Пирамидата на бог Слънце

Втора глава Коледа в родината

На втория ден по същото време Стернау бдеше край леглото на графинята. Освен него в стаята беше и майка му. Тя седеше зад плътните завеси на прозореца и се занимаваше с нещо. От първия миг досега Розета бе спала в ненарушимо спокойствие. Лежеше в леглото като красива мраморна статуя, миглите й не трепваха, не се чуваше дишане. Графът също продължаваше да спи спокойно.

— Майко! — прозвуча тихо в безмълвното помещение.

— Сине? — попита също така тихо тя.

— Ела насам!

— Пипни ръката й — помоли той. Тя взе мраморната ръка на спящата графиня в своята и кимна радостно на сина си.

— Чувстваш ли пулса, майко? Погледни как порозовяват устните и как намалява мъртвешкият цвят на страните й. Иди при хауптмана и му кажи, че до час графинята ще се пробуди!

— Карл! Наистина ли?

— Да.

Тя притегли главата на сина си до сърцето, погали го нежно по страната и тихо попита:

— Дали всичко ще бъде благополучно?

— Това зависи от Бога! Майко, молих се така горещо, както никога не съм се молил през живота си.

— Господи, дано си чул молитвите му! Ти заслужаваш това щастие, дете мое!

Фрау Стернау се плъзна безшумно през вратата, но не след дълго отново се върна и зае предишното си място. Да работи вече не можеше и тя също започна да моли Бог от цялото си майчино сърце да бъде милостив и благослови следващия час.

Мина половин час и тогава чуха лекото въздишане на болната. Сетне страните й поруменяха и ето, че раздвижи китка… цялата ръка, клепачите трепнаха. А малко след туй спящата изви глава настрани. Гърдите на Стернау щяха да се пръснат, ала той задържа горещата ръка на болната в своята, запазвайки външно спокойствие.

Сега Розета обърна лице към неговата страна и острите му очи веднага доловиха, че пробуждането настъпва. И това не продължи дълго, тя бавно, бавно се надигна. Очите се отвориха и втренчиха първоначално напред.

— Всеблаги Небеса, помогнете! Сега се решава всичко! — умоляваше Стернау в тишината.

Очите на Розета приеха онзи унесен израз, присъщ за пробуждащ се човек, след което се отправиха с пълно съзнание към околните предмети.

— Спечелихме! — възкликна от дъното на душата си лекарят.

Погледът на Розета се плъзгаше от предмет на предмет, а по чертите й се изписа дълбоко изумление. В един момент почувства, че някой държи ръката й. Очите бързо потърсиха онзи, който се бе осмелил да я докосне и като видя и позна Стернау, тя подскочи и извика:

— Карлос! Ти ли си?

— Да, аз съм — отвърна той с разтреперан глас.

— Къде съм? Дълго ли спах?

— Не се тревожи, при мен си! — успокои я той, като обви ръце около нея.

— Да, спокойна съм, защото си до мен — произнесе искрено тя. — Но сигурно съм спала дълго.

— Много дълго. Ти беше болна.

— Болна? — запита замислено. — Но как така? Та нали вчера изпратих моята Ейми до Понс, а после… ах, ти беше заминал. По-късно ми стана много зле и поисках да отида и си легна, ала по време на молитвата съм заспала. Ти къде беше, скъпи Карлос?

— В Барселона — поясни Стернау.

— Без да ми се обадиш предварително?

В този момент иззад завесите прозвуча тихо, сподавено изхлипване. Розета се ослуша.

— Кой плаче? Кой е тук? — сепна се тя. — Да не би добрата Елвира?

— Не, сърце мое. Това е една много добра жена, която толкова силно желаеше да те види.

— О, непозната? — възкликна тя стреснато. — Коя е?

— Моята… майка.

В първия миг Розета го изгледа, сякаш неразбиращо, сетне обаче извика радостно:

— Твоята майка? О, какъв сюрприз! Повикай я тук! Бързо, по-скоро!

— Но ще трябва, Розета, да говориш с нея на френски, тя не разбира испански.

— Нека само дойде. Бързо!

— Майко — помоли Стернау, — ела насам! Розета иска да те види!

— Сине, не разбрах нито дума от това, което говорихте, но ми стана ясно, че тя е възвърнала разума си и вие сте щастливи. Така ли е?

— Да. Бог се вслуша в молитвите ни.

Тогава фрау Стернау полека приближи. Розета протегна ръце към нея със сияещо от радост лице и каза:

— Вие сте майката на моя Карлос? Изразявам най-сърдечното си уважение! О, сега и аз си имам майка! Мога ли да се чувствам ваша покорна дъщеря?

Просълзена фрау Стернау сложи ръце на главата на контесата и произнесе с треперещ глас:

— Дете мое, аз молех Бога коленопреклонно за вас. Бих дала живота си, за да ви видя щастлива.

Те се прегърнаха безмълвно, след което Розета протегна ръка на годеника си.

— Скъпи Карлос, благодаря за майката, с която ме възнагради. О, колко я обичам вече! Но аз наистина ли бях болна?

— Да, сърце мое. Много дълго.

— Значи това, което разказах преди малко, не се е случило вчера?

— Не, преди три месеца.

— Преди три месеца?! — прошепна тя удивено. — Нима съм била в безсъзнание? И ти си ме излекувал?

— С Божията помощ изнамерих правилното средство.

— А къде са Алфонсо, Кортейо, Алимпо и добрата ми Елвира?

— Алимпо и Елвира са тук. Останалото ще узнаеш по-късно, живот мой. Засега не бива много да питаш, трябва първо да се възстановиш.

— Ще те послушам. Само едно ми кажи, къде се намирам?

— При един наш много добър приятел.

— Не сме ли в Родриганда?

— Не. Още днес ще разбереш.

— А — запъна тя, — татко? Той ли се бе разбил наистина?

— Не, жив е. Но сега мълчи, сърце мое, иначе отново ще се разболееш!

— Ах, скъпи ми Карлос, имам една молба, която ми е трудно да произнеса.

— Кажи я без да се стесняваш!

— Ще я кажа не на любимия, а на лекаря — рече Розета и се изчерви от притеснение. — След като съм била толкова дълго болна, навярно и малко… съвсем малко… съм се хранила?

Той изпусна радостен вик:

— Но това можеше да кажеш и на любимия, защото така го правиш извънредно щастлив. Щом пожелаваш храна, убеден съм, че скоро ще оздравееш. Майка веднага ще отиде да донесе каквото ти предпиша. Или да го стори Елвира?

— Да, с удоволствие бих я видяла. Но нека и мама се върне с нея.

Стернау записа няколко думи на една бележка, която майка му отнесе в кухнята. Пътьом срещна Главния лесничей. Той я улови здраво за ръката и запита:

— Истина ли е, че е оздравяла?

— Слава и хвала Богу, да!

— Ей! Йу-хе! Йу-ху-ху! Виктория! Алилуя! Посещения допускат ли се? Може ли човек да я види? Не? Това е ужасно! Страшно неприятно! Направо е нечовешко! Но аз нещо трябва да сторя! Как да изразя радостта си? Кажете, скъпа ми фрау Стернау!

— Не мога да ви дам съвет, хер хауптман. Изобщо нямам време, трябва да отида до кухнята. Синът ми предписа нещо за храна на болната.

— Че какво ли пък? Дайте бележката!

Той измъкна листа от ръката й и се зачете.

— Какво! «Лек месен бульон с пшеничен грис. Малко ошав.» Нима е разумно, дявол да го вземе? Ще помогне ли на болната? Занесете й сърнешки бут, бухти, зелена салата, пресна шунка, едно-две лютиви чушлета, маринована херинга. Това отваря апетит, подсилва мозъка и укрепва нервите. Докторът може да е магьосник в медицината, ала от добри кулинарни рецепти хал хабер си няма.

Леката супа за Розета бе бързо приготвена. Фрау Елвира я занесе в стаята на болната. Когато влезе, графинята седеше приповдигната в леглото, а Стернау бе приседнал до нея.

— Добре дошла, Елвира! — посрещна я Розета. — Доста отдавна не съм разговаряла с теб.

По страните на добрата кастеланша тутакси рукнаха едри сълзи.

— Ох, моя любима, най-добричка контесо — изхлипа тя. — Слава на светата Мадона, че отново ме познавате! Докато страдахте от лошата болест всички ние бяхме съсипани от мъка.

— Сега отново съм здрава и можеш да бъдеш радостна.

Розета пое леката храна. Страните й все повече се зачервяваха и доктор Стернау бе убеден, че скоро ще могат да разговарят за трагичните събития, разиграли се от Испания до Германия.

След храната Розета отново потъна в лека дрямка, нещо което още повече зарадва лекаря, тъй като щеше допълнително да укрепи пациентката му. Фрау Стернау остана с Елвира в болничната стая, а Стернау отиде да навести графа.

Не беше минал и час и той отново се върна. Завари Розета да седи в леглото и да се залива в бурни сълзи. Елвира плачеше край нея. Майка му бе заела мястото си до прозореца и когато влезе се упъти към него. Трябва да се бе случило нещо неприятно.

— Добре, че дойде, Карл! — каза тя. — Не разбирам испански, но предполагам, че сеньора Елвира разказа едно-друго. Те разговарят твърде много и молбите ми не са в състояние да ги спрат!

Стернау отправи угрижен поглед към Розета. Тя го помоли развълнувано:

— Не ни се сърди, скъпи Карлос! Добрата Елвира ми разказа някои неща и аз не можах да се въздържа и я разпитах за всичко.

— Но, Боже мой, та тъкмо днес не биваше да се безпокоиш и страдаш! — въздъхна той.

— Не е тъй — отвърна тя. — Известността не ме притеснява толкова, както преди туй тревогата, която изпитвах. След като Елвира ми разказа всичко, вече съм много по-спокойна отпреди. А сега, мили Карлос, имам една молба към теб, която ще трябва да изпълниш, понеже се чувствам достатъчно силна. Като дъщеря аз съм длъжна да бъда край леглото на баща си. Моля те, умолявам те, позволи ми да отида при него!

Стернау поиска да възрази, ала Розета не допусна. Тогава той престъпи волята на лекаря, а и виждаше, че действително е достатъчно укрепнала да понесе вида на болния. Нареди да поставят едно дълбоко кресло за Розета до леглото на графа и я отнесе със силните си ръце в съседната стая. Изгледът на бащата, когото не беше виждала толкова време и който бе отделен от нея при такива трагични обстоятелства, предизвика обилни потоци сълзи. Стернау я настани във фотьойла, а тя сграбчи ръката на баща си и я покри с горещи целувки. Едва тогава забеляза Алимпо, чийто очи бяха приковани с трогателна радост към господарката. Тя подсуши сълзите и протегна ръка на верния управител, който я поднесе към устните си.

— О, скъпа моя, милостива контесо! Благодаря на Всемогъщия за изцерението ти!

— И аз му благодаря не по-малко за възможността да разговарям отново с вас.

— Заслугата е единствено на доктор Стернау. Той именно ви излекува.

— Зная. Но зная също така и какво си сторил ти за мен. Благодарна съм ти за това, верни приятелю!

— О, беше нищо, дребна работа — увери той. — Ние бихме ви следвали до самия край на света. Моята Елвира казва същото.

— Замислям се дали ще мога да ви се отплатя за вашата самоотверженост. Да изчакаме само да оздравее татко!

На Следващия ден се решаваше дали умението на Стернау ще има при графа същия успех, както при дъщерята. Розета седеше край леглото на баща си и не сваляше очи от него. Той спеше вече трети ден. Всеки миг можеше да се пробуди. В един момент влезе Стернау и улови ръката й.

— Розета!

— Карлос! Дали ще оздравее татко?

— Надявам се това да стане в най-скоро време!

Той освободи ръката й, хвана и задържа тази на болния, но внезапно я пусна и отиде до възглавницата. Графът се раздвижи, отвори очи, плъзна ги бавно из стаята като човек, пробуждащ се от сън. Ето, че погледът му се натъкна на Розета. Гледа я дълго и изпитателно и промълви:

— Боже мой! Къде съм? Сънувам ли? Розета, мило дете, ти ли си? Къде е сеньор Стернау, който ме спаси?

Розета пребледня. В първия момент остана вцепенена, ала сетне подскочи с вик:

— Татко, скъпи ми, обични татко! Позна ли ме? Нима наистина ме позна?

По лицето му се разля блага усмивка.

— Познавам те, разбира се. Ти си Розета, моята дъщеря. Не пускай при мен Кортейо, Клариса и Алфонсо! Нека Стернау се заеме с пазенето! Чувствам се така уморен, че трябва да поспя. Ела, дай ми вечерната целувка, а на сутринта рано-рано бъди отново при мен!

Розета стисна зъби, но не бе в състояние да потисне онова, което напираше в нея. От устата й се отрони стон, сълзи рукнаха от очите. Отново и отново покриваше с целувки лицето на баща си, докато най-сетне забеляза, че е заспал. Тогава се изправи. Очите й срещнаха Стернау и тя с хлипане се хвърли на гърдите му.

Минаха четиринадесет дни. Дон Мануел вече бе напълно здрав. Той на драго сърце даде съгласието си за женитбата на своята дъщеря с Карл Стернау. Единственото, което помрачаваше радостта му, бе неизвестната съдба на неговия син. Все още не бе ясно какви стъпки трябва да се предприемат за спасението му.

В Райнсвалден цареше трескава, изпълнена с радостна възбуда, дейност. Приготвяха се за сватбата, която щяха да отпразнуват на Бъдни вечер. Розета бе пожелала всичко да мине тихо и скромно и желанието й съвпадна с мнението на Стернау.

На утрото преди Бъдни вечер пристигна очакваният с нетърпение от семейството си кормчия Унгер и предизвика безкрайната им радост. След масата той седна с жена си и детето в своята стая и поиска да му разкажат преживелиците от последно време. Фрау Унгер бе научила някои неща, свързани с Родриганда, и сега започна да ги споделя с мъжа си. Кормчията слушаше с изострено внимание.

По едно време я прекъсна:

— Значи този доктор Стернау е избягал от Родриганда! Не знаеш ли причината? Да не би заради някакъв мъж, който изчезнал от Родриганда?

— Не. Но… но… за Бога, какво знаеш все пак по този въпрос? От Родриганда наистина изчезнал ненадейно един мъж. Някакъв хусарски лейтенант. Фрау Стернау разказваше.

— Хм! Имат ли представа накъде се е отправил?

— Не. Всъщност чакай, сетих се. Доктор Стернау смята, че е бил отвлечен на някакъв кораб.

— Всички дяволи, сега започва да се изяснява! Как се казва корабът? Не е ли «Ла Пендола»? Помисли добре!

— Много добре знам, че фрау Стернау не е споменавала името му.

— И нищо повече ли не каза?

Съпругата на кормчията се замисли за известно време, след което възкликна оживено:

— Чакай, сетих се. Някакъв адвокат имал пръст в цялата тая работа. Не запомних името му, беше чуждо и трудно.

— Не се ли казва Гаспарино Кортейо?

— Вярно, такова беше името! Но, мъжо, ти пък откъде го знаеш?

— Ще ти разкажа по-късно. Сега непременно трябва да говоря с доктор Стернау, имам да му направя важно разкритие.

Той нахлупи непромокаемата си моряшка шапка, която носеше дори и когато се намираше в родния край и напусна стаята. Като прекосяваше малкото стопанство, срещна Стернау, излязъл с намерение да се поразходи из гората. Кормчията сне шапка за поздрав. Стернау отвърна и като видя, че другият иска да го заговори, спря.

— Извинете! Вие ли сте хер доктор Стернау? — запита Унгер.

— Да — гласеше отговорът.

— Имате ли време за едно известие, което на всяка цена трябва да доведа до знанието ви?

— Да. Вие, разбира се, сте кормчията Унгер, бащата на нашия малък Курт?

— Отгатнахте, хер доктор. Пристигнах едва днес.

— Вашата работа за лекар ли е?

— Не. Отнася се до пребиваването и преживелиците ви в Испания!

— Я гледай ти! — възкликна удивено Стернау. — И вие ли бяхте в Испания?

— Не, но по време на последното си морско пътуване случайно узнах нещо, което е от голямо значение за вас.

— Заинтригувате ме! Всъщност исках да направя една малка разходка, но ние и тук имаме достатъчно свеж въздух. Да поседнем на тази пейка!

Двамата се настаниха един до друг и кормчията започна да разказва:

— Бяхме хвърлили котва във френското пристанище Нант. До нас бе акостирал един испанец, капитан Ландола, с кораба си «Ла Пендола». Той се представяше за морски търговец, но аз скоро заподозрях в негово лице прикрит пират. В една малка пристанищна кръчма неволно подслушах двама от хората му. Единият разказваше на спътника си как по заръка на някой си Гаспарино Кортейо отвлекли един мъж, който все още се намирал на кораба.

Колкото повече напредваше кормчията в разказа си, толкова по-голямо ставаше напрежението, с което го слушаше Стернау. Накрая подскочи и извика развълнувано:

— Хер, вие едва ли подозирате колко е важно за мен това разкритие. Казахте, че името на капитана на кораба е Хенрико Ландола?

— Да. Корабът му се нарича «Ла Пендола», което в превод означава «Перото». Но това сигурно е само маска. Обзалагам се, че «Ла Пендола» не е нищо друго, освен разбойническият кораб «Лион», който прави несигурни африканските и източноамериканските морета.

— Но тогава онзи Хенрико Ландола не е никой друг, а капитан Грандприз?

— Възможно! Но аз още не съм свършил с разказа си. Единият от двамата моряци попита какво ще прави капитанът с пленника, на което другият отвърна, че навярно ще се отправи по същия път, като оня, когото взели преди няколко месеца от Мексико.

Стернау се ослуша изумен.

— От Мексико? Нищо повече ли не чухте за този мъж?

— Нищо повече от онова, което спомена морякът. Той каза, че в действителност го съжалявал, понеже човекът трябва да бил граф или нещо подобно.

— Не беше ли споменато името?

— Напротив! Матросът го нарече «стария Фернандо». По онова време те обиколили кап Добра Надежда и плавали нагоре покрай бреговете на Източна Африка до Сейла, където го свалили от кораба и продали в Харар. Разказвам ви тази история, защото между двата случая съществува поразителна прилика. И двата пъти в играта е бил замесен по един Кортейо.

При тия думи очите на Стернау като че отведнъж се отвориха. В ума му мълниеносно изплува споменът за онова, което му бе разказал Жак Тардо, съкилийникът в Барселона, малко преди смъртта си. Още тогава трябваше да се сети при споменаването на името «Фернандо» за брата на граф Мануел, който бил починал в Мексико. Сега когато узна, че капитанът на «Лион» и «Ла Пендола» е едно и също лице, за него вече нямаше никакво съмнение, че граф Фернандо не е мъртъв, а отвлечен от Ландола. И ако все още имаше някакво колебание, забележката на кормчията, че и в двете отвличания е участвал по един Кортейо, го премахна. Нотариусът Кортейо вероятно не бе съпричастен в този случай, ала Стернау знаеше, че управителят на мексиканския граф също се казва Кортейо и е брат на испанския адвокат, с когото той си бе имал работа. Като се отърси с мъка от бурните мисли, той продължи да разпитва:

— Друго нещо за този човек не знаете ли?

— Не.

— Нямате ли представа накъде е отплавал «Ла Пендола» от Нант?

— Чух, че възнамерявал да акостира в Капщад, но понеже става дума за пират, работата е съмнителна. Знаете, че този вид кораби не се придържат към определен курс. Морският разбойник плава натам, където очаква да се появи плячка.

— Не би ли могло да се узнае оттук къде е пристанал или е бил видян «Ла Пендола»?

— О, да, но една такава информация е свързана със значителни разходи. Обърнете се към Берлин и запитайте съответните консули! Ще получите известия, въпреки че ще мине доста време.

— А ако помоля допитването да стане телеграфически?

— Тогава ще стане много по-бързо, но и ще коства повече средства. Но да речем узнаете в кое море се намира «Ла Пендола», какво ще ви помогне това?

— Ще издиря проклетия кораб и ще освободя пленника!

— Неговото освобождаване от значение ли е за вас?

— От огромно значение! По-късно ще ви разправя всичко подробно. А сега кажете, обвързан ли сте някъде?

— Не.

— Наемате ли се да водите кораб? Най-вероятно малка парна яхта?

— Да, стига да имам на разположение благонадежден машинист. Аз имам капитански патент за далечно плаване.

— Би ли могла да се мери една такава яхта с «Ла Пендола» в открито море?

— Всички дяволи, това не е лесен въпрос! Тя трябва да притежава няколко добри топа, да е надеждно построена, а екипажът да се състои от храбри момчета.

— Значи го считате за възможно?

— Колко би струвал според вас един подобен съд?

— Сто и двадесет хиляди марки без въоръжението.

— Може ли да се закупи подходящ?

— Хм, много трудно. Подобни средства се строят само за лично ползване. Това са увеселителни корабчета за милионери, а за един такъв паралия си е направо позор да продаде яхтата си. Впрочем някой употребяван съд едва ли ще ви свърши добра работа. Вие се нуждаете от свястна морска риба, специално построена за вашата мисия. А и съоръженията трябва да са съобразени с тая цел.

— Къде строят най-добре?

— Бих ви препоръчал прочутите корабостроителници на град Грийнок, при устието на Клайд.

— Значи в Шотландия?

— Да. Ще трябва да отидете лично.

— Но аз не съм много вещ в тази професия. Не бихте ли се съгласил да ме придружите, в случай че приема съвета ви?

— На драго сърце, хер доктор!

— Е, добре, тогава ще помисля. Моята сестра, която много обича съпругата ви, ме запита дали не бих проявил наклонност да ви заема някаква сума, която да ви направи самостоятелен в морето. Ако си поръчам яхта, наистина няма да станете собственик, но все пак ще бъдете неин капитан. След като постигнем целта си, на драго сърце ще продължа да се грижа за вас. А сега искам да повървя малко из гората. Онова, което ми разказахте, е толкова важно, че се нуждая от усамотение да поразмисля. Довиждане, кормчия!

— Довиждане, хер доктор!

Те си подадоха ръка и се разделиха.

Следобед в замъка Райнсвалден пристигна една кола. В нея седеше прокурорът. Той първо се отби в малкото стопанство при семейство Унгер и предаде един коледен пакет за Курт, който изглежда бе легнал на сърцето му. След четвърт час нареди да доложат на Стернау за него и бе сърдечно приет.

— Новини ли носите? — попита лекарят.

— Да, и се радвам, че имам възможността да ви ги донеса непосредствено преди Коледа.

Чиновникът запали пура и продължи:

— Осведомих се по някои въпроси относно семейство Родриганда. Графинята напълно се признава от закона. Обърнах се към испанския пълномощен министър. Не могат да й отнемат и пфениг от нейната наследствена част. Освен това изпратих в Барселона един от нашите най-добри детективи.

— Колко любезно и съобразително от ваша страна! Разноските, разбира се, поемам аз.

— За тези неща ще говорим по-късно. Детективът същевременно има заръката да наблюдава внимателно замъка Родриганда.

— Това е добре и може да ни бъде от голяма полза, защото дон Мануел иска засега да изчака в Германия резултата от издирването на сина му.

— Как? Нима вашият бъдещ тъст няма да вземе незабавни мерки срещу онзи подхвърлен наследник?

— Не. Не би могъл, дори и да иска.

— Изяснете се по-добре, ако обичате!

— Свързано е с правото на собственост върху Родриганда.

— Не ви разбирам. Какво би могло да попречи на дон Мануел…

— Ще ме разберете, като ви кажа, че замъкът и графство Родриганда не са свободен имот, а фамилен, майорат, който преминава на дялове към потомците веднага щом навършат двадесет и една години. Това означава, че двамата притежатели съвместно разполагат с него и пак само двамата могат да се жалват. Кажете сега кой е следващият правоспособен мъжки наследник!

— Без съмнение истинският дон Алфонсо, наричан при разбойниците Мариано и представил се в Родриганда като Алфред де Лотрьовил. Предлагам временно да го наричаме Мариано, тъй като не знаем името на измамника.

— Така казвате вие! А доказателствата? И освен това първо трябва да намерим Мариано, за да бъдат претенциите му валидни. Трудността идва от туй, че Алфонсо е признат пред закона за редовен наследник, по-точно казано настоящ съпритежател на фамилния имот. Оттук пък следва юридическият абсурд, че за да може дон Мануел да заведе дело срещу Алфонсо, трябва да има съгласието на самия Алфонсо като законен съпритежател…

— Дяволски заплетена история!

— Така е! В това отношение има пропуск във фамилните закони на семейство Родриганда. Хората не са мислили, че може да се стигне дотам, бащата да дава под съд сина си. Дон Мануел би бил напълно в правото си да живее и управлява в Родриганда само… съвместно с Алфонсо. Вие самият бихте ли му препоръчал при тези обстоятелства да се върне в онзи опасен за живота климат? Сега разбирате ли защо са вързани ръцете на графа и защо е принуден да изчака изнамирането на Мариано?

— Но сигурно би могло все пак да се постигне нещо срещу Алфонсо с наказателното право?

— Трудно. С какво доказателство би излязъл човек срещу него? Той ни бие по всички линии и без Мариано просто не можем да сторим нищо.

— Като ми представихте нещата в тази светлина, действително не мога да не ви дам право. А какви са намеренията ви спрямо дон Мануел? В тайна ли ще държите неговото избавление и изцерение?

— Това не би било добре, а и не е желателно. Не мога да затворя тъста си, за да не давам гласност за съществуването му. От само себе си се разбира, че ще надзираваме замъка Родриганда, а Алфонсо и съучастниците му ще бъдат наблюдавани от доверени лица. Не, за известно време трябва да оставим престъпниците спокойно да се насладят на плячката си. Най-много да поискаме да бъде изплатена на Розета нейната наследствена част.

— В това отношение мога да ви съобщя приятна новина. Моят информатор от Родриганда ми докладва, че не възнамеряват да оспорват самоличността на дамата, която се намира тук, като графиня Розета де Родриганда.

— Значи от това следва, че нямат намерение да оспорват претенциите й върху наследството?

— Точно така. Тъкмо в тази връзка размених няколко писма с испанския пълномощник в Берлин. Той е съгласен да направи необходимото.

— Наистина ви дължа голяма благодарност.

— Преди малко научих от Унгер, че смятате в най-скоро време да заминете заедно с него, за да закупите яхта?

— Това действително е така.

— Историята, която ми разказа кормчията, е направо забележителна. Не желаете ли, хер доктор, докато сте зает с преследването да ми поверите и това дело?

— С удоволствие, стига да не се простира извън служебните ви задължения. Аз съм лаик в тая област.

— Не се безпокойте! Вие сте немец, срещу вас са създавали интриги. Аз имам много правомощия, от които вие ще бъдете лишен. Веднага ще направя и необходимите постъпки да разбера кога и къде е бил видян «Ла Пендола» за последен път. — Прокурорът се надигна. — А сега, хер доктор, позволете ми да ви пожелая щастие от цялото си сърце в предстоящото встъпване в брак. Мога ли да поздравя бащата и дъщерята? Видях ги като болни и сега очаквам с нетърпение да дам писменото си становище за пълното им възстановяване.

— Ще отида да ги доведа.

Когато той се върна след малко, придружен от графа и Розета, прокурорът остана смаян от настъпилата с тях промяна. Беше видял Розета с мраморна красота, коленичила на земята за молитва. Сега я виждаше озарена от духовен живот, обвеяна от онзи лъх, който е дихание на истинската, чиста женственост. И графът, с изпълненото си с достойнство, сериозно държане понастоящем предлагаше една съвсем друга гледка оттогава, когато с инфантилното си поведение предизвикваше дълбоко съчувствие. Прокурорът си обеща тържествено да употреби цялото си влияние, но да им помогне да възвърнат правата си.

През туй време в голямата зала на замъка се извършваха приготовленията за утрешния ден. На заден план бе издигнат олтар, обграден от гъста гора коледни дръвчета. Освен това Главния лесничей собственоръчно бе домъкнал един огромен смърч, който бе намерил мястото си в залата. Сега капитанът усърдно украсяваше дървото заедно със своя помощник Лудвиг. За да бъде сигурен, че няма да го безпокоят, беше спуснал резето на вратата на залата. Главния лесничей искаше да изненада гостите си и по тая причина бе запретил всеки достъп.

Добрият Роденщайн днес се намираше буквално в канибалско настроение, което, никак не отговаряше на заниманията, на които двамата се бяха посветили с такава всеотдайност. Свещите вече бяха набодени и сега позлатяваха орехи. Голямо количество от тях се търкаляха на масата редом с няколко свитъка варак и огромно гърне лепило.

— Лудвиг, магаре безподобно, ама не бъди толкоз непохватен! Позлатявай орехите, а не мечешките си лапи!

— Не може да не се полепи малко варак и по пръстите, хер хауптман.

— Тъй ли? Само малко? — подигра се Главния лесничей. — Човече, та ако се остърже полепналото по теб, биха могли да се позлатят орехите на цялото Велико херцогство.

— Това е невъзможно, хер хауптман!

— Мълчи и гък да не съм чул! — прогърмя Главния лесничей, според който Лудвиг не го биваше за нищо. — Как ти дойде на ума да ми противоречиш?

— Не исках да ви противореча, хер хауптман, само опитвам да се защитя, защото сте несправедлив към мен, на този свят тук. Ами и на вас самият целите ръце са в злато!

При този упрек онзи го изгледа смаян. Сетне погледна ръцете си, от които действително висяха парчета варак, достатъчно големи да позлатят десет ореха. Този поглед обаче едва сега истински увеличи гнева му.

— Затваряй си муцуната! — кресна той на Лудвиг. — Че кому принадлежи златото, а? Ти ли си го купил или аз? Имам ли значи правото да се оклепам, колкото си искам или не?

— Хубаво де, само ме оставете на мира, хер хауптман, иначе ще ви зарежа сам да си позлатявате орехите!

В първия миг Главния лесничей направо занемя. След туй обаче ревна:

— Милиони светкавични и градоносни бури! Негоднико, какви деветдесет и девет дяволи са се умъкнали в теб, та се осмеляваш да говориш така с мен? И за кого съм те наел сега, за мен или милата фройлайн, за която не е достатъчно всичкото злато на земята? Ако още начаса не…

Той прекъсна, понеже се бе почукало и се обади гласът на малкия Курт.

— Хер хауптман, отвори, моля те!

Гневът на Главния лесничей се насочи в друго направление.

— Стой си вън! — викна той. — Сега не си ми дотрябвал!

— Но аз искам да ти покажа нещо!

— Нямам никакво време! — кресна Роденщайн.

— Ех, ама излез за малко, съвсем за мъничко!

— Няма да я бъде! — изрева онзи. — Марш оттук!

— Тогава си тръгвам и ще го застрелям сам.

Главния лесничей стана по-внимателен.

— Ще го застреляш? Кого? Че кого пък искаш да застреляш?

— Тигъра!

— Ка… ка… квооо? Момче, ти си се побъркал!

— Лек ден, хер хауптман, аз тръгвам!

— Чакай, стой там! Идвам веднага!

Той захвърли четката за лепене и наполовина позлатения орех, с който в момента се занимаваше, по главата на пълномощника си и с един скок се измъкна през вратата. Курт стоеше отвън облечен за излизане. На лявото му рамо висеше пушката, а с дясната ръка влачеше дълъг, тежък предмет, който Главния лесничей веднага разпозна. Беше желязна шина, на която по подобие на дивечовите мишени се движеше фигурата на един тигър, изрязан от ламарина. При вида му от устните на Главния лесничей се откъсна едно удивено «Ах!».

— Значи това е тигърът, който искаш да повалиш?

— Да — засмя се Курт с блеснали от радост очи.

— Откъде имаш този хищник?

— Получих го като коледен подарък от прокурора.

— Така ли? — попита учудено Главния лесничей. — Как се е сетил прокурорът да ти подари такава изискана вещ?

— Не зная. Сигурно за туй, че тогава не го застрелях.

— Хм! Може би имаш право. А сега какво смяташ да правиш?

— Да отида в гората да го пробвам. А ти, хер хауптман, трябва да дойдеш с мен и ми покажеш как се борави.

— Хм! Наистина нямам време.

— Тогава отивам сам и все някак ще се оправя. Хер доктор Стернау ми разказа за големите животни, които е ловувал и аз искам да стана велик ловец като него.

— За тигъра обаче ще имаш време и друг път.

— Не, отивам днес. Моля те, скъпи хер хауптман, ела с мен!

Главния лесничей не можеше повече да устоява и не мина много време малкото и голямото дете газеха през дълбокия сняг в гората. Прокурорът не би могъл да достави по-голяма радост на малчугана от тази. Той беше попитал какво да подари за Коледа на изпълненото с надежди момче и Стернау го бе посъветвал за тази наистина необичайна за едно дете играчка.

Настъпи денят, в който щеше да се празнува Бъдни вечер. Започна с прекрасно слънчево зимно утро, което сякаш единствено в чест на младоженците хвърляше лъчите си по празничните украшения. Малко преди десет всички обитатели на замъка се събраха в залата, където великолепните елхови украшения предизвикаха всеобщо одобрение и възхищение и Главния лесничей тънеше в наслада от получаваните от всички страни хвалебствия.

Към десет ч аса дойде духовникът на Райнсвалденската енория и след вълнуващо слово започна венчалния обред. След тържествения акт близките на двете семейства и малкото поканени се събраха на скромна трапеза. Така бе пожелала младоженката и получи общото съгласие.

Вечерта видя обитателите на замъка отново събрани в залата, ала този път многобройните свещи на коледното дърво горяха и това направи неописуемо впечатление на испанските гости. Та нали не бяха свикнали в родината си на подобно зрелище. Младата графиня стоеше плътно притисната към съпруга си и току възкликваше възторжено: «Колко красиво!», а Елвира пляскаше шумно с ръце и уверяваше:

— Никога не съм виждала такова великолепие. У нас в Испания не се правят такива неща. Моят Алимпо ще каже същото!

В този момент от двора прозвучаха меките, приятни тонове на валдхорна, а след това се разнесе плавният хор на хорала в четири гласа:

«Как ми е добре, о, приятелю на душата,

че на твоята любов мога да се уповавам!

Отърсвам се от меланхоличната празнота

и в твоите обятия да потъна бързам.

И тъгата вдига своята тъма,

прокудена от обаянието и любовта,

които струят от твоите гърди.

Ето моя рай на майката Земя.

Който изгубил е за веселие охота,

при теб мир и утеха търси!»

И тук отново Главния лесничей бе организаторът. Той стоеше долу в двора при своите момчета и даваше такт. Хората влагаха цялото си умение и Главния лесничей можеше да бъде доволен от резултата. Вярно, че звучеше малко наивно и малко нещо фалшиво, но като цяло бе добре.

— Какво беше това? — попита Розета, когато заглъхнаха последните звуци.

— Религиозна църковна песен, която нашият приятел Главния лесничей нареди да изпеят в твоя чест.

— О, Главния лесничей е много добър човек! Аз наистина не разбирам неговите думи, но чувствам и виждам, че е добър към мен. Бих искала да мога да му се отплатя, както заслужава.

Сега започна раздаването на подаръците. Многобройните богати дарове лежаха на дълга маса, поставена пред коледното дърво. Хелене Стернау получи от Розета един скъпоценен накит, а тя от своя страна й подари саморъчно изработено прелестно боне. Младоженците не си подариха нищо, та нали всеки от тях представляваше за другия най-милият коледен подарък, с който те днес взаимно се бяха ощастливили. Поканеният заедно с родителите си Курт получи от Главния лесничей красиво зимно яке и фуражка, обрамчени с кожата на убитата от него лисица. Това предизвика такава бурна радост у момчето, че то навярно сто пъти обви врата на добрия лесничей. Разбира се, последният също бе богато дарен както от дон Мануел и дъщеря му, така и от Стернау. Управителят и жена му бяха толкова доволни от подаръците, че на раздяла Алимпо каза на Стернау:

— Сеньор Стернау, откак сме живи не сме празнували такава хубава Коледа. Моята Елвира казва същото!

Сватбата мина. Сега немският лекар можеше да се посвети на разбулването на тайната, витаеща над семейство Родриганда. Той си позволи само четири седмици почивка, та да може да се наслади с младата си жена на щастието и извърши необходимите приготовления за път.

През това време прокурорът не бездействаше. Той имаше влиятелни връзки както в Берлин, така и в Лондон и му помогнаха много при издирването на «Ла Пендола». От Берлин и Лондон бяха запитани различни консулства и се разбра, че съвсем наскоро корабът е бил на котва при остров Света Елена, за да попълни запасите си вода. След това отплавал към Капщад. Сега поне се знаеше къде да се търсят пиратите.

Месец януари беше към края си, когато Стернау напусна с кормчията Райнсвалден, оставяйки най-скъпото си същество под закрилата на капитана. Беше се подсигурил със значителна сума в брой и солидни вексели до Англия. Капитанът го съпроводи до Майнц, откъдето щяха да се спуснат с параход по Рейн.

Трогателно бе сбогуването с младата жена. Розета не искаше да се раздели с него, и отново и отново се притискаше с плач към гърдите му. Сетне дълго стоя до вратата с поглед, отправен след колата, отнасяща съпруга й в Майнц. Баща й, Алимпо и Елвира бяха до нея. Графът целуна безмълвно детето си.

— Не плачи, моя вярна графиньо — рече кастеланшата. — Нашият добър сеньор скоро ще се върне, така казва и моят Алимпо.

— Да — обади се този. — Хер докторът е тъкмо човекът, способен да залови капитан Ландола. Той сигурно ще го открие.

Малко по-далеч стояха Лудвиг и Курт. Момчето също плачеше, а и очите на ловеца за негов срам бяха плувнали в сълзи.

— Какво си се разциврил, момче! — каза той на малкия. — Човек не бива да се проявява като баба на този свят тук.

— Но и ти плачеш — подметна Курт.

— Аз? Да плача? Глупости! Това са само капчици пот. Днес е дяволска жега. Преди осем дни беше студено като в Сибир, на този свят тук, а днес дори тръгнаха параходите. Времето тая година е доста необичайно.

Всички тези обитатели на Райнсвалден не подозираха каква редица години лежат пред тях докато Стернау и кормчията се завърнат отново…

На пристанището той завари прокурора, дошъл още веднъж да поговори с него. Служителят го увери, че може да пътува спокойно — той ще се грижи за неговите работи и ще посвети цялото си внимание на дон Мануел и младата жена.

Капитанът пътува с него до Кьолн. Тук се разделиха.

— Колко време смятате да отсъствате, докторе? — попита Роденщайн.

— Кой може да знае? Моите пътища са в Божията ръка!

— Да се надявам, че Бог много скоро ще ви върне пак при нас.

— Поздравете още веднъж Розета и всички останали!

— Ще бъде предадено, докторе! Ех, дано сърцата ни не останат за дълго тъжни! Та нали след раздялата идва нова среща. С Бога!

— Останете със здраве!

Те си стиснаха ръце и Стернау пое с кормчията към едно неизвестно, изпълнено с приключения бъдеще.