Част трета Патайа бийч

1

За първи път от много дълго време се събуждах сам. Болницата на Краби беше малка светла постройка; един лекар ме посети преди обяд. Беше французин от „Медсен дю Монд“167, организацията беше дошла на място още на следващия ден след атентата. Беше човек на около трийсет години, леко прегърбен, с угрижен израз на лицето. Съобщи ми, че съм спал в продължение на три дни. „Всъщност не спяхте истински — поправи се той. — Понякога изглеждахте буден, на няколко пъти ви говорехме, но едва сега успяваме да осъществим контакт.“ Да осъществят контакт, казах си. Съобщи ми, че равносметката след атентата била ужасяваща — за момента имало сто и седемнайсет загинали, това бил най-смъртоносният атентат в Азия. Някои от ранените били още в крайно критично положение, преценили са, че не могат да ги транспортират; Лионел беше сред тях. И двата му крака били откъснати, освен това в стомаха му попаднал метален къс, шансовете му да оживее били много малки. Другите тежко ранени били пренесени в „Bumrungrad Hospital“, в Банкок. Жан-Ив бил само леко засегнат, куршум причинил фрактура на раменната му кост; бил лекуван на място. Самият аз съм нямал нищо, нито дори драскотина. „Що се отнася до вашата приятелка… — заключи лекарят, — тялото й е вече върнато във Франция. Говорих по телефона с родителите й — ще бъде погребана в Бретан.“

Млъкна; вероятно очакваше да кажа нещо. Наблюдаваше ме с крайчеца на очите си; имаше все по-загрижен вид.



Към обед се появи една сестра с табла; отнесе я един час по-късно. Каза ми, че трябва да започна да се храня отново, че това е необходимо.

Жан-Ив дойде да ме посети към средата на следобеда. Той също ме гледаше странно, малко отстрани. Говори ми най-вече за Лионел; умирал, било вече само въпрос на часове. Питал много за Ким. Тя била по чудо невредима, но, изглежда, бързо се утешила — разхождайки се предишната вечер в Краби, Жан-Ив я видял подръка с един англичанин. Не бил казал нищо на Лионел, но той, изглежда, не си правел илюзии; било само по себе си късмет, казвал, че изобщо я срещнал. „Странно… — добави Жан-Ив, — той изглежда щастлив.“



В мига, в който излизаше от стаята ми, си дадох сметка, че не бях проронил нито дума; наистина не знаех какво да му кажа. Усещах, че нещо не е наред, но това беше смътно усещане, трудно определимо. Струваше ми се, че е най-добре да мълча, изчаквайки хората около мен да осъзнаят грешката си; беше просто тежък момент, който щеше да отмине.

Преди да излезе, Жан-Ив вдигна очи към мен, после поклати отчаяно глава. Както разбрах по-късно, щом съм останел сам в стаята, не съм спирал да говоря; щом някой влезел, веднага съм млъквал.



Няколко дни по-късно ни пренесоха в „Bumrungrad Hospital“ със санитарен самолет. Не разбирах причините за това пренасяне; мисля, че беше главно за да може полицията да ни разпита. Лионел беше умрял предишната вечер; пресичайки коридора, бях хвърлил поглед върху трупа му, увит в плащаница.

Тайландските полицаи бяха придружени от аташе от посолството, който изпълняваше ролята на преводач; за съжаление нямах кой знае какво да им съобщя. Въпросът, който, изглежда, най-много ги занимаваше, беше дали нападателите са приличали на араби или на азиатци. Разбирах грижите им, беше важно да се разбере дали в Тайланд се е установила международна терористична мрежа, или става дума за малайски сепаратисти; но аз можех само да им повторя, че всичко бе станало много бързо, че бях забелязал само силуети; доколкото ги бях видял, хората можеха да са и малайци.

После дойде ред на американците, които, струва ми се, бяха от ЦРУ. Те се изразяваха грубо, с неприятен тон, имах чувството, че самият аз съм заподозрян. Не бяха счели за необходимо да бъдат придружени от преводач, така че по-голямата част от смисъла на техните въпроси ми убягна. Към края ми показаха серия от снимки, които би трябвало да бъдат на международни терористи; не разпознах никого от мъжете.

Жан-Ив идваше от време на време да ме посети в стаята ми, сядаше на леглото ми. Съзнавах присъствието му, чувствах се малко по-напрегнат. Една сутрин, три дни след пристигането ни, той ми подаде малък куп листа — бяха фотокопия на вестникарски статии. „Дирекцията на «Орор» ми ги изпрати по факса вчера вечерта — каза той; — без никакъв коментар.“ Първата статия, преснимана от „Нувел Обсерватьор“, беше озаглавена „ЕДИН ТВЪРДЕ ОСОБЕН КЛУБ“; дълга две страници, много подробна, тя беше илюстрирана с фотография, взета от немската реклама. Журналистът обвиняваше направо групата „Орор“ в разпространение на сексуалния туризъм в страните от Третия свят и добавяше, че при това положение реакцията на мюсюлманите е разбираема. Жан-Клод Гийбо посвещаваше уводната си статия на същата тема. Запитан по телефона, Жан-Люк Еспиталие заявил: „Групата «Орор», подписала международната харта за етика в туризма, не може по никакъв начин да подкрепи такива отклонения; онези, които са отговорни за тях, ще бъдат наказани.“ Следваше статия от Изабел Алонсо в „Журнал дю Диманш“, остра, но не добре документирана, под заглавие „ЗАВРЪЩАНЕ НА РОБСТВОТО“. Франсоаз Жиру подемаше названието в своята седмична колонка: „В сравнение — заявяваше тя — със стотиците хиляди омърсени, унизени, доведени до робство навсякъде по света жени, колко струва — жалко е да се изрече — смъртта на няколко богаташи?“ Естествено, атентатът в Краби беше вдигнал голям шум около цялата работа. „Либерасион“ публикуваше на първа страница снимка на оцелелите и вече прибрали се в родината си, направена на летище „Роаси“, след което следваше статия под заглавие „ДВУСМИСЛЕНИТЕ ЖЕРТВИ“. В своята уводна статия Жерар Дюпюи се заяждаше с тайландското правителство заради неговата снизходителност по отношение на проституцията и наркотрафика, както и заради повтарящите се нарушения на законите на демокрацията. Под заглавие „КАСАПНИЦА В КРАБИ“ „Пари Мач“ разказваше с подробности за нощта на ужаса. Бяха успели да се снабдят със снимки, всъщност доста лошо качество — черно-бели фотокопия, изпратени по факс, които можеха да изобразяват какво ли не, човешките тела едва се различаваха. Същевременно публикуваха признанията на един сексуален турист, който нямаше нищо общо с цялата работа, беше независим и действаше по-скоро във Филипините. Жак Ширак беше направил незабавно изявление, в което, изразявайки ужаса си от атентата, заклеймяваше „недопустимото поведение на някои от нашите съотечественици в чужбина“. Реагирайки в духа на момента, Лионел Жоспен напомняше, че съществува законодателство, според което сексуалният туризъм се преследва дори когато в него участват пълнолетни. Следващите статии, във „Фигаро“ и в „Монд“, си задаваха въпроса какви биха могли да бъдат средствата за борба срещу този бич и каква би трябвало да бъде позицията на международната общност по този въпрос.

През следващите дни Жан-Ив се опитал да се свърже по телефона с Готфрийд Рембке, най-сетне успял. Шефът на TUI съжалявал много, искрено съжалявал, но не можел да направи нищо. Като туристическо място Тайланд така и така пропадал поне за няколко десетилетия напред. Освен това френската полемика имала отзвук и в Германия; вярно, че тук мненията не били толкова единодушни, макар че по-голямата част от обществото въпреки всичко осъждало сексуалния туризъм; при това положение той предпочитал да се оттегли от проекта.

2

Както не разбрах защо ме прехвърлиха в Банкок, така и не разбрах защо се бях върнал в Париж. Персоналът в болницата не ме ценеше много, несъмнено ме намираха за прекалено инертен, дори в болницата, та и до смъртното си ложе, човек е принуден да разиграва комедия. Болничният персонал обича да среща у пациента известна съпротива, непокорство, което му дава основание да се пребори с него, за доброто на пациента, естествено. Аз не проявявах нищо подобно. Можеха да ме обърнат на едната ми страна, за да ми направят инжекция, и да се върнат след три часа — бях точно в същото положение. В нощта преди да ме изпишат, търсейки тоалетната, се блъснах силно в една врата в коридора на болницата. На сутринта лицето ми бе обляно в кръв, бях разцепил веждата си, наложи се да почистят и да превържат раната. И през ум не ми бе минало да извикам сестрата; всъщност не бях почувствал абсолютно нищо.

Пътуването беше отрязък от неутрално време; бях загубил дори навика да пуша. Пред лентата за багаж стиснах ръката на Жан-Ив; после взех такси за авеню Дьо Шоази.

Веднага разбрах, че съм зле, че не можеше да не съм зле. Не разопаковах куфара си. Обиколих апартамента с найлонова торба в ръка и събрах всички снимки на Валери, които успях да намеря. Повечето бяха направени при родителите й в Бретан, на плажа или в градината. Имаше и няколко еротични фотографии, които бях направил в апартамента — обичах да я гледам как се мастурбира, намирах движенията й за красиви.

Седнах на канапето и набрах номера, който ми бяха дали за спешни случаи, денонощен. Беше нещо като кризисен център, създаден специално за оцелелите след атентата. Намираше се в една от сградите на болницата „Сент Ан“.

Повечето от хората, които бяха пожелали да дойдат тук, бяха в окаяно състояние — въпреки масивните дози успокоителни те сънуваха кошмари всяка нощ, и все едно и също — викове, крясъци на ужас, ридания. Когато ги засичах по коридорите, бях потресен от сгърчените им, изплашени лица; те бяха буквално разядени от страх. И с този страх, казах си аз, щеше да се свърши само когато свършеше и животът им.

Лично аз се чувствах най-вече безкрайно уморен. Ставах, общо взето, само за да изпия една чаша нескафе или да изям няколко сухара; яденето не беше задължително, нито пък терапевтичните упражнения. Подложиха ме все пак на серия изследвания и три дена след пристигането си разговарях с психиатър; изследванията бяха показали „изключително намалена реактивност“. Не страдах, но наистина се чувствах смален, смален извън границите на възможното. Той ме попита какво имам намерение да правя. Отвърнах: „Да чакам.“ Демонстрирах умерен оптимизъм; заявих му, че цялата тази тъга ще свърши, че ще намеря отново щастието, но че ще трябва още да изчакам. Май не успях да го убедя. Беше на около петдесетина години, с пълно весело лице, абсолютно голобрадо.



След една седмица ме прехвърлиха в друга психиатрична болница, този път за дълъг престой. Трябваше да остана малко повече от три месеца. За моя голяма изненада тук беше същият психиатър. Това не бивало да ме учудва, ми каза той; тук бил кабинетът му. Помощта на жертвите на покушението била временна мисия, която била по неговата специалност — участвал вече в групата, образувана след покушението на спирката Сен Мишел на експресния регионален влак.



Той не говореше като типичен психиатър, така де, беше поносим. Спомням си, че ми каза „да се освободя от привързаността“, това приличаше повече на будистки брътвеж. Да освободя какво? Целият аз бях привързаност. От преходно естество, аз се бях привързал към нещо преходно съобразно природата си — това не изискваше някакъв особен коментар. Ако бях от вечно естество, продължих аз, за да поддържам разговора, щях да се привържа към вечни неща. Изглежда, методът му беше ефикасен с оцелелите, обсебени от страхове от осакатяване и смърт. „Тези страдания не ви принадлежат, те не са ваши; това са призраци, които преминават през съзнанието ви“, казваше той на хората; и хората започваха да му вярват.

Вече не си спомням кога започнах да осъзнавам положението — но във всички случаи това стана на интервали. Имаше все още дълги мигове — всъщност все още ги има — когато Валери изобщо не беше умряла. В началото можех да ги продължавам колкото си искам, без ни най-малко усилие. Спомням си първия път, когато изпитах болка, когато усетих наистина тежестта на действителността; беше веднага след посещението на Жан-Ив. Беше мъчителен момент, имаше спомени, които ми беше трудно да отхвърля; не го помолих да дойде пак.

Затова пък посещението на Мари-Жан ми се отрази много добре. Тя не говори много, разказа ми малко за атмосферата в работата; съобщих й веднага, че нямам намерение да се върна, защото ще се установя в Краби. Тя се съгласи, без да коментира. „Не се тревожи — й казах аз, — ще се оправя.“ Тя ме изгледа с безмълвно съчувствие; странно, но дори ми се стори, че ми повярва.

Посещението на родителите на Валери беше несъмнено най-мъчително; вероятно психиатърът им беше обяснил, че преминавам през фази на „отхвърляне на действителността“, така че майката на Валери плака през цялото време; баща й също изглеждаше доста притеснен. Бяха дошли също така да уредят практическите подробности и да ми донесат един куфар с личните ми вещи. Предполагаха, че няма да задържа апартамента в XIII арондисман. Разбира се, разбира се, казах аз, ще уредим това по-късно; в този миг майката на Валери заплака отново.



Животът минава лесно в лечебно заведение, човешките нужди са в основата си задоволени. Върнах се отново към „Въпроси за шампион“, това беше единственото предаване, което гледах, новините вече изобщо не ме интересуваха. Много от останалите пансионери прекарваха деня си пред телевизора. На мен всъщност не ми харесваше много — твърде бързо се движеше. Идеята ми беше, че ако остана на спокойствие, ако избягвам максимално да мисля, всичко щеше да се оправи.

През една априлска утрин установих, че нещата действително се бяха оправили и че скоро ще мога да изляза. За мен това беше по-скоро извор на усложнения — трябваше да намеря стая в хотел и да създам там неутрална среда. Поне имах пари, всичко се свеждаше отново до това. „Нещата трябва да се гледат от хубавата им страна“, казах аз на една медицинска сестра. Тя, изглежда, се учуди, може би защото я заговарях за първи път.

Срещу отхвърлянето на действителността, ми обясни психиатърът по време на последния ни разговор, няма определено лечение; това не е нарушение в настроението, а в представите. Задържал ме толкова дълго в болницата, защото се боял най-вече от опит за самоубийство — били чести в случаите на внезапно осъзнаване; сега вече съм бил извън опасност. Така ли, казах аз, така ли.

3

Една седмица след излизането ми от болницата взех отново самолета за Банкок. Нямах определени планове. Ако бяхме идеални по своята природа, щяхме да се задоволяваме с движението на слънцето. Сезоните в Париж се сменяха твърде рязко, това беше повод за безпокойство, за вълнение. В Банкок слънцето изгряваше в шест часа — и залязваше в шест часа; през този отрязък от време извървяваше своя неизменен път. Съществуваше, казват, и сезон на мусоните, но аз не го бях преживял. В града цареше обичайното оживление, какво го причиняваше, за мен беше неясно, възприемах го по-скоро като естествено състояние. Хората тук си имаха несъмнено своя съдба, свой живот, доколкото им го позволяваше нивото на доходите им, но що се отнасяше до мен, те можеха да бъдат и стадо полски мишки.

Настаних се в Amari Boulevard; в хотела имаше предимно японски бизнесмени. Тук бяхме отседнали последния път с Валери и Жан-Ив; идеята ми не беше много добра. Два дни по-късно се пренесох в Grace Hotel; беше на няколко десетки метра, но атмосферата се различаваше чувствително. Безспорно това беше последният хотел в Банкок, в който все още можеха да се срещнат сексуални туристи араби. Те се движеха плътно край стените, не напускаха хотела, в който имаше дискотека и собствен салон за масажи. Виждаше се още по някой друг и в околните улички, където продаваха кебап и се намираха будките за международни телефонни разговори; но иначе бяха изчезнали. Забелязах, че, без да искам, съм се приближил до Bumrungrad Hospital.



Няма съмнение, че човек би могъл да продължи да живее, движен единствено от чувството за мъст; много хора са живели по този начин. Ислямът беше съсипал живота ми и без съмнение представляваше нещо, което можех да мразя; през следващите дни се насилвах да изпитвам омраза към мюсюлманите. Удаде ми се доста добре и започнах да следя международните новини. Всеки път, когато научавах, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинка са били застреляни в ивицата Газа, изпитвах тръпка на въодушевление при мисълта, че мюсюлманите са с един по-малко. Да, по този начин беше възможно да се живее.

Една вечер, в кофи шопа на хотела, един йордански бизнесмен ме заговори. Общителен по природа, той предложи да ме почерпи бира; може би хотелското му усамотение бе започнало да му омръзва. „Аз ги разбирам хората, забележете, човек не може да им се сърди… — каза ми той. — Трябва да си признаем, че си го търсехме. Тази земя тук не принадлежи на исляма, няма основание да се харчат стотици милиони за издигането на джамии. Да не говорим за атентата, разбира се…“ Забелязал, че го слушам внимателно, той си поръча втора бира и стана по-смел. Проблемът с мюсюлманите — продължи той — бил, че раят, който пророците им обещавали, вече съществувал тук на земята — и на този свят имало места, където свободни, млади и похотливи момичета танцували за удоволствието на мъжете, където човек можел да се опиянява от разни еликсири и да слуша божествена музика; около двайсетина такива места имало в радиус от петстотин метра около хотела. Тези места били леснодостъпни; за да влезеш в тях, не било нужно да изпълниш седемте задължения на мюсюлманина, нито да участваш в свещена война, било достатъчно да платиш няколко долара. За да имаш всичко това, не било необходимо дори да пътуваш, достатъчно било да се снабдиш със сателитна антена. Според него нямаше никакво съмнение, че ислямската система е обречена — капитализмът щял да се окаже по-силен. Младите араби вече мечтаели само за потребление и секс. Няма значение, че понякога твърдели точно обратното, тайната им мечта била да се приспособят към американския модел — агресивността на някои била просто знак за безпомощна завист; за щастие все повече обръщали чисто и просто гръб на исляма. Самият той нямал късмет; сега вече стар човек, той бил принуден да изгради целия си живот около религия, която презирал.

Аз бях горе-долу същият случай — със сигурност щеше да дойде ден, когато светът щеше да се отърве от исляма, но за мене да е твърде късно. За мене всъщност вече нямаше живот, бях имал живот, който бе продължил няколко месеца, не беше чак толкова зле, не всеки можеше да се похвали и с толкова. Липсата на желание да живееш, уви, не е достатъчна, за да пожелаеш да умреш.

Видях го отново на следващия ден, точно преди да отпътува за Аман; трябваше да чака цяла година, преди да се върне тук отново. Бях по-скоро доволен, че заминава, предчувствах, че ако беше останал, щеше отново да пожелае да разговаря с мен, а от подобна перспектива получавах леко главоболие — беше ми много трудно сега да понасям каквато и да е интелектуална размяна на мнения; нямах вече абсолютно никакво желание да разбера света, нямах желание дори да го познавам. Краткият ни разговор обаче ми направи дълбоко впечатление — всъщност той ме убеди, че ислямът е по принцип обречен — достатъчно бе човек да се замисли, и това ставаше напълно очевидно. Тази простичка мисъл бе достатъчна, за да разсее омразата — поне у мен. Отново престанах да се интересувам от новините.

4

Въпреки всичко Банкок приличаше твърде много на нормален град, имаше прекалено много бизнесмени, прекалено много организиран туризъм. Две седмици по-късно хванах автобуса за Патайа. Така трябваше да свърши всичко това, казах си, качвайки се на него; но си дадох сметка, че това не е вярно, че в случая не става дума за никакъв детерминизъм. Спокойно можех да прекарам остатъка от дните си с Валери в Тайланд, в Бретан или където и да е другаде. Да остарееш не е никак забавно само по себе си; но да остарееш сам е възможно най-лошото.

Щом оставих куфара си върху прашната земя на автобусната гара, разбрах, че съм стигнал края на пътуването си. Един стар мършав наркоман с дълги сиви коси просеше на изхода край въртящата се врата, на рамото му имаше едър гущер. Дадох му сто бати, преди да изпия една бира отсреща, в бара „Хайделберг Хоф“. Мустакати германци педерасти друсаха шкембета под ризи на цветчета. До тях три рускини, момичета, стигнали до дъното на курвалъка, се гърчеха под звуците на гето-бластера168 си; кривяха се и буквално се валяха по земята, тези мръсни малки минетчийки. В продължение на няколкото минути разходка по улиците на града срещнах впечатляващо разнообразие от човешки екземпляри — рапери с каскети, холандци маргинали, кибер пънкари с червени коси, лесбийки австрийки с пиърсинги. Отвъд Патайа няма нищо, тя е нещо като клоака, дъното на отходния канал, в което се отлагат най-разнообразните отпадъци на западната невроза. Дали си хомо- или хетеросексуален, или и двете, Патайа е спирката на последния шанс, онази, след която не ти остава нищо друго, освен да се откажеш напълно от желанието. Хотелите, естествено, се различават по степента на удобства и цените си, а също и по националността на клиентите си. Има две големи общности — германците и американците (сред които най-вероятно се прикриват австралийци и новозеландци). Има и доста руснаци, разпознават се по просташкия им вид и по мафиотското им поведение. Има дори и едно заведение, предназначено за французи, казва се „Ма maison“169; с не повече от десетина стаи е, но ресторантът е много посещаван. Отседнах там за една седмица, преди да си дам сметка, че не си падам особено по френските наденици и жабешките бутчета, че мога да живея, без да следя по сателита мачовете на френския футболен шампионат, както и без да преглеждам ежедневно културните страници на вестник „Монд“. Така и така ми се налагаше да намеря дългосрочен подслон. Валидността на туристическата виза за Тайланд е обикновено един месец, но за да я продължиш, е достатъчно да прекосиш някоя от границите. Няколко туристически агенции в Патайа предлагат еднодневна екскурзия до Камбоджа. След тричасов път с микробус чакаш час-два на опашка на митницата, обядваш в ресторант на самообслужване на камбоджанска територия (цената на обяда е включена в екскурзията, както и бакшишът на митничарите) и после поемаш пътя обратно. Повечето от пребиваващите правят това всеки месец години наред; много по-просто е, отколкото да получиш дългосрочна виза.

Човек не идва в Патайа, за да започне живота си отново, а за да го завърши в прилични условия. Или поне, ако не искаме да сме толкова брутални, за да направи пауза, дълга пауза — която може да се окаже и окончателна. Така го описа един хомосексуалист на около петдесет години, когото срещнах в една ирландска кръчма; кариерата си той бе прекарал като страньор в клюкарската преса и бе успял да задели пари настрана. Преди десет години забелязал, че нещата с него не вървят добре — продължавал да излиза вечер по барове и ресторанти, по обичайните места, но все по-често се връщал вкъщи с празни ръце. Естествено, можел винаги да си плати, но ако ставало дума за плащане, предпочитал да купува азиатците. Извини се за забележката си, надяваше се да не я изтълкувам като расистка. Не, не, разбира се, беше ми ясно: много по-лесно е да платиш на същество, което не прилича на никого от онези, които си могъл да прелъстиш в миналото, което не събужда у теб никакъв спомен. Ако трябва да плащаме сексуалността си, то в известен смисъл е по-добре обектът да е неразличим. Всеки знае, че едно от първите неща, които изпитваме при допира си с друга раса, е тази неразличимост, усещането, че почти всички си приличат физически. Това чувство изчезва след няколко месеца престой — за съжаление, защото отговаря на една реалност: в основата си всички човешки същества си приличат страшно много. Естествено, можем да различим мъжките от женските, можем също така, ако пожелаем, да ги различим по възраст; но всяко по-нататъшно различаване би било проява на известен педантизъм, най-вероятно плод на скуката. Човекът, който се отегчава, създава различия и йерархии, това е неговата отличителна черта. Според Хътчинсън и Ролинз развитието на системи на йерархическо господство при съжителството с животинския свят не отговаря на никаква практическа необходимост, на никакво предимство на естествения подбор; то е просто начин за борба срещу смазващата скука на живота сред природата.

Та така бившият страньор завършваше мирно живота си на педал, купувайки стройни мускулести красавци с мургав тен. Веднъж в годината се връщаше във Франция, за да види семейството си и няколкото си приятели. Сексуалният му живот съвсем не бил толкова бурен, колкото вероятно си го представям, каза ми той; излизал веднъж или два пъти в седмицата, не повече. Бил вече шест години в Патайа; изобилието от разнообразни сексуални предложения, възбуждащи и евтини, водели, колкото и да било парадоксално, до отслабване на желанието. Всеки път, когато излизал, бил сигурен, че ще може да се сношава и смуче с прекрасни млади момчета, които да му правят чекии с много чувство и умение. Напълно спокоен по този въпрос, той подготвял по-добре излизанията си и се възползвал умерено от възможностите. Едва тогава разбрах, че си ме представя като жертва на еротичните ексцесии, характерни за началото на първия престой, че ме възприема като свой хетеросексуален аналог. Не се опитах да го разубедя. Беше дружелюбен, настоя да плати бирите, даде ми няколко адреса за постоянна квартира. Било му приятно да поговори с французин, каза, повечето хомосексуалисти били англичани, имал добри отношения с тях, но от време на време изпитвал желание да говори на своя език. Нямал почти никакви връзки с малката френска общност, която се събирала в ресторанта на „Ma maison“; повечето били еснафи хетеро, тип бивши колониалисти или военни. Ако съм останел в Патайа, сме можели да излезем заедно някоя вечер, естествено, всекиму според вкусовете; остави ми номера на подвижния си телефон. Записах го, знаейки, че никога няма да му се обадя. Беше симпатичен, любезен и дори, би могло да се каже, интересен; но аз вече просто нямах желание за човешки контакти.



Наех стая на Наклуа Роуд, малко встрани от суетата на града. Имаше климатик, хладилник, душ, легло и още няколко мебели; наемът беше три хиляди бати на месец — малко повече от петстотин франка. Уведомих банката за новия си адрес, изпратих оставката си в Министерството на културата.

Не ми оставаше още кой знае какво да правя в съществуванието ми като цяло. Купих няколко топа хартия формат 21 х 29,7, за да се опитам да внеса някакъв ред в отделните съставки на живота ми. Мисля, че хората трябва да правят това по-често, преди да умрат. Странно е, като си помислиш за всички онези човешки същества, които прекарват целия си живот, без да пожелаят да направят и най-малкия коментар, да изкажат и най-минималното несъгласие или поне да сторят някаква забележка. Не че тези коментари, несъгласия или забележки биха имали адресат или някакъв смисъл; но все ми се струва, че в крайна сметка е за предпочитане да бъдат направени.

5

Шест месеца по-късно аз съм все още в стаята си на Наклуа Роуд; мисля, че съм почти към края на задачата си. Валери ми липсва. Ако случайно бях имал намерението, започвайки да пиша тези страници, да смекча усещането за загуба или да направя загубата по-поносима, сега мога да се уверя в провала си — отсъствието на Валери не ме е карало никога да страдам толкова.

В началото на третия месец от престоя си най-сетне се реших да се върна в салоните за масаж и в баровете с момичета. Идеята не ме вдъхновяваше истински предварително, боях се от абсолютно фиаско. Но все пак успях да се надървя, дори да се изпразня; но не познах никога вече удоволствието. Вината не беше у момичетата, те бяха все така изкусни, все така нежни; аз обаче бях станал напълно безчувствен. По-скоро заради принципа продължих да посещавам един салон за масажи веднъж седмично; после реших да прекратя. Беше все пак човешки контакт — и тъкмо в това беше неудобството. Макар аз самият да не вярвах във възвръщането на желанието, понякога момичето можеше да се изпразни — поради своята безчувственост членът ми беше в състояние да издържа часове наред, освен ако не направех минимално усилие да прекъсна упражнението. Можеше да пожелая нейното изпразване и това можеше да се превърне в залог, ала аз не желаех да позная какъвто и да е залог. Животът ми беше празна обвивка и беше за предпочитане да си остане такава. Ако позволях на страстта да проникне в тялото ми, болката щеше много бързо да я последва.



Книгата ми клони към своя край. Все по-често оставам в леглото почти през целия ден. Понякога включвам климатика сутрин, изключвам го вечер, между двете не се случва буквално нищо. Свикнах с бръмченето на апарата, което ме дразнеше в началото; но свикнах също така и с горещината; нямам наистина никакви предпочитания.

Отдавна престанах да купувам вестници; предполагам, че с днешна дата президентските избори са вече минали. Каквото и да става, министърът на културата трябва да продължи да изпълнява задълженията си. Може би Мари-Жан се сеща още за мен, от време на време, по повод бюджета на някоя изложба, не се опитах да възстановя връзката си с нея. Не знам и какво е станало с Жан-Ив; след уволнението му от „Орор“, предполагам, е бил принуден да започне кариерата си на много по-ниско ниво, и вероятно не в туристическия бранш.



Когато любовта изчезне, целият живот става някак банален и по принуда. Поддържаш човешкия си облик, обичайното си поведение, някаква структура; но не влагаш в това, както казват, сърце.

Мотори се спускат по Наклуа Роуд, вдигайки облак прах. Вече е пладне. Прииждайки от крайните квартали, проститутките отиват на работа по баровете в центъра на града. Днес май няма да изляза. Или може би в края на следобеда, за да хапна една супа в някоя от закусвалните около кръстовището.

Когато се откажеш от живота, последните човешки контакти, които остават, са тези с търговците. Що се отнася до мен, те се ограничават в няколко думи, произнесени на английски. Не говоря таи, което издига около мен задушаваща и тъжна бариера. Много е вероятно никога да не разбера истински Азия, но това е без особено значение. Можеш да обитаваш света, без да го разбираш, достатъчно е да си осигуриш храна, ласки и любов. В Патайа според западните критерии, а дори и според азиатските, храната и ласките са евтини. Що се отнася до любовта, трудно ми е да говоря за нея. Сега съм убеден — за мен Валери беше само едно лъчезарно изключение. Тя беше от онези същества, които са способни да посветят живота си на нечие щастие, да превърнат това в своя цел. Подобно явление е загадка. В него се заключват щастието, простотата и радостта; но аз продължавам да не зная нито как, нито защо това може да се случи. А след като не съм разбрал любовта, за какво ми трябва да съм разбрал останалото?

До края ще си остана дете на Европа, на тревогата и на срама; не нося никакво послание на надеждата. Към Запада не изпитвам омраза, най-многото изпитвам огромно презрение. Знам само, че такива, каквито сме, ние всички воним на егоизъм, на мазохизъм и на смърт. Създадохме система, в която стана просто невъзможно да се живее; а на всичкото отгоре продължаваме да я изнасяме.



Вечерта се спуска, гирляндите от многоцветни лампички светват около витрините на баровете за бира. Германците от третата възраст се настаняват там, полагат дебелите си ръце върху бедрото на младата си спътничка. Повече от всеки друг народ те познават тревогата и срама; те изпитват необходимост от крехка плът, от нежна и безкрайно освежителна кожа. Повече от всеки друг народ те познават желанието за собственото си унищожение. При тях рядко ще срещнеш самодоволната и прагматична вулгарност на англосаксонските сексуални туристи, начина, по който сравняват непрекъснато качеството на услугата с цената. Те също така рядко правят гимнастика и поддържат собствените си тела. Обикновено ядат много, пият много бира, трупат вредни тлъстини; повечето са на път да умрат. Често са дружелюбни, обичат да се шегуват, да черпят, да разказват истории — и въпреки това компанията им действа успокоително и тъжно.

Смъртта, нея я проумях сега; не мисля, че ще ми причини особена болка. Познах омразата, презрението, разрухата и други неща; познах дори и кратки мигове на любов. Нищо в мен няма да ме надживее, а и не заслужавам нещо в мен да ме надживее; ще съм бил посредствена личност, от всякаква гледна точка.

Представям си, неизвестно защо, че ще умра посред нощ, и все още изпитвам леко безпокойство при мисълта за страданието, което съпровожда скъсването на връзките с тялото. Трудно ми е да си представя преустановяването на живота като напълно безболезнено и несъзнателно; знам, естествено, че греша, но въпреки това ми е трудно да го повярвам.

Местните ще ме открият след няколко дни, всъщност доста скоро; в този климат труповете бързо започват да вонят. Няма да знаят какво да правят с мен и вероятно ще се обърнат към френското посолство. Не може да се каже, че съм от бедните, затова случаят ще бъде лесно разрешен. Дори ще останат немалко пари в сметката ми; нямам представа кой ще ги наследи, най-вероятно държавата или някакви много далечни роднини.

За разлика от други азиатски народи, тайландците не вярват в призраци и не проявяват особен интерес към труповете; повечето ги погребват направо в общ гроб. Тъй като няма да съм оставил изрични разпореждания, ще направят същото и с мен. Ще съставят смъртен акт, ще направят отметка в гражданския регистър — много далеч оттук, във Франция. Няколко амбулантни търговци, свикнали да ме виждат в квартала, ще поклатят глава. Нов пребиваващ ще наеме апартамента ми. Ще ме забравят. Ще ме забравят бързо.

Загрузка...