Петата планина

ТРЕТА ЧАСТ

Керваните не минаваха вече през долината. Асирийци-те сигурно бяха разрушили пътищата, отклонявайки търговците. Всеки ден няколко деца се изкачваха на единствената кула на крепостната стена, оцеляла от разрушението. Бе им възложено да наблюдават хоризонта и щом се зададат вражеските воини, да предупредят жителите. Илия възнамеряваше да ги посрещне с достойнство и да им предаде управлението на Акбар.

И тогава би могъл да тръгне.

Но с всеки изминал ден чувстваше, че Акбар се превръща в част от живота му. Може би мисията му не е била да свали Иезавел от трона, а да прекара остатъка от живота си тук, с тези хора, изпълнявайки покорно ролята на роб на асирийските завоеватели. Щеше да помогне да бъдат възстановени търговските пътища, щеше да научи езика на враговете, а през свободното си време щеше да се грижи за библиотеката, която непрекъснато се попълваше.

Това, което в онази далечна нощ, вече изгубена във времето, изглеждаше краят на града, сега се бе превърнало във възможност той да стане още по-красив. Възстановителните работи включваха разширяване на улиците, поставяне на по-здрави покриви и изобретяване на водопроводна система, която да свърже кладенеца с най-отдалечените от него места. Душата на Илия също се обновяваше. Всеки ден той научаваше по нещо ново от старците, децата и жените. Тези, които не бяха изоставили града само защото им бе абсолютно невъзможно да го направят, сега се бяха превърнали в общност от дисциплинирани и можещи хора.

„Ако градоначалникът знаеше колко много можеха да помагат, щеше да измисли друг начин на защита и Акбар нямаше да бъде разрушен.“

Илия помисли още малко и разбра, че греши. Акбар трябваше да бъде разрушен, та всеки да събуди заспалите в себе си сили.

Изминаха месеци, а асирийците все още ги нямаше. Акбар бе почти завършен и Илия можеше да мисли за бъдещето. Жените си шиеха нови дрехи от намерените по къщите парчета плат. Старците организираха разпределянето на домовете и се грижеха за чистотата в града. Децата помагаха, когато ги помолеха, но обикновено играеха по цял ден — това е основното задължение на всички деца.

Той живееше с момчето в малка каменна къща, издигната на мястото, където по-рано бе имало склад за стоки. Всяка вечер жителите на Акбар сядаха около запаления на площада огън и разказваха истории, които бяха чули през живота си. С помощта на момчето Илия записваше всичко върху плочките, които на другия ден изпичаха. Библиотеката ставаше все по-голяма.

Жената, която бе загубила сина си, също започна да учи бибълските букви. Когато видя, че може да пише думи и изречения, тя пое задължението да предаде азбуката на останалото население. Когато асирийците се върнеха, щяха да ги ползват за преводачи и учители.

— Точно това искаше да избегне жрецът — каза един следобед някакъв старец, който се бе нарекъл Океан, защото искаше душата му да бъде необятна като морската шир. — Той се боеше да не би бибълското писмо да оцелее и да се превърне в заплаха за боговете от Петата планина.

— Кой би могъл да избегне неизбежното? — отвърна Илия.

През деня хората работеха, после присъстваха заедно на залеза на слънцето, а вечерта разказваха истории.

Илия се гордееше с творението си и все по-силно се привързваше към него.

Едно от децата, които трябваше да стоят на стража, слезе тичешком в града, като викаше възбудено:

— Видях прах на хоризонта! Врагът се връща!

Илия се изкачи на кулата и видя, че вестта е вярна. Пресметна, че на другия ден асирийците щяха да бъдат пред вратите на града.

Същия следобед той предупреди жителите да не ходят да гледат залеза, а да се съберат на площада. Когато работата за деня бе привършена, той намери множеството събрано и забеляза, че хората се страхуват.

— Днес няма да си разказваме истории от миналото, нито ще правим планове за бъдещето на Акбар — рече Илия.

— Ще говорим за нас самите.

Никой не каза ни дума.

— Преди много време, когато на небето бе изгряла пълна луна, се случи това, което всички предчувствахме, но не искахме да приемем: Акбар бе разрушен. Когато аси-рийската войска си замина, намерихме най-силните ни мъже убити. Тези, които бяха оцелели, видяха, че няма смисъл да стоят тук, и решиха да напуснат града. Останаха само старците, вдовиците и сираците, с една дума — ненужните.

Погледнете наоколо: площадът никога не е бил толкова красив, сградите са по-здрави, храната е разпределена и всички се учат на писмото, създадено в Бибъл. На едно място в тоя град има колекция от глинени плочки, върху които сме записали нашата история, и идните поколения ще си спомнят за това, което сторихме.

Днес ние знаем, че старците, сираците и вдовиците също си заминаха, а на тяхно място дойдоха изпълнени с въодушевление млади хора, които дадоха име и смисъл на живота си.

Докато възстановявахме града, ние знаехме, че асирийците всеки момент могат да се върнат. Знаехме, че някой ден ще трябва да им предадем нашия град, а заедно с него и нашите усилия, потта ни, радостта, че той е по-хубав от преди.

Светлината на огъня осветяваше сълзите, които се стичаха по лицата на хората. Дори и децата, които обикновено играеха по време на тези вечерни събирания, слушаха внимателно думите му. Илия продължи:

— Това няма значение. Ние изпълнихме дълга си към Господ, защото приехме Неговото предизвикателство и честта да се борим с Него. Преди онази нощ Той много пъти ни казваше: Върви напред! — но ние не го послушахме. Защо?

Защото всеки от нас бе решил какво ще бъде собственото му бъдеще. Аз възнамерявах да сваля Иезавел от трона. Жената, която сега се казва Преоткриване, искаше синът й да стане мореплавател. Мъжът, който днес носи името Мъдрост, желаеше да прекара остатъка от дните си, пиейки вино на площада. Дотолкова бяхме свикнали със свещеното тайнство на живота, че вече не му обръщахме внимание.

Тогава Господ си е помислил: Те не искат да вървят напред. Добре тогава, ще ги принудя да останат за дълго там, където са!

И едва тогава разбрахме посланието Му. Острието на асирийския меч отне живота на нашите младежи, а възрастните избягаха от малодушие. Където и да се намират в този час, все още стоят на същото място, защото безропотно са приели Божието проклятие.

Ние обаче започнахме да се борим с Господ, така както се борим с жените и мъжете, които обичаме, защото от такава битка можем да излезем благословени и извисени. Сполетялото ни нещастие ни даде възможност да изпълним дълга си към Него, доказвайки, че сме в състояние да се подчиним на заповедта Му и да вървим напред. Дори и при най-ужасните обстоятелства ние продължихме напред.

Понякога Бог изисква от нас подчинение. Друг път обаче Той желае да изпита волята ни и ни предизвиква да проникнем в смисъла на Неговата обич. Ние осъзнахме Неговата воля едва когато стените на Акбар се сринаха и откриха нови хоризонти пред всеки от нас, като му позволиха да види на какво е способен. Престанахме да размишляваме върху живота и решихме да го изживеем.

И резултатът е добър.

Илия забеляза как очите на хората пак заблестяха. Бяха разбрали.

— Утре ще предам Акбар без бой. Мога да замина, когато поискам, защото изпълних това, което Господ очакваше от мен. Ала моята кръв, потта ми и единствената ми любов са под земята на този град. Затова реших да остана тук до края на дните си и да не позволя той отново да бъде разрушен. Всеки от вас е свободен сам да вземе решение, но има нещо, което никога не бива да забравяте: че сте много по-добри, отколкото си мислехте. Използвахте възможността, която ви даде нещастието, а не всеки е в състояние да го стори.

Илия стана и обяви събранието за приключило. Предупреди момчето, че ще се прибере късно, и му каза да не го чака, а да си ляга.

Отиде до храма — единственото място, оцеляло от разрушението. Не се бе наложило да го възстановяват, въпреки че асирийците бяха отнесли статуите на боговете. Докосна със страхопочитание камъка, който според традицията отбелязваше мястото, където един от предците бе забил пръчка и не бе успял да я извади.

Помисли си, че в неговата страна Иезавел бе заповядала да издигнат жертвеници като този и част от народа коленичеше пред тях, за да отдава почести на Ваал и другите богове. И отново душата му бе обзета от същото онова предчувствие, че войната между Бога Израилев и бога на финикийците ще трае толкова дълго, колкото дори не би могъл да си представи. Като в някакво видение съзря на небето звезди, които се разминаваха със слънцето и изпращаха на всяка от двете страни разрушение и смърт. Мъже, които говореха на непознати за него езици, яздеха стоманени животни и се биеха помежду си сред облаците.

— Не е нужно да виждаш това сега, защото още не е дошло времето — чу той да казва неговият ангел. — Погледни през прозореца.

Илия стори каквото му бе заповядано. Навън пълната луна огряваше къщите и улиците на Акбар и въпреки че беше късно, той дочуваше разговорите и смеха на неговите жители. Независимо че асирийците бяха наблизо, хората не бяха изгубили желанието си да живеят, готови да посрещнат смело един нов етап в живота си.

И тогава видя някакъв силует. Знаеше, че това е жената, която толкова бе обичал и която отново крачеше гордо из града. Той се усмихна и усети как тя докосна лицето му.

— Гордея се — сякаш казваше тя. — Акбар наистина е красив.

Изпита желание да заплаче, но се сети за детето, което не бе проляло ни една сълза за майка си. Сподави риданието и си припомни най-хубавите моменти от историята, която бяха изживели заедно — от срещата пред вратите на града до мига, в който тя бе написала думата „любов“ върху една глинена плочка. Видя отново роклята й, косите й, нежните очертания на носа й.

— Ти ми каза, че си Акбар. Затова се погрижих за теб, излекувах те от раните ти и сега те връщам на живота. Бъди щастлива с твоите нови приятели. Бих искал да ти кажа още нещо: аз също съм Акбар, но не го знаех.

Разбра, че тя се усмихва.

— Вятърът на пустинята отдавна е заличил стъпките ни върху пясъка. Но аз всяка секунда си спомням за това, което се случи, а ти продължаваш да бъдеш в сънищата ми и в моята действителност. Благодаря ти, че се появи на пътя ми.

И преди да заспи в храма, той усети, че жената гали косите му.

Водачът на търговците видя, че на средата на пътя е застанала някаква група от хора в дрипи. Помисли, че са разбойници, и даде заповед всички от кервана да приготвят оръжията си.

— Кои сте вие? — извика им той.

— Ние сме народът на Акбар — отговори един мъж с брада, а очите му блестяха. Водачът на кервана забеляза, че той говори с чуждестранен акцент.

— Акбар беше разрушен. Управниците на Тир и Сидон ни изпратиха да открием неговия кладенец, за да може керваните отново да минават през тази долина. Връзките с останалата част на земята все някога трябва да бъдат възстановени.

— Акбар все още съществува — продължи мъжът. — Къде са асирийците?

— Цял свят знае къде са — засмя се водачът на кервана. — Правят почвата на страната ни по-плодородна. И отдавна служат за храна на птиците и дивите животни.

— Но те имаха могъща войска!

— Никоя войска не е могъща, щом узнаем кога ще атакува. Акбар прати вестители да предупредят, че асирийците наближават Тир и Сидон, и им бе устроена засада там, където свършва долината. Тези, които не загинаха в битката, бяха продадени като роби от нашите мореплаватели.

Дрипавите хора се поздравяваха и прегръщаха едни други, като плачеха и се смееха едновременно.

— Но кои сте вие? — настоя търговецът. — Кой си ти? — попита, посочвайки мъжа, с когото бе говорил.

— Ние сме младите воини на Акбар — бе отговорът.

За трети път бяха започнали да прибират реколтата на Акбар, чийто градоначалник сега бе Илия. В началото никак не бе лесно — бившият градоначалник искаше да се върне и отново да заеме длъжността си, защото така поведяваше традицията. Жителите на града обаче отказаха да го приемат и дни наред заплашваха, че ще отровят водата в кладенеца. Висшите финикийски власти най-сетне отстъпиха пред техните искания. В края на краищата Акбар имаше значение само дотолкова, доколкото осигуряваше вода за пътниците. Освен това управлението на Израил бе в ръцете на принцесата на Тир. Назначавайки за градоначалник един израилтянин, финикийските управници можеха да мислят за заздравяването на търговските връзки между двете страни.

Търговските кервани, които отново бяха тръгнали през долината, разнесоха новината из цялата област. Една малка част от израилтяните смятаха Илия за най-големия предател, но Иезавел щеше да се погрижи да премахне това настроение и мирът в областта щеше да бъде възстановен. Принцесата бе доволна, тъй като един от най-върлите й врагове накрая се бе превърнал в най-добрия й съюзник.

Започнаха да се носят слухове за ново асирийско нашествие и стените на Акбар бяха издигнати отново. Защитата бе организирана по нов начин, като между Тир и Акбар бяха поставени стражи и гарнизони, така че, ако единият от градовете бъде обсаден, другият да може да придвижи войската си по суша и да осигури снабдяването с храна по море.

Областта процъфтяваше с всеки изминал ден. Новият градоначалник написа нови правила, чрез които се упражняваше строг контрол върху таксите и стоките. Старците на Акбар се грижеха за всичко, прилагаха новия начин на събиране на данъците и търпеливо разрешаваха възникналите проблеми.

Жените разпределяха времето си между селската работа и тъкането. За да използват малкото останали платове, когато градът бе изолиран, те бяха създали по необходимост нови модели бродерия. И когато в града се появиха първите търговци, останаха очаровани от рисунките и направиха много поръчки.

Децата бяха научили бибълското писмо и Илия беше сигурен, че някой ден това ще им бъде от полза.

Този следобед той се разхождаше из полето и благодареше на Господ за неизброимите благоволения, които бе получил през всичките изминали години — нещо, което винаги правеше, преди да започне прибирането на реколтата. Срещна хора, които носеха пълни кошове с жито, и играещи наоколо деца. Поздрави ги и те му отвърнаха.

С усмивка на лице се отправи към камъка, където много отдавна бе получил глинена плочка с думата „любов“. Имаше навик да посещава това място всеки ден, за да присъства на залеза на слънцето и да си спомня всеки миг, който бяха прекарали заедно.

След като се изминаха много дни, биде слово Господне към Илия в третата година:

„Иди и се яви на Ахава, и Аз ще дам дъжд на земята.“

Илия седеше на камъка, когато усети как светът около него се разтърси. Небето почерня за миг, но веднага след това слънцето отново се показа.

Видя светлина. Пред него стоеше Ангелът Господен.

— Какво става? — попита изплашено Илия. — Господ прости ли на Израил?

— Не — отвърна ангелът. — Той иска ти да се върнеш, за да освободиш народа си. В мига, когато битката ти с Него приключи, Той те благослови и ти позволи да продължиш Неговото дело на тази земя.

Илия бе слисан.

— Но точно сега ли, когато сърцето ми отново намери покой?

— Спомни си за урока, който ти бе даден веднъж — каза ангелът. — Спомни си също така думите на Господ към Мойсей:

И помни целия път, по който те води Господ, Бог твой, за да те смири, да те изпита и узнае какво има в сърцето ти. Кога ядеш и бъдеш сит, и съградиш хубави къщи, и живееш в тях; кога имаш много едър и дребен добитък, гледай да не се възгордее сърцето ти и да не забравиш Господа, твоя Бог.

— А Акбар? — обърна се Илия към ангела.

— Той може да живее без теб, защото ти остави наследник. Градът ще съществува още дълго. И Ангелът Господен изчезна.

Илия и момчето пристигнаха в подножието на Петата планина. Между каменните жертвеници бяха израсли храсти. След смъртта на жреца никой не идваше тук.

— Хайде да изкачим планината — рече Илия.

— Забранено е.

— Да, забранено е. Но това не означава, че е опасно.

Хвана момчето за ръка и тръгнаха към върха. Спираха от време на време и поглеждаха надолу към долината. Сушата бе оставила следи върху целия пейзаж и с изключение на обработваните ниви около Акбар всичко останало приличаше на суровите пустини в египетските земи.

— Чух приятелите ми да казват, че асирийците ще се върнат — каза момчето.

— Възможно е, но все пак това, което сторихме, си струваше труда. Господ избра този начин, за да ни научи на нещо.

— Не знам дали Него Го е грижа за нас — отвърна момчето. — Защо бе нужно да е толкова жесток?

— Може да е търсил други пътища, докато накрая е открил, че не Го чуваме. Ние бяхме свикнали твърде много с нашия начин на живот и не се опитвахме да разчетем словата Му.

— А те къде са написани?

— В света наоколо. Достатъчно е да обръщаш внимание на това, което се случва в живота ти, и ще откриеш, че по всяко време на деня Бог крие някъде Своите думи и волята Си. Опитвай се да изпълняваш това, което Той иска от теб — това е единствената причина да бъдеш на тоя свят.

— Ако ги открия, ще ги запиша върху глинените плочки.

— Направи го! Но по-добре ги запиши в сърцето си, там те не могат да бъдат изгорени или унищожени и ще бъдат винаги с теб.

Повървяха още малко. Облаците сега бяха съвсем наблизо.

— Не искам да влизам вътре — каза момчето, като сочеше към тях.

— Те няма да ти причинят никаква болка, това са само облаци. Ела с мен.

Хвана го за ръка и продължиха да се изкачват. Постепенно навлизаха в мъглата. Момчето здраво го прегърна и въпреки’че от време на време Илия се опитваше да го заговори, то не казваше ни дума. Вървяха по голите скали към върха.

— Хайде да се връщаме — помоли момчето.

Илия реши да не настоява, и без това детето бе изпитало много трудности и страх през краткото си съществуване. Стори каквото го молеше — излязоха от мъглата и отново съзряха долината в ниското.

— Потърси някой ден в библиотеката на Акбар нещо, което написах за теб. Казва се Книга за воина на светлината.

— Аз съм воин на светлината — отвърна момчето.

— Помниш ли моето име?

— Освобождение.

— Седни до мен — рече Илия, като посочи една скала. — Не бива да забравям името си. Трябва да продължа моята мисия, въпреки че в този момент единственото ми желание е да бъда до теб. Затова бе възстановен Акбар — за да ни научи, че трябва да вървим напред, колкото и трудно да ни се струва.

— Ти ще си заминеш оттук.

— Откъде знаеш? — попита учудено Илия.

— Снощи написах това върху една плочка. Нещо ми го подсказа, може би мама, а може би някой ангел. Но аз вече го бях усетил в сърцето си.

Илия погали момчето по главата.

— Ти си успял да разчетеш Божията воля — каза той доволен. — В такъв случай няма нужда да ти обяснявам каквото и да било.

— Това, което успях да прочета, беше тъгата в очите ти. Никак не беше трудно да я видя. Някои мои приятели също са я забелязали.

— Тъгата, която сте прочели в очите ми, е част от моята история. Но малка част, която ще трае само няколко дни. Утре, когато тръгна към Йерусалим, тя няма да е тъй дълбока, както преди, и постепенно съвсем ще изчезне. Тъгата никога не трае дълго, щом вървим към това, за което винаги сме жадували.

— Наистина ли трябва да заминеш?

— Винаги трябва да знаеш кога приключва един етап от живота ти. Ако упорстваш да го продължиш повече от необходимото, ще изгубиш радостта и смисъла на всичко останало. Освен това рискуваш да си навлечеш Божия гняв.

— Господ е суров.

— Само към своите избраници.

Илия погледна надолу към Акбар. Понякога Господ наистина беше много суров, но не повече, отколкото човек би могъл да понесе. Момчето не знаеше, че там, където седяха, някога при Илия бе дошъл Ангелът Господен и го бе научил как да го върне от царството на мъртвите.

— Ще ти липсвам ли? — запита той момчето.

— Ти ми каза, че ако вървя напред, тъгата ще изчезне. Има още много работа, докато Акбар стане толкова красив, колкото заслужава мама. Тя се разхожда по унилите на града.

— Идвай на това място винаги когато ти потрябвам. И гледай към Йерусалим. Аз ще бъда там и ще се опитам да дам смисъл на името си — Освобождение. Сърцата ни ще останат свързани завинаги.

— Затова ли ме доведе на върха на Петата планина? За да видя Израил?

— За да видиш долината, града, другите планини, скалите и облаците. Господ обикновено повиква пророците си на върха на някоя планина, за да разговарят с Него. Винаги съм се питал защо го прави, но сега знам отговора. Когато сме нависоко, всичко ни се струва малко.

Както славата, така и тъгата ни престават да имат някакво значение. Това, което сме извоювали или пък загубили, остава там, долу. От върха на планината виждаш колко голям е светът и колко широки са хоризонтите.

Момчето се огледа наоколо. От върха на Петата планина то усещаше мириса на морето, което къпеше бреговете на Тир. И чуваше вятъра на пустинята, който духаше от Египет.

— Някой ден аз ще управлявам Акбар — каза то на Илия. — Видях колко голям е светът, но познавам също така и всяко кътче от града. Знам какво трябва да бъде променено.

— Промени го тогава! Не оставяй нещата в застой!

— Господ не можеше ли да избере по-добър начин да ни разкрие всичко това? По едно време си помислих, че Той е зъл.

Илия замълча. Спомни си за разговора с левитския пророк преди много години, когато чакаха войниците на Иезавел да дойдат и да ги убият.

— Бог може ли да бъде зъл? — настоя момчето.

— Бог е всемогъщ — отвърна Илия. — Той може всичко и всичко му е позволено, защото в противен случай щеше да съществува някой още по-силен и по-могъщ от Него, който да му забранява някои неща. И тогава аз бих предпочел да почитам и да се кланям на този, който е по-могъщ.

Изчака няколко мига, за да може момчето да разбере смисъла на неговите думи. След това продължи:

— Ала точно заради безграничната си власт Той е избрал да върши само Добро, Ако стигнем до края на нашата история, ще видим, че доста често Доброто е скрито зад Злото, но продължава да бъде Добро и да е част от Неговите намерения за бъдещето на човечеството.

Хвана го за ръка и заслизаха мълчаливо.

През нощта момчето го прегърна и заспа така. На разсъмване Илия се измъкна от прегръдката му, като внимаваше да не го събуди.

След това облече единствените дрехи, които имаше, и излезе. По пътя намери на земята счупен клон и го взе, за да му служи за тояга. Реши винаги да я носи със себе си като спомен от борбата му с Бог, от разрушаването и възстановяването на Акбар.

И без да погледне назад, тръгна към Израил.