Писма до Клаудия

Епилог

Знам, че бих могъл да ти пиша, докато съм жив…

Знам, че винаги ще намеря нещо да ти кажа…

Нещо да ти разкажа…

Нещо да споделя с теб…

Знам, че ако ми се наложи отново да пиша за някои от нещата, които ти казах, бих написал точно обратното…

Знам, че продължавам да раста и че бих могъл да продължавам да споделям растежа си с теб…

Може би ще го направя…

Но днес…

Днес ми се ще да се сбогувам с теб.

С тази част от теб.

Не с цялата теб.

С теб, която четеш писмата ми.

И както става обикновено…

Чувствам, че сбогуванията ми са окончателни.

Чувствам, че сбогуванията ми винаги са завинаги.

Да живеят повторенията!

Този край е едно повторение.

Книгата завършва така, както започна преди три години.

С гещалтмолитвата на Фриц Пърлс.

Чувствам, че този е най-ценният ключ към отношенията между хората.

Вярвам, че ако можем да научим всички хора по света на тази молитва, ако успеем да ги накараме да я повтарят с онова безгранично убеждение, което се ражда само от вярата в собствените ни думи, ако моето поведение следваше тези няколко думи, тогава…

Моята собствена версия на гещалтмолитвата на Фриц гласи: