Пиратът (С черен лъв на мачтата)

1

Когато само едно поприще11 делеше корабите, от високата надстройка на кръмата12 се разнесе заповедният и звънлив глас на Кремен:

— Вдигнете бранния стяг!

Разтичаха се корабници, заскриптяха макари и скоро на самия връх на голямата мачта, подхванато от напора на морския вятър, заплющя знамето на Българското царство. Без да престава да следи отсрещния кораб, Кремен погледна нагоре. И както винаги в такива случаи сърцето му се изпълни с богоговеен трепет. Защото това там, на мачтата, не беше за него парче тежка тъмночервена коприна с извезани един под друг на нея три златосърмени лъва, а светиня, в която съзираше наведнъж всичко най-свидно — от гордостта му, че е българин, до спомена за гроба на баща му.

От носа се провикна помощникът му Смед:

— Ще се бият, началнико. Отговарят ни, като вдигат пряпореца на Генуа.

Кремен засенчи очи. Наистина отсреща бяха развели бялото знаме с червения кръст, което напоследък всяваше страх и преклонение по всички морета. Това сякаш достави удоволствие на Кремен.

— Толкова по-добре — каза той. — Ще си получат, каквото търсят. — И заповяда: — Галоерите да натиснат по-здраво веслата. Ти, кръмчио13, дай малко надясно, а щом се изравним с генуезеца, свий рязко, за да пресечем пътя му. Морските ратници да са готови за бой. И както винаги: първо стрелците и прашниците, пък долепим ли се борд до борд — меченосците и секироносците!

Докато приближаваше по тясната дъсчена пътека, проточена по цялата дължина на галерата14 между двата реда галоери, Смед повтори разпорежданията му. Но когато приближи, подхвърли недоверчиво:

— Не бъркаме ли, като се откланяме към североизток, началнико? Така даваме възможност на генуезеца да вземе преднина…

— Грешиш, Смед — изкиска се от надстройката Кремен. — Преднината няма да му послужи за нищо — два пъти по-бързи сме от него, така здраво е натъпкал трюмовете15 си. Но когато по-късно го подгоним, той, ще не ще, ще се отклони към северозапад. А това, виж, ще бъде от голяма полза за нас. Защото нататък е нашият бряг…

Преследването продължи по-малко от час, макар че, както беше предсказал българинът, генуезците с всички сили бяха побягнали наляво. Постепенно двата кораба се застигнаха толкова, че на кръмата на генуезката галера се прочете името й „Санта Кроче“, изписано с красиви латински букви, а под нея изкусен дърворезбар бе измайсторил герба на Генуа: два грифона крепяха щит с цветовете на генуезкото знаме, а над щита голяма корона вероятно трябваше да символизира могъществото и независимостта на града-държава. После българският кораб малко изпревари генуезкия, като мина толкова близо до него, че веслата на галоерите се объркваха и взаимно си пречеха. Тогава Кремен събра длани около устата си и извика с цяло гърло на онзи странен език, чудновата смес от италийски, византийски, български и няколко хазарски думи, на който се говореше навред по пристанищата на Понта16:

— Храбри генуезци, предайте се! Спестете проливането на невинна човешка кръв!…

— Никога! — отвърна му по същия начин един мъж в пълно въоръжение, застанал на командното място на „Санта Кроче“. — Синовете на Генуа умират, но не се предават.

— Твоя воля, капитане. Но сетне не се оплаквай, когато сенките на мъртвите идват да смущават сънищата ти…

Отговорът, който последва, бяха петдесетина стрели, които излетяха от „Санта Кроче“ и се забиха в бордовете и мачтите на българския кораб или пронизаха платната му. Поне третината от тях бяха насочени към кръмата; едната се заби в стената толкова близо до главата на Кремен, че, трептейки, се заплиташе в разветите му от вятъра дълги руси коси.

— Стрелците! — заповяда от мястото си Кремен. — И се целете само в стражниците — не бива да пострада човек, който не е вдигал ръка срещу нас.

Стрелците с лък се надигнаха над стената на борда, прецелиха се набързо и гъст облак стрели помете палубата17 на генуезката галера.

— Сега прашниците!…

Камъни колкото мъжки пестник се посипаха по „Санта Кроче“. Още веднъж се изредиха стрелците с лък и прашниците и стенанията, които се разнесоха оттатък, показаха, че и едните, и другите добре бяха свършили работата си.

— Канджите18!… — беше новата заповед на Кремен.

Няколко мъжаги с мускули на древни гладиатори преметнаха канджите, закачиха борда на италийския кораб и, дърпайки юнашки, бързо го притеглиха. Едва сега Кремен нахлузи шлема си, измъкна меча от ножницата и призова с глас, който надви всички други шумове:

— Морски ратници на цар Светослав, след мен!…

Такъв началник беше той: повеждаше „След мен“, а не пращаше „Вървете напред“. Не дочака да види поне дали са готови хората му, а с онази ловкост на мъжете, прекарали живота си на море и свикнали да се съобразяват с несигурността на ладийката или с люлеенето на кораба, направи един след друг два скока: единия на бордовата стена, а вторият вече го пренесе на палубата на генуезката галера. Познати викове зад него му подсказаха, че меченосците и секироносците не бяха чакали втора подкана и със стръвни призиви го бяха последвали.

Като остави превземането на галерата на своите опитни морски ратници (тях щеше да ги води Смед, такъв беше установеният ред), Кремен с обнажен меч в ръка се насочи към високата площадка на кръмата — смяташе, че се полага да се срещнат началник с началник. По пътя си набързо рани едного от изпречилите му се генуезци и изтръгна оръжието от ръката на втория. И така с кървав меч се заизкачва по стръмната стълбичка. Капитанът на „Санта Кроче“ щеше да има чувствително предимство, ако го срещнеше още там, докато се катереше по отвесната стълба, но — самонадеяност ли бе това, своеобразно рицарство ли? — не се възползува от него, а изчака противника му необезпокояван да се качи на площадката. И горе, върху това късче равно място — не повече от пет на три крачки — двамата капитани се вчепкаха в люта битка.

Още първите удари показаха на Кремен, че италиецът го бе изчакал може би и от благородство, но преди всичко поради самочувствие на майстор на меча. И наистина всяко негово движение издаваше, че зад него има опит, натрупан от школовка при най-добри учители по фехтовка и вероятно от десетки и десетки двубои. Беше спокоен, внимателен в ударите и пестелив при защитата. Специално в защитата най-добре личеше голямото му умение: той или се преместваше с няколко пръста, за да мине мечът на Кремен покрай тялото му, или с едва доловимо движение го откланяше настрана. И само едно пропусна да прецени генуезецът — че като се забавляваше да изявява майсторството си, той показа на Кремен с какъв противник има работа и го накара да бъде нащрек.

И всъщност именно това реши двубоя. Като си направи удоволствието да си играе като котка с мишка (както той преценяваше борбата), италиецът най-сетне реши да свърши с врага си. Изтегли тялото си съвсем малко назад, колкото да пропусне един напад, отби нагоре втория и с пъргавината на рис се хвърли напред. Според всичко, което знаеше за фехтовалното изкуство, в този момент мечът му трябваше да прониже гърдите на българина. Ала това просто не се случи. Противникът му или познаваше изтънко този напад, или притежаваше невероятна бързина, та приклекна частица от секундата преди смъртоносния удар, остави мечът да прелети над главата му и съвсем естествено се озова зад защитата на капитана на „Санта Кроче“. И така само за времето, което е нужно за едно мигване на окото, прастарата игра на котка и мишка продължи, но при разменени роли — сега котката беше българинът и стига да желаеше, можеше да убие генуезеца така, както му е угодно: да го промуши като глиган за печене, да го накълца на парчета или да го нареже на филии като пушена наденица. Не последва обаче нищо от това. Когато се закрепи отново на крака и се посъвзе от изумлението си, капитанът на „Санта Кроче“ видя, че другият бавно прибираше оръжието си.

— Няма смисъл да се изколим взаимно — каза Кремен, — никой не ще има полза от това. Много по-човечно ще постъпим, ако спрем дотук. И ти да заповядаш на хората си да се предадат. Заклевам се във воинската си чест, че нито косъм не ще падне от главата на онзи, който ще се подчини на заповедта ти.

Италиецът хвърли поглед през рамо. Кратък, но той беше достатъчен да му покаже, че на палубата вече нямаше битка, а масово убийство — още минути или най-много половин час и подчинените му бойци щяха да бъдат изклани до един или посечени. Той се поколеба за секунда, после опря меча си на коляното, с мощен напън го пречупи на две и хвърли парчетата в краката на победителя си. („Човек със страшна сила! — помисли на това място с уважение Кремен. — Ами че това е генуезка стомана, равна на която има само в Толедо или Дамаск!… Колцина са хората, които могат да я пречупят ей така, като суха съчка?!“) След това капитанът отиде до оградката и на непознато наречие, но с глас, свикнал да заповядва, извика някакви нареждания. Воините му го послушаха („С облекчение“ — отбеляза в себе си Кремен) и се предадоха.

— Джанлука Спарвиеро — представи се капитанът. И добави натъртено: — Капитан на Генуезката комуна19.

Споменаването на Генуа не направи никакво видимо впечатление на българина. Той отговори със сдържан поклон и също се представи:

— Кремен, син на Видул. Военачалник на корабните войски20 на цар Тодор Светослав, самодържец български.

— Ха! — прихна пресилено италиецът. — Военачалник на корабните войски, туй ще рече нещо като главнокомандуващ адмирал, пък той действува чисто и просто като най-обикновен пират…

— Не, като страж на царството. — Българинът запазваше удивително самообладание. — Според морските закони и вековните обичаи тази част от морето принадлежи на България. И никой не може да я пресича, без да отдаде нужното уважение на моя господар и… да плати дължимото да̀ждие21 като за преминаване през земята…

Джанлука Спарвиеро изкриви устни в презрителна гримаса.

— Според морските закони тази част щеше да принадлежи на Българското царство само ако брегът се виждаше оттука…

— И той се вижда! — спокойно отговори Кремен.

— Тъй ли? — продължи да се присмива италиецът. — Навярно са ми поотслабнали очите, капитане, извинявай, военачалнико на корабните войски.

Българинът не се поддаде на уловката да влезе в спор. Вместо това застана до оградката на командната площадка и рече кратко:

— Смед!

— Заповядай, началнико.

— Изкачи се на наблюдателницата и кажи дали се вижда брегът.

Всички галери от епохата имаха на най-горната рея22 на главната си мачта наблюдателница — обикновено съвсем малка, колкото за двама души, и те можеха да запазват равновесие само ако се държат за мачтата. „Санта Кроче“ не правеше изключение.

Докато Смед са катереще по въжената стълба на мачтата, Джанлука Спарвиеро също приближи до оградката и двамата с Кремен се озоваха рамо до рамо. Те бяха почти еднакво високи, над среден ръст — около шест стъпки — и с видимо здраво телосложение, но всички прилики помежду им свършваха до тук. Генуезецът имаше смолисточерна права коса, очи в същия цвят, бръснато лице и по римски гърбав нос. Обратното — Кремен беше по славянски рус, с къдрава коса, която падаше чак до раменете му, къдрава и руса беше и грижливо подстриганата му брада. Прибавим ли към това и синевината на очите му, той твърде би напомнил обичайния образ на Исус от иконите, ако не беше дълбоката гънка между веждите му и постоянното изражение на строгост (противниците му го казваха свирепост), което лъхаше от цялата му физиономия; ако непременно трябваше да послужи на някой шарчия23 за модел на Спасителя, той би бил подходящ само за онази сцена, в която разгневеният Христос разгонва търговците от храма. Между двамата той губеше и с фигурата си. Преди години като стотник той се бе сражавал под пряпореца на Светослав Тертер против татарите за завземането на Царевец и на българския престол и тогава един удар с бойна брадва бе строшил на късчета лявата му ключица; е, вярно, след победата цар Светослав издири най-опитните знахари, за да го възстановят и благодарение на тяхното умение Кремен бе запазил и живота, и ръката си, но ключицата му остана изкривена напред, а от това и цялото му рамо — недъг, който (ако се съдеше по милозливите погледи на момите) не го загрозяваше, но който се виждаше и от пръв поглед.

— Земя! — извика от височината на мачтата Смед.

— Лъжа! — отговори начаса Спарвиеро, буйно и невъздържано. — Лъжа и предварителен сговор, за да бъда…

Не можа да се разбере каква щеше да бъде следващата му обидна дума. Защото в един миг от лицето на Кремен не остана нито следа от цялата предишна добронамереност. Той измъкна от широкия си колан къса мечица и допря острия й връх до шията на италиеца:

— Пред мен! — изсъска яростно. Очите му, които не бяха загубили ведрината си дори по време на двубоя, сега изглеждаха оловносиви и застрашителни като ноемврийски облак. — Пред мен или главата ти тозчас ще се търкулне в трюма.

— Къде? — хрипкаво попита Спарвиеро. — Какво искаш от мене?

— Ти обиди и мен, и първия ми помощник. Сега ще се изкачиш при него на мачтата. И ако имаш капчица чест, ще потвърдиш или ще отречеш, че се вижда земята на България.

Като го мушкаше така с мечицата, Кремен го заведе до мачтата и го накара да се качи на наблюдателницата. Когато слезе отново, Джанлука Спарвиеро не произнесе нито дума, но лицето му имаше цвят на дървена пепел.

— Какво ще стане сега с мен, с хората ми и с кораба, Кремен, син на Видул?

Преди да отговори, запитаният възвърна спокойното изражение на лицето си и прибра мечицата в ножницата й.

— Ако вече си съгласен с мене, капитане, че Светият кръст е изоставил в битката твоя „Санта Кроче“24, тогава наистина ще ти кажа онова, което ви очаква. Ти, хората ти и галерата ти ще си отидете, без да бъдете одраскани. При това ще пътувате по-леко от преди, понеже…

— Понеже?

— Понеже според законите на Българското царство онзи, който наруши границите му с цел да избегне законното да̀ждие, му се отнема цялата стока. Това е!

Спарвиеро се огъна, сякаш някой го бе ударил с пестник в корема.

— Трябваше да ме убиеш, Кремен, син на Видул — каза глухо, когато най-сетне възвърна дарбата си да говори. — И ако слушаш мене, имаш още време, за да поправиш грешката си.

— Защо?

— Знаеш ли какво значи на моя език „спарвиеро“? Не? Ястреб, капитане. Тежко̀ ти, щом в мое лице току-що си спечели за враг един ястреб. Ще те преследвам по суша и море, в ада ще те преследвам, но ще ти отмъстя.

Кремен се изсмя — шумно и от сърце, като малко момче.

— А ти знаеш ли какво правя аз с ястребите, капитане? Обучавам ги да ми служат и да ловят за мене зайци и лисици, както другите правят със соколите.

— И все пак пази се от отмъщението ми, българино.

— Тогава, ако искаш, да си сменим корабите, Джанлука Спарвиеро — продължи да се смее Кремен. — Защо ли? Ти може би не владееш писмеността ни, иначе щеше да разбереш, че моят кораб се нарича „Отмъстителят“. Всичко би си отишло на мястото, нали? Отмъстителят ще преследва, а Светият кръст ще закриля преследвания…

2

Тази сутрин Трошан изглеждаше не на себе си от радостна възбуда; докато го гледаха как ситни из многобройните стаи на къщата, определена за седалище на кефалията25, слугите и слугините шепнешком подмятаха, че той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя над земята. Имаше нещо вярно в тези злоезичия. Днес Трошан не го свърташе на едно място. Той шареше като невестулка от стая в стая или нагоре-надолу по стълбищата и час по час спираше да прочете пристигналата нощес по нарочен пратеник заповед от Търновград. Най-сетне, като не знаеше пред кого да даде израз на ликуването си, той почука на вратата на Благовеста. Както и очакваше, дъщеря му везеше до прозореца.

— Заповед на царя — започна направо Трошан. — С Кремен е свършено.

Девойката вдигна очи от гергефа. Лицето й видимо потъмня.

— Учудвам се — каза, след като размисли. — Цар Светослав има славата на мъдър и справедлив човек, пък…

— Може би тази повеля, скрепена с печата му, да е доказателство именно за тази негова мъдрост, Благовесто. Дързостта на Кремен да ни възправя на своя глава срещу могъщата Генуа трябваше най-сетне да бъде чукната по носа.

Благовеста остави настрана гергефа и панерчето с разноцветните конци и взе свитъка от ръката на баща си. Може би сметна, че светлината не й бе достатъчна, та стана и отиде до самия прозорец.

Както винаги, когато я гледаше, сърцето на Трошан се изпълни с нежност. Той се мъчеше да го прикрива, но за никого не беше тайна, че Благовеста бе слабостта на живота му. Намерила се бе твърде късно — когато брат й вече служеше като алагатор26 и когато Трошан и жена му Божидара отдавна се бяха примирили, че Бог няма да ги ощастливи с втора рожба — та те приеха раждането на дъщеричката като блага вест на Провидението и всъщност затова й дадоха това име. Но късното раждане не беше единствената причина за нежната привързаност на варненския кефалия към дъщеря му. Дори и безпристрастните странични люде признаваха, че Благовеста е чудно създание на природата. Височка за своите седемнадесет години и стройна (бащата би предпочел да я види малко по-пълна), тя имаше гъсти, тъмнокестеняви коси, които събираше по такъв начин над челото, че изглеждаше като с диадема от лъскава свила. От майка си, която не помнеше (Божидара не се бе съвзела от късното раждане и няколко месеца след като бе дала живот на момиченцето, си отиде от света), тя бе наследила високото и лъхащо на прямота чело, тънките вежди, очите с цвят на бадем и естествената розовина на устните.

— Чудовищна несправедливост! — рече девойката, докато връщаше писмото. — Готвите се да накажете Кремен за нещо, за което би следвало да го обсипете с награди.

Царското повеление беше многословно и засукано, какъвто изобщо беше стилът на нотариите27 от дворцовото деловодство, но в общи линии съдържаше точно онова, което каза Благовеста: ако отново дръзне да нападне генуезки кораб, на Кремен, син на Видул, да бъде отнета длъжността военачалник на корабните войски на царството, да бъде отлъчен от войската и да се лиши от всички права.

— Хайде де — присмя се бащата. — Награди за това, че може да ни вкара във война срещу първата морска сила в света… Знам, че харесваш този надут хвалипръцко, Благовесто, но чак да е заслужил за награди…

— Ти може би предпочиташ Кремен да търпи наглостта на Генуа? Край нашите брегове нейните капитани се държат така, сякаш са в залива пред града си. Осеяха морето със свои колонии и вече, както се говори, захванали да го наричат „mare nostro“, „нашето море“. Пфу, „тяхно“ море, дето са на хиляди поприща от Понта!… Пък и още забраниха на Хазария да търгува с царството. Задушават ни, та като останем без глътка въздух, да молим на колене за милостта им. Това ли искаш, Кремен да се прави, че не вижда, татко?

Той се почеса замислено по бузата. Дъщеря му говореше всъщност всеизвестни истини, на които Трошан трудно би могъл да противопостави смислени възражения. И затова продължи насилено да се шегува:

— Ако той можеше да предполага какъв защитник има в твое лице… — После добави сериозно: — Царят знае повече от тебе и от мене, Благовесто. И не го прави от ненавист към своя военачалник. На̀, писано е „ако отново дръзне“. Което пък ще рече, че ако му дойде най-сетне умът в главата и престане със своеволията си…

— Но ти си сигурен, че Кремен няма да престане да наказва пришълците в нашето море, нали?

— Уви, доколкото го познавам… — сви рамене Трошан, като се опитваше да придаде на думите си оттенък на загриженост.

Дъщерята се извърна към него и потърси погледа му.

— Защо толкова го мразиш, татко?

Този въпрос го свари неподготвен. И кефалията на Варна каза единственото, което му дойде на езика:

— Да го мразя? — Той притисна разперена длан до гърдите си. — Аз?

А всъщност го мразеше. Мразеше го с цялото си сърце. И много точно знаеше причината.

По-скоро причините, защото те бяха две: ненавист към произхода на Кремен и завист за бързото му израстване във войската.

Трошан, син на Властимир, беше потомствен благородник и потомствен богаташ. Обичаше да твърди (иди доказвай противното, ако можеш!), че един от прадедите му е бил в най-близкото обкръжение още на свети княз Борис, но че по-близките му предшественици са били боляри по времето на Асен Белгун и Петър — за това, виж, имаше не едно сигурно свидетелство. А за потомственото му имение в Стохълмието28 се говореха легенди; най-разпространената от тях беше, че два дни и две нощи не биха стигнали на добър ездач да го обходи на кон. Кремен беше пълна противоположност на кефалията. Знаеше се, че баща му Видул е бил от простолюдието — или отрок29, или най-много парик30. Когато смутните времена извадиха на повърхността свинаря Ивайло, Видул бил от първите, които го последвали. Сражавал се под пряпореца му, чак докато го видял да заема престола на Асеневците, пък сетне Ивайло му поверил малката, но извънредно важна по местоположение морска крепост Виза31. Видул там се венчал за жена, негова лика-прилика по потекло, там родил и единствената си рожба. А когато прочутият пълководец Михаил Глава Тарханиот поел от Цариград срещу свинаря, цяла седмица го задържал със своята шепа хора под стените на Виза и накрая заедно с тях намерил и смъртта си. А синът му Кремен се превърнал в онова, което преди това бил баща му — едно кръгло нищо. Майката изхранвала себе си и него като ратайкиня и перачка, той, като поотраснал, си издълбал ладийка-еднодръвка и с риболов захванал да внася по нещичко вкъщи. Не се замогнали нито с пари, нито с имот; единствената печалба на Кремен била, че отрано изучил всичките хитрини и свирепства на морето (това го признаваше дори и кефалията). „Е, хайде да сложим всичко на везната — говореше сам на себе си Трошан в такива случаи. — Аз с потекло на властници, което се мери с цели столетия, и с имот колкото малко царство, съм всичко на всичко някакъв си там кефалия, докато този никаквик, излязъл от тинята и с една риза на гърба си, държи под своя власт всичките корабни войски32 на царството. Кой може да ме убеди, че има тук някаква справедливост?“

И беше прав в своите очи, защото, съзнателно или несъзнателно, твърде ловко затваряше едното. А то, затвореното, щеше да види много неща…

По стълбицата на високопоставените служители Трошан започна да се катери още по времето на цар Константин Тих. И ако всичко бе преминало безбурно, сигурно отдавна, отдавна щеше да е с неоспоримо място в синклита33. Но Трошан, син на Властимир, не стана велик болярин не поради житейска несполука, а по собствено желание. Пък бе проявил такова собствено желание, защото Бог му бе дал дарбата да усеща и най-слабия порив на вятъра и способността да разчита какво предвещава той. Цар Константин и ромейката Мария още безбурно си господаруваха в Царевец, когато Трошан долови онзи вятър, който по-късно доведе Ивайло с неговите непрекъснати битки, безличното царуване на Георги Тертер и пагубното след това на Смилец, и доброволно се оттегли в Стохълмието. Не за ден или два — за цял четвърт век. Плащаше си (почти) честно данъците, но иначе не се интересуваше кой е на престола в Търновград, не си развали настроението дори когато той бе зает от татарина Чака, а иначе си живееше щастливо и прещастливо, трупаше има̀не, родиха му се малкият Властимир и доста по-късно Благовеста… Едва когато преди няколко години на царския трон застана Светослав, Трошан отново усети повея на новото. Времето на бъркотиите бе отминало, отново човек с твърда десница бе поел кормилото на царството — трябваше благоразумният болярин да се върне там, от където доброволно се бе оттеглил преди двадесет и пет лета. Върна се и направи всичко, което му подсказваха опитът и благоразумието. И успя, но само наполовина. Цар Тодор Светослав не го отхвърли, но и не му даде нищо повече от поста кефалия на Варна — много за мнозина и нищо за човек като Трошан.

За разлика от него Кремен бе извървял по съвсем различен начин тридесетината години на живота си. Останал без майка сравнително рано, той се бе изгубил внезапно от Виза… за да се озове в ханството Кипчак34 и да се постави под началството на Светослав още тогава, когато бе заложник в Златната орда. Все с него се бе върнал в Царевград Търнов, участвувал бе в свалянето на татарите и за малко не бе заплатил с живота си за това. И тъй като от приближените на новия цар малцина разбираха от море и корабоплаване, Светослав Тертер му повери отначало една бойна галера, а наскоро след това и всичките корабни войски на царството. Тогава пък народът, възбуден от подвизите му („пиратски“ — според Трошан) при охраняване на морската граница на царството, го превърна в свой идол и обвея името му с какви ли не бивалици и небивалици — истинска жива легенда. Докато никой не искаше да знае за него, кефалията с произход от времето на Свети княз Борис…

Това щеше да види окото на Трошан, но той съобразително предпочиташе да го държи затворено…

— Не го мразя — каза на дъщеря си. — Но и не го смятам равен на себе си, макар той по длъжност да е дори по-високо от мене.

— Но ще се радваш, ако случаят ти предложи възможност да приложиш тази заповед на царя, нали?

— Не го крия. Ще се радвам, ала не за себе си, а за царството. Защото България се излага, когато люде от калта биват въздигнати до върховете на властта.

Не се знае докъде биха стигнали с тази безизходна препирня, ако в този момент не се бе появил Добрен, най-верният от слугите на кефалията. Като се кланяше доземи и нареждаше извинение подир извинение като зърна на броеница, той най-сетне обясни защо е сметнал за необходимо да обезпокои господаря си, и то в покоите на дъщеря му. И когато го каза, Трошан отначало не повярва на ушите си: този безумец Кремен се бе върнал с „Отмъстителят“, но водел със себе си и една генуезка галера, сега разтоварвали товара й в хранилището на корабните войски.

— О, има Бог! — вдигна очи към небето Трошан. А после побърза да се подсигури: — Я повтори, я повтори!…

Добрен повтори. И колкото повече разказваше, толкова по-засияваше месестото лице на кефалията.

— Затова ли е тази олелия навън?

— Затова, господарю. Цяла Варна се е изсипала на пристанището и ликува. А видът на всяка делва и всяка ракла от търбуха на генуезкия кораб я довежда до полуда. А имало много делви и ракли, господарю, тъй думат очевидците.

— Ето този пръстен — каза Трошан, едва дочакал края на разказа. — Иди начаса при началника на крепостта. Да вдигне колкото хора има под ръка и в пълно бранно въоръжение да ги доведе тук. Аз сам ще ги поведа, за да поздравя, хм, великия мореплавател…

Слугата се оттегли заднишком. Когато обаче Трошан се готвеше да го последва със златопечатния свитък в ръце. Благовеста неочаквано каза:

— Ще дойда с тебе.

До самата врата той се завъртя на пета:

— Защо?

— Ей така, да погледам. Нали не се готвиш да правиш нищо скрито от хората?

Трошан поразмисли, пък сви рамене. Това беше единственият му отговор.

3

Ако изключим пеленачетата и старците, наистина цяла Варна се бе изляла на ниския бряг на пролива към езерото и като безредна тълпа напираше около оградата, отвъд която бяха хранилищата и живелищата на морските войски. Млади и стари следяха лодките на товарачите, които сновяха между генуезката галера и брега и поздравяваха с несдържани викове — радостни, но между тях не липсваха и алчни — всеки мернал се пред погледа им вързоп, остродънна амфора или обкована с желязо ракла. Разтоварването се ръководеше от Смед, а Кремен и Джанлука Спарвиеро само наблюдаваха от една площадка на сушата. Не говореха, нямаха какво да си кажат. Едва когато Смед даде знак, че работата е привършена, Кремен наруши мълчанието:

— За корабниците, стражите и галоерите оставих храна и вода като за три дни. Ще ти бъдат предостатъчни до Ликостомо35, пък ако поемеш направо — може и до Кафа36.

— Губиш си времето, като се правиш на благороден — смръщено отговори италиецът. — Няма да се откажа от отмъщението, което ти обещах.

Кремен прихна в незлоблив смях.

— Както искаш, Ястребчо. Да отидем до службата ми, за да подпишем описа, пък сетне, щом бързаш — прав ти път.

— Не ми е нужен никакъв опис. Генуезката комуна е свикнала да вярва в думата на Джанлука Спарвиеро.

— Но е нужен на мене! — остро каза Кремен. — Товарът на „Санта Кроче“ е вражда37, а не плячка. Вражда за това, че не си плати честно да̀ждието по закон и по обичай. Описът ще ми потрябва, когато ще отчитам враждата според законите на царството. И ти препоръчвам да дойдеш доброволно, Ястребчо. Иначе, кълна се в паметта на майка си, ще се принудя да те завлека със сила.

— Нека бъде твоето. Но и този позор ще се впише по сметката ти за моята мъст.

Те тръгнаха към града. Кремен тайничко се стараеше да върви така близо и така естествено до пленника си, че с поведението си да пресече отнапред възможните заядливи подмятания към генуезеца. И усилията му дадоха плод — тълпата се разкъсваше пред тях, за да им стори път, но имаше само един вик: на побѐден възторг, никой не посмя да запрати обида или злорада закачка към Спарвиеро. И те вървяха така рамо до рамо сред невъобразимата гълчава, а пътят им се чертаеше от цветя и зелени клонки.

Наближаваха вратата на крепостта, когато крясъците, благословиите и шумните поздрави рязко прекъснаха. Кремен потърси с поглед причината. И скоро я съзря: насреща му, облечен в тържественото си мораво рухо до глезените, обшито с ивици сърма и скъпи кожички, приближаваше кефалията Трошан с лице, грейнало като месечина, а зад гърба му в бранен ред и с всичките му там ризници, щитове и копия, сякаш се готвеха след минута да влязат в кървава битка, крачеха петдесетина воини от крепостната стража. Нямаше съмнение — тази с нищо неоправдана процесия идваше за него, Кремен. И като си даде сметка за това, той спря, спря до него и Джанлука Спарвиеро.

Трошан застана на три крачки пред тях. Беше среден на ръст човек, малко по-охранен, отколкото му се полагаше, с правилни черти на едрото лице. И двете му ръце бяха заети — в едната пергаментов38 свитък, в другата гъвкав бич от преплетени волски кожи. Иззад рамената му стражите образуваха нещо като полукръг; копията на всички бяха насочени към Кремен.

— Какво означава това, кефалио? — попита Кремен. — Вижда ми се странно посрещане за военачалника на царските корабни войски, който се завръща след поредна победа.

Цялата фигура на Трошан излъчи безмерно тържество, когато отговори така високо, че да го чуе и тълпата:

— Ти не си вече никакъв военачалник на корабните войски, Кремене, син на Видул.

— На тебе ли да вярвам, или на тези знаци, дадени ми лично от нашия господар? — Кремен показа знаците на длъжността си, закачени на кафтана39 от двете страни на гърдите под раменете; имаха форма на малки продълговати щитове с украсата на бранното знаме — тъмночервени с по три златни лъва.

— Дал ти ги е нашият господар, а ти ги отнема чрез мене. По заповед на царство му Тодор Светослав аз те лишавам от званието военачалник на корабните войски, отлъчвам те изобщо от българската войска и ти отнемам всичките права. От този миг аз те поставям извън закона, Кремен, син на Видул.

Кефалията прекрачи напред и посегна към военачалническите знаци на Кремен. Тежката ръка на младия човек легна върху дръжката на меча.

— Само посмей, кефалио. — Виждаше се как под късата брада лицето му е изпънато до крайност. — Твоята дума няма никаква стойност за мене.

— А думата на царя? И нея ли няма да уважиш, самозабравил се човече? — Трошан разгъна свитъка пред очите на Кремен. — Чети!

Кремен хлъзна поглед по редовете, после се взря по-настойчиво в печата под тях.

— О, Боже!… — каза само. Беше едновременно въздишка и изумление.

Трошан разбра, че е победил. Той измъкна меча на Кремен и го подаде на хората зад гърба си, после, без да скрива злобната си радост, хвана началническите знаци на младия човек и ги изтръгна със сила. Те се откъснаха заедно с парчета от кафтана.

— Това беше от господаря ни — заяви ликуващо кефалията. — А ето ти „награда“ и от мене. От мене лично, Трошан, син на Властимир.

И с тези думи замахна с бича. Гъвкавите жили се осукаха около врата на Кремен, опасаха го и краят им плесна шумно върху лицето, като раздра бузата му. Младият мъж въобще не трепна, макар че от лицето му се проточи вадичка кръв. Той гледаше втренчено в Трошан; очите му бяха станали металносиви, а зениците се свиха колкото две просени зърна. Той произнесе с глас, в който всяка дума беше като късче лед:

— Отнемането на сана ще ти простя, кефалио — ти изпълняваше заповед. Но кълна се в Бога, за този удар ще си платиш…

В отговор Трошан отново замахна с бича, но навреме спря ръката си. Защото точно в този момент Благовеста, която досега стражите бяха закривали с плътната си въоръжена редица, излезе напред, извади батистена кърпичка и попи кръвта от лицето на разжалвания воин.

— Защо стори това, Благовесто? — попита той.

Те, разбира се, се познаваха — можеше ли военачалникът на корабните войски да не познава семейството на кефалията на града, в който беше и местослужбата му?

— Защото аз винаги съм уважавала не само воина Кремен, но и човека Кремен — беше простото и обяснение.

Едва сега той сведе поглед към нея. И сините очи срещнаха бадемовите…

— За спомен от мене запази тази кърпичка — каза й. — Не за самата кърпичка, а заради кръвта. Така винаги частица от човека Кремен ще бъде до тебе и ще ти напомня неговата благодарност.

Тя кимна. Две сълзи като бисери се хлъзнаха от дългите й мигли.

— Ще я запазя, обещавам.

— А ще ми направиш ли един дар? Сега, когато според думите на баща ти съм напъден от войската и съм извън закона? — Тя кимна мълчаливо. — Подари ми токите на колана си, Благовесто.

Без да каже дума, девойката откачи колана си и му го подаде. Едва сега Трошан се съвзе и се развика на воините зад гърба си:

— Какво зяпате, никаквици такива? Не чухте ли, че тази човешка отрепка е вече извън закона? За украса ли са копията в ръцете ви?

Стражите пристъпиха, но объркано и плахо — тъй или иначе допреди минута в лицето на Кремен те бяха виждали най-висшия по сан представител на българската войска в града, много по-нагоре по стълбицата от техния кастрофилакс40. Но в същото време се съвзе от изумлението си и народът. С гневни викове людете, мъже и жени, се спуснаха с невъоръжени ръце срещу войскарите, заблъскаха ги, задърпаха ги настрана.

Кремен, син на Видул, използува възникналата суматоха и с един внезапен скок се шмугна сред тълпата.

Никой повече не го видя.