, че разстоянието между елементите на чистото съзнание и преките изразходвания на мускулна енергия е доста значително, и че известна верига от по-прости и по-материални свързващи елементи е съвършено необходима.

В деня на пристигането на горкиевците в Куряж въпросът за съзнанието беше разрешен твърде сполучливо. За един ден куряжката тълпа беше доведена до увереността, че пристигналите отряди са й донесли по-добър живот, че при куряжаните са дошли хора с опит, за да им помогнат, че трябва да се върви по-нататък с тия хора. Тук решаващи бяха не даже съображенията за изгода, тук ставаше сякаш колективно внушение, тук решаваха не сметките, а очите, ушите, гласовете и смехът. Все пак още през първия ден у куряжаните се появи безогледно желание да станат членове на горкиевския колектив, та ако щете и затова, че това беше колектив — една още неизпитана в живота им сладост.

Но аз бях спечелил на своя страна само съзнанието, а това беше страшно малко. Това пролича веднага на другия ден в цялата си сложност. Още вечерта бяха съставени сборни отряди за различните работи, набелязани в декларацията на комсомола, почти към всички сборни отряди бяха прикрепени възпитатели или стари горкиевци. Настроението на куряжаните още от сутринта беше прекрасно, и все пак към обяд стана ясно, че те работят много лошо. След обяд мнозина вече не излязоха на работа, изпокриха се някъде, част от тях по навик се помъкнаха към града и към рижовската гара.

Аз сам обиколих всички сборни отряди — картината беше навсякъде еднаква. Включените в отрядите горкиевци изглеждаха навсякъде твърде незначителни, преобладаването на куряжаните биеше в очи и трябваше да се опасяваме, че ще почне да преобладава и техният стил на работа. Толкова повече, че сред горкиевците имаше твърде много новаци, па и някои от старите, разтворени в куряжката „прясна водица”, заплашваха просто да изчезнат като активна сила.

Да се прибягва до външни дисциплинарни мерки, които така изразително и красиво действат в оформен колектив, беше опасно. Нарушителите бяха твърде много, разправията с тях беше работа сложна, изискваща много време, и неефикасна, защото всяка дисциплинарна мярка произвежда полезно действие само тогава, когато тя изтласква човека от общите редици и бива подкрепена от несъмнената присъда на общественото мнение. Освен това, външните мерки действат най-слабо в областта на организирането на мускулните усилия.

Някой по-малко опитен човек би се утешил със следните съображения: децата не са привикнали към трудово усилие; нямат „похват”, не умеят да работят, нямат навика да се равняват по трудовото усилие на другарите си, нямат оная трудова гордост, която винаги отличава колективиста; всичко това не може да се създаде в един ден, за това е нужно време. За съжаление аз не можех да се залъжа с такова утешение. В тая точка проличаваше вече известният ми закон, че в педагогическото явление няма прости зависимости, че тук най-малко е възможна силогистичната формула, кратката дедуктивна скица.

В майските условия на Куряж постепенното и бавно развитие на трудовото усилие заплашваше да създаде общ стил на работа, изразен в най-средни форми, и да унищожи бързата и точна похватност на горкиевците.

Областта на стила и тона е била винаги пренебрегвана от педагогическата „теория”, а всъщност това е най-същественият, най-важният отдел на колективното възпитание. Стилът е най-нежното и най-бързо развалящото се нещо. Той изисква грижи, всекидневно следене, същото щателно наглеждане, което изисква и един цветарник. Стилът се създава много бавно, защото той е немислим без натрупване на традиции, т. е. на положения и навици, които се приемат вече не от чистото съзнание, а от съзнателното уважение към опита на по-старите поколения, към великия авторитет на целия живеещ във времето колектив. Несполуките на много детски учреждения произлизат от това, че те не са си изработили стил и в тях не са се създали навици и традиции; а ако са почнали да се създават, сменяващите се училищни инспектори редовно са ги разрушавали, подбуждани впрочем към това от най-похвални съображения. Благодарение на това „децата” от учрежденията на соцвоса са живели винаги без никакъв намек на каквато и да било приемственост, не само „вековна”, но даже едногодишна.

Победеното съзнание на куряжаните ми позволяваше да се поставя в по-близки и доверчиви отношения с децата. Но това не стигаше. За истинска победа от мен сега се искаше педагогическа техника. В областта на тая техника аз бях така самотен, както и в 1920 година, макар, че вече не бях така хумористично неграмотен. Тая самотност беше самотност в особен смисъл. И във възпитателския, и в детския колектив аз вече имах здрави кадри от помощници: разполагайки с тях, можех смело да предприема най-сложни операции. Но всичко това беше на земята.

В небесата и близо до тях, по върховете на педагогическия „Олимп”, всяка педагогическа техника в областта на самото възпитание се считаше за ерес.

В „небесата” детето се разглеждаше като същество, изпълнено с газ от особен състав, чието название даже не бяха успели да измислят. Впрочем, това беше все същата старомодна душа, над която са се упражнявали още апостолите. Предполагаше се (работна хипотеза), че тоя газ притежавал способност за саморазвитие, не трябвало само да му се пречи. По това имаше написани много книги, но всички те повтаряха всъщност мъдростите на Русо:

„Отнасяйте се към детинството с благоговение...”

„Страхувайте се да не попречите на природата...”

Главната догма на това вероучение се състоеше в това, че при такова благоговение и внимателно отнасяне към природата от горепосочения газ непременно трябвало да израсне комунистическа личност. В действителност, в условията на чистата природа израстваше само онова, което естествено можеше да израсне, т. е. обикновен полски буренак, но той не смущаваше никого — за жителите на небето бяха по-скъпи принципите и идеите. Когато аз изтъкнах практическото несъответствие между получавания буренак и поставените проекти за комунистическа личност, наричаха ме ограничен практик, а пък ако искаха да подчертаят моята истинска същност, казваха:

— Макаренко е добър практик, но от теория малко разбира.

Ставаше дума и за дисциплината. За база на теорията по тоя въпрос служеха двете думи, които се срещат често у Ленин: „Съзнателна дисциплина”. За всеки здравомислещ човек в тия думи се заключава простата, понятна и практически необходима мисъл: дисциплината трябва да се придружава от разбиране на нейната необходимост, полезност, задължителност, на нейното класово значение. В педагогическата теория се получаваше другояче: дисциплината трябва да израства не от социалния опит, не от практическото другарско колективно действие; а от чистото съзнание, от голата интелектуална убеденост, от парата на душата, от идеите. След това теоретиците отидоха още по-нататък и решиха, че „съзнателната дисциплина” не я бивало за нищо, ако тя изниква вследствие влиянието на по-възрастните. Това вече не било истински съзнателна дисциплина, а натрапване и всъщност насилие върху парата на душата. Нужна била не съзнателна дисциплина, а „самодисциплина”. Също тъй била ненужна и опасна каквато и да било организация на децата, а била необходима „самоорганизация”.

Като се върнах в своята глуха провинция, аз почнах да мисля. Разсъждавах тъй: ние всички прекрасно знаем какъв човек трябва да възпитаваме, това знае всеки грамотен съзнателен работник, и добре го знае всеки партиец. Следователно трудността не е във въпроса, какво трябва да се направи, но как да се направи. А това е въпрос на педагогическа техника.

Техниката може да се изведе само от опита. Законите за рязането на метала не биха могли да бъдат намерени, ако в опита на човечеството никой никога не е рязал метал. Едва тогава, когато има технически опит, са възможни изобретения, усъвършенствания, подбор и бракуване.

Нашето педагогическо производство никога не се е градило по технологическата логика, а винаги по логиката на моралната проповед. Това особено личи в областта на самото възпитание — в учебната работа е някак си по-лесно.

Именно поради това, на нас просто ни липсват всичките важни производствени отдели: технологически процес, изучаване на операциите, конструкторска работа, прилагане на кондуктори и приспособления, нормиране, контрол и бракуване.

Когато аз произнасях несмело подобни слова в подножието на „Олимп”, боговете ме замеряха с тухли и крещяха, че това било механична теория.

А аз, колкото повече мислех, толкова повече намирах прилика между процесите на възпитанието и обикновените процеси на материалното производство, и в тая прилика нямаше никаква особена страшна механичност. В моята представа човешката личност продължаваше да си остава човешка личност с всичката й сложност, богатство и красота, но мен ми се струваше, че именно поради това към нея трябва да пристъпваме с поточни измерители, с по-голяма отговорност и с повече наука, а не в някаква проста тъмна истерика. Дълбоката аналогия между производството и възпитанието не само не оскърбяваше представата ми за човека, но, напротив, ме заразяваше с особено уважение към него, защото човек не може да се отнася без уважение и към най-добрата сложна машина.

Във всеки случай, за мене беше ясно, че много части в човешката личност и в човешкото поведение могат да се направят на преси, просто да се изрязват по определен образец, но за това е нужна особена тънка работа на самите преси, изискващи добросъвестна точност и грижливост. Други части изискваха, наопаки, индивидуална обработка в ръцете на висококвалифициран майстор, човек със златни ръце и остро око. За много части бяха нужни сложни специални приспособления, изискващи голяма изобретателност и полет на човешкия гений. А за всичките части и за цялата работа на възпитателя е нужна особена наука. Защо в техническите висши училища ние изучаваме съпротивление на материалите, а в педагогическите не изучаваме съпротивата, която оказва личността, когато започват да я възпитават? Нали за никого не е тайна, че такава съпротива съществува? Защо най-сетне ние нямаме контролен отдел, който би могъл да каже на разните педагогически некадърници:

— Вие, гълъбчета, давате деветдесет процента бракувани изделия. У вас се е получила не комунистическа личност, а просто смет, пияница, мързеливец и готован. Бъдете добри да платите от заплатата си.

Защо ние нямаме никаква наука за суровия материал и никой не знае както трябва що следва да се направи от тоя материал — кибритена кутия или аероплан?

От върховете на олимпийските кабинети не могат да се различават никакви части и отделни подробности на работата. Оттам се вижда само безбрежното лице на безликото детство, а в самия кабинет стои моделът на абстрактно дете, направен от най-леки материали: от идеи, печатна хартия, маниловска мечта. Когато хората от „Олимп” идват при мен в колонията, очите им не се отварят, и живият детски колектив не им се струва ново обстоятелство, което се нуждае преди всичко от техническа грижа. А аз, докато ги придружавам из колонията, вече възбуден и измъчен от теоретическите съприкосновения с тях, не мога да се откъсна от някаква техническа дреболия.

В спалнята на четвърти отряд днес не са измили подовете, защото кофата изчезнала някъде. Мен ме интересува и материалната ценност на кофата, и техниката на изчезването й. Кофите се дават в отрядите под отговорността на помощник-командира, който установява реда на почистването, а следователно и реда за отговорността. Ето това именно — отговорността за почистването и за кофата, и за парцала — е за мен технологически момент.

Това нещо прилича на някой разхлопан, стар, без фирма и година на създаването си струг в някоя фабрика. Такива стругове са разположени винаги в някой забутан ъгъл на машинното отделение, на най-изпоцапаната част от пода и се наричат „кози”. На тях се произвеждат разни дреболии: гайки, подпорни части, подплънки, някакви си винтчета. И все пак, когато някоя такава „коза” започне да се запъва, по цялата фабрика минават едва забележими тръпки на безпокойство, в монтажното отделение изведнъж изникват „условни изделия”, по рафтовете на складовете се появява досадна планина от неприятна продукция „некомплект”.

Отговорността за кофата и парцала е за мен също като тоя струг; макар и последен в редицата, на него се приготвят подпорните части за един извънредно важен човешки атрибут: чувство за отговорност. Без тоя атрибут не може да има комунистически човек, ще има „некомплект”.

Олимпийците презират техниката. Благодарение на тяхното владичество, в нашите педагогически висши училища педагогическо-техническата мисъл отдавна е залиняла, особено що се отнася до самото възпитание. В целия наш съветски живот няма по-жалко техническо състояние от състоянието в областта на възпитанието. И затова възпитателното дело е примитивно занаятчийско производство, а от занаятчийските производства е най-назад останалото. Именно затова оплакването на Лука Лукич Хлопов от „Ревизор” и досега си остава действително:

„Няма по-лошо от това, да служиш по учената част, всеки се бърка, всеки иска да покаже, че и той е умен човек.”

И това не е шега, не е хипербола, а проста прозаическа истина. „Кому не е стигнал умът” да решава каквито щете възпитателни въпроси? Достатъчно е да седне човек зад писмената маса, и той вече мери, свързва и развързва. С каква книга може той да бъде обуздан? Защо му е книга, щом като и той има дете? А в това време професор по педагогика, специалист по въпросите на възпитанието, пише записка до Главно политическо управление или до Народния комисариат на вътрешните работи:

„Моето момче вече няколко пъти ме обира, не нощува в къщи, обръщам се към вас с гореща молба...”

Пита се, защо чекистите трябва да бъдат по-добри педагогически техници, отколкото професорът по педагогика?

На тоя страшно интересен въпрос аз отговорих не така скоро, а тогава, в 1926 г., със своята техника аз бях в не по-добро положение, отколкото Галилей със своята тръба. Пред мен стоеше късият избор: или провал в Куряж, или провал на „Олимп” и изгонване от рая. Аз избрах последното. Раят блестеше над главата ми с всичките цветове на теорията, но аз отидох при сборния отряд, съставен от куряжани, и казах на момчетата:

— Е, момчета, вашата работа за нищо не я бива... Ще поприказваме с вас днес на събранието. По дяволите с такава работа!

Момчетата се изчервиха и един от тях, по-висок на ръст, протегна лопатата към мен и докачено измърмори:

— Ами лопатите са тъпи... вижте...

— Лъжеш — му каза Тоска Соловьов, — лъжеш, признай си, че лъжеш. Признай си...

— Ами остра ли е?

— Ами ти не седя ли цял час на синора? Не седя ли?

— Слушайте! — казах аз на сборния отряд. — Вие трябва да довършите до вечеря своя участък. Ако не го довършите, ще работим след вечеря. И аз ще дойда с вас.

— Ще го довършим — запя притежателят на тъпата лопата. — Какво има тук за довършване?

Тоска се засмя:

— Я го гледай какъв хитър!

На това място нямаше основания за скръб; щом хората клинчат от работа, но се стараят да измислят добри причини за своето клинчене, това значи, че те проявяват творчество и инициатива — неща, които имат голяма цена на Олимпийския пазар, за моята техника оставаше само да позасипя с пепел това творчество и повече нищо; затова пък аз можех със задоволство да констатирам, че демонстративни отказвания от работа почти нямаше. Някои се криеха тихомълком, изчезваха някъде, но те ме смущаваха най-малко: за тях децата имаха винаги готова една своеобразна техника. Където и да скиташе безделникът, за обяд ще-не ще идваше при масата на своя отряд. Куряжани го посрещаха сравнително спокойно, само понякога питаха с наивен глас:

— Нима не си избягал от колонията?

Горкиевците обаче имаха по-впечатлителни езици и ръце. Безделникът се доближава до масата и се старае да покаже, че е най-обикновен човек и не заслужава особено внимание; но командирът трябва всекиму да отдаде заслуженото, и казва строго на някакъв си Колка:

— Колка, какво седиш? Нима не виждаш? Криворучко е дошъл, по-скоро му стори място! Дай му чиста чиния! Ами каква лъжица му даваш, каква лъжица?!

Лъжицата изчезва през кухненския прозорец.

— Налей му най-тлъст борш! Най-тлъст! Петка, тичай при готвача, донеси хубава лъжица! По-скоро! Стьопка, отрежи му хляб! Ама как режеш ти? Само селяндурите ядат такива дебели филии, за него трябва тъничка... Ами къде е Петка с лъжицата? Петка, по-скоро там! Ванка, викай Петка с лъжицата!

Криворучко седи пред пълната чиния действително тлъст борш и се черви над нея. От съседната маса някой пита солидно:

— Тринадесети отряд, какво, гост ли хванахте?

— Дойде ни, ами че как, дойде ни, ще обядва... Петка хайде давай лъжицата де, няма време за губене!

Като се преструва на страшно загрижен, Петка се втурва в трапезарията и подава обикновена колонистка лъжица, държи я с двете си ръце парадно, като скъп подарък. Командирът кипва:

— Каква лъжица си донесъл?! Какво ти казах аз на тебе? Донеси най-голямата...

Петка се прави на ударен, мята се като замаян из трапезарията и се бухва в прозореца, вместо във вратата. Започва сложна мистерия, в която вземат участие даже хората от кухнята. На някои и други просто дъхът им спира защото и те, собствено казано, само случайно не са станали предмет на такова горещо гостоприемство. Петка се втурва отново в трапезарията, като държи в ръцете си някакъв грамаден черпак от кухнята. Всички в трапезарията се превиват от смях. Тогава Лапот излиза бавно от масата си и отива на местопроизшествието. Той мълчаливо разглежда всички участници в мелодрамата и строго поглежда към командира. След това строгото му лице пред очите на всички взема израз на трогната жалост и състрадание, т. е. на тия именно чувства, за каквито всички знаят, че Лапот не е способен. Трапезарията притихва в очакване на най-висока и тънка артистична игра. Лапот си служи с най- нежен фалцет и слага ръка върху главата на Криворучко:

— Дете, яж, дете, не се бой... защо се подигравате с момчето? А? Яж, дете... Какво, лъжица ли нямаш? Ах, каква свинщина! Дайте му някаква лъжица... Ей тая или коя...

Но детето не може да яде. То реве, колкото му глас държи и става от масата, като оставя небутната чинията с най-тлъст борш. Лапот разглежда страдалеца и по лицето му се вижда колко тежко и дълбоко умее той да чувства.

— Че как тъй!? — едва ли не със сълзи казва Лапот. — Ами ти няма ли да обядваш? Виж до какво докараха човека!

Лапот се озърта към момците и беззвучно се смее. Той прегръща рамото на Криворучко, раздрусано от ридания, и нежно го извежда от трапезарията. Публиката примира от смях. Но има и последен акт на мелодрамата, който публиката не може да види. Лапот е завел гостенина в кухнята, накарал го е да седне до широката кухненска маса и е заръчал на готвача да нахрани „тоя човек” колкото се може по-добре, защото „разбирате ли, обиждат го”. И когато още хлипащият Криворучко си е доял борша и ръцете му са вече свободни, за да се залови за носа и сълзите си, Лапот нанася последния лек удар, от който даже Юда Искариот би се обърнал на гълъб:

— Какво са се заяли с теб? Сигурно не си излязъл на работа, а?

Криворучко кима, хлипа, въздиша и изобщо повече сигнализира, отколкото приказва.

— Чудни хора! Голяма работа! Ами, че ти за последен път, нали? За последен път? Тогава какво се заяждат? Малко ли работи се случват? Аз когато дойдох в колонията, седем дена не ходих на работа... А ти само два дена. Я дай да ти видя мускулите... Охо! Разбира се, с такива мускули трябва да се работи... Нали?

Криворучко отново кима и се залавя за кашата. Лапот си отива в трапезарията, като подхвърля на Криворучко неочакван комплимент:

— Аз веднага забелязах, че ти си наш момък...

Достатъчни бяха една-две подобни мистерии, за да стане невъзможно бягането от работен отряд. Тая работа бързо изчезна в Куряж. По-трудно беше с такива симуланти като Ховрах. Още на третия ден почнаха да го спохождат слънчеви удари; той се замъкваше с пъшкане под някой храст и лягаше да си почине. Таранец умееше гениално да се справя с подобни случаи. Той измолваше от Антон санитарната линейка с Юначагата и с цяла група санитари, окичени с флагове и червени кръстове, излизаше на полето. Най-силното средство в ръцете на Таранец беше Кузма Таласъма, въоръжен с истински ковашки мех. Едва се изтегне Ховрах в горичката, върху му връхлита „бързата помощ” за нещастни случаи; в един миг Таласъма наглася срещу болния големия мех и няколко души започват с истинско увлечение да надуват меха. Те духат по всички места на Ховрах, гдето се предполага, че се е скрил слънчевият удар, а след това го помъкват към каретата. Но Ховрах е вече здрав и каретата спокойно си заминава за колонията. Колкото и тежко да беше за Ховрах да се подлага на описаната медицинска процедура, още по-тежко му бе да се върне в сборния отряд и мълчаливо да приема дози от нови лекарства под формата на най-прости въпроси:

— Какво, Ховрах, помогна ли? Хубаво средство, нали?

Разбира се, това бяха партизански действия, но те произтичаха от общия тон и от общия стремеж на колектива да постави в ред работата. А тонът и стремежите бяха истински обекти на моята техническа грижа.

Основен технологически момент си оставаше, разбира се, отрядът. И до края на нашата история на „Олимп” не можеха и не можеха да разберат какво нещо е отрядът. Между това, аз се стараех с всички сили да обясня на олимпийците значението на отряда и неговата определяща полезност в педагогическия процес. Но ние говорехме на различни езици и нищо не можеше да се обясни. Привеждам тук почти напълно разговора, станал между мен и един професор по педагогика, който беше дошъл в колонията — твърде прилично човече, с очила, сако и панталони — човече мислещо и добродетелно. Той се обърна към мен настойчиво с въпроса, защо масите в трапезарията се разпределят между отрядите от дежурния командир, а не от някой педагог.

— Сериозно, другарю, вие навярно просто се шегувате. Аз ви моля да говорите с мен сериозно. Как тъй: дежурното момче разпределя трапезарията, а вие стоите тук спокойно. Уверен ли сте, че то ще стори всичко правилно, че никого няма да обиди? Най-сетне... то може просто да направи грешка.

— Разпределянето на трапезарията не е толкова трудна, работа,— отговорих аз на професора, — пък освен това ние си имаме стар и много добър закон.

— Интересно. Закон ли?

— Да, закон. Той е следният: всичко приятно и всичко неприятно или трудно се разпределя между отрядите подред, по реда на номерата.

— Как тъй? Какво е това? Не разбирам...

— Това е много просто. Сега първи отряд получава най-хубавото място в трапезарията, подир него след един месец ще го получи вторият отряд и т. н.

— Добре. Ами „неприятното”, какво е пък то?

— Случва се много често така наричаното „неприятно”. Например, ако стане нужда сега да се извърши някаква бърза извънпланова работа, ще бъде извикан първи отряд, а следния път — втори. Когато ще се разпределя почистването, на първи отряд най-напред ще възложат да чисти нужниците. Това, разбира се, се отнася само до работите, които се редуват.

— Вие ли сте измислили такъв ужасен закон?

— Не, защо аз? Момчетата. За тях тъй е по-удобно. Нали такива разпределения се правят твърде трудно, винаги ще има недоволни. А сега това се прави механически. Редуването става след месец.

— Тогава, значи, вашият двадесети отряд ще чисти нужниците след двадесет месеца?

— То се знае, но и най-доброто място в трапезарията той ще получи също след двадесет месеца.

— Просто ужас! Но нали след двадесет месеца в двадесети отряд ще бъдат нови хора? Нали тъй?

— Не, съставът на отрядите почти не се мени. Ние сме привърженици на дълговременни колективи. Разбира се, някои и други ще се махнат, ще има двама-трима новаци. Но даже ако мнозинството от отряда се обнови, в това няма нищо опасно. Отрядът е колектив, който си има свои традиции, история, заслуги, слава. Наистина сега ние в значителна степен разместихме отрядите, но все пак ядрата им останаха.

— Не разбирам. Всичко това са някакви си измислици. Всичко това е несериозно. Какво значение има отрядът, славата, щом там са нови хора? На какво прилича това?

— Това прилича на Чапаевска дивизия — казах аз усмихнато.

— Ах, вие пак с вашата военнизация... макар че... какво има тук, тъй да се каже, чапаевско?

— В дивизията вече ги няма тези хора, които са били по-рано. Няма го и Чапаев. Нови хора. Но те носят върху си славата и честта на Чапаев и на неговите полкове. Разбирате ли, или не? Те отговарят за славата на Чапаев. А ако те се опозорят, след петдесет години новите хора ще отговарят за техния позор.

— Не разбирам защо ви е нужно това.

Тъй и не разбра тоя професор. Какво можех да сторя аз?

През първите дни на Куряж в отрядите се вършеше доста голяма работа. Към всеки два-три отряда отдавна беше прикрепен по един възпитател. На възпитателите беше възложено да събуждат в отрядите представа за колективна чест и за по-добро, достойно място в колонията. Новите благородни подбуди на колективния интерес идваха, разбира се, не за един ден; но все пак идваха сравнително бързо, много по-бързо, отколкото ако бихме се надявали само на индивидуалната обработка.

Втори наш много важен институт беше системата на перспективните линии. Както е известно, има два пътя при организирането на перспективата, а следователно — и на трудовото усилие. Първият се заключава в създаването на лична перспектива, между другото, чрез въздействие върху материалните интереси на личността. Това впрочем решително се забраняваше от тогавашните педагогически мислители. Когато ставаше въпрос за най-незначително количество рубли, определени за раздаване на децата под формата на заплата или премия, на „Олимп” вдигаха истински скандал. Педагогическите мислители бяха убедени, че парите са от дявола, не току-така те бяха чували във „Фауст”, че

хората гинат зарад метал...

Отношението им към работната заплата и парите беше толкова паническо, че не оставаше място за никаква аргументация. Тук можеше да помогне само ръсене със светена вода, но аз не разполагах с такова средство. Между това, работната заплата е нещо много важно. По получаваната заплата възпитаникът си създава умение да координира личните и обществените интереси, попада в сложното море на съветския промишлено-финансов план, стопанската сметка и рентабилността, изучава цялата система на съветското фабрично стопанство и принципиално застава на позиции, общи за всеки друг работник. Най-сетне, приучва се просто да цени спечеленото с труд и вече не излиза из детския дом като някоя безнадзорна институтка, не умееща да живее, а притежаваща само „идеали”.

Но нищо не можеше да се направи, върху това лежеше „табу”.(38)

Имах възможност да се ползвам само от втория път — от метода на повишаване колективния тон и организиране на една сложна система на колективна перспектива. Тоя метод не миришеше тъй силно на нечиста сила и олимпийците допускаха тук доста работи, макар че мърмореха понякога подозрително.

Човек не може да живее на тоя свят, ако не очаква в бъдеще нещо радостно. Утрешната радост е истински стимул на човешкия живот. В педагогическата техника тая утрешна радост е един от най-важните обекти за работа. Отначало трябва да се организира самата радост, да се извика на живот и да се постави като нещо реално. Второ, простите видове радост трябва настойчиво да се превръщат в по-сложни и човешки, по-значителни. Тук минава интересна линия: от примитивното задоволяване с някакъв сладкиш до най-дълбокото чувство на дълг.

Най-важното, което сме свикнали да цепим у човека — това са силата и красотата. И едното, и другото се определя у човека по типа на неговото отношение към перспективата. Човек, който определя поведението си от най-близката перспектива, днешния обяд, именно днешния, е най-слаб човек. Ако той се задоволява само от своята собствена перспектива, макар и далечна, той може да изглежда силен, но не извиква у нас усещането за красота на личността и за истинската й ценност. Колкото по-широк е колективът, чиито перспективи са за човека лични перспективи, толкова човек е по-красив и толкова по-горе стои той.

Да се възпита човек — значи да се възпитат у него перспективните пътища, по които лежи неговата утрешна радост. По тази важна работа може да се напише цяла методика. Тя се заключава в организирането на нови перспективи, в използването на вече наличните, в постепенното издигане на по-ценни перспективи. Може да се започне и с хубав обяд, и с отиване на цирк, и с почистване на езерото, но винаги трябва да се извикват към живот и постепенно да се разширяват перспективите на целия колектив, да се довеждат до перспективите на целия Съюз.

Най-близка колективна перспектива след завоюването на Куряж стана празникът на първия сноп.

Трябва обаче да отбележа една изключителна вечер, която, кой знае защо, стана преломна в трудовото усилие на куряжани. Впрочем, аз не разчитах на такъв резултат, исках само да сторя онова, което беше нужно да се направи, съвсем не с някакви практически намерения.

Новите колонисти не знаеха кой е Горки. В най-близките дни след пристигането ние устроихме Горкиева вечер. Тя бе направена твърде скромно. Съзнателно не исках да й придавам характер на концерт или на литературна вечер. Гости не поканихме. На скромно окичената сцена поставихме портрета на Алексей Максимович.

Разказах на децата за живота и творчеството на Горки, разказах им подробно. Някои от по-възрастните момчета прочетоха откъслеци от „Детство”.

Новите колонисти ме слушаха с широко отворени очи: те не можеха да си представят, че в тоя свят е възможен такъв живот, те не ми задаваха въпроси и не се вълнуваха до минутата, когато Лапот донесе папката с писмата на Горки.

— Той ли ги е писал? Сам ли ги е писал? На колонистите ли е писал? Я покажете...

Лапот внимателно понесе между редиците разгънатите писма на Горки. Някой спря ръката на Лапот и се помъчи да проникне по-дълбоко в съдържанието на ставащото:

— Ето на, виждаш ли, виждаш ли? „Скъпи мои другари”. Тъй е написано...

Всички писма бяха прочетени на събранието. След това аз попитах:

— Може би има желаещи да кажат нещо?

Две минути нямаше желаещи, но след това, като се червеше, на сцената излезе Коротков и рече:

— Аз ще кажа на новите горкиевци, такива като мен... Само че аз не умея да говоря. Но все едно. Момчета! Живеехме ние тук и очи имаме, а нищо не виждахме... Като слепи, честна дума. Даже е досадно, колко години пропаднаха! А сега ни показаха само Горки... Честна дума, на мен всичко ми се обърна в душата... Не знам как е у вас...

Коротков се приближи до края на сцената и присви сериозните си красиви очи.

— Трябва да се работи, момчета... По-иначе трябва да се работи... Разбирате ли?

— Разбираме! — викнаха горещо дечурлигата и силно изръкопляскаха, като изпровождаха Коротков от сцената.

На другия ден аз не ги познах. С пъшкане, сумтене, с въртене на глави, те се стараеха честно, макар и с голяма мъка, да надмогнат вековния човешки мързел. Те бяха съзрели пред себе си най-радостната перспектива: ценността на човешката личност.

11. Първият сноп

Последните дни на май ни донесоха един подир друг нови подаръци: нови дворни площадки, нови врати и прозорци, нови миризми по двора и нови настроения. Последните пристъпи на мързел сега вече лесно биваха преодолявани. Пред нас все по-силно почваше да блести празникът на нашата победа. Из недрата на манастирския хълм, из дълбочините на безбройните килии излизаше на повърхността последният чад на миналото и биваше веднага подхващан от летния услужлив вятър и отнасян нейде далеч, в някакво бунище на историята.

Вятърът можеше сега лесно да работи. За две седмици упоритите лостове на сборните отряди изпратиха по дяволите вековната двуметрова стена. Ястребът, Мери и поправилите се куряжки коне, които бяха получили в командирския съвет прилични имена: Метличина, Монах, Орле, разнесоха тухлените остатъци където трябва. По-едрите и цели парчета — за постройка на свинарника, по-дребните — за пътеки, за запълване траповете и ямите. Други сборни отряди с лопати, колички, носилки разшириха, разчистиха, отъпкаха крайните площадки на нашия хълм, разкопаха склоновете към долината и сложиха стъпала. Дърводелският отряд на Боровой вече нагласи десетина скамейки, за да ги постави на специалните тераси и завои. В нашия двор стана светло и просторно, небето се увеличи, зелените украшения и свободните простори на хоризонта се разположиха около нас като широка рамка.

И в двора, и около хълма отдавна бяха унищожени останките от соцвосовските милиони и нашият градинар Мизяк, мълчалив и мрачен човек, каквито често биват некрасивите мъже на красавиците, вече разкопаваше с момчетата краищата на двора и на пътечките, и слагаше в правилни купчинки изтърканите тухли на монашеските тротоари.

В северния край на двора се полагаха основите на свинарника. Ние правехме истински свинарник с хубави кочини за всяка свиня. Шере вече не прилича на пострадал от пожар, сега и той почувства архимедовия възторг: всеки ден повече от тридесет сборни отряда излизаха на работа. Ние чувствахме в ръцете си огромна сила. И аз видях какви огромни запаси от апетит за работа са вложени у Шере. Той още повече отслабна от алчност: работа много, работна сила много, само у него самия организаторските сили имат предел. Едуард Николаевич съкращаваше съня си, удължаваше сякаш нозете си, зачерта от дневната си програма разните излишни работи, като закуските, обедите и вечерите — и все пак не смогваше всичко да направи.

В нашите стотина хектара Шере искаше да измине за месец и половина пътя, който на старото място изминахме за шест години. Той хвърли големи сборни отряди за плевене на нивята, за изскубване и на най-нищожната тревица, без да му трепне окото преораваше отново несполучливите участъци и ги засяваше с някакви особени късни култури. По нивята се проточиха прави като лъчи синори, очистени от буренак и украсени, както и по-рано, с визитните картички на „андалузките крале” и на разните родове „принцеси”. В централния участък до самия полски път, Шере насади бостан от снизхождение към моите педагогически перспективи. В командирския съвет това начинание беше отбелязано като твърде полезно, и Лапот пристъпи веднага към привеждане в известност на разните заслужили сакати хора, за да съставя от тях специален отряд бостанджии.

Колкото и много работа да имаше при Шере, силите ни пак стигнаха и за сборен отряд по почистване на езерото. За командир на сборен отряд беше назначен Карабанов. Четиридесет голи момчета, опасани през бедрата с най-негодните гащета, каквито се намериха у Денис Кудлатий, пристъпиха към изпускане на водата. На дъното на езерото се намериха много интересни вещи: пушки, карабини, револвери. Карабанов казваше:

— Ако потърсиш добре, тук ще се намерят и панталони. Аз мисля, че тук са хвърлили и панталони, защото без панталони по-лесно се бяга...

Не беше трудно да се измъкне оръжието от тинята, но се оказа много трудно да се измъкне самата тиня. Езерото беше доста голямо и ако тинята се изнасяше с кофи и носилки, кой знае кога щеше да се свърши почистването. Едва когато бяха впрегнати в работа четири коня и специално изнамерени дъсчени гребла, слоят тиня започна явно да намалява.

„Специалният втори сборен” на Карабанов беше необикновено красив по време на работата. Изпоцапани до темето на главата си, момчетата много приличаха на чернокожи, трудно можеха да се познаят по лице и тяхната тълпа изглеждаше пристигнала от неизвестна далечна страна. На третия ден вече получихме възможност да се любуваме на зрелище, абсолютно невъзможно в нашите географски ширини: момчетата излязоха на работа, украсили бедрата си със стилни поли от листа от дъб, акация и тем подобни тропически растения. По шиите, по ръцете и краката им се появиха съответни украшения от тел, ивици от желязо на листа и тенеке. Мнозина се бяха изхитрили да нагласят по носовете си напречни пръчици и да окачат по ушите си обици от шайби, железни халки и пирончета.

Чернокожите, разбира се, не знаеха ни руски, ни украински език и разговаряха помежду си само на някакво неизвестно на колонистите туземско наречие, отличаващо се с кресливост и преобладаване на чужди за европейското ухо гърлени звуци. За наше учудване членовете на специалния втори отряд не само се разбираха помежду си, но се и отличаваха с необикновена приказливост и над цялата огромна падина на езерото цял ден се чуваше непоносима глъчка. Затънали до пояс в тинята, чернокожите с крясък вкарват Щуреца или Ястреба с безформеното дъсчено приспособление в самата дълбочина на тинята и крещят колкото им глас държи.

Карабанов, блестящ и черен като всички, направил от косата си някакъв необикновено безобразен кок, върти огромни бели очи и показва страшни зъби.

— Каррамба!

Десетки чифта също такива диви и също такива бели очи се насочват към една точка, гдето сочи екзотичната, цяла покрита с гривни ръка на Карабанов, кимат и чакат. Карабанов крещи:

— Пхананяй, пхананяй!

Диваците се спущат презглава към приспособлението и в тясна дива тълпа с напрежение и викове помагат на Щуреца да измъкне на брега цял тон гъста тежка тиня.

Тая етнографична шетня се оживява особено привечер, когато по склона на хълма насяда цялата колония, и босоногите дечурлига чакат с възхищение сладкия миг, когато Карабанов ще викне: „Гръкляни режете!”... — и чернокожите със свирепи лица ще се хвърлят кръвожадно срещу белите. Белите, ужасени, се спасяват в двора на колонията, техните изплашени лица надничат от вратите и пролуките. Но чернокожите не преследват белите, и изобщо работата не стига до канибалство, защото макар и диваците да не знаят руски език, все пак прекрасно разбират какво е домашен арест за внасяне на кал в жилищно помещение.

Щастливият случай само веднъж позволи на диваците да покажат действително бабаитлъка си над бялото население в околностите на столичния град Харков.

Една вечер, след сух горещ ден, от запад дойде буреносен облак. Като подвиваше под себе си клокочещ сив гребен, облакът обхвана небето през средата, зарева и се втурна срещу нашия хълм. Специалният втори сборен отряд посрещна облака с възторг, дъното на езерото гръмна от ликуващи викове. Облакът заблъска по Куряж из всичките си батареи с тежки снаряди и изведнъж, неудържал се на неустойчивите небесни люлки, се строполи върху нас, като смеси в един димящ вихър струите проливен дъжд, гръмотевици, светкавици и яростен гняв. Специалният втори сборен отговори на това със сърцераздирателен рев и завъртя лудо хоро в самото средище на хаоса.

Но в тоя приятен миг на края на хълма изскочи в мрежа от дъжд строгият, загрижен Синенки и засвири гръмко непрекъснатия сигнал за тревога. Диваците зарязаха хорото си и си спомниха руския език:

— Защо тръбиш? А? У нас ли? Къде?

Синенки посочи с тръбата към Подворки, закъдето вече бързаха, като заобикаляха езерото, излезлите из двора колонисти. На стотина метра от брега ярко пламтеше една селска къща и край нея тържествено пълзяха някакви елементи на процесия. И четиридесетте чернокожи начело с главатаря си се спуснаха към къщата. В тоя миг петнадесетина изплашени жени и старци бяха устроили преграда от икони срещу по-рано дотичалите колонисти и един от брадатите старци викаше:

— Какво ви влиза на вас в работата? Господ бог е запалил, господ бог и ще го изгаси...

Но като се огледаха наоколо си и брадатият старец, и другите верующи се убедиха, че господ бог не само не проявява никаква пожарна грижа, но поради божието нехайство решаващо участие в катастрофата е предоставено на нечистата сила. Срещу им тичаше с диви викове тълпа чернокожи, като друсаше мъхнати бедра и дрънкаше с железните си украшения. Черните лица, обезобразени от носните пръчици и увенчани с грозни кокове, не оставяха никакво място за съмнение; разбира се, тия същества не можеха да имат никакви други намерения, освен да хванат цялата процесия и да я замъкнат в пъкъла. Дядовците и женорята закрещяха колкото им глас държи, и побягнаха по улицата в разни страни, като стискаха иконите под мишница. Момчетата се спуснаха към конюшнята и към обора, но вече бе късно! Животните бяха загинали. Ядосаният Семьон изкърти прозореца с първата попаднала му цепеница и влезна в къщата. След една минута на прозореца изведнъж се показа една побеляла брадата глава и Семьон викна от къщата:

— Дръжте дядото, да го вземат дяволите.

Момчетата поеха дядото, а Семьон изскочи от другия прозорец и почна да подскача по зеления мокър двор, като се спасяваше от изгарянията. Един от чернокожите припна към колонията за санитарната линейка.

Облакът беше вече отминал на изток, прострял по небето черна широка опашка. Из колонията долетя на Юначагата Антон Братченко:

— Линейката ще пристигне ей сега... А къде са селяните? Защо само момчетата са тук?

Сложихме стареца в линейката и тръгнахме подир него към колонията. Зад вратите и плетищата ни гледаха неподвижни лица и само с погледите си ни изпращаха анатема.

Селото се отнесе към нас студено, макар да стигаха до нас слухове, че зародилата се в колонията дисциплина се одобрява от жителите.

В съботни и неделни дни дворът ни се изпълваше от верующи. В черквата обикновено влизаха само старците, младежта предпочиташе да се разхожда около черквата. Нашите стражеви отряди сложиха край и на тия форми на общуване — с нас, или с боговете? По време на богослужение определеният патрул, със сини ленти на ръка, предлагаше на верующите следната алтернатива:

— Тук не ви е булевард. Или влизайте в черквата, или се махайте от двора. Няма защо да се влачите тук с вашите предразсъдъци.

Мнозинството верующи предпочитаха да се махнат. Засега не предприехме никакво настъпление срещу религията. Наопаки, даже се забелязваше известен контакт между идеалистическия и материалистическия светоглед.

Църковният съвет се отбиваше понякога при мен за разрешаване на дребни погранични въпроси. Веднъж не се сдържах и изразих известни свои чувства пред църковния съвет:

— Знаете ли що, дядовци? Може би вие ще се пренесете в черквата, която е над тоя де... чудотворния кладенец, а? Там сега всичко е очистено, ще ви бъде добре...

— Гражданино началник — каза старейшината, — как можем да се пренесем, когато това не е черква, а само параклис? Там и престол няма... А нима ние ви пречим?

— Дворът ми трябва. У нас няма човек где да се обърне, и забележете добре: у нас всичко е боядисано, белосано, подредено, а тоя ваш храм стои олющен, мръсен... Вие се пренесете, а аз ще съборя на бърза ръка храма и след две седмици на това място ще има цветни лехи.

Брадатите старци се усмихват — ще рече човек, че моят план им харесва...

— Да се събори нещо е лесно — каза старейшината. — А как е да се построи? Хе, хе! Преди триста години е строено, не една трудова копейка е вложена в тая работа, а вие сега казвате: ще я съборя. Значи, вие смятате като че ли, че вярата в бога умира. Ще видите, не умира вярата... народът знае...

Старейшината седна тежко в апостолското кресло и даже гласът му зазвънтя както в първите векове на християнството, но друг дядо спря старейшината:

— Е, защо приказвате тъй, Иван Акимович? Гражданинът управител си гледа работата, той е като съветска власт, значи, на него храмът, може да се каже, не му е нужен. Само че долу, където вие казахте, то е параклис. Параклис, да. И освен това, мястото е осквернено, да си кажем правото...

— А вие го поръсете със светена вода... — съветва Лапот.

Старецът се смути, почеса си брадата:

— Светената вода, чедо, не на всяко място помага.

— Е... как тъй не на всяко!

— Не на всяко, чедо. Ето на, ако, да речем, поръсим тебе, няма да помогне, нали?

— Навярно няма да помогне — съмнява се Лапот.

— Ето на, виждаш ли, няма да помогне. Тук трябва с разбиране.

— Поповете с разбиране ли го правят?

— Нашите свещеници ли? То се знае, те разбират. Разбират, чедо.

— Те разбират какво им трябва — каза Лапот, а вие не разбирате. Вчера имаше пожар... Ако не бяха момчетата, старецът щеше да изгори. Като нищо щеше да изгори.

— Значи на господа тъй е било угодно. Може би сам господ бог е предопределил на тоя старец да изгори.

— А момчетата се намесиха и попречиха...

Старецът изпъшка:

— Млад си ти, чедо, да размишляваш за тия работи.

— Аха!

— Само че под хълма е параклис. Параклис, да, и няма престол.

Дядовците си отидоха, като се сбогуваха смирено, а на другия ден окачиха въжета и клупове по стените на храма и по тях увиснаха бояджии с кофи. Засрами ли се от олющените стени на храма или искаше да докаже жилавостта на вярата, но църковният съвет отпусна четиристотин рубли за баданосване на храма. Контакт!

Засега колонистите се отнасяха към храма без вражда, даже по-скоро с любопитство. Децата се обърнаха към мен с молба:

— Нали можем да погледнем какво правят те там, в черквата?

— Погледайте.

Жорка предупреди дечурлигата:

— Само внимавайте да не безобразничите. Срещу религията ние се борим с убеждаване и преустройство на живота, а не с безобразничене.

— Че какво, ние уличници ли сме, или що? — се докачиха дечурлигата.

— И изобщо трябва, разбирате ли, да не обиждате никого там... Някак си тъй, разбирате ли, по-деликатно...тъй...

Макар, че Жорка даваше това нареждане повече с помощта на мимика и жестове, дечурлигата го разбраха.

— Знаем, знаем, всичко ще бъде добре.

Но след една седмица при мен дойде старо, сбръчкано попче и ми зашепна:

— Имам една молба към вас, гражданино началник. Не може, разбира се, нищо да се каже, вашите момчета нищо лошо не правят, само че, знаете ли, все пак е съблазън за верующите, неудобно е някак си... Те, разбира се, се стараят, боже пази, не можем нищо лошо да кажем, но все пак дайте нареждане, нека не ходят в черквата.

— Безобразничат, значи, по малко, а?

— Не, боже пази, боже пази, не безобразничат, не. Но идват по гащета, в тия шапчици... как се викат... А някои се кръстят, само че, знаете, кръстят се с лявата ръка, и изобщо не умеят. И гледат към разни страни, не знаят към коя страна да гледат, обърнат се, знаете, ту с хълбок към олтара, ту гърбом. На тях, разбира се, е интересно, но все пак това е молитвен дом, а момчетата не знаят какво е това молитва и благоговение, и страх божи. Влизат в олтара, скромно, разбира се, гледат, ходят, пипат иконите, наблюдават всичко на престола, а един даже се изправи, разбирате ли, на царските врата и гледа богомолците. Неудобно е, знаете.

Аз успокоих попчето, че повече няма да му пречим, а на колонисткото събрание обявих:

— Вие, деца, не ходете в черквата, попът се оплаква.

Дечурлигата се възмутиха:

— Какво? Нищо лошо не е имало. Който е ходил, не е безобразничил. Погледа там и си отива. Лъже, водолазът ниеден!

— А защо сте се кръстили там? Защо ти е потрябвало да се кръстиш? Какво, в бога ли вярваш, или що?

— Но нали казахте да не обиждаме. А кой ги знае как трябва да се държи човек с тях. Там са все някакви душевно болни. Стоят, стоят, пък сетне се тръшнат на колене и се кръстят. Е, и нашите мислят, за да не ги обидят...

— Та, значи, недейте ходи, не е нужно.

— Че какво пък? Няма и да идем. Ама смешно е там! Приказват някак си странно. И всички стоят, а защо стоят? А в тая преграда... как се викаше... аха, олтар, там е чисто, килимчета, мирише на хубаво, само че, ха, попът там здравата се труди, дига си ей тъй ръцете... Чудесно!

— Ами ти и в олтара ли си бил?

— Отбих се тъй, а водолазът тъкмо беше вдигнал ръце и мърмори нещо. Аз стоя и никак не му преча, а той казва: върви си, върви си, момче, не пречи. Е, и аз се махнах, голяма работа!

Момчетата много се заинтересуваха как ще се отнесе Густоиван към черквата и той действително отиде веднъж в черква, но се върна оттам много разочарован. Лапот го попита:

— Скоро ли ще станеш дякон?

— Не-е... — каза усмихнато Густоиван.

— Защо?

— А че... момчетата казват, че това било контра... пък и нищо няма там в черквата, само картинки.

Към средата на юни колонията беше приведена в пълен ред. На 10 юни електростанцията даде първия ток, газените лампи бяха прибрани в склада. Водопроводът почна да работи малко по-късно.

Пак към средата на юни колонистите се пренесоха в спалните. Бяха направени почти нови кревати в нашата ковачница, сложихме нови сламеници и възглавници, но за одеяла не ни стигнаха парите, а не ни се искаше да покриваме леглата с разни вехтории. За одеяла трябваше да похарчим близо десетина хиляди рубли. Командирският съвет се връща няколко пъти към тоя въпрос, но решението винаги излизаше все едно и също и Лапот го формулираше така:

— Ако купим одеяла, няма да довършим свинарника. Да вървят по свинете тия одеяла!

Лятно време одеялата бяха нужни само за парад, но на всички ни се искаше, страшно много ни се искаше да посрещнем празника на първия сноп с добре наредени спални. А сега спалните стояха като бяло петно върху нашето светло и радостно битие.

Но на нас ни вървеше.

Халабуда идваше често в колонията, ходеше по спалните, ремонтите, постройките, бъбреше с момчетата и беше много поласкан, че се каним да жънем тържествено житото му. Халабуда обикна колонистите, той казваше:

— Там нашите женоря си чешат езиците. Това, разбирате ли, било не тъй, онова било неправилно, аз никак не мога да разбера, поне да ми беше някой обяснил какъв дявол искат. Момчетата работят, стараят се, добри момчета са, комсомолци. Ти ли ги дразниш, или що?

Но като се отзоваваше горещо на всички злободневни въпроси, Халабуда изстиваше, щом станеше дума за одеялата. Лапот по разни начини се мъчеше да подхване Сидор Карпович.

— Да — въздиша Лапот, — всички хора си имат одеяла, а ние нямаме. Добре, че Сидор Карпович е с нас. Ще видите, той ще ни подари...

Халабуда се обръща на другата страна и недоволно мърмори:

— И те са хитри, подлеците... „Сидор Карпович ще подари...”

На другия ден Лапот добавя към ключа един бемол.

— Излиза, че и Сидор Карпович не ще ни помогне. Клетите горкиевци!

Но и бемолът не помага, макар и да виждаме, че на Сидор Карпович му стана тежко на душата.

Една вечер Халабуда дойде в добро настроение, хвалеше нивята, хоризонтите, свинарника, свинете. Порадва се в спалните на наредените по права линия легла, на прозрачните, грижливо измити прозоречни стъкла, на чистите подове и на меките пухкави възглавници. Наистина леглата режеха очите с ослепителната белота на чаршафите, но аз вече не исках да отегчавам стареца с одеялата. Халабуда по собствен почин стана тъжен и на излизане от спалните каза:

— Да, дявол го взел... одеяла трябват. Оня, как се викаше... Трябва да се намерят...

Когато ние с Халабуда излязохме на двора, всичките четиристотин колонисти стояха в строй — имаха час по гимнастика. Пьотр Иванович Горович в пълно съответствие със строевите правила на колонията изкомандва:

— Салют! Другари колонисти, мирно!

Четиристотин ръце се раздвижиха и замряха над редиците обърнатите към нас сериозни лица. Взводът барабанчици запрати далеч към хоризонта четирите бързи такта на поздрава. Горович тръгна към нас да рапортува и се изпъна пред Халабуда:

— Другарю председател на комисията за помощ на децата! В строя на колонистите от колонията „Максим Горки” присъстват на гимнастическите занятия триста осемдесет и девет души, отсъстват дежурни трима, в стражевия сборен отряд шестима, болни двама.

Опитен кавалерист, Пьотр Иванович направи крачка встрани и откри пред очите на Сидор Карпович прелестния строй на горкиевци, замрял в поздрав, с широки спортни интервали.

Сидор Карпович дръпна развълнувано мустака си, стана десет пъти по-сериозен, отколкото обикновено, тропна с чепатия си бастун о земята и каза високо със своя неизменен бас:

— Здравейте, момци!

Сидор Карпович трябваше здравата да премигне, когато звънливият хор от четиристотин млади весели гърла отговори:

— Ура!

Халабуда не издържа, усмихна се, огледа се и смутено измърмори:

— Гледай ги ти, мръсниците! Колко изкусни са станали! Това... аз ще им кажа. Ще им кажа едно нещо.

— Стой свободно!

Колонистите отместиха десния си крак, метнаха ръце зад гърба си, скършиха снаги и се усмихнаха на Сидор Карпович.

Сидор Карпович още веднъж тропна с бастуна си по земята, още веднъж си дръпна мустака.

— Аз, знаете ли, момчета, не обичам да държа речи, но сега ще кажа, като е тъй. Ето н?, виждате ли, юнаци сте, казвам ви право в очите: юнаци. И всичко това у вас върви по нашему, по работнически, добре върви. Ще ви кажа откровено. Ако имах син, нека бъде такъв като вас, нека бъде такъв. А дето там разни женоря приказват, недейте им обръща внимание. Аз ще ви кажа открито: вие дръжте своята линия, защото аз съм стар болшевик и стар работник съм, аз виждам. У вас всичко това върви по нашему. Ако някой ви каже иначе, недейте му обръща внимание, вие си карайте напред. Разбирате ли, напред. Това е то! А аз в знак на това ви казвам открито: подарявам ви одеяла, завивайте се с одеяла!

Момчетата разтуриха кристалите на строя и се спуснаха към нас. Лапот изскочи напред, приклекна, размаха ръце и викна:

— Какво? Значи тъй... Сидор Карпович, ура!

Ние с Горович едва успяхме да отскочим настрана. Халабуда беше вдигнат на ръце, подхвърлян няколко пъти нагоре и помъкнат към клуба; само чепатият му бастун стърчеше над тълпата.

При вратата на клуба Халабуда беше спуснат на земята. Разчорлен, посинял и развълнуван, той си поправяше смутено сакото и вече учудено се беше хванал за някакъв джоб, когато при него дойде Таранец й скромно каза:

— Ето ви часовника, а ето и кесията, и ключовете.

— Паднало ли беше всичко това? — попита учудено Халабуда.

— Не беше паднало — каза Таранец, — но аз го прибрах, защото можеше да падне и да се изгуби... случва се, знаете ли...

Халабуда взе ценностите си от ръцете на Таранец, който се отдалечи в тълпата.

— Ех че народ, казвам ти аз! Честна дума!

И изведнъж се засмя:

— Ах, вие... Е, какво е това наистина? Къде е тоя... който беше „прибрал”?

Той си отиде трогнат в града.

Затова аз бях просто унищожен на другия ден, когато същият Сидор Карпович, в собствения си богат кабинет ме посрещна недостъпно-студено и не толкова говореше с мен, колкото се ровеше в чекмеджетата на масата, прелистваше бележници и се секнеше.

— Одеяла ние нямаме — каза той, — нямаме!

— Дайте пари, ние ще си купим.

— И пари нямаме... нямаме пари... пък сетне, и такъв бюджет няма.

— Ами вчера как говорехте?

— Е, малко ли работи се приказват! Щом няма нищо, какво...

Аз си представих средата, в която живее Халабуда, спомних си Чарлз Дарвин, козирувах и излязох.

Известието за измяната на Сидор Карпович беше посрещнато с раздразнение в колонията. Даже Галатенко се възмущаваше:

— Да се чудиш какъв човек! Е, но сега значи, той не може да идва в колонията. А пък казваше: „Ще идвам на бостана! И ще пазя...”

На другия ден подадох до арбитражната комисия оплакване срещу председателя на комисията за помощ на децата, в което оплакване наблягах не на юридическата страна на въпроса, а на политическата: не можем да допуснем болшевик да не си сдържи думата.

За наше учудване, на третия ден извикаха в арбитражната комисия мен и Лапот. Пред червената маса на съдиите се изправи Халабуда и почна нещо да доказва. Зад гърба му се бяха наредили представителите на заобикалящата го среда, с очила, с дебели вратове, с американски мустачки, и нещо си шепнеха помежду си. Председателят, в черна блуза, с изпъкнало чело и кестеняви очи, сложи разтворената си ръка върху някакви книжа и прекъсна Халабуда:

— Почакай, Сидор. Кажи направо: обеща ли одеяла?

Халабуда се изчерви и разпери безпомощно ръце.

— Е... Ставаше дума за това, малко ли работи се приказват?

— Пред строя на колонистите?

— Това е вярно... В строй бяха момчетата...

— Вдигаха ли те на ръце?

— Ами че момчетии! Вдигаха ме... Какво ще им сториш?

— Тогава плащай!

— Как?

— Плащай, ти казвам. Одеялата трябва да се дадат, такова е нашето решение.

Съдиите се усмихнаха. Халабуда се обърна към окръжаващата го среда и забоботи нещо заканително.

Почакахме няколко дни и Задоров отиде при Халабуда да получи одеялата или парите. Сидор Карпович не пуснал Задоров при себе си, а неговият секретар обяснил:

— Не разбирам как е могло да ви хрумне да се съдите с нас. Какви са тия порядки? Ето на, на масата ми лежи постановлението на арбитражната комисия. Виждате ли, лежи?

— Е?

— И повече нищо! Нека си лежи! И моля да не идвате тук. Може би ние тепърва ще решим да го обжалваме. В краен случай ще го включим в бюджета за идущата година. Вие какво си мислите: отивате просто на пазара и купувате четиристотин одеяла ли? Това е сериозно учреждение...

Задоров се върна от града доста разстроен. Цялата вечер в командирския съвет кипяха и вдигаха врява и решиха да се обърнат с писмо към Григорий Иванович Петровски.(39) Но на другия ден се намери изход, такъв прост и естествен, такъв даже весел, че от изненада цялата колония се смя и скача, и мечтаеше за щастливата минута, когато в колонията ще дойде Халабуда и колонистите ще приказват с него. Тоя изход се състоеше в това, че съдебният изпълнител сложи запор върху текущата сметка на Комитета за помощ на децата. Минаха два дена: извикаха ме в същия оня висок кабинет и същият бръснат другар, който на времето си се интересуваше защо не ми харесват възпитателите по четиридесет рубли, седеше в широкото кресло и червенееше от веселост, като наблюдаваше крачещия из кабинета Халабуда, също почервенял, но вече по друга причина.

Спрях се мълчаливо до вратата и бръснатият ме повика с пръст, като едва удържаше смеха си:

— Ела тук... Каква е тая работа? Как тъй си дръзнал, братко, а? Така не бива, трябва да се вдигне запорът, че инак... Ето на, той ходи тук, а не го пускат в собствения му джоб. Той дойде да се оплаче от тебе. Казва: не искам да работя, горкиевският управител ме обижда.

Мълчах, защото не разбирах накъде бие бръснатият.

— Трябва да се вдигне запорът — каза сериозно той. — Какви са тия нови работи, някакви си запори!

Изведнъж той пак не се сдържа и се раздруса от смях в креслото си. Халабуда си беше пъхнал ръцете в джобовете и гледаше към площада.

— Ще заповядате да вдигна запора ли? — попитах аз.

— Там е работата я, че нямам право да заповядвам. Чуваш ли, Сидор Карпович, нямам право. Аз ще му кажа: дигни запора, а той ще рече: не искам! Виждам, в джоба ти е чековата книжка... Напиши чек за колко там: за десет хиляди ли? Това е то...

Халабуда се отдалечи от прозореца, измъкна ръката си от джоба, докосна червеникавия си мустак и се усмихна:

— Ей че калпав народ, какво ще кажеш?

Той дойде при мен и ме тупна по рамото:

— Юнак, тъй трябва да се постъпва с нас! Ами, че кои сме ние? Бюрократи! Тъй и трябва!

Бръснатият отново избухна в смях и даже си измъкна кърпата. Като се усмихваше, Халабуда извади книжката и написа чек.

Празнувахме първия сноп на 5 юли.

Това беше стар наш празник, редът за който бе отдавна изработен и който отдавна беше станал важен стълб в нашия годишен календар. Но сега в него преобладаваше идеята за предаване на колонията след проведената военна операция. Тая идея увлече и най-последния колонист и поради това подготовката за празника минаваше без „сигнали”, с проникнала надълбоко страст и здраво решение всичко да бъде прекрасно. Недовършени места почти нямаше: по креватите сега лежаха нови червени одеяла, езерото блестеше като чисто огледало, по склона на хълма се бяха проточили седем нови тераси за бъдещата овощна градина. Беше направено всичко. Силанти колеше свине, сборният отряд на Буцай окачваше гирлянди и лозунги. Над вратата, на белия фон на свода, Костя Ветковски беше сложил старателно надпис:

„И над земята ще издигнем червеното знаме на труда!”,

а от вътрешната страна на вратата късото:

„Ще бъде!”

На втори юли премененият тринадесети сборен, под командата на Жевели, разнесе поканите из града.

В деня на празника, набелязаният за жетва половин хектар ръж е заобиколен още от сутринта с червени флагове, пътят към това място също е украсен със знаме и гирлянди. При входната врата е сложена масичката на комисията по посрещане на гостите. Над стръмнината до езерото са поставени маси за шестстотин души и грижливият празничен ветрец люлее ъглите на белите чаршафи, цветните листа на букетите и халатите на трапезната комисия.

Оттатък вратата, долу на пътя, дежурят, облечени в червени гащета и ризи, с бели кавказки шапки, Синенки и Зайченко, яхнали Юначагата и Мери, на плещите им се развяват бели пелерини с червена звезда, обшити с истинска заешка кожа. Ваня Зайченко за една седмица беше научил всичките ни деветнадесет сигнала и командирът на сигналистката бригада Горковски го беше счел заслужаващ честта да бъде дежурен тръбач на празника. Тръбите им са окачени през рамо на копринена лента.

В десет часа се показаха първите гости, които идваха пеша от Рижовската гара. Това са представители на харковските комсомолски организации. Като вдигнаха тръбите тъй, че копринените ленти увиснаха по раменете им, конниците стъпиха по-здраво, на стремената и протръбиха три пъти поздрава.

Празникът почна. При вратата гостите се посрещат от нарочната комисия с гълъбови ленти на ръцете, всекиму се окачват на гърдите три ръжени класа, превързани с червена лентичка, и се предава специален билет, на който е написано например следното:

„11-и колонистки отряд ви кани

да обядвате на неговата маса.

К-р на отряда Д. Жевели.”

Развеждат гостите да разгледат колонията, а долу вече се чуват новите приветствени звуци на нашите великолепни конници.

Дворът и помещенията на колонията се изпълват с гости. Идват представители на харковските заводи, сътрудници на окръжния изпълнителен комитет и на народопросветния отдел, селските съвети от съседните села, кореспонденти на вестници, с автомобили пристигат Джуринская, Юриев, Клямер, Брегел и другарката Зоя, членове на партийните организации, пристига и бръснатият другар. Пристига на своя Форд и Халабуда. Халабуда бива посрещнат от събрания нарочно за тая цел командирски съвет, който го измъква от автомобила и веднага го подхвърля във въздуха. От другата страна на автомобила стои и се смее бръснатият. Когато слагат Халабуда на земята, бръснатият пита:

— Какво измъкнаха сега от теб?

Халабуда се ядоса:

— А ти мислиш, че не са измъкнали ли? Те винаги измъкват.

— Нима? Ами какво?

— Трактор измъкнаха! Подарявам им трактор фордзон...(40) Е, дявол ви взел, вдигайте ме във въздуха, само, че сега вече край.

Халабуда трябваше пак да полети във въздуха, след което момците веднага го отмъкнаха някъде.

В двора на колонията стана многолюдно, като по главната улица на града. Колонистите, украсени с бутониери, ходят в широки пременени редици по пътеките заедно с гостите, усмихват им се с червените си устни, осветляват лицата им ту със смутено, ту с открито сияние на очите, посочват нещо, увличат ги на някъде.

В дванадесет часа в двора влязоха на конете си Синенки и Зайченко; като се наведоха от седлата, те си пошепнаха нещо с дежурния командир Наташа Петренко, и Синенки, разгонвайки смеещите се гости и колонистите, препусна галоп към стопанския двор. След минута оттам се раздадоха високите до небето звуци на сигнала за общ сбор, който винаги се свири една октава по-високо от всеки друг сигнал. Ваня Зайченко подхвана. Напуснали гостите, колонистите се стичаха към главната площадка и последният тръбен речитатив още не беше успял да отлети към Рижов, те вече се протегнаха в една линия и към левия фланг се затече със зелено знаме, като подхвърляше високо пети и умиляваше гостите, Митя Нисинов. Аз започнах с всеки нерв да чувствам тържеството си. Тоя радостен момчешки строй, израснал изведнъж като синьо-бяла лента редом до линията на цветните лехи, вече въздействаха на очите, на вкусовете, навиците на събралите се хора, вече изискваше уважение към себе си. Лицата на гостите, до тоя миг доброжелателно покровителствени, каквито биват обикновено у възрастните, отнасящи се великодушно към децата, изведнъж се обтегнаха и изостриха от внимание. Юриев, който стоеше зад мен, каза високо:

— Чудесно, Антон Семьонович! Дай им да разберат!

Колонистите грижливо завършваха подравняването и току ме поглеждаха. Уверен съм, че навсякъде всичко е готово и не бавя следната команда:

— За среща на знамето, мирно!

Откъм стената на храма, като подчиняваше строго движението си на ритъма на поздрава, излезе Наташа и поведе към десния фланг знаменната бригада.

Обърнах се с две думи към колонистите, поздравих ги с празника, с победата.

— А сега нека отдадем чест на най-добрите наши другари, на осмия сборен отряд на Бурун, определен за първия сноп.

Тръбите отново засвириха за поздрав. От далечните, широко отворени врата на стопанския двор излезе осмият сборен. О, скъпи гости, разбирам вашето вълнение, разбирам вашите втренчени, поразени погледи, защото не за пръв път в живота си сам съм поразен и възхитен от високата тържествена прелест на осмия сборен отряд! А пък може би аз имам възможност да виждам и да чувствам повече от вас.

Пред отряда върви Бурун, уважаваният многозаслужил Бурун, който не за пръв път води напред работните отряди на колонията. На юнашките му плещи е вдигната високо блестящата наточена коса с гребла, украсени с едри маргарити. Бурун е величествено красив днес, особено красив е за мен, защото аз знам: това не е само декоративна фигура от жива картина, това не е само колонист, който си струва да бъде гледан, това е преди всичко действителен командир, който знае кого води подир себе си и къде го води. В сурово-спокойното лице на Бурун аз виждам мисъл за задачата: той трябва днес за тридесет минути да пожъне и сложи на кръстци пет декара ръж. Гостите не виждат това. Гостите не виждат и друго: тоз днешен командир на косачите е студент от медицинския институт. В това съчетание особено убедително личат линиите на нашия съветски стил. Пък и малко ли други работи не виждат гостите и даже не могат да ги видят, защото те гледат не само Бурун. Подир Бурун вървят по четири в ред шестнадесет косачи в също такива бели ризи, със също такива, окичени с цветя коси. Шестнадесет косачи! Тъй лесно е да се преброят те! Но колко славни имена сред тия шестнадесет: Карабанов, Задоров, Белухин, Шнайдер, Георгиевски! Само последната редица е съставена от млади горкиевци: Воскобойников, Сватко, Перец и Коротков.

Подир косачите вървят шестнадесет момичета. На главата на всяко от тях има венец от цветя и в душата на всяко има венец от нашите прекрасни съветски дни. Това са връзвачките.

Осми сборен отряд вече приближава до нас, когато от вратата излизат в тръст две жътварки, впрегнати всяка с по два чифта коне. И в гривата, и по такъмите на всеки кон има цветя, с цветя са окичени и крилете на жътварките. Десните коне са яхнати от ездачи в седла, в седалището на първата машина е сам Антон Братченко, на втората — Горковски. Подир жетварките идат конните грабли, подир граблите бъчва с вода, а на бъчвата Галатенко, най-мързеливият човек в колонията, но командирският съвет, без да му мигне окото, награди Галатенко с участие в осмия сборен отряд. Сега може да се види с какво старание, как съвсем не лениво е окичил Галатенко с цветя своята бъчва. Това не е бъчва, а благоухаеща цветна леха, цветя има даже по спиците на колелата. Най-сетне, подир Галатенко иде санитарната линейка с червен кръст, на линейката са Елена Михайловна и Смена — нали при работа всичко може да се случи.

Осми сборен се опря срещу нашия строй. Из строя излиза Лапот и казва:

— Осми сборен! Задето вие сте добри комсомолци, колонисти и добри другари, колонията ви награди с голямата награда — да косите първия ни сноп. Направете това както трябва и покажете още веднъж на всички момчета как трябва да се работи и как трябва да се живее. Командирският съвет ви поздравява и моли вашия командир, другаря Бурун, да поеме командването на всички нас.

Тая реч, както и всички следващи речи, е съчинена неизвестно от кого. Тя се произнася от година на година с едни и същи думи, записани в командирския съвет. И именно поради това, те се изслушват с особено внимание и с особено вълнение. Всички колонисти стихват, когато Бурун се доближава до мен, стиска ми ръката и казва традиционно-необходимото:

— Другарю управител, разрешете да заведа осми сборен отряд на работа и дайте ни в помощ тия момци.

Аз трябва да отговоря тъй, както и отговарям:

— Другарю Бурун, води осми сборен на работа, а тия момци вземи в помощ!

От тоя миг командир на колонията става Бурун. Той дава ред команди за престрояване и след една минута колонията вече марширува. Подир барабанчиците и знамето вървят косачите и жътварките, след тях цялата колония, а сетне гостите. Гостите се подчиняват на общата дисциплина, построяват се в редици и вървят в крак. Халабуда крачи до мен и казва на бръснатия:

— Дявол! Зарад тия одеяла! Иначе и аз щях да бъда в строя... с коса!

Кимвам на Силанти и той се спуска към стопанския двор. Когато стигаме до набелязания половин хектар, Бурун спира колоната, и като нарушава традицията, пита колонистите:

— Постъпи предложение в осми сборен отряд да бъде назначен като пети косач в бригадата на Задоров, Сидор Карпович Халабуда. Има ли възражения?

Колонистите се смеят и ръкопляскат. Бурун взема от ръцете на Силанти окичената коса и я предава на Халабуда. Сидор Карпович бързо, по младежки си съблича сакото, хвърля го на синора и клати косата:

— Благодаря!

Халабуда се нарежда пети в редицата на Задоровите косачи. Задоров го плаши с пръст.

— Гледайте да не забиете косата в земята! Ще бъде позор за цялата наша бригада.

— Я не се закачай — каза Халабуда, — ще ви науча как се работи...

Колонисткият строй се подравнява от едната страна на нивата. В ръжта се внася знамето. Тук ще бъде вързан първият сноп. При знамето идват Бурун, Наташа и Зорен, най-младият член на колонията, стои готов.

— Мирно!

Бурун почва да коси. С няколко размахвания на косата той слага пред краката на Наташа порция скосена ръж. От първата ръкойка. Наташа е приготвила въже. Тя връзва снопа с две-три ловки движения, две момичета окачват на снопа гирлянда от цветя и Наташа, розова от работата и от сполуката, предава снопа на Бурун. Бурун вдига снопа на рамо и казва на чипоносия сериозен Зорен, който е вдигнал високо нослето си, за да чува какво казва Бурун:

— Вземи тоя сноп от моите ръце, работи и се учи, та когато пораснеш, да бъдеш комсомолец и да получиш и ти тая чест, която съм получил аз — да окосиш първия сноп.

Удари часът и на Зорен. Звънливо-звънливо като чучулига над нивата, Зорен отговаря на Бурун:

— Благодаря ти, Грицко! Аз ще се уча и ще работя. А когато порасна и стана комсомолец, ще си спечеля и аз такава чест — да окося първия сноп и да го предам на най-малкото момче.

Зорен взема снопа и цял потъва в него. Но при Зорен вече са дотичали дечурлигата с носилка и върху нейното ложе от цветя Зорен слага своя скъп подарък.

Под гръмките звуци на салюта знамето и първият сноп биват пренесени та десния фланг.

Бурун командва:

— Косачите и връзвачките по местата си!

Колонистите се пръскат по набелязаните точки и заемат и четирите страни на нивата. Повдигнал се на стремената, Синенки тръби сигнала за работа. По тоя знак и седемнадесетте косачи тръгват около полето, скосявайки широк път за машините-жътварки.

Аз гледам часовника. Минават пет минути и косачите вдигат косите нагоре. Връзвачките довързват последните снопи и ги отнасят настрана.

Настъпва най-важният миг в работата. Антон и Витка и охранените, починали си коне са готови.

— В тръс... ма-а-арш!

Жътварките излизат бегом на окосените пътеки. Още две-три секунди и те затракаха из нивата, като вървяха една подир друга. Бурун тревожно се вслушва в работата им. През последните дни те обмисляха много работи с Антон и Шере, много време се въртяха около жътварките. Излизаха с тях два пъти на полето. Ще бъде голям скандал, ако конете се откажат от тръс, ако стане нужда да им се подвиква, ако жътварката се заяде и спре.

Но лицето на Бурун постепенно светва. Жътварките работят с равномерен механичен звук, конете свободно засилват тръса, не се опират даже на завоите, момците седят неподвижно на седлата. Един, два кръга. В началото на третия жътварките минават със същата красота край нас и сериозният Антон подхвърля на Бурун:

— Всичко е благополучно, другарю командир!

Бурун се обръща към строя на колонистите и вдига косата:

— Готви се! Мирно!

Колонистите спуснаха ръце, но вътре в тях всичко се стреми напред, мускулите вече не могат да сдържат техния пламенен копнеж.

— На нивата... бегом!

Бурун спусна косата. Триста и петдесет момчета се втурват в нивата. По редиците окосена ръж се замяркаха техните ръце и крака. Като се премятаха със смях един през друг и отскачаха като топки встрани, те вързаха окосеното жито и се втурнаха след жътварките, струпвайки се по трима-четирима върху всяка порция класове.

— Пази се от петнадесети отряд...

Гостите се смеят до сълзи и Халабуда, вече върнал се в строя, гледа строго към Брегел:

— А ти казваш! Ти погледай!

Брегел се усмихва:

— Е какво... гледам... Работят прекрасно и весело. Но нали това е само работа?

Халабуда произнесе някакъв звук, нещо средно между „б” и „д”, но повече нищо не каза на Брегел, а погледна свирепо бръснатия и измърмори:

— Поприказвай с нея...

Възбуденият, щастлив Юриев ми стискаше ръката и убеждаваше Джуринская:

— Не, сериозно... представете си само! Мен това ме трогва и аз не знам защо. Днес това, разбира се, е празник, разбира се, това не е работен ден. Но знаете ли, това... това е мистерия на труда. Разбирате ли?

Бръснатият внимателно поглежда Юриев:

— Мистерия на труда ли? Може би, но защо да се усложнява работата? Кое е тук хубавото според мен: те са щастливи, организирани са и умеят да работят. На първо време, честна дума, това е достатъчно. Как мислите вие, другарко Брегел?

Брегел не успява да помисли, защото Синенки спря пред нас Юначагата и писна:

— Бурун ме изпрати... Правим купните! Всички да се съберат при купните.

При купните под знамето пяхме Интернационала. След това се държаха речи — и сполучливи, и несполучливи, но всички еднакво искрени и ги държаха чувствителни хора, добри хора, граждани на страната на трудещите се, трогнати и от празника, и от децата, и от близкото небе, и от свиренето на щурците в полето.

Като се върнахме от къра, обядвахме смесено, забравили кой е по-старши и кой е по-важен. Даже другарката Зоя днес се шегуваше и се смееше.

Празникът продължи дълго. Играхме на разни игри. Завързахме очите ма Халабуда, дадоха му в ръцете една усукана кърпа и го накараха да гони безуспешно едно палаво момче със звънче. Водихме гостите да се къпят в езерото. Децата представиха на главната площадка една феерия. Феерията почваше с хорова декламация:(41)

Какво у нас ще бъде подир години пет?

Ще имаме тогава и градски ний съвет.

Във двора ни нов цех ще се намира,

по хълма парк голям ще се простира.

Да има бихме искали тогаз

и люлка електрическа за нас...

Феерията свърши с пожеланието:

Ще бъде всеки колонист пружина, а не каучукова негодна шина.

След фойерверка на брега на езерото тръгнахме да изпратим гостите до Рижов. Преди това си заминаха дошлите с автомобили и на сбогуване с мен бръснатият — „стопанинът” — каза:

— Е, какво? Карайте така, другарю Макаренко!

— Разбрано, така ще карам — отвърнах аз.

12. Животът се търкулна нататък

И пак потекоха един след друг строги и радостни работни дни, изпълнени с грижи, с мънички сполуки и мънички провали, зад които ние често не виждаме големите стъпала и едрите находки, определящи задълго по-нататък нашия живот. И както по-рано през тия работни дни, а повечето в късните стихнали вечери, се оформяха мислите, правеше се равносметка на бързите дневни хрумвания, напипваха се неуловимо нежните очертания на бъдещето.

Но идваше това бъдеще и ставаше ясно, че то съвсем не било тъй нежно и, че можело да се отнасяме с него по-безцеремонно. Ние не скърбяхме дълго за изгубените възможности, научавахме това-онова и отново живеехме вече с по-обогатен опит, за да правим нови грешки и да живеем по-нататък.

Както и по-рано нас ни гледаха със строги очи, караха ни се и доказваха, че не трябвало да правим грешки, че трябвало да живеем правилно, че не сме познавали теорията, че трябвало... Че, изобщо много веща трябвало.

Скоро започнахме истинско производство в колонията. Организирахме криво-ляво дърводелска работилница с хубави машини. Сключвахме договори, получавахме аванси и стигнахме до такова нахалство, че си открихме текуща сметка в банката.

Ние правехме дадановски кошери. Тая работа се оказа доста сложна, изискваща голяма точност, но ние се специализирахме в тая работа и почнахме да произвеждаме стотици кошери. Правехме мебели, зарядни сандъци и други някои работи. Открихме и металообработваща работилница, но в тоя клон не ни провървя, постигна ни катастрофа.

Тъй минаваха месеци, като се бранехме надясно и наляво, като се приспособявахме и преструвахме, понякога с ръмжене и показване на зъбите, друг път като заплашвахме с истинско отровно жило, а често даже хващахме за панталоните някой попаднал ни крак, ние продължавахме да живеем и да забогатяваме.

Забогатявахме и с приятели. Освен Джуринская и Юриев, в самия Наркомпрос се намериха мнозина, притежаващи реален ум, естествено чувство за справедливост и положително желание да се замислят над подробностите на нашето трудно дело. Но още повече приятели имахме в широкото общество, в партийните и окръжните органи, в печата, в работническата среда. Само благодарение на тях, за нашата работа имаше достатъчно кислород.

И културната дейност се задълбочи. Училището стигаше до шести клас. В колонията се появи и Василий Николаевич Перски, един чудесен човек. Това беше Дон Кихот, облагороден от вековете на техниката, литературата и изкуството. И ръстът, и мършавината му бяха направени според Сервантес и това помагаше много на Перски да „подкара” и уреди клубната работа. Той беше голям фантазьор, умееше много да измисля и не гарантирам, че според неговата представа светът не е заселен със зли и добри духове. Но аз препоръчвам на всички да ангажират за клубна работа само донкихотовците. Те умеят във всяка дреболия да видят бъдещето, могат да създават феерии от картон и бои, с тях момчетата се научават да издават стенвестници, дълги по четиридесет метра, да различават в картонен модел бомбардировач от разузнавателен самолет и до последна капка кръв да защитават предимството на метала пред дървото. Такива донкихотовци придават на клубната работа необходимата за нея страст, горене на таланти и раждане на творци. Няма да описвам тук всичките подвизи на Перски, ще кажа накъсо, че той прероди нашите вечери, напълни ги с пилене, с острене, с лепило, спиртни лампи, с пищенето на триони, с шума на пропелери, с хорова декламация и пантомима.

Много пари почнахме да харчим за книги. На олтарното възвишение вече нямаше място за шкафовете, а в читалнята — за четците.

Имаше и още някои работи.

Първо — оркестър! В Украйна, пък може би и в Съюза, нашата колония първа се снабди с тая хубава работа. Другарката Зоя изгуби и последните си съмнения, че аз съм бивш полковник, но затова пък командирският съвет беше доволен. Наистина, да се организира оркестър в колонията е голямо изпитание на нервите, защото в продължение на четири месеца вие не можете да намерите ни едно кътче, където да не седят на столове, маси и прозорци баритони, баси и тенори и да не измъчват душата ви и душите на всички околни с непредаваемо отвратителни звуци. Но на първи май ние влязохме в града със собствена музика. Колко ярки преживявания, сълзи на умиление и учудени възторзи имаше тоя ден у харковските интелигенти, бабички, вестникари и улични момчетии!

Второ достижение беше киното. То ни даде възможност да се заловим здравата за работата на капището, което стоеше всред нашия двор. Колкото и да плачеше черковният съвет, колкото и да заплашваше, ние започвахме представленията точно по камбанния звън за вечерня. Никога тоя стар сигнал не бе събирал толкова верующи и тъй бързо както сега. Едва звънарят слезнеше от камбанарията, едва попът влезнеше през портата на черквата, а пред вратите на нашия клуб вече стои опашка от двеста-триста души. Докато отчето си облечеше филона, в апаратната стая киномеханикът закачваше лентата, отчето почва „Благословено царст- вие...”, кинотехникът започва своето. Пълен контакт!

Този контакт завърши печално за Вера Березовска. Вера е една от ония мои възпитанички, костуемата стойност на които в производството е много голяма, каквато никога не бе и сънувана в бюджетните предвиждания.

На първо време подир „бъбречната си болест” Вера притихна и се отдаде на работа. Но едва-едва бузите й станаха по-розови, едва-едва се увеличи на някой милиметър подкожната тлъстина, Вера заигра с всички цветове, с рамене, очи, походка, глас. Аз често я сварвах по тъмните ъгли до някоя неясна фигура. Виждах какъв избягващ ме и фалшив е станал сребърният блясък на очите й, с какъв отвратителен неискрен тон тя се оправдаваше:

— У, какъв сте, Антон Семьонович! Вече не може и да приказва човек с някого.

Няма нищо по-трудно за превъзпитание от момичета, които са минали вече през много ръце. Колкото и дълго да скитосва по улиците някое момче, в каквито и сложни и незаконни приключения да е участвувало то, колкото и да рита против нашата педагогическа намеса, но ако то има още що-годе интелект, в добър колектив от него винаги може да излезе човек. То е, защото това момче всъщност е само останало назад, неговото изоставане от нормата може винаги да се измери и запълни. А момиче, което рано, почти в детските години, е почнало да живее полов живот, е не само останало назад — и физически, и духовно, но носи в себе си дълбока травма, много сложна и болезнена. От всички страни към него се насочват „разбиращи” очи, ту страхливо-безсрамни, ту нахални, ту съчувствуващи, ту сълзливи. Всички тия погледи имат една цена, едно название: престъпление. Те не позволяват на момичето да забрави скръбта си, те поддържат вечното самовнушение за собствена непълноценност и едновременно с опустошаването на личността у тия момичета ще намериш примитивна глупава гордост. Другите девойки са незряла работа в сравнение с нея — малки момичета, докато тя е вече жена, вече изпитала онова, което за другите е тайна, вече имаща над мъжете особена власт, известна и достъпна за нея. В тия сложни преплитания на болка и горделивост, бедност и богатство, нощни сълзи и дневни кокетства е нужен дяволски характер, за да набележиш линия и да вървиш по нея, да създадеш нов опит, нови навици, нови форми на предпазливост и такт.

Такава трудна се оказа за мен Вера Березовска. Тя ме много огорчаваше след нашето пренасяне в Куряж и аз подозирах, че през това време тя е добавила много бримки и възли по нишката на живота си. С Вера трябваше да се приказва особено деликатно. Тя лесно се докачаше, капризничеше, стараеше се да избяга по-скоро от мен и да се завре в някакво сено, за да се наплаче там на воля. Това не й пречеше да бъде залавяна все в нови и нови връзки, разрушаването на които не беше трудно само затова, защото за мъжките им съставки нямаше нищо по-страшно от това, да бъдат изправени пред командирския съвет и да отговарят на подканянето на Лапот:

— Застани мирно и дай обяснение как и какво е станало!

Най-сетне Вера съобрази, че колонистите са неподходящ народ за романи и пренесе любовните си приключения на по-малко уязвима почва. Около нея се завъртя един млад телеграфист от Рижов, същество пъпчиво и навъсено, дълбоко убедено, че неговите жълти кантове са най-висшият израз на цивилизацията по земното кълбо. Вера почна да отива на свиждане с него в гората. Момчетата ги бяха срещнали там, протестираха, но вече ни беше омръзнало да тичаме подир Вера. Единственото, което можеше да се направи, го стори Лапот. Той срещнал телеграфиста Силвестров в някакво усамотено място и му казал:

— Ти отклоняваш Вера от правия път. Внимавай: ще те оженим!

Телеграфистът извърнал настрана пъпчивата възглавница на лицето си:

— Откъде накъде ще ме жените?

— Отваряй си очите, Силвестров, ако не се ожениш, ще те пребием, ти ни познаваш добре... ти и в апаратната си няма да се скриеш от нас, и в друг град ще те намерим.

Вера заряза всякакви етикети и хвръкваше на свиждане в първата свободна минута. При срещи с мен тя се червеше, поправяше нещо в прическата си и бягаше настрана.

Най-сетне и за Вера удари часът. Късно една вечер тя дойде в кабинета ми, тръшна се безцеремонно на стола, сложи крак върху крак, изчерви се и спусна клепки, но каза високо и враждебно, без да навежда главата си:

— Идвам при вас по една работа.

— Моля — отвърнах й аз също тъй официално.

— Трябва да ми се направи аборт.

— Тъй ли?

— Да. И аз ви моля: напишете бележка до болницата.

Аз мълчаливо я гледах. Тя наведе глава.

— Е... И това е всичко.

Помълчах още малко. Вера се опитваше да ме поглежда през спуснатите си клепки и по тези погледи разбрах, че тя сега е безсрамна. И тия погледи, и червенината на бузите, и начинът, по който говореше, показваха това.

— Ще раждаш — казах аз сухо.

Вера ме погледна кокетливо изпод вежди и завъртя глава.

— Не, няма да раждам.

Аз не й отговорих нищо. Заключих чекмеджетата на масата и си сложих фуражката. Тя стана, като ме гледаше, както по-рано, накриво, неудобно.

— Да вървим! Време е за спане — казах аз.

— Но мен ми е нужна... бележка. Аз не мога да чакам! Ами че вие трябва да разбирате!

Влязохме в тъмната стая на командирския съвет и се спряхме.

— Казах ти сериозно и няма да изменя решението си. Никакви аборти. Ще имаш дете!

— А! — викна Вера, избяга и блъсна вратата.

След три дена тя ме срещна зад вратите, когато късно вечерта се връщах от селото и тръгна с мене, като започна със смирен, изкуствено котешки ход:

— Антон Семьонович, вие все се шегувате, а на мен съвсем не ми е до шега.

— Какво искаш?

— У, като че не разбирате! Бележка ми е нужна, какво се преструвате?

Аз я хванах под ръка и я поведох по полския път.

— Хайде да поприказваме.

— Какво има за приказване? Само това остава, господи! Дайте бележка, и повече нищо.

— Слушай, Вера — казах аз, — не се преструвам и не се шегувам. Животът е работа важна и не трябва да се играе на живот. Опасно е. В тоя живот се е случило нещо сериозно: ти си обикнала човек... Омъжи се.

— За какъв дявол ми е тоя ваш човек? Да съм се омъжела, виж го какво измислил! Пък ще кажете навярно и деца да бавя! Дайте ми бележка! И никого не съм обикнала!

— Никого не си обикнала ли? Значи си развратничела?

— Е, и да съм развратничела! Вие, разбира се, всичко можете да кажете!

— И аз ти казвам: няма да ти позволя да развратничиш! Ти си се събрала с мъж и сега ще бъдеш майка!

— Дайте бележка, казвам ви! — викна Вера вече със сълзи. — Защо се гаврите с мене?

— Бележка няма да ти дам. А ако продължаваш да молиш за това, ще поставя въпроса пред командирския съвет.

— Ой, господи! — извика тя и като се свлече на синора, почна да плаче с хлипане; раменете й скръбно потръпваха.

Аз стоях над нея и мълчах. При нас от бостана дойде Галатенко, дълго гледа Вера на синора и произнесе бавно:

— Аз си мислех, кой ли скимти тук. Пък то, Верка плачела... Досега все се смееше... А сега плаче...

Вера млъкна, стана от синора, отърси грижливо роклята си, също тъй деловито изхлипа за последен път и тръгна към колонията, като размахваше ръка и разглеждаше звездите.

Галатенко каза:

— Да вървим в колибата, Антон Семьонович. Ще ви почерпим с чудесен каун. Царски каун се нарича! И момчетата са там.

Минаха два месеца. Животът ни се търкаляше като добре нагласен влак; нейде с пълен ход, по слабите мостове полека, при нанадолнища със затегнати спирачки, при нанагорнища — с пъшкане и пухтене. И заедно с нашня живот се търкаляше по инерция и животът на Вера Березовска, но тя пътуваше контрабанда с нашия влак.

Наистина бременността не можеше да се укрие от колонистите, па навярно и самата Вера беше споделила тайната си със своите другарки, а колко могат да пазят те тайна е всеизвестно. Имах случай да отдам заслуженото на колонисткото благородство, в което впрочем и по-рано бях уверен. Колонистите не дразнеха и не гонеха Вера. В очите на децата бременността и раждането на дете не бяха никакъв позор, нито нещастие. Ни един колонист не каза на Вера нито една обидна дума, не хвърли нито един презрителен поглед. Но за Силвестров — телеграфиста, се говореше особено. В спалните и в „салоните”, в сборните отряди, в клуба, на хармана, в работилниците бяха очевидно подробно и основно проверили целия въпрос, защото Лапот ми предложи темата като съвсем готова:

— Днес в съвета ще поприказваме със Силвестров. Не възразявате ли?

— Аз не възразявам, но може би Силвестров възразява.

— Той ще бъде доведен. Нека не се преструва на комсомолец.

Силвестров беше доведен вечерта от Жорка и Волохов и при всичката трагичност на въпроса, аз не можах да сдържа усмивката си, когато го поставиха на средата и Лапот завинти последната бурма.

— Застани мирно!

Силвестров се страхуваше страшно от командирския съвет, той не само излезе в средата, не само застана мирно, той беше готов да извърши каквито щете подвизи, да разгадава каквито щете гатанки, само да се отърве цял и невредим от това ужасно учреждение. Неочаквано всичко се така обърна, че самият съвет трябваше да разгадава гатанки, защото Силвестров мънкаше в средата:

— Другари колонисти, нима аз съм някакъв оскърбител или уличник? Вие казвате: да се оженя. Аз съм готов с удоволствие, но какво мога да направя, когато тя не иска?

— Как не иска! — подскокна Лапот. — Кой ти е казал?

— Че тя самата ми каза... Вера.

— Хайде де, я викнете и нея в съвета! Зорен!

— Слушам! — Зорен шумно изхвръкна от вратата и след две минути се втурна отново в кабинета и закима с носле към Лапот, като показваше с дясното си ухо към някакви далечни области, където сега се намираше Вера:

— Не иска! Разбираш ли, аз й казвам, а тя: махай се!

Лапот изгледа съвета и се спря на Федоренко. Федоренко се вдигна тежко от мястото си, дружески небрежно вдигна ръка, плътно и ниско каза: „разбрано”, и тръгна към вратата. Под ръката му се мушна през вратата Зорен и с паническо трополене се спусна по стълбите. Силвестров бледнееше и примираше по средата, като наблюдаваше как пред очите му колонистите одираха кожата на поваления ангел на любовта.

Побързах подир Федоренко и го спрях на двора:

— Върви в съвета, аз ще ида при Вера.

Федоренко мълчаливо ми стори път.

Вера седеше на кревата и търпеливо очакваше мъчение и наказание, като прехвърляше в ръцете си големи бели копчета. Зорен беше направил пред нея същинска ловджийска стойка и врякаше с дискант:

— Върви! Верке, върви! Инак Федоренко... Върви! По-добре върви! — той почна да шепне: — Върви! Инак Федоренко... на ръце ще те отнесе.

Зорен ме съгледа и изчезна; само на мястото, където стоеше, подскочи синкав въздушен вихър.

Седнах на Вериния креват, като кимнах на две-три момичета да излязат.

— Не искаш ли да се омъжиш за Силвестров?

— Не искам.

— И не трябва. Това е правилно.

Като продължаваше да се рови в копчетата, Вера каза не на мене, а на копчетата:

— Всички искат да се омъжат! Ами ако аз не искам! Направете ми аборт!

— Не!

— Пък аз ви казвам: направете! Знам: ако аз искам, вие нямате право.

— Вече е късно!

— Не е късно!

— Късно е. Нито един лекар не може да направи това.

— Може! Аз знам! Само, че това се нарича кесарево сечение.

— Знаеш ли какво е това?

— Знам! Ще ме разрежат, и това то.

— Това е много опасно, могат да те заколят.

— Нека! Нека по-добре ме заколят, отколкото с дете. Не искам!

Сложих ръка върху копчетата й. Тя пренесе поглед на възглавницата.

— Виждаш ли, Вера. За лекарите също има закони. Кесарово сечение може да се прави само, когато майката не може да роди.

— Аз също не мога!

— Не, ти можеш. И ти ще имаш дете!

Тя ми блъсна ръката, стана от кревата и запрати с все сила копчетата върху кревата:

— Не мога и няма да раждам! Да си го знаете това. Все едно — ще се обеся или удавя, но няма да раждам!

Тя се тръшна на кревата и заплака.

В спалнята се втурна Зорен:

— Антон Семьонович, Лапот казва, да чакат ли Вера, или как? И Силвестров какво да го правят?

— Кажи, че Вера няма да се омъжи за него.

— Ами Силвестров?

— А Силвестров го изгонете!

Зорен светкавично изпърпори с невидимата си опашчица и шумно прехвръкна през двора.

Какво можех да сторя? Колко десетки векове живеят хората на земята и у тях вечно има безредие в любовта. Ромео и Жулиета, Отело и Дездемона, Онегин и Татяна, Вера и Силвестров. Кога ще свърши това? Кога най-сетне в сърцата на влюбените ще се поставят манометри, амперметри, волтметри и автоматически бързодействащи пожарогасители? Кога най-после вече не ще бъде нужно да се стои над тях и да се мисли: ще се обеси ли, или няма да се обеси?

Аз се разсърдих и излязох. Съветът вече беше изгонил младоженеца. Помолих девойките-командири да останат, за да поприказваме за Вера. Пълната червенобуза Оля Лапова ме изслуша приветливо-сериозно и каза:

— Това е правилно. Ако й се направеше онова, тя съвсем щеше да пропадне.

Наташа Петренко, която гледаше Оля със спокойни умни очи, мълчеше.

— Наташа, твоето мнение какво е?

— Антон Семьонович — каза Наташа, — ако човек поиска да се обеси, нищо не можеш направи. И не може да се проследи. Девойките казват: ще следим. Разбира се, ще следим, само че не ще успеем.

Ние се разделихме, момичетата отидоха да спят, а аз — да мисля и да чакам потрепване на прозореца.

Прекарах няколко нощи в това полезно внимание. Понякога нощта започваше с посещение на Вера, която идваше разчорлена, разплакана и убита от скръб, сядаше срещу мен и бъбреше най-възмутителни глупости за пропадналия си живот, за моята жестокост, за разни сполучливи случаи на кесарово сечение.

Аз се ползвах от възможността да преподам на Вера известни начала из необходимата философия на живота, от която тя беше лишена в крещяща степен.

— Ти страдаш — казах аз, — защото си много алчна. Теб ти са нужни радости, развлечения, удоволствия, утехи. Ти мислиш, че животът е безплатен празник. Дошъл човекът на празник, всички го угощават, танцуват с него, всичко е за негово удоволствие.

— А според вас човек трябва все да се мъчи ли?

— Според мен животът не е вечен празник. Празници се случват рядко, а повечето е труд, разни човешки грижи, задължения, тъй живеят всички трудещи се. И в такъв живот има повече радост и смисъл, отколкото в твоя празник. По-рано имаше такива хора, които сами не се трудеха, а само празнуваха и получаваха всякакви удоволствия. Но ти знаеш: ние просто изгонихме тия хора.

— Да — хлипа Вера, — според вас, щом човек е трудещ се, значи трябва винаги да страда.

— Защо да страда? Работата и трудовият живот са също радост. Ето н?, ще ти се роди син, ще го обикнеш, ще имаш семейство и грижа за сина. Ще работиш като всички и понякога ще си почиваш. В това именно се и състои животът. А когато синът ти порасне, ти често ще ми благодариш, че не ти позволих да го унищожиш.

Много, много бавно Вера започна да се вслушва в думите ми и да гледа на бъдещето си без страх и без отвращение. Аз мобилизирах всичките женски сили на колонията и те обиколиха Вера със специални грижи, а още повече със специален анализ на живота. Командирският съвет даде на Вера отделна стая. Кудлатий възглавяваше комисията от трима души, която замъкна в тая стая мебелировка, съдове и разни житейски дреболии. Даже дечурлигата почнаха да проявяват интерес към тая подготовка. Но, разбира се, те не бяха способни да се освободят от своето постоянно лекомислие и несериозно отношение към живота. Само затова аз заварих веднъж Синенки с току-що ушитата детска шапчица на главата.

— Какво е това? Защо си сложил това?

Синенки смъкна от главата си шапчицата и тежко въздъхна.

— Откъде си взел това?

— Това... е на Вериното бебе... шапчица... момичетата я ушиха.

— Шапчица. Защо е у тебе?

— Аз минавах през там...

— Е?

— Аз минавах, а тя лежи...

— През шивалнята ли си... минавал?

Синенки разбра, че „не са нужни повече думи” и поради това мълчаливо кима, като гледа настрани.

— Момичетата са я ушили да влезе в работа, а ти ще я скъсаш, ще я изпоцапаш и ще я хвърлиш... Какво е това?

Не, това обвинение е свръх слабите сили на Синенки:

— Ама не, Антон Семьонович, вие разбирате... Аз я взех, а Наташа казва: „колко си се разпуснал”. Аз казвам: „Ще я отнеса на Вера”, а тя каза: „Е добре, отнеси я.” Аз се завтекох при Вера, а Вера отишла в болницата. Пък вие казахте — ще я скъсаш...

Мина още един месец и Вера се помири с нас и със същата страст, с която искаше от мен кесарово сечение, се нахвърли към майчините грижи. В колонията се появи отново Силвестров и даже не много досетливият Галатенко разтвори в почуда ръце:

— Нищо не може да се разбере: обратно ще се женят!

Нашият живот се търкаляше по-нататък. В нашия влак животът се увеличи и той летеше напред, като застилаше с ухаен, весел дим широките поля на съветските добри дни. Съветските хора гледаха нашия живот й се радваха. В неделни дни ни идваха гости: студенти от висшите учебни заведения, работнически екскурзии, педагози, сътрудници на вестници и на списания. По страниците на вестниците и седмичниците те печатаха прости другарски разкази за нас, портрети на дечурлигата, снимки на свинарника и дърводелната работилница. Гостите си отиваха от нас мъничко трогнати от скромния блясък, стискаха ръце на новите си приятели и на поканите да заповядат пак, салютираха и казваха:

— Разбрано!

Все по-често и по-често почваха да докарват при нас чужденци. Добре облечените джентълмени учтиво оглеждаха нашето примитивно богатство, древните манастирски сводове, памучните работни дрехи на момчетата. С краварника си ние също не можехме да ги учудим. Но живите момчешки муцунки, деловият сдържан шум и малко ироничните мълнии на погледите, насочени към шарените чорапи и късите куртки, към охранените лица и мъничките записни книжници, учудваха гостите.

Те настоятелно задаваха на преводачите опасни въпроси и за нищо на света не искаха да повярват, че сме съборили манастирската стена, макар и наистина да нямаше вече стени. Искаха разрешение да поприказват с деца и аз разрешавах, но категорично настоявах да не се задават никакви въпроси за миналото на децата. Те ставаха недоверчиви и почваха да спорят. Преводачът ми казваше с известно смущение:

— Те питат защо вие криете миналото на възпитаниците си? Ако то е било лошо, толкова по-голяма чест е за вас.

И вече с пълно удоволствие преводачът превеждаше моя отговор:

— На нас тая чест не ни е нужна. Аз искам най-обикновена деликатност. Нали ние не се интересуваме от миналото на нашите гости.

Гостите цъфваха в усмивка и кимаха дружелюбно:

— Йес, йес!

Гостите си заминаваха със скъпите автомобили, а ние продължавахме да живеем по-нататък.

През есента ни напусна нова група рабфаковци. През зимата в класните стаи тухла по тухла ние пак търпеливо градяхме строгите арки на училищната култура.

И ето я пак пролетта! На това отгоре — подранила пролет. За три дни всичко беше свършено. По твърдата, добре поддържана пътека доживява полека живота си една суха, грапава корица лед. По шосето някой кара каруца и празната кофа весело звънти. Небето е синьо, високо, празнично. Аленият флаг плющи високо пред пролетния топъл вятър. Парадните врати на клуба са широко отворени, в непривичната прохлада на вестибюла има особена чистота и плетената изтривалка старателно е постлана след почистването.

В парниците вече отдавна кипи работа. Денем сламените рогозки са махнати настрана, стъклените покриви са повдигнати на подпорки. Покрай парниците седят дечурлига и момичета, въоръжени с остри пръчици, разсаждат зеленчук и неуморно бъбрят за това, за онова. Женя Журбина, човек, продукция 1924 г., за пръв път в живота си свободно ходи по земята, като наднича в огромните ями на парниците, поглежда плахо към конюшнята, защото там живее Юначагата, и също бърбори по интересуващите я въпроси:

— Ами кой ще оре? Момчетата, нали? И Юначагата ли ще оре? С момчетата? Нали? Ами как се оре?

Селяните празнуваха Великден. Те цяла нощ се бутаха из двора, носеха свещи, яйца, завързани в кърпи, цяла нощ блъскаха камбаните. Сутринта се разотидоха, отговяха и тръгнаха пияни из селото и около колонията, но не преставаха да блъскат камбаните, качваха се подред на камбанарията и звъняха. Най-сетне дежурният командир се качи също на камбанарията и изгони оттам в селото целия куп музиканти. Членовете на църковния съвет, техните синове и братя идваха празнично облечени, размахваха ръце, бяха по-смели от когато и да било по-рано и крещяха:

— Нямате право! Съветската власт позволява светия празник. Отваряй камбанарията! Празник на празниците! Кой може да ни забрани да звъним?

— Ти и без звън си мокър — казваше Лапот.

— Не е твоя работа мокър ли съм, или не. А защо не бива да се звъни?

— Дядко — отговаряше Кудлатий, — омръзна ни, собствено казано, разбираш ли? По какъв случай е това тържество? Задето Христос възкръснал ли? А тебе какво те интересува това? В Подворки никой не е възкръснал, нали? Тогава защо се бъркате, дето не ви е работа?

Членовете на църковния съвет залитат на едно място, вдигат ръце и шумят:

— Все едно! Звъни! И свършена работа!

Момчетата със смях образуваха верига и избутаха тая великденска пяна из вратата.

Козир гледа отдалеч тая сцена и неодобрително поглажда брадата си:

— Колко се е разхайтил тоя народ! Е, празнувай си тихомълком. Не ходи и не псувай, господи прости!

Вечерта из селото се погнаха с ножове, завикаха, извадиха на бял свят всичките си взаимни селски конфликти и подкараха към нашата болница цели гроздове намушени с нож и ударени. От града пристигна отряд конна милиция. Пред входа на болницата се тълпяха роднините на пострадалите, свидетели, съчувстващи, все същите членове на църковния съвет, техните синове и братя. Колонистите ги наобикалят и ги питат с иронични усмивки:

— Дядко, не трябва ли да звъним?

След Великден до нас достигнаха слухове: оттатък Харков ГПУ строял нов дом, и там щяло да има детска колония, не народопросветна, а на ГПУ. Децата сметнаха това известие, като признак на нова епоха:

— Строят нов дом, разбирате ли! Съвсем нов!

Към средата на лятото в колонията пристигна автомобил и човек с малинови петлици ми каза:

— Моля, ако имате време, да вървим. Ние завършваме дома за комуната „Дзержински”, трябва да се прегледа от педагогическа гледна точка.

Отидохме.

Аз бях поразен. Как? За безнадзорни ли? Тоя просторен слънчев дворец? С паркет и с картини по таваните?

Но не напразно бях мечтал аз седем години. Не напразно бях сънувал бъдещите дворци на педагогиката. С тежко чувство на завист и обида развих пред чекиста „педагогическата гледна точка”. Той доверчиво, я прие за плод на моя педагогически опит и ми поблагодари.

Аз се връщах в колонията смачкан от завист. Кому ли ще се падне да работи в тоя дворец? Не е трудно да се построи дворец, а има нещо още по-трудно. Но аз не тъгувах дълго. Нима моят колектив не е по-добър от всеки дворец?

През септември Вера роди син. Другарката Зоя пристигна в колонията, затвори вратата и се вкопчи за мен:

— Тук момичетата раждат, а?

— Защо говорите в множествено число? И сетне, от какво сте се тъй изплашили?

— Как „от какво сте се изплашили”? Момичетата раждат ли деца?

— Разбира се, деца... Че какво друго могат да родят?

— Недейте се шегува, другарю!

— Но аз не се шегувам!

— Трябва веднага да се състави акт.

— Службата по гражданското състояние вече състави всичко, каквото трябва.

— Службата по гражданското състояние е едно, а ние сме друго.

— Вас никой не ви е упълномощавал да съставяте актове за раждане.

— Не за раждане, а за нещо по-лошо!

— По-лошо от раждане ли? Струва ми се, че няма нищо по-лошо... Шопенхауер(42) или някой друг казва...

— Другарю, оставете тоя тон!

— Няма да го оставя.

— Няма да го оставите ли? Какво значи това?

— Да ви кажа ли сериозно? Това значи, че ми е омръзнало, разбирате ли, омръзнало ми е, и това-то! Вървете си! Никакви актове няма да съставяте.

— Добре!

— Моля.

Тя си замина и от нейното „добре” нищо не излезе. Вера показа необикновени таланти на майка, грижлива, любяща и разумна. Какво ми трябваше повече? Тя получи работа в нашето книговодство и разцъфтяваше към мен с цялата си душа при всяка наша среща.

Отдавна бяхме пожънали нивята, овършали, прибрали каквото трябва, натъпкали работилниците с материали, приели нови безнадзорни деца.

Първият сняг падна рано-рано. Предния ден беше още топло, а през нощта нечуто и предпазливо над Куряж се завъртяха снежинки. Женя Журбина излезе сутринта пред входа, опули очички към бялата площадка на двора и се зачуди:

— Кой е посолил земята? Мамо! Навярно момчетата са направили това!

13. „Помогнете на момчето!”

Зданието на комуната „Дзержински” беше завършено. Край една млада дъбова гора, с лице към Харков, беше пораснал красив сив, облицован с искрящ терезит дом. В дома има високи светли спални, гиздави салони, широки стълби, пердета, портрети. Всичко в комуната беше направено с разумен вкус, изобщо не в народопросветен стил.

Два салона бяха определени за работилници. В ъгъла на един от тях аз съгледах обущарска работилница, и бях много учуден.

В дърводелната работилница на комуната имаше прекрасни машини. Все пак в тоя отдел се чувствуваше известна неувереност у организаторите. Строителите на комуната бяха възложили на мен и на колонията „Максим Горки” подготовката на новото учреждение за откриването му. Аз определих Киргизов с една бригада колонисти. Те затънаха до шия в новите грижи.

Комуната „Дзержински” беше построена всичко на всичко за сто деца, но това беше паметник за Феликс Едмундович, и украинските чекисти влагаха в тая работа не само лични средства, но и всичкото си свободно време, всичките сили на душата и мисълта си. Те не можеха да дадат на новата комуна само едно. Чекистите бяха слаби в педагогическата теория. Но кой знае защо, те не се бояха от педагогическата практика.

Мене много ме интригуваше въпросът, как другарите-чекисти ще се измъкнат от това трудно положение. Те може би биха могли да пренебрегнат теорията, но ще се съгласи ли теорията да пренебрегне чекистите? В това ново, толкова солидно дело няма ли да бъде уместно да се приложат последните открития на педагогическата наука, например подмолно самоуправление? Може би чекистите ще се съгласят да пожертват в интерес на науката нарисуваните тавани и хубавите мебели? Най-близките дни показаха, че чекистите не са съгласни да жертват нищо. Другарят Б. ме накара да седна в едно дълбоко кресло в неговия кабинет и каза:

— Вижте каква молба имам към вас: не бива да се допусне всичко това да бъде развалено и разпиляно. Комуната, разбира се, е нужна и още дълго ще бъде нужна. Ние знаем, вие имате дисциплиниран колектив. Дайте ни за начало петдесетина души, пък сетне вече ще попълваме от улицата. Разбирате ли? У тях ще има едновременно и самоуправление, и ред. Разбирате ли?

Как да не разбирах? Аз прекрасно разбрах, че тоя умен човек няма никаква представа за педагогическата наука. Всъщност, в този момент аз извърших престъпление: скрих от другаря Б., че съществува педагогическа наука, и не казах ни дума за „подмолното самоуправление”. Аз казах „разбрано” и с тихи крачки се отдалечих, като се озъртах настрани и се усмихвах коварно.

Беше ми приятно, че възложиха на горкиевците да основат новия колектив, но в тоя въпрос имаше и трагични моменти. Как може да се дадат най-добрите? Нима горкиевският колектив не е заинтересован да запази за себе си всеки най-добър?

Работата на Киргизовата бригада привършваше. В нашите работилници правехме мебели за комуната, в шивалнята почнахме да шием облекло за бъдещите комунари. За да бъде то ушито по мярка, трябваше веднага да бъдат определени петдесетте дзержинци.

В командирския съвет се отнесоха към задачата сериозно. Лапот каза:

— В комуната трябва да се изпратят добри деца, но по-големи не трябва. Нека по-големите останат горкиевци както досега, и без това те трябва скоро да излязат в живота.

Командирите се съгласиха с Лапот, но когато почнаха да преглеждат списъците, се счепкаха здравата. Всички се стараеха да определят комунари от чуждите отряди. Седяхме до късна нощ и най-сетне съставихме списък на четиридесет момчета и десет момичета. В списъка влязоха двамата Жевелиевци, Горковски, Ваня Зайченко, Маликов, Одарюк, Зорен, Нисинов, Синенки, Шаровски, Гардинов, Оля Лапова, Смена, Васка Алексеев, Марк Шейнхаус. Само за солидност добавихме Миша Овчаренко. Аз още веднъж прегледах списъка и останах много доволен от него. Добри и здрави момчета, макар и млади.

Определените за комуната почнаха да се готвят за преместване. Те не бяха виждали новия си дом и толкова повече тъгуваха, като се разделяха с другарите. Някой даже казваше:

— Кой знае как ще бъде там? Домът хубав, но хората кой знае какви ще бъдат.

Към края на ноември всичко беше готово за преместване. Пристъпих към съставяне на щата за новата комуна. Като добра подкваса аз изпращах там Киргизов.

Всичко това ставаше на фона на почти пълното ми скъсване с „мислещите педагогически кръгове” на тогавашния Украински народен комисариат на просветата. Напоследък отношенията на тия кръгове към мен беше не само отрицателно, но и почти презрително. Тия кръгове не бяха уж широки и хората там ми бяха уж понятни, но все пак излизаше тъй, че няма спасение за мен.

Не минаваше ден да не ми се покаже ту по случайни, ту по принципиални поводи колко низко съм паднал. Самият аз почнах вече да усещам подозрение към себе си.

Най-добрите, най-приятните събития изведнаж се обръщаха в конфликти. Може би и действително аз съм виновен за всичко?

В Харков ставаше конгрес на „Приятелите на децата”, колонията отиде да ги поздрави. Бяхме се уговорили, че ще пристигнем на мястото на конгреса точно в три часа.

Трябва да се извърви път от десет километра. Крачим, без да бързаме, аз проверявам по часовник скоростта на нашето движение, спирам колоната, позволявам на децата да си починат, да пият вода, да позяпат града; такива маршове са обикновена работа за колонистите. По улиците ни оказват внимание, при спирките ни наобикалят, разпитват, запознават се. Гиздавите, весели колонисти се шегуват, почиват си, чувствуват красотата на своя колектив, всичко е хубаво и само целта на нашия поход малко ни вълнува. Стрелките на часовника ми показват три, когато нашата колония пристига с музика и развято знаме на мястото на конгреса. Но срещу ни изтичва група ядосани интелигенти и започва да кряска:

— Защо сте дошли така рано? Сега ще държите децата на улицата ли?

Аз показвам часовника.

— Какво от това! Нали трябва да се приготвим?

— Беше уговорено за три часа.

— Вие, другарю, винаги фокуси правите.

Колонистите не разбират защо те да са виновни и защо ги гледат с презрение.

— Ами защо сте взели малките?

— Колонията дойде в пълен състав.

— Но нима може, нима е допустимо да се мъкнат десет километра такива малки деца! Не бива да бъдете така жесток само затова, че ви се е поискало да блеснете.

— Децата се радваха, че ще се поразходят... А подир срещата отиваме на цирк, как може да ги оставим в къщи?

— На цирк ли? От цирка кога ще се върнете?

— През нощта.

— Другарю, незабавно освободете малките деца!

„Малките деца” — Зайченко, Маликов, Зорен, Синенки — бледнеят в строя и очите им се устремяват с последна надежда към мен.

— Хайде да ги попитаме тях — предлагам аз.

— Няма какво да се питат, въпросът е ясен. Незабавно ги изпратете в къщи.

— Извинете, но аз няма да се подчиня на вашето нареждане.

— В такъв случай аз сама ще се разпоредя.

Едва скривайки усмивката си, аз казвам:

— Моля.

Тя отива съвсем близо до нашия ляв фланг:

— Децата! Ето тези! Ей сегичка да си вървите в къщи! Вие сте се уморили навярно...

Ласкавият й глас никого не може да излъже. Някой казва:

— Как тъй в къщи? Не-е...

— И на цирк няма да идете. Ще бъде късно...

„Малките деца” се смеят. Зорен играе с очи като на танцувална вечеринка:

— Ех че хитра, гледай ти! Антон Семьонович, вижте каква хитра била!

Ваня Зайченко със свойствено само нему движение протяга тържествено ръка към знамето.

— Вие не говорите както трябва... В строй не се говори така... Трябва тъй: раз, два... Виждате, ние сме в строй, със знаме... виждате ли?

Тя гледа със съжаление тия съвършено оказармени деца и си отива.

Такива сблъсквания нямаха, разбира се, никакви скръбни резултати за текущата работа, но те създаваха около мене непоносима организационна самота, с която, впрочем, човек можеше и да свикне. Вече се бях научил малко по малко да посрещам всеки нов случай, с мрачна готовност да понасям всичко търпеливо, да прекарвам криво-ляво. Стараех се да не влизам в спорове и ако се озъбвах понякога, честна дума, то беше само от учтивост, защото не биваше, най-сетне, просто да не приказвам с началството.

През октомври се случи нещастие с Аркадий Ужиков, което издълба между мен и „тях” последната непроходима пропаст.

Един неделен ден ни дойдоха на гости рабфаковците. Ние им устроихме спалня в една от класните стаи, а през деня уредихме разходка из гората. Докато момчетата се забавлявали, Ужиков се вмъкнал в стаята им и откраднал портфейла, в който рабфаковците сложили току-що получената си стипендия.

Колонистите обичаха рабфаковците, „както четиридесет хиляди братя не биха могли да обичат”. Всички чувствахме нетърпим срам. На първо време крадецът оставаше неизвестен и за мен — това обстоятелство беше най-важното. Кражбата в един тясно сплотен колектив е ужасна не затова, че се губи някаква вещ и не защото един бива засегнат, а друг продължава разбойническия опит, а главно защото тя разрушава общия тон на благополучие, унищожава доверието на другарите помежду им, съживява най-неприятните инстинкти на подозрителност, безпокойство за личните вещи, предпазливия, притаил се егоизъм. Ако виновникът на кражбата не се намери, колективът се разцепва веднага по няколко посоки: из спалните почват шушукания, в тайни беседи се споменават имената на подозираните, десетки характери се подлагат на най-тежко изпитание, и то тъкмо такива характери, които ти се иска най-много да пазиш, които и без това едва-едва са докарани в ред. И макар след няколко дена крадецът да се намери, макар той да понесе заслуженото възмездие, все едно, това не ще излекува раните, не ще унищожи обидите, не ще върне спокойното място в колектива. В такава наглед единична кражба лежи началото на извънредно скръбни продължителни процеси на вражда, озлобление, усамотяване и същинска мизантропия. Кражбата принадлежи към ония малобройни явления в колектива, в които няма субект на влияние, в които има повече химически реакции, отколкото зловредна воля. Кражбата не е страшна само там, където няма колектив и обществено мнение; в тоя случай работата се разрешава просто: един откраднал, друг окраден, останалите не се интересуват. В колектив кражбата предизвиква разкриване на тайните мисли, унищожаване необходимата деликатност и търпеливост на колектива, което е особено пагубно в общество, състоящо се от „правонарушители”.

Престъплението на Ужиков беше разкрито едва на третия ден. Веднага сложих Ужиков в канцеларията и поставих стража пред вратата, за да предотвратя саморазправата. Командирският съвет реши да предаде делото на другарския съд. Такъв съд у нас се събираше много рядко, тъй като момците обикновено имаха доверие в решението на съвета. Ужиков не можеше да очаква нищо добро от другарския съд. Изборът на съдии стана на общо събрание, което се спря единодушно на пет имена: Кудлатий, Горковски, Зайченко, Ступицин и Перец. Перец беше избран, за да не бъдат обидени куряжаните. Ступицин се славеше със справедливостта си, а първите трима обещаваха пълна невъзможност на мекушавост или снизхождение.

Съдът започна вечерта при препълнена зала. В залата бяха Брегел и Джуринская, дошли нарочно за това дело.

Ужиков седеше на отделна скамейка. През всичкито тия дни той се държеше нахално, нагрубяваше мен и колонистите, хилеше се и извикваше истинско отвращение към себе си. Аркадий беше прекарал в колонията повече от година и през това време несъмнено, беше еволюирал към по-лошо. Той беше станал по-прибран, държеше се по-право, носът му вече не натежаваше така силно над всичко останало на лицето му, беше се научил даже да се усмихва. Но все пак, това си беше предишният Аркадий Ужиков, човек без ни най-малко уважение към когото и да било и толкова повече към колектива, човек, живеещ само от днешната си лакомия.

По-рано Ужиков се е страхувал горе-долу от баща си или от милицията. А в колонията нищо не го заплашваше, освен командирския съвет или общото събрание. А Ужиков просто не чувстваше тая категория явления. Инстинктът за отговорност се беше още повече притъпил у Ужиков, а оттук — и новата му усмивка, и новият нахален израз на лицето.

Но сега Ужиков е бледен: очевидно другарският съд му прави известно впечатление.

Дежурният командир заповяда да се стане, влезе съдът. Кудлатий започна разпита на свидетелите и пострадалите. Техните показания бяха пълни със сурово осъждане и подигравка. Миша Овчаренко каза:

— Тук, разбирате ли, момчетата казват, че тоя Аркадий позорял колонията. Аз пък ще кажа, мили мои, че това не може да бъде, той не може, такова, да позори колонията. Той не е колонист, къде-ти, но нима може да се каже, че е човек? Съдете сами, човек ли е той? Вземете, да речем, някое куче или котка — честна дума, те са по-добри. А пък ако питате какво да правим с него, аз ще кажа тъй: да го изгоним — не бива, това не ще му помогне. Аз предлагам следното: трябва да му построим една кучешка колиба и да го научим да лае. Ако три дена не му се даде хляб, честна дума, ще се научи. А в стаите не бива да се пуска.

Това беше оскърбителна и унищожителна реч. Ваня Зайченко примираше от смях на съдийската маса. Аркадий погледна сериозно Миша , изчерви се и се обърна настрана.

Брегел поиска думата. Кудлатий й предложи:

— Може би вие ще приказвате подир момчетата?

Брегел настояваше и Денис отстъпи. Брегел излезе на сцената и произнесе пламенна реч. Някои места от тая реч помня и сега:

— Вие съдите това момче, задето откраднало пари. Всички тук казват, че то било виновно, че трябвало здравата да се накаже, а някои искат изгонване. То, разбира се, е виновно, но още повече са виновни всички колонисти.

Колонистите стихнаха в залата и опнаха вратове, за да разгледат по-добре човека, който твърди, че те са виновни за кражбата на Ужиков.

— Той е живял с вас повече от година и все пак краде, значи зле сте го възпитавали, не сте се отнесли към него както трябва, по другарски, не сте му обяснили как трябва да живее. Тук казват, че той лошо работел, че и по-рано крадял от другарите си. Всичко това доказва, че не сте обръщали нужното внимание на Аркадий.

Внимателните очи на децата най-сетне съзряха опасността и безпокойно се заозъртаха по лицата на другарите си. Трябва да се признае, че децата не напразно се тревожеха, защото в тоя момент колективът бе изправен пред сериозна заплаха. Но Брегел не съгледа тревогата в събранието. С истински патос тя завърши:

— Да наказвате Аркадий — значи да отмъщавате, а вие не трябва да се унижавате до отмъщение. Вие трябва да разберете, че Аркадий сега се нуждае от вашата помощ, че той е в тежко положение, защото вие сте го поставили един против всички; тук го приравняваха с животно. Трябва да се определят добри момчета, които да вземат Аркадий под своя защита и да му помогнат.

Когато Брегел слезе от сцената, дечурлигата се завъртяха в редиците, зашумяха, заусмихваха се, някой сериозно попита с висок глас:

— Какво приказваше тя? А?

А друг глас отговори малко по-сдържано, но в доста хаплива форма:

— Деца, помогнете на Ужиков!

В залата се засмяха. Съдията Ваня Зайченко се облегна на гърба на стола си и тропна с крака по чекмеджето на масата. Кудлатий му каза строго:

— Ванка, какъв съдия си ти, собствено казано?

Ужиков седеше, седеше, наведен над коленете си, и изведнаж прихна да се смее, но веднага се овладя и още по-ниско наведе глава. Кудлатий искаше нещо да му каже, но не каза, само поклати глава и бодна малко Ужиков с поглед.

Изглежда, че Брегел не забеляза тия дребни събития — тя приказваше нещо оживено с Джуринская.

Кудлатий обяви, че съдът се оттегля на съвещание. Ние знаехме, че съдиите ще прекарат най-малко един час в юридически спорове и написване на присъдата. Аз поканих гостите в кабинета си.

Джуринская се сви в един ъгъл на миндера, скри се зад рамото на Гуляева и тихомълком разглеждаше останалите, види се, търсеше истината. Брегел беше уверена, че днес ми е преподала урок по „истинска възпитателна работа”. Аз чувствах в себе си странна упоритост, не упоритост на откровеността, не упоритост на тържество, не, а упоритост на скръб и на някаква неопределена безнадеждност в моята работа.

Брегел ме попита:

— Вие, разбира се, не сте съгласни с мен?

— Искате ли чай? — отвърнах й аз.

У тия хора има хипертрофия на силогизма. Това средство е добро, онова — лошо, следователно трябва винаги да се употребява първото средство. Колко време е нужно, за да се научат те на дпалектическа логика? Как да им докажа, че моята работа се състои от непрекъсната редица операции, повече или по-малко продължителни, понякога продължаващи цели години и при това винаги имащи характер на колизии, в които интересите на колектива и на отделните лица са преплетени в сложен възел? Как да ги убедя, че през седемте години работа в колонията не съм имал нито два случая напълно сходни? Как да им обясня, че не бива да се приучва колективът да преживява неясна напрегнатост на действието, опит на обществено безсилие; че в днешния съд обект на възпитателна работа е не Ужиков и не четиристотинте отделни колонисти, а именно колективът?

Дежурният ни покани в залата.

В пълна тишина, на крака, колонистите изслушаха присъдата:

Присъда

„Като враг на трудещите се, Ужиков трябва да бъде позорно изгонен от колонията. По предвид на това, че за него се застъпва Народният комисариат на просветата, другарският съд реши:

Първо, да се остави Ужиков в колонията.

Второ, да не се счита за член на колонията в продължение на един месец, да се изключи от отряда, да не се назначава в сборните отряди, да се забрани на всички колонисти да приказват с него, да му помагат, да се хранят на една маса с него, да спят в една спалня, да играят с него, да седят до него и ходят с него.

Трето, да се смята под командата на предишния си командир Дмитри Жевели и той може да говори с командира само по работа, а също — ако заболее — с лекаря.

Четвърто, Ужиков да спи в коридора на спалните, да се храни на отделна маса, където посочи секретарят на командирския съвет, а да работи, ако поиска, сам, по наряд на командира.

Пето, всеки, който наруши тази наредба, да бъде незабавно изгонен от колонията по заповед на секретаря на командирския съвет.

Шесто, присъдата започва да действува веднага след утвърждаването й от управителя на колонията.”

Присъдата беше одобрена от събранието с ръкопляскания. Кузма Таласъма се обърна към нас:

— Бива си я! Ето кое ще помогне, а седнали да казват: помогнете на клетото момче, направете му шперц, хе!

Простодушният Кузма казваше всичко това в лицето на Брегел и не разбираше, че приказва дързости. Брегел изгледа с упрек в погледа косматия Таласъм и ми каза официално:

— Вие, разбира се, няма да утвърдите тази наредба, нали?

— Трябва да я утвърдя — отвърнах аз.

В празната стая на командирския съвет Джуринская ме дръпна настрана:

— Аз искам да поприказвам с вас. Каква е тази наредба? Как гледате вие на нея?

— Наредбата е добра — казах аз. — Разбира се, бойкотът е опасно средство и не бива да се препоръчва като широка мярка, но в дадения случай той ще бъде полезен.

— Вие не се ли съмнявате?

— Не. Виждате ли, в колонията никак не обичат тоя Ужиков, презират го. Първо, бойкотът в продължение на цял месец въвежда нова узаконена форма на отношения. Ако Ужиков издържи бойкота, уважението към него ще се повиши. Това е достойна за Ужиков задача.

— Ами ако не издържи?

— Децата ще го изгонят.

— И вие ще ги подкрепите?

— Да.

— Но как е възможно това?

— А как иначе? Колективът има право да се защити?

— С цената на Ужиков ли?

— Ужиков ще си потърси друго общество. И това ще бъде полезно за него.

Джуринская се усмихна скръбно:

— Как да се нарече такава педагогика?

Аз не й отговорих. Тя изведнаж сама се сети.

— Може би борческа педагогика?

— Може би.

В кабинета Брегел се канеше да си върви. Лапот дойде със заповедта.

— Утвърждаваме ли, Антон Семьонович?

— Разбира се. Прекрасна наредба.

— Вие ще докарате момчето до самоубийство — каза Брегел.

— Кого? Ужиков ли? — се зачуди Лапот. — До самоубийство, а? Охо! Ако се обесеше, не би било лошо... Само че няма да се обеси.

— Просто ужас! — процеди Брегел през зъби и си замина.

Тия жени зле познаваха Ужиков и колонията. И колонията, и Ужиков пристъпиха към бойкота с увлечение. Действително колонистите прекъснаха всяко общуване с Аркадий, но у тях не беше останал вече ни гняв, ни обида, ни презрение към тоя калпав човек. Сякаш присъдата на съда беше взела всичко това на своите плещи. Колонистите поглеждаха отдалеч Ужиков с голям интерес и безкрай приказваха помежду си за цялото това произшествие и за бъдещето, което очакваше Ужиков. Мнозина твърдяха, че наказанието, наложено от съда, не го бивало за нищо, такова беше мнението и на Костя Ветковски.

— Нима това е наказание? Ужиков ходи като герой. Голяма работа, цялата колония го гледа! Много заслужава той това!

Ужиков действително ходеше като герой, на лицето му се появи явен израз на тщеславие и гордост. Той минаваше между колонистите като крал, към когото никой няма право да се обърне с въпрос или с разговор. В трапезарията Ужиков седеше на отделна малка масичка, и тая масичка му се струваше като трон.

Но увлекателната поза на герой скоро свърши. Минаха няколко дни и Аркадий почувствува тръните на позорния венец, сложен на главата му от другарския съд. Колонистите бързо свикнаха с необикновеността на положението му, а изолираността все пак си остана. Аркадий почна да преживява тежки дни на пълно усамо- тяване, тия дни течаха един след друг в пуста, еднообразна редица от десетки часове, неукрасени даже от нищожната топлина на човешкото общуване. А в това време около Ужиков, както винаги, горещо живееше колективът, звънтеше смях, плискаха се шеги, искряха характери, мяркаха се светлините на дружбата и симпатията. Колкото и беден да беше Ужиков, той беше свикнал с тия радости.

След седем дни неговият командир Жевели ми каза:

— Ужиков моли за разрешение да поприказва с вас.

— Не — казах аз, — ще приказвам с него, когато той с чест издържи изпитанието. Тъй му предай.

И скоро аз видях с радост , че неподвижните по-рано вежди на Аркадий се научиха да правят на челото му едва забележима, но изразителна гънка. Той почна продължително да се заглежда в децата, да се замисля и да мечтае за нещо. Всички забелязаха поразителната промяна в отношението му към работата. Жевели го назначаваше повечето да почиства двора. С неуязвима точност Аркадий излизаше на работа, подмиташе големия двор, очистваше сандъците за боклука, поправяше оградите на цветарниците. Често и вечерно време той се появяваше на двора със своята щипка, като прибираше случайно хвърлените хартии и цигарени угарки, проверяваше чистотата на лехите. Веднаж той прекара цяла вечер в класа над един голям лист хартия, а сутринта постави листа на видно място:

„Колонисте, уважавай труда на другаря си.

Не хвърляй хартии по земята!”

— Я го виж ти — каза Горковски, — смята се за другар...

Когато половината от наказанието на Ужицов беше минало, в колонията дойде другарката Зоя. Беше тъкмо на обяд. Зоя се упъти направо към масичката на Ужиков и го попита тревожно в стихналата трапезария:

— Вие ли сте Ужиков? Кажете, как се чувствувате? Ужиков стана от масичката, погледна сериозно Зоя в очите и каза приветливо:

— Аз не мога да приказвам с вас, трябва разрешение на командира.

Другарката Зоя се впусна да търси Митка. Митка дойде оживен, бодър, черноок.

— Какво има?

— Разрешете да поприказвам с Ужиков.

— Не — отговори Жевели.

— Как тъй „не”?

— Ей тъй... не разрешавам. И толкоз!

Другарката Зоя се качи при мен в кабинета и ми наприказва разни глупости:

— Как така? Ами ако има да се оплаче от нещо? Ами ако стои над пропаст? Това измъчване ли е, а?

— Нищо не мога да сторя, другарко Зоя.

На другия ден Наташа Петренко взе думата пред общото събрание на колонистите.

— Момчета, хайде да простим на Аркадий. Той работи добре и с чест изтърпява наказанието си, както подобава на един колонист. Аз предлагам да го амнистираме.

Общото събрание съчувствено зашумя.

— Това може...

— Ужиков се е здравата поправил...

— Охо!

— Време е, време е...

— Да помогнем на момчето!

Поискаха отзив от командира. Жевели рече:

— Ще ви кажа направо: друг човек е станал. И вчера, като дойде оная... но вие знаете това!

— Знаем!

— Тя му вика... момче, момче, а той, юнак, не се поддаде. Аз сам мислех по-рано, че от Аркадий нищо няма да излезе. А сега ще кажа: у него има... има нещо такова... наше...

Лапот се ухили:

— Излиза, че ще го амнистираме.

— Гласувай — казаха колонистите.

А Ужиков в това време се беше свил при печката с наведена глава. Лапот огледа вдигнатите ръце и каза весело:

— Е, какво, значи единодушно. Аркадий, къде си? Поздравявам те, свободен си!

Ужиков излезе на сцената, погледна събранието, отвори уста и... заплака.

В залата се развълнуваха. Някой викна:

— Той ще каже утре...

Но Ужиков изтри очите си с ръкава на ризата и като се вгледах в него, аз забелязах, че страда: най-сетне Аркадий каза:

— Благодаря, момчета... и момичета... И Наташа... аз... такова... всичко разбирам, вие недейте мисли... моля ви се.

— Забрави това — каза строго Лапот.

Ужиков покорно кимна глава. Лапот закри събранието и момчетата се спуснаха на сцената към Ужиков. Техните днешни симпатии бяха възнаградени с лихва.

Аз си въздъхнах с облекчение като лекар след трепанация на череп.

През декември се откри комуната „Дзержински”. Това излезе много тържествено и много топло.

Късо време преди това, през един мек снежен ден, определените за комуната първи петдесет възпитаници облякоха новите костюми и мъхнати касторови палта, сбогуваха се с другарите си и минаха в марш през града към новото си жилище. Събрани накуп, те ни се сториха много мънички и прилични на хубави черни пилета. Пристигнаха в комуната покрити със снежни парцали като с пух, радостни и румени. Пак като пилци те заскачаха бодро из комуната и затропаха с клюновете си по различните организационни въпроси. След петнадесет минути имаха вече командирски съвет и трети сборен отряд пристъпи към пренасяне на креватите.

При откриването на комуната горкиевци дойдоха под строй, с музика и знаме. Те сега бяха на гости у другарите си, които от тоя ден почнаха да носят новото, непривично-тържествено име комунари. Сред събралите се четиристотин бивши безнадзорници групата чекисти, най-отговорни, най-заети, най-заслужили дейци, съвсем не изглеждаше като група благотворители; между едните и другите се установиха веднага приятелски и топли отношения, но в тия отношения ярко се виждаше и разликата в поколенията, и нашето особено уважение, съветското уважение на децата към по-възрастните. Но в същото време тия деца бяха не само просто намиращ се под настойничество дребосък — те си имаха своя оганизация, свои закони и своя делова сфера, в която имаше и достойнство, и отговорност, и дълг.

Някак от само себе си се получи тъй, че управляването на комуната беше възложено на мен, макар че това нито беше уговорено, нито обявено.

В сравнение с комуната колонията „Максим Горки” изглеждаше и по-сложна, и по-трудна работа. Изгубили петдесет другари, горкиевците приеха петдесет нови хора, столични и много опитни. Както ставаше и по-рано, новите бързо усвояваха дисциплината на колонията и нейните традиции, но истинската култура и истинското лице на колективисти се създаваха много по-бавно. Впрочем с всичко това ние бяхме вече свикнали.

Пред нас се разкриваха прекрасни хоризонти: почнахме да мечтаем за собствен рабфак, за ново здание на машинното отделение, за нови випуски в живота, а скоро прочетохме във вестниците, че нашият Горки пристига в Съюза.

14. Награди

Времето от декември до юли беше за мене чудесно време. През това време моят кораб беше силно подхвърлян от бурята, но на тоя кораб имаше два колектива и всеки от тях беше по своему прекрасен.

Дзержинците доведоха бързо своя състав до сто и петдесет души. При тях дойдоха на три групи по тридесет души нови сили, все първокачествени безнадзорници, все подбран народ. Животът на комунарите беше културен, чист живот и отстрани изглеждаше, че на комунарите може само да се завижда. Мнозина наистина завиждаха, и при това далеч не безнадзорни.

Дзержинците се появяваха между хората в хубави сукнени костюми, украсени с широки бели яки. Те имаха духов оркестър с инструменти от бял метал и на тръбите им личеше клеймото на една знаменита пражка фабрика. Комунарите бяха желани гости в работническите клубове и в клуба на чекистите, където те идваха солидно-елегантни, розови и приветливи. Техният колектив имаше винаги такъв висококултурен вид, че много глави, притежаващи по-лек мозъчен апарат, даже се възмущаваха:

— Събрали добри деца, облекли ги и ги показват. Вие вземете безнадзорници.

Но аз нямах време да скърбя по тоя повод. Едва успявах да свърша в денонощието всички необходими работи. Аз минавах с чифт коне от единия колектив в другия и изразходваният за път час ми се струваше обидно прахосване от моя бюджет за времето. Макар че работните редици никъде не бяха разклатени и ние не излизахме от бреговете на пълното благополучие, възпитателските кадри също работеха свръх силите си. В това време аз дойдох до тезата, която изповядвам и сега, колкото и парадоксална да изглежда тя: нормалните деца, или децата, докарани в нормално състояние, са най-труден обект за възпитание. Те имат по-тънки натури, по-сложни изисквания, по-дълбока култура, по-разнообразни отношения. Те изискват от вас не широк размах на волята и не биещи на очи емоции, а най-сложна тактика.

И колонистите, и комунарите отдавна бяха престанали да бъдат груби хора, усамотени от обществото. И едните, и другите имат сложни обществени връзки: комсомолски, пионерски, спортни, клубни. Между момците и гражданите са прокарани множество пътища и пътечки, по тях се движат не само хора, но и мисли, идеи и влияния.

И поради това общата картина на педагогическата работа придоби нови багри. Дисциплината и битовият ред отдавна бяха престанали да бъдат само моя грижа. Те бяха станали традиция на колектива, в която той се ориентира вече по-добре от мене и за която следи не в отделни случаи, не по повод на скандали и истерии, а всекиминутно, бих казал, като изискване на колективния инстинкт.

Колкото и да ми бе трудно, колкото и мъгляво да беше бъдещето, моят живот през това време беше щастлив живот. Не може да се опише съвършено изключителното впечатление на щастие, което се изпитва в детско общество, пораснало заедно с вас, доверяващо ви се докрай, вървящо с вас напред. В такова общество даже несполуката не наскърбява, даже огорчението и болката изглеждат високи ценности.

Горкиевският колектив ми беше по-близък от комунарския. Приятелските връзки в него бяха по-ярки и по-дълбоки, имаше повече хора с висока костуема цена, борбата беше по-остра. Аз бях и по-нужен на горкиевците. Дзержинците още от първия ден имаха щастието да притежават такива шефове като чекистите, а горкиевците нямаха други близки хора освен мене и малката група възпитатели. Поради това никога не съм и мислил, че ще настане време, когато ще трябва да напусна горкиевците; бях изобщо неспособен да си представя такова събитие. То можеше да бъде само най-голямото нещастие в моя живот.

Като идвах в колонията, аз си идвах у дома и си почивах истински и в общото събрание на колонистите, и в командирския съвет, и даже в навалицата на сложните сблъсквания и трудни решения. През това време за дълго се закрепи една от моите привички: изгубих умението да работя на тихо. Само когато наблизо, до самата ми маса, звънтеше детската глъчка, аз се чувствувах уютно, мисълта ми се съживяваше и въображението по-весело работеше. И затова аз бях особено благодарен на горкиевците.

Но комуната „Дзержински” изискваше от мен все повече и повече, по-нова беше тук и грижата, по-нови бяха и педагогическите перспективи.

Особено ново и неочаквано за мен беше обществото на чекистите. Чекистите са преди всичко колектив, нещо, което съвсем не може да се каже за сътрудниците на народопросветното ведомство. И колкото повече се вглеждах в тоя колектив, колкото повече влизах в работни отношения с него, толкова по-ярко изпъкваше пред мен една чудесна новост. Честна дума, не зная как бе станало това, но чекисткият колектив притежаваше същите ония качества, които в продължение на осем години исках да възпитам в колектива на колонията. Изведнъж видях пред себе си образеца, който досега запълваше само въображението ми, който извеждах логически и художествено от всичките събития и от цялата философия на революцията, но който никога не бях виждал и бях изгубил надежда да видя.

Моето откритие беше толкова скъпо и значително за мен, че се боях най-много от това, да не се разочаровам. Аз го държах в дълбока тайна, защото не исках отношенията ми към тия хора да придобият и най-малката изкуственост.

Това обстоятелство стана отправна точка за моето ново педагогическо мислене. Особено ме радваше, че качествата на чекисткия колектив разясняваха твърде просто и лесно много неясности и неточности в оня въображаем образец, който насочваше досега работата ми. Аз получих възможност да си представя в най-дребните подробности много досега тайствени за мен области. Твърде високият интелект, съединен у чекистите с образование и култура, никога не вземаше омразния за мен израз на руски интелигент. И по-рано знаех, че така трябва и да бъде, но как се изразява това в живите движения на личността, ми беше трудно да си представя, а сега получавах възможност да изуча речта, пътищата на логическите ходове, новата форма на интелектуалната емоция, новите диспозиции на вкусовете, новите структури на нервите и — най-главно — новата форма на използване на идеала. Както е известно, у нашите интелигенти идеалът прилича на нахален квартирант: настанил се е в чужда квартира, не си плаща наема, служи си с клевети, заяжда се с всички, всички пищят от неговото съседство и се стараят да се махнат по-далеч от идеала. Сега видях друго: идеалът не е квартирант, а добър администратор, той уважава труда на съседите си, грижи се за поправките, за отоплението, у него на всички е удобно и приятно за работа. Второ, заинтересува ме структурата на принципиалността. Чекистите са много принципни хора, но у тях принципът не е превръзка на очите, както у някои мои „приятели”. У чекистите принципът е измерителен прибор, с който те се ползват спокойно като с часовник, без разтакане, но и без бързането на попарена с вряла вода котка. Аз видях най-сетне нормалния живот на принципа и се убедих окончателно, че моето отношение към принципиалността на интелигентите е било правилно. Та нали отдавна е известно: когато интелигентът върши нещо по принцип, това значи, че след половин час и самият той, и всички околни трябва да вземат валерианови капки.

Видях и много други особености: и всепроникваща бодрост, и липса на многословие, и отвращение към клишетата, неспособност да се излежаваш на миндера или да си слагаш корема на масата; на края, весела, но безгранична работоспособност, без вземане позата на „света жертва” и без лицемерие. И най-сетне, аз видях и почувствувах с осезанието си онова скъпоценно вещество, което не мога да нарека другояче освен социално лепило: това е чувство на обществена перспектива, умението във всеки миг от работата да виждаш всичките членове на колектива, това е постоянното знание за големите всеобщи цели, знание, което все пак никога не взе характер на доктринерство и бъбриво празно врякане. И това социално лепило не се купуваше от будката за пет копейки по случай конференциите и конгресите, това не бе форма на учтиво усмихнато търкане с най-близкия съсед; това бе действителна общност, това бе единство на движението и на работата, на отговорността и помощта, това бе единство на традициите.

Станали предмет на особена грижа на чекистите, дзержинците попадаха в щастливи условия: оставаше им само да гледат. А аз вече не трябваше да си блъскам с все сила главата о стената, за да убеждавам началството в необходимостта и ползата от носната кърпа.

Моето задоволство беше високо задоволство. Като се стараех да го формулирам накратко, аз разбрах: бях се запознал отблизо с истински болшевики; окончателно се убедих, че моята педагогика е болшевишка педагогика, че типът на човека, който винаги беше стоял у мен като образец, не е само красива измислица и мечта, но истинска реална действителност, толкова повече осезаема за мен поради това, че тя беше станала частица от моята работа.

А работата ми в комуната, неотравяна от никакви истерии, беше работа, макар и трудна, но по силите на човешкия разсъдък.

Животът на комунарите се оказа съвсем не така безгрижен и богат, както мислеха другите хора. Чекистите отделяха известен процент от заплатата си за издръжка на комунарите, но това беше неприемливо и за нас, и за чекистите.

След три месеца комуната почна вече да изпитва същинска нужда. Не можехме да плащаме заплатите навреме, чувствахме трудност даже в разходите за храна. Работилниците даваха незначителни доходи, защото всъщност те бяха учебни работилници. Наистина, още от първите дни ние с момците замъкнахме обущарската работилница в един тъмен ъгъл и я удушихме, като се нахвърлихме върху й с възглавници. Чекистите се престориха, че уж не са забелязали това убийство. Но в другите работилници ние съвсем не можехме да изкараме работа, донасяща доход.

Веднаж нашият шеф ме повика, намръщи се, замисли се, сложи на масата един чек и каза:

— Това е всичко.

Аз разбрах.

— Колко са тук?

— Десет хиляди. Това е последното. Взехме аванс за цяла година. Повече няма да има, разбирате ли? Използвайте този... той е човек енергичен...

След няколко дни в комуната се завъртя Соломон Борисович Кохан — човек съвсем не от педагогически тип. Соломон Борисович е вече стар, той е към шестдесет годишен, има болно сърце и задух, и нерви, и гръдна жаба, и затлъстяване. Но вътре в тоя човек седи демонът на дейността, и Соломон Борисович не може да се справи с тоя демон. Соломон Борисович не донесе със себе си ни капитали, ни материал, ни изобретателност, но в неговото рохкаво тяло се носят и действат неуморно сили, които той не е успял да изразходва при стария режим: дух на предприемчивост, на оптимизъм и напор, познаване на хората и мъничка простителна безпринципност, която странно се съчетаваше със затрогваща чувствителност и преданост към идеята. Много е вероятно всичко това да бе обединено от обръчите на гордостта, защото Соломон Борисович обичаше да казва:

— Вие още не познавате Кохан! Когато опознаете Кохан, тогава ще кажете.

Той беше прав. Ние опознахме Кохан и казваме: това е чудесен човек. Ние имахме голяма нужда от неговия жизнен опит. Наистина, тоя опит се проявяваше понякога в такива форми, че просто студен пот ни обливаше и не вярвахме на очите си.

Соломон Борисович докара от града кола греди. Това пък защо ли е?

— Как защо? Ами помещение за склад? Взех поръчка за мебели от строителния институт и тия мебели трябва някъде да се складират.

— Никъде не трябва да се складират. Ще направим мебелите и ще ги предадем на строителния институт.

— Хе-хе! Вие мислите, че това е наистина институт ли? Това е институт само по име. Ако беше институт, щях ли да се свързвам с него!

— Не е ли институт?

— Какво е това институт? Нека той се нарича както си иска. Важното е, че те имат пари. А щом като имат пари, иска им се да имат мебели. А за мебели е нужен покрив, вие знаете. А покрив те тепърва ще строят, защото те и стени още нямат.

— Все едно, ние не ще строим никакви помещения за склад.

— И аз им казах същото. Те мислят, че комуната „Дзержински” е проста работа... Това е образцово учреждение. Нима ще седне то да се занимава с някакви си складове? Като че ли имаме време за това!

— А те що казват?

— А те казват: стройте! Е, щом им се иска тъй, тогава аз казах: това ще струва двадесет хиляди. Пък щом вие казвате: не трябва да се строи, нека бъде по вашему. Защо ще строим помещения за склад, когато ни е страшно нужно монтажно отделение?

След две седмици Соломон Борисович почва да строи монтажно отделение. Издигнаха стълбовете, зидарите почнаха да зидат стените.

— Соломон Борисович, откъде сте взели пари за това монтажно отделение?

— Как откъде? Нима не ви казах? На наша сметка са преведени двадесет хиляди...

— Кой ги е превел?

— Ами че оня институт...

— Защо?

— Как защо? Те искат да има помещение за склад... Е, та що? Мен какво ми влиза в работата?

— Почакайте, Соломон Борисович, ами нали вие строите не помещение за склад, а монтажно отделение.

Соломон Борисович почва да се сърди.

— И таз хубава! Ами кой каза, че помещенията за склад не били нужни? Нали вие казахте?

— Парите трябва да се върнат.

Соломон Борисович се мръщи с отвращение:

— Слушайте, не бива да бъдете такъв непрактичен човек. Че кой връща налични пари? Може би вие имате здрави нерви и можете, но аз съм болен човек, не мога да рискувам нервите си... Да се връщат пари!

— Ами че нали те ще узнаят?

— Антон Семьонович, вие сте умен човек. Какво могат да узнаят те? Нека заповядат, ако искат още утре: хората строят, нали виждате? А нима някъде е написано, че това е монтажно отделение?

— Ами като почнете да работите?

— Кой може да ми забрани да работя? Може ли строителният институт да ми забрани да работя? Ами ако аз искам да работя на чист въздух или в помещението за склад? Има ли такъв закон? Няма такъв закон.

Логиката на Соломон Борисович не знаеше никакви предели. Това беше мощна стеноразбивна машина, която разрушаваше всички пречки. За известно време ние не й се противопоставяхме, защото опитите за съпротива бяха задушени още отначало.

През пролетта, когато нашите два коня почнаха да нощуват на ливадата, Витка Горковски ме попита:

— А какво строи Соломон Борисович в конюшнята?

— Как строи?

— Вече строи! Поставил е някакъв котел и зида комин.

— Викни го тука!

Соломон Борисович идва, както винаги изпоцапан, потен, запъхтян.

— Какво строите вие там?

— Как какво строя? Леярна, вие добре знаете.

— Леярна ли? Нали решихме да строим леярна зад банята?

— Защо зад банята, когато има готово помещение?

— Соломон Борисович!

— Е какво — Соломон Борисович?

— Ами конете? — пита Горковски.

— А конете ще прекарат известно време на чист въздух. Вие мислите, че само на нас е нужен чист въздух, а? Пък конете, значи, да дишат всякакви мръсотии, нали? Добри стопани!

Ние, собствено казано, сме вече изтикани от позициите си. Все пак Витка се ежи:

— Амй когато настъпи зима?

Но Соломон Борисович го прави на пух и прах:

— Колко добре знаете вие, че ще настъпи зима!

— Соломон Борисович! — викна поразеният Витка.

Соломон Борисович малко поотстъпва:

— А даже ако настъпи зима, та какво? Нима конюшнята не може да се построи през октомври? Нима за вас не е все едно? Или ви е много притрябвало да похарча сега две хиляди рубли?

Ние скръбно въздишаме и се покоряваме. От жал към нас Соломон Борисович ми пояснява, като свива пръсти:

— Май, юни, юли, как беше... август, септември... Той се съмнява за секунда, но след това продължава енергично:

— Октомври. Помислете, шест месеца! За шест месеца две хиляди рубли ще направят още две хиляди рубли. А вие искате конюшнята да стои празна шест месеца. Мъртъв капитал, нима може да се допусне това?

Мъртвият капитал, даже и в най-невинна форма, беше непоносим за Соломон Борисович.

— Аз не мога да спя — казваше той. — Как може да се спи, когато има толкова работа, когато всяка минута е операция. Кой е измислил да се спи толкова?

Ние се чудехме и маехме: до неотдавна бяхме тъй бедни, а сега Соломон Борисовии разполага с планини дървен материал, метал, машини; в нашия работен ден току се мяркат: авизо, чек, аванс, фактура, десет хиляди, двадесет хиляди. В командирския съвет Соломон Борисович слушаше със сънливо презрение речите на момците относно тристата рубли за панталони и казваше:

— Може ли да става въпрос? Момчетата се нуждаят от панталони... И не трябва за триста рубли, това са лоши панталони, а трябва за хиляда...

— А пари — питат момците.

— Ами, че вие имате ръце и глави. За какво, мислите, ви са главите? За да си слагате фуражките ли? Нищо подобно! Прибавете четвърт час на ден в работилниците и аз ей сегичка ще ви намеря хиляда рубли, а може би и повече, колкото там изкарате...

Соломон Борисович запълни своите леки отделения, много приличащи на помещения за складове, със стари, евтини машини, напълни ги с най-лош материал, свърза всичко с върви и с баения, но комунарите с възторг се хвърлиха в тези работни вехтории. Правехме всичко: клубна мебел, кревати, съдове за масло, гащета, каубойки, чинове, столове, ударници за пожарогасители, и правехме всичко в безбройно количество, защото в производството на Соломон Борисович разделението на труда беше доведено до апогей:

— Нима ти ще бъдеш дърводелец? Ти все едно няма да бъдеш дърводелец, ти ще бъдеш доктор, аз знам. Тогава прави само крака, защо ти е да правиш цял стол? Аз плащам копейка за два крака, ще изкараш петдесет копейки на ден. Жена нямаш, деца нямаш...

Момчетата се смееха в командирския съвет и нахокваха Соломон Борисович за долнокачествената работа, но ние вече имахме промишлено-финансов план — тая свещена работа.

Плащането на заплата на комунарите беше въведено с такъв израз на лицето, като че ли няма никаква педагогика, няма никакъв дявол с неговите съблазни. Когато възпитателите сложиха пред Соломон Борисович педагогическия проблем за заплатата, Соломон Борисович казваше:

— Ами, че ние трябва да възпитаваме, надявам се, умни хора! А какъв умен човек ще бъде той, ако работи без заплата?

— Соломон Борисович, ами идеите според вас нищо ли не струват?

— Когато човек получава заплата, у него се появяват толкова идеи, че няма къде да ги дене. А когато остане без пари, има само една идея: от кого да вземе на заем. Ами, че това е факт.

Соломон Борисович се оказа много полезна подкваса в нашия трудов колектив. Ние знаехме, че неговата логика е чужда и смешна логика, но в своя напор тя весело и здраво биеше много предразсъдъци, и като й се съпротивявахме, ние чувствахме потребност от друг производствен стил.

Комуната „Дзержински” просто и почти без усилия стигна до положението да си покрива разноските, и на самите нас това вече не ни се струваше кой знае каква значителна победа.

Не току-така Соломон Борисович казваше:

— И таз хубава! Сто и петдесет комунари да не могат да си изкарат за една супа! Че как може така? Нима им е нужно шампанско? Или може би жените им обичат да се гиздят?

Нашите тримесечни промишлено-финансови планове се изпълняваха един след друг с широко дружно усилие от комунарите. Чекистите идваха всекидневно у нас. Те вникваха в децата, във всяка дреболия, във всяка дребна несполука, в недоброкачествените стремежи на Соломон Борисович, в ниското качество на производството, в количеството на бракуваните вещи. Като се усложняваше всеки ден, производственият опит на комунарите почна да хапе критически Соломон Борисович и той се възмущаваше:

— Какви са тия нови работи! Те вече всичко знаят! Казват ми как се правело в Харковския локомотивен завод. Какво разбират те от Харковски локомотивен завод?

Пред нас изведнаж светна общопризнатият лозунг: „Нужен ни е истински завод”.

За завод почна да се приказва все по-често. Колкото повече в текущата ни сметка се притуряше една хиляда след друга, толкова повече общите мечти за завод се разделяха на по-близки и по-възможни подробности. Но това вече ставаше в по-късна епоха.

Дзержинци се срещаха често с горкиевците. В празнични дни те си ходеха на гости едни на други по цели отряди, състезаваха се на футбол, волейбол и други игри, къпеха се заедно, пързаляха се на кънки, разхождаха се, ходеха на театър.

Колонията и комуната много често се обединяваха за разни походи — комсомолски, пионерски маневри, посещения, приветствия, екскурзии. Аз особено обичах тия дни, те бяха дни на истинско мое тържество. Вече добре знаех, че това тържество е последно.

В такива дни в колонията и комуната се издаваше обща заповед, посочваше се формата на облеклото, мястото и времето на срещата. Горкиевците и дзержинците имаха еднаква униформа: полугалифе, гамаши, широки бели яки и кепета. Обикновено аз оставах от вечерта при горкиевците, като предоставях комуната на Киргизов. Излизахме от Куряж с такава сметка, че да прекараме в път три часа. Спускахме се в града от студения баир. Срещата се определяше винаги на площад „Тевельов”, по широкия асфалт пред зданието на Всеукраинския централен изпълнителен комитет.

Горкиевската колона, както винаги, имаше великолепен вид в града. Нашият широк строй по шестима заемаше почти цялата улица, като задръстваше и трамвайните линии. Подир нас се проточва дълга опашка от десетки вагони, ватманите нервничат и неуморно дрънкат със звънците, но дечурлигата от левия фланг винаги знаеха добре длъжностите си: те важно маршируват, правят по-широки крачки, хвърлят понякога хитър поглед към тротоарите, но нито трамваите, нито ватманите, нито звънците удостояват с внимание. Подир всички с триъгълно знаменце върви Петро Кравченко. Публиката го гледа с особено любопитство и симпатия, около него момчетиите се въртят с особен интерес и поради това Петро се смущава и навежда очи. Неговото знаме пърпори пред самия нос на ватмана и Петро не върви, а плува в гъстата вълна на оглушителния трамваен звънтеж.

На площад „Роза Люксембург” колоната най-сетне освобождава трамвайните линии. Вагоните един след друг ни отминават, от прозорците им гледат хора, смеят се и заплашват с пръст дечурлигата. Без да объркват крак и равнение, децата се усмихват с пакостна момчешка усмивка. Че защо ли пък да не се усмихват? Нима не може да се пошегува човек с градската публика, да й устрои мъничка дяволия? Публиката е своя, добра, по нашите улици не пътуват боляри и велможи, наконтени офицери не водят под ръка важни дами, не ни гледат с укор дебели търговци на жито. И ние вървим като стопани по нашия град, вървят не „сиропиталци”, а колонисти-горкиевци. Не напразно пред нас плува червеното ни знаме, не напразно нашите медни тръби свирят „Марша на Будьони”.

Свиваме на площад „Тевельов”. Изкачваме се малко по нанагорнището и вече виждаме върха на знамето на дзержинци, а ето и дългата редица бели якички и внимателните близки лица, командата на Киргизов, вдигнатите ръце и музиката. Дзержинците ни посрещат с поздрав за знамето. Още една секунда — нашият оркестър прекъсва марша и гръмва приветствие в отговор.

Ние стоим в строго мълчание едни срещу други само една секунда, докато Киргизов рапортува. И когато строят се разваля и децата се спускат към приятелите си, стискат ръце, смеят се и се шегуват, аз си мисля за доктор Фауст: нека тоя хитър немец ми завиди. Здравата не му е провървяло на тоя доктор, лошо столетие и неподходяща обществена структура си е избрал той.

Ако се срещахме срещу празник, често се случваше да дойде при мен Митка Жевели и да предложи:

— Знаете ли какво? Да идем всички в колонията. Там днес се дава „Броненосецът „Потьомкин””. И яденето ще стигне...

В тия дни ние будехме по късна вечер селото Подворки с маршовете на двата оркестъра, дълго шумяхме в трапезарията, в спалните, в клуба, по-възрастните припомняха бурите и затишията от миналите години, младите слушаха и завиждаха.

От месец април главна тема на нашите дружески беседи стана идването на Горки. Алексей Максимович ни писа, че през юли ще дойде специално в Харков, за да прекара в колонията три дни. Нашата кореспонденция с Алексей Максимович отдавна вече беше редовна. Без да го бяха видели нито веднъж, колонистите чувствуваха неговата личност в своите редове и й се радваха, както се радват децата на майчиния образ. Само оня, който е изгубил в детинство семейството си, който не е отнесъл със себе си в дългия живот никакъв запас от топлина, само той знае добре колко студено става понякога в света, само той може да разбере колко е скъпа грижата и ласката на един голям човек, човек с богато и щедро сърце.

Горкиевците не умееха да изразяват чувства на нежност, защото те ценяха извънредно високо нежността. Бях прекарал с тях осем години; мнозина се отнасяха с любов към мен, но нито веднъж през тези години никой от тях не е бил с мен нежен в обикновения смисъл на думата. Умеех да узнавам чувствата им по признаци, които знаех само аз: по дълбочината на погледа, по смутеното изчервяване, по вниманието в някой далечен ъгъл, по пресипналия глас, по скачането и тичането след среща с мене. И заради това аз виждах с каква голяма нежност децата приказваха за Горки, с каква жадност се зарадваха на късите му думи, че ще дойде.

Идването на Горки в колонията беше висока награда. В нашите очи, честна дума, тя не беше заслужена и тая висока награда ни беше дадена в едно време, когато целият Съюз беше издигнал знамена за посрещане на великия писател, когато нашата мъничка община можеше да се изгуби сред вълните на широкото обществено чувство.

Но тя не се загуби и това ни трогваше и придаваше на нашия живот висока ценност.

Подготовката за посрещането на Горки почна на другия ден след получаването на писмото. Преди да дойде, Алексей Максимович ни изпрати щедър подарък, благодарение на който ние можехме да излекуваме последните рани, които оставаха още от стария Куряж.

Тъкмо по това време от мен беше поискан отчет. Трябваше да кажа на учените мъже и мъдреците на педагогиката в какво се състои моята педагогическа вяра и какви принципи изповядвам. Поводи за такъв отчет имаше достатъчно.

Аз се подготвих бодро за отчета, макар и да не очаквах за себе си ни пощада, ни снизхождение.

В просторната висока зала аз най-сетне видях в лицето целия сонм пророци и апостоли. Това беше ни повече, ни по-малко синедрион. Тук се изказваха учтиво, с окръглени любезни периоди, от които лъхаше едва уловима приятна миризма на мозъчни гънки, стари книги и отъркани от сядане кресла. Но пророците и апостолите нямаха ни бели бради, ни мастити имена, ни велики открития. Откъде-накъде те носят ореоли и защо светото писание е в ръцете им? Това бяха доста чевръсти хора, а на мустаците им още висяха трохите от току-що изядената съветска баница.

Най-много се стараеше професор Чайкин, същият Чайкин, който преди няколко години ми беше напомнил един разказ на Чехов.

В заключението си Чайкин не остави здраво място от мен:

— Другарят Макаренко иска да изгради педагогическия процес върху идеята за дълга. Наистина той прибавя думата „пролетарски”, но това не може, другари, да скрие от нас истинската същност на идеята. Ние съветваме другаря Макаренко да проследи внимателно историческия генезис на идеята за дълга. Това е идея на буржоазните отношения, идея във висша степен меркантилна. Съветската педагогика се стреми да възпита у личността свободна проява на творческите сили и наклонности, инициативата, но в никакъв случай не буржоазната категория дълг.

— С дълбока скръб и учудване ние чухме днес от ръководителя на две образцови учреждения, зов към възпитаване на чувството на чест. Ние не можем да не протестираме против тоя зов. Съветската общественост също присъединява своя глас към науката, тя също не може да се примири с връщането на това понятие, което ни напомня тъй ярко офицерските привилегии, мундирите, пагоните.

— Ние не можем да влизаме в обсъждане на всички декларации на автора относно производството. Може би от гледна точка на материалното обогатяване на колонията ,това е работа полезна; но педагогическата наука не може да разглежда производството като фактор за педагогическо влияние и толкова повече не може да одобри такива тезиси на автора като „промишлено-финансовият план е най-добрият възпитател”. Подобни положения не са нищо друго, освен „вулгаризация на идеята за трудовото възпитание”.

Говориха и мнозина други и мнозина ме осъждаха мълчаливо. Най-сетне аз се ядосах и в яда си излях кофа бензин в огъня.

— Впрочем вие имате право. Аз не ви разбирам. Според вас например инициативата е някаква интуиция. Тя идва неизвестно откъде, от чистото, незапълнено с нищо безделие. Аз трети път ви обяснявам, че инициативата ще дойде тогава, когато има задача, отговорност за изпълнението й, отговорност за изгубеното време, когато има изискване на колектива. Въпреки това вие не ме разбирате, и пак приказвате за някаква скопена, освободена от труда инициатива. Според вас за инициативата е достатъчно да гледаш своя собствен пъп.

Ей, че се обидиха апостолите, ей, че викнаха срещу мен, закръстиха се и заплюваха! И тогава, като видях, че пожарът е в пълен разгар, че всички рубикони са далеч задминати, че и без това няма какво повече да се губи, че вече всичко е изгубено, аз казах:

— Вие не сте способни да съдите ни за възпитанието, ни за инициативата, вие нищо не разбирате от тия въпроси.

— Вие знаете ли какво е казал Ленин за инициативата?

— Знам.

— Не знаете!

Аз измъкнах записната си книжка и прочетох високо и ясно:

„Инициативата трябва да се състои в това, да отстъпваш в ред и да спазваш най-строго дисциплината” — е казал Ленин на единадесетия конгрес на РКП на 27 март 1922 г.

Апостолите се объркаха за миг, а след това викнаха:

— Какво общо има тук отстъплението?

— Аз исках да обърна вниманието ви върху отношението между дисциплината и инициативата. Освен това аз трябва да отстъпя в ред...

Апостолите запримигаха, след това се спуснаха един към друг, зашепнаха, запрелистваха хартия. Синедрионът постанови единодушно:

„Предложената система на възпитателен процес не е съветска система.”

В събранието имаше много мои приятели, но те мълчаха. Имаше и група чекисти. Те изслушаха внимателно разискванията, записаха нещо в бележниците си и си отидоха, без да дочакат присъдата.

Ние се връщахме към колонията късно през нощта. С мене бяха възпитателите и няколко члена от комсомолското бюро. Жорка Волков плюеше по пътя:

— Е, как могат те да приказват тъй! Какво излиза според тях: значи няма чест, значи няма, такова — чест на нашата колония? Според тях значи няма такова нещо?

— Недейте обръща внимание, Антон Семьонович — каза Лапот. — Събрали са се, разбирате ли — едни лепки...

— Не им и обръщам внимание — утеших аз момчетата.

Но въпросът вече бе решен.

Без да ми трепне окото и без да понижавам общия тон, аз започнах да стягам колектива. Трябваше колкото се може по-скоро да се изведат от колонията моите приятели. Това беше необходимо и за да не ги подлагам на изпитание при новия ред, и за да не оставя в колонията никакви огнища на протест.

Още на другия ден подадох на Юриев заявление за оставка. Той се замисли, после мълчаливо ми стисна ръката. Когато вече си отивах, той се сети:

— Почакайте! Ами как така... Нали Горки идва...

— Вие нима мислите, че ще позволя на някой друг да посрещне Горки вместо мене?

— Именно, именно...

Той почна да тича из кабинета и да мърмори:

— По дяволите! По дяволите!

— Кой това?

— Ще се махна, по дяволите.

Аз го оставих с това благо намерение. Той ме настигна в коридора:

— Гълъбче, Антон Семьонович, на вас ви е тежко, нали?

— Е, хубава работа! — засмях се аз. — Защо приказвате тъй? Ах, интелигент! Значи, аз ще напусна колонията в деня на заминаването на Горки. Колонията ще предам на Журбин, а вие както щете...

— Тъй...

В колонията не казах на никого за заминаването си и Юриев даде дума да мълчи.

Обиколих заводите, шефовете ни, чекистите. Тъй като въпросът за випуск на по-старите колонисти стоеше пред нас вече отдавна, моите действия не учудиха никого в колонията. Като се ползвах от помощта на приятели, аз лесно намерих на горкиевците работа в харковските заводи и квартири в града. Екатерина Григориевна и Гуляева се погрижиха за малка зестра, в тая работа те вече имаха опит. До идването на Горки оставаха два месеца, имаше достатъчно време.

Нашите старци един след друг отиваха в живота. Те се сбогуваха с нас със сълзите на раздялата, но без скръб: ние пак ще се срещнем. Изпращахме ги с почетен караул и музика, при развято горкиевско знаме. Тъй си заминаха: Волохов, Таранец, Гуд, Таласъма, Галатенко, Федоренко, Корито, Альоша и Жорка Волкови, Лапот, Кудлатий, Ступицин, Сорока и мнозина други. Като се споразумяхме с Ковал, ние оставихме някои на платена служба в колонията, за да не я лишаваме от ръководство. Тези, които се готвеха за рабфак, аз преместих до есента в комуната „Дзержински”. Възпитателският колектив трябваше да остане за известно време в колонията, за да не се създаде паника. Само Ковал не остана и без да дочака края, отиде на работа в един район.

И в сиянието на наградите, с които бях удостоен в това време, една заблестя малко неочаквано: дейността на един жив колектив от четиристотин души не може да се ограничи. Още в първия миг на мястото на заминалите застанаха нови деца, също така бодри, също така остроумни и издигнати. Редиците на колонистите се стягаха, както редиците на бойци във време на бой. Колективът не само не искаше да мре, той не искаше даже да мисли за смърт. Той живееше пълнокръвен живот, бързо летеше напред по точните гладки релси, тържествено и нежно се готвеше да среща Алексей Максимович.

Дните вървяха и сега те бяха прекрасни, щастливи дни. Трудът и усмивката, яснотата на нашия път, топлата приятелска дума украсяваха като с цветя нашите делнични дни. Грижите пак стояха над нас като многоцветни дъги, прожекторите на нашата мечта пак се допираха до небето.

И пак така доверчиво-радостно, както по-рано, ние посрещахме нашия празник, най-големия празник в нашата история.

Тоя ден най-сетне настана.

Още от сутринта около колонията имаше цял лагер граждани, автомобили, началства, цяла дружина сътрудници на вестниците, фотографи, кинооператори. Зданията са окичени със знамена и гирлянди, децата са строени на широки интервали, по Архирското шосе са изпратени ездачи, на двора стои почетен караул.

В бяла фуражка, високият развълнуван Горки, човек с лице на мъдрец и с очи на приятел, излезе от автомобила, огледа се, докосна с треперещи пръсти богатите си работнически мустаци и се усмихна:

— Здравей... Това... твоите момци ли са? Да? Е, да вървим!

Ние постлахме като килим пред госта знаменития салют на оркестъра, шумоленето на детските ръце, горещите детски очи, нашите открити души.

Горки тръгна по редиците...

15. Епилог

Изминаха седем години. Изобщо, всичко това беше отдавна.

Но аз и сега добре помня, помня до най-последното движение деня, когато току-що беше потеглил влакът, с който си заминаваше Максим Горки. Нашите мисли и чувства още се стремяха подир влака, детските очи още искряха от прощална топлота, когато в моята душа дойде на дневен ред една мъничка „проста” операция. Редиците на горкиевците и на дзержинците се бяха протегнали по цялата дължина на перона, тръбите на двата оркестъра и върховете на двете знамена блестяха. При съседния перон дачният влак се готвеше за Рижов. Журбин дойде при мен:

— Може ли горкиевците да се качват във вагоните?

— Да.

Колонистите се спуснаха край мен във вагоните. Пренесоха тръбите. А ето и нашето старо свилено знаме, бродирано с коприна. След една минута по всичките прозорци на влака се показаха китки от дечурлига и момичета. Те ме поглеждаха с примижали очи и викаха:

— Антон Семьонович, елате в нашия вагон!

— А нима вие няма да тръгнете с нас? Вие с комунарите ли оставате?

— А утре ще дойдете ли при нас?

Бях силен човек по онова време и се усмихвах на децата, а когато при мен дойде Журбин, аз му предадох заповедта, в която беше казано, че поради моето заминаване „в отпуск”, Журбин остава да управлява колонията.

Журбин смутено поглежда заповедта:

— Значи, край!

— Край — казах аз.

— Ами как тъй... — беше започнал Журбин, но кондукторът го заглуши със свирката си и Журбин не каза нищо, махна ръка и си отиде, като отвърна лице от прозорците на вагоните.

Излетният влак потегли. Китките дечурлига плувнаха покрай мен като на празник. Те викаха: „До виждане” и шеговито приповдигаха кепета с два пръста. При последния прозорец стоеше Коротков, Той мълчаливо поздрави и се усмихна.

Излязох на площада. Дзержинци ме чакаха, строени. Изкомандвах и ние тръгнахме през града към комуната.

В Куряж не отидох повече.

Оттогава минаха седем съветски години, а това е много повече, отколкото, да речем, седем императорски години. През това време нашата страна измина славния път на първата петилетка, по-голяма част от втората, през това време хората се научиха да уважават източната равнина на Европа повече, отколкото през тристате романовски години. През това време у нашите хора набъбнаха нови мускули и израсна нова интелигенция.

Моите горкиевци също пораснаха, пръснаха се по целия съветски свят и за мен сега е трудно да ги събера даже във въображението си. Не можеш по никакъв начин да хванеш инженер Задоров, заровил се в една от грандиозните постройки на Туркменистан, не можеш извика на свиждане лекаря от Особената далечноизточна армия Вершньов или лекаря в Ярославл — Бурун. Даже Нисинов и Зорен, най-малките дечурлига, и те хвръкнаха от мен, като пърхаха с криле; само че крилете им сега не са предишните, не са нежните криле на моята педагогическа симпатия, а челичените криле на съветските аероплани. И Шелапутин не грешеше, когато твърдеше, че ще бъде летец. Летец стана и Шурка Жевели, не пожелал да подражава на по-стария си брат, който си избра щурманския път в Арктика.

На времето другарите, които спохождаха колонията, често ме питаха:

— Кажете, вярно ли е: говори се, че сред безнадзор- ниците имало мнозина даровити, тъй да се каже, творчески настроени... Кажете, имате ли писатели или художници?

Писатели, разбира се, имаше, имаше и художници, без такъв народ не може да живее нито един колектив, без тях и стенвестник не можеш да издадеш. Но тук трябва с прискърбие да призная: от горкиевците не излязоха ни писатели, ни художници, и не излязоха не затова, че им липсваше талант, а по други причини: увлече ги животът и неговите практически днешни изисквания.

Не излезе агроном и от Карабанов. Той завърши агрономическия рабфак, но не постъпи в института, а ми каза решително:

— Да му се не види земеделието! Не мога да живея без дечурлигата. Колко още добри момчета се скитат немили-недраги по света, охо! Щом като вие, Антон Семьонович, се потрудихте в тая работа, значи и аз мога.

И Семьон Карабанов тръпна по пътя на социално-възпитателския подвиг и не му е изменил и до ден днешен, макар че на Семьон се падна жребий, по-тежък отколкото на всеки друг от соцвосовските дейци. Семьон се беше оженил за черниговката и им беше порасъл тригодишен син, черноок като майка си, горещ като баща си. И тоя син беше заклан посред бял ден от един от възпитаниците на Семьон, изпратен в неговия «дом за трудновъзпитаеми деца»... психопат, който вече беше извършил не едно подобно дело. Семьон и след това не трепна, и не заряза нашия фронт, не скимтеше и не проклинаше никого, само ми написа късичко писъмце, в което имаше даже не толкова скръб, колкото учудване.

Не стигна до виеше учебно заведение и Матвей Белухин. Веднъж получих от него писмо:

„Нарочно направих тъй, Антон Семьонович, не ви казах нищо, простете ми за това, само че какъв инженер ще излезе от мен, когато аз по душа съм военен. А сега съм във военна кавалерийска школа. Разбира се, аз постъпих, може да се каже, като свиня: зарязах рабфака. Някак си недобре излезе. Само че вие ми напишете писмо, защото, знаете ли, на душата ми е някак си недобре.”

Когато е недобре на душата на такива като Белухин, още може да се живее. И може още по-дълго да се живее, ако пред съветските ескадрони застанат такива командири като Белухин. И аз повярвах в това още по-силно, когато Матвей дойде при мен вече командир, висок, силен, готов човек, пълен комплект.

И не само Матвей, идваха и други, винаги непривично за мен възрастни хора: И Осадчи — технолог, и Мишка Овчаренко — шофьор, и мелиораторът отвъд Каспийско море — Олег Огнев, и педагогът Маруся Левченко, и ватманът Сорока, и монтьорът Волохов, и шлосерът Корито, и майсторът от една машинно-тракторна станция Федоренко, и партийните дейци — Альоша Волков, Денис Кудлатий и Жорка Волков, и както по-рано деликатният, но с истински болшевишки характер Марк Шейнхауз, и много, много други.

Но мнозина бяха и тия, следите на които изгубих през тези седем години. Затъна някъде в конското море и не се обажда Антон, изгубиха се нейде бурно-жизнерадостният Лапот, добрият обущар Гуд и великият конструктор Таранец. Аз не скърбя за това и не упреквам момчетата, че са ме забравили. Нашият живот е извънредно много запълнен и не винаги трябва да се помнят капризните чувства на бащите и педагозите. Пък и технически не можеш събра всички. Колко момчета и момичета минаха само през горкиевската колония, неспоменати тук, но също тъй живи, също познати и също приятели. От смъртта на горкиевския колектив изминаха седем години и всички те са запълнени със същия немирен плисък на детските вълни, с тяхната борба, с пораженията и победите и с блясъка на познатите очи, и с играта на познатите усмивки.

Дзержинският колектив и сега живее пълнокръвен живот, и за тоя живот могат да се напишат десет хиляди поеми.

За колектива ще се пишат книги, защото съветската страна е предимно страна на колективи. Ще се пишат, разбира се, по-умни книги, отколкото пишеха моите приятели олимпийци, които определяха колектива така:

«Колективът е група от взаимодействащи индивиди, които съвкупно реагират на едни или други дразнители.»

Само петдесет деца-горкиевци дойдоха през един пухкав зимен ден в красивите стаи на комуната „Дзержински”, но те донесоха със себе си комплект от находки, традиции и приспособления, цял асортимент колективна техника, млада техника на освободения от господари човек. И на здравата нова почва, обкръжена от грижите на чекистите, подкрепяна всеки ден от тяхната енергия, култура и талант, комуната израсна в очарователно прелестен колектив на действително трудово богатство и висока социалистическа култура, като не остави почти нищо от смешния проблем за „поправянето на човека”.

Седем години живот на дзержинците — това са също седем години на борба, седем години на големи напрежения.

Отдавна, отдавна са забравени, изпочупени и изгорени в огнярното отделение направените от тънки дъски фабрични помещения на Соломон Борисович. И самият Соломон Борисович е заменен от десетина инженери, от които мнозина заслужават имената им да бъдат споменавани сред многото достойни имена в Съюза.

Още в 1931 година комунарите построиха своя пръв завод — завод за електрически инструменти. В светлата висока зала, украсена с цветя и портрети, се наредиха десетки най-хитроумни машини: „Вандерери”, „Самсон Верке”, „Гилдемайстери”, „Райнекер”, „Марати”. Не гащета и не кревати излизат вече от ръцете на комунарите, а изящни сложни машинки, в които има стотици части и „диша интегралът”.

И дъхът на интеграла вълнува и възбужда комунарското общество тъй, както някога отдавна ни вълнуваха цвеклото, сименталските крави, „Василий Василевич” и „Юначага”.

Когато в монтажното отделение беше сглобена първата голяма пробивачна машина ФД-з и беше поставена на масата за изпробване, отдавна възмъжалият Васка Алексеев включи тока и двадесетина глави, инженерски, комунарски, работнически, се наведоха тревожно над нейното бръмчене — главният инженер Горбунов каза с мъка в гласа:

— Пуска искри...

— Пуска искри, проклетата! — каза Васка.

Като скриваха скръбта си под усмивките, помъкнаха машината в работилницата, три деня я разглобяваха, проверяваха, служиха си и с радикали и логаритми, прелистваха чертежи. Крачеха по чертежите краката на пергелите, чувствителните шлифовъчни „Келенбергер” снемаха от частите последните половинстотни, чевръстите пръсти на дечурлигата сглобяваха най-нежните части, техните чувствителни души тревожно очакваха новото изпробване.

След три дни поставиха отново ФД-з на масата за изпробване, пак двадесетина глави се наведоха над нея и пак главният инженер Горбунов каза с мъка в гласа:

— Пуска искри...

— Пуска искри, негодницата! — каза Васка Алексеев.

— Американката не пускаше искри — си спомни със завист Горбунов.

— Да, не пускаше — потвърди още един инженер.

— Разбира се, не пускаше! — казаха всички деца, като не знаеха на кого да се сърдят: на себе си, на машините, на съмнителната стомана № 4, на момичетата-намотвачки, на котвата или на инженер Горбунов.

Зад тълпата дечурлига се повдигна на пръсти Тимка Одарюк, показа на всички рижата си луничава физиономия, закри очи с клепките си, изчерви се и каза:

— Американката също пускаше искри.

— Ти откъде знаеш?

— Помня, когато я пускахме. И трябва да пуска искри, защото вентилаторът тук е такъв.

Не повярваха на Тимка, отново помъкнаха пробивачната машина в работилницата, отново заработиха над нея мозъци, машини, нерви. В колектива температурата явно се повиши, в спалните, в клубовете, в класните стаи зацарува безпокойство.

Около Одарюк се образува цяла партия привърженици.

— Нашите, разбира се, още не са както трябва, защото това е първата машина. Само че, американките пускат още повече искри.

— Не!

— Пускат!

— Не!

И най-сетне нашите нерви не издържаха. Изпратихме в Москва, направихме поклон пред по-старите.

— Дайте ни една „Блек и Декер”!

Дадоха.

Докарахме американката в комуната, поставихме я на изпитателната маса. Вече не двадесетина глави се наведоха над масата, но над цялото отделение се наведоха триста комунарски тревоги. Побледнелият Васка включи тока, инженерите спряха дъха си. И след бръмченето на машината Одарюк каза неочаквано високо:

— Ето на, нали ви казвах аз...

И в същия миг въздишка на облекчение се издигна над комуната и литна към небесата, а на нейно място се завъртяха тържествуващи муцунки и усмивки:

— Право казваше Тимка!

Ние отдавна сме забравили за тоя развълнуван ден, защото отдавна излизат по петдесет машинки в ден и отдавна са престанали да искрят, защото макар и Тимка право да казваше, но имаше още и друга правда в диханието на интеграла и у главния инженер Горбунов:

— Не трябва да пуска искри!

Забравили сме за всичко това, защото ни налегнаха нови грижи и нови работи.

В 1932 год. в комуната беше казано:

— Ще правим фотоапарати „Лайка”!

Това беше казано от един чекист, революционер и работник, а не от инженер и не от оптик, и не от фото конструктор. И другите чекисти, революционери и болшевики, казаха:

— Нека комунарите правят „Лайка”!

Комунарите в подобни мигове се вълнуваха:

— „Лайка” ли? Разбира се, ще правим „Лайка”!

Но стотица хора, инженери, оптици, конструктори, отговориха:

— „Лайка” ли? Що думате! Ха-ха...

И започна нова борба, извънредно сложна съветска операция, каквито се правеха много през тия години в нашето отечество. В тая борба имаше хиляди разни дихания, полети на мисълта, полети на съветски самолети, чертежи, опити, лабораторна мълчалива литургия, тухлен зидарски прахоляк и... и повторни атаки, още веднъж повторени атаки, отчаяно упорити удари на комунарските редици в работилниците, развълнувани от някоя спънка в работата. А наоколо същите въздишки на съмнение, същите премижали стъкла на очилата:

— „Лайка” ли? Момчета? Лещи с точност до микрон? Хе!

Но вече петстотин момчета и момичета се втурнаха в света на микроните, в най-тънката паяжина на най-точните машини, в нежната среда на допустимите отклонения, сферическите аберации и оптическите криви и като се смееха, потърсиха с поглед чекистите:

— Нищо, деца, не се бойте — казаха чекистите.

В комуната се разви блестящ, красив завод за фотоапарати ФЕД, заобиколен с цветя, асфалт, водоскоци. Тия дни комунарите сложиха на масата на народния комисар десетхилядния ФЕД, безпогрешна изящна машинка.

Вече много е минало и много се забравя. Отдавна е забравен и първобитният героизъм, и уличният език, и други остатъци от миналото. Всяка пролет комунарският рабфак изпраща във висшите учебни заведения десетки студенти и много десетки от тях вече завършват висшите учебни заведения: бъдещи инженери, лекари, историци, геолози, летци, корабостроители, радисти, педагози, музиканти, актьори, певци. Всяко лято тая интелигенция идва на гости на своите братя работници: започва поход. Всекигодишният летен поход е нова традиция. Много хиляди километри са изминали комунарските колони, както по-рано по шест в редица, отпред със знамето и с оркестъра. Минали са Волга, Крим, Кавказ, Москва, Одеса, Азовското крайбрежие.

Но и в комуната, и в летния поход, и в дните, когато „пуска искри”, и в дните, когато трудовият живот на комунарите тихо плиска, току изтича от вратата някое кръглоглаво, яснооко момче, вдигне сигналната тръба към небето и изсвири късия сигнал за сбор на командирите. И също тъй, както някога, командирите на- сядват край стените, на вратите стоят любители, по пода седят дечурлига. И пак тъй хитросериозният секретар на командирския съвет казва на някой нов несретник:

— Я излез в средата! Застани мирно и дай обяснение как и що си направил!

И пак тъй има различни случаи, пак понякога някои характери се ежат и пак понякога колективът бръмчи тревожно като кошер и се втурва на опасното място. И пак тъй трудна и хитроумна си остава науката стругари, револверщици, шлосери, моделисти и тогава педагогика.

Но вече е по-лесно. Далечният, далечният мой пръв горкиевски ден, пълен с позор и немощ, ми се струва сега мъничка-мъничка картинка в тясното стъкло на празничната панорама. Вече е по-лесно. Вече в много места на Съветския съюз са се завързали яките възли на сериозно педагогическо дело, вече партията нанася последните удари по последните гнезда на несретното деморализирано детинство.

И може би много скоро у нас ще престанат да пишат „педагогически поеми” и ще напишат проста, делова книжка: „Методика на комунистическото възпитание”.