Веднага след като хирурзите от травматологията съединиха прекъснатите артерии и извадиха от белите й дробове острите като бръснач костици, специалистите по пластична хирургия се заеха с дълбоките разрези на гърдите й, като използваха мънички игли и правеха подкожно всеки шев. Засега не бяха в състояние да сторят нищо повече. По-късно, ако прескочеше трапа, щяха да извършат допълнителни операции за премахване на белезите.
В същото време сестра Кейси от Шести блок се опитваше да спаси тюркоазното палто.
По една случайност бе останала в болницата след единайсет часа, когато свършваше дежурството й. Седеше в стаята за игри, където преди няколко дни бяха държани малките заложнички, и не откъсваше поглед от телевизора в очакване да съобщят името на серийния убиец, известен като Казанова. Минаваше дванайсет, когато й позвъниха от спешното отделение.
Докато чакаше Кейси да се обади, старшата сестра наблюдаваше изпод око прочутия лейтенант Хънтър. С Кейси бяха много близки приятелки и старшата знаеше коя е щедрата дарителка на куклите, които в неделя били донесени от самия Лукас Хънтър.
Помисли си, че никога не е виждала по-красив мъж, въпреки че лицето му беше изкривено от отчаяние, което той опитваше да прикрие.
По време на краткия престой на пострадалата в спешното той се бе отдръпнал, за да не пречи на персонала да си върши работата. А после, когато закараха Гейлън в операционната, не настоя да влезе в стерилното помещение и запази привидно спокойствие. Съобщи на колегите си кой е нападателят и разпореди да започне издирването му.
Старшата сестра прошепна В слушалката, че лейтенант Лукас Хънтър се намира в спешното отделение и че поведението му я тревожи. Прилича на статуя, изцапана с кръв. Опитали били да му говорят, но той оставал безмълвен. Може би ще реагира на присъствието на Кейси, ще се вслуша в думите й…
Кейси се съмняваше, че ще го изтръгне от вцепенението. Обзе я отчаяние, като видя красивото му, но безизразно лице. Имаше вид на човек, който не само се е срещнал със смъртта, но още я вижда пред себе си.
Отмести очи от лицето му и забеляза нещо, което старшата сестра не беше споменала по телефона. Лукас притискаше до гърдите си тюркоазното палто, сякаш прегръщаше самата Гейлън, без да забелязва, че подплатата е просмукана с кръв… с кръвта на любимата му жена.
— Лукас, аз съм сестра Кейси от Шести блок. Помниш ли, че Гейлън ни запозна?
Пепелявосивото му лице също беше изцапано с кръв, очите му блуждаеха. Отговори учтиво, но с мъртвешки глас:
— Да, спомням си.
— Слушай, непременно трябва да изчистя петната от палтото на Гейлън. Няма да излязат, ако не побързаме. Гледай само как действа кислородната вода — палтото ще стане като ново. Отначало си казах, че Гейлън ще му ушие нова подплата. Но ми направи впечатление, че тя много държи на тази дреха, и реших, че не ще иска да сменя хастара.
Кейси предпазливо издърпа палтото от ръцете му и почувства облекчение, когато Лукас не оказа съпротива.
— Благодаря. Хубава подплата, нали? И колко много вътрешни джобове… — Тя опипа издутите джобове, за да прецени какво съдържат. — Гейлън ги използва най-рационално, затова не носи дамска чанта. Прекрасно изобретение — ако пусне модела в серийно производство, дамите ще се надпреварват да го купуват.
Докато бърбореше, Кейси умело отстраняваше кървавите петна по подплатата. Искаше й се да почисти лицето и връхната дреха на лейтенанта и би го сторила без колебание, ако човекът срещу нея беше само полицай.
Но Лукас Хънтър беше мъж, измъчван от кошмарни мисли и парализиран от страх. Въпреки това оставаше джентълмен до мозъка на костите си.
Тя изля кислородната вода върху чиста кърпа и му я подаде:
— Избърши лицето си, лейтенант. После ще почистим и палтото ти. Моля те, направи го заради мен.
За нейна изненада Лукас се подчини. Това й даде смелост. Хвърли в коша окървавената кърпа и му показа подплатата на тюркоазното палто:
— Погледни, като ново е! Ще го занеса в стаята, където ще настанят Гейлън, и ще го оставя да изсъхне. Пътьом ще те отведа в чакалнята. Ела с мен, Лукас, моля те.
Вълшебната думичка „моля“ отново подейства и той се подчини. Тъкмо бяха напуснали интензивното отделение, когато там нахлуха представители на медиите. Кейси отведе Лукас в чакалнята, където достъпът на репортери бе забранен, занесе тюркоазното палто в стаята на Гейлън и се върна при лейтенант Хънтър.
Очакването им се стори безкрайно. И двамата мълчаха. Лукас бе разкъсван от мъка и страст. „Какво ли си мисли?“ — питаше се сестрата. Най-добре би било да прогони всички мисли от съзнанието си, но Лукас Хънтър едва ли би приел такова бягство от действителността.
Той се намираше в огромна тъмна пещера, от която нямаше как да избяга. Там имаше място само за мъка и може би за молитва.
И все пак инстинктивно усети, че някой е влязъл в чакалнята. Вдигна поглед и видя доктор Даяна Стърлинг, завеждаща травматологичното отделение, с която се беше запознал при честите си служебни посещения в болницата. Скочи на крака, готов смело да приеме фактите.
— Гейлън вече е в интензивното отделение, Лукас. Операцията беше успешна. Ако не се получат усложнения, смятам, че най-голямата опасност премина.
— Даяна, благодаря ти! — прошепна той, премалял от радост.
Лекарката се усмихна:
— Гейлън едва ли ще ни бъде благодарна… поне през следващото денонощие. Ще я държим под непрекъснато наблюдение — дишане, пулс…
— Помогнете й да не изпитва болка — прекъсна я Лукас.
— Разбира се, не се тревожи. Ще ти го обясня просто — целта ни е възможно най-бързо да разширим белите й дробове и да осигурим достъп на кислород до всяка клетка, която е била притисната от кръвта. Налага се да остане под наркоза, за да се отпусне мускулатурата й. Според мен сънят ще й се отрази благотворно, затова препоръчвам да спи непробудно поне двайсет и четири часа.
— Ще ми разрешиш ли да я видя?
Доктор Стърлинг въздъхна.
— Не може ли? Защо?
— Ти си й спасил живота, като си й говорел в линейката на път за болницата. — Колегите й бяха разказали за чудото, извършено от Лукас, за това, как бе накарал спрялото сърце на Гейлън да затупти отново. — Но се боя, че ако сега чуе гласа ти, ще реагира прекалено… буйно, което е вредно за състоянието й. Като дойде в съзнание, се зарадвахме, защото не знаехме какви са последствията от травмата на главата й, но ни трябваха огромни усилия да я успокоим. — Даяна Стърлинг отново въздъхна. — Можеш да я видиш, но не бива да я докосваш, нито да й говориш. В момента сънят е най-доброто лекарство за нея.
— Добре, докторе. Стриктно ще спазвам препоръките ви, защото вие знаете кое е най-добро за Гейлън.
Даяна се усмихна:
— Обещавам да те повикам, ако преценя, че като се събуди, Гейлън ще се почувства по-добре в твое присъствие.
— Благодаря ти — промълви той.
През този ден още много пъти прошепна същите думи, изразявайки благодарността си към лекарите и сестрите, които час по час се отбиваха в чакалнята и го осведомяваха за състоянието на Гейлън.
Всички твърдяха, че жизнените й показатели се подобряват.
Кейси намина да го види, преди да започне дежурството й и след това. Съобщи му, че навън ледът вече се топи и скоро няма да има и следа от снежната стихия.
Гейлън спеше спокойно, ледът се топеше, а следобед се появи неочакван посетител.
— Здравей, Лукас.
— Лорънс! Какво търсиш тук?
— Току-що научих за случилото се. Как е тя?
„Добре е — машинално започна Лукас на езика на глухонемите. — Мисля, че ще оздравее.“
„Много се радвам — отвърна му по същия начин Лорънс Кинкейд и с учудване изгледа пръстите си, които дори след толкова много време не бяха загубили гъвкавостта си. — От години не съм разговарял с жестове.“
„И аз“ — каза Лукас.
Не бяха забравили магическия език, на който разговаряха с Джени, шестте години щастие не бяха заличени от паметта им.
Лукас прошепна:
— Помолих Гейлън да се омъжи за мен.
— Какво ти отговори? — усмихна се Лорънс.
— Мисля, че е съгласна. Всъщност съм сигурен, че ще приеме.
Заговориха, като избягваха болезнената тема за миналото. Когато една медицинска сестра съобщи, че Гейлън още спи, но състоянието й се подобрява, двамата в един глас й благодариха.
Щом останаха сами, Лорънс Кинкейд промълви:
— Съжалявам, че не те осинових.
— Моля?
— Това беше най-голямото ми желание, Лукас. Вече бях разговарял с моя адвокат, който предложи да се оженя за Хелена, за да улесним нещата. Възнамерявах да разговарям с нея, когато…
— Когато се случи нещастието с Джени.
— А ти напусна имението и… мен. Ако те бях осиновил, нямаше по принуда да се върнеш в Англия. Сега разбирам колко егоистично съм постъпил. Бях заслепен от мъката и от гнева си, мислех само как да отмъстя на Брандън и не обръщах внимание на по-важните неща. Когато се осъзнах, беше прекалено късно — бях загубил най-скъпите си същества — дъщеря си и теб.
— Объркан съм… не знам какво да кажа — промълви Лукас, но признателността в погледа му заместваше най-прочувствените думи.
— Например можеш да ме обвиниш, че съм лош баща — каза Лорънс.
— Не е вярно!
— Или че съм лош човек.
— Това също не отговаря на истината.
— Поне изтъкни, че след като са изтекли близо трийсет години, сега вече е късно да споделям какви са били намеренията ми.
— Не, не е късно — прошепна Лукас.
Замълчаха. Усещаха присъствието на жизнерадостната Джени, чийто пърхащи пръсти можеха да изразяват радостта и щастието й.
След няколко минути прочутият драматург наруши тишината. Новата му пиеса, озаглавена „Белмийд“, вече се репетирала. В нея се разказвало за едно семейство, което много приличало на щастливото домочадие, състоящо се от бащата, дъщерята и Лукас.
— Писах я цели три десетилетия — продължи Лорънс, — но мисля, че най-после постигнах онова, което исках. Надявам се, че ще има голям успех, ако, разбира се, актьорите и сценичните работници не са се разотишли в знак на протест, задето драматургът без всякакви обяснения е напуснал залата по време на репетицията. Дано Гейлън да оздравее до деня на премиерата. Вашето присъствие ще ми дава сили.
— Ще бъдем там — увери го Лукас. — А пък аз те каня на нашата сватба.