11

Четири дни след като Тереза си замина от Уилмингтън, Гарет пак сънува, но този път в съня му се яви Катерин. Двамата с нея бяха на една поляна, граничеща със стръмна скала, която гледаше към океана. Те вървяха, хванати ръка за ръка, говореха си и по едно време Гарет каза нещо, което я разсмя. Изведнъж тя го пусна, затича се и през рамо му извика да я догони. Той се спусна да я настигне, заливайки се от смях, и изпита същото чувство като в деня на сватбата им.

Докато я гледаше как тича, пак си каза колко е красива. Нейната развяваща се коса улавяше светлината на високото жълто слънце, стройните ѝ крака се движеха ритмично и леко. Усмивката ѝ, въпреки че тичаше, също беше естествена и спокойна, сякаш стоеше на едно място.

— Хайде, Гарет, хвани ме! — подкани го пак тя.

Звънкият ѝ смях, който последва, проехтя във въздуха като музика.

Докато бавно я настигаше, видя, че тя тича право към скалата и като че ли във възбудата и радостта си не съзнаваше накъде отива.

Но това е глупаво, помисли си той, тя не може да не го съзнава.

Гарет ѝ извика да спре, тя обаче затича още по-бързо. Приближаваше ръба на скалата.

Изпълнен с неописуем ужас, установи, че е все още много далече от нея, за да успее да я хване.

Затича се с всички сили, като ѝ крещеше да се връща. Но тя сякаш не го чуваше. Той усети как адреналинът му се покачва, подхранван от парализиращия го страх.

„Катерин, спри! — извика той с пълно гърло. — Стой далече от скалата! Внимавай накъде тичаш!“ Колкото по-силно викаше, толкова по-слаб излизаше гласът му, докато накрая премина в шепот.

Катерин продължаваше да тича, без да му обръща внимание. Беше стигнала вече на няколко метра от скалата.

Той се приближаваше.

Но все още беше далече.

„Спри!“ — извика той отново, макар да знаеше, че тя не можеше да го чуе. От него почти не излизаше глас. Паниката, която го обзе, беше неописуема. Мислено подтикваше краката си да се движат по-бързо, но те започнаха да се уморяват и да натежават след всяка следваща крачка.

Няма да я стигна, изплашен си помисли той.

Точно тогава тя се закова на място така ненадейно, както ненадейно бе хукнала да тича.

Стоеше на сантиметри от ръба на скалата.

„Не мърдай!“ — извика той, но пак излезе само шепот. Спря на половин метър от нея и протегна ръка, дишайки тежко. „Тръгни към мен — подкани я той умолително, — стоиш на ръба.“

Тя се усмихна и погледна назад през рамо. Като видя, че всеки момент може да падне, се обърна отново към него. „Какво си помисли, че ще ме загубиш ли?“ „Да — отвърна той тихо, — но ти обещавам, че никога повече няма да допусна това да се повтори.“

Гарет се събуди и седна в леглото. Минаха няколко часа, преди да заспи отново, но този път спа на пресекулки и на сутринта едва успя да стане към десет часа. Чувстваше се изтощен и потиснат и не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за съня си. Не знаеше какво да прави и се обади на баща си да се видят и да закусят на обичайното им място.

— Не мога да си обясня защо се чувствам така — сподели той с баща си след първите общи приказки, които си размениха. — Просто не мога и това е!

Баща му не каза нищо, само го наблюдаваше над ръба на чашата си с кафе, докато синът му говореше.

— Да кажеш, че е направила нещо, с което да ме разстрои, не. Прекарахме няколко дълги дни заедно и аз не преставам да мисля за нея. Запознах се и със сина ѝ — чудесно момче. Само дето… Не знам… не знам дали ще мога да го запазя. — Гарет замълча. Единствените звуци идваха от масите наоколо.

— Кое да запазиш? — обади се най-накрая Джеб Блейк. Гарет разбъркваше разсеяно кафето си.

— Не знам дали ще я видя отново.

Баща му повдигна безмълвно едната си вежда и Гарет продължи:

— Може би не е писано да продължим да се виждаме. Та тя дори не живее тук, а на хиляда километра. Има си свой живот, свои интереси. А аз съм тук и водя напълно уединен живот. Може би тя ще се чувства по-добре с друг човек, с когото ще може да се среща редовно.

Той се замисли над думите си, съзнавайки, че не си вярва напълно. И все пак не му се искаше да каже на баща си за съня си.

— Така де, как да изградим връзката си, като не се виждаме често?

Баща му пак не каза нищо и Гарет продължи, сякаш говореше на себе си.

— Ако живееше тук и я виждах всеки ден, сигурно бих се чувствал другояче. Но като е далече… — Гласът му се загуби и той отново се опита да вникне в смисъла на това, което говори. После продължи: — Не виждам как ще стане. Много мислих за това и не ми се струва възможно. Аз не искам да се местя в Бостън и съм сигурен, че тя пък няма да иска да се пренесе тук, така че докъде ще стигнем при това положение?

Той пак млъкна и изчака баща му да каже нещо, каквото и да е в отговор на разсъжденията му. Но дълго време той не издаде звук. Най-накрая отмести поглед настрани и заговори тихо:

— На мен ми се струва, че си търсиш извинение. Опитваш се да убедиш себе си и ме използваш за слушател.

— Не, татко, съвсем не е така. Просто се опитвам да проумея положението.

— Ти на кого си мислиш, че говориш, Гарет? Понякога ми се струва, че гледаш на мен така, сякаш съм расъл в саксия и съм минал през живота, без да науча нищо. Само че аз разбирам много добре какво изживяваш. Ти толкова дълго време живееш самотно, че сега се страхуваш при мисълта какво ще се случи, ако срещнеш друга жена, която ще те извади от това състояние.

— Не се страхувам — възрази Гарет.

— Дори пред себе си не можеш да го признаеш — прекъсна го остро баща му. Разочарованието в гласа му бе ясно доловимо. — Знаеш ли, сине, когато майка ти се спомина, аз също си търсех извинения. Години наред си втълпявах подобни неща. И искаш ли да узнаеш докъде ме докара това? — Той се вгледа в сина си. — Дотам, че сега съм стар и уморен и преди всичко — самотен. Ако можех да се върна назад, щях да променя много неща и проклет да съм, ако те оставя да постъпиш като мен! — Джеб замълча, после заговори с по-мек тон: — Сглупих, Гарет, много сглупих, че не поисках да си намеря друга жена. Сглупих, че се чувствах виновен към майка ти, че продължих да живея сам и непрекъснато се измъчвах и се питах какво ли би си помислила тя. И знаеш ли какво? Мисля, че майка ти нямаше да има нищо против да се събера с някоя жена. Дори щеше да е доволна. И знаеш ли защо?

Гарет не отговори.

— Защото ме обичаше. И ако ти си въобразяваш, че показваш любовта си към Катерин, като се обричаш на самота, значи някъде съм сбъркал във възпитанието ти.

— Не си сбъркал.

— Не може да не съм сбъркал. Защото, като те гледам, все едно виждам себе си и честно казано, предпочитам да виждам друг човек, човек, който е стигнал до заключението, че няма нищо лошо в това да продължи напред, да си намери някого, който да го направи щастлив. Но в този момент имам чувството, че гледам в огледало и виждам себе си преди двайсет години.



Гарет прекара остатъка от деня сам — разхождаше се по брега и размишляваше над думите на баща си. Даде си сметка, че не беше откровен още от самото начало на разговора им и затова не се изненада, че баща му го разкри. Добре де, тогава защо поиска да разговаря с него? Дали защото дълбоко в себе си искаше баща му да реагира точно така?

С превалянето на следобеда унинието му отстъпи място на объркаността му, а после и на нещо като вцепенение. Но когато по-късно вечерта се обади на Тереза, чувството на измяна, което го бе изпълвало в резултат на съня му, се уталожи, преди да чуе гласа ѝ. Не изчезна напълно, но не беше чак толкова силно, и когато тя вдигна слушалката, вече почти се бе стопило. Гласът ѝ му напомни как се бе чувствал, докато бяха заедно.

— Радвам се, че се обади — каза тя весело. — Много си мислех за теб днес.

— Аз също — отвърна той. — Така ми се иска да си тук сега.

— Добре ли си? Звучиш малко унило.

— Добре съм… Просто съм самотен, нищо повече. Как мина денят ти?

— Както винаги. Много работа в редакцията, много работа вкъщи… Но сега съм по-добре, като те чух.

Гарет се усмихна.

— Кевин там ли е?

— В стаята си е, чете една книга за подводния спорт. Заяви ми, че като порасне, иска да стане инструктор по подводен спорт.

— Откъде му хрумна тази идея?

— Нямам представа — отвърна тя многозначително. — А ти? Какво прави днес?

— Почти нищо. Не ходих в магазина… Взех си нещо като почивен ден и бродих по плажа.

— И си мечтал за мен, надявам се, а?

Не му убягна иронията в гласа ѝ. Не отговори на въпроса ѝ.

— Просто днес ми липсваше.

— Но ние едва преди няколко дни се разделихме — каза тя нежно.

— Е, да. Като стана дума за това, кога ще се видим отново?

Тереза седна до масата в трапезарията и погледна в настолния си бележник-календар.

— Ммм… Да речем след три седмици? Мислих си защо да не дойдеш ти тук този път. Кевин ще бъде на лагер с отбора по футбол, така че ще бъдем сами.

— А не искаш ли пак ти да дойдеш?

— Предпочитам ти да дойдеш, ако това те устройва. Останаха ми малко дни отпуска и така ще мога да ги спестя. Освен това мисля, че е крайно време да излезеш от Северна Каролина просто за да видиш какво предлага останалата част от страната.

Докато я слушаше, се улови, че се е вторачил в снимката на Катерин върху нощното шкафче. Минаха секунди, преди да отговори:

— Разбира се… Защо не.

— Май не си много сигурен, че го искаш.

— Сигурен съм.

— Тогава да няма нещо друго?

— Не.

Тя се поколеба и попита:

— Наистина ли си добре, Гарет?



Трябваха му два-три дни и няколко телефонни разговора с Тереза, за да се почувства отново както преди. Един-два пъти ѝ се обади късно вечерта само за да чуе гласа ѝ.

— Здравей! Пак съм аз.

— Здрасти, Гарет, какво има? — попита тя сънливо.

— Нищо особено. Просто исках да ти пожелая „лека нощ“, преди да се шмугнеш в леглото.

— Вече съм в леглото.

— Колко е часът?

Тя погледна към часовника.

— Наближава полунощ.

— Защо си още будна? Трябваше вече да спиш — скара ѝ се на шега той и накрая изчака тя да затвори.

Понякога, ако не можеше да спи, се отдаваше на размисли за седмицата, прекарана с Тереза, спомняше си как милваше кожата ѝ и преливаше от желание да я прегърне отново.

После, като влезеше в спалнята, виждаше снимката на Катерин до леглото си. Тогава сънят изплуваше в съзнанието му с кристална яснота.

Знаеше, че още не се е отърсил от този сън. Преди време щеше да седне и да напише писмо до Катерин, за да излее душата си. После щеше да потегли с „Хепънстанс“ по същия маршрут, по който двамата с Катерин поеха в открито море след ремонта на яхтата.

Затова му се стори странно, че този път не беше в състояние да го направи. Седна да пише, но думите просто не идваха. Накрая, обезсърчен, се насили да си спомни.


Виж ти, каква изненада! — възкликна Гарет и посочи чинията на Катерин пълна със салата от спанак.

Катерин сви нахакано рамене.

Какво толкова чудно има, че ям салата?

Не ми е чудно за салатата — отвърна, той, — а за това, че тази седмица ядеш за трети път една и съща салата.

Така е. Не мога да ѝ се наситя. И аз не знам защо.

Ако продължаващ така, ще се превърнеш в заек.

Тя се разсмя и започна да подправя салатата.

В такъв случай — посочи тя с брадичка него вата чиния, — ако ти пък продължаваш да ядеш само морска храна, ще се превърнеш в акула.

Аз съм си акула.

Може и да си акула, но ако не престанеш да ме дразниш, няма да ти се удаде възможността да ми го докажеш.

Той се усмихна.

Тогава искаш ли да ти го докажа този уикенд?

Как ще стане? Нали ще работиш тогава?

Няма да работя. Може и да не повярваш, но така си подредих графика, че да съм свободен. Не помня вече откога не сме прекарвали цял уикенд заедно.

И какво си намислил?

Не знам още. Може да се разходим с яхтата или нещо друго. Каквото ти поискаш.

Тя се засмя.

О, аз имах големи планове… Да отскоча до Париж, за да пообиколя магазините или да ида за два-три дена някъде на сафари… Но може и да променя плановете си.

Ами тогава се готви за среща, с мен.


Докато дните се изнизваха, сънят постепенно избледня. След всеки разговор с Тереза Гарет се чувстваше малко по-обновен. Един-два пъти разговаря и с Кевин и въодушевлението на момчето от присъствието на Гарет в живота им също го караше да стъпва по-твърдо на земята. Макар поради августовската жега и влага времето да минаваше по-бавно, той гледаше непрекъснато да си запълва дните с работа и правеше всичко възможно да не мисли за усложненията в създалото се положение.

Две седмици по-късно — няколко дни преди да отпътува за Бостън — Гарет готвеше нещо в кухнята, когато телефонът иззвъня.

— Ей, особняко, здравей! Имаш ли няколко свободни минути?

— За теб винаги ще се намерят свободни минути.

— Обаждам ти се само за да разбера в колко часа пристигаш. Миналия път, когато говорихме, още не знаеше.

— Един момент — каза той и затършува в едно чекмедже за самолетния си билет. — А, ето го… Пристигам в Бостън в един и пет.

— А, чудесно. Защото преди това отивам да изпратя Кевин и тъкмо ще имам достатъчно време да оправя апартамента.

— Заради мен ли?

— Ще ти бъде оказано най-голямо внимание, дори и праха ще избърша.

— Чувствам се поласкан.

— И с право. Само ти и родителите ми заслужавате тази чест.

— Да нося ли бели ръкавици, за да проверя дали си си свършила добре работата?

— Само посмей и няма да доживееш до вечерта!

Той се разсмя и смени темата.

— Чакам с нетърпение да те видя. Гласът му прозвуча съвсем искрено. — Последните три седмици ми се сториха по-мъчителни от предишните две.

— Сигурно. Долових го по гласа ти. Ти наистина беше много умърлушен напоследък и… започнах да се безпокоя за теб.

Той се запита дали Тереза подозира причината за меланхолията му и побърза да пропъди тази мисъл:

— Вярно е, но преодолях това състояние. Багажът ми вече е готов.

— Надявам се, няма да го претъпкваш с излишни неща.

— Като какви?

— Като… знам ли… като пижама например.

Той прихна.

— Не спя с пижама.

— Хубаво, защото и да спеше, нямаше да ти е нужна.

След три дена Гарет Блейк пристигна в Бостън.

След като го посрещна на летището, Тереза го разведе малко из града. Обядваха в „Фанюъл хол“, наблюдаваха спортните гребни лодки, които се плъзгаха по река Чарлс, направиха бърза обиколка на харвардското университетско градче. Както обикновено, през цялото време се държаха за ръце и се радваха, че са отново заедно.

Неведнъж Гарет се улови, че се пита защо последните три седмици му се сториха толкова мъчителни. Знаеше, че част от безпокойството му се дължеше на последния му сън, но сега, когато беше с Тереза, тревожните чувства от съня му изглеждаха далечни и неоснователни. Всеки път, когато Тереза се засмееше или стиснеше ръката му, на преден план излизаха чувствата, които го владееха по време на последното ѝ пребиваване в Уилмингтън, и пропъждаха мрачните мисли, които се бяха натрупали в нейно отсъствие.

Когато започна да захладнява и слънцето се скри зад върхарите на дърветата, двамата се отбиха да си вземат храна за вкъщи от един мексикански ресторант. Както седяха на пода във всекидневната ѝ на светлината на свещи, Гарет обходи с поглед стаята.

— Много ти е хубаво тук — отбеляза той, докато си топваше от фасула с тънък резен тортила. — Не знам защо си представях апартамента ти по-малък. А той се оказа дори по-голям от къщата ми.

— Малко по-голям е, но ти благодаря. За мен и Кевин върши работа, удобен е във всяко едно отношение.

— Като близост до ресторанти ли?

— Точно така. Не се шегувах, когато ти казах, че не си падам по готвенето. Не съм втората Март Стюарт.

— Коя?

— Няма значение.

Навън шумът от уличното движение се чуваше доста силно. Спирачки изскърцаха, клаксон изсвири пронизително, след миг още клаксони се присъединиха и увеличиха какофонията.

— Винаги ли е толкова „тихо“ тук?

Тя кимна към прозорците.

— В петък и събота вечер е най-ужасно, но в другите дни е по-поносимо. Но човек свиква, като поживее по-дълго.

Шумът от уличното движение не стихваше. В далечината се чу вой на сирена, който се приближаваше.

— Ще пуснеш ли някаква музика? — предложи Гарет.

— Разбира се. Каква да бъде?

— Обичам и двата вида… — отвърна той и замълча, за да произведе ефект — и кънтри, и уестърна.

Тя се разсмя.

— Нямам нито от едната, нито от другата.

Той поклати глава, доволен от собствения си хумор.

— Занасям се. Това е една много стара шега. Не е кой знае колко забавна, но от години чаках удобен момент, за да я подметна.

— Е, на място я каза.

Сега той на свой ред се разсмя.

— Та да се върна на въпроса си… Каква музика харесваш? — настоя да узнае тя.

— Каквато и да пуснеш, ще ми хареса.

— Какво ще кажеш за джаз?

— Чудесно.

Тереза стана, избра един компактдиск с музика, която предположи, че Гарет ще хареса, и го пусна. След минути музиката заглуши уличния шум, който започваше да стихва.

— Е, как намираш Бостън засега? — попита тя, сядайки на мястото си.

— Харесва ми. За голям град не е лош. Не е толкова безличен, колкото си го мислех, а и е много чист. Явно съм си го представял другояче, нали разбираш — тълпи от хора, асфалт, високи сгради, никакви дървета по улиците и просяци на всеки ъгъл. Но съвсем не е така.

Тя се усмихна.

— Приятен град, нали? Има си свой собствен облик. Особено като вземеш предвид какви развлечения предлага: симфонични концерти, музеи или просто разходки в парка. За всекиго има по нещо тук, дори и ветроходен клуб.

— Разбирам защо ти харесва да живееш тук — каза той и се запита защо тонът ѝ прозвуча така, сякаш продаваше това място.

— Да, на Кевин също му харесва.

Той смени темата.

— Каза, че Кевин е заминал на спортен лагер.

— Да. Тренира, за да кандидатства за първокласния футболен отбор за деца до дванайсет години. Не знам дали ще успее, но той смята, че имал добър шут.

— Може и да успее.

— Може — кимна тя. Побутна настрани вече празните им чинии и се премести по-близо до него. И заговори тихичко: — Стига сме говорили за Кевин. Имаме да си приказваме за толкова други неща.

— Какви например?

Тя го целуна по врата.

— Ами например какво искам да правя с теб сега, когато те имам само за себе си.

— Наистина ли искаш само да си говорим за това?

— Прав си — прошепна тя. — Защо да си губим времето в приказки.



На следващия ден Тереза отново разведе Гарет из Бостън, като по-голямата част от преди обеда прекараха в италианския квартал в Норт енд — разхождаха се из тесните, виещи се улички и сядаха някъде да си поръчат кифлички с крем и кафе. Гарет знаеше, че Тереза води рубрика във вестник, но поиска да узнае нещо повече за работата ѝ и докато се разхождаха бавно, я попита:

— Не можеш ли да пишеш материалите си вкъщи?

— След време, може би. Но засега това е невъзможно.

— Защо?

— Ами преди всичко това не влиза в договора ми. Освен това трябва да върша още много неща, освен да седя зад компютъра и да пиша. Често се налага да взимам интервюта от разни хора, понякога дори пътувам извън града. А когато пиша на медицински или психологически теми, правя проучвания и именно от редакцията мога да имам по-голям достъп до разни източници на информация. Тук се добавя и фактът, че ми трябва място, където хората да се свързват с мен. Повечето от материалите ми засягат чисто човешки интереси и непрекъснато ми се обаждат читатели. Ако работя вкъщи, повечето от тях ще ми се обаждат вечер, когато посвещавам времето си предимно на Кевин, а не ми се иска да го съкращавам.

— А сега обаждат ли ти се вкъщи?

— Понякога, но домашният ми телефон го няма в указателя, така че не е толкова често.

— Получаваш ли налудничави обаждания?

Тя кимна.

— Повечето журналисти, водещи рубрики, получават. Много хора се обаждат във вестника с желанието да ми разкажат някаква история, която да бъде отпечатана. Неведнъж са искали от мен да пиша за хора, които били попаднали по погрешка в затвора, да се оплачат, че боклукът им не бил прибран навреме, да ми съобщят за някое улично престъпление и за какво ли не още.

— Доколкото разбрах, ти пишеш за родителството.

— Да.

— Тогава защо се обаждат именно на теб? Нали има и други?

Тя сви рамене.

— А, обаждат се и на други, но това не ги възпира. Повечето от тях започват с думите: „Никой не иска да ме изслуша и вие сте последната ми надежда.“ — Тя го погледна, преди да продължи: — Те си мислят, че мога да разреша донякъде проблемите им.

— Защо?

— Ами водещите рубрика са по-различни от репортерите. Повечето журналистически материали във вестниците са безлични — репортажи, факти, цифри. Но ако хората четат дадена рубрика всеки ден, предполагам, си мислят, че ме опознават. Започват да гледат на мен като на приятел или нещо подобно. А нали знаеш, хората се обръщат за помощ именно към приятелите си.

— Това сигурно те поставя в доста неудобно положение понякога.

— Така е, но се старая да не мисля за това. Защото работата ми има и добри страни — давам информация, която хората могат да използват, запознавам ги с последните медицински новости на достъпен език, дори разказвам весели истории просто за да направя деня им малко по-приятен.

Гарет се спря пред един магазин за пресни плодове. Избра две ябълки от щайгите, изнесени навън, и подаде едната на Тереза.

— Кое е най-популярното нещо, за което си писала в колонката си? — попита той.

Тереза почувства, че дъхът ѝ секна. Най-популярното нещо? Ами да — веднъж намерих писмо в бутилка и получих стотици писма.

Тя се насили да се сети за друго.

— О!… Ами получавам много писма, когато пиша за обучаването на деца с увреждания.

— Сигурно се чувстваш възнаградена в такива случаи — отбеляза Гарет, докато плащаше на продавача.

— Да.

Преди да отхапе от ябълката си, я попита:

— Можеш ли да водиш рубриката си, ако смениш вестника?

Тя се замисли.

— Ще е доста трудно, особено ако искам да продължа да публикувам и в други вестници. Тъй като съм още нова за синдиката и все още утвърждавам името си, „Бостън таймс“ много ми помага в това отношение. Защо?

— Просто питам — отвърна той тихо.



На следващата сутрин Тереза отиде на работа за няколко часа и се прибра вкъщи малко след обедно време. Двамата с Гарет прекараха следобеда в Бостънския парк, където си направиха малък пикник. Обядът им бе прекъсван на два пъти от хора, които разпознаха Тереза от снимката ѝ във вестника и на Гарет му стана ясно, че Тереза е много по-известна, отколкото предполагаше.

— Не знаех, че си такава знаменитост — подметна той с малко кисела физиономия, след като отмина втория човек, който я позна.

— Не съм знаменитост. Просто снимката ми се появява над колонката и хората знаят как изглеждам.

— Често ли ти се случва да те разпознават?

— Не, може би два-три пъти в седмицата.

— Съвсем не е малко — изненада се той.

— Малко е, ако ме сравниш с истинските знаменитости. Те дори не могат да влязат в магазин, без да раздадат автографи. Аз водя доста нормален живот.

— И все пак сигурно е много особено това чувство да те спират и заговарят напълно непознати.

— Всъщност е вид ласкателство. Повечето хора са много мили.

— Каквото и да е, радвам се, че не знаех колко си известна, когато се запознахме.

— Защо?

— Никога нямаше да се осмеля да ти предложа разходка с яхтата.

Тя го хвана за ръката.

— Не мога да си представя, че нещо може да те изплаши.

— Значи не ме познаваш достатъчно.

Тя помълча известно време.

— Щеше ли наистина да се изплашиш?

— Твърде е вероятно.

— Защо?

— Ами сигурно щях да се запитам какво може да види в мен жена като теб.

Тя се наклони да го целуне.

— Ще ти кажа какво виждам. Виждам мъжа, когото обичам, мъжа, който ме прави щастлива… Мъжа, с когото искам да продължа да се виждам още дълго време.

— Как така винаги знаеш какво да кажеш?

— Защото — отвърна тя тихо — знам за тебе повече, отколкото предполагаш.

— Като например?

По устните ѝ се разля ленива усмивка.

— Като например, не искаш да ме целунеш отново.

— Наистина ли?

— Наистина.

И беше права.



Късно същата вечер Гарет ѝ каза:

— Знаеш ли, Тереза, не мога да открия никакъв недостатък в тебе.

Намираха се във ваната, обгърнати от гъста пяна. Тереза се бе облегнала на гърдите му, а той я търкаше с гъба.

— Как да разбирам това? — попита тя и повдигна глава, за да го погледне.

— Както го чу. Не мога да ти намеря никакъв недостатък. Просто си съвършена.

— Съвсем не съм съвършена, Гарет — възрази тя, но ѝ стана приятно.

— Такава си. Ти си красива, любезна, умееш да ме развеселяваш, интелигентна си и си страхотна майка. Като се добави и това, че си известна, не виждам кой друг може да се мери с теб.

Тя погали ръката му и се отпусна до него.

— Мисля, че ме гледаш през розови очила… Но това ми харесва…

— Да не искаш да кажеш, че съм предубеден?

— Не… но засега си видял само добрата ми страна.

— Не знаех, че имаш и друга страна — каза той и стисна ръцете ѝ. — Тогава и двете ти страни са добри.

Тя се засмя.

— Знаеш какво имам предвид. Още не си видял лошата ми страна.

— Ти нямаш такава.

— Имам, и още как! Всеки човек има. Само че, когато си до мен, тя предпочита да стои скрита.

— Тогава как ще опишеш лошата си страна?

Тя се замисли.

— Ами… преди всичко съм голям инат и мога да стана зла, когато се разгневя. Склонна съм да наговоря всичко, което ми дойде на ума, а това никак не е приятно, уверявам те. Освен това казвам истината в очите на хората, макар да знам, че е по-добре да я премълча.

— Това не е толкова лошо.

— Защото още не си го изпитал на гърба си.

— Пак няма да е толкова лошо.

— Е, добре, ще го кажа другояче. Когато за първи път научих за извънбрачната връзка на Дейвид, аз го нарекох с всички най-обидни епитети в английския език.

— Той си го е заслужил.

— Но не знам дали си беше заслужил да бъде цапардосан с ваза по главата.

— Метнала си ваза по него?

Тя кимна.

— Да беше видял лицето му. За първи път ме виждаше такава.

— И какво направи той?

— Нищо… Явно беше толкова изумен, че не направи нищо. Особено като продължих да го замерям и с чинии. Същата вечер изпразних целия си бюфет.

Той се усмихна възхитен.

— Наистина не предполагах, че можеш да си толкова свадлива.

— Не забравяй, че съм израснала в Средния запад. Не ме предизвиквай, приятел.

— Няма.

— Добре. Напоследък съм станала по-внимателна.

— Ще го имам предвид.

Те се потопиха по-дълбоко в топлата вода. Гарет продължи да търка тялото ѝ с гъбата.

— И все пак продължавам да те смятам за съвършена — рече той тихо.

Тя затвори очи.

— Въпреки лошата ми страна?

— Особено с лошата ти страна. Тя внася елемент на възбуда.

— Радвам се, защото според мен пък ти си самото съвършенство.

Останалите им дни просто летяха. Сутрин Тереза ходеше в редакцията за няколко часа, после се прибираше и прекарваше следобедите и вечерите с Гарет. Вечер или си поръчваха нещо за ядене за вкъщи, или отиваха да хапнат в някой от близките малки ресторанти. Понякога взимаха под наем и видеокасети, но в повечето случаи предпочитаха да остават сами, без странични забавления.

В петък вечер Кевин се обади от лагера и възбуден съобщи, че са го приели в първокласния детски отбор. Макар това да значеше, че мачовете ще се играят извън Бостън и Тереза трябваше да пътува с него през уикендите, тя се радваше за него. После, най-изненадващо, Кевин пожела да говори лично с Гарет. Гарет изслуша подробностите около победата му и го поздрави. След като затвориха телефона, Тереза отвори бутилка вино и двамата отпразнуваха бъдещите успехи на Кевин до малките часове на нощта.

В неделя сутринта — деня, в който Гарет си заминаваше — те се видяха с Диана и Брайън, сливайки късна закуска с обяд. Гарет веднага разбра какво харесва Тереза в Диана. Тя беше очарователна и забавна и разсмиваше всички. Разпитваше Гарет за подводното плуване и ветроходството, а Брайън вметна, че на негово място нямало да върши нищо както трябва, защото голфът щял да обсеби живота му.

На Тереза ѝ беше приятно, че Гарет и приятелите ѝ се харесаха взаимно. След като се нахраниха, Диана и Тереза се извиниха и отидоха в тоалетната да си побъбрят.

— Как го намираш? — попита очаквателно Тереза.

— Чудесен е — призна Диана. Дори е по-хубав в действителност, отколкото на снимките, които си му правила.

— Вярно е. Всеки път, като го погледна, и сърцето ми се разтуптява.

Диана оправи косата си.

— Тази седмица с него оправда ли очакванията ти?

— Дори ги надмина.

Лицето на Диана засия.

— Само като го виждах как те гледа, се убедих колко е хлътнал по теб. Двамата ми напомняте мен и Брайън навремето. Изглеждате подходяща двойка.

— Сериозно ли говориш?

— Нямаше да ти го кажа, ако не смятах така.

Диана извади от чантата си червило и започна да го нанася на устните си.

— А той как намира Бостън? — попита тя.

Тереза също извади червилото си.

— Е, не е свикнал с големия град, но ми се стори, че му хареса. Ходихме на най-различни места.

— Каза ли ти нещо по-конкретно?

— Не… Защо? — Тя изгледа учудено приятелката си.

— Ами питам се — заговори с равен глас Диана — дали не ти е подсказал с нещо, че има намерение да се премести да живее тук, ако поискаш това от него.

Думите ѝ накараха Тереза да се замисли за онова, което тя старателно избягваше.

— Още не е ставало дума за това.

— А ти би ли отворила дума?

— Разстоянието между нас е проблем, но има и още нещо, нали? — чу тя глас да нашепва в нея.

Тя не искаше да мисли по този въпрос и поклати глава.

— Мисля, че още не му е дошло времето… Да, знам, че все някога трябва да говорим и за това, но не съм убедена, че се познаваме достатъчно, за да почнем да кроим планове за бъдещето. Трябва ни повече време, за да се опознаем.

Диана я погледна с майчинско подозрение.

— Но ти стигна времето, за да се влюбиш в него, така ли?

— Е, да — призна Тереза.

— В такъв случай знаеш, че ти предстои такова решение, независимо дали го приемаш или не.

След кратко мълчание Тереза потвърди с глава. Диана постави ръка на рамото ѝ.

— Ами ако се стигне дотам, че трябва или да се разделиш с него, или да напуснеш Бостън?

Тереза се размисли над въпроса и последствията му.

— Не знам. — И погледна колебливо Диана.

— Мога ли да ти дам един съвет?

Тереза кимна. Диана я хвана подръка и я изведе от тоалетната, после прошепна в ухото ѝ:

— Каквото и да решиш, помни, че трябва да продължиш да живееш живота си, без да се обръщаш назад. Ако си сигурна, че Гарет може да ти даде онази любов, която ти е нужна и ще те направи щастлива, тогава направи всичко необходимо, за да го задържиш. Истинската любов се среща рядко, а това е единственото нещо, което придава смисъл на живота.

— А не се ли отнася същото и за него? Не трябва ли и той да пожертва нещо?

— Трябва, разбира се.

— Тогава какво ми остава?

— Остава ти същият проблем, който имаше досега, Тереза, и трябва добре да поразмислиш над него.



През следващите два месеца тяхната „междуградска“ връзка започна да се задълбочава така, както нито Тереза, нито Гарет очакваха, колкото и да го бяха предвиждали.

Съобразявайки се с работното време на другия, всеки от тях си уреждаше нещата така, че се срещаха три пъти по-често — през уикендите. Единият уикенд Тереза заминаваше за Уилмингтън, за да се видят насаме и се затваряха в къщата на Гарет, освен вечерите, когато излизаха с яхтата. Гарет пък пристигаше в Бостън два пъти в месеца и прекарваше времето си в път заради футболните мачове на Кевин, но нямаше нищо против. За първи път гледаше футболни мачове и се изненада, като установи, че му е интересно.

— Как така не си толкова въодушевена като мен — попита той Тереза по време на един много напрегнат момент на футболното поле.

— Ами изгледай поне сто мача и сам ще си отговориш на въпроса — отговори Тереза.

Когато през тези уикенди бяха заедно, сякаш нищо друго на света нямаше значение. Тогава обикновено Кевин отиваше да пренощува в дома на някое негово приятелче, за да могат Тереза и Гарет да останат известно време сами. С часове разговаряха, смееха се, държаха се за ръце, любеха се, стараейки се да наваксат времето, когато бяха разделени.

Никой от двамата не подхващаше темата за бъдещото развитие на връзката им. Те живееха за момента и като че ли никой не знаеше какво да очаква от другия. Не че не бяха влюбени — напротив. Поне в това бяха сигурни.

Но тъй като не се виждаха много често, взаимоотношенията им претърпяваха повече приливи и отливи, отколкото и двамата очакваха. Така както всичко изглеждаше наред, когато бяха заедно, така всичко изглеждаше нередно, когато бяха далече един от друг. Гарет особено болезнено изживяваше разстоянието между тях. Обикновено възвишените чувства, които изпитваше, докато бяха заедно, му държаха влага още някой и друг ден след раздялата им, а после той падаше духом, докато чакаше да дойде следващия уикенд.

Разбира се, той искаше да прекарват заедно по-често, отколкото беше възможно. Лятото си бе отишло и той разполагаше с повече свободно време. Дори и в магазина работата беше намаляла. Но графикът на Тереза беше съвсем различен дори само покрай грижите ѝ за Кевин. Момчето беше започнало училище, а през уикендите имаше мачове и тя не можеше да се освободи от ангажиментите си дори за няколко дни. Въпреки че Гарет искаше да идва в Бостън по-често, Тереза просто не можеше да му отдели време. И колкото пъти ѝ предлагаше той да дойде, тя все изтъкваше някаква причина, която осуетяваше плановете му.

Вярно, той знаеше, че има двойки, на които им е далече по-трудно. Баща му например му беше разказвал как навремето с майка му се е случвало да не се чуват и виждат с месеци. Като морски пехотинец веднъж заминал за Корея за две години, после пък, когато настъпили тежки времена за бизнеса със скариди, той постъпил на служба на товарни параходи, плаващи за Южна Америка, и често отсъствал с месеци. Единствената връзка с майка му тогава била размяната им на писма, и то не редовно. Гарет съзнаваше, че между него и Тереза нещата съвсем не стояха така, но този факт никак не го успокояваше.

Той разбираше, че разстоянието, което ги дели, е проблем, но не виждаше как би могъл да го разреши в близкото бъдеще. Според него имаше две решения: или той да се премести в Бостън, или тя да дойде тук. Както и да го погледнеше — независимо колко държаха един на друг, — друг изход не можеше да намери.

Дълбоко в себе си подозираше, че Тереза е стигнала до същото заключение и именно затова двамата избягваха да говорят на тази тема. Явно, че им беше по-лесно да не се повдига този въпрос, тъй като той щеше да отвори пътека, по която нито един от двамата не беше сигурен дали ще може да тръгне.

Един от тях трябваше коренно да промени живота си.

Но кой?

Той имаше своята работа в Уилмингтън и живот, който му харесваше, единствения живот, който знаеше как да живее. Приятно му беше да ходи в Бостън, но домът му не беше там. Дори никога не му е минавало през ума да живее другаде. Освен това и баща му беше тук, а годините му се трупаха и независимо, че изглеждаше як на външен вид, възрастта си казваше думата, а Гарет беше единственото, което той имаше.

От друга страна, Тереза пък беше силно обвързана с Бостън. Макар че родителите ѝ живееха другаде, тя имаше процъфтяваща кариера в голям вестник и кръг от приятели, с които трябваше да се раздели. Беше се трудила упорито да постигне всичко това и ако заминеше от Бостън, вероятно щеше да се наложи да напусне работата си. И щеше ли да го стори, без да му натяква, че е било заради него?

Гарет не искаше да мисли по този въпрос. Предпочете да съсредоточи вниманието си върху факта, че обича Тереза, и се придържаше към вярата, че ако двамата смятат да бъдат заедно, ще намерят начин да го осъществят.

Дълбоко в сърцето си обаче чувстваше, че никак няма да е лесно, и то не заради разстоянието между тях. След като се върна от второто си пребиваване в Бостън, той уголеми снимка на Тереза и я постави в рамка. Сложи я на нощното си шкафче срещу снимката на Катерин, но въпреки чувствата си към Тереза, все му се струваше, че мястото ѝ не е там. След няколко дни премести снимката в другия край на стаята, но и това не помогна. Където и да я сложеше, имаше чувството, че погледът на Катерин е винаги върху нея. Постъпвам глупаво, смъмри се той, когато пак я премести. Накрая, някак без да усети, пъхна снимката на Тереза в чекмеджето на шкафа и се пресегна да вземе снимката на Катерин. Въздъхна, седна на леглото и я загледа.

— Ние с теб нямахме такива проблеми — прошепна той, погалвайки с пръст образа ѝ. — С нас всичко беше толкова лесно, нали?

Когато осъзна, че снимката няма да му отговори, той се скастри вътрешно за глупостта си и извади отново снимката на Тереза.

Най-сетне, докато гледаше и двете снимки, му стана ясно защо се измъчва толкова. Обичаше Тереза повече, отколкото си бе представял… но все още обичаше и Катерин…

Възможно ли е да ги обича и двете едновременно?



— Не издържам повече, искам да те видя — каза Гарет.

Беше в средата на ноември, няколко седмици преди Деня на благодарността. Тереза и Кевин щяха да заминат за празниците при родителите ѝ и Тереза беше уредила нещата си така, че да може да прескочи за уикенда при Гарет. Цял месец не се бяха виждали.

— И аз нямам търпение — отвърна тя. — И не забравяй, че ми обеща да ме запознаеш с баща си.

— Той възнамерява да ни покани на домашно приготвена вечеря по случай предстоящия празник. Непрекъснато ме пита какво ядеш и какво не. Явно, че иска да ти направи добро впечатление.

— Кажи му да не се притеснява. Каквото и да приготви, ще ми е вкусно.

— И аз това му казвам, но го виждам, че е притеснен.

— Защо?

— Защото ти ще бъдеш първата ни гостенка от години насам. Всеки път прекарваме само двамата.

— Да не би да наруша семейната традиция?

— Не… Иска ми се да вярвам, че ще поставим началото на нова. Освен това, нали помниш, предложението дойде от него.

— Как мислиш, ще ме хареса ли?

— Сигурен съм, че ще те хареса.



Когато разбра, че Тереза ще дойде, Джеб Блейк направи нещо, което не бе правил дотогава. Първо нае жена да почисти основно малката къща, в която живееше — работа, която отне близо два дни, защото той настоя да не остане ъгълче недокоснато. Освен това си купи нова риза и връзка. Когато излезе от спалнята пременен с новите си дрехи, не можа да не забележи изненадата в погледа на Гарет.

— Как ме намираш?

— Чудесно, но защо си с връзка?

— Не съм я сложил заради теб… заради вечерята е. Гарет не отместваше поглед от баща си, по лицето му заигра усмивка.

— Не помня някога да съм те виждал с връзка.

— Навремето носех, просто не си обръщал внимание.

— Не е нужно да слагаш връзка само защото ще дойде Тереза.

— Просто ми се прииска тази година да я сложа на празника.

— Вълнуваш се, че ще се запознаеш с нея, нали?

— Не.

— Слушай, татко, не е нужно да се представяш за такъв, какъвто не си. Сигурен съм, че Тереза ще те хареса, независимо как си облечен.

— Това не значи, че не трябва да изглеждам спретнат заради твоята дама, нали?

— Да, не значи.

— Тогава всичко е наред. Не ти се показах в този вид, за да ти искам съвет, просто исках да видиш как изглеждам.

— Добре изглеждаш.

— Радвам се.

Той се обърна и влезе обратно в спалнята, като междувременно разхлаби връзката си и извади ризата от панталоните си. Тъкмо се скри от поглед, и Гарет го чу да го вика.

— Сега пък какво има?

Баща му надникна иззад рамката на вратата.

— И ти ще си сложиш връзка, нали?

— Нямах такова намерение.

— Промени го тогава. Не искам Тереза да остане с впечатлението, че съм възпитал син, който не знае как да се облича за определени случаи.



В деня преди пристигането ѝ Гарет помогна на баща си в приготовленията. Окоси моравата, докато баща му разопаковаше китайския порцелан, който рядко, ако не и никак, не се използваше напоследък, и лично изми всяка чиния. След като подбра подходящи сребърни прибори — беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Джеб извади от скрина ленена покривка за маса, решавайки, че ще е по-празнично. Пъхна я в пералната машина точно, когато Гарет влезе, след като бе привършил с моравата, и отиде до бюфета, откъдето извади една стъклена чаша.

— По кое време пристига утре? — попита го Джеб.

Гарет напълни чашата с вода и отвърна през рамо.

— Самолетът ѝ каца около десет часа. Ще бъдем тук малко след единайсет.

— В колко часа мислиш, че ще иска да вечеряме?

— Не знам.

Джеб влезе в кухнята.

— Не си ли я питал?

— Не.

— Тогава откъде да знам кога да сложа пуйката във фурната?

Гарет отпи глътка вода.

— Ами в такъв случай планирай да седнем на масата в късния следобед. Всичко ще е наред, бъди спокоен.

— Няма ли да е добре да ѝ се обадиш и да я питаш?

— Наистина не смятам, че е нужно. Не е толкова важно.

— За теб, може би, но аз ще се видя с нея за първи път и ако двамата стигнете до женитба, не искам да ставам обект на шеги след тава.

Гарет повдигна вежди.

— Кой е казал, че ще стигнем до женитба?

— Никой.

— Тогава какви ги приказваш?

— Просто реших — побърза да отговори баща му, — че един от нас трябва да го каже, а не бях сигурен, че това ще си ти.

Гарет впи поглед в баща си.

— Значи смяташ, че трябва да се оженя за нея?

Джеб му намигна.

— Няма значение какво смятам аз, по-важното е ти какво смяташ.



Късно същата вечер Гарет тъкмо отваряше входната си врата, когато телефонът започна да звъни. Втурна се вътре, грабна слушалката и чу гласа, който очакваше.

— Гарет? — попита Тереза. — Какво си се запъхтял?

Той се усмихна.

— О, Тереза, здравей! Тъкмо влизах. Баща ми ме извика да му помогна и цял ден бях там… Ама той наистина няма търпение да се запознае с теб.

Настъпи неловко мълчание.

— Ами аз утре… — проговори тя най-сетне.

Той почувства, че гърлото му се стегна.

— Какво ти утре?

Тя пак замълча за миг.

— Наистина съжалявам, Гарет… Не знам как да ти го кажа, но изобщо няма да мога да дойда в Уилмингтън.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, всичко е наред. Просто изскочи нещо непредвидено в последната минута… Една важна конференция, на която трябва да присъствам.

— Каква конференция?

— Относно работата ми. — Тя пак направи пауза. — Знам, че ще ти прозвучи отвратително, но нямаше да отида, ако не беше от значение за мен.

Той затвори очи.

— На каква тема?

— Всички най-видни редактори и медийни величия се събират този уикенд в Далас. Диана настоява, че ще ми бъде от полза да се срещна с някои от тях.

— Сега ли го научи?

— Не… всъщност, да. По-точно знаех, че ще има такава конференция, но не очаквах, че ще ме пратят. Обикновено не се канят журналисти, които водят рубрики, но Диана дръпнала някои конци и уредила да отида с нея. — След кратко мълчание Тереза продължи: — Съжалявам, Гарет, но това е удобен случай за мен, шанс за цял живот.

Той мълчеше. После каза само:

— Разбирам.

— Сърдиш ми се, нали?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя разбра от тона му, че не ѝ казва истината, но беше сигурна, че каквото и друго да каже, няма да го облекчи.

— Ще ме извиниш ли пред баща си?

— Да, ще те извиня.

— Мога ли да ти се обадя през уикенда?

— Както искаш.

На следващия ден той вечеря с баща си, който правеше всичко възможно да заглади нещата.

— Щом така ти е казала — започна да обяснява баща му, — значи има сериозна причина. Тя не може да рискува работата си. Има син, за когото да мисли, и трябва да дава всичко от себе си, за да го осигури. Освен това става дума само за един уикенд — една точица спрямо цялостната схема на нещата.

Гарет кимна, докато слушаше баща си, но не му ставаше по-леко. Джеб продължи:

— Сигурен съм, че двамата ще успеете да измислите нещо. Може би следващия път, когато се видите, тя ще те изненада с нещо специално.

Гарет не каза нищо. След два-три залъка Джеб заговори отново:

— Трябва да проявиш разбиране, Гарет… тя има задължения, както и ти, и понякога тези задължения вземат връх. Убеден съм, че ако изникне нещо непредвидено в магазина ти, и ти ще постъпиш по същия начин.

Гарет се облегна назад и отмести настрани почти пълната си чиния.

— Разбирам всичко това, татко. Но ние не сме се виждали цял месец и просто я очаквах с нетърпение.

— Не мислиш ли, че и тя също е искала да те види?

— Така ми каза.

Джеб се наведе над масата и избута чинията на Гарет пред него.

— Изяж си вечерята. Цял ден съм я приготвял, а сега на вятъра ли да отиде?

Гарет сведе поглед към чинията си. Не му се ядеше, но взе вилицата си и набоде малка хапка.

— Виж какво — продължи баща му, без да спира да яде, — подобно нещо ще се случва и занапред, така че трябва да свикваш да не го приемаш толкова навътре.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че докато живеете на хиляда километра един от друг, все ще изниква по нещо, което ще ви пречи да се виждате по-често, отколкото и двамата искате.

— Да не мислиш, че не го съзнавам?

— Положително го съзнаваш. Само че не знам дали и двамата ще имате куража да предприемете нещо по въпроса.

Гарет погледна баща си и си помисли: „Хайде, татко, кажи ми какво чувстваш и ти. Не бъда толкова сдържан.“

— По времето на моята младост — продължи баща му, без да обръща внимание на мрачната физиономия на сина си — нещата бяха далеч по-прости. Щом мъжът се влюбеше, той предлагаше на любимата си да се оженят и двамата заживяваха заедно. От просто, по-просто. А ти и Тереза… струва ми се, че не знаете какво да правите.

— Вече ти казах… нещата не са толкова лесни.

— Това е ясно, но… щом я обичаш, намери начин да бъдеш с нея. От просто, по-просто. По този начин, ако изникне нещо и не можете да се видите един уикенд, ти няма да се държиш така, сякаш животът е свършил.

След кратко мълчание Джеб продължи:

— В крайна сметка сегашното ви положение не е естествено и не виждам да излезе нещо от цялата тази работа. Даваш си сметка, нали?

— Да — отвърна кратко Гарет и му се прииска баща му да спре да говори по този въпрос.

Баща му повдигна вежди и го загледа очаквателно. Но Гарет не добави нищо и той пак заговори:

— „Да“? Само това ли ще кажеш?

Гарет сви рамене.

— Какво друго мога да кажа?

— Ами можеше да кажеш, че като се видите другия път, ще разрешите въпроса.

— Добре… Ще се опитаме да разрешим въпроса.

Джеб остави вилицата си и хвърли гневен поглед към сина си.

— Аз не казах да се опитате, Гарет, казах да го разрешите.

— Защо си толкова настоятелен?

— Защото, ако не разрешите този въпрос, ние с теб ще продължим да се храним сами още двайсет години занапред.



На следващия ден рано сутринта Гарет изкара „Хепънстанс“ в открито море и се върна чак, когато слънцето залезе. Въпреки че Тереза се бе обаждала предишната вечер от хотела си в Далас и му бе оставила съобщение на телефонния секретар, той не ѝ се обади. Каза си, че е вече късно и може би е заспала. Това беше лъжа и той го знаеше, но просто още не му се говореше с нея.

Истината беше, че изобщо не му се говореше с никого. Все още ѝ беше сърдит за постъпката ѝ и най-доброто място за размишления му беше океанът, където никой не го безпокоеше. Почти цялата сутрин си мислеше дали тя съзнава колко много го съкруши, че не дойде. По-вероятното е да не го съзнава, заключи той, иначе нямаше да постъпи така.

Ако държеше на него.

С издигането на слънцето обаче гневът му започна да се стопява. Докато се опитваше да разсъждава по-трезво за ситуацията, се убеди, че баща му е прав — както винаги. Причината ѝ да не дойде всъщност подсказваше колко е различен начинът им на живот. Тя наистина имаше задължения, които не можеше да пренебрегне, и докато живееха разделено, такива неща щяха да се случват и занапред.

Макар мисълта да не го утешаваше, той се запита дали всички двойки преживяват такива моменти. Нямаше богат опит, за да знае. Единствената му връзка в живота бе с Катерин, а му беше трудно да прави сравнение между двете. Преди всичко той и Катерин бяха женени и живееха под един покрив. Нещо повече, двамата се познаваха почти цял живот и тъй като бяха млади, нямаха задълженията, които имаха сега и той, и Тереза. Бяха току-що завършили колежа, не притежаваха собствен дом и нямаха деца. Не, техните взаимоотношения бяха коренно различни от връзката между него и Тереза и нямаше да е честно да се опитва да ги съпоставя.

И все пак едно нещо не можеше да се пренебрегне, нещо, което човъркаше съзнанието му целия следобед. Най-накрая откри каква е разликата — да, знаеше, че не е честно да прави сравнение, но разликата се състоеше в това, че никога не се бе питал дали той и Катерин са „отбор“. Никога не си бе задавал въпроса какво ли бъдеще ще има с нея и нито веднъж не му бе минавало през ума, че някой от тях трябва да жертва всичко заради другия. Дори когато стигаха до спорове — къде да живеят, дали да открият магазин или дори само какво да правят в съботните вечери — нито той, нито, както усещаше, Катерин не поставяше връзката им под съмнение. Имаше нещо по начина, по който общуваха, което му подсказваше, че те винаги ще бъдат заедно.

Докато между него и Тереза такова нещо все още не долавяше.

Слънцето вече клонеше на запад, когато стигна до заключението, че не е честно да мисли по този начин. Двамата с Тереза се познаваха едва от няколко месеца — не беше реалистично да очаква друго толкова скоро. След по-дълъг период и при нормални обстоятелства те също щяха да станат „отбор“.

Наистина ли?

Поклащайки глава, му мина през ума, че не е много сигурен.

За много неща не беше съвсем сигурен.

Но едно нещо знаеше със сигурност — никога не бе анализирал отношенията си с Катерин така, както правеше сега спрямо Тереза. Това също не беше честно. Освен това в създалото се положение никакви анализи не можеха да му помогнат. Колкото и да умуваше, не беше способен да промени факта, че не се виждаха толкова често, колкото искаха или имаха нужда.

Онова, от което имаха нужда сега, беше действие от страна на двамата.

Веднага след като се прибра вечерта, Гарет се обади на Тереза.

— Ало? — Гласът ѝ бе сънлив.

Той заговори тихо.

— Здравей, аз съм!

— Гарет?

— Извинявай, че те събуждам, но заварих куп съобщения на телефонния си секретар.

— Радвам се, че се обаждаш. Бях престанала да се надявам.

— Известно време не ми се искаше.

— Още ли си ми сърдит?

— Не — отвърна той. — По-скоро тъжен, но не и сърдит.

— Защото не съм там този уикенд ли?

— Не. Защото не си тук всеки уикенд.



Същата нощ той пак сънува.

В съня си двамата с Тереза бяха в Бостън и вървяха по една от оживените улици, пълни с обичайната тълпа от хора — мъже и жени, млади и стари, едни — облечени с костюми, други с раздърпани дрехи, типични за днешните младежи. От време на време спираха пред някоя витрина, както правеха и преди, когато идваше в града. Беше ясен и слънчев ден, на небето нямаше нито едно облаче и на Гарет му беше приятно, че е с Тереза.

По едно време тя спря пред витрината на малък магазин за художествени произведения и го попита дали иска да влезе вътре. Той поклати глава и каза: „Не, ти върви, аз ще те изчакам тук.“ Тереза влезе в магазина, а той остана навън да се наслади на сянката, която хвърляха високите сгради отсреща. Точно тогава зърна с крайчеца на окото си познат силует.

Беше жена, която вървеше по тротоара на няколко метра от него, русата ѝ коса едва стигаше до раменете ѝ.

Той примигна, отмести поглед настрани и пак я погледна. Нещо в походката ѝ му направи впечатление, докато тя бавно се отдалечаваше. След още няколко крачки жената изведнъж спря и се обърна, сякаш беше забравила нещо. На Гарет дъхът му секна.

Катерин.

Не може да бъде.

Той тръсна глава. От такова разстояние не можеше да каже дали не се припознава.

Жената тъкмо се обърна отново, за да продължи по пътя си, и Гарет извика след нея: „Катерин… това ти ли си?“

Тя като че ли не го чу сред уличния шум. Гарет хвърли през рамо поглед в магазина и видя, че Тереза се разхожда вътре между щандовете. Когато пак погледна към тротоара, Катерин — или която и да беше — зави зад ъгъла.

Той тръгна след нея отначало с бърза крачка, после се затича. Тротоарът като че ли за секунди се задръсти от хора, сякаш метрото ги беше изсипало наведнъж, и той с мъка се провираше между тях, за да стигне до ъгъла.

Зави по същата улица, по която беше завила и жената.

Още след втората му крачка улицата започна да става заплашително тъмна. Той намали ход, макар че не валеше, чувстваше, че краката му шляпат в локви. Спря за миг, за да си поеме въздух и да успокои разтуптяното си сърце. В този миг започна да се надига мъгла, също като вълна, и скоро той вече не виждаше нищо на метър от него.

„Катерин? Тук ли си — извика той. Къде си?“ Чу смеха ѝ някъде отдалече, но не можеше да определи от коя посока.

Закрачи отново, бавно. Пак чу смях — весел, като на дете. И спря на място.

„Къде си?“

Тишина.

Огледа се наоколо.

Нищо.

Мъглата продължаваше да се сгъстява и след малко започна да вали дъжд. Той пак тръгна, макар да не знаеше накъде върви.

Нещо пробяга в мъглата и той се спусна натам.

Тя се отдалечаваше — само на няколко крачки от него.

Дъждът се усили и изведнъж като че ли всичко започна бавно да се движи. Той се затича… бавно… бавно… Виждаше я точно пред себе си… Мъглата стана съвсем гъста… Дъждът рукна като из ведро… Косата ѝ проблесна…

И тя изчезна. Той отново се спря. Вече нищо не виждаше от мъглата и дъжда.

„Къде си?“ — извика я отново.

Никакъв отговор.

„Къде си?“ — Този път извика много по-силно.

„Тук съм“ — обади се глас в дъжда и мъглата.

Той избърса мокрото си лице.

„Катерин? Ти ли си наистина?“

„Аз съм, Гарет.“

Но това не беше нейният глас.

От мъглата излезе Тереза.

„Тук съм.“

Гарет се събуди и седна в леглото, потънал в пот. Избърса лицето си с чаршафа, след това остана неподвижен дълго време.



По-късно съшия ден се срещна с баща си.

— Мисля, че искам да се оженя за нея, татко.

Те ловяха риба в края на кея заедно с още няколко души, повечето от които изглеждаха потънали в мисли. Джеб го погледна изненадан.

— Преди два дни ми се стори, че изобщо не искаш да я виждаш повече.

— Много размишлявах оттогава.

— Предполагам — рече тихо Джеб, като междувременно нави кордата си, провери стръвта и отново метна въдицата. Въпреки че не се надяваше да улови нещо, той упорстваше, защото за него риболовът беше едно от най-големите удоволствия в живота.

— Обичаш ли я? — попита той след малко.

Гарет го погледна учуден.

— Разбира се, че я обичам. Вече няколко пъти съм ти го казвал.

Джеб Блейк поклати глава.

— Не… не си ми го казвал. Говорили сме много за нея, за това, че те прави щастлив, че имаш чувството, че я познаваш отдавна, че не искаш да я загубиш… Но никога не си ми казвал, че я обичаш.

— То е същото.

— Така ли?



След като се прибра у дома, разговорът с баща му не излизаше от ума му.

— Така ли?

— Разбира се, че е така — отговори му той твърдо. — Но дори и да не е, аз я обичам.

Джеб изгледа продължително сина си, после извърна глава.

— И искаш да се ожениш за нея?

— Да.

— Защо?

— Как защо! Защото я обичам. Не е ли достатъчно.

— Може би.

Гарет нави кордата си, чувстваше се обезсърчен.

— Но нали ти ме съветваше да се оженим.

— Да.

— Тогава защо ме разпитваш сега?

— Защото искам да съм сигурен, че имаш основателна причина да го сториш. Преди два дни не беше сигурен дали искаш пак да я видиш, а сега си готов за брак. Това за мен е огромен обрат и затова искам да се уверя, че решението ти наистина се дължи на чувствата ти към Тереза… и няма нищо общо с Катерин. Нещо го жегна, като чу името ѝ.

— Катерин няма нищо общо с това — побърза да каже Гарет, после поклати глава и въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, татко, понякога не те разбирам. Ти беше този, който ме подтикваше към това, непрекъснато ми повтаряше, че трябва да загърбя миналото си и да си намеря друга жена. А сега, когато я намерих, ти като че ли искаш да ме разубедиш.

Джеб постави свободната си ръка върху рамото на сина си.

— За нищо не те разубеждавам, синко. Радвам се, че намери Тереза. Радвам се, че я обичаш и наистина се надявам да се ожениш за нея в крайна сметка. А те разпитвах, защото, ако смяташ да се жениш, то трябва да го направиш с основателна причина. Бракът е между двама души, а не между трима. И няма да е честно спрямо нея, ако го правиш заради нещо друго.

Гарет продължи да мълчи, после заговори:

— Искам да се оженя за нея, защото я обичам, татко. Искам да прекарам остатъка от живота си с нея.

Баща му го изгледа, преди да каже нещо, което накара Гарет да извърне поглед.

— С други думи, искаш да ме увериш, че си превъзмогнал напълно спомените си за Катерин, така ли?

Макар да чувстваше, че баща му гледа очаквателно, Гарет се улови, че не знае отговора.



— Уморена ли си? — попита Гарет.

Той говореше с Тереза, излегнат в леглото си, на светлината от нощната лампа.

— Да, преди малко се прибрах. Дълъг беше този уикенд.

— Конференцията оказа ли се полезна, както очакваше?

— Надявам се. Още е рано да се каже, но се срещнах с много хора, които биха могли да са ми от помощ за рубриката.

— Значи е добре, че отиде.

— И добре, и не. Почти през цялото време предпочитах да съм при теб.

Той се усмихна.

— Кога заминавате при твоите родители?

— В сряда сутринта. Ще бъдем там до неделя.

— Те сигурно ви очакват с нетърпение.

— О, да. Не са виждали Кевин почти година и знам, че ще се радват да им погостува няколко дни.

— Много хубаво.

Настъпи кратко мълчание.

— Гарет?

— Да?

Тя говореше тихо.

— Искам да знаеш, че наистина много съжалявам за този уикенд.

— Знам.

— Мога ли да се реванширам?

— Как?

— Ами… ще можеш ли да дойдеш тук за уикенда след Деня на благодарността.

— Предполагам.

— Чудесно, защото възнамерявам да изготвя план за едно по-специално прекарване само за нас двамата.



Това бяха дни, които никой от двамата нямаше да забрави.

Предишните две седмици Тереза му се обаждаше по-често от друг път. Обикновено Гарет звънеше, но като че ли всеки път, когато му се приискаше да вдигне телефона, и тя позвъняваше. На два пъти, докато отиваше до апарата, той почваше да звъни и втория път, още щом вдигна слушалката, каза направо: „Здравей, Тереза!“ Тя се изненада и двамата започнаха да се шегуват за ясновидските му способности, преди да преминат към съществото на разговора.

Когато пристигна в Бостън, както винаги, Тереза го посрещна на летището. Беше го предупредила да се облече по-елегантно и той излезе от самолета с блейзер, който тя виждаше за първи път.

— Охо! — възкликна тя кратко.

Той несъзнателно подръпна краищата му.

— Добре ли изглеждам?

— Великолепно!

Отидоха да вечерят направо от летището. Тереза беше запазила маса в един от най-елегантните ресторанти на града. Вечеряха бавно и с наслада подбраните ястия, а после отидоха да гледат „Клетниците“. Всички билети за представлението бяха продадени, но тъй като Тереза познаваше директора на театъра, той ги настани в най-хубавия сектор.

Беше късно, когато се прибраха, а следващия ден Гарет беше пришпорен още повече. Тереза го заведе в редакцията, показа му работното си място, като междувременно го запозна с няколко души, а следобеда отидоха в Музея на изящните изкуства. Вечерта имаха среща с Диана и Брайън в „Антъни“ — ресторант, намиращ се на последния етаж на едно от най-високите здания, който предлагаше великолепна гледка на целия град.

Гарет никога не беше виждал нещо подобно.

Масата им беше до прозореца. Диана и Брайън станаха, като ги видяха да влизат.

— Помните Гарет от онази обилна и дълга гощавка, нали? — заговори Тереза, стараейки се да не прозвучи глупаво.

— И още как! Радвам се да те видя отново, Гарет — каза Диана, като го прегърна набързо и го целуна по бузата. — Надявам се да не си ѝ бил прекалено сърдит.

— Всичко е наред — кимна той сковано.

— Чудесно. Защото, както изглежда, си е струвало да отиде.

Гарет я погледна с недоумение. Тереза попита:

— Какво искаш да кажеш, Диана?

Очите на приятелката ѝ светнаха.

— Вчера, след като си тръгна, получих добри новини.

— Какви?

— Ами… — започна Диана нехайно — близо двайсет минути разговарях с Дан Мандел, шефа на корпорацията „Медиа информейшън“, и се оказа, че си му направила голямо впечатление. Харесал начина, по който си се представила, и смята, че си истинска професионалистка. Но най-важното е… — Диана замълча, за да възпроизведе ефект.

— Какво?

— Че ще отпечатва рубриката ти във всички негови вестници от януари нататък.

Тереза запуши устата си с ръка, за да заглуши радостния си вик, но не успя напълно и хората от близките маси обърнаха глави към нея. Тя прегърна Диана и заговори възбудено.

— Сериозно?! — възкликна тя, не можейки да повярва.

Диана кимна, усмихната до уши.

— Да. Повтарям ти думите му. Той иска да разговаря отново с теб във вторник. Уредила съм среща в десет часа.

— И си сигурна, че иска моята рубрика?

— Напълно. Изпратих му по факса твои материали и той ми се обади. Избрал е теб, няма съмнение. Вече го е решил.

— Не мога да повярвам.

— А трябва. Освен това по „партенката“ чух, че и други са проявили интерес към теб.

— О! Диана…

Тереза отново я прегърна импулсивно, лицето ѝ грееше от възбуда. Брайън сръга с лакът Гарет.

— Страхотна новина, а?

Гарет се запъна, преди да отговори:

— А, да… страхотна е.



След като се настаниха около масата, Диана поръча бутилка шампанско и вдигна тост за бъдещите успехи на Тереза. Двете не си затвориха устите през цялата вечер. Гарет мълчеше, не знаеше как да се включи в разговора. Изглежда, Брайън го усети, че се чувства неловко, и се наведе към него.

— Като ученички са, нали? Диана цял ден не я свърташе на едно място от нетърпение да ѝ съобщи.

— Ще ми се да разбирам по-добре разговора им. А така не знам какво да кажа.

Брайън отпи глътка и поклати глава.

— Не се притеснявай… И да разбираше, нямаше да можеш да вземеш думата от тях. Като се съберат двете, все така говорят. Ако не ги познавах, щях да кажа, че са били близначки в другия си живот.

Гарет хвърли поглед към Тереза и Диана.

— Сигурно си прав.

— Освен това — добави Брайън — ще почнеш да разбираш, когато заживееш с тези неща непрекъснато. Много скоро ще им влезеш в ритъма. Като мен.

Думите му се врязаха в съзнанието на Гарет. „Когато заживееш с тези неща непрекъснато?“

Гарет не каза нищо и Брайън промени темата.

— Докога се тук?

— До утре вечер.

Брайън кимна.

— Кофти е, че не се виждате много често, нали?

— Понякога, да.

— Мога да си представя. Тереза често изпада в униние по този повод.

Тереза се усмихна на Гарет през масата.

— Какво си говорите вие там двамата? — попита тя весело.

— Туй-онуй — отвърна Брайън, — но главно за бъдещето ви.

Гарет потвърди леко с глава, без да продума. Тереза го видя как се размърда на стола си. Беше очевидно, че не се чувства удобно — макар че не знаеше защо — и се зачуди.



— Беше много мълчалив тази вечер — отбеляза Тереза.

Бяха се прибрали в апартамента ѝ и седяха на дивана на фона на музика по радиото.

— Ами нямах какво толкова да кажа.

Тя го хвана за ръката и заговори тихо:

— Радвам се, че беше с мен, когато Диана ми съобщи новината.

— Аз пък се радвам за теб, Тереза. Разбирам, че това значи много за теб.

Тя се усмихна колебливо и смени темата.

— Добре ли си поприказвахте с Брайън?

— А, да… той е приятен събеседник. — След кратка пауза продължи: Но аз не ставам за голяма компания, особено, когато не е от моята среда. Аз просто… — Той замълча, колебаейки се дали да каже още нещо, но се отказа.

— Какво?

— Нищо — поклати глава той.

— Не, какво щеше да кажеш?

След малко той заговори, подбирайки си внимателно думите.

— Щях да кажа, че целият този уикенд ми беше странен. Театърът, скъпите вечери, излизането с твоите приятели… — сви рамене. — Не си го представях така.

— Не се ли забавлява?

Той приглади косата си назад — явно му беше неловко.

— Не че не се забавлявах… Просто… — пак сви рамене — това няма нищо общо с моя начин на живот.

— Тъкмо затова организирах такъв уикенд. Исках да ти покажа други неща.

— Защо?

— По същата причина, по която ти поиска да ме научиш да плувам под вода, защото то е нещо вълнуващо, нещо различно.

— Не дойдох тук, за да върша нещо различно. Дойдох, за да прекарам тихо и кротко с теб. Дълго време не те бях виждал, а откакто съм тук, само хвърчим от едно място на друго. Дори още не сме си поговорили, а аз утре си заминавам.

— Не е вярно. Снощи бяхме сами на вечеря, днес — в музея. Имахме много време за разговори.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Да не би да искаше да стоим по цял ден тук, в апартамента?

Той не отговори. След малко стана и отиде да загаси радиото.

— Тереза, откакто съм тук, все се каня да ти кажа нещо важно — заговори той, без да се обръща.

— Какво е то?

Той наведе ниско глава. „Сега или никога“, прошепна той под носа си. Застана с лице към нея и си пое дълбоко въздух, събирайки смелост.

— Знаеш ли, целият този месец, в който не се видяхме, беше много мъчителен за мен и точно сега не съм напълно убеден, че мога да продължавам по този начин.

Дъхът ѝ секна за секунда.

Като видя изражението ѝ, докато се приближаваше до нея, знаейки какво ще ѝ каже, усети, че нещо стяга гърдите му.

— Не е това, което си мислиш — побърза да уточни той. — Изглежда, ме разбра напълно погрешно. Не че не искам да те виждам, напротив, искам непрекъснато да си до мен.

Стигна до дивана и коленичи пред нея. Тереза го гледаше очаквателно. Той взе ръката ѝ.

— Искам да се преместиш в Уилмингтън.

Макар да знаеше, че ще се стигне до такъв разговор, Тереза не очакваше да се проведе именно сега и по този начин. Гарет продължи:

— Знам, че ще бъде голяма стъпка за теб, но ако се преместиш там, повече няма да се разделяме за толкова дълго. Ще можем да се виждаме всеки ден. — Погали я по бузата. — Искам да се разхождам с теб по плажа, с яхтата… Искам да те заварвам вкъщи, когато се връщам от магазина. Просто искам да живея с чувството, че сме били заедно цял живот…

Той редеше думите бързо и Тереза се опитваше да схване смисъла им. Гарет не спираше да говори.

— Толкова ми липсваш, когато си далече… Разбирам, че работата ти е тук, но съм сигурен, че местният вестник ще те вземе…

Колкото повече говореше, толкова по-силно и се замайваше главата. Струваше ѝ се, че той се опитва да пресъздаде връзката си с Катерин.

— Чакай малко — прекъсна го тя. — Аз не мога току-така да си събера багажа и да тръгна… Кевин ходи на училище тук…

— Не казвам, че трябва веднага да тръгнеш — контрира я той. — Можеш да го изчакаш да завърши годината си, щом така ще е по-добре. Толкова време живеем така… все ще изкараме още някой и друг месец.

— Но той се чувства добре тук, тук е домът му, тук са приятелите му, футболът…

— Всичко това ще може да го има и в Уилмингтън.

— Не можеш да го знаеш със сигурност. Лесно ти е да го кажеш, но не знаеш как ще бъде.

— Не се ли увери колко добре ни беше заедно?

Тя отдръпна ръката си, започвайки да се обезсърчава.

— Това няма нищо общо, не разбираш ли? Знам, че и на двамата ни е добре заедно, но ти не си го питал дали иска да промени живота си. И аз не съм го питала. — Тя замълча. — Освен това не става дума само за него. Ами аз, Гарет? Ти поне чу и разбра какво стана. Току-що получих страхотна новина за рубриката ми и сега искаш да захвърля и това ли?

— Не, просто не искам да захвърляш нашите взаимоотношения. Разликата е огромна.

— Тогава защо ти не се преместиш в Бостън?

— И какво ще правя тук?

— Същото, което и в Уилмингтън. Ще водиш курсове по подводен спорт, ще плаваш с яхтата. За теб е много по-лесно да се преместиш, отколкото за мен.

— Не мога да го направя. Нали ти казах… — той обхвана с жест на ръката стаята — това не моят начин на живот. Тук ще се чувствам като риба на сухо.

Тереза стана и закрачи нервно из стаята. Приглади косата си назад.

— Това не е честно.

— Кое не е честно?

Тя се обърна с лице към него.

— Всичко. Искаш да се преместя, искаш да променя целия си живот. Като че ли поставяш условие: „Можем да бъдем заедно, но така, както аз кажа.“ Добре, а къде оставяш моите чувства. Те нямат ли значение?

— Разбира се, че имат. Ти имаш значение… ние имаме значение.

— Е, да, но не ми прозвуча така. Ти като че ли мислиш само за себе си. Искаш аз да оставя всичко, което съм постигнала, а ти не се отказваш от нищо — погледът ѝ нито за миг не се отмести от лицето му.

Гарет стана и тръгна към нея. Докато се приближаваше, тя изпъна напред ръце като бариера.

— Виж какво, Гарет, точно сега не искам да ме докосваш.

Той свали ръцете си. Известно време никой от двамата не продумваше. Тереза скръсти ръце пред гърдите си и извърна глава настрани.

— Значи отговорът ти е, че няма да дойдеш — наруши мълчанието той с повишен тон.

Тя заговори предпазливо.

— Не. Отговорът ми е, че трябва да обсъдим положението.

— И то така, че да ме убедиш, че греша ли?

Забележката му не бе удостоена с отговор. Тя поклати глава и се запъти към масата в трапезарията, взе чантата си и продължи към външната врата.

— Къде отиваш?

— Да купя вино. Имам нужда да пийна нещо.

— Но много е късно.

— На ъгъла има магазин. Ще се върна след минути.

— Защо да не поговорим сега?

— Защото — отвърна тя сприхаво — имам нужда да остана няколко минути сама, за да размисля.

— Бягаш ли? Въпросът му прозвуча като обвинение.

Тя отвори вратата и я задържа, докато му отговаряше.

— Не, Гарет, не бягам. Ще се върна след броени минути. И не ми харесва, че ми говориш така. Не е частно да ме караш да изпитвам вина. Току-що поиска от мен да променя целия си живот и имам нужда от няколко минути, за да си помисля.

Тя излезе от апартамента. Погледът на Гарет остана прикован към вратата известно време в очакване тя да се върне. Но тя не се върна и той се наруга тихо. Изобщо не стана така, както си го мислеше. В първата минута ѝ предложи да дойде в Уилмингтън, в следващата — тя излезе, за да останела сама. Как така не можа да овладее положението?

Тъй като не знаеше какво друго да прави, започна да се разхожда из апартамента. Надникна в кухнята, после в стаята на Кевин. Когато стигна до спалнята, се спря, преди да влезе. Отиде до леглото и седна, обгръщайки с ръце главата си.

Беше ли честно да я кара да се мести? Разбира се, че тя си има свой живот тук — и то добър живот, но той беше толкова сигурен, че тя може да има всичко това и в Уилмингтън. Както и да погледнеше на нещата, вероятно щеше да има дори много по-добър живот там. Той се огледа наоколо и си каза, че няма начин той да свикне да живее в апартамент. Но дори е да се преместеха в къща, каква гледка щяха да имат? Или щяха да живеят в предградие, заобиколени от десетки къщи, съвсем еднакви на външен вид?

Сложна работа! И как така всичко, което ѝ наговори, се оказа погрешно? Изобщо не бе имал намерение думите му да прозвучат като ултиматум, но като ги прехвърли отново в ума си, дойде до заключението, че точно така се получи.

Въздъхна и се замисли какво да прави по-нататък. Не беше сигурен, че каквото и да ѝ каже, когато тя се върне, няма да доведе до нов спор. Още повече, че той не го желаеше. Споровете рядко водят до разрешение, а тъкмо разрешение им трябваше сега.

Но щом нямаше какво повече да каже, какво друго оставаше? Той се замисли и накрая реши да ѝ напише писмо, в което да излее мислите си. Когато пишеше, мислите му бяха по-ясни — особено през последните години — и тогава може би тя щеше да го разбере.

Погледна към нощното шкафче. Там беше телефонът ѝ — сигурно ѝ оставяха съобщения от време на време, — но не видя до него нито писалка, нито бележник. Отвори чекмеджето, разрови го и намери химикалка.

Докато търсеше и лист между списанията, няколко книги с мека подвързия и празна кутия за бижута, нещо познато привлече вниманието му.

Ветроходна яхта.

Беше напечатана върху лист хартия, подаващ се между тънък бележник-календар и старо издание на „Лейдис хоум джърнъл“.

Издърпа го, като несъзнателно предположи, че е някое от писмата, които ѝ бе писал през последните два месеца, и изведнъж се смрази на място.

Как е възможно?

Тези листове за писма му бяха подарък от Катерин и той ги използваше само когато пишеше до нея. Сети си, че писмата му до Тереза бяха писани на други листове, които бе купил от книжарницата.

Усети, че не му стига въздух. Бързо отвори чекмеджето докрай, хвана списанието и бавно го повдигна — не беше само един лист, а пет, цели пет от същите листове за писма! Все още объркан, той примигна и погледната първия лист и на него, с неговия почерк, видя изписани думите:

„Моя най-скъпа Катерин…“

О, Боже! Той взе втория лист — фотокопие:

„Моя най-скъпа Катерин…“

Следващия лист:

„Скъпа Катерин…“

— Какво е това? — промълви той, не вярвайки на очите си. — Не може да бъде… Отново хвърли поглед на листовете, да не би да бъркаше нещо.

Но не, истина беше. Едното писмо беше оригинално, другите две — копия, но и те бяха негови писма, писмата, които бе писал на Катерин. Писмата, които ѝ бе писал, след като я бе сънувал, и бе пускал от борда на „Хепънстанс“ и които изобщо не се бе надявал да види отново.

Импулсивно започна да ги чете и след всяка дума, след всяко изречение чувстваше как сънищата, спомените, загубата, болката му изплуваха в съзнанието му. Спря да чете.

Устата му беше пресъхнала. Вече не четеше, а само ги гледаше като изпаднал в шок. Не чу, когато входната врата се отвори и затвори. Тереза извика:

— Гарет, върнах се.

Той чу стъпките ѝ из апартамента.

— Къде си?

Не ѝ се обади. Не можеше да прави нищо, освен да се опита да разбере как е станало това. Как са се озовали у нея? Това бяха негови писма… лично негови писма.

Писмата до съпругата му.

Мястото им не е у чужди хора.

Тереза влезе в спалнята и го видя. Той не можеше да знае, че кръвта от лицето му се беше отдръпнала, кокалчетата на пръстите му, които стискаха писмата, бяха побелели.

— Добре ли си? — попита тя, без още да е разбрала какво държи той в ръцете си.

В първия миг Гарет като че ли не я чу. После вдигна глава и впи поглед в нея. Тя се стресна и понечи да заговори отново, но не го направи. Изведнъж всичко — отвореното чекмедже, листовете в ръката му, изражението на лицето му — я заля като вълна и тя мигом разбра какво е станало.

— Гарет… ще ти обясня — започна тя бързо и тихо, но той не даваше признаци, че я чува.

— Моите писма… — прошепна той и я загледа едновременно с изумление и ярост.

— Аз…

— Откъде имаш тези писма? — настоя да узнае той с глас, който я накара да потрепери.

— Едното го намерих изхвърлено на брега и…

Той я прекъсна.

— Намерила си го?!

Тя кимна и започна да обяснява:

— Когато бях в Кейп Код. Една сутрин тичах по брега и се натъкнах на бутилката…

Той сведе поглед към първото писмо — единственото оригинално писмо. Беше го писал в началото на тази година.

— А тези? — вдигна той копията. — Тези откъде са дошли?

Тереза отвърна тихо:

— Тях ми ги изпратиха.

— Кой? — Напълно объркан, той стана от леглото.

Тя пристъпи крачка към него с протегната ръка.

— Други хора, които ги намерили. Един от тях прочел в рубриката ми…

— Ти си публикувала мое писмо?! — Изрече го така, сякаш някой го удари в корема.

Тя отговори след кратко колебание.

— Не знаех…

— Какво не си знаела? — извика той високо и болката в гласа му беше ясно доловима. — Че не бива да го правиш ли? Че това не е нещо, което съм искал да го узнае светът ли?

— Беше изхвърлено на брега… не може да не си знаел, че някой ще го намери — побърза да възрази тя. — Освен това не съм използвала имената ви.

— Но си го отпечатала във вестника. — Гласът му спадна от неверие.

— Гарет… аз…

— Замълчи — прекъсна я гневно той. Отново погледна писмата, после пак вдигна поглед към нея, сякаш я виждаше за първи път. Ти ме излъга.

— Не съм те излъгала.

Той не я слушаше.

— Излъга ме — повтори като на себе си. — И дойде да ме откриеш. Защо? За да напишеш друг материал ли? Затова ли дойде?

— Не… съвсем не за това.

— А за какво тогава?

— След като прочетох писмото ти… ми се прииска да се запозная с теб.

Той не разбираше какво му говори, само местеше поглед от писмата към нея и обратно. Лицето му бе изкривено от мъка.

— Ти ме излъга — каза той за трети път. — Използва ме.

— Не е вярно…

— Вярно е! — прогърмя гласът му в стаята. Спомни си за Катерин и протегна ръката си с писмата към Тереза, сякаш тя не ги беше виждала. — Те бяха мои… в тях са моите чувства, моите мисли, моя начин, по който се преборвах със загубата на съпругата си. Мои бяха, не твои.

— Не съм искала да те наранявам.

Той я загледа продължително и безмълвно. Мускулите на челюстта му изпъкнаха от напрежение.

— Цялата тази работа е пълно безобразие — рече накрая той и не я остави да каже нещо. — Използвала си чувствата ми към Катерин, за да задоволиш някакво твое желание. Помислила си, че щом съм обичал Катерин, ще обикна и теб, така ли?

Тя пребледня. Изведнъж почувства, че не е в състояние да говори.

— Планирала си всичко от самото начало, нали? — Той замълча и прекара пръсти през косата си. Когато пак заговори, гласът му бе грапав. Всичко е било нагласено. — Като че ли се олюля и тя се пресегна да го хване.

— Гарет… да, признавам, че исках да се запозная с теб. Писмата бяха толкова красиви… и ми се прииска да видя що за човек е този, който ги е писал. Но нямах представа до какво ще доведе това, оттам нататък нищо не съм планирала. — Хвана го за ръката. — Обичам те, Гарет. Искам да ми повярваш.

Когато тя свърши да говори, той издърпа ръката си и се отдалечи.

— Що за човек си ти?

Въпросът му я жегна и тя отговори отбранително:

— Не е каквото си мислиш…

Гарет продължи, подминавайки думите ѝ.

— Сигурно имаш болезнено развинтена фантазия.

Това ѝ дойде в повече.

— Престани, Гарет! — изкрещя тя гневно. — Изобщо не чуваш какво ти говоря! — Както крещеше, по лицето ѝ потекоха сълзи.

— Защо да те слушам? Ти ме лъжеш, откакто се запознахме.

— Не съм те лъгала за нищо. Просто премълчах за писмата!

— Защото си знаела, че си постъпила нечестно!

— Не… защото знаех, че няма да ме разбереш — заяви тя твърдо, опитвайки да се овладее отново.

— Много добре те разбирам. Стана ми ясно що за човек си!

Тя присви очи.

— Не бъди такъв.

— Какъв? Сърдит? Обиден? Та аз току-що открих, че всичко е било игра, и сега искаш да спра ли?

— Млъкни! — извика тя и гневът ѝ отново изплува на повърхността.

Този път той като че ли онемя и само я загледа. После пак вдигна към нея писмата и заговори с пресеклив глас.

— Ти си мислиш, че си разбрала какво е било между мен и Катерин, но не е така. Колкото и писма да си чела, колкото и добре да си ме опознала, ти никога няма да разбереш. Онова, което беше между нас, беше истинско. Както беше истинска и тя…

Той замълча, опитвайки да събере мислите си, и я гледаше сякаш беше напълно непозната. После изрече нещо, което я заболя повече от всичко, което чу от устата му досега.

— Ние никога няма дори да се доближим до онова, което имаше между Катерин и мен.

И без да дочака отговор, мина покрай нея и отиде при пътната си чанта. Нахвърли вещите си вътре и рязко затвори ципа. За миг тя си помисли да го спре, но още беше зашеметена от последните му думи.

Той се изправи с чантата в ръка.

— Тези — вдигна писмата, които държеше — са мои и си ги взимам.

Тя изведнъж съзна какво смята да прави и попита:

— Защо си тръгваш?

Той я изгледа.

— Та аз дори не знам коя си.

Без да отрони дума повече, той се обърна и се запъти към вратата.

Загрузка...