Песен на сенките

71

Не очакваше така скоро да поеме пак на север. Направи го в мир със себе си и с известна доза увереност.

Нямаше никакви доказателства — или поне такива, които ще издържат в съда, — но беше сигурен. Може би трябваше незабавно да каже на Демиърс, но беше едно да таиш вяра в собствените си убеждения — и съвсем друго да поощряваш други да ги споделят. А и той се придържаше твърдо към друга истина — че съществува не само една форма на справедливост, ами много.

На Иша Уинтър й отне доста време да отвори вратата. Помисли си, че може би е наблюдавала пристигането му от прозореца на горния етаж, тъй като видя нечия сянка да помръдва зад стъклото. Като че не й се искаше да го пуска вътре, сякаш вече знаеше защо е дошъл. Когато седнаха един срещу друг в дневната, слънцето блестеше ослепително през пролука между завесите и той се почувства така, сякаш е дошъл да й съобщи за нечия смърт.

— Вие сте били там — каза тя, — когато пасторът е бил убит.

— Така е.

— От полицията идваха тук. Разказаха ми за него, за Маркус Баулман, за погребаното момче…

Паркър не отвърна нищо. Облегна се назад и я остави да говори, докато той наблюдаваше почти без да слуша думите, излизащи от устните й, възприемайки ги само като черни семена, които падат на пода и се промушват между дъските, за да покълнат отровни в царящата отдолу тъма, докато накрая звукът не се превърна в тишина. Той отново се вгледа в тъмното дърво, лакираните дъски, ниските тавани. Напомниха му на животинска бърлога, място, където да се скриеш от ловци.

— Защо сте дошли? — попита го тя.

— Защото не сте тази, за която се представяте.

— Коя съм тогава?

— Не знам, не и със сигурност, но не сте Иша Горски. Мисля, че вероятно сте приличали малко на нея на младини или поне достатъчно, че да минете за нея пред онези, които са я познавали само от снимки. Също като вас тя е била със светла коса. Пластична операция може и да е спомогнала, но измамата най-вече е успяла, защото всеки, който някога е бил близък с Иша, е бил мъртъв. Ако трябва да гадая, бих казал, че в миналото сте били Магда Пробст, тази, която е успокоявала децата, докато са били водени да намерят смъртта си в върха на някоя от иглите на Рейнард Краус. Също като вас тя е била левичарка. Видях нейна снимка, на която стреля с револвер. Иша Горски е пишела с дясната ръка. Видях и нейна снимка, но тя държеше парче тебешир, заобиколена от деца, които не са знаели, че вече са мъртъвци.

Мисля, че сте били част от заговор заедно с Краус, Удо Хох и Томас Енгел да избегнете правосъдието, макар че се мъчих да разбера каква роля в случилото се е изиграл вашият съпруг Лотар. Може би е бил достатъчно благороден, че да се жертва, за да може да избягате вие, но ми се струва, че вие и вашите съучастници сте го убили. Попрочетох за него. Той е бил по-възрастен от вас и е накуцвал. Би бил просто бреме, дори да се съгласи да участва. Неговото тяло не било така обгоряло, като това на Иша — защото накрая именно тя се е озовала в леглото му, мисля си, макар да си представям, че е била изгорена жива още преди да бъде положена там — а потвърждението на самоличността му би довело до предположения за останките, намерени в къщата му заедно с неговите: случай на убийство и самоубийство, включващ съпруг и съпруга, предвид руснаците пред портите. Във всеки случай няма кой да се вторачва много-много в два почернели трупа в изгоряла до основи къща, не и когато Германия е пред крах, а Съюзниците имат да се занимават с колкото щеш мъртъвци и умиращи, и не и при една храбра оцеляла, останала жива, която да им разкаже приказка как се крила в гроб, докато есесовците се отървавали от доказателствата за убийство, а командирът и жена му сложили край на живота си заедно. Все още не разбирам защо не сте избягали с останалите. Може би сте били болна или ранена, или пък просто сте били наясно, че страшно много проблеми ще бъдат избегнати, ако се смята, че Магда Пробст е мъртва, а Иша Горски жива. Съюзниците не вписвали мъртъвци в списъците на издирваните.

Разбира се, за да сработи тази история, е трябвало да се представяте за еврейка. Не че това ви е притеснявало. Вие не сте били антисемит, нито пък съпругът ви. Точно затова сте били избрани за Любско. Просто по природа сте били користолюбиви. Все пак подозирам, че сте се надявали това да е само временно назначение, докато успеете да се доберете до парите и да изчезнете — защото именно за това е било всичко, нали — за пари? Онези бедни души, които са вярвали, че могат да откупят живота си от вас, са издали скривалищата на всяко богатство, което са успели да укрият, но се обзалагам, че в самия край не цялата тази информация е достигала до Берлин.

Само че заради историята, която сте съчинили за себе си — Единствената оцеляла, Последният свидетел на Любско, — самоличността на Иша се е лепнала за вас завинаги. Получило се е добре обаче — какво по-добро място да се скриеш от това сред онези, които така упорито си се опитвал да изтребиш, със съпруг, евреин по рождение, но не и по убеждения? Чух, че Вернер е имал татуиран на кръста цитат от Гьобелс. Вернер е имал много татуировки, но ми се струва, че точно тази е била от особено значение за него: „Ако кажеш достатъчно голяма лъжа и не спираш да я повтаряш, хората накрая ще повярват в нея.“ Вие сте били голямата лъжа. Вашият живот е бил лъжата.

Жената, която наричаше себе си Иша Уинтър, беше притихнала. Очите й блестяха и той си спомни, че беше чел, че очите не остаряват. Те не растат, нито се променят. Запита се дали беше вярно. На външен вид Иша Уинтър беше старица, еврейка, която беше страдала и беше оцеляла, но истината за нея, нейната същност, се криеше в тези очи. Устата й беше замръзнала в едва доловима усмивка, сякаш слушаше приказка, разказана от дете.

— Питах се и за останалите пазачи — каза Паркър. — Някои от тях трябва да са били добри, почтени германци, които не можело да бъдат посветени във вашия план, и тъкмо там са се включили Енгел и Хох — двама убийци, които били готови да убиват свои в замяна на пари и закрила след края на войната. Краус е бил различен — той е бил добър с числата, а според Демиърс той се е грижил за голяма част от документацията в лагера. В началото дори се зачудих дали не сте спели с него, но сега не смятам така — не сте се събрали след войната, а и двамата сте се оженили за други хора. Уговорката е била чисто финансова и толкова по-добре. Какво направихте — поделихте си сведенията за скритите богатства, с които сте се сдобили, докато сте били в Любско, или просто си имахте доверие?

Но жената пред него не отговори.

— Както и да е, те избягали, а вие сте останали в Европа. А с откраднатите ценности били платени документите на всички, като накрая те изплатили и преминаването в Съединените щати, подпомогнато от бащата на Вернер. След като той починал, синът му наследил задължението да закриля всички ви. Сигурен съм, че в началото сте им плащали добри пари, макар че се съмнявам от тях да е останало много сега. Баулман, или Краус, или както там го наричате насаме, може дори да е изразходил остатъка, за да покрие цената за наемането на Щайгър — защото двайсет хиляди не са много за три убийства, не и за човек от ранга на Щайгър, въпреки че сигурно по време на смъртта си вече не е бил в разцвета на силите си, — но също така вие сте извадили късмет и с това, че пастор Вернер се оказал фанатик. Фанатиците работят евтино.

Което ни води до първоначалната причина Щайгър да бъде нает и защо се е наложило Вернер лично да си изцапа ръцете с кръв — Бруно Пърлман. Той е разкрил, че членовете на неговото семейство са загинали в Любско и се е превърнал в човек с мисия. Искал е да открие всичко, което е по силите му, за концлагера, което в крайна сметка означавало да говори с единствения жив свидетел — Иша Горски, понастоящем Иша Уинтър. Не мисля, че в онзи момент е подозирал нещо. Мисля, че просто е копнеел да узнае повече. Но той бил прозорлив и някак си е забелязал същото, което забелязах и аз, защото е изпратил до себе си онези две снимки, тази на Иша Горски и другата на Магда Пробст. Колкото повече ги гледал, толкова повече се убеждавал, че жената, която твърдяла, че е оцеляла след Любско, не е тази, за която се представя.

Само че по свой си начин Пърлман също е бил фанатик, а и егоист. Нямал вяра на властите, а си мисля и че е искал да си припише заслугата за разкриването на истината. Имал е само един близък приятел, Лени Тедеско, на когото се е доверил.

А после е допуснал първата си грешка — обадил се е на дъщеря ви. Не зная защо — струва ми се, че е бил самотен мъж, и може да си е помислил, че са установили някаква връзка след посещението му у вас, — но каквато и да е причината, той я е потърсил и е споделил с нея част от подозренията си. Каквото и да й е казал, то е пуснало корени, защото една малка част от дъщеря ви е знаела, че е истина. Тя ви е поискала сметка и е видяла в очите ви същото, което виждам аз сега. Може би са били отправени заплахи, разменени гневни думи, но се стигнало дотам, че Рут се е изнесла, вземайки внучката ви със себе си, като ви е казала, че повече не иска да има нищо общо с вас. После е трябвало да реши какво да прави с информацията, дадена й от Пърлман. Дали го е издала тогава? Дали ви е казала, че е идвал, че той вярва, че разполага с доказателство срещу вас? И дали вие на свой ред не сте се свързали с Вернер, който някак е успял да убеди Пърлман да се срещне с него, докато Щайгър е останал във Флорида и се е погрижил за семейство Тедеско?

Усмивката й така и не трепна. Остана неизменно неподвижна. Имаше чувството, че разговаря с подобие на човешко същество, с несъвършена имитация. Допускаше, че тя беше тъкмо това.

— Каквато и да е била поредицата от събития, вие сте взели решението да жертвате дъщеря си. Може би Вернер или Краус са ви оказвали натиск да се примирите, но в крайна сметка решението е било ваше, защото последната дума винаги е била ваша. Дали сте съгласието си да бъде убита, но при едно условие — внучка ви да не пострада. Дъщеря ви ви е разочаровала, но вие е нямало да допуснете да изгубите внучка си заради нея. Знаете ли, сега, като се замисля, може би вие сте поръчали убийството на баща й преди години. Вернер би го уредил вместо вас, ако го помолите, или дори да се погрижи за работата лично. Алекс Гойър надали щеше да е кой знае какъв баща на Аманда и без това — дребен престъпник, бияч на жени. Едва не е причинил загубата на детето на Рут. Вие сама ми го казахте. Пратили сте собствената си дъщеря под ножа, така че не мисля, че ще ви мигне окото при мисълта да поръчате убийството на нейния приятел.

Устата му започваше да пресъхва. Слънцето се бе отместило от прозореца, като че от срам. Искаше да се махне от тази къща и от присъствието на тази жена. Само още малко, помисли си. Само още няколко минути.

Най-сетне тя проговори.

— И всичко това от една снимка? Дори да беше истина, каквато не е — аз гледам телевизия, господин Паркър: наясно съм с микрофоните, записващите устройства, хитрините — кой ще ви повярва?

— Аз не ви записвам. — Той повдигна ризата си и й показа телефона си. Беше изключен, а батерията беше извадена.

— Не ме е грижа — каза тя. — Всичко това са лъжи, измислици. А дори да им повярват, как ще ги докажете? Не и със снимка на жена в класна стая. Не и със съчинени истории.

— Ще видим.

— Може би. Не мога да ви спра. Нека потърсят. Нека започнат разследване, което ще им отнеме години. Аз ще съм отдавна мъртва. Вече съм превалила заника на живота си, а тъмнината се сключва около мен.

— Не се ли страхувате? — попита той.

— От какво?

— От онова, което ви очаква в нощта?

— От Бог?

Тя му се изсмя, а после закри уста с ръка да се прикрие. Това беше любопитно момичешки жест, който му се стори отблъскващ.

— Знаете ли колко много хора надаваха вик към Бога накрая в Любско, в Биркенау, в Дахау? — попита тя. — Можете ли да си представите всички тези гласове, крещящи заедно, молещи за спасение, за милост, за край на болката, за изтребление на мъчителите им? А знаете ли на колко от тях бе отговорено? Кажете ми. Кажете ми бройка. Няма ли? Тогава нека аз да ви я кажа — на нито един. Нямаше отговор. Нямаше милост. Какво бихме могли да заключим за Бог от това? Или че Той не съществува, или че се е отрекъл от собственото си творение и не чува зова му. Защо да се страхуваме от такова същество, дори да е Истински? Как може Той дори да ни погледне в очите и да произнесе присъдата ни?

Но аз не вярвам в този Бог или в който и да е бог. Не вярвам, че има свят отвъд този тук. Ще затворя очи и ще престана да съществувам, а законите и правосъдието вече няма да означават нищо за мен. А сега ме оставете, господин Паркър. Каквото и удовлетворение да търсите, за каквито и отговори да копнеете, няма да ги откриете тук.

Той се изправи. Беше получил каквото искаше — не признание, а потвърждение. Беше му дала достатъчно. Той беше наблюдавал лицето й, докато разказваше историята си, и беше видял отразена в него истината. Не каза нищо повече, преди да си тръгне, нито я погледна отново. Обади се на Демиърс от колата си и й разказа за жената, която беше адресирала картичките си с лявата ръка, но години по-рано очевидно беше изписвала името си с тебешир с дясната. Остави Демиърс да прави каквото иска с информацията, защото той си имаше друга работа, а и ужасяващата старица вътре беше права — тя беше извън досега на Демиърс, отвъд всеки писан закон и всякакво човешко правосъдие.

Но това не беше единственото правосъдие.

72

Паркър се прибра в къщата си в Скарбъроу. С падането на нощта той си наля чаша червено вино и излезе да поседи на верандата и да изчака.

В някакъв момент сигурно бе заспал, защото когато се събуди, чашата лежеше на земята, а мъртвата му дъщеря го наблюдаваше иззад стария дъб. Песента й го беше разбудила. Не можеше да види съсипаното й лице — както винаги, тя се стараеше да го прикрие, като се извръщаше настрани и пускаше дългата си коса отпред, за да потули нараняванията.

Вече не се страхуваше от нея. Отчасти разбираше какво представлява тя и знаеше, че го обича достатъчно, за да преминава между световете, за да бъде близо до него. Сети се какво му беше казал Вернер — че не иска да знае истината за живота след смъртта, че не иска доказателство за съществуването на нещо друго. Припомни си убеждението на жената, която носеше маската на Иша Уинтър — че законът и правосъдието не могат да я достигнат навреме в този свят, а останалото е сън.

Но Паркър знаеше истината и тя не беше така ужасяваща, не и за него. Трудността за някои може би се криеше в това, че остават свързани с този свят след подобно откровение, но то не представляваше пречка за Паркър. Нямаше работа за вършене тук.

— Здравей, Дженифър — каза той.

здравей

Гласът не приличаше толкова на шепот, колкото на спомен за такъв, звукът идваше от някакво място така наблизо, че почти успяваше да почувства думите като хлад по кожата, въпреки че мъртвата му дъщеря си стоеше зад дървото.

— От колкото време стоиш там?

от скоро

— Сама ли си?

да

Другата не беше с нея сега, съществото, съставено от остатъци от болка и гняв, което приемаше формата на мъртвата му съпруга.

тук ли ще останеш

— За малко, да.

добре

— Харесва ли ти тук?

на теб ти харесва тук

— Да. — Той й се усмихна и се опита да задържи усмивката, колкото може, докато накрая не я остави да избледнее. — Дженифър, какво можеш да ми кажеш за Сам?

нищо

— Тя е специална. Вече го знам.

не бих могла да кажа

— Защо?

не трябва

— Кой ти каза да не казваш?

сам ми каза

— Трябва ли да правиш онова, което ти казва Сам?

да

— Страхуваш ли се от Сам?

Пауза.

да

— Дженифър, Сам да не е…?

моля те тате спри трябва да спреш

И той го направи, защото не можеше повече да чува този ужас в гласа й, но също и някакво благоговеене, възхитата, която човек може да почувства, когато е принуден да се сблъска с природна сила, способна на безмерна разруха — буря, торнадо, цунами. Той си пое дълбоко дъх.

— Има нещо, което искам да направиш за мен, Дженифър.

какво е то

Той й каза и тя разбра. Наведе се да вземе чашата, а когато отново вдигна поглед, нея я нямаше. Остави чашата в мивката в кухнята, след което отиде в навеса за инструменти зад къщата и го отключи. Извади отвътре една права лопата, след което отиде до участък земя, недалеч от мястото, където стоеше мъртвата му дъщеря, и започна да копае. Земята беше твърда и усилието му причиняваше болка, но онова, което искаше, беше заровено надълбоко. Изрови близо петдесет сантиметрова дупка, когато лопатата се удари в нещо твърдо, и не след дълго разри водоустойчивата поликарбонатна кутия.

Вътре имаше четвъртит пакет, прибран в затворена торбичка. Запълни дупката и отнесе кутията в къщата. Отвори я до мивката, за да не разпилява пръст наоколо, след което занесе торбичката в кабинета си и я положи на бюрото. Направи си чаша кафе, откопча ципа и извади отвътре съдържанието от топче листи.

На светлината на компютърния екран, той зачете списъка с имена.

73

Иша Уинтър не беше яла от разговора си с частния детектив. Нито пък можеше да спи. Не се страхуваше от него, нито от кучката Демиърс, но изгаряше от гняв и по двамата. Само Вернер да беше успял да убие Паркър. Само нейната blöde Fotze, тая проста курва, дето имаше за дъщеря, да беше стояла далеч от него… Сега тя беше съвсем сама и нямаше кой да й помогне. Даже подлецът Рийз го нямаше, при все че тя не се притесняваше, че той може да последва примера на Енгел и да се опита да купи свободата си, като издаде други. Рийз щеше да понесе страданието мълчаливо. Контактът между двама им винаги е бил ограничен, но от Баулман знаеше, че той не се разкайва особено. Ако можеше, щеше да носи пълния комплект символи на СС на парада по случай Деня на ветераните в Бангор и да проклина всеки, който възрази. Писмото от Министерството на правосъдието беше пристигнало и скоро Демиърс щеше да го последва. Щеше да има още въпроси. Иша щеше да отрече всичко. Щяха да се захванат да търсят доказателства. Запита се колко ли време щеше да отнеме, докато някой разкриеше информацията на вестниците или на хората от телевизията. Харесваше й да може да излиза навън. Обичаше да я поздравяват в магазините и да ходи в пенсионерския клуб да играе бридж и бинго. Не искаше да се превърне в изгнаник в собствената си общност. Но ако това беше най-лошото, на което са способни, нека я преследват. Имаше достатъчно непрочетени книги да издържи поне десет години, а дотогава отдавна щеше да е мъртва. Fick euch! Майната ви!

Иша, Иша, Иша, Иша…

В известен смисъл тя беше обладала Иша Горски, населявайки образа й и присвоявайки си миналото й. Сега вече притежаваше цялото право над него. То беше нейно, десетилетие след десетилетие. През повечето време дори вече не се усещаше като скритата друга. Омъжи се за съпруга си Дейвид като Иша Горски, но прави любов като Иша Уинтър и стана майка като Иша Уинтър. Смяташе, че е неспособна да зачене — дори не беше искала дете, — но после, вече преминала четиридесетте, тя роди Рут. Не беше чак толкова чудодейно, като при Сара, която износила син на Авраам в залеза на годините си, но се доближаваше.

И се беше грижила за Рут, по свой си начин, макар че Дейвид винаги бе бил човекът, който я обича истински. Може би ако изпитваше по-дълбоки чувства към дъщеря си, нещата щяха да са различни. И колко странно, че се случи Рут да роди в края на трийсетте си години и че Иша обичаше внучка си повече, отколкото дъщеря си. Може би се дължеше на това, че Дейвид не остана жив достатъчно дълго, че да стане част от живота на Аманда, в следствие на което тя се превърна в дете на баба си, като герой от народна приказка. Всички го казваха.

Но тя беше обичала и Дейвид. Детективът имаше право — дори в предишния си живот тя не бе изпитвала особена омраза към евреите и се беше омъжила за един от тях, защото така би направила истинската Иша, но изненада сама себе си с обичта си — и с желанието си — към Дейвид Уинтър. Знаеше, че в частност Рийз я презира за това и че смята измамата й за най-дълбоката форма на падение за една арийка, но и че пазеше мнението си за себе си, защото присвоените богатства от Любско, грижливо укрити от нея след войната, бяха платили за прехода му от Европа до Южна Америка, а после и до САЩ, и бяха защитавали както него, така и останалите. Когато евреите дойдоха да душат около Рийз в началото на шейсетте години на в търсене на документи, свързани с Мителбау-Дора и Анселм Тромлер, тъкмо нейните подкупи се погрижиха съответните сведения да изчезнат от германските федерални архиви.

За разлика от него Краус беше възприел по-прагматична, дори романтична гледна точка, считайки, че тя по същество е жертвала себе си в името на своите другари. „Онова, което един мъж може да предложи като героизъм на бойното поле, жената компенсира с безгранично упорство и жертвоготовност“, беше й казал веднъж, цитирайки една от максимите на Хитлер, като удобно бе забравил, че Иша се беше изцапала с кръв в Любско, когато бе водила децата за ръка до операционната, където помагаше на Краус с леталните инжекции. Разбира се, тя трябваше да го върши дискретно — убиването беше мъжка работа и при все че беше евтанизирала физически и душевноболни като медицинска сестра в Графенек, все още се смяташе за неуместно една жена да се занимава открито с акт на извършване на предумишлено убийство, дори срещу евреи или други обществени врагове.

А Вернер? Вернер я обожаваше.

Изведнъж усети хлад в стаята, сякаш температурата беше спаднала рязко за секунди. Придърпа одеялата около себе си, но и това не помогна. По дяволите, пак трябваше да включва отоплението, а за да го стори, трябваше да стане от леглото, тъй като контролното табло се намираше до тоалетната й масичка. Грабна халата си от един стол и го навлече, докато се измъкваше от леглото. Студът прониза краката й, докато минаваше покрай прозореца. Завесите бяха дръпнати. Рядко ги затваряше. И без това почти никога не спеше след шест часа сутринта. Обичаше слънчевата светлина да прониква в стаята й и да гледа навън към брега и към водата. Приливът идваше и тя видя как вълните се надигат и се разбиват.

Чак сега забеляза, че вратата на спалнята й е леко открехната. Винаги я затваряше, преди да си легне, защото скърцаше, когато имаше бриз, а тя спеше леко. Още премисляше чудатостта на ситуацията, когато чу стъпки в коридора пред вратата. Не бяха тежки, напомниха й за звука от тичащите из къщата, обути в чорапи крачета на Аманда, когато беше по-малка.

— Кой е там? — извика тя. — Имам оръжие.

Иша чу стъпките да слизат по стълбите, но се спряха по средата, подканяйки я да ги последва. Знаеше, че трябва да заключи вратата и да извика полиция. Имаше също и персонална аларма, окачена на врата й, в случай че падне или се разболее. Ако я активира, ще дойде линейка, а може би дори и полиция.

Но тя не използва телефона, нито активира алармата. Детето се засмя, а смехът му толкова приличаше на този на Аманда, че Иша излезе от спалнята си и пристъпи навън в коридора. Възможно ли е Аманда да е дошла? Може да е възникнал някакъв проблем със семейство Фроберг и тя да е избягала в къщата на баба си.

— Аманда? — повика в тъмата тя. Тръгна по коридора, докато не стигна стълбите тъкмо навреме, за да зърне как едно момиченце скоква от последното стъпало и изчезва през отворената входна врата.

— Аманда? — повтори Иша. — Ти ли си?

Осъзна, че слиза по стълбите, нехаеща за мразовития въздух, не толкова подтиквана от собствената си воля, колкото движена от невидима сила, иззела контрол над крайниците й, която я тласкаше напред и я изпровождаше навън да открие детето. Видя момиченцето на портата, дългата й руса коса се влачеше след нея, като на фигура, съзряна да се носи под вода, и тогава момиченцето прекоси пътя и се насочи към брега, а Иша я последва, чакълената алея убиваше през подметките на краката й, нощният въздух пронизваше плътта й. По пътя нямаше коли, а луната беше като блед, зацапан пръстов отпечатък иззад облаците, като белег на сътворението на бог, в който тя не вярваше.

Асфалтът се превърна в камък, камъкът в пясък. Иша беше на брега. Момичето беше спряло да върви, и стоеше с лице към океана. Иша сведе поглед към собствената си бледа сянка и осъзна, че момичето не хвърля такава. В този момент на Иша й се прииска да се върне обратно, но се беше вцепенила на място. И въпреки че момичето все така нямаше сянка, около нея се задвижиха други сенки, хвърляни върху плажа от невидими фигури, които изплуваха от водата и се разпростираха като мастило от черния океан, приближавайки Иша все повече и повече, пресягайки се към нея, докосвайки я — десетки, после стотици от тях — мъже, жени и деца, които се бяха наговорили да направят отсъствието си осезаемо, като изрязани от картичка силуети. Наобиколиха я, а пясъците я освободиха, и тя се свлече на колене. Викаха я с истинското й име, отново и отново — укорително, изпълнени със съжаление, — докато гласовете им не се сляха със звука на океана, а студената вода не докосна коленете й, а след тях и пръстите на краката и не измокри нощницата и халата й.

Момичето се присъедини към тях и Иша най-сетне получи позволение да погледне лицето й.

Иша Уинтър бе намерена часове по-късно, когато шофьор на камион с мляко забелязал прегърбената й фигура на светлината от фаровете на колата си. Била подгизнала и почти изпаднала в безсъзнание, и не можела да спре да трепери. Той я загърнал с палтото си, пренесъл я до кабината на камиона и се опитал да я затопли, докато чакал пристигането на линейката. Тя изпаднала в безсъзнание на път за болницата и през последващите дни се събудила само още веднъж, когато помолила да се срещне не с равин, ами с лютерански пастор, за да се изповяда, преди да умре. Една от сестрите, която присъствала, каза, че плачела от страх.

Докато свещеникът пристигне, вече била мъртва.

74

Специален агент Рос, оглавяващ Федералното бюро за разследване в Манхатан, пристигна в „При Максуел“ на улица „Рийд“, любимото му местенце за обяд в петъците, където му съобщиха, че гостът му вече го очаква. Тази новина беше посрещната с неохота, тъй като Рос винаги бе обичал да чете „Ню Йорк Таймс“ с петъчния си обяд, и с известна изненада, защото не очакваше гост. Въпреки всичко, ако смятаха да го убиват, надали щеше да е, докато яде спаначена разядка в „При Максуел“, така че благодари на управителя и го последва до масата. Там, освен госта, го очакваше вино.

— Поръчах ти чаша бяло — каза Паркър, — предвид че е петък и така нататък, а и сервитьорът ми каза, че обикновено си поръчваш риба.

Рос седна срещу детектива. Не се бяха виждали от доста време, макар че Паркър рядко напускаше ума на Рос. Не бяха близки, а не бяха и приятели, но Рос смяташе, че знае повече за Паркър от, кажи-речи, всеки друг човек на земята.

— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — каза Рос.

— Добре се възстановявам.

— И гледаш да не скучаеш, както виждам. Да си погребвал още някого под пясъка напоследък?

— Това беше Божие дело.

— Обзалагам се, че от застрахователната му компания ще се радват да го чуят.

Рос взе менюто, но само колкото да спази традицията. Сервитьорът беше прав — в петък винаги си поръчваше риба. Беше му остатъчен навик от католическото възпитание, но освен това просто харесваше рибата в „При Максуел“.

— Ти ще ядеш ли? — попита той Паркър.

— Не, няма да оставам.

— В такъв случай какво мога да направя за теб?

Паркър му подаде топ листи, хванати с черна щипка. Рос прочете първата страница и придоби слисан вид. След като изчете втората, третата и четвъртата, изражението на лицето му подсказваше, че може би ще му трябва нещо по-силно от вино.

— Какво, по дяволите, е това?

— Споразумение — каза Паркър. — Федералното бюро за разследване ще ме наеме като агент и консултант на свободна практика по случаи, прикрепени към твоя офис. По същество, ще ми плащаш по договор. Чувствай се свободен да си поиграеш малко с формулировката, но ще съм ти благодарен, ако съгласуваш финалната версия с адвоката ми, Ейми Прайс, преди да го разпишеш. Не искам да ме оскубеш в дребния шрифт.

— И защо ми е да те наемам?

— По няколко причини — защото реших да заема по-активна роля по определени въпроси, а ще ми е по-лесно да работя, ако развявам твоя флаг, когато се наложи; защото доходът ще ми е от полза, тъй като се уморих да моля приятелите си на свой ред да ми помагат за пари за бира; защото си дадох сметка колко лесно поех ролята на жертвен агнец в Бореас главно защото играя същата роля и за теб, а със същия успех може да ми плащаш за включения риск. А и най-накрая, заради ето това.

Той подаде на Рос още два листа хартия, хванати заедно с телбод. Съдържаха напечатан на машина списък с имена, до повечето от които написани суми.

— Тези са от самолет, който се е разбил в Големите северни гори на Мейн през 2001 г. Мисля, че знаеш какво представляват, но в случай, че не си запознат със събитията, това са имената на компрометирани личности, мъже и жени, които, при липса на по-добър израз, са сключили сделка с дявола. Или са корумпирани, или могат да бъдат корумпирани. Те са тиктакащи бомби, които всеки момент могат да бъдат използвани срещу теб — срещу всички нас.

Рос прегледа списъка, прокарвайки показалец под всяко едно име. На два пъти прошепна думата „Боже“. Щом привърши, остави листите на масата с лицето надолу.

— Някои от тези имена са заличени — каза той. — Ти ли го направи?

— Това са хора, към които проявявам лично любопитство — отвърна Паркър. — Засега, те не те касаят. Ако преценя, че трябва да се притесняваш от тях, ще предам информацията своевременно. Считай го за част от споразумението.

— Ние нямаме споразумение.

— Все още.

— Има ли още подобни страници?

— Много.

— Кога ще ги получа?

— Кога ще си получа първия чек?

— Боже.

— Вече го каза.

Сервитьорът се приближи, но Рос му махна да се оттегли.

— Аз не управлявам трудовата борса — каза.

Всякаква следа от чувство за хумор се изпари от лицето на Паркър.

— Слушай ме внимателно, Рос — ти си тръгнал на лов и ме използваш в лова си, когато ти е угодно, но каквото и да се случва тук, каквото и да приближава, аз съм свързан с него и ще остана до края. Ти се нуждаеш от мен, а аз ти предлагам да си сътрудничим.

— А останалите страници?

— Тези ще те позанимават известно време. Аз работя по списъка. Ще ти предавам още имена на редовни интервали от време.

— Нямаме сделка. Искам ги всичките — незабавно.

— Казах „да си сътрудничим“, не да „капитулирам“.

— Мога да издействам съдебна заповед. Мога да разпердушиня къщата ти. За Бога, мога да те затворя зад решетките!

— А аз ти гарантирам, че никога няма да видиш нищо повече от списъка, освен онова, което вече видя. Хайде де, Рос. Моето заплащане ще е, горе-долу, колкото харчиш на месец за принтерно мастило.

Рос погледна списъка. Погледна договора. Едва-що не взе единия в дясната си ръка, другия в лявата и не ги претегли.

— Ще държим връзка — каза накрая.

Паркър стана.

— Говори с Ейми. А да, освен това й казах, че ти ще се погрижиш за нейния хонорар. Приятен обяд.

Рос го проследи с поглед. Щом излезе навън, Рос извади телефона си и набра някакъв номер. Епщайн вдигна на второто позвъняване.

— Паркър е при нас.

75

Кристиан Фроберг усети миризма на изгоряло, докато работеше по счупения крак на един стол в гаража си. Пушекът имаше остър дъх и той чу Майло да лае. Излезе на двора и видя Аманда да стои до барбекюто, а пред нея да се извива димен стълб. Не изкрещя, не вдигна олелия — беше се научил да внимава, що се отнася до Аманда, особено през последните няколко дни, откакто истината за баба й излезе наяве.

Приближи се бавно до нея. Видя, че горят снимки, лицата по които се гърчеха в пламъците, книги и две плюшени играчки, които беше взела със себе си в техния дом — всички те, дадени й от баба й. Раменете й се тресяха, докато ги пускаше в пламъците. Той не каза нищо, само се приближи още по-близо до нея. След малко я обгърна с ръка и усети как тя се обляга на него.

Двамата заедно съзерцаваха как миналото й гори.

76

През следващия уикенд Сам му дойде на гости. Паркър се срещна с Рейчъл в град Конкорд в петък вечерта, за да вземе дъщеря си и да увери бившата си половинка, че ще върне Сам на същото място в късния неделен следобед. Двамата със Сам отидоха на кино в „Никелодеон“ в Портланд и ядоха чеснов хляб с прошуто, а след това и пица в „Корнър руум“. После се разходиха край брега и се прибраха в Скарбъроу. Сам си изми зъбите и изчака баща си да я целуне за лека нощ. Щом той се наведе над нея, тя го прегърна силно и прошепна в дясното му ухо:

— Трябва да престанеш да разпитваш за мен, тате.

Той замръзна. Опита се да я избута назад, за да види лицето й, но хватката около врата му беше като менгеме.

— Откъде знаеш? — попита я.

— Дженифър ми каза — отвърна тя.

Боже мой, господи боже мой…

— Ти можеш да видиш Дженифър?

— Винаги съм можела да я видя.

В този миг той си помисли, че разбира предназначението си, причината за всичката тази кръв, за яростта, за скръбта и болката. Какво му беше казала Рут Уинтър? Понякога ми се струва, че сме оставени тук само за да се грижим за децата си, докато не станат готови да се погрижат сами за себе си.

— Сам, аз не…

— Чуй ме, тате. Моля те. Не можем да говорим за това. Просто не можем.

— Но защо?

— Защото още не е дошло времето.

Тя го пусна, но само толкова, че да може да го погледне, да може да сложи ръце на лицето му и да прецени реакцията му, а той си помисли, че никога не се е вглеждал в нечии толкова красиви и същевременно толкова древни очи.

— И защото те слушат — каза тя с тон, от който сърцето му едва не замря. — Те винаги слушат. Трябва да бъдем предпазливи, тате, понеже те ще чуят. Ще чуят и ще дойдат…

Благодарности

Както винаги, аз се осланям на благосклонността и познанията на страшно много хора, които ме карат да изглеждам по-добър, отколкото съм всъщност. Hunting Evil на Гай Уолтърс представляваше безценен помощник в писането на тази книга и съкровищница за анекдотични и статистически подробности. Увлекателната Hitler’s Furies: German Women in the Nazi Killing Fields на Уенди Лоуър ми позволи да вникна в същината на жените убийци през епохата на нацизма, а Boomerang: Travels in the New Third World от Майкъл Луис вдъхнови някои от представите на Мари Демиърс по въпроси от национален характер. The Years of Extermination: Nazi Germany and the Jews, 1939-1945 от Саул Фрийдлендер ce оказа незаменим инструмент при сверяването на информацията. В същото време Бюлетинът на Американската адвокатска колегия (Том 54, част 1-ва, януари 2006 г.), излагащ в подробности работата на тогавашния Отдел „Специални разследвания“, предостави голяма част от основата за случаи и процедури, описани в тази книга. Също така съм дълбоко благодарен на Ели Розенбаум, директор на Отдел „Стратегии и политики за човешките права“ от Дирекция „Човешки права и специални съдебни преследвания“ към Министерството на правосъдието за това, че отдели време да отговори на въпросите ми. Тук трябва да подчертая, че всички мнения, изразени в тази книга, са лично мои. Не бих искал да затруднявам допълнително работата на отдела. Благодаря и на доктор Робърт Дръмънд за насоките на медицинска тематика и на Рейчъл Унтерман за това, че свери някои детайли от историята. Всяка допусната грешка е лично моя.

Аз съм загубен без моя редактор в „Hodder & Stoughton“, Сю Флетчър, и без Емили Бестлър, редактора ми в „Atria Books/Emily Bestler Books“. Безчет благодарности и на двете, както и на всички хора в „Hodder“ и „Hachette“, които продължават да подкрепят работата ми, сред които Свати Гамбъл, Кери Худ, Каролин Мейс, Луси Хейл, Бреда Пърдю, Джим Бинчи, Рут Шърн и Франк Кронин; както и всички в „Atria“ и „Simon & Schuster“, които се грижат за мен, сред които Джудит Кър, Метан Рийд, Дейвид Браун и Луис Бърк. Дарли Андерсън и неговите ангели в Лондон си остават най-добрите агенти, на които може да се надява едно момче. Клеър Лем, неподражаем ласкател, е гласът на разума и приятелството, а Мадейра Джеймс и всички от xuni. com ме свързват с дигиталния свят и се мъчат да ми обясняват понятия като интернет, без да повишават тон. През това време Кейт О'Хърн, писател и добра душа, се погрижи за разрешителните, което звучи много по-лесно, отколкото бе всъщност.

И най-накрая, изказвам любовта и признателността си към своя партньор и колега писател, Джени Ръдиард, към Камерън и Алистър. Така де, какъв щеше да е смисълът без всички вас?