Педагогическата машина

II

Бокенхаймер чу елегантните му трендафори да скърцат по офицерски към вратата. Вратата се отвори, пространството между нея и рамката й бе закрито от суперменските плещи на полковника, но Бокенхаймер съзря през тях секретарката си. Нищо не направи, за да я види и все пак видя сивосините й очи, уголемени от кристалните лещи на очилата, нежноскулестото й покорно и боязливо личице. Помисли: тя го усеща, когато духа фьонът, е винаги по-уплашена, защото и у мене е по-силно…

— Бок, мислиш ли вече по въпроса — запита го Ноули с прякорна фамилиарност, зад която се криеше определено намерение, а Бокенхаймер си мислеше как ще отиде и ще я прегърне; ей тъй, ще излезе за минутка, уж до клозета, и ще я прегърне. Тя няма да се възпротиви, ще почервенее и ще побледнее както тогава, с листчето, ще се остави да я целува, да я целува и… и той може би ще бъде най-после щастлив или поне спокоен… а тя ще примира в ръцете му от страх, не от нещо друго, от същия мистичен страх, който изпитват всички хора пред него.

Би ли могъл в няколко сеанса да го изгони от нея? Всъщност това всеки професионален психиатър ще го направи дори по-добре, но би ли могъл да я накара да го обича? Да постави в душата й обич на мястото на тоя глупав страх? — Толкова пъти бе се питал, че вече се отчайваше от неспособността си да се отърве от тия едни и същи и еднакво напразни въпроси, толкова пъти бе си отговарял, че няма по-лесно от това, да сграбчи уплашеното и предано, и покорно пиленце в лапите на хипнозата, да го накара, разтреперано от страст, да тръгне към него самичко, със затворени очи и отворени обятия, макар да знаеше, че никога не ще събере такава сугестивна енергия в себе си — с всяка друга би било играчка, но пред нея всичко в него се разпиляваше и завъртяваше в един до изпотяване горещ вихър.

Тогава, с листчето, имаше още сили пред Джейн. Обичта му беше млада и той още не се съмняваше в нейното право да притежава. И все пак не изведе лекомисления си номер докрай. Не я искаше със затворени очи. Още тогава разбра, че никога не би я поискал уплашена. Онази, която му роди две момчета и която наистина като че ли го обичаше, не успя да се освободи от страха си, не издържа на вечния си страх и предпочете да избяга в смъртта. Имаше ли право да поведе това крехко момиче по същия път? Дявол да го вземе, защо не беше баналната началническа история, историята на всеки порядъчен бизнесмен, който спи със секретарката си по простата причина, че няма време да търси друга жена, а накрая се оженва за нея и по бизнесменски е щастлив с нейното триединство на довереница, съдружница и любовница? Та нали сигурно затова му я прати и Мърроу! Умният менажер е длъжен да съобрази, че щом главният човек, от когото зависи успехът на делото, е вдовец, жените или дори само мислите за жени ще му създават главоболия, ще му губят времето. И умно бе я избрал дяволът — тая дипломирана психоложка с фигура на бродуейска гърла и интелектуална муцунка, върху която очилата действуваха като ламените розички върху гръдните зърна на стриптизьорките! Ако знаеше само колко глупаво бе постъпил тоя умен полковник!

Отначало Бокенхаймер я взе за подставена агентка на Мърроу — защо иначе една специалистка ще се примирява с обикновено секретарско място? Не му трябваше никаква психоложка пред кабинета и той започна да си играе с нея с любезна, но откровена жестокост. Искаше да я накара да се разкрие или поне да я прогони. И все не успяваше. Навярно всичко беше много по-просто: навярно момичето не бе могло да намери работа по специалността си, след като е защитило дисертация на една не особено търсена тема — психология на алкохолизма. Сигурно го бе подмамила и съблазънта да работи със световноизвестния парапсихолог, но той все не й вярваше и прибягна дори до хипноза. Предложи й веднъж, мотивирайки се, че в момента се нуждаел бързо от едно наблюдение, а нямал човек под ръка и така нататък. С удоволствие, господин професоре — отвърна веднага Джейн и готовността й трябваше окончателно да го разубеди. Тя, психоложката, не можеше да не знае, че в хипнотичния сън той непременно ще изтръгне всичко от нея. Не можеше да не знае и че подобни сеанси е прието да се правят в присъствието на свидетел. На това поне щеше да се позове, ако имаше някакви тайни от него или опасения, че той ще злоупотреби със съня й. Но тя мълчаливо седна в креслото и трогателно се заизмъчва да се отпусне, за да го улесни. Тогава чак Бокенхаймер изведнъж видя колко е хубава. Той се унесе в погледа си, целият се разтвори в него, но не за да я подчини, а в едно съзерцание се унесе, което бързо се превръщаше в някаква сладост и някаква мъка.

— Не съм ли още готова? — запита тя по едно време шепнешком. — Наистина, много се вълнувам! Знаете, аз… присъствувала съм, разбира се, но аз самата никога… ето вече ще се успокоя — и тя закръгли устни да поеме най-сетне успокояващия дъх, а Бокенхаймер едва не полетя към тия разтреперани горещи уста и каза сепнато:

— Не, не, Джейн! Размислих, може и без това. Ей тъй, одеве реших, че е бързо, но може и без него. Защо да ви измъчвам, глупаво е! Хайде оставете, идете си, да, да, благодаря ви, за готовността ви благодаря! При друг случай… — така смешно се обърка, че тя би трябвало всичко да разбере, ако покрай изучаването психологията на пияниците не е изгубила вродената си женска проницателност за мъжките преживявания.

От тоя ден започнаха страданията му — същите ония страдания, които всеки мъж на неговата възраст жадува да изживее поне още веднъж и от които в повечето случаи бърза да избяга, щом го връхлетят. Бокенхаймер беше вдовец и не искаше да бяга. Наслаждаваше им се, мазохистично ги удължаваше, уж проверявайки дали Джейн е годна да му стане съпруга, без ни най-малко да се съмнява в нейното съгласие. Та и коя жена би отказала на тоя световноизвестен мъж с приветлива външност, зад която се криеше един смайващ човешкото въображение дух? Увлечен в ослепелия си егоцентризъм, той дръзна съвсем по хлапашки, съвсем лекомислено да си направи още една шега-експеримент, последната, предизвестяващата официалното му предложение. Като минаваше през стаята й, отивайки на обед, той й връчи уж мимоходом едно листче хартия, каза й с подходящата небрежност, но както винаги по служебному учтиво:

— Госпожице Джейн, моля ви, проверете дали биха могли да ми намерят тия книги в библиотеката до довечера. Нека ми ги изпратят у дома! — но не продължи пътя си, а само се отдръпна малко встрани и повика своите загадъчни сили, които сега го радваха с предчувствието на едно удоволствие, което никой мъж след прочутия някога Волф Мессинг не бе в състояние да си позволи.

Джейн наведе модерните си очила към листчето, но стъклата й мигновено засияха в червени отблясъци. Цялото й дребничко личице стана огненочервено, после огънят се отдръпна от него, оставяйки алени петна върху внезапната му бледост.

— Но това… това… господин про… но то не може да бъде…

То беше самата истина, видяна през диоптрите на неговото внушение. Той знаеше какво четат те в този миг и ликуваше под напрежението, с което за втори път го диктуваше в бедното й мозъче: „Джейн, извинете, че един мъж на моите години постъпва по този детински начин! Аз ви обичам, Джейн! Обичам ви, както никога и никого не съм обичал, и затова не зная как другояче да постъпя. Затова ви оставям вие да решите.“

— Но… но… някаква грешка… вие друго листче… тук няма никакви книги… — шепнеше слисано момичето.

— Не съм сбъркал, Джейн — повтори неумолимо Бокенхаймер.

— Но тук… боже мой! Не може да бъде, вие… вие…

Тогава той изведнъж хвърли върху бюрото й календара, който бе взел уж небрежно в ръцете си; с отрезвяващ плясък като голяма плесница изпляска там тежкият календар, а Бокенхаймер стисна клепачите си с такава сила, сякаш искаше да ослепи тоя свой нечовешки поглед, и рече с вкоравен език:

— Какво ви е, Джейн, лошо ли ви е? Какво има? Каква грешка?

Как некадърно, как идиотски лекомислено изигра излизането от номера! Но се оказа повече уплашен, по-ужасен от самата секретарка, която тогава погледна за трети път треперещото между пръстите й листче и се строполи на стола си. Защото на него наистина нямаше нищо друго освен три заглавия на книги.

— Джейн! — извика той, без да е в състояние да й се притече на помощ. — Джейн, какво ви стана?

— Не знам… аз… боже мой, какво ми стана наистина? Простете — посъвзе се момичето и недоумението му отново изби в яркочервения цвят на един безкраен срам.

И Бокенхаймер хукна… в обратната посока. Тичаше така, че шофьорът, подгонен от охраната, успя да го застигне с колата едва на третата пресечка. Но има ли къде да избягаш от своя ужас, когато си сам като никой друг на тоя свят? И откъде се взе толкова лекомислие у един петдесетгодишен професор по специалности, които най-малко допускаха лекомислие спрямо хората? Как така не можа да си спомни предварително, че когато оня нещастник от Московската банка е броил на Мессинг сто хиляди рубли срещу празен лист от ученическа тетрадка, после, като му разкрили, че е бил обект на експеримент, получил инфаркт, та едва го спасили?

Бокенхаймер крещеше срещу своето лекомислие, а вече съзнаваше, че не опасността от инфаркт го е опомнила, а нейният безумен страх пред откровението му. Та нали заради този страх жената, която някога наистина го бе обичала, може би се реши да го напусне чрез самоубийство!

Вечерта съзря в домашния си кабинет изпратените му от библиотеката ненужни книги и освирепял, ги запокити една след друга към отсрещната стена. Третата вече летеше подир другите, когато гневът му прогледна. Тъкмо на тая стена висеше портретът на покойната. Потресе го импулсът на подсъзнанието му — за какво бе поискало то да си отмъщава на тази с нищо невиновна спрямо него жена? Заради бягството й? Заради самотата, в която го остави? Заради нелепия й страх?… Няколко месеца преди да погълне отровата, направила я в предсмъртните й минути отблъскващо грозна, тя беше му изплакала за последен път: Не мога повече! Винаги да живееш с усещането, че някой знае във всеки миг всичко за тебе. Нечовешко е, ти не можеш да го разбереш, но то е нечовешко… Бокенхаймер предусети една от поредните й нервни кризи и я посрещна със заучените психиатрични похвати: А нима по-рано ти не искаше да знаеш всичко за мене? Когато човек обича, той е ревнив към всяко душевно движение у другия. Естественият егоизъм на влюбеността. Но, мила, ние сме достатъчно дълго женени, за да е естествено да се ревнуваме по този начин. Смешно е направо…

— Това е друго! — упорствуваше тя. — Съвсем друго е!

Той още сдържаше яда си:

— Колко пъти ще те убеждавам, че знам за тебе точно толкова, колкото и ти за мене? Имам си прекалено много работа, за да се занимавам с твоето изучаване. Разбери, това е болестно състояние и ти трябва просто да се полекуваш малко.

Тя пак не му повярва, но насред сълзите си се изсмя почти като луда:

— Дори за друг мъж не мога да помисля, без да го разбереш веднага! Ей тъй, само да помисля, без никакво отношение…

— Глупаче! — опита той отново с нежност. — Това трябва само да те радва. Значи още те обичам. Та всеки съпруг, който в достатъчна степен е ангажиран с чувствата си към своята благоверна, усеща, когато тя се занимава в мислите си с друг мъж. А при жените това е даже двойно по-изострено. Поставяш ме в неудобно положение, защото ако почна да те уверявам, че не ме интересуват твоите мисли за други мъже, ще си помислиш пък, че не те обичам вече.

Тя като че ли беше се успокоила, но спокойствието й се оказа невротичен унес.

— Не — рече тя повече на себе си. — Ти не ме обичаш. Ти изобщо не можеш да обичаш, защото… защото просто не си човек.

Тогава той й зашлеви една доста силна плесница.

— Предостатъчно съм чел това по вестниците! Имам право поне в къщи да не го чувам! — И още веднъж я удари.

През нощта се състоя едно мъчително и за двамата одобряване. По-мъчително и по-малко щастливо от всяко друго в десетте им години съвместен живот. Той й препоръчваше невролози, съветваше я да попътува сама, каза й съвсем искрено, че би могъл и сам да замине за известно време, ако тя чувствува нуждата да бъде с друг мъж, а се бои от присъствието му; уверяваше я, че може да разбере и оправдае такова състояние. Тя се притискаше в него, сякаш искаше да влезе цялата в гърдите му, да се скрие може би там от себе си и от него, тихичко въздъхвайки в ямичката под гръкляна му: И на Марс да отидеш, пак няма да го направя! Защото те е страх ли, запита я, кога най-после ще се убедиш или поне ще ми повярваш, че съвсем нямам такива способности! Имам просто много силна памет, което съвсем не е анормално, а сугестивните ми способности също само са необнкновено развити, но и това не е нещо, което да не се среща в една или друга степен у хората; още не се е родил тоя, който спокойно може да чете мислите на другите, и никога няма да се роди такъв, повярвай ми най-после, телепатията е съвсем друго нещо…

За щастие не бе улучил портрета и може би затова, като се загледа в него, го чу да казва: „И на Марс да отидеш, пак няма да го направя!“ За няколко мига болката отне дъха му, оглуши го и го ослепи. Джейн, простена той, това не биваше да го казваш! Защо те е толкова страх, Джейн? — и доста по-късно, чак когато мислеше, вече попретръпнал, за лекомислено сторената пакост, си спомни, че бе нарекъл покойната с името на секретарката си. Повика веднага прислужницата и нареди да премести портрета в някоя от детските стаи — което от момчетата го пожелае. Прислужницата обаче го размени с една от картините в приемната, която окачи на неговото място в кабинета, за да скрие неизбелелия правоъгълник на тапета. Без да се мярва в института, Бокенхаймер поиска по визофона незабавен двумесечен отпуск. Трябваше да стигне отново чак до заплахи, защото там бяха особено ревниви към гастролите му в други страни. Но с присъствието на Мърроу трябваше все пак да се примири.

Тръгна инкогнито, почвайки от Япония и карайки наред през цяла Азия. Не даде нито един публичен сеанс, а само се предоставяше за експерименти на тамошните научни центрове.

Мърроу извървя двата месеца тактично на полукрачка зад него, аранжирайки сеансите и охранявайки тайните на института. Много се измъчи, горкият, но така и не узна причината за това внезапно пътешествие. Веднъж само Бокенхаймер го запита мимоходом, като част от някакъв делови разговор по работата на тяхната научна група, не е ли по-разумно на Джейн да бъде предложена по-сериозна служба, не можело да няма в целия институт едно местенце за млад психолог, пък и алкохолизмът сред офицерството не е по-малък, отколкото в цивилния живот… Мърроу отвърна, че вече я е питал за това, но тя отказала. Дори се била разплакала, решила, че той иска да я махне от Бокенхаймер под формата на повишение; с него искала да работи, обогатявала се, имала била време да овладява нови специалности на това място. За да не се издаде, на Бокенхаймер му помогна внезапно пръкналото подозрение: защо пък на Мърроу му е притрябвало да я повишава, без дори да го запита? Дали защото не бе успял да я направи агентка, или защото се е убедил, че Бокенхаймер няма намерение да я прави своя любовница? Да му предложи друга на нейно място? Сам да посегне на нея? Или пък е прозрял непредвидения и неочакван обрат на нещата? Вариантите на подозрението бяха много и удавиха в множеството си замъждукалата преди това у него потребност да сподели мъката си.

— Бокенхаймер, мислиш ли по въпроса? — повтори Ноули, след като двамата със Стенфорд, досадно дълго и за двамата, бяха се разговаряли шепнешком, та да не смущават унеса му, и единствен слушател им бе нереагиращата черна маска на Болтън, неизменно обвита в белия цигарен дим.

Бокенхаймер отново мислеше, че няма никакво право да обрича момичето на същите страдания, които бе изтърпяла жена му.

— А? — рече той. — Да, благодаря ти за защитата. Но онова не биваше да го казваш, за възможността да не им дадем апарата!

— Играят ми вече по нервите — зарадва се старецът на връщането му при тях. — А виж, решението за малолетните престъпници ми се струва разумно. Трябва да ми повярваш, Бок, действително не съм участвувал в заседанието и нищо не знаех. Вчера бях съвсем разглобен, и телефона дори бях изключил, но пък и те можеха да почакат да си дойдеш! Затова се и ядосах, но иначе…

А вчера Бокенхаймер се чувствуваше отлично. Шестте сеанса във Франция съвсем не го умориха, вчера в самолета беше пълен с нови мисли и нова жажда за работа. Дали преумората не се появяваше едва сега? Глупости, никаква умора нямаше! Иначе поне на шестия сеанс щеше да я усети. Мозъкът му работеше без засечка, с електронна скорост — младежите седяха потресени от чудовищните му способности, а после цвилеха от възторг. Цял живот щяха да помнят появата му и някои от тях може би сериозно щяха да се заемат с парапсихологията — тази надежда бе една от малкото утехи в живота му. Журналисти не допусна до себе си, успя да избегне обичайната сензационна пукотевица в булевардната преса. Едно интервю даде само — в Гренобъл — трогнат от буйния интерес на младежите. На някакво симпатично-нахално хлапе от местния студентски вестник го даде: Сериозността на стоящите пред науката задачи не му позволявала да прахосва свойствата на мозъка си за публични сеанси, в които неминуемо се промъква финансова и идейна спекулация с интереса на хората към тия явления. Не бива да се подклажда повече склонността им да мистифицират явленията. На времето Мессинг е бил принуден да дава публични сеанси просто за да събуди изобщо интереса на научните среди, пък и на кръговете, които финансират науката… На грубоватия въпрос, не му ли трябват пари, бе отвърнал грубовато, че не му трябват. На въпроса, как вижда по-нататъшното развитие в изследванията на мозъка, бе заявил: Знаем вече доста много, що се касае до натрупан експериментален материал, новите методи и апарати са добри, но събрано накуп, това знание представлява едно… нищо. Чакаме да се появи един Планк или Айнщайн в психоневрологията, който да погледне на целия тоя материал от друга посока, и един наш Бор, който да създаде най-после модела на мозъка. Предполагам, че това ще бъде някой младеж с не особено добри бележки в университета, както е бил някога Айнщайн — позволи си той нужната за всяко сполучливо интервю шега. — Само че не ме разбирайте погрешно, съвсем не искам да препоръчвам на студентите да не си учат уроците, искам да кажа: някой, който няма да бъде обременен от купищата наши знания и ей тъй лекомислено ще тръгне по някакъв съвсем друг път, който може да се окаже верният. Затова ще давам и занапред сеанси за студентите. Но докато се роди този младеж, ние сме длъжни да работим, да трупаме, да трупаме… А над какво работите сега? — последва закономерният въпрос. Това, надявам се, ще мога да ви съобщя след една година, най-напред на вас ще го съобщя, отвърна Бокенхаймер засмян, знаейки, че шеговитият край е най-добрият край за всяко интервю. Но симпатичното студентче-журналист бе запазило пък за края коварството си: Говори се, че сте предоставили на военните своите способности да създадат технически сугестивни средства за масова обработка на мозъците. Бокенхаймер повика най-очарователната си усмивка: Вие на всички ли слухове вярвате? Не — отвърна момъкът, вперил досадно немигащи очи в него. — Но младежта се безпокои. И без това предостатъчно й промиват мозъка. Кажете й да бъде спокойна! — избъбра Бокенхаймер нетърпеливо и му обърна гръб.

А сега си каза: Колко е една година, та й се надява толкова? Трябва да поръча на Джейн да внимава за това студентско вестниче, като го пратят, да не се загуби сред купчината поща. И рече:

— Ноули, нали и по тоя въпрос си имаме наше решение, какво се запали така изведнъж…

Стенфорд скочи изненадващо от креслото си с такава сила, че издуха пепелника и над масичката се вдигна облаче от сива пепел.

— Виж какво, Бокенхаймер — издума той на един дъх, — досега уважавах искането ти, въпреки че не съм бил никога съгласен, знаеш това, но сега съм по-решнтелно против експеримента. Първо, базата наистина е непростимо тясна за сериозни изследвания, без статистически наблюдения доникъде няма да стигнем. И второ, извинявай, ама… собственият ти син…

— Какво има? — запита Бокенхаймер без особен интерес, свикнал на избухванията на младия Стенфорд. Той харесваше темперамента му и сам дори го насъскваше срещу Ноули, който бе представител на противоположната школа в неврофизиологията; така винаги имаше пред себе си сблъсъка на две становища. Иначе Ноули, склерозирал под своя авторитет и в старческото си самомнение, едва ли щеше да бъде и наполовина толкова полезен за работата.

Но Стенфорд, необичайно за младежката му самонадеяност, се обърка от простия въпрос:

— Ааа, нищо! Всичко върви точно както го желаеш. Въпросът е… въпросът е всъщност само за широтата на наблюденията ни. Но аз ли ще те уча, ти по-добре знаеш от мене какво е статистическият метод за психологията.

Бокенхаймер сви вежди, а погледът му под тях сякаш се материализира във въздуха:

— Стенфорд, криеш нещо!

Младият учен се извърна да отбегне удара на тоя поглед и пресилено се засмя:

— Аман от ясновидци! Какво ще крия? Исках само да ти кажа… и Авраам, когато решил да заколи сина си в името на бога, е приел замяната, която бог му изпратил.

— Сравнението ти е твърде странно — произнесе вяло Бокенхаймер, подпрял лакти на бюрото, а ръцете му с поизпъкналите вече вени леко замасажираха жълтеникавите скули, хлътналите му очни кухини. След малко той заговори в мелодията на махленска врачка: — Криеш някакви бури в себе си, Стенфорд. Момчето не е добре според тебе, тревожиш се за нещо, нещо те възмущава, някакво решение има в тебе, което искаш да скриеш…

— Професор Бокенхаймер — прекъсна го и рязко, и поизплашено младият учен. — Отправи твоята проницателност към сина си, не към мене! Ще ти кажа откровено: не бих желал да имам такъв син.

Бокенхаймер пропусна казаното, заслушан в неговите вътрешни гласове, и запита все така кротко, полушепнешком:

— Отказваш ли се от сътрудничеството?

— Ти и това ли прочете! — кипна Стенфорд. — Да, има и такива мисли в мене. Но решението ми от теб ще зависи. Нека пренесем опитите в затвора! Остави момчето на мира, моля те като твой сътрудник и приятел!

Зад тия думи Бокенхаймер чу едни други: „Младежта се безпокои“ — които прелетяха от Франция, но ги произнесе гласът на Стенфорд. Какво е станало с Вики? Сутринта на закуската… беше малко сънливо момчето, но иначе нищо му нямаше. Разговаряха, зарадва се на подаръка от Франция… Бокенхаймер свали дланите си, положи ги върху бюрото и ги натисна, сякаш се готвеше за скок. Една пресилена неумолимост бе вкоравила чертите на умореното му и отпуснато допреди малко лице.

— Щом още не си решил въпроса за сътрудничеството, докладвай последните си наблюдения! Но, моля, без сантиментални окраски. Учени сме, нали така?

Стенфорд посърна от резкостта на нареждането — тя говореше, че молбата му си оставаше неприета. Извади от джоба си няколко листа хартия и троснато ги хвърли на бюрото.

— Ето ти последния тест! Няма да ти го тълкувам тогава. Сам ще видиш. Момчето отпада физически, апетитът му не е добър, чете и учи уроците си като побъркано. Явно търси в тях бягство от нещо или пък те се явяват заместител на нещо вече загубено. Едно грубо нарушение на равновесието…

— Учителите какво казват? — прекъсна го сугестологът, като явно отказвайте да продължава да го слуша, и младият учен отново кипна:

— Простаците ликуват, разбира се. Преди Виктор бил буен, необуздан, с неравен успех, създавал им грижи… Сега станал най-силният ученик в колежа, най-възпитаннят, най-кроткият, изобщо най-най-най…

— Стенфорд — обади се иззад гърба му професор Ноули, — какви са тия истерии?

— Но разберете, че именно волята е изключена! Това сме направили, не нещо друго — продължи да вика почти умолително Стенфорд. — Виктор е силен ученик, но не защото го желае; той е станал добър, но не защото го желае и той страда от това…

Под своята наеженост Бокенхаймер не усещаше възможности да възрази с нещо смислено. Най-добре щеше да бъде да ги остави да се дърлят помежду си и да се прибере. Но Болтън нетърпеливо палеше нова цигара; отдавна му се искаше да си върви — Бокенхаймер още одеве го разбра, — а сега искаше да чуе надигащия се спор въпреки вечното му безразличие към всичко друго, несвързано с преките му специалности. Под безизразната негърска маска на лицето му това желание бе изглежда силно, защото Бокенхаймер ясно го прочете в себе си. Запита се: Дали наистина става нещо опасно с Виктор, щом и Болтън се заинтересува толкова? Та само аз ли не съм го забелязал? Но и този въпрос не роди у него някакъв притегателен фокус, около който да се обединят мислите и волята му за работа. Всичко в него си оставаше разлято и съзерцателно тъжно. А ето, Ноули вече бе взел листовете с теста от бюрото му, вече запретваше ръкавите на войнствения си мозък!

— Слушай, Стенфорд, ставаш наивен! Никакъв волев акт не е изключен, това е глупост. Просто у момчето се формира оня нов тип воля, който искаме да постигнем. Независимата от подсъзнателните процеси воля. Какво се ужасяваш като някоя глупачка майка, която, щом не види у детето си познатото вироглавство, бърза да го обяви за болно. Развитието от „то“ към „аз-а“ е преди всичко развитие на волята, борба за нейното освобождаване от биологичното. Ако сме успели напълно да прекъснем извечните връзки на волята с нагонната система, да я оставим подчинена само на социалните фактори, трябва да се поздравим. Нужно е просто да изучим какво е станало в мозъка на момчето, а не да изпадаме в паника…

— Първо, аз съвсем не смятам… — пак почна да брои младият учен, но не успя да го прекъсне, а гласовете им резолираха с болезнена гръмкост в пещерата-съзнание на сугестолога.

Той помисли, за кой ли път, дали не сбърка, като взе Стенфорд в групата си — способен е, чудесен е направо, но е твърде млад. Авторитетът на Ноули го подтиска, дразни го, пречи му да намира убедителните противодоводи на своята школа. Ако Бокенхаймер уважаваше заради нещо школата, чийто виден представител беше Ноули, то бе заради способността й да назовава с нови и ясни думи неща, които по-рано човечеството не бе успяло да назове. Безспорна е заслугата на тая школа, успяла да разшири границите на рационалното, включвайки в него смятания дотогава за ирационален свят на подсъзнанието. Но наистина ли бе успяла?… Бокенхаймер хранеше у себе си стотици възражения спрямо нея, макар в конкретната си работа да вземаше предвид и елементи от нейната методология. Може би е права да твърди, че хаосът, чието присъствие човекът винаги усеща в главата си, лежи в съзнанието му, разпъвано на кръст между „то“ и „свръхаз“, между природната даденост и социалния фактор, че не в подсъзнанието е хаосът, където царял строг биологичен ред… Но толкова ли е прост редът там, колкото го определя това учение? Добре, то находчиво е тръгнало от аномалиите и от ежедневните психопатологични явления, но… ако тръгнеше от него — от голямата, страшната аномалия, наречена Бокенхаймер? Когато по време на сеанс го накарваха да вади кубически корен от някое осемцифрено число или да каже например в кой ден от седмицата по Грегорианския календар се е падал 21 април в 893 год. преди новата ера, и Бокенхаймер затвореше очи, и преди още да ги е затворил истински, вече някакъв невидим пръст е почнал да рисува пред вътрешния му поглед отговора, така че му остава само да го прочете на глас — нещо, което му отнемаше понякога повече време, отколкото бе потрябвало на невидимия пръст да изпише отговора… На кого принадлежеше този пръст, на съзнанието или на несъзнаването в него? Кой го управлява? Та той нито го виждаше, нито го чуваше, нито го усещаше като присъствие в себе си. Просто съзираше безпогрешно написания отговор сред милиардите песъчинки на пустинята — ония песъчинки, които имаха и свойството да се подреждат като клетки на радиотелескопна антена, за да подслушват беззвучните гласове на другите хора, или да излъчват оная тайнствена енергия, способна да подчини неотразимо ума и волята им…

— Какво е свободата на волята, млади човече — ораторствуваше старикът Ноули като от университетска катедра. — Та ти и твоите учители даже това не можете да формулирате що-годе грамотно! А тая свобода се състои единствено в способността на съзнанието да преборва ония неща, които му пречат да се съсредоточи за някаква цел, да избере едно поведение! Какво искаме да постигнем с машината? Да освободим съзнанието от мрежата, в която го е оплело подсъзнанието с неразкъсваемите си нагонни връзки. Ако сме успели при Виктор, навярно е останала инерцията от механизма на тая ежеминутна битка на съзнанието с подсъзнанието. Там, където е имало привична вътрешна съпротива, сега „азът“ се блъска в отворена врата и това му действува объркващо. Какво те е уплашило, Стенфорд? Страданието от изтласкването на нагоните? Та именно от това изтласкване и подтискане е тръгнало човешкото развитие, то е отделило човека от животното! Тъкмо това страдание е майката и бащата на човешкото общество… Извинявай за тия учебникарски истини, но…

Колко лесно намира обясненията, удиви се Бокенхаймер, подозрително прости са и подозрително поетични, както цялото негово учение, което с всичката си механнстична бруталност все пак прилича на една жестока балада за човешката душа! А удивлението му беше повече една болка, отколкото удивление.

— Първо, професор Ноули — напъна се отново младият учен, — първо, тая ваша безусловна детерминираност на съзнанието от разните там комплекси съвсем не е доказана…

— Доказана е, драги! Тая истина за страданието от изтласкването и подтискането на нагоните е доказана във всички религии, и в обществения морал е доказана на всеки етап от неговото развитие, и във всяка духовна дейност е доказана.

— Исках да ви кажа нещо за Виктор — смени изведнъж тона си Стенфорд, заговори тайнствено приглушено и с това моментално застави противника си да го слуша. — Питах го вчера, какво най-много го измъчва. Изглежда, доста неща го измъчват, защото дълго мисли, после направо изплака. Най-много ми е мъчно, вика, че не мога да повторя някоя пакост. Не че искам непременно да я повторя, а така, да знам, че мога да я повторя, ако поискам. Просто да знае, че може — това иска момчето, а то съзнава, че не може. И това най-много го измъчва…

— Чакай, чакай, нищо не разбрах — викна Ноули. — Я го повтори!

Бокенхаймер опита отново да се съсредоточи, но в пещерата над пустинята ечеше гръмовно: „Дори на Марс да заминеш, пак няма да го направя!“ Не, не е същото, не може да бъде същото, помисли с болка и надежда Бокенхаймер. Навярно на нея само й се е искало, изправена пред някое изкушение, да чувствува способността да му устои съзнателно, да противопоставя на изкушението своята любов, а не страха от мъжа си. От страха избяга тя, а у Виктор не може да има страх, та той най-много против страха се бори и у двете момчета…

Стенфорд разказваше с предизвикателно надгробен маниер — наистина би могъл да им спести евтините си психологически похвати!

— Нарекъл един съученик свиня. Миналата седмица. Признал това на баща си, според своето задължение и след сеанса на апарата съзнава, че никога вече не ще нарече съученика си така, макар и сега да твърди, че момчето си е свиня и заслужава това да му се каже. Виктор знае, че никога няма да му го каже вече, защото е неприлично и неморално, но иска да има в себе си увереността, че ако рече, може да му го повтори по всяко време. Това е, разбирате ли? Загубил е усещането си за свободата на волята. На тая воля, дето искаме да я освободим от уж пълната й зависимост според вашата теза.

— Мммдааа! — рече професор Ноули.

— Я не драматизирай нещата! — изръмжа Бокенхаймер, сърдит всъщност на себе си, защото това, което щеше да каже, никак не приличаше на научен противодовод. — Ти не страдаш ли, загдето не можеш да кажеш на Мърроу в очите, че е простак и говедо? Къде ти е свободата на волята? Само че при тебе пречката е страхът, а при Вики тя е вече една забита в клетките на мозъка обществена норма за поведение. Момчето се измъчва, като слуша как всички около него се наричат с каквито си щат думи, а то не бива да прави същото. Щом тая норма бъде вкоренена по същия начин у всички, ще изчезне и болката.

— Именно, именно — оживи се отново Ноули, — сигурно когато механизмите на деструктивннте нагони са изключени, отначало диктатурата на социалния фактор над съзнанието ще се чувствува двойно по-остро. А когато човекът е сам в това робство, когато вижда как другите около него не го усещат, защото поне във въображението си изживяват злото в себе си — нещо, което той вече не може… Бокенхаймср, ние наистина трябва веднага да се пренесем в затвора. Само там ще проверим резултатно в една масова и все пак затворена среда…

— Странна е логиката ви, господа! — провикна се гневно сугестологът, особено го подразии този път единството на двамата, тръгнали от съвсем противоположни посоки. — Одеве дори за жертвоприношението на Авраам споменахте. Но бог е дал на Авраам да заколи овен вместо сина си, а вие не ми предлагате овни. Предлагате ми вместо едното — сто деца!

— Бок, остави каламбурите — ядоса се и старецът. — Тия деца са в затвора за превъзпитание. Ако ти ги направиш по-добри не за толкова години, колкото им се полагат, а за месеци, цялото общество ще ти бъде благодарно. Но ако ти гледаш и на тях, и на синовете си като на жертвени овни, значи от увереността ти в изобретението не е останало нищо. Тогава изобщо да го зарежем!

Бокенхаймер стана с чувството, че трябва да излезе навън, да бъде насаме:

— Нека не обсъждаме сега моята или вашата увереност! Във всяка научна работа има и увереност, и неувереност. И рискът си е риск. Своите синове аз имам право да жертвувам, те доброволно се подложиха на опита. Но никакъв човешки морал не ми позволява да изпробвам апарата върху чужди хора, пък дори да са престъпници, щом обществото си има други начини за въздействие върху тях. Като завършим програмата с моите синове, ще помислим и за по-шнроки опити. Извинете ме сега, но днес съм нерабвтоспособен, Ще си вървя!

Болтън бе смачкал вече в пепелника поредната си цигара, бе се изправил почти едновременно с него. Ноули сдъвка нещо кисело между изкуствените си челюсти и откровено демонстрира гримасата на своето недоволство.

— За Ралф трябва да привлечем още наблюдатели — бързо изрече Стенфорд, сякаш се боеше, че Бокенхаймер ще си отиде, без да е решил нещо важно. — Разделил се и с приятелката си. Причините и тя не знае. На лекции рядко се мярва, изобщо…

— Оставете Ралф на мене! — изръмжа отново сугестологът и почти побягна към вратата.

— Да те закарам ли? — запита го Болтън, застанал до него — черна сянка на белия евреин.

Бокенхаймер не отговори, защото се намираше вече в секретарската стая, където, тръпнеща и зачервена, се изправяше неговата мъка. След случая с листчето момичето редовно се изчервяваше при всяка негова внезапна поява.

— Джейн — каза й той, — днес няма да работя, нещо съм неразположен. Кажете на Мърроу, но да не вземе да ми праща лекари!…

— Невъзможно! — изплаши се още повече момичето. — След два часа е сеансът в секция А-2, забравихте ли?

— Да го отложат за утре! В подводница са, не са на Луната, да не могат да чакат.

— Какво ви е? — пошепна секретарката и Бокенхаймер видя, че то си беше чисто нейна, а не секретарска загриженост. След мнимото му обяснение в любов той долавяше често у Джейн една плаха вътрешна насоченост към него, която много приличаше на зараждаща се или на криеща се обич, но не си позволяваше да й повярва. Случаят с нея беше вече приключен, трябваше да бъде приключен.

— Нищо ми няма. Но това само на вас го казвам, Джейн — отвърна й той, неовладял внезапно бликналата топлота, която стопи служебния тон в гласа му.

— Пощата? — запита момичето, по-скоро като че ли да го задържи още при себе си, защото знаеше, че щом шефът й отказва дори сеанса в секция А-2, едва ли би се занимавал сега с редовната поща.

Бокенхаймер плъзна погледа си над двете грижливо подредени купчини писма и вестници:

— Във Франция дадох едно интервю за някакъв студентски вестник. Сигурно ще го пратят…

— Има го и в нашите. Утре ще ви го дам, щом сега не се чувствувате добре.

Но той бе измъкнал вече от купа един тежък ежедневник. С всичките зрънца на своята пясъчна пустиня усещаше, че е станало нещо лошо. Оня мошеник или не е бил от студентски вестник, или веднага с продал интервюто на голямата преса. На първата страница на официоза се провикваше огромно заглавие: „Бокенхаймер призова младежта да бъде спокойна“. Тая политическа спекулация с думите му го вбеси — кога бе призовал младежта да не се бунтува? Захвърли го, грабна друг, без да погледне дори името му. Но подзаглавията на информацията вече подсказваха направлението на вестника: „Бокенхаймер не отрича, че е предоставил способностите си на военния мозъчен тръст. Ще бъдат ли скоро осъществени новите методи за тотална диктатура над психиката? Младежта във Франция е против Бокенхаймер. А у нас?“

Той излезе, забравил да каже „довиждане“ на секретарката си. В коридора догони своите сътрудници, рече:

— Старче, видя ли това?

Вестникът обходи групата — шумоленето му звучеше като пращенето на високоволтови токове.

— Обикновена провокация! — заключи Ноули. — Подпитват ни по този начин. Да се ядосаме искат и да направим по-конкретни изявления за работата си. Що ти трябваше да даваш това интервю!

— Що, що! Знаеш, че имам слабост към младежите, в тях ни е надеждата…

— Мърроу ще побеснее! — ухили се злорадо Стенфорд, а негърът, който за втори път четеше информацията, само равнодушно повтори предложението си:

— Да те закарам, Бокенхаймер.

И сугестологът този път разбра какво още се криеше зад това предложение.