Педагогическата машина

IV

Холът, обзаведен твърде луксозно още когато към чудото Бокенхаймер се стичаха потоците злато от публичните сеанси, всмука неговото тържество с меките си мебели, с дебелите си килими, с тежките си завеси и гобленни тапети, обеззвучи го и го всмука в себе си. Остана само едно зрънце от него и това захаринено зрънце-тържество се усети толкова самотно в огромния хол-приемна, че Бокенхаймер потрепера от студа на тая самотност. Той разбра откъде лъхна студът — сякаш безшумен вентилатор имаше зад портрета на стената. Защо го гледаше така негърът? Бе ли видял мъката и страха, скрити в хубавите черти на женското лице, или видя собствения си страх, та избяга?

Бокенхаймер прекоси крадешком хола и влезе в кабинета. Спря се насред него, не намери оправдание да отиде до бюрото си, тръшна се на по-близкия диван. Искаше да не мисли за случилото се, защото знаеше вече, че се е случило нещо лошо, но нима си в състояние да прогониш мислите си, когато се е случило нещо много лошо? Беше обичал своя черен сътрудник, загдето намираше опора в неговото спокойно мъжество и защото той единствен като че ли не се боеше от сугестнвните му способности. А ето че сега този храбър мъж като суеверна бабичка се ужаси от шегата му. Щеше ли и за в бъдеще да черпи сили и увереност от „сянката“ си? Възможно ли е да обичаш някого, които се бои от теб? Ти не можеш да обичаш, защото не си човек — извика портретът откъм хола и гласът му, истерично пронизващ, го накара да подскочи върху дивана, с пъшкане да легне на другата страна. „Не можеш, не можеш, не можеш… — настояваше злорадо гласът през стената. — Не си човек, не си човек, не си човек…“

Беше зашлевил две яростни плесници на тая, която някога произнесе тези думи. Сега нямаше кому да ги зашлеви. Би могъл само да закрещи: Стигааа! Стига глупости! Изгонете най-после тоя просташки страх! — а каква полза? Бе го крещял неведнъж по подиумите, от страниците на списанията, от екрана на телевизорите. И Мессинг бе го крещял преди него, на всеки сеанс го е крещял към публиката, все така безуспешно и безнадеждно. Та как ще убиеш с крясъци един страх, който се е родил още при първия обряден танц около първия огън сред джунглата, запален от светкавиците? И се е спотаил още тогава в някой от четиридесет и шестте хромозоми, за да се предава от поколение на поколение, изобретявайки все нови и нови, все по-хитри и по-изтънчени средства за своето самосъхранение, та чак до днешната астрология, с чиято популярна псевдонаучност съвременният еснаф така щастливо съюзява своето невежество и своя страх? Ще го изгониш точно толкова, колкото прадедите ти са успявали с крясъци и дунанми да прогонят злите духове от дворовете си.

Обяснете тогава на нашите телезрители как се появяват тия сили у вас, господин професоре! Как ги повиквате в себе си? Как ги концентрирате и насочвате? — Потта се стича от челото му. „Нашите телезрители“ навярно си мислят, че е от прожекторите, защото той отговаря спокойно и търпеливо: Въпросът ви пак тръгва от тая исконна мистификация, драги господине. За да повикам тия сили в себе си, значи те да лежат извън мене, извън мозъка ми. Разберете наи-после, това са способности на самия мозък! Той съвсем не е медиум на някакви извънземни сили, за да се показват чрез него и да плашат хорицата. Както вие всички съсредоточавате мозъчната си енергия, за да можете резултатно да мислите върху конкретен обект, така и аз при сеансите я съсредоточавам и се получават… е, получават се тия чудеса в кавички. И както никой от вас не е в състояние да обясни как точно мисли, така и аз не съм в състояние да обясня механизма на тия свои способности. Науката още не може да опише задоволително дори елементарните мисловни процеси, а никому и наум дори не идва да мистифицира или спиритуализира човешкото мислене, нали?…

Говореше го кротко или настойчиво вразумително, повтаряше го, доуточняваше го и чувствуваше, че невидимите за него милиони „наши телезрители“ съвсем не му вярват. Със съзнанието си може би искаха да му вярват, но тая дирибонуклеинова спирала в клетките им никога нямаше да го повярва. И така, докато един ден неочаквано разбра, че всъщност вместо да ги просвещава, става неволен съучастник на тоя техен страх, че му помага да расте и се затвърждава. Та и страната за по-малко от година бе залята от мошеници, астролози и ясновидци, които се рекламираха като негови студенти, за да печелят клиентела. Опита се за назидание да съди някои от тях, но всички съумяха да си извадят университетско удостоверение, че са слушали по някой семестър неговите лекции. Тогава именно заедно с отказа от публичните сеанси у него се роди идеята за машината. Тя трябваше да овладее способностите му, да отърве най-после хората от суеверието им. Защото машината си е машина, тя не може да бъде командувана от свръхестествени сили, тя се управлява от прости електрически импулси и релета, чието действие е понятно вече на всеки гимназист.

Но само другите ли трябваше да избави тя? Не бе ли я възмечтал инстинктивно и като едно избавление от себе си? Та нали все по-често и по-силно, щом го видеше у другите, веднага долавяше и собствения си страх! Не бяха го погубили значи нито докторатите, нито дългите години научна работа. Обратно — като че ли го засилваха. Някогашните жреци и хипнотизатори не са се страхували от способностите си, гордеели са се с тях като божествени избраници. А той, който нямаше бог, за чийто избраник би могъл да се смята, и Мессинг… Мессинг дали също… никъде не го съобщаваше. Но нали и той самият за нищо на света не би признал някому, че се бои от способностите си? Никога човечеството не е признавало, че се страхува от собствената си необяснимост и все пак този страх изпълва цялата му история. А колкото човекът е ставал по-дълбоко и по-обхватно мислещ, толкова страхът му е ставал по-действен, по-префинен. И тия масови неврози, конто разболяват лишеното от бога човечество, на него се дължат, а не на фройдовските фикции, дължат се на ужаса, който го е обзел сега, когато то за пръв път се изправя така категорично, без посредничеството на боговете, пред себе си.

Аз съм мислещ човек, убеждаваше се легналият Бокенхаймер, за да удави в логически конструкции своята болка от загубата на Болтън, аз съм мислещ човек, да! Защо трябва да страдам тогава заради страха си, да се срамувам от него? Това не е страхът на еснафа пред необяснимото, а нормалният страх на интелигентния човек, който иска да се самоутвърди като индивид. В момента, когато се е изправил на краката си хомо сапиенсът, се е изправил и стремежът му да намери оправдание за собственото си съществуване някъде извън себе си. Родил се е този стремеж в страха пред индивидуалното, пред изолацията и пред едно битие, съградено само от собствено решение, а този страх-стремеж обединява хората в обществото, накарал ги е да вярват в идеи и божества. Но ето че от другата страна на барикадата, в раздвоената му психика, веднага се е надигнал пък другият страх, обратният, предизвикан от усещането за иреалност на собственото ти поведение, страхът пред социалния живот, където повелява някаква неведома сила и от която зависи не само изпълнението на твоите желания, но и самата ти воля. Та ти много добре знаеш, уверяваше се Бокенхаймер, че тази несекваща люта битка между устрема към личното самоутвърждаване и потребността да се самоизключиш като независим волев индивид, между страха да загубиш себе си, разтворил се в общността и страха от себе си, когато останеш сам, е открай време основният стимул на философското търсене! Отдавна би трябвало да си й свикнал. Защо тогава… Какво? Машината дали ще премахне този конфликт?

Машината може само да създава или унищожава според вложената в нея програма. Машината не е страдащ резонатор… „един велик, страдащ резонатор на всичко човешко“… Милият Болтън, изпадна в лиризъм! Никога не е бил лиричен, а ето че стана и… после се уплаши. Изглежда, трябва да бъдеш поет, за да можеш да се плашиш. Но човеците винаги са били поети, оттам и тоя винаги двойнствен страх! Защо вярваше, че Болтън не се страхува от теб? Та той е мислещ човек, той е творец! Нищо, че оглавява някаква тайна организация! Че е богат, че има смел мозък. Трябваше още тогава да познае страха в него, когато Болтън му каза в оправдание на слуховете за нелегалната организация: Нашето общество вече не може да роди никаква идея, която да го обедини като цяло; благосъстоянието до това го доведе, да ражда само шайки, защищаващи отделните интереси. Аз не съм като тебе, Бокенхаймер, ако нямам своя шайка, ще ме застреля първият полуграмотен идиот от някоя друга шайка, от страх ще ме застреля и за пари…

Колко гневен беше тогава тоя спокоен черен изобретател — сигурно за да се оправдае, без да каже нещо определно за двуликия си живот. Дали и той все пак не бе се заел с идеята му от тая непризнавана надежда, че машината би могла да отърве хората от страха им? Въпреки дежурната усмивка, с която посрещаше вдъхновените изблици на сугестолога: Не е безплодно обществото, нещастни черньо, то роди най-голямото си прозрение, тъкмо сред своето шайкаджийство роди най-голямото прозрение в историята си! Че трябва да изучи своята вродена агресивност и с помощта на научни средства да я канализира, да я направи само полезна. Дълъг е още пътят, но все пак никога не сме били толкова близо до целта: да направим човека добър, без всеобща снизходителност, да го направим смел, без да бъде фанатик, да стане интелигентен, без да изпада в отчаяние, и способен на надежди, без те да го заслепяват. Както виждаш, все невъзможни досега качества. Но машината ще ни помогне да намерим пътищата към тях…

Бокенхаймер вдигна клепачи и се загледа към оная врата в другия край на кабинета, зад която бе заключена неговата надежда — в бронирана стая без прозорци, зад двойно бронирана врата с уникална ключалка, специално изработена от Болтън, чийто шифър лежеше записан само във феноменалните мозъци на двамата. Не беше ли вече това един ужасен символ? Та нали в машината няма нищо опасно, нищо друго освен една свята надежда, която, ако заслепява, заслепява само създателя й? Бокенхаймер вижда и през бронираната врата всеки неин детайл — една умна, безстрастна машина, която върши само това, което й се заповяда. Съвсем не излезе такава, каквато той я проектира във въображението и вярата си. Но не защото Болтън не съумя да я създаде, а защото се оказа невъзможна такава машина, или изобщо невъзможна, или поне засега невъзможна. Просто една хипнопедична машина, близка принципно до ония, с които обучават вече тук и там студентите на чужди езици и до лечебните хипнотични апарати в болниците — звук, светлина, електрически ток, магнитно поле, биотокове, впрегнати за концентрирано въздействие на определени дълбочини върху стотина мозъка едновременно и… и някои други неща в нея, тайни механизми, отключващи съзнанието за програмно внушение, с които той и Болтън се гордеят. И все пак трябва да бъде пазена. Никоя машина и никое средство не е опасно само по себе си, то става страшно в ръцете на уплашения човек. Мърроу е уплашен, и господарите му са уплашени, и всички в тоя свят са уплашени от себе си, затова бързат да мистифицират всяка своя измислица. Защото мистифицират изобщо своя дух, чувствувайки го открай време като нещо отделно от себе си. Каква полза, ако я даде под контрола на ООН? Това само още по-силно ще я мистифицира, защото какво е това ООН — едно място, където безплодно се блъскат страховете на целия свят. Какво ли ще направи тя от децата му, от тия скъпи за него две жертвени агънца? Ноули е във възторг от постигнатото, но седемдесетгодишният Ноули вече е скъсал емоционално със света, мумифицирал се е в хладилната камера на своята психоанализа, за него човекът е само морско свинче за социалнопсихологически вивисекции…

Сугестологът се изправи на дивана и погледна часовника си. Виктор сигурно си е дошъл от училище. Би трябвало веднага да провери от какво толкова се е разтревожил Стенфорд, но ако отидеше при него, охраната можеше случайно да го зърне през прозореца от стълбището за горния етаж. Да повика слугинята също бе рисковано. Изобщо можеше сега да се ругае колкото си ще заради глупавия номер, който не биваше да бъде разкрит от Мърроу и който скопи безстрашието на Болтън. Момчето бе извънредно чувствително към телепатични импулси, но сугестологът се чувствуваше така изтощен, че не знаеше след едно ново напрежение какво би останало още в мозъка му. И все пак тревогата за това момченце с възмесестото еврейско носле, с къдравите гъсти коси, с маслено лъскавите и пубертетно унесени очи го накара да застане насред кабинета, стиснал с длани слепоочията си.

Като постоя така около минутка, той отпусна ръце и си каза отпаднало: Не, няма да дойде, невъзможно ми е да се концентрирам! После провлече крака по килима към бюрото, съобразявайки с какво да се заеме. Прииска му се да прочете нещо, но не научна книга, това нямаше да бъде почивка. Спомни си, че видя наскоро в стаята на Ралф „Тарас Булба“ на Гогол. Не му направи впечатление, нали момчето следваше славянска филология, дори и заглавието не извика в съзнанието му друго рлзмърдване освен мигновените очертания на плакатен казак с огромни мустаци. А сега Бокенхаймер изтръпна пред една отдавна забравена картина: степ… (а защо степ?) едно момче на колене се моли, един баща, който стреля от упор в него… Вики! — простена той. — Нима те убивам, момчето ми? Вики! — И бързо заразлиства някакво илюстровано списание, за да прогони чудовищното видение.

Беше от ония издания, конто си въобразяваха, че пробутват на масовия читател две-три сериозни статии, като ги гарнират с петдесет страници реклами и пикантерии. Бокенхаймер се опита да зачете отбелязания от Джейн материал, който оправдаваше присъствието на това списание върху писалището му. Със стереотипната сензационност се съобщаваше за някакво циганче в Унгария, което още не ходейки на училище, можело да извършва наум сложни аритметични действия, да композира симфонична музика. Не го дочете и обърна страницата, мъчейки се да си спомни как изглеждаше Виктор на същите години. Нежничко момченце беше, необикновено привързан към майка си и доста разглезено от нея. Боеше се от него… да, бояха се децата му, не им е леко с такъв баща! Дори след смъртта на майка им те с нищо не се приближиха към него. Може би се гордееха пред другарчетата си, но страхът от изключителността на баща им бе очевиден и затова той най-напред се зае с него. Без да се пита дали това е Едиповата амбивалентност, в чието съществуване не вярваше, просто искаше да ги освободи от страха. А Ноули бе настоявал възторжено, в тон с модната социална мечта на психоаналитиците: Едиповия комплекс, Бок, ако успеем да го победим, победили сме завинаги! От него идват всичките беди. Само без Едиповия комплекс човечеството ще бъде наистина свободно. Машината трябва да поеме в своята програма оня основен дял на майката и бащата в социалния фактор, който формира личността. И то още някъде към петата година, когато се появява първата фаза на половото осъзнаване…

Майката и бащата? Машината да стане майката и бащата, за да бъде освободено човечеството от някакви комплекси, чието наличие съвсем не е доказано? Та кои родители ще се откажат от правото си да възпитават своите деца? Само някое чудовище като него, чиито деца са останали по негова вина без майка. А Ноули би рекъл, че и синът на Тарас Булба е станал предател заради Едиповпя си комплекс. Казакът имаше ли жена, тя какво… тази прилича малко на Джейн. И как да няма това шантаво общество комплекси, като дори и фотомоделите в рекламите за очила са голи!

Бокенхаймер се усмихна тъжно, но не обърна страницата. Рекламната гърла още не искаше да пусне погледа му. Гъделичкаше го с нелепи въпроси: Това тънко и префинено тяло колко деца може да роди, каква ли майка би била Джейн за децата му, ако се оженеше за нея… Каква ти майка, та тя колко години само е по-стара от Ралф? Но Вики навярно би се влюбил в нея като дете в майка и като събуждащ се мъж. Дали е започнал вече да се събужда?

— Я! — извика уплашено момчето и Бокенхаймер го видя да стои край незатворената врата.

— Влез, Вики! — зарадва се бащата така, че всичко в него се разтрепера и зазвъня.

— Не, аз… прощавай…

— Какво има? Влез да се видим де!

— Но… войниците казаха…

Трепетът и звъненето свършиха с един болезнено остър звук, който го спря в устрема му към детето и го върна на бюрото, пред глупавото списание.

— Не се плаши — смотолеви той. — Просто не са ме видели. Седни де, защо не седнеш? Как мина днес училището?

Момчето си остана на мястото.

— Знаеш ли какво, Вики — опита се да го предразположи бащата. — Хайде да не казваме никому, че съм си дошъл, а? Много те моля, имам работа и не искам да ме смущават.

— Ще ме слагаш ли в машината? — запита шепнешком момчето, сякаш веднага бе почнало да играе играта със запазването на тайната.

— Никаква машина за днеска! — размаха ръце в изкуствена шеговитост Бокенхаймер, но не можа да не се вгледа с професионално око в момчето.

Момчето все още не променяше дълбоко изплашения си и смутен вид. Съобщението очевидно не му донесе никакво облекчение, значи не от машината се боеше. Стоеше вдървено пред вратата, облечено в най-моден юношески костюм, без гънчица и без петънце по него. Можеше ли едно петнайсетгодишно момче да се прибира така от улицата? А защо пък това да е ненормално? Ще кажат глупаците: ограбил му е детството — но какво значи да ограбиш някому детството? Една лекомислена фраза, изречена пак от стародавния страх пред себе си; той, същият, предизвиква и нелепата носталгия по онова краткотрайно време, когато си имал напълно несъзнателно отношение към света. Та какво приятно има за детето в тоя период? Биологическият му егоизъм непрекъснато и все по-болезнено се сблъсква с явления и предмети, неподчиняващи се на волята и желанията му. Единственото предимство на детето е, че болката трае по-кратко, отколкото при възрастния, но затова пък е безкрайно пъти по-честа. Това е един барабанен бой върху десетинакилограмовата мръвка месо; непрекъснато, всяка секунда, онова, което Ноули нарича „свръх-азът“, стоварва своя жесток чук върху тия десет килограма биология, за да изкове от тях бъдещия човек. Това ли е щастливото детство, за което тъгуват изкукуригалите старци? Ограбил му бил детството!…

— Вики — рече Бокенхаймер с изкуствената си усмивка. — Ще те питам нещо, но то е така, от научен интерес, няма да ти се карам. Защо влезе в кабинета ми, като знаеш, че не позволявам да се влиза в мое отсъствие? Спомни си и в кой точно миг реши да влезеш.

Момчето запелтечи, но пак повече от смущението си, което още не можеше да преодолее — иначе то бе свикнало на всякакви разпити, а и баща му никога не бе проявявал към него особена строгост:

— Аз… още одеве, но помислих, че си се прибрал. Така си помислих, не знам защо, макар че ти… нали затова ги питах… Извинявай, татко! Аз исках само едно списание, ако не ти трябва…

Одеве почти със задоволство констатира, че не смогна да отпрати сериозен телепатичен импулс, а изглежда все пак бе успял — с допълнителната помощ на списанието. Болката в него се засили и той поиска да я разсее. Вдигна списанието, както беше разлистено, обърна го към вратата.

— Заради тая ли?

Всичките лунички по семитски бледите скули на момчето се стопиха в общата червенина.

— Чакай, тука имаше една по-хубава — рипна Бокенхаймер с оная отблъскваща услужливост, с която бащите понякога искат да слязат на нивото на децата си. — Тази е с очила, ето виж…

Момчето бе извърнало глава към прозореца. Бокенхаймер замря в очакване, после изведнъж се засрами заедно със сина си и хвърли списанието върху бюрото. Гласът му предрезгавя от срама:

— Вики, няма нищо лошо в това, момчето ми, да се интересуваш от женското тяло. Та ти вече ще ставаш мъж, то е нещо съвсем естествено! Женското тяло е красиво, мойто момче, то е красиво, защото от него се ражда животът. От него се ражда животът — повтори, овладял гласа си, с много проникновена топлота Бокенхаймер. — Затова то е най-красивото нещо на света. И най-святото. То е майката, то е всичко. Но трябва да знаеш, че е истински красиво само когато съзерцаваш в него майката, когато майката търсиш в него, иначе… иначе… не е нищо. Иначе никога не би могъл истински да го обичаш и истински да го харесваш, ще бъде само една гола, празна… ще бъде само един сурогат на чувство, който бързо се изпарява. Искаш ли да ти дам едни албуми, имам тука едни албуми от големи художници?

— Аз не затова — прошепна момчето. — Имаше там за едно циганче.

Бокенхаймер реши, че синът му излъга. Съобрази още, че момчето въпреки забраната му често влизаше в неговия кабинет, затова може би така леко се отзова на доста слабото телепатично повикване. И се почувствува съвсем глупаво след неуместното си вдъхновение, с което поиска да му подскаже едно отношение към жената. Вики щеше да намери своето отношение към нея, когато намереше обичаната жена; дотогава у него ще си властвува само чисто биологичният интерес, никакви албуми на велики художници нямаше да го променят. А Ралф? Що за глупост бе това, да зареже приятелката си, кога пък стана революционер?

— Вики — рече той, — ето ти списанието и друг път спазвай нареждането ми да не влизаш тука в мое отсъстие. Не е хубаво да ме принуждавате да го заключвам, нали? И още една молба: кажи на Ралф да дойде за малко при мене, никому да не издава, че съм тук и да дойде. А ти иди да си играеш, стига с тия книги и списания!

— Добре, татко — кимна послушно момчето и вяло понечи да излезе.

— Вики — спря го бащата, тласнат от внезапен порив. — Защо не се храниш, наистина ли нямаш апетит?

— Храня се, татко.

— Нали се уговорихме да не се лъжем?

— Не лъжа, татко. Не че нямам апетит, имам апетит, но ей тъй, когато седнем, не ми се яде още, а после, като огладнея, си викам, че може пък и да не ям, какво толкова? Някак ми е досадно това постоянно ядене. Имам чувството, че ме унижава, че ме прави на животно…

Момчето говореше твърде точно и умно за годините си; развиваше се към един свръхинтелигентен юноша, с какъвто всеки родител би се гордял, ако… не беше Бокенхаймер. Сугестологът се запита дали такова отношение към храненето не е резултат на прекалено грубото му вмешателство в мозъка на момчето, искаше му се да не е така и се зае да го обяснява:

— То е съвсем нормално за възрастта ти, Вики. (Ох, как ще е нормално, на петнайсет години едно момче трябва да лапа като хала! — изпъшка нещо в него.) — Съвсем нормално е за интелигентно момче като тебе. Докато сме деца, ние сме изцяло биология. Ние възприемаме света, без да го осмисляме съзнателно, не можем още да долавяме абстрактните връзки в него. А на твоята възраст изведнъж човекът открива в себе си духа и това откритие дотолкова го заслепява, че става склонен изцяло да се отдаде на ирационалното. На духовното, искам да кажа. Момчето открива себе си като духовност и веднага загубва себе си сред общата духовност на света. Едва мъжът по-късно се преоткрива като единство от духовност и биология… — Той се прекъсна, защото усети, че е намерил съмнително лесно и готово обяснение. Беше чуждо обяснение, втълпено му кой знае кога и от кого, и понеже не можа да си спомни от кого е, се разколеба в стойността му, побърза да го приключи: — Е, при тебе поради тая програма на възпитанието и защото си изобщо едно по-интелигентно момче от връстниците си, нещата стоят малко по-иначе. Ето, брат ти чак сега се открива като дух и е готов да прави всякакви щуротии в негово име. Помисли върху това и се опитай да преодолееш отвращението си от недуховното…

— Добре, татко — отвърна момчето и въпреки че в думите му не пролича нетърпение, явно тия философствувания не го докосваха с нищо.

— Вики, кажи ми откровено, не се бой, то е много важно за науката! Усещаш ли в себе си омраза към мен, изобщо или пък заради машината?

— Не, татко — каза то и сугестологът не улови лъжа в думите му, само безразличие имаше в тях.

— То би било естествено — усмихна му се окуражаващо Бокенхаймер. — Обикновено бащите възпитават децата си с тоягата, аз пък те възпитавам с машина. Но принципът е един и същ, машината си е една тояга.

Момчето не отвърна на усмивката, не прие шегата, макар въображението му да би трябвало веднага да нарисува смешния контраст между тоягата и тая свръхсложна, безболезнена педагогическа машина. „И въображението му е отслабнало!“ — бе извикал Стенфорд след един от поредните психологически тестове.

— Ти прие доброволно експеримента, Вики — рече тихо бащата. — Стори ми се, че разбра неговото значение. Но ако решиш, че трябва да се откажеш да участвуваш повече, аз няма да те насилвам. Помисли хубаво и ми кажи. Ако не на мене, кажи го пък на чичо си Стенфорд — допълни той, стараейки се да не издава болката си, че момчето очевидно чувствуваше по-близък младия му сътрудник.

Виктор избъбра отново машиналната готовност на своето:

— Добре, татко. Да извикам ли Ралф? — Възможността да бъде освободено от експериментите ни най-малко не бе го развълнувала.

— Извикай го — въздъхна подире му Бокенхаймер.

После, останал сам, той видя истински неговото опасно равнодушие към всичко, което се опита да му внуши. И това отвращение от храненето! Боже мой, програмата непременно трябва да се преразгледа! Или малко почивка да му се даде. Тая програма, дето уж замествала майка му… глупак такъв! Какво те прихвана да му повтаряш сто пъти, че трябвало да вижда в женското тяло само майката, малко ли са му мъките на детето!

Никога така рязко, с такава внезапност Бокенхаймер не бе се изправял пред отговорността, която пое с конструирането на машината. Но нима това не беше драмата на всеки учен и на всеки мислещ човек в днешното общество? В тая ера на всеобща анонимна власт всеки мислещ ум стои пред неразрешимата дилема да взема морално задължаващи го решения при едно безнадеждно непознаване на техните последствия. Наистина ли неговата машина е само една тояга, запита се Бокенхаймер, спомнил си одевешната горчива шега. Ако това е така, тогава защо толкова се плаши от нея? Как беше го казал Щирйер? Да, Щирнер беше, и одеве той му нашепна онова подозрително обяснение! Обществото възпитава своите индивиди с тояга и при всеки отделен случай въпросът опира до това, кой ще победи: тоягата или индивидът. Това май беше. Тогава пак нищо ново не се е родило под слънцето. Просто едно общество чрез един баща си е изобретило съответствуваща на времето тояга, пък индивидът, индивидът да си се оправя, както ще! Но лошото е, че у Вики като че ли няма съпротива срещу нея. Дали програмата наистина не го лишава от естествените за всеки оформящ се индивид съпротивителни сили, както твърди Стенфорд? Не, в тоя ред на мисли доникъде нямаше да се стигне! Може би изходът наистина лежи само в статистическите изследвания…

Но сякаш всички съпротивителни сили на всички малолетни затворници, отрано още съгрешили спрямо тоягата на обществото, го блъснаха в гърдите. Омекнал, той се облегна на бюрото, почти седна на него.

— Почуках няколко пъти — каза дрезгаво Ралф, притваряйки внимателно вратата, без да я затваря напълно.

— А, Ралф! — възкликна уплашено Бокенхаймер и не разбра защо вместо да му се зарадва, се уплаши от големия си син. — Прощавай, замислил се бях нещо, не съм те чул. Седни, седни!

Момъкът приседна на крайчеца на канапето, чийто ръб опираше на рамката на вратата. Но в тоя начин на сядане не се криеше стеснителност, а едно пренебрежително нетърпение и готовност всеки миг да стане.

— Настинал ли си? Гласът ти нещо… — запита Бокенхаймер и искаше да се разтвори за възприемане на гласовете, идещи откъм сина му. Бяха странни гласове, дисхармониращи и грубовати като неравномерно възмъжаващото му лице и тяло, но той все не можеше да отгатне конкретните им значения. Просто отново се чувствуваше съсипан и безпомощен, отново трябваше навярно да ругае духащия навън фьон, защото усещаше сред тоя хаос от звукове и нечие чуждо присъствие, което продължаваше да го плаши. — Отидоха ли си приятелите ти?

— Отидоха си — изхриптя гласът на Ралф, а на бащата се стори, че това бяха два гласа, произнесли едновременно две различни твърдения. Изкуши се да го запита за значението на лъжата му пред охраната, но благоразумно се отказа, за да не го настройва срещу себе си още в началото на разговора. След като Ралф така дръзко бе излъгал охраната, разчитайки на съучастието на баща си, нищо нямаше да му костува да излъже и него самия.

— Значи имаш малко време за мен? Какво четеш сега? — каза меко Бокенхаймер.

— Не много. Достоевски — отговори момъкът безцеремонно кратко и на двата въпроса.

— Даа — проточи Бокенхаймер и вече седна на бюрото, усетил нуждата още да облекчи омекналите си глезени, като заедно с това се насилваше да чуе нещо от Достоевски в себе си. Но Пустинята бе станала напълно безжизнена, а песъчинките-неврони се разстилаха неподвижни и студени като в сумрака на безветрено утро. — Значи, Достоевски? Казаха ми обаче, че напоследък не си особено усърден в университета.

— Не го чета за университета. Изпита взех още миналия семестър.

Виктор след всяка дума казваше „татко“ — Ралф нито веднъж не го произнесе, отбелязаха гърдите на професор Бокенхаймер. Неволно реагира на болката с ирония:

— И какви проблеми ти нашепва Достоевски?

— За отцеубийството — каза Ралф, а очите му бяха неестествено вперени в бащата. Бяха същите тъмнокафяви, почти черни семитски очи на майка му и на по-малкия брат, но маслената им лъскавина не излъчваше хилядолетния семитски страх и хилядолетната семитска тъга, а може би мрачната ционистка жажда за мъст, насочена към всеобщата враждебност на света. Но Ралф беше чужд на ционизма, в това, бащата бе сигурен, достатъчно грижи бе положил, за да го предпази навреме от него.

— А, да! — с тиха досада изрече сугестологът. — „Кой не е пожелавал смъртта на баща си!“ Да не си се увлякъл по Фройд? То днешната младеж прекалено много му се доверява.

— Достоевски е преди Фройд. Ти защо, мислиш, е написал тая най-страшна за света фраза?

Синът беше целият напрегнат, целият устремен към отговора или някакво предстоящо действие и Бокенхаймер се изпъна насреща му, разбрал, че това действие е враждебно на всичко негово. Момчето седеше сякаш готово за скок, бе рошаво, с разгърдена мръсна риза, с омазнени панталони, чиито джобове до скъсване бяха издути от нещо твърдо.

— Отцеубийството тогава се е смятало за най-страшното престъпление, изобщо религията и моралът го обявяват за най-страшното. Нали в последна сметка и богът е отец — опита Бокенхаймер да потуши надигането на собствената си враждебност с кротки словесни анализи. — А Достоевски е искал да им даде едно генерално сражение. Безуспешно, както виждаме. Религията си остава в своите нови вариации дори в мозъка на заклетите атеисти. А ти какво мислиш?

— Аз мисля — отвърна Ралф като при добре заучен урок, — че за да изкрещи тая истина, Достоевски най-напред се е запитал кой дава право на бащите да убиват или да деформират в децата си бъдещия свят в името на своя умиращ свят. Сигурен съм, че и той е тръгнал от Гогол, както повечето руски писатели, от „Тарас Булба“ е тръгнал и срещу него. Като е видял в узаконеното от морала убийство на сина съвсем не убийство на предателя на вярата и родината. Защото това всъщност е било само отричане от остарелите митове и значи не е никакво предателство.

— Много произволно тълкуваш „Тарас Булба“ — изрече сърдито Бокенхаймер. — Предателството си е било чисто предателство. Достоевски никъде не е оспорвал фактора родина.

— Не! — скочи момъкът буйно от мястото си. — В цялата история на човечеството бащите са убивали децата си в името на собствените си илюзии и митове. Ние не искаме да бъдем повече жертви! Или поне — искаме да бъдем жертви на собствените си илюзии, не на чужди. Това е!

— Иска ли ти се да ме убиеш, Ралф?

— Да. Искам да те убия! — отвърна синът без колебание и сякаш се вцепени от собствената си дързост.

Бокенхаймер се сгърби върху бюрото, стопи се в своята обезсиленост и дълго седя така, преди да заговори, заслушан във вътрешното си стенание и в отчаяния въпрос: Какво машината е сбъркала, какво е дистрофирала в душата на момчето?

— Погледни, момчето ми, всички революции в историята по същество са били опити за отцеубийство. Нали единият строй е син на другия? И нито една не го е постигнала. Не случайно не го е постигнала. Обратното, след всяка революция обикновено е настъпвал период на прекомерен и дори смешен, и дори задържащ развитието култ именно към бащините и дядовските илюзии. Това е реакция на обществения организъм към скъсването на пъпната връв. Затова е и глупост вашият Едипов комплекс, от чието име призовавате към революция. Ралф, изслушай ме! — повиши тон Бокенхаймер, видял, че синът му се готви да възрази. — Когато на времето изучавах психиатрията, моят професор обичаше да ни казва: Да се борим против чувството на неувереност, което е обхванало нашето общество, е непосилна задача. Нашата, на психиатрите, задача е по-скромна: да убедим хората, че състоянието на неувереност е естествено състояние и те да се примирят с това съзнание…

— Несигурна е върхушката! — викна Ралф. — Несигурна е буржоазията, която трепери за парите си, понеже егоизмът й пречи да разбере какво трябва да прави с тях, несигурен е еснафът…

— Ралф, помолих те да ме изслушаш! — повтори настойчиво Бокенхаймер. — Аз тръгнах от тая мисъл, като по същия начин се разбунтувах срещу нея. Бях записал психиатрия, за да разбера и проумея патологичността на собствения си мозък, а започнах да виждам патологията на света…

— На нашето общество, искаш да кажеш! — прекъсна го пак момъкът.

— На света! — почти извика Бокенхаймер. — На света! И реших, че на хората трябва да се помогне не да се примиряват със състоянието на несигурност, а да придобият състоянието на сигурност.

— Ха! — изсмя се Ралф и това приличаше на смеха на умопобъркан. — Великият откривател! Маркс отдавна го е казал: Не само да се обясни светът, а да бъде променен! Но то с машини няма да стане и не с твоите чудовищни маниащини!

Бокенхаймер още повече се сви от удара.

— Ралф, момчето ми, ти никога не си наричал така машината! — пошепна той и се надяваше, че синът му вече е усетил нечовешката обида в думите си или поне ще я чуе в тихия бащин укор. Но когато вдигна поглед, видя, че момчето бе направило една крачка към него, че това момче не беше неговото момче. че нямаше нищо общо с неговия син отпреди няколко дена, отпреди заминаването му за Франция. — Ралф — почти изплака той. — Какво е станало с тебе? Ти много добре разбираше машината. Знаеш, че тя трябва сами да ни помогне да изучим мозъка, да може научно да прогнозираме бъдещия човек в бъдещото общество.

— Глупости! Всеки прогнозира бъдещето според собствения си интерес — надвика го синът и направи още една колеблива крачка към него.

— Ралф — стенеше бащата. — Ти знаеш още, че никога не ще позволим за машината друго приложение освен може би в правосъдието, където обществото и така си има право на наказателно въздействие върху индивида. Само за да хуманизираме наказателното…

— Татко! — прекъсна го Ралф с ледено нетърпение. — Стига приказки! Казах ти открито: искам да те убия. Слагай ме в машината, докато не е станало късно! Хайде!

Бокенхаймер се изхлузи от бюрото, хвана се за ръба му с две ръце и остана така облегнат на тях, смазал ги до безчувственост с тежестта на отпуснатото си тяло.

— Не разбра ли, че не се шегувам? — кресна му заповеднически синът. — Ето, приготвил съм се!

Един грамаден пистолет се заизмъква от джоба му и бащата позна, че това оръжие наистина бе приготвено за убийство — грамадно го правеше дългият заглушител на цевта.

— Ралф!

— Хайде, бързо! — заповядваше вече и насочената цев.

— Но, Ралф, програмата трябва да се промени, аз… аз сега не съм в състояние…

— Ще ми пуснеш програмата на Вики! Нали тя укротява хората.

— На Вики? Да, да, на Вики…

— По-бързо, ти казах! Не отговарям за себе си!

Бокенхаймер залитна към бронираната врата. Щеше да падне върху нея, но го възпря протегнатата му ръка, посегнала да отмести стоманената пластинка над ключалката. С другата той трескаво затършува в джоба си за ключа, питайки се не би ли могъл да събере сили за един хипнотичен удар. Не, нямаше да събере толкова сили — черното око, което го визираше в гърба и чийто пронизващ поглед той усещаше, бе по-силно. Охраната… как влезе сам в капана с тоя номер пред охраната! И нищо не усети, никакво предчувствие! Впрочем като че ли имаше в началото или още от сутринта? В това парализиращо въздействие на фьона?… Поне един телепатичен импулс! Дежурният перцепиент в института щеше да го улови, но каква полза? Пък и момчето се предаваше само. Но чакай, та нали честотата на биотоковете в програмата на Вики… Да го приспи, пък после!…

— Прощавай, Ралф — замърмори той без дъх. — Така ме обърка, че не мога веднага да си спомня шифъра. Отгде се взе тоя афект у тебе! Може би си прав за машината. По-опасна е, отколкото предполагах…

Мълчанието зад него неумолимо го тласкаше към тапицираната отвън броня, накара го да се забърза. Бе отключил вече предпазния капак над избирателната шайба, пъхна пръста си в нея: три, буквата Г, осем, едно, четири, буквата А, три, буквата М… — автоматизмът в пръста му беше по-хладнокръвен от разстроената му памет и безпогрешно навъртя шифъра.

— Готово! — въздъхна Бокенхаймер с облекчение, идещо от лекотата, с която се отваряше тежката стоманена врата и от блясъка на апаратурата в тъмното помещение, сякаш този блясък бе светлината на избавлението.

Обърна се, за да подкани сина си да влезе, и в тоя миг вратата се изтръгна от ръката му. Ралф, минал внезапно от другата страна, с цялата си сила бе се облегнал на нея, така че тя издумка тъпо върху стената. И свирна с уста.

— Ралф! — викна Бокенхаймер. — Какво…

Двама души, две почти момчета, едно черно и едно бяло момче, се втурнаха бегом в кабинета, насочили към него също такива дълги сивочерни цеви, каквато стърчеше сега на сантиметри от ребрата му.

— Дръпни се! — изсъска Ралф в ухото му. Бокенхаймер залитна гърбом в кабината, освобождавайки входа й, понечи да вика, но гласът му бе изчезнал заедно с всичките негови сили и вълшебни способности.

— Момчета, какво сте намислили, моля ви!

— Ще взривим машината — отвърна спокойно синът му. — Дръпни се, ти казах! Навън излез!

— Не! Не! Неее — разпери ръце Бокенхаймер, сякаш искаше да защити и нея, и целия свят.

Някой два пъти му изшътка да мълчи, два пъти остро: шът, шът! Но той не усети веднага колко остро бе то, как го прониза и мина през гърдите му на две различни места. Усещаше само полета си напред към нещо, което ръцете му се опитаха да прегърнат на пода. Шът, шът, мълчи! — беше му казала смъртта и той го чу със сплескано върху килима лице. А, ти ли си? — поиска той да възкликне като на стара познайница, разхождала се хиляди пъти, босонога и лека, по пясъка на пустинята в него. Щеше още нещо да й каже, но го стресна един зов, много силен и много далечен бе той:

— Таткоооооо!

— А? — запита Бокенхаймер. — А? — и се сърдеше, че нещо бе спряло полета му напред, че бе почнало да го върти грубо и безжалостно на едно място.

— Татко, не аз, не съм… татко! Аз не стрелях, не аз… — викаше Ралф над него, друсайки го за раменете.

— А, Ралф, ти ли си? — зарадва му се Бокенхаймер.

— Татко, не аз, чуваш ли ме…

Песъчинките-неврони в пустинята заскърцаха болезнено, но слънце не се появи под свода на пещерата; само нещо прелиташе насам-натам, сякаш прилепи летяха, черни прилепи-мисли пищяха като прилепи със своите нечувани от никого звукови радари.

— Без… безсмислие… е — зашепнаха вкоравените му устни. — Черте… шиши… Болтъ… Болтъ… черте… — и изведнъж милиардите песъчинки бяха обединили своето скърцане, бяха го слели в един вик. Той прокънтя в пещерата, заливайки я с ослепителна светлина, отекна в грамадния кабинет, в бронираната кабина, в лъскавия метал на машината. — Ралф! Бягай! Ще те убият! Ъъъх, безсмислено е, бягай, момчето ми! Рааалф!

Синът стоеше, провесил над него ръце, които сега изпъна сякаш във войнишка стойка.

— Татко, аз… аз няма да бягам…

— Хайде! — викна му бялото момче.

— Хайде! — дръпна го черното момче за лакътя.

— Дръж! — каза бялото момче към черното момче. — Ралф, на дивана ли да го сложим?

Той не отговори.

— Опомни се! Включил съм часовника! — викна му черното момче.

— Сам каза да го застреляме, ако се противи! — изпъшка под тежестта на убития бялото момче. — Заключвай кабината, стига си стърчал така!

Ралф пъхна пистолета в джоба си, за да не му пречи, затвори безшумно тежката врата и също така спокойно я заключи.