Петата планина

ПЪРВА ЧАСТ

— Служих на един Бог, който сега ме изоставя в ръцете на враговете ми — каза Илия.

— Господ е Господ — отвърна левитът. — Той не е казал на Мойсей дали е добър или лош, казал му е само: Аз съм. С една дума, Той е всичко, което съществува под слънцето — както гръмотевицата, която разрушава къщата, така и ръката на човека, който я построява отново.

Разговорът беше единственият начин да прогонят страха. Всеки момент войниците щяха да отворят вратата на конюшнята, където се намираха двамата, щяха да ги открият и да им предложат единствения възможен избор — да признаят Ваал, финикийския бог, или да бъдат убити. Претърсваха всяка къща, като принуждаваха пророците да променят вярата си; в противен случай ги убиваха.

Левитът може би щеше да приеме чуждата вяра и да се спаси от смъртта. Илия обаче нямаше избор: всичко, което се случваше сега, бе по негова вина, и Иезавел искаше главата му на всяка цена.

— Ангелът Господен ме накара да отида при цар Ахав и да го предупредя, че докато Израил служи на Ваал, няма да капне капка дъжд — каза Илия, сякаш се извиняваше, че е послушал ангела. — Ала Бог не бърза и когато започнат да се усещат последствията от сушата, принцеса Иезавел вече, ще е унищожила всички, останали верни на Господ.

Левитът нищо не отвърна. Размишляваше дали да приеме да служи на Ваал, или да умре в името на Господа.

— Какъв е Бог всъщност? — продължи Илия. — Нима Той държи сабята на войника, убиващ всички, които не искат да предадат вярата на нашите старейшини? Нима той възкачи на трона на държавата ни една чуждестранна принцеса, заради която нашето поколение бе сполетяно от всички тези нещастия? Нима Бог убива верните Нему, невинните, онези, които спазват закона на Мойсей?

Левитът взе решение — предпочиташе да умре. И започна да се смее, защото мисълта за смъртта вече не го плашеше. Обърна се към младия пророк до себе си и се Опита да го успокои.

— Попитай самия Бог, след като се съмняваш в решенията Му. Аз вече приех съдбата си.

— Но Бог не може да желае да бъдем безмилостно избивани! — настоя Илия.

— Бог може всичко. Ако се ограничаваше да върши само това, което наричаме Добро, нямаше да го наричаме Всемогъщ. Той щеше да властва само над част от Вселената и щеше да съществува някой по-могъщ от него, който да следи и да преценява постъпките Му. В такъв случай аз щях да служа на този, който е по-могъщ от Него.

— Щом Той може всичко, защо не спести страданията на тези, които го обичат? Защо не ни спаси, вместо да дава власт и слава на собствените си врагове?

— Не знам — отвърна левитът. — Но сигурно има някаква причина, която се надявам скоро да узная.

— Ти самият нямаш отговор на този въпрос.

— Нямам.

Замълчаха и двамата. Илия почувства, че го избива студена пот.

— Теб те е страх, но аз вече приех съдбата си — каза левитът. — Ще изляза и ще сложа край на тази агония. Всеки път, когато чувам вик навън, страдам, опитвайки се да си представя какъв ще бъде последният ми час. Докато стояхме затворени тук, поне сто пъти изживях смъртта, а бих могъл да умра само веднъж. Щом ще бъда обезглавен, то нека това да стане по най-бързия начин.

Левитът беше прав. Илия бе чул същите викове и не можеше повече да понася това страдание.

— Ще дойда с теб. Изморих се да се боря за още няколко часа живот.

Изправи се и отвори вратата на конюшнята, като позволи на слънцето да проникне вътре и да освети двамата укриващи се мъже.

Левитът го хвана за ръка и двамата тръгнаха. Ако не бяха виковете, денят би бил съвсем обикновен в този град, подобен на толкова други градове с прашни улици и кирпичени къщи — слънцето не приличаше, а лекият ветрец, който идваше от далечното море, правеше топлината приятна.

— Страхът от смъртта сковава душите ни, а денят е толкова хубав — каза левитът. — Често пъти, когато съм се чувствал в хармония с Бог и със света, времето е било ужасно, а пустинният вятър е напълвал с пясък очите ми, без да мога да съзра нищо дори на педя пред себе си. Не-винаги Божиите намерения съвпадат с това, което чувстваме в момента, ала съм уверен, че Той има някакво основание.

— Възхищавам се на вярата ти.

Левитът вдигна поглед към небето, сякаш бе потънал в размишление. След това се обърна към Илия:

— Недей да се възхищаваш, нито пък да вярваш толкова силно: това е облог, който сключих със самия себе си. Обзаложих се, че Бог наистина съществува.

— Но ти си пророк — възрази Илия. — Също като мен чуваш гласове и знаеш, че отвъд тоя свят съществува друг.

— Може би това е само плод на въображението ми.

— Но ти си виждал Божиите поличби — упорстваше Илия, който бе започнал да се тревожи от думите на спътника си.

— Може би това е само плод на въображението ми — повтори левитът. — Всъщност единственото конкретно нещо, с което разполагам, е моят облог: казах си, че всичко това идва от Всевишния.

Улицата беше пуста. Хората не излизаха от домовете си, изчаквайки войниците на Ахав да довършат задачата, която чуждестранната принцеса им бе възложила — да избият пророците Израилеви. Илия вървеше редом с левита и изпитваше усещането, че зад всеки прозорец и врата някой го наблюдава и го обвинява за това, което ставаше в момента.

„Не съм искал да бъда пророк. Може би и при мен това е само плод на въображението“, размишляваше Илия.

Но след онова, което се бе случило в дърводелската работилница, той знаеше, че не е така.

От дете чуваше гласове и разговаряше с ангели. А после родителите му го убедиха да потърси някой израилски свещеник. И той, след като му зададе различни въпроси, разпозна в него навик, пророк, „човек на духа“, „боговдъхновен“. След като разговаря с момчето часове наред, свещеникът каза на родителите му, че всичко, което то им изрече, трябва да приемат като истина.

Когато излязоха оттам, бащата и майката на Илия поискаха от него повече никому да не разказва за това, което вижда и чува — да си пророк означава да си обвързан с управниците, а това открай време беше опасно.

В действителност Илия никога не бе чул нещо, което би могло да заинтересува свещениците или царете. Разговаряше единствено със своя ангел-пазител и изслушваше съветите, отнасящи се до собствения му живот. Понякога имаше видения, които не можеше да разтълкува — далечни морета, планини, населени със странни същества, кръгли същества с крила и очи. Когато виденията изчезнеха, той като послушно дете правеше всичко възможно да ги забрави по най-бързия начин.

Ето защо гласовете и виденията ставаха все по-редки.

Родителите му се зарадваха и не говореха повече за това. А когато той порасна и дойде време да се издържа сам, те му дадоха назаем пари, за да отвори малка дърводелска работилница.

Гледаше с уважение другите пророци всеки път, когато ги видеше да крачат по улиците на Галаад с кожените си наметки и колани и да казват, че Господ ги е посочил да водят избрания народ. Това наистина не беше неговата съдба, никога не би могъл да изпадне в транс чрез танцуване или самобичуваме — нещо обикновено за „боговдъхновени-те“, — защото се страхуваше от болката. Нито пък би крачил гордо по улиците на Галаад, излагайки на показ белезите от раните, получени в състояние на екстаз, защото бе прекалено стеснителен.

Илия се възприемаше като съвсем обикновен човек и наистина беше такъв. Обличаше се като всички останали и измъчваше единствено душата си със съблазните и страховете на простосмъртните. Работата му в дърводелската работилница постепенно напредваше и гласовете накрая съвсем изчезнаха, защото възрастните и работещите нямат време за такива неща. Родителите му бяха доволни от него и животът му течеше изпълнен с хармония и спокойствие.

Разговорът, който бе водил като дете със свещеника, се превърна в блед спомен. Илия не можеше да повярва, че е необходимо Всемогъщият Бог да разговаря с хората, за да ги накара да изпълняват заповедите Му. Това, което се бе случило в детството му, е било плод на фантазията на едно хлапе, което не е имало друго занимание. В родния му Галаад живееха няколко души, които останалите жители на града смятаха за луди. Те говореха несвързано и бяха неспособни да различат гласа Господен от бълнуванията, дължащи се на болестта. Прекарваха живота си на улицата, като известяваха на висок глас за края на света, и живееха от подаяния. Въпреки това никой от свещениците не ги смяташе за „боговдъхновени“.

Илия стигна до извода, че свещениците никога не са сигурни в това, което казват. „Боговдъхновените“ се бяха появили съвсем естествено в тая страна, която не знаеше по кой път да тръгне, където братя се караха помежду си, а управниците се сменяха непрестанно. Пророците и лудите не се отличаваха едни от други.

Когато узна за сватбата на царя с Иезавел, принцесата на Тир, не обърна особено внимание на новината. И други царе на Израил бяха вършили същото, а резултатът винаги бе траен мир в този край, както и все по-оживена търговия с Ливан. За Илия беше без значение, че жителите на съседната държава вярват в богове, които не съществуват, и се посвещават на странни обреди, кланяйки се на животни и планини. Бяха честни в сделките и това беше най-важното.

Илия продължи да купува кедров материал от тях и да им продава мебелите от дърводелската си работилница. Макар че бяха малко горделиви и наричаха себе си „финикийци“ заради различния цвят на кожата, никой от ливанските търговци не понечи да се възползва от смутните времена, които настъпиха в Израил. Плащаха точната цена за стоките и не споменаваха нищо за постоянните вътрешни войни, нито за политическите проблеми, с които израилтя-ните трябваше да се справят.

След като се възкачи на трона, Иезавел поиска от Ахав култът към Господ да бъде заменен с култа към боговете на Ливан.

Подобно нещо се бе случвало и преди. Въпреки че беше възмутен от съгласието на Ахав, Илия продължи да служи на Бога Израилев и да спазва законите на Мойсей. „И това ще отмине — мислеше си той. — Иезавел съблазни Ахав, но няма да й стигнат силите да убеди народа.“

Ала Иезавел не беше като другите жени: вярваше, че е родена с мисията да накара народите да се кланят на Ваал. Търпеливо, служейки си с хитрост, тя започна да дарява щедро всички онези, които изоставяха Господ и приемаха новите божества. Ахав нареди в Самария да бъде построено капище на Ваал, в което бе въздигнат и жертвеник. Заприиждаха поклонници, а култът към боговете на Ливан се разпростираше из цялата страна.

„И това ще премине. Може би ще трае едно поколение, но ще премине“, продължаваше да мисли Илия.

И тогава се случи нещо, което той не очакваше. Един следобед довършваше някаква маса в работилницата си, когато около него се възцари пълен мрак и наоколо забле-щукаха хиляди бели точици. Усети силно главоболие, каквото по-рано никога не бе имал, и се опита да седне, но си даде сметка, че не може да помръдне дори и най-малкия мускул на тялото си.

Това не бе плод на въображението му.

„Сигурно съм умрял — бе първата мисъл, която му мина през главата. — И сега откривам къде ни изпраща Бог След смъртта — на небето.“

Една от светлинките заблестя по-силно. И внезапно, сякаш идваше от много места едновременно, биде слово Господне към него:

кажи на Ахава: както е сигурно, че е жив Господ, Бог Израилев, пред когото стоиш, така през тия години няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума.

Само след миг всичко възвърна предишния си вид — работилницата, вечерният полумрак, гласовете на децата, които играеха на улицата.

Илия не можа да заспи през нощта. За пръв път от много години усещанията от детството му се бяха върнали и не беше неговият ангел-пазител този, който му говореше, а нещо по-могъщо и по-силно от него. Илия се изплаши, че ако не изпълни заповедта, проклятие ще надвисне над всичко, което върши.

На другия ден сутринта реши да стори това, което му бе поискано. В края на краищата той щеше да бъде само вестител на нещо, което не го засягаше, и след като изпълнеше задачата си, гласовете нямаше да го безпокоят повече.

Когато поиска да бъде приет от цар Ахав, не срещна никакви трудности. Цели поколения наред, още откакто се бе възцарил Самуил, пророците заемаха важно място в сключването на сделки и в управлението на страната. Те можеха да се женят, да имат деца, но трябваше винаги да са на разположение на Господ, за да не се отклоняват никога управниците от правия път. Традицията разказваше, че благодарение на „боговдъхновените“ много битки са били спечелени, а Израил е оцелял, защото винаги когато управниците са се отклонявали от правия път, някой пророк ги е връщал към Божията пътека.

След като пристигна в двореца, Илия предупреди царя, че суша ще опустошава тези земи дотогава, докато народът не спре да се кланя на финикийските богове.

Владетелят не отдаде голямо значение на думите му, но Иезавел, която седеше до Ахав и слушаше внимателно това, което Илия казваше, започна да го разпитва подробно за вестта, която той трябваше да предаде. Илия й разказа за видението, за главоболието, за усещането, че времето е спряло, докато той слушал ангела. Описвайки това, което му се бе случило, успя да разгледа отблизо принцесата, за която всички говореха: беше една от най-красивите жени, които бе виждал, дългите й черни коси се спускаха чак до кръста, а тялото й бе изваяно до съвършенство. Зелените й очи, блестящи върху мургавото й лице, бяха втренчени в очите на Илия, ала той не успяваше да разчете това, което казват, и не можеше да разбере по какъв начин тя възприема думите му.

Излезе от двореца с убеждението, че е изпълнил мисията си и може да се върне към работата си в дърводелската работилница. По пътя към къщи пожела Иезавел с цялата страст на своите двайсет и три години. И помоли Бог да направи така, че един ден да срещне жена от Ливан, защото те бяха красиви, с тъмна кожа и загадъчни зелени очи.

Работи до вечерта и спа спокойно. На другия ден обаче, още преди изгрев слънце, дойде левитът и го събуди. Иезавел бе убедила царя, че пророците заплашват растежа и разцвета на Израил. Войниците на Ахав бяха получили заповед да убият всеки от тях, който не се откаже да изпълнява свещената мисия, поверена му от Бог.

А на Илия дори не му бе дадена възможност да избира — той трябваше да бъде убит.

Заедно с левита прекараха два дни, скрити в конюшнята в южната част на Галаад, а през това време бяха избити четиристотин и петдесет навина. Впрочем повечето от пророците, които обикаляха улиците, самобичувайки се и оповестявайки края на света, който щял да настъпи заради покварата и безбожието, бяха приели да се покръстят в новата религия.

Глух шум, последван от вик, прекъсна мислите на Илия. Разтревожен, той се обърна към другаря си:

— Какво беше това?

Но не получи отговор — тялото на левита рухна на земята, пронизано в гърдите от стрела.

Илия видя как войникът пред него поставя нова стрела в лъка. Огледа се: всички врати и прозорци към улицата бяха затворени, слънцето грееше високо на небосклона, лек ветрец подухваше от морето, за което толкова много бе слушал да се говори, но никога не бе виждал. Хрумна му да се опита да избяга, но знаеше, че ще бъде уцелен още преди да завие зад ъгъла.

„Щом трябва да умра, то нека поне смъртта да не ме застигне в гръб“, помисли си той.

Войникът отново вдигна лъка. Илия се изненада, тъй като не усещаше нито страх, нито някакъв инстинкт за съхранение; не усещаше нищо. Сякаш всичко беше предопределено много отдавна и двамата мъже — той и войникът — изпълняваха роли в някаква драма, която не е била написана за тях. Спомни си за детството, за утрините и следобедите в Галаад, за мебелите, които щяха да останат недовършени в работилницата му. Помисли си за майка си и баща си, които никога не бяха искали синът им да бъде пророк. Помисли си за очите на Иезавел и за усмивката на цар Ахав.

Помисли си колко жалко би било да умре само на двайсет и три години, без никога да е обичал жена.

Ръката отпусна тетивата, стрелата прониза въздуха, из-свистя край дясното му ухо и падна на прашната земя зад него.

Войникът отново зареди лъка и се прицели. Ала вместо да стреля, прикова поглед в очите на Илия и каза:

— Аз съм най-добрият стрелец във войската на цар Ахав. От седем години не съм пропускал нито веднъж целта. Илия се обърна и погледна към тялото на левита.

— Тая стрела беше за теб — каза войникът. Държеше лъка опънат, а ръцете му трепереха. — Илия е единственият пророк, който непременно трябва да бъде убит. Останалите могат да избират и да приемат вярата във Ваал.

— Довърши тогава работата си.

Илия се учуди на собственото си спокойствие. Толкова пъти си бе представял смъртта, докато се криеше в конюшнята, а сега виждаше, че е страдал повече, отколкото трябва: само след няколко секунди всичко щеше да свърши.

— Не мога — каза войникът. Ръцете му все още трепереха, а лъкът непрекъснато менеше посоката си. — Махай се от очите ми, защото ми се струва, че сам Бог отклонява стрелата ми и ще ме прокълне, ако те убия.

И точно тогава, когато разбра, че може да оцелее, страхът от смъртта започна да се завръща. Все още съществуваше възможността да види морето, да срещне жена, да има деца и да довърши мебелите в работилницата.

— Свършвай по-бързо. Сега съм спокоен, но ако се забавиш, ще започна да страдам за всичко онова, което ще изгубя.

Войникът се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, свали лъка, прибра стрелата в колчана и се скри зад ъгъла.

Илия почувства, че краката му започват да омекват — страхът се завръщаше, още по-силен. Трябваше да бяга незабавно, да напусне Галаад, за да не застане срещу някой войник с опънат лък, насочен към сърцето му. Не беше избирал сам съдбата си, нито пък бе потърсил Ахав, за да се хвали пред съседите си, че е разговарял с царя. Не беше отговорен за избиването на пророците, не беше отговорен дори и за това, че оня следобед бе видял времето да спира и работилницата му да се превръща в черна дупка, изпълнена със светещи точили.

И той, подобно на войника, се огледа — улицата беше пуста. Реши да провери дали левитът не би могъл да бъде спасен, но отново го обзе страх и избяга, преди някой да се е появил.

Вървя дълго, като се криеше в храстите на пътеки, по които отдавна никой не бе минавал. Накрая стигна до брега на потока Хорат. Срамуваше се от страха си, ала в същото време се радваше, че е жив.

Пийна вода от потока, седна и едва тогава осъзна положението, в което се намираше. На другия ден щеше да изгладнее, а нямаше как да намери храна в пустинята.

Спомни си за работилницата, за работата, която вършеше вече толкова години и която бе принуден да изостави. Някои от съседите му бяха приятели, но не можеше да разчита на тях. Сигурно вече целият град бе узнал за бягството му и всички го мразеха, че е спасил себе си, а е причинил страдания и смърт на онези, които наистина вярваха в Бог.

Всичко, което бе вършил досега, рухна, и то само защото си беше помислил, че по този начин изпълнява Божията воля. Утре или през следващите дни, седмици, месеци ливанските търговци щяха да почукат на вратата му и някой щеше да им каже, че собственикът е избягал, оставяйки след себе си като единствена следа смъртта на невинните пророци. Може би щяха да им кажат също, че се е опитал да унищожи вярата в боговете, които закрилят земята и небето. Новината щеше да се разпростре извън пределите на Израил и той никога нямаше да може да се ожени за някоя от красивите жени на Ливан.

„Корабите!“

Да, това също бе някакъв изход. Наемаха престъпниците, военнопленниците, дезертьорите като моряци, защото беше по-опасно да служиш на кораб, отколкото във войската. По време на война един войник може и да оживее, докато моретата бяха непознати, населени с чудовища, и когато се случеше нещастие, нямаше нито един оцелял, който да разкаже за станалото.

Корабите бяха изход, ала принадлежаха на финикийските търговци. Илия не беше някакъв престъпник, военнопленник или дезертьор, а човек, осмелил се да надигне глас срещу бог Ваал. Веднага щом узнаеха за това, щяха да го убият и да го хвърлят в морето, защото моряците вярват, че Ваал и останалите богове властват над бурите.

Не можеше да тръгне към морето. Не можеше да поеме на север, защото там се намираше Ливан. Не можеше да отиде и на изток — там няколко израилски племена водеха война, която продължаваше вече две поколения.

Спомни си за спокойствието, което го бе обхванало в присъствието на войника. Какво представлява смъртта в края на краищата? Смъртта е само един миг и нищо повече. Дори и да почувства болка, тя вероятно ще премине бързо и тогава Господарят на Небесното Войнство ще го приеме в обятията си.

Легна на земята и остана така дълго, загледан в небето. Опита се подобно на левита да сключи облог. Облогът не се отнасяше до съществуването на Бог, защото Илия не се съмняваше в това, а до смисъла на собствения му живот.

Гледаше планините, земята, която щеше да бъде опустошена от дълга суша — така му бе казал Ангелът Господен, — но която все още пазеше свежестта на обилните дъждове, валяли години наред. Гледаше потока Хорат, чиито води скоро щяха да пресъхнат. Сбогува се със света с чувство на преклонение и с пламенни слова и помоли Бог да го прибере, когато удари неговият час.

Замисли се коя е причината за собственото му съществуване, ала не успя да си отговори.

Замисли се къде би могъл да отиде и разбра, че отвсякъде е обграден от врагове.

Реши на другия ден да се върне и да се предаде, въпреки че отново го бе обхванал страхът от смъртта.

Опита се да не бъде тъжен, все пак щеше да живее още няколко часа, но всичко бе напразно. Току-що бе открил, че почти няма ден в живота на човека, в който той да разполага със свободата да взема някакви решения.

На другия ден Илия се събуди и отново се загледа в Хорат.

Утре или след година от потока щеше да остане само пътека от ситен пясък и обли камъни. Старите обитатели на тези земи щяха да продължават да наричат мястото Хорат и щяха да упътват минаващите с думите: „Това селище се намира на брега на реката, която минава наблизо.“ Пътниците щяха да стигнат дотам, да видят облите камъни и ситния пясък и да си кажат: „Тук, през тези земи, някога е минавала река.“ Ала най-важната част от реката, нейните води вече нямаше да са тук, за да утоляват жаждата.

Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен: дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че в тялото му някога е имало душа.

Но моментът не беше подходящ да се замисля над тия неща. Спомни си още веднъж за разговора, който бяха водили с левита, преди да излязат от конюшнята: защо беше нужно да изживява толкова пъти смъртта, след като се умира само веднъж? Единственото, което му оставаше, бе да чака стражите на Иезавел. Те щяха да дойдат, не се съмняваше в това — нямаше много места в Галаад, където човек би могъл да избяга. Злосторниците винаги тръгваха към пустинята, където след няколко дни ги откриваха мъртви, или към Хорат, където винаги ги залавяха.

И тъй, скоро стражите щяха да бъдат тук. И той щеше да се зарадва, като ги види.

Пийна малко от кристалната вода, която течеше до него. Изми си лицето и потърси сянка, където да изчака преследвачите си. Човек не може да се пребори със съдбата си — той беше опитал да го направи и бе изгубил.

Въпреки че свещениците бяха разпознали в него пророк, той реши да работи в дърводелска работилница, ала Господ го върна към неговия път.

Не беше единственият, който се бе опитал да изостави пътя, начертан от Бог за всеки човек на Земята. Един негов приятел имаше прекрасен глас, ала родителите му не се съгласиха той да стане музикант, защото това бе занаят, който щеше да опозори семейството. Една от приятелките му от детинство нямаше равна на себе си в танците, но близките й забраниха да танцува, защото царят можеше да прати да я извикат, а никога не се знае колко време ще царува един цар. Освен това смятаха обстановката в двореца за покварена, враждебна и девойката завинаги щеше да изгуби възможността да се сдобие с подходящ съпруг.

„Човек е роден, за да изневерява на съдбата си.“ Бог поставяше неизпълними задачи пред човешките сърца.

„Защо го правеше?“

Може би за да се поддържа традицията.

Но това едва ли беше правилният отговор. „Ливанците са много по-напред от нас, защото отказаха да следват традицията на мореплавателите. И докато всички народи правеха едни и същи кораби, те решиха да сътворят нещо по-различно. Много от тях изгубиха живота си в открито море, но корабите им бяха усъвършенствани и сега те властваха над световната търговия. Платиха висока цена, за да го постигнат, но си струваше.“

А може би човек изневеряваше на съдбата си, защото Бог беше много далеч. Той бе заложил в човешките сърца мечти от времето, когато всичко е било възможно, и бе насочил грижите си към други неща. Но светът се бе променил, животът бе станал по-труден, а Бог не се бе върнал назад, за да промени човешките мечти.

Бог беше много далеч. Но щом все още изпращаше ангелите Си, за да разговарят с пророците, явно тук имаше още неща за правене. Какъв ли бе тогава отговорът?

„Може би причината е в това, че родителите ни са грешили и се страхуват да не повторим грешките им. Или пък никога не са грешили и няма да знаят как да ни помогнат, ако изникне някакъв проблем.“

Чувстваше, че не е далеч от истината.

Потокът продължаваше да тече, няколко врани кръжаха в небето, растенията упорстваха да растат върху песъчливата и безплодна почва. Ако бяха послушали прадедите си, какво ли биха чули от тях?

„Поточе, потърси по-хубаво място, за да може бистрата ти вода да отразява светлината на слънцето, защото пустинята ще направи така, че да пресъхнеш“, би казал богът на водите, ако съществуваше. „Врани, в горите ще намерите повече храна, отколкото тук, между скалите и пясъците“, би казал богът на птиците. „Растения, хвърлете семената си далеч оттук, защото на света има много плодородни и влажни земи, където вие ще израстете още по-красиви“, би казал богът на цветята.

Ала ни Хорат, ни растенията, нито пък враните — една от които бе кацнала наблизо — имаха смелостта да сторят това, което други реки, птици и цветя бяха сметнали за невъзможно.

Илия се загледа във враната.

— Продължавам да се уча — каза той на птицата, — въпреки че от наученото няма да имам полза, защото съм осъден на смърт.

— Ти откри колко просто е всичко — сякаш отговори враната. — Стига да си смел.

Илия се засмя на въображението си, което караше една птица да говори. Тая игра му се стори забавна, бе я научил от една жена, която месеше хляб, и реши да продължи. Щеше да задава въпроси на птицата и да отговаря сам на себе си, сякаш е истински мъдрец.

Враната обаче излетя. Илия продължи да чака войниците на Иезавел, защото предпочиташе да умре само веднъж.

Денят преваляше, а нищо ново не се случваше. Нима бяха забравили, че най-големият враг на бог Ваал все още е жив? Защо Иезавел не изпращаше преследвачи, след като сигурно знаеше къде се намира той?

„Защото видях очите й и знам, че е мъдра жена — каза си Илия. — Ако умра, ще се превърна в мъченик на вярата в Господ. А ако ме представят за беглец, ще бъда само някакъв страхливец, който не вярва в това, което говори.“

Да, това бе стратегията на принцесата.

Малко преди да падне нощта, една врана отново кацна на клонката — може би бе същата от сутринта. Носеше в човката си парченце месо, което неволно изпусна.

За Илия това бе истинско чудо. Изтича под дървото, грабна месото и го изяде. Не знаеше откъде се е взело, пък и това не го интересуваше особено, важното бе да залъже поне малко глада си.

Въпреки рязкото движение, което бе направил, враната не отлетя.

„Тази птица знае, че тук ще умра от глад. Храни плячката си, за да си устрои още по-голямо пиршество“, разсъждаваше Илия.

По същия начин Иезавел подхранваше вярата във Ваал с историята за бягството на Илия.

Човекът и птицата дълго стояха и се наблюдаваха. Илия се сети за играта, с която се бе забавлявал сутринта.

— Бих искал да си поговоря с теб, врано. Тази сутрин си мислех, че душите се нуждаят от храна. Щом моята душа още не е умряла от глад, значи все още има какво да каже.

Птицата стоеше неподвижно.

— А щом има нещо за казване, трябва да я изслушам, понеже няма никой друг, с когото да си поговоря — продължи Илия.

После с помощта на въображението си Илия зае мястото на враната.

— Какво очаква Господ от теб? — вместо враната отправи той въпрос към самия себе си.

— Очаква да бъда пророк.

— Така казаха жреците. Но може би не е това, което желае Господ.

— Напротив, точно това иска Той от мен. Ето защо в работилницата се появи ангел и ме накара да говоря с Ахав. Гласовете, които чувах като дете…

— Всички ги чуват в детството си — прекъсна го враната.

— Но не всеки вижда ангел — рече Илия.

Този път враната нищо не отговори. След малко птицата, или по-скоро собствената му душа, която бълнуваше поради силното слънце и самотата в пустинята, прекъсна мълчанието.

— Спомняш ли си за жената, която месеше хляб? — попита сам себе си Илия.

Спомняше си. Тя го бе помолила да й направи няколко дървени подноса. И докато Илия изпълняваше поръчката, я чу да казва, че докато работи, усеща присъствието на Господ.

„Като гледам как правиш тези подноси, разбирам, че и ти имаш същото усещане — бе добавила тя. — Защото се усмихваш, докато работиш.“

Според жената хората се деляха на две групи. Едните се трудеха с радост, а другите се оплакваха от това, което вършеха. Тези последните твърдяха, че единствената истина на света е проклятието, което Бог е отправил към Адам: проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си. Не изпитваха удоволствие от работата си, а по празниците, когато трябваше да почиват, се отегчаваха. Божиите слова им служеха да оправдават безсмисления си живот и забравяха, че Той също така бе казал на Мойсей: Господ, Бог твой, ще те благослови в земята, в която отиваш, за да я завладееш.

— Да, спомням си за тая жена. Тя беше права — харесваше ми да майсторя неща от дърво в работилницата.

Всяка маса, която сглобяваше, всеки стол, който гравираше, му помагаха да разбира и да обича живота, макар че едва сега си даваше сметка за това.

— Тя ми каза да разговарям с нещата, които правя. Каза още, че съм щял да бъда изумен, когато чуя масите и столовете да ми отговарят, и понеже съм влагал в тях най-доброто от душата си, в замяна съм щял да получа мъдрост.

— Ако не беше работил като дърводелец, нямаше да си в състояние да влагаш душата си в нещата извън теб, нямаше да можеш да се преструваш, че си врана, която говори, нито пък щеше да осъзнаеш, че си по-добър и по-мъдър, отколкото си мислиш. Защото именно в работилницата ти откри онова свято нещо, което е навсякъде — бе отговорът на враната.

— Винаги съм обичал да се преструвам, че говоря с масите и столовете, които правех. Това не беше ли достатъчно? Жената имаше право. Когато разговарях с тях, често откривах мисли, които никога преди не ми бяха минавали през главата. Но когато започнах да осъзнавам, че по тоя начин мога да служа на Бог, се появи ангелът и… ти вече знаеш края на историята.

— Ангелът се е появил, защото ти вече си бил готов — отвърна враната.

— Но аз бях добър дърводелец.

— Това е било част от обучението ти. Когато човек върви към съдбата си, много често е принуден да сменя посоките. Понякога външните обстоятелства са по-силни и той се вижда принуден да отстъпи, защото го е страх. Но всичко това е част от обучението.

Илия слушаше внимателно онова, което казваше душата му.

— Ала никой не трябва да губи от погледа си това, към което се стреми. Дори и ако в някои моменти му се стори, че светът и другите са по-силни. Тайната е една: да не се отказваш.

— Никога не съм искал да бъда пророк — рече Илия.

— Искал си, но си бил убеден, че е невъзможно. Или че е опасно. Или пък че е немислимо. Илия стана.

— Защо говоря сам на себе си неща, които не искам да чувам? — извика той.

Изплашена от движението му, птицата отлетя.

На другата сутрин враната се върна. Вместо да продължи разговора от предния ден, Илия реши да я наблюдава. Птицата винаги успяваше да намери някаква храна за себе си и винаги му носеше остатъци от нея.

Необяснимо приятелство се завърза между двамата и Илия започна да се учи от птицата. Наблюдавайки я, той видя, че тя умее да намира храна в пустинята, и откри, че би могъл да оцелее още няколко дни, ако и той успее да направи същото. Когато враната започнеше да кръжи, Илия разбираше, че наблизо има дивеч — изтичваше до мястото и се опитваше да го хване. В началото много от малките животни, които се срещаха тук, му се изплъзваха, но постепенно той придоби опитност и доста сръчно ги улавяше. Използваше клони вместо копия, копаеше дупки за капани, които скриваше със съчки и пясък. Когато хванеше някакъв дивеч, Илия си поделяше храната с враната, като запазваше една част за примамка.

Ала самотата бе ужасна и толкова го потискаше, че той реши отново да започне да „разговаря“ с птицата.

— Кой си ти? — попита враната.

— Човек, който е открил душевния мир — отвърна Илия. — Мога да живея в пустинята, сам да се грижа за себе си и да съзерцавам безграничната красота на сътвореното от Бог. Открих, че душата ми е по-добра, отколкото предполагах.

Двамата продължиха да ловуват заедно още месец. И една вечер, когато тъга бе обзела душата му, Илия реши да си зададе отново същия въпрос.

— Кой си ти?

— Не знам.

Още веднъж луната умря и се роди отново на небосклона. Илия усещаше тялото си по-силно, а ума — по-бистър. Тази вечер той се обърна към враната, кацнала на същата клонка, на която кацаше и преди, и отговори на въпроса, който си бе задал преди време:

— Аз съм пророк. Наистина видях ангел, докато работех, и не се съмнявам в способностите си, дори и целият свят да твърди обратното. Предизвиках масовото избиване на пророците в моята страна, защото се опълчих срещу любимата на царя. Сега се намирам в пустинята, а преди това работех в дърводелска работилница, защото душата ми ми каза, че човек трябва да премине през различни етапи, преди да изпълни предначертаното от съдбата му.

— Да, сега наистина знаеш кой си — отвърна враната.

Същата тая вечер на връщане от лов Илия поиска да пийне вода и видя, че Хорат е пресъхнал. Беше толкова изморен, че реши да се наспи.

В съня му се яви неговият ангел-пазител, когото той отдавна не бе виждал, и му каза:

— Ангелът Господен бе този, който разговаря с душата ти, и нареди:

Тръгни оттук, обърни се на изток и се скрий при поток Хорат, който е срещу Йордан.

От тоя поток ще пиеш, а на враните съм заповядал да те хранят там.

— Душата ми те слуша — промълви Илия в съня си.

— Събуди се тогава, защото Ангелът Господен иска да се отдалеча и той да говори с теб.

Илия изплашено скочи. Какво се бе случило?

Въпреки че беше тъмна нощ, мястото се изпълни със светлина и се появи Ангелът Господен.

— Какво те доведе тук? — попита Ангелът.

— Ти ме доведе тук.

— Не, Иезавел и войниците й те принудиха да избягаш. Никога не забравяй това, защото мисията ти е да отмъстиш за Господ, Бог твой.

— Аз съм пророк, защото ти си пред мен и чувам гласа ти — каза Илия. — Много пъти променях посоката си, защото всички хора го правят. Но съм готов да отида в Самария и да унищожа Иезавел.

— Ти намери твоя път, но не можеш да унищожаваш, преди да си се научил да съзиждаш. Нареждам ти: Стани, иди в Сарепта Сидонска и остани там; Аз заповядах на една жена вдовица да те храни.

На другия ден сутринта Илия потърси враната, за да се сбогува с нея. Ала за пръв път, откакто той бе дошъл на брега на Хорат, птицата не се появи.

Илия вървя няколко дни, докато стигна до долината, където се намираше град Сарепта, наричан от жителите си Акбар. Чувстваше, че е останал без сили, когато съзря една жена, облечена в черно, да събира дърва. В долината растяха само ниски храсти и тя бе принудена да събира дребни съчки.

— Коя си ти? — обърна се към нея Илия. Жената погледна чужденеца така, сякаш не бе разбрала добре какво я пита.

— Донеси ми в някакъв съд вода да пия — каза Илия. — Донеси ми и малко хляб.

Жената пусна съчките на земята, като продължаваше да мълчи.

— Не се страхувай — настояваше Илия. — Сам съм, много съм гладен и жаден, останах без сили, така че не мога да бъда заплаха за никого.

— Ти не си оттук — каза най-сетне жената. — Трябва да си от Израилското царство, като те слушам как говориш. Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че нямам нищо.

— Ти си вдовица, така ми рече Господ. А аз съм по-беден и от теб. Ако сега не ми дадеш нещо за ядене и пиене, ще умра.

Жената се изплаши. Откъде този чужденец познаваше живота й?

— Срамно е един мъж да проси храна от жена — каза тя, възвръщайки самообладанието си.

— Направи това, за което те моля — продължаваше да настоява Илия, защото усещаше, че силите му го напускат. — Щом се възстановя, ще работя за теб.

Жената се разсмя.

— Преди малко ми каза нещо вярно: наистина съм вдовица, загубих мъжа си на един от корабите на моята страна. Никога не съм виждала морето, но знам, че то е като пустинята, убива този, който го предизвиква…

И продължи:

— Сега ми казваш нещо невярно. Кълна се в името на Ваял, който живее на върха на Петата планина, че вкъщи нямам нищо сготвено. Имам само шепа брашно в делвата и малко дървено масло в гърнето.

Илия почувства как хоризонтът се залюля пред очите му и разбра, че всеки момент ще припадне. И със сетни сили помоли за последен път:

— Не знам дали вярваш в сънища, не знам дори дали аз самият вярвам. Господ обаче ми каза, че ще дойда тук и ще те срещна. Това, което той ми причини, ме накара да се усъмня в Неговата мъдрост, но не и в съществуването Му. И тъй, Богът на Израил поръча да кажа на жената, която ще срещна в Сарепта:

…брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята.

И без да обясни как би могло да стане това чудо, Илия припадна.

Жената остана загледана в свлеклия се в краката й мъж. Знаеше, че Богът на Израил не е нищо друго освен суеверие. Финикийските богове бяха по-могъщи и бяха направили така, че нейната страна и народ да станат най-уважаваните в света. Въпреки това беше доволна — обикновено просеше милостиня от другите и така преживяваше, а днес, за пръв път от доста време, един мъж се нуждаеше от нея. Това я накара да се почувства по-силна. Оказа се, че има хора, чието положение беше по-лошо и от нейното.

„Щом някой ме моли за услуга, значи все още съм полезна на тая земя — помисли си тя. — Ще сторя каквото той поиска от мен, за да облекча страданията му. Аз също съм гладувала и знам, че гладът погубва душата.“

Отиде си вкъщи и се върна с парче хляб и съд с вода. Коленичи, положи главата на чужденеца в скута си и навлажни устните му. След няколко минути той дойде на себе си.

Тя му подаде хляба и Илия го изяде, без да каже нито дума, като гледаше долината, проломите и планините, издигащи се мълчаливо в небето. Проследи с поглед пътеката през долината и видя червените стени на Сарепта.

— Приюти ме в дома си, защото в моята страна ме преследват — рече Илия.

— Какво престъпление си извършил? — попита жената.

— Аз съм пророк на Господа. Иезавел нареди да бъдат избити всички, които откажат да служат на финикийските богове.

— На колко си години?

— На двайсет и три — отвърна Илия.

Тя съчувствено се вгледа в момчето, което стоеше пред нея. Косата му бе дълга и мръсна; имаше рядка брада, сякаш искаше да изглежда по-възрастен, отколкото беше в действителност. По какъв начин бедняк и несретник като него би могъл да предизвика гнева на най-могъщата принцеса в света?

— Щом си враг на Иезавел, тогава си и мой враг. Тя е принцеса на Сидон и се ожени за твоя цар, за да покръсти народа ти в истинската вяра. Така поне твърдят тези, които я познават.

Жената посочи един от острите върхове, които обгръщаха отвсякъде долината.

— Нашите богове обитават върха на Петата планина от много поколения насам и успяват да запазят мира в страната ни. А Израил живее в непрекъснати войни и страдания. Защо тогава продължавате да вярвате в Единия Бог? Дайте време на Иезавел да довърши мисията си и ще видиш, че и във вашите градове ще се възцари мир.

— Аз чух гласа Господен — отвърна Илия. — А вие никога не сте се изкачили на върха на Петата планина, за да узнаете какво има там.

— Който се изкачи на тоя връх, ще бъде изгорен от небесния огън. Боговете не обичат пришълци.

Тя замлъкна. Спомни си, че предишната нощ бе сънувала ослепително силна светлина. И сякаш от самата светлина се бе разнесъл глас, който бе казал: „Приеми чужденеца, който ще те потърси.“

— Приюти ме в дома си, защото няма къде да спя — настоя Илия.

— Казах ти вече, че съм бедна. Това, което имам, едва стига за мен самата и за сина ми.

— Господ поръча да ме подслониш, а Той никога не изоставя тези, които обича. Направи това, за което те моля. Аз ще работя за теб. Дърводелец съм, правя неща от кедър и няма да остана без работа. Така Господ ще използва ръцете ми, за да изпълни обещанието Си: …брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята.

— Дори и да искам, не ще мога да ти плащам.

— Не е нужно. Господ ще се погрижи за всичко.

Сънят от предната нощ не й даваше покой и жената реши да се подчини, макар и да знаеше, че чужденецът е враг на самата принцеса на Сидон.

Присъствието на Илия веднага бе забелязано от съседите. Хората започнаха да говорят, че вдовицата е прибрала някакъв чужденец в доми си, без да зачита паметта на мъжа си, който бе загинал като герой, опитвайки се да открие нови търговски пътища за своята страна.

Когато слуховете достигнаха до вдовицата, тя обясни, че мъжът е израилски пророк, когото открила полумъртъв от глад и жажда. И тогава се разпространи новината, че някакъв израилски пророк, преследван от Иезавел, се укрива в града. Бе избрана комисия, която отиде при върховния жрец.

— Доведете ми чужденеца — нареди той.

Така и направиха. Още същия следобед изправиха Илия пред човека, който заедно с градоначалника и коменданта следеше всичко, което ставаше в Акбар.

— Какво търсиш тук? — попита го той. — Не разбираш ли, че си враг на страната ни?

— Години наред търгувах с Ливан. Уважавам неговия народ и зачитам обичаите му. Озовах се тук, защото съм преследван в Израил.

— Знам коя е причината — рече жрецът. — Една жена ли те накара да избягаш?

— Мисля, че тази жена е най-красивото създание, което съм виждал в живота си, макар че стоях пред нея само няколко минути. Но сърцето й е от камък, а зад зелените й очи се крие враг, който иска да унищожи страната ми. Не съм избягал, само изчаквам сгоден случай, за да се върна.

Жрецът се разсмя.

— Ако ще чакаш сгоден случай да се върнеш, тогава свикни с мисълта, че ще останеш в Акбар до края на живота си. Ние не воюваме с нито една държава. Единственото, което искаме, е истинската вяра да се разпростре с мирни средства из целия свят. Не искаме да повтаряме жестокостите, които вие извършихте, когато превзехте ханаанската земя.

— Нима да избиваш пророци е мирно средство?

— След като бъде отсечена главата на чудовището, то престава да съществува. Няколко души ще умрат, но религиозните войни ще бъдат избегнати завинаги. Освен това търговците ми казаха, че някакъв пророк на име Илия причинил всичко това, а после избягал.

Жрецът прикова поглед в него, преди да продължи:

— Някакъв мъж, който много приличал на теб.

— Аз съм този мъж — отговори Илия.

— Чудесно! Бъди добре дошъл в Акбар. Когато ни потрябва някаква услуга от Иезавел, ще платим с главата ти — най-ценната монета, с която разполагаме. А дотогава си потърси работа и виж как можеш да си изкарваш хляба, защото тук няма място за пророци.

Илия тръгна към вратата, когато жрецът добави:

— Излиза, че една сидонска девойка е по-могъща от твоя Един Бог. Тя успя да издигне капище на Ваал и сега вашите жреци коленичат там.

— Ще стане така, както е писано от Господ — отвърна пророкът. — Понякога в живота ни се случват нещастия, които не можем да избегнем. Но все има някаква причина, за да ни се случват.

— Каква причина?

— Това е въпрос, на който не можем да отговорим преди изпитанията, нито пък по време на тях. Едва когато ги преодолеем, разбираме защо са се появили в живота ни.

Веднага след като Илия излезе, жрецът събра комисията от граждани, които го бяха потърсили сутринта, и им каза:

— Не се тревожете. Традицията повелява да даваме подслон на чужденците. Освен това той е в ръцете ни и ние можем да следим всяка негова крачка. Най-добрият начин да опознаеш и да унищожиш врага си е да се престориш, че си му приятел. Когато му дойде времето, ще го предадем на Иезавел и в замяна градът ни ще получи злато и богати дарове. А дотогава ще узнаем как да унищожим идеите му, тъй като засега знаем само как да унищожим тялото му.

И макар че Илия се кланяше на Единия Бог и бе враг на принцесата, жрецът настоя правото на подслон да бъде спазено. Старата традиция бе известна на всички: ако градът откаже да приюти някой странник, синовете на неговите жители ще бъдат сполетени от същата участ. И тъй като повечето от децата на народа на Акбар бяха разпръснати из многото търговски кораби на Финикия, никой не посмя да наруши законите на гостоприемството.

А и защо да не изчакат деня, когато главата на еврейския пророк ще бъде разменена срещу несметни количества злато?

Същата вечер Илия бе седнал да вечеря с вдовицата и сина й. И понеже израилският пророк се бе превърнал в ценна стока, която би могла да бъде изтъргувана в бъдеще, някои от търговците бяха изпратили толкова храна, че семейството би могло да преживее с нея цяла седмица.

— Изглежда, че Богът на Израил изпълнява обещаното — каза вдовицата. — Откакто моят мъж почина, никога трапезата ми не е била толкова богата, колкото сега.

Илия постепенно свикваше с живота в Сарепта. Подобно на жителите на града и той започна да го нарича Акбар. Вече знаеше кои са градоначалникът, комендантът на гарнизона, върховният жрец, майсторите, изработващи предмети от стъкло, които предизвикваха възхищение в цялата област. Когато го питаха защо е тук, той казваше истината: Иезавел бе заповядала да избият всички пророци в Израил.

— Ти си изменник и враг на Финикия — отвръщаха някои. — Но ние сме търговци и знаем, че колкото по-опасен е един човек, толкова по-висока цена дават за главата му.

И така изминаха няколко месеца.

На другия край на долината няколко асирийски патрула си бяха направили стан и по всичко личеше, че имат намерение да останат там. Беше малка група воини, които не представляваха опасност, но все пак комендантът поиска от градоначалника да вземе мерки.

— Нищо не са ни сторили — каза градоначалникът. — Сигурно се придвижват с търговска цел, може би търсят по-удобни места, през които да превозват стоките си. Ако решат да използват нашите пътища, ще плащат данък и така градът ни ще стане още по-богат. Защо трябва да ги предизвикваме?

Положението на Илия се усложни, когато синът на вдовицата се разболя без никаква видима причина. Съседите веднага свързаха болестта му с присъствието на чужденеца в къщата и вдовицата помоли Илия да напусне дома й, но той отказа да го стори, тъй като Бог все още не го бе потърсил. Тръгнаха слухове, че чужденецът си е навлякъл гнева на боговете от Петата планина.

Градоначалникът успя да усмири войската и жителите на града, разтревожени от появата на асирийските патрули. Ала след като синът на вдовицата се разболя, му беше много трудно да опази Илия от недоволството на населението.

Гражданите отново избраха комисия, която да разговаря с градоначалника.

— Можем да построим къща за израилтянина извън стените на града — предложиха те. — По този начин няма да нарушим закона за гостоприемството, а в същото време ще бъдем защитени от гнева на боговете. На тях не им харесва присъствието на този човек в града.

— Оставете го там, където е — отвърна градоначалникът. — Не искам да си създавам политически проблеми с Израил.

— Но как така? — учудиха се гражданите на Акбар. — Иезавел преследва всички пророци, които се кланят на Единия Бог, и иска те да бъдат избити.

— Нашата принцеса е смела жена, вярна е на боговете от Петата планина. Но колкото и да е силна властта, с която тя разполага сега, Иезавел не е израилтянка. Утре може да изпадне в немилост и тогава ще се наложи да усмирим гнева на съседите ни. Ако им покажем, че сме се отнасяли добре с един от техните пророци, те ще бъдат по-снизходителни към нас.

Гражданите излязоха недоволни от срещата, защото върховният жрец бе казал, че един ден Илия ще бъде разменен срещу злато и богати дарове. Впрочем дори и градоначалникът да не беше прав, те нищо не можеха да предприемат. Традицията гласеше, че трябва да се зачита и уважава родът, който управлява Акбар.

В най-отдалечения край на долината шатрите на асирийските воини започнаха да се увеличават.

Комендантът се тревожеше, но не можеше да разчита на подкрепата на върховния жрец, още по-малко на тази на градоначалника. Опитваше се да поддържа в бойна готовност воините си чрез постоянни учения, макар и да знаеше, че нито те, нито дедите им са участвали някога в битка. Войните бяха останали в далечното минало на Акбар и всички военни стратегии, които той бе научил, отдавна бяха заменени с нова тактика и нови оръжия, които другите страни използваха.

— Акбар винаги е успявал да запази мира — твърдеше градоначалникът. — И този път няма да бъдем нападнати. Остави другите държави да се бият помежду си. Ние разполагаме с едно оръжие, много по-силно от тяхното — парите. Когато те спрат да се унищожават едни други, ние ще влезем в градовете им и ще им продаваме нашите стоки.

Градоначалникът успя да успокои населението относно асирийците. Носеха се обаче слухове, че израилтянинът е причина Акбар да си навлече проклятието на боговете. Илия му създаваше все по-големи грижи.

Един следобед състоянието на момчето силно се влоши и то вече не можеше да става, нито пък разпознаваше хората, които идваха да го видят. Преди слънцето да се скрие зад хоризонта, Илия и жената коленичиха до леглото на детето.

— Всемогъщи Боже, Ти отклони стрелите на войника. Ти ме доведе тук. Направи така, че това дете да бъде спасено. То нищо не е извършило, то няма вина за моите грехове, нито за греховете на своите родители — спаси го, Господи!

Момчето лежеше неподвижно, устните му бяха побелели, а очите му бързо помътняваха.

— Моли се на твоя Бог — настояваше жената. — Защото само една майка може да усети кога душата на детето й си отива.

Илия поиска да вземе ръката й, да й каже, че не е сама, че Всемогъщият би трябвало да изпълни молбата му. Той беше пророк, бе приел да бъде такъв на брега на Хорат и сега ангелите го закриляха.

— Изплаках всичките си сълзи — продължи жената. — Ако у него няма съчувствие, ако му трябва човешки живот, помоли го тогава да прибере мен, но да остави сина ми да крачи жив из долината и по улиците на Акбар.

Илия направи всичко възможно, за да се съсредоточи в молитвата си, ала страданието на майката бе толкова силно, че сякаш изпълваше стаята и проникваше през стените, през вратите — навсякъде.

Докосна тялото на момчето, което сега бе по-студено в сравнение с предишните два дни, а това беше лош знак.

Тази сутрин жрецът се бе отбил в къщата и — както правеше от две седмици насам — бе поставил лапи от билки върху лицето и гърдите на детето. През последните няколко дни жителите на Акбар бяха донесли рецепти за лекове, които бяха предавани от поколения и чиято лечебна сила бе изпитана при различни болести. Всеки следобед те се събираха в подножието на Петата планина и правеха жертвоприношения, за да не позволят душата на детето да напусне тялото му.

Трогнат от това, което ставаше в Акбар, един египетски търговец, минаващ през града, остави даром някакъв много скъп червен прах, с който трябваше да се посипе храната на момчето. Носеше се легенда, че самите богове са предали на египетските лекари тайната на приготвяне на този прах.

През цялото това време Илия не преставаше да се моли.

Но всичко бе напразно.

— Знам защо ти позволиха да останеш у дома — каза му жената с едва доловим глас, тъй като не бе спала много дни и нощи. — Знам, че за главата ти е обявена награда и че един ден ще бъдеш отведен в Израил, за да те разменят срещу злато. Заклевам се във Ваал и в боговете от Петата планина, че ако спасиш сина ми, никога няма да позволя да бъдеш заловен. Знам тайни пътища, които днешното поколение вече е забравило, и ще ти кажа как да излезеш от Акбар, без да те видят.

Илия нищо не отговори.

— Моли се на твоя Бог — поде отново жената. — Ако той спаси сина ми, кълна се, че ще се откажа от Ваал и ще повярвам в него. Обясни на твоя Господ, че съм ти дала подслон, когато ти най-много се нуждаеше, и изпълних съвсем точно всичко, което той бе наредил.

Илия отправи още една молитва от цялото си сърце. В този миг момчето се раздвижи.

— Искам да изляза оттук — едва промълви то. Очите на майката грейнаха от радост, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Ела, синко. Ще отидем, където пожелаеш, и ти ще правиш всичко, което ти се иска.

Илия понечи да го вдигне, но момчето отстрани ръцете му.

— Искам да изляза сам — каза то.

Стана бавно и тръгна към гостната. Но след като прави няколко крачки, падна на пода като покосено от гръм.

Илия и вдовицата се приближиха — момчето беше мъртво.

В първия миг и двамата занемяха. После жената започна да крещи с всичка сила:

— Проклети да са боговете, които отнеха душата на детето ми! Проклет да е тоя човек, който донесе нещастие в дома ми! Сине, единствен мой! Изпълних волята на небесата, бях щедра към един чужденец, а детето ми умря!

Съседите чуха виковете и плача на вдовицата и видяха сина й прострян на пода. Жената продължаваше да крещи, като удряше с юмруци израилтянина. А той нищо не правеше, за да се защити от ударите, сякаш нищо не усещаше. И докато жените се опитваха да успокоят вдовицата, мъжете хванаха Илия от двете страни и го отведоха при градоначалника.

— Този мъж се отплати за щедростта с омраза. Направи магия в къщата на вдовицата и синът й умря. Даваме подслон на човек, прокълнат от боговете.

Израилтянинът плачеше и безгласно се питаше: „Защо, Господи Боже мой, реши да сториш зло и на вдовицата, която бе толкова щедра към мен? Щом Ти погуби сина й, значи не изпълнявам мисията, която си ми поверил… Тогава аз също заслужавам да умра.“

Същия следобед се събра Съветът на Акбар начело с върховния жрец и градоначалника. Илия бе изправен на съд.

— Ти реши да отвърнеш на обичта с омраза. Затова те осъждам на смърт — каза градоначалникът.

— Дори и пълен чувал със злато да струва главата му, не бива да си навличаме гнева на боговете от Петата планина — добави жрецът. — Защото след това и всичкото злато на света няма да върне мира в тоя град.

Илия наведе глава. Заслужаваше да понесе и най-жестоките мъчения, защото Бог го бе изоставил.

— Ще се изкачиш на върха на Петата планина — рече жрецът. — Ще помолиш за прошка боговете, които си оскърбил. Те ще направят така, че да бъдеш изгорен от небесния огън. А ако не го сторят, ще означава, че искат ние да въздадем справедливост с нашите ръце. Ще те чакаме в подножието й и утре ще бъдеш убит, както повелява ритуалът.

Илия познаваше свещените екзекуции: изтръгваха сърцето от гърдите на жертвата и й отсичаха главата. Според обичаите човек без сърце не може да влезе в Рая.

— Защо избра точно мен, Господи? — провикна се той, макар и да знаеше, че хората около него не разбират за какъв избор става дума. — Нима не виждаш, че не мога да изпълня това, което поиска от мен?

Не чу никакъв отговор.

Мъжете и жените на Акбар вървяха след стражите, които водеха израилтянина към Петата планина. Крещяха обидни думи и го замеряха с камъни. Войниците с мъка възпираха побеснялата тълпа. След половин час стигнаха в подножието на свещената планина.

Шествието спря пред каменните жертвеници, където народът оставяше даровете, правеше жертвоприношения и отправяше молби и молитви. Всички знаеха историите за великаните, които живееха на това място, и си спомняха как небесният огън бе изгорил всеки, дръзнал да пристъпи забраната. Странниците, които минаваха нощем през долината, твърдяха, че са чували боговете и богините да се смеят на върха на планината.

И въпреки че не бяха съвсем сигурни във всичко това, никой от тях не се осмеляваше да предизвика боговете.

— Хайде, тръгвай — каза един от войниците, като изблъска Илия с върха на копието си. — Който е убил дете, заслужава най-жестокото наказание.

Илия стъпи на забранената за човешки крак земя и тръгна нагоре по склона. След като повървя малко и виковете на жителите на Акбар вече не достигаха до него, седна на един камък и заплака: откакто оня следобед бе видял осеяния с блестящи точици мрак в работилницата, не бе вършил нищо друго, освен да причинява нещастия на околните.

В Израил вече нямаше кой да чуе словото Божие и сега вярата във финикийските богове сигурно беше станала още по-силна. През оная нощ, когато Илия за пръв път преспа на брега на Хорат, си бе въобразил, че Бог го е избрал за свой мъченик, както бе направил с толкова други.

Но вместо това Господ му бе изпратил поличба — врана, която да го храни, щом пресъхне Хорат. Защо точно врана, а не гълъб или ангел? Нима това са били само бълнувания на човек, опитващ се да скрие страха си, или пък привидения на слънчасал? Илия вече в нищо не беше сигурен. А може би Злото бе открило в негово лице свое оръдие. Защо Бог, вместо да му нареди да се върне и да премахне принцесата, която бе причинила толкова злини на неговия народ, го бе изпратил в Акбар?

Тогава той се бе почувствал като малодушен страхливец, но бе изпълнил онова, което му бе наредено. Толкова усилия бе положил, за да се приобщи към този чужд народ, любезен, наистина, но със съвсем различна култура. И когато реши, че вече е започнал да изпълнява предначертано-то от съдбата му, синът на вдовицата умря.

„Защо аз?“

Стана и повървя още малко, докато навлезе в мъглата, която забулваше върха на планината. Можеше да се възползва от това, че нищо не се вижда, и да избяга от преследвачите си, но имаше ли смисъл? Умори се да бяга, знаеше, че никога няма да открие своето място в света. Дори и да успееше да избяга сега, щеше да отнесе проклятието, тегнещо върху него, в друг град, и щяха да се случат нови нещастия. Където и да отидеше, щяха да му тежат като някакво бреме сенките на умрелите по негова вина. По-добре да се остави да изтръгнат сърцето му и да му отсекат главата.

Седна отново, тоя път сред мъглата. Реши да изчака малко, за да помислят хората долу, че се е изкачил на най-високия връх на планината, а после да се върне в Акбар и да се предаде.

„Небесният огън.“ Много хора са били изгорени от него, но Илия не вярваше, че го изпраща Господ. В безлунните нощи неговият блясък осветяваше небосвода, като се появяваше и изчезваше внезапно. Може би наистина изгаряше. Може би убиваше мигновено, без да причинява болка.

Падна нощта и мъглата се разсея. Илия видя долината, светлините на Акбар и огньовете в асирийския стан. Чу лая на кучетата и бойната песен на воините.

„Готов съм — каза си той. — Приех да бъда пророк и се постарах да дам най-доброто от себе си… Но не успях и сега Бог се нуждае от друг.“

В този момент към него се спусна светлина…

„Небесният огън!“

Но светлината спря пред него и някакъв глас каза:

— Аз съм Ангелът Господен.

Илия коленичи и опря чело в земята.

— Виждал съм и друг път Ангела Господен и винаги съм му се подчинявал — отвърна Илия, без да вдига глава. — Заради него причинявам нещастия навсякъде, където отида.

Ангелът обаче продължи:

— Когато се върнеш в града, помоли се три пъти момчето да се съживи. И на третия път Бог ще те чуе.

— Защо мислиш, че ще го стори?

— Защото Бог е велик.

— Дори и това да се случи, вече се усъмних в себе си и не съм достоен да изпълнявам мисията си — отговори Илия.

— Всеки човек има право да се съмнява в мисията си, а понякога дори и да се отказва от нея. Единственото, което не му е позволено, е да забрави за нея. Недостоен е оня, който не се съмнява в себе си, защото сляпо вярва в своите способности и греши от тщеславие. Благословен да бъде всеки, който изживява моменти на нерешителност.

— Но преди малко ти сам видя — аз дори не бях сигурен дали наистина си Божи пратеник.

— Върви и направи това, което ти казах.

Много време мина, докато Илия слезе от планината. Стражите го чакаха там, където се намираха жертвеници-те, но множеството се бе върнало в Акбар.

— Готов съм да умра — каза той. — Помолих боговете на Петата планина за прошка и те ми наредиха следното: преди душата ми да напусне тялото, да отида в дома на вдовицата, която ме приюти, и да я помоля да се смили над мен.

Войниците го върнаха в града и го отведоха при върховния жрец, като му съобщиха това, което израилтянинът бе поискал.

— Ще изпълня молбата ти — каза жрецът на пленника. — Щом си поискал прошка от боговете, трябва да помолиш за това и вдовицата. За да не избягаш, с теб ще дойдат четирима въоръжени войници. Но не мисли, че ще успееш да я убедиш да се застъпи за живота ти. На разсъмване ще бъдеш екзекутиран на площада в центъра.

Жрецът много искаше да го попита какво е видял там горе, но войниците стояха наблизо и отговорът можеше да го завари неподготвен. Ето защо предпочете да замълчи, но одобри предложението на Илия публично да поиска прошка. Така никой нямаше да се усъмни в могъществото на боговете от Петата планина.

Заобиколен от войниците, Илия се отправи към бедната уличка, където бе живял няколко месеца. Както повеляваше обичаят, прозорците и вратите на къщата на вдовицата бяха отворени, за да може душата на сина й да излезе и да отиде при боговете. Всички съседи бдяха над тялото, положено в средата на малката гостна.

Когато забелязаха присъствието на израилтянина, мъжете и жените се ужасиха.

— Махнете го оттук! — изкрещяха те на стражите. — Не му ли стига злото, което причини досега? Толкова е жесток, че дори боговете от Петата планина не пожелаха да си изцапат ръцете с кръвта му!

— Оставиха на нас да го убием! — извика друг. — И ние ще сторим това начаса, без да чакаме ритуала на екзекуцията!

Опитвайки се да избегне ударите, Илия се изплъзна из ръцете, които го бяха сграбчили, и изтича към вдовицата, която плачеше в ъгъла.

— Мога да съживя сина ти. Позволи ми да го докосна поне за миг — каза й той.

Вдовицата дори не вдигна глава.

— Моля те — настояваше Илия. — Нека това бъде последното нещо, което ще сториш за мен в този живот. Дай ми възможност да се опитам да ти се отблагодаря за щедростта.

Няколко души го хванаха, за да го изведат от къщата. Илия се съпротивляваше, бореше се с всички сили, като ги умоляваше да му позволят да докосне мъртвото дете.

Но въпреки че беше млад и силен, изблъскаха го през вратата.

— Ангеле Господен, къде си? — извика той към небесата.

В този миг всички застинаха неподвижно. Вдовицата се бе изправила и сега вървеше към него. Хвана го за ръцете, заведе го до тялото на сина си и повдигна савана, който го покриваше.

— Нека кръвта от моята кръв да тегне над главите на твоите близки, ако не успееш да направиш това, което искаш.

Илия се доближи до момчето и понечи да го докосне.

— Чакай — спря го вдовицата. — Помоли преди това твоя Бог да изпълни проклятието ми.

Сърцето на Илия биеше до пръсване, но той вярваше в това, което ангелът бе изрекъл.

И тогава, изпълнен със съмнение, вина и страх …той го взе от ръцете й, отнесе го в горницата, дето живееше, и го сложи на леглото си; и викна към Господа и каза: Господи, Боже мой! Нима ти и на вдовицата, у която живея, ще направиш зло, като погубиш сина й?

И като се простря три пъти над момчето, извика към Господа и каза: Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!

В следващите няколко мига нищо не се случи. Илия мислено се върна в Галаад, застана пред войника, насочил лъка право в сърцето му, и разбра, че много често съдбата на един човек съвсем не е това, в което той вярва, или пък това, от което се бои. Чувстваше се спокоен и изпълнен с доверие, както оня следобед, когато бе установил, че нищо не се случва без причина, независимо от последствията. На върха на Петата планина ангелът бе нарекъл тази причина „величието на Бог“ и Илия се надяваше да разбере някой ден защо Създателят се нуждае от своите създания, за да покаже колко е велик.

И в този миг момчето отвори очи и попита:

— Къде е майка ми?

— Долу е и те чака — отвърна Илия, като се усмихваше.

— Сънувах странен сън. Вървях в някаква тъмна дупка толкова бързо, че и най-бързият кон на Акбар не би могъл да ме стигне. Видях един мъж и разбрах, че това е баща ми, макар че никога не съм го виждал. Стигнах до някакво много красиво място и много ми се искаше да остана там, ала друг мъж, когото не познавам, много добър и храбър, ласкаво ми каза да се върна. Исках да продължа напред, но ти ме събуди.

Момчето изглеждаше тъжно. Мястото, което бе видяло, наистина трябва да е било красиво.

— Не ме оставяй сам, заради теб се върнах оттам, където се чувствах закрилян.

— Хайде да слезем долу — каза Илия. — Майка ти иска да те види.

Момчето се опита да стане, но беше много отпаднало, за да ходи. Илия го взе на ръце и слезе.

При вида му всички, които бяха в гостната, се вцепениха от ужас.

— Защо има толкова хора тук? — попита момчето. Ала преди Илия да отговори, вдовицата притисна сина си в прегръдките си и започна да го целува, плачейки.

— Какво са ти сторили, майко? Защо си тъжна?

— Не съм тъжна, сине мой — отвърна тя, като бършеше сълзите си. — Никога през живота си не съм била по-радостна.

И след като изрече тези думи, вдовицата коленичи на пода и извика:

— Сега тъкмо узнах, че ти си човек Божий и че словото Господне в твоите уста е истинско.

Илия я прегърна и й помогна да се изправи.

— Освободете този човек! — каза тя на войниците. — Той победи злото, което беше сполетяло дома ми!

Събралите се хора не можеха да повярват на очите си. Едно двайсетгодишно момиче, което си изкарваше хляба с рисуване, коленичи до вдовицата. Постепенно всички последваха примера й, дори и войниците, които трябваше да отведат Илия обратно в затвора.

— Станете — подкани ги той. — И се поклонете на Господ. Аз съм само един от неговите раби, може би най-неукият.

Ала хората продължаваха да стоят на колене, с наведени глави.

— Ти си разговарял с боговете от Петата планина — каза някой. — Затова сега можеш да правиш чудеса.

— Там няма богове. Видях само Ангела Господен, който ми нареди да сторя това, което сторих.

— Ти си бил с Ваал и с неговите братя — обади се друг.

Илия си проправи път, като разбутваше коленичилите хора, и излезе на улицата. Сърцето му продължаваше да тупти бързо, като че ли не бе изпълнил както трябва това, което ангелът му бе възложил. „Защо ми трябваше да възкресявам мъртвец, след като никой не иска да повярва във всемогъществото на Бог?“ Ангелът му бе заръчал да извика три пъти името Господне, но не му бе казал дали да обясни чудото на събралото се долу множество. „Нима и аз съм като някогашните пророци? Нима сторих това само за да задоволя суетата си?“ — питаше се Илия.

И тогава чу гласа на своя ангел-пазител, с когото разговаряше от дете:

— Днес при теб е бил един от Божиите ангели.

— Да, така е — отвърна Илия. — Но Божиите ангели не разговарят с хората, те само им предават заповедите на Господ.

— Използвай властта, която имаш — каза му ангелът-пазител.

Илия не можа да разбере какво точно искаше да каже ангелът.

— Аз нямам власт, тя е на Господ — рече той.

— Никой няма власт. На всички обаче е дадена Божията власт, а никой не я използва. И ангелът добави:

— Отсега нататък не ти е позволено да вършиш повече чудеса до деня, когато ще се върнеш в земята, която напусна.

— А кога ще се върна?

— Господ се нуждае от теб, за да възстанови Израил — каза ангелът. — Ще стъпиш отново на родна земя, когато се научиш да съзиждаш.

И не каза нищо повече.