Пиратът (С черен лъв на мачтата)

От автора

Докато четете тази книга, може и да не повярвате, но Кривич, за когото се разказва в нея, е историческо лице. Струва ми се, че у нас за него знаят малко хора, включително между специалистите. Лично аз за пръв път случайно чух неговото име преди осем години от една беседа на моя приятел Божидар Димитров, старши научен сътрудник в Националния исторически музей. По-късно Божидар ми даде възможност да проуча и съответните откъси от средновековните генуезки „Libri dei pirati“ („Книги за пиратите“) — засега единствените, но неподлежащи на никакво съмнение документи за съществуването на „моя“ герой. След като прочетох и около четири хиляди страници историческа литература, можах да установя сам за себе си не толкова епохата (похвалвам се сам, но покрай една моя по-ранна книга вече я познавах твърде добре), колкото да очертая в съзнанието си мястото и ролята на Кривич в нея.

Друг мой добър приятел — научният сътрудник от Военноморския музей във Варна Владимир Павлов — ми помогна да се запозная с особеностите на устройството и въоръжението на корабите, корабоплаването и морското военно изкуство през ХІV в., като дори ми предостави за ползуване свои още непубликувани изследвания. Пак с негова помощ можах да изуча и цялата българска средновековна морска терминология, доколкото тя е запазена в стародавните хроники и в съчиненията на древните автори.

Бързам да изразя на двамата най-сърдечната си благодарност.

По повод на старата морска терминология държа веднага да направя едно уточнение, за да не изпадне читателят — меко казано — в недоумение. Намерението ми беше да въведа изцяло средновековните български морски понятия в книгата, дори в един първоначален вариант на ръкописа го бях осъществил. Обаче след дълго премисляне се отказах. По няколко причини, които ми се видяха по-съществени от познавателното „възкресяване“ на няколкото десетки отдавна забравени думи. Преди всичко поради крайно оскъдния брой на оцелелите до наши дни термини. Съгласете се, че е практически невъзможно да се напише един „морски“ роман, след като липсват понятия като борд1, кил, мачта, палуба2, каюта и пр., а също и приставане и отблъсване, маневра и маневриране, поворот3, абордаж4 и още безброй от този род. Друга причина беше, че в някои случаи древните понятия днес имат съвсем ново значение, което не само променя смисъла, но води и до комични изопачения. Как, да речем, би ви прозвучало, ако се каже: „От ладията спуснаха в морето две котки.“? А така би било при сляпо придържане към средновековните термини, защото на котвата тогава са казвали „котка“ (и още по-точно: „котка желязна“). По тези и още няколко причини реших да се откажа от цялостното въвеждане на старата терминология; запазих само няколко наименования, които се използуват и днес („пристанище“, „весло“ — гребло, „ладия“ — лодка, „ветрило“ — корабно платно и др.) или значението на които лесно ще бъде разбрано от читателя („водни войски“ и „водни ратници“5, „морски ратник“6, „корабник“7 — моряк, „тръба ратна“ и т.н.), а от напълно непознатите — не повече от десетина („катарга“8, „галоер“9, „комит“10, названията на различните видове кораби), колкото да дават старинен „аромат“ и да напомнят на читателя, че събитията се развиват в първите години на ХІV в., а не в края на ХХ-ти. За всеки случай в приложение към книгата обясних използваната морска терминология, като посочих кои и какви са средновековните български наименования.

Запазих (и също обясних) и древните имена на ветровете. Защото, признайте, не може да се пише за средновековно корабоплаване и да се каже например „вятър от нордвест“. Просто не върви, нали?

Накрая няколко обяснителни думи за самата книга. Както читателят вече е видял, аз я нарекох „исторически роман“. Исторически, защото отразява действителна епоха и (в значителна степен) действителни герои и случки. Но един роман. А това ще рече, че моята цел не беше да преразказвам историята. И в интерес именно на романа не се поколебах да поразместя някои събития (впрочем има ли някакво съществено значение, че монахът Анджело от Сполето е загинал в 1314 г., а не няколко години по-рано, както е представено в книгата?), да допълвам с въображението си белите места в писаната история, да въвеждам измислени герои, и пр. Но това, надявам се, не е грях, а част от правата ми на автор.

Ц. Р.

София — Варна — Созопол

1987–1988