Пламъкът и цветето

ГЛАВА ШЕСТА

Четири дена по-късно слънцето изгря на изток студено и заплашително. Силният източен вятър беше станал пронизващ. През първите два дена от пътуването времето беше сравнително добро и „Бързоходен“ можеше да напредва, вдигнал платна. Беше порил спокойно почти гладкото море в западна посока. Но сега вятърът свистеше във вантите, а платната щяха сякаш да се пръснат. Наведен на една страна, „Бързоходен“ се плъзгаше по високи пенести бели гребени, но се подчиняваше на всяко движение на кормилото.

Брандон не сваляше бдителен поглед от струпалите се на хоризонта ниски облаци, работеше ревностно със сектантите и се навеждаше на често над картата.

Вятърът предвещаваше лошо време. Въпреки това Брандон се усмихваше, доволен: при темпото, с което се движеше „Бързоходен“, напредваха достатъчно бързо. Той влезе в каютата, пръсна наоколо си карти и сектанти, наля си от тенджерата на печката чаша кафе. Докато отпиваше с удоволствие от горещата течност, гледаше замислено Хедър. Тя още спеше в койката. Ръката й лежеше върху неговата възглавница, притиснала разпилените й къдрици. Помисли си за топлината и мекотата на тялото й, запита се дали щеше много упорито да се брани, ако се опита сега да я обладае. Тя се раздвижи леко, сякаш бе прочела насън мислите му и той побърза да пропъди от въображението си мъчителните желания. Хедър се протегна и се раздвижи под одеялото, после бавно отвори очи. Когато го видя, усмихна му се за добро утро, после стана и се загърна в леко наметало.

В същия миг Джордж почука тихичко на вратата. Когато Брандон извика: — Влез! — слугата престъпи прага, понесъл таблата със закуската. После извади от джоба си един портокал и го подаде на Хедър, която му благодари, изненадана и зарадвана. Брандон, който наблюдаваше усмихнат сцената, се запита дали слугата не е вече напълно покорен от чара на Хедър, от нейното лице на беззащитно момиченце.

— Ще имаме днес гости за вечеря, Джордж — каза той малко сухо и се извърна. Усети, разбира се, че Хедър го гледа учудено, но не пожела да реагира. — Поканил съм господин Бонифас и помощник капитана Тори Мак Тевиш да ни правят компания. Та ще те помоля довечера да ни сервираш…

— Тъй вярно, капитане! — каза Джордж и хвърли бърз поглед към Хедър. Но тя се беше обърнала, изцяло погълната от желанието да си стопли ръцете на печката. Личеше й все пак, че е ядосана и Джордж поклати глава — той не одобряваше суровото държане на своя капитан. Редно ли е така упорито да държи на навиците си на стар ерген дори сега, вече на път да стане баща и глава на семейство! — мислеше си Джордж.

Вечерта беше по-студена от предишните. В една от новите си рокли, Хедър стоеше, трепереща, до печката и чакаше Брандон да свърши тоалета си. Беше избрала тази рокля, защото й се стори по-топла от другите — беше от зелено кадифе с дълги ръкави и висока яка, корсажът беше украсен с бродерия с лъскави малки перли. Беше си направила красива прическа. Беше много елегантна и, застанала така, беше в радващо като контраст с подчертано мъжката си среда. Брандон, който я наблюдаваше благосклонно, установи със задоволство, че тя би била изключително хубава капитанска съпруга. Той се засмя весело, когато Хедър се приближи още повече към печката и повдигна поли, та да проникне топлината и отдолу.

— Начинът, по който си се залепила за печката, ме карат да предположа, мадам, че няма да оцениш високо времето, което тепърва ни предстои.

— Нима ще става още по-студено, Брандон? — попита тя, ужасена.

— То се знае — засмя се Брандон. — Поехме по северния път и плуваме в посока Нюфаундленд. За нас е много важно да спечелим време, защото и без туй потеглихме с голямо закъснение от Англия. Както вървят нещата, едва ли ще пристигнем преди Нова година у дома. И все пак, нали съм оптимист, вярвам, че ще я преварим с поне няколко дена.

Помощник капитанът и ковчежникът явно се радваха и на хубавата вечеря, и особено на присъствието на Хедър. Дори да бяха разбрали, че е бременна, не дадоха да се забележи. Когато влязоха в каютата на капитана, поднесоха й подарък — малък модел на „Бързоходен“ и благодариха словоохотливо за поканата. Брандон беше изненадан да установи с какъв ентусиазъм я приеха. Той стоеше до жена си и наблюдаваше, леко присмехулен, как Хедър прие с нескрита радост подаръка на гостите, как ги увери, че грижливо ще го пази.

Вечерята мина приятно. Двамата мъже разказваха разни моряшки истории и явно се стараеха да направят добро впечатление, като се надпреварваха да вдигат падналата й салфетка, или да я настаняват удобно да седне. Хедър долавяше от време на време, че съпругът й се ядосва на искрената непосредственост, с която тя се смееше на веселите разкази на гостите. Обзе я страх при мисълта за силата на собственическото му чувство. Докато се хранеха, на често поглеждаше към него, за да разбере какво е настроението му. Начинът, по който беше награбил бясно момъка в модния салон, безмилостният му гняв към онези двамата, които бяха нахлули в стаята им, ядът му, когато чу, че тя е готова да помоли слуга да й закопчае роклята, веднага изплуваха в паметта й. Въпреки това беше сигурна, че той не изпитва към нея любов, тъкмо обратното, смята, че е бил принуден против волята си да се ожени, че е бил впримчен и вързан. Но каква е тогава причината за лесно възпламенимия му гняв? Тесногръдие? Едва ли. Имаше достатъчно доказателства за ненадейно проявявана щедрост скъпия елегантен гардероб, който й бе поръчал, изобилните им обеди и вечери, ваната, купена специално за нея. Не, не беше дребнавост и въпреки това го обземаше странен гняв всеки път, когато други мъже проявяваха интерес към нея. Колко странен беше този човек, за когото я омъжиха! Щеше ли животът с него да стане един ден нормален, или щеше да си остане една несигурна игра, в която тя ще бъде принудена непрекъснато да отгатва какво ли е сбъркала пак?

Привършиха вечерята, масата беше раздигната. Мъжете запалиха с хиляди извинения пурите си. Разговорът се завъртя около делови въпроси. Господин Бонифас попита дали не би било по-сигурно, ако предпочетат южния път. Брандон отпиваше замислено от виното си, той помълча малко, после отговори:

— Една седмица преди да вдигнем котва, други два търговски кораба вече потеглиха за Чарлстън. Трюмовете им бяха претъпкани със стока. И двата поеха по южния път. Ако стигнат преди нас, за онова, което караме, ще вземем едва половината цена. Но ако успеем да ги преварим — а аз се надявам, че ще можем — тогава печалбата ни ще се удвои. Това е последното ми голямо пътуване и бих искал да получа възможно най-висока печалба, не само за себе си, но и за всички.

— Това е наистина чудесно, капитане! — засмя се доволно Тори Мак Тевиш. — Той беше човек, който умее да цени звънката монета.

И Джеми Бонифас кимна в знак на съгласие.

— Брат ми Джеф и аз вложихме доста пари в закупената в Англия стока — продължи Брандон. — Бих искал похарченото да ни се върне удвоено. Ако пристигнем навреме, ще стане точно така.

Господин Мак Тевиш сучеше дългите си мустаци.

— Тъй, тъй, капитане — каза той. — Залогът си заслужава играта. И моят дял в стоката ще ми донесе много по-висока печалба, ако стане както сте го замислили.

— Същото важи и за мен! — усмихна се ковчежникът.

— Джеф ще се отдели ли от вас, капитане, след като сте вече женен? — попита Мак Тевиш.

Брандон хвърли през масата бърз поглед към Хедър, преди да поклати с тих смях глава…

— Доколкото ми е известно, Мак Тевиш, — той предпочита да води неотклонно живота на ерген, въпреки че Хети не го оставя на мира, мърмори и се опитва да го убеди в необходимостта да се ожени.

— Като види колко сполучлив избор сте направили вие, капитане — заяви Мак Тевиш и се усмихна приятелски на Хедър, — може пък да се изкуши да последва примера ви.

Хедър се изчерви и отвърна плахо да усмивката му. Виждаше, че Брандон я наблюдава и сякаш размисля дали помощникът му е прав. Ръцете й трепереха, когато тя най-сетне вдигна глава и погледите им се срещнаха над масата.

Господата Бонифас и Мак Тевиш размениха с усмивка многозначителни погледи, с които се разбраха скоро да се оттеглят. Но когато вратата се затвори зад тях, Брандон се върна към писалището и потъна отново в книжата, а Хедър взе гергефа и седна колкото може най-близо до печката. Малката печица не излъчваше много топлина и тя непрекъснато се местеше, за да се погрее от всички страни. Честите й премествания разсейваха Брандон, затова той накрая остави перото и отмести книжата. Седя известно време така, наблюдаваше я навъсено, облегнал един лакът на масата, сложил другата ръка в скута. Най-сетне стана и се приближи към нея. Хедър ставаше все по-неспокойна под втренчения му поглед. После и тя отпусна гергефа и вдигна очи към него.

— Какво има, Брандон? — попита тя уплашено.

Той сякаш изобщо не я чу. Вместо това се обърна на пети, отиде до сандъка си и вдигна капака. Започна да изхвърля безразборно дрехи, докато откри малко вързопче, извади го и й го подаде.

— Не е изключено тези неща да ти се сторят отначало доста неудобни, мадам, но се надявам, че все ще ти помогнат срещу студа.

Тя развърза вързопа и зяпна смаяна съдържанието му. Брандон се засмя широко, развеселен от безпомощния й вид, протегна се и вдигна високо една от дрехите, та тя да може добре да я разгледа.

— О! — възкликна тя изненадана. — Мили боже! И аз трябва да го облека? Съмняваш ли се в моята добродетел, та искаш да ме опаковаш в подобно нещо?

— Тези тук са скроени точно по чифт наполеонки — заяви той и раменете му се тресяха от смях. Трябва да ги навличаш под роклите, за да не мръзнеш толкова.

Хедър гледаше объркана и все още не проумяваше докрай.

— Представа нямаш колко трудно беше да ги поръчам за теб — смееше се той. — Всеки шивач, към когото се обръщах с подобно желание, решаваше, че съм си загубил ума, никой не желаеше да повярва, че ми трябват за една жена. Наложи се яко да се изръся, за да ми ги ушият най-сетне.

— Казваш, че трябва да нося тези неща под дрехите си? — попита тя все още недоверчиво.

Объркаността й ужасно го забавляваше.

— Ами твоя работа, мадам, щом искаш студеният вятър да се промъква под полите ти. Уверявам те, настоях да ти ушият „тези работи“ само с най-добри намерения. Не бой се, не ти играя лоша шега. Единственото ми желание е да не мръзнеш.

Хедър докосна предпазливо мекия, топъл плат и на устните й най-сетне се появи лека усмивка.

— Благодаря ти — измърмори тя мило.

Минаха още пет дена и времето ставаше все по-лошо. Хедър вече не се съмняваше в предимствата на странното бельо с дълги крачоли, което Брандон й даде. Беше му по-скоро много благодарна. Когато ги обу за пръв път, високо се разсмя не беше виждала нищо по-забавно. Наполеонките й стигаха до глезените, а се връзваха с нещо като панделки високо под гърдите. Изглеждаха наистина смешно. Тя още се усмихваше, когато Брандон влезе за закуска и тя вдигна поли, за да му покаже новото си бельо. Брандон трябваше да си признае, че не насърчава особено възхищението и желанията му.

Вече сваляше новото си бельо само когато си лягаше. Топлината на неговото тяло беше предостатъчна, тя я привличаше като магнит, докато той спеше. Когато се събуждаше изведнъж посред нощ, често разбираше, че се е притиснала към гърба му. Или разбираше сутрин, че той лежи по гръб, а тя е сложила глава на гърдите му или коляно върху краката му.

Това я стряскаше и изненадваше всеки път, беше смаяна, че може дотолкова да се забравя в съня си. Този път Брандон пак лежеше по гръб, но и двамата бяха будни. Бяха си легнали рано, за да се спасят от студа в каютата. Топлата койка беше същински удобен рай. Печката вече не можеше да стопли цялото помещение.

Миналата вечер тя разказа на Брандон какъв е бил животът й преди да го срещне, макар да допускаше, че лорд Хемптън вече го е осведомил за много неща. Той я слушаше с голям интерес, като поставяше от време на време, целият внимание, по някой въпрос.

— Как се беше озовала в Лондон вечерта, когато се срещнахме? — попита той, след като Хедър свърши разказа си. Обърна към нея лице върху възглавницата, отметна от рамото й една къдрица и се заигра разсеяно с нея.

Хедър се запъна.

— Дойдох в Лондон с брата на леля Фани — измърмори тя. — Той искаше да ми помогне да си намеря работа като учителка в женско училище. На някакъв многолюден пазар се загубихме. Беше още първата ми вечер в Лондон.

— Що за човек е този твой вуйчо, та ти е позволил, без да се замисля, да го придружиш?

— Ех, един наистина богат човек, Брандон — сви тя рамене.

— По дяволите! Не те питам за това, Хедър! Ами чичо ти, толкова неопитен ли е, та те е поверил на този мъж единство заради обещанието да ти намери място на учителка? Не му ли мина през ума, че е могъл да те продаде на други мъже, или той самият да злоупотреби с теб? Може да е било по-добре, че си го загубила.

Хедър лежеше притихнала до него. Разбираше колко гняв крие в думите му. Запита се дали той не е единственият човек, доловил с безгрешен инстинкт, какво е имал на ум Уйлям Кърт. Сега вече не я заплашваха английските затвори. Но как ли би приел да истината, ако можеше да разбере, че жена му е убийца?

Страхът й беше по-силен от желанието да му се довери.

— А ние тъкмо този ден бяхме спрели в пристанището — прошепна той и продължи да навива къдрицата й на пръста си. — Ако не беше първият ден след толкова дълго пътуване, може би щях да се държа по-разумно, но бях неспокоен и помолих Джордж да ми намери нещо подходящо. Неговият избор беше същинска изненада за мен — недокосвана жена с влиятелни приятели.

Хедър се изчерви и извърна лице. Брандон наблюдаваше нежната линия на тила й, меката кожа, която изглеждаше още по-бяла там, където започваха тъмните коси. Изкушението да целуне това прелестно място беше огромно, беше му безкрайно трудно да запази самообладание и да забрави, че тя е всъщност негова. На него принадлежеше това нежно късче кожа под копринената коса, местенцето, което с такава радост би галил и целувал.

— Ще ми е доста трудно да обяснявам всичко това на брат си — каза той тихо.

Хедър го погледна изненадана. За пръв път чуваше, че я очаква среща с девер.

— Представа нямах, че имаш брат — каза тя учудено.

Брандон вдигна вежди и известно време мълчаливо я наблюдава.

— Известно ми е, че нямаш представа. Ще трябва да научиш още много неща за мен. Не мога, като тебе, да изкаканижа наведнъж цялата история на своя живот.

Хедър реагира бурно на обидата. Издърпа с гневно възклицание къдрицата си от пръстите му и се извърна. Разплака се от яд и му обърна гръб, докато той продължаваше предизвикателно да се смее. Ругаеше го безмълвно, но не посмя нещо да му каже.

Брандон бавно се събуждаше. Беше все още изцяло в плен на усещането за нейната топлина и мекота, защото Хедър лежеше, притисната към него. Стори му се, че нежните й гърди оставят на гърба му пламтящи дири, бедрата му лежеха под нейните, изящното й тяло беше притиснато към неговото. Струваше му се, че ще се пръсне от набъбналото желание и си мислеше какво ли ще стане, ако я обладае сега насила. Все още в полусън му се стори, че косата й го придърпва към нея, сякаш копринените й къдрици го галеха, а устните й се притискаха към неговите. Прегръдката й беше разтворена и сякаш готова да го приеме. Мислено вече проникваше между бедрата й, в дверите към щастието, а Хедър се извиваше под него, преливаща от сладострастие и възбудата на двама им се извисяваше до екстаз.

Собственото му разгорещено въображение го беше заслепило. Чест, мъжка гордост, самообладание, всичко бе пометено от бурята на страстта, която го връхлетя и му отне разсъдъка. Тъкмо искаше да се обърне към нея, решен да потърси облекчение за продължилото със седмици мъчение. Той се притисна към малкия й корем, който бе започнал леко да се закръгля, но усети лекичко движение, което го накара да се дръпне. Погали нежната закръгленост и го долови отново, този път по-ясно. Бебето риташе в нея, сякаш се противеше на намеренията му. Пламналата му кръв се поохлади и сега отново беше на себе си. Не, не би си позволил да загуби самообладание.

Успя да стане, без да събуди Хедър. Наметна се. Луната светеше толкова ясно, че нямаше нужда от свещ. Наля си чаша бренди и се заразхожда неспокойно из тясната каюта.

Междувременно се беше събудил окончателно и се чувстваше много смутен. Та значи тялото му се опитваше да вземе надмощие над разума. Напоследък такива сънища наяве бяха станали все по-чести и по-настойчиви. Ако не се вземе в ръце, ще превърне някоя нощ сънищата в действителност. Застана до койката, загледан в младата си жена, която спеше в нея, невинна, нежна, не подозираща нищо. Мислеше си за всички ужаси, които бе изживяла, за начина, по който те можеха да променят това полудете, както дори желязото се превръща при висока температура в стомана. Но тя бе устояла на всичко, на неговите пристъпи на гняв, както преди това на всички ужаси в дома на лелята. Въпреки всичко беше запазила очарованието си на дете, то й бе свойствено като неизменна част от самата й същност.

Спомни си за Луиза, зрялата жена, която сега очакваше с нетърпение завръщането му. Тя беше от съвсем друга материя в сравнение с нежното момиче, което споделяше леглото му. Луиза беше разглезена любимка на родителите си. Не познаваше лишенията, не й се беше случвало нищо лошо. Като личност не беше никак сложна, беше, тъй да се каже, прозрачна. Не беше възможно и да я обиди човек. В отношенията й към мъжете нямаше място за изтънчени чувства. Наслаждаваше се свободно на радостите на леглото и онова, което караше Хедър боязливо да се дърпа, би могло да очарова Луиза.

Стоеше и си мислеше, че всичките му планове бяха разстроени, самоувереността му разколебана. Остави се да го впримчи една девственица, сякаш беше неопитно селянче, което не може да се оправя.

Хедър се събуди и се сви, разтреперана, защото й липсваше неговата топлина. Загърна се по-плътно в одеялото.

Брандон се усмихна трогнат, съблече се пак и се пъхна внимателно, за да не я събуди, под завивката, прегърна я, за да я стопли. През този къс миг беше готов да забрави и страстното си желание, и гордостта си и да гледа на нея само като на малко момиченце, което има нужда някой да се грижи за него.

Когато Хедър се събуди на заранта, той вече беше излязъл от кабината. Беше й метнал второ одеяло. Като го видя, тя се усмихна зарадвана и си помисли, че е наистина странно: та той биваше понякога толкова мил и се сещаше и за най-дребни неща.

Той слезе за закуска в каютата, беше мълчалив, но внимателен и дълбоко замислен. Хранеха се мълчаливо. Лицето му беше зачервено от студа. Носеше дебел моряшки пуловер с висока яка, тъмен панталон и високи ботуши. Когато влезе, свали вълнената си шапка и тежкото палто. Беше всичко друго, само не елегантен, но Хедър установи изведнъж, че той изглежда чудесно както и да е облечен. Каквото и да сложеше, му стоеше добре, имаше вид на благородник, независимо от това дали носеше скъпо или работно облекло, което сякаш подчертаваше още повече неговата мъжественост.

Късно следобед Хедър излезе от каютата. Беше сложила тежко дебело наметало и искаше да глътне малко чист въздух на палубата. Брандон не се виждаше никакъв.

Тя застана до кормчията, едро момче с едва забележим мъх по гладките бузи. Смутен, младият моряк беше забил поглед в компаса и се преструваше, че не я вижда.

— Мислех, че капитанът е на вахта.

Морячето вдигна мълчаливо ръка и посочи нагоре. Тя погледна натам и не можа да потисне вик на уплаха. Горе Брандон прескачаше от ванта на ванта и проверяваше нещо по платната. Хедър пребледня от страх и отстъпи крачка назад, когато видя мъжа си горе, на главозамайваща височина. Отдолу мачтата изглеждаше толкова тънка, почти чуплива и тя се уплаши, че може да не издържи тежестта на Брандон. Усети как сърцето й бие в гърлото от страх. Затисна устата си с длан, за да не последва още по-силен вик след първия ужасен възглас. Порив на вятъра разлюля платната и Брандон трябваше да потърси опора, защото мачтата се наведе по-силно. Когато погледна надолу, за да извика нещо на моряка, зърна Хедър и прекъсна работата си. Спусна се надолу, скочи последните няколко метра и докосна леко палубата. Обърна се най-напред към морячето:

— Горе някои въжета трябва по-яко да се вържат. Както са закрепени сега, при по-силна буря няма да издържат. Бъди така добър, погрижи се всичко да е час по-скоро отново наред.

— Тъй вярно, капитане — отговори момчето и лицето му пламна, защото Хедър бе станала свидетелка на забележката, която му бе направена.

Брандон се наметна с палтото и Хедър въздъхна облекчено.

— О, Брандон, какво правеше там горе? — попита тревожно. Изпитаният току-що страх беше изпълнил очите й със сълзи.

Изненадан от тона й и неочаквания изблик на чувства, Брандон се обърна към нея и прочете по лицето й страха. Гледаше я известно време смаян, сякаш не можеше да повярва, че е толкова загрижена за него. После радостно се разсмя.

— Няма защо да се страхуваш. Не съм бил в смъртна опасност там горе. Исках само да прегледам такелажа.

— Да прегледаш такелажа ли? — намръщи тя чело.

— Тъй вярно, мадам — отвърна той, вперил очи в хоризонта. — Идните три дена ще изживеем твърде сериозна буря и съвсем не държа тя да ми съдере платната.

— Но не може ли друг да свърши тази работа вместо теб? — попита тя загрижено.

Той пак се засмя весело и докато й завързваше наметалото под брадичката, заяви:

— Дълг на капитана е да се грижи за кораба, негов дълг е също да следи всичко да е наред.

На Хедър този отговор никак не й хареса, но пък от друга страна трябваше да признае, че не може да го помоли да престане да взема необходимите предпазни мерки.

— Но поне внимаваш, когато го вършиш, нали Брандон?

Той я погледна със светнали от радост очи.

— Нямам никакво намерение, да те оставям млада вдовица, госпожо. Прекалено си хубава!

Следващият ден започна в сиянието на кървавочервен изгрев, сигурно предзнаменование, че се за дава буря. Вятърът се бе засилил и често сменяше посока. Моряците трябваше отново и отново да се катерят по вантите, за да осигурят такелажа. И вълните промениха посоката си и тежко натовареният кораб с мъка напредваше и се поклащаше от борд на борд. Тъмни парцаливи облаци се гонеха по небето. Морето беше оловносиво и някак тежко — мрачна гледка, която не предвещаваше нищо добро. Нощта, която последва беше катранено черна. Единствената светлина на горната палуба идваше от олюляващия се фенер над кормилото.

Преди да почне отново да се съмва, вятърът изведнъж утихна. На хоризонта проблясваха светкавици. Платната плющяха, отпуснати, а морето изглеждаше измамно спокойно и беше гладко като огледало. Хоризонтът не беше ясно очертан, защото краищата на облаците сякаш се сливаха с водата, образувайки мъгливо единство. От време на време внезапно появили се облаци скриваха топсела. Корабът едва се движеше. Нощта настъпи без преход. Екипажът беше обзет от нервно напрежение в очакване на онова, което идеше.

През нощта се вдигна силен вятър. Корабът бе грижливо подготвен да устои на бурята, която можеше всеки миг да ги връхлети. На разсъмване вълните вече се вдигаха високо, а корабът се носеше много по-бързо.

Само най-необходимите платна бяха вдигнати и закрепени, през палубата бяха протегнати въжета, за да могат хората да се държат за тях и водата да не ги отнесе през борда. Отсега нататък никой нямаше да посмее да се катери по вантите.

Денят премина. Морето ставаше все по-неспокойно, бурята все по-силна.

„Бързоходен“ стенеше и скърцаше с всичките си дървени части. Сякаш стон премина през тялото на кораба, когато „Бързоходен“ се озова сред едва различимите маси от вода, пръски и бързи облаци. Хедър вече трудно различаваше, дали започва денят или се смрачава. Всички дрехи, всяко парче плат на борда беше влажно и студено. Виждаше Брандон само на рядко, когато слизаше, целият мокър и премръзнал, в каютата, за да се преоблече и да пийне нещо топло. Почти нямаше време за сън и хапваше само набързо и съвсем нередовно. Когато се появяваше, тя му помагаше да се съблече, увиваше го в одеяло, което беше стоплила за него край печката. Очите му бяха зачервени от солената вода, беше раздразнителен. Тя правеше каквото й беше по силите, за да облекчи живота му. Но най-вече бдеше над съня му. Обикновено почивката му не траеше дълго. Той скоро ставаше и се обличаше, за да се качи на палубата и да води кораба си сред развилнелите се стихии.

Няколко дена се изнизаха монотонно. Една заран палубата бе цялата заледена. Бурята бе станала снежна. Брандон слезе в каютата със заскрежени вежди и мигли. Седна, увит в одеяло, плътно до печката, обгърнал с ръце, за да ги стопли, голяма чаша кафе с ром.

Хедър тъкмо окачваше дрехите му да се сушат, когато подскочи от глухия шум на падащ предмет. Озърна се — чашата за кафе се търкаляше на пода. Брандон дори не го забеляза — беше потънал от крайно изтощение в дълбок сън. Тя го покри внимателно с още едно одеяло, а когато господин Мак Тевиш влезе, за да за даде на капитана си няколко въпроса, тя го накара много внимателно, но решително, да излезе. В каютата се чуваха само скърцането на кораба и монотонното свистене на бурята. Тя седна с ръкоделието в ръце, твърдо решена да бди ревниво над съня на съпруга си. Минаха няколко часа, преди той да се събуди. Надигна се, вече бодър и готов да поеме отново задълженията си. Хедър остана в каютата, доволна и с чиста съвест, защото му беше осигурила необходимата почивка.

По здрач се появи Джордж, за да съобщи, че бурята е поутихнала и изглежда, най-лошото е минало. Брандон се прибра късно след полунощ, капнал от умора. Тя се събуди и искаше да стане, за да му помогне да се съблече, но той отказа. След това се пъхна, треперещ от студ, под завивките и тя се притисна към него, за да го стопли. Той прие с благодарност желанието й да му помогне и я привлече към себе си. Постепенно спря да трепери и потъна в сън без сънища, прекалено изтощен, за да се обърне на другата страна, с гръб към нея.

Той се събуди на разсъмване. Хедър още спеше, когато той се върна към задълженията си. Някъде след обед слезе в каютата и въпреки че бурята още вилнееше, не побърза да се върне на палубата. Просна към печката дългите си крака и разкопча жилетката, за да се постопли. Хедър се бе изправила и, както често правеше, вдигаше усърдно поли, та да стигне топлината най-близо до кожата й. Брандон я наблюдаваше замислен и в себе си почти съжаляваше, че й поръча наполеонките.

На вратата се почука. Хедър си смъкна стреснато полите.

Брандон извика:

— Влез!

Джордж влезе с поднос с кана горещо кафе и чаша. Наля на капитана и се обърна към Хедър:

— Ей сега ще ви донеса чая, госпожо.

Брандон го погледна мрачно и си каза, че старият наистина я глези. Суровият израз не слезе от лицето му и когато изгледа Хедър. Тя разбра какво мисли и побърза да смекчи нарастващия му гняв.

— Много ви благодаря, Джордж, и аз ще пия кафе.

Старият слуга й наля една чаша и я погледна колебливо.

Добре знаеше, че тя не обича кафе.

Смутена от насочените към нея погледи на двамата мъже, Хедър си сложи захар в кафето и го разбърка. После отпи храбро глътка и потисна изпитаното отвращение. Усмихна се измъчено и помоли слугата, без много-много да се замисля:

— Ще може ли да ми донесете малко мляко, Джордж?

Брандон издаде клокочещ звук и изплю, сякаш щеше да се за дави, кафето си обратно в чашата.

— Какво благоволихте да кажете, мадам? — избухна той. — Или си въобразяваш, че ще срещнем стадо крави насред Северния Атлантик?

Тя се сви уплашена от грубото му навикване, извърна се и наведе глава над чашата, за да скрие напиращите сълзи. Той нямаше право да разговаря така с нея, при това в присъствието на подчинен.

Брандон изпи на един дъх кафето си, а Джордж само поглеждаше нерешително ту единия, ту другия. Много би искал да успокои господарката си, но не смееше. Предпочете вместо това незабелязано да се оттегли, взе таблата и тихичко излезе. Брандон стана и го последва, мърморейки нещо относно жените изобщо и в частност.

Когато се прибра късно след обед в каютата, тя още не беше преодоляла обидата си от гневните му подигравателни думи.

Той свлече мокрите дрехи, сложи си халата и се изпъна удобно в едно кресло пред печката, а Хедър стоеше зад него и го наблюдаваше намусено.

Вечерята бе сервирана и изядена в мълчание.

Хедър се залови за ръкоделието си. Брандон седеше до нея и гледаше тънките дълги пръсти, които се движеха толкова сръчно. След известно време той взе книга и се зачете. Хедър му обърна гръб, свали роклята и ризата. Погледът на Брандон сновеше от книгата към нея. Наблюдаваше я как се съблича. Тя застана за миг гола до кръста и той успя да види закръглените й гърди, когато тя се наведе, за да си вземе нощницата. Пламъчетата в очите му лумнаха по-високо. Тя побърза да навлече нощницата, а после свлече наполеонките. Брандон се върна с въздишка към книгата си.

Тя застана отново до печката, за да си среше косата. Междувременно Брандон беше загубил всякакъв интерес към четивото си и остави книгата. Сега я наблюдаваше неприкрито как развързва косата си и по раменете и гърба й се разпиляват златните й къдрици. Крехкият й силует се очертаваше ясно на светлината на свещите зад гърба й. Цялото внимание на Брандон беше приковано към тялото й. За пръв път установи, че бременността й вече не може да се скрие. Когато пристигнат, няма да има никакви съмнения относно състоянието й. Хората положително щяха да си за дават въпроси, да разпитват и него. Щяха да коментират с тънки усмивчици, че той явно не си е губил времето. Нали знаеха да смятат. Представяше си смаяните лица, когато представи Хедър като своя съпруга. Истинските приятели и добри познати щяха да проявят такт и да не му поставят пряко въпроси, а останалите ще се пазят да не предизвикат гнева му. Но членовете на семейството и годеницата му — те щяха да питат и какво щеше да им отговори? Въпреки всичко тези мисли го забавляваха.

Той стана и се приближи толкова тихо към Хедър, че тя подскочи и отпусна четката. Той се засмя, сложи ръка на корема й и дълго я държа там.

— Започваш хубавичко да се закръгляш, госпожо — закачи я той. — Цял Чарлстън веднага ще разбере, че не съм си губил времето и веднага съм ти направил дете. Малко по-трудно ще е да обясня всичко на бившата си годеница.

Хедър издаде гневен възглас и отблъсна ядосано ръката му.

— Ти си отвратителен! — каза рязко. — Как смееш изобщо да обмисляш в мое присъствие на висок глас какво ще разкажеш на бившата си годеница. Ти не гледаш на мене като на своя жена и майка на твоето дете, третираш ме толкова пренебрежително, сякаш съм прахта под краката ти. — Очите й блестяха. — Абсолютно ми е все едно какво ще разказваш за мен. Предполагам, че думите ти ще са сладки като мед, когато ще й обясняваш, че си бил принуден да се ожениш за мен, защото съм била вече бременна. Ще се представиш многословно като невинна овчица, впримчена от една алчна и рафинирана личност. Сигурна съм също, че ще разкажеш как си ме измъкнал от калта и си ми дал името си само защото върху тебе бил упражнен натиск. Не ще и дума, ще бъдеш много убедителен. Не се съмнявам, че още преди да довършиш разказа си, ще си отнел и нейната невинност.

Той смръщи чело и пристъпи към нея. Уплашена, Хедър побърза да сложи помежду им един стол и да се дръпне.

— Не ме докосвай! — извика тя. — Ако ме пипнеш, заклевам се, ще скоча през борда!

Брандон протегна ръка да отмести стола. Хедър отстъпваше крачка по крачка, докато гърбът й опря в стената.

— Моля те — прошепна тя, когато той й хвана ръцете. — Моля те, не ми причинявай болка, Брандон! Мисли за детето!

— Не съм имал нито за миг намерение да ти причинявам болка, мадам — каза той бавно — но необузданият ти език предизвиква гнева ми. Внимавай! Имам и други начини да те накажа!

Хедър се сви. Гледаше го с широко отворени от страх очи, устните й трепереха. Брандон видя колко е уплашена, пусна я и тръгна с ругатни към койката.

— Ще направиш по-добре, ако си легнеш — каза той, вече по-спокойно. — Капнал съм от умора. Искам днес най-сетне да се наспя.

Хедър отметна глава. Гневът й надделя над страха.

Как можеше да я подканя да легне до него, след всичко, което й каза! В края на краищата и тя си имаше гордост.

Сълзите се стичаха по бузите й, но тя беше вирнала упорито брадичка. Отиде до койката, измъкна възглавницата и одеялото си, пренесе ги в предната част на каютата и се залови да си постила върху широката пейка под прозореца.

Брандон я наблюдаваше намръщен.

— Да нямаш случайно намерение да пренощуваш там? — попита я недоверчиво.

— Да — измърмори тя и се накани да се пъхне под одеялото върху коравото си легло.

— Мястото едва ли е подходящо за пренощуване — опита се да я разубеди той. — Бурята още не е отминала. До прозореца е влажно и студено. Ще ти е ужасно неудобно.

— Остави ме на мира — отвърна тя упорито. — Все ми е едно.

Брандон изруга тихичко, съблече се и хвърли небрежно дрехите си на един стол. Седна объркан на койката, втренчил очи в Хедър. Тя продължаваше да се опитва да легне по-удобно и се въртеше от една на друга страна.

Брандон дълго седя и я гледа мълчаливо, преди да си легне. Гледаше празното място до себе си, където тя бе лежала до него всяка нощ от началото на пътуването и осъзна учуден, че тя ще му липсва. Миналата нощ тя му бе отдала доброволно топлината на тялото си, за да го запази от студа. Отново погледна към нея и гласът му беше дрезгав, когато каза:

— Хедър, на този кораб човек наистина не бива да пилее топлина. Ела при мен да се топлим взаимно.

Тя вирна носле и притисна рамо към ъгъла, за да не пада от пейката на пода, всеки път когато корабът се накланя.

— Аз съм толкова глупава, сър, че бях сигурна — и посред Атлантическия океан могат да се срещнат стада крави. Малкият ми врабчи мозък ми забранява да стана от тази пейка ида прекарам нощта в едно легло с теб.

Брандон изсумтя ядосано.

— Е, в такъв случай — повиши той глас — прави каквото знаеш, но съм сигурен, че там, на пейката под прозореца ще направиш приятно запознанство с ледено студеното море. Няма да те моля повторно да спиш до мен. Само ми кажи когато ти омръзне да лежиш там, — готов съм да ти сторя място. Не се съмнявам, че ще е твърде скоро.

Хедър с мъка сдържаше гнева си. Не, няма да се пъхне в леглото му, та ако ще да замръзне тука до смърт, не, няма да му даде основание да й се подиграва.

С напредването на нощта одеялото, в което се бе увила, ставаше все по-влажно. Студените пръски проникваха през процепите на прозореца. Температурата в каютата падна под нулата. Хедър стискаше зъби, за да не се чува как тракат от студ. Беше напрегнала всеки мускул на тялото си, за да не трепери. Копнееше за топлината на койката, но гордостта не й позволяваше да постъпи разумно и да легне до Брандон. Призори задряма за малко, но това беше тревожен унес от изтощение. Подскочи рязко и се събуди уплашена, защото вратата шумно се тръшна. С мъка отвори очи — те я боляха и сълзяха. Успя да види, че мъжът й излиза от каютата. Опита се да седне, но каютата се олюляваше и се въртеше по-силно отколкото можеше да се очаква при затихващата буря. Вече не усещаше студ, сега я изгаряше сух огън. Опита се да отметне влажното одеяло, но не успя и ръцете й затрепериха от усилието. Струваше й се, че кабината продължава тревожното си въртене. Хедър се надигна с мъка, одеялото, което беше увила снощи така плътно около себе си, висеше сега на нея като живо същество, което не желае да я пусне. Коленете й се подкосиха от притискащата му тежест. После тя се свлече цяла на пода. Лежеше, дишайки тежко и се опитваше отново да събере сили. Вместо това я втресе изведнъж толкова силно, че не можа да помръдне. Надигна с мъка глава и видя, че печката е съвсем близо. Помисли с копнеж за нейната топлина. До печката беше креслото. Да можеше само да преодолее ледената тежест и да стане, щеше да ги стигне. Запълзя бавно на колене. Струваше й се, че печката се скрива в мъгла и се дърпа от нея. Напрежението изчерпа всичките й сили, но успя да стигне все пак до креслото, хвана се за краката му и се вдигна с огромни усилия дотолкова, че можа да сложи, коленичила, глава на седалката и да поеме дъх. Каютата отново се завъртя пред очите й, стените се въртяха все по-бързо. Призля й от вихрушката, в чийто център се намираше. А после всичко стана изведнъж черно и тя потъна в бездънна, тъмна пропаст.

Малко по-късно Брандон слезе от палубата. Настроението му беше малко по-добро. Корабът беше устоял на продължителната буря, той бе спечелил започнатата игра. Вятърът беше силен, но ги беше тласкал на юг и така бяха спечелили още няколко дена. Времето беше вече по-добро, но морето си оставаше неспокойно, а студът почти непоносим. И все пак беше истинско щастие, че успяха да устоят без особени щети на изпитанията. После си спомни изминалата нощ и отново се навъси. Не, нямаше да позволява на това инат женче да му се налага, трябваше да й прочете едно конско, та да проумее най-сетне как трябва да се държи съпругата на един Бърмингам. Мимоходом кресна на Джордж да благоволи по-бързо да сервира обеда. Запъти се с широка крачка към вратата на каютата, твърдо решен да поговори на Хедър и да й обясни колко глупаво се е държала. Вече кипеше от гняв, когато дръпна рязко вратата, но застина на прага и ядът му се изпари, когато я видя, коленичила на пода, сложила безпомощно ръка и глава на седалката на креслото и наметната с одеялото.

Извика задъхано името й. Тя отвори бавно очи. Размърда глава и се опита да каже нещо, но треската я разтърси отново с такава сила, че не можа да изрече нещо членоразделно. Брандон я освободи от тежкото подгизнало одеяло, вдигна я на ръце. Главата й се клатеше безсилно, преди да се опре на рамото му. Чу го как вика Джордж. После я сложи в койката и я зави със сухи одеяла. Джордж влезе. Брандон му дадена висок глас нареждания. Почти в безсъзнание, Хедър не разбираше нищо. Той пак се наведе над нея. Този път отметна одеялото. Тя потрепери от внезапния студ и се опита да се вкопчи отчаяно в одеялото, защото помисли, че той иска да я накаже. Нали винаги я наказваше…

— Хедър, не се противи — изрече той сподавено — нощницата ти е влажна, ще се стоплиш по-лесно, ако я хвърлиш.

Пръстите й пуснаха завивката и тя лежеше без съпротива, докато той вдигна нощницата и я издърпа през раменете й. Отново я загърна в одеялата. А тя потъна в дълбок припадък.

Хедър усети нечия ръка на челото си, прохладата на тази ръка й носеше безкрайно облекчение. Отвори бавно очи и погледна Брандон. Не, не беше Брандон — баща й стоеше до леглото, сложил ръка на челото й.

— Хедър Бриана — настоя той — бъди добро дете и си изпразни чинията, ако не искаш татко да се разсърди.

— Не ми се яде, татко.

— Но как мислиш да станеш един ден хубава млада дама, ако не се храниш, Хедър Бриана? Много си слаба за твоите шест години.

Сега фантазията й нарисува нова картина.

— Наистина ли трябва да излезеш, татко?

— Ти ще останеш със слугите и всичко ще е наред — усмихна се той. — Нали днес е десетият ти рожден ден! Бива ли толкова голямо момиче да се страхува да остава само?

Тя го видя да се отдалечава и устните й затрепериха. Очите й плувнаха в сълзи.

— Ще правя каквото поискаш, татко, нали виждаш, вече го правя, но моля те, върни се.

— Баща ти е мъртъв, миличко, умря на игралната маса, не си ли спомняш?

— Не ми отнемай снимката на мама, недей. Само това ми е останало от нея.

— Аз трябва да отида да платя дълговете на баща ти. Трябва да взема всичко, дори портрета му.

— Дойдохме да те вземем, Хедър, от сега нататък ще живееш с леля си и с мен.

— Тъй, значи ти си момичето. Едва ли те бива много за работа, прекалено си мършава. Ех, поне роклите ми ще ти стават. И хич не си въобразявай, че ще можеш да домъкнеш един ден някое копеле в къщата ми. Ще те изхвърля — да знаеш! Защото ти си вещица, Хедър Саймънс!

— Не, не съм вещица!

— Това е моят брат Уйлям, дошъл е да те отведе в Лондон.

— Ти си очарователна, дете мое. Ще позволиш ли да ти представя моя асистент Томас Хънт? Ех не е тъкмо онзи тип мъже, които съблазняват жените с хубостта си.

— Моля ви, оставете ме на мира. Не ме докосвайте.

— Намерението ми е да те притежавам напълно и докрай, миличка. Та няма защо да ми се опъваш.

— Той се надяна на ножа. Беше нещастен случай. Той се опита да ме изнасили. Те са по петите ми. Той не знаеше, че съм убила човек. Той ме мисли за уличница.

— Нима мислиш, че ще ти позволя отново да избягаш?

— Този янки ме изнасили. Детето, което нося, е негово. Никой друг не ме е докосвал. Той си въобразява, че може да ме направи своя любовница, иска да родя детето му тук, а той да се ожени в родината си за друга. Толкова е високомерен. Господи, нека е момиче. Не исках да викам. Ти ме уплаши, моля те, не ми причинявай болка! Джордж, той си е забрави шапката. Ще се върне ли скоро?

— Капитанът е добър човек.

— О, Брандон, какво правиш там горе? Той се държи с мен като с дете… Той гали корема ми, а после ми разказва за годеницата си.

Горещината беше непоносима. Тя се мяташе в койката, за да избяга от нея. Нещо хладно и влажно докосна тялото й, плъзна се с бавно, успокояващо движение по него. Силни и нежни ръце я преобръщаха и същата влажна прохлада докосна голия й гръб.

— Глътни го — чу да й казва един глас, — хайде, глътни го.

Отново видя баща си, той доближаваше чаша към устните й. Тя изстена. Послушна, както винаги, изпи чашата.

Леля Фани стоеше до леглото и почна да вика, когато видя, че тя държи в ръце мъртвия й брат. От гърдите му стърчеше нож. Хедър се опита да обясни, че е било нещастен случай, че тя всъщност не го е убила, а той е паднал върху ножа. Томас Хънт пристъпи до леля й, поклати отвратителната си глава и я посочи с обвиняващ пръст. Тя видя секирата на палача, лицето му под качулката и голите му гърди. Той притисна главата й към дръвника и отряза дългите й къдрици. Отново усети нежната прохлада, а баща й отметна косата й от челото.

— Пий, Хедър!

— По-добре ли е, капитане?

Треската я разтърсваше отново и отново, беше й ужасно студено. Завиха я в нещо топло. Тежките одеяла отново я притиснаха.

— Татко, не ме изоставяй, татко!

— Хенри, аз не мога да се омъжа за теб и не ме питай защо. Господи, колко много кръв, а раната беше съвсем малка.

Уйлям Кърт се изсмя и я изгледа с воднисти пияни очи. Господин Хънт стоеше до него и двамата се приближаваха към нея. Опитваха се да я сграбчат с ноктите си, но тя се обърна и избяга от тях, право в обятията на капитана янки.

— Умолявам ви, защитете ме! Не допускайте да ме сграбчат. Аз съм ваша съпруга.

— Ти не си моя съпруга.

После дойде горещината, на огромни вълни. И отново прохладното движение, която й носеше облекчение.

Видя Брандон седнал до нея — той бършеше внимателно тялото й с влажна кърпа.

— Брандон, не допускай бебето ми да умре.

Ръката му погали нежно корема й, той я погледна:

— Живо е, миличко.

Леля Фани стоеше зад него и се смееше:

— Чу ли, никаквице, чу ли — копелето ти е живо.

Лицата на Уйлям Кърт, Томас Хънт, леля Фани и чичо Джон се наведоха над нея. Всички се смееха, смееха се, смееха се с широко отворени уста.

— Убийца! Убийца! Убийца!

Тя притисна ушите си с ръце и се замята диво в леглото.

— Не съм, не съм, не, не съм!

— Изпий това! Трябва да го изпиеш!

— Не ме оставяй сама, татко — умоляваше тя.

После пропадна отново в дълбокия, всепоглъщащ мрак.

Хедър отвори очи и видя над себе си таблата на леглото. Наоколо й всичко беше мирно и спокойно. Чуваше се само равномерният плисък на водата. Един миг лежа неподвижно и се опитваше да си спомни какво се бе случило. Беше се опитала да стигне до койката, но навярно беше паднала.

Помръдна леко и изпъшка. Всяко местенце от тялото я болеше, сякаш са я били, чувствуваше се безкрайно отпаднала. Обърна глава върху възглавницата и видя Брандон, който спеше в един хамак, вързан за двете големи подпорни греди на каютата.

Хамак тука? А Брандон изглеждаше толкова изтощен! Имаше тъмни сенки под очите, косата му беше разчорлена, неподстригвана. Колко странно! Той обикновено така държеше на външността си.

Обърка се още повече, когато огледа цялото помещение. В него цареше невъобразим хаос. Дрехи бяха нахвърляни по столовете, ботушите на Брандон се търкаляха на пода. На стол до леглото имаше леген с вода. На въже опнато до печката, висяха ленени парцали. Хедър размишляваше трескаво какво ли се беше случило и защо Джордж не е разтребил.

Тя се надигна с нечовешко усилие на лакът и Брандон тутакси отвори очи. Скочи от хамака и се приближи бързо до леглото й. Спря, изумен, когато срещна ясния й поглед, лицето му просия и той седна на ръба на койката. Докосна внимателно челото й.

— Вече нямаш температура — каза с облекчение.

— Какво ми беше? — попита тя тихо — чувствам се така безкрайно уморена и всичко ме боли. Паднах ли?

Той отметна нежно кичурите от челото й.

— Ти беше болна, сладка моя, и то много, много дълго. Днес е шестият ден.

— Шест дена! — попита тя недоверчиво. Всичко й изглеждаше сега като отминал лош сън. Бяха минали шест дена, а й се струваше, че са били само няколко часа.

Изведнъж очите й се разшириха от ужас. Протегна две ръце към одеялото над корема си.

— Бебето. Загубила съм бебето, нали? — извика тя уплашено. Очите й плувнаха в сълзи. Обзе я паника. — О, Брандон, кажи ми истината, Брандон…

Той се усмихна нежно и сложи покровителствено ръка върху нейната.

— Не — прошепна той — бебето е живо и често шава.

Тя изхлипа от облекчение. Толкова й се искаше да го прегърне за такава новина, но не смееше. Избърса сълзите от лицето си и му се усмихна. Усети как се успокоява и се отпусна, изтощена, върху възглавниците.

— Никога нямаше да ти простя, ако след всичко, което трябваше да понеса заради теб, малка моя, беше загубила сина ми — усмихна й се той закачливо. — Отсега правя големи планове за него.

Тя се взираше боязливо в лицето му и не можеше да повярва на ушите си. — Правиш големи планове за него?

— Ще се гордееш ли с него, с моето дете?

— С нашето дете, мила — поправи я той нежно. — Нима мислиш, че мога да не го обичам, собствения си син? Засрами се, госпожо, как си могла! Нали ти казах вече, че обичам децата. А собствения си син! Чудя ти се наистина на ума!

Тя го гледаше с широко отворени очи, все още недоверчиво, а после се осмели да заговори най-сетне за онова, която отдавна я измъчваше:

— Брандон, аз първата… — подхвана тя колебливо — това първото… искам да кажа, имаш ли и друго дете, от друга жена?

Той се облегна на стола, явно твърде озадачен. Тя се изчерви под погледа му. После сведе очи и измърмори смирено извинение.

— Прости ми, Брандон, не исках да те наранявам. Не зная защо попитах, честна дума. Прости ми, моля ти се.

Той изведнъж се разсмя. Повдигна брадичката й и погледите им се срещнаха.

— Като тридесет и пет годишен мъж наистина не мога да твърдя, че досега не съм спал с друга жена, нали така? — ухили се весело. — Но с твърде голяма сигурност мога да те уверя, че преди теб никоя жена не ми е раждала дете. Всеки случай не са ме задължавали да плащам издръжка за извънбрачни деца. А сега доволна ли си, миличка?

Тя се засмя щастливо. По неизвестни причини отговорът й достави дълбоко задоволство.

— Да — отвърна облекчено. Чувствуваше се много по-добре и се опита да се надигне. Хвана се здраво за него, когато той й помогна да седне и оправи възглавниците зад гърба й.

— Гладна ли си? — попита я той нежно и продължи да я държи в прегръдката си. — Одеялото се беше смъкнало от раменете й и тя беше гола до кръста. Буйната й коса покриваше раменете и гърдите й. Той се поколеба, но я пусна. — Трябва поне да се опиташ да хапнеш нещо. Отслабнала си.

Тя вдигна очи към него.

— Но и ти също — прошепна.

Той се засмя тихичко и й помогна да се отпусне върху възглавниците.

— Ще поръчам на Джордж да ни сготви нещо вкусно. Той ще се зарадва, като разбере, че вече си добре. Много е привързан към теб и се боя, че от страх за теб е остарял поне с десет години. — В очите на Брандон светеха подигравателни пламъчета. — Надявам се, че няма нужда тепърва да ти обяснявам, мила, че няма да спиш вече върху пейката под прозореца.

— Прекарах една ужасна нощ — призна си тя с тих смях.

— Ти си едно безкрайно упорито малко женче — разсмя се той, — но следващия път ще имаш по-малко възможности да го доказваш. — От тук нататък — каза той, отново сериозен, моят здрав човешки разум ще решава всичко и ще се погрижа ти покорно да го следваш.

Тя се засмя притеснено, защото разбираше, че той не се шегува. Когато той стана и се запъти към вратата, друга мисъл й мина през ума.

— Брандон! — извика преди той да успее да излезе.

Той се обърна, изчаквайки какво има да му каже. Тя си играеше притеснено с ресните на одеялото. От една страна се боеше да изрече каквото я тревожеше, не знаеше как ще реагира той на въпросите й, но от друга страна беше уверена, че трябва да го попита. Отново измърмори извинение:

— Брандон… — събра всичката си смелост и го погледна право в лицето… — Ще разкажеш ли на семейството си, че си бил принуден да се ожениш за мен?

Той я гледа няколко секунди с каменно лице. После се обърна и излезе без дума да каже.

Хедър обърна отчаяно лице към стената, нещастна до смърт, че бе за дала този въпрос. Той не й отвърна, но и това беше отговор. Стори й се, че няма да понесе такъв срам.

Докато Брандон се върна, тя успя да се пооправи от уплахата и се закле повече да не се връща към този въпрос.

Той извади от сандъка една нейна нощница и я сложи на леглото.

— Хедър, ако нямаш нищо против, ще ти помогна да я облечеш.

Надяна й дрехата през главата и закопча копченцата на гърдите й, а тя не сваляше очи от него. Изглеждаше безкрайно изтощен и уморен. Косата му, обикновено грижливо вчесана, беше чорлава, тъмните сенки под очите и около носа свидетелстваха за дълги безсънни нощи. Не беше жалил силите си и тя изпита страстното желание да протегне ръка, да погали лицето му, да изглади бръчките, които умората беше изорала по него.

— Джордж не се е грижил добре за тебе — прошепна тя нежно, — трябва да му се скарам.

Внезапно смутен, той скри лице и застана до писалището си. Но щом я чу да се раздвижва, веднага се обърна.

— Ох! — изпъшка тя с гримаса — от това кораво легло ме боли цялото тяло. — Може ли да поседна? — погледна го тя въпросително. — Моля ти се, Брандон.

Той взе одеялото от леглото и го постла върху креслото до печката, донесе й малките пантофки и я обу. После я вдигна на ръце и я пренесе. Хедър сключи ръце на тила му. Съжали, че пътят до креслото не е по-дълъг. Брандон тъкмо я загръщаше внимателно в одеялото, когато Джордж почука на вратата. Той влезе с широка усмивка на добродушното лице. Носеше голяма табла, отрупана с тенджери и чинии.

— Ох, ох, госпожо, ама вие хубавичко ни изплашихте — каза той, — за малко да помислим, че ви е ударил последният час. Горкият капитан не се отдели нито за миг от леглото ви, ни деня, ни нощем. Не даде никой друг да се грижи за вас.

Брандон изгледа мрачно слугата.

— Много ти е дълъг езикът, Джордж — изръмжа той.

Възрастният мъж му се усмихна предано:

— Тъй вярно, капитане! — призна си той без особени признаци, че се е уплашил и сложи таблата на масата.

Хедър нямаше апетит, въпреки че супата пред нея вдигаше ароматна пара. Само за да направи удоволствие на двамата мъже, изяде една лъжица, после още една, а после апетитът наистина дойде с яденето. Ставаше й все по-вкусно. Вдигна поглед от чинията и видя как двамата я гледат, очаровани да установят, че заедно с апетита се завръщат и силите й. Пусна смутена лъжицата и се опита да отклони вниманието от себе си.

— Не сте се грижили достатъчно за вашия капитан, Джордж — обърна се тя към слугата.

Брандон изсумтя и се извърна. Джордж запристъпва объркан от крак на крак, стиснал притеснено ръце.

— Какво да правя, мадам, капитанът не ми позволи. Забранил ми беше изобщо да престъпвам прага. И за да бъдат думите му още по-убедителни, побърза да добави: — Той се грижеше сам за вас и само благодарение на него прескочихте трапа.

Брандон изръмжа нещо неясно и понечи да награби Джордж за яката. Слугата се дръпна не много уплашено, но достатъчно бързо.

— Във всеки случай много се радвам да ви видя отново здрава, госпожо — каза той вече от вратата.

Хедър си изяде супата докрай и пристъпи без колебание към ястията в другите тенджери. При това не откъсваше поглед от явно сърдития си съпруг.

Тази вечер, когато той се съблече, за да си легне, тя се отмести драговолно и отметна подканящо одеялото. Той погледна колебливо свободното място до нея, но после извърна очи.

— Мисля, че ще е по-добре да не спя вече в койката — каза той с бърз поглед към нея и видя колко е разочарована. После се изкашля и продължи: — Вече е по-топло и не е необходимо да споделяме леглото. Освен това… хъм… помислих също, че… че мога да се обърна някоя нощ рязко в съня си и да направя някоя беля на теб и на детето. Пък и без мене… без мене ще имаш повече място.

С малко несръчно движение той се метна в хамака и се зави на пашкул, за да заспи най-сетне спокойно.

Хедър се нацупи недоволно и пусна края на одеялото. После се обърна настрани и се зави до ушите.

Дните се превърнаха в седмици. Колкото по на юг отиваха, толкова времето ставаше по-меко. Под топлите лъчи на слънцето бузите на Хедър отново порозовяха и последиците от болестта постепенно изчезваха. С всеки изминат ден изглеждаше все по-свежа. Всеки път, щом се появеше на палубата, неизменно придружавана от Брандон, погледите на мъжете се устремяваха възхитени към нея, но моряците не дадоха нито веднъж да се разбере, че виждат нещо друго освен една дама от благородно потекло.

Новото разпределение на спалните се отрази очевидно много добре на Брандон. Сенките под очите му изчезнаха, бузите му понапълняха, бръчките от изтощителното будуване се изгладиха, вече имаше вид на отпочинал човек. Кожата му почерняваше бързо на слънцето и беше придобила меден оттенък. Хедър все по-често се хващаше, че го гледа с възхищение.

Приближаваха Бермудските острови и имаха намерение да спрат, когато отново ги налетя лошо време. По време на бурята, Брандон се качи на горната палуба и забеляза как Джордж връзва празна делва за релинга. Над нея закрепи много търпеливо и находчиво къс платно, та да хваща като във фуния дъждовната вода и да пълни делвата.

— Джордж, по дяволите, да не си си загубил ума! — извика ядосано Брандон. — Какви са тия играчки? Ти друга работа нямаш ли си?

— Помислих за младата лейди, капитане — отвърна Джордж, без да обръща внимание на гневното навикване. — Сигурен съм, че с удоволствие би се изкъпала, та ми се ще да събера малко дъждовна вода — морската не става за баня, нали така?

Брандон изгледа критично конструкцията, а Джордж запристъпва притеснено от крак на крак, уплашен да не би капитанът да му заповяда веднага да разкара всичко. Но Брандон само поклати глава, обърна се бавно и изгледа изпитателно и продължително слугата, който се сви притеснено под погледа му.

— Понякога — натърти някак странно Брандон и Джордж потръпна в очакване на нещо лошо — понякога ме караш много да ти се чудя!

Хедър се отпусна с блаженство в горещата вода. Наслаждаваше се безмерно на топлата баня. Когато видя ваната, пълна и вдигаща пара, издаде вик на радост и целуна Джордж по бузата. Изчервен от радост и смущение, старият човек побърза да изчезне от каютата.

Хедър изстена от удоволствие, отпусна се и облегна глава на ръба на ваната. Потопи ръце дълбоко във водата, отново ги вдигна и остави капките да се стичат от тях. Седнал до бюрото, Брандон изруга на ум, когато събра за осми път с неверен резултат колоната от числа. Хедър изпитваше толкова пълно щастие от необичайния лукс на горещата баня, че изобщо не забелязваше лошото му настроение.

Той хвърли пачето перо, затвори тетрадката и стана от писалището. После се изправи до прозореца и се загледа в проблясващото на лунната светлина нощно море, опитваше се да насочи вниманието си към нещо друго, а не към забранения плод — очарователната му млада жена във ваната. Усилието се оказа напразно и той се улови, че не откъсва жаден поглед от нея, от примамливо закръглените й гърди. Не можа да се сдържи и отиде при нея. Погали нежно малкото й ухо, прокара леко пръсти по тила й. Тя вдигна към него влажно блестящи очи, усмихна му се и потърка буза в дланта му. Брандон изстена, впи зъби в долната си устна и се дръпна в сигурния противоположен край на каютата.

Хедър, която бе свикнала постепенно с внезапните промени в настроението му, не позволи да й отнемат радостта от къпането и продължи да се плиска във ваната.

— Брандон — каза тя мило — мога ли да те помоля да вземеш от печката тенджерата с гореща вода и да я излееш във ваната?

Той побърза да изпълни молбата й, доволен, че това ще го отвлече от неспокойните му мисли. Изля водата във ваната и застана безпомощно с празната тенджера в ръка, а тя се протегна блажено в новата топлина и благодарно му се усмихна. Потапяше се до рамене във водата, отново се подаваше над нея и розовите й гърди блестяха влажно на светлината на свещите.

Брандон се извърна и измърмори нещо от рода на „да ида за още вода“, само и само да поуталожи мъченията си.

Хедър отново се отпусна във ваната. Идеше й да мърка от удоволствие. Водата беше мека като коприна, рядък лукс, на който тя се наслаждаваше с благодарност след толкова бани с щипеща морска вода.

Някакъв шум над главата й я накара да се ослуша. Позна стъпките на Брандон, който се разхождаше напред-назад. На равномерни интервали сянката му падаше върху люка на кабината и тя реши, че е станал много нетърпелив в желанието си най-сетне да слезе от кораба и да се прибере у дома.

След банята тя сложи чиста, ухаеща нощница и седна, метнала върху коленете си одеяло, до печката да се среши. Още четкаше косата си, когато мъжът й се върна. Брандон застана нерешително в рамката на вратата. Деколтето на нощницата й не прикриваше пълните й гърди, а като видя копринената й кожа и твърдите зърна, които се очертаваха под плата, обзе го трескавото безпокойство, което бе изпитвал вече толкова пъти. Заразхожда се нервно из каютата, спря пред сандъка, върху който тя беше сложила роклята си и докосна предпазливо с връхчетата на пръстите мекото кадифе, сякаш галеше Хедър. Изведнъж осъзна какво прави и тихичко изруга. Вдигна роклята, приближи се към Хедър и я наметна, та поне гърдите й да не се виждат. Тя му се усмихна и измърмори благодарност.

— Хедър, за бога — каза той тихо — аз не съм дете и онова, което изпитвам при вида на голите ти гърди… аз съм зрял мъж и не мога повече да издържам да те гледам така разголена!

Тя придърпа покорно дрехата по-плътно около раменете.

С течение на времето Брандон ставаше все по неспокоен. Непрекъснато се занимаваше с уредите на кораба. Двамата с Мак Тевиш сравняваха наблюденията си и можаха да установят приблизително кога ще стигнат сушата. Но избягваха да говорят за това на висок глас, от страх да не са сбъркали нещо.

Беше през един декемврийски ден. Екипажът коментираше дали ще успеят да стигнат преди Коледа в родното пристанище. Двата кораба, напуснали Англия преди тях, щяха да пристигнат някъде към Нова година. Ако „Бързоходен“ успее да ги превари, те ще са първите, който се завръщат от Англия и докараната стока щеше да им донесе по-голяма печалба. Хората знаеха, че Бермудските острови са вече наблизо, а зърнат ли ги веднъж, пътуването е към края си. На другия ден, осми декември, късно след обед се разнесе гласът на моряка, наблюдаващ от кошницата на главната мачта: Земя на хоризонта!

От палубата още не се виждаше нищо. Брандон разгърна картите, нанесе данните в корабния дневник, но не промени курса, докато островите не се появиха на хоризонта. Тогава даде дългоочакваната заповед да сменят курса в посока родното пристанище.

Една седмица преди Коледа, след повече от шест седмици пътуване по море, хвърлиха котва в залива на Чарлстън. Когато сушата се появи на хоризонта, вдигнаха знамето. Загърната в наметалото, Хедър се качи на палубата, за да хвърли пръв поглед към чуждата страна, която скоро щеше да стане нейно второ отечество. Първото, което видя, беше синьосивкава ивица далеч на хоризонта. Когато наближиха и брегът се очерта по-ясно, Брандон разбра, че са няколко мили по на север, отколкото трябваше. Коригира курса с няколко румба и сега заплуваха най-близо до брега. Хедър гледаше смаяна безкрайния простор, който се откриваше пред погледа й. От прочетени книги и чути разкази на пътешественици въображението й бе нарисувало съвсем друг пейзаж: безрадостен, с бедни селища сред влажни блатисти равнини — картината на една негостоприемна страна. Затова гледаше учудено прозрачната, тъмносиня вода, по която се плъзгаше корабът, ослепително белия пясък по плажовете, които се простираха на мили надалеч. Зад тях се издигаха гъсти гори от мангрови дървета, бук и кедър, а когато заобиколиха силно издаден навътре в морето риф и се озоваха най-сетне в самото пристанище, дъхът й секна от хубостта на града, чиито светли къщи се издигаха по крайбрежието, весели и пъстри на ослепителното слънце. Докато „Бързоходен“ изминаваше последните мили по пътя за дома, Хедър различи в далечината огромната човешка тълпа на кея. Помисли си, ужасена, че там чакат не само приятелите на Брандон, но и неговият брат и годеницата му. Сърцето й почна лудо да бие, като си представи, че не след дълго ще трябва да застане пред тях. Слезе бързо в каютата да се облече както подобаваше, според нейните представи, за съпругата на един капитан. Прегледа внимателно гардероба си и избра розова вълнена рокля с пелерина от същия плат, обшита, като хусарски кител, с мек като коприна астраган и украсена отпред с ширити. Отдели особено внимание на фризурата си. Вдигна къдриците си високо на главата и ги закрепи с тъмна мрежа. Дълго преди корабът да хвърли котва, вече беше готова. Не й оставаше друго освен да чака. Седеше в любимото си кресло до изстиналата печка и гледаше замислено в здрача, изпълнил каютата. Пъхна дълбоко ръце в маншона, защото изведнъж се бе разтреперила от страх пред онова, което я очакваше.

Изведнъж усети как корабът се удари в стената на кея. Малко по-късно Брандон отвори вратата и влезе. Огледа критично Хедър, после отиде до писалището, отвори едно чекмедже, извади бутилка бренди и си наля. Изпи го на един дъх.

Хедър прехапа нервно устна, приближи се и застана до него. Взе чашата от ръцете му и я протегна умолително. Имаше чувството, че трябва да се подкрепи за онова, което я очакваше долу на кея. Брандон се усмихна. Наля й малко. Хедър изпи като него брендито на един дъх. Резултатът: с разширени от ужас очи тя пое шумно въздух, дано спре парещата болка, която се плъзна от гърлото й чак до стомаха. Пъшкаше, кашляше, струваше й се, че никога няма да се съвземе. Най-сетне пое още веднъж дълбоко въздух и усети как й става приятно, защото паренето се бе превърнало в живителна топлина. Погледна с плувнали в сълзи очи засмяното лице на Брандон и му кимна храбро, вече готова да се срещне с хората на кея.

Брандон остави шишето, сложи под мишница купчина книжа и я побутна внимателно към вратата, после нагоре по стълбата и до палубата, където вече бяха сложили трапа. Там спряха за миг, очите им се срещнаха, преди той да й предложи любезно ръка. Хедър го хвана, пое си дълбоко дъх и го остави да я заведе на сушата.

Когато се появиха на релинга, от тълпата се отделиха двама и се затичаха към тях — бяха млад мъж и млада жена.

Мъжът беше висок колкото Брандон и само малко по-слаб, но приликата им беше очевидна. Жената беше висока, с пищни гърди и чудесна руса коса — това сигурно беше годеницата му. Тя се хвърли с разтворени обятия към Брандон, прегърна го и го целуна по-продължително и страстно отколкото беше прилично пред очите на всички дори за влюбена двойка. Брандон стоеше, отпуснал ръце и не отговори с нищо на нежностите й. Хвърли само къс поглед към Хедър, която беше отстъпила крачка назад и наблюдаваше сцената по-скоро с любопитство. Луиза пусна най-сетне Брандон. И тя отстъпи назад и впери в него учуден поглед. Не проумяваше защо приема толкова хладно радостта й от срещата. Хвана ръката му и я притисна към гърдите си. Най-сетне се огледа и хладният й поглед срещна Хедър.

Двете жени се изгледаха с погледи изпълнени с омраза. Хедър виждаше пред себе си пищната хубост на опитна жена, която знае как да се държи с мъжете и какво иска. Луиза видя едно очарователно, изключително красиво младо момиче, едва напъпило, излъчващо нежност, каквато Луиза никога не бе притежавала. Всяка откри в другата тъкмо онова, от което най-много се боеше и от първата секунда на срещата си станаха врагове.

Луиза първа се окопити и се обърна към Брандон:

— Кого си ни довел, мили? — попита високомерно. — Някакво нещастно малко същество, което си намерил из улиците на Лондон? — Тонът й беше рязък.

Джеф беше наблюдавал внимателно сцената и си направи изводите. С мъка успя да не се разсмее доволно, когато Брандон отвърна сдържано:

— Не, Луиза, това е съпругата ми Хедър.

Луиза загуби дар слово. Пое си въздух, очите й бяха широко отворени. Лицето й пребледня и тя го гледаше безмълвно.

Брандон, който много се надяваше бурята скоро да премине, побърза да продължи:

— Хедър, това е брат ми Джефри, Джеф, това е жена ми.

— Жена ти ли? — изкрещя Луиза, която си бе възвърнала дар слово. — Нима искаш да кажеш, че си се оженил за тази личност?

Джеф се разсмя, без да обръща особено внимание на избухването й. Той взе ръката на Хедър в своята, наведе се и каза сърдечно:

— Много се радвам да се запозная с тебе, госпожо Бърмингам.

Хедър също му се усмихна и вече знаеше, че е спечелила в негово лице бъдещ съюзник.

— И аз се радвам да се запозная с теб — каза тя тихо. — Брандон ми е разказвал много за теб.

Джеф погледна със съмнение брат си.

— Хъм, доколкото го познавам…

— Проклет идиот! — изкрещя Луиза, побесняла от яд. — Значи чисто и просто си ме зарязал! Аз те чакам, чакам да изпълниш лъжливите си обещания, а ти се размотаваш из улиците на Лондон на лов за жени. — Тя сви юмрук и го протегна така, че пръстенът на ръката й заблестя право пред очите му. — Ти ме помоли да те чакам, каза, че това ти е последното презморско пътешествие, след което ще ме заведеш в дома си като своя съпруга. Дявол знае къде си намерил тази личност, която слагаш сега на мястото, което би принадлежало на мен. Мога ли да знам какво си си мислил? Ти се подигра по най-долнопробен начин с чувствата ми! Не се съмнявам, че доставяш по този начин огромно удоволствие на брат си. Той се хили толкова безсрамно, сякаш сам е измислил целия план и го е осъществил заедно с теб.

Тя пристъпи към Хедър и я погледна злобно. Гласът й беше леден, когато й изкрещя:

— Долнопробна малка мръснице! Много бих искала да зная от кой бордей те е измъкнал. Ти ми го открадна! Толкова млада и вече толкова покварена! — продължи тя да крещи, пристъпвайки най-близо към Хедър. — Не се съмнявам, че си се пъхнала драговолно в леглото му, курво недна!

Луиза вдигна ръка, сякаш готова да удари Хедър по лицето, но Брандон я спря.

— Внимавай, Луиза — каза той натъртено — тя е моя жена и носи моето дете. Можеш да изливаш колкото си искаш гнева си срещу мен. Но няма да ти позволя да вдигнеш срещу нея ръка не смей да я обиждаш. Чувствай се предупредена!

На Луиза й пролича, че се е уплашила. Брандон я пусна и застана предвидливо между двете жени. Но вече не беше необходимо, защото Луиза се бе предала.

— Твоето дете? — попита тя недоумяващо. Погледът й се плъзна по закръгленото тяло на Хедър, сякаш едва сега забеляза, че жената е бременна.

Тя обърна гръб, но присъстващите разбраха, че се заклева жестоко да си отмъсти.

— Е, след като станахме с лекота център на вниманието — ухили се Джеф — не е ли най-добре да тръгнем към каляската. Той изгледа златокосата си спътничка: — Луи, момичето ми, ще дойдеш ли с нас до Хартхевън, или да кажем на Джеймс да спре в Оукли?

Тя го изгледа мрачно, прецени бързо, взе решение и се обърна към Брандон:

— Трябва и вие да спрете в Оукли, скъпи, вече съм сложила масата за посрещането ти — погледна го тя с престорена веселост. Настоявам да бъдете мои гости и зная, че няма да ми откажеш.

Джеф погледна със съмнение брат си и видя, че Брандон не е никак възхитен от поканата. По-малкият брат се забавляваше чудесно. Той привлече Хедър, застанала зад брат му, в общия кръг и й смигна лукаво, преди да се обърне към Луиза:

— Луиза, тази покана за всички членове на семейство Бърмингам ли важи, или е от много личен характер? Не мисля, че снаха ми би искала да се лиши за дълго от присъствието на своя съпруг.

Очите на Луиза изпращаха мълнии, но тя великолепно се овладя:

— Разбира се, че поканата важи за всички без изключение, драги, сигурна съм, че в нейното състояние малката би изпила с удоволствие чаша топло мляко.

Джеф се ухили още най-широко и прокара игриво пръст по меката пелерина на Хедър:

— Пие ли ти се топло мляко, госпожо Бърмингам?

— Да — отвърна тя примирително и му се усмихна. Младежкият му чар вече я беше покорил. — Но бих предпочела все пак чай — добави тя смутено.

— Ами да, чаят е все пак по-подходящ след дълъг път, нали Луиза? — попита той иронично.

Погледът на Луиза беше като на змия, фиксираща жертвата си.

— Разбира се, щом така мислиш, у дома има всичко.

Тя беше решила да се държи, за сега поне, колкото може по-тактично.

— Малката ще има каквото поиска — добави тя.

— Според мен тя вече има всичко, което е пожелала — каза си развеселен Джеф.

Луиза обърна ядосано гръб на Джеф, а Брандон му хвърли предупреждаващ поглед. Но малкият брат не допусна да му развалят чудесното настроение и предложи, безгрижно засмян, ръката си на Хедър.

— Ела, госпожо Бърмингам — каза той — трябва да се съобразяваме със състоянието ти. Най-добре ще е да се качиш веднага в каретата.

Докато си проправяха път през любопитно зяпащата ги тълпа, Джеф се стараеше да използва колкото може по-често обръщението „госпожо Бърмингам“, защото наблюдаваше с нескрито удоволствие как Луиза всеки път потреперва.

Луиза вървеше напред, хванала здраво Брандон под ръка. Очите й бяха присвити от потисканата с мъка ярост. Чуваше шушукането в тълпата, беше й повече от ясно, че новината за женитбата на Брандон и скъсания им годеж ще се разпространи из Чарлстън с бързината на мълния.

Брандон, който бе придружавал до не толкова отдавна с гордост Луиза из града, усети изведнъж близостта й като товар, беше му освен това много неприятно да гледа как брат му нескрито ухажва Хедър. Знаеше, че Джеф никога не бе харесвал Луиза и изпитваше ужас при мисълта, че ще трябва един ден да я приеме като своя снаха. Никога не беше прикривал неприязънта си. Затова нищо чудно, че се държеше сега толкова предизвикателно. Показваше по този начин облекчението си. Брандон гледаше крехката фигурка на жена си, която пристъпваше енергично с развети поли редом с брат му и погледът му помрачня.

Джеф помогна с подчертана загриженост на Хедър да се качи в каляската и не се поколеба да седне до нея. Посрещна спокойно яростния поглед на брат си. Нямаше как Брандон се видя принуден да помогне на свой ред на Луиза да се качи. Не му оставаше нищо друго освен да седне на единственото останало свободно място. Луиза използва възможността да се притисне към него, да сложи сякаш неволно ръка на коляното му, с което да демонстрира на присъстващите интимните отношения, които продължаваха, въпреки всичко, да я свързват с него. Брандон седеше със стиснати устни и ругаеше в себе си от все сърце брат си.

Хедър гледаше смутено ръката, сложена на коляното на Брандон. Най-сетне вдигна въпросително поглед, за да види как реагира той на докосването. Луиза хвана погледа й и присви в злобна усмивка пълните си устни.

— Я ми кажете, миличка — подхвана тя коварно — Брандон разказа ли ви всичко за нас?

— Да, разбира се — измърмори Хедър, но преди да продължи, Луиза я прекъсна, извила подигравателно вежди:

— Допускам все пак, че не е било наистина всичко. — Тя погледна, кокетно засмяна, към Брандон и дългите й копринени мигли затрептяха: — Надявам се, че не си я посветил във всички подробности, скъпи, вярвам, че не си отишъл чак толкова далече, нали?

Удар по лицето не би бил толкова болезнен. Хедър наведе смутено очи. Мислите се объркваха в главата й, мъчителни въпроси и подозрения напираха едни през други. Не беше й минавало през ума, че Брандон и тази жена са споделяли леглото. Нищо чудно, че се ожени за нея против волята си! Макар да беше бременна с неговото дете, макар да носеше името му, тя беше сега самотна и изоставена, тя, а не Луиза. Не й ли бе казал през онази ужасна брачна нощ, че в неговите очи ще бъде само слугиня?

Прехапа разтреперана устна и загали нервно кожата на маншона си.

Двамата мъже разбраха колко е потисната. Мускулът на бузата на Брандон затрептя. В очите на Джеф също се четеше нескрит гняв, когато се наведе напред и каза:

— Има ли значение какво е било споделено и какво не, мила Луиза. Важното е, че Хедър носи под сърцето си доказателството за неговата привързаност.

Той я погледна право в очите и тя се поотдръпна, вече не толкова сигурна, от Брандон. Ударът на Джеф беше я улучил. Брандон продължаваше да мълчи. Беше доволен, че Джеф държи Луиза в шах.

Сякаш за да подчертае думите си, Джеф стисна леко ръката на снаха си, но тя продължаваше да седи мълчалива и потисната и да гледа през прозореца. Трябваше да се бори с напиращите сълзи.

В същия миг Джордж се приближи до каретата и като го зърна, Хедър не можа да не се усмихне. Той свали шапка и отговори с широката си добродушна усмивка.

— Мили боже! Чудесно изглеждате днес, госпожо! Слънцето свети сега два пъти по-силно.

Тя му кимна благодарно и го възнагради с приятелско кимване. Облегната на възглавниците, Луиза наблюдаваше малката сцена и ругаеше на ум. Уважението в погледа на слугата беше така подчертано. С горчивина се видя принудена да признае, че тъкмо този моряк, когото Брандон ценеше особено високо, беше проявил към Хедър уважение, каквото никога не беше оказвал на нея. Тъкмо обратното — той и сега сякаш изобщо не я забеляза, когато каза:

— Натоварихме целия багаж в колата, капитане, Лък и Етан искат да подкарат мулетата преди добичетата да са заспали във впряга. Ако нямате нищо против, ние можем да тръгваме.

Брандон кимна:

— Кажи на Джеймс да дойде, ние също искаме да потеглим. Ще откараме мис Уелс до Оукли и ще останем там за малко. Тъй че вие си продължете спокойно за в къщи.

— Тъй вярно, капитане — каза Джордж, но преди да си тръгне, погледна с подчертано безразличие Луиза.

Миг по-късно дотича един възрастен негър, качи се на капрата, изцъка с език, опна юздите и накара конете да препуснат.

Четиримата в каретата не бяха особено приказливи. Джеф сочеше от време на време по някоя забележителност, способна, според него, да заинтересува Хедър, а тя с удоволствие се вглеждаше в нея, за да се разсее. Беше под силното впечатление от града, елегантните фасади на къщите и очевидното благосъстояние на обитателите.

Пътуването за Оукли минаваше в мълчание. Когато каретата спря пред голямата господарска къща, Джеф отново съсредоточи цялото си внимание върху Хедър, но силен удар с лакът го накара да си седне на мястото. Брандон стана, хвана ръката на младата си жена и й помогна да слезе. Погледите им се срещнаха за секунда. Той я хвана под ръка и я въведе в къщата. На Джеф не му остана нищо друго освен да предложи намръщено кавалерските си услуги на Луиза и да я заведе неохотно до къщата.

В просторния салон един слуга веднага се погрижи за тях. Обгърнал с ръка талията на Хедър, Брандон я въведе през двукрила стъклена врата в голямата гостна. Джеф се присъедини ухилен към тях, докато Луиза даваше разпореждания на слугата. След това и тя отиде при гостите.

Брандон беше седнал съвсем близо до Хедър и дясната му ръка почиваше зад гърба й на облегалката на канапето. По този начин искаше да избегне Джеф да се настани още веднъж между тях. Но Джеф съвсем не беше ядосан от подобно поведение на брат си, защото беше постигнал каквото искаше — Брандон да поеме решителната защита на жена си. Сега застана пред двамата и ги увлече в подробен разпит за презморското им пътуване.

Преди да отиде до бара, за да предложи на гостите си питие, Луиза се обърна към Брандон и го попита доверително:

— Както винаги, скъпи? Зная много добре как точно го обичаш… — натърти тя. Хедър скръсти ръце в скута и сведе поглед. Наистина не знаеше какво да мисли.

В стремежа си да нарани Хедър колкото може по-дълбоко, Луиза се обърна сега към младата жена:

— Ще трябва да научите още много неща за съпруга си, мила моя. Той има твърде претенциозен вкус, особено що се отнася до напитките. Ще трябва да съберете опит — изгледа тя подигравателно Хедър. С удоволствие ще ви кажа какво обича и какво не, а също и към какво проявява особено предпочитание.

— Убеден съм, Луиза, че имаш огромен опит — намеси се най-непринудено Джеф, — съмнявам се само дали е подходящ за една млада съпруга.

Тя му хвърли злобен поглед, преди да сервира питието на Брандон. После застана зад съпрузите, та да може да наблюдава Хедър, без да среща погледа й. Но Джеф я върна отново към бара с молбата да му налее едно уиски.

Само че, намислеше ли нещо, Луиза не се отказваше така лесно.

— Изисква се наистина голям опит, за да бъде задоволен вашият съпруг — изгука тя. — Аз го зная много добре и жалко, че сте толкова млада и неопитна.

Брандон сложи ръка на рамото на Хедър. Загали нежно с пръст ушенцето й.

Хедър го погледна, смаяна от нежностите му в присъствието на тази жена.

Меката кожа на пелерината й докосваше ръката му. Той я погали леко. За Луиза тези малки жестове означаваха нежно съгласие. Имаше чувството, че ще се пръсне от злоба. Ревността клокочеше в нея и най-съкровеното й желание беше да ги дръпне грубо един от друг. Тук и веднага. Когато отмести очи, срещна подигравателния поглед на Джеф.

Той я беше наблюдавал през цялото време и добре си представяше какво изживява. Усмихна се леко, кимна и вдигна чашата си, сякаш искаше да произнесе тост.

Млада негърка влезе с табла в ръце. Луиза се настани срещу канапето, на което бяха седнали Брандон и Хедър, за да продължи двубоя със съперницата си. Наблюдаваше с високомерна арогантност младата жена, която бъркаше смутено с лъжичката в чая си.

— Я ми кажете, драга моя, откога познавате всъщност Брандон?

Чашката иззвънтя върху чинийката. Ръката на Хедър затрепери и тя побърза да върне чашата на масата. Събра ръце в скута, за да не се види, че треперят и погледна Луиза.

— Срещнах го още първата вечер след пристигането му в Лондон, мис Уелс — каза тихо.

Луиза не откъсваше поглед от нея. Присвитите ъгълчета на устните й издаваха презрение:

— О, толкова скоро? Е да, разбира се, другояче не е могло и да бъде, ако се има предвид напредналата ви бременност! А откога сте оженени?

Все още с ръка върху рамото на Хедър, Брандон се усмихна неопределено и привлече жена си към себе си.

— Във всеки случай от достатъчно дълго време, Луиза — изрече той с тон, не търпящ възражение.

Луиза поглеждаше ту единия, ту другия и установи със задоволство, че Хедър е пребледняла. Престори се, че изобщо не е чула забележката на Брандон и продължи да обсипва с въпроси изплашената Хедър:

— Едно нещо ужасно ме интересува: какви обстоятелства ви срещнаха, мила? Мислех, че е ужасно трудно една благовъзпитана млада английска дама да се запознае с капитан и то янки.

Изразът „благовъзпитана млада английска дама“ беше натъртен по начин, подчертаващ ясно съмнението на Луиза, че Хедър е наистина такава.

— Запознахме се благодарение старанията на лорд Хемптън, добър приятел на семейството на съпругата ми, — изгледа я хладно Брандон. Той упорито настояваше да се видим. За него беше въпрос на чест и той не се спря и пред закани, които би изпълнил, ако се противопоставех на желанието му. Един енергичен възрастен човек, с голяма дарба да урежда бракове… — Брандон се позасмя, в ъгълчетата на устните му трепкаше ирония.

Хедър изгледа учудено Брандон. Не бе излъгал с нито една дума. Беше успял да придаде на обстоятелствата напълно коректен вид и да й спести мъчителни подробности. Усмихна му се благодарно, а бебето в нея направи рязко движение, сякаш усетило облекчението на майка си. Хедър отвори широко очи когато установи с учудване, че и Брандон го е забелязал. Той се наведе, погали косата й с устни и топлина се разля по цялото й тяло.

— Енергично момченце, нали мила? — прошепна той с устни в косите й.

Ядосана от интимните нежности между двамата, Луиза попита кротко:

— Какво каза, Брандон?

— Струва ми се, Луиза — намеси се Джеф, — че този път каза нещо, което по изключение, не те засяга. Беше, тъй да се каже, разговор a trois.

Луиза го погледна неразбиращо. Не беше схванала поантата. Поглеждаше разгневено ту към единия, ту към другия брат. Двамата си разменяха многозначителни весели погледи. Не за пръв път си приказваха в нейно присъствие с нещо като таен код, който тя не разбираше. И този път се ядоса, че я изключват от разговора си, още повече, че омразното момиче, което се беше натрапило между тях, изглежда бе разбрало какво има предвид деверът й. Добре де, тъпкано ще й го върне!

— Брандон, мили, искаш ли още едно питие? — попита тя.

Брандон отказа и Луиза насочи отново отровното си внимание към Хедър.

— Надявам се, нямате нищо против да наричам съпруга ви „мили“, нали така? Толкова отдавна го познавам, че мие станало навик, бяхме на път да се оженим, както навярно помните.

Хедър си беше възвърнала самообладанието. Тя се усмихна приятелски на Луиза.

— Наистина не виждам причини да прекъсвате приятелските си отношения със семейство Бърмингам, мис Уелс — отговори тя. — Бих добавила, че ще бъдете винаги желан гост. Посещавайте ни когато поискате.

Джеф се разсмя очарован.

— Е, Луи, мисля, че младата дама може да дава частни уроци по гостоприемство. Жалко, че ти не би желала да се възползваш.

Луиза отметна глава и го изгледа злобно.

— Ще бъдеш ли така добър да си държиш мръсната уста ида не демонстрираш непрекъснато, че си един недодялан хлапак — сряза го тя.

Брандон се засмя тихо и погали жена си по раменете.

— Скъпи братко, ако продължаваш със същата упоритост, ще трябва да воюваш с Луиза докато си жив. Нима не познаваш темперамента й?

— Аз не — отвърна ухилено Джеф, — но ти изглежда си забравил, Брандон, защото ако продължиш да милваш жена си в присъствието на Луиза, в края на краищата тъкмо ти ще станеш жертва на нейния темперамент.

Сега и по-големият брат се разсмя. Дръпна ръка от рамото на Хедър. После стана.

— Крайно време е да си тръгваме, Луиза, пътуването беше много изморително за Хедър. Тя трябва най-сетне да си почине, пък и аз копнея да се прибера у дома.

Той благодари учтиво за поканата за чай и помогна на Хедър да стане, докато Джеф още си допиваше чашата. В хола я наметна с пелерината и държа маншона й, докато тя се закопчае. Болна от завист, Луиза наблюдаваше внимателно колко предано се грижи Брандон за младата си жена. За пръв път й стана ясно, че другата е спечелила играта. Придружи гостите до изхода. Беше й трудно да намери сега думи, които да й станат оръжие в борбата срещу съперницата.

Брандон помогна на Хедър да се качи в чакащата ги карета и още веднъж се сбогува най-учтиво. Луиза стоеше сама на верандата. Дълго гледа подир каретата.

По време на пътуването Брандон и Джеф си приказваха така приятелски, че беше ясно — тези двама братя чудесно се разбират.

След време Брандон посочи на Хедър един крайпътен камък, от който започваха неговите земи. Хедър се надигна любопитно, за да хвърли през прозореца на каретата поглед върху къщата. Но видя само безкрайни гори. Отново се отпусна, разочарована, върху възглавниците. Джеф я наблюдаваше и весело се смееше.

— Ще мине още доста време, преди да стигнем — обясни й той — до къщата има още поне две мили.

Хедър се обърна смаяна към Брандон:

— Означава ли това, че всичко това е твое? — попита тя, сочейки към пейзажа зад прозореца.

Брандон кимна утвърдително, а Джеф се ухили:

— Ти май не си имала представа в каква авантюра се впускаш, като се омъжваш за един Бърмингам, малка снахо.

Изведнъж Брандон протегна ръка напред:

— Ето го и Хартхевън.

Тя погледна в същата посока и се наведе малко напред, за да вижда по-добре, но видя само тънък стълб пушек, който се издигаше малко по-надалеч над върхарите на дърветата.

Свиха в алея от дъбове, чиято безкрайност отново смая Хедър. Много далеч, в другия й край се издигаше къща, каквато не бе виждала през живота си: огромни дорийски колони подпираха покрива, над което се извисяваха само върхарите на дъбовете. Просторната веранда на първия етаж беше и гостоприемна, и величествена.

Двамата братя се смееха на смайването на Хедър. Сякаш мълния проблесна в нея съзнанието, че това ще бъде новият й дом, мястото, където ще се роди детето, което шава в нея. Почти загубена надежда изпълни отново сърцето й. Въздъхна и се облегна назад. Почувства се обгърната от мир и спокойствие, отново изпита доверие в бъдещето.