Пирамидата на бог Слънце

Шестнадесета глава Безследно изчезнали

В щата Колима на западния бряг на Мексико е разположено превъзходното пристанище Мансанильо. Местността е плодородна, жителите въртят значителна търговия, така че в Мансанильо хвърлят котва и кораби с немалък тонаж.

Точно сега в пристанището лежеше един такъв кораб. Изглеждаше съвсем нов и предлагаше радваща окото гледка. Под въздействието му вероятно се намираха и двамата мъже, които бяха застанали един до друг на брега и разглеждаха морския съд.

— Carajo, красиво нещо! — обади се единият. Той отдавна вече не беше млад, имаше сухо, източено телосложение и носеше кариран костюм. — Строен е в американска корабостроителница.

— Това се вижда от пръв поглед — рече другият, с кокалеста, четвъртита фигура, която човек би могъл да сметне за моряшка, ако оня не бе напъхал краката си в изпокъсани лачени ботуши, а на ръцете нахлузил кожени ръкавици.

— Дали няма да може да се монтира замаскиран артилерийски борд, а? — подхвърли първият.

— Само не питайте, капитане. Та нали разбирате от тези неща повече от мен!

— Мислиш ли? Ха-ха-ха! Но не ме наричай капитан, иначе ще се изтървеш и някъде, където ни слушат. Аз съм достопочтеният театрален директор Гусман, а ти си моят… е… как се казваше онова…

— Режисьор!

— Да, моят режисьор Хермило Мартинес. Разбра ли?

— Да, да, така е, сеньор директор! — отвърна другият с нескопосан поклон.

Директорът продължи да пита:

— Закъде ли може да е предназначен корабът?

— Кой го знае. Ама не е трудно да се разбере. Юнгата там в лодката изглежда принадлежи към екипажа.

Те пристъпиха по-близо до брега, където се полюляваше вързана на дебело въже една капитанска лодка. В нея седеше шестнайсетинагодишен юноша и зяпаше дяволито двете чудновати фигури. Когато стигнаха до лодката, директорът попита:

— Ах, сеньор, да не би да сте от онзи кораб там?

Младежът още никога не беше наричан сеньор, ето защо си състави добро мнение за двамата мъже, които се отнасяха към него с такава вежливост.

— Да — отговори той.

— Как се казва корабът?

— «Лейди». Ама то си е изписано със златни букви!

— Да, да, не видях веднага, сеньор. И капитан ли има този красив кораб?

— Това се подразбира — прихна да се смее юношата, — Че какво друго да има?

— Мислех, може би лейтенант.

— Така стоят нещата само при бойните кораби.

— И как се казва този капитан, сеньор?

— Мистър Уилкърз.

— А-а, той е североамериканец?

— Да, чистокръвен. Аз също!

— Вярвам, вярвам. И какво всъщност сте натоварили?

— Какво ли не, отделно един хубав товар за Гуаймас.

— За Гуаймас? Хм! Навярно човек би могъл да пътува с вас. Ние също искаме да отидем до Гуаймас. Къде е капитанът?

— На сушата, но скоро ще се върне. А, ето го идва!

— Кой? Малкият?

— Да, дето държи ръцете си в джобовете на панталона. Двамата застанаха на брега и се загледаха в приближаващия. Той беше дребно суховато човече, а от зачервените му страни, клатушкащата походка и плувналите във влага очи, човек лесно можеше да заключи, че днес той е ударил някоя и друга глътка в повече.

— Ей, петле, отвързвай! Аз идвам! — провикна се той още отдалеч на юношата.

— По-полека, сър — отвърна онзи.

— А? Я го виж, защо по-полека? Щом съм дошъл, значи тръгваме веднага. Трийсет възла за четвърт час: Отбележи си това!

— Но не и сега, защото тези джентълмени искат да говорят с вас.

— С мен? Хм! С мен? Че кои са?

Капитанът огледа двамата непринудено, после се поухили, щракна с пръсти и обяви:

— Кашоци! Тъй ли е?

Нахлупили дълбоко шапки, мъжете стояха в смирена поза пред него. Дългият се обади:

— Извинявайте, капитане. Аз съм театралният директор Гусман, а това е моят режисьор Мартинес.

— Артисти? Хм, кротки, забавни хора! Какво желаете от мен?

— Чухме, че плавате за Гуаймас. Аз също искам да отида до Гуаймас с цялата си трупа.

— Zounds, колко народ сте?

— Шест господа и пет дами, всички млади, красиви и свежи, сеньор!

— Heigh-day, това означава развлечения! — ухили се капитанът. — Ама ще можете ли да платите, а?

— Стига да не е прекалено скъпо!

— По пет долара на човек, но само превоза. Всичко останало си е ваша работа!

— Това прави петдесет и пет долара. Петдесет става ли, сеньор?

— Петдесет? Хм, наистина не. Но понеже сте актьори и има дами с вас, от мен да мине. Заплащате веднага при качването на палубата, в противен случай ви изхвърлям във водата.

— Кога ще отплавате?

— Още тази вечер. Смяната на отлива и прилива е около девет часа, към единайсет тръгваме.

— Благодарим много, сеньор, за вашата любезна отзивчивост. В девет и половина ще бъдем на борда.

Мъжете се поклониха дълбоко и се отдалечиха. Капитанът се загледа след тях доволно ухилен и се качи в лодката.

Двамата артисти се помотаха малко из пристанищната част на градчето, след което се насочиха по-навътре и стигнаха до едноетажна постройка със западнал вид. Това беше кръчма и двамата не се поколебаха да влязат. Тук изглежда бяха добре известни, защото бяха поздравени с радост от няколко типа, насядали край разнебитена маса на чаша пулке.

— И тъй, директоре, още нищо? — запита единият.

— Напротив, днес най-сетне! — отвърна запитаният.

— Дойде време. Но как?

— Артисти — шест господа и пет дами.

— Хубаво! Ха-ха-ха-ха! И това ако не е виц.

Директорът изпи една-единствена чаша и отново напусна кръчмата, като заяви, че отива да доведе трупата.

Вечерта настъпи и «Лейди» се подготвяше за отплаване. Беше минало девет часа и матросите току се озъртаха през борда за пасажерите. Ето че най-после и те се зададоха — единайсет човека, един подир друг. Тъй като не се побраха в малката лодка, трябваше да ги превозят на два пъти.

Капитан Уилкърз стоеше на трапа с протегната ръка. Директорът заплати и капитанът се отправи към кърмата. За паспорти или някаква друга легитимация въпрос не бе повдигнат. Място за тях и вещите им не беше посочено. Но странно: те се свиха, смалиха се и където намереха място, наместваха багажа или себе си — не се пречкаха никому. Ето защо още след час моряците си казаха, че тези лейди и джентълмени все таки са съвсем порядъчни хора.

— Но дали лейди ще издържат! — рече един. — Та това е открито море, а там все ще се яви някоя проклета морска болест.

Напразно се беше загрижил човекът, нито един от джентълмените, нито една лейди не получи подобен пристъп. Това действително бе забележително, но не направи впечатление на моряците. Те седяха на предната палуба и си бъбреха. Кормчията стоеше отзад, флиртувайки със звездите, а капитанът лежеше в каютата и се отрезвяваше чрез сън.

Трупата се беше сместила на едно платно и като че ли всички спяха. По едно време, трябва да беше някъде два часа след полунощ, директорът се раздвижи.

— Настана време — прошепна той. — Да започваме!

— Всички едновременно? — запита един от преоблечените като дами матроси.

— Да — отговори директорът. — Вижте онзи облак там! Той приближава. Щом застане над кораба, всеки да се заеме с неговия човек. Ножът право в сърцето и да си остане там, така и капка кръв няма да протече.

Минаха още няколко минути, облакът надвисна над кораба и стана малко по-тъмно отпреди.

— Стани! Напред! — прошепна директорът. Десетимата смъкнаха всичко, що се белееше по тях, така че останаха само с черни дрехи и плъзнаха като сенки напред. Тук се чу въздишка, там по-шумно издишване, сетне отново настъпи тишина.

Директорът се промъкна безшумно към кърмата. Там стоеше кормчията. Той се бе извърнал и съзерцаваше бързо отминаващия облак. В един момент почувства върху сърцето си натиск, нещо студено и неумолимо проникна в гърдите му. Поиска да извика, но не успя и се свлече на палубата и в същия миг директорът бе поел кормилото. Той изсвири тихо и режисьорът тутакси се озова при него.

— Как стоят нещата? — попита той.

— Всичко е наред, сеньор!

— Поеми кормилото! Аз ще навестя капитана.

— Какво ще правим с юнгата? Той спи долу.

— Не можем да го използваме.

— Жалко. Беше такъв мил жабок.

Така бе решена съдбата и на следващите два човешки живота. Директорът отиде до каютата. Не беше заключена. Той я отвори и влезе. Капитанът спеше. Убиецът отметна спокойно завивката, постави с ужасяваща акуратност острието на ножа върху сърцето и натисна. Оставяйки ножа забит, отнесе капитана на палубата. След няколко минути изнесе и трупа на юнгата. Потърсиха в баластното помещение тежки камъни. Вързаха ги за краката на труповете и ги изхвърлиха в морето.

— Пред кап Лукас ще кръстосваме — рече директорът на режисьора си и се отправи в каютата.

Там проучи с голямо внимание корабните книги, таблиците и всички документи, които намери. Това продължи, докато нощта превали. Тогава се върна обратно на палубата. Едно изсвирване с малката сребърна свирка свика всички мъже на кърмата.

— Ударът сполучи, момчета — произнесе предводителят. — Сега ще започне живот, на който и крал би могъл да завиди. Но на първо време трябва да бъдем предпазливи. Имаме товар за Гуаймас. Там корабът е непознат, екипажът също. Следователно ще запазим имената, които са отбелязани в дневника. Аз съм капитан Уилкърз.

Той прекръсти всеки един и го запозна с ролята му. После заповяда да се преустанови кръстосването и да влязат в тесния морски залив. «Лейди» беше отличен ветроход и на следващия ден навлезе в пристанището на Гуаймас. Гуаймас е малко пристанищно градче, принадлежащо към мексиканския щат Сонора.

Капитан Уилкърз с безочлива дързост се осведоми за задълженията си при пристанищната полиция и търговеца, сякаш той беше законният собственик на кораба и името. После посвети няколко дни на удоволствия. Дължеше това на хората си, въпреки че поради близостта до арената на престъплението, селището би могло да бъде наречено опасно.

При един от тези дни предприе излет на зелено и взе със себе си кормчията. Те наеха мулета и препуснаха към планините. Поскитаха наоколо и се върнаха привечер. После прекараха още няколко часа в една кръчма и поеха към кораба. По пътя насреща им се зададе някаква човешка фигура. Когато приближи, от един отворен прозорец върху непознатия падна светлината от лампата, само за миг наистина, но той бе достатъчен да се различи лицето на мъжа. Двамата се стъписаха, — както капитанът, така и кормчията.

— Demonio! — изруга първият. — Дух ли беше това?

— Каква прилика! — добави вторият.

— Мътните да ме вземат, ако не беше той! Ела, кормчия, трябва да го проследим!

Те се обърнаха и побързаха след човека. Той тъкмо зави към една къща, издигаща се сред градина. Там позвъни. След кратка пауза му бе отворено и се появи красива млада дама с лампа в ръка. Нейната светлина падна върху новодошлия и се чу ясният поздрав на дамата:

— Ах, сеньор Мариано! Добре дошъл! Сеньор Стернау вече ви чака.

— Поврага, той е! — изруга капитанът.

— Да, той е — съгласи се кормчията.

— И знаеш ли кой живее тук? Оня Стернау, дето ни нападна с яхтата си край бреговете на Ямайка и очисти всичките ми офицери, а мен рани. Тогава се спасих, а ти стана кормчия.

— Caramba, не бихме ли могли да предприемем едно малко отмъщение? Имам страшно голямо желание!

— Аз имам не само желание, за мен е жизнен въпрос дали негодяят ще падне в ръцете ми или не. Чуй, отиват на градинската веранда! Там ще можем да ги подслушаме. Бързо през оградата!

Пиратите се метнаха през оградата и се потулиха зад няколко пищно избуяли декоративни храста. Обитателите на къщата междувременно отидоха на верандата. Бяха събрани две маси и застлани с бяла покривка. Поставиха на нея ламоата, поднесоха плодове и започнаха оживен разговор. Край масата седяха Стернау, Мариано, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Гърмящата стрела, кормчията Унгер, Ема и Каря. Бяха пристигнали в градчето едва вчера и тъй като нямаше веднага кораб, от който да се възползват, бяха наели частни жилища и се събираха при Стернау. Разговорът се разпростря върху различни теми, които бяха безразлични на подслушвачите. Най-сетне той все пак взе любопитен поврат, защото Ема запита:

— А когато пристигнете в Мексико сити, после какво ще правите, сеньор Стернау?

— Ще отскоча до Африка — отвърна той. — Искам да потърся стария граф Фернандо де Родриганда.

— Значи вие наистина смятате, че той е жив?

— Мисля, че не е починал в Мексико. Нали чухте за онзи мерзавец Хенрико Ландола?

— Морският разбойник, когото потопихте край Ямайка?

— Да. Той е отвел стария граф до Африка, до източния бряг на този континент. Зная съвсем определено къде да го търся. Ако не е починал, ще го открия в Харар.

— И после смятате да стегнете примката около тия Кортейо?

— Да! Но я стига с тези тъжни работи! Днес писах на моята съпруга и не искам да нарушавам образа й с черни краски.

Оттук нататък разговорът прие делнична форма и подслушвачите не чуха нищо повече по въпроса.

— Тоя негодяй, тоя Стернау! — скръцна зъби капитанът, който не бе някой друг, а самият Ландола.

— Да го спипаме, сър! — рече кормчията.

— Ще го сторя, ако ще това да ми струва и главата! Но как да я подхванем тая работа?

— Все ще измислим как. Най-напред е нужно да се разберат сегашните планове и намерения на цялата им сган. Вие не бива да им се мяркате пред погледа.

— Ба, нали имам фалшива брада!

— На това не може да се разчита при такива хора. Аз ще действам за вас. Утре започвам да шпионирам и при дявола ще се упътя, ако се наложи, но ще намеря фарватер.

— Да се надявам. Но чуй, те тръгват! Трябва да проследим тоя Мариано. Трябва непременно да узная къде живее. Хайде бързо пак през оградата, а после ще се скрием там до ъгъла на сянка. Няма да се движим заедно, но ще го следваме и двамата. Единият и да го изтърве, толкова по-сигурно другият ще го държи под око.

Те изчакаха докато Мариано подмине и го последваха поотделно, като си придаваха вид на хора, излезли на разходка. Той закрачи към крайбрежието и не след дълго влезе в къщата, която беше наел. Те го наблюдаваха, додето изчезна. После капитанът се отправи към кормчията и каза:

— Сега знаем къде живее, знаем и жилището на Стернау.

Значи остава да се разбере какви са им намеренията.

— Аз ще се сдобия със сведенията — рече кормчията. — Мен не ме познава нито Стернау, нито някой друг от тези хора.

Те тръгнаха към тяхната къща. На другата сутрин кормчията смяташе да се заеме с разследването, ала реши по-напред да отиде до пристанището и види дали на борда всичко е наред. Щастието му се усмихна — на брега бяха застанали Стернау и Мариано. Двамата оглеждаха кораба и забелязвайки, че кормчията се запътва към него, следователно беше от екипажа, Стернау попита:

— Да ви е известен курса на кораба, сеньор?

Кормчията тутакси бе споходен от една идея, извънредно изгодна за намеренията на неговия капитан. Реши да я изпълни, като по-напред обаче почерпи сведения за плановете на Стернау. По тая причина отвърна:

— Защо питате, сеньор? Да не би да искате да се качите на борда като пасажер или препратите някакъв товар?

— Случаят е първият — отговори Стернау. — Смятам с няколко спътници да се спусна до Акапулко или някое друго пристанище в южната част на страната.

— Хм! — кимна кормчията. — Би могло да се уреди, тъй като при това плаване аз действително имам намерение да се отбия в пристанището на Акапулко.

— Я гледай, вие ли сте капитанът?

— Така е.

— Кога вдигате котва?

— Утре призори. Пасажерите трябва да са на борда още тази вечер. Желаете ли да разгледате кораба?

— Ще го сторя, може би след час, тогава ще се споразумеем и за условията.

Стернау искаше да огледа кораба в присъствието на своя капитан Унгер, най-вещият от всички тях по мореходните въпроси. Докато той тръгна с Мариано към града да вземе Унгер, кормчията загреба към кораба. Беше доволен, че Стернау пожела да дойде по-късно, тъй като по този начин му даваше време да отстрани всичко подозрително и така да подреди вътрешността, че да няма какво да обезкуражи пасажерите. Екипажът получи необходимите инструкции и когато Стернау дойде с Унгер, двамата бяха посрещнати извънредно вежливо. Резултатът от прегледа беше благоприятен и Стернау веднага сключи сделката и заплати пътните.

За да се върнат в хасиендата Дел Ерина, двете дами можеха да поемат по суша под придружителството на Гърмящата стрела и двамата главатари. Но този път беше твърде опасен и изтощителен. Ето защо решиха да пътуват до Акапулко и оттам да отидат до Мексико, откъдето пък беше по-лесно да се стигне до хасиендата. Ала Бизоновото чело и Мечешко сърце нямаше да се присъединят към тях. Те смятаха да изберат пътя по суша, за да стигнат по него по-рано в Дел Ерина и отнесат на собственика горещо жадуваната новина, че дъщеря му е спасена и ще се върне здрава и читава през столицата Мексико. Преди заминаването си все пак двамата пожелаха да отидат на борда, за да прекарат вечерта заедно с приятелите.

Капитан Ландола с голяма радост прие доклада на кормчията.

— Та това е къде по-благоприятно, отколкото можеше да се очаква — рече му той. — По този начин няма да ми е нужна фал

— Живи ли ще останат?

— Да, така е по-изгодно за мен.

— Но това означава ужасна битка! Всеки от тези типове струва колкото неколцина от нас.

— Ба, ще ги изненадаме поотделно. Няма да е толкова трудно да се осъществи. Стернау е най-опасният, той трябва най-напред да бъде обезвреден.

— Но все пак едва след като двамата индианци са напуснали кораба?

— Те изобщо няма да го напускат, ще бъдат пленени заедно с останалите. Заставен съм да действам така, та по-късно никой да не знае по какъв начин е изчезнала тая компания. Надвием ли ги, отплаваме на запад. Зная един усамотен остров, който лежи забравен сред океана и никакъв кораб не се мярка в негова близост. Там ще ги свалим. Няма да загинат, защото има достатъчно извори и плодове. От друга страна, всяко бягство е немислимо и те ще си останат пленници за цял живот, освен ако не ми хрумне, че се нуждая от тях.

— Къде е разположен островът?

— Лежи далеч от всеки морски път, под четиридесет градуса южна ширина, на меридиана на Великденския остров и е по-сигурен затвор и от бастилията с най-здрави зидове. Няма име и се състои от корали. Наличните дървета не са толкова големи, че да може да се построи кораб, а и дори това да се удаде на пленниците, те няма как да приведат несъвършения съд през ужасния прибой, който ден и нощ връхлита кораловите рифове.

— Но ние ще имаме многобройни свидетели. Всеки от хората ни по-късно ще може да издрънка тайната.

Капитанът метна на кормчията един състрадателен поглед, после бавно изрече:

— Няма да има нито един свидетел, защото ние двамата ще бъдем единствените, които, връщайки се от това плаване, ще напуснат живи кораба.

Беше казано от ясно по-ясно. Кормчията изтръпна. А ако капитанът пожелае да няма никакъв свидетел и вземе, че посегне и на неговия живот? Той реши да бъде нащрек.

Привечер пасажерите дойдоха на борда и бяха приети с най-голямо внимание. Получиха богата вечеря, която им бе поднесена в капитанската каюта. Докато бяха заети с нея, Ландола се появи и незабавно се залови за работа. Беше много тъмно, а освен това над водата тегнеше такава гъста мъгла, че човек не бе в състояние да види нещо на повече от три крачки разстояние. Няколко от най-здравите матроси се стаиха край котвения шпил, след което един друг слезе до каютата, където самозваният капитан го заговори с престорена грубост:

— Какво търсиш тук в каютата, а?

— Прощавайте, сеньор капитане — извини се човекът. — Току-що дойде една лодка с някакъв непознат, който иска да говори със сеньор Стернау.

— С мен? — запита Стернау. — Кой е той?

— Казва, че е хазяинът, при когото сте живял. Искал да ви направи някакво съобщение на четири очи.

— Добре, идвам.

Стернау се надигна и тръгна след моряка към палубата. Когато минаваше край брашпила, той почувства внезапно две ръце да стягат гърлото му и същевременно получи тежък удар по главата, който го повали в безсъзнание без да е успял да издаде и звук.

— Той е уреден! — ухили се Ландола. — Вържете го и го отнесете долу в трюма! После ще се заемем с индианеца, който е облечен в бизоновата кожа, след Стернау той изглежда най-силен.

Не мина много, матросът отново се появи в каютата и съобщи на Бизоновото чело да се качи при Стернау. Той последва водача, без да подозира нищо и бе повален в безсъзнание, преди да е оказал съпротива. След две минути дойде ред на Мечешко сърце и участта не му се размина. Тогава Мариано се изправи и заяви:

— Изглежда се касае за новина от изключителна важност, която не бива да се разгласява. Ще отида да се осведомя.

Той изкачи стъпалата на каютата. Сега двамата братя Унгер седяха на масата само с двете дами и мнимия капитан и чуха стъпките му да се отдалечават, но напразно чакаха връщането му. Тогава и те напуснаха трапезата, като обещаха на Ема и Каря да ги известят какво толкова важно става там горе.

Мина доста време, докато се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори и влезе Ландола. Дамите го изгледаха с тревожно удивление. Той се поклони вежливо и съобщи:

— Сеньоритас, имайте добрината да ме последвате. Сеньорите имат голямо желание да поговорят с вас!

Двете девойки последваха поканата. Той ги изведе от каютата на тъмната палуба, където двама мъже веднага пристъпиха към тях и ги сграбиха. В отговор на техния вик на ужас, Ландола заповяда да пазят тишина.

— Мълчете! Изслушайте без излишни приказки какво ще ви кажа! Вие и мъжете с вас имате крайно враждебно отношение към мен и приятелите ми и аз съм длъжен да се застраховам. Сеньорите вече съм натикал в подходящо помещение, вие също сте мои пленници!

— С какво право? — запита Каря, чийто индиански дух бързо се съвзе.

— С правото на по-силния — ухили се онзи. — Не зная дали ме познавате. Името ми е Ландола.

— Ландола, морският разбойник — прошушна Ема ужасено.

— Да, морският разбойник — повтори той с брутална гордост. — Всяка съпротива е безполезна. На вас двете жени нищо лошо няма да се случи, да, дори под надзор ще можете да се разхождате на открито по палубата, но и при най-малкия опит да пристъпите заповедите ми, ще убия сеньорите. По време на пътуването няма да получите възможност да ги видите. Те лежат вързани долу в трюма и ще кажа и на тях да изоставят всяка мисъл за съпротива, защото в противен случай сеньоритите ще бъдат убити.

— И каква ще бъде нашата съдба? — попита невъзмутимо Каря.

— Ще ви сваля заедно със сеньорите на един необитаем остров, така никой няма да може да ми навреди. По пътя дотам няма да ви се случи нищо, никой от хората ми няма да ви докосне. Но в замяна на това искам безусловно подчинение и отказ от всякакъв опит за бягство, който всъщност би бил фатален за вас. Сега елате да ви покажа помещението, което ще ви служи за жилище.

Той се спусна с момичетата през предния люк и ги отведе до едно тясно, здраво малко помещение, където ги заключи. Те паднаха в прегръдките си от отчаяние. Един-единствен миг отново ги бе запокитил от върха на щастието към ужасяващите глъбини на злочестието.

Сега пиратът се упъти към мъжете, които беше заловил. Те се намираха най-долу, на дъното на кораба, под морската повърхност. Това помещение бе запълнено до височина три метра с пясък. Всеки един, дори най-добре построеният дървен кораб пропуска, което значи, че през талпите се процежда безопасно количество вода и пясъкът се просмуква в значителна степен с влага. Върху този мокър пясък лежаха пленниците. В ребрата на кораба, към които се закрепя дъсчената обшивка, бяха завинтени вериги, за които бяха приковани мъжете, и то на такова разстояние един от друг, че да не могат да се достигат. Освен това ръцете и краката им бяха здраво омотани с въжета, тъй че нямаше как да ги използват.

Когато Ландола дойде със запален фенер в тъмното помещение, установи, че всички са се съвзели от безсъзнанието. Прегледа всеки един поотделно и се намести срещу Стернау, който го бе разпознал от пръв поглед.

— Сеньор Стернау, позна ли ме? — присмя се той.

Запитаният даде вид, че не забелязва присъствието му.

— А-ха-а, играем си на гордост? — ухили се Ландола. — Е, ще трябва да го изтърпя! Но тъй като останалите сеньори навярно още не са ме виждали, искам да упомена, че аз съм Хенрико Ландола, капитанът на прочутия «Ла Пендола». Сегиз-тогиз хората ме наричат и Грандприз от пиратския кораб «Лион».

Никой не отрони и дума.

— Добре, добре — рече морският разбойник. — Убеден съм, че само от страх са се сковали езиците ви, поради което ще проявя снизходителност. Но допускам все пак, че поне слухът ви се е запазил, защото искам да ви уведомя каква цел гоня.

Ландола плъзна поглед от един на друг и виждайки, че и сега никой не го поглежда, кимна с подигравателна усмивка и продължи:

— Навремето получих задачата да обезвредя някой от вас. Ето че най-сетне вие попаднахте в ръцете ми и бих могъл да ви очистя без кой знае какъв труд. Но аз реших да не го правя, не от съчувствие разбира се, защото това би било проява на слабост, каквато Хенрико Ландола не познава, а от една проста сметка, която се налага от само себе си.

Той хвърли повторен изпитателен поглед на пленниците, но и сега не забеляза някой да е интригуван от неговото откровение. След кратка пауза продължи:

— В случай че ви премахна, мога да се надявам на едно доста голямо възнаграждение. Все пак съществува възможността да ми го откажат, когато разберат, че действително съм изпълнил заръката. Подаря ли ви обаче живота, макар да трябва да изчезнете, по-късно винаги ще мога да ви изкарам на бял свят. Ето как ще принудя моя доверител да ми изплати възнаграждението. Получа ли го, вие си оставате безследно изчезнали во веки. Откаже ли ми го, идвам да ви отведа и освободя при условие, че ще получа възнаграждението си от вас и няма да ме преследвате. Виждате, че не искам да ставам опасен за вас, да, при дадени обстоятелства по-късно дори бихте могли да разчитате на освобождението си. Затова мисля, че ще бъдете разумни. Под разумност разбирам най-вече отказване от всеки опит да се освободите. Той ще завърши само във ваша собствена вреда. Двете сеньорити също са пленени. Момчетата ще се отнасят порядъчно с тях, а и вас няма да измъчват ненужно. Но всеки опит за спасение на една от партиите, давам ви свещената си дума, ще коства живота на другата!

Ландола спря да види какъв ефект правят думите му на пленниците. Но те продължаваха да лежат неподвижно и с нито звук не му подсказаха какво изпитват. В заключение той каза:

— И накрая искам да ви съобщя, че ще останете да лежите в това положение, като ежедневно, под мой надзор, на всеки ще бъдат развързвани за кратко време ръцете, за да може да се нахрани и утоли жаждата. Сега знаете достатъчно. Не забравяйте, че имате работа с мъж, който и за най-малкото непокорство наказва със смърт! Желая ви най-добра нощ!

Капитанът взе фенера, тръгна и затвори люка, след което се чу издрънчаването на неговите тежки, железни резета. В продължение на няколко минути в душното, влажно помещение всичко остана спокойно. Чуваха се само плъховете да скачат насам-натам, каквито в един такъв кораб, особено в баластното помещение, се въдеха в изобилие. Най-сетне се долови гласът на апача, който изпусна само едно: «Уф!»

— Уф! — отвърна след известно време вождът на мищеките.

Отново настъпи кратка тишина, докато Мариано запита своя съсед Стернау:

— Какво ще кажеш за тая работа, Карлос?

— Нищо! — гласеше сериозният отговор. — Или смяташ, че би могъл още през нощта да си свалиш веригите?

— Невъзможно! Те са здрави. На всичкото отгоре са вързани и ръцете, и краката ни.

— Е, тогава трябва да се примирим!

Стернау изрече тези думи със спокоен тон, ала скърцането на зъбите издаде какво става в душата му. Те всички бяха мъже, които гледаха дръзко в лицето на смъртта и опасностите. Не бяха свикнали да хленчат, защото знаеха, че само с трезв дух и спокойно съсредоточаване е възможно да се спасят от застрашаваща гибел. И все пак навярно на всеки един му кипеше, въпреки че бяха твърде горди да го покажат външно. Едва след още време Бизоновото чело се обади:

— Тоя разбойник е изгубен, ако падне и един косъм от главата на Каря, сестрата на вожда на мищеките.

Ловецът не мислеше за себе си, а само за своята сестра.

— Той ще изтърпи най-големи мъчения — прибави апачът.

— Мътните ги взели, ако си позволят и най-малката неучтивост с Ема! — отзова се и Антон Унгер. — Няма да загинем на тоя проклет кораб и ще разберем какво се е вършило.

Стернау, който винаги мислеше за най-важното, го запита:

— Как беше надвит?

— Задушиха ме — уведоми траперът.

— Значи можеш да говориш за късмет. Един удар по раната на главата щеше да те умъртви. Впрочем нека сега не се вайкаме и заканваме, а опитаме най-сериозно дали някой не може да се справи с неговите вериги. За мен са помислили специално, аз съм много по-здраво окован от вас. Иначе навярно би ми се удало да скъсам с въртене железата.

Последваха предложението му. В мрака на помещението сега не се чуваше нищо друго освен едно напрегнато дрънчене, дърпане, усукване и въртене, но в крайна сметка всички трябваше да признаят опита за безполезен.

— Не става — оповести Мариано. — Трябва да разчитаме на някой щастлив случай.

— Едва ли ще ни се удаде такъв — отвърна Стернау. — Ландола още през нощта ще отплава с нас в открито море. Не сели освободим дотогава, оставаме негови пленници, докато му хрумне да ни пречука или свали на някой пустинен, необитаем остров. А по път имаме да се борим не само срещу него и хората му, а и с природните стихии. Оковите не можем да скъсаме. Най-много на дамите да се удаде възможност да ни доставят някакъв инструмент, с който бихме могли да се освободим от веригите. Но дори и това да е възможно, те няма да се осмелят, та нали всеки един такъв опит ще ни заплашва със смърт. Считам за най-добро да понесем с твърдост това ново изпитание. Да запазим кураж и надежди и се ободряваме, за да не пострада много здравето ни, тогава за нас сигурно ще удари часът на свободата и отмъщението. Аз се надявам на Бог!

Тези твърди думи отново вдъхнаха увереност в останалите. Настъпи безмълвна тишина. Отвреме-навреме се чуваше само отъркването на някой синджир в пясъка и скоро равномерното дишане подсказа, че мъжете спят.

Защо да описваме часовете, дните и седмиците, които минаха там долу в тъмното помещение? Защо да възпроизвеждаме чувствата, които вълнуваха сърцата на пленниците по време на продължилото седмици пътуване? Въпреки че двете девойки можеха да се наслаждават на свеж въздух и светлина, те страдаха най-много. На тях липсваше оная твърда самоувереност на мъжете, които дори и във веригите съзнаваха своята цена и никога не загубиха убеждението, че денят на отмъщението ще дойде.

Времето дълго бе спокойно, преживяха само няколко щорма, ала корабът никъде не бе спирал. Но ето най-после, най-сетне вълните започнаха да се плискат по-тихо и бавно по обшивката. Чу се да дрънчи котвената верига… настъпи дълбока тишина, след което се чуха стъпките на няколко мъже, слизащи по люковата стълба.

— Присъдата наближава — рече Стернау. — И най-лошата участ ще бъде по-добра от тази убийствена неизвестност!

Издрънчаха резетата на люка и той се отвори. Ландола се спусна долу с неколцина от хората си.

— Махнете им веригите! — заповяда той. — Но ги вържете така, че да не могат да стоят на краката си или да движат ръце!

Така и стана. После отнесоха пленниците горе и ги положиха на палубата като трупи. Сега те за първи път отново дишаха свежия, чист въздух. Но как само изглеждаха тези мъже! От глад и жажда не бяха страдали, но от седмици не бяха полагали грижи за себе си, не бяха се мили, ресали, бяха лежали с полуизгнили дрехи, изпокъсани на парцали от плъховете. Наблизо стояха двете момичета. Днес и те бяха вързани, иначе биха се хвърлили с ридания върху възлюбените.

Отдясно се ширеше морето, отляво забелязаха един остров, ограден от коралов пояс, в който прибоят пръскаше високо пяната си. В този пръстен от прибой имаше само един проход, но и през него можеше да премине само здраво построена лодка. Пленниците бяха хвърлили бегъл поглед на острова. Тяхното внимание сега бе ангажирано главно от екипажа на кораба, който се бе събрал начело с капитана. Ландола се обърна към завързаните:

— Сеньори, ние сме при целта, защото този остров ще бъде вашето жилище. Вие никога не ще узнаете как се казва и къде е разположен, понеже няма кой да ви даде информация — островът се намира встрани от всеки курс и никой не го посещава. Тук няма да загинете от глад и жажда, тъй като има два бистри извора, плодове, риба, птици и ядивни миди. Оръжията, които ви отнех, няма да получите обратно, но все пак можете да залагате примки или да си изготвите лъкове и стрели, за да си набавяте храна и кожи за дрехи. Аз ви казах, че ще се видим според обстоятелствата. В случай, че приближи някой кораб, то може да е само моят. Сега ви предстои едно плаване през прибоя до сушата; Когато моите хора се отдалечат, лесно ще съумеете да се освободите от въжетата с помощта на остри камъни. Останете със здраве, сеньори! Сбогом, сеньорити!

Моряците хванаха пленниците, натовариха ги на лодката и се отблъснаха от кораба. Успяха да преминат през прибоя. Вързаните бяха свалени и оставени на тихия бряг, после матросите загребаха обратно.

Стернау веднага се претърколи до един остър ръб на кораловия бряг и започна да претрива въжето, което връзваше ръцете му, додето се прокъса. Сетне откърти едно парче от канта, употреби го като нож и освободи и краката си. След късо време всички стояха и свободно раздвижваха крайници.

Бизоновото чело вдигна ръка и посочи кораба:

— Мислят ли моите братя, че можем да завладеем голямото кану на нашите врагове?

Въпреки сериозността на положението, Стернау не свари да прикрие една усмивка, когато отговори:

— Това е невъзможно!

Тогава Бизоновото чело посочи прибоя.

— Страхуват ли се моите братя от тези вълни? Вождът на мищеките плува през всяка вода!

— Но още преди да излезе, корабът ще е отплавал. Там вече вдигат платната. Той тръгва. Кой плувец може да го достигне!

Наистина беше тъй, както казваше Стернау. Корабът бе възобновил плаването си и понеже бе добър платноход, направи такъв ускорен ход, че скоро островът се изгуби от очите на екипажа. Но капитанът продължаваше да стои на кърмата и да наблюдава острова през далекогледа. Когато вече не можеше да го различава, сгъна тръбата и се обърна към кормчията.

— Свършено! — каза той — Те са сигурно съхранени.

— Сигурно? — запита подофицерът. — А какво ще стане, ако все пак им се удаде да се освободят?

— Никога няма да им се удаде. Не те ми създават грижи, а тези тук. — При тия думи Ландола посочи моряците си.

— Трябва да се вземат предохранителни мерки — рече кормчията с лукава усмивка.

— Така ще направим — кимна капитанът. — Дръж курс запад-северозапад! Искам да акостирам на остров Питкерн.

— Хм! — изръмжа морският сержант, като кимна бавно на себе си, смятайки, че е разбрал своя хитър повелител.

Плаването продължи добре. Питкерн бе благополучно достигнат и капитанът се отправи сам към сушата с леката капитанска лодка.

— Това означава нещо — помисли кормчията. — Но аз искам да бъда зачитан.

Когато Ландола се върна, той го посрещна със сърдита физиономия.

— Не беше нещо особено — успокои го онзи. — Исках да подменя нашите хора с нов екипаж и въобще да не се задържам. Но тия неща тук стават твърде бавно. Ще трябва да изчакаме няколко дни.

— Дали да не опитам и аз, капитане? — попита морският сержант.

Сега на кораба му се струваше зловещо. Ландола даде прекалено ясно да се разбере, че задачата му е отстраняване свидетелите на неговото злодеяние. Останалата част от екипажа обаче не знаеше географското положение на острова и значи главният и най-опасен свидетел беше той, кормчията, единствено той!… Едва сега на подофицера проблясна опасността, грозяща живота му. Но лицето на Ландола се разведри, сякаш го избавяше от голяма грижа, след което отвърна:

— Би ми било много приятно. Може да дойдат още неколцина и ако останеш до утре, сигурно ще намериш достатъчно хора.

— Да, да, така е. Веднага ще се приготвя.

— Но не забравяй оръжията, защото с туземците шега не бива.

Кормчията тръгна. Когато се отдалечи, капитанът се изсмя подигравателно и промърмори:

— Тоя нехранимайко ме прозря. Той самият е, който трябва да хвърли топа. Колко хубаво, че намерих веднага екипажа на претърпелия крушение китоловен кораб и как се зарадваха ония, че ще ги наема. Обесниците несъмнено имат вина. Така ще мога да скъся процедурата и много много няма да се церемоня.

Капитанът слезе след кормчията. Онзи тъкмо се канеше да облече красивата си куртка, снабдена с лъскави копчета с форма на котва. На малката, завинтена за пода масичка, лежеше двуцевен револвер. Морският сержант го бе заредил, за да има оръжие срещу евентуално нападение на туземци.

— Вече зареден, а? — подпита капитанът, като посегна към оръжието да го разгледа.

Мнителният кормчия подозря нещо. Той бързо го сграбчи.

— Стой, по-внимателно, капитане! С тая вещ шега не бива!

— Не съм и мислил да се шегувам!

С тия думи капитанът рязко извъртя ръката, която стискаше револвера, и натисна спусъка. Куршумът прониза мозъка, минавайки през окото на кормчията. Той се строполи мъртъв. Капитанът изскочи стремително на палубата и повика хората на помощ.

— Подофицерът се нарани! — извика той. — Боравеше непредпазливо с оръжието си.

Всички побързаха надолу. Откриха, че за някакво обикновено нараняване и дума не може да става, оня просто си беше мъртъв. Загрубелите хора много не го взеха присърце, та нали сега щяха да се издигнат с една степен. Главният свидетел, единственият, който притежаваше морски познания да открие уединения остров, беше премахнат. Трупът бе пъхнат в един чувал и хвърлен във водата. Ландола събра останалите и съобщи, че същинската работа едва сега започва и ето защо той е вербувал екипажа на един претърпял крушение китоловен кораб.

— Те ни считат за мирен търговски кораб и тепърва полека-лека ще трябва да бъдат посвещавани в нещата. По тая причина на първо време ще си траете и се отнасяйте предпазливо с тях. Засега още не бива да заподозрат моето име.

Матросите обещаха на мерзавеца да действат умно. При пристигането си на борда китоловците бяха посрещнати приятелски от екипажа. Чрез умело поведение на пиратския капитан се удаде постепенно да спечели изцяло за своя зловещ занаят новите хора, чиято авантюристична професия отдавна ги бе лишила от онова, което се нарича угризение на съвестта. Години наред Ландола правеше моретата още по-несигурни, докато извоюваното по кървав път богатство не му позволи «да се върне към търговията».