Перлата на любовта

1.

Лондон, Англия Май, 1819

Затаила дъх, жената с черна копринена маска стоеше в тъмното и само ръцете й леко трепереха. Не поглеждаше встрани, опитваше се да не мисли за отвесната, близо шестдесет метра пропаст, която я делеше от уличния калдъръм.

Стъпалата й бавно се плъзгаха по улея. Внимавай…

Около нея вятърът фучеше и налиташе с яростни пориви. Но тя само напрягаше сетивата си, без да обръща внимание на клонките и песъчинките, запратени в лицето й.

Внимателно опипваше всяка керемида, обвитите й с плат стъпала се придвижваха безшумно. Една крачка, още една.

Достигна вътрешния ръб на улея и се спря, сянката й излиня сред гората от черни комини, очертани на лунната светлина. Тя леко се приведе, изучавайки следващото препятствие, като потисна надигащата се в гърдите й вълна от страх.

Теменужените й очи се присвиха. Около два метра я деляха от съседния покрив. Да, ще бъде трудно, много трудно. За всеки друг това би било невъзможно.

Но не и за нея. Не и за жената, наречена Тъмнокосата, която се бе обучавала с монасите на Шао Лин, живите наследници на древното китайско изкуство ушу1.

Бавно се изправи. Прогони страха и на негово място си представи реещи се жерави и весели шарени хвърчила, пърхащи над Забранения град.

Измъкна от джоба си сребърна звезда, с дебел копринен шнур, промушен през центъра й. Тя хвърли с грациозно движение диска.

Сребърният къс проблесна на лунната светлина. Тихо свистене изпълни въздуха. След миг, с едва доловим звън, звездата достигна целта.

Тя силно опъна шнура, докато тежестта зацепи в основата на комина отсреща.

Чудесно!

Сега предстоеше най-трудното. Тя погледна бързо надолу. Улицата беше безлюдна. Сега. Сега е моментът!

Тя се сви на топка с прибрани колене, закрепена само с едното си стъпало към стръмния покрив зад нея. Поемайки въздух, както я бе учил игуменът Танг през онова далечно лято, тя скочи.

Увитите й в плат стъпала се оттласнаха от покрива. Тя се стрелна в мразовитото пространство и за миг увисна бездиханна високо над улицата.

Ръцете й бяха протегнати напред. Нежните й пръсти се вкопчиха във вятъра. Мили Боже, ами ако е преценила погрешно?

В следващата секунда десният й крак намери опора и рамото й се удари в стръмния склон на отсрещния покрив. Незабавно се сниши, за да избегне зорките погледи.

В безопасност е! Поне засега…

Жената, наречена Тъмнокосата, се промъкна в завета на един комин и се напрегна, ослушвайки се за тревожни сигнали.

Ала само воят на вятъра и далечното трополене на карета нарушаваха покоя на нощта. Къщата под нея бе тиха. От прозорците на долните етажи се процеждаше мътна светлина и се разстилаше на бледи правоъгълници върху калдъръма.

Слабата черна фигура внимателно издърпа коприненото въже и го уви здраво около комина. После започна да се катери по въжето като внимателно преместваше ръце, докато стигна върха на стръмния покрив.

И тогава съзря целта си.

Мълвейки беззвучна благодарствена молитва, тя се насочи към втория прозорец вляво, отвори го и се промъкна вътре.

Както и очакваше, къщата бе празна.

Бързо прекоси преддверието, памучните й подметки безшумно потъваха в обюсонския килим. Почти бе достигнала целта си, когато от витата стълба в далечния край на коридора се дочу тих смях.

— Честна дума, милорд, вие сте направо циничен. Сигурно защото толкова ви глезят и ви се възхищават. А и тази вечер пийнахте доста бренди. Още малко и няма да можете…

На това място дрезгавият женски глас се извиси в писклив смях. В настъпилата тишина се чу шумолене на коприна и глух стон.

Тъмнокосата се долепи до стената. Това беше нещо, което не бе планирала! Обитателката на къщата, сластолюбивата Жермен, трябваше да е във Воксхол. По дяволите, какво търси тази жена в къщата?

Сякаш в отговор, задъханият глас се извиси отново.

— Вие сте ужасен, милорд. Обещахте да ме заведете във Воксхол и аз съм много разстроена.

И тогава до Тъмнокосата достигна мъжки глас, нисък и мек като коприна. Глас, едновременно шеговит и заповеднически. Тя леко се сепна, полази я студена тръпка.

Графът на Морлънд.

Тъмнокосата усети, че не й достига въздух. Странна болка прониза сърцето й. Тони…

Но тя се опита да пропъди болезнените спомени.

А това беше Жермен, последната от фаворитките му според слуховете.

Гласовете се приближаваха. Безпокойството на Тъмнокосата прерасна в истинска паника. Милостиви Боже, те се качваха!

Бързо бутна първата врата вляво. Шмугна се в стаята и се прилепи към стената.

Меки стъпки на пантофки по стълбите, а редом с тях — думкане на мъжки ботуши.

Няма нищо страшно, помисли си Тъмнокосата. Просто трябваше да изчака тук, докато двамата свършат работата си. Притвори вратата и замръзна неподвижна с долепено ухо до стената.

— Честна дума, милорд, какви мисли ви спохождат! Карате ме да се изчервявам! — Тих кикот. — Ужасно сте невъзпитан! — Отново кикотене, вече по-разгорещено. На стълбището отекна нисък мъжки смях, последван от шумолене на дамаска.

Под черната маска, скриваща лицето на Тъмнокосата, избиха капчици пот. По дяволите, по-бързо, де!

Ала компаньонът на Жермен явно не беше от бързите. Глух и заповеднически, гласът му ехтеше нагоре и се приближаваше с всеки миг.

— Но аз настоявам, сладка моя. Мисълта да те видя с перли и копринени жартиери е твърде примамлива, за да се откажа.

— И какво още да облека, милорд? — Това беше страстен и доста добре пресметнат шепот.

— О, абсолютно нищо друго, разбира се.

Сърцето на Тъмнокосата заблъска в гърдите й. За сетен път през този ден тя прокле злия дух, който я бе довел в студения, мъглив град, и то с такава отчаяна мисия.

Бе я довел обратно, поправи се тя. Все пак бе родена тук. Ала Лондон вече не живееше в спомените й. Малко след раждането й нейният баща я бе завел в Макао, португалската колония, граничеща със Тъмнокосата китайска империя.

Това се бе случило само няколко месеца след смъртта на майка й.

Тъмнокосата затвори очите си. Не мисли и за това…

Мисли за вълните, които се разбиваха в пристана на Макао, когато стоеше за последен път на Прая Гранде и вятърът рошеше косите ти. Мисли за лястовиците в небето над Пекин, за песента на глинените свирки, докато те се рееха над морето от гледжосани керемиди.

Тя бавно дойде на себе си. Но решимостта й не я напускаше, защото красивата дъщеря на Макао не се съмняваше в своя успех. Не и докато животът на баща й зависи от нейното умение и концентрация.

Шумоленето на атлаза се смесваше с това на сукното и вълната. Жермен изстена:

— О, да, милорд. Моля ви, как така!

Гръм и мълнии, те бяха точно пред вратата!

Тъмнокосата едва успя да се шмугне зад отрупания с дамско бельо параван, когато вратата се отвори. Пламъкът на свещта освети тоалетната стая. Появи се Жермен а прегръдките на благородния си любовник.

И тогава тя видя графа на Морлънд.

Тъмнокосата замръзна. Времето сякаш спря.

Толкова отдавна. И все пак недотам, че да излекува болката, да заличи сладката горчивина на спомена.

Той все още е поразителни красив, помисли си тя. Косата му бе по-дълга, отколкото беше модерно, гъста и права, с цвят на старинен бронз. Устните му бяха плътни и някак цинични, а усмивката — самото олицетворение на порока, когато постави свещта на полицата над камината и зарови пръсти в пищното изобилие от женски одежди върху натруфения лакиран параван.

Тони Морлънд. Любовта на живота й, който я бе омагьосал и предал преди десет години.

На някакви си сантиметри, скрита зад паравана, Тъмнокосата чакаше, страхуваше се да поеме дъх, страхуваше се да помръдне.

Страхуваше се да направи каквото и да било, освен да съсредоточи мисълта си да остане незабелязана.

Над рисувания параван, лакиран в червено, прелетя като облак пяна истинска валенсианска дантела.

— Да, тази много ми харесва — Морлънд загадъчно се усмихна и разгъна един ефирен пеньоар пред изкусителното тяло на любовницата си.

Онемяла от неудобство, Тъмнокосата пожела да не вижда, да не чува, да не усеща нищо.

Ала това не й помогна. Всяко потайно шумолене я разтърсваше цялата. Всеки стон изгаряше като пламък кожата й.

На пода с меко съскане се разстла коприна.

— Прекрасно. А сега жартиерите…

Тъмнокосата се опита да насочи мислите си надалеч, да откъсне огнения си поглед от пролуката между крилата на паравана. Но не успя да си го наложи.

Дългите силни пръсти се присвиха, а сетне вещо се плъзнаха върху розовата плът и съблазнителните бедра.

— Тони! О, моля те…

— Разбира се, миличко. Но първо виж това…

Тъмнокосата чу щастлив писък, видя как се стрелнаха алчни, грабливи пръсти.

— Милорд! Но това е от комплекта, който видяхме в „Рандъл и Бриджс“ миналата седмица! Елайза ще позеленее от завист!

— Радвам се да го чуя — сухо промърмори графът.

Шумоленето зад паравана се усилваше неудържимо. Каквито и да са бижутата, този ентусиазъм е пресилен, помисли си ядно Тъмнокосата. Такава суматоха за няколко камъка! Защо не тръгнат към Воксхол и лекомислените си развлечения, както би постъпила всяка нормална двойка?

Но както щеше да научи, станеше ли дума за съблазън, графът на Морлънд далеч не бе от обикновените, дори се славеше с безграничното си търпение — когато му изнасяше, разбира се.

А сега му изнасяше, и още как.

— Колко прекрасно нещо е алчността — каза графът замислено. — Голямо удоволствие е да гледам как разпалва страстното ти податливо сърчице, Жермен — в гласа му отново се долавяше суха нотка.

— А-алчност ли? Няма такова нещо! Аз съм просто… сразена. Да, направо съм сразена. От подаръка ти. И от теб също, разбира се — бързо добави Жермен.

Сякаш за да го докажат, розовите й пръсти атакуваха шалчето около врата му. След миг бялата материя бе развързана и прелетя над паравана. Тъмнокосата едва овладя инстинкта си да отскочи, когато шалчето, все още топло от плътта на собственика си, падна върху рамото й.

Дъхът й секна от това съприкосновение.

Усети пламналите си страни. Мили Боже, тя чуваше всяка въздишка, всеки дъх. И всеки момент те щяха да…

Тя не помръдваше и призоваваше образа на лотоса, разцъфтяващ призори в девствена тишина сред градината. Листче по листче съвършената пъпка се разтваряше, а зелените листа се разстилаха като килим и се полюшваха върху хладните води.

По-добре. Да, много по-добре.

Нисък смях изпълни тясното пространство, отново прошумоля коприната. Неочаквано един син жакет от много фин плат се удари в паравана и разклати лакираната рамка.

Пръстите на Тъмнокосата се свиха в юмрук. Тя затаи дъх, докато елегантната рамка бясно се залюля и след миг се укроти. Шумовете зад паравана не й даваха мира. Всеки звук, всяка въздишка раждаха представата за гореща, гладка кожа и бавни, търсещи целувки.

Спомни си устните на Морлънд върху своите в онази нощ преди десет години…

— О, Т-тони!

— Ъ-ъ-ъм… казвал ли съм ти напоследък, че кожата ти е като коприна? Че очите ти са като…

— Смарагди? — чу се пълният с надежда отговор. — Като огромни смарагди? Изпъстрени с диаманти?

Сух смях изпълни малката стая.

— Какво малко алчно дяволче! — И внезапно гласът на графа заглъхна.

Любопитството завладя Тъмнокосата против волята й и тя долепи лице до пролуката на паравана. В напрегнатата тишина видя високия англичанин с разкопчана бяла риза, който разтвори дантелените дипли на пеньоара на любовницата си, за да разкрие прекрасна огърлица от диаманти със съвършен овален смарагд в средата.

Неволната свидетелка усети пламналите си страни, когато силните пръсти на Морлънд се плъзнаха но заоблените форми, очертани под дантелата.

— Т-тони! Знаеш как се замайвам, когато… ох. Тони, недей!

Но той не обърна внимание на задъханите й протести, а тя явно целеше точно това. Графът склони глава. Той разгъна разпенените дипли с устни и захапа настръхналото розово зърно.

Разтърсена от срам, Тъмнокосата рязко се отдръпна. Това бе невъзможно! Не можеше да е истина.

Тя стисна очи и съсредоточено повтори първите редове от класическия труд на Сън Дзу върху изкуството на войната. Но едва бе стигнала до „Всяка война се основава на измамата“, и способността й да се концентрира я напусна. Беше непоносимо това чувствено допиране на кожа с кожа.

Жермен изстена без преструвка.

— О, Тони, да! Знаеш как обожавам… — и в следващия миг отмалялото й тяло се отпусна безчувствено в обятията на Морлънд.

Само на сантиметри Тъмнокосата се бореше със странното тупкане на сърцето си, с чудатото треперене на нозете си. „Това е просто логичната развръзка при половете,_ каза си строго. _Просто мъжкият елемент ян, който търси естествено разрешение в женския елемент ин.“

Да, да! А ти си Савската царица — отвърна й подигравателен глас.

— А сега май можем да се освободим от това. — Пиратски смях изпълни стаята.

— Милорд!

— Точно за това си мислех, Жермен. Дали да не се оттеглим в ъ-ъ, някое по-удобно място?

Крайно време е, ядно си помисли Тъмнокосата. От съседната стая се долавяше шумолене на чаршафи.

— Наистина трябва по-често да се сещам да ти подарявам смарагди — прошепна Тони.

Жената му отвърна с тих стон. Леглото изскърца.

— Хайде, сладка моя. Отвори си очите! — с дрезгав глас заповяда Морлънд.

— Т-тони! — Това беше вик на изумление, шокиращ вик на необуздана наслада.

Този вик накара Тъмнокосата да пламне цялата. Но те ще…

След миг гласът на Жермен се стопи в тишината, а мъжественият й покровител изстена при освобождението си.

Скрита и без да издава звук, Тъмнокосата се опитваше да укроти сърцето си. В крайна сметка тя имаше по-важни грижи от сексуалните занимания на порочната английска аристокрация!

Но сякаш все не успяваше да го осъзнае…

Цареше тишина. Най-сетне Тъмнокосата се изправи и се протегна като котка. Предпазливо надникна от скривалището си. Кадифената завеса леко се полюшваше от вятъра. Тя се шмугна в съседната стая и замръзна.

Беше елегантно обзаведена стая — с копринени тапети, гравюри в позлатени рамки и два тапицирани с кадифе фотьойла.

Ала не мебелите приковаха погледа й. Нито пък гравюрите със съмнителна художествена стойност.

Изумена, тя не откъсваше очи от двете тела сред разхвърляните чаршафи. Русата жена леко похъркваше. Партньорът й спеше свит, смачкал възглавницата на топка под врата си.

Като омагьосана, Тъмнокосата гледаше мускулестите ръце и бронзовата гръд, гъсто покрита с тъмнеещи златисти косъмчета. Единият крак на мъжа бе свит и потъваше в белите дипли на чаршафите. Прасците бяха изящни, но яки и гъвкави като въжета. Беше неописуемо красив.

С опитно око Тъмнокосата изучаваше стегнатата плът и се питаше как графът успяваше да поддържа тези прекрасни мускули. Беше толкова невинна, че дори не помисли за упражнението, на което току-що бе станала свидетел, което представляваше достатъчно натоварване.

Порив на вятъра разлюля пердето. Мъжът в леглото се размърда, прокара ръка по челото си и се обърна по гръб.

Лицето на Тъмнокосата пламна.

Милостиви Боже, той беше напълно…, тоест мъжът нямаше нищо… Тя се изчерви и извърна очи. Разтреперана, запретърсва стаята — от затрупаната с вещи тоалетна масичка до открехнатия гардероб в ъгъла.

Ала не намери това, което я интересуваше — безценната, обсипана със скъпоценни камъни книга, за която беше дошла.

Заля я вълна на безсилие. Още една прахосана нощ, още едно усилие без резултат. Ще успее ли да намери някога приказната книга на насладите или цялото това търсене е само една налудничава игра, замислена от враг на баща й?

А врагове имаше, Бог й е свидетел. Такива като португалския търговец, който така и не прости на баща й, че измъкна от него товара с краден женшен. Нищо, че не беше негов. Или пък французинът, който се опита да офейка с находките, плод на целогодишни разкопки на островите край южния китайски бряг. Двамата с баща й за малко да изтърват цяла лодка с прекрасен син и бял порцелан юн и няколко изключителни нефрита от епохата на Хан, преди да разкрият предателството му.

В последвалото сбиване французинът загуби три зъба. А гърбът му дълго щеше да носи белези от камшика на баща й.

Дали някой от тях не беше отвлякъл баща й, за да си отмъсти?

Все още не можеше да си отговори, макар че не мислеше за нищо друго през трите месеца, откакто пристигна вестта за отвличането му. Малко след това се получи и първото от серията анонимни писма, които я насочваха къде да търси единствения предмет, с който би откупила свободата на баща си.

Цената? Една книга. Книга, чиято стойност се равняваше на толкова скъпоценни камъни, колкото тежи човек. С подвързия от злато, обсипана с диаманти, с илюстрации, специално сътворени да възбуждат преситения апетит на императора, който бе вкусил от всички удоволствия и бе притежавал всички богатства, подвластни на четирите морета.

Книга, за която се говореше, че е на хиляда години, и чиито страници изтънчено разкриваха многообразието от пътеки към еротичната наслада. Тази книга бе единственото, което би откупило свободата на баща й.

Тъмнокосата се намръщи. Дявол да го вземе! Къде е проклетата книга?

Внезапно леглото изскърца и този звук прекъсна мислите й. Графът дрезгаво промърмори и се обърна на една страна. Под белите чаршафи се показа мускулесто загоряло бедро. Дългите пръсти на ръцете му обхванаха гърдата с напъпило розово зърно само на няколко сантиметра от лицето му.

Жермен въздъхна и се сгуши до него.

Милостиви Боже, не отново! Да не би тези двамата да са взимали сибирски женшен?

Обладана от ярост и някакво друго, много по-болезнено чувство, Тъмнокосата се обърна и тръгна към вратата. Увитите й стъпала се плъзгаха безшумно.

Стигна средата на коридора и чу зад себе си тихо проклятие.

— По дяволите, Жермен, умирам от студ. Пак ли си оставила някой отворен прозорец долу? Така всеки лондонски главорез и обесник ще цъфне на вратата ти.

Сърцето на Тъмнокосата подскочи, тя се метна към прозореца, бутна рамката и стъпи на перваза.

Завесите се омотаха около главата й и я обгърна тишина. Това й попречи да чуе шума зад гърба си по-рано.

— Пипнах ли те, малък негоднико! — Твърди като гранит пръсти сграбчиха раменете й и я заклещиха в рамката на прозореца. — Мислеше, че ще ме измамиш, нали?

Въздухът излетя със съскане от гърдите на Тъмнокосата. В следващата секунда тя се изви назад и се блъсна в стена от мускули.

Горещи, напрегнати мускули.

Замята се диво, опитвайки се да се отскубне от здравите като клещи пръсти, хванали китките й.

— Донеси свещ, Жермен!

По коридора се чу потропване на пантофки.

— Аз… аз идвам.

Тъмнокосата затвори очи и пропъди мисълта, че нападателят й е облечен само с тънък халат. Мили Боже, не бива да допуска да разбере коя е!

Затаи дъх и се отпусна напълно, без да се съпротивлява даже когато твърдите бедра на нападателя й я притиснаха до стената.

— Предаваш ли се? Идеята ти не е лоша, ако не искаш да ти строша ръката. Какво взе, малък обеснико? Сребро? Някоя от гривните на Жермен?

Ловко и безпристрастно жилавите му пръсти опипаха стегнатите в коприна бедра на Тъмнокосата и се напъхаха под пояса на широките й панталони. Дъхът й секна, когато едната му ръка се спусна по-ниско и докосна плоския й стегнат корем.

Тя възстанови дишането си и се помъчи да си припомни някой от по-язвителните изрази, които бе чувала в малката таверна на брега край кейовете на Макао:

— К’во, по дяволите, пра’иш? — изруга тя и диво се загърчи. — Мани мръсните си лапи!

— Дръзка малка драка — избоботи нападателят й. — Но ще видиш, че и аз не съм кротко агънце.

Ръцете му пуснаха кръста й и задърпаха копринената маска на лицето й. Мъжът смръщи вежди и затърси някакъв възел, за да я развърже.

— У-у-у! Боли! — Престори се, че не са й останали никакви сили. Гърлото й се сви, когато усети топлината на бедрата му, на твърдите му като въжета мускули, притиснати до тялото й. Долавяше смесено ухание — аромат на сапун, на цветен женски парфюм и миризма на пот.

Никога досега не бе стояла в такава близост с полуоблечен мъж, не бе усещала допира на всяко ребро, на бедрата.

Тони…

Очите й плувнаха в сълзи. Мъжът сви вежди.

— Жермен! По дяволите, донеси свещта!

Нямам време, отчаяно помисли Тъмнокосата.

Страхът я разтърси. Забрави го, ако не искаш да прекараш следващите пет години от живота си с плъховете в някой долен английски затвор!

В този миг мрачният й нападател развърза копринения колан на халата си.

Тъмнокосата се досети какво иска да направи.

— Не съм взел нищо, мистър, честна дума! Само една скапана носна кърпа — захленчи тя. — Само едно нищожно парченце коприна. Няма що да връзваш човека кат’ някое проклето пиле за такава дреболия!

— Дреболия ли? За тази дреболия ще прекараш пет години в Нюгейт, хубостнико! А може и каторгата да не ти се размине.

Каторга? Милостиви Боже, ами баща й? Тя изпъшка и отново напълно се отпусна.

— Какво става! Изправи се, дяволите да те вземат! Няма да се измъкнеш, като…

Но графът не довърши. В този миг пленникът отчаяно се изви, бясно ритна и се измъкна между краката му. После, с един добре пресметнат удар, го повали на колене.

Графът се преви от болка, а Тъмнокосата се втурна по коридора, хвърли се към прозореца и изскочи на покрива.

Пред нея изгряващата луна образуваше сребърни ореоли около купола и тъмните кули на „Сейнт Пол“.

Красиво е, бегло си помисли тя.

И ако не беше много, много предпазлива, това щеше да е последното, което щеше да види.

Само по риза и с разчорлена коса, безукорният обикновено граф Морлънд се втурна към дъното на двора. Пред очите му слабата фигурка се плъзна покрай един комин и се скри зад билото на покрива.

Морлънд сподави ругатнята, прескочи ниската дървена ограда и продължи по тясната алея зад къщата. Стигна до следващата пресечка и спря, запленен от вида на малкото черно петънце, което се придвижваше към ръба на покрива.

Крехката фигурка безмълвно пристъпваше напред. Тя повдигаше грациозно краката си, а движенията на ръцете наподобяваха плавния и бавен замах на криле.

Каква красива гледка — мина през ума на Морлънд.

Нещо трепна дълбоко в съзнанието му, някаква връзка, която знаеше, че трябва да направи. Но страхът и брендито бяха притъпили способността му бързо да реагира и сега той можеше да мисли единствено за малкия тъмен силует, очертан заплашително върху най-стръмната част на покрива.

Порив на вятъра помете улицата и посипа с пясък и листа лицето на Морлънд.

Горе, в тъмнината, нежните ръце плуваха във въздуха, китките изписваха изящни спирали в мъглата на лондонското небе.

За Бога, този хлапак добре е трениран! Движи се гъвкаво и уверено като азиатец. Може и да успее, помисли си Морлънд, като несъзнателно се възхищаваше.

Една от керемидите неочаквано се отмести и се плъзна надолу, изтрополи в устрема си по покрива и след двадесетметров полет се разби сред облак грах на калдъръма.

По дяволите, малкият глупак ще свърши като тази керемида, ако не внимава!

Ефирният силует върху покрива се сви на кълбо и само с едно плавно движение скочи.

Сърцето на Морлънд почти спря да бие, когато видя как малкото телце прелетя над улицата и се вкопчи в отсрещния фронтон. Там то увисна петнадесетина метра над земята, а краката трескаво опипваха каменната фасада, търсейки опора.

— Дръж се! Наляво има корниз! — извика графът.

След миг краката й се отблъснаха от стената и фигурата се залюля, за да набере достатъчно височина, после се прехвърли и достигна края на тесния каменен корниз.

Едва сега графът пое спокойно дъх. Погледна надолу към ръцете си и свъси чело при вида на пресните следи от ноктите му по дланите.

Какво ставаше с него? Защо той така се вълнуваше за живота на някакъв дребен крадец?

От дълго време вече нищо и никой не можеше искрено да развълнува Антъни Лангфорд, лорд Морлънд, втори син на покойния шести херцог на Морлънд.

Той не се вълнуваше дори и за себе си.

А и не възнамерявам, помисли мрачно благородникът и присви лазурните си очи.

Но не, сега нещата опираха до работа и малкият негодник се вписваше чудесно в плановете му. Този дявол беше пъргав като котка! И Морлънд трябваше само да го проследи до убежището му.

Ала когато графът погледна отново нагоре, беше станало твърде късно.

По покривите се стелеха само сенки и не се забелязваше никакво движение между комините, които стърчаха като замръзнали на фона на луната.

Морлънд беше разочарован, но нямаше какво да се прави и той закрачи обратно.

Все още не можеше да повярва, че е изпуснал момчето. Вглъбен в мислите си, той заизкачва стъпалата пред къщата на Жермен.

Точно посягаше към полираното пиринчено чукче на вратата, когато чу нисък смях зад гърба си.

— Да вярвам ли на очите си? Това не е ли твоят приятел, скъпи?

Морлънд намръщено се обърна. Но щом позна стария си приятел, виконт Рейвънхърст, спрял на улицата до стъпалата, по устните му плъзна усмивка.

Тъмните вежди на бившия морски офицер въпросително се вдигнаха.

— Е, няма ли да ни поканиш?

Морлънд изгледа многозначително приятеля си, после премести острия си поглед върху слабоватата фигура на младежа с черни бричове и наметало, застанал до Рейвънхърст.

— Може би да. Но не преди да ми представиш приятеля си.

Спътникът на виконта звънко се разсмя, свали триъгълната си шапка, размаха я и се поклони на Морлънд.

— Значи толкова бързо ме забравихте, милорд?

Морлънд сви вежди. Наистина в гласа имаше нещо познато…

— Забравил сте ме!

Морлънд се вторачи в младежа.

— Тес? Ти ли си? Боже мой, Рейвънхърст! Как й позволяваш да се разхожда в този вид? Та тя… тя е с бричове?

Високият Рейвънхърст само се усмихна.

— Да й позволявам? Че откога мога да имам думата за нещата, които върши тази мъжкарана? Не, тя е една изключителна и упорита личност, тази моя жена. — Студените му сини очи омекнаха. — И не бих я сменил.

Морлънд приглади с нетърпелив жест косите си. Проклятие, той имаше работа. Естествено, Рейвънхърст не трябваше да узнае за това, тъй като последната мисия на Морлънд бе строго секретна. И освен това най-предизвикателната в живота му, защото включваше дипломатическа мисия при самия китайски император.

Тес замислено оглеждаше къщата.

— Значи е вярно? Наистина ли тук държиш любовницата си, Тони?

Морлънд не успя веднага да отговори. С труд си пое дъх.

— Ами, ъ-ъ-ъ, така да се каже…

— Таваните с огледала ли са? Винаги съм си представяла, че трябва да има огледала.

Морлънд издаде странен звук, който можеше да мине както за проклятие, така и за изохкване.

От горния етаж се дочу изскърцване на врата и приглушен женски глас. Морлънд усети, че по челото му избиват капчици пот.

— Е, не смея да ви задържам. Сигурно и двамата сте замръзнали.

Виконтесата отметна кичур кестеняви коси към тила си.

— Уф, животът в Лондон е отвратително скучен! А аз се отказах от мъжките компании. Но все пак и на жените им се полагат някакви развлечения.

Съпругът й леко се подсмихна.

— Жените си имат своите развлечения. При това доста приятни, доколкото си спомням.

Виконтесата леко се изчерви.

— Освен тези, любов моя.

Морлънд се покашля, чувствайки се неудобно като свидетел на разговора им. В този миг до тях достигна кисел глас:

— Тони? Там ли си?

Тес ококори очи.

— О, това Жермен ли е? Може ли да поговоря с нея? Вероятно ще ми каже…

Рейвънхърст едва не прихна и прегърна жена си през раменете.

— Боя се, че е време да вървим, любов моя.

— Но…

— Мисля, че достатъчно досадихме на Тони. — И виконтът я подръпна да тръгват.

Тя шумно въздъхна:

— Много добре. Разбирам, когато ме обезоръжават. И все пак не виждам защо…

— Значи, ще трябва да ти обясня? — Очите на виконта потъмняха. Той нежно докосна бузата й.

— Хъ-ъ-м, мисля, че не би било зле. — Тес се обърна и се усмихна на Морлънд: — Предайте почитанията ми на Жермен. И не се преуморявайте.

Графът се намръщи, имаше усещането, че току-що е повален от галопиращ кон.

Виконт Рейвънхърст съчувствено погледна приятеля си.

— Не й обръщай внимание, Тони. Трябва да свикнеш. Всички свикваме.

Когато двамата се отдалечиха, продължавайки весело да се препират, Морлънд зарови пръсти в разрешените си коси. Какво ли още ще ми дойде до главата тази нощ?, запита се той.

Много скоро му се наложи да си отговори.

Във вестибюла Жермен го очакваше, сложила ръце на кръста, с искрящи зелени очи.

— Е, както виждам, малкият мизерник се е измъкнал. Навън ли ще мечтаеш цяла нощ или ще дойдеш в леглото?

Морлънд мислеше за телцето, което бе притиснал до стената. Наистина имаше нещо странно в малкия крадец, нещо, което пораждаше мъглив спомен.

— Тони?

Морлънд се вгледа в гневните зелени очи на Жермен.

— Аз май трябва да вървя, скъпа.

— По това време? Ти сигурно имаш и друга любовница, това е причината! Как се осмеляваш? Как, по дяволите, се осмеляваш!

Яростната вълна последва Морлънд до външната врата. След секунда се чу трясък.

Жалко за скандалната гравюра на пашата и шестте жени от харема, стоически заключи той. Жермен вече три пъти я беше разбивала от ярост.

Той внимателно затвори вратата след себе си и с наслада пое чистия, студен въздух.

Да; разкошната Жермен започваше да му омръзва. Направил това заключение, той спря един екипаж и потегли към дома си.

Само на четири пресечки разстояние една невзрачна карета спря до бордюра. След миг дребна фигура с черно наметало изскочи на улицата и се шмугна вътре.

Каретата потегли веднага в нощната тишина.

Единствената пътничка затвори очи, отпусна рамене и за първи път през тази нощ спокойно си пое дъх.

За малко. Мили Боже, с всеки нов опит става все по-опасно.

Тънките бели пръсти на Тъмнокосата леко трепереха, докато тя сваляше копринената маска от лицето си. Откриха се гладки като кадифе скули и гарвановочерни извити вежди. Ясните теменужени очи проследиха капките кръв, които се стичаха по пръстите й. Сигурно се е наранила, докато е прескачала улицата.

Да, всичко висеше на косъм, помисли си Тъмнокосата.

Но нима имаше избор? В снощната бележка категорично й се нареждаше къде да отиде и какво да търси.

И освен това, какво би се случило с баща й, ако не се подчинеше.

Тя свъси гордо извитите си вежди. Къде е тази древна книга, заради която трябваше да кръстосва лондонските покриви? И защо мъжете не биха се спрели пред нищо, само и само да я притежават?

Поне на този въпрос тя знаеше отговора. Поне на него. Илюстрациите на книгата за любовта определяха цената й. Бяха оригинали, изработени с изключително майсторство и кристалночисти линии.

И всички онагледяваха една тема.

Наслада. Насладата в безчетните й форми и варианти. Насладата в неограниченото й многообразие, позната на мъжете и жените.

Красивите теменужени очи на Тъмнокосата помръкнаха. Преди много време, когато заедно с баща си бяха на гости у богат китайски търговец на сол, докато извършваха поредното тайно пътуване до Янчжоу, тя бе видяла тази книга. Но тогава беше едва дванадесетгодишна и сцените от илюстрациите само я объркаха.

Сега обаче знаеше абсолютно точно тяхното предназначение.

Гримаса сгърчи лицето на Тъмнокосата. Нещо топло и лепкаво се стичаше по ръката й. Болка прониза рамото й.

През прозорчето пробягваха размазаните очертания на сгради и улици.

Още една пропиляна нощ…

Спомни си за баща си и устните й потрепнаха. Със сурова решителност не позволи сълзите й да потекат.

По дяволите, сега не е моментът да се размеква!

Каретата рязко спря. Тъмнокосата разбра, че са пристигнали у дома.

У дома? Едва не се разсмя. В този град, забулен вечно в мъгла, тя никога няма да бъде у дома си.

Отправи взор към тясната двуетажна къща с плътни завеси зад тъмните прозорци. Не, за нея това е само една спирка по пътя, докато изпълни тайната си мисия и освободи баща си.

Чак тогава тя наистина ще се върне у дома, при златистите пясъчни брегове на Южнокитайското море, при хилядите малки островчета сред лазурните води и вечносиньото небе.

Близо пред нея се чу проскърцване на дърво.

— Ще слезете ли сама, мис Чеси, или аз да ви сваля? — Стъпенките на каретата паднаха с трясък. — Проклета работа! Не знам какво щяхте да правите, ако графът ви беше хванал. А с него шега не бива!

Франческа Камърън, наричана Чеси от английските си приятели и Тъмнокосата от китайците, само изсумтя презрително.

— Така де, а само като помисля, какво ще каже баща ви, щом разбере, че съм ви позволил да вършите такива глупости!

— Позволил си ми! — Чеси се вторачи в кочияша, който беше доверен слуга на баща й откакто се помнеше. — И да искаш, няма да успееш да ме спреш, Суидин. Ще те изхвърля на улицата преди да се опиташ. Пък и ти обичаш господаря си не по-малко от мен.

В този миг луната изплува иззад облаците и освети бисерните сълзи, стичащи се по страните на Чеси. Тя ядосано промърмори нещо и извърна лице, за да ги избърше.

Суидин помръкна.

— Така си е, мис Чеси. И все пак — проклета работа! — Старият сбръчкан слуга поклати глава. — И не ме напуска предчувствието, че ще става все по-лошо.

Петнадесет минути по-късно Чеси свали копринения жакет и намаза с балсам от билки раната на лакътя си.

С мрачно лице събу черните си панталони и се залови с дебелия пояс, опасващ гърдите й. Платът се развиваше и се стелеше върху оръфания килим.

Тя остана известно време неподвижна, усещайки как студеният въздух обжарва кожата й с цвят на слонова кост. Изведнъж си припомни мъжа и жената зад паравана.

Тайнственият шепот от докосването на телата им. Изгарящи звуци. Жадуващи звуци. Звуците на любовта.

Страните й пламнаха, щом си спомни за силните бронзови пръсти на Морлънд, опипващи бялата кожа на Жермен и предизвикващи наслада.

Тя усети как нейната кожа настръхна и сякаш странно засия.

Как ли би се чувствала, ако я докосваха така, ако я желаеха така?

Стига!

Поруменяла, тя се завъртя, грабна нощницата от леглото и я нахлузи през главата си.

Още не беше отметнала завивката, когато чу кънтящите стъпки на Суидин по стълбата. Той спря пред вратата.

— Мис Чеси? Будна ли сте? — В гласа му се усещаше необичайно напрежение.

Чеси изтича до вратата и отвори.

— Току-що открих ето това. — Старият слуга пъхна сгънат лист хартия в сгърчените й за миг пръсти.

Тя бавно разгъна бележката. Бе написана със същия нечетлив почерк като предишните. Върна я обратно на Суидин:

— Моля те… прочети я. Аз… аз не мога… — секна гласът й.

Слугата се намръщи.

— Морлънд — прочете той. — Утре.

Високият смълчан мъж седеше в тъмното само на светлината на огъня и въртеше в ръце нож със сребърна дръжка. В чертите му се забелязваше поквара, от което иначе интелигентното му лице изглеждаше грозно.

— Значи мислите, че разполагате със сведения, които биха могли да ме заинтригуват?

Жената пред него беше поразително красива.

— Сигурна съм в това.

Докато изпитателно я оглеждаше, очите на мъжа заблестяха. В пламъка им можеше да се прочете триумф или силна възбуда.

— Защо трябва да ви вярвам? Та аз едва ви познавам.

— Защото и двамата преследваме една и съща цел. И двамата ни ръководи жаждата за отмъщение.

Очите на мъжа се присвиха като на дива котка. Той докосна дулото на револвера, скрит в джоба на сакото му, и си помисли дали да не я убие. Вече бе узнала твърде много, а той не бе от мъжете, които допускат това. Никога не се доверяваше.

Но докато изпиваше с очи великолепното й тяло, му мина мисълта, че има далече по-приятни занимания, които могат да се правят с жена с нейната красота. Не е изключено дори да му помогне да постигне целта си.

А междувременно би могъл и да се наслаждава на зрялата й хубост.

Видя как тя обърна главата си и разбра накъде гледа.

— Харесват ли ви моите картини?

Бавно обходи с показалеца си дузината портретни миниатюри. Всички бяха на един и същ човек, но на различна възраст и в различни костюми.

Но всичките бяха портрети на Тони Морлънд. Мъжът, който скоро щеше да умре, покосен от ръката му.

Жената нежно се усмихна:

— О, страшно ми харесват. Не мислех, че…

— Вие не бива и да мислите, прекрасна Луиза. Аз ще решавам какво да направя с лорд Морлънд. Кога и къде. Разбрахте ли ме? Няма да допусна намесата ви в плановете ми.

Лейди Луиза Ландрингам отметна коси и повдигна рамене.

— Както желаете. За мен е достатъчно и това, че ще страда. Той ме унизи, а никой мъж досега не си го е позволявал, без да бъде наказан.

— Ще запомня това, скъпа. — Мъжът се обърна и задържа погледа си върху редицата усмихнати портрети. — Добре е да познаваш лицето на врага си, не мислите ли? — Избра една от миниатюрите и изтръгна платното от позлатената рамка.

След това грубо изруга и хвърли рисунката в огъня.

Оранжевите пламъци изсъскаха и плъзнаха димящи по усмихнатото лице на Тони Морлънд. Черни дупки прогризаха платното и огънят го погълна.

Мъжът до решетката се смееше, докато лицето на Морлънд се гърчеше, преди да се превърне в пепел.

— Приятно ли ви е? — обърна се той към жената зад гърба му.

— Безкрайно.

Той пусна ножа и разхлаби шалчето си.

— Елате тук и ми покажете колко.

2.

— Каква книга?

— За насладите. В Азия съществува от памтивека, доколкото разбрах. — Адмиралът навъси гъстите си вежди и намръщен обиколи с поглед полираната до блясък орехова маса от челното място, което заемаше.

Беше ядосан. Изобщо не понасяше да поставят под съмнение идеите му, а пък това да си го позволява безочливо парвеню като Атъртън, бе направо непоносимо!

Предизвикалият яростта на адмирала, седнал в далечния край на масата, изсумтя презрително:

— Мен ако питате, това е пълна глупост. Някакви си неприлични картинки.

— Не си спомням да съм ви питал, Атъртън. Напротив, добре си спомням, че миналия месец комисията ви забрани да участвате при вземането на бъдещи решения от тази камара.

— Извинете, но това предложение беше отхвърлено. — Графът на Морлънд стоеше в отсрещния край на залата. Очите му не изпускаха нищо въпреки привидната му незаинтересованост. — Сигурно ще си спомните съобщението, адмирале. Май беше миналата седмица.

О, да, адмиралът си спомняше. Съвсем точно. Никога не би забравил мига, в който отхвърлиха категорично изразената му воля.

Ала той не би го признал пред тази змия Атъртън.

— Съобщение ли? Какво съобщение?

Сините, с цвят на сапфир, очи на лорд Морлънд се присвиха. Забеляза руменината, плъзнала по лицето на адмирала.

— Ах, какъв пропуск от моя страна. Струва ми се, че по това време бяхте в Карлтън Хаус — измъкна се съобразително той.

— Миналата седмица ли казвате? — Адмиралът изсумтя. — Чудно как съм го пропуснал. — Той измери Атъртън с неодобрителен поглед и пак се обърна към графа. — Достатъчно по въпроса. Искам да чуя повече за книгата на насладите.

В дъното на масата Атъртън се разшава, мърморейки раздразнено.

Морлънд чуваше всяка дума.

— Значи мислите, че това е глупост, Атъртън? Просто някакъв недостоен боклук? Не мога да се съглася. Уверявам ви, че е много повече от непристойна. Такива книги далеч надминават въображението. Все пак те изпълняват ролята на наръчник.

— Да, наръчник за пъкъла, доколкото схващам — избухна лорд Уорбъртън, известен с пуританските си възгледи.

Лорд Морлънд леко се усмихна.

— Според нашите разбирания, сигурно, Уорбъртън. Ала има и такива, които твърдят, че физическото общуване е път към екстаза, към религиозното извисяване. Когато се прави както трябва, разбира се.

Мъжете около масата шумно се изсмяха.

— Никога не съм чувал подобно нещо — излая Атъртън и яростно издърпа жилетката си, която се бе заклещила под стърчащото шкембе. — Започвам да си мисля, Морлънд, че твърде дълго умувате над тези ваши дивашки книжки. Цялата идея е абсурдна.

Бавно, лениво усмихнат, Морлънд прекоси стаята, стъпвайки по персийския килим. Куцаше едва забележимо. Наля си от питието върху палисандровата масичка и остана дълго време неподвижен, загледан през прозореца в суматохата по „Грейт Джордж Стрийт“ и моста на Уестминстър.

Всичко е толкова обичайно, помисли си той. И толкова различно от шума, пъстроцветието и суматохата в Макао или Кайро.

Не беше обаче нито по-съдържателно, нито по-житейски правилно, само защото си англичанин. Не че Морлънд можеше да обясни това на тези мъже.

Той разклати питието си.

— Така ли мислите, Атъртън? Що се отнася до мен, смятам, че съм чел твърде малко. Никога няма да постигнем съгласие по този въпрос. И все пак аз донесох една такава книга. Разбира се, тя не може да се сравнява с изискания стил на съкровището, което ви описах. Моята е без перли и нефрити, без майсторския рисунък на древния шедьовър. И въпреки това ще ви помогне да получите някаква представа за какво става дума.

Морлънд внимателно вдигна кожената си чанта и извади подвързана в коприна книга.

Ако комисията няма да я одобри, нека да го стори още сега, а не по-късно, помисли си мрачно. Във всички случаи е по-добре да знаят в какво точно се забъркват.

Мъжете край масата се наведоха напред. Морлънд бавно отвори коприненото фолио пред очите им и освободи закопчалките от слонова кост, разгръщайки първата страница.

— Н-но… — шокирано заломоти Атъртън. — Това… това са…

— Абсолютно порочно — спокойно заяви адмиралът. — И все пак приликата е поразителна. Религиозно извисяване, така ли казахте?

— Нещо подобно. — Морлънд обърна следващата страница, на която двама любовници бяха заобиколени с божури и хибискус.

— Никога не са ни учили на подобни неща, когато бях млад — сключи рошавите си вежди адмиралът. — Само биха ни осакатили, повярвайте ми. — Той изгледа Морлънд. — И как тази ваша безценна книга ще ни помогне в дипломатическата мисия при проклетия китайски император?

Морлънд се върна на мястото си.

— Както знаете, император Ция Цин твърдо отказва да приеме нашите пратеници в Пекин. Но, изглежда, че императорът е голям любител на книги на насладите… и особено на тази книга. От десет години разпраща шпиони надлъж и шир из цял Китай, за да търсят приказната книга, наречена „Тайните изкуства на Жълтия император“. За нещастие, тази книга е изчезнала преди десет години.

— И какво ви кара да мислите, че вие ще я откриете? — подсмихна се Атъртън. — Щом дори необузданият китайски император не може.

Морлънд плъзна пръсти по изрисуваната страница с невиждащи очи.

— Преди три години случайно направих услуга на капитана на една бригантина, пътуваща за Макао. За благодарност човекът ми каза, че винаги мога да разчитам на помощта му. И, господа, преди шест месеца аз поисках тази услуга.

— Е, и? — Гласът на Атъртън не губеше презрителните си нотки. — Не ни дръжте в напрежение, за Бога!

— Капитанът откликна на молбата ми. Най-сетне е открил къде се намира книгата, която току-що ви описах.

Адмиралът стисна челюсти.

— Къде е?

— В Макао… поне е била в Макао, преди да изчезне повторно. Капитанът каза, че има сериозни основания да вярва, че книгата е качена на някакъв кораб в пристанището на Макао, посред нощ, без документи и нужното разрешително.

Морлънд изчака, докато думите му предизвикат желания ефект.

— Е, човече? — рязко попита адмиралът. — Накъде е отплувал?

— Към Лондон, както се оказва.

Из залата плъзна тих шепот. Безцветните очи на Атъртън се присвиха.

— И как този ваш капитан се е сдобил с тези сведения, Морлънд?

Графът небрежно махна с ръка.

— Смятам, че това едва ли ви засяга. Важното е, че книгата скоро ще бъде в ръцете ни. И ние най-сетне ще разполагаме с ключа, който ще отвори вратата за английската търговия и дипломация с Небесната империя. И то без капчица кръв, следва да подчертая.

Адмиралът лекичко забарабани с пръсти по ореховата маса.

— В това има хляб — промълви най-сетне той. — Това е много по-добро от другите планове, които идват от Форин Офис. Обсадете Пекин, покорете Летния дворец и вземете императора за заложник, как пък не! — стрелна ядосано с очи Атъртън. Авторът на този обречен на неуспех план само изсумтя презрително и отново подръпна жилетката си.

Адмиралът се обърна към Морлънд:

— Какво е необходимо, за да имаме книгата, Морлънд, в случай, че приемем този вариант?

— Моля да ме разберете правилно, предпочитам да не споделям подробностите, адмирале. — Погледът му беше твърд. — Поне засега. Капитанът ми каза, че има вече петима, тръгнали по дирите на тази древна книга и загинали при странни обстоятелства. Ако искаме да успеем, трябва да ми дадете пълен карт бланш.

Атъртън се надигна в знак на протест, но адмиралът го сряза с остър поглед.

В същия миг вратата към съседната зала се отвори. Висок чернокос мъж с надменно извит нос прекрачи прага.

Всички мигом понечиха да скочат на крака.

Но героят от Уотърлу им махна да не стават.

Херцогът на Уелингтън прониза с ястребовия си поглед графа на Морлънд.

— Адмиралът ме уведоми за плана ви, Морлънд. Може да се каже, че поне е оригинален. Но защо да ви поверяваме такава отговорност? — Във въпроса му нямаше заяждане, а само сила, с която изпитаният боец проверява слабите места на пионките си. Морлънд издържа погледа му.

— Защото единствено аз разполагам с достатъчно знания, за да проследя книгата. Разполагам с необходимите контакти и тук, и в Азия, за да водя преговорите. И най-вече, защото само аз мога да различа оригинала, когато го намеря.

Уелингтън се подсмихна.

— Много убедително. Всъщност вие винаги сте се славили с умението да нагазвате в най-дълбоките води, нали така?

Взирайки се в суровото, гордо лице, Морлънд си спомни твърде много случаи, когато бе постъпвал тъкмо така. В Коруня. В Бадахос. В проклетата Саламанка.

Ала тогава той търсеше спасение, бореше се като див звяр с разяждащата, непоносима болка. О, той я бе погребал надълбоко и никой не се усъмни за причините. Те останаха скрити дори за зоркото око на Железния херцог.

И все още търсеше спасение, призна пред себе си Морлънд. Проклетата война с Франция приключи, Наполеон бе заточен на Света Елена, а той все още бягаше…

Сините очи на Морлънд станаха сурови. Може би така е по-добре, отколкото да съжалява за миналото. По-добре да не се пита какво би станало, какво би трябвало да стане, ако…

Намръщи се и си наложи да върне мисълта си към разговора. Мъжете около масата го наблюдаваха с любопитство.

— Виждам, че пак се задълбочихте в кроежите си — промърмори Уелингтън. — В такъв случай ще повторя въпроса си. Къде да открием книгата? — В гласа му се долавяха скептични нотки. — И колко ще ни струва, когато я намерим?

— Отговор на първия въпрос ще имам преди да е изтекла седмицата. А колко ще струва… — Морлънд задържа погледа си върху херцога. — Двадесет хиляди лири ще стигнат, надявам се.

Мъжете около масата изумено възроптаха.

— Боже, човече, та това ще ни разори! — изрече адмиралът.

— Глупости! — оживи се Морлънд. — Ще си върнем тази сума само за една седмица от търговия.

Препирнята бушуваше десетина минути. През цялото време херцогът седеше неподвижно на стола, сплел пръсти пред себе си, и внимателно слушаше спора. Когато залата стихна, той сурово изгледа Морлънд.

— Много добре. Но мислете му, ако целта не оправдае средствата — добави тихо той.

— Но вие… не е възможно да приемете…

Само един студен поглед сложи край на възражението на Атъртън.

— Имате ли по-добро предложение… Атъртън, така ли беше?

— Ами, ъ-ъ, в момента не. Но работя върху един проект, който със сигурност…

Погледът на Уелингтън отново стана суров.

— Значи, ще опитаме плана на Морлънд. Всички ли са „за“? — Студените сини очи обиколиха залата и прекратиха всички възможни протести още в зародиша им. — Чудесно! Морлънд, останалото зависи от вас.

Графът леко се поклони.

— Това е голяма чест, Ваша светлост. И съм убеден, че ще спаси стотици, хиляди живота. И двете страни ще спечелят от законната търговия.

А за Морлънд това имаше първостепенно значение.

Не бе успял да помогне на онези мъже, издъхващите мъже, които той държеше в ръцете си, без да може да им помогне, докато кръвта шуртеше от прерязаните им гърла в Саламанка или се лееше от зейналите в гърдите им рани в Бадахос. За онези мъже той не успя да стори нищо.

Душите им щяха вечно да го преследват.

Но би направил всичко, за да не тегнат нови души на съвестта му, души на моряци и воини, които щяха да загинат далеч от дома си, по пясъчните брегове отвъд хоризонта, неопяти и неоплакани.

Би могъл да спаси децата им, сираците с печални очи и преждевременно състарени лица, които винаги страдаха най-много от войните — изоставени и пречупени. Морлънд се бе нагледал на такива сираци, безнадеждни човешки развалини, пръснати из Испания и Португалия по време на войната. А когато се завърна у дома, видя собствените си племенници, покосени от същата участ. Безразсъдният му брат бе загинал при злополука, която сам бе предизвикал. Морлънд не можеше да оплаква брат си, когото отдавна бе престанал да обича, но чувствата му към децата бяха различни. Той щеше да се погрижи повече нищо да не наранява младите им души.

Да, не би могъл да върне и промени миналото, но щеше да направи и невъзможното, за да промени бъдещето…

В този миг Уелингтън се надигна от стола.

— Много добре. Имате подкрепата ми за плана си, Морлънд, макар да е безпрецедентен. Да се помолим на Бог за успеха му.

Бавно и величествено херцогът се обърна и закрачи към съседната зала. На вратата се спря, облегнал ръка на полираната дървена рамка.

Зорките му очи обиколиха залата.

— Последвайте ме, Морлънд. Трябва да обсъдим още няколко въпроса. Елате и вие, Блесингтън.

Малцина в Англия биха имали смелостта така повелително да се обърнат към внушителния адмирал.

Херцогът на Уелингтън бе един от тях.

Сякаш по даден знак останалите мъже се изнизаха от залата. Кожата по лицето на Атъртън подозрително блестеше, когато се изсули покрай Морлънд, мърморейки нещо от рода на „хора, които са изгубили всякакво чувство за морал и възпитание заради диващини“.

Морлънд не му обърна внимание. Важното е, че спечели.

Зачуди се защо тази мисъл го изпълни с такова остро безпокойство.

3.

Севъноукс Съфък, Англия

Бели облаци плуваха по спокойното синьо небе. Една червеношийка весело писукаше в гнездото си.

Две дебелички изцапани крачета провиснаха от отвора на грубо скованата горска къщичка в съфъкското имение на граф Морлънд.

— Къде е чичо Тони, Дже’ъми? — Гласът беше на пет и половина годишно момиченце, със златисторуси коси и пухкави, омацани бузки. По навик то изпусна „р“ от името на брат си.

Брат й, вече на девет години, й се скара.

— В Лондон, естествено, Елспет. Каза ни, че ще е там до края на месеца. — Стройното тяло на момчето се изпъна и той сви вежди, замервайки един поразен от мълния бук. Грабна камък от купчината до себе си и го хвърли.

Камъкът удари стъблото с глух, отекващ звън.

Джеръми Лангфорд нададе щастлив вик, но мигом го замени с далече по-въздържан възглас, както и подобаваше на достойнството му на осми херцог на Моруд. Та нали той бе господарят на чичовото си имение в негово отсъствие.

— Още колко остава?

— Още две седмици?

Сестра му стисна раздърпаната кукла в скута си.

— Липсва ми — с копнеж каза тя, притискайки куклата към гърдите си.

Брат й, Джеръми Морлънд, скрито въздъхна. Елспет дълбоко преживя случилите се през последната година трагедии. Само за няколко месеца загубиха родителите си при двете злополуки — първата с лодка, втората с карета.

Разбира се, Джеръми бе не по-малко потресен от нещастието, но възрастта му помагаше да не показва болката.

Сестра му нямаше това преимущество. Имаше обаче нещо, което Елспет не знаеше, а Джеръми никога нямаше да забрави. Баща им беше карал каретата мъртво пиян и освен своята, бе причинил смъртта на четиримата си спътници.

Джеръми въздъхна и запрати още един камък. Този път не улучи. Сумтейки раздразнено, се вторачи в сестра си.

— Ще престанеш ли да си смучеш пръста, Елспет? Това го правят само бебетата. Чичо Тони не ти го казва, защото… е, аз не съм толкова възпитан.

Главата на сестра му се отпусна. Сините й като метличина очи се разшириха. Брат й забеляза напиращите сълзи.

— Хайде, хайде, не плачи, глупавичката ми. Допускам, че можеш да си смучеш пръста, когато сме сами. Само… само не го прави пред хората, ясно ли е? Просто… просто не подхожда на сестрата на херцога на Морлънд.

Момиченцето тутакси налапа мръсния си палец.

— Що не? — смънка тя.

— Защото… защото не е, по дяволите! — Мърморейки, той запрати още един камък над пътеката. Този път — право в целта.

Мрачният му израз леко се разведри.

— Нашият чичо Тони ще се ожени ли някога, Джеръми?

Момчето сви рамене.

— Предполагам. Повечето възрастни го правят. — Той замислено заподхвърля камъка в дланта си. — Защо питаш?

— Защото искам нова майка — момиченцето погали с пръсти вълнените рошави коси на куклата. — Искам някой да ме завива нощем и да слуша молитвите ми. Искам някой нежен и добър да ме гушне, когато си ожуля коляното на оная ужасна стълба. — Очите й отново овлажняха. — Бавачката е добра, обаче не е същото. И престилката й винаги толкова дращи. — Тя подсмръкна. — Протрива ми носа.

Пръстите на брат й силно стиснаха камъка. Детското му лице стана сурово.

— Дори чичо Тони да се ожени, новата контеса няма да ни е майка, Елспет. Тя ще ни бъде… — очите му съсредоточено се присвиха — …нещо като леля, предполагам.

А през ума му мина мисълта, че първото нещо, което ще направи новата контеса, е да опакова багажа на нежеланите си племенници и да ги изпрати при някой роднина от десето коляно, колкото се може по-далече от Севъноукс.

Но момчето не каза нищо на сестра си.

Не и когато тя вече бе преживяла такава загуба. Вместо това той ведро махна с ръка на юг, по посока на величествения Лондон.

— Няма значение. Чичо Тони е прекалено зает с лондонските развлечения, за да мисли за женене. — Джеръми не бе сигурен в точното значение на последната фраза, но тя го беше впечатлила, когато чу Кук да я казва на иконома.

Сестра му го смути с острия си, настойчив поглед.

— Що, Дже’ъми? Той не обича ли дамите?

— Защо — поправи я разсеяно брат й. — Разбира се, че обича дамите, Елспет — смъмри сестра си той. — Нали го видя оня път в плевника с вдовицата от Лондон?

Джеръми се намръщи, той и досега не разбираше причината за задъхания й смях, който скоро премина в тихо, пресекващо стенание. Тогава за миг се бе уплашил, че на жената й е призляло.

Беше решил да се промъкне и да погледне по-отблизо, но някакво неосъзнато чувство го спря. А и лицата на двамата, когато излязоха от плевника близо четвърт час по-късно, изглеждаха доволни и щастливи въпреки сламките, полепнали по гърбовете им.

Да, ще трябва да разпита чичо Томи за случилото се, реши Джеръми. Време беше да научи за тези неща. Та нали беше вече почти на десет години.

— Е, защо няма да се ожени?

— По дяволите, Елспет, откъде да знам? — сопна й се момчето и взе нов камък. Този прелетя поне на метър от белега в дървото. — Видя ли сега какво направи! Останах почти без снаряди!

Палецът на Елспет се настани в любимото си място. Личицето й се издължи.

В прилив на разкаяние брат й се наведе и несръчно я прегърна.

— Не плачи, глупавичката ми. Големите са толкова… така де, странни в тия работи. С часове бленуват, пишат стихове и се гледат като телета. А след това изведнъж разбираш, че са се разделили и хич не се и сещат един за друг. Мен ако питаш, просто си губят времето, да ги вземат дяволите.

Елспет ококори очи от това безпрецедентно нарушение на „доброто джентълменско поведение“, както би се изразила бавачката.

Палецът се изхлузи от зяпналата й уста.

— О, Дже’ъми, бавачката сигурно ще те пребие, ако чуе това.

— Е, значи трябва да вземем мерки да не го чуе, нали така? — стрелна я с дяволит заговорнически поглед момчето.

След миг двамата прихнаха, после се хвърлиха в прегръдките си и започнаха да се въртят, докато очите им не се напълниха със сълзи от смях, сложил край на всичките им разногласия.

Когато най-сетне се настаниха отново върху грубия дъсчен под, Елспет вдигна сините си замислени очи към небето.

— Всъщност аз знам, че чичо Тони обича дамите — призна си тя. — Даже мисля, че много ги обича.

Брат й се намръщи.

— Не е същото.

— Кое?

— Дамите.

Палецът отново беше измъкнат от устата на Елспет.

— Защо не?

— Защото дамите не са… просто не са същото като жените.

— Но…

— По дяволите, Елспет, не ме питай защо! Само това знам. Каза ми го вторият коняр. Дамите са за женене, а жените за… — Той смръщи чело. — Е, за онова шумно нещо, което чичо Тони правеше в плевника с вдовицата от Лондон. Тия неща са нещо различно — важно завърши той.

Ококорена, Елспет го гледаше с преклонение.

— Божке, Джеръми! Знаеш толкова много за мъжете и дамите… ъ-ъ, жените. Откъде…

Ала брат й бе дал достатъчно разяснения за един ден.

— По дяволите, Елспет, край на въпросите! — Хвърли още един камък от топящия се арсенал. Кварцовият снаряд разцепи въздуха, проблесна под слънчевите лъчи и удари бука с галещ ухото звук.

Ала Елспет не се отказваше лесно, дори след толкова впечатляващ изстрел. Босите й крачета си играеха с една провиснала върбова клонка.

— Изгубил си е ума по жената на чичо Хок, знаеш ли?

От устните на младия херцог се отрони изумено възклицание.

— Къде си чула това, дяволче?

Сестра му само се подсмихна и залюля крачета в топлия въздух.

Джеръми я сръга с лакът.

— Хайде, изплюй камъчето или ще те гъделичкам, докато се разкрещиш.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя.

— Няма да го направиш!

— Ще го направя! — И за да й докаже, Джеръми се надвеси със заплашително готови пръсти.

— Спри! Ще кажа, ще кажа!

Погледът на Джеръми омекна.

— Предай се тогава, щурчо. Къде го чу?

Елспет срамежливо извъртя очи.

— Чух го, когато… когато бях в шкафа за бельо.

— Какво, за Бога, си правила там!

Пухкавите ръчички на момичето притиснаха куклата.

— Криех се. А после… после щях да избягам — добиви предизвикателно тя.

— Какво? — бясно извика Джеръми. — Без мен?

Елспет подсмръкна.

— Беше миналият месец. Бях толкова самотна, а ти мислеше единствено за оня грозен оловен войник, който чичо Тони ти донесе от Лондон. — Пръстите й мачкаха косите на куклата. — Никога не се промъкваш да ме видиш, след като бавачката изгаси свещта. Никога не ме взимаш, когато ходиш за риба. И никога не искаш да си играем на рицари и дракони. Не и откакто нима херцог. — Долната й устна затрепери. Ти си доволен да забиеш нос в някоя прашна стара книга или да си губиш времето с конярите, или…

Джеръми свъси вежди с неприятното признание пред себе си, че упреците на сестра му съдържат голяма доза истина.

— Винаги имам време да поговоря с теб, пате. А следващия път, когато решиш да бягаш, по-добре ме вземи със себе си, защото инак ще те направя на бъз и коприва заедно със скривалището ти! Разбра ли?

Елспет послушно кимна, сразена от яростната му заплаха. Но само след секунда палецът й отново се измъкна от устата.

— Дже’ъми?

— Ъ?

— Какво значи бъз и коприва?

Тъй като и момчето не бе съвсем наясно относно значението, само изсумтя презрително.

— Хич и не питай, лудетино. Но имай предвид, че ще го направя и че много ще боли.

Децата легнаха на дъсчения под. Елспет отново беше налапала палеца си. Дълго време не помръднаха, замечтано загледани в прелитащите облаци.

— Дже’ъми?

— Сега пък какво има?

— Чичо Тони беше влюбен до носа си в лейди Рейвънхърст. — Елспет сбърчи чело. — Или май беше „влюбен до уши“. Не успях да чуя добре, защото сгъваха чаршафите.

Брат й зяпна.

— И в лейди Рейвънхърст ли?

Сестра му сериозно кимна.

— Втората прислужница го каза на втората камериерка. А после Кук ги шляпна и двете и им рече да не клюкарстват по адрес на господарите.

— Вярвам, че Кук го е направила. Боже, а ти къде беше по това време?

— В кухненския килер, разбира се. Какво означава „влюбен до уши“, Дже’ъми?

Брат й въздъхна. Имаше някаква представа за значението на този израз, но реши да не я споделя с малката любопитка. Всеки въпрос пораждаше нов, а навлизайки в темата, той вече не се чувстваше в свои води.

— Само, че харесваш някого.

Елспет се зае да оправя роклята на куклата и затананика.

— В такъв случай, аз съм влюбена до уши в чичо Тони — весело заключи тя. — Иска ми се той да ни беше баща.

— Той ни е чичо, глупаче. Не може да ни бъде баща.

— Да, ама изглежда също като татко. И името му е почти същото. Освен това баща ни не струваше, всички слуги го казват.

Джеръми бе дочул достатъчно клюки и подобно изявление не можеше да го завари неподготвен, ала не му стана приятно, че и Елспет го знае.

— Какво точно си чула да приказват слугите, Елспет?

Сестра му сви рамене.

— Че е лъжел на карти. Третият лакей спомена, че не си плащал дълговете от комара, че останал без пукнат грош и, че натиснал една от кухненските помощнички с кифла в пещта. Какво означава това, Дже’ъми?

— Няма значение — потресен изстена брат й.

Елспет започна заговорнически да шепти.

— Сигурно няма. Обаче Кук каза, че татко бил човек с големи пороци. Какво ли искаше да каже, Дже’ъми? — Малката й главичка се наклони на една страна. — Дали не е крал кифлички от килера като нас, когато ни наказаха да си легнем без вечеря? Дали третият лакей не е имал това предвид, когато спомена кифлата и фурната?

Очите на Джеръми изведнъж станаха студени.

— Сигурно нещо подобно, Елспет.

Лъжата прозвуча достатъчно убедително. Все пак през последните месеци Джеръми научи доста добре как се лъже.

Научи също как да скрива болката от неочакваните открития и нямаше да допусне Елспет да преживее същото.

— Няма значение. — Той погали разрошените й златисти къдрици. — Аз ще се грижа за теб. Ще се справим чудесно.

Елспет го награди със слънчева усмивка, съдържаща безграничната й вяра в неговите способности. После й хрумна нова мисъл.

— Ами ако чичо Тони никога не се върне? Ако отиде пак на онова място… Китай ли се казваше? Или на оная проклета война с подлия стар французин? Чакай, казваше се…

— Той е корсиканец, а не французин, Елспет. Освен това войната свърши. А чичо Тони вече никога няма да воюва, забрави ли? Каза ни го през нощта, когато се върна след… след…

Гласът на Джеръми замря в гърлото му, когато си спомни нощта, в която Тони бе пристигнал, кален и изтощен, от Бат. Прегърна децата и силно ги притисна до себе си.

И така те научиха, че майка им няма да се върне у дома. Никога.

След няколко месеца чичо им отново ги прегърна така и им каза същото за баща им.

Слава Богу, че имат чичо Тони, помисли си Джеръми. Без него животът им през последвалите месеци щеше да бъде непоносим.

— Спомням си — промълви тихо Елспет. Мушна юмруче в шепата на Джеръми. — Чичо Тони беше толкова мил. Обичам го много повече от татко, това е! — Горната й устна трепна. — Искам той да беше истинският ни баща.

— Не може да ни е баща — отчаяно повтори Джеръми. — Те са близнаци, глупаче. Това, че кочияшът Джем прилича на принца престолонаследник, когато си сръбне, не означава, че може да отиде в Карлтън Хаус и да повика кралската карета — добави надменно той.

Елспет се замисли върху казаното.

— Какво означава „когато си сръбне“?

Брат й изпуфтя:

— Няма значение, лудетино. И спри да си мислиш, че чичо Тони може да ни стане баща. Той ни е чичо. Ще трябва да се задоволим с това.

Елспет бавно и замислено засмука палеца си.

— Ама кога ще си дойде? — попита жално тя.

Джеръми сви рамене.

— След две седмици, както обеща. Нали никога не ни е лъгал?

— Само един път.

— Тогава трябваше да остане в Лондон, глупаче. По държавна работа, ангажименти с правителството и така нататък. Мислех, че разбираш.

Елспет само презрително изсумтя.

— Ти разбираш. Никога не съм казвала, че аз разбирам. — В отговора й се четеше цялото достойнство на петте й годинки. Внезапно една сълза се търкулна по мърлявата й бузка. След нея — втора.

Брат й тихичко въздъхна и прегърна треперещите рамене. Двамата дълго не помръднаха, черни и златисти косици се смесиха, а мръсната парцалена кукла падна между тях. Острата болка на спомените бе почти непоносима.

След малко момиченцето нервно запристъпва от крак на крак. Все още подсмърчайки, тя се изтръгна от прегръдката му и се надвеси над стълбата.

— И-и-искам да си ида у дома.

— Внимавай с тия стъпала — предупреди я брат й, готов да се притече на помощ.

Ала Джеръми умишлено не бързаше, прибирайки останалите камъни в омачканата платнена чанта. Когато свърши, по бузите му личаха само следите от сълзите.

Залязващото слънце бавно потъваше сред злато и пурпур над изящните кули на „Сейнт Пол“.

Седнал в дълбокото кресло пред слънчевия прозорец, херцогът на Уелингтън сплете пръсти и обърна лицето си, с горд орлов нос, към двамата мъже, разположили се срещу него.

— Проклета работа. Понякога си мисля, че цялата държава се разпада. Бунтове и безредици. Никакво уважение към институциите. — Херцогът въздъхна. — Държавата ни се променя, запомнете думите ми. И нещо ми подсказва, че новата държава изобщо няма да е по вкуса ми. А и тази мръсна история с Китай. — Бръкна в джоба си, измъкна плътен пергаментов лист и ядосано го размаха. — Видяхте ли това?

Морлънд поклати отрицателно глава.

— Писмо от самия Небесен син до крал Джордж III. Току-що го получих.

Проклинайки, Уелингтън се приведе и зачете на глас с нарастваща ярост:

— „Небесното царство владее всичко. Синът на небето не се нуждае от странните ви изобретения. Нито желаем продуктите на вашата държава.“

Суровото лице на Уелингтън почервеня от яд.

— И сякаш това не е достатъчно, та старият деспот добавя следното: „Подчинете се. Само пълното покорство ще осигури хармонията и благоденствието, което желаете.“ — Уелингтън бавно смачка листа на топка. — Този глупак има ли представа с кого разговаря?

Морлънд благоразумно замълча.

Имаше ли смисъл да напомня на Уелингтън, че китайците са владеели и управлявали могъщата си цивилизована империя векове преди първите римляни да стъпят в Британия и да бъдат посрещнати от нарисувани със синя боя диваци? Че китайската армия е държала в подчинение половината свят, а китайската флота е кръстосвала океана чак до Африка?

Ала Морлънд не каза нищо. Не си струваше да си хаби думите на вятъра.

Той просто изчакваше.

Най-накрая херцогът вдигна чашата си.

— Да пием за зловещия ти план, Тони. И да се молим на Бога да успее. Вече загубихме толкова храбри мъже в Испания и Португалия. Не бих искал да губим повече.

Херцогът свъси вежди над чашата, надигна я и я пресуши на един дъх.

— Боже, как се променя Англия. Всички тези адски машини, бълващи пушек и трясък, плюещи ненужни стоки, които хората дори не могат да си купят. По-рано не беше така. Северни богаташи, граждански безредици. Да ме убиеш, ако разбирам какво става. А се боя, че неприятностите тепърва предстоят.

Тримата мъже замълчаха, спомняйки си ужасите на войната. И сега, макар мирът да бе сключен, вълненията продължаваха.

Блесингтън допи питието си и се облегна назад.

— Каква е следващата ни стъпка?

Морлънд се загледа в кристалната гарафа до ръката на Уелингтън. Тя му припомни за студените дефилета и мразовитите испански утрини. За дадените и неудържани обещания.

Спомени. Всеки по-горчив от предишния…

Когато Морлънд вдигна очи, те бяха по-ясни и по-прозрачни от кристалната гарафа.

— Има едно-две неща, които не споменах пред останалите. Трябва да ги чуете сега. Дори да получа книгата — а пред вас двамата трябва категорично да подчертая, че засега това е само вероятност, — ще разполагаме с твърде малко време, за да осъществим мисията си. Както знаете, дипломатът Амърст току-що се завържа в Англия, без да постигне успех пред императора относно търговските ни позиции. Но представители на двореца са намекнали, че императорът може да стане по-благосклонен, ако получи книгата на насладите. Всъщност дават ни три месеца да открием шедьовъра и да го върнем на императора. Ясно ви е, че ако не побързаме… — Нямаше нужда да продължава.

Уелингтън тежко се отпусна назад. Пръстите му забарабаниха по глобуса до прозореца, а той загледа синьото петно, отбелязано като Китай.

— Ако все още тази книга съществува, трябва да опитаме. Така или иначе, ще си осигурим свободната търговия с Китай, но предпочитам това да стане по мирен път.

Пръстът му бавно проследи криволичещия контур на бреговете, след което се премести върху сушата и спря на императорската столица Пекин.

— Планът ти може да се окаже гениален, Тони, но каква е вероятността да откриеш книгата? И как ще я познаеш, ако я откриеш? — Уелингтън погали глобуса. — Негово Небесно Величество едва ли ще остане доволен, ако му пробутаме някой фалшификат.

Морлънд мрачно се подсмихна.

— Едва ли. По-скоро веднага ще обезглави мръсника, който му занесе нещо друго, а не оригинала.

Уелингтън въздъхна.

— Големи диваци са, нали? Веднъж в Индия видях как един раджа заповяда цяло село да… — За малко да се впусне в спомените си, но се въздържа и изсумтя. — Но това сега е без значение. Искам отговор, човече. Ясен отговор. Можеш ли да се справиш?

Морлънд кимна.

— Мога. Разчитам и на помощник.

— Така ли? И кой е този щастливец… или нещастник?

— Това е тя — мрачно уточни Морлънд.

Уелингтън вдигна вежди.

— Сериозно? Аз се сещам само за един човек, който може да ти помогне, и това е Джеймс Камърън. Чух, че се е завърнал в Лондон с дъщеря си, но още никой не ги е виждал. Веднъж Камърън ми спаси живота в Индия, знаеш ли? — Очите на херцога зашариха по глобуса, проследиха начупените линии на Хималаите и се плъзнаха надолу към прашните дефилета, северозападно от Делхи. — Една нощ, както си спяхме, ни нападнаха петима бандити. Настана страшна бъркотия и тогава този огромен шотландец изскочи от джунглата, почернял като туземец, с брада и мустаци, стиснал ятаган между зъбите си. Да ви призная, уплаши ме повече от проклетите бандити! Той ги разпръсна като пилци, след което седна и си поиска бутилка от най-доброто ни уиски. — Уелингтън се подсмихна. — И истината е, че му дадох не една, а две, и то без капка съпротива.

Морлънд се засмя.

— Проклетият му мошеник! Да, това е Джеймс Камърън. — Усмивката му се стопи. — А Чеси… ъ-ъ… мис Камърън също ли е в Лондон!

— Живее близо до Холбърн. На „Дорингтън Стрийт“ двадесет и седем. Да ви кажа, не е от най-престижните райони. Няколко пъти се отбивах, но Камърън не си беше у дома. А дъщерята има глава на раменете си. И е много красива. — Уелингтън подозрително изгледа Морлънд. — Не ми казвай, че смяташ да я замесиш в това?

— Защо не? Ако е способна поне наполовина колкото баща си, ще може да разпознае книгата без никакво усилие.

Челото на Уелингтън се сбърчи.

— И дума да не става, момчето ми. Та това е книга на насладите, по дяволите. Не е за очите на една добре възпитана благородна девойка. Сигурно ще изпадне в истерия.

— Едва ли. Не и тази Чеси, която познавах навремето — каза тихо Морлънд. Но в очите му за миг се появи сянката на съмнението.

В крайна сметка, десет години бяха много време.