Платформата

1

Самолетът кацна на „Роаси“ в единайсет часа; бях сред първите, които си взеха багажа. В дванайсет и половина си бях вкъщи. Беше събота — можех да отида на пазар, да купя дребни украшения за къщата и т.н. Улица „Муфтар“ бе пометена от леден вятър и всичко това сякаш не си струваше труда. Защитниците на правата на животните продаваха жълти стикери. След празниците се забелязва спад в консумацията на хранителни продукти от семействата. Купих си печено пиле, две бутилки „Грав“102 и последния брой на списание „Hot Video“. Не беше особено амбициозен избор за уикенд; имах чувството, че не заслужавам повече. Излапах половината пиле барабар с овъглената, мазна кожа, доста отвратителна. Малко след три се обадих на Валери. Тя отговори след втория звън. Да, беше свободна довечера; за вечеря, да. Можех да мина да я взема в осем часа; живееше на авеню „Рей“, близо до парка „Монсури“.

Отвори ми по бяло трико за джогинг и къса тениска. „Не съм готова…“ — каза, прибирайки косите си назад. Движението повдигна гърдите й, не носеше сутиен. Сложих ръце на кръста й, приближих лицето си към нейното. Тя разтвори устни и промуши веднага езика си в устата ми. Бях разтърсен от силна възбуда, на ръба на припадъка, веднага се надървих. Без да отделя слабините си от моите, тя бутна входната врата, която се затвори с глух шум.

Помещението, осветено единствено от една настолна лампа, изглеждаше огромно. Валери ме хвана през кръста и ме заведе в стаята си. До леглото тя ме целуна отново. Повдигнах тениската й, за да погаля гърдите й; тя измърмори нещо, което не разбрах. Коленичих пред нея, събувайки трикото за джогинг и гащите й, после сложих лицето си върху котенцето й. Процепът беше влажен, отворен, миришеше хубаво. Тя изстена и падна върху кревата. Съблякох се много бързо и влязох в нея. Членът ми беше топъл, пронизван от силните тръпки на удоволствието. „Валери… — казах аз, — няма да мога да издържа дълго, много съм възбуден.“ Тя ме притисна към себе си и пошепна в ухото ми: „Идвай…“ В този миг усетих как стените на вагината й се сключват около члена ми. Имах чувството, че се изпарявам в пространството, единствено членът ми беше жив, погълнат от вълна от наслада, невероятно силна вълна. Изпразвах се дълго, няколко пъти; съвсем накрая си дадох сметка, че викам. Бих си дал живота за подобен миг.

Жълти и сини риби плуваха около мен. Стоях прав във водата, здраво стъпил на няколко метра под огряната от слънцето повърхност. Валери беше малко по-далеч, също права във водата, пред един коралов риф, с гръб към мен. И двамата бяхме голи. Знаех, че това състояние на безтегловност се дължи на измененията в плътността на океанската вода; но бях учуден, че мога да дишам. С няколко замаха на ръцете си я стигнах. Рифът беше осеян с фосфоресциращи организми, сребристи, във формата на звезди. Сложих едната си ръка на гърдите й, а другата на слабините й. Тя се сви, дупето й се отърка в члена ми.

Събудих се в същото положение; беше все още тъмно. Внимателно разтворих бедрата на Валери, за да проникна в нея. В същото време навлажних пръстите си, за да погаля клитора й. Разбрах, че е будна, когато започна да стене. Изправи се на колене върху леглото. Прониквах в нея все по-бурно, усещах, че идва, дишането й се учестяваше. В момента на оргазъма тя се сгърчи и нададе пронизителен вик; после остана неподвижна, като смазана. Отдръпнах се и се излегнах до нея. Отпусната, тя ме прегърна; и двамата бяхме потънали в пот. „Приятно е да те събуди удоволствието…“ — каза тя и сложи ръка върху гърдите ми.

Когато се събудих отново, слънцето бе изгряло; бях сам в леглото. Станах и прекосих стаята. Другото помещение бе наистина много просторно, с висок таван. Етажерки с книги заемаха пространството над канапето. Валери беше излязла; беше оставила на масата в кухнята хляб, сирене, масло, конфитюри. Сипах си чаша кафе и си легнах отново. Тя се върна след десет минути с кроасани и кифлички с шоколад, донесе ги на табла в стаята. „Вън е ужасно студено…“ — каза тя, събличайки се. Сетих се за Тайланд.

„Валери… — казах аз неуверено, — какво намираш у мен? Нито съм хубав, нито забавен; трудно ми е да си представя с какво мога да бъда привлекателен.“ Тя ме изгледа, без да каже дума; беше почти гола, само по гащи. „Питам те най-сериозно — настоявах аз. — Аз съм изхабен човек, не особено общителен, примирен малко или повече със скучния си живот. И изведнъж идваш ти, дружелюбна и обичлива, и ми даряваш огромно удоволствие. Не разбирам. Струва ми се, че търсиш нещо у мен, което нямам. Ще се разочароваш, неизбежно е.“ Тя се усмихна, имах чувството, че се колебае дали да отговори; после сложи ръка на тестикулите ми, приближи лицето си. Веднага ми стана отново. Уви кичур от косата си около ствола на члена ми, после започна да го гали с върховете на пръстите си. „Не знам… — каза тя, без да прекъсва. — Приятно е, че не си самоуверен. Изпитвах силно желание към теб по време на това пътуване. Беше ужасно, мислех за това всеки ден.“ Стисна по-силно тестикулите ми, обвивайки ги с дланта си. С другата ръка взе малко малинов конфитюр и го размаза по члена ми; после започна да го облизва внимателно, със силно изплезен език. Удоволствието се надигаше все по-мощно в мен, разтворих бедра в усилието си да се удържа. Като на шега тя ускори движенията си, притискайки члена ми към устата си. В момента, когато езикът й погъделичка юздицата му, аз се изпразних с все сила в полуотворената й уста. Тя преглътна с леко ръмжене, после обви с устни върха му, за да обере последните капчици. Бях залят от приток на абсолютно отпускане, като вълна, която проникваше по всичките ми вени. Тя отдръпна устата си, изтегна се до мен, а после се сгуши в мен.

— През нощта на 31 декември едва не почуках на вратата на стаята ти; накрая не се осмелих. Бях убедена, че между нас няма вече нищо да се случи; най-лошото е, че дори не ти се сърдех. Хората разговарят много един с друг на тези организирани пътувания, но това е привидно сдружаване, те знаят много добре, че няма да се срещнат повече. Много рядко се започват сексуални връзки.

— Мислиш ли?

— Знам; по този въпрос са правени анкети. Това важи дори за ваканционните клубове, което за тях е дори проблем, защото в крайна сметка това беше най-привлекателното във формулата. От десет години посещението редовно намалява, въпреки че тарифите стават все по-евтини. Единственото правдоподобно обяснение е, че сексуалните връзки по време на отпуска са станали почти невъзможни. Единствените места, които се справят все още горе-долу, са тези, чиято клиентела е предимно от хомосексуалисти, като Корфу и Ибица.

— Добре си информирана по въпроса… — казах аз с учудване.

— Нормално, нали работя в туризма. — Тя се усмихна: — Това също е характерно за организираните пътувания — хората говорят много рядко за професионалния си живот. Пътуването е един вид забавление в скоби, изцяло съсредоточено върху така нареченото от организаторите „удоволствие от приключението“. Участниците мълчаливо се договарят да избягват сериозните теми, като работата и секса.

— Къде работиш?

— В „Нувел Фронтиер“.

— Значи си била в командировка? За да направиш доклад или нещо такова?

— Не, бях наистина във ваканция. Ползвах, естествено, голямо намаление, но си взех отпуска. Работя там вече пет години, а пътувам за пръв път с тях.

Докато приготвяше салата от домати с моцарела, Валери ми разказа за професионалния си живот. През март 1990 година, три месеца преди матурата, започнала да се замисля какво ще учи и въобще какво ще прави с живота си. След много усилия по-големият й брат успял да влезе в училището за геолози в Нанси и току-що се бил дипломирал. Кариерата му на геолог щяла да го отведе най-вероятно в мините или на петролните площадки, във всеки случай далеч от Франция. Той обичал пътешествията. Тя също обичала пътешествията, поне така й се струвало; накрая решила да завърши специално техническо образование103 по туризъм. Струвало й се, че интелектуалното усърдие, необходимо за дълго следване, не отговаря на природата й.

Било грешка и тя бързо го осъзнала. Нивото на обучение й се сторило прекалено ниско, справяла се успешно и без никакво усилие с текущия контрол, щяла без да се замисли да получи дипломата си. Успоредно започнала да посещава лекции, които й давали възможността да получи университетска диплома за първо ниво104 по литература и хуманитарни науки. След като си взела дипломата по туризъм, тя се записала за магистърска степен по социология. И тук се разочаровала много скоро. Областта била интересна, сигурно имало какво да се открие, но предлаганите методи на работа, теориите, на които се основавали, й се стрували страшно опростени — всичко воняло отдалеч на идеология, неточност и аматьорщина. Прекъснала по средата на годината, без да получи дипломи, и си намерила работа като агент по продажбите в един филиал на „Куони“ в Рен. След две седмици, в момента, когато възнамерявала да наеме гарсониера, осъзнала — капанът бил щракнал; отсега нататък тя се намирала в света на работещите.

Останала една година в агенцията в Рен, където се изявила като много добра продавачка. „Не беше трудно — каза тя, — достатъчно беше да накараш клиентите да се разговорят, да се заинтересуваш от тях. В крайна сметка хората толкова рядко се интересуват един от друг.“ Дирекцията й предложила място като асистент-организатор на туристически групови екскурзии в седалището в Париж. Трябвало да участва в съставянето на експътешествията, планирането на маршрутите и посещенията, договарянето на цени с хотелиерите и доставчиците на услуги на място. И тук се справила що-годе добре. Шест месеца по-късно отговорила на обява на „Нувел Фронтиер“, която предлагала подобна длъжност. Тогава започнала истинската си кариера. Попаднала в един екип с Жан-Ив Фрошо, млад дипломант от Висшето търговско училище105, който не разбирал почти нищо от туризъм. Той веднага я оценил високо, доверил й се и макар да бил теоретически неин шеф, й дал широко поле за изява.

— Хубавото при Жан-Ив е, че за разлика от мен има амбиции. Всеки път, когато се налага да настояваме за повишаване на заплатата или в длъжност, го прави той. Сега е началник на сектора световни пазари — той отговаря за всички екскурзии, а аз продължавам да съм негов помощник.

— Сигурно си добре платена.

— Четирийсет хиляди франка на месец. Ох, сега всичко е в евро. Малко повече от шест хиляди евро.

Погледнах Валери с изненада.

— Не очаквах такава сума… — казах.

— Защото не си ме виждал никога по костюм.

— Имаш костюм?

— Не ми е много необходим, работя почти изцяло по телефона. Но когато се наложи, да, слагам си костюм. Имам дори и жартиери. Ще ти ги покажа някой път, ако искаш.

Едва тогава осъзнах с леко недоумение, че ще видя Валери отново и че вероятно ще бъдем щастливи. Беше твърде неочаквана, тази радост, изпитах желание да заплача; трябваше да сменя темата.

— Що за човек е Жан-Ив?

— Нормален. Женен, с две деца. Работи ужасно много, носи си документацията вкъщи за през уикенда. Абе, нормален висш чиновник, по-скоро умен, по-скоро амбициозен; но е симпатичен, няма характерови изменения. Разбирам се добре с него.

— Не знам защо, но се радвам, че си богата. Това наистина е без значение, но ми е приятно.

— Вярно е, че успях; имам хубава заплата; но плащам 40% данъци и десет хиляди франка наем на месец. Не съм сигурна, че съм постигнала чак толкова много; ако резултатите ми се понижат, няма да се поколебаят да ме уволнят; вече се случи с други. Ако имах акции, щеше да е съвсем друго, щях да съм наистина богата. В началото „Нувел Фронтиер“ са били просто фирма за попълване на полети на евтини цени. Станали са първият френски туроператор благодарение на идеята за съотношение между качество и цена на екскурзиите им; до голяма степен благодарение на нашата работа, моята и на Жан-Ив. За десет години цената на предприятието нарасна двайсет пъти; тъй като Жак Майо притежава все още 30% от дяловете, мога да кажа, че е забогатял благодарение на мене.

— Срещала ли си се с него?

— Няколко пъти; не го обичам. На пръв поглед прилича на католик демагог, моден гъзар, който носи шарени вратовръзки и кара мотори — но дълбоко в душата си е мръсен лицемер, безмилостен тип. Преди Коледа един от онези, които издирват мозъци, се е обадил на Жан-Ив; тези дни щеше да се срещне с него, сигурно е разбрал какво иска, бях обещала да му се обадя, щом се върна.

— Ами обади му се, може да е важно.

— Добре… — Не беше много убедена, споменаването на Жак Майо я потисна. — И животът е важен. Имам желание да се любя пак.

— Не съм сигурен, че ще мога веднага.

— Тогава искам да ме ближеш. Ще ми се отрази добре.

Тя стана, свали си гащите и се настани удобно върху канапето. Коленичих пред нея и разтворих широко срамните й устни, заблизах внимателно с език клитора й. „По-силно“ — промърмори тя. Пъхнах пръст в дупето й и захапах с устни връхчето. „Да, да…“ — промълви тя. Увеличих силата на целувките си. Тя получи внезапно оргазъм, неочаквано за мен, цялото й тяло потрепери.

— Ела до мен… — Седнах на канапето. Тя се сви в мен и сложи главата си на бедрата ми: — Когато те попитах какво повече имат тайландките от нас, ти не ми отговори; просто ми показа интервюто с директора на сватбеното бюро.

— Но той казваше истината — много мъже се боят от съвременните жени, защото искат просто мила съпруга, която се грижи за домакинството и отглежда децата. Това съществува, но на Запад е вече почти невъзможно да признаеш подобни желания; затова мъжете ни се женят за азиатки.

— Съгласна съм… — Тя се замисли за миг. — Но ти не си такъв, виждам. Това, че имам отговорен пост и висока заплата, никак не ти пречи; нямам чувството, че те плаши. И въпреки това беше в салоните за масаж и въобще не се опита да ме сваляш. Ето, това не разбирам. Какво имат тези момичета? Наистина ли се любят по-добре от нас?

Изговаряйки последните думи, гласът й леко се промени; бях развълнуван, забавих се малко, преди да й отговоря. „Валери — казах аз накрая, — досега не съм срещал никого, който да прави по-добре любов от теб; онова, което изпитвам от вчера вечерта, е просто невероятно.“ Замълчах за миг, преди да добавя: „Може би не си даваш сметка, но ти си изключение. Жените, които изпитват удоволствие и имат желание да го доставят, са наистина рядкост днес. Да прелъстиш жена, която не познаваш, да се чукаш с нея, е по-скоро повод за неприятности и проблеми. Само като си представиш досадните разговори, които трябва да изтърпиш, за да вкараш някоя мацка в кревата си, и че в повечето случаи тя ще се окаже лоша любовница, дето ще ти надуе главата с проблемите си, ще ти говори за бившите си гаджета — като междувременно ти създава чувството, че не си на висота — и че ще трябва задължително да прекараш с нея остатъка от нощта, можеш да разбереш защо мъжете предпочитат да избягват всички тези усложнения, като платят дребна сума пари. Когато натрупат малко опит и години, те предпочитат да избягват любовта; по-просто е да отидеш на проститутка. Но не западните проститутки, те не си струват труда, те са истински човешки отрепки, пък и няма време за тях, мъжете работят през годината много. Тъй че повечето не правят нищо; някои си позволяват от време на време малко сексуален туризъм. И това е в най-добрия случай — защото да отидеш на проститутка, означава все пак, че поддържаш някакъв човешки контакт. Има и такива, за които е по-просто да бият чекии пред интернета или като гледат порнофилми. След като пишката им изхвърли малката си струйка, те се успокояват.“

— Ясно… — каза тя след дълго мълчание. — Разбирам какво искаш да кажеш. И не вярваш, че мъжете и жените могат да се променят?

— Не мисля, че нещата могат да се върнат назад. Това, което вероятно ще стане, е, че жените ще заприличват все повече и повече на мъже; засега те държат все още много да са съблазнителни; докато на мъжете им е през оная работа дали са съблазнителни, те просто искат да чукат. Съблазнителността е интересна за отделни типове, които нямат интересен професионален живот, нито нещо друго смислено в живота си. Когато жените започнат да се привързват все повече и повече към професионалния си живот, ще им се стори и на тях по-просто да плащат, за да чукат — и ще прибегнат към сексуалния туризъм. Жените могат да се приспособят към мъжките ценности; понякога им е трудно, но могат да го направят, историята го е доказала.

— Значи, общо взето, нещата се развиват зле.

— Много зле… — потвърдих аз с мрачно задоволство.

— Значи ние сме късметлии.

— Късметлията съм аз, че те срещнах, да.

— И аз… — каза тя, като ме погледна в очите. — Аз също съм късметлийка. Мъжете, които познавам, са наистина нещо ужасно; вече никой не вярва в любовните отношения; започват да ти дрънкат на тема приятелство, разбирателство, с една дума — всичко онова, което не ги обвързва с нищо. Стигнах дотам, че не мога вече да понасям думата приятелство, направо ми се повръща от нея. Или другият случай: онези, които се женят, се задомяват възможно най-бързо и започват да мислят единствено за кариерата си. Ти явно не си от тях; но веднага разбрах, че няма никога да ми говориш за приятелство, че няма да изпаднеш чак в такава простотия. Надявах се от самото начало, че ще спим заедно и че ще се случи нещо силно между нас; но можеше и нищо да не се случи, това бе дори по-вероятно. — Тя млъкна и въздъхна раздразнено: — Такива ми ти работи… — каза примирено. — Ще се обадя все пак на Жан-Ив.

Обличах се в стаята, докато тя телефонираше. „Да, прекарах чудесно…“ — я чух да казва. Малко по-късно възкликна: „Колко?…“ Когато влязох в хола, тя държеше слушалката в ръка, имаше замислен вид; все още не се беше облякла.

— Жан-Ив се е срещнал с човека от фирмата за човешки ресурси — каза тя. — Предлагат му сто и двайсет хиляди франка на месец. Готови са да ме вземат и мен; според него могат да вдигнат до осемдесет хиляди. Утре има среща, за да обсъди назначението.

— Къде ще работите?

— Във ваканционния отдел на групата „Орор“.

— Голямо предприятие ли е?

— Ами да, това е най-големият хотелиерски тръст в света.

2

Жан-Ив се събуди в пет сутринта, хвърли поглед към жена си, която все още спеше. Беше прекарал отвратителен уикенд при родителите си — жена му Одре не понасяше селото. Никола, десетгодишният му син, също мразеше областта Лоаре, където не можеше да си вземе компютъра; не обичаше дядо си и баба си, намираше, че миришели лошо. Вярно беше, че баща му западаше, все повече и повече се занемаряваше, интересуваше се само от зайците си. Единственото поносимо нещо през тези уикенди беше дъщеря му Анжелик — на три години, тя беше все още способна да изпада във възторг пред кравите и кокошките; но в момента беше болна, беше прекарала по-голямата част от нощите в плач и стенания. Когато се прибраха след тричасови задръствания, Одре реши да излезе с приятели. Беше си сготвил замразена храна, като през това време бе изгледал някакъв посредствен американски филм, в който се разказваше историята на един serial killer106 аутист — сценарият, изглежда, бе по истински случай, мъжът беше първият душевноболен, екзекутиран в Небраска от повече от шейсет години насам. Синът му бе отказал да вечеря, беше се впуснал веднага в партия на „Total Annihilation“ — или може би на „Mortal Combat II“107, все ги бъркаше. От време на време отскачаше до стаята на дъщеря си, опитвайки се да поуспокои стоновете й. Беше заспала към един часа, Одре още я нямаше.

В крайна сметка и тя се бе върнала, помисли си той, докато си приготвяше кафето в машината за еспресо; все пак още се връща. Между клиентите на адвокатската кантора, в която работеше, бяха вестниците „Либерасион“ и „Льо Монд“ и тя беше започнала да се движи из журналистически кръгове, сред телевизионни водещи, политици. Излизаха често, понякога ходеха по странни места — веднъж, разлиствайки една от книгите й, се натъкна на клубна карта за някакъв бар за фетишисти. Подозираше, че спи с един тип от време на време; във всеки случай вече не спяха заедно. Странно, но той от своя страна нямаше любовни авантюри. И все пак знаеше, че е красив, блондин със сини очи, тип, по-често срещан сред американците; но той нямаше наистина желание да се възползва от случаите, които биха му се представили — така или иначе много редки; работеше по дванайсет-четиринайсет часа на ден, а и на отговорни постове като неговия жените не се срещаха чак толкова често. Естествено, Валери беше там, но на него никога не му бе минавало през ум да я възприеме другояче освен като колежка. Би било любопитно да погледне нещата от нов ъгъл; но знаеше, че това е фантазия без последствия; вече пет години работеха заедно с Валери, тези работи стават или веднага, или никога. Уважаваше Валери много, невероятната й способност за организация, безотказната й памет; знаеше, че без нея нямаше да се издигне толкова високо — поне не така бързо. И ето че днес щеше може би да започне нов решаващ период. Изми си зъбите, обръсна се много старателно, преди да избере по-скоро строг костюм. После отвори вратата към стаята на дъщеря си — тя спеше, също толкова руса, колкото него, облечена с пижамата си на пиленца.

До спортния клуб на „Репюблик“ отиде пеша — отваряха в седем часа; живееха на улица „Фобур дю Тампл“, в доста моден квартал, който мразеше. Срещата му в централата на „Орор“ беше чак в десет часа. Веднъж и Одре можеше да облече децата и да ги закара до училище. Знаеше, че като се прибере довечера, го очаква най-малко половин час упреци; вървейки по влажния тротоар, между празните кашони и обелките, той осъзна, че изобщо не му пука. Осъзна също така, за първи път съвсем ясно, че женитбата му беше грешка. Знаеше, че подобно осъзнаване предшества средно статистически с две или три години развода — защото такова решение не се взима лесно.

Едрият black на входа го посрещна с едно: „Формата е важна, нали, шефе?“, което не прозвуча никак убедително. Той му подаде абонаментната си карта, взе пешкир и кимна в съгласие. Когато срещна Одре, беше само на двайсет и три години. Две години по-късно се ожениха, донякъде — но не само затова — защото беше бременна. Беше хубава, елегантна, обличаше се добре — можеше да бъде и секси, когато се наложеше. Освен това имаше идеи. Въвеждането във Франция на правни процедури по американски образец не й се струваше назадничаво, а напротив, намираше го за прогрес, който осигурява по-добра защита на гражданите и личната свобода. Беше в състояние да спори дълго на тази тема, току-що се бе върнала от стаж в Съединените щати. С една дума, беше го баламосвала. Колко странно, помисли той, винаги съм изпитвал нужда да бъда впечатлен от интелекта на жените. Прекара половин час на стеърмастъра108, като го включваше на различни нива, после направи десет дължини в басейна. В сауната, пуста по това време, започна да се отпуска — използва момента, за да си припомни всичко, което знаеше за групата „Орор“. Компанията „Новотел — СИЕХ“ беше основана в края на 1966-а от Жерар Пелисон и Пол Дюбрюл — единият от Централното109, другият самоук, — изцяло благодарение на капитали, взети назаем от двете семейства и от приятели. През август 1967-а първият новотел отваря вратите си в Лил; той вече притежава характерните черти, с които веригата щеше да се прочуе — еднакви стаи и разположение в периферията на градовете — по-точно, по трасето на магистралата, на последния изход от нея, преди началото на населеното място; високо ниво на комфорт за времето — „Новотел“ е една от първите вериги хотели, които предлагат неизменно баня към стаята. Успехът сред бизнес клиентелата е светкавичен — през 1972-а веригата наброява вече трийсет и пет хотела. Следва създаването на хотелите „Ибис“ през 1973-а, подновяването на „Меркюр“ през 1975-а и създаването на „Софител“ през 1981-а. Успоредно с това групата разнообразява ресторантските услуги — купува веригата „Куртпай“ и групата „Жак Борел Интернасионал“, която е много добре внедрена в сферата на колективното хранене и на формулата ресторант с купон. През 1983-а компанията променя името си и става „Орор“. После, през 1985-а, създават „формула 1“ — първите хотели без никакъв персонал, един от най-големите успехи в историята на хотелиерството. Вече стабилно стъпила в Африка и Близкия изток, компанията се установява и в Азия, създава собствен център за обучение — академията „Орор“. През 1990 година с придобиването на „Мотел 6“ и неговите шестстотин и петдесет хотела, разпръснати из цялата територия на САЩ, групата е сред водещите компании на световно ниво; през 1991-а тя печели на публичен търг акциите на „Вагон Ли“. Всички тези придобивки струват скъпо и през 1993-а „Орор“ преживява криза — задлъжняването се преценява като твърде високо от акционерите и изкупуването на веригата „Меридиен“ се проваля. С прехвърлянето на някои активи и съвземането на „Юрокар“, на „Льонотър“ и на „Сосиете де Казино Люсиен Бариер“ финансовата година 1995 слага начало на нов подем. През януари 1997-а Пол Дюбюрл и Жерар Пелисон се оттеглят от президентството на групата и го поверяват на Жан-Люк Еспиталие, възпитаник на Висшето училище по администрация110, но с кариера, считана от икономическите списания за „нехарактерна“. Те остават обаче в надзорния съвет. Приемствеността се осъществява успешно и в края на 2000 година групата затвърждава статута си на световен лидер, осигурявайки си още по-стабилна преднина спрямо „Мариот“ и „Хиат“, които заемат съответно второ и трето място. Девет от първите десет световни хотелиерски вериги са американски и една е френска — групата „Орор“.

В девет и половина Жан-Ив остави колата си на паркинга на централата на групата в Еври. Разтъпчи се на ледения въздух, за да се поотпусне, изчаквайки часа на срещата. Точно в десет го въведоха в бюрото на Ерик Льоген, заместник изпълнителен директор на клона хотелиерство, член на управителния съвет. Завършил Централното, с диплома от Станфорд, той беше на четирийсет и пет години. Висок, як, с руси коси и сини очи, той приличаше малко на Жан-Ив — като се прибавят две години отгоре и по-голямата увереност в държането му.

— Президентът Еспиталие ще ви приеме след четвърт час — започна той. — Дотогава ще ви обясня защо сте тук. Преди два месеца купихме веригата „Елдорадор“ от групата „Джет Турз“. Това е малка верига от десетина плажни клубове-хотели, разпръснати из Магреба, Черна Африка и Антилските острови.

— Тя е с дефицитен бюджет, струва ми се.

— Не повече от сектора като цяло — той се усмихна внезапно. — Всъщност малко повече от сектора като цяло. Няма да скрия от вас, че я купихме на доста разумна цена, без да е смешна; имаше и други купувачи от бранша — все още има хора от професията, които вярват, че пазарът ще потръгне. Вярно, че в момента „Клуб Медитеране“ са единствените, които напускат терена; съвсем поверително ще ви кажа, че обсъждахме публичен търг на акциите на Клуба. Плячката беше прекалено тлъста, акционерите нямаше да се съгласят. Пък и нямаше да е много честно спрямо Филип Бургиньон, който е работил при нас… — този път усмивката му беше малко фалшива, сякаш искаше да му внуши, че това — вероятно, но съвсем не сигурно — е шега. — С една дума — поде той, — това, което ви предлагаме, е да поемете ръководството на всичките клубове „Елдорадо“. Целта ви, естествено, ще бъде да постигнете бързо баланс, след което да реализирате печалби.

— Задачата не е никак лесна.

— Напълно осъзнаваме това; мислим, че предложеното възнаграждение е достатъчно привлекателно. Да не говорим за възможностите за кариера в групата, те са огромни — ние присъстваме в сто четирийсет и две страни, за нас работят повече от сто и трийсет хиляди души. Освен това висшите ни кадри стават много често акционери на групата — вярваме в тази система, подготвих ви справка по този въпрос с няколко примера в цифри.

— Ще ми е необходима и по-точна информация за състоянието на хотелите във веригата.

— Разбира се, след малко ще ви дам подробно досие по въпроса. Това не е чисто тактическа покупка, ние вярваме във възможностите на тази структура — географското разположение на базата е добро, състоянието е, общо взето, отлично — не се налагат много подобрения. Поне така ми се струва, но аз нямам опит във ваканционното хотелиерство. Естествено, ще съгласуваме дейностите си, но всички тези въпроси ще решавате сам. Ако пожелаете да се освободите от някой хотел или да се сдобиете с нов, то крайното решение ще бъде ваше. Така работим ние тук, в „Орор“.

Замисли се за миг, преди да продължи:

— Естествено, вие не сте случайно тук. Работата ви в „Нувел Фронтиер“ бе наблюдавана с голям интерес от бранша; може дори да се каже, че създадохте школа. Не се опитвахте системно да предлагате най-ниската цена, нито най-добрите услуги; всеки път бяхте близо до приемливата за клиентите цена за определено ниво на услугите; това съвпада напълно с нашата философия, прилагана във всички вериги на групата. И още нещо, което е също много важно — вие участвахте в създаването на марка с много добър имидж; в „Орор“ не винаги сме успявали да постигнем това.

Телефонът на писалището на Льоген иззвъня. Последвалият разговор беше много кратък. Той стана и поведе Жан-Ив по един коридор с бежови плочи. Бюрото на Жан-Люк Еспиталие беше огромно, дълго най-малко двайсет метра; лявата страна беше заета от заседателна маса с около петнайсетина стола. Когато влязоха, Еспиталие се надигна и ги посрещна с усмивка. Беше дребен мъж, доста млад — със сигурност на не повече от четирийсет и пет години — с леко плешиво чело, на вид странно скромен, почти безличен, сякаш искаше да подчертае, че се отнася с ирония към високия си пост. Това не бива да подвежда човек, помисли си Жан-Ив; завършилите Висшето училище по администрация са често такива, усвояват нарочно подобно привидно иронично отношение, което се оказва измамно. Настаниха се на фотьойлите около ниската маса пред писалището му. Еспиталие се взира дълго в него, със странната си плаха усмивка, преди да вземе думата.

— Изпитвам голямо възхищение към Жак Майо — каза той най-сетне. — Той създаде чудесно предприятие, много оригинално, с истинска своя култура. Това не се случва често. Но все пак — без да играя ролята на злокобен предвестник, — аз мисля, че френските туроператори трябва да се подготвят за един изключително труден период. Съвсем скоро — това е вече неизбежно и според мен е само въпрос на месеци — британските и германските туроператори ще се появят на пазара ни. Те имат два до три пъти по-голяма финансова мощ и предлагат екскурзии, които са с 20 до 30 % по-евтини, на същото или по-добро равнище на услугите. Конкуренцията ще бъде жестока, много жестока. Или, казано откровено, ще има жертви. Не искам да кажа, че една от тях ще бъде „Нувел Фронтиер“; те са група с ярко изразена индивидуалност, със сплотени акционери, може да издържат. Но във всеки случай всички ни очакват трудни години.

— Ние в „Орор“ нямаме този проблем — продължи той с лека въздишка. — Ние сме безспорен световен лидер в областта на бизнес хотелиерството, а това е, общо взето, постоянен пазар; затова пък нямаме достатъчно добро присъствие във ваканционното хотелиерство, което е по-несигурно, по-податливо на икономическите или политическите колебания.

— Именно — намеси се Жан-Ив, — доста съм учуден от вашата придобивка. Мислех, че основният ви интерес и приоритет е бизнес хотелиерството, особено в Азия.

— Това остава наш приоритет — отговори спокойно Еспиталие. — Само в Китай например възможностите в областта на икономическото хотелиерство са огромни. Имаме опита, знаем как да го прилагаме — само си представете концепции от типа на „Ибис“ или „Формула 1“, развити в национален мащаб. И въпреки това, как да ви обясня? — той се замисли за миг, погледна тавана, после заседателната маса вдясно, преди да закове отново поглед в Жан-Ив. — „Орор“ е дискретна група — каза той накрая. — Пол Дюбрюл повтаряше често, че тайната на успеха на даден пазар е да се появиш на него навреме. Навреме означава не твърде рано — рядко истинските новатори успяват да извлекат максимума печалба от своите нововъведения — вземете историята с „Apple“ и „Microsoft“. Но това означава, естествено, и да не се появиш твърде късно. Именно тук нашата дискретност ни е била от полза. Ако се развивате в сянка, без много шум, когато конкурентите ви се пробудят и решат да влязат във вашата ниша, ще е вече твърде късно — вие ще сте завзели изцяло и окончателно територията, ще сте постигнали решаващо предимство в конкуренцията. Известността ни не отговаря на действителната ни значимост; до голяма степен всичко се свеждаше до избор.

— Това време отмина — продължи той след нова въздишка. — Сега всички знаят, че сме номер едно в света. От този момент нататък става безмислено — и дори опасно — да залагаме на прекалена дискретност. Група със значението на „Орор“ е длъжна да си изгради образ пред обществото. Бизнес хотелиерството е сигурен занаят, който гарантира високи и редовни доходи. Но той не е — как да се изразя — не е много fun. Хората говорят рядко за служебните си командировки, не им е приятно да разказват за тях. За да развием положителен образ за пред широката публика, ние имахме две възможности — туроператорството и клубовете-хотели. Туроператорството е малко встрани от основния ни занаят, макар да съществуват много добри фирми, готови да сменят собствениците си; за малко щяхме да тръгнем по този път. После се появи възможността „Елдорадор“ и ние решихме да се възползваме от нея.

— Опитвам се да разбера какво целите — уточни Жан-Ив. — Какво е за вас по-важно — резултатите или имиджът?

— Това е сложен въпрос… — Еспиталие се поколеба и се размърда леко в креслото. — Проблемът с „Орор“ е, че акционерите ни са много различни. Всъщност това през 1994-а предизвика слухове за обявяване на публичен търг на акциите ни: сега мога да ви кажа — продължи той, като махна самонадеяно ръка, — че те бяха напълно неоснователни. Днес биха били още по-необосновани — нямаме никакви дългове и нито една международна група, дори извън сектора на хотелиерството, няма достатъчно голям ръст, за да се впусне в този вид дейност. Вярно е обаче, че за разлика от „Нувел Фронтиер“ нашите акционери са твърде разнородни. Пол Дюбрюл и Жерар Пелисон бяха дълбоко в себе си по-скоро предприемачи, отколкото капиталисти — големи предприемачи според мен, сред най-големите на века. Но не са се опитали да запазят контрол върху акционерите на предприятието си и това днес ни поставя в деликатно положение. Вие, както и аз, знаем, че понякога се налага да се допуснат разходи заради престижа, те подобряват стратегическата позиция на групата, без да носят краткосрочно финансов успех. Знаем също така, че понякога се налага да се поддържа дефицитен сектор, защото пазарът не е узрял или преминава през временна криза. Акционерите от новото поколение все по-трудно приемат това — теорията за бързата възвръщаемост на инвестициите нанесе ужасни поражения върху манталитета на хората.

Забелязвайки, че Жан-Ив възнамерява да вземе думата, той повдигна леко ръка.

— Имайте предвид, че нашите акционери все пак не са глупаци. Те знаят много добре, че при настоящите условия не е възможно една верига като „Елдорадор“ да си възвърне баланса за една година, пък дори и за две. Но след третата година те ще следят много внимателно цифрите и много бързо ще си направят съответните изводи. От този момент нататък, колкото и да е прекрасен проектът ви, каквито и огромни възможности да има в него, аз няма да бъда в състояние да го подкрепя.

Последва дълго мълчание. Льоген седеше неподвижно, свел глава. Еспиталие прокарваше пръст по брадичката си, леко недоверчив. — „Ясно — каза накрая Жан-Ив. И след няколко секунди добави спокойно: — Ще ви дам отговора си след три дни.“

3

Виждах се много често с Валери през следващите два месеца. Всъщност, с изключение на един уикенд, който тя прекара при родителите си, я виждах всеки ден. Жан-Ив реши да приеме предложението на групата „Орор“, а тя реши да го последва. Спомням си, че първата забележка, която направи, беше: „Преминавам в групата на 60% данъчно облагане.“ И наистина, от четирийсет хиляди франка месечно заплатата й ставаше седемдесет и пет хиляди, макар че с данъците не беше чак толкова внушително. Тя знаеше, че я очаква огромна работа след включването й в групата в началото на март. За момента в „Нувел Фронтиер“ всичко вървеше добре — бяха съобщили, че напускат, и предаваха спокойно работата си на приемниците си. Съветвах Валери да пести, да си открие спестовен влог за жилище или нещо от този род, но всъщност не мислехме много по този въпрос. Пролетта закъсня, но това нямаше никакво значение. По-късно, когато си спомнях този щастлив период с Валери, от който имах парадоксално малко спомени, си казвах, че несъмнено човекът не е създаден, за да бъде щастлив. За да постигне наистина практическата възможност за щастие, човекът трябваше несъмнено да се преобрази — да се преобрази физически. С какво можеше да се сравнява Бог? Първо, естествено, с котенцето на жената; но може би също и с парите в хамама. Във всеки случай с нещо, при което духът е възможен, защото тялото е преситено от удоволствие и наслада и всяка тревога е изчезнала. Вече съм сигурен, че духът не се ражда, а че настоява да се роди, че раждането му ще бъде трудно и че представата, която имаме за него, е недостатъчна и вредна. Когато довеждах Валери до оргазъм и чувствах тялото й да вибрира под моето, имах понякога беглото, но неудържимо чувство, че достигам до една съвсем различна степен на съзнание, при която всяко зло изчезваше. В тези мигове на безтегловност и всъщност на неподвижност, в които тялото й се въздигаше към насладата, аз се чувствах като бога, от когото зависи стихването на бурите. Това беше първата ми радост — неоспорима, съвършена.

Втората радост ми донесе самата Валери, това беше изключителната й нежност, вродената доброта на характера й. Понякога, когато работният ден бе твърде дълъг, а той щеше да става в течение на месеците все по-дълъг, аз усещах, че е напрегната, с изтощени нерви. Никога не се обърна срещу мен, никога не се ядоса, никога не изпадна в една от онези непредвидими нервни кризи, които правят общуването ни с жените толкова потискащо и патетично. „Аз не съм амбициозна, Мишел — ми казваше тя понякога. — Чувствам се добре с тебе, мисля, че си мъжът на моя живот, и дълбоко в себе си не желая нищо повече. А това не е възможно, налага се да искам повече. Впримчена съм в една система, която не ми дава вече нищо и за която знам, че е поначало безполезна — но не знам как да се измъкна от нея. Трябва някой ден да отделим време да помислим, но не знам кога ще можем да отделим време и да помислим.“

Що се отнасяше до мен, аз работех все по-малко; изпълнявах само основните си задължения и нищо повече. Връщах се навреме, успявах да гледам „Въпроси за един шампион“, да напазарувам за вечеря; спях всяка вечер при Валери. За мое учудване Мари-Жан сякаш не ми се сърдеше за намаляващото ми трудово усърдие. Вярно е, че тя поне обичаше работата си и беше готова да работи допълнително. Очакваше от мен, струва ми се, да бъда мил с нея, а аз бях мил през всичките тези седмици, мил и спокоен. Герданът от корали, който й бях донесъл от Тайланд, й хареса много, носеше го всеки ден. Докато подготвяше документацията за изложбите, тя ми хвърляше от време на време необичайни погледи, които бяха трудни за тълкуване. Една февруарска утрин — спомням си я много добре, на този ден имах рожден ден — тя ми каза откровено: „Променил си, се Мишел… не знам, но изглеждаш щастлив.“

Беше права; бях щастлив, спомням си. Разбира се, има най-различни неща, безброй непредотвратими проблеми, упадъкът и смъртта, разбира се. И въпреки това, спомняйки си за тези няколко месеца, аз мога да потвърдя — знам, че щастието съществува.

Затова пък Жан-Ив не беше щастлив, това е факт. Спомням си, че веднъж обядвахме тримата с Валери в един италиански ресторант, или по-скоро венециански, нещо доста шикозно. Той знаеше, че ние с нея скоро ще се приберем, за да се чукаме и че ще се чукаме, с любов. Не знаех какво да му кажа — онова, което можеше да му се каже, беше прекалено очебийно, прекалено ясно. Явно жена му не го обичаше, вероятно не беше обичала никога никого и нямаше да обича никого, това също беше ясно. Просто не му бе провървяло и толкова. Не е толкова сложно, колкото разправят, имам предвид човешките отношения — често е неразрешимо, но рядко е сложно. Налагаше се, естествено, да се разведе; не беше лесно, но трябваше да го направи. Какво повече можех да му кажа? Темата беше изцяло изчерпана преди края на „antipasti“-те111.

После обсъждаха професионалното си бъдеще в групата „Орор“ — вече имаха идеи, теми за размисъл по отношение на подема на „Елдорадор“. Бяха интелигентни, способни, признати в професионалната си област, но нямаха право на грешка. Един провал в новата им служба нямаше да означава край на кариерата им — Жан-Ив беше на трийсет и пет години, Валери на двайсет и осем; щяха да им дадат втори шанс. Но в професията нямаше да забравят тази погрешна стъпка, щяха да започнат на значително по-ниско ниво. В обществото, в което живеехме, основният интерес към работата се основаваше на заплатата, и по-общо на финансовите предимства; престижът, честта на професията заемаха вече много по-малко място. Но все пак имаше една усъвършенствана данъчна система за преразпределение, която позволяваше да се поддържа животът на безполезните, неспособните и вредните; към тях донякъде се числях и аз. Накратко, живеехме в смесена икономика, развиваща се лека-полека по посока на все по-откровения либерализъм, който постепенно преодоляваше предпазните мерки към заемите с лихва и, по-общо казано, към парите, все още съществуващи в страните със стари католически традиции. Те нямаше да имат никаква реална печалба от това развитие. Някои млади дипломанти на НЕС112, много по-млади от Жан-Ив — дори незавършили още окончателно — се впускаха веднага в борсови спекулации, без дори да планират търсене на редовно платена служба. Те притежаваха компютри, свързани с интернет, сложен софтуер, с който да следят пазарите. Доста често образуваха клубове, за да взимат решения за по-големи капиталовложения. Живееха с компютъра си, оставаха свързани по двайсет и четири часа, не ходеха никога на почивка. Целта им, на всички, беше изключително проста — да станат милиардери преди още да навършат трийсет.

Жан-Ив и Валери бяха част от едно междинно поколение, за което бе все още трудно да си представи кариера извън дадено предприятие или в краен случай извън обществения сектор; малко по-възрастен от тях, и аз бях горе-долу в същото положение. И тримата бяхме уловени в една социална система, като насекоми в парче кехлибар; нямахме никаква възможност за връщане назад.

Сутринта на 1 март Валери и Жан-Ив постъпиха официално на работа в групата „Орор“. Още в понеделник, четвърти март, щеше да се състои среща на висшите служители, отговорни за проекта „Елдорадор“. Главната дирекция беше възложила проучване под формата на прогноза за бъдещето на ваканционните клубове на „Профили“ — доста известна консултантска фирма за изучаване на социологията на поведението.

Влизайки за първи път в заседателната зала на 23-ия етаж, Жан-Ив бе все пак доста впечатлен. Бяха се събрали около двайсетина души, работили вече години наред в „Орор“, а на него се падаше сега задължението да ръководи групата. Валери се настани веднага от лявата му страна. Беше прекарал уикенда в изучаване на документацията — познаваше името, точната длъжност и професионалното минало на всеки един от присъстващите около масата и въпреки това не можа да преодолее лекото чувство на тревога. Един сивкав ден настъпваше в проблемните покрайнини на Есон. Когато Пол Дюбрюл и Жерар Пелисон решиха да построят административната си сграда в Еври, те бяха заложили на евтината земя, на близостта на южната магистрала и на летище „Орли“ — по това време кварталът беше спокоен. Днес общините наоколо се славеха с най-високия процент престъпност в цяла Франция. Всяка седмица имаше нападения на автобуси, на жандармерийски автомобили, на пожарникарски коли; дори нямаше точна отчетност на набезите и на кражбите; според някои оценки реалната цифра представлявала постъпилите жалби, умножени по пет. Сградата на предприятието се охраняваше двайсет и четири часа от група въоръжени пазачи. Вътрешно циркулярно писмо препоръчваше да се избягва след определен час общественият транспорт. За служителите, които работеха до късно и нямаха лично превозно средство, „Орор“ бе договорила цена с една фирма за таксита.

Когато пристигна Линдсе Лагариг, специалистът по социология на поведенията, Жан-Ив изпита чувството, че се намира на познат терен. Социологът беше на около трийсет години, с оплешивяло чело и коса, вързана на опашка; носеше анцуг „Адидас“, тениска „Прада“ и маратонки „Найк“ в окаяно състояние — с една дума, приличаше на социолог по поведението. Започна с раздаването на съвсем тъничко досие, състоящо се предимно от графики със стрелки и кръгове — в чантата му нямаше нищо друго. Първата страница представляваше фотокопие на статия от „Нувел Обсерватьор“, по-точно, редакционната статия на ваканционната притурка на списанието, озаглавена „Да пътуваме различно“.

„През 2000 година — започна Лагариг да чете статията на глас — изтече времето на масовия туризъм. Сега хората мечтаят за пътешествието като за лично постижение с морални измерения.“ Този встъпителен пасаж му се струваше симптоматичен за настъпващите промени. Той побърбори няколко минути по темата, след което прикани присъстващите да обърнат внимание на следните изречения: „През 2000 година хората разсъждават върху вида туризъм, който уважава другите. Също така ние, привилегированите, бихме желали да не тръгваме само заради егоистично удоволствие, а за да демонстрираме под някаква форма солидарността си.“

— Колко са платили на този тип за проучването? — запита Валери дискретно Жан-Ив.

— Сто и петдесет хиляди франка.

— Просто не мога да повярвам… Дали работата на този тъпак ще се изчерпи с четене на фотокопие от „Нувел Обс“?

Линдсе Лагариг продължи да парафразира приблизително съдържанието на статията, след което прочете трети пасаж с нелепо приповдигнат тон: „През 2000 година — възкликна той — хората искат да са номади. Тръгват с влак или кораб по реките и океаните и в ерата на бързината преоткриват насладата на бавността. Загубват се в безкрайната тишина на пустините, а после изведнъж се гмуркат в кипежа на големите столици. И винаги с една и съща страст…“ Етика, лично постижение, солидарност, страст — според него ключовите думи бяха изречени. При тези нови обстоятелства не биваше да се учудваме, че системата на ваканционните клубове, основаваща се на егоистичното затваряне в себе си и на уеднаквените нужди и желания, среща непрекъснати затруднения. Времето на хората с тен е окончателно отминало — онова, което търсят съвременните летовници, е автентичността, откривателството, чувството за нещо споделено. По-общо казано, фордисткият модел за почивка, характеризиращ се с прословутите „4 S“: Sea, Sand, Sun… and Sex113, е отживелица. Както това блестящо е показано в трудовете на Мишки и Браун, всички в професията трябва от сега нататък да са готови да планират дейността си в една постфордистка перспектива.

Социологът беше обигран, можеше да продължава часове наред.

— Извинете… — прекъсна го Жан-Ив с глас, в който прозираше раздразнение.

— Да?… — социологът му отправи омайна усмивка.

— Струва ми се, че всички около тази маса без изключение са наясно, че системата на ваканционните клубове среща в момента трудности. Ние не очакваме от вас да ни описвате до безкрай какво е характерно за проблема, а да се опитате, макар и минимално, макар и най-общо, да посочите някакъв изход от него.

Линдси Лагариг остана със зяпнала уста, не беше предвидил възражения от този род.

— Струва ми се… — изпелтечи той най-сетне, — струва ми се, че за да се разреши един проблем, е твърде важно да бъде уточнен и да се знае какво го е причинило.

Още една празна фраза — помисли си Жан-Ив вбесен; не само празна, но в случая и невярна. Причините бяха явно част от общо социално движение, което те не бяха в състояние да променят. Просто трябваше да се приспособят към него и нищо повече. Как можеха да се приспособят, този тъпак явно нямаше ни най-малка представа.

— Това, което ни казвате в общи линии — поде отново Жан-Ив, — е, че системата на ваканционните клубове е изживяна.

— Не, не, съвсем не… — социологът започваше да губи почва. — Мисля… просто мисля, че трябва да се помисли.

— За какво ти плащат, тъпако? — измърмори полугласно Жан-Ив, преди да се обърне към всички: — Добре, ще се опитаме да помислим. Благодаря ви, господин Лагариг, за това изложение, струва ми се, че днес нямаме повече нужда от вас. Предлагам да прекъснем за десет минути, колкото да изпием по едно кафе.

Обиден, специалистът по социология на поведението прибра диаграмите си. В началото на заседанието Жан-Ив подреди бележките си и взе думата:

— Между 1993 и 1997 година, както знаете, „Клуб Медитеране“ премина през най-тежката криза в историята си. Конкурентите и имитаторите се бяха умножили, бяха взели съставките на формулата на Клуба, без да ги променят, но сваляйки значително цените — и търсенето намаляваше безпрепятствено. Как успяха да се справят с положението? Основно като и те намалиха цените. Но не ги свалиха до нивото на конкуренцията — знаеха, че се ползват с преимуществото на ветерани и че имат репутация, имидж; знаеха, че клиентите им могат да приемат известна ценова разлика, която определяха според мястото и след щателни проучвания и която беше между 20% и 30% и даваше възможност на хората да се възползват от автентичната формула „Клуб Мед“, така да се каже, в „оригинал“. Това е първата посока за размисъл, която ви предлагам да проучите през идните седмици — имат ли ваканционните клубове място на пазара по формула, различна от тази на Клуба? И ако имат, можем ли да я очертаем, да си представим клиентелата, към която ще се стремим? Всичко това съвсем не е очевидно.

— Аз идвам — продължи той, — както всички знаете, от „Нувел Фронтиер“. Ние също, макар това да не е най-известният сектор в дейността на групата, създадохме ваканционни клубове „Ле Паладиен“. Горе-долу по същото време, както и „Клуб Мед“, срещнахме трудности с тези клубове, но ги разрешихме много бързо. Защо? Защото бяхме първият френски туроператор. След като се запознаваха със страната, нашите туристи изявяваха в повечето случаи желание да удължат престоя си под формата на курорт. Маршрутите ни са основателно известни като доста трудни, изискващи добро физическо състояние. Веднъж добрали се с толкова труд до нашивката „пътешественик“, клиентите ни в голямата си част бяха щастливи да влязат за малко и в кожата на обикновени туристи. След успеха на тази формула ние решихме да включим автоматически курортното продължение в повечето маршрути — това позволяваше да раздуем продължителността в каталога: както знаете, един курортен ден, излиза много по-евтино от един екскурзионен ден. При тези условия очевидно беше много лесно да използваме предимно собствените си хотели. Ето и втората посока за размисъл, която ви предлагам — възможно е спасението на ваканционните клубове да е осъществимо чрез по-тясното сътрудничество с туроператорството. И тук е необходимо да проявите въображение и да не се ограничите в онова, което е налице в момента на френския пазар. Очаквам от вас да проучите нова област, може би ще спечелим много, ако се съюзим с големите туристически фирми в Северна Европа.

След съвещанието една жена на около трийсет години с красиво светло лице се приближи до Жан-Ив. Казваше се Марилиз Льо Франсоа и отговаряше за комуникациите.

— Исках да знаете, че оценявам високо изказването ви… — каза му тя. — Беше необходимо. Струва ми се, че успяхте да мотивирате хората отново. Сега всички съзнават, че някой е поел кормилото, сега вече ще можем наистина да се заловим за работа.

4

Не беше толкова лесно и те бързо си дадоха сметка за това. По-голямата част от туроператорите, британските и най-вече германските, притежаваха вече собствени вериги от ваканционни клубове; нямаха никакъв интерес да влязат в съдружие с други групи. Всички контакти, осъществени в тази посока, се провалиха. От друга страна, „Клуб Медитеране“ сякаш бе открил стандартната и окончателна формула за ваканционния клуб; от създаването му нито един конкурент не бе успял да предложи нещо наистина новаторско.

Най-сетне две седмици по-късно на Валери й хрумна една идея. Беше почти десет часът вечерта; пиеше чаша шоколад, преди да се прибере, отпусната в едно кресло насред кабинета на Жан-Ив. И двамата бяха изтощени, бяха работили цял ден върху финансовия баланс на клубовете.

— Всъщност може би грешим, като разделяме маршрутите от курортния престой.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си „Нувел Фронтиер“ — дори и извън курортните продължения винаги много се харесваше включването на един ден за почивка и плаж. Хората се оплакваха най-много от непрекъсната смяна на хотели. Мисля, че трябва да съчетаваме систематично екскурзиите с плажната почивка — един ден екскурзия, един ден почивка и така нататък. С връщане всяка вечер в хотела или поне всяка втора вечер в случаите на дълги екскурзии, но без да трябва да стягат багажите си и да освобождават стаите.

— И клубовете предлагат екскурзии, хич не съм сигурен, че вървят добре.

— Да, но те се плащат допълнително, а французите мразят да плащат допълнително. Освен това трябва да ги обявиш на място — хората се колебаят, увъртат, не могат да изберат и в края на краищата не предприемат нищо. Всъщност обичат да откриват нови места, но при условие че всичко е предварително смляно. И най-вече обожават всичко да е включено в цената.

Жан-Ив помисли малко, сетне каза:

— Знаеш ли, никак не е глупаво това, което предлагаш… Освен това би трябвало да може да се организира доста бързо — още това лято, мисля, можем да въведем формулата като допълнение към обикновените престои. Ще я наречем „Открития с Елдорадор“ или нещо от този род.

Преди да започне кампанията, Жан-Ив се посъветва с Льоген; много бързо разбра, че той няма никакво желание да вземе становище нито в едната, нито в другата посока. „Отговорността е изцяло ваша“ — каза му той сдържано. Слушайки Валери да разказва за работата си, аз си давах сметка, че познавам много малко света на висшите чиновници. Дори тандемът, който образуваха с Жан-Ив, беше сам по себе си доста необичаен. „При нормални обстоятелства — ми каза тя — той щеше да има за помощник момиче, което мечтае да заеме мястото му. Това е повод за сложни изчисления в предприятията — понякога имаш сметка да се провалиш, но при положение че можеш да прехвърлиш отговорността върху някой друг.“ В случая те се намираха в, общо взето, здравословна ситуация — никой от групата нямаше желание да заеме мястото им; повечето от чиновниците смятаха покупката на „Елдорадор“ за грешка.

Тя работи много до края на месеца с Марилиз Льо Франсоа. Каталозите за летните ваканции трябваше да са готови до края на април, това беше последният срок, дори беше малко късно. Даде си веднага сметка — информациите на Джет Тур за клубовете бяха в окаяно състояние. „Ваканциите в «Елдорадор» напомнят на онези вълшебни мигове в Африка, когато горещината спада и цялото село се събира около дървото за съвещания или взимане на решения, за да чуе старите мъдреци…“ — четеше тя на Жан-Ив. — „Как да им повярваш, кажи ми честно, особено с тези снимки на аниматорите, които подскачат във въздуха с жълтите си костюми като истински глупаци. Ама наистина за нищо не става.“

— А мотото „Елдорадор, ти си нов кръгозор“ как ти се струва?

— Не знам, вече нищо не знам.

— За формулата на обикновените клубове е вече късно, каталозите са разпространени. Единственото сигурно нещо е, че с каталога „Открития“ трябва да започнем от нула.

— Мисля, че трябва — намеси се Марилиз — да играем със съпоставянето на суровите условия и лукса. Ментов чай насред пустинята, но сервиран на скъпи килими…

— Да, пак вълшебни мигове… — каза Жан-Ив уморено. Той се надигна с мъка от стола си. — Не забравяйте да споменете някъде „вълшебните мигове“, колкото и да е странно, но винаги имат успех. Оставям ви и се връщам към фиксираните разходи…

Несъмнено на него му се падаше най-неблагодарната част от работата, Валери го съзнаваше напълно. Самата тя нямаше никаква представа от управлението на хотелите — само някакви смътни спомени от следването. „Едуард Янг, собственик на тризвезден хотел с ресторант, счита за свой дълг да задоволи максимално клиентелата си; той се стреми непрекъснато към нововъведения, които да отговарят на изискванията. Знае от опит, че закуската е важен момент, от който зависи хранителното равновесие на целия ден и който допринася изключително много за създаването на имидж на хотела.“ Това й се беше паднало за домашно през първата година. Едуард Янг решаваше да направи статистическа анкета на клиентите си, която се основаваше най-вече на броя на посетителите по стаи (неженени, двойки, семейства). Трябваше да анализират анкетата, да изчисляват и т.н., домашното завършваше с въпроса: „Смятате ли, че семейното положение може да бъде критерий за консумацията на пресни плодове на закуска?“

Ровейки из книжата си, тя успя да намери една от темите за пробен изпит от времето на следването й, която отговаряше на сегашното положение. „Вие сте назначен за отговорник по маркетинга в международната дирекция на групата «Южна Америка». Тя е купила току-що хотел-ресторанта «Антилските острови», четиризвезден комплекс със сто и десет стаи, разположен на брега на морето в Гваделупа. Построен през 1988-а и ремонтиран през 1996-а, той има понастоящем огромни проблеми. Заетите стаи са средно 45%, което е далеч под очаквания праг на рентабилност.“ Беше получила 18 точки от 20 възможни, което можеше да се счита за добро предзнаменование. Навремето всичко това й се струваше пълна измислица, и то не много убедителна. Изобщо не можеше да си се представи като отговорничка по маркетинга в групата „Южна Америка“, нито където и да било другаде. Беше игра — не особено интересна, нито особено трудна интелектуална игра. Сега вече не играеха, или може би играеха, но като залагаха кариерата си.

Връщаше се толкова изтощена от работа, че нямаше сили да се люби, най-много един минет, заспиваше, докато членът ми беше в устата й. Прониквах в нея обикновено сутрин, когато се събуждаше. Оргазмите й бяха по-малко бурни, по-сдържани, сякаш приглушени от пелената на умората; мисля, че я обичах все повече и повече.

В края на април каталозите бяха готови и разпространени по петте хиляди туристически агенции — почти цялата туристическа мрежа на Франция. Следваше да се занимаят с инфраструктурата на екскурзиите, за да бъде всичко готово до 1 юли. Предаването от уста на уста беше изключително важно при пускането на този вид нов продукт — една анулирана или лошо организирана екскурзия можеше да означава загуба на много клиенти. Бяха решили да не инвестират в голяма рекламна кампания. Интересно, но Жан-Ив, който се бе специализирал в маркетинга, не вярваше много на рекламата. „Може да е полезно за промяната на даден имидж — казваше той, — но ние не сме на този етап. В момента най-важното за нас е доброто разпространение, както и да създадем убеждението, че продуктът е надежден.“ Затова пък инвестираха много в информирането на туристическите агенции; бързото и спонтанно предлагане на продукта от агентите по гишетата беше жизненоважно. С това се зае най-вече Валери, която познаваше добре средата. Тя си спомняше за ХПД/СГНУПС, които бе овладяла по време на следването си (Характеристики — Предимства — Доказателства/Сигурност — Гордост — Новост — Удобства — Пари — Симпатии); спомняше си и за действителността, която бе безкрайно по-проста. Но продавачките бяха в по-голямата си част много млади, току-що завършили професионалното си образование, тъй че бе по-добре да им говори на езика, който бяха подготвени да очакват. Разговаряйки с някои от тях, тя си даде сметка, че типологията на Барма все още се изучаваше в училищата. (Купувачът техничар — интересува се главно от самия продукт; чувствителен към количествените му страни, отдава най-голямо значение на техническия аспект и на новостта. Преданият купувач — доверява се сляпо на продавача, защото не разбира от продукта. Купувачът съучастник — приема на драго сърце предложеното му от продавача, стига той да умее да установи добра междуличностна комуникация. Купувачът използвач — той е манипулатор, чиято стратегия е да се запознае директно с доставчика, за да може да извлече максимална полза. Перспективният купувач — внимателен към продавача, когото уважава, и към предложения продукт, той познава нуждите си и общува с лекота.) Валери беше с пет или шест години по-голяма от тези момичета, беше тръгнала от нивото, на което те се намираха в момента, и бе постигнала професионален успех, за който повечето дори не смееха да мечтаят. Те я гледаха с малко глуповато възхищение.

Имах ключ от апартамента й, вече; обикновено, докато я чаках вечер, четях „Курс по философия на позитивизма“ на Огюст Конт. Обичах този текст, скучен и гъст; понякога препрочитах една и съща страница три или четири пъти. Нужни ми бяха около три седмици, за да довърша петдесетия урок — „Предварителни съображения по отношение на социалната статика, или обща теория за спонтанния естествен строй на човешките общества“. Несъмнено ми беше необходима някаква теория, с която да обясня настоящото си обществено положение.

„Работиш прекалено много, Валери…“ — казах й аз една майска вечер, докато си почиваше, сгърчена от умора, на канапето в хола. „Трябва поне да има някакъв смисъл от това. Трябва да слагаш поне пари настрана, иначе ще ги изхарчим тъй и тъй по най-тъпия начин.“ Тя се съгласи с мен. На другата сутрин се освободи за два часа и отидохме в „Креди Агрикол“ на Порт Орлеан, за да открием обща сметка. Направи ми пълномощно и два дни по-късно аз отидох отново, за да обсъдя въпроса с банковия съветник. Реших да блокирам двайсет хиляди франка месечно от заплатата й, половината в осигурителен влог, а другата в жилищен влог. Вече прекарвах почти цялото си време при нея, нямаше смисъл да запазвам апартамента си.

Предложението излезе от нея в началото на юни. Бяхме се любили през по-голямата част от следобеда — прегърнати сред чаршафите, ние правехме дълги паузи, после тя ме любеше с ръка или с уста, преди да проникна в нея, нито тя, нито аз бяхме стигнали до оргазъм, при всяко нейно докосване аз бях готов без проблеми, а котенцето й беше през цялото време влажно. Чувстваше се добре, виждах това, успокоение бе завладяло погледа й. Към девет часа ми предложи да вечеряме в един италиански ресторант близо до парка „Монсури“. Нощта още не беше напълно паднала; времето беше много меко. Трябваше да мина покрай къщи след това, ако исках както обикновено да отида на работа с костюм и вратовръзка. Келнерът ни донесе два коктейла по рецепта на ресторанта.

— Знаеш ли, Мишел… — каза ми тя, след като той се отдалечи, — защо не се настаниш у дома. Мисля, че не ни е нужна повече тази комедия на независимостта. Или, ако предпочиташ, можем да наемем заедно апартамент.

Да, в известен смисъл предпочитах; щях да имам повече чувството за ново начало, да речем. За първо начало, по-точно казано, що се отнасяше до мен, пък и за нея в крайна сметка. Човек свиква с изолацията и с независимостта и това не е непременно добър навик. Ако исках да изживея нещо, приближаващо се до семейството, явно моментът беше сега. Естествено, познавах неудобствата на формулата; знаех, че желанието се износва по-бързо при установените двойки. Но то се износва така и така, това е законът на живота и тогава е може би възможно да се постигне друг вид съюз — много хора са си го мислели независимо от всичко. Във всеки случай тази вечер желанието ми към Валери далеч не се беше износило. Преди да тръгна, я целунах по устата; тя разтвори широко устните си, отдавайки се изцяло на целувката. Пъхнах ръка в анцуга й, в гащичките й и положих длани върху дупето й. Тя отдръпна лице и огледа улицата наляво и надясно — беше напълно пуста. Коленичи на тротоара, отвори ципа ми, взе в устата си члена ми. Облегнах се на оградата на парка, бях готов да се изпразня. Тя отдръпна устата си и продължи с двата си пръста, пъхна другата ръка в панталона ми и започна да гали тестикулите ми. Затвори очи; изпразних се върху лицето й. В този миг ми се стори, че ще избухне в сълзи, но не го стори, само облиза спермата, която се стичаше по бузите й.

Още на другата сутрин започнах да пускам обяви; търсех нещо по-скоро на юг предвид работата на Валери. След една седмица намерих — беше голям четиристаен апартамент на трийсетия етаж в небостъргача „Опал“, близо до Порт дьо Шоази. Дотогава не бях имал хубав изглед към Париж, не го бях и търсил чак толкова, честно казано. В момента на пренасянето си дадох сметка, че не държа на нищо в апартамента си. Бих могъл да извлека от това известна радост, да изпитам нещо като опиянение от независимостта си; а аз, напротив, дори леко се изплаших. Могъл съм значи да живея четирийсет години, без да установя дори и най-малка, макар и минимално лична, връзка с някой предмет. Имах общо и за всичко два костюма, които сменях от време на време. Книги да, имах книги, но можех всичките да си ги купя отново, нито една не беше особено ценна или рядка. Няколко жени бяха пресекли пътя ми; не бях запазил никаква снимка, никакво писмо. Нямах и снимки от себе си — от това какъв съм бил на петнайсет, двайсет или трийсет години не пазех никакъв спомен. Нямаше и действително лични книжа — самоличността ми се изчерпваше с няколко документа, които можеха да се поберат лесно в една обикновена папка. Погрешно е да се твърди, че човешките същества са уникални, че носят в себе си някаква незаменима особеност; поне що се отнася до мен, не усещах и следа от такава особеност. Най-често напразно се напъваме да различим отделните съдби, отделните характери. Всъщност идеята за неповторимостта на човешката личност е абсурдно помпозна. Човек си спомня за собствения си живот, пише някъде Шопенхауер, малко по-добре, отколкото за роман, прочетен в миналото. Точно така — само малко по-добре.

5

През втората половина от юни Валери имаше отново много работа; проблемът при работата с различни страни е, че поради часовите различия можеш да се окажеш зает двайсет и четири часа. Беше все по-горещо, лятото обещаваше да е прекрасно; за момента не извличахме особена полза от това. Обичах да отскачам след работа в „Танг Фрер“; опитах се да се науча да готвя азиатска кухня. Но беше твърде сложно за мен, трябваше да намеря ново равновесие между съставките, да свикна с особения начин на нарязване на зеленчуците, което представляваше едва ли не друга умствена нагласа. Задоволих се с италианската кухня, която ми беше все пак по-достъпна. И през ум не ми бе минавало, че някой ден ще мога да изпитам удоволствие от готвенето. Любовта ни прави светци.

В петдесетия урок по социология Огюст Конт оборва това „странно метафизично отклонение“, според което схващането за семейството се основава на типа общество. „Изграден главно върху привързаността и признанието — пише той, — домашният съюз има за цел да задоволи пряко, по силата на самото си съществувание, сбора от симпатикови инстинкти, независимо от каквато и да е била мисъл за активно и постоянно сътрудничество с определена цел, с изключение на целта на собственото му формиране. Когато за съжаление координирането на трудовите задачи се превърне в единствен принцип на връзката, домашният съюз започва неизбежно да дегенерира в обикновена асоциация, чиито основи в повечето случаи много скоро се разпадат.“ В работата си продължавах да върша задължителния минимум; наложи ми се все пак да организирам две-три важни изложби, справих се без особени затруднения. Не е много трудно да работиш като чиновник, достатъчно е да си малко по-подреден, да взимаш бързо решения и да се придържаш към тях. Много скоро разбрах, че не е нужно да вземеш най-доброто решение; достатъчно е, в повечето случаи, просто да вземеш някакво решение, стига да го направиш бързо; поне в обществения сектор е така. Отхвърлях художествените проекти и подкрепях други, не го правех, следвайки някакви особено строги критерии, нито веднъж в продължение на десет години не ми се бе случило да поискам допълнителна информация; не изпитвах никакви угризения. Всъщност нямах особено високо мнение за творците на съвременното изкуство. Повечето от ония, които познавах, се държаха съвсем като предприемачи — следяха внимателно новите пазарни ниши и се опитваха бързо да ги заемат. Подобно на предприемачите, и те идваха все от едни и същи училища, произведени по същия калъп. Все пак имаше някои различия — в областта на изкуството премиите за новаторство бяха по-големи, отколкото в другите професионални сектори; освен това художниците действаха на глутници или създаваха мрежи, за разлика от предприемачите — самотни същества, обкръжени от врагове; акционерите бяха винаги готови да ги зарежат, висшите чиновници — да ги предадат. В проектите на артистите, с които се занимавах, усещах много рядко истинска вътрешна необходимост. И все пак в края на юни се състоя изложбата на Бертран Брьодан, когото бях поддържал разпалено от самото начало — за голямо учудване на Мари-Жан, която беше свикнала с безразличното ми покорство и която произведения от този тип по принцип дълбоко отвращаваха. Той не се вписваше съвсем в определението млад художник, беше на четирийсет и три години и физически изглеждаше по-скоро изхабен — приличаше на образа на впиянчения поет от „Полицаят в Сент Тропе“. Беше се прочул най-вече с това, че слагаше месо в гащите на млади жени и го оставяше да се вмирише или отглеждаше мухи в собствените си изпражнения, след което показваше всичко това по изложбените зали. Никога не бе имал особен успех, нито бе част от преуспяващите кръгове, а и упорстваше в тенденцията trash114 която беше вече поостаряла. Усещах у него една неподправеност — но може би това беше просто неподправеността на провала. Не изглеждаше особено уравновесен. Последният му проект беше по-лош от предишните — или по-добър, зависи. Беше направил видеозапис на истории с трупове на хора, съгласили се да предоставят след смъртта си тялото си на науката — например да послужат за упражнения по дисекция в медицинските факултети. Няколко истински студенти по медицина трябваше да се смесят със зрителите и да показват от време на време отрязани ръце или изтръгнати от орбитите им очи — с други думи, да правят онези шегички, които според легендата са любимо занимание на студентите по медицина. Извърших грешката да заведа Валери на откриването, макар да беше вече изтощена от деня си. С учудване забелязах, че има доста хора, между които няколко важни личности — нима това беше началото на период на благосклонност за Бертран Брьодан? След половин час тя не издържаше повече и ме помоли да си тръгваме. Един студент по медицина застана неподвижно пред нея, държейки в ръката си отрязан полов член, около тестисите имаше още косми. Тя извърна с погнуса глава и ме повлече към изхода. Избягахме в кафенето „Бобур“.

Половин час по-късно се появи Бертран Брьодан, придружен от две-три познати ми момичета и от още няколко души, между които разпознах директора на благотворителния сектор към Касата за стоки на склад и консигнация. Настаниха се на съседна маса; не можех да не отида да ги поздравя. Брьодан явно се зарадва, че ме вижда, вярно е, че тази вечер бе получил сериозна подкрепа от мен. Разговорът се проточи и Валери се присъедини към нас. Не си спомням кой предложи да отидем да пийнем по едно в „Бар-бар“; най-вероятно самият Брьодан. Направих грешката да приема. Повечето от разменните клубове115, които се бяха опитали да включат в седмичната си програма вечер със СМ116, се бяха провалили. Затова пък „Бар-бар“, специализиран от самото начало изключително в садо-мазохистичните практики, без да изисква на входа непременно „кодово облекло“ — освен при определени случаи, — беше претъпкан от самото си откриване. Доколкото знаех, средата СМ беше доста своеобразна, състояща се от хора, които нямат никакъв интерес към обикновените сексуални практики, поради което не желаят да посещават заведенията за класически групов секс.

До входа жена на около петдесет години с кукленско лице, с белезници и със завързана уста обикаляше в една клетка. Взрях се по-внимателно и забелязах, че и краката й не са свободни, глезените й бяха оковани в железни вериги, прикрепени към решетката; единственото й облекло беше корсет от черен скай, върху който висяха огромните й отпуснати гърди. Тя беше робиня и, както бе прието тук, господарят й щеше да я обяви на търг, наддаването щеше да продължи през цялата вечер. Нямаше вид на човек, който се забавлява особено, забелязах, че се върти непрекъснато, опитвайки се да скрие затлъстелия си задник; това обаче беше невъзможно, клетката беше открита от четирите си страни. Вероятно изкарваше така прехраната си, бях чувал, че можеш да бъдеш нает като роб срещу хиляда или хиляда и двеста франка на вечер. Имах чувството, че беше дребна чиновничка — например телефонистка в Осигурителната каса, — която работеше тук, за да изкара месеца. Имаше само една свободна маса, близо до входа към салона за мъчения. Малко след като седнахме, покрай нас мина един висш чиновник, напълно плешив, с шкембе, в костюм от три части, когото черна господарка с гол задник влачеше на каишка. Когато се изравниха с масата ни, тя му заповяда да се съблече до кръста. Той се подчини. Тя измъкна от чантата си железни клещи; гърдите му бяха твърде тлъсти и издути за мъж. Тя защипа с клещите зърната му, които бяха продълговати и зачервени. Той изкриви лицето си от болка. Тя подръпна отново каишката — и той клекна отново на четири крака и се повлече след нея; гънките на корема му, белезникави в слабото осветление, се тресяха. Поръчах си едно уиски, а Валери — портокалов сок. Погледът й остана упорито сведен над масата; не наблюдаваше какво става около нея, нито пък участваше в разговора. За разлика от нея Маржори и Жералдин, двете момичета, които познавах от дирекцията по пластични изкуства, изглеждаха много възбудени. „Всичко е прекалено прилично тази вечер, прекалено прилично…“ — избоботи Брьодан разочарован. Обясни ни, че имало вечери, в които на клиентите им забивали игли в тестисите или в члена; веднъж дори видял как една господарка изтръгнала нокътя на един клиент с клещи. Валери потръпна погнусена.

— Според мен всичко това е повече от отвратително… — каза тя, неспособна да се сдържа повече.

— Защо отвратително? — възпротиви се Жералдин. — След като участниците имат свобода на избора, няма никакъв проблем. Това е един вид договор и нищо повече.

— Не мога да повярвам, че можеш свободно да избереш унижението и мъката. Но дори и това да е така, не ми се струва достатъчно като основание.

Валери беше наистина ядосана, помислих си дали да не избера подходящ момент, за да сменя темата с израело-палестинския конфликт, но после си дадох сметка, че въобще не ми пука за мнението на тези момичета; дори и ако спрат да ми се обаждат по телефона, това само щеше да намали служебните ми задължения. „Да, тези хора са доста отвратителни… — изцепих се и аз. — Вие също“ — добавих тихичко.

Жералдин не чу или се направи, че не чува. „Ако съм пълнолетна и съм направила вече своя избор — продължи тя — и ако моят фантазъм е да страдам, да изуча мазохистичното измерение на своята сексуалност, не виждам в името на какво биха могли да ми го забранят. Живеем все пак в демокрация…“ Вече започваше да се ядосва, усещах, че скоро ще се позове на правата на човека. При думата демокрация Брьодан й хвърли леко презрителен поглед и се обърна към Валери. „Имате право… — каза той мрачно, — абсолютно отвратително е. Когато видя някой да се съгласява да му изтръгнат нокътя с клещи, а после да серат отгоре му и той да яде лайната на палача си, намирам всичко това за отвратително. Но мен ме интересува именно отвратителната страна на човешката природа.“

След няколко секунди Валери запита измъчено: „Защо?…“

— Не знам — отговори Брьодан простичко. — Не вярвам в прокълнатата страна, защото не вярвам в проклятието като такова, нито на благословията. Но имам чувството, че с приближаването до мъката и жестокостта, до потисничеството и робството се докосваме до същността, до съкровената природа на сексуалността. Не мислите ли?… — този път се обръщаше към мен. Не, не мислех. Жестокостта е древна при човека, среща се още при най-примитивните народи — още в първите племенни войни победителите са имали грижата да запазят живота на някои от своите пленници, за да могат по-късно да ги убият с ужасни изтезания. Тази склонност, повтаряща се през цялата история, е неизменна и до днес — винаги щом някоя война, гражданска или с външен враг, е позволявала да изчезнат моралните задръжки — независимо от расата, населението, културата — са се намирали човешки същества, готови да се отдадат на радостите на варварството и кланетата. Това беше доказвано, неоспоримо и постоянно, но нямаше нищо общо с търсенето на сексуалното удоволствие — също така древно, също така силно. С една дума, не бях съгласен; но съзнавах, както обикновено, че спорът беше безмислен.

— Хайде да се огледаме наоколо… — каза Брьодан, след като си изпи бирата.

Последвах го — към мен се присъединиха и останалите — в първия салон на мъченията. Представляваше сводесто мазе с издадени камъни. Музикалният фон се състоеше изключително от тържествени органови акорди, върху които се наслагваха виковете на изтезаваните. Направи ми впечатление, че басите на уредбата бяха страхотно усилени; почти навсякъде имаше червени точкови прожектори, маски и уреди за мъчения, окачени по рафтовете; обзавеждането им бе струвало цяло състояние. В една ниша някакъв плешив тип, от когото бяха останали само кожа и кости, висеше с ръце, стегнати в белезници, за тавана, краката му пък бяха приковани към дървено приспособление на около петдесет сантиметра над пода. Господарката му — с ръкавици и ботуши, облечена в черна изкуствена кожа, — се разхождаше около него, въоръжена с бич от много тънки ленти, инкрустирани с люспи от скъпоценни камъни. Първоначално тя го налага дълго по задника със силни и убедителни удари; типът беше с лице към нас, абсолютно гол, и крещеше от болка. Около двойката се образува малка група.

— Тя е сигурно на второ ниво… — прошепна ми Брьодан. — Първото е, когато спираш, щом се появи кръв.

Членът и торбичките на типа висяха в нищото, много дълги и някак разкривени. Господарката му го заобиколи, бръкна в чантичката, закрепена на колана й, извади няколко рибарски кукички и ги заби в торбичките му; на повърхността избиха няколко капки кръв. После, вече по-леко, започна да налага гениталните му части. Движеше се наистина по ръба — ако една от лентите се закачеше за някоя от кукичките, кожата на тестисите му щеше да се съдере. Валери извърна глава и се сгуши в мен. „Хайде да си тръгваме… — каза тя с умоляващ глас, — хайде, ще ти кажа защо.“ Върнахме се в бара; останалите бяха толкова захласнати в представлението, че не ни обърнаха никакво внимание. „Момичето, което налагаше онзи тип… — прошепна тя, — ами… познах я. Виждала съм я само веднъж, но съм сигурна, че е тя… Това е Одре, жената на Жан-Ив.“

Тръгнахме си веднага след това. В таксито Валери седеше неподвижна, смазана. Продължи да мълчи и в асансьора, докато стигнахме апартамента. Едва след като затворихме вратата зад нас, се обърна към мен:

— Мишел, не ме ли намираш за твърде традиционна?

— Не, и аз изпитвам ужас от подобни неща.

— Разбирам, че съществуват палачи — това ме отвращава, но знам, че има хора, които изпитват удоволствие да измъчват други хора; онова, което не разбирам, е съществуването на жертвите. Не мога да разбера как едно човешко същество може да стигне дотам, че да предпочита страданието пред удоволствието. Не знам, трябва да бъдат превъзпитани, трябва да бъдат обичани, да бъдат научени на удоволствие.

Повдигнах рамене, за да покажа, че темата е извън моята компетентност — нещо, което ми се случваше сега почти при всички обстоятелства в живота ми. Нещата, които хората правят, онези, които се съгласяват да изтърпят… от това не можеше да се извлече нищо, никакво общо заключение, никакъв смисъл. Съблякох се мълчаливо. Валери седна до мен на леглото. Усещах, че е още напрегната и погълната от темата.

— Онова, от което се страхувам в цялата тази работа — продължи тя, — е, че няма вече никакъв физически контакт. Всички носят ръкавици и използват уреди. Кожите изобщо не се докосват, няма никакви целувки, никакъв допир, поне някаква ласка. За мен това е точно обратното на сексуалността.

Беше права, но предполагах, че последователите на СМ намираха своите практики за апотеоз на сексуалността, за нейна върховна форма. Всеки оставаше затворен в собствената си кожа, изцяло отдаден на усещанията си за уникалност; и това беше начин да се погледне на нещата. Едно беше сигурно обаче — тези места ставаха все по-популярни. Никак не ми беше трудно да си представя, че ги посещават момичета като Маржори и Жералдин например, затова пък ми беше трудно да си представя, че са способни на онази степен на непринуденост, необходима за сношението и изобщо за всеки полов контакт.

— По-просто е, отколкото ти се струва… — казах най-сетне аз. — Съществува сексуалност на хора, които се обичат, и сексуалност на хора, които не се обичат. Когато възможността да се отъждествиш с другия изчезне, единственият начин остава страданието — и жестокостта.

Валери се сгуши в мен. „Живеем в странен свят…“ — каза тя. В известен смисъл беше останала наивна, предпазена от човешката действителност благодарение на безумното си работно време, което й даваше възможност само да напазарува, да си почине и да отиде отново на работа. Добави: „Не ми харесва светът, в който живеем.“

6

На 30 юни пристигнаха резултатите от направените в мрежата от туристически агенции резервации. Бяха отлични. Продуктът „Елдорадор — открития“ се оказа успешен и получаваше от самото начало по-добри резултати от „Елдорадор — обикновена формула“, където резервациите продължаваха да намаляват. Валери се реши на една седмица отпуска; заминахме при родителите й в Сен-Ке-Портрийо. Чувствах се малко стар в ролята на годеник, когото представят на семейството; бях в крайна сметка тринайсет години по-възрастен от нея, а и се намирах за първи път в подобно положение. Влакът спря на Сен Брийок, баща й ни чакаше на гарата. Той целуна горещо дъщеря си, притиска я дълго в прегръдките си, виждаше се, че му бе липсвала. „Малко си отслабнала…“ — каза й. После се обърна към мен и ми подаде ръка, без много да ме заглежда. И той беше притеснен, струва ми се: знаеше, че работя в Министерството на културата, а беше обикновен селянин. Майка й беше много по-приказлива, разпитва ме дълго за живота ми, за работата ми, хобитата ми. Не беше чак толкова трудно, Валери беше до мен; от време на време отговаряше вместо мен, разменяхме си погледи. Не успявах да си представя как бих се държал в подобно положение, ако имах деца някой ден; не можех да си представя почти нищо за бъдещето.

Вечерята беше наистина празнична, с омари, агнешко, сирена, ягодова торта и кафе. Лично аз се изкушавах да възприема всичко това като знаци, че съм приет, макар и да ми беше ясно, естествено, че менюто бе подготвено предварително. Валери пое голямата част от разговорите, разказваше най-вече за новата си работа — за която знаех почти всичко. Разходих погледа си по тъканта на пердетата, статуетките и украшенията, семейните фотографии в рамки. Намирах се в семейство и това беше вълнуващо и малко тревожно.

Валери настоя да спим в стаята, която е била нейна, когато е била девойка. „Ще е по-добре да спите в стаята за гости — протестираше майка й, — тук ще ви е много тясно.“ Вярно, че леглото беше малко тясно, но аз бях страшно развълнуван, сваляйки гащите на Валери и галейки котенцето й, защото си представях как е спала тук, когато е била на тринайсет или на четиринайсет. Загубени години, казах си аз. Коленичих пред леглото, смъкнах напълно гащите й, обърнах я към мен. Тя сключи вагината си около върха на члена ми. Играех си, прониквайки в нея, отдръпвайки се с по няколко сантиметра, с бързи леки движения, стиснал в ръцете си гърдите й. Тя получи оргазъм с приглушен вик и избухна в смях. „Родителите ми… — прошепна — още не спят.“ Влязох в нея отново, по-силно, беше мой ред да се изпразня. Тя ме наблюдаваше с блеснали очи и сложи едната си ръка върху устата ми точно в момента, в който идвах дълбоко в нея с дрезгаво ръмжене.

По-късно разгледах с любопитство мебелировката на стаята. Точно над Розовата библиотека117, върху отделна етажерка, бяха подредени грижливо подвързани тетрадки. „А, това ли — каза тя. — Пишех ги, когато бях на десет, дванайсет години. Разгледай ги. Това са истории на Бандата на Петимата118.“

— Как така?

— Непубликувани истории на Бандата на Петимата, написани от мен, но с герои от Бандата.

Извадих малките тетрадки — имаше „Бандата на Петимата в космоса“, „Бандата на Петимата в Канада“. Внезапно си представих едно малко момиченце с развинтено въображение, по-скоро самотно, което нямаше никога да опозная.

През последвалите дни не правихме нищо особено, освен че ходихме на плаж. Времето беше хубаво, но водата беше прекалено студена, за да се къпеш по-дълго. Валери лежеше изтегната под слънцето часове наред; постепенно се възстановяваше; последните три месеца бяха най-трудните в професионалния й живот. Една вечер, три дни след пристигането ни, аз й заговорих за това. Беше в „Бар Осеаник“, току-що си бяхме поръчали коктейли.

— Сега, след като въведохте новата формула, ще имаш по-малко работа, струва ми се.

— На първо време, да. — Усмивката й беше трезва: — Но много скоро ще трябва да мислим за нещо ново.

— Защо? Защо не спрете дотук?

— Защото играта е такава. Ако Жан-Ив беше тук, щеше да ти каже, че принципът на капитализма е такъв — не вървиш ли напред, умираш. Освен ако не си постигнал решително предимство в конкуренцията, върху лаврите на което можеш да почиваш няколко години; нашият случай обаче не е такъв. Принципът „Елдорадор — открития“ е добър, идеята е находчива, хитра, ако щеш, но не е истински новаторска, тя е просто добре премерена смесица от две съществуващи схващания. Конкурентите ще установят, че върви добре, и много скоро ще се появят в същата ниша. Не е особено сложно да го постигнат, беше малко по-трудно да се осъществи в такива кратки срокове. Сигурна съм, че „Нувел Фронтиер“ например са напълно способни да предложат нещо, с което ще ни станат конкуренция още следващото лято. Ако искаме да запазим предимството си, ще трябват нови нововъведения.

— И така до безкрай?

— Струва ми се, че да, Мишел. Плащат ми добре, намирам се в система, която познавам; приела съм правилата на играта.

Вероятно съм имал мрачен вид; тя ме прегърна през рамото.

— Хайде да се прибираме да ядем. Родителите ми ще ни чакат.

Върнахме се в Париж в неделя вечерта. Още в понеделник Валери и Жан-Ив имаха среща с Ерик Льоген. Той държеше да изрази задоволството на групата от първите резултати на тяхната акция за възстановяване. Дирекцията бе решила единодушно да им отпусне премия под формата на акции — истинско изключение за чиновници с по-малко от година трудов стаж в предприятието.

Вечерта вечеряхме тримата в един марокански ресторант на Рю де-з-Екол. Жан-Ив беше лошо избръснат, главата му клюмаше, беше леко подпухнал. „Мисля, че е започнал да пие — ми беше казала Валери в таксито. — Прекарал е ужасна ваканция с жена си и децата си на остров Ре. Трябваше да остане петнайсет дни, но си е тръгнал в края на първата седмица. Каза ми, че вече наистина не може да понася приятелите на жена си.“

Беше действително зле — не докосваше тажина119 си и си наливаше непрекъснато вино.

— Готово! — подхвърли той с язвителен тон. — Готово, започваме да се приближаваме до големите мангизи! — Поклати глава и изпразни чашата си: — Извинявайте… — каза той, жалък, — извинявайте, не биваше да говоря така.

Положи върху масата леко треперещите си ръце, почака; треперенето постепенно спря. После погледна Валери право в очите.

— Разбра ли какво е станало с Марилиз?

— Марилиз Льо Франсоа ли? Не, не съм я виждала. Болна ли е?

— Не, не е болна. Прекара три дни в болницата с успокоителни, но не е болна. Нападнали са я и са я изнасилили, на връщане от работа, във влака за Париж миналата сряда.

Марилиз тръгна на работа на следващия понеделник. Явно бе получила нервен шок, движенията й бяха забавени, почти механични. Разказваше историята си с лекота, с прекалена лекота, не изглеждаше нормално — тонът й беше безличен, лицето й — безизразно и вкаменено, като че повтаряше машинално оплакването, направено в полицията. Излизайки от работа в 22 часа и 15 минути, решила да хване влака в 22 часа и 21 минути, смятайки, че така ще се прибере по-бързо, отколкото с такси. Вагонът бил три четвърти празен. Четирима типове се приближили до нея, започнали веднага да я обиждат. Доколкото разбирала, приличали на антилци. Тя се опитала да разговаря с тях, да се пошегува, в отговор получила няколко шамара, които едва не я убили. После се нахвърлили върху нея, двама я съборили на земята. Прониквали в нея грубо, безогледно, във всички възможни места. Всеки път, когато се опитвала да издаде звук, получавала юмручен удар или нова серия шамари. Това траяло дълго, влакът спирал няколко пъти, пътниците слизали и предвидливо сменяли купето. Сменяйки се в изнасилването, типовете продължавали да се шегуват и да я обиждат, наричали я мръсница и кошче за сперма. Накрая никой не останал в купето. Завършили, като плюли и се изпикали върху нея, застанали в кръг наоколо й, после я избутали с ритници и я скрили наполовина под една седалка, след това спокойно слезли на Лионската гара. Две минути по-късно се качили първите пътници и съобщили в полицията, която пристигнала веднага. Инспекторът не бил особено учуден; според него имала донякъде и късмет. Доста често се случвало, след като използвали момичето, тия типове да я довършат, като й пъхнат прът с гвоздеи или във вагината, или в ануса. Тази линия на метрото била обявена за опасна.

Циркулярно писмо припомни на служителите обичайните охранителни мерки, подчертавайки факта, че имат на разположение таксита, когато останат да работят до късно, и че са изцяло за сметка на предприятието. Усили се охраната на зданието и на паркинга.

Тази вечер Жан-Ив изпрати Валери, чиято кола беше на поправка. В момента, в който напускаше кабинета си, той хвърли поглед върху хаотичния пейзаж от самостоятелни къщи, търговски центрове, пътни детелини и небостъргачи. Далеч на хоризонта завесата от замърсен въздух придаваше на залеза причудливи оттенъци, бледолилави и зеленикави.

— Странно… — каза той, — ние сме тук, вътре в предприятието, като много добре угоявани товарни животни. А отвън са хищниците, животът на диваците. Веднъж бях в Сао Пауло, там еволюцията е доведена до своя край. Това дори вече не е град, а нещо като градска територия, която се простира, докъдето ти стигнат очите, с фавелас120, с огромни административни сгради, с луксозни резиденции, обградени с въоръжени до зъби пазачи. Има повече от двайсет милиона жители, много от които се раждат, живеят и умират, без да напуснат границите на територията си. Там улиците са много опасни, дори и с кола могат много лесно да те нападнат на червен светофар, или да те подгони банда с мотори — най-добре екипираните имат автомати и гранатомети. За да се придвижат, бизнесмените и богатите хора използват почти изцяло хеликоптери; има писти за кацане почти навсякъде — на покривите на банковите билдинги, на банките или на жилищните сгради. На равнището на земята улицата е оставена на бедните — и на гангстерите.

Поемайки по южната магистрала, той добави тихо:

— В момента имам известни съмнения. Все по-често и по-често у мен се появяват съмнения дали си струва светът, който изграждаме.

Няколко дни по-късно същият разговор се повтори. След като паркира пред сградата на авеню Дьо Шоази, Жан-Ив запали цигара, замълча за няколко секунди, после се обърна към Валери:

— Много съм загрижен, за Марилиз… Лекарите казаха, че може да се върне на работа и наистина в известен смисъл тя е нормална, няма кризи. Но вече не поема никаква инициатива, като парализирана е. Всеки път, когато има нещо нерешено, идва да се съветва с мен; и ако не съм там, е способна да чака часове наред, без да си помръдне пръстчето. За отговорник за връзки с обществеността това никак не върви, не може да продължава така.

— Да не вземеш да я уволниш?

Жан-Ив изгаси цигарата си, остана дълго вгледан навън от колата в булеварда, стиснал волана с ръце. Изглеждаше все по-напрегнат и объркан; Валери забеляза, че дори по костюма му са се появили петна.

— Не знам — каза той накрая с мъка, — никога не ми се е налагало да правя подобни неща. Да я уволня, не, би било доста гадно; но ще трябва да й намеря друго място, където решенията за взимане ще са по-малко, по-малко контакти с хора. Още повече че откакто й се случи това, проявява склонност към расистки реакции. Това е нормално, разбираемо е, но в туризма е просто невъзможно. В рекламите, каталозите, във всичко, което е свързано най-общо с информацията, местните хора са представени като сърдечни, гостоприемни и открити. Няма как да е другояче — това е наистина професионално задължение.

На другия ден Жан-Ив говори с Льоген, който прояви по-малко душевни колебания и една седмица по-късно Марилиз бе прехвърлена в счетоводния отдел на мястото на една току-що пенсионирала се служителка. Трябваше да се намери нов отговорник за връзките с обществеността в „Елдорадор“. Валери и Жан-Ив проведоха заедно събеседванията с кандидатите. След като изслушаха десетина кандидати, те отидоха да обядват в стола на предприятието, за да обсъдят впечатленията си.

— Склонна съм да вземем Нуредин — каза Валери. — Той има наистина невероятен талант, а и е работил вече върху доста различни проекти.

— Да, той е най-добрият; но имам чувството, че е едва ли не прекалено добър за този пост. Не го виждам толкова в отдела за връзки с обществеността на туристическо предприятие; по-скоро в нещо по-престижно, по-arty121. Тук ще се отегчи, няма да се задържи дълго. Ние все пак целим хората средна ръка. Освен това е и от магребински произход, което би могло да бъде проблем. За да привлечем хората, се налага да използваме доста клишета за арабските страни — гостоприемството, ментовия чай, джигитовките, бедуините… Забелязал съм, че магребинците трудно представят тези неща; всъщност те често изобщо не понасят арабските страни.

— Расова дискриминация при назначаване… — отбеляза закачливо Валери.

— Глупости! — леко се разгорещи Жан-Ив; нямаше съмнение, че след завръщането му от отпуска беше прекалено напрегнат, започваше да губи чувството си за хумор. — Всички правят това! — продължи той с прекалено висок глас; от съседната маса се обърнаха. — Произходът на хората е част от личността им, не може да не държим сметка за него, това е несъмнено. Така например бих наел без всякакви колебания тунизийски или марокански емигрант, който дори е много по-отскоро тук, отколкото Нуредин — за да преговаря с местните доставчици. Те имат двойна принадлежност, която ги прави по-добри, събеседникът им е винаги в затруднено положение. Още повече че пристигат с образа на човека, успял във Франция, хората поначало ги уважават, имат чувството, че няма да ги измамят. Най-добрите преговарящи, които съм имал, са били винаги с двоен произход. За този пост обаче съм по-склонен да взема Бриджит.

— Датчанката?

— Да, според графолога тя също е доста способна. Голяма антирасистка е — мисля, че живее с мъж от Ямайка, малко е тъпичка, по принцип запалена по всичко екзотично. За момента няма намерение да има деца. С една дума, мисля, че отговаря на изискванията.

Може би имаше и нещо друго, Валери си даде сметка за това няколко дни по-късно, когато ги изненада в момента, в който Бриджит слагаше ръката си на рамото на Жан-Ив.

— Да, права си… — потвърди той при автомата за кафе, — биографията ми става все по-лоша и по-лоша — ето на, сега съм се отдал на сексуален тормоз… Случи ни се веднъж или два пъти, няма да се стигне по-далеч, тя си има приятел, нали?

Валери му хвърли бърз поглед. Трябваше да се подстриже, наистина се беше занемарил.

— Не те упреквам… — отвърна тя. Умствено не беше западнал, продължаваше да има същото точно усещане за хората и ситуациите, същата тънка интуиция по отношение на финансовата организация; но все повече заприличваше на нещастен човек, оставил се на течението.

Започнаха да отварят анкетите за мнението на почиващите; отговорилите бяха много благодарение на лотарията, при която първите петдесет можеха да спечелят една седмица ваканция. На пръв поглед изглеждаше, че причините за неуспеха на „Елдорадор — обикновена формула“ ще бъдат установени трудно. Клиентите бяха доволни от настаняването и мястото, доволни от храната, доволни от предложените занимания и спорт — и въпреки това намаляваха все повече и повече.

Валери попадна съвсем случайно в списание „Туризм Ебдо“ на една статия, която анализираше новите ценности на потребителите. Авторът заявяваше, че е привърженик на модела на Холбрук и Хиршман, основаващ се на емоцията, която туристът може да изпита, изправен пред даден продукт или услуга; но в заключенията му нямаше нищо особено ново. Новите потребители бяха описани като по-трудно предвидими, по-еклектични, с по-голяма игрова нагласа, по-ангажирани с хуманитарните дела. Те не консумираха вече за да „изглеждат“, а за да „бъдат“ — по-умиротворени. Ядяха умерено, внимаваха за здравето си; бояха се малко от другите и от бъдещето. Настояваха за правото си да изневеряват от любопитство, за разнообразие; предпочитаха солидното, трайното, автентичното. Имаха морални изисквания — повече солидарност и т.н. Всичко това тя беше чела вече сто пъти, специалистите по социология и психология на поведението повтаряха едни и същи думи във всяка следваща статия, във всяко следващо издание. Те се бяха вече съобразили с всичко това. Селищата „Елдорадор“ бяха построени от традиционни материали, според архитектурата на съответната страна. Менюто „селф сървиз“ беше умерено, отделяше голямо място на салатите, на плодовете, на хранителния режим на остров Крит. Сред предложените занимания имаше йога, софрология122, таи-чи-чуан123. „Орор“ беше подписала хартата на етичния туризъм и спонсорираше редовно Световния природен фонд124. Нито едно от тези неща не успя да спре упадъка.

— Мисля, че хората чисто и просто лъжат — каза Жан-Ив, след като прочете за втори път доклада за анкетите с мнението на потребителите, който резюмираше въпросниците. — Казват, че са доволни, запълват всеки път квадратчето „добре“, а всъщност са умирали от скука през цялата си отпуска и се чувстват прекалено виновни, за да си го признаят. Накрая, ще продам всички клубове, които не можем да приспособим към формулата „Открития“, и ще вложа парите в активната почивка: ще прибавим джипове, разходки с балони, чевермета в пустинята, пътешествия с арабски ветроходи, подводно гмуркане, спортно спускане с лодки, всичко възможно…

— Не сме единствени в нишата.

— Не сме… — съгласи се той, обезкуражен.

— Трябва да опитаме да прекараме една седмица в някои от клубовете, инкогнито, без определена цел. Просто да усетим атмосферата.

— Да… — Жан-Ив изправи гръб в креслото си и взе една купчина с разпечатки. — Трябва да гледаме тези, които имат най-лоши резултати — и той запрелиства бързо страниците. — Джерба и Монастир са абсолютна катастрофа, май изобщо ще се откажем от Тунис. Там е прекалено застроено, конкуренцията е готова да свали цените до безумни нива, като се има предвид нашето положение, не можем да ги надминем.

— Имаш ли предложения за откупка?

— Колкото и да е странно, имам — Некерман се интересуват. Искат да се обърнат към клиентите от бившите източноевропейски страни — Чехия, Унгария, Полша… много ниско ниво, но Коста Брава е препълнена. Те се интересуват и от клуба ни в Агадир, предлагат разумна цена. Доста се изкушавам да им го отстъпя; въпреки мароканския юг Агадир не може да потръгне, мисля, че хората ще предпочитат винаги Маракеш.

— Маракеш е пълна нула.

— Знам… Странното е, че Шарм-ел-Шейк не върви добре. А има предимства — най-хубавото коралово дъно в света, разходки в Синайската пустиня…

— Да, но е в Египет.

— И какво от това?

— Според мен никой не е забравил атентата в Луксор през 1977-а. Все пак там загинаха петдесет и осем души. Единственият начин да продадем Шарм-ел-Шейк е да махнем „Египет“.

— И какво ще сложиш на негово място?

— Не знам, „Червено море“ например. — Той си го отбеляза и продължи да разглежда разпечатките. — Африка върви добре… Странно, Куба има лоши резултати. Нормално би било да е на мода — кубинска музика, латиноамериканска обстановка и т.н. Сан Доминго например не се изпразни. — Той огледа описанието на кубинския клуб. — Хотелът в Гуардалавака е нов, отговаря на цените на пазара. Нито е прекалено спортен, нито е прекалено семеен. „В бурния ритъм на салцата, изживейте вълшебството на кубинските нощи…“ Резултатите са спаднали с 15%. Мисля, че можем да отидем да проверим на място — или там, или в Египет.

— Ще отидем, където искаш, Жан-Ив… — отвърна тя уморено. — Във всички случаи ще ти се отрази добре да заминеш някъде без жена си.

Месец август беше току-що настъпил в Париж; дните бяха горещи, дори задушни, но хубавото време не се задържаше — след ден-два се разразяваше буря и въздухът веднага се освежаваше. После слънцето се връщаше, градусите на термометъра и степента на замърсяване започваха отново да се качват. Честно казано, тези неща не ме вълнуваха особено. Бях се отказал от пийп шоуто, откакто се бях запознал с Валери; също така се бях отказал, и то от години, от града като приключение. За мен Париж не е бил никога празник, а и не виждах причина тепърва да стане такъв. Преди десет-петнайсет години, когато започвах работа в Министерството на културата, ходех по заведения или барове, които бяха задължителни; от тях ми беше останал спомен за лека, но непрекъсната тревога. Нямах какво да кажа, чувствах се абсолютно неспособен да подхвана разговор с когото и да било; не можех и да танцувам. При тези обстоятелства започнах да се пропивам. Алкохолът никога не ме е разочаровал, нито в един момент от живота ми, винаги ми е бил вярна опора. След десетина джин тоника ми се е случвало понякога — доста рядко, най-много четири или пет пъти — да събера необходимата енергия, за да убедя някоя жена да сподели леглото ми. Резултатът беше, общо взето, разочароващ, не ми ставаше и след няколко минути заспивах. По-късно открих съществуването на виаграта; прекомерната употреба на алкохол доста неутрализираше действието на препарата, но с увеличаване на дозите вероятността да се получи нещо не бе изключена. Самата игра обаче не си заслужаваше усилията. Всъщност преди Валери не бях срещал момиче, което да може да стъпи на малкия пръст на тайландските проститутки, може би само като много млад, с момичета на шестнайсет или седемнайсет години, бях успял да изпитам нещо. Но в културните кръгове, в които се движех, положението бе катастрофално. Тези момичета не се интересуваха изобщо от секс, а само от прелъстяването — и то от елитарното прелъстяване, което си е пълен боклук и поради планирането му във времето всъщност съвсем не е еротично. В леглото просто не бяха способни на нищо. Или им трябваха фантазми, куп досадни кичозни сценарии, чието споменаване само беше достатъчно, за да ме отврати. Обичаха да говорят за секс, без съмнение, това беше даже единствената им тема за разговор, но им липсваше и капка истинска чувствена невинност. И мъжете не струваха повече; това е типична френска склонност — да се говори за секс по повод и без повод, без никога да се прави; това започваше сериозно да ми тежи.

В живота може да се случи всичко, но най-вече може да не се случи нищо. Този път обаче в моя живот се беше случило нещо — бях си намерил любима и тя ме правеше щастлив. Нашият август месец беше много нежен. Еспиталие, Льоген и по принцип всички шефове в „Орор“ бяха излезли в отпуска. Валери и Жан-Ив се бяха договорили да оставят важните решения за след Куба, в началото на септември; беше миг на отдих, период на спокойствие. „Най-сетне се реши да отиде на проститутка — съобщи ми Валери, — отдавна трябваше да го направи. Сега пие по-малко и е по-спокоен.“

— Доколкото си спомням, проститутките не са голяма работа.

— Да, ама това е по-различно. Става дума за момичета, които действат по интернета. Доста млади, често студентки. Взимат малко клиенти, подбират ги и не го правят само заради парите. Не знам, но той ми каза, че не било лошо. Ако искаш, някой ден можем да опитаме. Някое бисексуално момиче за двама ни, знам, че това побърква мъжете, пък и мен също, всъщност аз доста си падам по момичетата.

Не го направихме това лято, но самият факт, че ми го предложи, беше изключително възбуждащ. Имах късмет. Тя познаваше различните неща, които запазват желанието на мъжа — е, може би не изцяло, това не е възможно, но да речем, които го поддържат в достатъчна степен, за да се люби от време на време, в очакване на края. Да познаваш тези неща всъщност не е кой знае какво, толкова е лесно, толкова смешно и лесно; но тя обичаше да ги прави, намираше удоволствие в тях, радваше се, когато виждаше как удоволствието се разраства в погледа ми. Често в ресторантите, връщайки се от тоалетната, тя слагаше на масата гащите си, които току-що бе свалила. Обичаше след това да пъхне ръката си между краката ми, за да се наслади на ерекцията ми. Понякога разкопчаваше дюкяна ми и ми правеше чекия под прикритието на покривката. Сутрин също, когато ме будеше с минет и ми подаваше чаша кафе, преди да го поеме отново в устата си, аз изпитвах главозамайващи пориви на благодарност и нежност. Знаеше да спре точно преди да се изпразня, можеше да ме държи на границата часове наред. Живеех в игра, една възбуждаща и нежна игра, единствената игра, която остава на възрастните; прекосявах един свят на леки желания и безкрайни мигове на удоволствие.

7

В края на месец август ми се обади агентът по недвижими имоти в Шербур, за да ми съобщи, че е намерил купувач за къщата на баща ми. Човекът искал да намаля малко цената, но бил готов да плати в брой. Приех веднага. Много скоро значи щях да получа малко повече от един милион франка. По това време работех по проекта на една пътуваща изложба, която се състоеше в пускането на жаби върху колоди с карти, разпръснати по мозайката на една оградена площадка — върху някои от плочките бяха издълбани имената на велики хора в историята ни като например Дюрер, Айнщайн или Микеланджело. Основният бюджет отиваше за закупуването на колодите, трябваше да се сменят доста често; от време на време трябваше да се сменят и жабите. Художникът изявяваше желание поне за откриването в Париж да има колоди от карти таро; за провинцията беше готов да се задоволи с обикновени карти. Реших да замина за една седмица в Куба с Жан-Ив и Валери, в началото на септември. Имах намерение да си платя пътуването, но тя ми каза, че ще го уреди с групата.

— Няма да ви преча на работата… — обещах аз.

— Ние всъщност няма да работим, ще се държим като обикновени туристи. Онова, което ще правим, е почти нищо, но е най-важното — ще се опитаме да разберем какво не се приема, защо в този клуб няма истинска атмосфера, защо хората не се връщат оттам възторжени от отпуската си. Ти няма да ни пречиш; напротив, можеш да ни бъдеш много полезен.

Качихме се на самолета за Сантяго де Куба на 5 септември, петък следобед. Жан-Ив не можа да се удържи да не си вземе лаптопа, но имаше отпочинал вид в светлосиньото си поло, беше готов за ваканция. Малко преди да излетим, Валери сложи ръка на бедрото ми, отпускайки се със затворени очи. „Никак не се безпокоя, все ще открием нещо…“ — беше ми казала тя в момента на тръгването.

Трансферът от летището трая два часа и половина. „Първата черна точка… — отбеляза Валери. — Трябва да проверим дали няма полет до Холгин.“ Пред нас в автобуса две дами на около шейсет години, с трайно накъдрени синкавосиви коси, бърбореха непрестанно, насочвайки една друга вниманието си към по-интересните подробности в обстановката — мъже, които режеха захарна тръстика, един лешояд, който летеше над ливадите, два вола, които се прибираха в обора си… Бяха твърдо решени да се интересуват от всичко, изглеждаха сухи и устойчиви; останах с впечатлението, че няма да бъдат лесни клиентки. И наистина, в момента на разпределение на стаите бърбораната А настоя с ожесточение да получи стая в съседство с бърбораната Б. Подобен вид искане не беше предвидено, служителката на рецепцията не разбираше нищо, наложи се да бъде извикан шефът на селището. Той беше на около трийсет години, с глава на коч и с враждебен вид, бръчки на загриженост красяха ниското му чело, приличаше ужасно на Наги125. „Спокойно, добре… — каза той, след като му обясниха проблема, — спокойно, добре, скъпа госпожо. Тази вечер не е възможно, но утре си заминават хора и ще ви сменим стаята.“

Едно пиколо ни заведе до бунгалото ни с изглед към плажа, включи климатичната инсталация и се оттегли с долар бакшиш.

— Ето, че сме тук… — каза Валери, сядайки на леглото. — Храната се сервира под формата на бюфет. Това е формулата, при която всичко е включено в цената — закуските и коктейлите също. Дискотеката е отворена от 23 часа. За масажите и осветлението на тенискортовете през нощта се плаща допълнително.

Целта на туристическите предприятия е срещу определена сума, за определено време да направи хората щастливи. Тази задача може да се окаже лесна, но може също така да се окаже и невъзможна — зависи от характера на хората, от предложените услуги и от други фактори. Валери свали панталона и блузата си. Аз се изтегнах на другия креват близнак. Извор на непрестанно удоволствие, винаги на разположение, половите органи съществуват. Богът, който е сътворил нашето нещастие, който ни е направил преходни, тщеславни и жестоки, е предвидил и тази форма на лека компенсация. Ако от време на време нямаше малко секс, от какво би се състоял животът? Безполезна битка срещу ставите, които се схващат, кариесите, които се образуват. При това всичко това е ужасно скучно — тъканите, които се втвърдяват от колагена, образуването на микробни пространства във венците. Валери разтвори бедрата си над устата ми. Носеше съвсем малки гащички с бледолилава дантела. Дръпнах плата и намокрих пръстите си, за да погаля устните. Тя от своя страна разкопча панталона ми и взе в шепата си члена ми. Започна да масажира мъдете ми нежно, без да бърза. Сложих една възглавница, за да може устата ми да е на височината на котенцето й. В този миг забелязах една камериерка, която метеше пясъка на терасата. Пердетата не бяха дръпнати, големият остъклен прозорец беше широко отворен. Срещайки погледа ми, момичето избухна в смях. Валери се изправи и й направи знак да се приближи. Тя не помръдна, колебаейки се, облегната на метлата. Валери стана, отиде при нея и протегна ръцете си. Веднага щом влезе вътре, момичето започна да разкопчава копчетата на престилката си — не носеше отдолу нищо освен бели памучни гащи; трябва да беше на около двайсет години, тялото й беше кафяво, почти черно, имаше малки стегнати гърди и много издадено дупе. Валери дръпна пердетата; станах и аз на свой ред. Момичето се казваше Маргарита. Валери взе ръката й и я сложи върху члена ми. Тя избухна отново в смях, но започна да движи нагоре-надолу ръката си. Валери свали бързо сутиена и гащите си, изтегна се на леглото и започна да се гали. Маргарита се поколеба още един миг, после смъкна гащите си и клекна между бедрата на Валери. Първо разгледа котенцето й, галейки я с ръка, после приближи устата си и започна да я лиже. Валери сложи ръка върху главата на Маргарита, за да я води, като продължаваше да ми бие чекия с другата. Усетих, че ще се изпразня; изскубнах се и отидох да потърся презерватив в тоалетната си чанта. Бях толкова възбуден, че ми беше трудно да го открия, после да го сложа, очите ми се премрежваха. Задникът на малката негърка се движеше в такт с всяко нейно навеждане и изправяне между Валери. Проникнах в нея отведнъж, котенцето й бе разтворено като плод. Тя изстена тихо и подложи задничето си по-наблизо до мен. Започнах да се движа напред-назад в нея, малко безразборно, виеше ми се свят, тялото ми бе разтърсвано от спазмите на удоволствието. Нощта падаше, в стаята вече не се виждаше почти нищо. Сякаш носейки се от друг свят, стенанията на Валери все повече се усилваха. Сграбчих задника на Маргарита, влизайки в нея все по-силно и по-силно, без дори да се опитвам да се сдържам. В мига, в който Валери извика, се изпразних и аз. За миг-два имах чувството, че се освобождавам от теглото си, че плувам във въздуха. После усещането за тегло се възвърна, почувствах се изведнъж изтощен. Отпуснах се на кревата в прегръдките им.

По-късно различих смътно Маргарита, която се обличаше, Валери, която ровеше в чантата си, за да й даде нещо. Целунаха се на прага на вратата; вън беше тъмно.

— Дадох й четирийсет долара… — каза Валери, лягайки до мен. — Това е цената, която плащат западняците. За нея това е една месечна заплата.

Тя запали нощната лампа. Движещите се отвън силуети се открояваха върху пердетата като сенки в китайски театър; долитаха звуци от разговор. Сложих ръка на рамото й.

— Беше хубаво… — казах аз с недоверчиво удивление. — Беше наистина хубаво.

— Да, момичето беше чувствено. И мен ме близа много добре.

— Странни са цените на секса… — продължих аз колебливо. — Имам чувството, че не зависят толкова от стандарта на дадена страна. Явно, че във всяка страна получаваш съвсем различни неща; но основната цена е винаги почти една и съща — цената, която западняците са готови да платят.

— Мислиш ли, че именно това е, което се нарича икономика на предлагането?

— Нямам представа… — поклатих глава аз. — Никога не съм разбирал нищо от икономика; просто блокирам.

Бях много гладен, но ресторантът отваряше чак в осем часа; изпих три пинаколади в бара, наблюдавайки игрите аперо. Въздействието на насладата се разсейваше бавно, бях малко отнесен, отдалече всички аниматори ми приличаха на Наги. Всъщност не беше така, имаше и по-млади, но у всички имаше нещо странно — бръсната глава, брада или плитка. Надаваха ужасни викове и от време на време улавяха някого от присъстващите, за да го принудят да се качи на сцената. За щастие бях твърде далеч, за да се почувствам сериозно заплашен.

Съдържателят на бара беше доста неприятен, може да се каже, че не служеше за нищо — всеки път, когато имах нужда от нещо, ме препращаше с презрителен жест към келнерите си; напомняше ми на бивш тореадор, с белези и закръглено стегнато коремче. Жълтите му бански бяха опънати твърде явно от члена му; беше надарен и държеше да го покаже. На връщане към масата, след като бях получил с огромни трудности четвъртия си коктейл, видях как приближава към една от съседните маси, заета от сплотена група петдесетгодишни жени от Квебек. Бях ги забелязал още на влизане — набити и издръжливи, само зъби и тлъстини, те говореха невероятно високо и никак не бе трудно да се разбере защо бяха погребали толкова бързо съпрузите си. Предчувствах, че не би било добре да ги предредиш на опашката на бюфета или да посегнеш преди тях към купата с овесени ядки, която вече са си набелязали. Щом бившият красавец се приближи до масата им, те всички го погледнаха влюбено, превръщайки се отново почти в жени. А той не спираше да се пъчи, подчертавайки срамотиите си с люлеещи се на равни интервали движения около банския си, сякаш искаше по този начин да се увери в реалното съществуване на своя уред от три части. Петдесетгодишните квебекчанки бяха очаровани от тази многозначителна компания; износените им тела имаха още нужда от слънце. Той играеше добре ролята си — шепнеше в ушите на старите същества, наричаше ги по кубински маниер „mi corazon“ или „mi amor“. Нищо повече нямаше да се случи, това беше сигурно, на него просто му беше достатъчно да предизвика за последен път тръпки в техните стари катерици; може би това беше наистина достатъчно, за да останат те с впечатление, че са прекарали чудесна почивка, и да препоръчат клуба на своите приятелки; оставаха им още поне двайсет години живот. Започнах да нахвърлям на ум сценарий за социален порнографски филм под заглавие „Третата възраст се развихря“. В него две банди се подвизават по ваканционни клубове. Едната се състои от възрастни италианци, другата от възрастни квебекчани. Всички са въоръжени съответно с нунчаку126 и с ледокопи и подлагат на ужасни безобразия голите и обгорели от слънцето младежи и девойки. Накрая, естествено, се засичат на една платноходка на „Клуб Мед“; членовете на екипажа са обезвредени и изнасилени един по един, преди възрастните квебекчани, жадни за кръв, да ги изхвърлят през борда, филмът завършва с гигантски групов секс между хората от третата възраст, докато корабът, който се е откачил от пристанището, се носи право към Южния полюс.

Валери се присъедини най-сетне към мен — беше се гримирала и облякла бяла рокля, къса и прозрачна; все още я желаех. Намерихме Жан-Ив на бюфета. Имаше спокоен вид, почти мечтателен, и сподели отпуснато първите си впечатления. Стаята не била лоша, предлаганите забавления — малко натрапчиви; бил точно до усилвателите, просто не се издържало. Яденето не е нищо особено, добави той, забивайки горчив поглед в парчето варено пиле в чинията си. Въпреки това на бюфета всички си сипваха обилно по няколко пъти; особено възрастните проявяваха невероятна лакомия, човек би казал, че са прекарали следобеда си в усилени водни спортове или beach volley127. „Ядат, ядат… — отбеляза Жан-Ив примирено, — какво друго да правят?“

След вечеря имаше представление, в което отново се изискваше участието на публиката. Една жена на около петдесет години се впусна да изпълнява на караоке песента на Шейла „Банг-банг“. Беше доста смело от нейна страна; последваха ръкопляскания. Но като цяло в шоуто участваха предимно аниматорите. Жан-Ив щеше да заспи всеки момент; Валери отпиваше спокойно от коктейла си. Погледнах към съседната маса — хората сякаш леко се отегчаваха, но ръкопляскаха любезно в края на всеки номер. Причините за охлаждането на хората към клубния отдих не бяха според мен трудни за разбиране; дори напротив, просто щяха да ти извадят очите. Клиентелата се състоеше главно от хора в напреднала възраст или от хора вече на някаква възраст, докато анимационният екип се опитваше да ги въвлече в щастие, недостижимо вече за тях или поне не подходящата форма. Дори Валери и Жан-Ив, дори и аз в известен смисъл, имахме все пак професионални задължения в истинския живот — бяхме сериозни чиновници, уважавани, всички много или малко тормозени от грижи, без да смятаме данъците, неприятностите със здравето и разни други работи. Повечето от хората, седнали на тези маси, се намираха в същото положение — имаше висши чиновници, преподаватели, лекари, инженери, счетоводители; или пенсионери, упражнявали същите тези професии. Не разбирах как може аниматорите да се надяват, че ще се включим с възторг в някоя вечер на контакти или в залагане на песни. Не виждах как, на нашата възраст и в нашето положение, можеше да сме запазили чувството за празник. Техните мероприятия бяха измислени за деца под четиринайсет години.

Опитах се да споделя размислите си с Валери, но аниматорът взе отново думата. Държеше микрофона прекалено близо до себе си и вдигаше ужасен шум. Номерът му сега беше импровизация, вдъхновена от Лагаф, а може би от Лоран Бафи; както и да е, той вървеше с палмови листа, следван от маскирано като пингвин момиче, което се смееше на всяка негова дума. Спектакълът завърши с танца на клуба и с crazy signs; няколко души на първия ред станаха и се раздвижиха вяло. До мен Жан-Ив потисна прозявката си. „Ще отскочим ли до дискотеката?“ — предложи той.

Там имаше около петдесетина души, но единствените, които танцуваха, бяха аниматорите. Диджеят пускаше ту техно, ту салса. Накрая няколко двойки на средна възраст опитаха салсата. Аниматорът с палмовите листа минаваше по дансинга между двойките, пляскаше с ръце и крещеше: „Caliente! Caliente!“128, имах чувството, че по-скоро им пречеше, отколкото нещо друго. Разположих се на бара и си поръчах една пинаколада. Два коктейла по-късно Валери ме побутна с лакът и посочи към Жан-Ив. „Мисля, че можем да го оставим…“ — пошушна ми тя в ухото. Разговаряше с едно много хубаво момиче на около трийсет години, вероятно италианка. Бяха рамо до рамо, много близо; лицата им бяха наведени едно към друго.

Нощта беше топла, влажна. Валери ме хвана за ръка. Ритмите в дискотеката изчезнаха, чувахме жуженето на токи-уокита, пазачите патрулираха вътрешността на селището. След басейна свихме по посока на океана. Плажът беше пуст. Вълните лижеха леко пясъка, само на няколко метра от нас; вече не се чуваше никакъв шум. Когато стигнах в бунгалото, аз се съблякох и си легнах в очакване на Валери. Тя си изми зъбите, съблече се на свой ред и дойде при мен. Притиснах се към голото й тяло. Сложих едната си ръка на гърдите й, а другата в падината на корема й. Беше приятно.

8

Когато се събудих, бях сам в леглото и имах леко главоболие. Станах, залитайки, запалих цигара; след няколко всмуквания се почувствах малко по-добре. Нахлузих един панталон, излязох на терасата, която беше покрита с пясък — явно през нощта е имало вятър. Денят едва започваше, небето изглеждаше облачно. Повървях няколко метра по посока на морето и забелязах Валери. Тя се гмуркаше във вълните, загребваше на няколко пъти с ръце, изправяше се и се гмуркаше отново.

Спрях, всмуквайки от цигарата си; вятърът беше хладен, колебаех се дали да се присъединя към нея. Тя се обърна, видя ме и извика: „Хайде, идвай!“ — и размаха към мен ръка. В този миг слънцето проби облаците и я освети отпред. Светлината сияеше по гърдите и бедрата й; пяната в косата и космите на пубиса й искреше. Останах няколко секунди като вкаменен, осъзнавайки същевременно, че това е картина, която няма да забравя никога, една от онези картини, които, казват, преминават пред очите ни в секундите преди смъртта.

Угарката опари пръстите ми; хвърлих я на пясъка, съблякох се и тръгнах към морето. Водата беше хладна, много солена — една наистина живителна баня. Ивица от слънце блестеше върху водата и се точеше право към хоризонта; поех дъх и се гмурнах в слънцето.

По-късно се сгушихме и двамата в една кърпа и загледахме как денят се вдига над океана. Облаците се разпръснаха постепенно, осветените повърхности ставаха все по-широки. Понякога сутрин всичко изглежда просто. Валери отметна кърпата, излагайки тялото си на слънцето. „Нямам желание да се обличам…“ — каза тя. „Поне мъничко…“ — пошегувах се. Не много високо над водата, изследвайки повърхността й, се носеше птица. „Обичам много да плувам, обичам много да се любя… — каза тя още. — Но не обичам да танцувам, не знам как да се забавлявам и винаги съм мразела събиранията. Това нормално ли е?“

Дълго се колебах, преди да й отговоря.

— Не знам… — казах накрая. — Само знам, че и с мен е така.

Нямаше много хора по масите на закуската, но Жан-Ив беше тук, седнал вече на кафе с цигара в ръка. Не беше бръснат и правеше впечатление на човек, който не е спал добре; махна ни леко с ръка. Настанихме се отсреща му.

— Добре ли мина с италианката? — попита го Валери, нахвърляйки се на бърканите яйца.

— Не особено, не. Започна да ми разказва, че работи в маркетинга, че има проблеми с приятеля си и затова е тръгнала сама на почивка. Писна ми и си легнах.

— Трябва да пробваш камериерките…

Той се усмихна неопределено, смачка угарката в пепелника.

— Какво ще правим днес? — запитах аз. — Така де, нали се предвиждаше ден на открития.

— А, да… — каза Жан-Ив с уморено изражение. — Всъщност почти. Тоест нямахме време да организираме кой знае какво. За първи път работя със социалистическа страна; изглежда, в социалистическите страни им е сложно да подготвят нещата в последния момент. Та с една дума, днес следобед има нещо с делфини… — Той се поправи, помъчи се да уточни: — Всъщност, ако съм разбрал добре, става дума за представление с делфини, след което можем да плуваме с тях. Предполагам, да се качваме по гърбовете им или нещо от този род.

— А, да, знам го това — намеси се Валери, — пълна тъпотия. Всички мислят, че делфините са много мили, дружелюбни и така нататък бозайници. Всъщност грешат, те се събират на групи със строга йерархия, в които господства един мъжки, и са по-скоро агресивни — често между тях се разразяват смъртоносни битки. Единствения път, когато се опитах да плувам с делфини, една женска ме ухапа.

— Добре, добре — Жан-Ив разпери ръце успокоително. — Във всеки случай днес следобед има делфини за онези, които желаят. Утре и вдругиден ще направим двудневна екскурзия в Баракоа. Сигурно не е лошо, поне се надявам да е така. А после… — той се замисли за миг. — Май това е всичко. А, не, за последния ден, преди да вземем самолета, има предвидена закуска с лангусти и посещение на гробището в Сантяго.

Няколко мига мълчание последваха това изявление.

— Да — поде отново с мъка Жан-Ив, — мисля, че малко поосрахме този маршрут. Освен това… — продължи той след известен размисъл — имам чувството, че нещата не вървят добре в този клуб. Искам да кажа, независимо от мен. Вчера, в дискотеката, не забелязах да се оформят особено много двойки, дори и сред младите. — Той млъкна пак за малко. — Ecco129…

— Социологът имаше право… — каза Валери.

— Кой социолог?

— Лагариг. Социологът по поведенията. Имаше право, че сме далеч от времето на загорелите.

Жан-Ив довърши кафето и поклати горчиво глава.

— Наистина… — каза той с отвращение, — ама наистина никога нямаше да повярвам, че един ден ще се докарам дотам да изпитвам носталгия по времето на загорелите.

За да стигнем до плажа, трябваше да изтърпим атаките на няколко продавачи на някакви тъпи местни сувенири; все пак се ядваше, не бяха нито прекалено много, нито прекалено нахални, можеше да се отървеш от тях с усмивка и жест на извинение. През деня кубинците имаха достъп до плажа на клуба. Те нямат какво толкова да предложат, нито пък да продадат, ми обясни Валери, но се опитват, доколкото могат. Явно, че в тази страна никой не успяваше да преживее от заплатата си. Нищо не вървеше като хората; липсваше бензин за моторите, резервни части за машините. Оттук и този елемент на селскостопанска утопия, който се усещаше при прекосяването на селата: селяните оряха с биволи, возеха се на каруци… Но тук не ставаше дума за утопия, нито за екологично възстановяване — това беше действителността на една страна, която не бе успяла да остане в индустриалната епоха. Куба съумяваше все още да изнася някои селскостопански продукти като кафе, какао, захарна тръстика, но промишленото производство бе спаднало до нула. Трудно се намираха дори и най-елементарните стоки за потребление като сапун, хартия, химикалки. Единствените добре снабдени магазини бяха онези, в които стоките бяха вносни и където се плащаше с долари. Всички кубинци следователно преживяваха благодарение на странични дейности, свързани с туризма. Най-привилегированите бяха онези, които работеха директно в туристическата индустрия, останалите, по един или друг начин, се стремяха да се снабдят с долари чрез допълнителни услуги или някакъв трафик.

Изтегнах се на пясъка, за да размисля. Загорелите мъже и жени, сновящи между столовете с туристи, ни възприемаха единствено като ходещи портфейли, нямаше какво да си правим илюзии, същото беше във всички страни от Третия свят. Онова, което беше типично за Куба, бяха очебийните затруднения в промишленото производство. Лично аз бях абсолютно некомпетентен в областта на промишленото производство. Бях абсолютно годен за епохата на информацията, тоест за нищо. Валери и Жан-Ив, и те като мен умееха само да използват информацията и капиталите; използваха ги интелигентно и конкурентоспособно, докато аз го правех по-рутинно и бюрократично. Но нито един от трима ни, нито пък някой от познатите ми, не би бил способен например в случай на ембарго, наложено от чужда сила, да осигури съживяването на промишленото производство. Нямахме никаква представа от топенето на метали, от изработването на части, от термомоделирането на пластмасата. Да не говорим за по-новите предмети като оптическите влакна или микропроцесорите. Живеехме в свят, състоящ се от предмети, чието изработване, осъществяване като възможности, начин на съществуване ни бяха абсолютно непознати. Огледах се наоколо, изпаднал в паника от току-що осъзнатото — ето тук имаше пешкир, слънчеви очила, крем против изгаряне, книга джобен формат на Милан Кундера. Хартия, памук, стъкло — свръхмодерни машини, сложни системи за производство. Банският костюм на Валери например — не бях в състояние да разбера процеса на производството му — се състоеше от 80% изкуствен каучук и 20% полиуретан. Сложих двата си пръста в сутиена — под конструкцията от индустриални нишки усетих живата плът. Пъхнах пръстите си малко по-надолу, усетих зърното да се втвърдява. Това беше нещо, което можех да правя, което знаех да правя. Слънцето ставаше постепенно смазващо. Във водата Валери свали бикините си. Обви кръста ми с краката си и легна по гръб като дъска. Котенцето й се разтвори. Проникнах гъвкаво в нея, движейки се напред-назад в ритъм с вълните. Нямах алтернатива. Спрях точно преди да се изпразня. Върнахме се да се изсушим на слънце.

Една двойка мина покрай нас — висок чернокож и момиче с много бяла кожа, с нервно лице, къси коси, което говореше и го гледаше и се смееше прекалено високо. Беше явно американка, може би журналистка от „Ню Йорк Таймс“, или нещо от този род. Всъщност, ако човек се вгледаше, имаше доста смесени двойки на този плаж. Малко по-надалеч двама едри руси мъже, малко подпухнали, с носово произношение, се смееха и се шегуваха с две великолепни момичета с бакърена кожа.

— Нямат право да ги водят в хотела… — каза Валери, проследила погледа ми. Дават стаи под наем в съседното село.

— Мислех, че американците не могат да идват в Куба.

— По принцип не могат; но минават през Канада или Мексико. Всъщност те са бесни, че загубиха Куба. Човек може да ги разбере… — каза тя замислено. — Ако има страна в света, която се нуждае от сексуален туризъм, това са те. Но за момента американските фирми са блокирани, нямат абсолютно никакво право да инвестират. Страната така и така ще стане отново капиталистическа, въпрос на години е, но дотогава теренът е свободен за европейците. Затова „Орор“ не иска да се откаже, въпреки че клубът среща трудности — това е моментът да се спечели предимство в конкуренцията. Куба е уникална възможност в областта Антили-Кариби.

— Е да… — продължи тя с лековат тон, след известно мълчание. — Така говорим в моите професионални среди… в света на глобалната икономика.

9

Микробусът за Баракоа тръгваше в осем часа сутринта; събраха се около петнайсет души. Вече бяха имали възможност да се запознаят един с друг и всички сипеха несекващи хвалебствия по адрес на делфините. Възторгът на пенсионерите (мнозинството), на двете логопедки, които ходеха заедно на почивка, и на двойката студенти намираше естествено израз в различни лексически форми; но от всичко се разбираше едно — уникално преживяване.

После разговорът се прехвърли върху характеристиките на клуба. Погледнах към Жан-Ив — седнал сам по средата на автобуса, беше сложил до себе си бележник и писалка. Приведен, с полузатворени очи, той се съсредоточаваше, за да може да хване всяко едно от изказванията. Явно разчиташе на този етап, за да събере най-много полезни впечатления и наблюдения.

И по въпроса за клуба туристите, изглежда, постигнаха консенсус. Аниматорите бяха единодушно оценени като „симпатяги“, но забавните програми — като безинтересни. Стаите бяха добри, с изключение на прекалено шумните, разположени близо до озвучителната уредба. Що се отнасяше до храната, тя беше оценена с пълно единодушие като сносна.

Нито един от присъстващите не беше участвал в събуждането с гимнастика, в аеробиката, във въвеждането в салсата или в испанския. В крайна сметка най-хубавото нещо беше плажът, още повече че беше спокоен. „Анимацията и озвучаването се възприемат като по-скоро досадни“, отбеляза Жан-Ив в бележника си.

Бунгалата се радваха на всеобщо одобрение, още повече че бяха далече от дискотеката. „Следващия път ще настояваме за бунгало!“ — заяви твърдо як пенсионер, в разцвета на възрастта си, явно свикнал да командва; всъщност бе прекарал цялата си кариера в търговската реализация на вината „Бордо“. Двамата студенти бяха на същото мнение. „Дискотеката е излишна“, записа Жан-Ив и си припомни с тъга всичките напразно вложени средства.

След разклона за Кайо Саетия пътят ставаше все по-лош. Имаше дупки и цепнатини, понякога по цялата половина на шосето. Шофьорът беше принуден непрекъснато да прави слаломи и ние се тресяхме на седалките си, люшкани наляво и надясно. Хората реагираха с възгласи и смях. „Добре е, добра група са… — каза ми тихичко Валери. — Хубавото при «откритията» е, че можеш да им наложиш отвратителни условия, за тях те са част от приключението. В случая вината е наша — за такъв път се осигуряват джипове.“

Малко преди Моа шофьорът изви надясно, за да избегне една огромна дупка. Колата бавно забуксува, после спря в един коловоз. Шофьорът форсира докрай мотора — гумите се пързаляха в кафеникавата кал, микробусът остана неподвижен. Той се ожесточи и опита още няколко пъти без резултат. „Добре… — каза търговецът на вина и скръсти игриво ръце, — май ще се наложи да слезем и да бутаме.“

Слязохме от колата. Пред нас се простираше огромна равнина, покрита с напукана кафява пръст, видът й беше направо нездравословен. Локви застояла вода, почти черна на цвят, бяха заобиколени от високи изсъхнали и белезникави треви. В дъното се извисяваше гигантска фабрика от тъмни тухли; двата й комина бълваха гъст дим. От фабриката излизаха огромни тръби, почти изцяло ръждясали, които се кръстосваха на зиг-заг насред долината без видима посока. А долу стърчеше метално пано, на което Че Гевара призоваваше работниците към революционно развитие на производителните сили — то също започваше да ръждясва. Въздухът беше наситен с някаква воня, която се разнасяше от самата кал, а не от локвите.

Коловозът не беше много дълбок, микробусът потегли отново благодарение на дружните ни усилия. Всички се качиха обратно, като се поздравяваха. Малко по-късно обядвахме в ресторант за морски плодове. Жан-Ив проверяваше нещо в бележника си със загрижен вид; не беше се докоснал до яденето.

— В почивката с открития — заключи той след дълги размишления — се започва добре; но за формулата на самия клуб наистина не виждам какво можем да направим.

Валери го гледаше спокойно и си сърбаше айскафето; имаше вид на човек, на когото изобщо не му пука.

— Естествено, можем винаги да уволним екипа за забавления, това ще намали разходите по заплатите.

— Да, няма да е зле.

— Няма ли да е малко радикално като мярка? — разтревожи се той.

— Не се тревожи. Пък и да си аниматор във ваканционно селище не е подходяща квалификация за млади хора. От нея оглупяват и стават мързеливи, освен това няма развитие. Най-много да стигнат до шеф на селището или телевизионен водещ.

— Добре… Значи намалявам разходите за заплати; забележи обаче, че не получават много. Изглежда, това няма да е достатъчно, за да конкурираме германските клубове. Довечера ще направя виртуална проба с таблиците на компютъра, но не ми се вярва да можем.

Тя кимна с пълно безразличие, нещо от рода: „Опитай, това не може да ни навреди.“ В момента малко ме учудваше, намирах я наистина овладяна. Вярно е, че се чукахме много, а чукането несъмнено успокоява — показва колко относителни са целите ни. Жан-Ив пък, изглежда, умираше от нетърпение да се нахвърли на таблиците, дори се зачудих дали няма да помоли шофьора да извади компютъра му от багажника. „Не се тревожи, ще намерим разрешение…“ — каза му Валери, като го потупа приятелски по рамото. Това сякаш го успокои за известно време и той се върна послушно на мястото си в микробуса.

През последната част от маршрута пътниците говореха най-вече за Баракоа, крайната ни цел; те, изглежда, знаеха вече почти всичко за този град. На 28 октомври 1492 година Христофор Колумб хвърлил котва в залива, чиято идеална форма на окръжност му направила силно впечатление. „Възможно най-прекрасната гледка“, записал той в корабния си дневник. По това време областта била обитавана единствено от индианците таино. През 1511-а Диего Веласкес основал града Баракоа; това бил първият испански град в Америка. В продължение на повече от четири века той бил изолиран от останалата част на острова — до него можело да се стигне само с кораб. През 1963-а построяването на виадукта „Ла Фарола“ го свързало по суша с Гуантанамо.

Пристигнахме малко след три часа; градът се простираше покрай залива, който образуваше наистина почти идеален кръг. Удовлетворението бе всеобщо и изразено с възгласи на възхищение. В крайна сметка онова, което любителите на изследователските пътешествия търсят, е потвърждение на вече прочетеното в пътеводителите. Всъщност те бяха клиенти мечта — Баракоа със скромната си една звезда в гида „Мишлен“ не рискуваше да ги разочарова. Хотелът „Ел Кастильо“, разположен в стара испанска крепост, се извисяваше над града. Погледнат отгоре, той изглеждаше великолепен; но всъщност не по-великолепен от повечето градове. В действителност беше доста безличен със своите жалки панелни блокове, сивкавочерни, толкова гнусни, че изглеждаха необитавани. Реших да остана при басейна, както и Валери. Имаше трийсетина стаи, всички заети с туристи от Северна Европа, които, изглежда, бяха дошли поради една и съща причина. Първо забелязах две англичанки на около четирийсет години, по-скоро пълни; едната беше с очила. Бяха придружени от двама метиси с безгрижен вид, най-много на по двайсет и пет години. Те се чувстваха свободно в тази ситуация, разговаряха и се шегуваха с дебеланите, държаха ги за ръка, обгръщаха талиите им. Лично аз не бих бил способен на такава работа; питах се дали са му намерили цаката — нещо или някой, за когото да мислят, за да получат ерекция. В един момент двете англичанки се качиха до стаите си, а типовете останаха да разговарят край басейна; ако се интересувах действително от човечеството, можех да ги заговоря, да се опитам да науча повече. В крайна сметка беше достатъчно да онанират правилно, ерекцията можеше да бъде несъмнено от съвсем механичен характер; биографиите на проститутки можеха да ме осведомят по този въпрос, но аз разполагах само с „Разговор върху духа на позитивизма“. Докато прелиствах първата глава, озаглавена: „Народната политика, която е винаги социална, трябва да стане най-вече морална“, забелязах една млада германка, която излизаше от стаята си, придружена от едър чернокож. Тя приличаше наистина на германка, такива, каквито си ги представяме — с дълги руси коси и сини очи, с приятно и стегнато тяло, с големи гърди. Като тип физика те са много привлекателни, проблемът е, че бързо се скапват, от трийсет години нататък предстои работа, изсмукване на мазнините, силикон; за момента обаче всичко беше още наред, тя беше дори истински възбуждаща, кавалерът имаше късмет. Позачудих се дали плаща колкото англичанките, дали има фиксирана тарифа за мъжете и жените; и тук би трябвало да разпитам, да разуча. Но тая работа беше твърде уморителна за мен; реших да се кача в стаята си. Поръчах си коктейл и бавно му се наслаждавах на балкона. Валери се печеше на слънце, топваше се от време на време в басейна и в мига, в който влизах, за да си полегна, забелязах, че е подхванала разговор с германката.

Тя се качи в стаята към шест часа; бях заспал насред четенето. Махна банския си костюм, взе си душ и дойде при мен с пешкир около кръста; косите й бяха леко влажни.

— Ще кажеш, че това е идея-фикс, но разпитах германката, за да разбера с какво чернокожите са по-добри от белите. Ами да, прави впечатление, че белите жени предпочитат да спят с африканци, а белите мъже с азиатки. Трябва да разбера защо, важно е за работата ми.

— Има бели мъже, които харесват негърките… — отбелязах аз.

— Това е по-рядко, сексуалният туризъм е много по-малко разпространен в Африка, отколкото в Азия. Всъщност изобщо туризмът.

— Какво ти отговори тя?

— Обичайното — чернокожите са по-малко напрегнати, по-мъжествени, имат чувство за празник; знаят как да се забавляват, без да изпадат в крайности, не ти създават проблеми.

Този отговор на младата германка беше, вярно, банален, но очертаваше основата за една правдоподобна теория — накратко, белите бяха потиснати негри, които се стремяха да намерят загубената си сексуална невинност. Естествено, това не обясняваше тайнственото привличане, което упражняваха азиатките, нито сексуалния авторитет, с който според свидетели се ползваха белите в Черна Африка. Затова очертах основите на друга теория, по-сложна и по-съмнителна — с една дума, белите искат да са мургави и да научат негърските танци; черните искат да са със светла кожа и с прави коси. Цялото човечество клони към метизацията и всеобщо обезличаване; като начало използва най-елементарното средство — сексуалността. Единственият, който е довел процеса докрай, е Майкъл Джексън — той не е вече нито бял, нито черен, нито млад, нито стар; дори в известен смисъл не е вече нито мъж, нито жена. Никой не може истински да си представи интимния му живот; проумял категориите на обикновеното човечество, той е успял да излезе извън техните рамки. Затова и може да бъде смятан за звезда, дори за най-голямата звезда — всъщност първата в историята на света. Всички останали — Рудолф Валентино, Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Мерилин Монро, Джеймз Дийн, Хъмфри Богарт — могат да бъдат смятани най-много за талантливи артисти, които само са възпроизвеждали човешката участ, пресъздавали са я естетически; Майкъл Джексън е първият, който се е опитал да отиде малко по-далеч.

Това беше привлекателна теория и Валери ме изслуша внимателно; самият аз обаче не бях истински убеден. Бихме ли могли да заключим, че първият киборг, първият човек, който приеме да имплантират в мозъка му частица изкуствен разум, който да е от извънземен произход, ще стане моментално звезда? Вероятно да, но това беше вече извън темата. И макар да беше звезда, Майкъл Джексън със сигурност не беше секс символ; ако искаха да предизвикат масово движение на туристи, което би оправдало големите инвестиции, трябваше да се обърнат към примитивните сили на привличане.

Малко по-късно Жан-Ив и останалите се върнаха от обиколката на града. Местният исторически музей бил посветен най-вече на обичаите на индианците таино, първите жители на района. Изглежда, че били водили спокойно съществуване, основано на селскостопанство и риболов; почти са нямали конфликти със съседни племена; испанците не срещнали никакви трудности при изтребването на тези така малко подготвени за бой същества. Днес от тях не е останало нищо освен минимални генетически следи във физиката на някои хора, културата им била напълно изчезнала, можела е спокойно и изобщо да не съществува. В някои от рисунките, направени от свещениците, които са се опитали да ги заинтригуват с посланията на Евангелието, те или обработвали земята, или приготвяли храна около огъня; жени с голи гърди кърмели децата си. Всичко това създавало впечатление ако не за рай, то поне за една бавна история; пристигането на испанците ускорило решително нещата. След класическите конфликти между колониалните сили, които били навремето господари на положението, през 1898 година Куба станала независима, за да мине почти веднага под американско владичество. В началото на 1959-а, след няколко години гражданска война, революционните сили, водени от Фидел Кастро, победили редовната армия и принудили Батиста да избяга. Поради наложеното тогава на целия свят разделение на два блока Куба била бързо принудена да се сближи със съветския блок и да наложи режим от марксически тип. Лишен от материална подкрепа след разпадането на Съветския съюз, този режим беше днес към края си. Валери нахлузи една къса пола, цепната отстрани, и малка блуза с черни дантели; имахме време за един коктейл преди вечеря.

Всички се бяха събрали край басейна и съзерцаваха слънцето, което залязваше над залива. Близо до брега бавно ръждясваха останки от кораб. Други, по-малки корабчета плаваха сякаш на място във водата; всичко това създаваше впечатление на изоставеност. От улиците под нас не се разнасяше никакъв шум; няколко фенера колебливо светнаха. На масата на Жан-Ив седеше човек на около шейсет години, с мършаво, изхабено лице и мизерен вид; и един друг, много по-млад, най-много на трийсет години, в когото разпознах управителя на хотела. Бях го наблюдавал на няколко пъти следобеда, разхождаше се нервно около масите, притичвайки от едно място на друго, за да провери всички ли са обслужени; лицето му изглеждаше подядено от непрекъснато безпокойство, без повод. Като ни видя, той стана, донесе два стола, повика келнера, осигури незабавното му идване; после хукна към кухнята. Старият човек хвърли безнадежден поглед към басейна, към двойките, настанени около масите, и явно към света изобщо. „Бедният кубински народ — продума той след дълго мълчание. — Вече нямат какво да продават, с изключение на телата си.“ Жан-Ив ни обясни, че живее наблизо и че е бащата на управителя на хотела. Бил участвал в революцията преди повече от четирийсет години, бил в първите военни батальони, които преминали на страната на въстанието на Кастро. След войната работил в завода за никел в Моа, първо като обикновен работник, после като главен майстор и накрая — след като завършил следването си — като инженер. Положението му на герой от революцията позволило на сина му да получи важен пост в туристическата промишленост.

— Провалихме се — каза той с глух глас, — и заслужихме провала си. Имахме много достойни ръководители, изключителни хора, идеалисти, за които доброто на родината бе преди личния им интерес. Спомням си за il commendante Че Гевара в деня, когато дойде да открие завода за какао в нашия град; виждам отново смелото му, честно лице. Никой никога не можа да каже, че il commendante се е обогатил, че е търсил облаги за себе си и за семейството си. Такъв беше случаят и с Камило Сиенфуегос, и с всичките ни революционни ръководители, дори и с Фидел — Фидел обича властта, това е сигурно, иска всичко да е под негов надзор; но е безкористен, не притежава великолепни резиденции, нито има сметки в Швейцария. Та така, Че беше тук, откри завода, произнесе реч, с която призоваваше кубинския народ след въоръжената борба за независимост да спечели мирната битка на производството; това беше малко преди да замине за Конго. Можехме прекрасно да спечелим тази битка. Тук е много плодороден район, земята е богата, вода има достатъчно, какво не вирее тук — кафе, какао, захарна тръстика, най-различни екзотични плодове. Почвата е богата на никелова руда. Имахме свръхмодерен завод, построен с помощта на руснаците. Само за шест месеца производството спадна наполовина от нормалното — всички работници крадяха шоколад, необработен и на плочки, раздаваха го на семействата си, препродаваха го на чужденци. И това се повтори във всички заводи, в цялата страна. Когато нямаше какво да крадат, работниците работеха лошо, бяха мързеливи, винаги болни, отсъстваха за щяло и нещяло. Години наред се опитвах да им говоря, да ги убедя да се постараят малко за доброто на страната — срещнах само разочарование и провал.

Той млъкна; денят догаряше над Юнке, една странна планина с тайнствено отсечен връх във формата на маса, която се извисяваше над хълмовете и която беше направила силно впечатление и на Христофор Колумб. От трапезарията долиташе тракането на съдове. Какво точно може да накара човешките същества да вършат скучна и тежка работа? Струваше ми се, че това е единственият политически въпрос, който си заслужава да бъде зададен. Свидетелството на стария работник беше смазващо, безпощадно — според него причината беше единствено нуждата от пари; във всеки случай излизаше, че революцията не бе успяла да създаде новия човек, който да е чувствителен към по-алтруистичните подбуди. И така кубинското общество, както всички общества, не представляваше нищо повече от един тромав механизъм за далавери, изграден с цел да позволи на някои да избегнат скучната и тежка работа. Само дето далаверите бяха завършили с провал и никой вече не хранеше илюзии, никого не го крепеше надеждата, че някой ден ще се радва на плодовете на общия труд. В резултат на това вече нищо не вървеше, вече никой не работеше, нито произвеждаше каквото и да било, и кубинското общество бе престанало да е в състояние да осигури прехраната на членовете си.

Другите участници в екскурзията се надигнаха и тръгнаха към масите. Търсех отчаяно нещо оптимистично, нещо, с което да вдъхна вяра на стария човек, някакво общо послание на надеждата; но уви, такова нещо нямаше. Както той горчиво предчувстваше, Куба щеше скоро да стане отново капиталистическа и от революционните надежди, които бе хранил, нямаше да остане нищо — само чувството за провал, безполезност и срам. Неговият пример нямаше да бъде нито уважаван, нито следван, за бъдещите поколения той щеше да бъде дори повод за отвращение. Беше се борил, после беше работил цял живот, абсолютно напразно.

Пих доста по време на цялата вечеря; накрая съвсем се натрясках; Валери ме гледаше с известно безпокойство. Танцьорките на салса се подготвяха за представлението, бяха облечени в плисирани поли и разноцветни, прилепнали към телата горнища. Настанихме се на терасата. Знаех горе-долу какво искам да кажа на Жан-Ив; дали моментът обаче беше подходящ? Усещах го малко объркан, но спокоен. Поръчах последен коктейл и запалих цигара, преди да се обърна към него.

— Наистина ли искаш да намериш нова формула, за да спасиш своите хотел-клубове?

— Естествено, нали затова съм тук.

— Предложи клуб, където хората могат да се чукат. Именно това им липсва най-много. Ако не изкарат поне една авантюра по време на почивката си, те се връщат недоволни. Не смеят да си го признаят, може би дори не си дават сметка за това, но следващия път сменят фирмата.

— Но те могат да се чукат, всичко е измислено така, че дори да ги насърчава, това е принципът на клубовете; защо не го правят, не знам.

Отхвърлих възражението му с едно махване с ръка:

— И аз не знам, но не там е работата; няма никакъв смисъл да търсиш причините за явлението, ако този израз има изобщо някакъв смисъл. Сигурно има нещо, което вече пречи на западняците да спят един с друг; може би е свързано с нарцисизма, с чувството за индивидуалност, с култа към доброто изпълнение, няма значение, факт е обаче, че като станат на двайсет и пет — трийсет години, хората започват да срещат трудности при осъществяването на нови сексуални срещи; а продължават да изпитват нужда от това, това е нужда, която изчезва много бавно. И прекарват трийсет години от живота си, почти цялата си зряла възраст, в състояние на непрестанна незадоволеност.

По средата на алкохолното опиянение, точно преди оскотяването, човек преминава понякога през моменти на крайно просветление. Сексуалният упадък на Запада беше несъмнено социологично, масово явление, което би било напразно да се опитваме да обясним с един или друг индивидуален психологически фактор; един поглед върху Жан-Ив беше достатъчен, за да си даде човек сметка, че той беше идеално доказателство за тезата ми, чак стряскащо идеално. Не само че не чукаше вече, но вече нямаше и истинско желание, дори по-лошо — чувстваше как тази загуба на живот се сраства с плътта му, самият той започваше да надушва миризмата на смъртта.

— И все пак… — възрази той след дълго колебание, — чувал съм, че клубовете за групов секс имат известен успех.

— Не, напротив, те се котират все по-малко. Откриват се много нови заведения, но ги закриват почти веднага, защото нямат клиенти. Всъщност в Париж има само две заведения, които се задържаха, „Крис и Маню“ и „2 + 2“, а и те се пълнят само в събота вечер — за населено място с десет милиона жители това е твърде малко, да не говорим колко малко е то в сравнение с началото на 90-те години. Клубовете за групов секс са симпатична формула, но все по-малко модна, защото хората нямат вече никакво желание да разменят каквото и да е било, те не отговарят на съвременния манталитет. Според мен размяната на партньори има точно толкова шансове да оцелее днес, колкото автостопът през 70-те години. Единственото, което отговаря действително на някакви нужди в момента, е СМ…

В този момент Валери ми хвърли изплашен поглед, дори ме ритна по прасеца. Погледнах я изненадано, бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера — не, естествено, че нямаше да спомена Одре; махнах й успокоително с ръка. Жан-Ив не беше забелязал паузата.

— И така — продължих аз, — от една страна, имаш няколко стотици милиона западняци, които разполагат с всичко, което пожелаят, само дето не намират сексуално удовлетворение — а търсят, търсят непрестанно, но не намират нищо и са нещастни до мозъка на костите си. От друга страна, няколко милиарда нямат нищо, изпукват от глад, умират млади, живеят при нездравословни условия, нямат повече какво да продават освен телата си, чиято сексуалност е непокътната. Просто е, наистина е просто за разбиране — налице са идеални условия за размяна. В това има толкова пари, че човек дори не може да си ги представи — повече, отколкото в информатиката, повече, отколкото в биотехнологиите, повече, отколкото в медийните индустрии; няма нито един икономически сектор, който може да се сравни с това.

Жан-Ив не отговори нищо; в този момент оркестърът поде ново парче. Танцьорките бяха красиви и усмихнати, плисираните поли се развяваха, разкриваха щедро мургавите бедра; те потвърждаваха чудесно тезата ми. В началото помислих, че няма да каже нищо, че просто ще смели идеята. Но след около най-малко пет минути той заговори:

— Тази твоя система е неприложима в мюсюлманските страни…

— Не виждам проблема, оставяш ги на „Елдорадор — открития“. Дори можеш да се ориентираш към по-тежка формула, с трекинг, екологични опити, нещо от типа на survivor130 в краен случай, което можеш да наречеш „Елдорадор — приключение“ — ще се продава добре във Франция и в англосаксонските страни. А клубовете със сексуална ориентация биха вървяли добре в средиземноморските страни и в Германия.

Този път той наистина се усмихна.

— Трябваше да направиш кариера в бизнеса… — каза полушеговито. — Имаш идеи…

— Да, идеи… — Виеше ми се леко свят, вече не успявах дори да различа танцьорките; изпих коктейла си на един дъх. — Да, може би имам идеи, но съм неспособен да се потопя в сметките по прилагането им, да изготвя предварителен бюджет. Иначе да, идеи имам…

Не си спомням вече продължението на вечерта, сигурно съм заспал. Когато се събудих, бях изтегнат върху кревата си, Валери, легнала гола до мен, дишаше равномерно. Събудих я, като мръднах, за да взема пакета си с цигари.

— Доста се натряска вчера…

— Да, но онова, което казах на Жан-Ив, беше сериозно.

— Мисля, че и той го възприе така… — Тя погали корема ми с върха на пръстите си. — Освен това мисля, че си прав. Наистина, сексуалното освобождаване на Запад си изпя песента.

— Знаеш ли защо?

— Не… — Тя се поколеба и добави: — Не, всъщност наистина не знам.

Запалих цигара, облегнах се на възглавниците и казах: „Направи ми минет.“ Тя ме погледна изненадано, но сложи ръка на торбичките ми и приближи уста. „Ето“ — извиках аз с тържествуваща физиономия. Тя спря и ме изгледа с изненада. „Виждаш ли, аз ти казвам: «Направи ми минет» — и ти ми го правиш. Но ти самата нямаше желание.“

— Не, не се сетих за това; но то ми доставя удоволствие.

— Именно това е учудващото при тебе — ти обичаш да доставяш удоволствие. Да предлагаш тялото си като приятен обект, да доставяш удоволствие безкористно — именно това западняците не умеят вече да правят. Те са загубили изцяло чувството за даряване. Колкото и да се напрягат, те не успяват вече да възприемат секса като нещо естествено. Не само се срамуват от собственото си тяло, което не е на висотата на стандартите, наложени от порното, но поради същите причини не изпитват вече никакво влечение към тялото на другия. Не е възможно да се прави любов без някакво отдаване, тя е приемане, поне временно, на състоянието на зависимост и на слабост. Екзалтацията на чувствата и обсебеността от секса имат един и същ произход — и двете произлизат от частичната забрава за себе си; това е област, в която не можеш да се осъществиш, без да изгубиш себе си. Ние сме станали студени, рационални, с прекалено съзнание за индивидуалното си съществуване и правата си; желаем преди всичко да избегнем отчуждението и зависимостта; освен това сме обсебени от собственото си здраве и хигиената — а те съвсем не са идеалните условия, за да правиш любов. При това положение професионализацията на секса на Запад е станала неизбежна. Естествено, има и СМ. Това е един чисто разумен свят, с точни правила, с предварително договорени споразумения. Мазохистите се интересуват единствено от собствените си усещания, опитвайки се да разберат докъде могат да стигнат в болката, малко като спортистите на крайностите. Садистите, това е друга работа, те стигат възможно най-далеч, изпитват желание да унищожават — ако можеха да обезобразяват и да убиват, щяха да го направят.

— Дори нямам желание да си припомням — каза тя, потръпвайки, — това наистина ме отвращава.

— Защото си останала сексуална по животински. Всъщност ти си нормална, не приличаш на западнячките. Организираният с всичките му правила СМ може да привлече само изискани, рационални хора, които са загубили вкус към секса. За останалите има само едно разрешение — порнопродуктите, секс с професионалистки; а ако искат истински секс — страните от Третия свят.

— Добре… — тя се усмихна. — Мога ли сега да продължа с минета?

Отпуснах се на възглавниците и й се оставих. Смътно съзнавах в този момент, че съм попаднал в същността на нещо — бях убеден, че в икономически план съм прав, предвиждах потенциална клиентела от 80% възрастни западняци, но знаех, че понякога на хората им е трудно да приемат простите идеи.

10

Закусихме на терасата край басейна. Точно доизпивах кафето си, когато видях Жан-Ив да излиза от стаята си в компанията на момиче, в което разпознах една от танцьорките от миналата вечер. Беше стройна чернокожа, с дълги и изящни крака, на не повече от двайсет години. За миг той се смути, после полуусмихнат дойде на масата ни и ни представи Анжелина.

— Размислих върху идеята ти — каза той веднага. — Малко се страхувам от реакцията на феминистките.

— Между клиентите ще има жени — възрази Валери.

— Мислиш ли?

— Да, дори съм убедена… — каза тя е известна горчивина. — Огледай се наоколо.

Той хвърли поглед към масите около басейна — и наистина, имаше доста самотни жени, придружени от кубинци; почти толкова, колкото и самотни мъже в същото положение. Той зададе някакъв въпрос на Анжелина на испански и ни преведе отговора:

— Тя е от три години jinetera; клиентите й са предимно италианци и испанци. Смята, че това е така, защото е черна — германците и англосаксонците се задоволяват с момичета от типа латино, за тях това е достатъчно екзотично. Има много приятели jineteros: клиентките им са предимно англичанки и американки, от време на време и по някоя германка.

Той изпи глътка кафе, помисли за миг:

— Как ще наречем клубовете? Трябва да е нещо красноречиво, абсолютно различно от „Елдорадор — приключение“ и все пак да не е прекалено явно.

— Мислех за „Елдорадор — Афродита“ — каза Валери.

— „Афродита“… — той повтори думата замислено. — Не е лошо; не е толкова вулгарно, колкото „Венера“. Еротично, изискано, малко екзотично — да, харесва ми.

Час по-късно поехме по посока на Гуардалавака. На няколко метра от микробуса Жан-Ив се сбогува с la jinetera; изглеждаше малко тъжен. Когато се качи в микробуса, забелязах, че двойката студенти му хвърляха враждебни погледи; на търговеца на вино пък явно въобще не му пукаше.

Завръщането беше малко вяло. Вярно, оставаше ни подводното гмуркане, вечерите караоке, стрелбата с лък; мускулите се изморяват, после си почиват; сънят идва бързо. Нямам никакъв спомен от последните дни на престоя, нито от последната екскурзия, освен че лангустата беше като от каучук, а гробището ме разочарова. Макар там да беше гробът на Хосе Марти, баща на родината, поет, политик, полемист, мислител. Един барелеф го изобразяваше, накичен с мустаци. Ковчегът му, покрит с цветя, бе положен в кръгла яма, на чиито стени бяха изсечени най-прочутите му мисли — за независимостта, съпротивата срещу тиранията, чувството за правда. И въпреки това човек нямаше впечатление духът му да витае по тези места; горкият човек, той беше просто един мъртвец. Мъртвец да, но не несимпатичен; човек изпитваше по-скоро желание да се запознае с него, пък дори и само за да иронизира малко ограничената му сериозност на хуманист; такава възможност обаче явно нямаше, той беше затворен веднъж завинаги в миналото. Би ли могъл да стане отново и да разбуни родината, да я поведе към нови хоризонти на човешкия дух? Нищо подобно не можеше да се случи. С една дума, тъжен провал — каквито между другото са всички републикански гробища. Това, че католиците си оставаха единствените, успели да създадат действащ погребален механизъм, беше доста вбесяващо. Всъщност начинът, който използваха, за да превърнат смъртта в нещо великолепно и трогателно, се състоеше чисто и просто в отричането й. Доводите им бяха такива. Докато тук, поради отсъствието на възкръсналия Христос, имаше нужда от нимфи, от пастирки — така де, от малко задни части. Иначе човек не можеше да си представи как горкият Хосе Марти лудува по поляните на отвъдното; създаваше се по-скоро впечатлението, че е потънал в пепелищата на вечната скука.

В деня след пристигането ни се събрахме в кабинета на Жан-Ив. Бяхме спали малко в самолета; споменът ми от този ден е за някакво весело вълшебство, доста необичайно за огромната пуста сграда. Три хиляди души работеха тук през седмицата, но тази събота бяхме само тримата, с изключение на групата от охранители. Съвсем наблизо, върху каменната площадка на търговския център на Еври, две съперничещи си банди се биеха, въоръжени с ножове, бейзболни бухалки и бутилки със сярна киселина; вечерта имаше седем загинали, между които един минувач и един полицай. Събитието щеше да се коментира надълго и нашироко от радиото и националните телевизионни канали; тогава обаче ние още нищо не знаехме. В състояние на крайна възбуда, сякаш изгубили чувство за реалност, ние очертахме една програмна платформа за разделението на света. Предложенията, които предстоеше да направя, можеха да доведат както до капиталовложения от милиони франкове, така и до назначаването на стотици хора; за мен това беше нещо ново и направо главозамайващо. Май доста фантазирах през целия този следобед, но Жан-Ив ме слушаше внимателно. Сигурен бил, сподели той по-късно с Валери, че ако ми дадели пълна свобода на действие, съм щял вероятно да стигна до прозрения. Накратко, аз внасях творческата нотка, а той взимаше решенията; така стояха нещата според него.

Случаят с арабските страни се уреди много бързо. Като се има предвид неразумната им религия, всякакви сексуални дейности изглеждаха изключени. Следователно туристите, които избираха тези страни, трябваше да се задоволят със съмнителните удоволствия от приключенията. Жан-Ив бе решил тъй и тъй да продаде Агадир, Монастир и Джерба, които имаха прекалено голям дефицит. Оставаха две места, които можеха спокойно да попаднат в рубриката „Приключение“. В Маракеш туристите щели да пояздят малко камили. А в Шарм ел-Шейк можели да наблюдават червените риби или да правят екскурзии до Синай, до мястото на пламтящата къпина, там, където на Мойсей „му гръмнали бушоните“ според образното изказване на един египтянин, с когото се бях запознал преди три години на една екскурзия с фелука131 в Долината на царете. „Безспорно — подчерта с възклицание той, — купчината от камънаци тук прави впечатление!… Но да заключиш от това, че Бог е един-единствен!…“ Този интелигентен и често забавен човек ме беше харесал, вероятно защото бях единственият французин от групата и защото поради неведоми културни или сантиментални причини изпитваше отколешна страст, всъщност станала чисто теоретическа, към Франция. Заговаряйки ме, той буквално осмисли ваканцията ми. На около петдесетина години, винаги изрядно облечен, много мургав, той имаше малки мустаци. Биохимик по образование, емигрирал в Англия веднага след следването си, той беше постигнал там блестящи успехи в областта на генното инженерство. На посещение в родната си страна, към която, както твърдеше, обичта му бе останала непокътната, той не намираше достатъчно силни думи, за да заклейми исляма. Най-вече се опитваше да ме убеди, че египтяните не са араби. „Само като си помисля, че тази страна е изобретила всичко!… — възклицаваше той, сочейки към долината на Нил. — Архитектурата, астрономията, математиката, селското стопанство, медицината (малко преувеличаваше, но нали беше ориенталец, а и трябваше бързо да ме убеди)… И след появата на исляма — нищо. Абсолютна интелектуална пустош, тотална бездна. Превърнахме се в страна от въшлясали просяци. Просяци, пълни с въшки, това сме ние. Измет, измет!… (Той прогони с яден замах няколко хлапета, дошли да просят стотинки.) Трябва да помните, cher monsieur132 (говореше свободно пет чужди езика — френски, немски, английски, испански и руски), че ислямът се е родил насред пустинята, сред скорпиони, камили и диви зверове от най-различен вид. Знаете ли как наричам аз мюсюлманите? Сахарска гмеж. Това е единственото наименование, което заслужават. Нима можете да си представите ислямът да се роди в едно толкова великолепно място? (Той посочи отново долината на Нил, с истинско вълнение.) Не, monsieur. Ислямът можеше да се роди само в тъпата пустиня, сред мръсните бедуини, които са нямали друга работа — с извинение — освен да ебат камилите си. Колкото повече една религия се приближава до монотеизма — помислете само, cher monsieur, — толкова по-безчовечна и жестока е тя; а от всички религии ислямът е тази, която налага възможно най-радикалния монотеизъм. Той е белязан от самото си зараждане от поредица непрекъснати завоевателни войни и кланета; докато той съществува, на света няма да има никога разбирателство. Както и никога на ислямска земя няма да има място за ума и таланта; и ако съществуват все пак математици, поети, арабски учени, то е само защото са изгубили вярата си. Четейки самия Коран, на човек не може да не му направи впечатление досадният тавтологичен дух на това произведение: «Няма друг Бог освен самия Бог» и т.н. Съгласете се, че така не се стига далеч. Това съвсем не е опит за абстракция, както понякога считат, — преминаването към монотеизма е само порив към оскотяването. Забележете, че католицизмът, една проницателна религия, която уважавам, защото е знаела какво приляга на човешката природа, се е отделил бързо от монотеизма, наложен му от първоначалната доктрина. Чрез догмата за Троицата, боготворенето на Дева Мария и на светците, признаването на ролята на силите на ада, възхитителното изобретение на ангелите, той постепенно възстановява истинския политеизъм; и само при това условие е успял да покрие земята с безброй чудеса на изкуството. Един-единствен Бог! Какъв абсурд! Какъв безчовечен и смъртоносен абсурд!… Един каменен бог, cher monsieur, един кървав и завистлив бог, който не биваше никога да преминава границите на Синай. Като се замисли човек, колко по-дълбока, човечна и мъдра е била нашата египетска религия… А жените ни! Колко красиви са били жените ни! Спомнете си за Клеопатра, която е покорила великия Цезар. Погледнете какво е останало днес от всичко това (той махна напосоки към две жени с фереджета, които се придвижваха с мъка, носейки два вързопа стока)… Буци. Огромни, безформени буци лой, които се прикриват под тези парцали. След като се омъжат, не мислят за нищо друго освен за ядене. Плюскат, плюскат, плюскат!… (Лицето му се изкриви в изразителна гримаса, напомняща на Луи дьо Фюнес.) Не, повярвайте ми, cher monsieur, пустинята ражда само изместени и кретени. Посочете ми някого във вашата благородна западна култура, — на която междувпрочем аз се възхищавам, която уважавам, — когото да е привличала пустинята? Само педерасти, авантюристи и мръсници. Като онзи смешен полковник Лорънс133, хомосексуалист, декадент, мелодраматичен позьор. Като вашия отвратителен Анри дьо Монфрейд134, готов на всякакви компромиси, безскрупулен трафикант. Нищо голямо, нито благородно, нищо щедро, нито здраво, нищо, което да може да тласне човечеството към прогрес или да му помогне да превъзмогне себе си.“

— Добре, за Египет „приключение“… — заключи трезво Жан-Ив. Извини се, че прекъсва разказа ми, но трябвало да минем към Кения. — Труден случай. Доста съм склонен да я сложа при „приключенията“ — предложи той, след като прегледа фишовете си.

— Би било жалко… — въздъхна Валери, — много са добри жените в Кения.

— Откъде знаеш?

— Така де, не само в Кения, а по принцип изобщо в Африка.

— Добре, ама жени има навсякъде. Докато в Кения има носорози, зебри, антилопи гну, слонове и бизони. Предлагам да сложим Сенегал и Кот д’Ивоар под „Афродита“, а да оставим Кения в „Приключение“. Още повече че тя е бивша британска колония, това е лошо за еротичния й имидж; докато за приключение става.

— Много хубаво миришат ивоарките… — забелязах мечтателно аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Миришат на секс.

— Аха… — той захапа машинално флумастъра си. — От това става реклама. „Бряг на слоновата кост, бряг на миризмите“, нещо от този род. С едно потно момиче, малко разрошено, с препаска. Трябва да си го отбележим.

— „И голи роби, цели с миризми пропити…“ Бодлер поне е обществено достояние.

— Няма да стане.

— Знам.

Останалите африкански страни ни създадоха по-малко проблеми. „Всъщност с африканците — отбеляза Жан-Ив — нямаме никога проблеми. Те и без пари дори се чукат, включително и дебелите. Трябва само да снабдим клубовете с презервативи и толкоз; по този въпрос те проявяват понякога вироглавство.“ Той подчерта два пъти в бележника си „ДА СЕ ПРЕДВИДЯТ ПРЕЗЕРВАТИВИ“.

Тенерифе ни забави още по-малко. Резултатите там бяха средна работа, но мястото според Жан-Ив било стратегическо за англосаксонския пазар. Можеше лесно да се изкомбинира един приемлив маршрут „приключение“ с изкачване на върха Тейде и екскурзия с глисер до Лансарате. Хотелиерската инфраструктура беше прилична, проверена.

Стигнахме до двата клуба, които трябваше да бъдат най-силните козове в цялата верига — Бока Чика в Санто Доминго, Гуардалавака в Куба.

— Можем да предвидим легла king size… — предложи Валери.

— Дадено — отговори веднага Жан-Ив.

— Жакузи за лично ползване в апартаментите… — подсказах аз.

— Не — отсече той. — Оставаме на ниво среден клиент.

Всичко протичаше естествено, без колебания и съмнения; оставаше да се говори с началниците на селищата, за да се определят тарифите на местната проституция.

Направихме кратка пауза, за да обядваме. В същия този момент на по-малко от километър двама младежи от квартала „Куртилиер“ размазваха черепа на една шейсетгодишна жена с бейзболни бухалки. За ордьовър си поръчах скумрия в сос от бяло вино.

— Предвидили ли сте нещо за Тайланд? — осведомих се аз.

— Да, строим хотел в Краби. Това е новото модно място — след Пхукет. Можем да ускорим строителството и да го завършим преди първи януари; няма да е лошо да му направим едно изискано откриване.

Посветихме следобеда на нововъведенията, които щяха да отличават клубовете „Афродита“. Основното беше, естествено, разрешение за достъп на мъжките и женските местни проститутки. Разбира се, не можеше и дума да става да се предвиди структура за почивка с деца, най-добре би било несъмнено да се забрани достъпът на деца под шестнайсет години. Валери подсказа остроумната идея да се посочи като основна тарифа в каталога цената на самостоятелните стаи и да се направи намаление от 10% за двойките, което всъщност преобръщаше общоприетия начин за реклама на продукта. Мисля, че аз бях този, който предложи да се въведе политика на gay friendly135 и да се разпространи слухът, че процентът на хомосексуалистите, посещаващи клубовете, е достигнал до 20 — този тип информация бе обикновено достатъчна да ги накара да се запишат, а що се отнася до създаването на секс атмосфера на дадено място, това те умееха да правят добре. Въпросът за основното мото на рекламната кампания ни забави повече. Жан-Ив беше намерил проста и ефикасна формула: „Ваканцията е, за да се кефиме“; но накрая аз събрах най-много гласове с „«Елдорадор — Афродита» — защото имаме право на удоволствие“. От намесата на НАТО в Косово понятието право започнало отново да се котира, обясни ми Жан-Ив с полушеговит тон; всъщност говореше сериозно, беше чел някаква статия по този въпрос в списание „Стратегии“. Всички кампании през последно време, които се основавали на темата за правата, били успешни — право на нововъведение, право на изключителност… Правото на удоволствие, заключи той тъжно, било нова тема. Бяхме се поуморили и на път за вкъщи той ни остави пред „2+2“. Беше събота вечер и имаше доста хора. Запознахме с една симпатична двойка чернокожи — тя беше медицинска сестра, а той джазов барабанист — работата му вървяла добре, редовно му излизали дискове. Работел много върху техниката си, всъщност почти непрекъснато. „За вас няма тайни…“ — казах малко глупаво аз, но съвсем неочаквано той се съгласи, бях се докоснал, без сам да знам, до една дълбока истина. „Тайната е, че няма тайни“ — ми каза той убедено. Бяхме си изпили чашите, отправихме се към стаите. Той предложи на Валери двойна пенетрация. Тя се съгласи, при условие че аз прониквам отзад — с нея трябваше да се действа много нежно, аз имах повече опит. Жером се съгласи и се изтегна на леглото. Никол започна да му го вдига с онаниране, след което му нахлузи един презерватив. Аз повдигнах до кръста полата на Валери, не носеше нищо отдолу. Тя се наниза от раз върху члена на Жером и легна върху него. Аз разтворих дупето й, леко го овлажних и започнах да прониквам с леки внимателни тласъци. В момента, когато членът бе изцяло вътре, усетих ректалните й мускули да се свиват. Замръзнах, вдишах дълбоко — за малко да се изпразня. След няколко секунди проникнах още по-надълбоко. Когато бях влязъл наполовина, тя започна да се движи напред-назад, търкайки срамната си кост в слабините на Жером. Нямаше повече какво да правя, тя започна да надава дълго, променящо височините си стенание, задникът й се разтвори, проникнах докрай в нея, беше като пързаляне по склон, тя се изпразни необичайно бързо. След което замря задъхана, щастлива. Не било непременно нещо по-силно, обясни ми тя малко по-късно, но когато всичко минавало добре, идвал момент, в който двете усещания се сливали и настъпвало нещо много нежно и неудържимо, като всепоглъщаща топлина.

Докато ни гледаше, Никол мастурбираше, без да спира, беше много възбудена и зае веднага мястото на Валери. Имах време само да сменя презерватива. „С мен карай направо, обичам да влизат силно.“ Така и направих, затворих очи, за да не гледам възбуждащите зони и да се опитам да се концентрирам върху усещането в чист вид. Нещата ставаха лесно, бях приятно изненадан от собствената си издръжливост. Тя също се изпразни много бързо със силни, дрезгави викове.

След това Никол и Валери клекнаха, за да ни ближат, докато ние си говорехме. Жером ходел още по турнета, обясни ми той, но това му допадало все по-малко. С възрастта изпитвал повече желание да си стои вкъщи, да се занимава със семейството си — имаха две деца — и да работи сам върху ударите по барабана. После ми разказа за новата ритмична система 4/3 и 7/9, честно казано, почти нищо не разбрах. Насред едно изречение той извика от изненада, очите му се обърнаха — и се изпразни бурно и отведнъж в устата на Валери. „А, хвана ме на тясно — каза той, смеейки се, — как само ме спипа.“ Аз също усещах, че няма да издържа още дълго — Никол имаше много особен език, голям и мек, маслен; тя ближеше бавно, изкачването му бе коварно и неудържимо. Направих знак на Валери да се приближи, обясних на Никол какво искам — тя трябваше просто да обгърне с устни члена ми, да сложи езика си на главичката, докато Валери ми прави чекия и ми ближе торбичките. Тя се съгласи и затвори очи в очакване да се изпразня. Валери започна веднага, пръстите й бяха живи и нервни, беше отново в пълна форма. Разтворих максимално ръце и крака и зажумях. Усещането ме обземаше на отривисти тласъци, като светкавици, после избухна миг преди да се изпразня в устата на Никол. За миг изпаднах почти в шок, точици светлина бляскаха под клепачите ми, малко по-късно си дадох сметка, че съм бил пред припадък. Отворих с мъка очи. Членът ми беше още в устата на Никол. Валери беше обвила врата ми с ръка и ме гледаше с разнежено и тайнствено изражение; каза ми, че съм изкрещял много силно.

Малко по-късно те ни изпратиха. В колата Никол се възбуди отново. Извади гърдите си от корсета, запретна пола и се изтегна на задната седалка, полагайки глава върху бедрата ми. Масажирах я спокойно, уверен в себе си; добре владеех тези усещания, почувствах как зърната й се втвърдяват и котенцето й овлажнява. Миризмата на вагината й изпълваше цялата кола. Жером караше бавно, спираше на червените светофари; през прозорците различих светлините на „Конкорд“, обелиска, после моста „Александър III“, „Инвалидите“. Чувствах се добре, спокоен, но все още малко активен. Тя се изпразни някъде около „Плас д’Итали“. Разделихме се, след като разменихме телефонните си номера.

Жан-Ив изпита известна тъга, след като се раздели с нас, беше спрял на авеню Дьо ла Репюблик. Възбудата от деня бе отминала; знаеше, че Одре отсъства, но всъщност това по-скоро го радваше. Щяха да се засекат за малко на другия ден, преди тя да излезе да кара ролери; след завръщането си от почивка те спяха отделно.

За какво да се прибира? Той се отпусна на седалката и понечи да намери някоя радиостанция, но после се отказа. Младежи минаваха на групи по авенюто, момичета и момчета; създаваха впечатление, че се забавляват, поне кряскаха. Някои държаха кутии бира в ръка. Можеше да слезе, да се смеси с тях, да започне кавга; можеше да направи най-различни неща. Но в края на краищата щеше да се прибере. В известен смисъл обичаше дъщеря си, поне предполагаше, че е така; изпитваше към нея нещо органично и потенциално кръвно, което отговаряше на определението баща. Към сина си не изпитваше нищо подобно. Всъщност той може би не беше и негов; беше се оженил за Одре без сигурни доказателства. Към нея обаче изпитваше само презрение и отвращение; прекалено голямо отвращение, би предпочел да можеше да постигне безразличие; все още имаше усещането, че тя трябва да плати. А всъщност ще платя аз, си каза той, внезапно изпълнен с горчивина. Тя щеше да получи децата, а той щеше да го отнесе с огромна издръжка. Освен ако не се опита да получи децата той, да се бори за това, но не, не си струваше, заключи той. Жалко за Анжелик. Сам щеше да му е по-добре, можеше да се опита да започне отново живота си, което означаваше малко или повече да си намери друга мацка. На нея, мръсницата, щеше да й е по-трудно с две деца на шията. Той се утеши с мисълта, че едва ли би могъл да попадне на нещо по-лошо и че в края на краищата по-силно ще пострада от развода тя. Вече не беше толкова хубава, както навремето, когато се запознаха; имаше осанка наистина, обличаше се модно, но познавайки тялото й, той знаеше, че вървеше по пътя надолу. Кариерата й на адвокатка съвсем не беше толкова блестяща, колкото твърдеше; предчувстваше, че няма да й е никак леко с децата. Хората влачат потомството си като гюлле, като ужасна тежест, която пречи на всяко едно от движенията им — и това в повечето случаи накрая действително ги убива. Той щеше да постигне отмъщението си по-късно; тогава, помисли той, когато щеше да му бъде абсолютно безразлично. В продължение на няколко минути, паркирал встрани на вече пустото авеню, той се упражнява в безразличие.

Грижите му се стовариха отново накуп още щом престъпи прага на апартамента. Жоана, момичето, което гледаше от време на време децата, зяпаше MTV, разплута върху дивана. Мразеше тази отпусната предпуберка, абсурдно groove136; всеки път, като я видеше, изпитваше желание хубаво да я нашамароса, докато промени тъпата си вечно сърдита и глезена физиономия. Беше дъщеря на една приятелка на Одре.

— Как е? — изкрещя той. Тя кимна небрежно. — Можеш ли да намалиш звука? — Тя започна да търси с очи дистанционното управление. Вбесен, той загаси телевизора; тя му хвърли обиден поглед.

— Как мина с децата? — продължаваше да крещи, макар в апартамента да нямаше вече никакъв шум.

— Добре, мисля, че спят. — Тя се сви, малко уплашена.

Той се качи на първия етаж и бутна вратата на стаята на сина си. Никола му хвърли разсеян поглед, после потъна пак в партията „Tomb Raider“137. Анжелик спеше със свити юмруци. Той слезе, малко успокоен.

— Изкъпахте ли я?

— Да… не, забравих.

Той отиде в кухнята и си наля чаша вода. Ръцете му трепереха. На плота забеляза един чук. Шамарите нямаше да са достатъчни за Жоана, най-добре би било да й размаже черепа с чук. Позабавлява се малко с тази идея; мислите му нахлуваха и се смесваха бързо в съзнанието му, доста неовладени. Във вестибюла забеляза с ужас, че държи чука в ръцете си. Сложи го на една малка масичка, потърси в портфейла си пари за таксито на детегледачката. Тя ги пое, измърморвайки нещо като благодарност. Трясна вратата зад гърба й с необуздан замах, шумът отекна в целия апартамент. Със сигурност нещо не беше наред в живота му. Барчето в хола беше празно — Одре не беше способна да се погрижи дори за това. Сещайки се за нея, той бе пронизан от тръпка на омраза, чиято сила го изненада. Намери в кухнята начената бутилка ром, и това ставаше. В стаята си набра последователно номерата на трите момичета, които бе открил в интернета — всеки път попадаше на телефонен секретар. Сигурно бяха излезли да се чукат за собствено удоволствие. Вярно, че бяха секси, симпатични, модерни, но все пак му струваха две хиляди франка на вечер, цялата работа започваше да става унизителна. Как можа да се докара дотам? Трябваше да излиза, да намери приятели, да не се посвещава чак толкова на работата си. Сети за клубовете „Афродита“, за първи път си даде сметка, че идеята можеше и да не мине толкова лесно пред началниците му, в момента във Франция съществуваха доста неблагоприятни настроения срещу сексуалния туризъм. Естествено, можеше да се опита да представи смекчен вариант пред Льоген, но Еспиталие нямаше да се подведе, в него усещаше опасна проницателност. Имаше ли избор в крайна сметка? Позицията им спрямо средната клиентела беше абсолютно безсмислена в сравнение с „Клуб Мед“ и той се наемаше да им го докаже. Ровейки в чекмеджетата си, намери плана на „Орор“, изработен преди десет години от основателите и изложен във всички хотели на групата. „Духът на «Орор» е изкуството да съчетаеш уменията, да използваш традициите и съвремието с точност, въображение и хуманност, за да постигнеш определена форма на превъзходство. Мъжете и жените в «Орор» притежават уникално културно наследство — знанието да приемат. Те познават ритуалите и обичаите, които превръщат живота в изкуство да живееш, както и най-простата услуга в изключителни мигове. Това е занаят, това е изкуство — това е техният талант. Да създадат най-доброто, за да го споделят, да се върнат чрез общуването към най-важното, да измислят пространства на удоволствието — ето какво превръща «Орор» в парфюма на Франция по света.“ Внезапно той осъзна, че тези бръщолевици, от които ти се повдига, можеха да важат идеално и за мрежа от добре организирани бардаци; изглежда, имаше коз за пред германските туроператори. Въпреки даденостите германците продължаваха упорито да смятат, че Франция е все още страната на галантността и умението да любиш. Ако някой голям германски туроператор се съгласеше да включи „Афродита“ в каталога си, щеше да спечели решаваща точка, никой в професията не беше успял засега да постигне това. Беше във връзка с „Некерман“ по продажбата на клубовете в Магреба, но също и с TUI, които бяха отхвърлили първите им предложения, защото бяха много добре внедрени в ниската гама туризъм; може би щяха да се заинтересуват от един по-целенасочен проект.

11

Още на другия ден той се опита да направи първите контакти. Късметът му се усмихна веднага — Готфрийд Рембке, президентът на директорския съвет на TUI, щеше да прекара няколко дни във Франция в началото на идния месец, можеше да им отдели време за един обяд. Междувременно те биха могли да представят проекта си писмено, той щеше да се запознае с него. Жан-Ив влезе в кабинета на Валери, за да й съобщи новината; тя замръзна. Годишният търговски оборот на TUI беше двайсет и пет милиарда франка, три пъти повече от „Некерман“, шест пъти повече от „Нувел Фронтиер“; това беше първият световен туроператор.

Те посветиха остатъка от седмицата на изготвянето на възможно най-изчерпателно описание. От финансова гледна точка проектът не изискваше значителни инвестиции — някои промени в мебелировката, със сигурност пребоядисване с цел да се придаде по-„еротичен“ оттенък — стигнаха бързо до съгласие по отношение на названието „галантен туризъм“, което щеше да се използва във всички документи на предприятието. Най-важно бе, че можеха да се надяват на значително намаление на фиксираните разходи — вече нямаше да има спортни мероприятия и детски клубове. Отпадаха заплатите на дипломираните детски учителки, на треньорите по сърф, по стрелба с лък, по аеробика, по подводно гмуркане; на специалистите по икебана, по гледжосване или рисуване върху коприна. След една първоначална прогноза Жан-Ив си даде сметка изумен, че заедно с амортизацията годишните разходи по клубовете ще спаднат с 25%. Провери три пъти сметките си, всеки път с един и същ резултат. Това беше особено удивително, като се има предвид, че възнамеряваше да предложи каталожни тарифи за престоя, които да бъдат с 25% по-високи от приетото за тази категория — или с други думи, да се изравни със средните цени на „Клуб Мед“. Печалбата отскачаше с 50%. „Твоят приятел е гений…“ — каза той на Валери, която влизаше в кабинета му.

През всичките тези дни в предприятието обстановката беше малко странна. Сблъсъкът на площадката в Еври миналия уикенд не беше нещо необичайно; резултатът обаче от седем загинали беше стряскащ. Много от чиновниците, особено по-старите, живееха в непосредствена близост с предприятието. Бяха живели първоначално в жилищните блокове, строени почти едновременно с административната сграда; после доста от тях бяха теглили заеми, за да си купят къщи. „Съжалявам ги — каза ми Валери; — искрено ги съжалявам. Мечтата на всички е да се настанят в провинцията, в някой спокоен район, но не могат да си тръгнат веднага, ще им удържат значителни суми от пенсиите. Говорих с телефонистката — остават й три години до пенсия. Мечтата й е да си купи къща в Дордона, там е родният й край. Но все повече англичани се преселват там и цените са станали безумни, дори и за най-нещастната съборетина. От друга страна, цената на къщата й тук пада, всички знаят, че това е опасен краен квартал, така че ще я продаде на една трета от истинската й стойност.“

— Учуди ме и екипът от секретарки на втория етаж. Влязох в стаята им в пет и половина, за да ми напечатат една бележка; всички бяха в Интернет. Обясниха ми, че вече пазаруват по този начин, било по-сигурно — връщат се от работа и се барикадират вкъщи в очакване на доставчика.

През следващите седмици психозата не се разпръсна, дори се разрастваше. Във вестниците пишеше непрекъснато за прободени с нож учители, изнасилени учителки, нападнати с коктейли „Молотов“ пожарни коли, изхвърлени от прозореца на метрото инвалиди само защото „погледнали лошо“ шефа на някоя банда. С особено настървение се вихреше вестник „Фигаро“, като го четеше, човек имаше чувството, че вървим неизбежно към гражданска война. Вярно, че навлизахме в предизборен период и че сигурността беше единствената област, която можеше да разтревожи Лионел Жоспен. Беше малко вероятно французите да гласуват отново за Жак Ширак — изглеждаше наистина твърде тъп, до степен да навреди на образа на Франция. Видът на този едър глупчо с кръстосани отзад ръце по време на някое селскостопанско изложение или на среща на държавни глави вдъхваше известно смущение, караше те да го съжаляваш. Левицата, която всъщност беше неспособна да спре растящото насилие, се държеше добре — беше се снишила, не отричаше, че статистиката е лоша, дори много лоша, и приканвайки това да не се експлоатира от политиците, напомняше, че по нейно време десницата не се е справила по-добре. Имаше само една малка издънка с уводната статия на някакъв си Жак Атали138. Според него насилието сред младежта в градовете представлявало „зов за помощ“. Луксозните витрини на Халите или на Шан-з-Елизе били „изглеждали през очите на тяхната мизерия като цинично парадиране“. Но не трябвало и да се забравя, че крайните квартали са също така и „една мозайка от народи и раси, дошли със своите традиции и вярвания, за да създадат нови култури и да преосмислят изкуството да живеят съвместно“. Валери ме погледна с учудване — за първи път избухвах в смях, четейки списание „Експрес“.

— Ако иска да бъде избран, Жоспен би трябвало да го накара да замълчи поне до втория тур.

— Явно, че стратегията започва да ти харесва…

Независимо от всичко и мен започваше да ме обзема безпокойство. Валери работеше отново до късно, рядко се прибираше вкъщи преди девет часа; може би щеше да е по-сигурно да си купи някакво оръжие. Имах една връзка, братът на един художник, на когото бях организирал изложба преди две години. Не беше наистина от подземния свят, но беше взел участие в няколко организирани измами. Беше по-скоро изобретател, човек, който се занимава с всичко. Наскоро споделил с брат си, че открил начин за подправяне на новите лични карти, за който се носеше славата, че е невъзможно да бъдат фалшифицирани.

— В никакъв случай — отговори ми веднага Валери. — Нищо не рискувам — през деня не излизам никога от предприятието, а вечер се връщам винаги с кола, независимо в колко часа.

— Но има червени светофари.

— От централата на „Орор“ до входа на магистралата има само един светофар. После излизам от Порт д’Итали и съм веднага вкъщи. Нашият квартал поне не е опасен.

Беше права, в самия Чайнатаун имаше изключително малко нападения и обири. Не знаех как го постигаха — дали си нямаха собствена система за охрана? Във всеки случай ни бяха забелязали, още като се нанесохме, поне двайсетина души ни поздравяваха най-редовно. Европейците тук бяха рядкост и ние се брояхме на пръсти в блока. Понякога се появяваха съобщения, написани на ръка, които явно приканваха на събрания или на празненства; но какви събрания? какви празненства? Можеш да живееш години наред с китайци, без да разбереш техния начин на живот.

Обадих се все пак на познатия си, той обеща да провери и ми се звънна след два дни. Можело да си набавя сериозен пистолет, в много добро състояние, за десет хиляди франка — в цената се включваше солиден запас от патрони. Трябвало обаче да го почиствам редовно, за да не е ръждясал в мига, когато ще ми се наложи да го използвам. Отново заговорих за това с Валери. „Няма да мога — каза тя, — няма да мога да стрелям.“ „Дори и при смъртна опасност?“ Тя поклати глава: „Не… — повтори, — просто е невъзможно.“ Не настоях. „Когато бях малка — ми каза тя малко по-късно, — не бях в състояние да заколя дори кокошка.“ Честно казано, аз бях същият; но да убиеш човек ми се струваше много по-лесно.

За себе си, колкото и да е странно, не се страхувах. Вярно, че нямах почти никакви контакти с варварските орди, освен от време на време в обедната почивка, когато отивах да се поразходя във „Фором де Ал“139, където хитрото припокриване на силите на сигурността (полицията за опазване на обществения ред140, униформените полицаи, пазачите, наети от асоциацията на търговците) изключваха теоретически всякаква опасност. Движех се по спокойния терен на униформените и се чувствах малко като в Тоари141. Знаех добре, че ако не бяха силите на реда, щях да бъда лесна плячка, макар и доста безинтересна; съвсем обикновено, облеклото ми на среден чиновник не можеше с нищо да ги изкуши. Колкото до мен, всички тия младежи, произлизащи от опасните класи, не ме привличаха с нищо; не ги разбирах, нито се опитвах да ги разбера. Не симпатизирах нито на техните увлечения, нито на ценностите им. Лично аз не бих направил и най-малкото усилие, за да притежавам часовник „Ролекс“, обувки „Найк“ или БМВ Z3; така и не успях да открия разликата между марковите стоки и стоките куча марка. В очите на света явно не бях прав. Съзнавах това — бях малцинство, следователно грешах. Трябваше да има някаква разлика между ризите „Ив Сен Лоран“ и останалите ризи, между мокасините „Гучи“ и мокасините „Андре“142. И аз бях единственият, който не виждаше никаква разлика; този мой дефект обаче не беше достатъчен, за да осъдя света. Нима очакват от слепеца да си присвои ролята на експерт по изкуството на постимпресионизма? По силата на своето заслепление, което беше наистина неволно, аз се поставях извън една жива човешка действителност, достатъчно мощна, за да ражда всеотдайност и престъпления. Вън от съмнение е, че благодарение на своя полудивашки инстинкт тези младежи надушваха красивото; желанието им беше похвално и напълно в съответствие със социалните норми; тоест би било достатъчно само да намери своя подходящ израз.

И все пак, като се замисля, трябва да призная, че Валери и Мари-Жан — двете женски, макар и бегли в живота ми присъствия — проявяваха абсолютно безразличие към блузите „Кензо“ и чантите „Прада“; всъщност, доколкото ми беше известно, те си купуваха всякакви марки. Жан-Ив, който сред познатите ми беше облагодетелстван с най-високата заплата, имаше предпочитания към блузите с якички на „Лакост“; но го правеше някак машинално, по стар навик, без дори да провери дали любимата му марка не е била надмината по слава от по-скорошен конкурент. Някои от чиновниците на Министерството на културата, които познавах по физиономия (ако мога така да се изразя, защото след всяка нова среща с тях редовно забравях имената им, постовете им — всичко освен лицата им), си купуваха дизайнерски дрехи; но винаги ставаше дума за млади и световнонеизвестни дизайнери, разпространявани в един-единствен магазин в Париж, които, знаех, нямаше да се поколебаят да зарежат, ако случайно станеха по-известни.

Могъществото на „Найк“, „Адидас“, „Армани“, „Вюитон“ беше въпреки всичко неоспоримо; можех да намеря за това конкретни доказателства всеки път, когато прехвърлях „Фигаро“ и по-специално рубриките на бледорозовите му страници. Но кой точно освен младежите от крайните квартали бе причина за успеха на тези марки? Сигурно имаше цели сектори от обществото, които ми бяха неизвестни; освен ако не ставаше дума за замогналите се класи от Третия свят. Бях пътувал малко, бях живял малко и ставаше все по-ясно, че не разбирам много от съвременния свят.

На 27 септември се състоя събрание с единайсетте началници на селищата „Елдорадор“, дошли за случая в Еври. Беше обичайното, провеждано всяка година по едно и също време събрание, на което трябваше да се направи равносметка на резултатите от лятото и да се предвидят подобрения. Този път обаче то имаше особено значение. Първо, три от селищата щяха да сменят собствениците си — договорът с „Некерман“ беше наскоро подписан. Второ, в четири от останалите селища — тези, които преминаваха под названието „Афродита“ — началниците трябваше да се подготвят да съкратят наполовина персонала си.

Валери не присъстваше на събранието, тя имаше среща с представител на „Италтрав“, за да го запознае с проекта. Италианският пазар беше много по-раздробен от северноевропейския — макар и да беше първият италиански туроператор, финансовата мощ на „Италтрав“ не възлизаше дори и на една десета от тази на TUI; въпреки това един договор с тях можеше да докара полезна допълнителна клиентела.

Тя се върна от срещата си към деветнайсет часа. Жан-Ив беше сам в кабинета си, събранието беше току-що свършило.

— Как реагират?

— Зле. Всъщност ги разбирам, сигурно самите те се чувстват изправени на подсъдимата скамейка.

— Имаш намерение да смениш началниците на селищата?

— Това е нов проект; по-добре е да го започнем с нови екипи.

Гласът му беше много спокоен. Валери го изгледа учудено — в последно време беше набрал увереност — и твърдост.

— Сега съм убеден, че ще спечелим. По време на обедната почивка дръпнах настрани началника на Бока Чика в Сан Доминго. Исках да съм сигурен в нещата и да разбера какво прави, за да има 90% заетост на местата, независимо от сезона. Той започна да извърта, изглеждаше доста смутен, заговори ми за работа в екип. Накрая го попитах направо дали позволява на момичетата да се качват по стаите на гостите; беше наистина трудно да го накарам да си признае, страхуваше се от наказание. Бях принуден да му кажа, че това не ме смущава, дори напротив, че намирам инициативата му интересна. Едва тогава призна. Намирал за глупаво клиентите му да наемат стаи на два километра от селището, често без течаща вода и с риск да бъдат измамени, при положение че разполагат с всички удобства на място. Поздравих го и му обещах, че ще запази мястото си на началник селище, пък дори и да се окаже единственият.

Свечеряваше се; той светна лампата на писалището си и помълча известно време.

— За другите не изпитвам никакви угризения. Те са с почти един и същ профил — на бивши донжуани, дошли в удобно за тях време. Могли са да притежават всяка жена, която са си пожелавали, без да дават нищо насреща, въобразявайки си, че като са станали началници на селища, ще могат да се шматкат на слънце до пенсия. С тяхното време е свършено и толкова по-зле за тях. Сега имам нужда от истински професионалисти.

Валери кръстоса крака, погледна го, без да каже дума.

— А твоята среща с „Италтрав“?

— Мина добре. Без проблеми. Той схвана веднага какво подразбирам под „галантен туризъм“, дори се опита да ме сваля… Това им е хубавото на италианците, поне са предсказуеми… Накрая ми обеща да включи клубовете в каталога си, но ме предупреди да не си правя прекалени илюзии — „Италтрав“ е преди всичко голямо предприятие, защото е конгломерат от многобройни специализирани туристически агенции; сама по себе си фирмата няма ясна физиономия. Всъщност той действа малко като разпространител — можем да влезем в списъка му, но е наша работа да си създадем име на пазара.

— А с Испания докъде стигнахме?

— Имаме добра връзка с „Марсанс“. Те са почти същите, само дето са по-амбициозни и от известно време се опитват да се настанят във Франция. Боях се, че ще конкурираме тяхното предложение, но се оказа, че ни смятат за допълващи ги.

Тя се замисли за миг, преди да продължи.

— А за Франция какво ще правим?

— Все още не знам… Може да е глупаво от моя страна, но наистина се боя от някоя назидателна кампания в пресата. Естествено, можем да проучим пазара, да изпробваме идеята…

— Никога не си вярвал в тези неща.

— Не съм, така е… — той се поколеба за миг. — Всъщност съм склонен да прокарам на минимална степен идеята във Франция единствено чрез „Орортур“. С реклами в много специализирани списания, от рода на FHM или „Еко де Саван“143. На първо време трябва да заложим наистина на Северна Европа.

Срещата с Готфрийд Рембке се състоя следващия петък. Вечерта преди нея Валери си направи успокояваща маска и си легна много рано. Когато се събудих в осем часа, тя беше вече готова. Резултатът беше впечатляващ. Беше облечена в черен костюм с много къса пола, която пристягаше очарователно дупето й, под сакото си беше сложила блуза от виолетова дантела, тясна и прозрачна на места, и аленочервен сутиен, силно деколтиран, който едновременно разкриваше и повдигаше високо гърдите й. Когато седна срещу леглото, забелязах черни чорапи, избледняващи в горния край и хванати с жартиери. Устните й бяха подчертани с тъмно червило, което малко биеше на лилаво, косите си беше вдигнала на кок.

— Действа ли? — попита ме тя лукаво.

— Действа супер. И все пак жените… — въздъхнах аз. — Когато умишлено разкриват някои неща…

— Това е облеклото ми на институционална съблазнителка. Облякох го донякъде и за теб; знаех, че ще ти хареса.

— Ре-еротизиране на предприятието… — избоботих аз. Тя ми подаде чаша кафе.

През цялото време, докато тръгна, не правих нищо друго, освен да я гледам как върви напред-назад, как става и сяда. Не беше кой знае какво, но действаше, в това нямаше никакво съмнение. Кръстосваше крака — и в горната част на бедрата се появяваше черна лента, която чрез контраста подчертаваше финия найлон. Кръстосваше ги по-плътно — и още по-нагоре се появяваше една дантелена лента, после жартиерите, бялата гола плът, началото на дупето. Прибираше ги един до друг — и всичко изчезваше отново. Навеждаше се над масата — и усещах как гърдите й потрепват под плата. Можех да прекарам часове наред така. Беше лесна, невинна, вечно блажена радост; едно непорочно обещание за щастие.

Трябваше да се срещнат в тринайсет часа в ресторант „Льо Дивелек“ на улица „Университетска“; Жан-Ив и Валери пристигнаха петнайсет минути по-рано.

— Как ще започнем разговора? — тревожеше се Валери, излизайки от таксито.

— Ами ще му кажеш, че искаме да отворим бардаци за шваби… — Жан-Ив направи уморена гримаса. — Не се тревожи, ама хич не се тревожи, той ще започне сам да задава въпроси.

Готфрийд Рембке пристигна точно в тринайсет часа. Още с влизането му в ресторанта, когато подаде палтото си на келнера, те разбраха, че е той. Със стегнато и солидно тяло, с лъщящ череп, с открит поглед и енергично ръкостискане — всичко в него лъхаше на лекота и динамичност и отговаряше идеално на представата, която човек би могъл да си създаде за големия шеф, особено за големия шеф германец. Просто се виждаше как тича нагоре-надолу по цял ден, става от леглото със скок, върти половин час педалите на гимнастическия уред в апартамента, после тръгва на работа с чисто новия си мерцедес, а по пътя слуша икономическите новини. „Този тип изглежда прекрасно…“ — измърмори Жан-Ив, надигайки се, за да го посрещне, широко усмихнат.

Всъщност през първите десет минути хер Рембке говори само за кухнята. Оказа се, че познава добре Франция, културата й, ресторантите й; имаше даже къща в Прованс. „Този тип е без грешка, без грешка…“ — си мислеше Жан-Ив, разглеждайки своето консоме от лангусти с кюрасао. „Rock and roll, Gotty“144 — добави наум той, потапяйки лъжицата си в яденето. Валери беше чудесна — слушаше внимателно със светнали очи, сякаш я бе омагьосал. Искаше да знае къде точно в Прованс, дали намира достатъчно време, за да ходи там и т.н. Беше си поръчала печени раци с ягоди и малини в сос салми.

— И така — продължи тя, без да променя тона си, — нашият проект заинтересува ли ви?

— Вижте — отвърна той трезво, — знаем много добре, че „галантният туризъм“ — той леко се запъна на израза — е една от основните мотивации на нашите сънародници, когато заминават във ваканция в чужбина — и това е разбираемо, защото нима може да има по-прекрасен начин за пътуване от този? Въпреки това никоя голяма група не се е заела с този проблем досега, което е доста странно, с изключение на няколко опита — всъщност твърде недостатъчни, — насочени към хомосексуалната ни клиентела. В крайна сметка, колкото и изненадващо да изглежда, става дума за девствен пазар.

— Върху това може да се спори, струва ми се, че манталитетът не е още съвсем узрял… — намеси се Жан-Ив, съзнавайки, че е казал голяма глупост — … от двете страни на Рейн… — довърши жалко той. Рембке му хвърли хладен поглед, сякаш го подозираше в подигравка; Жан-Ив заби отново нос в чинията си, като си обеща да мълчи до края на обеда. Валери така и така се справяше чудесно.

— Нека да не прехвърляме автоматично френските проблеми в Германия… — каза тя, кръстосвайки крака с невинно движение. Рембке съсредоточи отново вниманието си върху нея.

— Нашите сънародници — продължи той — са оставени да се оправят сами и са често жертва на посредници със съмнителна почтеност. Изобщо в сектора все още цари изключително аматьорство — пропуск, който носи огромни загуби за цялата професия.

Валери се съгласи с готовност. Келнерът донесе една печена светипетрова риба със зелени смокини.

— Вашият проект — подхвана той, след като погледна ястието си, — ни заинтересува също така, защото представлява истинско преобръщане на традиционните виждания за ваканционните клубове, формулата, която беше подходяща за началото на седемдесетте, не отговаря вече на очакванията на съвременния потребител. Отношенията между човешките същества на Запад станаха по-трудни — нещо, за което ние всички, естествено, съжаляваме… — продължи той, като хвърли отново поглед към Валери, която прибра с усмивка краката си един до друг.

Когато се върнах от работа в шест и четвърт, тя беше вече вкъщи. Учудих се — мисля, че това ми се случваше за първи път от началото на нашия съвместен живот. Беше седнала в ъгъла на канапето, все още по костюм, с леко разкрачени крака. Зареяла поглед в нищото, тя, изглежда, мислеше за щастие и нежност. За момента не осъзнах, но сега знам, че бях присъствал на нещо като оргазъм в професионален план.

— Добре ли мина? — попитах аз.

— Повече от добре. Върнах се направо след обеда, без да се отбивам в службата; просто не виждах какво повече може да се направи там до края на седмицата. Той не само се интересува от проекта, но има намерение да го превърне във водещ продукт, и то още през зимния сезон. Готов е да финансира издаването на каталог и рекламна кампания, специално ориентирана към немската публика. Мисли, че ще може сам да напълни действащите клубове; дори ни попита дали имаме планове за други. Единственото нещо, което иска в замяна, е изключителното право на продажби на неговия пазар — Германия, Австрия, Швейцария и Бенелюкс; между другото знаеше, че сме във връзка е „Некерман“.

— Наех за уикенда места — добави тя — в един център за таласотерапия в Динар. Мисля, че имам нужда. Можем да отскочим и до родителите ми.

Час по-късно влакът потегли от гара Монпарнас. Доста бързо, с изнизващите се километри, натрупаното напрежение се разпръсна — тя стана отново нормална, което значи секси и весела. Последните блокове на огромните крайни квартали изчезнаха в далечината; тежевето145 разви максималната си скорост малко преди да навлезем в долината Юрпоа. Над тъмната купчина зърнени силажи по посока на запад се издигаше почти незабележима червена ивица — денят свършваше. Вагонът ни беше първа класа — открит и с обърнати една срещу друга седалки; по масичките между тях вече светеха малки жълти лампи. От другата страна на пътеката жена на около четирийсет години, елегантна и изискана, по-скоро от класа, с руси коси, събрани в кок, прелистваше „Мадам Фигаро“146. Бях си купил вестника и се опитвах без особен успех да се съсредоточа върху рубриките на бледорозовите му страници. От няколко години насам отглеждах идеята, че е възможно светът да се разшифрова и да се разберат процесите в него, като се изключи всичко, свързано с текущата политика, със социалната хроника или с културата; че е възможно да си изградиш правилна картина за историческото движение единствено чрез прочита на икономическите и борсовите новини. Затова се насилвах да чета ежедневно бледорозовите страници на „Фигаро“, понякога ги допълвах с още по-отблъскващите публикации в „Ле-з-Еко“ или „Ла Трибюн Дефосе“147. До този момент тезата ми оставаше непотвърдена. Беше наистина възможно важни исторически информации да се крият в уводните статии с умерен тон или в колоните с цифри; вярно можеше да бъде обаче и обратното. Единственото сигурно заключение, до което бях достигнал, беше, че икономиката е без всякакво съмнение ужасяващо скучна. Вдигайки поглед от една кратка статия, която се опитваше да анализира падането на Никей148, забелязах че Валери започваше отново да кръстосва и да прибира един до друг краката си; по лицето й пробягна лека усмивка. „Истински ад за Миланската борса“ — прочетох, преди да оставя вестника. Получих внезапна ерекция, откривайки, че тя вече беше успяла да си свали гащите. Премести се на седалката до мен и се сгуши до рамото ми. Свали сакото на костюма и го сложи на коленете ми. Хвърлих бегъл поглед вдясно — съседката ни беше все още потънала в четене на списанието си, по-скоро на някаква статия за зимните градини. Тя също носеше костюм с тясна пола и черни чорапи; беше от типа на така наречените възбуждащи буржоазки. Пъхайки ръка под проснатото отгоре сако, Валери хвана члена ми; бях по тънък памучен панталон, усещането беше ужасно силно. Нощта беше вече настъпила. Отпуснах се върху седалката и пъхнах ръка в блузата й. Повдигайки сутиена, обгърнах дясната й гърда с дланта си и започнах да възбуждам зърното с палеца и показалеца си. Някъде около Манс тя разкопча дюкяна ми. Движенията й бяха напълно недвусмислени и аз бях убеден, че нито един от номерата ни не убягва на съседката ни. Според мен е невъзможно да се издържи дълго на мастурбация, извършвана от наистина умела ръка. Малко преди Рен еякулирах, без да успея да потисна един приглушен вик. „Ще трябва да дам на химическо чистене костюма си…“ — каза спокойно Валери. Съседката ни хвърли откровено развеселен поглед.

Бях леко смутен, когато на гарата на Сен Мало установих, че се качва с нас на автобуса за центъра за таласотерапия; Валери беше невъзмутима, дори подхвана разговор с нея за различните лечебни услуги. Лично аз така и не прозрях съответните достойнства на калните бани, топлите и студените душове и компресите с водорасли; на другия ден се задоволих с плакнене в басейна. Точно се отпусках по гръб, съзнавайки смътно, че има подводни течения, които би трябвало да ми масажират гърба, когато пристигна Валери. „Нашата съседка от влака… — каза тя възбудено — току-що ме посвети в ползването на жакузи.“ Регистрирах информацията, без да реагирам. „Тя е в момента сама в хамама“ — добави тя. Последвах я веднага, загръщайки се с една хавлия. Пред хамама свалих банските си гащетата; ерекцията ми личеше под хавлиения плат. Влязох заедно с Валери и я оставих да мине напред сред парата — толкова гъста, че на два метра не се виждаше нищо. Въздухът беше напоен с много силна миризма на евкалипт, почти замайваща. Спрях пред белезникавото и горещо нищо, после чух стенание, идещо от дъното на помещението. Развързах колана на хавлията и се приближих; по кожата ми избиваха капки пот. Коленичила пред жената с ръце на задника й, Валери лижеше котенцето й. Тя беше наистина много красива жена, с идеално кръгли силиконови гърди, правилни черти и голяма, чувствена уста. Без да се изненада, тя извърна поглед към мен и обгърна члена ми с ръка. Приближих се още, минах зад нея и погалих гърдите й, търкайки члена си в дупето й. Тя разтвори бедра и се наведе напред, облягайки се на стената. Валери бръкна в джоба на хавлията си и ми подаде един презерватив, с другата ръка продължаваше да масажира клитора на жената. Проникнах в нея с един тласък, тя се беше вече разтворила, понаведе се още малко напред. Движех се напред-назад в нея, когато усетих ръката на Валери да се промъква между бедрата ми и да обгръща торбичките ми. После доближи отново уста до котенцето на жената; при всяко движение напред-назад усещах как езикът й се плъзга по члена ми. Отчаяно стегнах коремните си мускули в мига, в който жената получи оргазма си с щастливи и продължителни стонове, после се отдръпнах много бавно. Бях целият в пот, без да искам се задъхах, усетих, че се олюлявам, и приседнах на една пейка. Кълбетата пара продължаваха да се носят във въздуха. Чух звук на целувка, вдигнах глава — те се бяха прегърнали с притиснати една към друга гърди.

Любихме се малко по-късно, в края на следобеда, после отново вечерта, после отново на следващата сутрин. Подобно изстъпление не беше съвсем обичайно; и двамата съзнавахме, че ни предстои труден период, Валери щеше отново да оскотее от работа, от трудности, от пресмятания. Небето беше безупречно синьо, времето почти топло; беше несъмнено един от последните хубави уикенди преди настъпването на есента. След като се любихме в неделя сутринта, направихме дълга разходка по плажа. Забелязах с изненада неокласическите сгради, малко кич, на хотелите. Когато стигнахме в края на плажа, седнахме на скалите.

— Предполагам, че тази среща с германеца е била важна — казах аз. — Предполагам, че това е началото на нов challenge149.

— Това е за последен път, Мишел. Ако успеем сега, ще бъдем дълго време спокойни.

Хвърлих й недоверчив и малко натъжен поглед. Не вярвах особено на този вид доводи, напомняха ми на някои исторически книги с декларациите на политиците за наистина най-последната от всички последни, онази, която ще доведе до окончателен мир.

— Самата ти ми обясни, че капитализмът е в основата си състояние на непрекъсната война, непрекъсната битка, която не може да има край.

— Така е — съгласи се без колебание тя, — но не е задължително да се бият все едни и същи хора.

Една чайка излетя, набра височина и пое към океана. Бяхме почти съвсем сами в този край на плажа. Динар беше наистина спокоен курорт, поне през този сезон. Отнякъде ни приближи лабрадор, подуши ни, после си тръгна; стопаните му не се виждаха.

— Уверявам те — настояваше тя. — Ако потръгне както се надяваме, същата идеята може да се повтори в много страни. Само в Латинска Америка имаме Бразилия, Венецуела, Коста Рика. На други места можем да открием клубове в Камерун, Мозамбик, Мадагаскар, Сейшелските острови. В Азия също има непосредствени възможности: Китай, Виетнам, Камбоджа. За две-три години можем да се превърнем в безспорен авторитет; никой няма да посмее да инвестира на същия пазар; този път ще си извоюваме предимство в конкуренцията.

Не отговорих нищо, не виждах нищо, с което да й отговоря; в крайна сметка на дъното на идеята бях аз. Приливът се качваше, в пясъка се образуваха вадички, които умираха в краката ни.

— Още повече че този път ние наистина ще поискаме голям пакет акции. Ако успеем, няма да могат да ни откажат. А когато си акционер, преставаш да се бориш — другите се борят вместо теб.

Тя млъкна, погледна ме колебливо. Това, което казваше, беше смислено, имаше някаква логика в него. Вятърът леко се засили; започвах да огладнявам. Ресторантът на хотела беше чудесен — имаше изключителни пресни морски плодове, рибата бе приготвена по вкусни и изискани рецепти. Върнахме се пеша по влажния пясък.

— Аз имам пари… — казах внезапно, — не бива да забравяш, че имам пари.

Тя спря и ме погледна изненадано; самият аз не очаквах да произнеса тези думи.

— Знам, че жените вече не ги издържат — продължих малко смутено, — но никой не ни кара да сме като другите.

Тя ме погледна спокойно в очите.

— Когато получиш парите от къщата, ще имаш общо максимум три милиона франка… — каза тя.

— Да, горе-долу толкова.

— Това не е достатъчно; не е напълно достатъчно. Ще ни трябва още малко. — И продължи до върви мълчешком. — Имай ми доверие… — каза тя в мига, в който влизахме в стъклената тераса на ресторанта.

След обеда, малко преди гарата, отидохме да видим родителите на Валери. Щяла да има отново ужасно много работа, обясни им тя; нямало да може да ги посети преди Коледа. Баща й я погледна с примирена усмивка. Беше добра дъщеря, казах си аз, привързана и внимателна; беше чувствена любовница, гальовна и смела; и сигурно, ако й се удадеше случаят, щеше бъде любяща и мъдра майка. „Нозете й са от чисто злато, бедрата й като колоните на Йерусалимския храм.“ Продължавах да се питам какво точно бях направил, за да заслужа жена като Валери. Вероятно нищо. Мога само да ги установя, казах си, проявленията на света; подхождайки емпирично, добросъвестно, аз ги установявам; не мога да направя нищо, друго освен да ги установя.

12

В края на октомври почина бащата на Жан-Ив. Одре отказа да го придружи на погребението; всъщност той го очакваше, беше я попитал просто заради принципа. Щеше да бъде скромно погребение; баща му беше единствено дете, нямаше да има много роднини, да не говорим за приятели. Като на бивш възпитаник на ESAT150 му се полагаше кратък некролог в бюлетина на училището. Това беше всичко, кръгът се затваряше; в последно време той действително не се виждаше почти с никого. Жан-Ив така и не разбра какво го бе накарало да се оттегли след пенсионирането си в тоя затънтен край, с който нищо не го свързваше, селски в най-безнадеждния смисъл на тази дума. Явно последна проява на мазохизма му, който го бе съпътствал почти през целия му живот. След блестящо следване се беше впуснал в безцветната кариера на инженер по производството. Макар винаги да бе мечтал да има дъщеря, се бе ограничил с едно дете — с цел, твърдеше той, да му даде по-добро образование; този довод беше безсмислен, имаше хубава заплата. Създаваше впечатлението, че по-скоро е свикнал с жена си, отколкото че я обича; може би се гордееше с професионалните успехи на сина си — но истината беше, че не говореше никога за това. Нямаше хоби, нито истинско развлечение освен отглеждането на зайци и кръстословиците в „Ла Репюблик дьо Сантр Уест“. Явно е грешка да подозираме някаква тайна страст у всяко човешко същество, нещо необяснимо, нещо необикновено; ако случайно се наложеше бащата на Жан-Ив да разкаже за съкровените си убеждения, той вероятно не би могъл да сподели нищо повече освен едно леко разочарование. И наистина, любимата му фраза, тази, която Жан-Ив го бе чувал да произнася най-често и която обобщаваше най-добре опита му от човешката участ, се свеждаше до „Остаряваме“.

Майка му се показа доста засегната от загубата — все пак ставаше дума за спътника на един цял живот, — без да бъде истински потресена. „Беше много западнал…“ — отбеляза тя. Причините за смъртта бяха толкова неясни, че можеше да се говори за обща отпадналост, дори за отчаяние. „Нищо не го интересуваше вече…“ — каза също така майка му. С това се изчерпи горе-долу и надгробното му слово.

Отсъствието на Одре бе, естествено, забелязано, но майка му се въздържа от коментар по време на церемонията. Вечерята след погребението бе скромна — тъй или иначе тя не беше добра готвачка. Той знаеше, че все някога ще подхване темата. Предвид обстоятелствата щеше да бъде много трудно да се измъкне, като да включи телевизора например, както обикновено правеше. Майка му привърши с прибирането на съдовете и седна срещу него, опряла лакти върху масата.

— Как вървят нещата с жена ти?

— Не особено добре… — И той говори в продължение на няколко минути, затъвайки постепенно все повече в собственото си огорчение; каза й накрая, за да приключи, че възнамерява да се разведе. Знаеше, че майка му мрази Одре, обвиняваше я, че я лишава от внуците й; това беше донякъде така, но пък и внуците й нямаха особено желание да я виждат. Вярно бе, че при други обстоятелства може би щяха да свикнат; поне Анжелик, за нея не беше още много късно. Но това можеше да стане при други обстоятелства, в друг живот, все трудни за представяне неща. Жан-Ив вдигна очи към лицето на майка си, кокът й сивееше, чертите й бяха сурови — беше трудно да изпиташ порив на нежност към тази жена; и в най-ранните му спомени тя не си падаше много по ласките; беше точно толкова трудно човек да си я представи в ролята на чувствена и малко разюздана любовница. Внезапно осъзна, че баща му е прекарал в тази досада целия си живот. Това за него беше ужасен удар, ръцете му се впиха в ръба на масата — този път беше наистина непоправимо, наистина безвъзвратно. Отчаяно се опитваше да си спомни поне един миг, в който е видял баща си разцъфнал, радостен, искрено щастлив, че живее. Може би само един-единствен път, когато беше на пет годинки и той се опитваше да му покаже как се играе с детския конструктор. Да, баща му обичаше механиката, беше я обичал искрено — спомни си за разочарованието му в деня, когато му съобщи, че се ориентира към икономическите науки; може би пък това бе достатъчно, за да изпълни един живот.

На следващия ден направи бърза обиколка на градината, която му изглеждаше доста безлична, не му навяваше никакъв спомен от детството. Зайците се въртяха нервно из клетките, още не бяха нахранени — майка му щеше веднага да ги продаде, не обичаше да се занимава с тях. Те бяха всъщност истински губещите от цялата работа, единствените реални жертви на тази смърт. Жан-Ив взе един плик с гранулирана храна и им хвърли с шепи от нея в яслите; можеше в памет на баща си да направи поне това.

Тръгна си рано, малко преди предаването на Мишел Дрюкер151, но това не му попречи да попадне, близо до Фонтенбло, в безкрайни задръствания. Опита различни радиостанции, после загаси радиото. От време на време потокът коли се придвижваше с няколко метра; чуваше само бръмченето на моторите и отделни капки дъжд, падащи на предното стъкло. Духът му се приспособи към тази меланхолна празнота. Единственото положително нещо в този уикенд беше, че нямаше повече да му се налага да се среща с Жоана; най-сетне се беше решил да скъса с детегледачката. Новата, Юкаристи, му беше препоръчана от една съседка — момичето беше по произход от Дахомей152, сериозна, добра ученичка; на петнайсет години беше вече в предпоследния гимназиален клас с научен профил. Искаше да стане лекарка, може би педиатър; във всеки случай се справяше много добре с децата. Успяваше да изтръгне Никола от компютърните му игри и да го сложи в леглото преди десет часа — нещо, което самият той не бе успял никога да постигне. Беше мила с Анжелик, даваше й вечерята, къпеше я, играеше с нея; малката явно я обожаваше.

Пристигна към десет и половина, изтощен от пътя; доколкото си спомняше, за уикенда Одре беше в Милано; щеше да се върне със самолет на следващия ден и да отиде направо на работа. Разводът щеше все пак да облекчи начина му на живот, помисли си той с нездраво задоволство; разбираемо беше, че тя забавя момента да заговори по този въпрос. Но нямаше да се стигне до фалшиви сцени на приливи на обич и пориви на нежност; това беше точка в неин плюс.

Юкаристи се беше настанила на канапето, четеше „Животът, начин на употреба“ на Жорж Перек в джобно издание; всичко бе минало добре. Прие чаша портокалов сок; той си сипа коняк. Обикновено, когато се връщаше, тя му разказваше за деня, какво са правили заедно, това отнемаше няколко минути, преди да си тръгне. И този път тя направи същото; сипвайки си отново коняк, той си даде сметка, че не беше чул нищо. „Баща ми умря…“ — каза той в момента, когато го осъзнаваше. Юкаристи спря рязко да говори, погледна го колебливо; не знаеше как да реагира, но във всеки случай той бе успял да задържи вниманието й. „Родителите ми не бяха много щастливи заедно…“ — продължи той и тази втора констатация беше още по-страшна — тя сякаш оспорваше съществуването му, лишаваше го в известен смисъл от правото му на живот. Беше плод на нещастен, неподходящ съюз, на нещо, което по-добре да не бе съществувало. Огледа се тревожно наоколо — най-късно след няколко месеца щеше да напусне този апартамент, нямаше да види никога повече тези пердета, нито тези мебели; струваше му се, че всичко се разпада, губи състоятелността си. Сякаш се намираше в изложбената зала на някой голям магазин след затварянето му; или на фотографията в някой каталог; във всеки случай в нещо, което нямаше реално съществувание. Надигна се, олюлявайки се, приближи се до Юкаристи, прегърна я и притисна силно към себе си младото й тяло. Промуши ръка под полото й — плътта й беше жива, истинска. Внезапно се осъзна и замръзна, смутен. Тя също престана да се съпротивлява. Отвърна на целувката му, побутна с език неговия. Той свали ръката си по-надолу към гърдите й.

Любиха се, без да промълвят нито дума, в стаята; тя се съблече бързо и се отпусна назад в леглото, готова да го приеме. След като свършиха, останаха така няколко минути, без да говорят, след това продължиха да избягват темата. Тя му разказа отново как бе минал денят, какво бяха правили с децата; после му каза, че не може да остане да преспи.

Това се повтори няколко пъти, всъщност всеки път, когато идваше през следващите седмици. Той очакваше от нея да повдигне въпроса за законността на отношенията им — в края на краищата беше само на петнайсет години, а той на трийсет и пет; можеше да й бъде баща. Но тя, изглежда, не беше склонна да разглежда нещата от този ъгъл — тогава от кой? Накрая разбра, изпълнен от прилив на вълнение и благодарност — просто от ъгъла на удоволствието. Явно бракът му го бе отчуждил, беше загубил връзка; просто беше забравил, че някои жени, в определени случаи, се любят за удоволствие. Той не беше първият мъж за Юкаристи, миналата година имала приятел, момче от последния клас, когото впоследствие изгубила от поглед; но все пак имаше неща, които не беше правила, като фелацията например. Първия път той се въздържа, колебаеше се дали да се изпразни в устата й; но много бързо разбра, че това й харесва или по-скоро, че се забавлява от усещането на бликаща сперма. Общо взето, не му беше никак трудно да я доведе до оргазъм; от своя страна изпитваше огромно удоволствие да чувства в прегръдките си това стегнато и гъвкаво тяло. Тя беше умна, любопитна; интересуваше се от работата му и му задаваше въпроси; имаше почти всичко, което липсваше на Одре. Светът на работата му й беше неизвестен — един екзотичен, свят, чиито обичаи искаше да опознае; подобни въпроси тя не би задала на баща си — той и без това нямаше да може да им отговори, работеше в държавна болница. С една дума, казваше си Жан-Ив със странно усещане за относителност, връзката им беше уравновесена. Имаше късмет, че първото му дете не беше момиче; при определени обстоятелства му беше трудно да проумее как — и най-вече защо — би успял да избегне кръвосмешението.

Три седмици след първия път Юкаристи му съобщи, че е срещнала отново едно момче; при това положение било по-добре да прекратят, защото нещата ставали по-сложни. Той бе толкова отчаян, че при следващата им среща тя му предложи да продължи да му прави минети. Откровено казано, той не разбираше какво по-малко лошо имаше в това; но нали бе почти съвсем забравил какво е чувствал на петнайсет години. Говореха доста дълго, за най-различни неща, след като се прибереше; тя беше тази, която решаваше кога. Събличаше се до кръста, разрешаваше му да гали гърдите й; той се облягаше на стената, тя клякаше пред него. Умееше много добре да познава по стоновете му кога ще се изпразни. Отдалечаваше лицето си; с малки точни движения насочваше еякулацията му, понякога към гърдите си, понякога към устата си. В тези мигове имаше радостно, почти детско изражение; като си мислеше за това, той си казваше с тъга, че тя бе в началото на любовния си живот и че щеше да дари с щастие много свои любими; просто пътищата им се бяха кръстосали и това само по себе си беше вече късмет.

Втората събота, в момента, когато Юкаристи, с притворени очи, започваше въодушевено да му бие чекия, той забеляза внезапно сина си, който надничаше през вратата на хола. Изтръпна и отвърна поглед; когато повдигна отново очи, детето беше изчезнало. Юкаристи не беше забелязала нищо; тя прокара ръка между бедрата му, натисна нежно мъдете му. В този миг изпита странно усещане за неподвижност. Нещо му просветна, сякаш прозрението на една безизходица. Объркването на поколенията беше огромно и родството беше загубило смисъл. Той придърпа устата на Юкаристи към члена си; без да може да си обясни, знаеше, че е за последен път, и имаше нужда от устата й. Веднага щом тя го обгърна с устните си, той се изпразни, дълго и няколко пъти, тласкайки члена си до дъното на гърлото й, с тяло, разтърсвано от гърчове. После тя вдигна очи към него; той остана с ръце върху главата на младото момиче. Тя задържа члена му в устата си две-три минути, ближейки го бавно с език, със затворени очи. Малко преди да си тръгне, й каза, че няма да го правят вече. Не му беше много ясно защо; ако синът му проговореше, това щеше със сигурност да му навреди в момента на решението на съда; но имаше и нещо друго, което не беше в състояние да анализира. Разказа ми всичко това една седмица по-късно с твърде досаден самообвинителен тон, молейки ме да не споделям нищо с Валери. Откровено казано, малко ме дразнеше, въобще не виждах какъв е проблемът; единствено от любезност се престорих, че се интересувам, че претеглям кое е „за“ и кое „против“, но цялата ситуация никак не ми вдъхваше доверие, чувствах се малко като в предаване на Мирей Дюма153.

В професионален план обаче всичко вървяло добре, съобщи ми той със задоволство. Преди няколко седмици за малко не възникнал проблем с един от клубовете в Тайланд — за да могат да отговорят на очакванията на потребителите, заминаващи затам, трябвало задължително да се предвиди бар с момичета и салон за масажи; всичко това обаче можело трудно да залегне във финансовата документация на хотела. Той се обадил на Готфрийд Рембке. Шефът на TUI намерил бързо решение — имал съдружник на място, предприемач китаец, който работел в Пхукет и можел да построи комплекс за развлечения до самия хотел. Немският туроператор изглеждал в много добро настроение, явно се очертавало нещата да потръгнат добре. В началото на ноември Жан-Ив получи екземпляр от каталога, предназначен за германската публика; хората очевидно не се шегуваха, установи веднага той. На всички снимки местните момичета бяха с голи гърди, с гащи прашка или с прозрачни поли; снимани на плажа или направо по стаите, те се усмихваха подмамващо, прокарвайки език по устните си — беше почти невъзможно да не разбереш за какво става дума. Подобно нещо, забеляза той пред Валери, нямаше никога да мине във Франция. Любопитно е да се види, не спираше монолога си Жан-Ив, че колкото и да се приближаваме към Европа, колкото и идеята за федерация на държавите да е все повече в обращение, не се наблюдава никакво уеднаквяване на законодателството по отношение на нравите. Докато проституцията е легална в Холандия и в Германия и се ползва с определен статут, много хора във Франция настояват за премахването й и дори за санкции срещу клиентите, каквато е практиката в Швеция. Валери го изгледа с учудване — беше доста странен напоследък, впускаше се все повече в непроизводителни, безпредметни разсъждения. Самата тя вършеше огромна работа, методично, с някаква хладна решителност; често взимаше решения, без да го пита. Не беше свикнала така и понякога усещах, че е объркана, колеблива; главната дирекция не се намесваше, даваше им пълна свобода. „Просто изчакват, изчакват да видят дали ще си строшим главите“ — довери ми се тя един ден със сдържан гняв. Беше права, всичко го доказваше, не можех да й противореча, такива бяха правилата на играта.

Лично аз нямах възражения сексуалността да навлезе в пазарната икономика. Съществуват различни начини да се правят пари, честни и непочтени, интелектуални и точно обратното, брутално физически. Можеш да направиш пари с интелигентност, с талант, със сила или със смелост, дори и с красота; можеш да ги направиш и най-банално — с късмет. Най-често парите идват по наследство, както в моя случай; тогава проблемът се прехвърля върху предшестващото поколение. Най-различни хора се бяха сдобили с пари на тази земя — бивши първокласни спортисти, гангстери, художници, манекени, актьори; голям брой предприемачи и умели финансисти; няколко техници също, по-рядко изобретатели. Парите се получаваха понякога механично, по силата на натрупването; или обратно, със смел удар, увенчан с успех. Във всичко това нямаше никакъв смисъл, но то говореше за голямо разнообразие. В противовес на него критериите на сексуалния избор бяха прекалено прости и се свеждаха до младостта и физическата красота. Тези характеристики имаха несъмнено цена, но не безкрайна цена. Естествено, през миналите векове положението е било различно, във времената, когато сексуалността е била все пак свързана главно с възпроизвеждането. За да се поддържа генетическото качество на вида, човечеството е трябвало да се съобразява предимно със здравето, със силата, с младостта, с физическата издръжливост — красотата е била просто практично съчетание на всичко това. Днес даденостите се бяха променили — красотата бе запазила стойността си, но тази стойност носеше приходи, тя беше нарцистична. И ако наистина се налагаше сексуалността да влезе в сектора на обмяна на стоки, несъмнено най-доброто разрешение беше да се прибегне до парите, този универсален посредник, който позволяваше да се осигури точен еквивалент на интелигентността, на таланта, на техническите умения; който беше вече позволил да се постигне съвършена стандартизация на мненията, на вкусовете, на различните начини на живот. За разлика от аристократите, богаташите нямаха никакви претенции да са от различно естество в сравнение с останалата част от населението; те просто имаха претенции да са по-богати. С абстрактната си същност парите представляваха понятие, в което не се намесваха нито расата, нито физиката, нито възрастта, нито умът или изискаността — в действителност нищо друго освен самите пари. Моите европейски прадеди се бяха трудили много векове наред; те се бяха наели да завладеят и после да променят света и бяха успели донякъде. Бяха го сторили от икономически интерес, от любов към труда, но и защото са вярвали в превъзходството на своята цивилизация — те измислиха мечтата, прогреса, утопията, бъдещето. Това съзнание за цивилизационна мисия се бе изпарило в течение на XX век. Европейците, поне някои от тях, продължаваха да работят, да работят усилено понякога, но го правеха от интерес или от невротична привързаност към задачата си; невинното съзнание за естественото им право да владеят света и да определят историята беше изчезнало. В резултат на натрупаните усилия Европа продължаваше да бъде богат континент; такива качества като ум и упоритост, които моите прадеди бяха проявили, аз явно не бях наследил. Състоятелен европеец, аз можех да получа на ниска цена в други страни храна, услуги и жени; упадъчен европеец, съзнаващ своята близка смърт и възприел безрезервно егоизма, аз не виждах никаква причина да се лиша от тази възможност. Същевременно обаче осъзнавах, че подобно положение е неудържимо, че хора като мен не са способни да осигурят оцеляването на обществото, че са просто недостойни да живеят. Щяха да настъпят преобразования, те вече настъпваха, но аз не успявах да се почувствам наистина въвлечен в тях; единствената ми мотивация, истинската, беше да се измъкна възможно най-бързо от цялата тази боза. Ноември беше студен и мрачен; в последно време не четях вече така усилено Огюст Конт. Най-голямото ми развлечение в отсъствие на Валери беше да наблюдавам движението на облаците през стъклото на прозореца. В края на следобеда се появяваха огромни пасажи от скорци над Жантийи, които чертаеха в небето наклонени и спираловидни фигури; изкушавах се да вложа някакъв смисъл в тях, да ги тълкувам като предвестници на края на света.

13

Една вечер на излизане от работа срещнах Лионел; не го бях виждал от маршрута „Тропикът Таи“, беше минало почти година оттогава. Странно, но го познах веднага. Учудих се, че ми е направил толкова силно впечатление; в момента дори не си спомнях дали бях разговарял с него.

Бил добре, ми каза той. Дясното му око бе покрито с огромен кръг от памук. Имал злополука в работата, нещо избухнало; но не било страшно, взели мерки навреме и окото щяло да си възвърне 50% от зрението. Поканих го да изпием по чаша в едно кафене близо до Пале Роайал. Запитах се дали бих познал така бързо при случай Робер, Жозиан и другите членове на групата; вероятно бих. Това беше леко отчайваща мисъл; паметта ми се задръстваше непрекъснато с информация, която беше почти изцяло ненужна. Като човешко същество аз проявявах особени умения в натрупването и разпознаването на образите на себеподобните си. Нищо не е по-полезно за човека от самия човек. Причината да поканя Лионел не ми беше много ясна; разговорът щеше неизбежно да забуксува. За да го оживя, попитах дали е имал повод да посети отново Тайланд. Не, и не му липсвало желание, но пътуването за съжаление било малко скъпичко. Виждал ли се е с някого от останалите туристи? Не, с никого. Казах му, че съм се видял отново с Валери, за която може би си спомня, и че дори сме заживели заедно. Изглежда, се зарадва на новината; явно му бяхме направили добро впечатление. Не му се случвало да пътува много, каза ми той, и почивката в Тайланд като цяло бил един от най-хубавите му спомени. Започвах да се вълнувам от неговата простота, от наивното му желание за щастие. В този миг изпитах порив, който и до днес, когато си спомня за него, се изкушавам да определя като добър. Аз не съм добър, общо взето, това не е черта от характера ми. Благотворителността ме отвращава, съдбата на другите ми е по принцип безразлична, дори нямам спомен някога да съм изпитвал чувство на солидарност. И въпреки това тази вечер обясних на Лионел, че Валери работи в туризма, че фирмата й се готви да открие нов клуб в Краби и че бих могъл много лесно да му издействам едноседмичен престой там с 50% намаление. Това беше, естествено, пълна измишльотина, просто бях решил да платя разликата. Може и да се опитвах да се изфукам; но съм сигурен, че изпитах искрено желание той да може отново, макар и само за една седмица от живота си, да познае удоволствието в опитните ръце на младите тайландски проститутки.

Когато й разказах за срещата, Валери ме изгледа с известно объркване; самата тя нямаше никакъв спомен за Лионел. Проблемът на това момче беше именно там, че не беше лош човек, но не беше изобщо личност, беше твърде затворен, твърде смирен, просто не можеш да запомниш нищо у него. „Добре… — отвърна тя, — щом това ще ти достави удоволствие. Дори няма да се наложи да плащаш 50%, точно се канех да ти кажа, че ще ми дадат покани за седмицата на откриването, пада се на 1 януари.“ Обадих се на Лионел на следващия ден, за да му съобщя, че почивката му ще бъде безплатна; този път му дойде наистина в повече, не можеше да повярва, дори ми беше малко трудно да го убедя да приеме.

Същия ден ме посети една млада художничка, беше дошла да ме запознае с работата си. Казваше се Сандра Хексжтовоян, или нещо подобно, във всеки случай име, което нямаше да мога да запомня; ако й бях агент, щях да я посъветвам да се преименува на Сандра Халидей. Беше съвсем младо момиче, с панталон и тениска, доста обикновено, с леко кръгло лице и с къси къдрави коси; беше завършила художествената академия в Кан. Работела изцяло върху тялото си, обясни ми тя; погледнах я обезпокоен, докато отваряше чантата си. Надявах се, че няма да ми покаже снимки от естетическата хирургия на пръстите на краката си или нещо от този род, вече бях сърбал такава каша. Но не, показа ми пощенски картички, които бяха направени по отпечатъци на котенцето й, потопено в разноцветни бои. Избрах една тюркоазена и една бледолилава; малко съжалих, че нямам подръка снимки на члена ми, за да си ги разменим. Всичко това беше доста мило, но доколкото си спомнях, Ив Клайн беше правил вече нещо подобно още преди четирийсет години; щеше да ми е трудно да защитя проекта й. Разбира се, разбира се, се съгласи тя, на това можело да се гледа като на_упражнение по стил. След което извади от една картонена опаковка по-сложна конструкция, състояща се от две колела с различна големина, свързани с гумена лента; механизмът се задвижваше с манивела. По лентата имаше малки пластмасови издатини, повечето във формата на пирамидки. Завъртях манивелата, прокарах пръст по движещата се лента и усетих леко, съвсем не неприятно търкане. „Това са отливки от клитора ми“ — обясни момичето; веднага отдръпнах пръста си. „Направих снимки с ендоскоп в момент на ерекция, после записах всичко на компютър. С програма 3D възстанових размерите, моделирах всичко c_ray-tracing154, след което изпратих данните на продукта в завода.“ Имах чувството, че малко прекалява с техническите съображения. Завъртях отново манивелата, по-скоро машинално. „Човек изпитва желание да го пипне, нали? — поде тя със задоволство. — Имах намерение да създам съпротивление, така че да може да светва и една крушка. Какво мислите за това?“ Всъщност бях против, струваше ми се, че то би нарушило простотата на концепцията. За съвременна художничка момичето беше доста симпатично; изпитах желание да й предложа групов секс, бях сигурен, че ще се разберат с Валери. Но си дадох сметка навреме, че в моето положение това би могло да се изтълкува като сексуален тормоз; разгледах обезкуражен отново механизма. „Знаете — казах аз, — че се занимавам предимно със счетоводната страна на проектите. По отношение на художествената страна би трябвало да се срещнете с госпожица Дюри.“ Записах й на една визитка името и вътрешния номер на Мари-Жан; в края на краищата тя трябваше да е компетентна в областта на клиторите. Момичето изглеждаше леко объркано, но ми връчи въпреки това едно пакетче с пластмасови пирамидки. „Ще ви оставя няколко отливки — каза тя, — в завода ми направиха много.“ Благодарих й и я изпратих до служебния вход. Преди да се разделим, я попитах дали отливките са в естествен размер. Разбира се, отвърна тя, това било част от подхода й.

Вечерта разгледах с внимание клитора на Валери. Дотогава не му бях обръщал особено внимание; когато я галех или ближех, го правех като част от цялостна схема, бях запомнил положението, ъглите, ритъма на движенията, които трябваше да извършвам; сега обаче разглеждах дълго един малък орган, който туптеше пред очите ми. „Какво правиш?“ — ме попита тя учудена, след като бе седяла пет минути с разтворени крака. „Това е художествен подход…“ — отвърнах и я близнах, за да успокоя нетърпението й. В отливките на момичето, естествено, липсваха вкусът и мирисът; но иначе имаше прилика, по това не можеше да се спори. След като приключих проучването си, аз разтворих с две ръце котенцето на Валери и започнах да ближа клитора й с леки и много точни движения на езика си. Дали очакването бе изострило желанието й? Или по-точните и внимателни движения от моя страна? Важното е, че тя получи оргазъм почти веднага. Всъщност, казах си аз, тази Сандра се оказа доста добър творец; работата й те караше да погледнеш на света с други очи.

14

Още в началото на декември стана ясно, че клубовете „Афродита“ ще станат хит, и то исторически хит. В туристическата индустрия ноември е обикновено най-трудният месец. През октомври все още има пътувания, това е краят на сезона; през декември започва периодът на празниците; рядко, много рядко някой решава да тръгне на почивка през ноември, с изключение на някои особено съобразителни и изморени представители на третата възраст. Първите резултати, които пристигнаха общо от клубовете, бяха отлични — формулата се ползваше с непосредствен успех, можеше да се говори дори за наплив. Вечерях с Жан-Ив и с Валери вечерта след получаването на първите цифри; той ме гледаше почти странно, до такава степен резултатите надхвърляха очакванията му — за целия месец процентът на заетост надхвърляше 95 независимо от местонахождението. „Да, сексът… — казах аз притеснено. — Хората имат нужда от секс, така е, просто не смеят да си го признаят.“ Всичко това тласкаше към размисъл, едва ли не към мълчание; келнерът ни донесе antipasti. „Откриването на Краби ще бъде невероятно… — продължи Жан-Ив. — Рембке ми се обади, всичко е заето от три седмици. А онова, което е още по-хубаво, е, че няма нищо в медиите, нито ред. Дискретен успех, едновременно внушителен и поверителен; точно каквото искахме.“

Най-сетне се беше решил да наеме гарсониера и да напусне жена си; щеше да получи ключовете чак на 1 януари, но това му се отразяваше добре, усещах, че е по-малко напрегнат. Той беше сравнително млад, красив и истински богат — всичко това не ти помага непременно да живееш, дадох си сметка с известна уплаха аз, но поне помага да предизвикаш желание у другите. Не можех да проумея амбицията му, ожесточението, с което се стремеше да направи кариера. Не беше за парите, не мисля — плащаше високи данъци и нямаше никакъв вкус към лукса. Не беше и от преданост към предприятието, нито пък, по-общо казано, от алтруизъм — развитието на световния туризъм едва ли може да се окачестви като благородна кауза. Амбицията му съществуваше сама за себе си и не можеше да се сведе до никаква друга кауза — тя беше несъмнено свързана по-скоро с желанието да се изгради нещо, отколкото с жаждата за власт или с духа на състезанието; никога не го чух да говори за кариерата на бившите си състуденти от Висшето училище по търговия, мисля, че това изобщо не го занимаваше. Накратко, ставаше дума за почтена мотивация, същата като онази, с която се обясняваше развитието на човешката цивилизация като цяло. Социалното възнаграждение, което получаваше, се състоеше от висока заплата, при други режими то би могло да бъде под форма на благородническа титла или привилегии, раздавани на членовете на номенклатурата; не мисля, че това би променило нещо. Всъщност Жан-Ив работеше, защото обичаше да работи; това беше както загадъчно, така и напълно прозрачно.

На 15 декември, две седмици преди откриването, той получи тревожно телефонно обаждане от TUI. Един немски турист бил отвлечен заедно с младата тайландка, която го придружавала; това било станало в Хат Яй, най-южната част на страната. Местната полиция получила объркано съобщение на приблизителен английски, в което нямало никакво искане, но затова пък се съобщавало, че двамата млади хора ще бъдат екзекутирани заради поведението си, което нарушавало ислямския закон. Действително, преди няколко месеца беше забелязана дейност на ислямистки движения, поддържани от Либия в граничните зони с Малайзия; за първи път обаче жертвите им бяха хора.

На 18 декември голите и обезобразени трупове на младите хора бяха изхвърлени от камионетка на централния площад в града. Момичето бе убито с камъни, бяха се отнесли към нея с особено ожесточение; кожата й беше разкъсана навсякъде, тялото й представляваше една едва различима пихтия. Германецът беше заклан и кастриран, членът и тестикулите му — напъхани в устата му. Този път цялата германска преса поде информацията, дори във Франция се появиха няколко съобщения. Вестниците бяха решили да не публикуват снимките на жертвите, но те бързо се разпространиха по обичайните интернет сайтове. Жан-Ив се обаждаше всеки ден на TUI — засега положението не беше тревожно, имаше много малко анулирани екскурзии, хората не се отказваха от ваканционните си планове. Министър-председателят на Тайланд правеше непрекъснато успокоителни декларации — вероятно се отнасяло до изолирано действие, всички познати терористични движения били осъдили отвличането и убийството.

И все пак още с пристигането ни в Банкок усетих известно напрежение, особено в квартала Сукхумвит, където отсядаха повечето от туристите от Близкия изток. Те идваха от Турция или от Египет, но понякога и от много по-консервативни мюсюлмански страни като Саудитска Арабия или Пакистан. Забелязах, че когато се разхождаха сред тълпата, им хвърляха враждебни погледи. Пред входа на няколко бара с момичета видях табели с надпис: „NO MUSLIMS HERE“155; собственикът на един бар в Патпонг бе дори разяснил мисълта си, допълвайки надписа със следното калиграфски изписано съобщение: „We respect your Muslim faith: we don’t want you to drink whisky and enjoy Than girls.“156 Горките, те не бяха изобщо виновни, нещо повече, в случай на атентат щяха да са първите мишени. По време на първото си посещение в Тайланд бях изненадан от присъствието на граждани от арабските страни; всъщност те идваха точно по същата причина, както и западняците, с тази разлика, че сякаш се втурваха в разврата с още по-голям ентусиазъм. Често човек можеше да ги види пред чаша уиски по баровете на хотелите още в десет часа сутринта; бяха първи при отварянето на салоните за масаж. Явно в нарушение на ислямския закон и вероятно изпитвайки угризения поради това, те бяха, общо взето, любезни и се държаха много мило.

Банкок продължаваше да бъде точно толкова замърсен, шумен, душен; въпреки това изпитах някогашното удоволствие да съм отново тук. Жан-Ив имаше две-три срещи с банкери, или в някакво министерство, не следях отблизо тези работи. След два дни той ни съобщи, че разговорите му били много убедителни — местните власти били възможно максимално сговорчиви, били готови на всичко, за да привлекат и най-малката чужда инвестиция. От няколко години Тайланд не успяваше да излезе от кризата, борсата и валутата бяха много зле, държавният дълг бе достигнал до 70% от брутния вътрешен продукт. „Толкова са затънали, че не са дори вече корумпирани… — ни каза Жан-Ив. — Наложи се да давам бакшиши, но много малко, изобщо не може да се сравни с това, което беше преди пет години.“

На сутринта на 31 декември взехме самолета за Краби. Слизайки от микробуса, налетях на Лионел, който беше пристигнал предишната вечер. Бил във възторг, каза ми той, в абсолютен възторг; беше ми малко трудно да възпра потока от благодарности. Но и аз, когато стигнах до бунгалото си, бях поразен от красотата на пейзажа. Плажът беше огромен, девствен, пясъкът ситен като прах. Само през десетина метра океанът преминаваше от лазурно към тюркоазеносиньо, от тюркоазено към изумрудено. Огромни върхове от варовик, покрити с наситенозелени гори, се подаваха над водата и се простираха до хоризонта, губеха се в светлината и далечината и придаваха на залива нереални, космически измерения.

— Тук ли снимаха „Плажът“?157 — попита Валери.

— Не, струва ми се, че беше в Ко Пхи Пхи, но не съм гледал филма.

Според нея не бях загубил много, освен пейзажите нямало нищо интересно. Смътно си спомнях книгата, в която се разказваше за backpacker-и158, тръгнали да търсят самотен остров; единственият им пътеводител беше карта, нарисувана от стар пътешественик, преди да се самоубие в някакъв долнопробен хотел в Кхао Сен Роуд. Първо отиваха в Самуи, който е прекалено туристически; оттам стигаха до един близък остров, но и той с твърде много хора за тях. Най-сетне, след като подкупват един моряк, те успяват да се доберат до острова си, който се намира в природен резерват и е по принцип недостъпен. Едва тогава започват истинските неприятности. Първите глави на книгата показваха прекрасно проклятието на туриста, тръгнал ожесточено да търси „нетуристически“ места, които самото му присъствие превръща в обратното; принуден по този начин да продължи нататък по план, чието осъществяване постепенно го обезсмисля. Подобно безнадеждно положение, сходно с това на човека, който се опитва да избяга от сянката си, било добре познато в туристическите кръгове, осведоми ме Валери — в социологията то се наричало парадоксът на double bind159.

Що се отнасяше до почиващите, избрали „Елдорадор — Афродита“ в Краби, нямаше изгледи да попаднат в парадокса на double bind: въпреки че плажът беше огромен, почти всички се бяха настанили на едно и също място. Доколкото бях успял да ги огледам, отговаряха на очакваната клиентела — много германци, повечето висши чиновници или с либерални професии. Валери разполагаше с точни цифри — 80% германци, 10% италианци и 5% французи. Изненадващо беше, че имаше много двойки. Наистина, бяха предимно в стил сексуално освободени, спокойно можеше да ги срещнеш на Агдовия нос160 — повечето жени имаха силиконови гърди, много от тях носеха златни верижки около талията или глезена. Забелязах също така, че почти всички се къпеха голи. Това ми вдъхваше доверие — този род хора не създават никога проблеми. За разлика от местата, класифицирани като „туристически по своя дух“, предназначените за групов секс курорти, чието качество се подобрява с увеличаване на клиентелата, по своята същност не представляват никакъв парадокс. В един свят, в който най-големият лукс е да имаш средства да избегнеш другите, дружелюбната общителност на немските буржоа, привърженици на смяната на партньорите, представлява особено изтънчена форма на подривна дейност, казах аз на Валери в момента, когато сваляше гащите и сутиена си. Току-що се бях съблякъл и изпитах известно неудобство, давайки си сметка, че се надървям, поради което се изтегнах до нея по корем. Тя раздалечи бедрата си, излагайки най-спокойно половите си органи на слънце. На няколко метра от нас имаше група германци, които явно обсъждаха някаква статия в „Шпигел“. Катеричката на една от тях беше обезкосмена, цепката й се виждаше много добре, права и изящна. „Харесвам този вид котенца… — каза Валери тихичко, — изпитваш желание да си прокараш пръста по тях.“ Аз също ги харесвах, но отляво имаше двойка испанци, срамната кост на жената беше покрита с много гъсто руно, къдраво и черно; това също ми харесваше. В мига, в който тя лягаше, хвърлих поглед на големите й устни, плътни и месести. Беше млада жена, на не повече от двайсет и пет години, но гърдите й бяха тежки, с изпъкнали ареоли. „Хайде, обърни се по гръб…“ — пошушна ми Валери в ухото. Послушах я, затваряйки очи, сякаш това, че не виждам нищо, омаловажаваше значението на постъпката ми. Усещах как членът ми се изправя и главичката му се измъква от канията на защитната кожа. След миг спрях да мисля, съсредоточих се изцяло върху усещането; топлината на слънцето по забелената лигавица беше безкрайно приятна. Не отворих очи и когато усетих вадичката плажно масло да се стича по гърдите, после по корема ми. Пръстите на Валери се движеха с леки докосвания. Ухания на кокосово масло изпълваха въздуха. В мига, в който мажеше маслото по члена ми, аз отворих бързо очи — беше клекнала до мен с лице към испанката, която се бе повдигнала на лакти, за да вижда по-добре. Отметнах глава назад, взирайки се в небесната синева. Валери покри с шепа торбичките ми и си пъхна показалеца в ануса ми; другата й ръка продължаваше равномерно да се движи нагоре-надолу. Извръщайки глава наляво, видях, че испанката също се развихря върху члена на мъжа си; впих пак поглед в лазура. Когато чух приближаващи се крачки, отново затворих очи. Първо се разнесе шум от целувка, после ги чух да си шепнат. Вече не знаех нито колко ръце, нито колко пръсти се преплитаха и галеха члена ми, шумът на прибоя долиташе едва до ушите ми.

След плажа отидохме да обиколим центъра за забавления; нощта се спускаше, разноцветните реклами на баровете go-go светваха една след друга. На един кръгъл площад имаше около десетина бара, които ограждаха огромен салон за масажи. На входа му срещнахме Жан-Ив с момиче, облечено с дълга рокля, с големи гърди и светла кожа, което приличаше по-скоро на китайка, и го изпращаше до вратата.

— Как е вътре? — го попита Валери.

— Странно — малко кич, но наистина луксозно. Има фонтани, тропически растения, водни каскади, поставили са даже статуи на гръцки богини.

Преди да изберем две момичета, се разположихме в дълбоко канапе, тапицирано с брокат. Масажът беше много приятен, водата топла, течният сапун разнасяше остатъка от плажно масло по кожите ни. Двете момичета се движеха с изящество, сапунисвайки ни с гърдите си, дупетата си, вътрешната страна на бедрата си — Валери започна веднага да стене. Удивих се за пореден път от богатството на ерогенни зони у жената.

След като се подсушихме, се излегнахме върху голямо кръгло легло, две трети от окръжността на което беше заобиколена с огледала. Едно от момичета лижеше Валери, докарвайки я лесно до оргазъм — аз бях застанал на колене над лицето й, другото момиче ми галеше яйцата и ми правеше чекия с уста. В мига, когато усети, че ще се изпразня, Валери направи знак на момичетата да се приближат още — докато едното ми лижеше тестисите, другото целуна Валери по устата; еякулирах върху полуслетите им устни.

Гостите на новогодишната вечер бяха предимно тайландци, малко или повече свързани с местната туристическа индустрия. Нито един от ръководителите на „Орор“ не беше дошъл, шефът на TUI също не беше успял да дойде, но затова пък бе изпратил свой подчинен, който явно нямаше никаква власт, но изглеждаше във възторг от щастливата възможност. Бюфетът беше безупречен, състоеше се от китайска и тайландска кухня. Имаше малки хрупкави неми с босилек и сок от лимонени кори, бухтички с водни грамофончета, къри със скариди в кокосово мляко, пържен ориз с кашу и бадеми, патица в сладко-кисел сос, невероятно крехка и вкусна. За случая бяха внесли френски вина. Поговорих малко с Лионел, който беше на седмото небе от щастие. С него беше и едно прекрасно младо момиче, по произход от Чианг Май, което се казваше Ким. Беше я срещнал още първата вечер в един бар topless161 и оттогава бяха заедно. Той не сваляше от нея поглед, изпълнен с обожание. Разбирах какво у това деликатно същество с почти извънземно изящество е могло да прелъсти такъв едър, малко непохватен мъж; ясно беше, че едва ли би могъл да намери такова момиче в собствената си страна. Каква благословия са тези малки тайландски курвички, казах си аз, истински дар от небето. Ким говореше малко френски. Вече била един път в Париж, удивляваше се Лионел; сестра й била омъжена за французин.

— Така ли? — запитах аз. — Той с какво се занимава?

— Лекар… — той помръкна леко. — Ясно е, че с мен няма да има същия живот.

— Абе нали имаш сигурна работа… — казах аз оптимистично. — Всички тайландци мечтаят да станат чиновници.

Той ме погледна с известно съмнение. А беше вярно, държавната служба упражняваше учудващо привличане върху тайландците. Истина е, че в Тайланд държавните служители са корумпирани; те не само имат сигурността на службата, а са освен това и богати. Могат да си позволят всичко.

— Хайде, желая ти лека нощ… — казах аз, отправяйки се към бара.

— Благодаря ти — отвърна той, изчервявайки се.

Не знам какво ме беше прихванало в този момент да играя ролята на човек, който познава живота; явно остарявах. И все пак имах съмнения по отношение на това момиче — северните тайландки са по принцип много красиви, но те често съзнават прекалено добре това. Прекарват времето си да се гледат в огледалото с пълното съзнание, че красотата им представлява решително икономическо предимство, и така се превръщат в същества, едновременно капризни и безполезни. За това пък, за разлика от някоя западна мацка, Ким не беше в състояние да си даде сметка, че самият Лионел е наивник. Основните критерии на физическата красота са младостта, отсъствието на недъг и общата съвместимост с нормите на вида; те са явно универсални. Допълнителните критерии, неточни и относителни, можеха трудно да се оценят от момиче, произхождащо от друга култура. За Лионел екзотичното беше добър избор, може би и единственият. В края на краищата, казах си, направих всичко възможно да му помогна.

С чаша „Сент Естеф“162 в ръка седнах на пейката да погледам звездите. 2000 година щеше между другото да отбележи влизането на Франция в европейския валутен съюз — освен това щяха да се състоят Световното, президентските избори и различни медийни събития от голям мащаб. Скалните върхове в залива бяха огрени от луната; знаех, че в полунощ щеше да има фойерверки. Малко по-късно дойде Валери и седна до мен. Аз я прегърнах и сложих глава на рамото й; едва различавах чертите на лицето й, но разпознавах мириса, тъканта на кожата й. В мига, когато изстреляха първата ракета, забелязах, че зелената й рокля, леко прозрачна, беше същата, която носеше преди година в новогодишната нощ в Ко Пхи Пхи; изпитах странно вълнение в мига, когато допря устните си до моите, сякаш се преобърна световният ред. Странно, и без да съм го заслужил, бях получил втори шанс. Това се случва много рядко в живота; в противоречие е с всички закони. Притиснах я силно в прегръдките си, обзет от внезапно желание да заплача.

15

Корабът се носеше по тюркоазената необят и аз нямаше защо да се тревожа какво ще бъде следващото ми действие. Бяхме тръгнали рано по посока на Ко Ма, минавайки покрай коралови рифове и върховете на огромни скали от варовик. Някои от тях имаха пръстеновидна форма с лагуни по средата, до които можеше да се стигне по тесни плавателни канали, издълбани в скалите. Между островчетата водата беше неподвижна, изумруденозелена. Капитанът загаси мотора. Валери ме гледаше, седяхме, без да говорим и без да помръднем; миговете изтичаха в абсолютна тишина.

Той ни остави на острова Майа, в защитен от големи каменни прегради залив. Плажът се простираше в подножието на скалите, тесен и извит, дълъг около стотина метра. Слънцето беше високо в небето, беше вече единайсет часът. Капитанът запали отново мотора и пое по посока на Краби; щеше да дойде да ни вземе в края на следобеда. Щом излезе от входа към залива, ръмженето на мотора заглъхна.

С изключение на половия акт, в живота са редки миговете, в които тялото ликува просто от щастието, че живее, изпълва се с радост просто от факта, че съществува в света; целият ми ден на първи януари бе изпълнен с такива мигове. Нямам друг спомен освен тази пълнота. Сигурно сме се къпали, сигурно сме се пекли на слънце и сме се любили. Не мисля, че сме говорили или сме изследвали острова. Спомням си мириса на Валери, вкуса на солта, съхнеща по котенцето й, спомням си, че заспах в него и че се събудих от спазмите й.

Корабчето дойде да ни вземе в пет часа. На терасата на хотела, която гледаше към залива, аз пих едно кампари, а Валери — „маи таи“. Върховете от варовик изглеждаха почти черни в оранжевата светлина. Последните къпещи се завръщаха с пешкири в ръце. На няколко метра от брега, прегърнати в топлата вода, се любеха мъж и жена. Лъчите на залязващото слънце биеха по златистия покрив на една пагода, издигаща се под нас. Сред покоя се разнесе няколко пъти камбанен звън. Това беше будистки обичай — когато си извършил добро или достойно дело, биеш камбаната на някой храм, за да го отбележиш; радостна религия е онази, която кара въздуха да кънти — едно човешко свидетелство за добрите дела.

— Мишел… — каза Валери след дълго мълчание, гледайки ме право в очите. — Искам да остана тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Да остана тук окончателно. Мислих за това, докато се връщахме — възможно е. Достатъчно е да ме назначат за управител на селището. Имам нужната диплома и квалификации.

Гледах я, без да продумам; тя сложи ръката си върху моята.

— Само ти трябва да се съгласиш да напуснеш работата си. Би ли го сторил?

— Да. — Сигурно съм отговорил за по-малко от секунда, без следа от колебание; никога не ми се е налагало да взимам по-лесно решение.

Забелязахме Жан-Ив, който излизаше от салона за масажи. Валери му махна и той седна на масата ни; тя му изложи плановете си.

— Ами добре… — каза той колебливо, — мисля, че това може да стане. Естествено, в „Орор“ ще са малко учудени, защото всъщност това е връщане назад в кариерата. Заплатата ти ще е в най-добрия случай половината от сегашната; с оглед на останалите, не може да се постъпи другояче.

— Знам — каза тя, — изобщо не ми пука.

Той я погледна отново, поклащайки изненадано глава.

— Ами ако това е твоят избор, ако това е, което искаш… В края на краищата — каза той, сякаш едва сега го осъзнаваше, — аз управлявам „Елдорадор“; имам право да назначавам когото си искам за управител на селищата.

— Значи си съгласен?

— Да… не мога да те спра.

Странно е да усещаш как животът ти се преобръща; достатъчно е да си седиш, без да правиш нищо, и да изпитваш усещането за преобръщане. През цялото време мълчах, умислен до такава степен, че Валери се разтревожи.

— Сигурен ли си, че искаш това? — ме попита тя. — Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за Франция?

— Не, за нищо няма да съжалявам.

— Тук няма развлечения, няма културен живот.

Съзнавах това; доколкото бях имал поводи за размисъл по този въпрос, за мен културата винаги е била необходима компенсация за нещастието в живота ни. Човек вероятно може да си представи и друг вид култура, свързана с тържеството и лиризма, която се е развила в състояние на щастие; не бях обаче сигурен и подобно разсъждение ми изглеждаше доста теоретическо и вече не можеше да има никакво значение за мен.

— Има TV5163… — казах аз с безразличие. Тя се усмихна; известно беше, че TV5 е най-лошият канал в света.

— Сигурен ли си, че няма да ти е скучно? — настоя тя.

В живота си бях познал страданието, гнета, страха, но скуката не ме бе спохождала никога. Нямах никакви възражения срещу вечното, тъпо повторение на същото. Естествено, не си правех илюзии, че ще се стигне дотам; знаех, че нещастието е непоклатимо, изобретателно и упорито; но това беше поне перспектива, която не ми вдъхваше ни най-малко безпокойство. Като дете можех да прекарам часове да броя стръкчетата детелина на поляната — така и не намерих никога в течение на неколкогодишни търсения четирилистна детелина; не изпитвах разочарование, нито горчивина от това; със същия успех можех и да броя стръкчетата трева — всички тези стръкчета детелина ми изглеждаха със своите три листа безкрайно еднакви, безкрайно прекрасни. Веднъж, бях на дванайсет години, се изкатерих по един електрически стълб високо в планината. По време на цялото изкачване не бях погледнал надолу. Когато стигнах горе, на платформата, ми се стори твърде сложно и опасно да сляза долу. Планинските вериги се простираха, докъдето стигаше погледът ми, увенчани с вечни снегове. Щеше да бъде много по-просто да си остана, където бях, или да скоча. Бях възпрян, in extremis164, от мисълта, че ще се размажа; но иначе мисля, че бих могъл вечно да се наслаждавам на полета си.

На другия ден се запознах с Андреас, един германец, който се беше установил в областта от десетина години. Бил преводач, обясни ми той, което му позволявало да работи сам; връщал се в Германия веднъж в годината за Франкфуртския панаир на книгата; когато имал въпроси, ги задавал по Интернет. Имал щастието да преведе няколко американски бестселъра, между които и „Фирмата“, което му осигурявало почтени доходи; животът тук не бил много скъп. Досега не било имало почти никакъв туризъм, бил изненадан от внезапното появяване на толкова много негови съотечественици; приемаше новината не особено ентусиазирано, но и без истинско неудоволствие. Връзките му с Германия били доста поизтънели, въпреки че професията му го принуждавала да упражнява непрестанно езика. Оженил се за тайландка, с която се запознал в един салон за масажи, и сега имали две деца.

— Лесно ли е тук, ммм… да имаш деца? — запитах аз. Имах чувството, че задавам неуместен въпрос, все едно че питах лесно ли е да се снабдиш с куче. Всъщност винаги съм изпитвал известно отвращение към малките деца; доколкото ги познавах, те ми се струваха малки грозни чудовища, които се насират безразборно и надават непоносими крясъци. Мисълта да имам едно от тях не ми бе минавала никога през ум. Но знаех, че повечето двойки ги правят; не знаех дали бяха доволни от това, но във всеки случай не смееха да се оплакват. В крайна сметка, казах си аз, оглеждайки ваканционното селище, в едно такова обширно пространство е може би възможно — ще се разхождат между бунгалата, ще си играят с дървени клечки или нещо от този род.

Според Андреас, да, било особено лесно да имаш деца тук; имало училище в Краби, стигало се дотам дори пеша. А и тайландските деца били много различни от европейските, много по-малко избухливи и капризни. Изпитвали към родителите си уважение, граничещо с обожание, ставало съвсем естествено, било част от културата им. Когато гостувал на сестра си в Дюселдорф, бил буквално стреснат от поведението на племенниците си.

Не бях особено убеден във въздействието на културното влияние; но си казах, за да се успокоя, че Валери е само на двайсет и осем години, обикновено ги прихваща около трийсет и пет; но ако наистина се наложеше, добре, щях да имам дете с нея — знаех, че тази мисъл ще й хрумне, беше просто неизбежно. В края на краищата детето е като животинче, вярно, с лоши наклонности; да речем, нещо като маймунка. Можеше дори да има и своите предимства, си казах аз, можех по-нататък да го науча да играе на „Milles Bornes“165. Хранех истинска страст към „Milles Bornes“, общо взето, незадоволена страст; на кого можех да предложа да изиграем една партия? Със сигурност не на колегите в работата ми; както и не на художниците, които идваха да ми представят проектите си. На Андреас може би? Прецених го бързо с поглед — не, не беше подходящ за това. Но инак имаше сериозен, интелигентен вид; беше връзка, която заслужаваше да се поддържа.

— Вие възнамерявате да се установите тук… окончателно? — ме запита той.

— Да, окончателно.

— По-добре е да се гледа на нещата така — отвърна той, вдигайки глава. — Много е трудно да се напусне Тайланд; знам, че ако това ми се наложи сега, ще ми е много трудно да го преживея.

16

Дните отминаваха с ужасяваща бързина; трябваше да заминем на 5 януари. Вечерта преди това се срещнахме с Жан-Ив в главния ресторант. Лионел беше отказал поканата; щеше да ходи да гледа как Ким танцува. „Обичам да я гледам да танцува почти гола пред мъжете… — ни каза той, — знаейки, че след това ще я притежавам аз.“ Жан-Ив го наблюдаваше как се отдалечава. „Напредва, нашият чиновник от «Газ дьо Франс»… — отбеляза той, саркастично. — Открива извратеността.“

— Не му се подигравай… — възнегодува Валери. — Сега вече разбирам какво намираш в него — каза тя, обръщайки се към мен, — трогателно момче е. Във всеки случай сигурна съм, че прекарва чудесна отпуска.

Нощта се спускаше, палеха светлините в селцата около залива. Последен слънчев лъч озари златистия покрив на пагодата. Откакто Валери му беше съобщила за решението си, Жан-Ив не бе повдигал този въпрос. Изчака яденето, за да го стори; поръча бутилка вино.

— Ще ми липсваш… — каза той. — Няма да е вече същото. Работихме заедно повече от пет години. Разбирахме се, никога не сме се карали сериозно. Във всеки случай без теб нямаше да успея. — Говореше все по-тихо, сякаш на самия себе си; нощта беше паднала. — Сега ще можем да развием формулата. Една от най-подходящите страни е Бразилия. Мислих отново и за Кения — идеалното ще бъде да открием нов клуб във вътрешността на страната, който да остане за сафаритата, а клубът на плажа да стане „Афродита“. Друга непосредствена възможност е Виетнам.

— Не се ли боиш от конкуренцията? — запитах аз.

— Няма никакъв риск. Американските вериги не ще се осмелят никога да се захванат с подобно нещо, пуританското влияние е твърде силно в Съединените щати. Онова, от което се страхувах малко, беше реакцията във френската преса; но досега в нея няма нищо. Вярно е, че клиентите ни са предимно чужденци; в Германия и Италия хората се отнасят по-спокойно към тези неща.

— Ще станеш сутеньор номер едно в света…

— Сутеньор не — възпротиви се той. — Ние не получаваме абсолютно нищо от печалбата на момичетата; просто ги оставяме да работят.

— И после това е съвсем отделно — намеси се Валери; — няма нищо общо с персонала на хотела.

— Така де, да… — каза Жан-Ив колебливо. — Тук е отделно, но чух, че в Сан Доминго сервитьорките се качвали без проблем по стаите.

— Правят го по собствено желание.

— Да, това поне е така.

— Добре… — Валери направи жест, с който помиряваше света. — Не позволявай на лицемерите да ти лазят по нервите. Ти си тук, за да подсигуряваш структурата с опита на „Орор“, това е всичко.

Келнерът донесе супа, подправена със сок от лимонени кори. На съседните маси имаше германци и италианци в компанията на тайландки, няколко немски двойки, сами или с придружителки. Всичко това съжителстваше дружелюбно, без видими проблеми, в обща атмосфера на удоволствие; работата на управител на селището се очертаваше като лесна.

— Значи ще останете тук… — поде отново Жан-Ив; явно му беше трудно да повярва. — Изненадващо е; в известен смисъл разбирам, но… онова, което ме изненадва, е отказът да печелиш повече пари.

— Повече пари за какво? — ясно произнесе Валери. — За да си купувам чанти „Прада“? Да ходя през уикенда в Будапеща? Да ям бели трюфели по време на сезона? Печелех много пари, дори не си спомням какво съм правила с тях — сигурно съм ги харчила за подобни тъпотии. Ти знаеш ли какво правиш с парите си?

— Ами… — той се замисли. — Всъщност май досега ги харчеше най-вече Одре.

— Одре е тъпачка — прекъсна го тя неумолимо. — Радвам се, че ще се разведеш. Това е най-умното решение, което си взел изобщо някога.

— Права си, всъщност тя е доста тъпа… — отвърна той смутено. Усмихна се, поколеба се за миг. — И все пак ти си странно момиче, Валери.

— Не аз съм странна, а светът около мен. Наистина ли искаш да си купиш кабриолет „Ферари“? Вила в Довил — която неизбежно ще ограбят? Да работиш деветдесет часа на седмица, докато станеш на шейсет години? Да даваш половината от заплатата си за данъци, за да финансираш военните операции в Косово или проектите за спасяване на крайните квартали? Тук е хубаво, има всичко необходимо, за да живееш. Единственото нещо, което западният свят може да ти предложи, са морковите стоки. Ако вярваш в марковите стоки, тогава можеш да останеш на Запад; иначе в Тайланд има отлични ментета.

— Отношението ти е странно; работила си години наред в западна среда, без нито за миг да вярваш в ценностите й.

— Аз съм хищница — отвърна му спокойно тя. — Малка, мила хищница — нямам големи нужди; и ако съм работила досега, то е било единствено заради парите; сега ще започна да живея. Не мога да разбера другите — какво ти пречи на тебе например да дойдеш да живееш тук? Можеш чудесно да се ожениш за тайландка — те са красиви, мили, любят се добре; някои дори знаят френски.

— Ами… — той отново се поколеба. — Засега предпочитам да сменям момичетата всяка вечер.

— Ще ти мине. Освен това какво ти пречи, като се ожениш, да ходиш пак в салоните за масажи; ами че те са за това.

— Знам. Струва ми се… Всъщност струва ми се, че ми е било винаги трудно да взимам важни решения в живота си.

Малко притеснен от това признание, той се обърна към мен:

— А ти, Мишел, какво ще правиш тук?

Най-близкият до действителността отговор би бил несъмнено нещо от рода на: „Нищо“; винаги е трудно обаче да се обясняват тези неща на деен човек. „Ще готви…“ — отговори Валери вместо мен. Аз се обърнах към нея, учуден. „Да, да — настоя тя, — забелязах, че те прихваща от време на време, имаш творчески наклонности в тази област. Това е хубаво, защото аз не обичам да готвя; сигурна съм, че ще се заловиш тук с тази работа.“

Опитах една лъжица от пилешкото къри със зелени подправки; можеше да се измисли нещо с манго. Жан-Ив вдигна замислено глава. Погледнах Валери — беше добра хищница, по-умна и ожесточена от мен; беше ме избрала да споделя бърлогата й. Може да се предполага, че човешките общества се крепят ако не на общата воля, то поне на консенсуса — понякога определян в западните демокрации от журналистите с напълно ясни политически позиции като вял консенсус. Аз самият, човек с доста вял темперамент, не бях направил нищо, за да променя този консенсус; идеята за обща воля ми изглеждаше по-малко вероятна. Според Имануил Кант човешкото достойнство се състои в това да се подчиняваш на закона само тогава, когато самият ти можеш да се считаш за законодател; подобна странна фантазия не ми бе хрумвала никога. Аз не само че не гласувах, но и никога не бях възприемал изборите като нещо повече от отлични телевизионни шоута — в които, откровено казано, любимите ми актьори бяха политолозите; Жером Жафре особено ми доставяше истинско удоволствие. Да имаш отговорности в политиката ми се струваше труден занаят, техничарски, изхабяващ; на драго сърце бих делегирал пълномощията си, каквито и да бяха те. През младостта си бях срещал активисти, които смятаха за необходимо да тласнат развитието на обществото в една или друга посока; не изпитвах към тях нито симпатия, нито уважение. Дори започнах постепенно да им нямам вяра — начинът, по който се интересуваха от общите каузи, това, че гледаха на обществото като на заинтересована страна, бяха доста съмнителни. В какво лично аз можех да упрекна Запада? В нищо особено, но пък не бях кой знае колко привързан към него (и ми е все по-трудно да разбера как е възможно да си по-скоро привързан към идея, към страна или към друго такова общо нещо, отколкото към човек). Животът на Запад е скъп, времето е студено; проституцията — долнокачествена. Трудно е да се пуши на обществени места, почти невъзможно е да си купиш лекарства или наркотици; работи се много, има коли и шум и безопасността на обществените места не е добре осигурена. Като цяло тези недостатъци съвсем не са малко. Внезапно осъзнах със смущение, че гледам на обществото, в което живея, почти като на природна среда — както, да речем, на саваните или на джунглата, — към чиито закони би трябвало да се приспособя. Мисълта, че съм свързан с тази среда, не ми бе хрумвала никога; при мен това беше като атрофия, като отсъствие. Никак не беше сигурно, че обществото ще може да оцелее още дълго с индивиди като мен, но аз можех да оцелея с една жена, да се привържа към нея, да я направя щастлива. В мига, в който хвърлих отново признателен поглед към Валери, чух отляво нещо като щракване. Долових също шум на мотор, който идваше от морето и който бе веднага изгасен. В предната част на терасата едра руса жена се надигна и нададе вик. Тогава се чу кратката пукотевица на първия откос. Тя се обърна към нас с вдигнати към лицето си длани — един куршум беше улучил окото й, орбитата му беше кървяща дупка; после се свлече безшумно. Сега различих нападателите, трима мъже с тюрбани, които напредваха бързо по посока към нас с автомати в ръце. Последва втори откос, малко по-дълъг, шумът от счупени чинии и чаши се смеси с викове на болка. В течение на няколко секунди сме били напълно вцепенени; малцина се сетиха да потърсят убежище зад масите. До мен Жан-Ив нададе кратък вик, бяха го уцелили в ръката. Тогава видях как Валери се свлича бавно от стола си и рухва на земята. Спуснах се към нея и я обгърнах с ръце. От този момент нататък не видях нищо повече. Автоматните откоси следваха един след друг сред тишина, нарушавана само от звъна на чашите; стори ми се безкрайно. Миризмата на барут беше много силна. После настъпи отново тишина. Тогава забелязах, че лявата ми ръка е цялата в кръв; Валери беше вероятно улучена — в гърдите или в гърлото. Лампата до нас беше разбита, тъмнината беше почти пълна. Жан-Ив, проснат на около метър от мен, се опита да се надигне и изстена. В този миг откъм курортния център се разнесе огромна експлозия, която раздра пространството и дълго отеква из залива. В първия миг имах чувството, че са ми се спукали тъпанчетата, но няколко секунди по-късно, така както бях оглушен, чух концерт от ужасяващи, наистина адски викове и писъци на прокълнати.

Спасителните отряди пристигнаха десет минути по-късно, идваха от Краби; отправиха се първо към курортния център. Бомбата беше избухнала насред „Crazy Lips“166, най-големия бар, в часа на най-големия наплив; била е скрита в спортен сак, оставен близо до дансинга. Самоделка, но много мощна, на основата на динамит, задействана с будилник; сакът бил претъпкан с болтове и пирони. Под силата на ударната вълна леките тухлени стени, които разделяха бара от другите заведения, бяха отнесени; някои от металните подпори, поддържащи конструкцията, бяха поддали, имаше опасност всичко да се срути. Първото, което направиха спасителите с оглед на размерите на бедствието, беше да повикат подкрепление. На входа на бара една танцьорка пълзеше по земята, все още облечена в бикини, с откъснати до лакътя ръце. До нея един турист германец, седнал насред развалините, придържаше червата, които се изливаха от корема му; до него лежеше жена му с разпорен гръден кош, гърдите й бяха наполовина откъснати. Във вътрешността на бара се стелеше черен дим; подът беше хлъзгав, покрит с кръвта, която извираше от човешките тела и отсечените органи. Няколко агонизиращи с отрязани ръце или крака се опитваха да изпълзят към входа, оставяйки след себе си кървава диря. Болтовете и пироните бяха изболи очи, разкъсали ръце, раздробили лица. Някои човешки тела се бяха буквално пръснали отвътре, крайниците и вътрешностите им бяха осеяли няколко метра от пода.

Когато спасителните отряди стигнаха до терасата, аз все още държах Валери в прегръдките си; тялото й беше хладно. На два метра пред мен една жена лежеше на земята, лицето й, цялото в кръв, беше обсипано с парчета стъкло. Други бяха останали седнали по местата си, с широко отворени усти, приковани от смъртта. Извиках по посока на спасителите — двама санитари се приближиха веднага, поеха внимателно Валери, положиха я на една носилка. Опитах се да стана, но паднах отново назад; главата ми се удари в пода. Тогава чух много ясно някой да казва на френски: „Мъртва е.“