Педагогическата машина

I

Тоя фьон го съсипваше. В сухата топлина, идеща откъм планината (дяволска история, няма ли влага по това време в планината?), се стопяваше цялата твърдост на мускулите му. Те опитаха да се възпротивят със спазматични потръпвания, но на широката седалка зад шофьора, където винаги е по-задушно — а не му разрешаваха да сяда до шофьора, — на широката задна седалка те съвсем се разплуха, едновременно с тях се разплу и мозъкът му, та Бокенхаймер побърза да каже: Отвори всички прозорци, но шофьорът му отвърна като на дете: Ще настинете, господин професоре, и не направи течение, свали само стъклото до себе си.

Той не намери сили да му се скара, пък и нямаше да бъде прав — шофьорът отговаряше за неговата сигурност. Опита се да мисли за каквото и да е друго, а мислеше все за фьона. Знаеше; още никой психофизиолог не е доказал убедително влиянието на този вятър върху човека, а интелигентите ей тъй, заради модата и да покажат, че са образовани, оправдават с него лошото си настроение, когато не откриват други причини, но той е учен, и то не какъв да е учен, освен това хората му приписват какви ли не свръхестествени способности, та би трябвало, ако се поразтършува в себе си да открие причината, ще я измисли, ако не я открие, и измислицата ще бъде убедителна, защото наистина притежава някои дарби… А всъщност какъв учен е, никакъв учен не е, психология, биохимия, психиатрия — три дипломи плюс втора докторска дисертация по кибернетика и пак не си сигурен дали изобщо си някакъв учен! Когато духа фьонът, съвсем пък не си сигурен. Вятърът е влязъл в тебе и те превръща в пясъчна пустиня — ту тук, ту там вдига дюни от натрупани мисли и усещания, на най-неочаквани места ги вдига, за да ги разпилее веднага песъчинка по песъчинка, да те остави болезнено гол в твоята пустиня, да се топиш и съхнеш, да се огъваш насам-натам като случаен храст в пустинята под жежките капризи на проклетия вятър…

— Проклет вятър!

— Какъв вятър? Да спра ли инсталацията? — рипна услужливо Мърроу.

Една дюна се жлътна току пред очите му, оцвети всичко в жълто, на върха й се изви миниатюрна вихрушка от песъчинки и Бокенхаймер въздъхна:

— Не ви ли действува тоя фьон?

— Има ли днеска фьон? — учуди се Стенфорд и всички погледнаха към затворения прозорец. В стаята лъхаше осезаемо прохладен, достатъчно влажен въздух — филтрираният и овлажнен вятър на климатичната инсталация. Димът от пурата на Ноули и струйката от бялата цигара между моравите бърни на Болтън моментално се разтваряха в него.

Визофонът иззвъня и Мърроу, вече станал, само протегна ръка към него. Щеше да бъде нахално, ако друг го направеше, защото визофонът лежеше върху бюрото на Бокенхаймер. Този Мърроу изобщо си позволяваше много неща — навярно като всички добри менажери, иначе не би бил и добър менажер я; дори не се обижда, като му кажеш, че си позволява прекалено много, просто го намира за съвсем естествено той да си го позволява, пък другите да се ядосват от това. Бокенхаймер го видя на върха на дюната в полковнишка униформа, с цвета на пустинния пясък и чу проскърцването на военните му обуща или на пясъка под тях.

Но Мърроу си стърчеше пред бюрото му в своя лек демисезонен костюм, който го правеше елегантен като супермен от комикс — един застарял супермен с красиви стоманеноцветни слепоочия — беше долепил под едното си слепоочие черната раковина на визофона, черно на бяло стоеше тя там, беше казал: „Слуша Мърроу“, съвсем като полковник и по полковнишки слушаше гласа, неразбираем за никого другиго в кабинета. Или оня оттатък не пожела да се покаже на екранчето, или пък беше някоя от телефонните линии без изображение. Бокенхаймер не бе и направил опит да посегне към своя визофон, нямаше толкова сили в мускулите му сега, а и рефлексите му сякаш бяха затиснати от пясъка на дюната, върху която стърчеше Мърроу в полковнишката си униформа.

— Кои са те? — запита Мърроу и елегантният му костюм стана още по-елегантен, гънките го нашариха с по-светли и по-тъмни сенки, когато той с бързо движение изключи визофона и се обърна към Бокенхаймер. — Ралф иска да влезе с двама свои колеги. Айвър Стиил и Джек Мини. Били сте му разрешили да ги вземе със себе си.

— Тук ли? — не успя да се учуди Бокенхаймер.

— У дома ви. Охраната се обажда.

— Амиии… защо не ги пускат? — рече сънливо Бокенхаймер. — Те са негови състуденти. — Фьонът изведнъж отвя дюната заедно със стоящия на върха й Мърроу и я скупчи на друго място. А може би не беше същата — на тази шаваха и ръкомахаха някакви човечета, чиито лица професорът не можа да разпознае. Но дюната бе освободила част от рефлексите му и той отвърна, сякаш се събуждаше: — Да, да, той ме пита отзарана, пък аз забравих да предупредя постовия.

— Познавате ли ги? — запита Мърроу и като че ли не бе му повярвал. — Единият е негър.

— Аз също съм негър — обади се Болтън иззад бялата си цигара съвсем равнодушно, както си говореше изобщо, когато изобщо говореше.

— Простете, доктор Болтън! Нищо не исках да кажа — извърна се към него Мърроу. — Само доуточних, за да си спомни професорът.

— И той нищо не искаше да каже — заяде се Стенфорд. — Нали, Болтън?

Болтън не даде вид, че схватката го е засегнала с нещо, а полковникът угаси извинителната си усмивка заедно с натискането на копчето на визофона. „Пуснете ги!“, заповяда той, без да поднася раковината към ухото си да чуе дали са приели нареждането му. Мърроу вярваше в техниката — за да поддържа тая му вяра, се грижеше цял батальон от техници.

А професор Бокенхаймер чак сега се запита защо Ралф е излъгал. Има си хас да го е питал? Невъзможно! Това ще рече веднага да върви в пенсия. Та нали паметта му е единственото… Но за какво е тогава този блъф? Ралф Бокенхаймер знае, че баща му притежава най-добрата засега памет в света и че никога не си позволява да лъже или поне в такива случаи не си го позволява и, разбира се, нямаше да си го позволи, но очевидно фьонът излъга вместо него, ей тъй, преди да се усети, и сега никак не му е ясно защо го направи. Сигурно за да си отмъсти на Мърроу за безтактичността. Стенфорд не е забелязал, че има фьон, но и той целият е настръхнал срещу полковника, всички са настръхнали, а какво им е виновен човекът? Помага им, услужва им, изобщо е един превъзходен менажер за научна група…

— Добри момчета са — рече като за оправдание Бокенхаймер и дюната се превърна пред очите му в мътен пясъчен облак. — От години са приятели.

Пясъкът се уталожи, въздухът стана чист и прозрачен, както става след дъжд — пълен със зукове, миризми и невидими движения. Но така става след дъжд, а Бокенхаймер продължаваше да лежи в своята пустиня съвсем отпуснат, не миризми и не звукове се изливаха върху него, а само ония вълни, които той единствен в стаята можеше да улавя. Лежеше като радиоастрономическа антена с безбройните клетчици на приемателната си мрежа и пустиня имаше вече само под него — безкрайната, твърдата, привичната му от дете пустиня, над която обикновено беше препълнено с гласове. Те идеха от всички посоки, блъскаха се в него като космически лъчи в приемателите за твърди частици, невидими и беззвучни за всички останали. Той единствен и може би стотина неизвестни врачки и циркаджии на цялата Земя — те можеха само да ги чуват, не винаги да ги разбират, но да ги улавят. И да се чудят до безкрай на тая си способност.

А всъщност се чудиш до едно време, после преставаш. Лежиш си в своята пустиня, по-скоро: лежиш на нея, защото тя винаги е някак под тебе, или още по-точно, там, дето трябва да си самият ти, защото винаги я усещаш и като себе си, и като нещо, сред което се намираш, лежиш си и слушаш тия безброй гласове, отпуснат, престанал да се измъчваш, само от време на време се понапънеш, позавъртиш антената в себе си, себе си позавъртиш като феритна антена, за да уловиш във фокуса й оня глас, който в момента ти трябва, който в повечето случаи изобщо не ти трябва, а трябва на другите, дето не могат да го чуват, за да ги забавляваш или да ги караш да си блъскат главите, каква ли ще да е пък тази мистериозна способност, откъде ли ще се е взела у човека и защо е толкова рядка… И да се мислят за някакви учени, като си блъскат така главите над нещо, което все едно не ще разберат. Та и как ще го разберат, щом носителят на тая дарба най-малко може да я проумее, дори не толкова физиологията й, дори елементарните й прояви не може да опише с разбираеми средства въпреки трите си дипломи и двете докторски дисертации, и професорската титла. В края на краищата и това нямаше да е страшно, ако не беше тая пустиня, тоест, ако не беше усещането, че си безплодна пустиня, където витаят само неизречените гласове на другите, че си някаква безкрайна пещера, чийто под е Сахара, и че тая пещера е създадена само за да произвежда глупавото ехо от скриваните чувства на другите хора.

Дали беше спрял тоя проклет фьон? Когато той духа, пустинята си е чиста пустиня, дори без пещерен свод над нея, без ехото на гласовете, а сега Бокенхаймер чуваше вихрушката на упрека, извила се около правия Мърроу.

— Така е, господа! — изрече прекалено високо в самозащитата си Мърроу. — Неприятно е, но кой е виновен? Като не искате да пренесете… да оставим апаратурата, поне документацията да пренесете…

Очевидно също бе доловил вихрушката, но такава безгласа вихрушка можеше да чуе дори един менажер със средна полковнишка интелигентност. А Мърроу беше роден менажер — затова навярно са го изтеглили и от армията. Ноули размърда старческите си кокали в прекалено широкото кресло и заедно със зеления цвят на тапицерията към антената-Бокенханмер полетя и онова, което той се готвеше да каже. Бокенхаймер го чу, преди Ноули да си отвори устата, намръщи се от неприятното усещане. Трябваше да възпре стареца, но фьонът наистина бе отвял всичките му сили. Може би ако се понапрегне… та нали антената му проработи? Но през прозореца не се виждаше дали тоя дяволски фьон е спрял вече. И облаци нямаше дори, отвял ги е, а Ноули е ядосан, защо пък той е ядосан?

— Полковник — занарежда кресливият му старчески глас. — Професор Бокенхаймер е не само създател на апарата, засега той е и пълноправен негов собственик. Заедно с Болтън, разбира се. Откритието освен това е извън програмата на института. Ние не можем да ги задължим да ни го предоставят. Само те двамата ще решат кога да направят това.

Мърроу притежаваше удивителна вътрешна подвижност. Излъчванията му трептяха бляскави и вълнообразни като електромагнитна крива върху екрана на осцилограф. Бокенхаймер би могъл да ги нарисува.

— Ама, естествено, нима аз нещо?… — огъваше суперменското си тяло полковникът около бар-масичката, а Бокенхаймер виждаше сабления блясък, с който той разпиляваше неизречените си мисли, за да ги прикрие. — Защо е нужно да ми го повтаряте? Нека не подхващаме тая неприятна тема, професор Ноули! Но и… нека не си правим тогава страдалчески гримаси! Професор Бокенхаймер и доктор Болтън са член-сътрудници на нашия институт, институтът ни е свръхсекретен, а изобретението, макар и да е лично, макар и извънпрограмно, се осъществява със средствата на института, при това то е от изключително стратегическо значение… — Полковникът бе се отказал да размахва сабята вътре в себе си, размахваше я открито над главите им. Безшумните гласове, идещи откъм него, бяха млъкнали и останал за миг напразно заслушан в тях, Бокенхаймер също се ядоса:

— Казах ли ви изобщо нещо, Мърроу? В групата ни има и по-добри тълкуватели на гримаси от вас. — Веднага след това обаче той съжали за думите си и добави: — Тоя проклет фьон направо ме съсипва!

Стенфорд, който до този момент се хилеше злорадо от висотата на своята младост, пак от същата висота викна без всякакво уважение към посребрените вече коси на Мърроу:

— Слушайте, полковник, времето напредва, а вие още не сте ни казали за какво сте тука?

Излъчванията на Мърроу се блъснаха в Бокенхаймер в пълен хаос. После се източиха, заприличаха на кардиограма от прединфарктно сърце. Ужасно се мъчеше, горкият, да се овладее, на Бокенхаймер чак му дожаля за него.

— Да… — започна полковникът енергично, а веднага след това премина към гальовно интимничене, но Бокенхаймер позна в него напрежението на човека, който иска да прикрие целенасоченото си любопитство. — Впрочем, господин професоре, защо вашият симпатяга Ралф следва славянска филология?

— Обича литературата. Простете, но аз ще пия още едно кафе. Някой друг иска ли? Джейн, моля ви, две кафета още — изрече Бокенхаймер в решетчицата на апарата. „Веднага, господин професоре“ — бликна от нея едно толкова звучно гласче, та в миг цялото небе над пустинята се обистри и в него запяха птици, а водата шуртеше, шуртеше, шуртеше, чиста и студена, и някакви красиви голи хора ходеха под палмите около нея. Бокенхаймер още държеше пръста си на копчето до решетчицата, която отдавна мълчеше, много тъжно бе станало лицето му и той премига няколко пъти смутено, преди да продължи: — Като юноша се увличаше по руската литература, затова. Гогол и Достоевски, струва ми се, бяха му кумирите. И Маяковски…

— Хъм, Гогол и Достоевски — повтори Мърроу и явно тези имена не му говореха нещо определено, но той успя да се измъкне с една шега. — Все е по-добре, отколкото Че Гевара. А защо вие не го насочихте към някоя по-съвременна специалност? Вашата например?

— Тогава още не беше готов апаратът ми — подигра го меко Бокенхаймер. — Пък и досега не знам точно каква е моята специалност.

Ноули и Стенфорд шумно изликуваха; старецът дори събори трите сантиметра сивобяла пепел от върха на пурата си, която с гордост от доброто качество на тютюна бе крепил досега. Полковникът ги изгледа, видя още по-обидното равнодушие на Болтън и реши, че е по-разумно също да се засмее.

— Да, да, тия деца! — рече той. — Големи грижи ни създават. — Усети, че това е недостатъчно да скрие обидата му и Бокенхаймер долови нов напън под елегантния му костюм, един напън като пред изкачване на висок връх. — Та нали затуй толкова треперим над вашето изобретение! То е повече от епохално, какво ти епохално, направо няма определение за него! Аз мисля, че ако нещо оправи най-после тоя див свят, ще бъде именно то… — А Бокенхаймер мислеше, че ако нещо погуби тоя способен менажер, ако нещо безвъзвратно го погуби като менажер, това би било именно неговото изобретение. — Представяте ли си — въодушеви се искрено полковникът — във всеки дом такъв апарат! Централно програмирано устройство, преподавателски робот към него, също с централна програма! Всички училища, всички университети стават излишни! Само изпитни комисии. Най-новите знания, най-доброто преподаване, най-финото възпитание, бъдещите поколения — обърка той мислите си в своя неподправен възторг. — Направо научна фантастика! Но… миниатюризацията, приятели, миниатюризацията! Без нея нищо от това… нужно ли е да ви напомням основния лозунг на времето ни? Колкото са по-големи нашите грижи, толкова по-малки трябва да бъдат нашите транзистори! Дайте най-после схемата на инженерите, професор Бокенхаймер! Разработката да върви едновременна, много я забавяме така!

Сред вулканнчните изблици полковнишки възторг, оглушили кабинета му, Бокенхаймер чу младежкото съскане на Стенфордовото презрение и подземното боботене на гнева на професор Ноули. Само откъм Болтън пак не идеше нищо. Светът в него беше черен и непроницаем като кожата му и може би затова Бокенхаймер уважаваше толкова своя мълчалив сътрудник. Искането на вратата да се отвори го стресна с бръмченето си, но той не побърза да натисне копчето под ръба на бюрото. Беше Джейн и трябваше да намери начин да не гледа към нея, когато тя ще се навежда да остави кафетата. Защото тя ще влезе с кафетата и със страха си — две години вече все тоя неин страх! — а Бокенхаймер не бива да гледа към нея, професор Бокенхаймер да си гледа своя негър и да си мисли колко много го обича, защо го обича толкова и що за човек е тоя странен негър изобщо…

Повторното бръмчене отвори дебело тапицираната врата. Влезе ароматът на кафето, влезе ароматът на Джейн, кабинетът се превърна в грамаден съд с благоухания, а Бокенхаймер стисна клепачи пред цялото това благоухание и си каза в своята пустиня така, че ехото го повтори гръмогласно в него: Истинско щастие е да попаднеш на такъв негър! Ако някога изобщо съм имал щастие в нещо, това е Болтън. На колко хора се е удавало да намерят своя негър, който да мълчи и да им върши работата? Чуваш ли ме, Болтън? Знам, че ме чуваш, но си мълчиш. И това ти е най-доброто…

В института го наричаха „Сянката на Бокенхаймер“ отначало, после — само „Сянката“. За по-кратко. Прекалено черна изглеждаше тая сянка за германо-еврейски белокожия Бокенхаймер, но и той твърде дълго я търси, докато я намери — такава хладна и надеждна в своята плътност. Единствен Ноули знаеше в началото за опита на Бокенхаймер да „материализира“, да вложи в машината част от своите способности. Знаеше и стадия на математическото моделиране, до което професорът беше се добрал с многогодишен труд. Нужен бе конструктор, за да осъществи идеята, ако тя изобщо бе осъществима. Институтът по сугестология и парапсихология на армията, в който двамата работеха, щеше да даде не един, щеше да даде сто бляскави конструктори, щом само му споменеха за това, но Бокенхаймер се боеше да споменава за идеята си, а и Ноули беше достатъчно умен, за да предположи последиците от едно такова изобретение. Не можеха да отидат просто в друг институт — все едно, военните щяха веднага да се доберат до тях. От научния шпионаж също така нямаше къде да се избяга в днешния свят. По-разумно се оказа да я осъществят именно под покрива — относително най-сигурния покрив — на тоя свръхсекретен институт. Така щяха да избягнат поне отчасти шпионирането от самия него. И да си осигурят нужните средства за експерименталния модел.

Ще ви дадем най-добрия менажер — каза със сдържано вълнение ръководството на института. — Полковник Мърроу е… — И Мърроу започна през ден да им води по двама-трима конструктори. Бокенхаймер разговаряше с тях на философски теми, за времето, за политиката, за спорт, канеше ги у дома си, пиеше с тях по баровете и ги прослушваше с антената си, без да им открива за какво се касае. Отиваха си в недоумение, мислейки, че прочутият хипнотизатор и телепат си е правил някакъв експеримент с тях или подозираха, че това е специално кадрово проучване, възложено му от армията. Докато един ден Ноули заяви: Така до никъде няма да стигнем, полковник! Бокенхаймер трябва сам да си намери човека, иначе никога няма да се освободи от подозрението, че му пробутваме подставени лица. Познавам един черен… — Болтън ли? — досети се веднага полковникът, който според службата и призванието си познаваше всички що-годе кадърни учени и техници. Пък и д-р Болтън беше достатъчно известен. — Тоя черен, професоре, ще ни струва… тоя черен струва колкото цяла Африка, ясно ли ви е това? — Вие само ми разрешете да говоря с него — настоя Ноули. — Може и да не стане нужда да го купуваме!

Ноули докара с колата си скъпия негър, за когото всички се питаха къде дява парите от многобройните си изобретения и патенти. Най-много, естествено, се питаха службите за сигурност. Къщата на Болтън беше повече от скромна, повече от скромно бе и обзаведена, ако оставим настрана фантастично съоръжения му частен кабинет-лаборатория и фантастичната система, която я охраняваше. Но нея той сам бе си изработил. А в същото време чековата му сметка в банката представляваше само междинна станцийка за внушителните суми, стичащи се отвсякъде към нея. Те си почиваха там месец-два и продължаваха своята черна неизвестност, по всяка вероятност поддържайки някоя от многобройните негърски организации.

Ноули беше му казал в колата: Готов ли си да се заемеш с една работа, от която скоро няма да падне нито стотинка, а може и въобще да не дойдат пари? Негърът му отвърна със свойствената си безизразност: Кажи на шофьора да обърне! Значи прави са хората, като те наричат един мръсен, алчен негър? — рече му Ноули; той можеше да си позволи такива шеги, защото всъщност той бе го създал в тоя му вид, излекувайки преди десетина години безпаричния келнер-студент от нападналата го депресивна меланхолия. Откри го в болницата, където момчето лежеше след първия си опит за самоубийство, хареса си го и се амбицира да го оправи. Такъв съм — отвърна му вече пред дома на Бокенхаймер някогашният самоубиец, който бе си запазил като спомен от болестта само една смущаваща другите мълчаливост. — И законът на времето ни е алчен, чичо Ноули. При нас ако една работа шест месеца след приключването й не почне да носи пари, и то големи пари, тя е нерентабилна за цялото общество, не само за автора й. Да обръщаме, докато е време! — Аз три години се занимавах с тебе, за да станеш рентабилен за обществото — безцеремонно му напомни Ноули. — И държа да помогнеш на приятеля ми. Нека това да бъде пък моята голяма пара, която ще изкарам от тебе!

Бокенхаймер, предупреден кого ще му доведат, отново бе целият една изпъната в очакване антена, когато се ръкува с двамата. Черно-бялата смесица на тяхното вълнение зазвъня в клетките на загадъчната му възприемателна апаратура. Странно подскачаха и се пилееха излъчванията на стареца — не познаваше такива момчешки трепети у по-възрастния си колега. Изглежда, възлагаше големи надежди на срещата. Но в Ноули Бокенхаймер беше сигурен, Ноули нямаше да го предаде, защото отдавна вече не искаше нищо за себе си от живота, освен да му потвърди тия или ония истини и мисли, с които половин век бе измъчвал мозъка си. А негърът?

Негърът влезе с враждебната към целия околен свят елегантност на пантерата. Един красив самотен хищник влезе в приемната му, очевидно уверен, че никой не е достатъчно умен, достатъчно хитър и достатъчно силен да го победи, но допускащ в тоя миг съществуването на опасни за него непознати явления. Навярно така черната пантера, изпъната върху клоните на дървото, се вслушва в бученето, предхождащо някое земетресение, или с напрегнати зеници гледа огненото зарево на далечен пожар в джунглата. Бокенхаймер се опита да проникне под еластичната броня на черната му кожа и не успя. Това разбуди амбицията му, но в последния миг той я овладя и отстъпи — не биваше да го плаши или да го предизвиква още по-здраво да се затвори в бронята си. Явно тя не бе предназначена само за тая среща, а ограждаше от всички една ревниво пазена самота. Човек, който толкова държи на вътрешното си отшелничество, не би могъл да стане предател, защото нищо не е в състояние да го подкупи. Освен това Бокенхаймер имаше слабост към негрите, към тяхната своеобразна психика и неволно започна да му се умилква. Още докато наливаше уискито в чашите, каза:

— Много ви моля, доктор Болтън, да не мислите, че аз сега чета всичките ви мисли. Слуховете страшно преувеличават моите способности. Особено пък откакто за парапсихологията се заинтересуваха военните, какви ли не глупости се дрънкат за нашия институт. А той е секретен дотолкова, доколкото работим с космонавтите, доколкото се мъчим да направим от телепатията и сугестологията средства за връзка и обучение…

— Еее — прекъсна го Ноули, — що за предисловие? Болтън много добре знае с какво се занимаваме. — И се чудеше на странното смущение, обхванало знаменития му колега.

Бокенхаймер сам се чудеше на необичайното си смущение. Отдавна никакъв човек не бе способен да го смути, защото у никого не бе усещал по-голяма душевна мощ от своята — способна при специална концентрация да подчини на себе си много хора едновременно. Но при повторния си опит да влезе в душата на негъра той бе се изправил пред нещо действително необикновено — пред някаква тъмна пустиня, подобна на неговата, но спокойна и непроницаема, по чието небе не блещукаше нито една звездица, в която можеше да навлизаш и да навлизаш, без да срещнеш нищо. Опустошен от самотата си ли беше тоя човек, или тъкмо на нея се опираше неговата необичайна сила, изчистена и освободена от всичко, за да се осъществява в едно непрекъснато конструирващо съзнание? Тогава Бокенхаймер изтърси изведнъж, пак без да разбере кое го накара:

— Доктор Болтън, имате ли нещо против евреите?

Негърът нито се учуди, нито се изненада:

— А вие имате ли нещо против черните?

Бокенхаймер се засмя в радостно предчувствие, в едно щастливо безсилие да се противопостави на тая черна бездна, която го влечеше към себе си със своята непроницаемост. И презглава се гмурна в нея:

— Тогава бихте ли се запознали с една моя идея? Изчисленията и чертежите ми сигурно ще ви се сторят наивни, макар да съм учил математика и кибернетика, но дано откриете в тях рационалното. Ако го има, разбира се…

Ноули бе ококорил очи — тоя Бокенхаймер, който дори нему не бе показвал математическия модел на своя проект, вече отключваше стенния сейф в кабинета си, за да донесе документацията, както се казва, на първия срещнат негър. А тоя пък негър, след като изслуша равнодушно обясненията, след като хвърли един бегъл поглед по листовете, рече без никакво вълнение:

— Имате копие, нали? За да ги проуча, трябва да ги взема със себе си.

— Вземете ги — отвърна с безумно великодушие Бокенхаймер.

Болтън небрежно, но с привична ловкост ги сви на тръба в жълточервените си длани, където черната кожа сякаш бе одрана, откривайки истинския цвят на тялото му.

— А за да ги взема със себе си, трябва да повикам моята кола. Нали няма да се обидиш, чичо Ноули, че ще се върна с нея?

Ноули можеше само да се радва. А Бокенхаймер гледаше с упование тия грамадни черносиви отгоре и жълточервени отдолу негърски лапи, в които бе се появило едно голямо колкото запалка радиотелефонче, и мислеше, че това изречение достатъчно издаде каква оценка е дал на книжната тръба. Говореше се, че под лака на грамадната му кола се криел истински танк с навярно не по-малка бронева и огнева мощ. По-късно, след скандал и заплахи за напускане, Болтън взе от корпорацията си една година неплатен отпуск, за да се превърне в някакъв изумителен чернозем, върху който бързо и с разкошни плодове израстваха посетите от Бокенхаймер идеи.

„Сянката“ пиеше вече кафето си — единствен Болтън реши да пие второ кафе — и Бокенхаймер не се запита дали направи това, защото действително му се пиеше, или за да бъде отново заедно с него. И да се запиташе, нямаше да го разбере; много пъти бе се питал напразно, защото безброй пъти Болтън бе постъпвал именно като негова сянка, без в това да се съдържаше каквото и да било угодничество или самоунижение. Та и негърът нямаше нужда да се подмазва никому — умееше бляскаво да осъществява способностите си, скъпо и прескъпо да ги продава, да бъде необходим. Неведнъж бяха се опитвали да го ликвидират — сигурно тръстовете, които не успяваха да го привлекат към себе си, а искаха да се освободят от непосилната за тях конкуренция на свръхмогъщата и благодарение на Болтън винаги първа на пазара с новости Интернейшънъл компютър корпорейшън. Но той знаеше да се пази, пазеха го навярно и черните ангели на някои подмолни негърски организации. Дори страхопочитание към себе си не бе отбелязвал в него Бокенхаймер — само едно хармонично нагаждане във всеки миг от съвместната им работа, което правеше неуместен въпроса, защо този могъщ ум жертвуваше времето си за една идея, към чиято практическа стойност като че ли нямаше никакво отношение.

Болтън сърбаше вече кафето си — разредено с мляко, то се сливаше по цвят с устните му, Джейн бе отнесла вече своя аромат и кабинетът отново си беше обикновен професорски кабинет с разхвърляни по писалището книги. Зад това писалище обаче седеше един човек, чиито необикновени способности караха хората да се свиват в мистичен ужас и който сега се радваше като дете, успяло да надмогне страха си, за да мине през някакъв страшно тъмен коридор. Не видя секретарката си и не чу нищо откъм нея — с изпотяващо напрежение бе смогнал да вдигне пред себе си непроницаема за нейните гласове стена. А и гневът на Ноули междувременно не бе успял да изригне — ароматите на Джейн бяха задавили гласа му; все още бе чувствително за женските аромати старчето:

— Слушай сега, полковник — казваше Ноули с бащинска търпеливост, — и нека това бъде последният ни разговор по въпроса! Първо, Болтън вече работи по миниатюризацнята…

— Но сам! Това ще трае…

— Колкото трае, толкова! Решението на групата ни е категорично: докато не уточним границата на програмирането, докато не видим основните психически и физиологически последици от една оптимална програма, докато изобщо не решим какво ще правим с апарата, вие няма да го получите. Имайте предвид, че може изобщо да не ви го дадем, а да го унищожим. Така кажете на началниците си и нека престанат…

Мърроу целият бе се сгърчил в суперменскня си гръден кош, искрена болка бе го сгърчила така.

— Но, господа, но, приятели!… Та аз разбирам… кой, ако не аз, ще разбере, колко време вече работим заедно! Извинявайте, това си беше от мене, съвсем не от началниците ми, стар ентусиаст съм, какво да се прави, пък и ние, военните, лесно се въодушевяваме, когато такива патриотични задачи… не, аз съвсем за друго! Институтското ръководство реши да изнесете експериментите на по-широка база. Смята, че неоправдано стеснявате полето на проучванията и това води до прекомерно забавяне, до огромен риск. Чуждите разузнавания са нащрек. Свързването на Болтън с Бокенхаймер ги вдигна в голяма тревога, не е трудно да подозре човек, че се готви голяма работа. Дълго не ще ви опазим, като работите така, частно. Но аз пак се отклоних, прощавайте! Съвсем не исках да ви плаша, това прозвуча като изнудване, прощавайте! Та… ръководството реши да пренесете опита в един затвор за малолетни престъпници.

— Кога е решено това? — запита Ноули сопнато. — Аз не знам такова решение и никой тук не го знае.

— Вчера. На редовното заседание. Професор Бокенхаймер беше във Франция, а вие бяхте болен, професоре.

Старецът измърмори нещо, което прозвуча като „да-да, вярно“ или „я гледай ти“.

— Това е — заключи полковникът с облекчението на човек, намерил опора в стоящата над него сила. — Аз изпълних задължението си. Останалото е ваша работа. За експериментите в затвора ще ви отпуснем допълнителен щат. Можете и сами да си посочите новите помощници, ако още ви е страх да не ви пробутаме агенти — позволи си той дори една шеговита закачка. — Професор Ноули, като шеф на групата, трябва да докладвате тия дни един най-общ план на работата в затвора. И искайте, не се стеснявайте да искате каквото ви е нужно! Доктор Болтън, извинете, че ви разкарвах дотук, но вие сте съавтор и вашето присъствие беше необходимо според правилата на сигурността.

— Каквото реши Бокенхаймер — изрече безизразно негърът. — Можеше и без мен. Апропо, за охраната! Стига сте пускали агенти около къщата ми! Казах ви, моята охрана е предостатъчна. Карате ме да мисля, че съвсем за друго пращате тия мърляви фантета.

Бокенхаймер отново съзря полковника в униформа — едно жалко, смачкано човече, което се надуваше да изпълни невидимата за другите униформа, а едновременно се сдържаше да не завие от ярост.

— Ще докладвам вашите опасения, доктор Болтън. Но знаете, че въпросите на охраната не решавам аз. Свободен ли съм? — изпъна се полковникът като войник пред ротния си командир, въобразявайки си навярно, че с тази ирония спасява най-после част от своето достойнство.