Перла в черепа

Първа главаДориан Хоукмун

Барон Мелиадус се завърна в Лондра, мрачната, изпълнена със зловещи кули столица на Тъмната империя и прекара умислен близо една година, преди да подготви своя план. Междувременно, трябваше да решава и други въпроси, свързани с Гранбретан. Наложи се да потуши няколко въстания, да извърши екзекуции в покорените градове, да обмисли плановете за две-три предстоящи сражения, а след това да ги приведе в действие, както и да се запознае с марионетните управители, преди да ги постави на овакантените тронове.

Барон Мелиадус изпълняваше всички тези задължения вярно и с въображение, но нито за миг не забравяше страстта си към Изелда и омразата към нейния баща — граф Медни. И макар че не беше опозорен, задето се бе провалил в мисията си до Медния замък, той все още не можеше да преглътне обидата от оскърблението. На всичко отгоре, непрестанно се натъкваше на проблеми, които би решил лесно с помощта на граф Медни. Винаги, когато възникнеше подобен проблем, умът на барона се изпълваше с дузина от страшни по-страшни планове за мъст, но нито един от тези планове не можеше да задоволи желанията му. Трябваше на всяка цена да притежава Изелда, а същевременно се нуждаеше от помощта на графа в борбата за завладяване на Европа, на всичко отгоре, беше се заклел да унищожи Камарг. Все несъвместими амбиции.

Барон Мелиадус кръстосваше по меките, дълбоки килими в цвета на есенните листа, из своя претрупан с мебели от тъмно, полирано дърво кабинет, разположен на самия връх на обсидиановата кула, извисяваща се над кървавочервената река Тайми с нейните баржи от бронз и ебонит, прекарващи товари от единия бряг на другия; спираше замислен пред избелелите гоблени, изобразяващи отдавна забравени събития, чийто рамки бяха изковани от благородни метали и инкрустирани със скъпоценни камъни, или плъзгаше невиждащ поглед към блестящите географски глобуси и астролабически уреди2 от мед и сребро.

Навсякъде около него — по стените, по рафтовете, във всеки ъгъл, имаше часовници. Всички до един бяха синхронизирани с точност до секунда и всички отмерваха четвъртината, половината и точния час със своите мелодични сигнали. Тези часовници бяха най-различни, както по големина, така и по форма, едни с кутии от дърво, други метални, а трети излети от все още непознати по широкия свят сплави. Някои от часовниците бяха така отрупани с украшения, че беше почти невъзможно да се определи часа, който показваха. Екземплярите на тази своеобразна колекция произхождаха от най-различни части на Европа и Близкия изток и сякаш бележеха пътя, по който империята бе осъществявала своите завоевателни планове. От всичките си притежания, най-много баронът държеше на тази колекция. Не само кабинета, но и всички останали стани на просторната кула бяха изпълнени с часовници. А на самия връх на кулата беше монтиран огромен часовник с четири циферблата, излят от бронз, сребро, оникс и платина, и когато масивните му камбани се разлюляваха, под ударите на голите женски фигури, излети от злато в естествени размери и стискащи тежки метални чукове, екотът им отекваше във всяко кътче на Лондра. Сбирката от часовници можеше да съперничи само с колекцията на Тарагорм, разпоредител в Двореца на времето и шурей на Мелиадус, когото баронът ненавиждаше отдавна и нескрито, не само задето притежаваше равна на неговата колекция, но и задето му бе отнел любимата сестра, която нерядко споделяше чудноватите и перверзни прищевки на барон Мелиадус.

Баронът спря пред бюрото и вдигна един пергаментов свитък. Той съдържаше последни новини от провинция Кьолн, същата тази провинция, която само преди две години баронът лично бе завладял и наказал за непокорството й. Изглежда обаче, не беше свършил работата докрай, защото синът на стария кьолнски дук (когото баронът собственоръчно бе изкормил на централния площад на града) бе събрал армия от бунтовници и почти бе успял да разгроми окупационните сили на Гранбретан. И ако не бяха подкрепленията, в лицето на ескадрила орнитоптери, въоръжени с дългобойни огнестрели, Кьолн вероятно щеше да бъде откъснат, поне за известно време, от Тъмната империя.

Благодарение на орнитоптерите, армията на младия дук беше унищожена, а той самият бе попаднал в плен. Скоро щяха да го докарат в Лондра, където благородниците можеха да се позабавляват, докато се наслаждаваха на мъченията му. Това беше поредният случай, в който съветите на граф Медни можеха да са им от полза, защото преди да въстане открито, дукът на Кьолн бе предложил меча си в служба на Тъмната империя, и след като бе получил чина капитан на наемниците, беше се отличил в битките при Нюрнберг и Улм, с което бе спечелил доверието на империята, получил бе правото да се разпорежда със значително по-голяма армейска част, съставена от бивши войници на баща му и незабавно бе обърнал войските си към Кьолн и бе атакувал тази провинция.

Барон Мелиадус се намръщи недоволно, защото младият благородник беше извършил нещо, което можеше да послужи като лош пример за другите. Нямаше съмнение, че в този момент името му беше прославено във всички германски провинции. Малцина дръзваха да предизвикат Тъмната империя така открито, както го бе направил той.

Ако само граф Медни се беше съгласил да им помага…

Изведнъж на устните на барон Мелиадус се появи усмивка, защото в главата му неочаквано се беше оформил чудесен план. Може би имаше начин да използван младият дук на Кьолн, без да го предоставят за забавление на велможите.

Барон Мелиадус остави свитъка и дръпна шнура на звънеца. В кабинета влезе млада, гола робиня, чието тяло бе покрито с белези от многобройни изтезания, и коленичи на пода, свела глава в очакване на заповедите. (Всички роби на барона бяха млади жени, той не допускаше в кулата мъже, опасявайки се от предателство.)

— Ще отнесеш това писмо на главния тъмничар в катакомбите — нареди той на момичето. — Кажи му, че барон Мелиадус иска да разпита затворника Дориан Хоукмун фон Кьолн веднага щом бъде докаран.

— Да, господарю. — Момичето се изправи и отстъпи назад, оставяйки Мелиадус загледан през прозореца към реката, с пробягваща по устните му усмивка.

Окован във вериги от позлатена стомана (както подобаваше на положението му в обществото) Дориан Хоукмун пристъпи неуверено на мостика, свързващ баржата и кея, премигна от бледата вечерна светлина и огледа мрачните, навъсени кули на Лондра. Дори и да беше изпитвал известни съмнения във вроденото безумие на жителите на Тъмните острови, сега вече те се бяха разсеяли напълно. Имаше нещо неестествено не само в архитектурните линии на тези сгради, но в подбора на цветовете и украсата. Ала същевременно във всичко наоколо се долавяше признак на могъщество, на целенасоченост и на зловредна интелигентност. Нищо чудно, помисли си той, че някои смятат за толкова неразгадаема душевността на хората от Тъмната империя, когато всичко свързано с тях бе странно до абсурдност.

Един пазач, облечен в униформа от бяла кожа и с мъртвешка маска на лицето, сочеща ордена, към който принадлежеше, го побутна леко напред. Хоукмун се залюля, въпреки, че тласъкът не беше кой знае колко силен, защото близо седмица не бе слагал нищо в устата си. Странни и объркани мисли се гонеха в неговото помрачено от изтощение съзнание, невероятно усилие му костваше дори да поддържа връзка с обкръжаващата го действителност. Никой не бе го заговарял, откакто падна в плен след битката при Кьолн. Прекара по-голямата част от времето в трюма на кораба, където цареше непрогледен мрак и само от време на време някой отгоре му спускаше вързана на въже кофа с кална вода. Лицето му беше брадясало, очите му гледаха изцъклено, дългата му, руса коса беше сплъстена, а леката, разкъсана ризница и бричовете — покрити с мърсотия. Веригите, в които беше окован, бяха разранили китките на ръцете и врата му, но той не усещаше болка. Всъщност, Дориан не усещаше нищо, движеше се като сомнамбул и всичко наоколо му се струваше сън.

Направи две крачки по полирания кварцов пристан, олюля се и падна на коляно. Пазачите, застанали от двете му страни, го вдигнаха и го повлякоха напред, към черната стена, която се издигаше над кея. В стената беше прорязана малка вратичка, пред която стояха на пост двама войници, с розови маски, оформени като свински зурли. Орденът на свинята се разпореждаше със затворите и тъмниците на Лондра. Войниците размениха няколко думи на неразбираемия таен език на своя орден, сетне един от тях се засмя, сграбчи Хоукмун за ръката и го дръпна към вратата, която другият беше разтворил.

Помещението, в което го натикаха, тънеше в мрак. Вратата зад гърба на Хоукмун хлопна и за известно време той остана съвсем сам. Не след дълго, благодарение на прецеждащата се под вратата бледа светлина, той успя да различи недалеч пред себе си още една свинска маска, със значително по-фина изработка от досегашните. Появи се още една маска, после още една. Някой стисна Хоукмун за ръката и го поведе през изпълнения с отвратителна воня мрак, надолу по стълбите към катакомбите, използвани за тъмници и Дориан Хоукмун за първи път си даде сметка, че дните му са преброени.

Някъде пред тях със скърцане се отвори поредната врата. Натикаха го в тясна килия, вратата зад него се хлопна и настъпи тишина.

Въздухът в тъмницата беше влажен, миришеше на мухъл и застояло. Хоукмун се облегна на стената, сетне бавно се свлече на пода. Дали изгуби съзнание, или потъна в изнурителен сън, това никой не можеше да каже със сигурност, но по-важното бе, че най-сетне настъпи така желаната забрава.

Само допреди седмица той беше героят на Кьолн, победителят на агресорите, обичан от всички заради неговата духовитост и благородство и не на последно място, опитен и сръчен войн. А ето, че само за броени дни, слугите на Гранбретан го бяха превърнали в животно — животно, на което не оставаше много да живее. Някой по-слабоволев човек на негово място би помолил за милост, или може би щеше да се изпълни с омраза към цялото човечество, да потърси път за спасение или мъст. Ала изгубил всичко, Хоукмун не искаше нищо.

Може би отново щеше да се пробуди от своя унес. Само че тогава, той нямаше да е онзи човек, който с такава безразсъдна храброст се беше сражавал при Кьолн.

Втора главаСделката

Факли и блестящи маски на чудовища, злокобно ухилени прасета и озъбени вълци, изковани от черен, или червен метал, подигравателни очички от снежнобели диаманти или синкави сапфири. Оглушително тракане на безброй часовници и шепот от нечий едва чут разговор.

Хоукмун въздъхна и затвори очи, но веднага ги отвори, защото към него се приближиха стъпки, една вълча маска се приведе и доближи блестящата факла до лицето му. Горещината беше непоносима, но Хоукмун не направи опит да се отдръпне.

Вълкът се изправи и заговори на свинята.

— Безсмислено е да го питаме сега. Нахранете го и го измийте. Искам да дойде на себе си.

Свинята и вълкът излязоха, затваряйки вратата зад себе си. Хоукмун наново склопи очи.

Когато отново се събуди, оказа се, че го носят из някакви осветени от ниши в стените. Внесоха го в една стая, където грееха светилници. В стаята имаше легло, покрито с дебели кожи и коприна, една ниска масичка бе отрупана с ястия, имаше и блестяща метална вана, в която димеше гореща вода и до която стояха в смирен поклон две млади слугини.

Свалиха му оковите, после и дрехите, сетне го вдигнаха и положиха във ваната. Разранената кожа го смъдеше от водата, някакъв мъж се приближи до него и се зае да подрязва косата му и да го бръсне. Хоукмун понасяше безучастно всичко това, вперил невиждащ поглед в покрития с мозайка таван. Позволи да го облекат в меки, приятни на допир одежди — ризата беше копринена, а бричовете — от кадифе. Едва след това се почувства малко по-добре. Ала когато го настаниха на масата и побутнаха към него купата с плодове, стомахът му се сви и той се преви от пристъп на гадене. Дадоха му да пие мляко, после го отнесоха в леглото и го оставиха на спокойствие, ако се изключи една от слугините, която бдеше до него.

Изминаха няколко дни, преди Хоукмун постепенно да започне да се храни и дори да се наслаждава на лукса на собственото си съществуване.

На Хоукмун, чийто ум бе потънал в дълбок сън малко след залавянето му, беше необходимо доста време да се пробуди и дори тогава той си спомняше миналия си живот като неясно съновидение. Един ден отвори някаква книга и буквите му се сториха странни, макар че можеше да ги разчита без усилие. Може би защото не виждаше смисъл да го прави, за него думите и изреченията бяха изгубили своето значение, макар книгата да бе написана от един прочут философ, когото Хоукмун бе смятал за свой любимец. Той сви рамене и остави книгата на поличката. Една от робините, забелязала жеста му, побърза да се доближи до него, притисна тялото си в неговото и го погали по бузата. Той я отстрани, отиде до леглото и се изтегна, положил ръце под главата си.

— Защо съм тук? — запита не след дълго.

Това бяха първите му думи, откакто бе пристигнал.

— О, не зная, милорд, известно ми е само, че вие сте много високопоставен затворник.

— Някаква игра, предполагам, преди величията на Гранбретан да се позабавляват с мен — произнесе безстрастно Хоукмун. Гласът му бе равен и басов. Дори думите, които произнасяше, му звучаха някак странно. Той съсредоточи замисления си доскоро поглед върху момичето и тя потрепери. Робинята имаше дълга, руса коса и привлекателно, добре оформено тяло; идеше от Скандия — ако се съдеше по говора.

— Не зная нищо, милорд, само, че трябва да задоволявам всички ваши желания.

Хоукмун кимна едва забележимо и огледа стаята.

— Готвят ме за някакво мъчение, или представление — каза си той.

Стаята нямаше прозорци но ако се съдеше по състоянието на въздуха, все още се намираха под земята, може би някъде в катакомбите. Хоукмун измерваше хода на времето с помощта на светилниците — изглежда ги зареждаха веднъж дневно. Държаха го тук близо две седмици, преди човекът с вълчата маска отново да го посети.

Вратата се отвори без никакви церемонии и вътре пристъпи висока фигура, облечена в черна кожа от главата до петите и със затъкнат в пояса меч (с черна дръжка) и с черна ножница. Също така черна вълча маска покриваше цялата глава. Иззад нея се разнесе дълбок, звучен глас, същият, който бе чул по-рано в килията.

— Виждам, че нашият затворник е успял да възстанови не само силата, но и духовитостта си.

Двете робини се поклониха и излязоха. Хоукмун се надигна бавно от леглото, на което бе прекарал по-голяма част от времето си. Спусна крака на пода и се изправи.

— Добре. Във форма ли сме вече, милорд дук на Кьолн?

— Аха… — отвърна безизразно Хоукмун. Той се прозя, без да се прикрива, огледа се и реши, че ще е най-добре, ако отново седне в леглото.

— Струва ми се, че се познаваме — произнесе малко обидено човекът с вълча маска.

— Не.

— Нима не се досетихте вече кой съм?

Хоукмун не отговори.

Вълкът пресече стаята и застана до масичката, на която бе поставена широка кристална купа за плодове. Облечената му в ръкавица ръка вдигна един нар и вълчата маска се приведе над него, сякаш го разглеждаше.

— Напълно възстановен ли сте, милорд?

— Така ми се струва — отвърна Хоукмун. — Във всеки случай, чувствам се прекрасно. Погрижиха се за всички мои желания, както, предполагам сте наредили. А сега, струва ми се, е настъпил часът да се позабавлявате с мен?

— И това изглежда не ви тревожи.

Хоукмун сви рамене.

— Все някога всичко свършва.

— Но може да продължи цял живот. Тук, в Гранбретан, сме доста изтънчени в тези неща.

— Цял живот също не е кой знае колко дълго.

— Така е — кимна вълчата маска и прехвърли плода в другата си ръка, — но ние решихме да ви спестим неудобствата, за които говорим.

Лицето на Хоукмун остана все така безизразно.

— Завиждам на самообладанието ви, милорд дук — продължи вълкът. — Странно, наистина, като се име пред вид, че сте жив само по прищявка на вашите врагове — същите, които погубиха баща ви.

Веждите на Хоукмун се сбърчиха, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Спомням си — произнесе унесено той. — Баща ми. Старият дук.

Вълкът хвърли нара на пода и вдигна маската си. Отдолу се показа красиво лице, увенчано с гъста черна брада.

— Защото именно аз, барон Мелиадус фон Кройден убих баща ви — произнесе с предизвикателна усмивка на пълните си устни той.

— Барон Мелиадус…? Ах… вие сте го убили?

— Май сте изгубили своята мъжественост, милорд — промърмори барон Мелиадус. — Или само се опитвате да притъпите бдителността ни, преди отново да ни предадете?

Хоукмун прехапа устни.

— Уморен съм — каза той.

В очите на Мелиадус блеснаха гневни пламъчета.

— Аз убих баща ви!

— Казахте го вече.

— Добре! — Мелиадус се обърна към вратата, но спря объркан на прага. — Не затова дойдох тук. Изглежда обаче, колкото и да е странно, че не изпитвате нито омраза към мен, нито имате желание да ми отмъстите.

Хоукмун наистина вече изпитваше досада и жадуваше баронът да си тръгне час по-скоро. Дразнеше се от нервните маниери на събеседника си, от полу-истеричното изражение на лицето му така, както някой би се подразнил от досаден комар.

— Нищо не чувствам — натърти Хоукмун, надявайки се с това да прогони натрапника.

— Виждам, че сте изгубили вашия борчески характер! — възкликна гневно Мелиадус. — Никакъв дух! Поражението и пленничеството са ви лишили от единственото ви ценно качество!

— Може би. Но сега съм уморен…

— Дойдох, за да ви предложа, да ви върна вашите земи — продължи Мелиадус. — Ще управлявате напълно самостоятелна държава в пределите на нашата империя. Никой досега не е получавал толкова голяма територия.

На лицето на Хоукмун за пръв път се изписа едва доловимо любопитство.

— И защо? — попита той.

— Искаме да сключим сделка с вас — от която ще извлечем взаимна полза. Необходим ни е човек с вашите умения и военен опит, — барон Мелиадус се намръщи от обзелото го съмнение — или поне умението и опита, за които съм чувал, че притежавате. Освен това, този човек трябва да се ползва с доверието на нашите врагове. — Не по такъв начин възнамеряваше да предложи сделката си Мелиадус, но странното поведение на Хоукмун бе подкопало самообладанието му. — Искаме да изпълните една мисия. А в замяна ще получите обещаните земи.

— Вярно, бих искал да си отида у дома — кимна Хоукмун. — Като си спомня за ливадите от моето детство… — той се усмихна замечтано.

Поразен от тези страни изблици на сантименталност, барон Мелиадус просъска ядно:

— Какво ще правите, когато се върнете — дали ще строите въздушни кули, или ще си играете до насита — това не ни интересува. Но ще се върнете само, когато сте изпълнили успешно поверената ви мисия.

Хоукмун вдигна замислен поглед към Мелиадус.

— Да не мислите, че съм изгубил разсъдъка си, милорд?

— Не със съвсем сигурен. Но има начин да го проверим. Нашите учени-магьосници ще извършат някои изпитания…

— Не съм побъркан, барон Мелиадус. Никога досега не съм бил с по-здрав разсъдък. Няма защо да се боите от мен.

Баронът вдигна поглед към тавана.

— В името на Руническия жезъл, нима и това трябва да понасям? — Той отвори вратата. — Скоро ще узнаем всичко за вас, милорд дук на Кьолн. Днес следобед ще ви повикат!

След като барон Мелиадус излезе, Дориан Хоукмун продължи да се излежава в леглото. Не измина и половин час и той напълно бе забравил за проведения разговор. По някое време следобед в стаята влязоха облечени в свински маски войници и го поканиха да ги придружи.

Поведоха го през сумрачни коридори, докато накрая доближиха масивна желязна врата. Един от стражите удари по вратата с дръжката на своя огнестрел, вратата се открехна и през процепа полъхна свеж въздух и проникна слънчева светлина. Зад вратата бяха подредени цяла дружина войници, облечени в пурпурни брони и наметала в същия цвят, а лицата им бяха скрити от пурпурните маски на Ордена на бика. Хоукмун беше предаден на тяхно разпореждане и когато се огледа, той откри че е в просторен двор, покрит с грижливо подрязана ниска трева, ако се изключеше тесния паваж в единия край. Поляната бе заградена от висока стена, в отсрещния край на която имаше врата, охранявана от стражи с маски от Ордена на свинята. Зад стената стърчаха мрачните кули на града.

След като пресякоха вратата, те излязоха на тясна павирана улица, където ги очакваше обсипана със злато карета от ебонит, с форма на двуглав кон. Подканиха го да се качи в каретата, а до него се настаниха двама мълчаливи стражи. Каретата потегли. Хоукмун имаше възможност да разглежда улиците на града през полюшващото се перде на прозореца. Зазоряваше се и градът постепенно се пробуждаше.

Най-сетне каретата спря. Хоукмун слезе, като се озърташе безстрастно и изведнъж осъзна, че се намира пред двореца на краля-император Хуон.

Дворецът се издигаше високо над него, с безброй нива, докато накрая се губеше от погледа. Охраняваха го четири исполински кули, които блестяха с ослепителна златиста светлина. Стените на двореца бяха украсени с барелефи, изобразяващи причудливи ритуали, бойни сцени, човешки фигури, абстрактни рисунки — едно невъобръзимо създание на човешката изобретателност, върху което беше оставила своя отпечатък не една епоха. Какви ли не разнообразни както по произход, така и по цвят строителни материали бяха използвани за конструкцията, та сградата бе озарена в най-различни цветове, като истинска дъга. Никой не се бе постарал да подрежда цветовете в някакъв определен ред, нито да търси хармония или контраст между тях. Цветовете се преливаха един в друг, предизвикваха зрението и поразяваха ума. Това беше дворец на безумец, хвърлил сянка над един безумен град.

Пред вратата бе строен поредният въоръжен отряд, очакващ Хоукмун. Този път войниците носеха одеждите и маските на Ордена на богомолката, към който принадлежеше и самият крал Хуон. Насекомоподобните им маски бяха обсипани с перли, антените бяха източени от платина, а очите — от разноцветни брилянти. Войниците до един имаха дълги, тънки крака, а стройните им тела бяха оковани в доспехи, подобни на хитинови обвивки и оцветени в черно, зелено и златисто. Когато разговаряха помежду си на своя таен език, гласовете им шипяха като звуците, които издават насекоми.

Хоукмун се оглеждаше смутено, докато крачеха по дългите подземни тунели, обковани в червеникав метал, в който отраженията им бяха странно и зловещо разкривени.

Най-накрая влязоха в просторна зала с висок таван, чийто тъмни стени бяха изпъстрени с разклоняващи се шарки, подобно на жили, по които тече кръв. Тези жили се движеха непрестанно, проблясваха, течността в тях менеше посоката си и сякаш стените и таванът бяха изпълнени със свой собствен живот.

Върху пода на залата, който на площ надвишаваше четвърт квадратна миля, на равни разстояния, бяха монтирани някакви странни и непознати машини и апарати, ала Хоукмун подсъзнателно се досещаше за тяхното предназначение. Подобно на всичко, което бе видял, откакто го докараха в Лондра, и тези машини бяха покрити с рисунки и орнаменти, богато украсени и построени от благородни метали и скъпоценни камъни. Всички машини се състояха от фино изработени детайли, голяма част от които функционираха и в този момент, регистрираха, изчисляваха, измерваха, под грижливото наблюдение на машинисти, носещи влечугоподобните маски на Ордена на змията — орденът, който се състоеше изцяло от магьосници и книжници, в служба на краля-император. Загърнати бяха с пъстри пелерини, а главите им бяха покрити с качулки.

По широката пътека в средата на залата крачеше някакъв човек, който махна на охраната, че е свободна.

Хоукмун си помисли, че този човек трябва да заема доста висок пост в ордена, тъй като неговата змийска маска бе покрита с повече орнаменти от тези на другите. Не беше изключено дори това да е самият Гранд констебъл, ако се съдеше по осанката му.

— Милорд дук, моите поздравления.

Хоукмун отвърна с лек поклон на приветствието, все още не забравил онова, на което го бяха учили в неговия предишен живот.

— Аз съм барон Каран фон Витал, Главен учен на краля-император. Както научих, ще ми гостувате за няколко дни. Добре дошъл в моите лаборатории и апартаменти.

— Благодаря ви. Какво ще искате от мен? — попита непринудено Хоукмун.

— Първо, надявам се, че ще обядвате с мен.

Барон Калан покани с изтънчен жест Хоукмун да го последва и двамата закрачиха из залата, покрай безброй странни на вид апарати, докато накрая спряха пред една врата, водеща, както изглежда, към личния апартамент на барона. Обядът вече беше сервиран. Менюто не се отличаваше с особено изобилие, ако се сравняваше с онова, с което бяха хранили Хоукмун през изминалите две седмици, но затова пък храната беше вкусна и здравословна. След като се нахраниха, баронът, който бе свалил маската си още в началото на обяда, разкривайки своето бледо лице с прошарена брада и оредяла коса, наля вино и на двамата. Не бяха разменили повече от няколко думи по време на храна.

Хоукмун опита виното. Беше великолепно.

— Мое собствено изобретение, виното — каза Калан и се захили.

— Вкусът му е непознат — призна Хоукмун. — Какъв сорт грозде…

— Това не е грозде, а жито. Използвам различен процес.

— Силничко е.

— Далеч по-силно от повечето вина — съгласи се баронът. — И така, милорд, вероятно знаете, че бях натоварен със задачата да преценя вашето душевно равновесие, да опозная нрава ви и да реша, дали сте готов да служите на Негово величество крал-император Хуон.

— Така поне твърдеше барон Мелиадус. — Хоукмун се усмихна лекичко. — За мен ще е любопитно да чуя вашите заключения.

— Хъммм… — баронът огледа внимателно Хоукмун. — Разбирам защо са потърсили моята помощ. Трябва да призная, че на пръв поглед ми изглеждате напълно нормален.

— Благодаря ви. — Под влияние на странното вино, Хоукмун взе да си припомня така характерната за него ирония.

Баронът потърка замислено брадичка и се задави в суха, мъчителна кашлица. От мига, когато свали маската, в маниерите му се наблюдаваше определена нервност. Хоукмун вече бе стигнал до заключението, че жителите на Гранбретан предпочитат да държат маските на лицата си колкото се може по-дълго. Ето че и Калан посегна сякаш неволно към своята екстравагантна маска, вдигна я и я постави на лицето си. Кашлицата изчезна почти веднага и тялото му се отпусна забележимо. И макар Хоукмун да знаеше, че в Гранбретан се смята за нарушение на етикета да останеш с маска по време на личен разговор с гост от знатно потекло, той се постара да прикрие изненадата си от постъпката на барона.

— Ах, милорд дук — продължи събеседникът му иззад маската — кой съм аз, че да преценявам какво е това здрав разум? Нима малцина са онези, които ни имат всички нас, гранбретанците, за умопобъркани…

— Не бива да го казвате.

— Но това е самата истина. Говоря за хората с притъпени сетива, неспособни да прозрат нашия велик план, да вникнат в смисъла на заченатия от нас грандиозен кръстоносен поход. И те имат наглостта да твърдят, че сме били безумци! Представяте ли си, ха-ха-ха! — баронът бавно се надигна. — Бъдете така добър да ме последвате и ще започнем с предварителния преглед.

Отново се върнаха в залата със странните машини и влязоха в друга зала, с далеч по-скромни размери. Тук стените бяха черни, но пулсираха като заредени с енергия, която постепенно се преместваше в спектъра на светлината от виолетово, към черно и обратно пак към виолетово. В тази зала имаше само една машина, споена от синкави и червени метални листове, с множество ръчки, лостове и приставки, а отгоре й, на специално скованата платформа бе поставен някакъв гигантски по размери обект, наподобяващ по форма камбана. В единия края на залата имаше пулт, край който се въртяха дузина мъже в униформите на Ордена на змията, а пулсиращата по стените светлина се отразяваше в блестящите им маски. Залата беше изпълнена със сподавена глъчка, а от машината се носеше едва доловимо съскане, бръмчене, металическо потракване и странни, далечни вопли, като задъхано дихание на чудовище.

— Ето това е нашата психотехническа машина — обяви гордо барон Калан. — С нея ще ви прегледаме.

— Огромна е… — призна Хоукмун като пристъпи напред.

— Една от най-големите. И така трябва да бъде. Защото задачите, които й възлагаме, са необичайно сложни. Това, което виждате пред себе си, милорд дук, е резултатът от продължителни и задълбочени научни магии и няма нищо общо с вашите жалки заклинания, така разпространени на континента. Именно нашите научни познания са основното ни преимущество пред другите, по-изостанали народи.

Влиянието на виното постепенно отслабваше и Хоукмун постепенно се превръщаше в човекът, който беше докато се намираше в катакомбите. Всичко наоколо му се струваше странно и нереално и когато го отведоха под огромната камбана и я спуснаха над него, той не почувства нито тревога, нито любопитство.

Не след дълго камбаната го изолира напълно от околния свят, а меката и тестовидна вътрешност се отдръпна, за да се нагласи към формата на тялото му. Беше като в някаква задушлива прегръдка и на негово място истинският Дориан Хоукмун, храбрецът от битката при Кьолн, щеше да изпита неописуем ужас, но този нов Хоукмун усещаше само неудобство и лека досада. Постепенно почувства някакво едва доловимо изтръпване на черепа, сякаш неописуемо тънки жички бяха проникнали през главата му и опипваха мозъка му. Малко след това се появиха и първите халюцинации. Отпърво съгледа ослепително ярък океан от цветове, после разкривени лица, сгради и растения, погледнати под необичаен ъгъл. Вече стотици години от небето валяха перли, а сетне черни ветрове обрулиха очите му, разкъсаха се и зад тях се показаха отново океани, този път замръзнали и неподвижни, над които се носеха невероятно симпатични чудовища и божествено красиви и човечни жени. Примесени, сливащи се с тези видения, отнякъде бликаха свежи спомени от детството му, от целия му живот до момента, когато бе влязъл в машината. Тези спомени следваха един след друг, стъпка по стъпка, докато накрая видя живота си като на длан. Но все още не бе почувствал никаква емоция, ако се изключи споменът за чувствата, които бе изпитвал в по-ранния си живот. А после страните на камбаната се отдръпнаха и тя бавно се вдигна нагоре. Хоукмун стоеше безучастно и имаше странното усещане, че случилото се е било преживяно от някой друг.

Пръв го посрещна Калан, хвана го за ръката и го отведе встрани от психотехническата машина.

— Според предварителните изследвания, вие сте повече от нормален, милорд дук — стига да може да се вярва на нашите прибори. След няколко часа ще получим подробен доклад от психотехническата машина. А сега, трябва да си отдъхнете, защото утре изследванията продължават.

На следващия ден Хоукмун отново бе оставен в прегръдките на психотехническата машина и този път го настаниха да легне в търбуха й, вперил поглед нагоре, в менящите се изображения на покрива. През цялото време на изследването лицето на Хоукмун оставаше напълно безстрастно. Отпърво бе подложен на серия от халюцинации, във всяка едно от които трябваше да оцелее в невероятно опасна ситуация — нападение на морски таласъм, лавина, схватка с трима рицари, наложи се дори да избира — дали да скочи от прозореца на триетажна сграда, или да изгори в пламъците — и във всеки един от изброените случаи, той се измъкваше невредим, благодарение на сръчността и храбростта си, макар рефлексите му да бяха някак механични, лишени от вдъхновение и от стимула на страха. Тези изследвания се оказаха най-продължителни, но той ги премина успешно, без да прояви и следа от някакво чувство. Дори, когато психотехническата машина му внушаваше да се смее, да плаче, да мрази, да обича и така нататък, реакцията му беше по-скоро физическа.

И отново машината пусна Хоукмун от обятията си и го посрещна змиевидната маска на барон Калан.

— Колкото и странно да е, вие наистина сте със здрав разсъдък, милорд, макар и нелишен от някои чудатости — прошепна баронът. — Парадоксално, нали? Да, вие сте твърде нормален. Сякаш някаква част от мозъка ви е изчезнала напълно, или е била отрязана от останалото вещество. Що се отнася до мен, обаче, ще докладвам на барон Мелиадус само онова, което се очакваше — че напълно подхождате за задачата, която предстои да ви бъде поставена, стига, естествено, да бъдат взети някои разумни предпазни мерки.

— И каква е тази задача? — попита без никакъв видим интерес Хоукмун.

— Това вече той ще ви каже.

Малко след това барон Калан се сбогува с Хоукмун, който беше ескортиран от двама войници, принадлежащи към Ордена на богомолката през лабиринт от подземни коридори. Спряха пред обкована със сребро врата, зад която имаше просторна, почти лишена от мебели стая, чийто стени, таван и под бяха покрити с огледала и само в далечния край се виждаше малка врата с прозорец към града, зад която имаше балкон. До прозореца стоеше фигура с черна вълча маска, която можеше да принадлежи единствено на барон Мелиадус.

Баронът се извърна и даде знак на войниците да си тръгват. Сетне дръпна един шнур и отгоре се спуснаха разноцветни гоблени, които скриха огледалата по стените. Ала стига да пожелаеше, Хоукмун можеше да види отражението си на пода. Вместо това вдигна поглед към прозореца.

Градът беше покрит с гъста мъгла, оцветена в блатисто-зелено около кулите и закриваща напълно реката. Свечеряваше се, слънцето се беше скрило зад хоризонта и кулите приличаха на някакви странни, причудливи скални образувания, щръкнали от дъното на първичното море. Едва ли щеше да се изненада, ако в този момент някъде отдолу се беше надигнало огромно влечуго и бе опряло окото си в запотената повърхност на прозореца.

След закриването на стенните огледала стаята придоби далеч по-мрачен вид, вероятно защото липсваше какъвто и да било изкуствен източник на светлина. Баронът, очертан в тясната рамка на прозореца, тихичко си тананикаше, без да обръща внимание на Хоукмун.

Някъде от недрата на града се разнесе слаб, дрезгав вик, отекна надалеч в мъглата и постепенно утихна. Барон Мелиадус вдигна вълчата маска и впери поглед в Хоукмун през сгъстяващия се здрач.

— Елате по-близо до прозореца, милорд — покани го той. Хоукмун пристъпи напред и неволно се подхлъзна върху килима, който покриваше част от огледалния под.

— И така — поде баронът — вече разговарях с барон Калан и той ми докладва за някаква загадка, за душевност, която не е бил в състояние да интерпретира. Каза ми също, че част от тази душевност е мъртва. И от какво е умряла? — чудя се аз. От мъка? От унижение? От страх? Не очаквах подобни усложнения. И макар че не виждам никакви причини да не продължа с предварителния план, вече не съм съвсем сигурен как точно да го направя. Какво ще кажете за една сделка, милорд дук?

— Какво предлагате? — Хоукмун втренчи поглед зад гърба на барона, към потъмняващото небе.

— Вероятно сте чували за граф Медни, този стар герой?

— Да.

— Сега той е Господар и Пазител на провинция Камарг.

— Чух за това.

— Този човек дръзна да се възпротиви срещу волята на нашия крал-император и дори нанесе оскърбление на Гранбретан. Решили сме да го вразумим за това. Единственият начин е да отвлечем дъщеря му — най-скъпото за него същество — и да я доведем като заложница тук, в Гранбретан. Само че той не би се доверил на изпратен от нас емисар, нито на някой непознат. Трябва да е чувал обаче за подвизите ви при битката за Кьолн и несъмнено ви симпатизира. Ако се съгласите да отидете в Камарг, под предлог, че търсите убежище от империята на Гранбретан, той със сигурност ще ви приеме. Попаднете ли веднъж зад стените на крепостта, няма да е никак трудно за човек с вашите способности да изберете подходящия момент, да отвлечете момичето и да го доведете. Естествено, можете да разчитате изцяло на нашата помощ отвъд границите на Камарг. Това е съвсем малка държава. Лесно ще се измъкнете.

— Това ли искате от мен?

— Само това. А в замяна ще получите обратно владенията си и ще се разпореждате с тях както намерите за добре, стига да не влизате в какъвто и да било съюз или заговор срещу Тъмната империя.

— При управлението на Гранбретан моят народ живееше в мизерия — заяви неочаквано Хоукмун, сякаш едва сега беше прогледнал. Говореше безстрастно, като някой, взел абстрактно решение. — По-добре ще е, ако ги управлявам аз.

— Ах! — възкликна усмихнато баронът. — Значи предложението ми ви се струва разумно!

— Да, макар че не вярвам, че ще сдържите думата си.

— И защо не? Нима не смятате, че ще ни е от полза, ако оставим тази бунтовна държава да бъде управлявана от човек, комуто имаме доверие — и на когото народът се доверява.

— Ще отида в Камарг и ще им разкажа историята, която сте измислили. Ще отвлека момичето и ще го доведа в Гранбретан. — Хоукмун въздъхна и погледна барона. — И защо не?

Смутен от странното поведение на Хоукмун, непривикнал да общува с подобни личности, Мелиадус се намръщи объркано.

— Все още не съм напълно сигурен, че се държите така, само за да прикриете тайното ви намерение да ни измамите повторно и да ни накарате да ви освободим. И макар психотехническата машина да е показала добри резултати в досегашните изпитания, не е изключено да владеете някоя тайна магия, с чиято помощ да сте неутрализирали действието й.

— Не познавам никакви магии.

— Склонен съм да ви вярвам — почти. — Баронът продължи с поолекнал глас: — Но няма от какво да се боим — съществува една великолепна предпазна мярка, която ще попречи на каквито и да било предателски намерения от ваша страна. С нейна помощ или доброволно ще се завърнете при нас, или ще трябва да ви убием, веднага щом сметнем, че не бива повече да ви се доверяваме. Става дума за едно съвсем наскорошно изобретение на барон Калан, макар че, както научих, оригиналната идея не е негова. Нарича се Черната перла. Но с това ще се заемем утре. Тази нощ ще спите в отредения ви в двореца апартамент. Преди да тръгнете на път, ще имате честа да бъдете представен на Негово величество краля-император. На малцина чужденци е оказвана подобна чест.

След тези думи Мелиадус повика войниците с насекомоподобните маски и им нареди да ескортират Хоукмун до покоите му.

Трета главаЧерната перла

На следващата заран, Дориан Хоукмун отново бе отведен на среща с барон Калан. Змиевидната маска имаше почти цинично изражение докато го оглеждаше, но баронът беше пестелив на думи и почти незабавно го поведе през серия от стаи и гостни, докато накрая спряха пред една врата от стомана. Баронът я отключи, зад нея се показа втора, идентична врата, а после и трета. След като отключиха и нея, попаднаха в тясно, зле осветено помещение от бял метал, в което бе монтирана машина с неописуема красота. Машината се състоеше почти изцяло от фини червени, златни и сребърни мрежи, чийто нишки погалиха нежно лицето на Хоукмун и той установи, че притежават топлината и жизнеността на човешката кожа. Някъде зад мрежите се носеше тиха музика, от която нишките се полюшваха като от вятър.

— Изглежда жива — отбеляза Хоукмун.

— И наистина е жива — рече гордо барон Калан. — Жива е.

— Това някакво чудовище ли е?

— Не. По-скоро създание на магията. Да си призная честно, дори аз не съм много наясно. Построих я като спазвах стриктно инструкциите, които прочетох в една древна книга, която закупих от един ориенталец преди много години. Това е машината на Черната перла. Съвсем скоро ще се запознаете отблизо с нея, милорд.

Дълбоко в себе си, Хоукмун за първи път почувства далечен отглас на зараждаща се паника, който така и не достигна повърхността на съзнанието му. Той остана неподвижен, позволявайки на нишките лекичко да го галят.

— Не е напълно завършена — продължи Калан. — Все още не. Тя трябва да завърти перлата. Приближете се до нея, милорд. Влезте в нея. Няма да почувствате никаква болка, обещавам ви. Машината трябва да завърти Черната перла.

Хоукмун се подчини на барона и мрежите се раздвижиха, а сетне запяха с мелодичен глас. Ушите му кънтяха, поклащащите се разноцветни нишки засилваха объркването му. Машината на Черната перла го помилва, сякаш го погълна, стана едно с него и той с нея. Хоукмун въздъхна и гласът му се сля с музиката на мрежата, раздвижи се и ръцете му повториха плавните движения на нишките.

Усети леко притискане вътре в черепа си, последвано от чувството за абсолютна топлина и мекота, която изпълваше тялото му. Струваше му се, че се носи из пространството, лишен от тяло, постепенно изгуби усещането за време, макар да знаеше, че машината изсмуква нещо от собствената си субстанция, създава нещо твърдо и плътно, което се имплантира в челото му толкова неочаквано, че той сякаш в миг се сдоби с трето око и погледна към света с това ново зрение. А след това постепенно окото се затвори и отново пред него стоеше барон Калан, който бе свалил маската си, за да го разглежда по-добре.

Хоукмун почувства внезапно остра болка в главата. Болката изчезна почти мигновено. Той погледна към машината, но шарките й изглеждаха някак притъпени, а нишките дори не потрепваха. Вдигна ръка към челото си и остана потресен да открие нещо, което преди не беше там. Беше твърдо и гладко. И беше част от него. Той потрепери.

Барон Калан имаше загрижен вид.

— И така? Вие не сте луд, нали? Сигурен бях в успеха! Вие не сте луд!

— Не съм луд — рече Хоукмун. — Но струва ми се, че съм изплашен.

— Скоро ще привикнете с перлата.

— Значи това имам в главата си? Перла?

— Да. Черната перла. Почакайте. — Калан се извърна и дръпна една завеса от алено кадифе, зад която се намираше плосък овал от млечнобял кварц, дълъг приблизително два фута. Вътре в овала бавно се оформяше някакво изображение. Хоукмун осъзна, че това което вижда там, е лицето на Калан, втренчило поглед в кварцовия овал, в безкрайността. Изображението на екрана напълно съвпадаше с онова, което Хоукмун виждаше пред себе си. Той завъртя леко глава и изображението се смени.

Калан мърмореше нещо доволно.

— Значи работи, виждате ли? Това, което възприемате вие, възприема и камъка. Където и да отидете, ние ще бъдем в състояние да следим всичко и всички, с които се срещате.

Хоукмун понечи да отговори, но не можа. Гърлото му се беше свило, струваше му се, че някой е притиснал гърдите му в желязно менгеме. Той отново докосна топлия камък, толкова близък на допир до истинската плът и толкова различен от нея.

— Какво сте направили с мен? — запита той, ала гласът му оставаше все така безстрастен.

— Просто подсигурихме вашата лоялност — закиска се Калан. — Сега мъничка част от живота на машината е имплантирана във вас. Но пожелаем ли само, можем да прехвърлим цялата жива субстанция на машината в перлата и тогава…

Хоукмун вдигна вдървено ръка и докосна барона по рамото.

— И тогава какво?

— Тя ще изяде мозъка ви, милорд дук на Кьолн. Тя ще изяде мозъка ви.

Барон Мелиадус водеше забързано Дориан Хоукмун из блестящите коридори на двореца. Хоукмун беше препасан с меч, а дрехите и ризницата приличаха донякъде на онези, които носеше при битката за Кьолн. Усещанията му бяха съсредоточени главно върху перлата в черепа му. Коридорите ставаха все по-просторни, докато постепенно заприличаха на покрити отгоре градски улици. Край стените бяха подредени стражи с маски от Ордена на богомолката. Право пред тях се издигаше масивен портал, покрит с мозайка от скъпоценни камъни.

— Тронната зала — промърмори баронът. — Дойде време кралят-император да се срещне с вас.

Порталът бавно се разтвори, разкривайки блясъка на тронната зала. В първия миг Хоукмун беше заслепен от такова невиждано великолепие. Чуваше се сподавена глъчка и тиха музика, която бликаше от съседните галерии и отекваше във високия, конусовиден покрив, под който се вееха ослепително-ярките знамена на петстотинте най-знатни гранбретански фамилии. Покрай стените и входовете на галериите, в гъсти редици бяха подредени безброй гвардейци от Ордена на богомолката, вдигнали огнестрели в знак на приветствие, а доспехите им лъщяха в зелено, черно и златисто. А зад тях, като неспокойно море от най-разнообразни по форма и цветове маски и богати одежди, се тълпяха придворните. Те хвърляха любопитни погледи на влезлите Мелиадус и Хоукмун.

Редицата от войници се простираше напред, докъдето им стигаше погледа. Някъде там, в дъното на залата, почти на границата на видимостта, висеше нещо, което в първия момент Хоукмун не можа да разгледа внимателно. Той се намръщи от усилие.

— Тронният глобус — прошепна Мелиадус. — А сега, правете като мен. — Той бавно закрачи напред.

Стените на тронната зала бяха изрисувани в ярко зелено и пурпурно, а знамената бяха във всички цветове на дъгата, също както и тъканите, украшенията и скъпоценните накити, които носеха придворните. Но Хоукмун бе вперил поглед в глобуса.

Като мънички джуджета — сравнени с размерите на тронната зала — Хоукмун и Мелиадус поеха с отмерена крачка към тронния глобус, докато от съседните галерии свиреха фанфари и тромпети.

След известно време Хоукмун вече виждаше по-ясно тронния глобус и остана изумен. Глобусът бе изпълнен с млечнобяла течност, която се полюшваше унесено, почти хипнотизиращо. От време на време течността сякаш излъчваше разноцветно сияние, което ту избледняваше, ту се се появи отново. В центъра на глобуса, подобно на ембрионален зародиш, плуваше сгърченото тяло на старец, с набръчкана кожа, безпомощно поклащащи се крайници и огромна глава, от която гледаха чифт проницателни, злобни очи.

Следвайки примера на Мелиадус, Хоукмун се поклони почтително на съществото.

— Изправи се! — разнесе се глас. Хоукмун осъзна изненадано, че гласът идва от глобуса. Това беше глас на млад мъж в цветущо здраве — мелодичен, нежен, изпълнен с енергия. Хоукмун се зачуди от чие ли невинно младежко гърло е бил изтръгнат този глас.

— Кралю-император, представям ви Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, комуто бе оказана високата чест да изпълни една мисия за нас. Сигурно си спомняте, многопочитаеми сир, че си позволих да споделя с вас един мой план… — Мелиадус се поклони отново, докато говореше.

— Не бяха ли прекомерни усилията, които положихме, и изобретателността, която похабихме, за да спечелим на наша страна този граф Медни? — разнесе се меденият гласец. — Оставяме на вас, барон Мелиадус, да прецените как да постъпите в този случай.

— Струва ми се, че съм доказал неведнъж с делата си, моите способности да разрешавам подобни проблеми, ваше величество — произнесе Мелиадус и пак се поклони.

— Предупреден ли е този дук на Кьолн за неминуемото наказание, което ще понесе, ако откаже да ни служи вярно? — продължи гласът с нескрита ирония. — Съобщено ли му беше, че можем да го унищожим в миг, дори от огромно разстояние?

Мелиадус докосна лекичко с ръка Хоукмун.

— Беше му съобщено, свръхмогъщи кралю-император.

— И вие сведохте до знанието му, че тази перла в черепа му вижда всичко, което вижда той и ни го показва в същата онази зала, където се намира машината на Черната перла?

— Да, високоблагородни кралю.

— И вие също така се постарахте да му обясните, че при първия признак на измяна — при най-малкия намек дори, какъвто ще установим лесно, само като следим очите и лицата на онези, с които разговаря — ние ще възвърнем живота на камъка? Че ще освободим чрез него натрупаната в машината енергия? А казахте ли му, барон Мелиадус, че когато същата тази перла си възвърне пълния живот, тя ще изяде мозъка му, ще погълне ума му и ще го превърне в обезумяло, лишено от разум същество?

— Всичко това му е известно, Велики императоре.

Съществото в тронния глобус се изкикоти.

— Ако се съди по изражението му, бароне, май не е особено изплашен от перспективата да обезумее. Уверен ли сте, че вече не е изпитал пълната мощ на перлата?

В този миг всички погледи се впериха в Дориан Хоукмун и ироничният, надменен гласец продължи да трепти от сбръчканото от старост гърло:

— Милорд дук на Кьолн, вие имахте честта, да сключите стелка с безсмъртния крал-император на Гранбретан. Самият факт, че си позволяваме да влизаме в подобни взаимоотношения с един човек, който по същество се явява наш роб, говори предостатъчно за нашето великодушие. В замяна, вие трябва да ни служите с неизчерпаема лоялност, осъзнавайки, че съдбата ви се преплита със съдбата на нашата велика раса, каквато досега не се е появявала на тази планета. Наше божествено право е да управляваме Земята, опирайки се на ненадминатия ни интелект и несъкрушимото могъщество и скоро ще удари часът, когато ние ще пожелаем да реализираме това право. Всички, които ни помогнат за успеха на това благородно дело ще получат нашата благосклонност. Вървете милорд и се постарайте, за да заслужите подобно благоволение.

Покритата с бръчки глава се извърна и виолетовият език изскочи от устата, за да докосне мъничкия бисер, който се поклащаше близо до стената на тронния глобус. Стените на глобуса потъмняха и скриха от погледите им зародишоподобното тяло на краля-император — последният и безсмъртен потомък на една династия, основана преди повече от три хиляди години.

— И не забравяй силата на Черната перла — произнесе жизнерадостният младежки глас преди глобусът да се превърне в непроницаема за очите, лъскаво-черна сфера.

Аудиенцията беше приключила. Все още склонили глава, Мелиадус и Хоукмун отстъпиха бавно назад, после се обърнаха и напуснаха тронната зала. Ала тази аудиенция не беше протекла така, както бяха очаквали баронът и неговия господар. Вътре, в странния ум на Хоукмун, някъде в най-потайните му дълбини, се беше надигнало слабо раздразнение и това раздразнение не беше предизвикано от Черната перла, имплантирана в мозъка му, а от един далеч по-нематериален източник.

Може би това раздразнение бе първият признак, за възвръщащата се човечност на Хоукмун. Може би то бележеше появата на една нова и коренно различна черта. Може би това бе влиянието на Руническия жезъл.

Четвърта главаПътуване до Медния замък

Дориан Хоукмун бе отведен в апартамента, който обитаваше след като го извадиха от катакомбите и там трябваше да чака два дни, докато най-сетне се появи барон Мелиадус, който донесе със себе си униформа от черна кожа, заедно с ботушите и ръкавиците, тежка черна пелерина с качулка, масивен двуостър меч с посребрена дръжка и черна маска-шлем, изваяна под формата на озъбена вълча паст. Дрехите и екипировката очевидно бяха изработени по подобие на тези, които носеше самият барон.

— Подготвили сме за вас подходяща история, която ще разкажете, когато се появите в Медния замък. Бил сте в плен при мен, но с помощта на неверен роб сте успели да ме упоите и да се представите за барон Мелиадус пред подчинените ми. Облечен в моите одежди сте пресякъл Гранбретан и всички провинции под неин контрол още преди Мелиадус да се възстанови от упойващото вещество. Простичките разкази винаги звучат най-правдиво, а този специално ще послужи не само да обясни как сте избягал от Гранбретан, но също и да ви издигне в очите на онези, които ме мразят.

— Разбирам — кимна Хоукмун, докато навличаше тежкия кожен мундир. — Но как ще обясня присъствието на Черната перла?

— Бил сте подложен на някакъв експеримент лично от мен, но сте избягал преди да получите сериозни увреждания. Старайте се да говорите искрено, Хоукмун, защото от това зависи животът ви. Ние ще следим внимателно реакциите на граф Медни — и най-вече на онзи жалък стихоплетец на име Боуджентъл. Макар че не ще имаме възможност да ви чуваме, не забравяйте че можем чудесно да четем по устните. При най-малкия признак на измама камъкът ще получи своя живот.

— Разбирам — повтори все така безчувствено Хоукмун.

Мелиадус го огледа намръщено.

— Няма съмнение, че ще им направи впечатление вашето странно поведение. Ако имате късмет, ще ви повярват, че се дължи на терзанията, които сте изпитали. Може дори това да събуди жалостта им.

Хоукмун кимна замислено.

Мелиадус го погледна втренчено.

— Все още нещо не ми дава мира, Хоукмун. Не съм напълно сигурен, дали не използвате някаква магия, или пък хитроумно изобретение, с чиято помощ да ни заблуждавате, но затова пък вече не се съмнявам в едно — във вашата лоялност. Благодарение на Черната перла. — Той се усмихна. — А сега, орнитоптерът вече ви очаква, за да ви откара в Дувър, на брега на морето. Подгответе се, милорд дук, да служите вярно на Гранбретан. Ако успеете, скоро отново ще бъдете господар на вашите земи.

Орнитоптерът бе кацнал на една зелена морава в близост до входа за градските катакомби. Машината се отличаваше с рядко срещана красота, оформена бе като огромен грифон, сглобен от медни, сребърни и стоманени плоскости и приклекнал на своите могъщи, подобни на тигрови лапи, докато дългите близо четиридесет фута крила бяха прибрани назад. В миниатюрната кабина зад главата на митичното същество се бе настанил пилотът, издокаран с птичата маска на Ордена на гарвана, в който членуваха всички пилоти, а облечените му в ръкавици ръце бяха положени на пулта с копчета от скъпоценни камъни.

Хоукмун, издокаран в дрехите, които му бе донесъл барон Мелиадус, се покатери уморено в кабината, настани се зад пилота и известно време се въртя, докато намери място, където да прибере своя дълъг меч. Накрая се отпусна назад, облегна се на дръжката и даде знак на пилота, че могат да потеглят. Огромните крила се разтвориха с металически звън и зашибаха равномерно въздуха със странен, вибриращ екот. Корпусът на орнитоптера потрепери и за миг машината се наклони на една страна, преди пилотът да я изправи, проклинайки звучно. Хоукмун беше чувал не един разказ за опасностите, на които са подложени тези крехки и нестабилни летателни машини и дори по време на атаката на Кьолн бе забелязал как някои от тях внезапно прибираха крилата си и политаха право към земята, очевидно изгубили контрол. Ала въпреки тези дребни неудачи, орнитоптерите представляваха едно от най-важните военни преимущества на Тъмната империя в покоряването на Европа, защото нито един от останалите народи не притежаваше подобни апарати.

Грифонът продължи да се издига право нагоре, като се тресеше неравномерно. Крилата пореха въздуха в странна пародия на птичи полет и не след дълго дори най-високите кули на Лондра останаха под краката им, а те описаха кръг и поеха на югоизток. Хоукмун дишаше тежко, несвикнал с подобна гледка.

Не измина много време и летящото чудовище проби плътният слой от облаци и слънчевите лъчи затрептяха по металните му люспи. През скъпоценните камъни, които прикриваха очите на маската, която си бе поставил Хоукмун, слънчевата светлина се разпръскваше в милиони разноцветни проблясъци. Той затвори очи.

Мина доста време преди орнитоптерът отново да поеме надолу. Хоукмун отвори очи и откри, че отново бяха навлезли в облаците, а когато се спуснаха под тях, забелязаха сиво-черни полета и оръдейните кули на градската крепостна стена, зад която бушуваше черното, неспокойно море. Малко несръчно се носеше металната машина към просторната скална площадка, издигаща се в самия център на града.

Орнитоптерът се приземи с оглушителен шум, докато крилата му удряха трескаво въздуха и замря само на няколко стъпки от отвесния склон на изкуственото плато.

Пилотът даде знак на Хоукмун, че може да слиза. Дориан се спусна по стълбата с разтреперани крака и пилотът го последва, след като заключи предвидливо кабината. Наблизо се виждаха още няколко орнитоптера. Докато крачеха по скалното плато, един от тях запляска във въздуха и Хоукмун почувства полъх на лицето си, когато машината премина съвсем наблизо.

— Дувър — обяви пилотът с гарвановата маска. — Градът обслужва предимно летището и въздушния флот, макар в пристанището понякога да се отбиват и военни кораби.

Повървяха още малко и стигнаха до метален капак на земята. Пилотът приклекна до капака и почука с тежкия си ботуш, следвайки определена последователност. Капакът се спусна надолу и зад него се показа каменна стълба, по която двамата продължиха. Стълбището беше мрачно, по стените се виждаха барелефи, някои от които метални, ако се съдеше по блясъка им.

Най-сетне излязоха през една охранявана врата на павираната улица, която се виеше между масивните, обсипани с бойници сгради, с които бе изпълнен града. По улиците се тълпяха войници от всички краища на Гранбретан. Екипажи от пилоти с гарванови маски мереха плещи с военни моряци, с техните рибоподобни, или змиевидни маски, докато сред войниците от кавалерията и пехотата се виждаха както изображения на вълци и свине, така и маски с облика на богомолката, бика, кучето, козела и много други. Мечове потракваха в бронираните нозе, блестяха ръкохватките на огнестрели и отвсякъде се носеше тежкия звън на оръжие.

Отпърво Хоукмун се изненада на лекотата, с която си пробиваше път през тази своеобразно нагиздена навалица, ала не след дълго си спомни, че в дрехите, с които е облечен, прилича на барон Мелиадус.

При външната порта на града го очакваше оседлан кон, а джобовете на седлото бяха натъпкани с провизии. Хоукмун вече бе информиран за коня, а също и за пътя, по който трябваше да поеме. Той яхна животното и се отправи към морето.

Скоро след това облаците се разпръснаха и през тях проникна слънчева светлина и тогава Дориан Хоукмун за първи път съгледа Сребърния мост, който се простираше над тридесет мили от морската шир. Мостът блестеше ярко на светлината, великолепно изделие на човешките ръце, на пръв поглед толкова крехко, че сякаш не би издържало и най-лекия бриз, ала в действителност достатъчно яко за премине по него цялата армия на Гранбретан. Той се извиваше над морето и изчезваше зад хоризонта. Платформата за движение бе широка близо четвърт миля, заградена от двете страни с мрежи от сребърни въжета, които бяха изпънати на високите пилони на мостовите сводове, оформени в най-различни военни мотиви.

В двете посоки по мостовата платформа имаше гъсто движение. Хоукмун успя да различи многобройни карети на знатни велможи, с такива странни конструкции, та беше истинско чудо, че могат да функционират; кавалерийски ескадрони, където ездачите и конете си съперничеха по блясъка на своите брони, пехотни батальони, маршируващи в редици по четирима с невероятен синхрон; търговски кервани и огромни товарни чудовища, натоварени с какви ли не стоки — кожи, коприна, бутове месо, плодове, зеленчуци, сандъци със съкровища, свещи, легла или екзотично оформени кресла — повечето от тези неща, както си даваше сметка Хоукмун, бяха заграбени от окупирани държави — като Кьолн — от същите тези армии, които продължаваха да крачат бодро по моста.

Срещаха се и военни машини — странни изобретения от желязо и мед, с грозни клюнове, предназначени за тараниране, високи подвижи кули за обсада, катапулти с дълги рамене за изстрелване на огромни огнени топки, или камъни. А край тях, с маски от смола и пера, вървяха инженерите на Тъмната империя, които се отличаваха със своите ниски, набити тела и мускулести, едри ръце. Ала всички тези хора и техните създания изглеждаха като джуджета, сравнени с величието на Сребърния мост, който, подобно на орнитоптерите, пърхащи наоколо в небето, бе допринесъл значително за победния ход на Гранбретан.

Пазачите при портала на моста бяха предупредени да пропуснат Хоукмун и вратите се отвориха още щом наближи. Хоукмун подкара коня върху вибриращата платформа на моста, а копитата затракаха по металната му повърхност. Погледнат от тук, друмът, който му предстоеше да мине, не изглеждаше чак толкова дълъг. Платформата под краката му бе неравна, издълбана от ударите на безбройните копита. На места се виждаха купчини от конски фъшкии, парцалаци, слама и други, запокитени от минаващите ненужни предмети. Сигурно беше невъзможно да се поддържа в идеален ред и чистота подобно грандиозно съоръжение, но въпреки това, замърсената платформа сякаш символизираше някаква частица от духа на тази странна гранбретанска цивилизация.

Хоукмун пресече морето по сребърния мост и след известно време достигна европейския материк, а от там се насочи към Кристалния град, покорен съвсем наскоро от Тъмната империя; Кристалния град Пари, където възнамеряваше да си отдъхне за около ден, преди да продължи своя път на юг.

Но колкото и бързо да препускаше, до Кристалния град имаше повече от един ден път. Ето защо реши да не пренощува в Карле, градът, който се намираше в непосредствена близост до моста, а да намери някое китно селце.

Малко преди залез слънце той влезе в едно село, чийто градини все още носеха пресни белези от преминалата от тук война. И наистина, някои от къщите бяха разрушени до основи. Странен покой цареше в това селце, твърде малко светлинки проблясваха зад прозорците, а вратите на страноприемницата, пред която спря, бяха здраво залостени и очевидно вътре нямаше никакви посетители. Той слезе от коня в двора на страноприемницата и заблъска по вратата с юмрук. Почака няколко минути и най-сетне отвътре дръпнаха резето и на вратата го посрещна едно момче. Когато видя вълчата маска, на лицето му се изписа страх. Момчето отвори неохотно вратата и пусна Хоукмун да влезе. Едва прекрачил прага, ХОукмун вдигна омразната маска и се усмихна окуражително на момчето, ала усмивката му излезе някак изкуствена, защото отдавна бе забравил за тази си способност. Момчето изглежда възприе тази промяна в изражението за израз на недоволство, защото отстъпи бързо назад, свело покорно глава, сякаш очакваше всеки миг да получи удар.

— Не ти мисля злото — проговори малко вдървено Хоукмун. — Искам само да се погрижиш за коня ми, а на мен да осигуриш храна и топла постеля. Тръгвам призори.

— Господаря, храната ни е доста скромна — промърмори малко поуспокоено момчето. Всъщност, в тези размирни времена народите на Европа бяха привикнали често да сменят своите господари, та окупацията на Гранбретан не беше нещо непознато. Злобата и яростта на хората от Гранбретан, ето кое обаче беше новото именно от това се боеше и мразеше момчето, очаквайки да получи сурово правосъдие от един толкова знатен гост от Гранбретан.

— Ще приема каквото имаш. Ако желаеш, можеш да запазиш най-добрата си храна и вино. Това, което искам, е да се наспя и да задоволя глада си.

— Сир, взеха най-хубавата храна, която имахме. Ако не…

Хоукмун му даде знак с ръка да замълчи.

— Това не ме интересува, момче. Послушай какво ти казвам и така ще ме обслужиш най-добре.

Той огледа стаята и едва сега забеляза, че в тъмните ъгли седяха още няколко мъже и надигаха тежки глинени чаши, като избягваха да срещат погледа му. Хоукмун се отправи към средата на стаята, и се настани на една малка маса, като преди това съблече пелерината си и изтупа праха от ботушите и дрехите си. Вълчата маска захвърли на пода да пейката — доста необичаен жест за един благородник от Тъмната империя. Той забеляза изненаданите погледи на мъжете и когато не след дълго до ушите му стигна развълнувания им шепот, даде си сметка, че са зърнали Черната перла. Момчето се върна са чаша светла бира и ситно нарязани късове печено свинско и след като го опита, Хоукмун си каза, че наистина най-вкусната храна на света е най-простата. Той изяде месото, допи бирата и поиска да го отведат в отреденото му помещение. Още щом влезе в бедно обзаведената стая, Хоукмун се съблече, изкъпа се, пъхна се сред грубите чаршафи и заспа.

Ала през нощта го обезпокоиха, макар да не разбра отначало какво го е събудило. Нещо го накара да стане и да доближи прозореца. В следата на двора, огрян от лунна светлина стоеше конник с пълна бойна униформа, спуснал забралото на шлема си. Стори му се, че различава отблясъка на мрамор и злато. А после странният рицар подкара коня си и изчезна от погледа му.

Хоукмун се върна в леглото, но дълбоко в себе си чувстваше, че тази среща има някакво особено важно значение. Този път заспа дълбоко, ала на сутринта, когато си спомни странното видение, не знаеше дали е сънувал, или пък не. Ако това беше сън, щеше да е първият, откакто го бяха заловили. Той се намръщи докато се обличаше, неспособен да реши загадката, след това вдигна рамене, слезе в страноприемницата и поиска да му поднесат закуска.

Едва привечер Хоукмун достигна Кристалния град. Къщите, изсечени от чист планински кварц, трептяха като живи, озарени в безброй багри и навсякъде се виждаха стъклени украшения, с които знатните граждани на Пари кичеха не само къщите, но и впряговете си. Толкова красив бе този град, че дори военачалниците на Тъмната империя го бяха оставили непокътнат и бяха предпочели да го завземат чрез измяна, загубвайки няколко месеца, вместо с пряка атака.

Ала в самия град, белезите на окупацията се срещаха на всяка крачка, като се започнеше от страха, изписан на лицата на обикновените хорица, та се стигнеше до войниците, с маски на чудовища, кръстосващи надменно улиците и знамената, които се вееха над къщите на париските велможи. Защото тези знамена принадлежаха на Джарак Нанкенсеен, Военачалник на Ордена на мухата, Адац Промп, Гранд констебъл при Ордена на хрътката, Мигел Холст, Архидук на Лондра и дори Асровак Микосеваар — ренегат от Московиа, наемен Военачалник на Легиона на лешоядите, човек перверзен и невъздържан, чийто легион бе служил вярно на Гранбретан още в онези далечни времена, когато Тъмната империя пазеше в тайна намеренията си да завладее Европа. Умопобъркан до степен да се равнява на своите нездравомислещи господари от Гранбретан, Асровак Микосеваар винаги бе в първите редици на гранбретанската армия, когато предстоеше да бъде пресечена поредната вражеска граница. Всички познаваха добре знамето му, с изписания отгоре лозунг „Смърт вместо живот“, който събуждаше страх в душите на всички, дръзнали да му се противопоставят на бойното поле. Хоукмун реши, че Асровак Микосеваар най-вероятно е отседнал някъде в града, защото той рядко се отдалечаваше от фронтовата линия. Труповете привличаха Микосеваар както розите пчели.

Не забеляза нито едно дете по улиците на Кристалния град. Малкото, останали невредими от набезите на гранбретанците, най-вероятно бяха попаднали в плен и задържани като заложници, за да се подсигури гостоприемството на местните жители.

Залязващото слънце сякаш къпеше в кръв прозрачните сгради и Хоукмун, прекалено изморен за да продължи пътя си, бе принуден да потърси страноприемницата, за която му бе разказал Мелиадус, където прекара една спокойна нощ, преди отново да възобнови пътуването си към Медния замък. Все още не беше преполовил пътя си дотам.

Силите на гранбретанската империя бяха спрени в своя победен ход някъде отвъд градските стени на Лион, ала пътят до града беше съвсем безлюден и очертан от дървени кръстове и бесилки, на които се поклащаха телата на мъже, жени, момчета и момичета и дори, като поредния израз на безумие, на домашни животни, като кучета, котки и питомни зайци. Цели семейства гниеха заедно на места, приковани за страшните кръстове — от мъничкия младенец до най-възрастната прислужничка.

Погнусен от миризмата на разложено, Хоукмун пришпори коня си по Лионския път, като се мъчеше да заглуши надигналото се в гърлото му гадене. Житните поля наоколо бяха почернели от пламъците, обхванали градове и села, а въздухът беше тежък и мътен. Малцината оцелели се бяха превърнали в просяци, по-младите жени войниците бяха задържали за себе си, докато от мъжете помилваха само онези, които се заклеваха във вярност към империята и влизаха в редовете на армията на краля-император.

Също както съвсем наскоро в него се бе надигнало странно любопитство, сега сърцето на Хоукмун се пристягаше от необяснима болка, ала той почти не й обръщаше внимание. Никой не дръзваше да го спре, нито да го разпитва за пътя му, защото онези, които се биеха под флага на Ордена на вълка, се намираха далеч на север и така нямаше опасност да го заговорят с потайния език на този орден.

Отвъд Лион, Хоукмун навлезе в полетата, тъй като пътищата бяха охранявани от патрули на Гранбретан. Вълчата маска прибра в един от многобройните джобове на седлото и после препусна в свободната територия, където въздухът бе все още чист и ухаеше приятно, ала ужасът се бе превърнал в чест гост, но този ужас бе от бъдещето, а не от настоящето.

В малкото градче Валенсия, където малобройна армия се готвеше да посрещне атаката на Тъмната империя — обсъждайки безнадеждни стратегии и строейки демодирани военни машини — Хоукмун за първи път разказа историята си.

— Аз съм Дориан Хоукмун фон Кьолн — заяви той на капитана на заобиколилите го войници.

Капитанът, приседнал на пейката пред местната страноприемница, го огледа от главата до петите.

— Дукът на Кьолн отдавна вече не е между живите — той падна в плен на Тъмната империя. Мисля, че ти си шпионин.

Вместо да възразява, Хоукмун му разказа подготвената от Мелиадус легенда. Като говореше с безстрастен глас, той описа залавянето си и начинът, по който бе избягал и странният му тон убеди капитана далеч повече, отколкото съдържанието на разказа. В този миг един мечоносец, облечен в скъсана ризница, разблъска тълпата, крещейки името на Хоукмун. Дориан се извърна и разпозна герба върху мундира на мъжа — беше от неговата собствена кьолнска армия. Старият войн се оказа един от малкото оцелели след страшната касапница. Той се обърна към капитана и насъбралата се тълпа и разказа за храбростта и изобретателността на младия дук. Ето че само за няколко минути Дориан Хоукмун бе провъзгласен за героя на Валенсия.

Същата нощ, докато празнуваха неговото пристигане, Хоукмун каза на капитана, че е поел към Камарг, надявайки се да привлече граф Медни на страната на онези сили, които все още се противопоставят на Гранбретан. В отговор капитанът поклати глава.

— Граф Медни няма да заеме ничия страна — заяви той. — Но ако въобще изслуша някого, това несъмнено ще бъдете вие и никой друг. Надявам се да успеете, милорд дук.

На следващото утро Хоукмун напусна Валенсия и препусна по пътя на юг, докато срещу него вървяха мъже с мрачни лица, поели на север, за да се присъединят към противниците на Тъмната империя.

Колкото по-близо до целта беше Хоукмун, толкова по-силно духаше насрещният вятър. Най-сетне пред очите му се ширнаха блатистите земи на Камарг — тресавищата, лагуните и превитите от мистрала храсталаци на тази красива, но самотна земя. Когато наближи първата кула, на терасата й блесна светлината на хелиограф и той разбра, че пристигането му ще бъде известно на граф Медни преди още да се появи лично.

Хоукмун забави ход, докато се спускаше по тесния път между блатата, а наоколо храстите се полюшваха и се чуваше крясъкът на блатните птици.

Малко преди да се стъмни, пред погледа му изникна Медния замък, чийто островърхи кули се очертаваха като сивкаво-черен силует на фона на вечерното небе.

Пета главаПробуждането на Хоукмун

Граф Медни подаде на Дориан Хоукмун чаша вино и промърмори замислено:

— Моля продължавайте, милорд дук.

Всъщност, Хоукмун разказваше историята си за втори път. В гостната на Медния замък бяха седнали Изелда, по-красива от всякога, Боуджентъл, потънал в мисли и фон Вилач, който сучеше мустаци, загледан в огъня.

Хоукмун завърши разказа си.

— И така, реших да дойда в Камарг, за да потърся помощта ви, граф Медни, защото знаех, че само в тази земя ще срещна сигурна защита, срещу заплахата на Тъмната империя.

— Вие, разбира се, сте добре дошъл — произнесе граф Медни, като същевременно присви очи. — Ако наистина търсите само убежище.

— Само това.

— А не сте ли дошли за да ни молите да се включим във войната срещу Гранбретан? — попита слабо обнадежден Боуджентъл.

— Достатъчно изстрадах и аз самият — за толкова кратко време — та не бих желал и други да бъдат постигнати от участта, от която едва се отървах — отвърна Хоукмун.

Изелда имаше разочарован вид. Нямаше съмнение, че всички присъстващи в стаята, ако се изключеше самият граф Медни, желаеха война с Гранбретан. И сигурно по различни причини — Изелда, за да отмъсти на Мелиадус, Боуджентъл, защото вярваше, че на злото трябва да се противопоставят, а фон Вилач, само защото му се щеше да поразвърти меча.

— Добре — кимна граф Медни. — Защото ми омръзна вече да споря по този въпрос. Така… струва ми се, че сте доста изморен, милорд дук. Да си призная, отдавна не бях виждал толкова изтощен човек. Май доста ви задържахме тук. Аз лично ще ви отведа в покоите ви.

Хоукмун не почувства радост от успешната измама. Беше разказал всичките тези лъжи, само защото се бе съгласил с предложението на Мелиадус. А когато дойде времето да отвлече Изелда, знаеше, че ще изпълни задачата със същото ледено спокойствие.

Граф Медни го разведе из отредените му покои, състоящи се от спалня, баня и малък кабинет.

— Надявам се, да задоволява изтънчения ви вкус, милорд дук? — попита той.

— Напълно — съгласи се Хоукмун.

Граф Медни спря на вратата.

— Тази перла, — каза той — която е на челото ви. Одеве май споделихте, че била от някакъв неуспешен експеримент на Мелиадус?

— Точно така, графе.

— Аха… — граф Медни погледна към пода, после отново вдигна глава. — Ако ви притеснява, бих могъл да поразпитам за някоя магия, с която да я премахнем…

— Не ме притеснява — отвърна Хоукмун.

— Аха — рече отново графа и напусна стаята.

В тази нощ, Хоукмун се събуди също така внезапно, както в страноприемницата преди няколко нощи и в първия миг му се стори, че вижда някаква фигура, изправена насред спалнята — рицар в броня от мрамор и злато. Натежалите му за сън клепачи се спуснаха уморено и когато отново намери сили да ги вдигне, фигурата беше изчезнала.

А в гърдите на Хоукмун се зараждаше конфликт — може би това бе конфликт между човечността и безчовечността, може би беше конфликт между съзнанието и безсъзнанието, ако разбира се, подобен конфликт беше възможен.

Каквато и да беше истинската природа на този конфликт, нямаше никакво съмнение, че характерът на Хоукмун се променя за втори път. Това не беше характерът, който бе притежавал на бойното поле край Кьолн, нито пък странното, апатично настроение, което го бе завладяло след битката, а един съвършено нов характер, сякаш Хоукмун се раждаше отново, а душата му бе отлята по друг, напълно различен калъп.

Ала предвестниците на това раждане бяха все още слаби и недоловими, нужен бе катализатор, както и подходяща среда, в която да се извърши раждането.

Междувременно, на сутринта Хоукмун се пробуди с мисълта как да ускори отвличането на Изелда, та час по-скоро да се завърне в Гранбретан, където щяха да го освободят от бремето на Черната перла и да го изпратят в земята на неговата младост.

Когато излизаше от покоите си, пръв го срещна Боуджентъл.

Поетът-философ положи ръка на рамото му.

— Ах, милорд дук, надявах се да ми разкажете впечатленията си от Лондра. Никога не съм бил в този град, макар на младини да съм пътувал доста.

Хоукмун погледна към Боуджентъл и си помисли, че същата картина, която виждаше сега, получаваха и велможите на Гранбретан, с помощта на Черната перла. На лицето на Боуджентъл не се четеше нищо друго, освен искрено любопитство и Хоукмун реши, че този човек не таи към него никакви подозрения.

— Това е неимоверен по размери, мрачен и извисяващ се към небесата град — поде той. — Отличава се с изтънчена архитектура, да не говорим за украсата, която заслепява окото и го радва с многообразието си.

— А духът? Какъв е духът на Лондра? Какви бяха впечатленията ви в тази насока?

— Могъщество — рече Хоукмун. — Самоувереност…

— И безумие?

— Не е моя работа да определям кое е безумие и кое не, сър Боуджентъл. Може би ме намирате за странен? За човек с чудати маниери? Реакциите ми не са като на околните?

Изненадан от неочаквания поврат в разговора, Боуджентъл погледна внимателно Хоукмун.

— Ами… да, но защо питате?

— Защото намирам въпроса ви за безсмислен. Казвам ви го, без да ви обиждам… нямах ни най-малко подобно намерение — Хоукмун потърка брадичката си. — Поне аз го намирам за безсмислен.

Двамата заслизаха по стълбите към просторната гостна, където беше поднесена закуската и фон Вилач вече прехвърляше една огромна пържола от подноса в чинията си.

— Безсмислен значи — повтори замислено Боуджентъл. — Вие се питате какво е безумие — аз пък, какво е това смисъл.

— Това не зная — отвърна Хоукмун. — Зная само това, което зная.

— Изглежда изпитанията, на които ви е подложила съдбата, са ви накарали да се отдръпнете вътре в себе си — забравяйки предишните понятия за дълг и съвест — произнесе с нескрита симпатия Боуджентъл. — Мисля, че и друг път съм се сблъсквал с подобни обстоятелства. Докато се ровиш из старите книги, можеш да научиш немалко за хората, които са страдали и са губили разсъдък или способност да чувстват. Но с добра храна и приятна компания и тази болка накрая се лекува. Все пак, добре стана, че дойдохте тъкмо в Медния замък. Може би някакъв вътрешен глас ви е насочил към нас.

Хоукмун го слушаше без особен интерес, загледан в Изелда. Девойката се спусна по насрещната стълба и се усмихна на него и Боуджентъл, докато пресичаше гостната.

— Добре ли спахте, милорд дук? — попита го тя.

Но Боуджентъл го изпревари с отговора.

— Той е изстрадал много повече, отколкото предполагахме. Предполагам, че на нашия гост ще са му необходими поне седмица, или дори две, за да се възстанови напълно.

— Милорд, не бихте ли желали да ми правите компания тази сутрин? — предложи грациозно Изелда. — Бих искала да ви покажа нашата градина. Красива е дори през зимата.

— Да — кимна Хоукмун. — Наистина искам да я видя.

Боуджентъл се усмихна, разбрал че нежното сърце на девойката страда искрено заради мъките, които е трябвало да изтърпи Хоукмун. Никой, помисли си философът, не би могъл по-добре от Изелда да помогне за възстановяване наранения дух на дука.

Разхождаха се по една от терасите на градината на замъка. Наоколо имаше кипариси, цъфтящи през зимата цветя и най-различни зеленчуци. Небето беше ясно и синьо, слънцето грееше ярко и двамата не усещаха студения вятър, увити в дебелите меки кожуси. Любуваха се на сгушеното в долината градче и на покоя, който се излъчваше от него. Хоукмун стискаше лекичко ръката на Изелда, заслушан в чуруликащия й глас, а девойката не спираше, очевидно изгубила надежда да чуе дори една дума от мъжа с мрачно лице, изправил се до нея. Отпърво Черната перла в челото му малко я плашеше, но после реши, че почти не се отличава от диамантената диадема, с която понякога отмяташе косата от челото си.

Нейното нежно, моминско сърце преливаше от обич и топлина. Именно тази обич пръв бе съумял да разпали барон Мелиадус, защото чувствата винаги търсят изблик навън. И ето че сега бе готова да я предложи на този странен, на пръв оглед непохватен герой на Кьолн, надявайки се с това да излекува страшните рани в душата му.

Не след дълго откри, че на лицето му се изписваше някакво изражение само в онези случаи, когато тя споменаваше неговата родина.

— Разкажете ми за Кьолн — предложи Изелда. — Не такъв, какъвто е сега, а какъвто го помните — и какъвто може един ден да стане отново.

Думите й напомниха на Хоукмун за обещанието, което бе дал Мелиадус да му върне заграбената земя. Той откъсна поглед от момичето, скръсти ръце на гърдите и вдигна очи към небето, по което се надпреварваха гонени от вятъра облаци.

— Кьолн… — повтори тихо девойката. — Прилича ли на Камарг?

— Не… — Той насочи погледа си към покривите под тях. — Не… защото Камарг е дива земя и е била такава още от началото на времето. А в Кьолн навсякъде се виждат белези от присъствието на човека — в разораните ниви, правите канали, павираните друмища, уютните, подредени селца и чифлици. Сякаш я виждам и сега — малка провинциална страна, с охранени овце и наддали на тегло крави, със сламени купи и тучни зелени поляни из които се крият зайци и полски мишки. С грубо сковани огради и прохладни горички и виещ се над всеки комин дим. Хората там са скромни и добросърдечни и мили като малки деца. Зидовете на къщите са потъмнели от старост, а сградите са скромни също като хората, които живеят в тях. Нито едно тъмно петънце нямаше в Кьолн преди да дойде Гранбретан, като потоп от метал и огън, който ни заля от другия бряг на Рейн. Така че, Гранбретан също остави белези от присъствието на човека… но това бяха следи от меч и огън…

Той въздъхна и заговори още по-развълнувано.

— И тези следи от меч и огън изтриха белезите от плуга и браната… — той се извърна и я погледна. — От оградите сковаха бесилки и кръстове, в каналите заплуваха трупове на крави и овце и отровиха земята, камъните от зидовете на къщите се превърнаха в амуниции за катапултите, а хората можеха да избират — или да умрат, или да станат войници.

Тя положи нежната си длан на кожения му ръкав.

— Говорите така, сякаш става дума за много далечен спомен.

Лицето му отново придоби безстрастен израз и пламъчетата в очите му угаснаха.

— Така е, така е — сякаш си припомням отдавна забравен сън. Който вече не значи нищо за мен.

Но Изелда го погледна замислено, докато го водеше из градината и си рече, че най-сетне е открила начин да проникне в душата му и да му помогне.

От своя страна Хоукмун си припомни какво щеше да изгуби, ако не изпълни обещанието да отведе девойката при Тъмните господари и се зарадва на вниманието й по съвсем други причини, от тези, които тя предполагаше.

Граф Медни ги срещна в двора на замъка. Тъкмо оглеждаше един стар боен кон и разговаряше с коняря.

— Дайте му да пасе — нареди той. — Службата му свърши. — Той се обърна към дъщеря си и Хоукмун. — Сър Боуджентъл ми каза, че сте по-изтощен, отколкото си мислехме — рече той на Хоукмун. — Но искам да ви уверя, че сте добре дошъл в Медния замък и можете да останете, колкото пожелаете. Надявам се, че Изелда не ви е изтощила с приказките си.

— Не. От тях си почивам…

— Чудесно! Тази вечер ще се позабавляваме. Помолих Боуджентъл да ни прочете част от най-новата си творба. Той обеща, че ще подготви нещо леко и приятно. Надявам се да ви хареса.

Хоукмун забеляза, че докато произнасяше тези думи, графът се вгледа внимателно в лицето му, ала гласът му звучеше съвсем добросърдечно. Дали не беше прозрял истинската задача, с която Хоукмун бе дошъл тук? Графът бе известен като човек мъдър и проницателен. АЛа след като бе успял да заблуди барон Калан, защо да не се справи и с Медния граф? Хоукмун реши, че няма от какво да се бои и последва Изелда, която го поведе из замъка.

В същата нощ в замъка имаше гуляй и графът бе наредил да подредят за празнична трапеза най-голямата маса в гостната. Около масата се бяха настанили неколцина знатни велможи на Камарг и три-четири прочути биковъди, между които и повъзстановилият се Махтан Справедливи, чийто живот Медния граф бе спасил собственоръчно само преди година. Имаше риба и печени пуйки, червено и бяло месо, най-разнообразни зеленчуци, различни сортове вина, бира, а купите бяха препълнени с вкусни сосове и подправки. Дориан Хоукмун бе настанен отдясно на Медния граф, а отляво седеше Махтан Справедливи, който бе герой на изминалия сезон. Справедливи боготвореше графа и се отнасяше към него с дълбока почит, която последния намираше дори за малко притеснителна. До Хоукмун седеше Изелда, а срещу нея — Боуджентъл. В другия край на масата бе настанен Жанжак Екаре, най-известният биковъд, облечен в дебели скъпи кожи, с гъста черна брада на лицето, а могъщият му смях кънтеше в стените на замъка. В съседство на Жанжак бе фон Вилач и двамата мъже изглежда се спогаждаха чудесно.

Когато тържествената вечеря приключи, слугите поднесоха сладкиши и пасти, както и сочно камаргско сирене, а пред всеки гост бе поставена кана с ароматно вино, малка бъчонка с бира и по няколко масивни бокала. Само пред Изелда поставиха стъклена бутилка и малка чаша, макар че досега тя бе пила наравно с мъжете и по всичко изглежда, изборът в случая бе неин.

Умът на Хоукмун се бе замъглил от изпитото вино и лицето му изглеждаше одухотворено. Той дори си позволи една-две усмивки и макар да не отвръщаше с шеги на закачките на околните, той поне не ги отблъскваше с доскорошния си мрачен изглед.

Граф Медни избра този миг за да съсредоточи вниманието към Боуджентъл.

— Боуджентъл! Нали ни обеща балада?

Боуджентъл се надигна усмихнат, с поруменяло лице, също като на останалите гости.

— Нарекох баладата си „Император Глаукома“ и се надявам, че ще ви хареса — обяви той и започна да рецитира отмерено:

Граф Медни следеше внимателно изражението на Боуджентъл, а на устните му играеше лека усмивка. А междувременно поетът продължаваше да произнася вдъхновено сложните рими. Хоукмун огледа присъстващите и забеляза, че някои се усмихват, докато други имаха объркан вид, но всички до един бяха под въздействие на изпитото вино. Самият Хоукмун нито се усмихваше, нито се мръщеше. Изелда се наведе към него и му прошепна нещо, но той не я чу.

— За какво става дума? — изсумтя високо фон Вилач.

— За древни събития — обясни Жанжак Екаре — преди Трагичното хилядолетие.

— Май ще е по-добре, ако ни изпеят някоя бойна песен.

Жанжак постави пръст на устата, давайки знак на стария войн да пази тишина, докато Боуджентъл продължаваше.

Хоукмун почти не различаваше отделните думи, но странният ритъм на римите изглежда оказваше чуден ефект върху него. Отначало си помисли, че е от виното, но после си даде сметка, че в някои определени моменти от рецитирането умът му сякаш се разтърсва и в гърдите му се надигат забравени чувства. той се полюшна в креслото.

Боуджентъл втренчи поглед в очите му и продължи с поемата, като махаше превъзбудено с ръце.

— Добре ли се чувствате, милорд? — попита Изелда загрижено, като отново се наведе към Хоукмун.

Дориан кимна с глава.

— Добре съм, благодаря ви.

Ала вече бе започнал да се пита, дали с нещо не бе разгневил господарите на Гранбретан и те не бяха възвърнали живота на Черната перла. Виеше му се свят.

Хоукмун вече различаваше само лицето на Боуджентъл и не чуваше нищо друго, освен строфите и за пръв път си помисли, че може би е омагьосан. Но ако Боуджентъл наистина го беше омагьосал, тогава какво точно целеше с това?

Хоукмун отпи жадно от каната с вино, въздъхна дълбоко и погледна към Боуджентъл, който продължаваше да рецитира своята поема.

Хоукмун изпъшка болезнено, сякаш внезапно се бе потопил в ледено студена вода. Изелда докосна нежно с ръка покритото му с пот чело и го погледна уплашено.

— Милорд…?

Ала Хоукмун не откъсваше поглед от Боуджентъл, сякаш бе хипнотизиран от строфите.

Хоукмун почти не усещаше трепетното докосване на Изелда, нито чуваше думите й. Очите му бяха втренчени в очите на Боуджентъл, а слухът му изострен за ритъма на поемата. Бокалът се търкулна от ръката му. Не изглеждаше никак добре, но граф Медни на предприе нищо, за да му помогне. Вместо това местеше поглед от Хоукмун към Боуджентъл, прикрил лицето си зад позлатената чаша, а очите му пламтяха насмешливо.

Хоукмун изстена. В далечния край на трапезата фон Вилач удари чашата си в масата.

— Виж това ми харесва. А защо да не чуем „Кръвопролитие планинско“? И нея си я бива…

Хоукмун се изправи, олюля се и след това се строполи върху масата, а виното се разпиля във всички посоки.

— Пиян ли е? — попита фон Вилач с отвращение.

— Той е болен! — извика Изелда. — О, той е болен!

— Според мен не е пиян — заяви граф Медни, наведе се над проснатото тяло на Хоукмун и надзърна под клепача му. После погледна към Боуджентъл и се усмихна. Боуджентъл се ухили в отговор и вдигна рамене.

— Надявам се, че си прав, графе — рече той.

Тази нощ Хоукмун лежа безжизнено като в кома, а когато на сутринта се свести, над него се бе надвесил Боуджентъл, който в двореца изпълняваше ролята на домашен лекар. Все още Хоукмун не беше сигурен дали случилото се снощи се дължеше на прекомерното количество изпито вино, на Черната перла, или на строфите на Боуджентъл. Усещаше само, че целият гори и че е неимоверни отпаднал.

— Това е треска, милорд дук — увери го с тих глас Боуджентъл. — Но ние ще ви излекуваме, не се бойте.

А след това се появи Изелда, усмихна му се и приседна до леглото.

— Боуджентъл ми каза, че няма нищо страшно — рече тя. — Аз ще се грижа за вас. Скоро ще ви изправим на крака.

Хоукмун надзърна в лицето й и гърдите му се изпълниха с бушуващи чувства.

— Лейди Изелда…

— Да, милорд?

— Аз… благодаря ви…

Той огледа стаята смутено. Изведнъж зад него са разнесе настойчив глас. Гласът принадлежеше на граф Медни.

— Не говорете повече. Почивайте си. Контролирайте мислите си. Поспете, ако можете.

Хоукмун не знаеше, че графът е в стаята. Ето че Изелда опря чаша в устните му. Той отпи от прохладната течност и отново се унесе.

На следващия ден треската бе изчезнала и Хоукмун се чувстваше изтощен както душевно, така и физически. Зачуди се, дали не са го упоили.

Изелда дойде в стаята, когато привършваше със закуската и го попита дали е готов да я придружи на малка разходка из градината.

Хоукмун потърка чело и усети, че Черната перла е далеч по-топла от обикновено. Той отдръпна ръка уплашено.

— Още ли се чувствате зле, милорд? — попита Изелда.

— Не… аз… — Хоукмун въздъхна. — Не зная. Чувствам се странно… никога досега не съм се чувствал така…

— Малко чист въздух ще проясни мислите ви.

Хоукмун я последва покорно в градината. Тук ухаеше приятно, слънцето грееше ярко и съвсем ясно се различаваха дори най-далечните дървета и храсти.

Изелда го докосна с ръка и чувствата в душата му се разбудиха отново. Усещането беше особено приятно, също както и хладният полъх на вятъра в лицето му и гледката на красивата градина и терасите под тях. Ала същевременно Хоукмун бе завладян от страх и недоверие — страх от Черната перла, защото той не се съмняваше, че камъкът ще го унищожи при най-малкия знак за предателство, и недоверие към граф Медни и останалите, защото Хоукмун си даваше сметка, че по някакъв начин те го мамят и вече са се досетили, че е пристигнал тук, в Медния замък, с потайни намерения. Би могъл да сграбчи момичето още сега, да открадне един бърз кон и може би дори да стигне до границата. Той извърна глава към нея.

Изелда му отвърна с нежна усмивка.

— Струва ми се, че от чистия въздух се чувствате по-добре, милорд?

Хоукмун плъзна поглед по лицето й, докато в гърдите му бушуваха противоречиви чувства.

— По-добре? — повтори пресипнало той. — По-добре ли? Не съм сигурен…

— Уморен ли сте?

— Не. — Усещаше болка в главата си и отново си спомни със страх за Черната перла. Той посегна и сграбчи момичето за ръката.

Тя отдаде жеста на слабостта му, защото протегна другата си ръка и го прегърна, сякаш да го подкрепи. Хоукмун усети, че е на предела на силите си и не може да предприеме нищо.

— Колко сте мила — промърмори той.

— А вие сте странен — отвърна тя, но толкова тихо, че Хоукмун едва я чу. — Струва ми се, че сте нещастен.

— Да… — Той се отдръпна от нея и направи няколко крачки към края на терасата. Знаеха ли Господарите на Гранбретан какво става в душата му? Едва ли. Ала не беше изключено да подозират нещо и всеки момент можеха да възвърнат живота на Черната перла. Той пое с пълни гърди студения въздух, разкърши рамене и изведнъж си спомни гласа на граф Медни, който бе чул предната нощ. „Контролирай мислите си“ — го бе посъветвал графът.

Болката в главата му нарастваше. Той се обърна.

— Мисля, че ще е най-добре да се връщаме в замъка — каза Хоукмун на Изелда. Тя кимна, отново го хвана за ръката и двамата поеха по обратния път.

Когато влязоха в гостната, насреща им се изправи граф Медни. На лицето му беше изписана загриженост и нищо не говореше за тревожната настойчивост, с която се бе обърнал предната вечер към Хоукмун. Дориан се зачуди дали не бе сънувал тази сцена или граф Медни наистина бе прозрял предназначението на Черната перла и се държеше по този начин с цел да заблуди Тъмните господари, които дори в този момент следяха всичко от лабораторията в Лондра.

— Нашият дук не се чувства съвсем добре — обяви Изелда.

— Това ме натъжава — отвърна граф Медни. — Мога ли да ви помогна с нещо, милорд?

— Не — отвърна дрезгаво Хоукмун. — Не… благодаря ви.

Той се отправи към стълбите, като се стараеше да не показва слабост. Изелда го придружи, подкрепяйки го за ръката, докато стигнаха покоите му. На вратата той се спря и я погледна. Очите й го гледаха с безмерно състрадание, тя вдигна нежната си ръка и го докосна по челото. От допира тялото му потрепери и той изстена. Миг по-късно Изелда се извърна и затича надолу по-стълбите.

Хоукмун влезе в спалнята и се хвърли на леглото, дишайки тежко, а мускулите му се напрягаха неконтролирано. Питаше се отчаяно какво става с него и каква е причината за растящата болка в главата му. Измина доста време преди отново да заспи.

Събуди се късно следобед, съвсем отпаднал. Болката в главата му почти бе изчезнала, до леглото седеше Боуджентъл, а на масата бе поставена купа с пресни плодове.

— Май сгреших, като обявих, че треската ви е напуснала — заговори той.

— Какво става с мен? — промърмори Хоукмун.

— Доколкото мога да определя, имате лека треска като последствие на неволите, които сте преживял и опасявам се — на нашето гостоприемство. изглежда, че не е трябвало толкова рано да поемате тежка храна и вино. Трябваше да го предвидя. Но скоро отново ще бъдете на крака, милорд.

Хоукмун знаеше, че диагнозата е напълно погрешна, но не каза нищо. Той чу някакво покашляне вляво от него и извърна глава, но видя само, че вратата към съседната стая е отворена. Имаше някой в другата стая. Хоукмун вдигна въпросително вежди към Боуджентъл, но лицето на поета остана равнодушно и той изглеждаше изцяло съсредоточен в пулса на своя пациент.

— Не се бойте — произнесе гласът от съседната стая. — Искаме да ви помогнем. — гласът принадлежеше на граф Медни. — Знаем за какво служи перлата в челото ви. След като си отдъхнете, станете и идете в гостната, където Боуджентъл ще поведе с вас някакъв разговор на банални теми. Не се изненадвайте, ако действията му ви се сторят странни.

Боуджентъл прехапа устни и се изправи.

— Мисля, че скоро ще бъдете съвсем във форма, милорд. Ще ви оставя да си почивате.

Хоукмун го изпроводи с поглед и чу, че вратата на съседната стая се затваря. Как са успели да научат истината? И какво значение щеше да окаже това върху съдбата му? Вероятно Тъмните господари вече бяха заподозрели, че събитията не се развиват според очакванията им. Всеки момент Черната перла можеше да оживее в мозъка му.

Хоукмун реши, че не му остава нищо, освен да се подчини на напътствията на граф Медни, въпреки че дори да узнаеше истинската причина за появата на Хоукмун в замъка, графът едва ли щеше да бъде така отмъстителен, както Тъмните господари — рече ли да им измени. Каквото и да предприемеше, перспективите бяха мрачни.

Когато стаята се обгърна в мрак и навън легна нощта, Хоукмун се изправи и слезе в гостната. Помещението беше съвсем празно. Той се огледа, чудейки се дали не е попаднал в някаква клопка.

В този момент Боуджентъл се появи на вратата и му се усмихна. Устните на Боуджентъл се раздвижиха, но Хоукмун не чу никакъв звук. Не след дълго устните спряха да мърдат, Боуджентъл се престори, че изслушва несъществуващият отговор на Хоукмун и Дориан осъзна, че цялата тази сцена е предназначена да измами онези, които ги следяха през Черната перла.

Хоукмун чу стъпки зад себе си, но не се обърна, а вместо това се държеше така, сякаш участва активно в разговора с Боуджентъл.

И тогава граф Медни заговори зад него.

— Знаем добре за какво служи Черната перла, милорд дук. Разбираме също така, че са ви принудили да дойдете тук въпреки волята ви и се досещаме за целта, с която са ви изпратили. Сега ще ви обясня…

Хоукмун бе донякъде смутен от странната ситуация — Боуджентъл продължаваше да имитира разговор с него, докато дълбокият глас на графа сякаш идеше от въздуха.

— Още щом се появихте в Медния замък, — продължи графът — веднага се досетих, че Черната перла е поставена със съвсем конкретна цел, макар може би вие да не го знаете. Опасявам се, че Господарите на Тъмната империя малко са ме подценили, защото не малка част от живота си съм посветил на изучаване на магьосничеството и науката, та веднъж в една древна книга се натъкнах и на описанието на машината на Черната перла. Единственото, което все още не знаех е, дали сте съзнателна, или несъзнателна жертва на Перлата, но исках да го разбера без да събудя подозренията на гранбретанците. Ето защо, в нощта на празненството помолих сър Боуджентъл да прикрие няколко руни в набързо измислена поема. Целта, с която използвахме тези руни, бе да ви лишим от съзнание — така че, да можем да ви прегледаме без да го узнаят Господарите на Тъмната империя. Надявахме се, че ще ви сметнат за пиян и няма да свържат красивите рими на Боуджентъл с нашия малък замисъл. Руните бяха подредени в сложен ритъм, а интонацията им целеше да ви хипнотизира. Така или иначе, те изпълниха предназначението си и вие изпаднахте в дълбока кома. Докато спяхте, двамата с Боуджентъл съумяхме да проникнем в дълбините на вашия вътрешен ум, който изглеждаше скрит като подплашено животно зад множество изкуствени прегради. Ала вероятно някои от съвсем пресните събития, след като сте напуснали Гранбретан, бяха помогнали на вътрешния ви ум да се приближи до повърхността и така имахме възможност да го подложим на разпит. Научихме почти всичко, което сте преживели в Лондра и когато разбрах за мисията, с която са ви изпратили тук, в първия миг бях готов да ви убия. Ала после забелязах някакъв конфликт във вас — конфликт, който дори вие самият не осъзнавахте. И ако не беше този конфликт, щях да ви погубя собственоръчно или да оставя Черната перла да го стори.

Докато се преструваше, че участва в несъществуващия разговор с Боуджентъл, Хоукмун потрепери от ужас.

— Само че, — продължи граф Медни — не можех да ви виня за всичко, а и не исках да унищожа един потенциален могъщ враг на Гранбретан. И макар привидно да спазвам неутралитет, някои служители на Гранбретан ми нанесоха достатъчно силно оскърбление, та да ги оставя да се разхождат невредими по земята. Ето защо подготвихме тази сцена, за да ви съобщим, че сме в течение на заговора и също така, че за вас има надежда. Разполагам със средства, които могат, макар и временно, да неутрализират силата на Черната перла. Не след дълго Боуджентъл ще ви покани да го придружите на малка разходка из замъка, която ще завърши с посещение на моя работен кабинет. Именно там аз ще направя, каквото трябва да бъде сторено. Разполагаме със съвсем малко време, преди Господарите на Гранбретан да изгубят търпение и да възвърнат пълния живот на Перлата в черепа ви…

Хоукмун чу отдалечаващите се стъпки на графа и в същия миг Боуджентъл се усмихна и произнесе високо:

— И така, милорд, ако бъдете така любезен да ме придружите, аз с радост ще ви покажа някои места в замъка, които все още не сте посещавали. Така например, малко са онези гости, на които е била оказвана честа да посетят работния кабинет на граф Медни.

Хоукмун вече знаеше, че това малко встъпление е предназначено изцяло за наблюдателите от Гранбретан. Несъмнено Боуджентъл се надяваше да поуспокои подозренията им и да спечели малко време.

Боуджентъл пресече гостната и влезе в тесен и къс коридор, завършващ сляпо с на пръв поглед солидна стена, върху която бяха окачени множество гоблени. Боуджентъл отмести част от гоблените, притисна една малка издатина и в същия миг част от стената се озари в ярка светлина, която постепенно угасна, разкривайки проход, през който спокойно можеше да премине леко приведен човек. Хоукмун последва Боуджентъл в прохода и двамата се озоваха в неголяма стая, чийто стени бяха окичени със стари карти и графики. Пресякоха стаята и влязоха направо в следващата, по-голяма от първата. Тук бяха разположени многобройни алхимични апарати, а покрай стените бяха подредени лавици, натъпкани със старовремски книги по химия, магьосничество и философия.

— От тук — промърмори Боуджентъл, дръпна една завеса и зад нея се показа тъмния вход на тунел.

Хоукмун напрягаше зрение за да различи нещо пред себе си, но мракът бе непроницаем. Той пристъпи предпазливо в тунела и в същия миг всичко наоколо се озари в ослепително ярка светлина.

Точно срещу него се очертаваше тъмният силует на граф Медни, стиснал в ръка странно на вид оръжие, чието острие сочеше право в главата на Хоукмун.

Хоукмун възкликна изненадано и направи опит да отскочи встрани, но тунелът бе твърде тесен. Нещо изпращя пронизително и звукът отекна болезнено в тъпанчетата му, придобивайки странен почти музикален ритъм, а после Хоукмун се просна на гръб и изгуби съзнание.

Когато се пробуди отново, под блясъка на златиста светлина, Хоукмун си даде сметка, че отдавна не беше се чувствал толкова добре. Умът и тялото му сякаш бяха изпълнени с кипящ живот, повече от когато и да било. Той се усмихна доволно и се протегна. Лежеше на метална пейка и беше съвсем сам. Вдигна река и плъзна длан по челото си. Черната перла бе на мястото си, но повърхността й изглеждаше променена. Изчезнало бе усещането, че докосва жива плът, нито пък се долавяше предишната неестествена топлина. На пръв поглед изглеждаше като най-обикновен скъпоценен камък, с твърда, гладка и хладна повърхност.

Влезе граф Медни и го огледа, а на лицето му се четеше очевидно задоволство.

— Съжалявам, ако съм ви разтревожил с нещо вчера вечерта — каза той, — но трябваше да действаме бързо и да парализираме Черната перла, като пленим дори малкото живот, който притежава за момента, вътре в нея. Смело мога да заявя, че успяхме в това начинание и сега този живот е под наша власт, с помощта както на научни, така и на метафизични средства, но едва ли ще съумеем да го задържим задълго. Той е твърде силен. В някой неизвестен засега момент от бъдещето той ще ни се изплъзне и ще се завърне обратно в Перлата, където и да сте тогава.

— Значи съм излекуван, но не и спасен — каза Хоукмун. — И колко дълго ще се радвам на това подобрение?

— Не съм напълно сигурен. Със сигурност поне шест месеца, може би дори година, или две. Ала от друга страна, може и да е въпрос на часове. Не искам да ви мамя, Дориан Хоукмун, но и не желая да ви давам напразни надежди. На Изток има един могъщ магьосник, за който съм чувал, че би могъл да извади Черната перла от черепа ви. Той е отдавнашен враг на Тъмната империя и сигурно ще се съгласи да ви помогне, стига да го откриете.

— И как се казва?

— Малагиджи от Хамадан.

— Значи, този магьосник живее в Персия?

— Аха — кимна граф Медни. — Толкова далеч, че е почти невъзможно да бъде открит.

Хоукмун въздъхна и седна.

— Е, да се надяваме, в такъв случай, че с помощта на вашата магия ще мога да поживея още поне известно време. Смятам да напусна страната ви, граф Медни и да се отправя към Валенсия, където ще се присъединя към армията. Там се събират всички враждебни на Гранбретан сили и макар да се съмнявам в победата им, поне ще имам възможност да смачкам няколко от кучетата на краля-император и така да отмъстя за онова, което сториха с мен.

Граф Медни се усмихна хладно.

— Значи аз ви дарих с живот, а вие решихте незабавно да го пожертвате. Очаквах да помислите малко, преди да вземете каквото и да било решение. Всъщност, как се чувствате, милорд дук?

Дориан Хоукмун спусна крака от койката и се протегна отново.

— Пробуден… — каза той — нов човек… — После се намръщи. — Да, нов човек… — повтори замислено Дориан. — И знаете ли, графе, май ще се съглася с вас. Отмъщението може да почака, докато се отдаде някой по-подходящ случай.

— Спасявайки ви — произнесе тъжно граф Медни — аз ви отнех младостта. Никога вече няма да я познаете.

Шеста главаБитката за Камарг

— Не са се насочили нито на изток, нито на запад — каза Боуджентъл една сутрин два месеца по-късно, — а си пробиват път право на юг. Вече няма съмнение, графе, че са разкрили вашия план и възнамеряват да ви отмъстят.

— А може би искат да отмъстят на мен — намеси се Хоукмун, който бе седнал в едно дълбоко кресло, близо до пламтящия огън в камината. — Хубаво бях намислил да ги посрещна. Уверен съм, че ме смятат за предател.

Граф Медни поклати глава.

— Познавам добре барон Мелиадус — той иска да сложи ръка на всички нас. Той и вълците, които предвожда. Няма да се спрат пред нищо, докато не стигнат границата ни.

Фон Вилач се извърна от прозореца, откъдето се виждаше като на длан целият град.

— Нека дойдат. Ще ги обрулим, както мистрала брули листата от дърветата.

— Да се надяваме — промърмори със съмнение в гласа Боуджентъл. — Събрали са значителни сили. И за пръв път са изоставили обичайната си тактика.

— Да, глупаво наистина — кимна граф Медни. — Да си призная, отначало се възхищавах на начина, по който действаха, разширявайки прогресивно завладените територии в полукръг. По такъв начин имаха възможност да подсилват тила си, преди да преминат в ново настъпление. А ето, че сега имат незавладени територии и на двата си фланга и вражеска войска, готова да ги нападне в гръб. Ако успеем да ги ударим здраво, хич няма да им е лесно докато отстъпват. Май покрай желанието да си отмъсти, барон Мелиадус е загубил здравия си разум.

— Но ако спечелят, — произнесе тихо Хоукмун — ще излязат на два океана и задачата им след това значително ще се облекчи.

— Вероятно тази мисъл е накарала Мелиадус да предприеме подобен рискован ход — съгласи се Боуджентъл. — Опасявам се, че предположенията му могат да се окажат верни.

— Глупости! — ядоса се фон Вилач. — Нашите кули ще спрат гранбретанците.

— Построени са, за да отбиват атаки по сушата — отбеляза Боуджентъл. — Но не се съобразихме с въздушния флот на Тъмната империя.

— Ние също разполагаме с въздушни сили — каза граф Медни.

— Фламингото не е птица от метал — отвърна Боуджентъл.

Хоукмун стана. Все още носеше черния кожен мундир и бричовете, които му бе дал Мелиадус. Кожата поскърцваше, докато вървеше.

— Най-много след няколко седмици силите на Тъмната империя ще застанат на прага ни — каза той. — Какви подготовки трябва да бъдат извършени?

Боуджентъл почука с пръст по картата, която бе сгънал под мишница.

— Първо, да изучим това.

— Разгъни я на масата — посъветва го граф Медни.

Докато Боуджентъл разгъваше картата върху масата, използвайки купи и чаши, за да я притисне в ъглите, граф Медни, фон Вилач и Хоукмун я наобиколиха. На картата бе изобразена цялата територия на Камарг, както и обкръжаващите я земи на неколкостотин километра наоколо.

— Доколкото виждам, засега се придържат към източния бряг на реката — отбеляза графът като плъзна пръст по поречието на Рона. — Ако може да се вярва на сведенията на съгледвачите, до една седмица ще бъдат в този район — показалецът му замря над Севена. Ще изпратим нови съгледвачи, за да следим движението им нататък. После, когато стигнат нашата граница, ще съсредоточим основните си сили на най-подходящото за битка място.

— Вероятно ще изпратят орнитоптери пред себе си — каза Хоукмун. — Тогава какво ще правим?

— Ще вдигнем въздушни патрули, за да ги засечем отдалече — изсумтя фон Вилач. — Дори и да не успеят да се справят с тях, кулите ще ги спрат.

— Армията, с която разполагате, е доста малобройна — рече Хоукмун. — Ето защо, ще трябва да разчитате почти изцяло на тези кули и да водите предимно отбранителен бой.

— Точно това искаме — отвърна граф Медни. — Ще ги чакаме на границата. Между кулите ще разположим пехотата, а за връзка ще използваме хелиографи.

— Целта е само да спрем атаката им — каза Боуджентъл, но в гласа му се долови сарказъм. — Нямаме никакво намерение да ги разгромяваме.

Графът го погледна и се намръщи.

— Имаш право, Боуджентъл. Глупаво ще е, ако се опитаме да ги нападнем — силите ни са нищожни, сравнени с техните. Ако искаме да оцелеем, трябва да разчитаме на кулите и да покажем на краля-император и неговите верни слуги, че сме готови на всичко — и да се бием и да се отбраняваме — на атаки по въздух, суша и вода. Но да изпращаме войски отвъд нашите граници е истинско безумие.

— А вие, приятелю Хоукмун, какво ще кажете? — попита Боуджентъл. — Имате богат опит в сражения с Тъмната империя.

Хоукмун изучава известно време замислено картата.

— Тактиката, която предлага граф Медни ми се струва разумна. От собствен опит знам, че да се влиза в открит двубой със силите на Гранбретан е безсмислено. Но мисля си, че значително ще наклоним везните в наша полза, ако ние изберем мястото на бойното поле. Къде защитата ни е най-силна?

Фон Вилач посочи района на югоизток от Рона.

— Ето тук кулите са разположени нагъсто и между тях има възвишения, на които можем да окопаем армията. А същевременно противникът ще бъде разположен в ниското, където има тресавища и движението му ще бъде затруднено. — Той сви рамене. — Но какъв смисъл да се отдаваме на подобни надежди? Те ще изберат мястото на битката, а не ние.

— Освен, ако не ги принудим да отидат там — рече Хоукмун.

— Да ги принудим ли? И как — на върха на ножовете? — усмихна се граф Медни.

— Аз ще го направя — заяви Хоукмун. — Дайте ми стотина опитни конници — няма да влизам в бой с тях, само ще ги хапя по фланговете и лекичко ще ги насочвам в желаната посока. Ако имаме късмет, ще ги отведем на това място, както ловните кучета отвеждат биковете под стрелите ви. А същевременно ще ги държим постоянно под око и ще ви изпращаме сведения за точното им местонахождение и темповете на придвижване.

Граф Медни засука мустак и погледна Хоукмун с уважение.

— Тази тактика по ми пасва на сърцето. Май наистина съм станал твърде предпазлив с възрастта. Ако бях по-млад, сигурно щях да предложа нещо подобно. Ако имаме късмет, млади ми Хоукмун, може наистина да успеем.

Фон Вилач се изкашля многозначително.

— Да, късмет и търпение. Осъзнаваш ли с какво се захващаш, синко? Няма да имаш време да мигнеш, постоянно ще трябва да си нащрек. Задачата ти е доста рискована. Ще ти стигнат ли силите? А и войниците — ще издържат ли? Освен това, не бива да забравяме за опасността от летящите машини…

— Единствено ще си отваряме очите за техните съгледвачи — рече Хоукмун — и ще гледаме да ги удряме, преди да са вдигнали орнитоптерите във въздуха. Хората ви познават добре местността и ще знаят къде да се крием.

Боуджентъл прехапа устни.

— Има още нещо. Те се придържат към реката, защото по нея получават своите припаси. Използват салове, за да прекарват провизии, впрегатен добитък, обсадни машини, орнитоптери — и благодарение на това се придвижват доста бързо. Но какво ще стане, ако ги откъснем от саловете?

Хоукмун помисли за миг, после се усмихна.

— Отговорът на този въпрос не е труден. Слушайте…

На следващия ден, Дориан Хоукмун излезе на разходка из близките тресавища, а до него яздеше лейди Изелда. Откакто се бе възстановил, двамата прекарваха все повече време заедно и Дориан чувстваше дълбока привързаност към девойката, макар че избягваше да го показва открито. На свой ред, тя също бе щастлива да е близо до него, ала все по-често се замисляше за чувствата, които ги свързваха. Изелда не знаеше, че от всичко на света, най-много Дориан би желал едно — да разкрие пред нея сърцето си. Но същевременно той полагаше неимоверни усилия да сдържа страстта си и съсредоточаваше вниманието си в непрестанни грижи за нея. Защото знаеше, че всеки миг, нощем или денем, сутрин или вечер, той можеше да се превърне в обезумяло същество, забравило всичко човешко. Живееше с постоянното съзнание, че не е далеч оня час, когато силата на Черната перла ще разкъса невидимите окови, поставени й от граф Медни и малко след това Господарите на Гранбретан ще възвърнат на камъка пълния му живот и той ще погълне ума му.

Ето защо, Хоукмун не смееше да признае на Изелда, че я обича и че именно тази любов бе първопричината неговият вътрешен ум да излезе от парализата, в която бе изпаднал и че заради тази любов граф Медни бе пощадил живота му.

Що се отнася до Изелда, тя бе твърде срамежлива, за да признае чувствата си.

Двамата яздеха сред тресавищата, а вятърът шибаше лицата им, плющеше в плащовете им и ги караше да пришпорват конете по тесните пътеки сред лагуните и речните ръкави, докато наблизо се надигаха патици с уплашени крясъци, втурваха се табуни с диви коне, или страхливо ревяха блатни биволи. Те препускаха по дългите, безлюдни брегове, върху които яростно се стоварваше прибоят, вдигаха солени пръски сред плитките вълни, летяха между сенките на стражевите кули, смееха се на ниските облаци, докато конете ровеха с копита пясъка, и накрая спряха, за да се полюбуват на морето и да се заслушат в песента на мистрала.

— Боуджентъл ми каза, че утре тръгваш — извика Изелда над рева на вятъра.

— Да. Утре. — Той я погледна за миг с натъжени очи, сетне извърна глава. — Утре. Но скоро ще се върна.

— Пази се, Дориан.

Той се засмя окуражително.

— Не ми е писано, струва ми се, да умра от ръката на гранбретанец. Ако беше така, досега да съм умрял десет пъти.

Тя понечи да отвърне, но вятърът изрева оглушително и откъсна думите от устата й, а един кичур закри очите й. Дориан протегна ръка и го отметна, докосвайки нежната й кожа и изведнъж почувства непреодолимо желание да я прегърне и да спре дъха й с устните си. Тя вдигна ръка и задържа неговата до лицето си, но Дориан се отдръпна, пришпори коня и го насочи далеч от брега, към Медния замък.

Облаци препускаха по небето, над превитите от вятъра тръстики и набраздените езера и лагуни. Заваля слаб дъжд, толкова лек, че дори не измокри раменете им. Двамата яздеха бавно, всеки потънал в мислите си.

Облечен в метална ризница от главата до петите, със стоманен шлем на главата, предпазващ лицето и носа, запасал огромен меч под мишница и с щит без изрисуван на него герб Дориан Хоукмун вдигна ръка и даде знак на хората си да спрат. Всички бяха въоръжени до зъби — лъкове и стрели, прашки, огнестрели тук-там, бойни секири, копия — всичко, което можеше да се хвърля или да убива от разстояние. Прашките бяха най-честото оръжие — привързани за седлата, за дръжките на мечовете, за издатини по ризниците, затъкнати в пояса или преметнати през рамо.

Хоукмун слезе от коня и последва съгледвача до върха на хълма, а като наближиха двамата се приведоха и започнаха да се прокрадват нагоре предпазливо.

Когато стигна билото, Хоукмун легна, припълзя напред и надникна в долината под него, където реката правеше широк завой. За първи път виждаше пълната мощ на Гранбретан.

Беше като чудовищен по размери легион от ада, който бавно пълзеше на юг — с отмерена стъпка крачеха пехотните дружини, на които не се виждаше краят, отстрани препускаха ескадроните на кавалерията и всички войници носеха маски с изображения на най-различни зверове, сякаш цялото животинско царство се бе вдигнало срещу Камарг. Знамена плющяха на щръкналите нагоре пики, тук-там се виждаха и излети от желязо гербове. Най-ярко беше знамето на Асровак Микосеваар, върху което бе изрисуван зловещо ухилен скелет с кацнал на рамото лешояд, а отдолу бе изписано „СМЪРТ ВМЕСТО ЖИВОТ!“ Дребничкият конник, който се поклащаше в седлото близо до това знаме вероятно бе самият Асровак Микосеваар. Двамата с барон Мелиадус се славеха като най-зловещите сред военачалниците на Гранбретан. Още по-нататък се виждаше котешкият герб на дук Вендел, Гранд констебъл на Ордена, чернееше знамето с изрисуваната гигантска муха на лорд Джарак Нанкенсеен, а назад се виждаха още стотици знамена на най-различни ордени. Мяркаше се също и знака на богомолката, макар самият Гранд констебъл на този орден да отсъстваше — защото това бе кралят-император Хуон. Най-отпред естествено яздеше Мелиадус, с неизменната вълча маска на лицето, знамето на неговия орден бе забито в седлото му и дори бронята, в която бе облечен конят му бе оформена отпред така, че да прилича на раззината вълча паст.

Земята се тресеше, дори на такова разстояние, от тропота на безбройните копита, а въздухът бе изпълнен със звънтежа на оръжията и миризмата на пот от животните.

Хоукмун твърде бързо изгуби интерес към армията. Вместо това, той съсредоточи вниманието си към реката отвъд човешката лавина, из която се носеха многобройни салове и баржи, на места толкова нагъсто, че водата под тях се губеше от погледа. Той се усмихна и прошепна на съгледвача до него: — Напълно съвпада с плановете ни, нали виждаш? Събрали са наблизо всички речни съдове. Ела, ще заобиколим отдалече армията и ще минем зад нея.

Двамата се затичаха надолу по хълма. Хоукмун скочи на седлото и даде знак на хората си да го последват. Впуснаха се в кариер, защото знаеха, че не разполагат с много време.

Яздеха без почивка почти целия ден, докато най-сетне армията на Гранбретан се превърна в облак прах на юг и из реката вече не се виждаха корабите на Тъмната империя. На това място Рона събираше бреговете си за да премине през тесен канал, прорязан изкуствено в скалите в далечни времена, а двата бряга бяха свързани от нисък каменен мост. Единият бряг бе нисък, а другият се издигаше стръмно нагоре, така че помежду им се оформяше малка долчинка.

Хоукмун слезе от коня, огледа отблизо моста и двата бряга, а сетне нагази в плитката вода, за да провери състоянието на речното дъно, докато вълните се плискаха в ботушите му и ледени капки проникваха през брънките на ризницата му. Дъното на канала бе съвсем занемарено. Изглежда съоръжението е било построено преди Трагичното хилядолетие и оттогава никой не се беше погрижил за него. Вероятно целта е била да разделят водите на реката по някаква неясна причина. Но сега Хоукмун възнамеряваше да го използва по съвсем нов начин.

На брега беше строен и очакваше сигнал от него отряд огнестрелци, насочили пред себе си дългите, грозни оръжия. Хоукмун се изкатери на брега и посочи няколко точки на моста и двата бряга. Огнестрелците отдадоха чест и се отправиха към посочените места, като приготвяха оръжията си. Хоукмун разпери ръце на запад, накъдето се спускаше склонът и им извика. Те закимаха в отговор. Докато небето притъмняваше, от дулата на огнестрелите лумнаха яркочервени пламъци, удариха в камъните на моста, а водата в реката кипна от високата температура и скоро сцената се скри от огромни облаци пара.

Докато се спусне нощта, огнестрелите бяха свършили своята работа и ето че изведнъж масивният каменен мост се пречупи и се срути в реката сред огромен облак от пръски, а двата бряга на реката бяха залети от вълни. В това време огнестрелите бяха прицелени в западния бряг, и прорязаха в скалите огромни блокове, които се изтърколиха във водата и почти закриха естествения ход на коритото.

До сутринта реката бе променила почти напълно посоката си и се спускаше надолу към долината и само едно тясно поточе следваше предишното корито в скалите.

Изморени, но доволни от свършената работа, Хоукмун и хората му се спогледаха ухилено, метнаха се на конете и поеха в посоката, от която бяха дошли. Първият удар срещу Гранбретан бе нанесен. И този удар си го биваше.

Няколко часа Хоукмун и неговия малък отряд отдъхваха на един от близките хълмове, а след това отново доближиха армията на Тъмната империя.

Докато лежеше притаен в един храсталак на склона, Хоукмун наблюдаваше усмихнат бъркотията, която цареше в долината под него.

Реката, доскоро съвсем пълноводна, сега се беше превърнала в мочурище от черна кал, сред което, като изхвърлени на брега китове, лежаха бойните баржи на гранбретанците, някои преобърнати, други наклонени на една страна, с дълбоко забити в калта килове и носове и край тях бяха разпръснати бойни машини или потъпкани от подивелия добитък провизии. Опръскани в кал войници правеха отчаяни опити да изтеглят няколко заседнали близо до брега сала с помощта на въжета, други преследваха разбягалите се овце, свине и крави, или пък викаха из ливадите подир препускащите на воля коне.

Долината се изпълваше от крясъка на хора и ревовете и цвиленето на животни. Стройните доскоро армейски редици бяха разкъсани. Немалко наперени кавалери бяха принудени да се спешат, а красивите им коне използваха като впрегатен добитък, за да изтеглят саловете на сухо. Малко по-нататък вече се вдигаше полеви лагер, изглежда Мелиадус бе решил, че няма смисъл да продължават настъплението, докато не спасят провизиите. И въпреки, че долината бе осеяна с постове, повечето стражи гледаха към долината, а не към близките хълмове, където се спотайваше дружината на Хоукмун.

Смрачаваше се и тъй като орнитоптерите не можеха да летят през нощта, барон Мелиадус трябваше да изчака следващия ден, преди да открие причината за внезапното пресушаване на реката. Хоукмун предполагаше, че баронът ще изпрати инженери, за да върнат реката обратно в коритото й, но той бе подготвен за тази възможност.

Идваше време да приведе хората си в бойна готовност. Той изпълзя обратно до един дол зад хълма, където отрядът се бе прикрил и извика на съвет капитаните. Беше намислил нещо, с което се надяваше да деморализира напълно бойния дух на гранбретанската армия.

Дойде и нощта, а войниците в долината продължаваха да работят, под трепкащите светлини на факлите, изтегляха тежките военни машини, трупаха купчини с провизии и палеха огньове, за да ги сушат. Завладян от болезнено желание час по-скоро да нахлуят в Камарг, Мелиадус пришпорваше неуморно хората си, яздеше сред покритите с пот лица и ги подканяше да не спират. На поляната зад него бяха подредени в кръгове палатките на различните ордени, обозначени със съответните гербове и знамена, но повечето палатки бяха празни, защото обитателите им се трудеха край реката.

Така никой не забеляза прокрадващите се в тъмнината откъм хълмовете конници, облечени до един в тъмни пелерини.

Хоукмун дръпна юздите и плъзна ръка към пояса си, където бе затъкнал сабята, дадена му от Мелиадус. Извади острието вдигна го над главата си и посочи напред. Това бе уговореният сигнал за атака.

Без нито един боен вик, придружени единствено от приглушения тропот на копита, камаргските конници полетяха напред, водени от Хоукмун, който се приведе над гривата и насочи коня си право към изненадания часовой. Сабята му прониза гърлото на стражника и той се строполи, хъркайки под краката на коня. Конницата препусна по широката пътека между палатките, войниците сечеха пътем въжетата и покосяваха малцината изпречили се на пътя им противници, а гранбретанците изглежда дори сега не бяха осъзнали, че са нападнати. Хоукмун излезе в средата на първия кръг, замахна със сабята и отсече пилона на герба — който принадлежеше на Ордена на кучето. Гербът тупна право в огъня и озари всичко наоколо с облак от искри.

Хоукмун не спря дори за миг, той пришпорваше коня си право към сърцето на огромния лагер. Никой на брега не засвири тревога, гранбретанците вдигаха далеч повече шум от нападателите.

Трима набързо облечени в доспехи рицари препречиха пътя на Хоукмун. Той дръпна коня си встрани, завъртя сабята отляво и отдясно, за да отбие ударите им, а един от мечовете направо изтръгна от ръката на притежателя му. Рицарите отново се нахвърлиха върху него, но този път Хоукмун отсече ръката на един от тях, а като видя това, другият отстъпи ужасен. Хоукмун подскочи напред и заби острието си в гърдите му.

Конят му се залюля несигурно, но Хоукмун го овладя с опитна ръка и отново препусна сред палатките, а хората му се понесоха след него. Излязоха на широко свободно от палатки пространство, където ги очакваше неголям отряд войници, облечени в нощници и въоръжени кой с каквото намери. Хоукмун извика на хората си да се подравнят и после даде сигнал за атака, с насочени пред тях остриета. Само за миг противникът бе покосен и потъпкан и дружината навлезе в следващия кръг от палатки, като хората му продължаваха да режат въжетата, а зад тях палатките се стоварваха върху обитателите си.

Докато стигнат следващия кръг, сабята на Хоукмун бе окъпана в кръв. Насред кръга бе забито знаме с герба на богомолката, Ордена на самият крал-император Хуон. в кръг около знамето бяха подредени рицари, някои от които все още си пристягаха доспехите, или нагласяваха шлемовете си. Без да спира, за да се увери, че хората му го следват, Хоукмун връхлетя очакващия го противник с див вик на уста. Ръката му се разтърси, когато сабята удари бронята на най-близкия рицар, но той замахна отново и този път острието разсече на две щита и удари войника право в лицето, а от устата на нещастника бликна тъмна кръв. Хоукмун се завъртя към следващия рицар, удари странично с всичка сила и главата му се изтърколи в праха. Той вдигаше и спускаше почервенялото острие, сякаш бе някаква неуморна машина, а хората му го следваха навсякъде, принуждавайки рицарите да отстъпват, докато кръгът около знамето с богомолката стана съвсем тесен.

Ризницата на Хоукмун бе разкъсана на няколко места от удари, щитът бе избит от ръката му, но той продължаваше да се сражава, докато накрая пред знамето остана само един войник.

Хоукмун се ухили, наведе се напред, отметна с ловко движение на китката шлема от главата на войника, замахна и посече главата му на две. Сетне вдигна знамето с богомолката и го размаха, под оглушителния рев на неговите хора, обърна коня и препусна към хълмовете, а под краката му имаше само трупове и останки от разпокъсани палатки.

— Видяхте ли го? — извика един ранен рицар зад гърба на Хоукмун. — Имаше черна перла на челото си! — И след тези думи Хоукмун не се съмняваше, че барон Мелиадус ще узнае кой бе нападнал лагера му и бе отвлякъл най-ценното знаме на армията.

Той се извърна към мястото, откъдето бе чул гласа, размаха тържествуващо знамето и се изсмя с гръмогласен, подигравателен смях.

— Хоукмун! — извика той. — Хоукмун! — Това бе древният боен вик на неговите смели предци. Беше излетял подсъзнателно от устата му, подтикван от желанието да подразни своя смъртен враг Мелиадус.

Враният жребец, който Хоукмун яздеше в тази нощ, се изправи на задните си крака, сумтейки яростно през свитите ноздри и отново полетя сред обхванатия от хаос лагер.

Неколцина набързо въоръжени конници зад тях се помъчиха да организират преследване, но бяха възнаградени само с яростния смях на Хоукмун.

Малкият отряд на Хоукмун излезе на билото и се насочи към скривалището, което бяха подготвили предварително. Някъде зад тях хората на Мелиадус продължаваха да претърсват околността, окуражавайки се с гневни крясъци. Хоукмун погледна за миг към брега на реката, колкото да се увери, че бъркотията сега бе още по-голяма. Из лагера трескаво тичаха факлоносци.

Тъй като познаваха чудесно местността, хората на Хоукмун бързо оставиха назад преследвачите си и не след дълго отрядът стигна един скалист склон, където предния ден бяха прикрили с храсти входа на тайна пещера. Пещерата бе достатъчно голяма за да ги скрие, а в дъното се свързваше с няколко още по-просторни галерии, където държаха конете. В края на последната галерия имаше малко поточе, до което бяха струпали провизии за няколко дни. Още няколко подобни тайни убежища с провизии бяха подготвени на обратния път за Камарг.

Някой запали факла, Хоукмун скочи пъргаво от коня, спря в средата на пещерата и заби знамето с изображението на богомолка. После се извърна и се ухили на своя стотник, Пелер.

— Утре, след като получи доклад от орнитоптерите, Мелиадус ще изпрати инженери назад към нашия бент. Ще трябва да вземем мерки, за да не върнат нещата такива, каквито бяха преди.

Пелер кимна.

— Така е, но дори и да избием първия отряд, той ще изпрати втори…

Хоукмун вдигна рамене.

— И трети, без съмнение — но аз разчитам на нетърпението му да стигне час по-скоро Камарг. Накрая ще реши, че няма смисъл да отделя хора и средства, за да върне реката в предишното й русло. Тогава ще потеглят напред и ако имаме късмет, ако съумеем да оцелеем, ще можем да го насочим на югоизток, покрай нашата граница. Пелер се захвана да брои завърналите се войници. Хоукмун изчака докато приключи, сетне попита:

— Загуби?

— Никакви — промърмори с невярващ израз Пелер. — Не сме изгубили нито един човек!

— Добро предзнаменование — кимна Хоукмун и потупа доволно Пелер по рамото. — А сега, да спим, защото утре ни чака дълъг път.

Ала призори стражите пред входа на пещерата дотичаха с лоши вести.

— Летяща машина — докладва един от тях и Хоукмун се надигна от леглото си край потока. — От десет минути кръжи наоколо.

— Как мислите, дали пилотът е заподозрял нещо — да не е видял следите ни? — попита Пелер.

— Невъзможно — рече Хоукмун, наплиска се в потока и избърса лицето си. — Нищо не е останало върху скалната повърхност. Ще изчакаме още малко — тези орнитоптери не могат да престояват дълго във въздуха.

Ала след час стражите докладваха, че се е появил втори орнитоптер, за да замени първия. Хоукмун прехапа устни, сетне взе решение.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да стигнем бента преди инженерите да започнат работа. Ще трябва да опитаме едно доста рисковано начинание, което се надявах да избегнем…

Той повика един от хората си настрана, нареди му нещо, сетне поговори с двама огнестрелци и накрая каза на останалите конници да възседнат конете и да се приготвят за напускане на пещерата.

Малко по-късно от входа на пещерата излезе самотен войник на кон и се спусна без да бърза надолу по скалистия път към долината.

Притаен на входа, Хоукмун вдигна глава и зърна блясъка на слънчевите лъчи по металната повърхност на позлатената летяща машина, чийто механични крила пореха шумно въздуха, докато се спускаше към самотния войн. Хоукмун бе заложил на любопитството на пилота. Той махна с ръка и огнестрелците вдигнаха своите дългоцеви, на пръв поглед доста неудобни оръжия, чийто рубинени спирали вече грееха, готови за действие. Неудобството при огнестрелите бе, че невинаги можеха да се използват на момента, а когато се нагорещяваха прекалено, беше почти невъзможно да се държат с гола ръка.

Орнитоптерът се снишаваше все повече. Притаените огнестрелци насочиха оръжията си. Пилотът се различаваше съвсем ясно, приведен напред в кабината, а гарвановата му маска гледаше надолу.

— Сега — прошепна Хоукмун.

Като едно полетяха пламъците от дулата на огнестрелите. Единият облиза отсамния борд на орнитоптера и само леко загря бронираната му повърхност. Но вторият блъсна пилота право в гърдите и дрехите му пламнаха. Пилотът размаха отчаяно ръце, забравил за миг да контролира полета на машината. Крилата запляскаха трескаво, орнитоптерът се завъртя във въздуха, наклони се на една страна и полетя право към земята, докато пилотът се опитваше да овладее машината. Тя се удари в отсамната страна на хълма и се разпадна на части, а тялото на пилота изхвърча от кабината и се претърколи безжизнено. Не се виждаха следи от огън, само разхвърляни на всички страни металически парчета. Хоукмун не познаваше източника на захранване, който използваха летящите машини, но при предишните подобни случаи неизменно разрушените орнитоптери бяха избухвали в пламъци.

Той яхна врания жребец и даде знак на хората да го последват. Не след дълго отрядът препускаше в галоп сред скалите към бента на реката.

Зимният ден бе сияен, слънцето блестеше ярко и във въздуха се усещаше свежест. Отрядът яздеше бодро, настроението бе приповдигнато след снощния успех. Забавиха ход едва, когато наближиха бента и реката, която течеше в ново корито, спряха на билото и от там се заеха да следят действията на групата инженери и многочисления въоръжен отряд който ги охраняваше край разрушения мост. Най-отпред излязоха огнестрелците, опряха прикладите на своите оръжия на седлата и се прицелиха, а после зачакаха температурата в резервоарите да се покачи.

Десет огнени колони изригнаха към изненаданите гранбретанци, превърнаха повечето от тях в живи факли и ги принудиха да наскачат в реката. Обхванатите от пламъци инженери носеха маски на къртици, а войниците бяха с гербове и маски на лешояди, което означаваше, че са от наемниците на Асровак Микосеваар. След миг хората на Хоукмун връхлетяха отгоре им и въздухът се изпълни със звънтежа на оръжие. Размахваха се окървавени бойни секири, блестяха остриета на саби и мечове, носеха се ужасените писъци на ранените, а конете цвилеха пронизително и блъскаха земята с копита.

Конят на Хоукмун, облечен в дебела плетена ризница се залюля след като един огромен мъжага му нанесе страховит удар с брадва. Той подгъна крака и се строполи напред, като повлече ездача и го затисна с тялото си. Мъжът с маска на лешояд и тежка бойна секира скочи над Хоукмун и вдигна оръжието за удар. Хоукмун измъкна с последни усилия затиснатата си под коня ръка, в която стискаше сабята, и я вдигна над себе си — тъкмо навреме, за да отбие убийствения удар. Конят се опитваше да се изправи на крака. Хоукмун напъна крака за да му помогне и дръпна юздите, като същевременно завъртя сабята, за да отбие следващия удар на порещата въздуха секира.

Веднъж, два пъти, три пъти се сблъскаха остриетата и Хоукмун почувства, че ръката му отмалява. Той изпусна дръжката да виси на шнура, сви ръката си в пестник и удари китката на своя противник. Мъжът изрева болезнено зад маската и изпусна секирата. Хоукмун отново стисна дръжката на сабята, завъртя я бясно и я заби в металната маска, която се огъна под удара. Мъжът изстена с променен глас и се олюля. Хоукмун сграбчи дръжката с две ръце и нанесе повторен, още по-титаничен удар. Лешоядната маска се разцепи на две и под нея се разкри окървавено лице, с разкривена, просеща пощада уста. Хоукмун присви свирепо очи, защото ненавиждаше наемниците дори повече от проклетите гранбретанци. Той удари трети път и почти отсече главата на наемника, а тялото се отпусна назад, сякаш изпълняваше стъпки от странен танц, макар и вече мъртво и се строполи върху събратята си, които продължаваха до отбиват атаките на камаргските конници.

Хоукмун възседна отново коня си и поведе отряда на последен щурм срещу останките от легиона на лешоядите, като посичаше всичко наоколо, докато останаха само неколцина инженери. Тъй като последните не оказаха особена съпротива, не след дълго ги избиха до крак, а телата им заплуваха надолу във водите на разлялата се река.

Когато поеха надолу по хълма, Пелер приближи Хоукмун и го заговори.

— Капитане, вие не знаете пощада!

— Така е — отвърна замислено Хоукмун. — Никаква. Мъже, жени или деца, щом са от Гранбретан, те са мои смъртни врагове и трябва да бъдат избити.

Осем от хората им бяха загинали в боя. Като се имаше пред вид превъзхождащата сила на противника, това си беше чист късмет. Но гранбретанците бяха привикнали първи да се нахвърлят и да унищожават враговете си, а не да отбиват чужди атаки. Може би това обясняваше и малочислените загуби на камаргците до този момент.

Още четири отряда трябваше да изпрати Мелиадус до разрушения бент, всеки по-голям и по-добре въоръжен от предишния. И всеки от тези отреди бе разпръскван и унищожаван от конницата на Хоукмун, чиито сили почти не бяха намалели — от двеста конника в началото на операцията, той все още разполагаше със сто и петдесет след тези неочаквани набези и беше готов да изпълни втората част от предварителния замисъл — да подкара цялата могъща гранбретанска армия, подсилена от бойни машини и обози с провизии към югоизточната граница на Камарг.

Хоукмун никога не нападаше денем, когато в небето кръжаха орнитоптери, а предпочиташе нощните набези. Неговите огнестрелци изгаряха палатки заедно с обитателите им, арбалетчиците безшумно поваляха стражите, назначени да охраняват лагерите, а всички наказателни отреди, които Мелиадус изпращаше денем, за да търсят скривалищата на досадния противник, или се връщаха с празни ръце, или срещаха своята гибел. Остриетата на сабите почти нямаха време за да изсъхнат, секирите затъпяваха и се нащърбяваха от страховитите удари, а тежките камаргски копия скоро бяха на привършване сред копиеносците. Лицата на хората от отреда на Хоукмун имаха измъчен вид, очите им горяха от умора и недоспиване, налагаше се непрестанно да сменят скривалищата си и да бдят за дебнещите във въздуха орнитоптери. Ала пътят покрай реката бе осеян с трупове на гранбретанци — и това бе същият този път, по който трябваше да се движи противникът според замисъла.

Както предчувстваше Хоукмун Мелиадус бързо се отказа да преследва малочисления партизански отред. Нетърпението да стигне и нахлуе в Камарг бе по-силно дори от омразата към Хоукмун и несъмнено той смяташе, че веднъж разправи ли се с Камарг, няма да е никак трудно да смачка Хоукмун.

Един единствен път двамата бяха достатъчно близо за да се срещнат — при поредния набег срещу лагера, докато Хоукмун препускаше сред палатките, посичайки въжетата им и вече се готвеше да насочи отряда към хълмовете, защото зората наближаваше. В този момент Мелиадус изскочи неочаквано, яхнал коня си, предвождайки малък отряд бронирани рицари с вълчи маски, зърна Хоукмун, който посичаше неколцина изскочили от повалената палатка войници и се нахвърли върху него.

Хоукмун вдигна глава, успя да завърти сабята навреме, за да отбие удара на Мелиадус, усмихна се мрачно и напъвайки мишци, избута острието му назад.

Мелиадус изсумтя ядно, ала въпреки всички усилия Хоукмун продължаваше да извива ръката му надолу.

— Искрени благодарности, барон Мелиадус… — каза Хоукмун. — Изглежда съм възстановил силите си напълно, благодарение на грижите, които полагахте за мен в Лондра…

— Стига, Хоукмун — отвърна тихо Мелиадус, но гласът му трептеше от гняв — не зная как си се освободил от мощта на Черната перла, но кълна се, че ще те чакат хилядократно по-страшни мъки веднага щом превзема Камарг и ти отново станеш мой пленник.

Неочаквано Хоукмун промуши острието си под медния предпазител на меча на Мелиадус, завъртя го и оръжието на неговия противник отлетя встрани. Той вдигна повторно сабята, за да нанесе удар, ала в същия миг забеляза, че прииждат още много гранбретанци и се готвят да ги обкръжат.

— Време е да си тръгвам, бароне. Съжалявам. Но ще запомня обещанието ти — когато ти станеш мой пленник!

Той изви коня встрани, изсмя се гръмогласно и поведе хората си сред обхванатия от паника лагер. А Мелиадус скочи от седлото и се наведе да вдигне избитата сабя.

— След него! — крещеше той свирепо. — Да ми падне само, ще го накарам да пълзи в краката ми!

Най-сетне дойде денят, когато Хоукмун и хората му обърнаха гръб на армията на Мелиадус и препуснаха сред тресавищата и блатата към хълмовете, на които граф Медни и Леополд фон Вилач бяха строили войската.

Конят на Хоукмун изкачи пъргаво склона и приближи самотната фигура на граф Медни, а лицето на графа се озари от радост и топлина, когато забеляза приближаващия се млад благородник.

— Радвам се, че ви оставих да живеете, милорд дук на Кьолн — произнесе шеговито той. — Научих, че сте изпълнили всичко според плана и дори, че отрядът ви е понесъл минимални загуби. Да си призная, не съм сигурен, дали щях да се справя по-добре от вас, ако бях млад.

— Благодаря ви, графе. А сега, време е да се готвим за бой. Барон Мелиадус е само на половин ден път зад нас.

От мястото, където се намираха, се виждаше съвсем ясно цялата камаргска армия, построена зад билото, с изтеглена напред пехота.

Не повече от няколко хиляди души броеше тази армия — капка, в сравнение с океана, който се готвеше да ги помете. Съотношението на силите вероятно надвишаваше десет, дори двадесет към едно.

Граф Медни прочете мислите по лицето на Хоукмун.

— Не се безпокой, синко. Не само с мечове и саби ще отбраняваме земята си — имаме и по-добри оръжия.

Ала Хоукмун бе сгрешил в преценката си, че гранбретанците ще стигнат хълма до половин ден. Изглежда Мелиадус бе решил да разпънат лагер, преди да продължат марша и едва по обед на следващия ден забелязаха в далечината предните отреди на настъпващата армия. Малко по-късно в равнината навлезе и пехотата. Армията настъпваше в карета3, всяко едно съставено от членове на определен Орден, като всеки един от войните се бе заклел да защитава до смърт и да отмъсти за всички останали членове — независимо дали са живи, или мъртви. Именно в тази система се коренеше огромната военна мощ на Гранбретан, защото армия с подобна закалка не би се спряла пред нищо и би отстъпила само по заповед на своя Гранд констебъл.

Възседнал коня си граф Медни следеше с поглед приближаващата се армия. От едната му страна се бе изправил Дориан Хоукмун, а от другата — Леополд фон Вилач. Но сега вече графът бе човекът, който издаваше заповедите. Скоро ще започне истинската битка, помисли си Хоукмун. Знаеше, че да победят е почти невъзможно. Откъде идеше увереността на графа?

На около половин миля от тях исполинският мравуняк от хора и машина спря, сетне от него се отделиха двама конници и препуснаха към хълма. Когато наближиха, Хоукмун разпозна герба на барон Мелиадус и не след дълго осъзна, че един от двамата конници е самият барон. В ръката си, вестителят до него държеше бронзов мегафон, символизиращ желанието за мирни преговори.

— Едва ли смятат да се предадат — или пък очакват ние да го сторим — произнесе объркано фон Вилач.

— Не мисля — усмихна се Хоукмун. — Това, без съмнение е поредният им номер. Баронът е прочут с хрумванията си.

Граф Медни забеляза усмивката на Хоукмун и произнесе замислено:

— Внимавай с омразата си, Дориан. Не позволявай да те завладее така, както е завладяла барона.

Хоукмун впери поглед пред себе си и не отговори.

Посланикът вдигна мегафона до устата си и произнесе:

— Говоря от името на барон Мелиадус, Гранд констебъл на ордена на вълка и Първи военачалник на армията на негово величество крал-император Хуон — владетел на Гранбретан и покорител на цяла Европа.

— Кажи на господаря си да си свали маската и да говори сам за себе си — отвърна високо граф Медни.

— Моят господар ви предлага почетен мир. Ако сложите оръжие незабавно, той ви обещава да пощади живота на всички и единственото, което желае е да бъде назначен за губернатор на провинция Камарг, от името на краля-император, за да възстанови справедливостта и реда в тази дива страна. Ние ви обещаваме милост. Откажете ли, Камарг ще бъде превърнат в пепелище, всички селища ще бъдат изгорени до основи, а в тресавищата и равнините ще нахлуе морето. Барон Мелиадус казва, че вие добре познавате силите, които предвожда и знаете, че е в състояние да изпълни заканата. Ето защо ви съветва в този час да помислите за своите близки, а също и за себе си.

— Кажете на вашия барон Мелиадус, който се крие зад маската си и изглежда се страхува да заговори, или пък го е срам, задето оскърби гостоприемството ми и бе наказан затова в честен двубой — та кажете на този ваш господар, че аз и хората ми ще го накажем за всичко, което е сторил, или възнамерява да стори. Кажете му, че е страхливо куче и че хиляда от неговите войници не могат да надвият на един от моите. Кажете му, че плюем на неговото предложение за мир — защото това е поредната измама и това го виждат дори децата. Кажете му, че не ние нужен никакъв губернатор, защото се управляваме добре и без такъв. Кажете му…

Граф Медни прекъсна тирадата си и избухна в смях, защото баронът бе извил коня и препусна обратно към армията си, а вестителят побърза да го последва.

Почакаха още четвърт час и тогава във въздуха се вдигнаха орнитоптерите. Хоукмун въздъхна. Веднъж вече, силите му бяха разгромени от тези летящи машини. Дали отново го очакваше подобна участ?

Граф Медни вдигна сабята си и даде сигнал и във въздуха се разнесе плясък на крила. Хоукмун се огледа и зърна издигащите се алени фламинга, чийто грациозен полет контрастираше с тромавите движение на металните орнитоптери — сами по себе си пародии на птици. Алените птици пореха въздуха, всяка една от тях понесла ездач във високото седло на гърба й, а всеки от ездачите бе въоръжен с огнестрел, насочен към орнитоптерите.

След като набраха височина птиците изведнъж се озоваха в по-добра позиция, ала все още не беше за вярване, че ще могат да се справят с металните машини, колкото и тромави да изглеждаха последните. Дълги огнени езици, почти незабележими от това разстояние, удариха в страните на орнитоптерите, а един от пилотите изглежда бе убит на място, защото изпадна от кабината. Лишеният от управления орнитоптер удари още няколко пъти с крила, сетне ги сви назад, понесе се като хищна птица надолу и заби металния си клюн в недалечното мочурище. В същия миг Хоукмун забеляза, че един от орнитоптерите стреля със своя сдвоен тежкокалибрен огнестрел по близкото фламинго и неговия ездач, птицата подскочи с болезнен вик, преобърна се и тупна на земята сред облак от розова перушина. Въздухът се изпълни с пламъци, шум от от крилата на машините, но граф Медни съсредоточи вниманието си върху вражеската кавалерия, която се носеше в атака към хълма.

Графът отпърво не помръдваше, а продължаваше да следи отсъствуващо лавината от коне и метал, която летеше право към него. После внезапно вдигна сабята си и извика:

— На кулите — огън!

Дулата на странните, никому непознати оръжия, се насочиха към приближаващата конница и изведнъж се разнесе някакъв пронизителен звук, от който Хоукмун си помисли, че ще му се разцепи черепа, ала още по-голяма бе изненадата му, когато откри, че от оръдията не излизаше нищо. Едва тогава забеляза, че конницата отстъпва, но не в реда, в който бе приближила хълма. Конете препускаха назад в безпорядък, с широко отворени очи, а от ноздрите им капеше пяна. Много от ездачите бяха изпадали от седлата си и пълзяха из калта, подхлъзваха се или се опитваха да спрат бясно препускащите животни.

Графът се извърна към Хоукмун.

— Това оръжие създава невидими трептения, подобни на онези, чрез които се пренася звука. За разлика от теб, конете долу изпитаха пълната му мощ.

— Сега ли ще ги нападнем? — попита Хоукмун.

— Не — не е необходимо. Почакай, овладей нетърпението си.

Много от конете лежаха безжизнени.

— За съжаление, звукът накрая ги убива — добави граф Медни.

Не след дълго почти всички животни се въргаляха в калта, докато ездачите им избягаха назад, към твърдата почва и се заоглеждаха несигурно.

А над главите им розовите птици кръжаха грациозно около орнитоптерите, компенсирайки с бързина недостига на огнева мощ и сила. Но и много от тях бяха свалени — повече, отколкото имаше свалени орнитоптери, докато останалите продължаваха да подрънкват злобно с крилата си, а двигателите им бръмчаха пронизително.

Върху близките кули се посипа дъжд от едри камъни.

— Докарали са обсадните машини — стрелят с катапулти — изръмжа фон Вилач. — Не е ли време…

— Търпение — прекъсна го безгрижно граф Медни.

Изведнъж ги заля огромна гореща вълна и те забелязаха ослепителен огнен поток, който се блъсна в стените на близката кула.

— Огнестрелно оръдие — извика Хоукмун и посочи с ръка. — Толкова голямо не бях виждал. Ще избият всички ни!

Графът пришпори коня си право към обстрелваната кула. Останалите видяха, че скача от седлото и влиза в сградата, която изглеждаше обречена. Само след минута кулата започна да се върти около оста си, все по-бързо и по-бързо и Хоукмун изненадано осъзна, че тя потъва в земята, а огнените стълбове вече преминават над нея без да я засегнат. Оръдието се насочи към следващата кула и в същия миг тя започна да се върти като предишната и да потъва в земята, докато междувременно първата кула изскочи наново, спря въртенето си и откри огън по оръдието с помощта на някакво странно оръжие, монтирано между бойниците. Дулото му блестеше в зелено и пурпурно и отпред се разтваряше като фуния. Един след друг от него излетяха няколко кълбовидни предмети и тупнаха недалеч от огнестрелното оръдие. Хоукмун ги различаваше съвсем ясно — търкаляха се почти под краката на инженерите, които притичваха около оръдието. После вниманието му се отклони за малко към един разбил се наблизо орнитоптер, трясъкът от който накара конете да подскочат уплашено и всички побързаха да се отдалечат от мястото на катастрофата, преди енергозахранващия резервоар да е избухнал. Фон Вилач яздеше успоредно с него.

— Какви са тези неща? — попита Хоукмун, но Вилач само поклати глава и изглеждаше не по-малко объркан от своя събеседник.

Хоукмун се озърна и забеляза, че блестящите сфери бяха престанали да се търкалят, а от дулото на оръдието вече не излизаше огън. Видя също така, че хората, наобиколили оръдието, не помръдваха. За негова изненада те сякаш бяха замръзнали в най-различни пози. А междувременно странното оръжие продължаваше да бълва блестящи сфери, които падаха край катапултите и останалите бойни машини. Не след дълго всички екипажи замръзнаха по местата си, подобно на персонала край оръдието и дъждът от камъни около кулите секна.

В това време графът напусна кулата, в която бе влязъл, и се приближи към тях. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Имаме още какво да покажем на тези глупаци — рече той.

— Но ще могат ли оръжията ни да се справят с такава огромна маса? — попита Хоукмун, забелязал, че противниковата пехота бе преминала в настъпление и редиците й бяха толкова многобройни, че на пръв поглед никакво изобретение не би могло да ги спре.

— Ще видим — рече загадъчно граф Медни и даде знак към близката кула. Небето над тях бе почерняло от птици и летящи машини, а от време на време го прорязваха кървавочервените дири на огнестрелите, сипеха се метални парчета или обгоряла перушина. Невъзможно бе да се определи коя страна ще надделее.

Пехотата бе само на стотина крачки от тях, когато граф Медни размаха сабята си към една от бойниците на кулата и всички оръжия с фуниевидни дула се насочиха към настъпващите гранбретанци. Върху войниците се посипаха стъклени сфери, които проблясваха със синкава светлина на слънцето. Хоукмун забеляза, че първите редици се разкъсаха, войниците дърпаха ужасено маските си, блъскаха се или тичаха като обезумели.

— Какво означава това? — попита изумено Хоукмун.

— Сферите съдържат халюциногенен газ — обясни графът. — Който ги кара да виждат какви ли не кошмарни картини. — Той се надигна в седлото и даде нов знак, този път към строените зад склона войски. Търпеливо очакващите реда си отреди поеха напред.

От задните редове на противниковата пехота полетяха стрели, а няколко огнестрели откриха безпорядъчна стрелба. Арбалетчиците на графа отвърнаха с дъжд от стрели, а огнестрелците не останаха по-назад. Ала противникът не спираше стрелбата, стрелите му се блъскаха в броните на камаргците и неколцина от тях паднаха. Други пък бяха поразени от огнестрелите. В настъпилия хаос, сред покритото с облаци дим и стрели бойно поле, армията на Гранбретан постепенно премина в настъпление, въпреки че редовете й бяха разпокъсани от многобройните загуби. Войниците забавиха ход едва, когато стигнаха мочурищата, задръстени от труповете на животни и хора, но отзад дотичаха стотниците и ги подканяха да продължават напред.

Графът нареди на своя вестител да излезе пред настъпващите редици и да развее знамето с неговия личен герб — червена рицарска ръкавица на бял фон.

Тримата прочути войни изчакаха, докато настъпващия противник преодоля мочурището и се заизкачва по отсамния бряг, сред калта и труповете на коне, опитвайки се да стигне основата на хълма, където го очакваха, строени в боен ред, силите на Камарг.

Хоукмун зърна Мелиадус, а недалеч от него разпозна и лешоядната маска на Асровак Микосеваар — огромният московец бе слязъл от коня си и предвождаше своя легион от лешояди пеш. Той бе сред първите, които изкачиха близкия бряг.

Хоукмун побутна коня си и го насочи така, че да се изпречи на пътя на приближаващия се Микосеваар.

Мъжът изрева тържествуващо зад животинската маска и го посочи с ръка.

— Аха! Хоукмун! Кучето, което от известно време ни досажда! Я да видим сега, бива ли те в честен двубой, предателю!

— Не ме наричай „предател“, трупоядецо! — отвърна гневно Хоукмун.

Микосеваар сграбчи своята грамадна бойна секира, изрева наново и се затича към Хоукмун, който на свой ред бе скочил от коня и вдигнал пред себе си щита и сабята, се готвеше да се защитава.

Тежката желязна секира се стовари върху щита и Хоукмун отстъпи крачка назад под страшния удар. При следващия удар горният край на щита се разцепи. Хоукмун замахна със сабята и острието отскочи звънко от металния нагръдник на Микосеваар, а наоколо се посипаха искри. И двамата мъже не отстъпваха назад, отвръщаха с удар на всеки удар, а около тях се разгоря яростна битка. Хоукмун се огледа за миг, колкото да забележи, че фон Вилач се биеше с Мигел Холст, Архидук на Лондра — и двамата си пасваха както по сила, така и по възраст, а графът все още си пробиваше път сред противниковите войници, опитвайки се да се добере до Мелиадус, който наблюдаваше боя от разстояние.

Разположени на по-високата част на хълма, камаргците все още удържаха напъна на противника, без редиците им да се огънат дори за миг.

Щита на Хоукмун скоро вече беше напълно безполезен. Той го запрати встрани, сграбчи дръжката на сабята с две ръце и отби поредния удар на Микосеваар. Двамата войни пъшкаха от върховно усилие и внимателно пристъпваха по калната хлъзгава почва на хълма, като едновременно нанасяха удари и се опитваха да запазят равновесие — ту удряха ниско долу в краката, ту се целеха в страните или гърдите на противника.

Хоукмун беше плувнал в пот под тежката броня и гърдите му свиреха от изтощение. Внезапно той се подхлъзна, стовари се на коляно и Микосеваар скочи напред, вдигнал високо секирата и готов да разсече на две своя съперник. Хоукмун се хвърли право напред, към Микосеваар, сграбчи го за краката и го тласна пред себе си, така че и двамата се строполиха в калното мочурище, сред труповете на хора и коне.

Като си разменяха юмручни удари и огласяха околността с клетви, двамата продължиха да се търкалят в калта. Никой не изпускаше оръжието си, накрая се разделиха и си поеха за миг дъх, готови отново да се счепкат. Хоукмун опря крак в трупа на един паднал кон, отблъсна се и връхлетя върху Микосеваар. Ако московецът не бе приклекнал своевременно, сабята щеше да му отсече главата, но вместо това само изби шлема с изобразения лешояд, разкривайки бледото, брадясало лице на наемника, озарено от чифт кръвясали, безумни очи. Микосеваар прицели острието на секирата си в корема на Хоукмун, но той съумя да я отбие в последния миг.

Хоукмун пусна за миг дръжката на сабята, сви юмруци и блъсна московеца право в гърдите. Мъжът се подхлъзна и тупна по гръб. Докато драскаше отчаяно да се изправи, Хоукмун вдигна сабята високо и я стовари право в лицето му. Наемникът нададе агонизиращ вик. Хоукмун вдигна сабята и я стовари отново. Асровак Микосеваар изпищя с неузнаваем глас и замлъкна. Хоукмун го прониза още веднъж, хвърли поглед към обезобразеното лице, после се озърна, за да види как се развива сражението.

Но не беше никак лесно да определи. Наоколо цареше пълен хаос, но изглежда, че гранбретанците имаха значително числено преимущество. Битката във въздуха почти бе приключила, само няколко орнитоптера кръжаха в небето, докато птиците бяха доста повече.

Нима Камарг наистина щеше да надделее?

Хоукмун се извърна в мига, когато двама войни от Ордена на лешояда се нахвърлиха върху него. Докато ги изчакваше, наведе се и вдигна окървавената маска на Микосеваар.

— Вижте! Вашият Гранд констебъл е мъртъв — аз убих водача ви!

Войниците се поколебаха за миг, сетне отстъпиха бавно назад, накрая се извърнаха и побягнаха ужасени. Легионът на лешояда не притежаваше суровата дисциплина на останалите ордени.

Хоукмун прескочи уморено няколко трупа на коне, притиснали под себе си мъртвите ездачи. Мястото около него беше съвсем празно, но от тук се виждаше съвсем ясно фон Вилач, който тъкмо бе повалил Мигел Холст и се готвеше да отбие атаката на дузина войници, заплашващи го с дългите си пики. Фон Вилач имаше спокоен вид на човек, който не се нуждае от помощ за такава дреболия. Хоукмун затича нагоре по склона, искаше да огледа битката от високо за да прецени накъде се накланят везните.

Наложи се на три пъти да окървавява острието на сабята, преди да стигне набелязаното място и да огледа бойното поле. Огромната армия на Мелиадус, която доскоро заплашваше да ги смаже, бе намаляла почти до една шеста от първоначалния си размер, докато редовете на камаргците изглеждаха непокътнати.

Близо половината от знамената на различните военачалници бяха свалени или пленени. На места бойния ред на гранбретанците бе напълно разкъсан и Хоукмун забеляза изненадан, че каретата на отделните ордени се бяха смесили — нещо невиждано досега, а войниците изглеждаха смутени и разколебани, тъй като бяха привиквали да се сражават рамо до рамо със своите братя.

Малко по-надолу по хълма, граф Медни, все още яхнал своя жребец, се сражаваше с няколко рицари. Още по-нататък, почти до тресавището, се вееше знамето с герба на Мелиадус, около което се бяха събрали войни от Ордена на вълка. До момента изглежда Мелиадус бе успял да запази почти непокътнат своя отряд. Хоукмун забеляза, че няколко от военачалниците под негово командване — между които Адаз Промп и Джарак Нанкенсеен — се приближаваха към Мелиадус. Изглежда възнамеряваха да отстъпят, но очакваха сигнала на барона.

Хоукмун можеше да си представи, какво смятаха да кажат на Мелиадус — че цвета на тяхното войнство е унищожен и че не си заслужава да понасят подобна тежка загуба заради някаква дребна и незначителна провинция.

Ала тръбата на вестоносеца все не издаваше очаквания сигнал за отстъпление. Мелиадус изглежда не желаеше да изслуша молбите им.

Приближи се фон Вилач, на своя наперен жребец. Той бутна шлема си назад и се ухили на Хоукмун.

— Май ги натупахме. Къде е графът?

Хоукмун посочи с ръка.

— Гледам, че се справя добре — усмихна се на свой ред той. — Не само задържахме позицията, но можем и да преминем в атака — стига графът да заповяда. Струва ми се, че водачите на гранбретанците са си глътнали езиците и мислят само за отстъпление. Ударим ли ги сега — ще им помогнем да вземат по-скоро това решение.

Фон Вилач кимна.

— Ще изпратя вестоносец до графа. Той трябва да заповяда.

Той повика един конник и му прошепна нещо. Конникът препусна надолу по хълма, към струпаните войници. Хоукмун го проследи с поглед, видя, че конникът спира до графа, сетне прославеният войн вдигна глава, помаха им и се насочи към тях.

Изминаха близо десет минути, преди да си пробие път до двамата.

— Трябва да съм убил най-малко петима рицари — рече той. — Но Мелиадус ми се изплъзна.

Хоукмун сподели отново онова, което вече бе казал на фон Вилач, графът се съгласи с неговия план и не след дълго камаргската пехота закрачи напред, изтласквайки гранбретанците надолу по хълма.

Хоукмун взе един отпочинал кон и лично поведе настъплението, като сечеше безпощадно глави и ръце, пронизваше гърди, а цялото му тяло бе опръскано във вражеска кръв. Ризницата му бе така разкъсана, че всеки миг щеше да падне. Гърдите му бяха покрити с рани и ожулвания, едната му ръка бе посечена и кървеше, краката го боляха нетърпимо, но той не обръщаше внимание на всичко това, завладян от желанието да убива.

В един по-спокоен миг яздещият до него фон Вилач намери време да подхвърли:

— Май си решил да ги изтребиш до крак, синко.

— Няма да се спра, дори ако долината бъде залята от кръвта на гранбретанците — отвърна мрачно Хоукмун. — Няма да се спра, дори ако трябва да унищожа всичко живо в Гранбретан.

— Твоята кръвожадност може да се равнява с тяхната — каза иронично фон Вилач.

— По-голяма е — възрази Хоукмун, — защото те го правят за забавление.

Най-сетне, изглежда убеден от настойчивите си командири, Мелиадус даде така желания сигнал за отстъпление и оцелелите се втурнаха назад.

Хоукмун посече няколко воина, захвърлили оръжието си и опитващи да се предадат.

— Не ми трябват живи гранбретанци — рече той, преди да довърши последният от тях, млад войни, свалил маската си и просещ пощада.

Но накрая дори нескончаемата жажда за мъст на Хоукмун изглежда се поуталожи, той изви коня и препусна към граф Медни и фон Вилач, спря до тях и проследи с поглед отстъпващите в нестройни редици гранбретанци.

Стори му се за миг, че някъде от недрата на разгромената армия се надига яростен вик и като че ли гласът принадлежеше на самия Мелиадус, което го накара да се усмихне.

— Сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем с Мелиадус — подхвърли той. Графът кимна в знак на съгласие. — Днес той научи, че Камарг не може да бъде победен от армията му, а вече знае, че сме твърде умни, за да ни измами с предателство, но вероятно ще намери друг начин. Няма да мине много време и всички земи около Камарг ще паднат в ръцете на Тъмната империя и тогава ще трябва непрестанно да бъдем нащрек.

Тази нощ, след като се върнаха в Медния замък, Боуджентъл заговори на графа.

— Надявам се, сега вече разбираш, че Гранбретан е земя на безумци — тя е като цирей, готов да зарази историята и да промени хода й така, че рано или късно да погуби човешкия род и не само него, но и всички разумни и интелигентни същества във вселената.

Граф Медни се усмихна.

— Малко преувеличаваш, Боуджентъл. Откъде знаеш?

— Защото само аз съм в състояние да разбера силите, които пораждат онова, което наричаме съдба. Пак ще повторя, графе, Тъмната империя ще зарази цялата вселена с отровата си, ако не бъде спряна на тази планета — и още по-точно на този континент.

Хоукмун бе седнал на креслото, изпънал напред изнурените си нозе.

— Да си призная, сър Боуджентъл, — каза той — не съм кой знае какъв познавач на философските принципи, върху които градите вярата си. Но инстинктивно чувствам, че сте прав. Повечето от нас смятат, че Тъмната империя е като останалите немалко на брой раси, решили в различни моменти от нашето минало, че са богоизбрани да управляват света. Но аз мисля, че има разлика. Не забравяйте, графе, че имах възможността да прекарам известно време в Лондра и да се запозная с немалко от техните екстравагантни и перверзни прояви на безумие. Вие познавате само армията им, която подобно на всички армии, се бие свирепо и желае победа, използвайки обичайната тактика, защото тя е най-добрата. Но аз лично не намирам нищо обичайно в поведението на краля-император, този безсмъртен труп, затворен в своя тронен глобус, нищо обичайно няма и в начина, по който тези хора общуват помежду си, дори ако щете в настроението, което цари в онзи злокобен град…

— Значи мислиш, че все още не сме видели най-лошото, на което са способни? — попита със сериозно изражение граф Медни.

— Точно това мисля — отвърна Хоукмун. — Не само желанието за мъст ме кара да ги убивам така безпощадно, а нещо по-дълбоко в мен, което ги вижда като заплаха за самите сили на живота.

Графът въздъхна.

— Може би си прав, не зная. Само Руническия жезъл би могъл да определи, грешиш ли, или не.

Хоукмун се изправи вдървено.

— Не съм виждал Изелда откакто се върнах — каза той.

— Мисля, че си легна рано — рече Боуджентъл.

Хоукмун беше разочарован. Надяваше се, че ще го посрещне, когато се върна. Щеше му се, да й разкаже за победите си. Но остана неприятно изненадан, че тя не дойде да го поздрави.

Той вдигна рамене.

— Е, май е време да си лягам и аз. Лека нощ, господа.

След завръщането почти не бяха разговаряли за победата. Всички усещаха умората от изминалия тежък ден, а радостта им беше някак притъпена, но утре, несъмнено, щяха да отпразнуват победата.

Още с влизането в стаята, Хоукмун почувства слабо раздвижване на въздуха. Той измъкна бързо сабята, приближи пипнешком масата в центъра и запали лампата.

Някой лежеше в леглото и му се усмихваше.

Изелда.

— Чух за подвизите ти — каза тя — и исках да те поздравя, когато останем насаме. Дориан, ти си велик герой.

Хоукмун почувства, че дъхът му секва, а сърцето му блъскаше чак в слепоочието.

— О, Изелда…

Бавно, стъпка по стъпка, той се приближи към изтегнатото в леглото момиче, а същевременно съвестта му се бореше с желанието.

— Ти ме обичаш, Дориан, зная го — рече нежно тя. — Нима ще го отречеш?

Не би могъл. Вместо това отвърна дрезгаво.

— Ти си… много… смела…

— Да, а ти пък изглеждаш прекалено срамежлив.

— Аз… аз не съм срамежлив, Изелда. Но от това няма да излезе нищо добро. Аз съм обречен… Черната перла…

— Каква е тази Перла?

Хоукмун се поколеба, сетне й разказа, че не знае още колко месеци магьосническите окови на граф Медни ще задържат живота вътре в Перлата, обясни й също, че съумеят ли Господарите на Тъмната империя да върнат живота на Черната перла,тя ще унищожи в миг ума му.

— Сега вече разбираш защо между нас не бива да има нищо… инак ще е по-лошо.

— Но този Малагиджи — защо не потърсиш помощ от него?

— Пътуването ще отнеме месеци. Не виждам смисъл да погубвам отброените ми дни в напразно дирене.

— Ако ме обичаш — заяви тя, дръпна го до себе си на леглото и го хвана за ръката — ще рискуваш заради мен.

— Аха — отвърна замислено той. — Всъщност, защо не. Може би си права…

Тя се пресегна и притегли лицето му към нейното, целувайки го по устните. Жестът й беше малко несръчен, но изпълнен с нежност.

Сега вече Хоукмун не можеше да се сдържи. Той я целуна страстно и я притисна до себе си.

— Ще тръгна за Персия — каза й малко по-късно — макар че пътят ще е изпълнен с опасности, веднъж напусна ли пределите на Камарг, защото Мелиадус ще ме търси под дърво и камък…

— Зная, че ще се върнеш — каза уверено тя. — Сигурна съм в това. Моята любов ще те пази.

— А моята към теб? — попита той и я погали по косата.

— Утре… — рече тя. — Тръгни още утре, не губи повече време. А тази нощ…

Тя го целуна отново и той и отвърна, още по-страстно отпреди.