Пеперуда в леда

2

— Луда ли си, по дяволите?! — озъбва ми се той с гневен поглед.

Осъзнавам, че е бесен. И че отблизо е още по-великолепен.

Очите му са пъстри, смарагдовозелени, със златисти отблясъци, пръскащи се от центъра. Миглите му са нелепо гъсти, толкова плътни и тъмни, че изглеждат сякаш си е сложил спирала. Веждите му са силни и смели, извити над блестящите вбесени очи. Има скули, за които бих убила, и устни, стиснати в тънка сурова линия. Разтърсва ме.

— Чуваш ли какво ти говоря?

Чувам, да, и анализирам дрезгавата грубост в гласа му.

Джаз бар, мисля си. От речта му лъха на уиски и тютюн.

Надвесил се е над мен, от него капе пот, а аз се чувствам като закачена към дефибрилатор, чиито остри, болезнени импулси разтърсват тялото ми и го връщат към живот.

Гърдите ми се повдигат от усилието да дишам и всеки дъх ми носи неговия аромат. Цитрус, феромони и активен здрав мъжкар.

— Тийгън — ръмжи той и разтърсва раменете ми. — Кажи нещо.

Бицепсите му — мамка му, каква физика има този мъж — и гръдните мускули, които се свиват и разпускат под нашарената с татуировки кожа, и редицата от плочки на корема…

— Тийгън. — Рокси е застанала до рамото му и се бори да удържи Бела и Мини. Момичетата може и да са от друг вид, но и те искат да се покатерят върху него. — Какво, по дяволите, си мислеше?

Той ме пуска обратно на земята и се изправя.

— Изобщо не мислеше.

Като го гледам отдолу, си припомням колко е висок. Той ми подава ръка и аз посягам да я хвана, без да мисля, усещам я миг по-късно, когато кожата му докосва моята, и изживяването ме разтърсва много по-силно от неговото дръпване. Изправя ме на крака, после отлепва дланта си от моята и разсеяно я потърква в гърдите си.

— Имам по-приятни неща за правене от това да гледам как се разплескваш на пътя — казва ми с леден тон.

В този мъж няма нищо меко. Нито в тялото му, нито в личността му. Нито в лицето му, което е прекалено мъжествено, за да е красиво, и въпреки това по някакъв начин е. Да не говорим за невероятния му магнетизъм. Но най-много от всичко ме изненадва сексуалното напрежение, което пулсира между нас.

Аз също потърквам дланта си, все още чувствам остатъчните иглички.

— Ами тогава благодаря за спасяването.

— Да, благодаря — казва Рокси с ръка на сърцето. — Изплаши ме до смърт.

Погледът му пробива дупка в мен.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Само дето косата ми е на рошава плитка, лицето ми е без всякакъв грим, а веждите ми се нуждаят от оформяне.

И всичко това ме притеснява. Искаше ми се да изглеждам по-овладяна. Външният вид също може да е броня.

Точно това ми напомнят татуировките му, разбирам внезапно — воинска броня. Тушът се спуска по широките му рамене, за да скрие гръдните мускули и лопатките на гърба, после продължава по впечатляващите му ръце.

Той прокарва ръка през косата си, обръща ми гръб и си тръгва.

— Ей, аз съм Роксан, между другото. — Използва тон, който ясно му дава да разбере, че се движи по тънък лед.

Той се обръща назад с протегната ръка, като отново демонстрира онази грациозна сила. Може и да се пали лесно, но всичко останало у него е студено като лед.

— Гарет.

— Приятно ми е да се запознаем, Гарет. — Рокси стиска ръката му, после посочва към мен. — А тази безразсъдна дама е доктор Тийгън Ренсъм.

Гарет присвива очи към нея, после хвърля невярващ поглед към мен. Когато отново се обръща към Рокси, на лицето му е изписано категорично неодобрение.

— Дръж приятелката си далече от улицата, Роксан.

После си тръгва и отново започва да тича, като изчезва зад завоя на пътя също толкова бързо, колкото се е появил.

Двете с Рокси гледаме след него. Бела и Мини опъват каишките и лаят бясно.

— Е — казва Рокси, когато слизаме от моравата, — беше малко по-вълнуващо, отколкото ми се искаше за този ранен час на деня.

Разтреперана и объркана, обмислям дали да не се откажа от разходката и просто да се прибера.

Тя ме докосва по лакътя.

— Наистина ли си добре?

— Да.

Продължавам да вървя, решила да се придържам към познатата рутина. Местя единия си крак пред другия.

Сърцето ми още бие прекалено бързо, адреналинът в кръвта ми вилнее. Инстинктивната физическа реакция се бори с психическия шок.

Отдавна нищо не ми бе напомняло, че съм жена.

Независимо от дългата разходка и приятния обяд, докато вървя по алеята към дома си, все още съм разтърсена.

Цяла сутрин опитвам да се взема в ръце и съм бясна, че не успявам.

След всичкото това време осъзнавам, че не съм стигнала толкова далеч, колкото мислех.

Когато заобикалям долепения до къщата гараж и се насочвам по пътеката към входната си врата, не се удържам и хвърлям поглед към лъскавия черен рейндж роувър, паркиран нехайно на съседната алея.

Твърдата бучка лед в мен все още боли.

Ядосана съм. Бях планирала всеки свой следващ ден.

Нов град, нови приятели, нови навици. Половин година терапия и възстановяване и за какво? Съседите ми се местят и аз се чувствам така, сякаш са ме измамили. Сякаш новият живот, който бях изградила, е дошъл с гаранция, че нищо няма да се променя.

Поемам дълбоко въздух и го издишвам със съзнателното решение да изхвърля тревогата си заедно с него. Когато приближавам към входната врата, вадя ключовете от джоба си и пъхам един в ключалката на дългото напречно резе.

Когато го отварям, използвам същия ключ за оригиналната ключалка, която е в центъра на вратата. След като влизам, заключвам отново и двете, хвърлям ключа на масичката до входа и изключвам алармата, преди да е изтекъл краткият период, след който тя се включва с оглушителен вой.

Минаването през всяка стъпка на установения ред донякъде ме успокоява. Но най-голямото облекчение идва от мисълта, че отново съм сама у дома. Заглеждам се с копнеж към дивана, толкова съм изтощена, че ми се иска да се свия между възглавниците и да заспя завинаги. Знам какво означава фактът, че се чувствам толкова уморена, знам какво ще последва. Но това не означава, че мога да го спра.

Поглеждам през френските прозорци с изглед към Пюджит. Лявата страна на покривната пеперуда се извива нагоре и надвисва над двойната камина и над трапезарията с прозорци до тавана, които следват грациозната извивка, така че нищо да не препречва величествената гледка.

Точно зад зелената гърбица на островите Маури и Вашон от запад на юг се е проснала планинската верига Олимпик.

Понякога мъглата я скрива напълно, направо изчезва. Но в безоблачни дни като днешния мога да видя снежните й върхове, които се спускат надолу към крайбрежието.

Наслаждавам се на гледката, оставям познатите й контури да ме успокоят. Стоя в центъра на всекидневната си достатъчно дълго, че да погледам как друг огромен товарен кораб пълзи по пътя към Такома. Слънчевите лъчи проблясват по бавно движещата се вода, а шамандурите с капани за раци се полюшват ритмично.

Тук е спокойно, съвсем различно от безумното темпо и шума на Ню Йорк. Там почти не можех да чуя мислите си, животът ме блъскаше от всички страни, имах прекалено натоварена лекарска практика и вечно присъстващ снимачен екип. Тук мога да съм сама с мислите си, без никой да ме съди, без никой да ме съжалява или да очаква от мен „да го преодолея“.

Телефонът започва да вибрира в джоба ми, но аз дори не подскачам. Умът ми е избягал в някакво самотно място, което ме закриля от безкрайните вътрешни писъци, които едно време застрашаваха да ме докарат до лудост.

Когато на екрана виждам лицето на Рокси, приемам видеоразговора.

— Здрасти.

— Здрасти и на теб! — Тя е развълнувана, очите й блестят.

— Близо ли си до таблета си?

— Мога и да съм. — Отивам до мястото, където е поставена Стойката му за зареждане, благодарна за разсейването.

— Изпращам ти съобщение с линк. Не го пускай на телефона. Трябва ти по-голям екран.

Известието за съобщението изскача на екрана и аз минавам през необходимите операции, за да отворя страницата, която ми е изпратила. Почти не съм изненадана, когато очите на Гарет се оказват първото, което виждам. В края на краищата това е Рокси, а тя е като хрътка, пусната по следа, когато става дума за клюки.

— Много си бърза — промърморвам, докато скролвам малко надолу, за да се зареди цялото му лице.

Еха! Този тип е мечта, няма съмнение. Омагьосващата му мъжественост ме разтърсва въпреки белезите, които нося.

— Изобщо не е трудно да намериш човек, за когото е писано в пресата. — Гласът на Рокси трепти от вълнение.

— И макар да се налага да призная, че Майк позна, че е художник, а аз заложих на режисьор, до известна степен и двамата имахме право, защото Гарет Фрост е и фотограф, и художник. Прави изумителни черно-бели снимки, после ги превръща в абстрактни цветни картини. Има слайдшоу в една статия, сравняваща първоначалните фотографии с крайната творба. Някои от тях са наистина зашеметяващи.

Това е заглавието на дълга статия, в която са включени няколко снимки на художника с различни знаменитости, някои от които познавам, а други — не. Една от фотографиите специално привлича вниманието ми, защото на нея той се усмихва. Независимо колко секси е по принцип, става още по-страхотен, когато лицето му е озарено от добро настроение. Красивите му очи греят.

Очарователни бръчици прорязват страните му. А устните му са плътни и твърди, наслада за сетивата.

— Не мога да повярвам, че още мълчиш, вместо да пищиш от вълнение! — упреква ме Рокси. — Отврат. И то само защото се срещаш с известни хора през цялото време. Явно си имунизирана.

— Не се срещам с известни хора през цялото време. — И със сигурност не съм имунизирана. Нещо ниско долу, дълбоко в мен потръпва, когато гледам лицето му.

— Ехо!? Ти си известна, доктор Манхатън — озъбва ми се тя. — И беше омъжена за Кайлър Джордан!

Потръпвам от болка при двойното споменаване на риалити сериала, който ме направи известна, и на брака ми с актьора, който все още играе ролята на супергероя, превърнала го в глобална стока. Мнозина смятат историята ми за вълшебна приказка и мислят, че съм имала очарователен живот. Известно време дори аз вярвах в това.

После идеалната картинка се разби на милион остри, болезнени парченца.

— Както и да е — продължава Рокси. — Гарет Фрост ми се струва опасен, какво ще кажеш? На челото му просто пише лошо момче.

Така си е. Дяволската му самоувереност личи в надменността на стойката му и в начина, по който се облича — с вкус и скъпо, но достатъчно еклектично, за да подскаже, че изобщо не се тревожи дали е в крак с модата.

— Великолепен е и е талантлив. Предполагам, че не чува често думичката „не“.

— Че кой би му я казал? Погледни снимките му с онези — супермодели. Както и да е, може и да намина към вас…

Чувам звънеца на вратата и изругавам, толкова съм потънала в проучването на всеки най-дребен детайл от лицето и стила на Гарет Фрост, че съм се отнесла напълно.

— Звънецът направо ми изкара акъла. Стой така. Има някой на вратата.

Поглеждам през щорите на широкия прозорец към предния ми двор и съзирам куриер, който бързо се връща към чакащия го ван.

— Имам пратка. Ще ти звънна след малко.

— Добре. Ще се чуем скоро.

Пъхвам телефона в джоба си, отварям вратата и се навеждам да вдигна кутията на прага. Настроението ми се оправя, когато виждам изпращача: „ЕКРА + Космесютикълс“ — проекта, който запази разума ми през последната година.

Изправям се и бързам да вляза вътре, без да забравям да затворя дългото резе, преди да се отправя към кухнята за ножици. Няколко минути по-късно съм пръснала съдържанието върху кухненския остров, цяла серия продукти за грижа за кожата в бежово-златисти опаковки.

Логото и цялостният дизайн излъчват лукс, който носи резултати, идеалният имидж за новата линия на „Крос Индъстрис“ — грижа за кожата, която хвърля мост над пропастта между фармацевтиката и козметиката.

Внимателно отварям една от кутийките, като се старая да запазя великолепната опаковка. Шишенцето вътре ме кара да ахна от удоволствие. Дебелото матирано стъкло крие златисто съдържание. Масивната безвъздушна помпичка също е златна, с ясно видима морскосиня лентичка, която указва на кой етап от препоръчания режим трябва да се използва продуктът.

Вдигам придружаващата картичка и разпознавам почерка на Ева Крос.

Усмихвам се. И е толкова приятно. Пред мен е доказателството, че макар да се оттеглих от работата в козметичната хирургия, все пак съм успяла да помогна за създаването на нещо ценно, което може да накара някого на този свят да се почувства по-красив. А с частта от печалбите, която отива в благотворителната фондация на Ева — „Кросроудс“, давам своя скромен принос за по-добър живот на много хора, не само по отношение на красотата.

Капвам капка серум с естествено ухание върху опакото на дланта си и вдишвам аромата й̀, когато чувам типичния звук на отваряща се врата на ван за доставки. Отивам обратно до прозореца и виждам пощенската кола, спряла на моята алея. Тъй като повечето пакети се оставят в заключената пощенска кутия на улицата, предполагам, че това е нещо голямо, и тръгвам към вратата. Истината е, че правя повечето си покупки онлайн, независимо дали са продукти от супермаркета, храна за вкъщи, дрехи или неща за домакинството. Така е по-безопасно.

Грабвам ключовете, защото входната врата е винаги заключена отвътре, дръпвам резето и отварям широко вратата, за да посрещна пощенския служител.

И едва не се сблъсквам с Гарет Фрост.