Пламъкът и цветето

ГЛАВА ТРЕТА

Един любопитен слънчев лъч се прокрадна през завесите и погали Хедър по лицето. Тя се размърда сънено, отвори очи, за да ги затвори веднага пак и да зарови глава във възглавниците. Беше сънувала, че е отново в бащиния си дом. Влажният от дъжда утринен вятър си играеше със завесите, издуваше ги и изпълваше стаята с острия дъх на есенния ден. Хедър пое дълбоко повея, стигнал до леглото й, който я галеше по бузата. После отвори най-сетне очи и се подпряна възглавниците.

Черното наметало на капитан Бърмингам лежеше върху стола до леглото. Видът му сякаш шибна спомените й. Обзе я страх.

Колко е високомерен! — помисли си тя ядосано — Благоволява да ми отреди снизходително живот в собствена къща и под могъщото му покровителство. Какво си мисли наистина за мен? Надява се да ме направи своя любовница? По-добре да остана без покрив над главата, отколкото да приема толкова унизително предложение!

Навярно си въобразява, че ще съм във възторг да се озова в гнезденцето и направо в неговата спалня. Сигурен е, че ще му бъда само благодарна и лесно ще ме подчини на желанията си. Ако се съглася, значи съм наистина продажна. Не, по-добре да сложа сама край на живота си!

Но какво щеше да стане, ако го принудят да се ожени за нея? Само при мисълта за това цяла се разтрепери. Тогава ще трябва наистина всецяло да му се подчини. На него и на гнева му, а вече знаеше от опит, че бързо пламващият му яд можеше да бъде ужасен.

— О, господи, не му позволявай да ми стори зло! — отправи тя молитвата си към небето.

Почукване на вратата я откъсна от мрачните й мисли. За да не трябва да слага това омразно наметало, тя дръпна чаршафа от леглото и го обви около голото си тяло. После отвори предпазливо вратата. Отвън стоеше приятна белокоса жена, придружена от две млади момичета, натоварени с кутии с най-различна големина.

— Госпожице Хедър — каза усмихнато жената — аз съм госпожа Тод, а тези две момичета са мои помощнички. — Лорд Хемптън ни изпрати да ви облечем за сватбата ви.

Смразяващ студ скова сърцето на Хедър. Тя цяла затрепери. Затърси безпомощно с ръка облегалката на стола зад себе си и се хвана здраво за нея. Струваше й се, че краката й ще се подкосят. За щастие госпожа Тод не забеляза слабостта й, беше прекалено заета да дава нареждания на момичетата.

— Успяхте ли изобщо да закусите, мила? — попита тя загрижено.

— Не — поклати Хедър едва забележимо глава.

— О, но това никак не е добре. Но много ви моля — не се притеснявайте за нищо, не се тревожете за нищо, аз ще направя всичко необходимо. Та нали никой не би искал да припаднете от глад по време на сватбената церемония, нали така?

— Кога ще е сватбата? — осмели се тя да попита.

Възрастната жена сякаш не бе изненадана от странния въпрос на младоженката.

— Днес следобед — отговори тя.

Хедър се олюля и се отпусна в едно кресло.

— О! — беше единственото, което можа да каже.

— Трябвало е да ви го съобщят, мила. Но понеже всичко става толкова бързо, забравили са навярно. Негово превъзходителство каза, че младоженецът държи час по-скоро да бъдете венчани и не желае никакво отлагане. Е, вече разбирам причината за нетърпението му — толкова хубава годеница, дете мое!

Но Хедър изобщо не я слушаше. Въображението й рисуваше ужасните сцени на следващата нощ. Щеше да лежи до капитан Бърмингам, да усеща над себе си учестеното му дишане, а ръцете му щяха да докосват жадно тялото й. Лицето й пламна от срам само при мисълта за всичко това. Той нямаше да се замисля дали й причинява болка или не. За себе си не беше сигурна дали ще може да го изтърпи без да се съпротивлява, дали нямаше отчаяно да се брани и с това да предизвика неговия гняв. Прехапа устна. Защо не й остави повече време? И през ум не й беше минало, че могат в толкова кратко време да го принудят да се ожени за нея. Как можеше при такива обстоятелства да запази спокойствие и да го остави да прави с нея каквото си пожелае?

Помисли си с ужас, че отминават последните скъпоценни мигове на личната й свобода. Остави се като насън на всички приготовления за сватбата, вършеше всичко, което искаха от нея. Покорно хапна, изкъпа се, остави се да я парфюмират. Нито минута от тази сутрин не й принадлежеше. Докато жените се въртяха около нея, вчесваха я и я обличаха, едва се сдържа да не извика отчаяно:

— Вървете си, вървете си, оставете ме сама!

Сервираха й обилен обяд и макар да не беше гладна, тя се престори че яде с апетит, само за да я оставят за малко на мира. В миг, когато не гледаха към нея, изхвърли част от яденето през прозореца, под който се разхождаше гладна котка. А когато вдигнаха подноса, всичко започна отново. Не остана недокоснат милиметър от тялото й, колкото й мъчително да беше това за нея. Слабите й протести се посрещаха с поток от думи:

— Но миличка, само няколко капки парфюм тук там мъжете обичат това.

Хедър си мислеше, че доброто им намерение е точно обратното на онова, което би искала. Мъжът, за когото щеше да се ожени нямаше нужда от стимулиращи аромати.

Мъчението най-сетне свърши. За пръв път й позволиха да се огледа. Онова, което видя не беше Хедър, която познаваше от обичайното надникване в огледалото, беше съвсем друго момиче. Никога не беше изглеждала така. Беше й необходим дълъг и труден миг, за да възприеме тази красота, която другите виждаха, на която се възхищаваха и която тя изобщо не бе забелязвала. Копринената й коса беше навита на букли и вдигната нагоре в гръцка прическа. Украсена с перли тиара от позлатен филигран коронясваше тази разкошна коса, тъмносини, малко коси очи я гледаха уплашено от огледалото. Кожата на тесните й, красиво моделирани бузи беше нежно розова. Сякаш в учудване от видяното, червените устни бяха леко отворени.

— Не мога да си представя девойка по-красива от вас, госпожице Хедър.

Тя не чу комплимента. Погледна към роклята, в която я облякоха. Беше достойна за царица. С много любов лейди Хемптън й бе изпратила собствената си сватбена рокля, елегантна дреха от синьо кадифе, която напомняше с островърхата си качулка расото на монах. На кръста роклята беше пристегната от златен, богато украсен с перли и рубини колан. И дългият шлейф, подплатен със скъпа коприна, беше златошит и обсипан с перли. Рокля за големи тържества — помисли си тъжно Хедър. Тя свъси чело, отиде до прозореца и се загледа през него. Времето минаваше и часът на нейната гибел ставаше все по-близък. Потрепери при тази мисъл.

Само веднъж в живота ми, боже — молеше се тя тихо само веднъж ми помогни да бъда храбра.

Вратата зад нея рязко се отвори и леля Фани застана на прага.

— Ха, както виждам, вече си тип-топ от глава до пети — каза тя завистливо — и положително се смяташ вече за първа хубавица нали? Бъди спокойна, не изглеждаш много по-различно отколкото в моите вехти рокли, уверявам те.

Госпожа Тод се обърна към тази внушаваща респект тлъста маса и вирна брадичка. Беше ужасно ядосана, сякаш обидата беше отправена към нея.

— Извинете, но какво казахте, госпожо?

— Бе я си затваряй човката! — отвърна й грубо лелята.

— За бога, лельо Фани — примоли й се тихичко Хедър, — госпожа Тод положи наистина огромни усилия.

— Представям си, около теб винаги има много работа.

— Госпожо — каза госпожа Тод с горчивина — младата дама не заслужава несправедливите ви упреци. Тя е наистина най-хубавото момиче, което съм виждала.

— Тя е щерка на сатаната — изсъска леля Фани. — Хубостта й е от дявола и затова никой мъж, който я е видял, няма да намери спокойствие. Да, точно така, тя е изчадие адово и въздейства на мъжете като вещица, пробуждаща сатанински пороци. За мен е направо грозна, но мъжът, който ще я вземе й е лика прилика. И двамата си имат работа с дявола.

— Каква безсмислица! — възкликна ужасено госпожа Тод. — Та това момиче е същински ангел!

— Ангел ли? Изглежда не ви е обяснила защо се жени толкова рано и толкова набързо?

От отворената врата, където беше стоял досега и беше слушал, чичо Джон изрече бавно и натъртено:

— Причината е, че капитан Бърмингам настоя сватбата да стане час по-скоро, нали, Фани?

Разярената леля се обърна рязко, готова злобно да му отговори, но кой знае какво, може би страхът от капитана янки накара думите й да заседнат в гърлото. Вместо това се обърна отново към племенницата си с израз, сякаш искаше, както обикновено, да я ощипе за ръката. Но Хедър се дръпна достатъчно бързо.

— Мога само да ти кажа, че съм щастлива да се отърва от тебе — леля Фани сякаш изплюваше думите — присъствието ти наистина не беше удоволствие за мен.

Очите на Хедър плувнаха в сълзи и тя се обърна безмълвно към прозореца. Откакто се помнеше, бе мечтала да бъде обичана от семейството си. Любовта на баща й беше засенчена от нещастието, което ги сполетя със смъртта на нейната майка. Лелята я беше намразила. Чичото не намираше смелост да й покаже привързаността си. А сега идваше още по-лошо, сега беше обречена до края на дните си на живот без любов до един ужасен, принуден да се ожени за нея съпруг. Дори синът, ако роди момче, можеше след време да я отблъсне, настройван от баща, изпълняващ по задължение родителските си задължения. Животът й беше завинаги провален.

Един час по-късно, Хедър се качи, вцепенена и без да се усмихне, в един файтон. Когато стигнаха, чичо Джон й помогна да слезе. Огромната катедрала се издигаше, разкошна и величествена. А тя, дребна и нежна, изкачи, водена от чичо си, стълбите към портала. Едва осъзнаваше какво става. Вършеше всичко механично. Местеше крак след крак, без да разбира накъде я води чичо й. Госпожа Тод вървеше от другата й страна, за да може да оправи някоя гънка на скъпата рокля, или да нагласи сватбената шапчица, обрамчваща нежното лице на Хедър. Добрата стара жена приличаше на угрижена квачка, която иска да опази пиленцата си от опасност. Но Хедър не виждаше и не чуваше нищо. Взираше се, сякаш омагьосана, с втренчен поглед в главния входна катедралата, към който се приближаваше с всяка крачка. Беше там, широко отворен и тъмен, готов да я погълне. Най-сетне влезе в преддверието и спря, защото чичо й спря. Госпожа Тод я огледа още веднъж от всички страни, нагласи шапчицата, нагъна шлейфа на красиви вълни. Някой й сложи в ръката малка бяла библия със златен кръст на корицата, а тя я пое несъзнателно.

Музикантите засвириха бавен, тържествен хорал.

— Време е, скъпа — прошепна й окуражаващо госпожа Тод.

— Той там вътре ли е? — попита тихо Хедър, като се надяваше тайничко, че той в последния миг не се е решил да дойде.

— Кой, мила? — попита учудено жената.

— Има предвид оня янки — намеси се злобно леля Фани, която чу въпроса.

— Но да, разбира се, котенце — успокои я мило, почти нежно госпожа Тод. — Очаква ви пред олтара и, доколкото мога да преценя, наистина е хубав мъж.

Хедър се облегна във внезапен пристъп на слабост на рамото на госпожа Тод. Възрастната жена побърза да я подкрепи и я придружи със снизходителна усмивка до вратата, зад която се издигаше високият църковен свод.

— Само миг и всичко ще е отминало — каза й тя успокояващо.

Сега се приближи лорд Хемптън, подаде на Хедър ръка и я поведе през катедралата. Беше неспособна да мисли. Усещаше само как сърцето й тупти в гърдите и тежестта на библията в ръката си. Тежкият шлейф забавяше крачките й, сякаш искаше да я възпре, но тя продължи смело да върви. Свещите на олтара горяха и хвърляха треперлива светлина върху застаналата там група, а тя веднага различи мъжа, който щеше да стане след малко неин съпруг. Позна го по стройната фигура — никога не й се бе струвал толкова висок.

Спря за миг като закована, защото бе хвърлила поглед върху мрачното му, навъсено лице. Обзе я неудържимо желание да се обърне и да избяга. Устните й трепереха. Сега, когато лорд Хемптън отстъпи крачка назад и я остави сама, вече не можеше да скрие своята безпомощност. Зелените очи пред нея я наблюдаваха с несъмнено обиден израз. Силна, почерняла от слънцето ръка се протегна напред, готова да поеме нейната. Този жест я накара силно да се изчерви. Сложи против волята си студени пръсти в неговата топла ръка и той я поведе нагоре по последните стъпала до олтара.

Той стоеше, горд и изправен в импониращия си ръст, целият в черно кадифе и бяла коприна. За нея беше самият сатана, красив, зловещ и гневен. Можеше да изтръгне душата й от тялото, без да изпита угризения на съвестта.

Ако искаше да е истински смела, да прояви храброст, трябваше да се махне преди сватбената церемония да е почнала, трябваше да избяга далеч от тази лудост, в която искаха да я тласнат. Всеки ден жени раждаха незаконни деца и успяваха да ги отгледат. Защо да не го стори и тя? Положително щеше да е по-лесно да изпросва ежедневния си хляб и да няма покрив над главата си, отколкото да се пече на адския огън на такъв брак.

Но докато още размишляваше и се опитваше да си вдъхне кураж, вече бе коленичила до него с наведена глава, за да приеме благослова на свещеника.

Сякаш времето спря, когато прозвуча брачната формула. През цялото време всичко в нея се бунтуваше срещу мъжа, коленичил редом. Като омагьосана гледаше силните му тесни длани, с мъка издържаше близостта на тялото му.

Чу го да отговаря спокойно и ясно на въпроса на свещеника.

— Аз, Брандон Клайтън Бърмингам вземам теб, Хедър Райана Саймънс за своя законна съпруга.

Благодарна, че съумя да овладее гласа си, тя произнесе същите думи и миг по-късно той сложи на пръста й златен пръстен. Двамата наведоха отново глави пред свещеника.

Хедър се надигна с треперещи колене. Той също се бе изправил в целия си ръст. Зелените очи я гледаха враждебно и тя извърна, уплашена и унизена, погледа си.

— Прието е, доколкото зная, младоженецът да целуне младоженката — каза той.

Тя се уплаши да не припадне под леденостудения му поглед. Тънките му пръсти повдигнаха брадичката й и така силно я стиснаха, че й беше невъзможно да се дръпне, а другата му ръка легна веднага на гърба й. Той я притегни изведнъж властно към себе си. Хедър отвори широко очи, лицето й стана бяло като вар. Усети погледите на присъстващите, вперени с учудване в нея, но той изобщо не им обърна внимание. Тъкмо обратното, това сякаш му достави удоволствие. Той наведе глава и полуотворените му устни притиснаха нейните в продължителна, страстна целувка. Устните му бяха влажни и взискателни. Хедър опря ръце в гърдите му и се опита да се освободи от коравата му прегръдка.

Чу как някъде наблизо лорд Хемптън се изкашля притеснено, а чичо й измърмори нещо неясно. Най-сетне свещеникът сложи ръка на рамото на Брандон и каза натъртено:

— По-късно ще имате време за това, синко. А сега ви чакат, за да ви честитят.

Най-сетне прегръдката на мъжа се охлаби и тя можа да поеме дъх. Треперещите й устни пламтяха от страстната му целувка, а по нежната кожа на брадичката й личеха следите от пръстите му. Обърна се сякаш насън, когато лорд и лейди Хемптън се качиха по стълбите към нея. Добрият стар човек я целуна бащински по челото.

— Надявам се да не съм ти причинил зло, Хедър — каза той с разтреперан глас и хвърли поглед към капитан Бърмингам, застанал, горд и непристъпен, до нея. — Исках да зная, че си осигурена и под закрила, но…

— О, моля ви — прошепна тя и сложи два пръста на треперещата си ръка на устните му.

Не можеше да го остави да довърши. Ако изкаже с думи собствените й страхове, трябваше да ги изкрещи и да избяга, защото нямаше да овладее обзелия я панически ужас.

Лейди Хемптън погледна колебливо към капитана, но той стоеше и гледаше невъзмутимо пред себе си, скръстил небрежно ръце на гърба. Сякаш беше на палубата на кораба си, вперил поглед в морската далечина. Ръцете на възрастната дама трепереха, когато прегърна Хедър и сълзи потекоха по бузите й. Жените, и двете дребни и нежни, силно се прегърнаха. И двете разкъсвани от същите страхове.

Сякаш можеше да чете мисли, лорд Хемптън реши да направи едно предложение:

— Искам да ви поканя да прекарате тази нощ в Хемпшир Хол — обърна се той с подчертана учтивост към капитана — там е по-широко отколкото на вашия кораб и има, естествено, повече удобства.

Не каза, разбира се, че там можеше да стигне лесно до всяка стая, ако чуе Хедър да вика за помощ.

Брандон изгледа отвисоко и студено възрастния човек.

— Доколкото разбирам, държите на тази покана, нали така?

Лордът посрещна спокойно погледа му и не сведе очи.

— Да, точно така — каза той твърдо.

Мускулът, който затрептя на бузата на Брандон, показваше, че той едва сдържа гнева си. Замълча все пак и продължи да мълчи, когато лордът предложи да тръгнат веднага за Хемпшир Хол, където ги очакваше сватбеният обед. Капитанът хвана младата си съпруга под ръка и последва гостите си през църковния портал.

Разтреперана от притеснение, Хедър би предпочела лорд Хемптън да я изведе от църквата, но Брандон даде ясно да се разбере, че не желае друг да застава до младата му жена. Още в първите минути след венчавката стана ясно кой ще командва в това семейство. Тя беше обречена да се подчинява да желанията му, да не принадлежи никога повече на себе си, а след време — предчувстваше тя с ужас — този човек щеше да придобие власт и над душата й. Малко преди да излязат от катедралата, шлейфът на Хедър се заплете и тя трябваше да спре. Ядосан от забавянето, Брандон я погледна, учуден, че тя се опитва да измъкне ръката си от неговата.

— Извинете — каза тя с треперещ глас, — но не мога да продължа, шлейфът ми се е закачил за нещо.

Той погледна назад и видя, че причината е ръбът на една молитвена пейка, върна се, освободи шлейфа и го преметна небрежно през ръка. После хвана пак Хедър за лакътя и каза подигравателно:

— Излишно е да плачеш, мила, скъпоценната тъкан не е пострадала, роклята ти е цяла целеничка.

Огорчена, че той не разбира истинската причина за сълзите й, че не гледа на нея сериозно, а й се присмива, Хедър усети как гневът надвива покорството й.

— О — каза със святкащи очи, — да бях мъж, нямаше да смееш да, ме подиграваш.

Той вдигна арогантно вежди и усмивката му стана още по-широка.

— Ако беше мъж, миличка, никога нямаше да се озовеш в подобно положение.

Унизена и пламнала от срам, Хедър се опита да се дръпне от него, но той я държеше със стоманени ръце.

— Вече не можеш да ми избягаш, малката. Отсега изцяло ми принадлежиш — заяви той. — Упорството й явно го забавляваше. — Ти пожела да се омъжиш за мен и ще бъдеш до края на живота си моя съпруга, освен ако не овдовееш преждевременно. Но не се бой, сърчице мое, нямам намерение да те напускам драговолно в близко бъдеще.

Тези думи я накараха да пребледнее. Краката й се подкосиха, стори й се, че ще припадне. Той я усети, че залита, притегли я към себе си и вдигна брадичката й, за да я погледне в очите. Неговите хвърляха зелени искри.

— Дори лорд Хемптън не може да те защити от мен, въпреки че очевидно би искал. От мен да мине, една нощ не е нищо в сравнение с множеството, които ще последват.

Думите му я парализираха окончателно. Главата й се отпусна безсилно на рамото му.

— Колко си хубава, сърце мое — каза той дрезгаво — мисля, че няма скоро да ти се наситя.

Неспокоен и силно разтревожен от забавянето на младоженците, лорд Хемптън побърза да изкачи отново стъпалата на църквата и видя Хедър в силната прегръдка на съпруга си, отметнала пребледняло лице и със затворени очи.

— Припадна ли? — попита той и пристъпи по-близо. Пламъкът в очите на Брандон угасна и той хвърли на лорда кратък поглед.

— Не — отговори той, погледна към жена си и добави: — След малко ще е вече по-добре.

— В такъв случай, побързайте моля — каза ядосано лордът каляските чакат долу.

Той се обърна и излезе, а Брандон притегли жена си още по-близо.

— Искаш ли да те изнеса на ръце, мила? — попита присмехулно.

Хедър отвори широко очи.

— Не! — възкликна тя и понечи да избяга. Но той беше прехвърлил шлейфа й през ръката си и тя не можа да отиде далеч. Устните на Брандон пак се извиха подигравателно. Само с крачка я стигна.

— Просто е невъзможно да избягаш, скъпа. — Едно мускулче потрепваше насмешливо в ъгълчетата на устата му. — Трябва да знаеш, че имам силно развито собственическо чувство. Тъй че само почакай — ще имам време да ти се насладя докрай, та даже до пресищане. А сега ела, чакат ни, както виждам.

Когато излязоха от портала, посрещна ги дъжд от житни зърна. Лейди Хемптън, подготвила сватбата до най-малките подробности, бе пожелала да спази и този стар обичай — нещо като жертвоприношение, с което на младоженците се пожелава щастие и благослов. После всички се качиха в очакващите ги каляски. Леля Фани беше необичайно мълчалива. Непосредствената близост на този янки я лишаваше от дар слово. Пътуването й се стори безкрайно. Най-сетне стигнаха Хемпшир Хол. Брандон скочи пръв и помогна на младата си жена да слезе, което означаваше, че я хвана през кръста, вдигна я високо и направо я пренесе. Без да изпуска нито за миг шлейфа, все още преметнат през ръката му.

Когато престъпиха прага на трапезарията, тържествената трапеза беше вече сложена. Лорд и лейди Хемптън седнаха в единия край на масата, младоженците — в другия, чичо Джони леля Фани в средата. Лордът вдигна тост за новобрачните:

— Нека забравим онова, което се случи тук преди няколко дена — каза той сърдечно. — Сега желая на младата двойка щастие и благоденствие. — И побърза да добави: — Пожелавам детето да бъде едно хубаво и здраво момче.

Лицето на Хедър пламна. Тя вдигна чаша до устните си, но не отпи. Не искаше детето да бъде момче. Това би направило омразния й съпруг още по-самоуверен. Погледна го. Седеше непринудено и отпуснато, като истински господар на положението и пиеше шампанско като да беше плодов сок. Всичко в този мъж я отблъскваше.

Ако зависеше от Хедър, вечерята щеше да се проточи до късно през нощта. Боеше се от мига, в който щеше да свърши. Но беше наистина доста късно, когато станаха от масата. Мъжете отидоха в библиотеката да пият по още един коняк. Лейди Хемптън показа на леля Фани приготвената за нея стая, а после се върна, за да отведе Хедър в стаята в кулата, отредена на младата двойка за брачната нощ. Нощница от тънка като паяжина блестяща синя тъкан вече беше просната на леглото. Като я видя, Хедър пребледня, но лейди Хемптън я заведе до удобна тапицирана табуретка пред огромно огледало и внимателно я накара да седне.

— Когато бъдеш готова, дете мое, ще се върна с чаша вино — каза тя и целуна нежно Хедър по челото — това ще ти помогне малко.

Когато слугините свалиха брачните й одежди и разпиляха косата й по раменете, Хедър разбра, че нищо на този свят не може да й помогне да преодолее страха си, освен, може би, да припадне и вече да не знае какво става с нея.

— Дори да бях още девствена, нямаше да е по-лошо — помисли си тя и сама се учуди на подобна констатация.

Слугинята беше вчесала старателно косата й и тя се спускаше на лъскави вълни чак до бедрата й. Бяха отнесли дрехите й, не бяха оставили поне едно наметало. Хедър седеше върху огромното легло само по прозрачна като паяжина тънка нощница, която едва прикриваше голотата й. Трепереше от глава до пети в уплашено очакване на онова, което предстоеше.

Лейди Хемптън се върна с малък поднос в ръце, на който бяха сложени гарафа с вино и две чаши. Тя наля на Хедър, огледа критично свършеното от слугините и кимна доволна.

— Колкото и да е невероятно, но сега си по-красива отколкото беше във венчалната дреха, дете мое. А трябва да ти кажа, че изглеждаше фантастично. Толкова се гордеех с теб. Съжалявам, че нямаше как да поканя пълна къща гости. Хубостта ти го заслужаваше. С радост бих те омъжила като собствена дъщеря. Колко е тъжно, че майка ти е мъртва и не можеше да те види, тя би се гордяла с теб.

— Би се гордяла с мен! — усъмни се Хедър и погледна към корема си. — Та аз причиних на всички само огорчения — продължи тя, безсилна да сдържа повече сълзите си.

— Глупости, дете, нямаш никаква вина за онова, което ти се случи, ти стана жертва на обстоятелствата — усмихна й се тя с любов.

— И на този янки — допълни Хедър.

— Вярно — засмя се тихичко лейди Хемптън — Но е поне млад, хубав и елегантен мъж. Когато моят съпруг ми разказа какво е станало, когато разбрах, че вината е на някакъв янки щях да се поболея от мъка. Представях си някакъв стар и дебел капитан. После и леля ти призна, че си го е представяла по същия начин. Стори ми се даже разочарована, че очакванията й не са се оправдали. Е да, но този мъж изглежда наистина чудесно, тъй че всичките ви деца ще са хубави. Надявам се, че няма да се ограничите с едно.

Лейди Хемптън изведнъж млъкна. Спомни си невъздържаната прегръдка, с която капитан Бърмингам бе притеглил младоженката в църквата и каменния израз на лицето му на излизане от катедралата.

— Да — отвърна беззвучно Хедър — отпи от виното и добави с горчивина: — Сигурна съм, че той няма да се задоволи с едно.

Спомни си колко безотговорно не я беше пазил Брандон. Не се съмняваше, че ще й се наложи да даде живот на още много деца.

Лейди Хемптън стана да си върви и Хедър я изгледа умоляващо.

— Наистина ли се налага вече да си вървите? — попита с разтреперан глас.

— Да, мило дете — кимна й майчински възрастната жена достатъчно дълго го държахме далеч от теб. Но ако имаш нужда от нас — ние сме съвсем наблизо.

Това поуспокои Хедър. Знаеше, че ако извика за помощ, има кой да й я окаже, въпреки че домакините им нямаха право да се месят. Отново беше сама и уплашена до смърт.

— Ако не му противореча — мислеше си отчаяна, — ако веднага му се покоря, сигурно няма да ми причини болка.

После чу стъпки вън в коридора. Изчерви се, когато той отвори рязко вратата, погледна го и веднага срещна зеления блясък на очите му. А той наведе поглед, за да се наслади на хубостта на тялото й.

Хедър седеше неподвижна, сърцето й биеше лудо. Копринената завивка беше отметната към единия край на леглото и не можеше да я сграбчи веднага, макар да й се искаше да се завие цялата. В нежната си прозрачност нощницата й сякаш повече разголваше, отколкото прикриваше. Струваше й почти нечовешко усилие, за да остане да седи и да понася безцеремонния му поглед.

— Прекрасна си, скъпа — каза той страстно и се приближи към леглото. Очите му пламтяха, струваше й се, че погледът му ще я изпепели. Той я хвана за ръцете и я притегли в скута си. — Ти си по-хубава, отколкото в спомените ми.

Все още коленичила, тя колебливо се приближи. Той я прегърна. Ръцете му се плъзгаха по голата й плът. Той се наведе над нея и тя очакваше, разтреперана, целувката му. Но той се дръпна и се засмя кратко и подигравателно.

— Днес си по-неподатлива от когато и да било, миличка. Нима нещата се променят толкова от един венчален пръстен? Това ли беше цената, на която продаваш тялото си? Пък аз си мислех, че най-сетне съм срещнал жена с чисто сърце, готова да се отдаде на мъж само на цената на истинска любов.

— Ти си чудовище! — извика тя гневно и се опита да се освободи от прегръдката му. — Та имам ли изобщо право нещо да решавам? Та нали ще ме изнасилиш, както го направи и първия път, без изобщо да обръщаш внимание на това дали те отблъсквам или не.

— За бога, я по-тихо — каза той и покри устата й с длан. Или искаш всичко живо да те чуе и да строшат ключалката, за да влязат да те спасяват? Лорд Хемптън само това чака.

— Да не би това изобщо да те трогва! — отвърна тя, щом се посъвзе. — Нали си по-силен от него. Какво ти струва да го изхвърлиш и да продължиш да си правиш удоволствието с мен.

Един мускул затрептя на бузата на Брандон и Хедър знаеше, че приближава опасност. Той я погледна, зелените му очи бяха леденостудени.

— Дори да беше единствената жена на този свят, не бих упражнил тази нощ с тебе правата си на съпруг — заяви той рязко.

Хедър беше толкова смаяна, че забрави дори да се дръпне от него. Вдигна очи и го погледна. Добре ли чу? Той се смееше предизвикателно.

— Много добре ме чу, миличка. Нямам никакво намерение да правя тази нощ и тук любов с теб. — Той не видя израза на облекчение на лицето й и продължи: — Ако си направя, според твоя израз, удоволствието, скъпа моя, ще го сторя там, където съм у дома си, в моята къща или на моя кораб, а не тук, където друг мъж се ослушва, готов да нахълта и да ме откъсне от теб. И още по-малко, ако този мъж върти над главата ми меча на правосъдието.

— Какъв меч? — тя наистина не проумяваше какво иска да каже. Беше разбрала само и с огромно облекчение, че брачна нощ няма да има.

— Да не почнеш да ме уверяваш, че не си знаела нищо! Положително си била посветена във всички планове. Не е възможно по тези въпроси да не сте били повече от единни.

— Не разбирам за какво говориш — каза тя уплашено.

— Чиста вода ненапита, както винаги, нали дете мое? — засмя се горчиво той.

Погледът му се плъзна по гърдите й, които нощницата едва прикриваше. Пръстът му кръжеше около пъпките им.

— Невинна както винаги — повтори подигравателно — прекрасна както винаги и студена както винаги.

Тя не отблъсна галещите му ръце. Реши, докато не последва нещо друго, да не му се съпротивлява. В края на краищата той беше неин съпруг и тя щеше да избягва да предизвиква излишно неговия гняв. Въпреки това продължи да пита, защото беше любопитна да разбере какво иска да каже с този меч на правосъдието.

— Какво те накара да се ожениш за мен? Какво са уговорили с теб?

Устните му докоснаха косата й, спуснаха се по шията и Хедър потръпна неволно под парещата целувка.

Той продължаваше да гали гърдите й и сякаш нямаше намерение да престане. Тя се дръпна нервно, от страх, че той няма да удържи на думата си. Наведе се и притегли завивката, покри се и се отпусна в леглото.

— Моля те, разкажи ми всичко — прошепна тя и го погледна внимателно.

Настроението му отново се промени, нежността пак отстъпи място на раздразнението.

— Необходимо ли е? Или не знаеш цялата история от игла до конец? Но щом искаш да я чуеш още веднъж от мен, моля: — Твоят прекрасен лорд ме заплаши, че ще ме подведе под отговорност за незаконно пренасяне на оръжие за Франция, въпреки че това не отговаря на истината. Щяха да ме хвърлят в затвора, да конфискуват кораба ми и кой знае какво щеше да стане у дома с плантацията ми. Трябва да му се признае на твоя приятел — действаше наистина много ловко.

Той почна да се съблича, хвърляйки небрежно дрехите върху един стол.

— А да знаеш случайно, че съм сгоден и след завръщането си щях да се оженя? Би ли могла да ми подскажеш какво обяснение да дам на годеницата си? Дали да не й призная, че само като съм те зърнал и съм се влюбил от пръв поглед в теб?

Той замълча, съблече ризата презглава и я изгледа ядосано.

— Никак не обичам да ме принуждават, мила моя. Изобщо не ми приляга. Ако беше дошла при мен веднага след като разбра, че си бременна, щях да ти помогна. Бих се оженил даже за теб, ако ме беше помолила. Но да ми пратиш влиятелните си приятели и те да ми се заканват — това, уверявам те, не беше разумна постъпка от страна на едно малко момиченце.

С широко разтворени от страх очи Хедър се пъхна цялата под завивката, сякаш търсеше закрила от нападките му. Той прекоси стаята и угаси свещите. Беше се съблякъл до кръста и продължаваше да го прави, но изведнъж престана и седна в едно кресло до леглото.

Тя го изгледа учудено, въпросът му я беше изненадал и обидил.

— Нямам никаква представа за това дали си заможен или не — каза тя тихо — за мен ти беше единствено и само мъжът, който ми отне девствеността. Омърсена и с детето ти в мен, вече не можех да си избера друг съпруг. Бях в положението на самотна майка, която трябва да дари живот на едно копеле. Никога не бих паднала толкова ниско, че да натрапя на друг мъж твоето дете.

— Честната ви природа е достойна за уважение, госпожо — изрече той небрежно и подигравката му дълбоко я засегна.

— Но защо? — повиши глас тя — защо те оставиха да се измъкнеш безнаказано без да поправиш грешката си?

Той тутакси се озова до нея.

— Много те моля, скъпа — каза натъртено — опитай се да понамалиш височините, в противен случай много скоро ще имаме посещение. Няма да ми е никак приятно твоят лорд Хемптън да ме прати все пак в затвора, само защото е решил, че се държа лошо с теб.

Тя се зарадва да чуе за загрижеността на лорда, но заговори все пак по-тихо и продължи:

— Казваш, че не понасяш насилието. Напълно те разбирам, защото и аз го мразя не по-малко от теб, но как бих могла да ти попреча да ме обладаеш насила. А ето че си ядосан задето ти е било платено със същата монета, защото са поискали от теб да понесеш последиците от грешката си. Сигурна съм, че още не си и помислял за детето, което нося. Изобщо не си помислял какво значи да трябва да родиш дете, което няма баща.

— Аз щях да поема изцяло грижата за детето, както и за теб.

— За извънбрачното си дете и за любовницата си? О не, покорно благодаря. Бих предпочела да се самоубия, но не и да приема подобно предложение.

Мускулът на бузата му отново потрепери. Той впери поглед в нея и няколко дълги минути не го свали. А тя седеше, парализирана от този поглед като мишле от змия. После той отпусна клепачи и подигравателна усмивка се появи в ъгълчето на устата му.

— Жена, издържана от мъж, живее обикновено по-добре от съпруга. Щях да съм ти предан и — уверявам те — повече от щедър.

— Което значи, че спрямо съпругата няма да си такъв, нали? — забеляза тя саркастично.

— Точно така — отвърна той студено и от този отговор по гърба й полазиха тръпки. Той стана от леглото и я погледна, изправен в целия си ръст.

— Вече казах, че никак не обичам да ме принуждават. Затова съм измислил подходящо наказание за теб. Ти пожела да имаш сигурност и име за детето. Ще получиш и двете, мила моя, но нищо, нищо повече. В моя дом ще бъдеш третирана като от слугиня. Да, ще носиш името ми, но ще трябва да ме молиш и за най-малката дреболия. Няма да ти давам нито цент на ръка и затова няма да водиш нормален живот. При това ще се погрижа околните да не разберат нищо за мъчителното ти положение. С други думи, ако си си въобразявала, че ще имаш завидно положение, много си се лъгала, ще живееш по собствена воля в нещо като таен затвор. Няма да споделяш с мен дори обичайните мигове на съпружеска нежност. Не, никой няма да е нежен към теб. За мен ще си само една от много ми слугини. Като моя възлюбена с теб щяха да се отнасят като с кралица, но сега ще съм само твой господар и повелител.

— Искаш да кажеш, че ние, че ние… няма да имаме нормални съпружески отношения? — попита тя, смаяна.

— Бързо схващаш, миличка. В това отношение можеш да бъдеш напълно спокойна. Няма да си създавам неприятности заради теб. Ти ще си само една жена от многото, а за всеки мъж е лесно да задоволи елементарните си нужди.

Хедър въздъхна дълбоко. Въпреки мрачните му закани, изпита огромна радост, че ще й бъде спестено поне това.

— Сър, с нищо не бихте могли повече да ме зарадвате.

— Е да — отвърна й той с горчивина — виждам, но това не значи, че няма да превърна живота ти в ад, милейди и това е само началото. Никак не е лесно да се съжителства с мен. Избухлив съм и лесно се справям с хора като теб. Тъй че чувствай се предупредено, красиво дете. Не ме ядосвай! Стъпвай на пръсти! Това е единственият ти шанс да останеш жива, разбра ли ме?

Беше заменил товара, който свали от плещите й с друг.

— А сега заспивай, късно е. И аз ще поспя.

Тя го послуша с желанието да не го ядоса още повече и се пъхна под завивката. Видя уплашена как той прекосява стаята и излиза на балкона. Хедър се обърна предпазливо на хълбок и го проследи с поглед. Застанал така, приличаше на капитан сред морската шир. Луната осветяваше красивия му профил, широките му рамене. Тъмната му кожа матово блестеше. Заспа както го гледаше.

Хедър се събуди от това, че Брандон се отпусна върху възглавниците. Уплаши се да не се приближи към нея. Седна в леглото и с мъка потисна вик. Скри бързо лицето си с ръце. Той извика неволно и я накара пак да легне.

— Тихо, глупачке! — изсъска той. — Просто нямам намерение да прекарам цялата нощ в креслото, за да се разполагаш в кревата сама.

Обзе я ужас. Той се беше навел в тъмното над нея и горещият му дъх докосваше лицето й.

— Изобщо не съм имала намерение да викам — измърмори тя боязливо — просто се стреснах.

— Е, слава богу. Не виждам и причина да бързаш да се стряскаш, за това ще имаш достатъчно време и по-късно. Защото никак не държа да се озова в затвора.

— Лорд Хемптън никога не би го сторил… — каза тя тихо.

— И още как би го сторил! Сега, след като вече носиш името ми, честта ти е възстановена. Но ако лордът си каже, че е било погрешно да те оставя в моите ръце, може да промени решението си и отново да ме заплаши. Тогава ще ме прати в затвора, за да те освободи от мен. Тъй че моля те най-настойчиво, каквито и чувства да изпитваш към мен, помисли за това, че ако дадеш на лорда повод да ме арестува, нашето дете ще расте без баща.

— Но аз никога не съм искала подобно нещо — отговори тя шепнешком.

— Това би трябвало тепърва да се докаже — заяви той иронично.

— Какъв човек! — възкликна тя отчаяно и се опита да се освободи от ръцете му. — Та ти си същинско чудовище! Господи, защо ме наказа така, защо трябваше да срещна тъкмо тебе! Отвращаваш ме!

Той се разсмя, но не я пусна.

— Мило дете, има жени, които няма да са съгласни с тебе по този въпрос.

— Ти си ужасен — възкликна тя, останала без дъх. — Ненавиждам те, мразя те, мръсник, насилник, гаден тип!

Той я привлече най-близо и тя усети коравината на тялото му. После стисна толкова силно и заповеднически китките й, че тя веднага млъкна.

— Бих те посъветвал да си държиш езика. Все още имам правата на съпруг и няма да се поколебая нито миг да ги упражня.

Тя простена, когато той стисна още по-силно китките й и се вцепени от страх. Усещаше коравите му бедра притиснати към нейните и си даде сметка, че нощницата се е свлякла от раменете й, оголвайки пълните й, притиснати към него гърди. С ужас усети доказателството за силното му желание.

— Моля те, не ми причинявай пак болка — простена тя — аз вече мълча.

Той се засмя тихо. Не беше добродушен смях. Но я пусна и я накара отново да легне.

— Хайде, спи, няма да те докосна.

Тя притегли завивката с треперещи пръсти. Лунната светлина изпълваше сега цялата стая. Той лежеше по гръб с отворени очи, с ръце кръстосани под тила и гледаше в тавана неспособна да заспи, Хедър го попита тихо:

— Къде живееш в Америка?

— В Чарлстън, щата Каролина — въздъхна той дълбоко.

— Хубаво ли е там? — продължи тя да пита.

— За мене да, но на теб може да не ти хареса — отговори той сдържано.

Тя не се реши да продължи с въпросите си. Хладен вятър нахлу през балкона и я събуди в предутринния здрач. Беше спала толкова дълбоко, че в първия миг не знаеше къде е. Но достатъчно бързо разбра, че търсейки топлина се е притиснала към мъжа до нея. Ръката й почиваше на гърдите му, върху гъстите къдрави косми, а бузата й се беше прилепила към рамото му. Той спеше дълбоко с полуобърнато към нея лице.

Не смееше да шавне, за да не го събуди и го наблюдаваше неподвижна. Очите й поглъщаха чертите на лицето му, спираха се на всяка подробност, на енергичната, красиво изрязана уста, която само в съня му изглеждаше по-отпусната и по-мека, на тъмните мигли над бронзовите страни.

Трябваше с нежелание да признае, че е хубав мъж, тъй че нямаше да е все пак чак толкова зле да има от него син.

Погледна халката, която носеше и която сега блестеше на лунната светлина. Стоеше някак странно на ръката й, както беше странно и чувството, което я обзе в този миг. Изведнъж осъзна, че е станала съпруга на този мъж, че предишния ден го беше потвърдила в църквата и се бе заклела да бъде негова жена завинаги, до края на дните си.

Внимателно, за да не го събуди, тя го зави с одеялото, но веднага разбра грешката си: той изобщо не мръзнеше. Само след миг отметна в съня си недоволно завивката и продължи да лежи съвсем гол. Тя усети как се изчервява.

Въпреки това не отмести поглед. Беше я обзело странно любопитство. Погледът й се плъзгаше възхитен по красивото му тяло. Нямаше нужда от нечие мнение, сега виждаше и сама колко добре е сложен. Съразмерност и сила бяха съединени в това тяло в съвършена хармония. Той приличаше на гъвкав звяр от джунглата. Нейната малка бяла ръка се открояваше странно върху бронзовите му гърди. Разтревожена от надигащата се в нея необичайна възбуда, тя се дръпна от него и се опита да забрави впечатлението, което й бе направило голото му тяло. Нощният вятър довя през отворената балконска врата един увехнал лист. Студеният полъх я накара да потръпне. Притегни треперейки завивката към раменете си и си пожела малко завистливо да е топлокръвна като мъжа до нея, който сякаш изобщо не усещаше нощния хлад. После отново заспа.

Часовникът върху камината отмери девет сребърни удара, когато Хедър чу двете слугини, които й помогнаха снощи да се съблече, да се хилят и да шумолят с фустите си зад вратата.

Последвалото плахо почукване я ядоса. Стана да отвори вратата. С поглед през рамо установи, че мъжът й продължава да тъне, съвсем гол, в дълбок сън. Мина предпазливо откъм неговата страна на леглото и го покри с чаршаф. Той се събуди с толкова рязко движение, че тя отскочи уплашено. Беше отворил широко очи. Изчерви се силно под погледа му и в същия миг осъзна, че стои пред него по нощница толкова прозрачна, че повече открива отколкото скрива. Доволна усмивчица се появи в ъгъла на устните му. Тя тръгна отново към вратата, вече абсолютно сигурна, че погледът му я следва. Двете ухилени момичета влязоха с подноси със закуската. Озърнаха се любопитно из стаята, сякаш можеха да открият някаква тайна. Когато видяха Брандон, който лежеше под чаршафа, небрежно облегнат на възглавниците, изведнъж страшно се притесниха. Въпреки това не можеха да откъснат поглед от него и Хедър усети да я обзема силен гняв. Момичетата пристъпиха към Брандон, за да му сервират богатата закуска на масичката до леглото. Направиха го според безмълвната преценка на Хедър, с неприлична бавност и докато тя наблюдаваше нетърпеливо слугините, усети изведнъж погледа му върху себе си. Той явно беше забелязал, че е ядосана и това го забавляваше. Побърза гневно да му покаже гръб.

След като сервираха закуската, двете момичета си спомниха за своите задължения към младоженката и побързаха да пуснат водата във ваната и да прострат върху един стол брачната рокля — единствената дреха, която Хедър притежаваше. Под любопитно наблюдаващия поглед на съпруга слугините помогнаха на Хедър да свали небесносинята нощница и да влезе във ваната. Заловиха се да търкат гърба и раменете й, но когато понечиха да продължат нататък, тя грабна нетърпеливо сапуна и гъбата от ръцете им и ги помоли сухо да излязат. Миг по-късно съжали за прибързаността си, защото Брандон отметна глава и се разсмя високо и от все сърце. Погледна го без да иска. С мъка подтисна гневните думи, но страхът да не я накара отново грубо да замълчи, беше по-силен от яда й. Освен това не искаше да дава повод за злобни предположения на двете момичета, които продължаваха да стоят нерешително в стаята.

Тя стана от ваната и позволи, макар и неохотно, на момичетата да й помогнат да се облече. Брандон следеше внимателно усърдното им суетене. Хедър усети, че отново силно се изчервява. Изпита облекчение, когато й сложиха ризата, въпреки че прозрачната нежна тъкан и дълбокото, украсено с дантели деколте почти не прикриваха тялото й. Сега едно от момичетата разресваше косата й, а Хедър тайничко се упрекваше, че не успява да овладее притеснението, което я обзема под внимателния поглед на Брандон. Той седеше, нехайно облегнат на копринените възглавници и я наблюдаваше нагло, а слугините сякаш никога нямаше да си свършат работата. Но смущението й достигна върха си, когато Брандон измъкна от леглото дългите си крака, обви с бързо и ловко движение чаршафа около кръста си и се приближи към нея. Без да обръща внимание на присъствието на двете момичета, целуна нежното начало на гърдите й, които се подаваха от украсената с дантели риза и измърмори:

— Това е нещо ново за мен, миличка. Трябва да си призная, че досега не ми е бивала отреждана честта да присъствам при тоалета на една дама.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Неговият беше топъл и възхитен, нейният нервен и несигурен. Но нескритото му възхищение я накара отново да се изчерви. Тя сведе очи. Продължаваше да усеща върху гърдите си топлината на целувката му и потрепери от непознатата странна възбуда, която тази целувка бе пробудила. Той я наблюдаваше и тихо се смееше. Хедър се извърна, смутена.

— Свършихте добра работа — обърна се той доброжелателно към слугините — съпругата ми изглежда великолепно.

Сега дойде ред двете ухилени момичета да се смутят. Навярно никога досега толкова хубав мъж не им беше правил подобен комплимент. Затова се заловиха с удвоено усърдие да приготвят и неговата баня. После напуснаха засмени стаята.

Брандон пусна чаршафа.

— Ще имаш, надявам се, добрината да ми помогнеш да се изкъпя, мила — каза той сякаш мимоходом — много ми е трудно да си изтъркам сам гърба.

С какво удоволствие би дала воля на гнева си! Мразеше го за хладната невъзмутимост, с която стоеше тук, съвсем гол, опрял леко ръце на хълбоците и надменен както винаги.

Мълчаливо и със стиснати зъби се наведе да вземе сапуна и гъбата и зачака ваната да се напълни. Когато чу смеха му зад гърба си, заби по-силно зъби в устните си, но й струваше усилия да продължи да мълчи. Бавно и с огромно удоволствие, той се потопи пред очите й в горещата вода. Тя се поколеба за миг, преди да се реши да изпълни каквото й беше наредено. Само силата, с която го търкаше, издаваше гнева й. Когато се изправи с облекчение, решила, че е свършила каквото трябва, той се ухили широко и взискателно:

— Още не си си свършила работата, котенце, бих желал да ме измиеш целия.

— Цялото тяло ли? — попита тя със слаб глас, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ами разбира се — цялото. Толкова хубаво съм се отпуснал, пък съм и прекалено мързелив да го направя сам.

Изруга го на ум. Беше й ясно, че подчертаната му леност е само потвърждение на онова, с което я бе заплашил снощи: в неговия дом и в негово присъствие тя трябваше да се чувствува като слугиня.

Нямаше накъде да отстъпва. Тя се наведе над него, овладя нежеланието си и се залови да търка широките му рамене, а той се облегна удобно и се отдаде с удоволствие на нежните й ръце. Нескрито я наблюдаваше. Възхитеният му поглед се плъзна по тъничките й ръце и закръглените гърди, които се откриваха пред очите му при всяко нейно навеждане.

— В селото, в което живееше с роднините си, имаше ли момък, който да ти е харесвал? — попита той внезапно.

— Не — отвърна тя категорично и в същия миг съжали, че е отговорила толкова лаконично.

Той прокара замислено пръст по закръглената й гърда.

— Но не се съмнявам, че мнозина с удоволствие биха ти засвидетелствали симпатиите си.

Тя придърпа ядосано деколтето колкото можеше по-високо, но когато пак се наведе, за да продължи работата си то отново откри белите закръглености и розовите пъпки.

— Да, имаше неколцина — съгласи се тя, — но можеш да си спокоен, не приличаха ни най-малко на теб, защото бяха джентълмени.

— Изобщо не съм разтревожен, котенце — отвърна той снизходително — ти си била денонощно добре пазена.

— За съжаление не от човек като теб.

— Напълно вярно, миличка и за огромно мое удоволствие.

Тя не можеше повече да се владее.

— Допускам, че мъжкото ти самолюбие е особено поласкано от факта, че докато си си правил удоволствието, си успял и да ме оплодиш — изсъска тя. — Сигурно ужасно се гордееш със себе си!

Широката усмивка, с която я гледаше сега в лицето, я раздразни още повече.

— Е да — изрече той надменно — наистина нямам нищо против, че стана така. Понеже трябва да ти кажа, че много обичам децата.

— О, ти си, ти си — в безмерния си яд тя не можеше да намери подходящи думи.

— Хайде, довърши си работата, измий ме целия — каза той и тонът му беше направо обиден.

Беше го измила до кръста. Сега ръцете отказваха да я слушат. Очите й плувнаха в сълзи, миглите й се намокриха.

— Не мога — измърмори безпомощно.

Той я привлече и я хвана за брадичката.

— Но някой ден ще го правиш, нали? — попита мило, почти нежно.

— Да — пошушна тя, а сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Хубаво, хайде иди да ми донесеш дрехите. Навярно всички ни чакат да слезем и положително биха искали да видят една сияеща младоженка.

Тя се обърна с облекчение и засъбира дрехите му из цялата стая, благодарна, че беше толкова добър с нея. Даде си клетва да се опита занапред никога да не дава воля на гнева си и тъй като беше станала негова съпруга, да прави според силите си онова, което той изисква от нея. Е да, беше страхлива както винаги и неспособна да се бори за независимостта си.

Когато излязоха от спалнята, тя вървеше плътно до него и успя дори леко да се засмее, когато той обви кръста й с ръка и я погледна.

В просторния хол двете възрастни двойки вече очакваха тревожно появата им, впрочем леля Фани по причини съвсем различни от тези на останалите. Надяваше се да е станало най-лошото и сега свъси мрачно чело, като видя племенницата й да влиза заедно с мъжа си, а на лицето й съвсем не беше изписано отчаяние, както бе очаквала. Лордът стана и побърза да срещне с прострени ръце младата жена.

— Изглеждащ възхитително и се надявам, че си добре, дете мое! — възкликна той с облекчение.

— Нима очаквахте друго, милорде? — попита го студено Брандон.

Лорд Хемптън се разсмя, беше явно готов на примирение.

— Не ми се сърдете, синко, тъй или иначе, щастието на Хедър е за мен най-важното.

— Дадохте ми повече от ясно да го разбера, милорд — отвърна саркастично Брандон, — но се надявам, че нямате нищо против да отведа днес жена си на кораба. Или ще имате любезността да ни предложите още веднъж гостоприемството си?

Лордът се направи, че не е чул неприятната забележка и остана господар на положението.

— Разбира се, че нямам нищо против, драги мой, вземете я със себе си. Получихте благословията ми и се надявам, божията също. Но не се съмнявам, че ще ни доставите удоволствието да закусите с нас. Не ви принуждавам, отправям ви покана. Така ще продължим малко радостта да се порадваме на Хедър, а тя ни е като родно дете.

— Естествено. Нямам нищо против и мога само да благодаря за поканата — отговори сдържано Брандон, — но след това трябва незабавно да се върна на кораба си. Отсъствах достатъчно дълго. Трябва да уредя още куп неща, преди да потеглим.

— Да, да, но ние двамата трябва да обсъдим заедно още някои немаловажни неща. Става дума за зестрата на Хедър. Съпругата ми и аз бихме искали да уредим това с подобаваща щедрост.

— Но аз няма да приема подобно нещо, сър.

Отговорът предизвика огромното учудване на всички присъстващи. Но най-засегната се почувствува Хедър. Лордът изгледа, безкрайно смаян, този янки, сякаш пред него стоеше призрак.

— Чух ли ви добре, сър?

— Да, много добре сте ме чули — потвърди хладно Брандон. — Нямам намерение да ви позволя да ми платите, задето се съгласих да взема Хедър за жена.

— Но така е прието. Искам да кажа, че по цял свят жената донася на съпруга си по-малка или по-голяма зестра…

— Нейната зестра е детето, което носи и друго не ми трябва. Имам щастието да не изпитвам финансови затруднения, но ви благодаря все пак за предложението.

Хедър затвори очи и изпита нужда да седне.

— Щурав янки! — измърмори високо леля Фани.

Брандон чукна токове и й се поклони присмехулно.

— Тези думи от вашите уста трябва да се приемат навярно за комплимент, госпожо.

Тя го изгледа враждебно с готова отровна обида на езика, но после се сети за нещо по-добро и затвори уста.

— Бъдете уверена — продължи той студено, — че мога да се грижа и сам за близките си, както и да изплащам дълговете им…

Хедър не схвана смисъла на думите му, но леля Фани пребледня и стана очевидно неспокойна. От този миг вече избягваше погледа му и не отваряше уста. Влезлият слуга доложи, че е сервирано и всички насядаха около масата.