Пентаграма

Двадесет и шеста глава Събота. Душата. Денят

В съботната сутрин слънцето изгря над Екеберг с обещание за поредния температурен рекорд. Ото Танген за последен път прегледа мишпулта.

В тъмния тесен бус се носеше миризма на пръст и прогнили дрехи. Нито тютюнът на Вундербаум, нито цигарите на Ото не бяха в състояние да го пропъдят. Понякога си мислеше, че се намира в бункер с воня на смърт в ноздрите, но въпреки това изолиран от външния свят.

Общежитието се намираше насред поляна в най-горната част на Кампен, с изглед надолу към Тьойен. От всяка страна, почти успоредно със старата четириетажна сграда се издигаха два високи блока от петдесетте години. Еднаквата боя и вид прозорци като на общежитието, използвани вероятно в опит да се създаде впечатление за цялостност в квартала, не успяваха да замаскират разликата във възрастта. Все още изглеждаше, че смерч е повлякъл общежитието и внимателно го е пуснал в междублоковото пространство.

Хари и Валер стигнаха до единодушното решение бусът да остане на паркинга заедно с останалите автомобили непосредствено пред общежитието, където имаше по-добър обхват, а и бусът не биеше прекалено много на очи. Минувачите, които все пак щяха да му хвърлят един поглед, щяха да установят, че ръждясалият, боядисан в синьо бус волво с прозорци, облепени със стиропор, е собственост на рокбандата „Kindergarden Accident“30, написано с черни букви отстрани, а над двете i-та се мъдреха черепи.

Ото избърса потта от челото си и провери дали камерите работят, дали има покритие над всички ъгли и дали поне една камера улавя всичко, движещо се извън стаите в общежитието, така, че да могат да проследят даден обект от момента на влизането му в стълбището до вратата на която и да е от осемдесетте стаи в осемте коридора на четириетажната сграда.

Цяла нощ правиха чертежи и изчисления и монтираха камери по стените. Ото все още усещаше в устата си металния горчив вкус на сух хоросан, а по раменете на мръсното му дънково яке бе полепнал жълт слой мазилка, наподобяваща пърхот от косата му.

Накрая Валер прояви здрав разум и осъзна, че ако трябва да спазят крайния срок, се налага да се справят без звук. Това нямаше никакво значение за самото залавяне. Само дето щяха да изгубят ценен доказателствен материал, ако обектът случайно каже нещо интересно.

Снимането в асансьора също се оказа невъзможно. Бетонната шахта не пропускаше достатъчно силни сигнали, та Ото да успее да приема в буса прилична картина от безжична камера, а неудобството с кабелите беше, че независимо къде ги поставят, или ще се виждат, или трябва да ги увият около асансьорната кабина. Валер не сметна това за проблем, все пак обектът щеше да се вози сам в асансьора. Живущите получиха строги инструкции да не разпространяват информация, да заключат стаите си и да не излизат от тях между четири и шест.

Ото Танген разпредели мозайката от малки картини на трите големи компютърни екрана и ги уголеми, докато образуват логическо цяло. На левия екран: коридорите в посока север, най-горе — четвъртия етаж, най-долу — първия. В средата: входната част, всички стълбищни площадки и входове към асансьора. Вдясно: коридорите в посока юг.

Ото кликна върху „запиши“, скръсти ръце зад тила си и ръмжейки в знак на задоволство, се облегна на стола. Наблюдаваше цяла сграда, пълна с млади студенти. Ако разполагаха с повечко време, сигурно щеше да монтира няколко камери в самите стаи без знанието на живущите, разбира се. Никога нямаше да открият нито миниатюрните рибешки очички, нито руските микрофони. Загорели, млади студенти по санитарна медицина от Norwegen31. Можеше да направи записи и да ги продаде посредством контактите си. Дяволите да го вземат този глупак Валер. Един господ знае как е научил за Астрюп и плевнята в Аскер. През ума му прелетя мисъл и се изгуби. Отдавна подозираше Астрюп, че плаща на покровител, който гарантира успеха на операцията му.

Ото запали цигара. Кадрите сякаш бяха стопирани, из боядисаните в жълто коридори не се мяркаше никакво движение, което да издаде, че камерите излъчват директно. Студентите, останали през лятото в общежитието, сигурно още спяха. Но ако почака няколко часа, навярно щеше да види онзи тип, дето снощи в два часа влезе при жената в 303. Тя имаше вид на пияна. Пияна и навита. А той просто изглеждаше навит. Ото се сети за Ауд Рита. За първи път я видя на подгряващо парти в дома на Нилс. Нилс вече точеше лиги за нея, а тя подаде малката си бяла ръка на Ото и изфъфли „Ауд Рита“, което прозвуча като възклицание: „Ау, рита!“.

От гърдите на Ото се изтръгна тежка въздишка.

Чак до полунощ онзи глупак Валер обхожда терена етаж по етаж заедно с хора от Отряда за бързо реагиране. Ото дочу разговора между Валер и началника на отряда през буса. По-късно през деня щели да разположат специално обучените за такива цели хора в общежитието, по екип от трима души в стаите в дъното на всеки коридор на всеки етаж, общо 24 човека, облечени в черно, с качулки, заредени автомати, сълзотворен газ и противогази; по подаден от буса сигнал щяха да атакуват веднага щом обектът почука или се опита да влезе в някоя от стаите. При тази мисъл Ото потръпна в очакване. Беше ги виждал два пъти по време на акция. Не беше за вярване на какво са способни тези момчета. Разнасяха се трясъци, блестяха светлини, сякаш си на хевирокконцерт. И двата пъти обектите изпадаха в такова вцепенение, че цялата операция приключи за секунди. Обясниха на Ото, че именно това е целта: обектът да изгуби ума и дума и да не успее да мобилизира умствения си потенциал за съпротива.

Ото изгаси цигарата. Заложиха капана. Оставаше само да чакат плъха.

Полицаите щяха да пристигнат около три часа. Валер издаде заповед за забрана да се влиза и излиза от буса преди и след този час. Очертаваше се дълъг, горещ ден.

Ото се претърколи на дюшека на пода. Питаше се какво ли става в този момент в 303. Липсваше му леглото му у дома. И извивката му. И Ауд Рита.

В същия миг входната врата се затръшна след Хари. Спря се да запали първата си цигара за деня и примижа към небето, където сутрешната мъгла скриваше слънцето като тънка завеска, която то вече бе на път да изгори. Снощи успя да спи. Дълбоко, непрекъснато, без да сънува. Направо не беше за вярване.

— Слънцето ще ми развали стоката, Хари! Според прогнозата днес вероятно ще бъде най-горещият ден от 1907-а — обясни Али, съседът под апартамента на Хари, собственик на „Ниази“.

Независимо колко рано ставаше Хари, Али и брат му винаги дерзаеха на пълни обороти, когато тръгваше за работа. Али вдигна хранителните продукти и посочи нещо на тротоара. Хари присви очи, за да види какво е. Кучешко изпражнение. Снощи, когато Вибеке стоеше на същото място, Хари не го забеляза. Очевидно някой се е разсеял, докато е разхождал кучето си тази сутрин. Или снощи.

Погледна часовника. Днес беше големият ден. След няколко часа щяха да получат отговор.

Хари вдиша дълбоко цигарения дим и почувства как смесицата от свеж въздух и никотин го разбуди. За пръв път от много време насам усети, че тютюнът има вкус. И то приятен. И за миг забрави всичко, което беше на път да изгуби. Работата. Ракел. Душата си.

Защото днес беше големият ден.

И той започна добре.

Наистина не беше за вярване.

Хари усети радостта й, когато чу гласа му.

— Вече говорих с татко. Ще гледа Олег с най-голямо удоволствие. И Сьос ще бъде при тях.

— Премиера? — възкликна тя с радостен смях в гласа. — В Националния театър? Боже господи.

Преувеличаваше — понякога обичаше да го прави, — но Хари усети как и неговото настроение се повиши.

— Какво ще си облечеш? — попита тя.

— Още не си ми казала „да“?

— Зависи.

— Костюм.

— Кой?

— Да видим… онзи, който купих за Седемнадесети май по-миналата година. Знаеш го, сив с…

— Това е единственият ти костюм, Хари.

— Значи със сигурност ще облека него.

Тя се засмя. Смехът й бе нежен като кожата и целувките й, но въпреки това той харесваше най-много именно него. Съвсем обяснимо.

— Ще дойда да ви взема в шест — каза Хари.

— Чудесно. Но, Хари…

— Да?

— Не си мисли…

— Знам. Това е само театър.

— Благодаря ти, Хари.

— О, няма защо.

Тя отново се засмя. След като веднъж успееше да я разсмее, после не беше трудно да продължи с каквито и да е шеги, сякаш двамата се намираха в една и съща глава, гледаха през едни очи и той просто можеше да посочи нанякъде, без да казва нещо особено. Трябваше да си наложи да затвори.

Днес беше големият ден. И все още вървеше добре.

Споразумяха се Беате да остане при Улауг Сивертшен по време на акцията. Мьолер не искаше да рискува обектът (преди два дена Валер започна да нарича убиеца „обекта“ и внезапно всички възприеха израза му) да открие капана и неочаквано да промени реда на местопрестъпленията.

Телефонът звънна. Обаждаше се Йойстайн. Попита Хари как вървят нещата. Хари отговори, че е добре, и на свой ред се поинтересува какво иска приятелят му. Целта на Йойстайн била само да разбере какво е положението. Хари се обърка, не беше свикнал с подобен вид загриженост.

— Можеш ли да спиш?

— Снощи успях — отвърна Хари.

— Браво. А шифъра? Отгатна ли го?

— Отчасти да. Знам къде и кога, липсва само защо.

— Значи сега четеш текста, но не разбираш значението му?

— Нещо такова. Налага се да изчакаме с подробностите, докато го хванем.

— Какво не ти е ясно?

— Един куп неща. Например защо е скрил един от труповете. Или дреболии: всички отрязани пръсти са от левите ръце на жертвите, но са различни. Показалец от първата, среден пръст от втората и безименен от третата.

— Значи по реда им. Вероятно е последователен.

— Да, но защо не е започнал с палеца? Дали това е закодирано съобщение?

Йойстайн се засмя високо.

— Внимавай, Хари, шифрите са като жените. Ако не успееш да ги пречупиш, те пречупват те.

— Вече съм го чувал от устата ти.

— Така ли? Чудесно, значи съм грижовен човек. Не мога да повярвам на очите си, но в колата ми май току-що се качи клиент, Хари. Чао.

— Чао.

Хари видя как цигарата затанцува балет на забавен каданс. Хвърли око на часовника.

Не спомена на Йойстайн за едно-единствено нещо: за чувството, че останалата част от детайлите скоро ще си дойде на мястото. Ще се подреди перфектно. Защото въпреки ритуалите при убийствата имаше нещо безчувствено, почти набиваща се на очи липса на омраза, жажда или страст. Или пък любов. Убийствата бяха изпълнени прекадено безупречно, сякаш механично и по учебник. Имаше усещането, че играе шах с компютър, а не с помраченото съзнание на душевно болен човек, който не е на себе си. Но времето щеше да покаже дали е така.

Пак погледна часовника.

Сърцето му биеше леко.

Двадесет и седма глава Събота. Акцията

Настроението на Ото Танген непрекъснато се повишаваше.

Той прекара няколко часа в сън и се събуди от ужасно главоболие и настойчиво чукане по вратата. Отвори. Валер, Фалкайд от Отряда за бързо реагиране и образ на име Хари Хуле, който изобщо не приличаше на старши инспектор, се втурнаха вътре и първо побързаха да се оплачат от стайния климат в буса му. Но след като си пийна кафе от един от четирите термоса, включи екраните и пусна лентата за запис да се върти, Ото усети приятното гъделичкащо нетърпение, което се появяваше винаги когато очакваха появата на обекта.

Фалкайд обясни, че предната вечер са поставили цивилни стражи около общежитието. Полицейските кучета претърсиха таванското помещение и мазето, за да проверят дали някой не се е скрил там. В общежитието влизали и излизали само живущите там. С изключение на момичето от 303, което довело момче, но обяснило на пазача на входа, че той е гаджето й. Хората на Фалкайд били по местата си и очаквали заповед.

Валер кимна.

Фалкайд проверяваше връзката на равни интервали от време. Оборудването на Отряда за бързо реагиране не засягаше Ото. Той затвори очи и сладостно се заслуша в звуците. Потече кратката секунда всеобхватен шум, когато пуснат копчето „Speak“32, после измърморените, неразбираеми кодове като вид разбойнически език за възрастни.

— Сморк тине — беззвучно изрекоха устните на Ото.

Представи си, че през есенна вечер пак седи на ябълково дърво и шпионира възрастните зад светещите прозорци. Прошепва измислените вълшебни думички „сморк тине“ в консервна кутия с жица, която минава над оградата, където Нилс седи свит на кълбо и чака с другата кутия до ухото си, ако не му е писнало и не си е отишъл вкъщи да вечеря. Тези консервни кутии изобщо не работят така, както пише в „Пътеводител на малките патета“.

— Значи сме готови за ефир — обяви Валер. — Готов ли си да засичаш, Танген?

Ото кимна.

— Шестнадесет хиляди — уточни Валер. — Точно… сега.

Ото пусна хронометъра на записващото устройство.

На екрана замигаха десетки и секунди. Усети как безгласен радостен смях разтърси вътрешностите му, защото това беше по-хубаво от ябълковото дърво. И от кифличките с крем на Ауд Рита. И от сластния й шепот какво иска да й стори.

Showtime33.

Улауг Сивертшен отвори вратата и се усмихна, сякаш Беате беше дългоочаквана гостенка в дома й.

— Пак ли вие! Влизайте. Не се събувайте. Ама че неприятна е тази жега, нали?

Улауг Сивертшен поведе Беате навътре по коридора.

— Не бива да се тревожите, госпожице Сивертшен. Има изгледи този случай да се разреши в най-скоро време.

— Докато ми идвате на гости, предпочитам да не бързате много — засмя се тя, но тутакси закри уста с ръка, ужасена от думите си:

— Ох, какви ги говоря! Та този човек отнема човешки животи, нали?

Стенният часовник удари четири пъти при влизането им.

— Чай, милинка?

— С удоволствие.

— Разрешавате ли ми да отида сама до кухнята?

— Да, но ако може да дойда и аз…

— Елате, елате.

Освен новата печка и хладилника кухнята сякаш не беше докосвана от времето на войната. Беате се настани на стол до голямата дървена маса, докато Улауг слагаше вода за чай.

— Тук мирише на хубаво — отбеляза Беате.

— Така ли мислиш?

— Да. Обичам кухни с такъв аромат. По принцип предпочитам кухните, така да се каже. Гостните не ми допадат.

— Така ли? — наклони глава Улауг. — Знаеш ли… Мисля, че двете с теб не сме толкова различни. И аз съм любителка на кухнята.

Беате се усмихна.

— Гостната показва в каква светлина искаш да се представиш. В кухнята всички се отпускат, сякаш е позволено да бъдат естествени. Забеляза ли как започнахме да си говорим на „ти“ веднага щом влязохме тук?

— Май действително си права.

Двете жени се засмяха.

— Знаеш ли — поде Улауг, — радвам се, задето изпратиха точно теб. Харесваш ми. И няма причина да се изчервяваш, миличка, аз съм само една самотна старица. Запази алените си страни за някой кавалер. Или си омъжена? Не? Е, не е болка за умиране.

— Ти била ли си омъжена?

— Аз ли?

Тя се засмя, докато поставяше чашите на масата.

— Не, бях толкова млада, когато родих Свен, че не ми се удаде такава възможност.

— Наистина ли?

— Е, не, имала съм ухажори. Но по онова време на жените в положение като моето не гледаха с добро око и получавах предложения главно от мъже, които никоя жена не желаеше. Неслучайно казват, че си намираш сродна душа.

— Само защото си била самотна майка?

— Защото Свен беше немско отроче, миличка.

Чайникът изсвири леко.

— Сега разбирам — кимна Беате. — В такъв случай сигурно е имал тежко детство?

Улауг погледна във въздуха, без да чуе усилващото се свирене на чайника.

— Най-тежкото, което можеш да си представиш. Все още се разплаквам, като се сетя. Бедното момче.

— Водата…

— Я гледай ти. Почвам да оглупявам.

Улауг вдигна чайника и наля в двете чаши.

— С какво се занимава сега синът ти? — попита Беате и погледна часовника. До пет оставаха четиридесет и пет минути.

— С внос. Различни стоки от бившите социалистически страни.

Улауг се усмихна.

— Не знам колко печели от това, но ми харесва как звучи: внос. Глупаво е, ама ми харесва.

— Но тогава значи му е провървяло в живота. Въпреки трудното детство, искам да кажа.

— Да, така е, но не е било винаги така. Сигурно фигурира в архивите ви.

— Там са вписани много имена. Доста от тях са станали чудесни хора.

— Когато замина за Берлин, се случи нещо. Не знам точно какво, той никога не споделя какво прави. Свен винаги е много потаен. Но предполагам, че е открил баща си. И май тази среща се отрази добре на самочувствието му. Ернст Швабе беше прекрасен мъж.

Улауг въздъхна.

— Но е възможно и да греша. Така или иначе, Свен се промени.

— В каква насока?

— Поуспокои се. По-рано сякаш постоянно преследваше нещо.

— Какво?

— Какво ли не. Пари. Тръпка. Жени. Както се досещаш, метнал се е на баща си. Неизлечим романтик и донжуан. И Свен харесва младите жени. И те него. Но подозирам, че е намерил специална дама. Имал новини за мен. Звучеше весело по телефона.

— Не ти ли каза за какво става дума?

— Искал да изчака да се прибере.

— Да се прибере? Тук?

— Да, идва си тази вечер, но първо ще ходи на среща. Ще остане в Осло до утре, после си отива.

— За Берлин?

— Не, не. Свен отдавна не живее там. Сега е в Чехия. В Бохемия, както често я нарича моят превземко. Ходила ли си там?

— В… ъъъ… Бохемия ли?

— В Прага.

Мариус Велан се взираше през прозореца на стая 406. На ливадата пред общежитието лежеше момиче върху плажна кърпа. Малко му приличаше на онази от 303, която на ум кръсти Шърли — на вокалистката на „Гарбидж“. Но не беше тя. Слънцето над фиорда на Осло се беше скрило зад облаците. Най-после времето се стопли и съобщиха за гореща вълна следващата седмица. Лято в Осло. Мариус Велан го очакваше с нетърпение. Другият вариант беше да се прибере във фиорда Бьо при среднощното слънце и лятната работа на бензиностанцията; при кюфтенцата на майка си и несекващите въпроси на баща си защо е започнал да учи медийни науки в Осло при условие, че имал висок успех и можел да се дипломира като инженер в Научно-техническия университет в Тронхайм. Да се върне при съботите в кръчмата, пияните съседи, дерящите се съученици, които не бяха напускали границите на селото и смятаха успелите да го направят за предатели, към естрадните групи, които се наричаха блус-бендове, но не пропускаха да развалят песните на „Крийдънс“ и „Лайнърд Скайнърд“34. Не това обаче беше единствената причина да остане в Осло през лятото. Вече имаше работа-мечта. Щеше да пише. Да слуша плочи, да гледа филми и да му плащат, за да печата на компютър мнението си за тях. През последните две години разпраща без никакъв резултат свои рецензии до водещите списания, но миналия месец попадна в офиса на „So What“35, където един приятел го представи на Рюнар. Рюнар го осведоми, че ликвидирал магазина си за дрехи, за да започне нов проект: „Zone“36, безплатно списание, което по план щяло да излезе за пръв път през август. Приятелят спомена, че Мариус обичал да пише рецензии. Рюнар похвали ризата му и го назначи на мига. Като рецензент Мариус щеше да отразява „неоурбанистични ценности, като говори за популярната култура не с хладна, а с топла ирония на човек, разбиращ същността й и осъзнаващ се като част от нея“. Така Рюнар формулира задачата и за изпълнението й Мариус щеше да бъде богато възнаграден. Не под формата на пари, а с безплатни билети за концерти, филми, новооткрити ресторанти и с достъп до среди, където ще има възможност да завърже интересни контакти с оглед на бъдещето си. Това беше шансът на живота му и изискваше сериозна подготовка. Той, разбира се, имаше добър общ поглед върху материята, но взе назаем няколко диска от колекцията на Рюнар, за да бъде напълно осведомен за историята на попмузиката. През последните дни беше на вълна американски рок от осемдесетте: Ар И Ем, Грийн Он Ред, Дрийм Синдикит, Пиксис. В момента слушаше „Вайълънт Фемс“. Звучеше старомодно, но енергично:

— Let me go wild. Like a blister in the sun!37

Момичето на поляната се надигна от кърпата. Сигурно й стана студено. Мариус я проследи с поглед, докато тя вървеше към съседния блок. Размина се с мъж, който вървеше пеш и буташе велосипед. Приличаше на велокуриер. Мариус затвори очи. Удаваше му се възможност да пише.

Ото Танген разтърка очи с пожълтелите си от никотина пръсти. В буса настана тревога, чиито признаци биха могли да се разтълкуват като пълно спокойствие. Никой не помръдваше, не се чуваха гласове. Часът беше пет и двадесет, а в отделните картини не се забелязваше никакво движение освен спринта на дребните цифрички в бял шрифт в ъгъла на екрана. Между бедрата на Ото се стече още една капка пот. Като седиш в такова положение, понякога те нападат натрапчиви мисли, че някой е човъркал из оборудването и в момента гледаш запис от предния ден или нещо подобно.

Пръстите му забарабаниха до клавиатурата. Глупакът Валер беше забранил пушенето.

Ото се наведе надясно в очакване да изпусне беззвучна пръдня. Същевременно хвърли поглед към русия мъж с прическата на иглички. Седеше на стола, без да обели дума от идването си. Приличаше на пенсиониран портиер.

— Днес на нашия човек май не му се работи — подхвърли Ото. — Сигурно му се е видяло твърде горещо. Изглежда го е отложил за утре и е седнал да изпие една бира на пристана. По прогнозата за времето съобщиха…

— Затваряй си устата, Танген — изрече Валер тихо, но достатъчно ясно, за да бъде чут.

Ото въздъхна дълбоко и вдигна рамене.

Часовникът в ъгъла на екрана показваше пет и двадесет и една минути.

— Някой забеляза ли момчето от 303 да си тръгва? — попита Валер. Ото установи, че старши инспекторът е насочил поглед към него.

— Преди обяд спах — обясни той.

— Искам да проверите 303. Фалкайд?

Шефът на Отряда за бързо реагиране се изкашля.

— Не смятам риска за…

— Веднага, Фалкайд.

Вентилаторите, които охлаждаха електрониката, избръмчаха, докато Фалкайд и Валер се спогледаха.

Фалкайд се изкашля повторно:

— Алфа до Чарли две, влизайте. Край.

Откъслечно пращене.

— Чарли две.

— Незабавно се заемете с 303.

— Прието. Заемаме се с 303.

Ото погледна екрана. Нищо. Ами ако…

Ето ги.

Трима. Черни униформи, черни качулки на лицата, черни автомати, черни ботуши. Стана светкавично, но бе учудващо, че не въздействаше никак драматично. Заради звука. Такъв не се чуваше.

За да отворят вратата, не използваха от онези ефикасни взривни устройства, а щанга тип „кози крак“. Ото се разочарова. Сигурно за икономия.

Безшумно движещите се мъже на екрана се наредиха като на стартова линия, единият подпъхна щангата под бравата, а другите двама стояха на метър зад него с вдигнати оръжия. Неочаквано атакуваха. Действаха като един човек, като в добро танцово изпълнение. Вратата рязко се отвори, двамата, заели стартова позиция, нахълтаха вътре, а третият буквално се хвърли след тях. Ото вече предвкусваше как ще изненада Нилс със записа. Вратата остана леко открехната. Жалко, наистина, че не успяха да монтират камери в стаите.

Осем секунди.

Радиото на Фалкайд изпращя.

— Приключихме с 303. Едно момиче и едно момче, и двамата невъоръжени.

— И живи?

— Ами… съвсем… живи.

— Обискира ли момчето, Чарли две?

— Той е гол, Алфа.

— Изведи го оттам — нареди Валер. — Мамка му!

Ото се взря в процепа на отворената врата на 303. Направили са го. Голи. Цяла нощ и цял ден са правили секс. Прикова поглед в екрана като омагьосан.

— Накарайте го да облече нещо и го вземете със себе си, Чарли две.

Фалкайд остави уоки-токито, погледна останалите и бавно поклати глава.

Валер удари ръкохватката на стола с всичка сила.

— Бусът е свободен и утре — обади се Ото и хвърли бърз поглед към старши инспектора.

Сега трябваше да се пипа леко.

— Няма да искам допълнително заплащане, макар че е неделя, но трябва да знам кога…

— Ей, я виж.

Ото се обърна машинално. Портиерът най-после си бе отворил устата. Сочеше средата на екрана:

— На стълбището. Влезе през входната врата и се качи направо в асансьора.

За две секунди в буса настана пълна тишина. После по уоки-токито прозвуча гласът на Фалкайд:

— Алфа до всички екипи. В асансьора влезе предполагаем обект. Бъдете в готовност.

— Не, благодаря — усмихна се Беате.

— Е, хайде де, все ще успееш да си хапнеш още една сладка — въздъхна старицата и отново остави кутията на масата. — Докъде бях стигнала? А, да. Много се радвам, че Свен ще се прибере, нали живея сама.

— Да, сигурно ти е самотно в такава голяма къща.

— С Ина си говорим доста. Но днес замина на вилата на приятеля си. Помолих я да ме запознае с него, но вие, младите, сте толкова странни в това отношение. Сякаш ви се иска да изпробвате всичко и същевременно не вярвате, че ще продължи дълго. Сигурно затова сте така потайни.

Беате погледна крадешком към часовника. Хари й обеща да й позвъни веднага щом всичко свърши.

— Мислите ти са другаде, нали?

Беате бавно кимна.

— Няма проблем — успокои я Улауг. — Да се надяваме, че ще го хванете.

— Имаш много мил син.

— Да, така е. А ако се прибираше толкова често, колкото напоследък, нямаше да се оплаквам.

— Така ли? Колко често? — попита Беате. Досега трябваше да са приключили. Защо Хари не й се обажда? Ами ако все пак убиецът не се е появил?

— През последния месец веднъж седмично. А, всъщност дори по-често. Идваше си на всеки пет дена. За кратко. Наистина си мисля, че си има приятелка в Прага. И май, както ти споменах, тази вечер ще ми съобщи нещо.

— Мм.

— Последния път ми донесе бижу. Да ти го покажа ли?

Беате погледна старицата. И внезапно усети колко е изморена. От работата, от убиеца на велосипед, от Том Валер и Хари Хуле. От Улауг Сивертшен и най-вече от самата себе си: великолепната, изпълнителна Беате, която си мисли, че може да постигне много, да промени нещата, ако се държи възможно най-мило и полага неимоверно старание, и непрекъснато върши онова, което другите искат от нея. Време бе за промяна, но тя не знаеше дали ще има сили за нея. Повече от всичко желаеше просто да се прибере у дома, да се скрие по завивките и да заспи.

— Права си — съгласи се Улауг. — Не е кой знае колко интересно за гледане. Още чай?

— С удоволствие.

Улауг понечи да й налее, но Беате покри чашата си с ръка.

— Извинявай — засмя се младата жена. — Имах предвид, че искам да го видя.

— Кое…

— Бижуто, подаръка от сина ти.

Лицето на Улауг грейна и тя веднага излезе от кухнята.

Мила е, помисли си Беате. Вдигна чашата, за да си допие чая. Трябваше да се обади на Хари и да провери как е минала акцията.

— Ето го — обади се Улауг.

Чашата на Беате Льон или, по-точно, на Улауг Сивертшен — или, още по-точно: на Вермахта — спря във въздуха.

Беате се втренчи в брошката. Тоест, в скъпоценния камък, закрепен за нея.

— Свен внася такива неща — обясни Улауг. — Най-вероятно само в Прага ги шлифоват по този особен начин.

Камъкът беше диамант. С формата на пентаграма.

Беате раздвижи език из устата си, за да премахне сухотата.

— Трябва да се обадя по телефона — каза тя.

Сухотата не изчезваше.

— През това време ще намериш ли снимка на Свен? Най-добре да е скорошна. Спешно е.

Улауг я погледна объркано, но кимна.

Ото дишаше с отворена уста, докато се взираше в екрана и долавяше гласовете около себе си.

— Предполагаемият обект влиза в сектора на Браво две. Спира пред врата. Готови, Браво две?

— Браво две в готовност.

— Обектът се спира. Бръква с джоба си. Вероятно за оръжие, не виждаме ръката му.

— Сега — обади се Валер.

— Почвайте, Браво две.

— Странно — промърмори „портиерът“.

Мариус Велан първо си помисли, че му се е счуло, но за всеки случай намали „Вайлънт Фемс“. И ето пак. Някой чукаше на вратата. Кой, по дяволите, може да е? Доколкото знаеше, всички от коридора се бяха прибрали по домовете си. Но не и Шърли, вчера я видя по стълбите. Едва се сдържа да я спре и да я попита дали й се ходи на концерт. Или на филм. Или на премиера. Безплатно е, сама избираш къде.

Мариус стана и усети как ръцете му се изпотиха. Защо? Нали нямаше никаква разумна причина да е тя? Хвърли поглед наоколо и откри, че всъщност досега не е обръщал внимание как изглежда стаята му. Не притежаваше достатъчно вещи, за да настане пълен хаос. Стените бяха голи, ако не броим окъсания плакат на „Иги Поп“ и мизерната етажерка, която скоро щеше да се препълни с безплатни дискове и дивидита. Стаята му беше жалка, без характер. Без… На вратата отново се почука. Той трескаво подпъхна ъгълчето на завивката, което стърчеше от облегалката на дивана, и отиде до вратата. Отвори. Няма как да е тя. Няма… Не беше тя.

— Господин Велан?

— Да?

Мариус погледна слисано непознатия.

— Нося пратка за вас.

Мъжът свали раницата от гърба си, извади плик формат А-4 и му го подаде. Мариус сведе очи към плика. Бял, с марка. Нямаше име на получателя.

— Сигурен ли сте, че е за мен? — попита той.

— Да. Нужна ми е разписка…

Мъжът държеше подложка за писане със закрепен върху нея лист.

Мариус го погледна въпросително.

— Извинете, да ви се намира химикалка? — усмихна се мъжът.

Мариус се вгледа в него. Имаше нещо гнило. Не можеше да определи точно какво.

— Секунда — отвърна той.

Внесе плика в стаята, остави го на етажерката до ключодържателя с череп, извади химикалка от чекмеджето и се обърна. Стресна се, като видя, че мъжът е застанал в тъмното антре точно зад него.

— Не ви чух да влизате — каза Мариус и чу как собственият му смях отекна нервно между стените.

Не че се страхуваше. В родното му село хората обикновено влизаха, а не стояха на вратата, за да не излиза топлината. И да влезе студът. Но този човек беше някак странен. Беше свалил очилата и каската си и сега Мариус разбра кое го е стъписало. Мъжът не беше в първа младост. Обикновено велокуриерите са на възраст около двадесет години, фигурата му беше елегантна и атлетична и би могла да мине за младежка, но лицето беше на мъж, прехвърлил тридесетте, а може би и четиридесетте.

Мариус понечи да каже нещо, но погледът му падна върху ръката на велокуриера. В стаята беше светло, в антрето — тъмно, Мариус Велан обаче бе изгледал достатъчно филми, за да разпознае очертанията на пистолет, удължен със заглушител.

— За мен ли е? — изплъзна се от устните му.

Мъжът се усмихна и насочи оръжието към него. Право в лицето му. И едва сега Мариус разбра, че е време да се изплаши.

— Седни — заповяда мъжът. — Химикалката е за теб. Отворѝ плика.

Мариус се свлече на стола.

— Удава ти се възможност да пишеш — подхвърли мъжът.

— Добра работа, Браво две! — викаше Фалкайд със зачервено от възбуда лице.

Ото дишаше тежко през носа. На екрана обектът лежеше по корем пред 205 с ръце в белезници на гърба. И — най-хубавата част — лицето му, обърнато към камерата, показваше колко е смаян. Виждаше се как се гърчи от болка, как тази свиня бавно започва да осъзнава поражението си. Това беше сензация. Не, определението беше слабо, това беше исторически запис, драматичен финал на кървавото лято в Осло: арестът на убиеца велокуриер непосредствено преди да е извършил четвъртото си престъпление. Светът щеше да се избие за този материал. Боже мой, Ото Танген е богаташ. Повече никакви магазинчета, никакви малоумни Валеровци, щеше да си купи… да… Заедно с Ауд Рита щяха да…

— Не е той — обади се „портиерът“.

В буса настъпи мълчание.

Валер се наведе напред на стола:

— Какви ги говориш, Хари?

— Не е той. Двеста и пет е една от стаите, в които не открихме наемателя. Според списъка се казва Уд Айнар Лилебуста. Трудно е да се определи какво държи мъжът на пода, но според мен прилича на ключ. Съжалявам, хора, но Уд Айнар Лилебуста току-що се прибра.

Ото прикова поглед в картината. В буса си имаше оборудване за над един милион, купено или взето под наем. То можеше да изреже ръката на заподозрения и със същата лекота да я уголеми, за да види дали „портиерът“ е прав. Но нямаше нужда да го прави. От ябълковото дръвче долетя шум от счупени клони. Прозорците в градината светнаха. Консервната кутия изпращя:

— Браво две до Алфа. Според дебитната му карта се казва Уд Айнар Лилебуста.

Ото се отпусна тежко на стола.

— Спокойно, хора — призова Валер. — Все още има вероятност да се появи. Нали, Хари?

Въпросният смотаняк не отговори. Мобилният му телефон изписка.

Мариус Велан се взираше в двата празни листа, които онзи извади от плика.

— Кои са най-близките ти роднини? — попита мъжът.

Мариус преглътна и понечи да отговори, но гласът му не искаше да се подчини.

— Няма да те убия — обеща непознатият, — ако правиш каквото ти казвам.

— Мама и татко — прошепна Мариус. Отговорът прозвуча като жалък зов за помощ.

Мъжът го помоли да напише на плика имената на родителите си и адреса им. Мариус допря химикалката до хартията. Имената. Познатите му до болка имена. И фиорд Бьо. После се вторачи в буквите. Изглеждаха криви, сякаш разтреперани.

Мъжът започна да му диктува писмото. Мариус безпомощно движеше ръката си по листа.

— Здравейте! Спонтанно ми хрумна идея! Заминах за Мароко с Георг, момче от Мароко, с което се запознах. Ще отседнем при майка му и баща му в планинско селце на име Хасене. Ще прекарам там четири седмици. Обхватът най-вероятно ще е слаб, но ще се опитам да ви пиша, макар Георг да ме предупреди, че писмата често се губели по пощата. При всички случаи ще ви се обадя, като се прибера. Поздрави…

— Мариус — обади се Мариус.

— Мариус.

Мъжът го накара да пъхне писмото в плика и да го пусне в чувала, който държеше.

— На другия лист ще напишеш само „Връщам се след четири седмици“. Подпис с днешна дата и Мариус. Благодаря ти.

Мариус седеше на стола, забил поглед в скута си. Мъжът стоеше точно зад гърба му. Лек повей раздвижи завесата. Навън птичките чуруликаха истерично. Мъжът се наведе напред и затвори прозореца. Вече чуваха само тихото бръмчене на комбинирания радио- и сиди плейър от етажерката.

— Коя е тази песен? — попита мъжът.

— Like a blister in the sun — отговори Мариус. Беше програмирал плейъра така, че песента да се повтаря. Харесваше я. Искаше да й напише добра рецензия. Изпълнена с топла ирония и чувство за принадлежност.

— Чувал съм я — продължи мъжът, намери копчето за звука и я усили. — Просто не се сещам къде.

Мариус вдигна глава и се загледа през прозореца в онемялото лято, в брезата, която сякаш махаше за сбогом, в зелената поляна. Видя как отражението на мъжа вдигна пистолета и го насочва към задната част на главата му.

— Let me go wild! — лаеше гласът от малките тонколони.

Мъжът наведе пистолета.

— Извинявай. Забравих да махна предпазителя. Ето така.

— Like a blister in the sun!

Мариус стисна очи. Шърли. Сети се за нея. Къде ли е в момента?

— Сега си спомних — рече мъжът. — В Прага. Групата се казва „Вайлънт Фемс“, нали? Любимата ми ме заведе на концерт. Май не са много добри музиканти, а?

Мариус отвори уста, за да отговори, но в същия миг от пистолета се раздаде звук като от суха кашлица и никой така и не разбра какво беше мнението му по въпроса.

Ото не сваляше очи от екраните. Зад него Фалкайд говореше на разбойнически език с Браво две. Смотанякът на име Хари беше вдигнал пискащия си телефон. Не говореше много. Сигурно му се обаждаше някоя грозна жена, която иска да я изчука, помисли си Ото и наостри уши.

Валер не обелваше дума, само седеше и гризеше кокалчето на пръста си, докато безизразно наблюдаваше как отвеждат Уд Айнар Лилебуста. Без белезници. Без основателна причина да го заподозрат. Без нищичко.

Ото не изпускаше екраните от очи, защото имаше усещането, че седи до атомен реактор. Външността не издаваше нищо, но отвътре всичко кипеше с такава енергия, че за нищо на света не би искал да се доближи до нея. Очите — заковани на екрана.

Фалкайд обяви „край“ по радиовръзката и остави настрана приспособлението си за говорене. Онзи смотаняк Хари продължаваше да отронва едносрични думи.

— Няма да дойде — отсече Валер с прикован към картините поглед. Виждаха се пусти коридори и стълбищни площадки.

— Рано е да се каже — опита се да го ободри Фалкайд.

— Той знае, че сме тук — поклати глава Валер. — Нещо ми подсказва, че седи наблизо и ни се присмива.

На дърво в някоя градина, помисли си Ото.

Валер се изправи.

— Остава ни само да си съберем багажа, момчета. Теорията за пентаграмата се оказа погрешна. Утре започваме отначало.

— Теорията е вярна.

Тримата мъже се обърнаха към смотаняка Хари, който пусна мобилния си телефон в джоба.

— Името му е Свен Сивертшен — обясни той. — Норвежки поданик с адрес в Прага, роден в Осло пред 1946 година, но според колежката ни Беате Льон изглежда много по-млад. Осъждан е за контрабанда. Дал на майка си диамант, идентичен с откритите от нас у жертвите. А майката споменала, че е идвал при нея в Осло, във Вила „Вале“, през дните на трите убийства.

Ото видя как лицето на Валер пребледня и се вцепени.

— Майка му — почти шепнешком изрече Валер. — В къщата, където сочеше последният лъч на звездата?

— Да — отвърна смотанякът Хари. — И го чака да й дойде на гости. Тази вечер. Към „Швайгор“ вече тръгна кола с подкрепления. Моят автомобил е нататък по улицата.

Стана от стола. Валер си потърка брадичката.

— Да се прегрупираме — предложи Фалкайд и грабна уоки-токито.

— Чакай! — извика Валер. — Никой няма да прави нищо, преди да съм наредил.

Останалите го погледнаха в очакване на заповед. Валер затвори очи. Изминаха две секунди. После пак ги отвори.

— Спри колата, която отива натам, Хари. Не искам полицейски автомобили в радиус от един километър от къщата. Ако надуши и най-малката опасност, ще го изтървем. Знам това-онова за контрабандистите от страните от бившия източен блок. Те винаги, без изключение, си осигуряват коридор за отстъпление. А изчезнат ли веднъж, повече не можеш ги откри, Фалкайд, ти и хората ти оставате тук и продължавате работа, докато не ви бъде наредено друго.

— Но нали сам каза, че той няма…

— Прави, каквото ти казвам. Това вероятно е единственият ни шанс и понеже аз съм на топа на устата, ми се иска лично да се погрижа да го оползотворим. Хари, ти поемаш командването тук, става ли?

Ото видя как смотанякът Хари прикова поглед във Валер, но сякаш беше другаде.

— Става ли? — повтори Валер.

— Няма проблем — отвърна тъпакът.

Двадесет и осма глава Събота. Дилдо

Улауг Сивертшен гледаше Беате с огромните си изплашени очи, докато полицайката проверяваше дали има патрони във всички камери на револвера.

— Моят Свен? Но, боже мой, трябва да разберете, че грешите! Свен и на мравката път струва!

Беате прибра барабана на револвера и се приближи до прозореца на кухнята с изглед към паркинга на улица „Швайгор“.

— Да се надяваме, че си права. Но за да разберем това, трябва първо да го арестуваме.

Сърцето на Беате биеше учестено, но не твърде бързо. Умората й изчезна яко дим. Заместиха я лекота и присъствие, почти все едно беше взела допинг. Чувстваше се така заради стария служебен револвер на баща си. Веднъж го чу да казва на свой колега, че човек не бива да разчита на пистолет.

— Значи не ти съобщи в колко часа ще дойде?

Улауг поклати глава.

— Каза, че ще уреди някакви въпроси.

— Има ли ключ за външната врата?

— Не.

— Добре. Тогава…

— По принцип не заключвам, когато знам, че ще идва.

— Вратата не е ли заключена?

Беате усети как кръвта нахлу в главата й и гласът й стана остър и режещ. Не знаеше на кого е по-бясна. На старицата, на която осигуриха полицейска охрана, но тя беше оставила вратата отключена, та синът й спокойно да си влезе вкъщи, или на самата себе си, задето не провери толкова елементарно нещо.

Вдиша дълбоко, за да си възвърне спокойния глас:

— Искам да не мърдаш оттук, Улауг, А аз ще изляза в коридора и…

— Здрасти!

Гласът се раздаде зад Беате и сърцето й заби учестено, но не твърде бързо и тя се обърна с изпъната наред дясна ръка и тънък, побелял показалец, увит около тежкия бавен спусък. Нечия фигура закриваше целия отвор на вратата към коридора. Дори не го беше чула. Безкрайно мила и глупава до безобразие.

— Ау! — възкликна гласът и се изсмя.

Беате успя да фокусира лицето на мушката. Поколеба се за частица от секундата, преди да отслаби натиска върху спусъка.

— Кой е това? — попита Улауг.

— Кавалерията, госпожо Сивертшен — отговори новодошлият. — Старши инспектор Том Валер.

Той й подаде ръка и подхвърли, стрелвайки с поглед Беате:

— Впрочем, позволих си да заключа външната ви врата, госпожо Сивертшен.

— Къде са останалите? — попита Беате.

— Няма други. Сега сме само…

Беате изтръпна, като видя усмивката на Том Валер:

— … аз и ти, миличка.

Минаваше осем.

По новините съобщиха за настъпващ над Англия студен фронт. Скоро горещата вълна щяла да отмине.

В коридор в сградата на Централна поща Рогер Йендем сподели със свой колега, че полицаите му се стрували подозрително потайни през последните няколко дена, затова надушвал нещо сериозно. Дочул слухове за мобилизация на Отряда за бързо реагиране, а началникът, Сиверт Фалкайд, не отговорил на нито едно съобщение, оставено на телефонния му секретар през изминалите два дена. Събеседникът му изрази мнение, че предположенията на Рогер са израз на пожелателно мислене. И редакционната колегия споделяше това виждане. На първа страница поместиха информацията за студения фронт.

Бярне Мьолер седеше на дивана и гледаше „Beat for Beat“. Харесваше Ивар Дюрхауг. И песните. Не му пукаше за колегите му, които смятаха предаването за старомодно и с твърде семеен характер. На него семейният уют му допадаше. И непрекъснато му правеше силно впечатление, че в Норвегия явно има страшно много певчески таланти, които така и не попадат под светлината на прожекторите. Но тази вечер Мьолер не успяваше да се концентрира върху частите от текста и точките. Само зяпаше апатично, докато мислите му се въртяха около доклада за моментното състояние на нещата, току-що получен по телефона от Хари.

Погледна часовника и за пети път в рамките на половин час хвърли едно око към телефона. Според уговорката Хари щеше да се обади веднага щом изникне нещо ново. А началникът на криминалната полиция помоли да го информират за случилото се непосредствено след края на операцията. Мьолер се питаше дали началникът има телевизор във вилата си, седи като Мьолер и тръпне в очакване.

Ото дръпна от цигарата, затвори очи и видя светещите прозорци, чу шумоленето на сухите листа под полъха на вятъра и усети как сякаш потъва, когато спуснаха пердетата в стаята отсреща. Втората консервна кутия беше захвърлена в канавката. Нилс се беше прибрал.

Цигарите на Ото свършиха, но взе назаем от полицая на име Хари. Хари извади пакет „Кемъл Лайт“ от джоба си половин час след като Валер се омете. Добър избор, като изключи добавката „Лайт“. Фалкайд ги изгледа неодобрително как палят, но не каза нищо. В момента Ото мерна лицето на Сиверт Фалкайд зад синя мъгла, изнервящо покрила с успокояващ воал неподвижните картини на коридори и стъпала.

Хари избута напред стола си до Ото, за да се приближи до екраните. Пушеше бавно, неотлъчно следеше картините и ги разучаваше една по една. Сякаш имаше вероятност на тях да има нещо, което досега да не са забелязали.

— Какво е това? — попита Хари и посочи към една от картините от лявата част на екрана.

— Там ли?

— Не, по-нагоре. На четвъртия етаж.

Ото се взря в пустия коридор с бледожълти стени.

— Не виждам нищо особено — призна той.

— Над третата врата отдясно. В мазилката.

Ото напрегна зрението си. Имаше някакви бели следи. Първо се поколеба дали не са в резултат от неуспешен опит за монтиране на камера, но не помнеше да са пробивали дупки в мазилката точно там.

Фалкайд се наведе напред.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна Хари. — Как се процедира, Ото, възможно ли е да уголемим ето…

Ото премести курсора на мишката върху картината и маркира правоъгълника над вратата. Натисна едновременно два клавиша. Отрязъкът запълни целия 21-инчов екран.

— Майко мила — тихо възкликна Хари.

— Да, тази джаджа не се шегува — гордо каза Ото и потупа с любов конзолата. Този тип, Хари, започваше да печели симпатиите му.

— Кръстът на марата — прошепна полицаят.

— А?

Но Хари вече се беше обърнал към Фалкайд:

— Предай на Делта едно, или както там се казват, да се приготвят за влизане в 406. Изчакайте да се появя на екрана.

Полицаят се изправи и извади пистолет, който Ото познаваше от сърфирането в късни доби из интернет при ключова дума handguns38. „Глок“ 21. Не разбираше точно какво ще се случи, но усещаше, че се заформя нещо, което може би все пак ще доведе до заснемането на сензационен запис.

Полицаят вече излизаше от буса.

— Алфа до Делта едно — обади се Фалкайд и отпусна копчето на уоки-токито.

Шум. Приятен, пращящ звезден шум.

Хари застана пред асансьора във входа. Поколеба се за секунда. Хвана дръжката на вратата и я отвори. Сърцето му спря да бие, като видя черната решетка, тип хармоника.

Пусна вратата, сякаш се бе изгорил, и тя плавно се затвори. Въпреки това беше твърде късно, беше просто жалкият финален спринт по перона на закъснелия пътник, който знае, че влакът е тръгнал, но му се иска да го зърне, преди безвъзвратно да се е изгубил от погледа му.

Хари тръгна по стълбите. Опита се да се изкачва спокойно. Кога ли убиецът е бил тук? Преди два дена? Преди седмица?

Не се стърпя и подметките му застъргаха стъпалата като шкурка, когато започна да тича. Искаше да хвърли последен поглед, преди убиецът да изчезне завинаги.

В същия миг, когато Хари зави вляво по коридора на четвъртия етаж, от стаята в дъното се появиха три облечени в черно фигури.

Хари спря под издълбаната звезда, която блестеше върху жълтата стена.

Под номера на стаята — 406 — беше написано името ВЕЛАН. А отдолу с две ленти тиксо бе закрепен лист:

НА ЕКСКУРЗИЯ СЪМ. МАРИУС.

Той даде знак с глава на Делта едно да започват.

След шест секунди вратата беше отворена.

Хари помоли останалите да изчакат отвън и влезе сам. Нямаше никого. Погледът му обходи стаята. Чисто, подредено. Твърде спретнато. Не се връзваше със скъсания плакат на Иги Поп на стената над дивана. Няколко оръфани книги джобен формат на етажерката над разтребеното писалище. До книгите — пет-шест ключа, закрепени към ключодържател във формата на череп. Снимка на усмихнато момиче със слънчев загар. Любимата или сестрата, предположи Хари. Между роман на Буковски и голям касетофон с вградени тонколони стоеше боядисан в бяло палец, сякаш от восък. Сочеше право нагоре: оптимистичният жест на Роджър Ибърт39. Всичко е ясно. Всичко е наред. Дали…

Хари погледна Иги Поп, голото мършаво тяло, нанесените от самия него белези, въздействащия поглед от дълбоките очни кухини, човек, който имаше вид на преживял поне едно разпятие. Хари докосна палеца върху етажерката. Твърде мек, за да е от гипс или пластмаса. На допир приличаше на истински човешки пръст. Студен, но истински. Сети се за дилдото — оная сексуална играчка — в дома на Барли, докато доближаваше белия палец до носа си. Миришеше на смесица от формалин и боя. Хвана го с два пръста и натисна. Боята се напука. Хари се отдръпна, усещайки острата миризма.

— Да, моля.

— Беате, обажда се Хари. Как върви при вас?

— Все още чакаме. Валер зае позиция в коридора и ни изгони в кухнята. Дотук с еманципацията.

— Звъня ти от стая 406 в общежитието. Той е идвал тук.

— Идвал?

— Издълбал е пентаграма над вратата. Момчето, което живее тук, е изчезнало. Съседите му не са го виждали от няколко седмици. А на вратата има бележка, че уж заминал нанякъде.

— Е, може би наистина е заминал?

От известно време Хари беше забелязал, че Беате използва неговия маниер на общуване.

— Съмнявам се — отвърна той. — Палецът му е още в общежитието. В нещо като балсамирано състояние.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Свързах се с твои колеги от криминалистите. Всеки момент ще са при мен.

— Не разбирам — обади се Беате. — Нали цялата сграда беше под непрекъснато наблюдение?

— Е, да. Но не и преди двадесет дена, когато това се е случило.

— Двадесет дена? Откъде знаеш?

— Открих телефонния номер на родителите му и им се обадих. Получили писмо от него, че заминал за Мароко. Бащата каза, че, доколкото помни, за пръв път Мариус им изпраща писмо. Винаги звънял по телефона. На плика има дата отпреди двадесет дена.

— Двадесет… — тихо повтори Беате.

— Да. Тоест точно пет дена преди убийството на Камила Луен. Тоест…

Хари чу как Беате задиша тежко в слушалката.

— … преди онова престъпление, което смятахме за първо.

— Боже мой.

— Има и още. Събрахме обитателите и ги питахме дали си спомнят нещо от въпросния ден. Момичето от 303 казва, че след обяд се приличала на слънце на поляната пред общежитието, и на връщане срещнала велокуриер. Спомнила си го, защото се измайтапила с някого от съседите, когато преди няколко седмици вестниците започнали да пишат за убиеца, преоблечен като велокуриер.

— Значи е излъгал за реда на убийствата?

— Не — отвърна Хари. — Просто аз съм голям глупак. Сещаш ли как се чудех дали няма шифър и в избора му кой пръст да отреже от жертвите? Е, съвсем близко е до ума. Палецът. Започва отляво на лявата ръка на първата жертва и продължава надясно. Не е необходимо да си гений, за да разбереш, че Камила Луен е номер две.

— Мм.

Пак го направи, помисли си Хари.

— И сега липсва само номер пет — заключи Беате. — Кутрето.

— Знаеш какво значи това, нали?

— Че е наш ред. Че през цялото време ние сме били на ход. Боже мой, та той наистина възнамерява да… сещаш се.

— Майка му до теб ли е?

— Да. Кажи ми какво ще направи, Хари.

— Нямам представа.

— Знам, но въпреки това ми кажи.

Хари се поколеба.

— Добре. Силна движеща сила у много серийни убийци е презрението към самия себе си. И понеже петото убийство е последното, заключителното, има голяма вероятност той да възнамерява да отнеме живота на създателя си. Или на самия себе си. Или и двете. Няма нищо общо с отношението към майка му, а с това към самия себе си. И все пак изборът на мястото на престъплението е логично.

Пауза.

— Там ли си, Беате?

— Да, разбира се. Израснал е като дете на немец. — Кой?

— Който идва насам.

Нова пауза.

— Защо Валер стои сам в коридора и го причаква?

— Защо питаш?

— Ами нормалното е да го арестувате двамата. Така е по-сигурно, отколкото ти да седиш в кухнята.

— Възможно е да си прав — съгласи се Беате. — Нямам много опит как стават тези неща на практика. Сигурно знае какво прави.

— Да.

Появиха се мисли, които се мъчеше да прогони.

— Всичко наред ли е, Хари?

— Ами не — отвърна той. — Цигарите ми свършиха.

Двадесет и девета глава Събота. Удавникът

Хари прибра мобилния си телефон в джоба на якето и се облегна назад на дивана. Служителите от отдела по експертно-криминална дейност сигурно щяха да се начупят, но тук едва ли имаше доказателства, които да бъдат заличени. Очевидно и този път убиецът бе разчистил щателно след себе си. Хари дори усети мириса на препарат, когато се наведе ниско, за да разгледа отблизо няколко черни топчета, вероятно от гума, полепили по пода.

На вратата се появи лице.

— Бьорн Холм, Отдел по експертно-криминална дейност.

— Чудесно — кимна Хари. — Имаш ли цигари?

Изправи се и застана до прозореца, а Холм и колегата му се хванаха на работа. Косо върху покривите падаше вечерна светлина и обагряше в златисто къщите, улиците и дърветата в долната част на Кампен и в Тьойен. Хари не беше виждал по-красив град от Осло през тези вечери. Сигурно имаше такива. Но просто той не беше ходил там.

Погледна палеца върху етажерката. Убиецът го беше потопил в боя и го беше залепил за рафта, за да стои изправен. Вероятно си е носел боя и лепило. Или поне Хари не забеляза в чекмеджетата на писалището да има нещо подобно.

— Искам да проверите какви са тези черни топчета.

Хари посочи към пода.

— Добре — кимна Холм.

Хари се чувстваше замаян. Изпуши осем цигари една след друга. Те уталожиха жаждата му. Облекчиха я, но не я пропъдиха. Прикова поглед в палеца. Вероятно е отрязан с клещи. Боя и лепило. Длето и чук за пентаграмата над вратата. Този път е носел много инструменти.

Разбираше защо е издълбал кръста на марата. И защо е отрязал пръста. Но защо го е залепил?

— Прилича на разтопена гума — заключи Холм. Беше приклекнал на пода.

— Как се разтапя гума? — поинтересува се Хари.

— Ами… може да я запалиш. Или да я нагрееш с ютия. Или пистолет за горещ въздух.

— За какво се използва разтопената гума?

Холм вдигна рамене.

— За вулканизация — отвърна колегата му. — За да запоиш нещо или да го уплътниш. Например за автомобилни гуми. Или херметизиране. За такива неща.

— А тази?

— Няма представа. Съжалявам.

— Благодаря.

Палецът сочеше към тавана. Само да можеше да ми посочи как да разгадая шифъра, помисли си Хари. Защото това, разбира се, беше шифър. Убиецът им бе надянал хомот и ги водеше като безсловесни говеда накъдето си пожелае. Затова и този шифър имаше своето решение. Би следвало да е просто, ако наистина беше предвиден за средноинтелигентно говедо като самия Хари.

Хари се втренчи в пръста. Сочеше нагоре. Окей. Прието. Всичко е ясно.

Вечерната светлина не спираше да се лее.

Дръпна жадно от цигарата. Никотинът плъзна по вените му, премина през тесните капиляри от дробовете и пое на север. Тровеше, навреждаше, манипулираше, изясняваше. Мамка му! Хари се изкашля силно.

Сочи към тавана. На стая 406. Таванското помещение над четвъртия етаж. Разбира се. Говедо с говедо.

Хари завъртя ключа, отвори вратата и бързо напипа ключа за осветлението на стената. Прекрачи прага. Във високото, проветриво и без прозорци помещение край стените бяха наредени тавански стаички с размери два на два метра. Вътре бяха натъпкани вещи, които още не бяха за кофата за смет, но не бяха и особено полезни: пробити матраци и старомодни мебели, картонени кутии с дрехи и все още работещи електрически уреди, затова не ги изхвърляха съвсем.

— По дяволите — промърмори Фалкайд, когато влезе заедно с двама от Отряда за бързо реагиране.

На Хари описанието му се стори съвсем точно. Спускащото се омаломощено на запад слънце бе използвало целия ден, за да затопли керемидите, които в момента изпълняваха функцията на акумулиращи печки и превръщаха таванското помещение в същинска сауна.

— Стаичката, която се полага на 406, явно е натам — показа Хари и тръгна надясно.

— Защо си сигурен, че той е на тавана?

— Ами защото убиецът сам ни припомня ясния като бял ден факт, че точно над четвъртия етаж има пети. В този случай това е таванското помещение.

— Припомня?

— Под формата на ребус.

— Наясно ли си, че е напълно невъзможно тук да има труп?

— Защо да е невъзможно?

— Вчера обходихме цялата сграда с куче-следотърсач. Тяло, което е престояло четири седмици на тази жега… Ако преведем информацията от сетивната система на кучето на тази на нас, хората, е все едно ние да търсим тук виеща фабрична сирена. Няма как кучето да не открие трупа, дори и да е лош следотърсач. А вчерашното беше перфектно обучено.

— Ами ако трупът е опакован в нещо точно с цел да не изпуска миризма?

— Молекулите на миризмата са страшно летливи и проникват и през най-микроскопичните отвори. Няма как да…

— С вулканизация — предположи Хари.

— А?

Хари спря пред една от стаичките. Двамата униформени незабавно довтасаха с щангите.

— Първо ще опитаме с друг метод, момчета.

Хари разклати пред очите им връзката ключове с череп.

Най-малкият ключ потъна в катинара.

— Ще вляза сам — обяви Хари. — Отделът по експертно-криминална дейност не обича излишни следи.

Дадоха му фенер и Хари застана пред голям, широк, боядисан в бяло гардероб с двойни врати, заемащ почти цялата стаичка. Сложи ръка върху едната дръжка на вратите, стисна зъби и я дръпна отривисто. Лъхна го миризма на непроветрени дрехи, на прах и дърво. Запали фенера. Очевидно Мариус Велан е наследил сините костюми на три поколения, закачени на летвата в гардероба. Хари освети вътрешността му й прокара ръка по плата. Груба вълна. Един от костюмите беше покрит с тънък найлон. Най-навътре висеше сив калъф за костюми.

Хари пусна вратата на гардероба и се обърна към задната стена, където над сушилник висяха пердета, на вид ръчно изработени. Хари ги дръпна настрани. Срещу него беззвучно изръмжа зинала паст с дребни, остри зъби на хищник. Обработената кожа или онова, което беше останало от нея, беше посивяла, а кафявите очи с форма на топчета за игра имаха нужда от почистване.

— Златка — определи Фалкайд.

— Мм.

Хари се огледа. Нямаше къде повече да търси. Дали наистина се е объркал?

Тогава погледът му попадна върху навит на руло килим. Персийски — или поне приличаше на такъв. Рулото стигаше до средата на стената. Хари избута счупен плетен стол до килима, качи се на него и го освети с фенера. Стоящите отвън полицаи напрегнато наблюдаваха действията му.

— Явно не — измърмори Хари, слезе от стола и изгаси фенера.

— Е? — попита Фалкайд.

Хари поклати глава. Обзе го внезапна ярост. Ритна гардероба отстрани и той се разклати като танцьорка на кючек. Псетата се разлаяха. Едно питие. Едно-едничко, миг без болка. Тръгна да излиза от стаичката, но чу стържене. Сякаш нещо се плъзгаше по стена. Машинално се обърна и едва успя да види как вратата на гардероба се отваря, когато калъфът за костюм се стовари върху него и го повали на земята.

Хари разбра, че за миг е изгубил съзнание, защото отваряйки отново очи, лежеше по гръб и усещаше тъпа болка в задната част на главата. Задъхваше се в облака прах, вдигнал се от сухия дървен под. Тежестта на калъфа бе изтласкала въздуха от дробовете му и той имаше усещането, че се дави, че лежи в огромна найлонова торба, напълнена с вода. Панически размаха ръце и усети как юмрукът му удари гладката повърхност и нещо, намиращо се вътре, поддаде на натиска.

Хари се вцепени и остана да лежи напълно неподвижно. Постепенно отново фокусира поглед върху калъфа. Малко по малко усещането, че се дави, отстъпи на друго: че вече се е удавил.

Изпод сивата найлонова обвивка го гледаха две безжизнени мътни очи.

Вече намериха и Мариус Велан.

Тридесета глава Събота. Арестът

Влакът до летището се стрелна край тях, блестящ като сребро и тих като предпазливо дишане. Беате погледна Улауг Сивертшен. Тя стоеше с изправена глава, приковала очи през прозореца, и мигаше ли, мигаше. Набръчканите й жилести ръце върху кухненския плот приличаха на природна картина, погледната от голяма височина. Бръчките бяха долини, синьочерните вени — реки, а кокалчетата — планински вериги, над които кожата беше опъната като сивобяло платнище. Беате наведе очи към собствените си ръце. Замисли се колко много неща успяват да свършат ръцете на един човек през целия му живот. И за колко не им достига време. Или способност.

В 21:56 Беате чу как портата се отвори и по чакълестата пътека отекнаха стъпки.

Тя се изправи, а сърцето й биеше бързо и леко като гайгеров брояч.

— Той е — обади се Улауг.

— Сигурна ли си?

По лицето на старицата се изписа печална усмивка.

— Слушам стъпките му по тази пътечка от детството му. Когато порасна и започна да излиза вечер, обикновено се събуждах на втората му стъпка. Нужни са му дванадесет крачки, за да стигне дотук. Само преброй.

Внезапно Валер се появи на вратата на кухнята.

— Някой идва — съобщи той. — Искам да не мърдате оттук. Независимо какво става. Ясно?

— Той е — каза Беате и посочи с глава към Улауг.

Валер кимна бързо и пак изчезна.

Беате сложи длан върху ръката на старицата.

— Всичко ще бъде наред — обеща тя.

— Ще разберете, че сте сгрешили — увери я Улауг, без да я погледне.

Единадесет, дванадесет. Беате чу как се отвори вратата в коридора.

После се раздаде викът на Валер:

— Полиция! Служебната ми карта е на пода точно пред теб. Пусни пистолета или ще стрелям!

Беате усети как ръката на Улауг потръпна.

— Полиция! Свали пистолета или ще стрелям!

Защо Валер вика толкова силно? Едва ли между двамата мъже има повече от пет-шест метра.

— Предупреждавам те за последен път! — извика отново той.

Беате се изправи и извади револвера от кобура, закачен на ремък на гърба й.

— Беате — прошепна Улауг с разтреперан глас.

Полицайката вдигна очи и срещна умолителния поглед на старицата.

— Пусни оръжието! Целиш се в полицай!

Беате измина четирите крачки до вратата, отвори я и излезе в коридора с вдигнат във въздуха револвер. Том Валер се намираше на два метра от нея, обърнат с гръб. На входната врата стоеше мъж в сив костюм. В едната си ръка държеше куфар. Беате реши да излезе, тласкана от онова, на което очакваше да стане свидетел. Открилата се пред нея гледка я изпълни с огромно недоумение.

— Ще стрелям! — извика Том Валер.

Беате зърна отворената уста и парализираното лице на мъжа пред външната врата и видя как Валер вече бе издал напред рамо, за да поеме отката, като натисне спусъка.

— Том…

Каза го тихо, но гърбът на Том Валер се вцепени, сякаш Беате го бе простреляла в гръб.

— Той не държи пистолет, Том.

Беате имаше чувството, че гледа филм. Абсурдна сцена, в която някой е натиснал копчето за пауза и кадърът е стопиран, замразен. После трепка и подскача на екрана, а времето си минава. Тя стоеше в очакване на изстрел, но такъв не последва. Разбира се, че Валер не посмя да стреля. Та той не беше луд. Не и в клиничния смисъл на думата. Не му липсваше самоконтрол. Вероятно точно това я беше изплашило най-силно онзи път. Хладнокръвието при посегателството.

— Така и така си тук — най-после изрече Валер с доста сконфузен глас, — сложи белезници на арестанта ни.

Тридесет и първа глава Събота. „Не е ли чудесно да имаш кого да мразиш?“

Някъде към полунощ Бярне Мьолер се срещна за втори път с журналисти пред входната врата на Главното полицейско управление. Само най-ярките звезди успяваха да пробият маранята над Осло, но се наложи да заслони очи с ръка, за да се предпази от всички светкавици и светлини от камерите. Хвърляха в лицето му кратки, заковаващи въпроси.

— Един по един — помоли ги Мьолер и посочи една от вдигнатите ръце. — Представете се, ако обичате.

— Рогер Йендем, „Афтенпостен“. Свен Сивертшен направи ли самопризнания?

— Точно в момента човекът, който ръководи разследването, старши инспектор Том Валер, разпитва заподозрения. Докато разпитът не приключи, не мога да отговоря на въпроса ви.

— Вярно ли е, че сте открили оръжия и диаманти в куфара на Сивертшен? И че диамантите са същите като онези, които сте намерили у жертвите?

— Това мога да го потвърдя. Вие там, заповядайте.

— Според ваше изявление от преди няколко часа — поде глас на млада жена, — Свен Сивертшен живее в Прага. Успях да намеря официалния му адрес: в пансион. Но оттам твърдят, че се е изнесъл преди повече от година и явно никой от живущите не знае къде живее в момента. А вие?

Останалите журналисти започнаха да пишат още преди Мьолер да заговори:

— Все още не знаем.

— Всъщност успях да накарам някои от онези, с които разговарях, да си развържат езиците — добави женският глас със зле прикрита гордост. — Свен Сивертшен имал млада любовница. Не знаеха името й, но един от тях намекна, да не кажа по-силен глагол, че според слуховете била проститутка. Полицията разполага ли с тази информация?

— Досега не — отвърна Мьолер, — но благодарим за помощта.

— И ние — извика глас от тълпата, последван от всеобщ хищен смях. Жената се усмихна смутено.

— „Дагбладе“ — обади се друг. — Как го приема майка му?

Мьолер успя да осъществи зрителен контакт с журналиста, задал въпроса, и си прехапа долната устна, за да не изтърси нещо необмислено в гнева си.

— Не мога да ви кажа. Заповядайте.

— „Дагсависен“ се пита как е възможно трупът на Мариус Велан да е стоял в таванското помещение на общежитието в продължение на четири седмици през най-горещото лято в историята на Норвегия, без да го открият?

— С известни уговорки относно споменатия от вас ден на смъртта, убиецът е използвал найлонов плик от онези, в които обикновено слагаме рокли и палта, и го е запоил с гума, за да го херметизира, преди да… — Мьолер потърси подходящата дума — да го закачи в гардероба на тавана.

Из множеството се разнесе тих ропот и Мьолер се запита дали не е навлязъл в излишни подробности.

Рогер Йендем зададе някакъв въпрос.

Мьолер видя как устните на журналиста се раздвижиха, докато чуваше в главата си мелодията на I just called to say I love you. Много хубаво го изпя в „Beat for Beat“ тази девойка, сестрата, дето щеше да изпълнява главната роля в мюзикъла. Как й беше името?

— Извинете ме — каза Мьолер. — Бихте ли повторили въпроса?

Хари и Беате седяха недалеч от тълпата журналисти, наблюдаваха брифинга и пушеха. Беате обясни, че запалва на празненства и си взе цигара от току-що купения пакет на Хари.

Самият Хари не усещаше потребност да празнува. Само да се наспи.

Видяха как Том Валер излезе от главния вход и се усмихна срещу дъжда от светкавици. Сенките по стената на Главното управление се разклатиха в победен танц.

— Сега ще стане звезда — отбеляза Беате. — Мъжът, който оглавяваше разследването, и собственоръчно арестува убиеца-велокуриер.

— С два пистолета и така нататък? — усмихна се Хари.

— Да, беше като в Дивия запад. И ще ми обясниш ли защо ще призоваваш някого да пусне оръжие, което не държи?

— Навярно Валер е подозирал, че Сивертшен е бил въоръжен. И аз щях да постъпя така.

— Да де, ама знаеш ли къде намерихме пистолета? В куфара.

— Може Валер да е подозирал, че Сивертшен е най-ловкият човек в изкуството на вадене на пистолет от куфар.

Беате се засмя.

— Нали после ще дойдеш да пийнем по бира с колегите?

Той я погледна. Усмивката й замръзна, а вратът и лицето й се обляха в гъста червенина.

— Не исках…

— Няма проблем. Ти ще празнуваш и за двама ни, Беате. Аз си изпълних дълга.

— И въпреки това можеш да се присъединиш…

— Не мисля. Това беше последният ми случай.

Хари щракна с пръсти, а угарката полетя като светулка в мрака.

— Следващата седмица вече няма да бъда полицай. Може би се очаква да ми е поне малко празнично на душата, но не се чувствам така.

— Какво ще правиш?

— Нещо друго — отвърна Хари и се изправи. — Нещо съвсем различно.

Валер настигна Хари на паркинга.

— Толкова бързо ли ще си тръгнеш, Хари?

— Изморен съм. Какъв е вкусът на славата досега?

Белите зъби на Валер проблеснаха в мрака.

— Само няколко снимки за вестниците. Нали писаха и за теб, сигурно знаеш как е.

— Ако говориш за случая в Сидни, в пресата ме представиха като каубой, защото застрелях моя човек. А ти успя да заловиш твоя жив. Ти си полицай-герой, какъвто социалдемокрацията иска да бъдем.

— Сарказъм ли долавям?

— Нищо подобно.

— Добре. Защото на мен ми е все едно кого ще превърнат в герой. Ако това ще повиши реномето на службата, нека да създават фалшив ореол около образа на такива като мен. Ние, колегите, си знаем кой се прояви като герой този път.

Хари извади ключовете за колата и спря пред белия си ескорт.

— Това исках да ти кажа, Хари, от името на всички, взели участие в разследването. Ти разреши случая, не аз или някой друг.

— Просто си свърших работата.

— Да, свърши я. Щеше ми се да поговорим и за другото нещо. Да седнем за малко?

В автомобила се носеше сладникав мирис на бензин. Някъде има дупка от ръжда, предположи Хари. Валер отклони предложената му цигара.

— Взехме решение за първото ти поръчение — съобщи Валер. — Задачата не е никак лесна и безопасна. Но ако се справиш с нея, молбата ти за пълноправно членство ще бъде удовлетворена.

— Какво трябва да направя? — попита Хари и издуха дима към огледалото за обратно виждане.

Валер попипа с върховете на пръстите си една от жичките, щръкнала от дупката на таблото, където някога е имало радио.

— В какъв вид намерихте Мариус Велан? — попита той.

— Четири седмици в найлонов чувал, ти как мислиш?

— Навършил е двадесет и четири години, Хари. Двадесет и четири. Сещаш ли се какви са били надеждите ти на тази възраст, какво си очаквал тогава от живота?

Хари помнеше много добре.

Валер се усмихна накриво:

— През лятото, когато навърших двадесет и две, пътувах с Гайр и Суло с влак из Европа. Озовахме се на италианската ривиера, но хотелите бяха толкова скъпи, че не можехме да си позволим да отседнем в тях, макар че в деня на заминаването ни Суло бе взел цялото съдържание на касата от лавката на баща си. Затова през нощта опъвахме палатки на брега, а през деня само обикаляхме и зяпахме мадами, коли и кораби. Изумителното беше, че се чувствахме като богаташи. Защото бяхме на двадесет и две. И си мислехме, че всичко е за нас, че под елхата ни чакат подаръци. Камила Луен, Барбара Свенсен, Лисбет Барли, всички жертви са млади. Навярно още не са били успели да се разочароват, Хари. Вероятно още са чакали Бъдни вечер.

Валер поглади с ръка арматурното табло.

— Току-що разпитах Свен Сивертшен, Хари. По-късно ще имаш възможност да прочетеш обяснението, но още отсега ще ти кажа какво ще се случи. Той е хладнокръвен, интелигентен гадняр. Ще се направи на луд, ще излъже съдебните заседатели и ще разколебае психолозите до степен да не посмеят да го тикнат в затвора. Накратко, ще се озове в психиатрично отделение, където ще покаже такъв феноменален напредък, че ще го изпишат след няколко години. Положението стана такова, Хари. Така постъпваме с боклуците, които ни обграждат. Не ги разчистваме, не ги изхвърляме, а ги преместваме малко по-нататък. И не осъзнаваме, че когато къщата се превърне в инфектирано вонящо гнездо на плъхове, вече е твърде късно. Сети се само за други държави, където престъпността е пуснала корени. За жалост живеем в страна, в момента толкова богата, че политиците се бият кой да се прояви като по-великодушен. Станали сме толкова меки и любезни, че вече никой няма смелост да поеме отговорност за неприятните неща. Разбираш ли?

— Досега да.

— Там се намесваме ние, Хари. Ние поемаме отговорността. Приеми го като извозване на боклука, нещо, с което обществото няма куража да се нагърби.

Хари дръпна от цигарата така, че хартията й изшумоля.

— Какво имаш предвид? — попита той, вдишвайки дима.

— Свен Сивертшен — отвърна Валер, докато зорко гледаше през прозореца — е пълен боклук. Ти ще го очистиш.

Хари се преви надве на седалката до шофьора и изкашля дима.

— С това ли се занимавате? А другата дейност? Контрабандата?

— Всичко останало се прави с цел финансиране.

— На катедралата ти?

Валер кимна бавно и се наведе към Хари, а Хари усети как напъха нещо в джоба на якето му.

— Ампула — обясни Валер. — Нарича се Joseph’s Blessing40. Синтезирана в КГБ за употреба при атентати по времето на войната, с Афганистан, но е по-известна като самоубийствен метод на чеченските войници, заловени в плен. Блокира дишането, но за разлика от циановодородната киселина няма мирис и вкус. Ампулата се събира спокойно в ректума или под езика. Ако човек изпие съдържанието й, разтворено в чаша вода, ще умре за няколко секунди. Ясна ли е задачата?

Хари поизправи гръб. Вече не кашляше, но очите му бяха още насълзени.

— Значи трябва да изглежда като самоубийство?

— Свидетели от ареста ще потвърдят, че при приемането на арестантите ректумът не се проверява. Уредено е, не мисли за това.

Хари си пое дълбоко въздух. Повдигаше му се от изпаренията на бензин. В далечината се раздаде жалният вой на сирена.

— Имал си намерение да го застреляш, нали?

Валер не отговори. Хари видя как пред входа на ареста спря кола.

— Изобщо не си възнамерявал да го арестуваш. Взел си два пистолета, защото си планирал да поставиш втория в ръката му, след като го застреляш, за да изглежда, че те е заплашил да те застреля. Наредил си на Беате и на майка му да стоят в кухнята, а после си извикал, та да свидетелстват, че според чутото от тях си действал при самозащита. Но Беате е излязла в коридора и планът ти е отишъл на кино.

Валер въздъхна дълбоко.

— Разчистваме, Хари. Както ти очисти онзи убиец в Сидни. Законовата система не функционира. Създадена е за друго, по-безобидно време. А преди да я променят, не можем да позволим градът да попадне в ръцете на престъпниците. Но всичко това би трябвало да ти е пределно ясно, нали го виждаш отблизо всеки ден.

Хари наблюдаваше пепелта от цигарата си. После кимна.

— Само искам да чуя целия сценарий.

— Дадено, Хари. Слушай внимателно. Свен Сивертшен ще бъде в предварителния арест в килия номер девет до утре вечер включително. Това ще рече до понеделник сутринта. После ще го преместят в строго охранявана килия в друг затвор, където не можем да го пипнем. Ключът за килия девет е на гишето отляво. Разполагаш с време до утре в полунощ, Хари. Тогава искам да се обадя в ареста и да ми потвърдят, че убиецът-велокуриер си е получил заслуженото наказание. Ясно?

Хари кимна повторно.

Валер се усмихна.

— Ей, Хари… Радвам се, задето най-накрая се озовахме в един отбор, но една малка част от мен някак си съжалява. Знаеш ли защо?

— Защото си мислел, че има неща, които не могат да се купят с пари? — вдигна рамене Хари.

— Това беше сполучливо, Хари — разсмя се Валер. — Защото имам усещането, че съм изгубил стойностен враг. С теб сме еднакви. Разбираш за какво говоря, нали?

— „Не е ли чудесно да имаш кого да мразиш?“

— Какво?

— Михаел Крун. От „Рага Рокерш“.

— Двадесет и четири часа, Хари. Успех.