Писмо в бутилка

6

Стрелките на часовника скоро щяха да отбележат седем часа, но за Гарет Блейк времето беше спряло преди три години, когато Катерин слезе от тротоара и беше бутната от кола, шофирана от възрастен мъж, които не успя да спре навреме и с това промени завинаги живота на цели две семейства. През следващите седмици гневът му към шофьора постепенно отстъпи място на планове за отмъщение, което така и не осъществи, тъй като скръбта му го направи неспособен да върши каквото и да било. Не можеше да спи повече от три часа в денонощието, разплакваше се всеки път, когато видеше дрехите ѝ в гардероба, и отслабна с близо десет килограма, тъй като не слагаше нищо в уста, освен кафе и солени бисквити. След месец пропуши за първи път в живота си и започна да пие, за да удави непоносимата мъка, която го налягаше всяка вечер. Баща му пое временно работата в магазина, а Гарет по цял ден седеше мълчалив на задната веранда на къщата си и опитваше да си представи живота си без Катерин. Дори вече не изпитваше желание да живее повече и понякога се надяваше, че соленият, влажен въздух ще го погълне и ще го избави от самотата му занапред.

Най-тежко му беше, когато не можеше да си спомни ден, в който да не е бил заедно с Катерин. Познаваха се почти цял живот, учеха в едни и същи училища. В трети клас в гимназията станаха най-добри приятели и тогава той ѝ поднесе две картички за Деня на свети Валентин, но след това продължиха да учат в различни паралелки до завършването на гимназия. Тогава Катерин беше слабичка и най-дребната сред съученичките си и макар че Гарет беше отделил специално място за нея в сърцето си, не забеляза кога се бе превърнала в привлекателна девойка. В ученическите години те нито веднъж не излязоха заедно на разходка, нито дори на кино, но след четири години в Чапел Хил, където той специализираше морска биология, най-неочаквано я срещна в Райтсвил Бийч и мигом си даде сметка колко глупаво е постъпил. Тя вече не беше онова слабичко момиченце, което помнеше. Пред него стоеше красива млада жена с форми, които караха и мъже, и жени да се обръщат след нея. Косата ѝ беше руса, в очите ѝ се таеше безгранична загадъчност. И когато той най-накрая успя да затвори уста от прехласване и я попита какво ще прави по-късно същата вечер, те започнаха приятелство, което ги доведе до брак и до шест прекрасни години съвместен живот.

През първата им брачна нощ, останали сами в хотелската стая, осветена само от свещи, тя му подаде двете любовни картички, които ѝ бе поднесъл навремето, и се разсмя, като видя израза на лицето му. „Разбира се, че ги запазих — прошепна тя, докато обвиваше ръце около врата му, — тогава обичах за първи път. Любовта е любов, независимо на колко години си, и съзнавам, че ако ти бях дала време, ти щеше да се върнеш при мен.“

Всеки път, когато Гарет се уловеше, че мисли за нея, той си спомняше как точно изглеждаше тя или онази нощ, или последния път, когато бяха излезли с яхтата. Дори сега си спомняше ясно последната им вечер — косата ѝ се вееше от силния вятър и по усмихнатото ѝ лице бе изписан възторг.

— Чувстваш, ли пръските? — извика тя възбудено, когато застана при носа на яхтата. Беше се хванала за едно въже и се накланяше в посоката на вятъра, а профилът ѝ се очертаваше на фона на искрящото небе.

— Внимавай! — предупреди я Гарет, без да изпуска щурвала.

Тя се наведе още повече и загледа през рамо.

— Сериозно говоря! — извика той отново. За миг му се стори, че пръстите ѝ се охлабиха около въжето и той бързо пусна щурвала, но точно тогава чу високият ѝ смях. И я видя как отново се изправи. Пристъпвайки леко, както винаги, тя се върна до него и обви ръце около раменете му. Целувайки го по ухото, прошепна умолително:

— Притесних ли те?

— Винаги ме притесняваш, когато правиш такива неща.

— Не ми говори така грубо — престори се тя на обидена. — Не и сега, когато си само мой.

— Всяка вечер съм само твой.

— Но не и по този начин — отвърна тя и отново го целуна. След това хвърли бърз поглед наоколо и добави: — Защо не свием платната и не пуснем котвата?

— Сега?

Тя кимна.

— Освен, разбира се, ако смяташ да плаваме цяла нощ.

С потаен поглед, който не издаваше нищо, тя отвори вратата на кабината и изчезна от поглед. Четири минути по-късно лодката беше здраво закотвена и той влезе в кабината след нея…

Гарет въздъхна тежко, сякаш да издуха спомените си като дим. Въпреки че събитията през онази вечер се бяха врязали ясно в съзнанието му, той се улови, че колкото повече време минаваше, толкова по-трудно успяваше да си представи как точно изглеждаше Катерин. Малко по малко чертите на лицето ѝ избледняваха пред очите му и макар да знаеше, че забравата помага да смекчи мъката, най-много от всичко му се искаше да я види отново. През последните три години само веднъж бе отворил албума със снимки и това го потопи в такава скръб, че той се зарече никога повече да не го докосва. Виждаше я ясно само нощем, след като заспеше. Обичаше да я сънува, понеже тогава имаше чувството, че е все още жива. Тя говореше и се движеше, а той я прегръщаше и за миг, като че ли всичко беше като наяве. Но сънищата го изцеждаха, събуждаше се изтощен и потиснат. Понякога отиваше в магазина и цяла сутрин оставаше заключен в канцеларията си, за да не разговаря с никого.

Баща му се опитваше да му помогне по всякакъв начин. Той също бе загубил съпруга и разбираше какво преживява синът му. Гарет го навестяваше най-малко веднъж в седмицата и винаги се чувстваше добре в неговата компания. Той беше единственият, който можеше да го разбере, тъй като и двамата изпитваха едни и същи чувства. Миналата година баща му го посъветва да си намери някоя жена. „Не е хубаво да си винаги сам — каза му той. — Все едно че си се предал.“ Гарет съзнаваше, че това е самата истина, но работата беше там, че не му се искаше да се среща с друга жена. Откакто загуби Катерин, не бе докосвал жена, но по-лошото беше, че изобщо не изпитваше подобно желание. Имаше чувството, че част от него също си бе отишла завинаги. Когато веднъж запита баща си защо трябва да следва съвета му, след като самият той също не се бе оженил повторно, баща му само извърна поглед настрани. След малко обаче изрече нещо, което оттогава не спря да преследва и двамата, нещо, което по-късно си даде сметка, че щеше да е по-добре никога да не бе споменавал.

„Мислиш ли, че щеше да е възможно да намеря друга, напълно подходяща да замести майка ти?“

След време Гарет се върна в магазина и започна отново да работи, полагайки всички усилия да продължи да живее. Застояваше се до късно в канцеларията, подреждаше документацията, пренареждаше щандовете само защото беше по-безболезнено, отколкото да стои вкъщи. Установи, че когато се прибираше у дома по тъмно и запалеше само две-три лампи, тогава нейните неща не се набиваха в очите му и присъствието ѝ не беше чак толкова осезаемо. Постепенно свикна да живее отново сам, да си готви, да чисти, да пуска пералнята, дори излизаше да поработи в градината, както правеше Катерин, макар че не му доставяше удоволствие, както на нея.

Мислеше, че започва да се съвзема, но когато дойде време да опакова вещите ѝ, почувства, че сърце не му даваше да го направи. Накрая баща му взе нещата в свои ръце. След като прекара цял един уикенд в гмуркане, Гарет се прибра и завари дома си опразнен от вещите на Катерин. Къщата му се стори пуста и той не видя причина да остава в нея повече. До един месец я продаде и си купи по-малка край Каролина Бийч, като си мислеше, че най-накрая ще може да се съвземе напълно. До известна степен вече трета година успяваше.

Но баща му не бе прибрал всичко. В една малка кутия, която държеше в нощното си шкафче, Гарет беше запазил няколко неща, с които не можеше да се раздели — картичките за Деня на свети Валентин, брачната ѝ халка и още няколко дреболии, които за другиго не представляваха никаква ценност. Обичаше късно вечер да ги подържи в ръцете си и дори, когато баща му понякога му казваше, че вече се е съвзел, той се съгласяваше, но знаеше, че лъже — че не е така. За него нищо вече нямаше да бъде същото.

Гарет Блейк отиде на пристанището за яхти няколко минути по-рано, за да приготви „Хепънстанс“ за път. Свали калъфа на платното, отключи каютата и провери общото състояние на яхтата.

Баща му се беше обадил по телефона минута преди той да тръгне, и Гарет се сети за разговора им.

— Искаш ли да наминеш за вечеря? — беше го попитал той.

Гарет му отговори, че няма да може.

— Ще изляза на разходка с яхтата, но няма да съм сам.

След кратка пауза баща му попита:

— С жена ли?

Гарет му разказа набързо за запознанството си с Тереза.

— Струваш ми се малко възбуден за предстоящата ти среща — отбеляза баща му.

— Не, татко, не съм. И това не е среща. Нали ти казах, просто отиваме на разходка. Тя никога не се била качвала на платноходка.

— Хубава ли е?

— Какво значение има?

— Никакво, но чувствам, че се вълнуваш като пред среща.

— Не е среща, татко.

— Щом тъй казваш…

Гарет я видя да върви по пристана минути след седем часа. Беше облечена с къси панталони и червена блуза без ръкави, в едната ръка носеше кошница, а в другата — пуловер и леко яке. Не изглеждаше развълнувана като него, а и лицето ѝ не издаваше какво мисли, докато се приближаваше до него. Той се помъчи да се отърси от мислите си, когато накрая тя застана до лодката.

— Здравей! — поздрави го тя непринудено. — Не закъснях много, нали?

Той свали ръкавиците си, докато ѝ отговаряше:

— О, здрасти! Не, изобщо не си закъсняла. Аз дойдох по-рано, за да подготвя нещата.

— И какво, приключи ли?

Той хвърли един поглед навсякъде.

— Да, струва ми се. Чакай да ти помогна да се качиш.

Той остави настрана ръкавиците и протегна ръка. Тереза му подаде нещата, които носеше, и той ги остави на една от седалките, наредени на палубата. Когато пое двете ѝ ръце, тя почувства мазолите на дланта му. След като я качи благополучно на борда, той посочи с ръка към щурвала и попита:

— Готова ли си да отплаваме?

— Когато кажеш.

— Тогава иди да седнеш отпред. Сега ще я изкарам от пристанището. Искаш ли да пийнеш нещо, преди да тръгнем? Имам газирана вода в хладилника.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Чувствам се добре в момента.

Тя огледа палубата и си избра да седне на една от ъгловите седалки. Видя го как завъртя ключа и задейства двигателя. После той отстъпи назад от щурвала и освободи двете въжета, с които лодката бе привързана към пристана. „Хепънстанс“ бавно започна да се измъква на заден ход. Леко изненадана, Тереза отбеляза:

— Не знаех, че има и двигател.

Гарет се обърна през рамо и отвърна с висок глас.

— Той е малък, служи само за излизане и влизане в пристанището. Сложихме нов, след като я ремонтирахме.

„Хепънстанс“ се отдалечи от пристана, после и от акваторията за яхти. Когато излезе на открития между островен воден път, той я обърна към вятъра и изключи двигателя. След като сложи отново ръкавиците си и вдигна бързо платното, Гарет застана до Тереза и се наведе близо до нея.

— Внимавай да не си удариш главата… Гикът ще се завърти над теб.

Последваха няколко чевръсти движения на ръцете му. Тя наведе глава и установи, че всичко стана точно както ѝ бе казал. Гикът се завъртя над главата ѝ и прикрепеното към него платно улови вятъра. Още не бе мигнала, и Гарет се озова отново зад щурвала. Докато правеше някои корекции, току обръщаше глава, за да поглежда към платното, явно да се увери, че всичко е наред. Цялата работа не отне повече от трийсет секунди.

— Не знаех, че се налага да извършваш всичко с такава бързина. Все си мислех, че ветроходството е мързелив спорт.

Той я погледна през рамо. И Катерин обичаше да седи на същото място и на светлината на залязващото слънце за миг си представи, че тя е там. Побърза да пропъди тази мисъл и се изкашля.

— То си е така, но едва когато се излезе в открито море и наоколо няма никой. В момента обаче плаваме по междуостровния воден път и трябва да внимаваме, докато се разминаваме с другите плавателни съдове.

Той поддържаше щурвала почти неподвижно и Тереза почувства как „Хепънстанс“ постепенно започна да набира скорост. Тя стана от мястото си, тръгна към Гарет и се спря до него. Духаше вятър и макар че го усещаше по лицето си, имаше чувството, че не е достатъчно силен, за да издуе ветрилото.

— Така. Е, мисля, че всичко е наред — рече той с усмивка и я погледна. — Ще плаваме, без да става нужда да променяме ъгъла на ветрилото. Освен ако вятърът не задуха в друга посока.

Те се движеха към протока. Тъй като виждаше колко е съсредоточен Гарет в управлението на яхтата, Тереза си мълчеше. Оглеждаше го с ъгълчето на окото си — силните му ръце на щурвала, дългите му крака, които поемаха тежестта на тялото му според накланянето на лодката от вятъра.

В настъпилото мълчание Тереза се огледа наоколо. Като повечето ветроходни яхти и тази имаше две нива — долната външна палуба, където се намираха те, и предната палуба, по-висока с около метър и двайсет, която се простираше до носа на лодката. Там беше разположена каютата с два малки илюминатора, покрити отвън с тънък пласт сол, който пречеше да се види вътрешността ѝ. Тясна врата водеше към каютата, но беше толкова ниска, че човек трябваше да се наведе, за да прекрачи вътре.

Тереза отново се обърна към Гарет и се запита на колко ли е години. На трийсет и няколко вероятно — не можеше да определи точно. Дори и това, че го гледаше отблизо, не ѝ помогна — лицето му беше толкова обветрено и измършавяло, че положително го състаряваше.

Отново си помисли, че той не е най-хубавият мъж, когото бе виждала, но от него се излъчваше нещо, което привличаше погледа, нещо, което трудно можеше да се улови.

Когато се чу по телефона с Диана, преди да дойде на срещата, се беше опитала да ѝ го опише, но тъй като той не приличаше на никого от мъжете в Бостън, които познаваше, не ѝ се удаде лесно. Каза ѝ само, че е горе-долу на нейната възраст, че е хубав по негов начин, но че изглежда естествено атлетичен, сякаш телосложението му е в резултат на живота, който си бе избрал да води. Толкова можа да ѝ каже засега, макар че след като отново го видя отблизо, разбра колко е далече всъщност от истината.

Диана се бе въодушевила много, когато ѝ каза също, че привечер той ще я води на разходка с яхтата. Тереза обаче бе обхваната от известни притеснения веднага след като прие поканата. Известно време изпитваше страх от мисълта, че тръгва сама с напълно непознат човек — и то в открито море, — но опита да се успокои, че опасенията ѝ са неоснователни. „Ами това е нещо като среща — насърчаваше се тя през целия следобед. — Не ѝ придавай особено голямо значение.“ Когато обаче стана време да тръгва към яхтклуба, не беше напълно уверена, че е така. Накрая реши да го приеме като нещо, което трябва да свърши, и то не само заради самата себе си, но и заради Диана, която щеше да я смъмри, ако се откажеше.

Когато наближиха протока, Гарет Блейк завъртя щурвала. Яхтата откликна и започна да се отдалечава от бреговете, насочвайки се към дълбоките води на междуостровния воден път. Докато въртеше щурвала, Гарет обръщаше глава ту на една, ту на друга страна, внимавайки да не се доближи много до други плавателни съдове. Въпреки променливия вятър, той създаваше впечатлението, че владее напълно яхтата и че знае точно какво прави.

Птици, подобни на чайки, кръжаха над тях, докато яхтата се плъзгаше по повърхността. Платната ѝ плющяха силно от попътния вятър, водата препускаше от двете ѝ страни. Като че ли всичко наоколо се движеше под сивеещото небе над Северна Каролина.

Тереза кръстоса ръце пред гърдите си и се пресегна да си вземе пуловера. Нахлузи го и се зарадва, че бе предвидила да го вземе със себе си. Въздухът беше станал по-хладен, слънцето се спускаше по-бързо, отколкото бе очаквала и чезнещата светлина се отразяваше във ветрилата и хвърляше сенки почти върху цялата палуба.

Точно зад лодката буйната вода съскаше и се въртеше и тя се наведе, за да я погледне по-отблизо. Наблюдаването на разпенена вода действаше хипнотизиращо. Стараейки се да пази равновесие, тя се хвана за парапета и усети, че има нужда да бъде загладен още малко с шкурка. Когато обаче се вгледа, видя, че грапавината се дължи на издълбаните в дървото думи:

Вълни, предизвикани от по-големите кораби, ги разклащаха от време на време и Тереза тръгна отново към Гарет. Той беше завъртял отново щурвала, този път по-рязко, и тя долови бърза усмивка по лицето му, когато ѝ посочи напред, към безбрежния океан. Остана да го наблюдава, докато той извеждаше яхтата от водите на протока.

За първи път в живота си бе направила нещо спонтанно, нещо, на което допреди седмица дори не си бе представяла, че е способна. И сега, когато го направи, не знаеше със сигурност какво да очаква. Ами ако се окаже, че Гарет изобщо не се побира в представите ѝ? Вярно, щеше да се прибере обратно в Бостън с отговор… но засега смяташе, че не бива да си тръгва веднага. Прекалено много неща се случиха вече…

Когато „Хепънстанс“ се отдалечи достатъчно от останалите кораби, Гарет помоли Тереза да подържи щурвала.

— Просто го дръж в това положение.

Той отново нагласи платната, този път много по-бързо, както ѝ се стори. След като се увери, че яхтата се движи по посока на вятъра, застопори щурвала с въже, вързано с малка хлабавина за стаксела.

— Така, това ще свърши работа — каза той и потупа щурвала, за да провери дали не се измества. — Вече можем да седнем, ако искаш.

— Но няма ли да го държиш?

— Нали затова го закрепих така. Понякога, когато вятърът се променя често, щурвалът трябва да се държи през цялото време. Но тази вечер извадихме късмет с времето. Можем да плаваме с часове в тази посока.

Гарет тръгна към седалката, която си беше избрала Тереза, и след като провери дали няма нещо зад гърба ѝ, което да закача дрехите ѝ, се разположи срещу нея. Вятърът духаше в лицето ѝ, тя приглади косата си назад и отмести поглед към водната шир и слънцето, което бавно се спускаше по далечния хоризонт.

Гарет я наблюдаваше. Сигурно е висока някъде към метър и седемдесет, предположи той, има стройна фигура и хубаво лице, прилича на фотомодел от списание. Но според него тя привличаше не само с външния си вид. Беше интелигентна, което се долавяше веднага, и уверена в себе си, сякаш живееше по свои собствени правила. А тези качества имат значение, без тях красотата не струва нищо.

Докато я гледаше, по някакъв начин тя му заприлича на Катерин. Особено по израза на лицето ѝ — такъв един мечтателен, както бе загледана във водата. Без да иска, мислите му се върнаха назад до деня, в който двамата с Катерин бяха излезли с яхтата за последен път. Отново изпита чувство на вина, въпреки че полагаше усилия да го потисне. Тръсна глава и разсеяно разхлаби каишката на часовника си, после отново я върна на предишното ѝ положение.

— Наистина е много красиво тук — заговори най-накрая Тереза и се обърна към него. — Благодаря ти, че ме покани.

Стана му приятно, че тя наруши мълчанието.

— Чувствай се удобно. Хубаво е човек да има компания от време на време.

Тя се усмихна и се запита какво ли искаше да каже.

— Сам ли плаваш обикновено?

Той се облегна назад и протегна крака.

— Обикновено, да. Действа ми отморяващо след работа. Колкото и да е бил напрегнат денят, щом се кача в лодката, и вятърът издухва всичко.

— Толкова ли е уморително гмуркането?

— Нямам предвид гмуркането. То е приятната част. Другото е малко или повече изморително — воденето на документация, работата с хора, които отменят урока в последния момент, зареждането на магазина. Понякога денят може да стане много дълъг.

— О, сигурно. Но на теб ти харесва, нали?

— Да, харесва ми. Не бих заменил работата си за нищо друго. — Той оправи часовника на китката си. — А ти, Тереза, с какво се занимаваш? — Това беше един от малкото безопасни въпроси, които бе намислил да зададе през целия ден.

— Водя рубрика в „Бостън таймс“.

— На почивка ли си тук?

Тя замълча за миг, преди до отговори.

— Може и така да се каже.

Той кимна, явно бе очаквал такъв отговор.

— За какво пишеш?

— За родителството — усмихна се тя и не ѝ убягна изненадания му поглед, същия поглед, който беше забелязвала в очите на всеки мъж, с когото се виждаше за първи път. — Имам син — продължи тя. — На дванайсет години.

Той повдигна вежди.

— На дванайсет?

— Защо, учудва ли те?

— Да. Изглеждаш млада за толкова голям син.

— Приемам го за комплимент — засмя се тя самодоволно, че не е лапнала въдицата. Още не беше готова да издаде възрастта си. — Но е така, дванайсетгодишен е. Искаш ли да го видиш на снимка?

— Разбира се.

Тя бръкна в чантата си за портфейла, извади от него снимка и я подаде на Гарет. Той я погледа известно време, после вдигна поглед към нея.

— Метнал се е на теб — отбеляза той, връщайки ѝ снимката. — Много хубаво момче.

— Благодаря. — Докато прибираше снимката, го попита: — А ти? Имаш ли деца?

— Не — поклати глава той, — нямам деца, поне не знам да имам.

Тя се изкикоти на отговора му, а той продължи:

— Как се казва синът ти?

— Кевин.

— Той с теб ли е?

— Не, при баща си в Калифорния е. Ние сме разведени от няколко години.

Гарет само кимна, после се обърна през рамо да види друг ветроход, който плаваше в далечината. Тереза на свой ред го огледа и в настъпилото мълчание долови колко е спокоен океанът навътре в сравнение с водния път. Единствените звуци идваха от платната, които се издуваха от вятъра и от вълните, които пореше „Хепънстанс“. Установи колко различно звучат гласовете им тук, в открито море, отколкото на пристана, сякаш липсата на прегради щеше да ги носи из въздуха завинаги.

— Искаш ли да видиш останалата част от яхтата? — попита Гарет.

— С удоволствие — кимна тя.

Гарет стана и провери отново платната, после поведе Тереза към каютата. Когато той отвори вратата, отново го заляха частични спомени, заровени отдавна, но разбутани сега вероятно от присъствието на друга жена.

Катерин седеше до малката масичка с вече отворена бутилка вино. В отсрещния край на масата имаше ваза с едно-единствено цвете, в която се отразяваше светлината от малка запалена свещ. Пламъкът и се полюшваше с движението на лодката и хвърляше дълги сенки в каютата. В полумрака съзря призрачната ѝ усмивка.

— Исках, да те изненадам приятно каза тя. — Отдавна не сме вечеряли на светлината на свещ.

Гарет погледна към малката печка. Върху нея стояха две загърнати във фолио чинии.

— Кога донесе всичко това на борда?

— Докато ти беше на работа.

Тереза се движеше безмълвно около него, оставяйки го сам с мислите си. Дори да беше забелязала смълчаването му, с нищо не го показа и Гарет мислено ѝ благодари за това.

Вляво от Тереза цяла седалка заемаше едната страна на каютата и беше достатъчно дълга и широка за удобно спане, срещу нея се намираше малка масичка за двама души, до вратата имаше мивка и малка печка, а под нея — нисък хладилник. Друга врата водеше към спалната каюта.

Докато тя разглеждаше помещението, Гарет стоеше настрана с ръце на хълбока. Не се суетеше около нея, както биха постъпили някои мъже, а ѝ оставяше достатъчно пространство да се движи. Чувстваше обаче, че я наблюдава, макар че не го правеше открито. След малко тя каза:

— Отвън не личи, че е толкова просторна.

— Вярно е. Изненадващо е, нали?

— Да. И както виждам, е побрала всичко, което ти е нужно.

— Така е. Стига да поискам, мога да отпраша с нея за Европа, макар че не е препоръчително. Но мен ме устройва чудесно.

Той заобиколи Тереза и отиде до хладилника, отвори го и извади кутия кока-кола.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, с удоволствие. — Тя прекара длан по стените и усети качеството на дървото.

— Какво предпочиташ? Имам севън-ъп и кока-кола.

— Севън-ъп — отвърна тя.

Той извади друга кутия и ѝ я подаде. Пръстите им се докоснаха за миг, докато тя я поемаше.

— Нямам лед на борда, но поне е студена.

— Ще се постарая да понеса несгодите — рече тя и той се усмихна.

Тереза отвори кутията, отпи глътка и я остави на масичката.

Докато отваряше своята напитка, Гарет се замисли за онова, което му бе казала преди малко. Има дванайсетгодишен син, води рубрика във вестник, което предполага, че е завършила колеж. Ако чак след това се е омъжила и е родила… значи трябва да е с четири-пет години по-млада от него. Наистина не изглеждаше по-възрастна, но пък и не се държеше като повечето двайсет и няколко годишни, които познаваше в града. В държането ѝ се долавяше зрелост, нещо, което беше присъщо за хора, преживели и върхове, и спадове в живота.

Не че имаше някакво значение.

Тереза се загледа в снимката, окачена на една от стените. На нея Гарет Блейк стоеше на кея и държеше голяма риба, изглеждаше много по-млад. Беше усмихнат до уши и жизнерадостното му лице ѝ напомни на Кевин, когато вкараше гол по време на футболен мач.

Тя наруши внезапно настъпилото мълчание.

— Както виждам, и с риболов се занимаваш. — И посочи снимката.

Той се доближи до нея и тя почувства топлината, която се излъчваше от тялото му. Лъхна я миризма на сол и вятър.

— Да — отвърна той тихо. — Баща ми беше ловец на скариди и аз, кажи-речи, отраснах във водата.

— Кога е правена снимката?

— Преди десетина години… Точно преди последната ми година в колежа. Имаше състезание по риболов и с баща ми решихме да прекараме няколко нощи по Гълфстрийм. Тогава уловихме тази риба, на стотина километра от брега. Близо седем часа ни отне да я хванем и качим на борда, защото баща ми държеше да ме научи да ловя риба по старовремския начин.

— А какъв е той?

Той се изсмя леко.

— В основни линии това означаваше, че си изподрах ръцете, а на другия ден не можех да си мръдна рамото. Кордата, която използвахме, не беше достатъчно здрава за такава огромна риба, затова, когато тя се хвана на куката, ние я оставихме да се отдалечи, доколкото позволяваше дължината на кордата, после започнахме бавно да навиваме макарата, след това пак я пуснахме и така цял ден, докато рибата се изтощи.

— Нещо като в „Старецът и морето“ на Хемингуей.

— Нещо такова, само че аз се почувствах старец едва на следващия ден. Баща ми обаче като нищо можеше да изиграе тази роля във филма.

Тереза отново погледна снимката.

— Този до теб ли е баща ти?

— Да, това е той.

— Приличаш на него — отбеляза тя.

Гарет се усмихна леко, питайки се дали трябва да го приеме като комплимент. После покани с ръка Тереза да седне на масата и се настани срещу нея.

— Спомена, че си учил в колеж — заговори отново тя, след като се настани удобно.

Погледите им се срещнаха.

— Да. Завърших университета в Северна Каролина и специализирах морска биология. Нищо друго не ме интересуваше и тъй като баща ми каза да не се връщам у дома без диплома, реших да запиша нещо, което да ми бъде от полза.

— И реши да купиш магазина…

Той поклати глава.

— Не, поне не веднага. След университета започнах работа в морския институт „Дюк“, но заплащането не беше високо. Тогава се явих на изпити за получаване на разрешително за инструктор по подводно плуване и през уикендите започнах да преподавам гмуркане. Магазинът купих няколко години по-късно. — Той повдигна едната си вежда. — А сега ти ми кажи нещо за себе си.

Тереза отпи глътка севън-ъп, преди да заговори:

— Моят живот не е толкова вълнуващ като твоя. Израснах в Омаха, Небраска, и завърших колеж в Браун. След това работих на няколко различни места и се занимавах с различни неща докато накрая се установих в Бостън. Работя в „Таймс“ от девет години, но едва преди няколко години започнах да водя рубрика. Преди това бях репортерка.

— И харесва ли ти да водиш рубрика?

Тя замълча за миг, сякаш сега за първи път се замисляше над такъв въпрос.

— Благодарна работа е — отвърна тя най-накрая. — Дори сега е по-благодарна, отколкото, когато започнах. Мога да взимам Кевин от училище и имам свободата да пиша каквото си искам, стига да съвпада с темата на рубриката. Освен това е доста добре платена и не мога да се оплача, само че… — тя замълча отново — само че вече не е толкова предизвикателна както преди. Не ме разбирай погрешно — харесва ми това, което върша, но понякога имам чувството, че пиша все едно и също. И това нямаше да е толкова лошо, ако не бяха многото ми грижи за Кевин. Мисля, че сега съм типичната претрупана от работа самотна майка, ако разбираш какво искам да кажа.

Той кимна и заговори бавно:

— Е, животът невинаги се оказва такъв, какъвто сме си го представяли, нали?

— Да, така е — съгласи се тя и отново срещна погледа му.

Изразът му я накара да се запита дали не ѝ каза нещо, за което рядко отваряше дума. Усмихна му се и се наведе към него.

— Готов ли си да хапнеш нещо? Донесох някои неща, в кошницата са.

— Когато ти кажеш.

— Надявам се да обичаш студени сандвичи и студени салати. Прецених, че само такива неща не биха се развалили бързо.

— При всички случаи са по-подходящи от това, което аз бих могъл да ти предложа. Ако се отнасяше само до мен, щях да изям един печен сандвич, преди да се кача на лодката. Къде искаш да хапнем, тук или навън?

— Навън, разбира се.

Те взеха кутиите с напитките си и напуснаха каютата. По пътя за откритата палуба Гарет взе от закачалката един дъждобран и ѝ направи знак да върви напред.

— Трябва само да спусна котвата, за да можем да се нахраним спокойно, без да става нужда да проверявам ъгъла на платната през минута.

Тереза стигна до мястото си и отвори кошницата. На хоризонта слънцето се бе скрило зад огромна маса купести облаци. Тя извади два сандвича, увити в целофан, и две пластмасови кутии с различни салати.

Загледа как Гарет остави настрана дъждобрана и смъкна платната. Яхтата веднага намали ход. Той работеше с гръб към нея и тя още веднъж забеляза колко силен изглежда. От мястото, където седеше, раменните му мускули ѝ се сториха много по-изпъкнали, отколкото първия път, когато го видя. Не можеше да повярва, че се намира на яхтата с този човек, а до вчера беше в Бостън. Всичко ѝ изглеждаше нереално.

Докато Гарет подготвяше яхтата, Тереза вдигна лице нагоре. По вятъра се усещаше, че температурата е спаднала и небето бавно потъмняваше.

Когато яхтата спря на място, Гарет спусна котвата. Изчака минута, за да се увери, че ще държи, и чак тогава зае мястото до Тереза.

— Ще ми се да мога да ти помогна с нещо — предложи усмихнато тя и отметна единия край на косата си точно както правеше Катерин.

Той не отговори веднага.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той кимна и изведнъж се почувства неловко.

— Засега тук сме добре. Но тъкмо си мислех, че ако вятърът се усили още повече, на връщане ще се наложи да сменям по-често галса.

Тя сипа по малко от картофената и зелевата салата в чинията с единия сандвич и му я подаде, отчитайки факта, че е седнал по-близо до нея този път.

— Значи връщането ни ще продължи по-дълго, така ли?

Гарет се пресегна за една от белите пластмасови лъжички и си гребна от зелето. Не отговори веднага.

— Малко по-дълго… Но няма да е проблем, стига вятърът да не спре напълно. Ако това стане, тогава няма накъде да мърдаме.

— Изглежда, ти се е случвало и друг път.

— Да — кимна той, — един-два пъти. Случва се, но рядко.

По лицето ѝ се изписа обърканост.

— Защо се случва рядко, вятърът не духа ли непрекъснато?

— В открито море обикновено, да.

— Как така обикновено?

Той се усмихна развеселен и остави сандвича си в чинията.

— Ами ветровете духат поради разликата в температурите — когато топлият въздух се сблъска със студения. За да спре да духа вятърът в океана, ще е нужно температурата на въздуха да се изравни с температурата на водата с километри наоколо. Тук въздухът през деня обикновено е горещ, но когато слънцето започне да залязва, температурата му бързо спада. Затова най-доброто време за излизане с яхта е привечер. Температурата се променя непрекъснато и това предоставя чудесни условия за плаване.

— Какво става, когато няма вятър?

— Платната увисват и лодката спира да се движи. Безсилен си да направиш каквото и да е, за да тръгнеш.

— Казваш, че ти се е случвало такова нещо.

Той потвърди с глава.

— И какво направи?

— Практически, нищо. Просто седнах и започнах да се наслаждавам на тишината. Не се намирах в опасност, знаех, че след време температурата на въздуха ще спадне. Затова просто седях и чаках. След час, час и нещо се появи вятър и аз се върнах благополучно в пристанището.

— Значи денят се е оказал чудесен в крайна сметка.

— Точно така. — Той не издържа на съсредоточения ѝ в него поглед и извърна глава, заглеждайки се във вратата на каютата. След миг добави почти като на себе си: — Един от най-чудесните.

Катерин го повика от мястото си:

— Ела да седнеш до мен.

Гарет затвори вратата на каютата и ос запъти към нея.

— Днес е най-хубавият ден, който сме имали, откакто сме заедно продължи тя тихо. Май и двамата бяхме доста заети напоследък и… не знам… гласът ѝ постепенно заглъхваше просто исках да направя нещо по-специално за нас.

Докато я гледаше, на Гарет му се стори, че по лицето и е изписана същата нежност, каквато бе забелязал и през първата им брачна нощ.

Той се настани до нея и наля вино в чашите.

— Извинявай, че се застоявах до късно в магазина тия дни. Знаеш, че те обичам, нали?

— Знам. — Тя се усмихна и постави длан върху ръката му.

— Скоро всичко ще си дойде на мястото обещавам ти.

Катерин кимна и се пресегна за чашата си.

— Хайде да не говорим за това точно сега. Нека посветим вечерта само на нас двамата. Да оставим настрана всичко друго.

— Гарет?

Гарет се сепна и погледна към Тереза.

— Извинявай…

— Добре ли си? — Тя го гледаше едновременно със загриженост и почуда.

— Добре съм… Просто се замислих за нещо, което трябваше да свърша — импровизира той. — Както и да е. — Той се облегна назад и обви ръце около едното си повдигнато коляно. — Стига сме говорили за мен. Ако нямаш нищо против, Тереза, кажи ми още нещо за себе си.

Учудена и малко несигурна за това какво точно иска да узнае, тя започна от самото начало на живота си, спирайки се с малко повече подробности на по-основните моменти — образование, работа, любими занимания. Предимно обаче говореше за Кевин — колко прекрасен син е той, колко съжалява, че не може да прекарва повече време с него.

Гарет я слушаше и рядко продумваше. Когато тя свърши, я попита:

— Колко време беше омъжена?

— Осем години. Но Дейвид, бившият ми съпруг, се влюби в друга и започна нова връзка. Аз не можах да се примиря с това.

— И аз нямаше да мога — вметна тихо Гарет, — макар че това все пак не е утеха.

— Не е, разбира се. — Тереза замълча и отпи от газираната си напитка. — Но независимо от всичко запазихме приятелски отношения. Той е добър баща на Кевин, а аз не искам нищо повече от него.

Голяма вълна премина под корпуса и Гарет се извърна назад, за да види дали котвата все още държи. Когато застана отново с лице към Тереза, тя додаде:

— Е, сега е твой ред да ми разкажеш и ти още нещо за себе си.

Гарет също започна от далечното минало. Израснал в Уилмингтън като единствено дете. Майка му починала, когато бил на дванайсет години и баща му го взимал със себе си на кораба, така че той повечето време прекарвал на вода. След това ѝ разказа за колежанските години, като пропусна някои по-буйни постъпки, за да не оставя погрешни впечатления за себе си, и продължи за това как се стигнало до отварянето на магазина и как минават дните му напоследък. На Тереза ѝ се стори странно, че нито веднъж не спомена за Катерин.

Докато разговаряха, небето стана черно и около тях се спусна мъгла. Имаше нещо интимно в атмосферата — лекото поклащане на лодката, свежият въздух и вятърът, духащ в лицата им, като че ли се бяха наговорили да отпуснат досегашното им напрежение.

В по-късните часове Тереза щеше да опита да си спомни кога за последен път се е чувствала така на среща. Гарет нито веднъж не предложи да се видят отново, нито даде да се разбере, че очаква нещо повече от нея тази вечер. Мнозина от мъжете, с които бе излизала в Бостън, показваха по някакъв начин, че след като са ѝ предложили приятна вечер, очакват и тя да им даде нещо в замяна. Това беше доста често срещано поведение и затова разликата в неговото държание ѝ подейства освежително.

Когато разговорът достигна точка на затишие, Гарет се облегна назад и прекара пръсти през косата си. Затвори очи и като че ли се опита да се наслади на мига мълчание. В това време Тереза безшумно прибра употребените чинии и салфетки обратно в кошницата, за да не ги отнесе вятърът. След малко Гарет отвори очи.

— Май че е време да се връщаме — рече той и в гласа му като че ли се прокрадна съжаление, че разходката е към своя край.

Няколко минути по-късно яхтата потегли отново и Тереза почувства, че този път вятърът духа по-силно. Гарет стоеше зад щурвала и поддържаше курса на „Хепънстанс“. Тереза застана до него, подпряна с едната ръка на леера. Разговорът, който водиха двамата допреди малко, не излизаше от главата ѝ. Известно време никой не проговори и Гарет започна да се пита защо е излязъл от равновесие.

По време на последната им разходка, докато вечеряха и отпиваха вино Катерин и Гарет разговаряха тихо часове наред. Морето беше спокойно и лекото вълнение им действаше приятно.

По-късно същата нощ, след като се любиха, Катерин се сгуши до Гарет и замилва гърдите му, без да отронва дума.

— За какво мислиш? — попита я той най-накрая.

— Ами за това, че не съм предполагала, че ще е възможно да обикна някого толкова силно, както обичам, теб — прошепна тя.

Гарет я погали по бузата. Погледът на, Катерин не се отместваше от лицето му.

— Аз също не съм предполагал, че е възможно — отвърна той тихо. — Не знам какво ще правя, ако те няма.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

— Всичко.

— Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, ще си намериш някоя друга.

— Не вярвам, че ще мога да обикна друга, освен теб.

— Просто ми обещай.

Той не ѝ отговори веднага.

— Добре, ако това ще те удовлетвори, обещавам.

Усмихна ѝ се нежно.

Катерин се притисна до него.

— Щастлива съм Гарет.

Когато споменът най-сетне избледня, Гарет се изкашля и докосна Тереза по ръката, за да привлече вниманието ѝ.

— Погледни небето — посочи той нагоре, опитвайки се да поддържа естествен разговор. — Преди времето на секстантите и компасите моряците са се ориентирали по звездите. Ей там е Полярната звезда. Тя винаги сочи севера.

Тереза огледа небето.

— Как разпознаваш звездите?

— Като се използват някои основни съзвездия. Можеш ли да различиш Голямата мечка?

— Да, разбира се.

— Ако теглиш мислено права линия от горната крайна звезда, тя сочи Полярната звезда.

Тереза проследи посоката на ръката му, сочеща към звездите, за които той говореше, и се замисли за него и за нещата, които го интересуваха. Ветроходство, подводен спорт, риболов, ориентиране по звездите — всичко, свързано с океана. Или по-точно всичко, което би му дало възможност да остава сам часове наред.

Гарет се пресегна да вземе тъмносиния си дъждобран, който бе оставил до щурвала, и го облече.

— Финикийците са били може би най-големите изследователи на океаните в историята. През VI век преди новата ера те заявили, че са плавали около континента Африка, но никой не им повярвал, защото се кълнели, че Северната звезда била изчезнала по средата на пътуването им. Но тя наистина е изчезнала.

— Защо?

— Защото те са влезли в южното полукълбо. Така историците разбрали по-късно, че са казвали истината. Преди това никой не бил виждал това да се случва или и да го е видял, не го е записал. Трябвало е да минат две хиляди години, за да се докаже, че финикийците са били прави.

Тя кимна, представяйки си тяхното далечно плаване. Запита се защо не е учила такива неща, докато е растяла, и се възхити на този мъж, че ги знаеше. И изведнъж разбра защо Катерин се е влюбила в него. Не толкова, че е необикновено привлекателен или амбициозен, или дори чаровен. Това беше едната страна. По-важното беше, че той живееше живота си по свои собствени правила. Имаше нещо загадъчно и различно в начина, по който се държеше, нещо много мъжествено. И това го отличаваше от всеки мъж, когото бе срещала дотогава.

Гарет ѝ хвърли поглед, когато не я чу да му отговаря, и отново забеляза колко е хубава. В тъмнината бледата ѝ кожа изглеждаше като безплътна и той се улови, че си представя как прекарва пръсти по бузите ѝ. И побърза да тръсне глава, за да се отърси от подобни мисли.

Но не можа. Вятърът разрошваше косата ѝ и от гледката стомахът му се сви. Откога не се е чувствал така? От много отдавна със сигурност. Но не можеше да направи нищо. Нито времето беше подходящо, нито мястото… нито човекът. Дълбоко в себе си се запита дали изобщо нещо щеше да е отново подходящо някой ден.

— Надявам се, че не съм те отегчил — рече той най-сетне с пресилено спокойствие, — но винаги са ме увличали такива истории.

Тя се обърна към него и се усмихна.

— Не, ни най-малко. Историята ми хареса. Просто се замислих през какви ли перипетии са преминали тия хора. Не е много лесно да тръгнеш към нещо напълно непознато.

— Наистина не е лесно — отвърна той с чувството, че тя по някакъв начин бе прочела мислите му.

Светлините от постройките край брега трептяха в бавно слягащата си мъгла. „Хепънстанс“ се поклащаше върху вълните, докато се приближаваше към пролива. Тереза погледна през рамо, за да види къде са ѝ нещата, които бе донесла със себе си. Якето ѝ беше издухано от вятъра в един ъгъл близо до каютата. Да не го забравя, като слизам, напомни си тя.

Макар Гарет да ѝ бе казал, че обикновено плава сам с яхтата, тя се запита дали не е качвал на борда друга жена, освен Катерин. И ако не, каква ли може да е причината? Беше усетила, че през цялото време я наблюдаваше внимателно, но крадешком. И дори да бе привлякла любопитството му, с нищо не се издаваше. Не настояваше да узнае нещо, за което тя избягваше да говори, не я попита дали си има някого. През цялата вечер държанието му не прехвърляше границите на обичайния интерес.

Гарет завъртя някакъв превключвател и няколко малки лампи, обточващи яхтата, светнаха. Светлината не беше толкова силна, че двамата да се виждат, но пък беше достатъчна другите плавателни съдове да виждат лодката им. Той посочи към тъмния бряг.

— Проливът е ей там, между трепкащите светлинки. — И завъртя щурвала в тази посока. Платната се надиплиха и гикът се измести за миг, преди да заеме първоначалното си положение. След малко попита: — Е, хареса ли ти първата разходка с ветроходна яхта?

— Много. Беше чудесно.

— Радвам се. Не може да се каже, че стигнахме до южното полукълбо, но какво да се прави, дотолкова се простират възможностите ми.

После двамата, застанали един до друг, видимо потънаха в мисли. В тъмнината, на около четиристотин метра от тях, се появи друг ветроход, който също се прибираше в пристанището. Държейки се на разстояние, Гарет се огледа на всички страни, за да се увери, че наблизо няма още някой кораб. Тереза забеляза, че мъглата беше закрила хоризонта.

Тя се обърна да погледне Гарет — вятърът развяваше косата му назад, незакопчаният дъждобран стигаше до средата на бедрата му и изглеждаше доста износен, сякаш го ползваше от дълги години. С него Гарет изглеждаше по-едър и тъкмо този негов образ щеше да се запечата завинаги в съзнанието ѝ, този и както го видя за първи път.

Докато се приближаваха до брега, Тереза изведнъж бе обхваната от съмнение, че ще се видят отново. След минути щяха да слязат на брега и да се сбогуват. Съмняваше се, че той ще ѝ предложи пак да се разходят с яхтата, а тя не би се самопоканила. Не и се струваше редно.

Навлязоха в пролива и поеха по посока на пристанището за яхти. Гарет и този път поддържаше „Хепънстанс“ в средата на водния път и Тереза забеляза няколко триъгълни знака, очертаващи канала. Той задържа ветрилата вдигнати почти до същото положение, когато ги бе вдигнал за първи път, после ги смъкна със същата пъргавина, с която бе водил яхтата цялата вечер. След това включи двигателя и те минаха покрай закотвените от сутринта други яхти. Гарет скочи на пристана и привърза здраво „Хепънстанс“ за кея.

В това време Тереза тръгна към кърмата, за да си вземе нещата. В последния момент обаче се замисли, вдигна кошницата, а със свободната си ръка набута още малко по-навътре под седалката якето си. Когато Гарет я попита дали всичко е наред тя се изкашля и отвърна:

— Да, да, тъкмо си прибирам нещата. — Тя тръгна към стълбичката, и когато пое подадената му ръка, за да слезе, отново усети силата му.

Двамата се загледаха за миг един в друг, сякаш се питаха какво ще последва по-нататък, след което Гарет посочи яхтата.

— Трябва да я приготвя и заключа за през нощта, а това ще отнеме време.

Тя кимна и рече:

— Така и предположих.

— Искаш ли преди това да те изпратя до колата ти?

— О, да. — И двамата тръгнаха един до друг по рампата. Когато стигнаха до колата, която бе взела под наем, Гарет я изчака да извади ключа от кошницата си.

— Както вече ти казах — заговори тя, докато отключваше вратата, — прекарах чудесна вечер.

— Аз също.

— Би трябвало по-често да качваш хора на борда. Те ще остават много доволни.

Той се усмихна.

— Ще го имам предвид.

За миг погледите им се срещнаха и на него му се стори, че вижда Катерин в тъмнината.

— Е, време е да тръгвам — каза той, леко смутен. — Утре трябва да ставам рано. — След като тя кимна, той, не знаейки какво друго да направи, ѝ подаде ръка. — Беше ми приятно, че се запознах с теб, Тереза. Надявам се да прекараш добре почивката си.

Малко странно се почувства да се ръкува с него след току-що прекараната вечер заедно, но щеше да се изненада, ако беше постъпил другояче.

— Благодаря ти за всичко, Гарет. И на мен ми беше приятно, че се запознахме.

Тя седна зад волана и запали двигателя. Гарет затвори вратата ѝ отвън, когато тя включи на скорост. Усмихна му се още веднъж, погледна в огледалото за обратно виждане и бавно изкара колата на заден ход. Гарет ѝ помаха, когато тя започна да се отдалечава, и проследи с поглед колата, докато напусне района на пристанището. След това се обърна и се запъти обратно към доковете, питайки се защо се чувства някак особено.

Двайсет минути по-късно, когато Гарет привършваше работата си по „Хепънстанс“, Тереза отключи вратата на хотелската си стая и влезе вътре. Метна нещата си върху леглото и тръгна към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си, преди да започне да се съблича. После, излегната на леглото, със запалена само нощна лампа, тя затвори очи и съсредоточи мислите си върху Гарет.

Дейвид щеше да се държи съвсем различно, ако беше я извел на разходка с яхта. През цялата вечер щеше да се държи така, че да се покаже в най-добрата си светлина. „Случайно имам бутилка вино. Ще пийнеш ли една чаша?“ — и положително щеше да говори малко повече за себе си. Но без да разкрива съществени неща — Дейвид много добре знаеше кога самоувереността надхвърля границата на надменността — и щеше да се постарае да не я надхвърли веднага. Докато не го опознаеше, човек никога нямаше да разбере, че следва грижливо обмислен план за постигане на възможно най-добро впечатление. Колкото до Гарет, тя веднага разбра, че той не преиграва. Държеше се съвсем естествено и това я заинтригува. И все пак, дали постъпи правилно? Още не беше сигурна. Донякъде действията ѝ бяха манипулативни, а никак не ѝ се искаше да мисли за себе си по този начин.

Но станалото, станало. Беше взела решение и връщане назад нямаше. Тя загаси нощната лампа и след като очите ѝ привикнаха на тъмнината, се загледа към пространството между леко спуснатите пердета. Сърповидната луна беше вече изгряла и хвърляше лъч светлина върху леглото. Чувстваше, че не може да отдели поглед от нея, но най-накрая тялото ѝ се отпусна и тя затвори очи за сън.