Перла в черепа

Първа главаОладан

Граф Медни се оказа прав — не беше никак трудно да се язди фламинго. Птицата се подчиняваше на командите със същата лекота, с която и конете, с помощта на леки метални юзди, прикачени с халки за огромния й клюн. Летеше така грациозно, че Хоукмун набързо забрави страховете си от падане. Макар че фламингото категорично отказваше да лети когато валеше, с негова помощ се придвижваше десетки пъти по-бързо, отколкото ако беше поел на кон и се нуждаеше само от две почивки — една следобед и втората през нощта, когато Хоукмун спеше.

Високото, меко седло, с извит преден лък, беше доста удобно, а отстрани бяха завързани торбички с провизии. За по-сигурно закрепване на ездача имаше и стремена. Дългата шия на птицата се намираше непосредствено пред ездача, исполинските крила се размахваха с плавни движения и алената птица се носеше над планини, долини, гори и равнини. От време на време, Хоукмун я насочваше да кацне край някое езеро, или речен ръкав, където едрата птица можеше лесно да си намери храна.

Нерядко се случваше да почувства познатите пробождащи болки в главата, които го караха да си спомни за неотложността на неговата мисия, ала колкото по-на изток го отнасяше птицата и колкото по-топъл и приятен ставаше климатът, толкова по-обнадежден се чувстваше Хоукмун и вече бе склонен да вярва, че Изелда не грешеше в предположенията си, че скоро ще се завърне при нея.

Един ден, около седмица след като напусна Камарг, той летеше над верига от острозъби планини и търсеше подходящо място за да се приземи. Свечеряваше се и птицата показваше явни признаци на умора, като неусетно се снишаваше над земята, докато накрая мрачните върхове се изравниха с тях. Ала никъде не се виждаше следа от вода. Изведнъж Хоукмун зърна човешка фигура, притаена на склона под тях и в същия миг птицата изграка пронизително, размаха диво криле и се залюля във въздуха. Хоукмун забеляза, че от хълбока й стърчеше дълга стрела с перушина накрая. Втора подобна стрела се заби в шията й и тя се понесе надолу. Хоукмун сграбчи дръжката на седлото, а насрещният вятър разроши косите му. Скалата се издигна пред него, птицата се блъсна със смразяващ удар, Хоукмун излетя от седлото, удари се в нещо твърдо и изгуби съзнание.

Когато се свести, почувства паника. Струваше му се, че Черната перла се е освободила от оковите си и вече се е захванала да поглъща, хапка по хапка, ума му. Вдигна ръка и опипа челото си, за да установи с облекчение, че беше покрито с подутини и рани, изглежда от сблъсъка със земята. Беше тъмно и по всичко изглеждаше, че се намира в някаква пещера. Той се надигна, присви очи и забеляза, че точно пред входа на пещерата гореше голям огън. Хоукмун се изправи и се приближи до огъня.

Когато наближи входа, кракът му удари нещо, той се наведе и откри, че тук бяха струпани на купчина вещите му. Изглежда нищо не липсваше — седлото, торбите с провизии, мечът, дори кинжалът. Хоукмун изтегли безшумно меча от ножницата, после продължи напред.

Още няколко крачки и в лицето го лъхна нетърпима топлина от огромния приличащ на клада огън. Над огъня на дървена стойка бе поставен дълъг шиш с дръжка, на който се печеше изкорменото, обезглавено и почистено фламинго. Дребничък на вид, набит и як мъж, който на ръст едва ли стигаше до гърдите на Хоукмун, въртеше шиша с помощта на сложна система от ремъци, които често-често навлажняваше с вода от една кратунка.

Когато Хоукмун се приближи, мъжът го зърна, впери уплашен поглед в сабята, извика нещо и отстъпи на другия край на огъня. Ала дукът на Кьолн спря изумен, защото лицето на мъжа бе покрита със ситна червеникава козина, а малко по-гъста четина от същия десен изпъстряше цялото му тяло. Беше облечен в кожен кафтан и къса кожена пола, привързана с широк колан. На краката си носеше цървули от щавена кожа, а от шапката му стърчаха няколко розови пера — очевидно от фламингото, което мъжът бе оскубал грижливо, преди да го постави над огъня.

Дребосъкът отстъпи назад, вдигнал ръце и разперил пръсти, за да покаже, че няма оръжие.

— Прости ми, господарю. Искрено съжалявам, уверявам те. Ако знаех, че птицата е с ездач, нямаше да я застрелям. Ала видях само да лети нещо подходящо за вечеря и гледах да не го пропусна…

Хоукмун свали сабята.

— Кой си ти? Или по-точно — какво си ти? — Той избърса челото си с ръка. Горещината ставаше нетърпима и главата му се въртеше.

— Аз съм Оладан, братовчед на Планинските гиганти — заобяснява дребосъкът. — Всички ме знаят по тези места…

— Гиганти? Гигант? — Хоукмун се разсмя неудържимо, люшна се и падна, изгубил съзнание отново.

Следващия път, когато се свести, първо подуши миризмата на вкусно препечено месо. Беше подпрян на входа на пещерата, а сабята му бе изчезнала. Дребосъкът се надвеси над него и му подаде прясно изпечен бут с исполински размери.

— Яж, господарю, и ще се почувстваш по-добре.

Хоукмун послуша съвета му, още преди да осъзнае какво му дават за ядене.

— Май си прав — рече той. — А и какво друго ми остава, след като ми отне всичко, на което държах.

— Беше ли привързан към тази птица, господарю?

— Не, но съм в смъртна опасност и фламингото бе едничката ми надежда да се спася — Хоукмун задъвка жилавото месо.

— Преследват ли те?

— Преследва ме, но не някой, а нещо — една отвратителна зла участ… — и за своя изненада Хоукмун се зае да разказва историята си на това странно създание, което с прибързаните си действия бе ускорило края му. Докато приказваше, все се питаше, какво го бе накарало да се излее мъката точно пред Оладан. Ала в дребничкото, сбърчено лице пред него се криеше спотаена мъдрост и тъга, очите му се изпълваха с печал всеки път, когато Хоукмун споменаваше, че е обречен, та накрая той забрави за първоначалната си сдържаност. — И ето ме тук — привърши разказа си той — седя и ям птицата, която бе единствения ми път към спасението.

— Тъжен е разказът ти, господарю — въздъхна Оладан и засмука бутчето в ръката си. — Сърцето ми замира, като си помисля, че причина за всичко това е моят алчен стомах. Още утре ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да поправя грешката си и ще ти потърся нещо, което да те откара на изток.

— Нещо, което да лети?

— За съжаление — не. Най-доброто, което мога да предложа е някой по-едър козел. Аз съм човек, ползващ се с уважение в тези планини, може би заради странния ми вид. Ще ти призна истината — моя милост е кръстоска, дело на един местен магьосник-авантюрист, който посмял да се съчетае с планинска гигантка. За зла участ останах сирак, тъй като мама изяде тате през една сурова зима, а сетне мама на свой ред бе изядена от чичо Баркьоз, който е ужасът на нашите планини, защото е най-големият и най-гладният от всички Гиганти. От тогава си живея сам-самичък, в компанията на книгите, останали ми в наследство от тате. Никой не ме иска — твърде различен съм, за да ме приемат, както моите роднини по бащина, така и по майчина линия. Ако не бях толкова дребен, без съмнение досега да са ме изяли, но и чичо Баркьоз също го…

Лицето на Оладан изглеждаше толкова комично, изпълнено с някаква безкрайна меланхолия, че Хоукмун вече не му се сърдеше за нищо. Пък и освен това му се доспа от жегата и изядения бут.

— Стига, приятелю Оладан. Да забравим онова, което вече не можем да поправим и да си поспим. А утре ще потърсим някое животно, с което да се придвижа към Персия.

Двамата мигновено захъркаха, а когато се събудиха призори, огънят продължаваше да гори под шиша с набучената птица, от която си похапваха сладко дузина мъжаги облечени в кожи и въоръжени до зъби.

— Бандити! — извика Оладан и сръга Хоукмун. — Не биваше да оставям огъня запален!

— Къде ми скри сабята? — попита Хоукмун, но в същия миг двама от новодошлите се приближиха към тях, като бършеха лойта от брадите си и измъкнаха мечове. Хоукмун се изправи на крака, готов да се бие с каквото му попадне, но Оладан побърза да заговори на мъжете.

— Познах те, Ректер — рече той и посочи пое-едрия от бандитите. — А и ти сигурно вече си разбрал, че пред теб стои Оладан от Планинските Гиганти. Гледам че се нахранихте, а сега или си обирайте крушите, или ще ви избия.

Рекнер се ухили без следа от притеснение пред заплахата и пъхна мръсния си нокът между зъбите.

— И аз те познах, Оладан, най-малкият сред Гигантите и зная, че няма от какво да се боя, макар хората по тези места да те избягват. Но те затова си остават тъпи селяни, нали? Затваряй си устата, инак ще те убия бавно, а не бързо, както възнамерявах.

Оладан видимо побледня, но въпреки това продължи да гледа втренчено пред себе си. Рекнер се изсмя.

— Я да видим сега, какви съкровища си скрил в тази пещеричка?

Оладан се залюля бавно, като да беше завладян от неописуем ужас и промърмори нещо неразбрано. Хоукмун премести поглед от него към разбойника и се зачуди, дали да не изтича в пещерата и да потърси сабята си. Оладан продължи да мърмори, малко по-силно и внезапно Рекнер замръзна неподвижно, със стъклено изражение на лицето и изцъклени, невиждащи очи. А дребосъкът вдигна бавно ръце пред себе си и извика със заповеднически глас:

— Спи, Рекнер!

Рекнер се строполи на земята, а хората му отстъпиха назад с гръмки проклятия и се скупчиха. Оладан продължаваше да държи ръцете си вдигнати.

— Не предизвиквайте силата ми, лешояди — заплаши ги той, — защото Оладан е син на магьосник.

Бандитите продължиха да отстъпват, без да откъсват втрещени погледи от своя паднал водач. Хоукмун погледна изумен косматото същество, което само с един жест бе накарало дузина въоръжени до зъби и незнаещи милост разбойници да отстъпят, сетне скочи в пещерата и намери сабята си в ножницата при купчината с негови вещи. Вдигна и колана с кинжала, завърза го и се върна обратно при Оладан. Дребосъкът му прошепна с крайчеца на устните.

— Донеси торбите с провизиите. Животните им са завързани в подножието на хълма. Ще ги използваме за да избягаме, всеки миг Рекнер ще се пробуди и след това едва ли ще мога да ги задържа дълго.

Хоукмун донесе провизиите и двамата заслизаха надолу по каменистия склон, като се подхлъзваха по натрошените скали. Зад тях Рекнер бавно се раздвижи. Той изпъшка и седна. Неколцина от бандитите изтичаха да му помогнат.

— Сега — прошепна Оладан и двамата затичаха. Когато слязоха в долчинката, Хоукмун откри изненадан, че тук са завързани десетина кози, големи колкото понита, чийто гърбове бяха покрити със седла от нещавена овча кожа. Дукът на Кьолн се подвоуми само за миг, преди да се метне на едно от седлата. Рекнер и хората му вече тичаха надолу по склона. Хоукмун плесна с плоското на сабята останалите животни и те се разбягаха уплашено.

— Следвай ме! — извика Оладан и сръга козела си по една тясна пътечка, която извиваше надолу. Ала докато Хоукмун дърпаше юздите, неколцина от бандитите на Рекнер го заобиколиха и се наложи да размаха сабята си и дори да посече двама от тях, преди да си пробие път. Козелът на Хоукмун най-сетне се втурна сред своя събрат, отнасящ Оладан, а бандитите ги изпроводиха с гръмогласни проклятия.

Тялото му се тресеше ужасно от странното друсане на животното под него, ала съвсем скоро вече препускаха по тясната пътечка, която следваше извивките на планината, а виковете на бандитите заглъхнаха в далечината.

— Ето ти и кон, господарю Хоукмун. Стана по-лесно, отколкото очаквах. Добро предзнаменование! Карай след мен. Аз ще ти показвам пътя.

Хоукмун неволно се усмихна. Дребосъкът непрестанно го развеселяваше, а умелият начин по който се бе справил с премеждието одеве бе пробудил в него уважение и го бе накарал да забрави, че косматият родственик на Планинските гиганти всъщност бе причината за настоящите му неприятности.

Оладан настоя да го придружи през целия път из планините. Така яздиха няколко дни, докато стигнаха една просторна, светложълта долина. Оладан спря и посочи с ръка пред себе си.

— Ей този път ще следваш.

— Благодаря ти — отвърна Хоукмун и отправи поглед към Азия. — Жалко, че трябва да се разделим.

— Аха! — ухили се Оладан и почеса червеникавата четина на челото си. Хайде, ще ти правя компания в долината. — И той отново сръга козела.

Хоукмун се засмя, вдигна рамене и го последва.

Втора главаКерванът на Агоносвос

Започна да вали още щом слязоха в равнината и двата козела, които доскоро препускаха безропотно по тесните планински пътеки, започнаха да затъват в меката почва и едва се влачеха. Така пътуваха близо месец, загърнати в наметалата си, треперещи от влагата и студа, проникнали до костите им, а Хоукмун отново започна да усеща познатата болка в главата. Появеше ли се болката, той отказваше да разговаря с Оладан, а вместо това стискаше главата си с ръце, лицето му побледняваше, очите се наливаха с кръв, а зъбите му тихичко потракваха. Той знаеше, че далеч зад него, в Медния замък, съзнанието на Перлата постепенно се пробуждаше и се опитваше да разкъса оковите, които графът бе поставил. Мъчно му беше и че Изелда е толкова далеч от него.

Дъждът продължаваше да вали, студеният вятър бръснеше лицата им и през плътната дъждовна завеса Хоукмун с мъка успя да различи ширналата се докъдето му стигаше погледа степ, сред която тук-там се виждаха превити дръвчета и малки горички. Имаше твърде неясна представа за местонахождението им, защото от дълго време слънцето бе скрито от облаци. Единственият ориентир за посоката им оставаше наклонът на храстите по тези места, който неизменно сочеше право на юг. Нямаше представа, че по тези места има такава обширна степ и не след дълго стигна до извода, че вероятно се е появила вследствие на някакво неясно събитие от далечните времена на Трагичното хилядолетие.

Хоукмун избърса водата от веждите си и в същия миг почувства хладната, влажна повърхност на Черната перла. Той потрепери, изви глава към нещастното лице на Оладан, сетне отново втренчи поглед в дъжда. Далеч, почти на самия хоризонт се виждаше тъмна линия — вероятно гора, където биха могли да се подслонят от този непрестанен дъжд. Заострените копита на козите се препъваха във високата трева. Хоукмун отново почувства пронизваща болка в главата, толкова силна, че започна да му се гади. Той изстена и опря ръка в челото си, а Оладан го погледна със състрадание.

След няколко часа наближиха гора от ниски дръвчета. Тук се наложи да забавят още ход, защото земята под краката им бе съвсем мочурлива и се налагаше често да заобикалят широки, кални локви. Стеблата и клоните на дърветата имаха странен и уродлив вид, сякаш сгърчени от невидима сила към земята. Кората на дърветата бе тъмносива, до черна, и въпреки, че не беше зима, не се виждаха никакви листа. Но инак дърветата растяха толкова близо, че не беше никак лесно да се провират между тях. В единия край на гората блестеше гладката повърхност на неголямо езеро.

Когато навлязоха сред дърветата, под краката на козите се вдигнаха пръски, а двамата пътешественици трябваше да се навеждат ниско, за да избягват клоните. Дори тук почвата бе мочурлива и около корените на дърветата се бяха образували локви, които продължаваха да се пълнят от сипещия се дъжд.

Все пак за лагера успяха да намерят сравнително по-сухо място и макар че Хоукмун искаше да помогне на Оладан за стъкмяването на огъня, не след дълго бе принуден да приседне до едно дърво, стенейки от болки, докато дребосъкът продължаваше да събира съчки наоколо.

На следващата сутрин, когато отново поеха сред гората, Оладан водеше козела на Хоукмун, защото дукът на Кьолн се бе превил измъчено на седлото. Малко преди обед от юг долетяха човешки гласове.

Оказа се, че също като тях, през ниската гора си пробива път някакъв керван. Около петнадесет каруци и фургони, всичките с копринени покривала в най-различни цветове, ала подгизнали от дъжда. В каруците бяха запрегнати мулета и волове и нещастните животни напъваха мишци в хлъзгавата, податлива кал, подкарвани от възгласите на каруцарите, които нерядко ги налагаха безмилостно с камшици и заострени пръчки. Други мъже стояха около колелата на каруците, бършеха потни чела и въртяха спиците, за да ги избутат в лепкавата кал. Ала въпреки тези на пръв поглед неимоверни усилия, керванът едва пъплеше.

Всъщност, най-странното за двамата пътешественици бе не друго, а видът на тези хора. Дори Хоукмун бе забелязал нещо нередно със замъгления си поглед и вдигна учудено глава.

Всички мъже до един бяха с уродливи тела. Джуджета и дребосъци, гиганти и шишковци, телата на някои бяха покрити с козина (също като Оладан, само че бяха неприятни на вид), други пък имаха бледи, безкосмени кожи, един бе с три ръце, друг — само с една, двама — мъж и жена — бяха с копита, имаше деца със старчески бради, хермафродити с органи от двата пола, някои притежаваха люспеста кожа като на змия, или пък имаха опашки, допълнителни крайници, а чертите на лицата им бяха разкривени, или пък нещо липсваше, мяркаха се гърбици, неестествено къси вратове, крака и ръце, а накрая дори зърнаха мъж с яркооранжева коса и рог, стърчащ от челото му. Само по очите си приличаха тези хора, защото във всички се четеше еднакво отчаяние, докато тази странна дружина полагаше неимоверни усилия, за да придвижва кервана през мочурливата гора.

Сякаш всички тези хора бяха прокълнати за някакви страшни грехове и изпратени в ада.

Гората миришеше на влажна кора и плесен, но ето че се изпълваше и с нови, далеч по-трудни за разпознаване мириси. Вонята на изпотени животни и хора дразнеше неприятно ноздрите, но тя бе примесена с тежкото ухание на парфюми и подправки, имаше и други, съвсем странни аромати, които ги обгърнаха като пелена и накараха Оладан да потрепери. Хоукмун дори се изправи на седлото и задуши въздуха като изгладнял вълк. Той погледна озадачено Оладан. Деформираните същества все още не бяха забелязали появата им, погълнати от непосилната си работа. Чуваше се само шумът от поскърцващите оси на колелата и пръхтенето на изнурените животни.

Оладан дръпна юздите, решил да спре далеч от кервана, но Хоукмун не последва жеста му. Вместо това продължи право срещу странната процесия.

— Спри — повика го тихо Оладан. — Тук се крие опасност, господарю Хоукмун.

— Трябва да попитаме за пътя — инак никога няма да се измъкнем от тази проклета равнина — отвърна шепнешком Хоукмун. — Освен това, провизиите ни са на изчерпване…

— Може да се превърнем в лесна плячка за тези хора.

— Едва ли — поклати глава Хоукмун. — Мисля, че знам на кого принадлежи този керван.

— И на кого?

— На един човек, за който много съм чувал, но никога не бях срещал. Той е мой сънародник — дори роднина — напуснал е Кьолн преди близо девет века.

— Девет века? Невъзможно!

— Не съвсем. Агоносвос е безсмъртен. Или почти. И ако наистина е той, ще ни помогне, защото аз съм негов законен господар…

— И смяташ, че ще бъде лоялен към Кьолн, след деветстотин години?

— Поне можем да проверим. — Хоукмун насочи козела към челната част на кервана, където се полюшваше висок фургон със златисто копринено покривало, а страните му бяха изписани с чудни фигури. Все още обезпокоен, Оладан пое след него. На скамейка в предната част на фургона, под специално разпънатия навес, за да го пази от дъжда, седеше човек, загърнат в дебела меча кожа, а лицето му бе скрито от непроницаемо черен шлем. Когато Дориан Хоукмун приближи фургона, лицето се извърна към него и зад шлема се разнесе приглушен вопъл.

— Лорд Агоносвос — заговори Хоукмун. — Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, последният от този велик род, заченат преди повече от хиляда години.

Мъжът отвърна с нисък, лаконичен глас.

— Че си Хоукмун, виждам. Но без владение, а? Гранбретан взе твоя Кьолн, нали?

— Така е…

— Значи и двамата сме прокудени. Аз — от твоите предци, а ти — от нашествениците.

— И така да е, но аз все още съм последният от рода и твой законен господар. — Очите на Хоукмун гледаха твърдо непроницаемата маска.

— Господар, значи? Не изгубих ли тази чест, когато бях прогонен в пущинака от дук Дитрих?

— Не съвсем, както и сам знаеш. Нито един поданик на Кьолн не може да не се подчини на волята на своя принц.

— Не може ли? — изсмя се тихо Агоносвос. — Не може ли?

Хоукмун понечи да се обърне, но Агоносвос вдигна своята костелива, бледа като смъртта десница.

— Почакай. Обидих те и трябва да ти поискам прошка. Как мога да ти услужа?

— Значи признаваш верността си пред мен?

— Признавам само, че се държах грубо. Имаш уморен вид. Ей сега ще спра кервана, за да се качиш при мен. А твоят слуга?

— Не ми е слуга, приятел. Оладан от Българските планини.

— Приятел, а? И не е от твоята раса? Нищо, нека дойде и той.

Агоносвос се показа от фургона и извика на хората си да спрат. Мъжете мигом послушаха заповедта му и се изправиха запъхтени, с лъщящи от пот, все така отчаяни лица.

— Какво ще кажеш за сбирката ми? — попита го Агоносвос, след като Хоукмун слезе от козела и се покатери в тъмния фургон. — Навремето се забавлявах от подобни чудачества, но сега ги карам да се претрепват от работа, за да оправдаят глупавото си съществуване. Имам най-малко по един от всеки вид. — Той погледна Оладан. — Включително и като твоя. Някои дори сам съм ги кръстосвал.

Оладан пристъпи смутено от крак на крак. Вътре във фургона бе неочаквано топло, въпреки че не се виждаше никаква печка, нито какъвто или да било друг подгряващ уред. Агоносвос им наля вино от една синя кратуна. Виното също като кратуната бе синьо на цвят. Древният изгнаник от Кьолн все още носеше своя черен, безизразен шлем, през който към Хоукмун пресметливо надничаха чифт черни, подигравателни очи.

Хоукмун полагаше неимоверни усилия да си придаде съвсем здрав вид, но нямаше съмнение, че Агоносвос бе прозрял истината, защото докато подаваше бокала с вино, той каза:

— От това ще се почувстваш по-добре, милорд.

И наистина, виното имаше определен живителен ефект и болката в главата му скоро се стопи. Агоносвос го запита как е стигнал до този затънтен край и Хоукмун се принуди да му разкаже в общи линии своята история.

— И така, — приключи Агоносвос — ти се нуждаеш от моята помощ? И изтъкваш, че съм длъжен, според някакво си древно правило. Е, ще помисля върху това. А междувременно, ще ви отредя един фургон, където да си отдъхнете. Утре заранта ще обсъдим въпроса.

Хоукмун и Оладан не заспаха толкова бързо, колкото очакваха. Настанени сред коприните и кожите, които им бе дал Агоносвос, те си шушукаха тихо за магьосника.

— Прилича ми малко на онези магьосници от Тъмната империя, за които си ми разказвал — рече Оладан. — Май ни мисли злото. Може би иска да си отмъсти заради несправедливото решение на твоя прадядо — или пък ме е харесал за сбирката си. — Той потрепери при тези думи.

— Мда — промърмори замислено Хоукмун. — Глупаво ще е обаче, да го ядосваме без някаква причина. Може да ни бъде полезен. Хайде да спим.

— Да спим, но нащрек — предупреди го Оладан.

Но Хоукмун заспа дълбоко, а когато се събуди, установи, че е завързан със здрави кожени ремъци, осукани многократни около тялото му и яко пристегнати. Той напъна безпомощно мишци, вдигна глава и втренчи поглед в загадъчния шлем, скриващ лицето на неговия безсмъртен сънародник. Едва сега Агоносвос се засмя тихо.

— Ти ме познаваш, последни от рода Хоукмун — но не знаеш достатъчно. Нямаш представа дори, че немалка част от живота си съм прекарал в Лондра, където съм учил Господарите на Гранбретан на моите тайни умения. Не отскоро съм верен съюзник на Тъмната империя. Барон Мелиадус ми разказа за теб, последния път, когато се видяхме. Ще ми даде всичко, каквото пожелая, ако те доставя жив.

— А къде е моят другар?

— Онзи космат нещастник? Потъна в нощна още щом чу, че се приближаваме. Всички те са съвсем еднакви, тези хора-чудовища — на вид покорни, но не разчитай много на тях в беда.

— Значи, намислил си да ме отведеш при барон Мелиадус?

— Чу съвсем ясно какво съм намислил. Точно там ще те водя. Ще зарежа този проклет керван, и без това няма да стигне далеч, докато се върна. А ние с теб ще се поразходим с моите жребци ветрогонци, които пазя тъкмо за подобни случаи. Вече изпратих вестоносец, за да разкаже на барона за успешния ми улов. Хайде, вдигайте го!

Две мускулести джуджета се завтекоха да изпълнят заповедта на Агоносвос, вдигнаха на ръце Хоукмун и го изнесоха от фургона. Навън зората се сипваше сред сивата светлина.

Продължаваше да ръми и през водната пелена Хоукмун съгледа два огромни коня, загърнати в блестящи сини покривала, животни с умни очи и яки крака. Никога досега Хоукмун не бе виждал толкова хубави коне.

— Аз лично ги кръстосвах — похвали се Агоносвос, — но този път не за да задоволя интереса си към странното, а за да усъвършенствам бързината им. Двамата с теб скоро ще бъдем в Лондра. — Той се изкиска отново, а джуджетата вдигнаха Хоукмун в седлото и го завързаха за него с ремъци.

Агоносвос възседна втория кон, взе юздите на първия в ръка и препусна. Хоукмун бе удивен от бързината, с която се движеха конете. Препускаха леко, почти се носеха над земята като розовото фламинго, с което бе летял. Но докато птицата го отнасяше към спасението, конете го отвеждаха все по-близо до гибелта му. Завладян от безмерно отчаяние, Хоукмун реши, че е загубен.

Дълго време препускаха из гората, по кишавата земя. Лицето на Хоукмун се покри с кал, почти не можеше да вдига натежалите си клепачи, нито пък да завърта изтръпналия си врат.

Измина доста време, когато неочаквано Агоносвос изруга гневно и извика:

— Път — стори път!

Хоукмун втренчи поглед напред, но единственото, което различаваше през дъжда, бе задницата на коня и наметалото на Агоносвос. После се обади някакъв друг глас, но Хоукмун почти не чу какво казва.

— Ааах! Дано Калдрийн да ти изяде ушите! — извика Агоносвос и се завъртя на седлото. Двата коня забавиха ход, после спряха. Хоукмун видя, че Агоносвос се олюлява, сетне магьосникът тупна в калта и запълзя долу, опитвайки се да се изправи. От хълбока му стърчеше къса стрела. Хоукмун се зачуди безпомощно каква ли нова беда го бе сполетяла. Дали нямаше да го убият тук, сред гората, вместо да го сторят по изтънчен начин в двореца на крал Хуон?

Една дребна фигура изскочи от мъглата, прекрачи през проснатия Агоносвос и разсече ремъците на Хоукмун. Хоукмун се свлече от седлото, закрепи се някак си за предния лък, като същевременно се опитваше да масажира изтръпналите си крака. До него стоеше ухилен Оладан.

— Сабята ти е в багажа на магьосника — рече той.

Хоукмун се усмихна облекчено.

— Мислех, че си избягал в твоите планини.

Оладан понечи да отвърне, но Хоукмун вдигна предупредително ръка.

— Агоносвос!

Магьосникът се бе изправил на крака, сграбчил забитата стрела и бавно пристъпваше към дребосъка. Хоукмун забрави за болките в ставите, изтича при багажа на предния кон, разрови го и измъкна сабята. Оладан се беше счепкал с Агоносвос в калта.

Хоукмун застана над двамата, но не смееше да прониже магьосника от страх, да не удари своя приятел. Наведе се, сграби Агоносвос за рамото и го дръпна назад. Магьосникът изсъска злобно зад шлема и извади сабята си от ножницата. Острието блесна във въздуха и полетя със свистене право към Хоукмун. Дориан, който едва се държеше на краката, отби удара, но политна назад. Магьосникът удари отново.

Хоукмун отби и втория удар, завъртя несръчно сабята си, опита да прониже Агоносвос в главата, не оцели и едва успя да парира следващия удар. Сетне, забелязал празнина в защитата на противника, той се хвърли напред и го промуши в корема. Магьосникът изпищя и отстъпи назад. Ръката му стисна острието на Хоукмун и изтръгна дръжката от немощните пръсти на дука. Агоносвос разпери ръце, понечи да каже нещо и се просна в една плитка кална локва.

Хоукмун се опря задъхан на близкото дърво, усещайки болезнено завръщащата се в жилите му кръв.

Оладан се надигна, целия опръскан в кръв и почти неузнаваем. Кочана със стрели се беше откъснал от колана му, той се наведе и го вдигна, оглеждайки перата.

— Няколко са счупени, но ще ги сменя — каза той.

— Откъде го взе?

— Ами, снощи реших да поогледам лагера на Агоносвос. Намерих кочана и стрелите в една каруца и реших, че могат да ми потрябват. Когато се върнах, забелязах, че Агоносвос влиза в нашия фургон и заподозрях, че е намислил някоя пакост. Ето защо се скрих в гората и ви проследих.

— Но как можа да настигнеш тази бързи коне? — зачуди се Хоукмун.

— Защото намерих един още по-бърз съюзник — ухили се Оладан и посочи към дърветата, откъдето се приближаваше странно на вид същество, с необичайно дълги крака и почти нормално тяло. — Това е Влеспийн. Той ненавижда Агоносвос и с радост се съгласи да ми помогне.

Влеспийн ги гледаше отгоре.

— Ти го уби — рече той. — Добре.

Междувременно, Оладан преравяше багажа на Агоносвос. Той измъкна навит на руло пергамент.

— Я виж, карта. И достатъчно провизии, за да стигнем морето. — Той разгърна картата. — Не е далеч. Погледнете.

Надвесиха се над картата и Хоукмун видя, че до Мерменско море има не повече от стотина мили. Влеспийн се върна при тялото на магьосника и Хоукмун реши, че сигурно гледката на убития враг го радва. Ала само след миг чуха пронизителния му писък, извърнаха се и видяха, че Агоносвос бе измъкнал сабята от корема си и крачеше заплашително към Влеспийн. Острието прониза дългокракото същество в корема, то се свлече в калта, сгърчи се и замря. Хоукмун беше ужасен. Зад шлема се разнесе дрезгав смях.

— Глупаци! Живял съм цели деветстотин години! За толкова време ако не друго, поне се научих да се преструвам на умрял.

Без да мисли, Хоукмун се хвърли върху противника, осъзнавайки, че бързината е единствената му надежда. Макар че беше пронизал Агоносвос смъртоносно, магьосникът изглеждаше само леко замаян. Двамата се подхлъзнаха в една плитка локва, докато Оладан изтича зад тях, пресегна се и отскубна шлема от лицето на Агоносвос. Магьосникът изрева и Хоукмун се отдръпна отвратен при вида на мъртвешки бледият, почти лишен от плът череп, който се разкри пред него. Това бе лице на труп — толкова стар, че дори червеите отдавна го бяха напуснали. Агоносвос прикри лицето си с ръце и побягна встрани.

Докато вдигаше сабята си от калта, Хоукмун чу глас, идещ от гората зад тях.

— Няма да забравя какво ми стори, Дориан Хоукмун. Някой ден ти ще паднеш в ръцете на барон Мелиадус — и за ще бъда там, за да присъствам на забавлението!

Хоукмун потрепери, метна се на коня и го пришпори на юг, където според картата, лежеше Мерменско море.

Два дни по-късно небето над тях просветля и сред облаците се показа ослепителния диск на слънцето, а далеч напред, на брега на морето се показа градът, където можеха да вземат кораб за Туркиа.

Трета главаРицаря в Мрамор и Злато

Тежкият таркийски галеон пореше спокойните води на морето, под носа му се вдигаше пяна, а самотното триъгълно платно се издуваше като птиче крило под попътния вятър. На мостика, редом с Хоукмун и Оладан стоеше капитанът на кораба, облечен в обшит със сърма елек, шалвари, пристегнати със златни обръчи на глезените и с позлатен фес с пискюл на главата. Капитанът посочи с пръст двата грамадни коня, завързани на палубата.

— Чудесни животни, господарю. Не съм виждал подобни по нашия край. — Той почеса заострената си брада. — Не желаете ли да ги продадете? Аз съм съпритежател на този кораб и мога да ви предложа добра цена.

— Тези коне значат много повече за мен от всякакви богатства — отвърна Хоукмун.

— Вярвам ви — каза капитанът, но очевидно не знаеше какво се крие зад тези думи. Той вдигна глава, защото съгледвачът от кабинката на мачтата се бе подал през прозореца и викаше нещо, сочейки с ръка.

Хоукмун проследи посоката и забеляза три разпънати платна на хоризонта. Капитанът насочи своя далекоглед.

— В името на Ракар — кораби на Тъмната империя! — той подаде далекогледа на Хоукмун. Дориан надзърна през него и разгледа отблизо трите черни платна, всяко едно украсено с изображение на акула — символ на морския флот на Империята.

— Ще ни нападнат ли? — попита той.

— Нападат всички, които не са от тях — отвърна мрачно капитанът. — Можем само да се молим, че не са ни забелязали. Морето съвсем отесня, откакто се появиха корабите им. Само допреди година… — той спря, за да изкрещи няколко заповеди на хората си. Вдигнаха нови платна и корабът подскочи по вълните. — Само допреди година по тези места рядко се срещаха кораби на Империята, които идваха насам предимно за търговия. А сега морето е тяхно. Армията им е навсякъде — в Туркиа, Сирия, Персия — където и да се появят, с тях идва бедата. Ако питате мен, до няколко години ще са стъпкали Изтока — както направиха и със Запада.

След час корабите на Тъмната империя се скриха зад хоризонта и капитанът въздъхна облекчено.

— Няма да се успокоя — заяви въпреки това той, — докато не стигнем пристанището.

По залез слънце пред тях се показа таркийското пристанище, но се наложи да пуснат котва извън него и да изчакат прилива на следващия ден, за да се привържат за кея.

Не измина много време и трите имперски кораба отново се показаха на хоризонта. Хоукмун и Оладан купиха набързо каквито провизии намериха и следвайки очертания на картата маршрут, поеха право на изток, към Персия.

Само за седмица големите яки коне оставиха зад себе си Анкара, преплуваха река Кизилирмак и поеха сред хълмистата страна отвъд нея, където тревата грееше в златисто под палещите лъчи на слънцето. На няколко пъти в далечината зърваха придвижващи се армии, но се стараеха да избягват пътя им. Тези армии се състояха предимно от местни бойци, но бяха подсилени и с маскирани дружини от гранбретанци. Хоукмун бе доста обезпокоен от този факт, защото не очакваше, че влиянието на Тъмната империя достига чак в тези далечни земи. Веднъж дори станаха неволни свидетели на някаква страховита битка, която бушуваше доста далеч от тях. Битката обаче бе доста краткотрайна — скоро след началото, добре дисциплинираните войни на Гранбретан смазаха съпротивата на противника. Тази сцена накара Хоукмун да препусне отчаяно към Персия.

Един ден, след около месец, когато конете им се носеха в бавен тръст по брега на някакво безименно езеро, Оладан и Хоукмун бяха изненадани от двадесетина въоръжени конници, които се появиха неочаквано зад близкия хълм и препуснаха с диви крясъци право към тях. Маските на нападателите лъщяха на слънцето, от което вида им ставаше още по-страховит — съдейки по тях, нападателите бяха от Ордена на вълка.

— Хей! Това са двамината, които нашият господар търси! — извика предводителя на конниците. — Ако спипаме по-едрия жив, чака ни голяма награда.

— Страхувам се, господарю Дориан, че сме обречени. — произнесе покорно Оладан.

— Нека поне да се потрудят, преди да ни убият — каза мрачно Хоукмун докато вадеше сабята. Ако конете им не бяха изморени, вероятно биха могли да избягат на преследвачите, но сега шансовете им бяха нищожни.

След не повече от минута маскираните като вълци войни ги наобиколиха. Хоукмун имаше известно предимство, защото гореше от желание да ги посече, докато те се стараеха да го запазят невредим. Първият дръзнал да го доближи свали с дръжката на сабята, на следващия отсече ръката, третия промуши в слабините, а четвъртия направо свали от коня. Неусетно бяха навлезли в плитчините на езерото и копитата вдигаха наоколо пръски. Отначало Оладан също се държеше мъжки, но не след дълго косматият дребосък нададе болезнен вик и падна от седлото. В мелето Хоукмун не можа да види какво стана след това, но случката само го разгневи още и той заудря бясно около себе си.

Войниците се скупчиха толкова близо около него, че вече нямаше простор за да върти сабята. Още няколко секунди и щяха да го заловят. Но Хоукмун не се предаваше, отбиваше удари и нападаше настървено, очите му се бяха налели с кръв, а в ушите му кънтеше звънът на метал.

В този миг натискът внезапно отслабна и през гората от остриета той забеляза, че има нов съюзник в битката. Беше го виждал и преди — но само в сънищата си, или във видения, близки до сънищата. Това бе същият войн, който бе зърнал една нощ във Франция, а после и в Камарг. Облечен бе в броня от мрамор и злато, а лицето му бе прикрито от дълъг шлем. Стискаше в десницата си огромен двуостър меч и беше яхнал снежнобял арабски жребец, голям колкото този на Хоукмун. Поваляше противниците само с по един удар и не след дълго останаха само неколцина от маскираните като вълци войни, които препуснаха през плитката вода, зарязвайки на произвола своите ранени и убити събратя.

Хоукмун плъзна поглед по телата. Двама от падналите се размърдаха, надигнаха се и се счепкаха. Единият бе в черни дрехи, но вторият бе Оладан. Косматият дребосък се защитаваше отчаяно срещу по-силния си противник. Хоукмун пришпори коня, замахна със сабята си и удари отзад гранбретанеца, като разсече металната ризница и втората, кожена ризница под нея, докато острието се заби дълбоко в плътта. Мъжът изпъшка и се строполи, а водата наоколо се обагри в червено.

Хоукмун се извърна към мястото, откъдето Рицаря в Мрамор и Злато го наблюдаваше мълчаливо.

— Моите благодарности, милорд — рече той. — Дълъг път сте изминали, за да се срещнем. — Той прибра сабята си в ножницата.

— По-дълъг, отколкото си представяш, Дориан Хоукмун — разнесе се звучният, плътен глас на рицаря. — Към Хамадан ли сте се отправили?

— Да — търсим магьосника Малагиджи.

— Хубаво. Ще ви придружа донякъде. Не е далече.

— Кой си ти? — попита го Хоукмун. — На кого да благодаря?

— Аз съм Рицаря в Мрамор и Злато. Не е необходима да ми благодариш, задето ти спасих живота. Все още не знаеш защо съм го направил. Ела. — И рицарят ги поведе край езерото.

Малко по-късно, докато си отдъхваха от пътя и битката, Хоукмун, доближи приклекналия недалеч рицар и го запита:

— Познаваш ли Малагиджи? Ще ми помогне ли?

— Познавам го — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Може и да ти помогне. Но трябва да знаеш, че в Хамадан има гражданска война. Братът на царица Фраубра, Нахак, е намислил да я свали, а зад него стоят немалко от онези, които носят маски — като противниците, с които се бихте край езерото.

Четвърта главаМалагиджи

Около седмица по-късно тримата спряха на прашния хълм над град Хамадан, с неговите снежнобели стени, лъщящи медни покриви, кули, кубета и минарета, обсипани със злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Тук се разделяме — каза тайнственият рицар и изви коня си. — На добър път, Дориан Хоукмун. Без съмнение, ще се срещнем отново.

Хоукмун го изпрати с поглед, докато рицарят се скри сред хълмовете, после двамата с Оладан препуснаха към града.

Но когато приближиха градските порти, чуха страхотна врява зад стените. Това беше шум от битка, придружен от бойни викове и цвилене на животни, а после изведнъж портите се разтвориха и навън се изсипа цяла едно прашна и окървавена дружина, по петите на която препускаха победителите. Няколко бегълци изтичаха покрай Хоукмун и един от тях извика:

— Всичко е загубено! Градът е в ръцете на Нахак!

В този момент през портата излезе огромна бронзова бойна колесница, теглена от четири врани коня и управлявана от чернокоса хубавица със сини доспехи, която призоваваше хората си на бой. Жената беше съвсем млада и много красива, имаше големи тъмни, блестящи очи, пълни с гняв и отчаяние. В ръката си стискаше ятаган, който размахваше високо над главата си.

Тя дръпна рязко поводите и огледа изненадано Хоукмун и Оладан.

— Вие пък кои сте? Да не сте от наемниците на Тъмната империя?

— Не — аз самият съм враг на Тъмната империя — отвърна Хоукмун. — Какво става?

— Бунт, ето какво. Брат ми, Нахак, и неговите поддръжници нахлуха през един таен тунел от пустинята и ни завариха неподготвени. Ако наистина сте врагове на Гранбретан, тогава по-добре бягайте! Докарали са бойни чудовища с тях, които… — жената изкрещя нещо неразбрано на хората си и се понесе след тях.

— Май ще е най-добре да се върнем сред хълмовете — промърмори Оладан, но Хоукмун поклати глава.

— Трябва да намеря Малагиджи. Той е някъде в града. Не ми остава много време.

Двамата пришпориха конете сред панически бягащата тълпа и влязоха в града. На улицата битката продължаваше, макар и с отслабващо темпо, а редом със заострените шлемове на местните войници се виждаха и животинските маски на войните от Тъмната империя. Градът бе окъпан в кръв. Хоукмун и Оладан препуснаха по една странична улица, където изглеждаше по-спокойно и не след дълго излязоха на просторен квадратен площад. В отсрещния край на площада видяха исполински крилати чудовища, приличащи на огромни черни прилепи, но с по-дълги крайници и извита нокти. Чудовищата връхлитаха настървено върху отстъпващите войници, а някои от тях разкъсваха труповете с клюновете си. Някои от войните на Нахак се опитваха да подкарат животните към бойната линия, но очевидно гигантските прилепи бяха изпълнили целта, с която ги бяха докарали.

Внезапно един прилеп се извърна и ги забеляза. Хоукмун извика на Оладан да го последва по една тясна алея, но прилепите дотърчаха и ги наобиколиха в миг, като се отблъскваха с крака и криле от земята, а от челюстите им се носеше смразяващ кръвта звук, примесен с отвратителна воня на разложено. Макар двамата войни да се скриха в тясната алея, чудовищата ги последваха, като се притискаха между стените на къщите. Сетне от другия край на алеята се появиха половин дузина маскирани войници, облечени в черно. Хоукмун оголи сабята и се хвърли напред. Нямаше какво друго да правят.

Първият войн падна покосен от седлото. После нечия сабя удари Хоукмун в рамото, но той не й обърна внимание, а продължи да сече. Зад тях чудовищата надаваха пронизителни писъци и войните на империята заотстъпваха назад, а конете им се мятаха панически.

Хоукмун и Оладан използваха този миг на объркване за да се промушат през тях и излязоха на голям площад, който бе съвсем безлюден. Навсякъде се виждаха само трупове и изровен паваж. Хоукмун забеляза дребен, облечен в роба човек да притичва от един труп на друг, преравяше ги и режеше кесиите, където имаше такива. Мъжът забеляза, че Хоукмун го гледа и направи опит да се скрие, но Оладан му пресече пътя. Хоукмун опря острието на сабята в бузата му.

— Казвай къде е къщата на Малагиджи!

Мъжът посочи с трепереща ръка и произнесе пресипнало:

— Ей натам, господарю. Онази е, дето е покрита със зодиакални знаци и покрива й е от сребро. На края на улицата. Не ме убивайте. Аз… — той въздъхна облекчено веднага щом Хоукмун пришпори огромния синкав жребец надолу по улицата.

Почти веднага съгледаха къщата с изрисуваните по нея зодиакални знаци. Хоукмун спря пред портата и я удари няколко пъти с дръжката на сабята. Главата отново започваше да го боли нетърпимо и той чувстваше инстинктивно, че заклинанието на граф Медни няма да държи още дълго в окови живота на Черната перла. Знаеше, че не бива да влиза с толкова шум в дома на магьосника, но нямаше време за излишни любезности, а и войниците на империята щъкаха навсякъде по околните улици. Над главите им прелетяха два черни прилепа, дирейки жертви.

Най-сетне портата се отвори, но мигом беше запречена от четирима едри негри, облечени в пурпурни пелерини и въоръжени с дълги алебарди. Зад тях имаше тесен двор. Хоукмун направи опит да се скрие в двора, но негрите го заплашиха с остриетата на алебардите.

— Каква работа имаш в дома на нашия господар — Малагиджи? — попита един от тях.

— Нуждая се от помощ. Въпросът е много важен за мен. Намирам се в опасност.

На стъпалата, водещи към къщата, застана мъж, облечен в проста бяла тога. Имаше дълга, сивкава коса, а лицето му беше гладко избръснато. Чертите и изражението бяха на възрастен човек, но кожата блестеше като на юноша.

— И защо точно от Малагиджи търсиш тази помощ? — попита той. — Виждам, че идеш от Запад. И други пристигнаха в Хамадан от Запад, но с тях дойде войната и немотията. Върви си! Не искам да имам нищо общо с теб!

— Значи ти си господарят Малагиджи? — поде Хоукмун. — Аз съм жертва на същите тези хора, за които говориш. Помогни ми и аз ще ти помогна да се отървеш от тях. Моля те, умолявам те…

— Върви си. Не искам да участвам в жалките ти интриги.

Негрите притиснаха двамата мъже към портала.

Хоукмун отново заблъска по вратата с дръжката на меча, но Оладан го хвана за ръката и посочи нещо. По улицата право към тях препускаха шестима войни с вълчи шлемове и по дрехите и маската Хоукмун незабавно позна, че единият е самият Мелиадус.

— Ха! Часът за разплата удари, Хоукмун! — изкрещя триумфално Мелиадус, оголи сабя и се понесе напред.

Хоукмун дръпна юздите на коня. Въпреки, че ненавиждаше Мелиадус от дъното на душата си, той си даваше сметка, че в този момент не бива да се бие с него. Двамата с ОЛадан препуснаха в обратна посока по улицата и не сред дълго бързоногите им коне оставиха преследвачите далеч назад.

Агоносвос, или неговият вестоносец, вероятно бе съобщил на Мелиадус накъде се е отправил Хоукмун и баронът бе пристигнал незабавно, не само за да помогне на хората си при превземането на Хамадан, но и за да отмъсти на Хоукмун.

Когато се увериха, че зад тях няма никой, двамата спряха.

— Да се махаме от този град — извика Хоукмун на Оладан. — Това е единствената възможност. По-късно ще опитам да се срещна с Малагиджи и да го помоля за помощ… — той млъкна, защото в този миг един от огромните черни прилепи се приземи пред тях и закрачи напред, разтворил нокти. Зад гърба на чудовището бе останала разтворената порта и единственият път за бягство.

Хоукмун бе така дълбоко завладян от отчаяние, след отказа на Малагиджи, че без да мисли се нахвърли срещу чудовището, замахна със сабята и го удари в мекото между ноктите. Прилепът изпищя и одра Хоукмун по ранената ръка. Ала младият благородник продължи да удря предния крак на чудовището, докато накрая го отсече и улицата бе заляна с тъмна кръв. Въпреки това прилепът завъртя дългия си клюн и понечи да прониже Хоукмун. Конят отскочи ужасено назад, а Дориан мушна слепешката пред себе си, целейки се в огромното, немигащо око. Острието на сабята потъна вътре. Чудовището изпищя. От раната бликна жълта слуз.

Хоукмун нанесе повторен удар. Съществото отстъпи назад и се стовари по гръб. Хоукмун успя да издърпа коня си миг преди да го удари огромното крило. Той пришпори жребеца към портата и хълмовете зад нея, а препускащият отзад Оладан изкрещя:

— Ти го уби, господарю Дориан! Ето така възникват легендите!

И при тези думи косматият дребосък се засмя гръмогласно.

Не след дълго стигнаха хълмовете и се смесиха с разбитата армия. Тук вече забавиха ход и излязоха в тясна долина, където бе спряла медната колесница на царицата. Наоколо бяха насядали изнурени войници, а чернокосата хубавица притичваше сред тях. Изведнъж, съвсем близо до колесницата Дориан забеляза позната фигура. Това беше Рицаря в Мрамор и Злато и той изглежда очакваше Хоукмун.

Дориан скочи от коня и приближи рицаря. Жената също се върна при колесницата и се подпря на нея, а в очите й все още бляскаха гневните пламъчета, които Хоукмун бе забелязал по-рано.

Иззад шлема се разнесе познатият, звучен глас на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Значи, Малагиджи отказа да ти помогне.

Хоукмун кимна с глава, като същевременно разглеждаше жената. На мястото на доскорошното отчаяние идваше дивият фатализъм, който бе спасил живота му в битката с чудовищния прилеп.

— Обречен съм — заяви той. — Но смятам да се върна и да намеря начин да унищожа Мелиадус.

— Значи имаме еднакви желания — намеси се жената. — Аз съм царица Фраубра. Моят брат-изменник мечтаеше отдавна за трона и реши да се възползва от помощта на Мелиадус и армията му за да го получи. А може би вече го има. Войската ми е разбита, а и твърде малобройна, за да си върна загубеното.

Хоукмун я разглеждаше замислено.

— Но би ли опитала, дори шансът да е съвсем малък?

— Бих опитала, дори да няма никакъв шанс — отвърна жената. — Но не съм сигурна, че войниците ще ме последват!

В този момент, в лагера влязоха трима конници. Царица Фраубра ги повика.

— От града ли идвате?

— Да — отвърна единият. — Вече празнуват победата. Не съм виждал по-жестоки завоеватели от тези западняци. А водачът им — доста едър мъж — нахлу в къщата на Малагиджи и го взе за свой пленник!

— Какво? — извика Хоукмун. — Мелиадус е взел магьосника в плен? О, няма вече надежда за мен.

— Глупости — прекъсна го Рицаря в Мрамор и Злато. — Все още има надежда. И ще е така, докато Мелиадус го държи жив — което е сигурно, защото Малагиджи знае много тайни, които баронът би желал да научи. Значи, има надежда и за теб. Трябва да се върнеш в Хамадан, начело на останките от армията на царица Фраубра, да превземеш града и да спасиш Малагиджи.

Хоукмун сви рамене.

— Но ще имам ли време? Перлата вече показва признаци на затопляне. А това означава, че животът в нея се пробужда. Скоро ще се превърна в обезумяло същество…

— Значи, няма какво да губиш, господарю Дориан — обади се Оладан. Той положи косматата си ръка на рамото на Хоукмун и го потупа. — Няма какво да губиш.

Хоукмун се засмя огорчено и побутна ръката на своя приятел.

— Да, прав си. Няма какво да губя. Е, царице, какво ще кажеш?

— Първо да поговорим с войниците — рече облечената в метални доспехи жена.

Когато се покатериха в колесницата, Хоукмун пръв се обърна с реч към обезверените от поражението войни.

— Жители на Хамадан, идвам при вас от хиляди мили, от сърцето на Европа, където гранбретанците вече се разпореждат като пълновластни господари. Моят баща бе изтезаван до смърт от същия този барон Мелиадус, който днес се присъедини към враговете на вашата царица. Видях как цели страни се превръщат в пепелища, а населението е избито до крак, или поробено. Видях разпънати и обесени деца. Видях как храбри войници се превръщат в хленчещи псета. Зная, че съпротивата срещу маскираните войници от Тъмната империя ви се струва безнадеждна, но те мога да бъдат победени. Аз самият командвах съвсем наскоро една малка конна дружина, която обърна в бяг двайсеторно по-многочислена гранбретанска армия. Но затова ни помогна волята за победа и желанието да оцелеем на всяка цена — а също и мисълта, че откажем ли се от съпротивата, ще бъдем преследвани и накрая безпощадно унищожени. С други думи, имате поне възможността да загинете като храбри мъже, но преди това поне да опитате да разгромите армията, която днес завладя вашия град…

Хоукмун продължи да говори в същия дух и постепенно обезверените войни надигнаха глави. Някои дори го подкрепиха с възторжени възгласи. А после на колесницата се качи и царица Фраубра, която призова хората си да последват Хоукмун и да ударят врага още днес, когато е изморен от спечелената битка, а много от войниците скоро ще са пияни и неспособни да се защитят.

Речта на Хоукмун повдигна духа им, а в думите на царицата всички съзряха желязна логика. Те започнаха да стягат оръжията, навличаха доспехите и се оглеждаха за конете си.

— Ще нападнем тази нощ — извика царицата, — преди да са предугадили плана ни.

— Мисля, че ще се присъединя към вас — заяви Рицаря в Мрамор и Злато.

В тази нощ армията на царицата се върна в Хамадан, където победителите още празнуваха, градските порти бяха широко отворени, а чудовищата спяха безгрижно, натъпкали стомасите си с плячка.

Пета главаЖивотът на Черната перла

Нахлуха в града и започнаха да секат всичко, каквото им се изпречеше пред очите далеч преди противникът да осъзнае какво става. Хоукмун ги водеше. Главата го болеше нетърпимо, а Черната перла бе започнала да пулсира съвсем осезаемо. Лицето му беше изпънато и бледо, а видът му бе такъв, че войниците се разбягваха от пътя му. Изправил коня на задни крака, той размахваше бясно сабята, завладян от неудържимо желание да убива и крещеше неистово: „Хоукмун! Хоукмун!“

Близо зад него препускаше Рицаря в Мрамор и Злато, който покосяваше враговете си със смразяващо спокойствие и методичност. Царица Фраубра също бе в първите редици, възседнала своята медна колесница, с която се врязваше безстрашно в редовете на противника, а Оладан от планините се изправяше често на стремената и сипеше наоколо стрели.

Сражаваха се за всяка улица, за всеки дом, а силите на Нахак и маскираните войници бавно и неумолимо отстъпваха към края на града. Изведнъж Хоукмун забеляза купола и зодиакалните знаци на къщата на Малагиджи, прескочи с коня войниците, които му препречваха пътя, нахлу в двора, където слезе от седлото и затича нагоре по стълбите.

Наоколо лежаха проснати телата на черните пазачи, вратата беше изкъртена, а вътре в къщата цареше пълен хаос.

Като се препъваше сред разбитите мебели, Хоукмун забеляза една тясна, извита стълба. Беше стигнал средата й, когато вратата горе се отвори и насреща му излязоха двама войници с вълчи маски и оголиха саби, готови да го срещнат. Хоукмун сграбчи сабята за да се защити. Лицето му бе разкривено в мъртвешка усмивка, а очите му горяха с безумни пламъчета и в тях се четеше ярост и отчаяние. Той замахна веднъж, два пъти, три пъти и по стълбите се изтърколиха два трупа. Хоукмун изтича в стаята, където Малагиджи бе завързан за стената, а тялото му бе покрито с рани от изтезанията.

Той побърза да освободи стареца, взе го на ръце и внимателно го положи на близката кушетка. Стаята бе натъпкана с най-различни алхимични прибори и машини с неясно предназначение. Малагиджи изстена и отвори очи.

— Трябва да ми помогнеш, магьоснико — замоли го с пресипнал глас Хоукмун. — Дойдох тук за да ти спася живота. Сега е твоя ред да опиташ да спасиш моя.

Малагиджи се надигна от кушетката и сви устни от болка.

— Вече ти казах — няма да помагам нито на едната, нито на другата страна. Измъчвай ме, ако желаеш, както постъпиха твоите сънародници, но аз няма…

— Проклет да си! — извика Хоукмун. — Главата ми ще се пръсне. Едва ли ще изкарам до зори. Нямаш право да ми отказваш. Изминах две хиляди мили, за да те моля за помощ. И аз като теб съм жертва на Гранбретан. Дори повече, аз…

— Докажи го и може би ще ти помогна — прекъсна го Малагиджи. — Прогони нашествениците от града и тогава ела отново.

— Но вече ще е твърде късно. Перлата ще си възвърне живота. Всеки момент…

— Докажи го — повтори Малагиджи и се отпусна на кушетката.

Хоукмун неволно вдигна сабята. Завладян от безумен гняв и отчаяние, той бе готов дори да посече немощния старец пред него. Но после се обърна, спусна се по стълбите, излезе на улицата и се метна в седлото.

Не след дълго откри Оладан.

— Как върви битката? — извика той сред грохота на сражението.

— Не особено добре. Мелиадус и Нахак успяха да се прегрупират и сега държат почти половината град. Главните им сили са на централния площад, където е дворецът. Царица Фраубра и твоят брониран приятел се готвят да ги ударят, но опасявам се, че усилията им ще бъдат напразни.

— Да отидем да видим — извика Хоукмун и пришпори коня сред мелето, като си прокарваше път с бесни удари на сабята, без да подбира врагове или приятели.

Оладан го последва и двамата скоро излязоха на големия централен площад, където армиите вече се бяха строили една срещу друга. Възседнали конете си, отпред стояха Мелиадус и Нахак, който, ако се съдеше по тъповатото лице, бе само пионка в ръцете на Тъмната империя. Срещу тях, в очуканата от битката колесница се беше изправила царица Фраубра, а до нея — Рицаря в Мрамор и Злато.

Тъкмо когато Хоукмун и Оладан излязоха на площада, барон Мелиадус крещеше сред пукота на горящите факли.

— Къде е онова страхливо псе Хоукмун? Май е напълни гащите, а?

Хоукмун разблъска строените войници, като пътем забеляза, че редиците им съвсем бяха отънели.

— Ето ме, Мелиадус. Дойдох да те унищожа!

Мелиадус се изсмя.

— Да ме унищожиш? Не знаеш ли, че още си жив само благодарение на прищевките ми? Не чувстваш ли, Хоукмун, че Черната перла вече се готви да погълне ума ти?

Хоукмун неволно докосна пулсиращото си чело и разбра че баронът говори истината, защото камъкът бе съвсем топъл.

— Какво чакаш тогава? — извика мрачно той.

— Първо смятах да ти предложа малка сделка. Кажи на тези глупаци, че каузата им е загубена. Кажи им да хвърлят оръжията — и ще ти спестя най-лошата част.

Едва сега Хоукмун осъзна, че наистина до този момент е съхранил ума си само благодарение благосклонността на неговите врагове. Мелиадус бе овладял желанието си за бързо отмъщение пред възможността да спести известни загуби на Гранбретан.

Хоукмун спря, изпълнен с колебание. Зад гърба му се възцари тишина — всички чакаха решението му. Знаеше, че съдбата на Хамадан в този момент е в ръцете му. Докато се двоумеше какво да предприеме, неочаквано Оладан го побутна по ръката и му каза:

— Господарю Дориан, вземи това.

Хоукмун се обърна, за да види какво му предлага планинецът. Космата ръка му протягаше някакъв шлем. Отначало Хоукмун не го разпозна, но после изведнъж си спомни, че същият носеше Агоносвос. При мисълта за отвратителната глава, която бе покривал шлемът, той потрепери.

— Защо? За какво ми е това нещо?

— Баща ми беше магьосник — припомни му Оладан. — И той ме научи на много тайни. Този шлем притежава определени качества. Вътре в него е вградена мрежа, която може да те защити поне известно време от разрушителната сила на Черната перла. Постави го, господарю, моля те.

— Откъде да знам…?

— Постави го — и ще знаеш.

Хоукмун свали предпазливо шлема си и постави този на мъртвия магьосник. Беше му малко тесен, вътре бе задушно, но само след миг Хоукмун си даде сметка, че Перлата вече не пулсира. Той се усмихна и почувства, че се изпълва с въодушевление. После бавно извади сабята.

— Ето го моят отговор, барон Мелиадус! — извика Хоукмун и се понесе право към Господаря от Гранбретан.

Мелиадус отвърна с проклятия и задърпа сабята си трескаво от ножницата. Едва успя да я извади и Хоукмун свали с мощен удар вълчата маска от обръсната му глава, а отдолу се показа навъсеното, зашеметено лице на барона. Зад гърба на Хоукмун препускаха с възторжени викове войниците на Хамадан, водени от царица Фраубра, Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато. Още при първия сблъсък противникът отстъпи назад, към вратите на двореца.

Хоукмун забеляза с крайчеца на окото, че царицата се навежда над брат си, тя обгърна шията му с ръка и с една могъщо движение го изтръгна от седлото. Сетне замахна два пъти и размаха окървавеното острие на кинжала, а трупът на Нахак падна на паважа, където беше стъпкан от конниците, следващи своята повелителка.

Хоукмун все още бе завладян от безумно отчаяние, защото знаеше, че шлемът на Агоносвос няма да го предпазва дълго. Той въртеше все по-бързо сабята, нанасяйки удар след удар върху отбраняващия се Мелиадус. Лицето на Мелиадус бе изкривено във вълча гримаса, наподобяваща шлема, който бе изгубил, а в очите му гореше омраза, равна по сила на тази на Хоукмун.

Сабите им се сблъскваха ритмично, следвайки ритъма на сражението, всеки удар бе успешно париран, на всеки удар се отвръщаше с удар и изглеждаше, че двамата ще продължат така, докато единият падне от изтощение. Но в този момент наблизо премина група отстъпващи с крясъци войници, конят на Хоукмун подскочи уплашено, а ездачът му изгуби равновесие, залюля се и се изви назад. С тържествуваща усмивка Мелиадус насочи остриета на сабята си право в незащитените гърди на Хоукмун. Ударът не бе особено силен, но напълно достатъчен, за да свали Дориан от седлото. Той падна на земята, под копитата на вражеския кон.

Хоукмун се претърколи встрани, докато Мелиадус се опитваше да го стъпче с коня, изправи се на крака и вдигна сабя, опитвайки се да се защити срещу градушката от удари, с които го обсипваше баронът.

На два пъти сабята на Мелиадус удряше шлема на Агоносвос и двата пъти металът се огъна навътре. Хоукмун почувства, че камъкът отново започна да пулсира. Той изрева като обезумял и се хвърли напред.

Изненадан от неочаквания ход, Мелиадус направи безуспешен ход да спре противника си. Върхът на хоукмуновата сабя разсече лицето на Мелиадус по дължина и от раната шурна кръв, а устата на барона увисна от силната болка и настъпилата парализа. Той се помъчи да изтрие кръвта от очите си, а в този момент Хоукмун го сграбчи за китката и го повали от коня. Мелиадус с мъка се освободи, отстъпи полюшвайки се назад, сетне връхлетя върху Хоукмун, завъртайки с такава бързина сабята, че се виждаше само блестящо стоманено ветрило, а при сблъсъка и двете остриета се прекършиха и литнаха настрана.

Двамата противници се спогледаха за миг, после извадиха от поясите дълги кортици и започнаха да кръжат, дебнейки движенията си. Лицето на Мелиадус бе изгубило предишната си красота и ако баронът оцелееше след тази схватка, щеше да носи вечно белега от сабята на Хоукмун. От раната продължаваше да шурти кръв и да се стича надолу по гръдната пластина.

От своя страна Хоукмун бързо губеше сили. Раната, която бе получил предния ден, се бе отворила наново, на всичко отгоре се бе върнала и агонизиращата болка в главата му. С труд различаваше предметите около себе си, на два пъти се препъна, но се изправяше навреме, за да срещне ударите на Мелиадус.

В следващия миг двамата мъже се приближиха и всеки замахна, готов да нанесе смъртоносния удар, който да сложи края на тази вражда.

Мелиадус се прицели в окото на Хоукмун, но не прецени добре разстоянието и кортикът се плъзна по външната повърхност на шлема. Острието на Хоукмун разсече оголената шия на барона, но в последния момент Мелиадус съумя да го отклони встрани.

И така продължи този смъртоносен танц, в който двамата се въртяха опрели гърди, очакващи всеки миг да нанесат, или получат, финалния удар. От гърлата им извираха стенещи звуци, безкрайно изтощение сковаваше мускулите им, но омразата продължаваше да подклажда пламъците в очите им и щеше да свети, докато единият, или двамата срещнеха своята гибел.

А наоколо битката бе в разгара си и войските на царицата отблъскваха противника все по-назад. Скоро двамата мъже останаха заобиколени само от трупове.

Първите лъчи на зората докоснаха небето над тях. Сграбчил Мелиадус за китката, Хоукмун напрегна мускули, опитвайки се да разтвори здраво стискащите дръжката на кортика пръсти. Другата му ръка се полюшваше почни безжизнено, парализирана от огромната кървяща рана. Хоукмун заби отчаяно покритото си с броня коляно в слабините на Мелиадус. Баронът се олюля. Кракът му се закачи в юздите на един убит кон и той полетя назад. Опита се да се изправи, но се омота още повече и вдигна уплашен поглед към бавно приближаващия го Хоукмун, който също едва се държеше.

Хоукмун замахна с кортика. Всичко плуваше пред очите му. Той полетя надолу към барона, но в същия миг последните сили го напуснаха и ръката му се разтвори.

Заслепен, невиждащ, Хоукмун затърси пипнешком падналия кортик, но усещаше, че съзнанието го напуска. Изстена гневно, но дори гневът бе започнал да се стопява. Последната му мисъл бе, че Мелиадус ще го убие именно в този миг, в който победата бе така близо.

Шеста главаСлужител на Руническия жезъл

Хоукмун надзърна през цепките на шлема и премигна от ярката слънчева светлина. Главата продължаваше да го боли нетърпимо, но гневът и отчаянието го бяха напуснали. Обърна се и забеляза, че Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато са се надвесили над него. Лицето на Оладан бе загрижено, а изражението на Рицаря бе скрито зад непроницаемия шлем.

— Значи, не съм… мъртъв? — попита отпаднало Хоукмун.

— Така изглежда — отвърна лаконично Рицаря. — Макар че и това не е изключено.

— Просто си изтощен — побърза да вметне Оладан, хвърляйки уплашен поглед на тайнствения войн. — Превързахме раната на ръката ти и скоро ще заздравее.

— Къде съм? — попита Хоукмун. — Тази стая…

— Тази стая е в двореца на царица Фраубра. Градът отново й принадлежи, врагът е разбит, пленен, или избягал. Открихме тялото ти проснато върху това на барон Мелиадус. Отначало помислихме, че и двамата сте загинали.

— Мелиадус е мъртъв!

— Така изглежда. Но когато малко по-късно се върнахме, трупът бе изчезнал. Вероятно са го прибрали неговите хора, преди да избягат.

— Ах, мъртъв най-сетне — въздъхна облекчено Хоукмун. Сега, когато Мелиадус бе заплатил за злините, които бе сторил, Хоукмун почувства как душата му се изпълва с покой, въпреки болката, разяждаща мозъка му. Изведнъж му хрумна нещо. — А Малагиджи? Трябва да го откриете. Кажете му…

— Малагиджи идва насам. Когато научи в какво състояние си, предпочете сам да дойде в двореца.

— Ще ми помогне ли?

— Не зная — отвърна Оладан и отново погледна крадешком Рицаря в Мрамор и Злато.

Малко по-късно в стаята влезе царица Фраубра, а зад нея крачеше магьосникът, който носеше в ръка нещо, увито във вързоп.

— Премъдри Малагиджи — промърмори смутено Хоукмун и направи опит да се надигне от леглото.

— Значи ти си този настойчив млад човек, който от няколко дни ме преследва? Не мога да видя лицето ти заради този шлем — в гласа на Малагиджи се долавяше металическа нотка и Хоукмун отново почувства отчаяние.

— Аз съм Дориан Хоукмун. Мисля, че доказах приятелските си чувства към Хамадан. Мелиадус и Нахак са унищожени, а силите им побягнаха.

— Хъм…? — сбърчи вежди Малагиджи. — Вече ми казаха за тази перла в черепа ти. Познавам и други подобни изобретения, както и свойствата им. Но все още не знам, дали ще мога да я лиша от силата й…

— А на мен ми казаха, че ти си единственият човек, който би могъл да го направи — рече Хоукмун.

— Би могъл — да. Но ще мога ли? Не зная. Вече остарявам. Слаб съм и не съм сигурен, дали…

Рицаря в Мрамор и Злато пристъпи напред и докосна Малагиджи по рамото.

— Познаваш ли ме, магьоснико?

— Да, познавам те — кимна Малагиджи.

— И знаеш ли, на коя Сила служа?

— Да — кимна малко смутено Малагиджи и премести поглед от лицето на единия, към другия. — Но какво общо има това с този млад човек?

— Той също служи на тази Сила, макар да не го съзнава.

Лицето на Малагиджи се озари.

— Тогава ще му помогна — заяви с твърд глас той — дори ако това означава да рискувам живота си.

Хоукмун направи нов опит да се надигне от леглото.

— Какво означава всичко това? На кого служа? Не знаех, че…

Малагиджи разви овързания в плат обект. Оказа се, че е глобус, покрит с малки неравности, всяка от които светеше в различен цвят. Цветовете се меняха постоянно и загледан в тях, Хоукмун премигна.

— Първо, трябва да се съсредоточиш — каза му Малагиджи като приближаваше глобуса към лицето му. — Вгледай се в сферата. Не откъсвай поглед от нея. Гледай внимателно, Дориан Хоукмун, виж всички цветове…

Хоукмун постепенно осъзна, че вече не премигва и че не може да откъсне поглед от сферата, с бързо менящите се цветове. Завладя го странно усещане за безтегловност. Чувстваше се все по-добре. Неусетно се усмихна и после светът наоколо се замъгли, зад плътен, топъл слой пелена и сякаш бе увиснал някъде извън времето, извън пространството. Не беше изгубил връзка с обкръжаващия го свят, но същевременно бе отделен от него с непроницаема стена.

Дълго време остана Хоукмун в това състояние, осъзнавайки смътно, че преместват тялото му, сякаш се беше се отделил, някъде другаде.

От време на време мъглата менеше своите тъжни тонове, ту беше бледо розова, ту небесносиня, или пък маслено жълта, но това беше всичко, което виждаше. Вътре в него цареше безмерен покой, какъвто никога не бе изпитвал, освен може би като малко дете, в прегръдките на майка си.

Сетне пастелните тонове започнаха да се примесват с по-тъмни, мрачни цветове и усещането за покой бе прогонено от ослепителни черни, или кърваво червени светкавици. Нещо се разтърси в главата му, последвано от непосилна агония и той изкрещя пронизително.

Когато отвори очи, Хоукмун втренчи ужасен поглед в машината пред него. Беше съвсем същата като онази, която бе видял преди доста време в лабораториите на крал Хуон.

Дали не се намираше пак в Лондра?

Около него тихо шепнеше мрежата в черно, златисто и сребристо, но нишките й не го докосваха, както предния път, а вместо това се свиваха, отдръпваха се от него и постепенно се сгъстяваха така, че не след дълго изглеждаха като една монолитна маса, заемаща малка част от околното пространство. Хоукмун се огледа наоколо и зърна Малагиджи, а зад него лабораторията където, преди незнайно колко време, бе спасил магьосника от ръцете на убийците от Тъмната империя.

Малагиджи имаше изтощен вид, но на лицето на стареца бе изписано задоволство.

Той се приближи с метално сандъче в ръка, събра вътре частите на машината на Черната перла, после го затвори здраво и го заключи.

— Тази машина — изрече пресипнало Хоукмун. — Откъде я имаш?

— Аз я направих — усмихна се Малагиджи. — Да, Дориан Хоукмун, аз направих тази машина! Отне ми седмици на мъчителни усилия, докато ти лежеше тук, скрит с помощта на моите заклинания от онази, другата машина — в Лондра. Да ти призная, по едно време мислех, че съм загубил битката, но тази сутрин завърших със сглобяването на машината и ми липсваше само последната част…

— И каква бе тя?

— Нейната живителна сила. Ето това бе ключовият въпрос — ще мога ли да извърша тъкмо в необходимия момент заклинанието. Защото, виждаш ли, трябваше да позволя на живота на Черната перла да завладее ума ти, надявайки се, че след това машината ще го абсорбира миг преди да погълне ума ти.

Хоукмун се усмихна облекчено.

— И гледам, че си успял!

— Успях. Сега вече си свободен от страха и можеш да вървиш където искаш.

— Не ме е страх от нищо, което могат да ми сторят хората, дори с радост бих посрещнал подобни опасности — каза Хоукмун като ставаше от кушетката. — Милорд Малагиджи, задължен съм ви до смърт. Ако мога с нещо да ви служа…

— Не — нищо — побърза да го прекъсне Малагиджи. — Радвам се, че успях да се сдобия с подобна машина. — Той почука с пръст сандъчето. — Може би ще ми потрябва и друг път. Освен това… — той се намръщи и погледна замислено Хоукмун.

— Какво има?

— А, нищо — сви рамене Малагиджи.

Хоукмун докосна челото си. Черната перла все още беше на мястото си, но сега бе съвсем хладна.

— Не си извадил камъка?

— Не, макар че мога да го направя, ако пожелаеш. Но присъствието му не ще ти навреди. А премахването е само дребен хирургически проблем.

Хоукмун вече мислеше да попита магьосника кога може да се уреди и този въпрос, но изведнъж му хрумна друга мисъл.

— Не, нека да остане — рече той. — Като символ на омразата ми към Тъмната империя. Надявам се скоро да ги науча, че трябва да треперят пред този символ.

— Значи, намислил си да продължиш борбата с тях?

— Да — при това с удвоени усилия, след като благодарение на теб съм свободен отново.

— Тази сила трябва да бъде спряна — съгласи се Малагиджи. Той въздъхна. — А сега ще отида да поспя. Ужасно съм изморен. Твоите приятели те чакат на двора.

Хоукмун се спусна по стълбите и излезе на огрения от яркото, топло слънце двор на къщата, където го очакваше Оладан, а на косматото му лице лъщеше усмивка за двама. До него бе изправена стройната фигура на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Добре ли се чувстваш? — попита го Рицаря.

— Напълно.

— Хубаво. Тогава си тръгвам. До скоро виждане, Дориан Хоукмун.

— Благодаря ти за помощта — каза Хоукмун, докато тайнственият войн приготвяше за път своя едър, здрав боен кон. Тъкмо когато Рицаря понечи да го възседне, Хоукмун си спомни нещо и извика: — Почакай!

— Какво има? — покритата с шлем глава се извърна към него.

— Нали ти убеди Малагиджи, че трябва да лиши от живот Черната перла. Ти му каза, че аз служа на Силата, на която служиш и ти. И въпреки това, не познавам никаква Сила, която да ми е господар.

— Някой ден ще узнаеш.

— А ти на коя Сила служиш?

— Аз служа на Руническия жезъл — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато и пришпори коня, напускайки двора още преди Хоукмун да осъзнае чутото.

— Значи на Руническия жезъл, а? — промърмори замислено Оладан. — А аз го мислех за легенда…

— Да, легенда. Изглежда тайнственият рицар си пада по подобни легенди. Трябва да се е пошегувал с нас — засмя се Хоукмун и тупна Оладан по рамото. — Ако го видим отново, ще го попитаме за истината. А сега съм гладен. Една солидна вечеря…

— В двореца на царица Фраубра се готви пиршество — намигна Оладан. — Казват, че щяло да бъде неповторимо. Освен това, струва ми се, че интересът на царицата към теб не е подклаждан само от чувствата й на благодарност.

— Така ли смяташ? Е, дано не я разочаровам, приятелю Оладан, защото съм се заклел пред друга, далеч по-красива девойка.

— Че има ли такава?

— И още как. Ела, малки приятелю — да се насладим на ястията на царицата и да се подготвим за обратния път на запад.

— Трябва ли да тръгваме толкова скоро? Ами ние тук сме герои, а и заслужаваме малко почивка.

Хоукмун се засмя.

— Ти остани, ако искаш. Но аз съм поканен на сватба — на моята собствена.

— О, добре тогава — отвърна привидно натъжен Оладан, — не бих желал да пропусна подобно събитие. Ще взема и аз да скъся престоя си в Хамадан.

На следващата сутрин лично царицата ги изпроводи до портите на Хамадан.

— Помисли отново, Дориан Хоукмун. Предлагам ти трона — същият, за който загина брат ми.

Хоукмун погледна на запад. На около две хиляди мили път го чакаше Изелда и нямаше никаква представа, дали е успял да се освободи от силата на Черната перла, или вече е жертва на тази сила. Граф Медни също го очакваше и трябваше да узнае докъде се е простряла ръката на Гранбретан. А Боуджентъл, поетът-философ несъмнено не отстъпваше на крачка от девойката, изправила се на най-високата бойница в Медния замък и загледана към дивите тръстики на Камарг, питайки се, дали някога ще види отново мъжът, който се закле да я вземе за своя жена.

Той се поклони в седлото и целуна ръката на царицата.

— Благодаря ви, Ваше величество. Поласкан съм, от високата чест, която ми оказвате, но аз съм дал обет и щях го спазя — макар да ми предложат и двадесет трона. Освен това и други се нуждаят от сабята ми в битката с Тъмната империя.

— Върви тогава — произнесе тъжно царицата. — Но помни Хамадан и неговата повелителка.

— Ще го помня.

Той пришпори своя огромен, покрит със синя пелерина жребец през скалистите хълмове. Зад него Оладан се извърна, изпрати въздушна целувка на царица Фраубра, намигна й и последва другаря си.

Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, препускаше право на запад — към своята любима и към отмъщението.