По непознати пътеки

1. Олд Кърсинг-Драй

Докато се подготвям да разкажа следния случай, няма как да не се сетя за едно събитие от моето детство, което и до днес е така ясно в паметта ми, сякаш съм го преживял едва вчера.

Ние стояхме, пет или шест момчета, на пазарния площад в родния ми град и зяпахме един каруцар, чиито коне не можеха да потеглят с тежката кола. Той дълго време ги шиба напразно и накрая, увлечен от гнева си, избълва едно проклятие, което придружи с такива здрави удари, че конете издърпаха товара през препятствието. «Е, да, когато вече нищо не помага, едно „гръм и мълния“ свършва работа» — ухили се той и продължи пътя си. Околностоящите се разсмяха заедно с него, а ние хлапетата така се впечатлихме от ругатнята, че тутакси я включихме най-ревностно в играта. Известно време се «гръм-и-мълниеросваше» с истинско блаженство, докато баща ми го чу и ми даде от прозореца онзи познат знак, който на мига ме поставяше в едно крайно меланхолично настроение. Така и този път, и то не без причина, защото трябваше да изкупя употребата на ругатнята с това, че не получих обяд и с много угнетителни чувства трябваше да наблюдавам как се услажда тлъстият сутляш на братята и сестрите ми. Това твърде недоброволно лишение ми причини толкова болка, че аз взех твърдото решение никога вече да не казвам «гръм и мълния». Похвалното ми намерение бе затвърдено още повече от това, че след трапезата моята достопочтена, по онова време седемдесетгодишна баба, ме отведе настрани и така енергично ми изтри устата с едно грубо спарче, че бистра вода потече от очите ми.

Ако искам да бъда откровен, то трябва да призная, че това «изтъркване» ми оказа едно още по-голямо въздействие от лишаването от храна, защото каквото баба кажеше, за мен то бе по-свято от всяка друга дума. Та аз се оттеглих значи в едно тихо кътче, за да продължа със собствена ръка очищението на устните, и при тая процедура ми дойде на ума, че аз нали не бях единственият, който бе ругал. Следствие на това влязох в тайно владение на споменатото спарче и се измъкнах да събера всички съвиноновници. Когато това ми се удаде, аз им разясних на каква съдба биха се подхвърлили при дадените обстоятелства и ги отведох при голямата чешма с поилото, дето се намираше от горната страна на пазара. Там ние се отдадохме на «изтъкването» с такова пламенно усърдие, че водата се стичаше по краката ни и трябваше да се излегнем на слънце, за да изсъхнем.

Колкото и голямо удоволствие да бе доставило на всички ни това мнение, то работата за мен все пак си оставаше сериозна и аз трябва да кажа, че от онзи ден произхожда погнусата, която и до днес изпитвам срещу всяко проклятие и хула. Колкото и да ми е симпатичен даден човек, се чувствам отблъснат, щом чуя една такава дума от него, а окаже ли се чак пък, че си е ругател по привичка, то за мен той престава да съществува.

Доколко далеч може да докара този лош навик човека, разбрах по един мъж, за когото днес искам да разкажа, понеже неговият пример същевременно представлява ярко доказателство за това, че с търпението и милосърдието на Бога шега не бива.

По времето, когато се случи този епизод, аз се намирах с Винету, вожда на апачите, при навахите, които също го признаваха за свой върховен предводител, тъй като в по-широк смисъл и те принадлежаха към народа на апачите. По него време те бивакуваха между хълмовете на местността, наречена Агва Гранде, и възнамеряваха оттам да се спуснат към Колорадо, но не преди да са пристигнали неколцината бели ловци, на които бях определил среща при тях.

Докато чакахме тези хора, нашите червени стражи доведоха в бивака двама непознати индианци, които бяха заловили при много подозрителни обстоятелства. Те естествено бяха разпитани веднага, ала отказаха да дадат какъвто и да било отговор. От тях не беше измъкната нито дума; лицата им не бяха оцветени и тъй като не носеха и никакъв опознавателен знак за произхода си, то беше кажи-речи невъзможно да се определи към кой народ принадлежаха. Ние знаехме, че в последно време юта бяха проявявали враждебност към навахите, и по тая причина забелязах на Винету:

— Струва ми се, че са юта, понеже това племе се изтегля все по на юг и изглежда планира нападение срещу навахите. Може би тези двама типа са изпратени от тях, за да разузнаят местопребиваването на навахите.

Мислех, че с тези думи съм нацелил истината, ала Винету познаваше по-добре от мен скитащите се тук горе индианци. Той отговори:

— Те са пай-юта, но моят бял брат има право, като ги смята за съгледвачи.

— Да разбирам ли, че пай-юта са се съюзили с ютите?

— Винету не се съмнява в това, защото ако беше другояче, тези двама войни нямаше да се противят да ни дадат информация.

— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи! При местност като тукашната може да се приеме, че съгледвачите са отдалечени най-много на три дни от своите. От това можем да заключим колко далеч са приблизително от нас враговете.

— Уф! Ние ще ги потърсим.

— Кой?

— Ти и аз.

— Друг никой?

— Четири добри очи виждат повече от сто лоши, а колкото повече войни вземем със себе си, толкова по-рано могат да ни открият.

— Това е вярно, но може да ни се наложи да изпратим вестител до бивака.

— Тогава ще вземем един навах с нас, но повече никого. Хоуг!

Последната дума при него винаги служеше за подсилване. Тя означаваше нещо като: уговорено, баста, свършено. Ето защо аз се отказах да му правя по-нататъшни предложения.

Отделението навахи, при което се намирахме, наброяваше, изключвайки възрастните мъже, жени и децата, около триста войни, намиращи се под предводителството на Нитзас-Кар [1] — един много кадърен вожд. Това бяха достатъчно хора, за да се отблъсне един враг, за когото приемахме, че няма да е многочислен, ала въпреки това проявихме предпазливостта да пратим един вестоносец до най-близкото подразделение, за да го уведомим за приближаващата опасност. Едно кратко съвещание с Нитзас-Кар даде желания от Винету резултат. Апачът, аз и един млад, но добре изпитан воин потеглихме на коне, за да открием местонахождението на противника, а навахите останаха да бивакуват на същото място при двойно разставени постове и зорка охрана на двамата пленници в очакване на нашето завръщане или това на пратеника ни.

Беше още много рано сутринта и следователно ние имахме цял ден пред себе си. Общо взето знаехме, че юта лагеруваха в южната част на едноименната територия, докато пай-юта трябваше да се търсят приблизително там, където се събираха ъглите на Юта, Колорадо, Аризона и Ню Мексико. Това беше, наистина, доста неопределено, още повече като трябваше да си кажем, че червенокожите, ако действително възнамеряваха някакво нападение, вероятно вече са напуснали района. Накъде тогава трябваше да се насочим? Така би попитал само някой, който не е уестман; ние обаче знаехме един пътеводител, на който можехме да разчитаме, а именно дирята на двамата съгледвачи, която открихме веднага щом напуснахме бивака.

Намирахме се в една от най-плодородните области на Аризона, което обаче в никой случай не означава много. В страната валежите са незначителни; малкото реки са прокарали коритата си в дълбоки проломи; главната река, а именно Колорадо, протича между скални стени, които често се възкачват почти отвесно на повече от две хиляди метра, а високото плато горе се простира на всички страни голо и бедно откъм растителност, изоставено на произвола на слънчевия зной и брулещите ветрища. Много рядко има някоя течаща вода, която човек може да следва, без да се налага да се спуска до една едва ли не безкрайна дълбочина и тогава действително има зеленина от трева, храсти и дървета, която толкова повече радва окото, колкото погледът досега е бил принуден да се плъзга все по гола скала. Там, където малки рекички се приближават една към друга, има дори гори, между които се простират тучни прерии. Такъв беше случаят и при нас и ето как не се искаше прекомерна проницателност за откриване дирята на двамата съгледвачи.

Тъй като тези хора бяха заловени още с пристигането си, следите бяха така пресни, че стъпкалата от копитата на конете им трева още не беше се изправила и ние можехме да яздим в галоп, без дори веднъж да изгубим отпечатъците от очи. Съгледвачите явно цялата нощ са били на път, понеже не намерихме място, където да се наложи да яздим по-бавно, за да внимаваме по-добре. А в тъмнината те не са могли да бъдат достатъчно предпазливи и дори в твърдия камънак за нас имаше ясни белези, които да ни сочат правилния път.

Едва вечерта стигнахме до един поток, където те вчера бяха направили почивка. Там намерихме скрити медицините им и гърненцата с боите, от които подразбрахме, че пай-юта се намират на бойната пътека. Почивахме цялата нощ и на утрото продължихме ездата.

За съжаление следите оттук нататък вече не можеха да се различат, което обаче изобщо не ни постави в затруднение, защото беше необходимо само да спазваме посоката към Рио Сан Хуан, за да се натъкнем на тях съвсем сигурно. Та яздехме значи на изток-североизток — изпървом по една савана, чиято трева ставаше все по-оскъдна, и сетне по една скална равнина, толкова гладка и гола, сякаш беше излята от цимент.

Беше по обяд, когато видяхме на далечния хоризонт три точки, приближаващи към нас. Понеже нямаше никакво скривалище и не можехме да знаем с бели или червени ще се срещнем, слязохме от конете, накарахме ги да легнат и клекнахме до тях на камънака. По този начин нямаше да ни видят толкова скоро.

С приближаването си точките ставаха все по-големи, докато видяхме, че това бяха трима ездачи. Винету засенчи очи с ръка, вгледа се по-зорко в тях и после възкликна:

— Уф! Дик Хамердал, Пит Холбърз и някакъв бял, когото не познавам!

Хамердал и Холбърз принадлежаха към ловците, които очаквахме. Сега и аз ги разпознах и скочих. Тъй като Винету и навахът сториха същото, бяхме видени и ние и тримата ездачи спряха. Ние накарахме конете да се изправят, качихме се на седлата и започнахме да яздим към тях. Хамердал и Холбърз ни познаха и препуснаха в галоп към нас с високи ликуващи викове.

Трябва да кажа, че двамата мъже бяха такива големи чешити, каквито човек само в Дивия запад можеше да намери. Те биваха наричани от всички свои познати Обърнатите тоустс. Под тоустс се разбира, както е известно, слепени препечени филии с масло. Дик и Пит имаха навика в ръкопашен бой да застават гърбом един към друг, за да могат по този начин по-добре да се отбраняват срещу своите неприятели; оттук и Обърнатите тоустс.

Хамердал беше дребен и — което в Запада е много рядко — извънредно шишкав тип, поддържащ с максимална грижовност гладко избръснато прорязаното си от белези и нишани лице. Неговата хитрост се равняваше на безогледната му дързост, което го правеше един много добре дошъл спътник, макар за мен често да бе било по-добре, той да действаше повече предпазливо, отколкото дръзко. Той имаше някои чудати особености, с които почти винаги предизвикваше усмивка по лицата на спътниците си.

Пит Холбърз в противоположност на него беше много дълъг и много слаб. Мършавото му лице беше — за малко да кажа — обгърнато от гъста цялостна брада, което щеше да е една грандиозна неистина, защото тази брада се състоеше от едва ли стотина косъма, които в самотно разселение обрасваха двете бузи, брадичката и горната устна и оттам се спущаха дълги и рехави почти до пояса. Това създаваше впечатление, като че молци бяха опоскали девет десети от брадата му. Скъп на думи и отмерен, Пит беше много добър боен другар, който говореше само когато бъдеше запитан.

Третия ездач ние не познавахме. Той беше кажи-речи по-дълъг и от Пит и при това до ужасяване дръглив. Човек почти можеше да се поддаде на измамата, че чува кокаляците му да тракат. Аз от пръв поглед почувствах, че не бих могъл да се сприятеля с него: лицето му беше грубо издялано, а погледът — предизвикателен. Ако имаше някой безогледен човек, то във всеки случай беше този мъж.

Докато препускахме едни към други, Дик Хамердал извика:

— Винету, Олд Шетърхенд!!! Виждаш ли ги, Пит Холбърз, старий куне, виждаш ли ги?

Кун е съкращение от ракун — миеща мечка, галеното име, с което Хамердал имаше навика да нарича своя Пит Холбърз. Последният отговори въпреки изпитваната радост по своя суховат начин:

— Ако ти мислиш, Дик, че ги виждам, то сигурно правилно си уцелил.

Те сграбчиха ръцете ни и ги заразтърсваха с всичка сила. Същевременно Хамердал продължаваше да вика:

— Най-сетне, най-сетне сме заедно!

— Най-сетне? — попитах аз. — Вие все пак не можехте да очаквате да ни срещнете още сега, понеже ви бяхме заръчали да дойдете при Агва Гранде, докъдето има още ден и половина път. Толкова ли голям е бил копнежът ви по нас?

— Естествено! Безкрайно голям!.

— Защо? Къде са другите?

— Та това е то, я! Ей затова копнеехме по вас и затова гонехме конете си до смърт. Ние трябва незабавно да тръгнем за Агва Гранде, за да заберем един порядъчен отряд навахи.

— За каква цел?

— За да нападнем пай-ютите, които плениха нашите другари. Хайде да тръгваме, да тръгваме, мешърз, иначе ще идем твърде късно!

Той поиска да продължи ездата. Аз улових юздите му и казах: — Не толкова разгорещено, Дик! Преди всичко ние трябва да знаем какво се е случило. Слизайте и ни разкажете!

— Да слезем? Не ми и хрумва! Аз мога да ви го разправя и по време на ездата.

— Аз обаче искам да го чуя на спокойствие; нали знаете какъв съм в това отношение. С прибързване човек лесно може да погуби всичко и затова разсъдливостта трябва да предшества всяко нещо, което предприема.

— Но ако няма време за размишления?!

— Аз ти казвам, че ние имаме достатъчно време. Преди всичко трябва да ни кажеш кой е мъжът, дето се намира при вас!

Винету беше вече слязъл. Аз последвах примера му и седнах до него. Така другите нямаше как да постъпят другояче.

— Ее, Пит Холбърз, старий куне, май ще трябва да си губим тук скъпоценното време — изръмжа Хамердал вкиснато. — Ти какво ще речеш по въпроса?

— Щом Олд Шетърхенд и Винету го желаят, то сигурно така е правилно — отговори запитаният.

— Дали е правилно, или не, все едно, нужна е незабавна помощ. Но щом като така се иска, длъжни сме да се подчиним.

Те седнаха при нас на земята. Непознатият ми беше подал ръка за поздрав по такъв начин, сякаш сме се виждали и говорили не веднъж и дваж, а аз само я бях докоснал, защото не съм свикнал да стискам ръката на някого, комуто не съм предложил по-рано своята. Когато той я поднесе после и на Винету, този се престори, че не е видял движението. Апачът значи имаше по отношение този мъж съвсем същото предусещане като мен.

— Вие искате да знаете кой е този джентълмен — заговори Дик Хамердал. — Той се казва мистър Флетчър, вече е от почти три десетилетия в Дивия запад и се присъедини към нас с четирима другари, за да се запознае най-сетне с Винету и Олд Шетърхенд.

— Да, мешърз, вярно е това, което каза мистър Хамердал — намеси се тук с важна физиономия Флетчър. — Аз се скитосвам вече трийсетина години из Запада и съм си поставил задачата да покажа на тия прок… червенокожи, че Дявола дирят те на нашата… земя. Такива… каналии, трябва… да пречуква и тъй като се надявам, че вие сте със същите разбирания като мен, то трябва… да си напъха гагата, ако… негодяи не се видят принудени да си отнесат… кокалите там, където Сатаната ще ги стъпче на… брашно!

Аз буквално се уплаших от начина на изразяване. Та това бяха думи, които изобщо не мога да изговоря и още къде по-малко да запиша! Всяка дума, която съм заменил тук с многоточие, беше проклятие. Осем проклятия в едно толкова кратко слово! И при това оня ни погледна, сякаш очакваше да бъдем направо запленени. Аз, тъкмо наопаки, се почувствах така, като че бях получил осем удара по главата. И сега знаех точно кой беше той — по-добре, отколкото можеше да ми каже Хамердал. В мое присъствие хората често бяха разказвали за този човек, когото и най-чуждият можеше веднага да разпознае по неговите грозни изрази. Да, той беше уестман, само че от най-долнопробен сорт. Нямаше деяние, на което да не е способен; въжето често бе надвисвало над врата му; в своята ненавист към индианците той надминаваше и най-лютия враг на червената раса и за него се разказваха неща, при които на човек буквално му се изправяха косите. Към това се добавяше и фактът, че той направо се къпеше в проклятия, когато говореше, така че дори и най-грубите хора не искаха повече да знаят за него. Досега се бе изплъзвал с едно непонятно щастие от наказанието на закона и отмъщението на индианците, макар всеки, който се бе запознал с него, да казваше, че не заслужава нищо друго, освен да бъде пребит като диво животно. Поради неговата извънмерно мършава фигура и привичката му да вмъква ругатня във всяко изречение, излязло на устните му, беше получил прозвището Олд Кърсинг-Драй [2]. Но беше известно, че всеки, който се осмели да го нарече така в лицето, залага живота си на карта.

— Ее, да не би да сте неми, мешърз? — запита той сега, като не получи веднага отговор. — Аз все пак мисля, че вие двамата можете да говорите.

Винету седеше с ниско спуснати мигли и каменно лице. Ако трябваше да говори, той щеше да го стори само с ножа, не с уста. Ето защо се наех аз да отговоря, като приканих човека:

— Я ми кажи дали се лъжа, като те смятам за Олд Кърсинг-Драй!

Оня също беше седнал, скочи обаче в миг, измъкна ножа си и ми кресна:

— Как… какво… кой съм… как ме наричате! Да ви забия ли това желязо във вашето… тяло? Ще го сторя, ако веднага не ме помолите за прошка и…

— Замълчи! — пресякох го аз, като извадих револвера си и го насочих към него. — При най-малкото движение с ножа получаваш куршум в главата! Олд Шетърхенд не е мъжът, който ще се остави толкова лесно да бъде намушкан, както ти, изглежда, си мислиш. Я виж, че Винету вече държи револвера си готов за стрелба! Днес си налетял на хора, които не са свикнали мнрго-много да се церемонят. Забелязваш, че пръстът ми лежи на спусъка. Та отговори значи определено, ти ли си Олд Кърсинг-Драй, или не?

Неговите очи просветнаха коварно, ала той съзна, че беше в неизгодно положение, втъкна ножа обратно в колана, седна и каза с привидно спокойствие:

— Аз се казвам Флетчър. Как ме наричат другите… мошеници, за мен е все едно и това вас хич не ви засяга!

— Охо! Сигурно малко все пак ни засяга що за човек се присъединява към нас! Дик Хамердал, ти знаеше ли, че този мъж е Олд Кърсинг-Драй!

— Не — отговори дебелият смутено.

— Колко дълго вече сте заедно?

— Трябва да има една седмица. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти мислиш, Дик, че е толкова дълго, то навярно е така — отговори Холбърз.

— Дали е така, или не, все едно, но е точно една седмица — ни по-дълго, ни по-късо.

— В такъв случай неговите проклятия трябваше да ти направят впечатление! — продължих аз.

— Неговите проклятия? Хмм, да! Действително сегиз-тогиз си помислях, че би могъл малко по-инак да се изразява, ама че е Олд Кърсинг-Драй, не знаех.

— Тогава няма какво да ти кажа, но да си знаел кой е и въпреки това да го доведеш при нас, то… знаеш сигурно какво искам да кажа. В негово присъствие се приказва пристойно, проклятия ние не търпим и ако на някой това не му отърва, ще си иде бързо-бързо, макар да не му се иска да си върви! А сега достатъчно по тоя въпрос! Имаме да обсъдим по-належащи неща. Ние очаквахме с вас двамата още четирима мъже. Те също ли паднаха в ръцете на пай-юта?

— Да.

— Кога?

— Вчера вечер.

— Къде?

— При Рио Сан Хуан.

— По какъв начин?

— Дали по този или онзи начин, все едно, аз не знам нито начина, нито метода.

— Не го схващам. Вие би трябвало все пак непременно да знаете какво се е случило!

— Това щеше да е вярно, ако се беше случило в наше присъствие, мистър Поразяваща ръка.

— А-а, вие не сте били там?

— Не, бяхме тръгнали да набавим месо и понеже не намерихме веднага някакъв дивеч, се отдалечихме доста от бивака. Когато поехме обратно, вече се беше смрачило и ние щяхме да яздим право в ръцете на пай-ютите, без хич нищо да подозираме, ако мистър Флетчър не беше ни пресрещнал, за да ни предупреди.

— По-нататък! Вие сте били на коне?

— Да, защото искахме да се пробваме за антилопи.

— И Флетчър също яздеше?

— Естествено! Когато ни срещна, скрихме конете и се запромъквахме към бивачното място, което пай-ютите междувременно бяха заели. Удаде ни се да стигнем толкова близо, че можехме да видим осмината пленени спътници — лежаха вързани посред червенокожите.

— Никой мъртъв?

— Не, нито даже ранени.

— Хмм, извънредно странно! Никакви изстрели ли не чухте?

— Не, бяхме се отдалечили твърде много от бивака.

— Не забелязахте ли някаква следа, че се е състояла битка?

— Двама индианци лежаха мъртви край огъня.

— Това е още много по-странно! Вие, разбира се, сте подслушали какво се е говорило?

— Дали сме подслушали, да не, все едно, не беше изговорена нито дума. Ние въобще бяхме рискували вече твърде много и трябваше да помислим за безопасността си. Ето защо много скоро потърсихме конете и препуснахме.

— Накъде?

— Естествено насам, защото не ни оставаше нищо друго, освен да потърсим вас и сетне с помощта на навахите да освободим пленените другари. Затова предлагам веднага да потеглим към Агва Гранде и…

— Само търпение! — прекъснах го аз. — Още далеч не сме стигнали чак дотам. Ние трябва да сме наясно, преди да можем да вземем някакво решение. Касае се преди всичко за двата индиански трупа. Кой е убил тези двама индсмани? Ти дали не знаеш, мистър Флетчър?

— Оставете ме на мира! — отговори оня грубо. — Какво ми влизат в работата… червени нехранимайковци!

— Твоите бели другари, които са пленени, също ли не те интересуват?

— Ако сред тях не бяха моят син и племенникът ми, можеше и тях… да отнесе!

— Слушай, изразявай се другояче, иначе ще те изгоним и после си бери дерта как ще освобождаваш близките си! Ние сме готови да помогнем, но искаме непременно да узнаем истината. Та ти не знаеш значи по какъв начин е бил отнет животът на индсманите?

— Не.

— Тогава кажи как бе извършено нападението!

— И това не мога да кажа, защото изобщо не съм присъствал.

— Ти също ли си се бил отдалечил от бивака?… Накъде?

— Да донеса месо.

— На теб ли всъщност се падна жребият да отидеш на лов?

— Не, но ми доскуча и ето как тръгнах с коня си. Когато се връщах с настъпващия здрач, чух бойния крясък на червените в нападнатия бивак. Не можех да сторя нищо, освен да пресрещна мистър Хамердал и мистър Холбърз и да ги предупредя. Това е всичко, което знам за тая… история.

— Колко души са приблизително пай-ютите?

— Може да са някъде към триста. Ако само успеем да се сдобием с наполовината толкова навахи, обещавам да изтръгна живота на тия… непрокопсаници от… тела, така че…

— Мълчи! — прогърмя тогава към него апачът, който досега не беше обелил и дума. — Ти си този, който е убил двамата пай-юти!

— Не, не съм аз!

— Това е лъжа. Ти си убиецът!

Очите на двамата се дълбаеха едни други. Бронзовите черти на Винету бяха студени и горди като на крал, докато по лицето на Флетчър пламтеше необуздана страст. Той не съумя да издържи погледа на апача по-дълго от няколко секунди, трябваше да сведе своя, ала издигна пръст като за клетва и извика:

— Нека ослепея и бъда разбит, ако съм аз убиецът! Това говори достатъчно и сега ме оставете на мира с вашите… червени дяволи!

Побиха ме студени тръпки от ужас. Аз също го смятах за убиеца, но не му го бях казал. Сега тези думи! Това означаваше да си стоварва наказанието свише с безпримерно безбожие и наглост! Езикът ми отказа. Винету обаче се изправи и заговори с тона на пророк, пред чиито духовни очи бъднините лежаха разбулени:

— Този сквернословен бледолик прокле преди малко още при приветствието цялата червена раса, следователно всички мои братя и също мен. Винету го премълча, защото знае, че добрият Маниту превръща клетвата на злия в благословия. Но сега сквернителят охули и призова към отмъщение самия велик и справедлив Маниту; той заложи пред Всемогъщия светлината на своите очи и целостта на крайниците си. Винету вижда да го поразява Висшият съд и не може да има дял в него. Великият Маниту знае също така добре както аз и Олд Шетърхенд, че той е убиецът и ще стори с него това, което той поиска. Хоуг!

Когато апачът седна отново, за нас другите бе невъзможно веднага да проговорим, Флетчър обаче скочи и повтори богохулството по такъв начин, че буквално ме изхвърли нагоре. Аз пристъпих към него, вдигнах пестник и му се сопнах:

— Замълчи моментално, човече, иначе ще те смажа като гадина, чиято смърт е благоденствие за другите създания! Аз също се отказвам от теб. Каквото и да ти се случи, от нас помощ не очаквай!

Оня се сви, ала все пак имаше още наглостта да каже полугласно и подигравателно:

— Отказвайте си се в името на…! Аз не се нуждая от вас, защото нещата не касаят мен, а пленниците. Това било значи цялата подкрепа, която човек може да очаква от тези двама възхвалявани уестмани! Благодаря!

— Ти няма защо да благодариш, тъй като от нас вече нищо не можеш да искаш. Що се отнася до пленниците, ние ще сторим всичко, което е по силите ни. Ако спасението е възможно, те ще го имат.

— Но трябва да побързаме! — помоли Дик Хамердал. — Ти сигурно съзнаваш, мистър Поразяваща ръка, че не бива нито минута в излишък да губим. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий куне?

— Хмм! — изръмжа запитаният замислено. — Като разсъдя правилно, не можем да сторим нищо по-добро, освен да се предоставим на мистър Винету и мистър Поразяваща ръка. Те са по-умни от теб, старий Дик, за мен пък съвсем да си премълчим!

— Тогава щеше да е много по-добре хич нищо да не беше казал! Такъв кун като теб всъщност изобщо не би трябвало да говори!

— Well! Тъй като тук сигурно си страшно прав, умолявам те за в бъдеще хич вече да не ме питаш. Тогава старият кун ще може да си сдържа човката.

Това естествено беше речено на шега, понеже никога не се бе случвало двамата на сериозно да се скарат. То би било съвсем против качеството им на тоустс. Хамердал трябваше точно да ни опише мястото, на което се бе намирал бивакът им.

— Но вероятно няма да можем да сварим червенокожите вече там. Аз по-скоро съм убеден, че те ни преследват по петите. Ето защо настоявам да продължим бързо ездата.

— Ти си в заблуда, Дик — отговорих аз. — Вие не сте преследвани. Ако пай-юта знаеха, че трима са се изплъзнали, отдавна вече да сме ги видели. Те със сигурност имат убеждението, че са пленили всички бели.

— Но нашите следи! От тях трябва да им стане ясно все пак, че ние сме били на лов и следователно не сме присъствали при нападението!

— Нападението е извършено вчера вечерта след спускане на мрака, а днес заранта следите ви са били толкова неясни, че вече изобщо не е можело да се различи кога са възникнали — дали преди, или след ненадейното завземане на бивака. А вашите другари ще се пазят, ако ги запитат, да ви издадат, тъй като от вас зависи спасението им. Към това се добавя, че пай-ютите се намират на бойната пътека и следователно няма да могат да мъкнат насам-натам със себе си два трупа. Те ще погребат мъртъвците. Макар че ще са принудени да съкратят предписаната церемония, все пак няма да свършат преди утре по обяд и значи няма да потеглят по-рано. Освен това няма да бързат, понеже трябва да чакат завръщането на двамата съгледвачи, за които не знаят, че са попаднали в ръцете на навахите. Ти следователно си даваш сметка, че имаме време?

— Дали има време, или не, все едно, но аз ще се ръководя от решението ви, защото вие наистина сте по-умни от Пит Холбърз, стария кун. Това той преди малко самият го каза.

— За себе си ти естествено изцяло си мълчиш, драгий Дик — вметна Холбърз с комична сериозност.

— Я по-добре си трай! Та нали каза, че не искаш повече да говориш. Какво в крайна сметка смяташ сега да правиш, мистър Поразяваща ръка?

— Това ще определи Винету. Аз само проведох изясняването, за това ще предоставя по-нататъшното на него.

Винету и аз се познавахме, както рядко двама души се познават. В мигове, когато се касаеше да се вземе някакво решение, често биваше така, сякаш двамата имахме само една душа и мисъл. Каквото изречеше единият, другият преди туй вече в себе си го бе сметнал за правилно. Така и сега. Апачът хвърли един изпитателен поглед към лицето ми и когато му кимнах, се обърна към наваха, който бе дошъл с нас и досега беше седял мълчаливо, защото когато вождовете говорят, обикновеният воин не бива да се осмелява да се обади.

— Познава ли моят млад червен брат добре Деклил-Насла [3] на река Сан Хуан?

Запитаният кимна мълком и със страхопочитание. Апачът продължи:

— При двата му края се спускат надолу тесни пътеки, които могат да намерят само войните на навахите. Нека Нитзас-Кар, вашият храбър вожд, поведе своите бойци към каньона — едната половина съвсем долу при задния край, а другата при предния край, но не съвсем долу, та да не могат да бъдат забелязани, тъй като ние ще примамим пай-ютите в каньона. Едва когато те са проникнали в него, предният отряд може да слезе долу до водата и да се покаже. Тогава пай-ютите ще бъдат заградени от двете отделения и ще бъдат принудени да се предадат, ако не искат да бъдат застреляни до последния човек, защото те ще се намират между високите, гладки стени на каньона, докато войните на навахите няма да могат да бъдат улучени от куршум, понеже ще се крият зад скалите, стесняващи отпред и отзад пролома. Разбра ли ме брат ми?

Отново същото мълчаливо кимване.

— Тогава нека той възседне веднага коня си и да язди бързо обратно към бивака!

Няколко мига по-късно навахът препускаше в галоп, без да е изрекъл и една дума. После ние също възседнахме и потеглихме бързо към Сан Хуан, чиито брегове Винету и аз много добре познавахме. А и да не беше такъв случаят, имахме в лицето на Хамердал и Холбърз благонадеждни водачи. Към Флетчър не отправихме нито дума, нито поглед за подкана да ни последва. Давахме вид, сякаш той изобщо не присъства, но оня пое, след като се бе замислил известно време, подире ни. За нас щеше да е много по-приятно, наистина, ако беше си останал…

2. В бивака на пай-юта

Винету също като мен беше убеден, че пай-ютите се намираха още на мястото, където бяха нападнали белите. Въпреки това ние бяхме достатъчно предпазливи да не поемем по правата посока, защото те нали искаха да отидат при навахите, от които ние идвахме, и все пак беше възможно да тръгнат по-рано, отколкото мислехме, или да изпратят повторно съгледвачи, които да ни видят. Така че ние се придържахме повече надясно — право на изток, а когато в утрото на другия ден бяхме стигнали на една ширина с лагерното място, продължихме да яздим още на известно разстояние, за да завием после наляво и приближим мястото от изток, вместо от запад. Не щеше и съмнение, че червенокожите не очакват от тази посока никакъв враг. Но въпреки това ние трябваше да бъдем предпазливи, защото толкова много хора се нуждаят от храна, и можеше да се приеме, че немалко от тях ще се скитат наоколо.

Достигнахме реката при едно разположено далеч нагоре по течението място, обградено околовръст от гъст храсталак. Сега се касаеше да разберем как стоят нещата с пай-юта и техните пленници. Това бе едно не само трудно, но и много опасно начинание. Аз предложих себе си, ала тъй като Винету твърдо настоя той самият да отиде, трябваше да се примиря.

Другото нещо бе да отправим едно предупреждение на Олд Кърсинг-Драй. Вярно, че не ми се искаше да говоря пак с него, но този предразсъдък трябваше да отстъпи, след като се отнасяше до нашата безопасност. Той ни беше следвал дотук, после вързал коня си, както ние нашите, и се бе изтегнал на известно разстояние от нас в тревата. От потеглянето ни никой не беше му казал нито дума. Сега му личеше, че е във висша степен озлобен към нас, и ето как беше съвсем близко до ума, че замисля отмъщение. Ако сред пленниците не се намираха синът и племенникът му, то бих бил склонен да му припиша намерението да ни издаде на индсманите. Съвсем сигурни ние в него в никой случай не бяхме — кой можеше да знае с какви мисли и кроежи се занимаваше! По тази причина сметнах аз за уместно да наруша мълчанието си. Трябваше лично да говоря с него, защото моите думи щяха много вероятно да му направят повече впечатление, отколкото ако му предадях това, което трябваше да чуе, чрез Дик Хамердал или Пит Холбърз. Та запътих се значи към него и попитах:

— Ти ни следва дотук, мистър Флетчър, без да сме те канили.

Изглежда, че и за по-нататък искаш да се присъединиш към нас. Как стои работата?

— Това засяга Дявола, не вас! — отговори той.

— Аз мисля, че твърде много ни засяга, и ще те помоля, сър, да промениш тона. Аз не съм навикнал да слушам грубости, без да отговоря по подобаващ начин! Ти видя и чу, че изобщо не искаме да знаем за теб. А дето ти въпреки това язди след нас и лагеруваш тук, можем да търпим единствено в случай, че сме сигурни, че няма да ни навредиш.

— Навредя? — ухили ми се оня. — Pshaw! [4] На вас няма какво повече нещо да влоши или навреди!

Едва го беше казал и аз отчупих един клон с дебелината на пръст от близкия храст, изтеглих го през лявата ръка, за да отстраня листата, и го нагостих с няколко резки удара напреки лицето.

— Тъй! Който не иска да чуе, трябва да почувства. Ще те науча аз да бъдеш по-вежлив!

Той нададе един нечленоразделен крясък от ярост, скочи и измъкна револвера, за да се прицели в мен, ала още преди да е съумял да насочи цевта, ударът ми така го улучи по ръката, че изтърва оръжието. После му стоварих един пестник по слепоочието, от което той рухна на земята в цял ръст, като безжизнен пън. В миг дебелият Хамердал застана до мен и каза със засияло от прехлас лице:

— Heigh-day! [5] Най-сетне, най-сетне да види човек пак този твой фамозен удар! Thank you, sir! [6] Типът тъкмо това и нищо друго не заслужаваше. Дали да не го вържем малко, та после, като дойде на себе си, да не вземе пак да направи някоя щуротия?

— Да, драги Дик. Прекарайте му няколко ремъка около ръцете и краката. Доброто си е добро!

— Ела тогава насам, Пит Холбърз, старий куне! Нека накачим по кльощавото тяло на тоя Олд Кърсинг-Драй половин дузина здрави фльонги. Или ти не мислиш така?

Пит пристигна доволно ухилен и отговори по своя обичаен начин:

— Ако ти смяташ, че е добре да му ги курдисаме, то като нищо ще го сторим, старий Дик.

— Дали ще го сторим, или не, все едно, стига само да ги получи!

Те не само го омотаха, но и после отделно го вързаха здраво към дебелото коренище на един храст, така че му беше невъзможно да се изтърколи тайно от нашия обсег. Когато бяха готови с това, Дик потри тлъстите си ръце и каза, подхилквайки се:

— Ама и при теб си е съвсем друг живот, сър! Ние сме вече цял месец на път, без да се е случило нещо забележително, но едва-що сме срещнали теб и ето ни набъркани посред приключенията.

— Ами онзиденшното нападение!? Не беше ли то приключение? — запитах аз.

— За нас двамата — не, защото не присъствахме. А и да е било, ти все пак беше наблизо. За една седмица при теб човек преживява повече, отколкото иначе за една година, това е всеизвестно. Сега старият хулител ни е добре подсигурен и можем да помислим за нещо друго. Какво ще кажеш за едно рибно блюдо? Нашето сушено месо е почти към края си.

— Имате ли въдици?

— Що за въпрос! Какво те прихваща, сър? Дик Хамердал, и без въдица! Въпросът е само дали и тази мила Рио Сан Хуан има риба. Или ще трябва да ловим и печем пиявици, Пит Холбърз, старий куне?

— Хм! Ако мислиш, че са тлъсти като теб, старий Дик, то работата навярно ще може да се уреди. Макар че аз в действителност бих предпочел рибата, понеже е любимото ми ястие, докато търбухът ми днес не е настроен за пиявици.

Една такава дълга реч Пит Холбърз сигурно рядко бе държал, и то само защото се бе отворила приказка за любимото му ядене. Аз за щастие можех от опит да уверя, че имат всички надежди да направят един добър улов, и ето как те запълзяха с въдиците си към брега, където се скриха предпазливо, за да не би пък да бъдат видени от някой случайно минаващ наблизо пай-юта. А аз се проснах в цял ръст на тревата и затворих очи, макар да не бях уморен. Пък и за сън изобщо не можеше да става дума при очакването, в което също като другите се намирах.

Уестманът обикновено обича да затваря очи, когато лежи, също и без да спи, защото тогава толкова по-остро чува.

Едва ли бе минал може би и час, когато двамата въдичари се върнаха. Резултатът на тяхното умение беше толкова голям, че имахме достатъчно за обяд и вечеря. За жалост трябваше да се откажем от паленето на огън до завръщането на Винету, понеже не знаехме дали можем да го сторим без риск. Един индиански нос подушва дима на огън от много далеч, ала още по-отдалеч миризмата на месо — независимо дали произхожда от риба или дивечово печено.

Времето си вървеше, дойде обяд, минаха още два часа и двамата тоустс вече започна да ги наляга страх за апача. За да ги успокоя, аз им обърнах внимание на дългото разстояние от нас до бивака и на неимоверно бавното промъкване посред бял ден. Олд Кърсинг-Драй отдавна беше дошъл на себе си от своя несвяст, ала държеше очите си затворени и не се помръдваше. На нас можеше само да ни е приятно, дето симулираше безсъзнание.

Най-сетне се прошумоля в храсталака и Винету се върна. Лицето му беше безизразно както винаги, но аз го познавах много добре и веднага схванах, че носи добра вест. Виждайки лежащата риба, той даде да го разберем по свой начин: Без дума да каже, насъбра изсъхнала трева и сухи съчки, струпа материала на малка купчинка, извади пункса [7] си и запали тревата. Дик Хамердал направи една радостна физиономия, сръга подчертано приятелски Пит Холбърз с лакът в ребрата и захихика:

— Славна работа! Види се, всичко е наред и ние можем да опечем нашите пиявици. Ти какво ще речеш по въпроса Пит Холбърз, старий куне?

— Ако мислиш, че се радвам на кльопачката, то може да си нацелил правилното, старий Дик — гласеше доволният отговор.

Рибата беше разделена на две порции — за сега и вечерта. После всеки получи каквото му се полага; също и Флетчър колкото всеки друг. Когато изпече неговия пай, Дик Хамердал си достави удоволствието да го нахрани като някое дете. Винету добре беше видял, че той е вързан, ала не бе в характера му да пита за причината.

Също толкова малко го попитах аз за резултата от неговото разузнаване, защото знаех, че в подходящото време сам ще заговори за това. Но другите двама имаха по-малко търпение и едва Дик Хамердал бе тикнал последната хапка между устните, то обърса уста с лъщящия от мазнина ръкав и каза:

— Тъй, сега сме сити и можем да помислим и за пай-ютите. Надявам се, че те още не са си тръгнали!

И понеже Винету не отговори веднага, той направи работата по-ясна, като попита:

— Или пък се лъжа и те вече са се разкарали?

По мъжествено-красивите черти на апача плъзна лека усмивка и той отговори с благоукорителен тон:

— Росата пада в своето време и слънцето изгрява по своето време. Защо моят бял брат не чака, докато дойде и много време да говоря?

— Много просто, защото съм любопитен — отвърна дебелият със забавна откровеност.

— Любопитна може да е една скуав, но не мъжът, толкова повече ако той е воин като Дик Хамердал, но моят брат ще узнае каквото иска да знае. Пай-юта са още тук.

— Къде?

— В бивака, който вчера са нападнали. Винету ги изброи, те са два пъти по сто и шест пъти по десет мъже. Техният предводител е Патс-ават [8], вождът на пай-юта.

— А пленниците?

— Те са вързани, но здрави и читави. Ние ще ги освободим идната нощ.

— Освободим? — запита дебелият с радостно изумление. — Аз мислех, по-добре ще е да почакаме с тая работа, додето пай-ютите паднат в ръцете на навахите! Тогава белите ще получат своята свобода изцяло от само себе си!

— Винету смята, че неговият бял брат се лъже. Ако ние заградим пай-ютите в каньона и те имат при себе си своите пленници, то ще могат да ни поставят условия и да заплашат, че ще убият белите. Но ако тези са свободни, то враговете ще са принудени да се съгласят на всичко, което поискаме от тях.

— Съвсем право, съвсем право! За мен също е по-добре да измъкнем другарите си още днес, защото това ще е един номер, от който по-чудесен хич не мога да намисля. По какъв начин обаче ще се осъществи освобождението?

— Това брат ми ще узнае, когато му дойде времето. Винету послуша и научи защо пай-юта още не са тръгнали и как е станало, че те са нападнали белите мъже. Сред двамата убити е синът на вожда, чието погребение ще ангажира времето до утре сутринта, понеже гробът трябва да се съгради високо от камъни; те имат да строят по него още половината нощ. Вождът е изпълнен с ярост заради смъртта на своя син и е много лесно възможно да убие пленниците, за да прислужват техните души на неговата във Вечните ловни полета.

— All devils [9], та това би било ужасно!

— То няма да е нищо друго, освен едно отмъщение, както червените мъже са го научили едва от белите. И това наказание ще бъде толкова по-справедливо, защото ще засегне двойно убиеца, чийто син и племенник се намират сред пленниците.

— Значи все пак Олд Кърсинг-Драй?

— Да, той.

Флетчър лежеше достатъчно близо, за да чува всяка дума. От яденето той беше държал очите си отворени. Сега извика разпалено към нас:

— Не съм аз, не съм аз, аз не знам нито дума за това! Тези… са най-долните…, които човек може да си представи. Аз се заклевам в…, че казвам истината!

Тази защита отново съдържаше три тежки хули, които е невъзможно да бъдат възпроизведени. Винету не им обърна внимание и продължи:

— Пай-юта не възнамерявали да бивакуват там, където сега се намират, а да продължат по-нататък. Те изобщо нямало да открият белите, ако не било извършено убийството. Синът на вожда яздел с още двама войни на известно разстояние пред кавалкадата. В един момент се разнесли бързо един след друг два изстрела и той се сгромолил мъртъв от коня; заедно с него единият от войните. Двамата били простреляни в главата.

— Доказва ли това, че съм бил аз? — ревна гневно Флетчър. Винету се обърна към Хамердал и Холбърз:

— Ако този мъж се осмели още веднъж толкова високо да проговори, то нека братята ми му тикнат една запушалка в устата и го вържат извит като котка.

После продължи словото си с раншния тон:

— Вторият придружител, който бил невредим, бързо подгонил коня си в посоката, откъдето дошли изстрелите, и видял един бягащ ездач. Тъй като не било още съвсем тъмно, можал точно да различи мъжа и също коня. Ездачът имал на главата си сламена шапка и под нея кърпа, както понякога се носят вакеросите и каубоите. Не успял обаче да го застигне. Конят бил с тъмен цвят и едно светло петно от дясната страна на задницата. Моите братя знаят кой носи такава шапка и кърпа и чий кон има едно такова светло петно. Винету съвсем ясно чу как един пай-юта описа това на един друг.

Флетчър естествено беше този, за когото и за чийто кон се отнасяха тези разпознавателни белези. Той въпреки това се осмели да отрече и изсъска вбесено към нас:

— Лъжи, нищо освен лъжи! Каквото такъв един червен… казва, няма никаква… стойност. Аз се заклевам в…, че съм толкова невинен, колкото един…!

Това бяха отново четири израза, за които ми се прииска да наредя да го нашибат! Апачът продължи да говори със студен, тежкозвучащ тон:

— Спомнят ли си още братята ми ужасните, безчовечни думи, които лежащият там мъж каза вчера за индианците при срещата си с нас? Той ги изрече, макар да видя, че аз самият съм червенокож. Колкото думи той е казал, толкова съдии и свидетели има срещу него; той и никой друг е убиецът, въпреки грозната му клетва, че не е бил той.

Тогава Олд Кърсинг-Драй се изпъна нагоре във вървите си и изкряска:

— А аз повтарям клетвата си при всички…: Нека ослепея и бъда разбит, ако съм аз убиецът! Щом като сте толкова тъпи, на един…

Той не можа да продължи, защото аз вече коленичих при него. Сключвайки дясната ръка здраво около гърлото му, откъснах един парцал от неговата дреха и го свих на топка. Едно по-силно притискане на гърлото и оня се задъха за въздух с широко отворена уста. Запушалката се намери между зъбите му, а бързо последвалият ме Хамердал се погрижи за втори парцал, който му бе вързан през устата, за да не може да избута тапата с език. Сега се бяхме подсигурили срещу неговите хули и се върнахме на местата си.

Дълго седяхме безмълвно един до друг. Всеки знаеше какво мисли и чувства другият, ала никой не го изразяваше. Утайка на човечеството! На по-ниско стъпало и от най-презряното животно! Нима действително можеше да има човешко същество, на което да приляга тази невъзможна на вид класификация? До момента сигурно щях да отговоря отрицателно на въпроса, ала сега трябваше да отвърна утвърдително, макар сърцето ми да се бунтуваше с всички сили. Какво да предприемам с този мъж? Да му дадем свободата, означаваше да пуснем едно освирепяло животно срещу всичко, що е хора и човешко! Не, не! Да го предадем на пай-юта? Да и отново да! Той си го беше заслужил, защото при всички случаи той беше убиецът и можеше да бъде обезвреден само чрез смърт.

Винету сложи ръка върху моята и каза, прочел сякаш мислите ми по лицето:

— Нека моят брат не напряга по-нататък мислите си! Ако него го боли да помогне за унищожаването живота дори на един толкова зъл човек, то вождът на апачите сам ще се провъзгласи за съдия. Олд Кърсинг-Драй при всички случаи ще бъде предаден на пай-юта. Хоуг!

— Считаш ме за слаб?

— Не, но за милозлив.

— Да, дори този човек буди у мен съжаление, но не неговото тяло, а неговата душа. Трябва ли да отиде тя във вечната гибел, без за нея да има макар и една-едничка възможност да изпрати един-едничък умоляващ опрощение поглед към небето?

— Защо се безпокоиш напразно! Имаш ли силата да я разтвориш за този поглед? Има само един, който притежава тази мощ. Това е добрият, великият Маниту. Ти си ме учил да имам вяра в него, научил ли си се и самият ти да го вършиш? Не се тревожи! Земният живот на този сквернословец и убиец попада под властта на неумолимия закон на саваната, над неговата душа обаче ще решава Маниту. Отсега той вече не е един търпян спътник, а наш пленник, когото ще предадем на пай-юта, спрямо които се е провинил. Ето защо оттук насетне той не бива да чува какво ще говорим нататък помежду си.

По причина тази забележка той продължи след къса пауза на размисъл с приглушен тон:

— Винету сега ще ви каже по какъв начин ще ни е възможно да освободим осемте пленници. Дик Хамердал и Пит Холбърз познават мястото, на което пай-юта бивакуват, и до което аз се промъкнах. Там има един малък полуостров, свързан чрез тясна земна ивица с брега. Пленниците са отведени на този полуостров, защото там могат по-лесно да бъдат пазени и там едно бягство трябва да се счита за невъзможно.

— Аз познавам полуострова — кимна Хамердал. — Ние искахме него да устроим за лагерно място, ама се отказахме, защото там има много хапещи мушици. По периферията той е обрасъл с храсти.

— Това е вярно и ще ни облекчи в освобождаването на пленниците. Осмината мъже естествено са вързани и така изобщо не може да се мисли, че биха побегнали във водата. Ето защо е достатъчен един-единствен страж, който е поставен при тесния провлак към полуострова. А дори и пай-юта да бяха дотолкова предпазливи, че да поставят там двама или трима бойци, то това нямаше да може да ни попречи, защото и тях щяхме да обезвредим за една минута.

— Well! Аз съм уверен, че трима и повече ще разкараме на бърза ръка от пътя, също така чевръсто ще сме прерязали вървите на пленниците, ама после какво? На брега бивакуват още над двеста и петдесет индсмани, през които е съвсем невъзможно да се промъкнем!

— Ние няма и да пожелаем да го правим, защото ще избягаме по водата.

— Хмм! Не е ли това по-лесно да се каже, отколкото да се извърши? Аз съм убеден, наистина, че всички другари умеят да плуват, но те няма да могат да си движат ръцете и краката, понеже дълго време са били вързани. Не може хич да се избегне също, че един ще плува по-бързо от друг, поради което ще се разпилеем и дълго време ще се изчакваме. Междувременно индсманите могат да ни мъкнат поотделно като риби или даже да ни светят маслото.

— Моят бял брат не е внимавал в думите ми. Аз казах, че ще побегнем по водата, а не във водата. Ние няма да плуваме, а ще си построим сал. Ако се наложи да се влезе във водата, то това ще сторят само двамина, а именно Олд Шетърхенд и аз.

— А-а, сал! Но едно превозно средство, на което да бъдат откарани осем души, трябва да е толкова голямо, че индсманите непременно ще го забележат, макар че днес ще е много тъмно, защото имаме новолуние. Не е ли такова и твоето мнение, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти мислиш, че е новолуние, то имаш право, старий Дик — гласеше отговорът. — Но Винету все ще знае какво иска.

— Дали знае или не, все едно, но аз съм напълно убеден, че има някоя добра идея. Ти какво ще кажеш по въпроса, мистър Поразяваща ръка?

— Аз отгатвам намерението на нашия червен брат. Салът трябва непременно да остане незабелязан. Той обаче при всички случаи ще бъде видян, ако пай-юта се намират на лагерното място. Ето защо предполагам, че Винету има намерение да ги примами да се отдалечат.

— Моят бял брат казва истината — кимна ми апачът. — Пай-юта трябва да се махнат от бивака.

— Но чрез какво можем да ги подмамим? — попита Дик Хамердал.

— Чрез огън.

— Добре. Но какво ще запалим? Не можем все пак да подпалим гората я, защото това тук, където има толкова малко гори, ще е направо грях.

— Гората е свещена за вожда на апачите, тя не бива да бъде унищожавана. Но ние трябва да обгърнем в пламъци нещо, което е свещено и за пай-юта, за да се изплащат. Защото не ги ли обземе голям страх, те няма да извършат непредпазливостта да напуснат бивака.

— Тогава наистина съм любопитен кой ще е предметът, който Винету иска да опожари.

— Новият гробен паметник ще бъде това.

— Отлично! Идеята е ценна за десет хиляди долара! Но гробният паметник няма да гори, защото е от камък!

— Той в действителност и не бива да гори. Ние ще струпаме отгоре суха трева и дърва. Когато те лумнат в огън, всички мъже ще се изплашат и бързо ще изтичат натам да го гасят.

— Но тъй като той сега още се строи, трябва да чакаме, докато стане готов. И дори и после приближаването много вероятно ще е опасно, защото пай-юта при всички случаи ще поставят стражи.

— Нека моят брат Дик Хамердал си припомни обичаите на червените народи! Веднага щом гробният паметник бъде завършен, пай-юта ще отнесат трупа на главатарския син и там няма да остане никой, освен бащата. Той трябва да бъде оставен сам, за да запее песните на смъртта, които следва да чуе само душата на убития. Ние следователно ще си имаме работа само с него.

— Той ще трябва ли да бъде убит?

— Не. Олд Шетърхенд и Винету не убиват човек, ако не са били принудени от самия него за това. Той ще получи удара на моя брат Поразяващата ръка, за да замлъкне колкото време е необходимо да не говори. Нищо повече от това няма да му се случи.

— Ама ние не можем все пак да бъдем по едно и също време и при гробния паметник, и на сала! Червенокожите ще угасят огъня, преди още да сме готови и после ще е много съмнително дали номерът, който тъкмим да изпълним, ще успее.

— Нека Дик Хамердал не бере грижа. Ние ще се разделим и така точно ще отмерим времето, че успехът да е кажи-речи гарантиран. А сега да се залавяме за работа и да построим сала, защото той трябва да е готов преди да се е стъмнило.

— Сигурни ли сте всъщност, че няма някой да ни забележи?

— Винету знае много добре, че пай-юта няма да дойдат в тази местност.

— Дали ще дойдат, или не, все едно, но при всички случаи ще е по-добре, ако не знаят, че сме тук и що за намерение имаме. Винаги е по-добре да се случи онова, което е по-добро. Не мислиш ли и ти същото, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти смяташ, че по-доброто си е по-добро, драгий Дик, то не ми хрумва да имам нещо против — отговори Пит по своя суховат начин.

Сега пристъпихме към отсичането на тънки дървесни стебла — една работа, която вървеше бавно, наистина, понеже нямахме брадви, но затова пък ставаше толкова по-безшумно. Свежи, гъвкави пръчки за здрава свръзка на стволовете имаше достатъчно и ето как бяхме готови със сала, преди да са минали два часа. Той бе снабден с две кормила — едно отпред и едно отзад, и освен това с четири гребла за случай, че искахме да му придадем по-голяма бързина, отколкото създаваше падът на водата.

После бяха събрани четири големи снопа сухи дърва и трева и отнесени на сала. Когато бяхме готови с това, трябваше да откараме конете. Ние се намирахме, както вече казах, от горната страна на бивачното място на пай-юта, следователно трябваше да се спуснем по течението и можехме естествено да стоварим пленниците на сушата, в случай че освобождението им не се удадеше, също само надолу от лагерното място, и то на другия бряг, за да бъдат принудени преследвачите първо да прехвърлят реката, преди да са тръгнали подире ни. По тази причина беше необходимо конете да бъдат отведени напред и скрити на някое подходящо за целта място, разположено по-долу от бивака. С тях естествено трябваше да е и Олд Кърсинг-Драй.

Та се прехвърлихме значи заедно с конете на другия бряг и вързахме Флетчър здраво за неговото седло. Пит Холбърз трябваше да остане при сала. Ние, другите, потеглихме надолу по течението, но не близо до брега, а достатъчно отдалечени от него, за да сме сигурни, че няма да бъдем забелязани.

Яздехме, в галоп за да се възползваме от последната светлина на деня, и след половин час вече бяхме стигнали толкова далеч, че се намирахме на може би половин английска миля под индианския лагер. Тук имаше една малка тясна клисура, обрасла с дървета, за които вързахме конете. Олд Кърсинг-Драй беше свален от коня и също вързан, и то така, че нямаше никаква възможност да се освободи. Той даде израз на гнева си чрез това, че ни угости с няколко ритника, преди да сме му свързали пак краката наедно. Ако не беше запушалката на устата, щеше да ни се наложи да изслушаме цял куп проклятия.

Бяхме принудени да го оставим тук сам, без надзор и да изминем пеша обратно нагоре по реката, пътя по който бяхме дошли на коне. Едва бяхме поели по него и падна нощта, което обаче не ни обезпокои; пристигнахме здрави и читави при Пит Холбърз.

После се качихме на сала, отвързахме го от брега и започнахме не съвсем безопасното пътуване. Аз се заех със задното кормило; Винету стоеше при предното и ми нашепваше тихо своите указания. Беше толкова тъмно, че някой, който не е уестман, едва ли би съумял да види ръката си пред очите. Но аз можех да различавам всяко отделно дърво на брега, а Винету определено виждаше по-остро от мен. Дик Хамердал и Холбърз седяха на средата на сала и се осланяха на нас двамата.

Пай-юта лагеруваха по лявата страна на реката, поради което ние се придържахме близо до десния бряг. Когато Винету реши, че сме се приближили достатъчно до бивака, пристанахме при левия бряг, и то на едно място, където салът можеше да лежи скрит под надвисналите клони. Казвам «при левия бряг», защото ние искахме, наистина, по-късно да избягаме по десния, ала преди туй трябваше да слезем на левия, за да направим своите приготовления.

Най-напред Винету се измъкна, за да разузнае терена. Той се върна след приблизително два часа и съобщи, че заварил всичко благоприятно за нас. Гробният паметник до полунощ сигурно щял да бъде готов, след което при него щял да се намира само вождът. Монументът бил разположен на около триста крачки странично от бивака. Дръзкият апач беше пропълзял дори в непосредствена близост до полуострова, за да бъде в състояние по-късно съвсем сигурно и точно да направлява сала.

Ние лежахме до полунощ безмълвно и безшумно под гъстия клонак. Тогава Винету ми прошепна:

— Нека брат ми извади от патрондаша възпламенителния шнур.

Нашето дело трябваше да започне. Всеки предвидлив уестман носи в себе си тънък запалителен фитил, защото от време на време се налага да го употреби. Аз отрязах едно достатъчно дълго парче и го прибрах хлабаво в джоба, за да ми е подръка.

После слязохме всички от сала на брега с четирите големи снопа трева и съчки на ръце. Винету пое водачеството.

Навлязохме наляво в гората. Апачът си беше набелязал такива места, където дърветата не растяха толкова гъсто едно до друго и ние можехме по-лесно да вървим. Скоро видяхме вдясно пред нас отблясъците на лагерните огньове и после забелязахме вляво също сиянието на един по-малък огън. Той гореше при гробния паметник. Когато бяхме приближили дотолкова, че можехме да го видим, различихме Патс-ават, вожда на пай-юта, който седеше съвсем сам при трупа на своя син. Стигнали още по-близо, ние го чухме да мърмори своите оплаквателни напеви и сложихме на земята сноповете си. Дик и Пит трябваше до останат. Аз се промъкнах с Винету досами гърба на вожда, след което Винету пристъпи напред. Патс-ават погледна нагоре. Виждайки апача, той скочи и избъбри думите:

— Уф! Винету, вождът на апачите!

Споменатият вдигна ръка, посочи към мен и отговори:

— Да, аз съм. А тук стои моят бял приятел и брат Олд Шетърхенд.

Пай-ютът се обърна бързо и се вторачи в мен с широко разтворени очи. Вече отваряше уста, за да нададе вик за помощ, когато получи удара ми и се простря в безсъзнание на земята. Сега Хамердал и Холбърз донесоха чевръсто сноповете. Ние ги струпахме върху гробния паметник, положихме фитил, запалихме го от огъня и се отдалечихме с такъв бърз бяг, че само след минута стояхме отново при сала.

Отвързахме го и го оставихме да се плъзне надолу по течението, но не в свободни води, защото там нямаше да можем да го управляваме както бе нужно, а го придържахме плътно до брега и се отблъсквахме бавно напред с греблата.

Пред нас ставаше по-светло; вече видяхме лагерните огньове и лежащият в тяхното сияние полуостров. И тогава внезапно вляво в гората се извиси един пламък, който привлече вниманието на пай-юта. Ние чухме техните викове и видяхме мнозина да се забързват към гробния паметник.

— Започна се! — каза Винету. — Оръжията готови за евентуална съпротива и ножовете вън, за да прережем в миг ремъците на пленниците!

Тогава от гората се разнесе силен, пронизителен вик на ужас:

— Неав екве, неав екве! (Вождът е мъртъв, вождът е мъртъв!) Всички, които бяха останали, наскачаха от огньовете и се втурнаха към гората. Ние видяхме съвсем ясно, че от полуострова също излязоха двама червенокожи на брега и се затърчаха нататък.

— Бързо, четирите гребла и към острова, бързо! — повелих аз. — Холбърз остава на сала, за да го задържи!

Салът се стрелна със скоростта на лодка към полуострова. Когато се удари в него, Винету, Хамердал и аз скочихме на сушата. Но там стоеше трети пост. Беше обърнат с гръб към нас, понеже гледаше към гората. Като чу шума, който нямаше как да избегнем, той се обърна. Да ни види, да нададе един пронизителен вик за помощ и да насочи пушката си към Винету, беше едно и също. Аз скочих към него и посегнах към пушкалото. Не съумях да предотвратя изстрела, но куршумът отиде нахалост. Изтръгнах му оръжието и стоварих приклада върху главата му. После с ножа към пленниците. Само след минута всичките осмина бяха свободни на сала. Ние скочихме след тях, грабнахме веслата и се насочихме най-напред към другия бряг.

Всичко това бе станало много по-бързо и протекло много по-благоприятно, отколкото преди туй си бяхме мислили, и все пак бе вече крайно време да се махаме, защото изстрелът и викът за помощ бяха чути и червенокожите се разтърчаха обратно, за да узнаят причината. Те ни видяха, понеже тъкмо се плъзгахме през най-яркото огнено зарево, и надигнаха яростен вой. Но мощният глас на Винету надвика дори този крясък:

— Патс-ават, вождът на пай-юта, не е мъртъв. Той отново ще се събуди, защото Поразяващата ръка само го зашемети. А тук стои Винету, вождът на апачите. Ние освободихме белите пленници и хиляда пай-юти не могат да ни ги отнемат. Хоуг!

При тези думи воят се удвои и изтрещяха много изстрели, ала без да ни улучат, защото светлината на огньовете вече лежеше зад нас и ние плавахме в мрака, където не бяхме никаква цел. Но още дълго чувахме гласовете на враговете, които търчаха подире ни по брега като глупави хлапета, без да съществува някаква възможност да ни настигнат.

Освободените от пленничеството и избавени от вероятна смърт мъже бяха разбрали от думите на апача кои сме. Те поискаха да се впуснат във възгласи на радост и благодарност, но Винету бързо ги накара да замлъкнат, като каза:

— Тихо! Още не сме в безопасност! И кой знае дали всички от вас могат да се радват, че са се изплъзнали на пай-юта. Само след късо време ни предстои съд, който ще има много сериозен изход. Хоуг!…

3. Съд

Винету стоеше както преди при предното кормило и направляваше сала към десния бряг, тъй като бяхме стигнали в близост до мястото, където бяхме отвели конете и Флетчър. Осемте освободени мислеха, че ще могат да слязат тук, ала Винету му нареди:

— Останете седнали! Ние ще продължим плаването.

— И защо приставате, щом като не бива да отиваме на сушата?

— Защото тук са конете ни.

— А ние нямаме никакви! Гръм и мълния! Нима нямахте време или желание да освободите също конете ни? Липсват ни и оръжията. Ние не можем да просъществуваме тук в Дивия запад, ако нямаме пушки и ножове! Та това вие все пак трябваше да си го помислите, по дяволите!

Настъпи кратка пауза, после апачът попита:

— Младият мъж, който сега говори, вероятно се казва Флетчър?

Аз много добре познавах тона, с който бе изречен този въпрос. Той можеше да се чуе винаги, когато Винету говореше с някой презрян човек и си даваше труда да потисне своя гняв.

— Да — отговори запитаният.

— Тогава той е синът на възрастния бледолик, когото хората наричат Олд Кърсинг-Драй?

— Всички хиляди дяволи! Кой ти позволи да изречеш това име?

— Винету самият си го позволи и би желал да види човека, който ще дръзне да му иска обяснения!

— Аз дръзвам! Това име е обиден прякор, който аз не търпя! Къде изобщо е баща ми? Той беше си дигнал чукалата, когато бяхме нападнати, и не може да е бил пленен заедно с нас. Не ми се иска да приема, мешърз, че вие нас ще замъкнете оттук, а баща ми ще зарежете натикан в батака. В този случай бих ви теглил една… в кокаляците и ви се заклевам в…

— Стига! — пресече го Винету. — Никакви клетви и проклятия, такива неща ние не търпим! Старият Флетчър е под сигурен надзор и утре ще се срещнете с него. Да вземем конете и оръжията ви щяхме само ако в мозъка ни нямаше и следа от разсъдък. Но Винету ще ви каже какво ще се случи. Пай-юта ще ни преследват и ние ще ги примамим в една клопка, от която никой от тях няма да може да се измъкне. После те ще бъдат принудени да предадат обратно всичко, което са ви отнели. Войните на навахите вече ги чакат, за да ги пленят. Който няма кон, ще трябва да остане на сала, докато се намерим на самото място. Оттук реката прави един голям завой, който води до мястото, наречено от червените мъже Ситсу-то [10]. Спомня ли си моят брат Поразяващата ръка още точно това място?

— Да — отговорих аз. — Ако тръгнем с конете сега оттук, ще сме там на разсъмване.

— Правилно. Ние, които ще пътуваме със сала, ще пристигнем там малко по-късно. Моят брат Поразяващата ръка има четири коня. Нека слезе той с Дик Хамердал, Пит Холбърз и един от техните четирима спътници и да язди с тях към Ситсу-то, за да ни чака там. Какво ще правим след това, ще си покаже от само себе си.

Ние бяхме освободили осем пленници — четирима спътници на Хамердал и Холбърз и четирима обесници на стария Флетчър. Винету не без преднамереност ми даваше да взема един от първите, Флетчър беше наш пленник. Хамердал си избра един от своите приятели, после ние слязохме на брега, от който салът веднага се отблъсна. Беше си все пак рисковано дело за Винету да пътува с четирима типа от соя на младия Флетчър. Съдейки по безсрамните му претенции и начина на изразяване и тук крушата не беше паднала далеч от дървото.

Ние, четиримата мъже, напуснахме брега и въпреки тъмнината скоро намерихме клисурата, в която бяха вързани конете ни. Не беше станало нищо обезпокоително. Олд Кърсинг-Драй здравата се бе дърпал, наистина, във вървите си, ала усилията му не бяха дали ни най-малък резултат. Той беше отново качен на коня си и там здраво вързан.

Спътникът на Хамердал се учуди немалко, че се отнасяме така с Флетчър, ала беше осветен с няколко думи. После яхнахме конете и потеглихме, като напуснахме реката и потърсихме откритата равнина, за да скосим там в права като опънат конец линия извивката на Рио Сан Хуан. Тук над нас нямаше листен покрив, а виждахме да блестят звездите, при чиято светлина не можехме да се отклоним в погрешна посока.

Аз яздех, водейки до себе си за юздите коня на Флетчър, през цялото време начело и не се интересувах от разговора, който тримата други зад мен поддържаха. Събитието от последната нощ им даваше достатъчно материал за целта.

Когато денят засивя, видяхме отдалеч зелената ивица, обточваща реката, и скоро след това достигнахме водата, при която слязохме да чакаме Винету. Флетчър беше естествено отново вързан. По време на цялата езда той бе с парцала в устата и сега аз го освободих от съчувствие. Но едва-що му бе освободен езика, оня отприщи такъв порой от проклятия и ругатни върху ни, че аз можах да го доведа до мълчание единствено като го заплаших, че веднага ще му курдисам пак запушалката и ще наредя после още и да го нашибат.

Вчера ние не бяхме изпекли втората половина от рибата, поради което сега си накладохме огън, за да направим от пропуснатата вечеря закуска. По време на яденето Хамердал поиска да изрече въпросите, които му тежаха на сърцето. Аз му дадох знак да мълчи, защото Флетчър не биваше нищо да чуе. Когато този после се беше нахранил, получи пак парцала в устата и бе отведен заедно с коня си на едно достатъчно разстояние и там отново здраво вързан. Но дебелият не можеше по-дълго да се сдържа — любопитството му бе твърде голямо — и той се осведоми:

— Защо не бива старият да остане тук, мистър Шетърхенд? Защо го тикна там в храстите?

— Защото синът му не трябва да го види, ако слезе евентуално тук, понеже ще се разбунтува срещу нас. А докато не знае какво възнамеряваме да правим с баща му, ще остане спокоен.

— Well, това е умно, вдявам го. Ама аз имам още стотици въпроси, които…

— Които е по-добре да задържиш за себе си — прекъснах го аз. — Вземете си въдиците и опитайте дали има тук риба. Когато Винету дойде, той и спътниците му ще са гладни. Аз междувременно ще ви кажа накратко следното: Пай-юта естествено ще ни преследват, по суша и вода. Но тъй като в тъмното е нямало как да видят следите ни, то е трябвало да изчакат зазоряването и са използвали нощта, за да построят салове. Същевременно са погребали и двамата мъртъвци, та при първия утринен светлик да не стои нищо на пътя им. Ти следователно можеш лесно да пресметнеш каква преднина имаме пред тях.

— Която те няма да наваксат!

— Да, но за да ги разпалим, ние ще ги допуснем до максимална близост, за да извършат непредпазливостта да ни последват в каньона.

— Навахите дали са вече тук?

— Сега още не. Ние също можем да го достигнем едва по свечеряване, а дотогава Нитзас-Кар със сигурност ще е там със своите войни. Това е всичко, което засега е нужно да знаем.

— Но ти не говори за тези неща с Винету. Той може би има съвсем различен план от твоя?

— Не. Аз го познавам и той ме познава. А сега вижте да се сдобием с риба!

Хамердал и Холбърз днес отново бяха късметлии. За кратко време те направиха добър улов и престанаха тъкмо когато видяхме от далечината да се задава салът. Рибите веднага отидоха върху огъня, за да не се налага на огладнелите да чакат дълго яденето. Винету стоеше високо изправен отпред на сала и гледаше напрегнато към нас. Като не видя стария Флетчър, той ми кимна удовлетворен и насочи плавателното средство към брега, където то бе привързано. Уханието на печена риба така привлече осмината мъже, че няколко мига по-късно те седяха край огъня.

Сега през деня можех да разгледам лицата. Четиримата типове, които се числяха към Олд Кърсинг-Драй, нямаха събуждащи доверие черти, а и маниерът и начинът, по който говореха и се държаха, не свидетелстваше добре за тях. Винету ме отведе настрани, за да обсъди с мен необходимото. Ние го направихме набързо и тъкмо бяхме приключили, младият Флетчър ни подвикна:

— Какво има да секретничите там? Да не би да имате нечиста съвест, че ние не бива да чуем какво си шушукате?

Тогава Дик Хамердал му отговори:

— Вие, изглежда, не знаете с кого говорите, мистър Флетчър. Олд Шетърхенд и Винету не са свикнали да бъдат нагрубявани с такъв тон!

— Тъй ли? Да не би пък чак да трябва да им благодаря с изискани комплименти, задето не благоволяват да си отворят пред мен зурлите?

— Дали зурли или не, изцяло все едно, но вие рискувате прекалено много да бъдете фраснат по вашата!

— Бих желал да видя кой ще има куража да го стори! Това, дето ни освободихте, си е съвсем отделна работа, защото то си беше вашият… дълг и отговорност, и ние не ви дължим никаква благодарност. Аз сега искам непременно да знам къде е моят…!

Беше направо възмутително да се чуе думата, която оня употреби вместо «баща». Дик отговори:

— Ако с тоя красив израз имате предвид баща си, то искам да ви кажа, че той вече е пред нас по пътя към навахите. Нали, Пит Холбърз, старий куне?

— Да, скъпи Дик — кимна този, — щом като е пред нас, не може да е зад нас, я.

— Well, щом е така, то засега съм задоволен — заяви Флетчър. — Надявам се,… пай-юта да влязат в клопката ни, а пък после те ще…

Последва нов наплив от неподлежащи на възпроизвеждане проклятия и оня включи разказите на няколко преживелици, от които бе повече от достатъчно видно, че двамата Флетчър бяха навикнали да разглеждат индианеца като същество, което непременно трябва да бъде «очистено». Колко ли червени мъже имаха те на съвестта си!

Понеже искахме максимално възможно да съкратим преднината, която имахме пред нашите преследвачи, останахме всички заедно пълни четири часа при Ситсу-то. После Винету отпътува със своите седем мъже. Ние другите се погрижихме пай-юта при пристигането си още отдалеч да могат да видят, че салът е приставал тук, и че ездачите също са направили тук почивка. Сетне ние също напуснахме мястото, след като бяхме прибрали, от само себе си се разбира, Олд Кърсинг-Драй от неговото скривалище. По път отново му извадихме парцала от устата и макар той да не се осмели нас самите да хули, то имахме възможността да чуем един кажи-речи несекващ поток от изрази, каквито от никоя уста дотогава не бях слушал. Особено се кълнеше той отново и отново, че не бил убиецът на двамата пай-юти.

Нашата посока често ни водеше до реката и отвеждаше отново от нея, докато в късния следобед вече трябваше неотменно да следваме нейния бряг. Зад нас лежеше една просторна скална равнина, вляво бе реката, а пред нас постепенно се издигаха възвишения, за да образуват далеч напред отвесни стени, между които се губеше Рио Сан Хуан. Това беше каньонът, в който искахме да заловим пай-юта. Дали те обаче щяха да навлязат, бе въпрос.

За да ги склоним към това, бях уговорил с апача да се задържи тук толкова дълго, че да могат да ни видят. Той възнамеряваше да стори същото на сала. Та слязохме ние значи и зачакахме. Беше минал една четвърт час, когато видяхме да идва нагоре покрай реката един ездач. Беше навах, който ни доложи, че войните им са пристигнали и са разставени, както е заповядал Винету. После се отдалечи пак, за да каже на Нитзас-Кар, че се е срещнал с нас.

Малко по-късно видяхме да идва нашият сал. Дадох на Винету уговорения знак, след което той прилегна до брега, за да чака също като нас. Реката образуваше нагоре права като конец линия и Винету следователно можеше да забележи идването на своите преследвачи почти от също толкова далеч, както ние пристигането на нашите. Дик Хамердал подхвърли въпроса дали пай-юта изобщо са се захванали да ни преследват. Тогава Пит Холбърз посочи далечината и каза:

— Погледни зад себе си, старий Дик, и ще видиш, че мастър Поразяваща ръка и сега както обикновено е прав.

Да, те идваха! Един голям отряд ездачи, наброяващ може би двеста мъже! Ние все още стояхме на мястото си. Когато и ние бяхме видени от тях, те спряха. Тогава очите ни се отклониха към реката, защото далеч нагоре по нея можеха да се забележат четири-пет сала. Винету също ги видя и се отдалечи с гребане от брега, за да им се покаже. Те го откриха и веднага увеличиха бързината си, докато по същото време конният отряд бързо се раздвижи към нас. Имаше всички изгледи планът ни да успее.

Ние продължихме ездата, и то така, че да оставаме все паралелно с Винету. Поглеждайки сегиз-тогиз зад себе си, забелязахме, че ездачите достигнаха мястото, на което бяхме спирали, и оттам видяха саловете си и също този на Винету. Не можехме да ги чуем, ала високо вдигнатите ръце ни подсказаха, че нададоха триумфиращ вой. После подкараха конете си в галоп; ние сторихме същото. Реката тук течеше между тесните брегове и така увеличаваше бързината си, че Винету и сега можеше да остава паралелно с нас.

Скалите се изкачваха по-високо и по-високо и скоро се събраха толкова близо, че между тях и водата оставаше един едва пет метра широк път, който полека-лека ставаше дори още по-тесен. Ето че бяхме при входа на каньона. Един остър изучаващ поглед нагоре по страната ми показа, че едното отделение навахи е заело своя пост. Продължихме в галоп нататък — все между изглеждащите високи до небето скални стени и водата, през цепнатини и каменни отломъци, в три четвърти полумрак, докато внезапно пред нас отново стана светло, тъй като естествените зидове рязко се снижаваха напред.

Тук на пътя ни се изпречи хаос от скали, зад чиито блокове се появиха фигурите на другото отделение навахи. Ние спряхме, слязохме от конете и ги поведохме през тесните междинни пространства. Вождът лично ни посрещна и аз му предадох стария Флетчър с указанието да го охранява зорко. Току веднага след това Винету закара сала си до едно равно място на брега и дойде насам с хората си. Всичко това стана, разбира се, много по-бързо, отколкото мога да го разкажа, и ето че вече видяхме далеч нагоре по тръбата, която каньонът привидно образуваше, да се появяват саловете и ездачите на пай-юта. Те бяха в клопката.

Аз насочих далекобойния си мечкоубиец и прострелях два коня. Изстрелите прогърмяха между скалните стени като от оръдие. Навахите наизскачаха от скривалищата си — можеха да се видят по всички ръбове, канари и издатини, с пушки готови за стрелба. Забелязвайки ги, ездачите на пай-юта спряха рязко конете си и замахаха на своите хора от саловете бързо да пристанат, което се случи веднага, макар да не беше лесно за изпълнение. Сега от двете страни се разнесоха изстрели, които при нас не причиниха никакви вреди. Враговете съзнаха, че тук няма да могат да преминат, и се насочиха обратно назад. Когато бяха изчезнали, празните салове отплаваха покрай нас. Ние зачакахме, но не за дълго, тъй като пай-ютите отново се появиха, без обаче да посмеят да влязат в обсега на стрелбата ни. Те бяха отблъснати от горното отделение и трябваше да осъзнаят, че се намират в наша власт, защото докато ние имахме пространство да се разгърнем, те бяха така сгъчени на тесния път, че само най-предните можеха да си послужат с пушките, ако искаха да се предпазят от ранявания помежду си. Ние следователно бяхме убедени, че няма да се наложи да чакаме дълго резултата.

И предположението се оказа правилно, защото само след късо време един тръгна към нас, размахвайки като знак на миролюбивост една кърпа. Ние го оставихме да приближи и той каза, че неговият вожд искал да говори с нашия предводител. Дадохме му за отговор, че Патс-ават може да дойде и му се гарантира пълна неприкосновеност.

Както бяхме очаквали, така и стана. Вождът на пай-юта се довери на обещанието и се яви при нас. Преговорите се проточиха с чисто индианска мудност, така че стана вечер и трябваше да бъде запален огън. Вождът на навахите искаше мир и петдесет пушки; предводителят на пай-юта беше също за мир, но не му се даваха пушки, защото беше застрелян синът му и един от неговите войни. Тогава Винету посредничи и последицата бе, че Патс-ават щеше да даде пушките, а на него щеше да му бъде предаден убиецът на неговия син. Когато споразумението беше постигнато, двете страни изпушиха калюмета и пай-ютът се върна при своите хора, за да им съобщи договора. Че той, нападателят, се бе отървал така добре, го дължеше на хуманността на Винету.

Сега беше изпратен един вестител до нашето горно отделение, след което всички навахи се изтеглиха от каньона към високия бряг. Пай-ютите ги последваха. Там бе устроен бивак и за мен бе особено впечатлително, че от мига на съглашението вече от никоя страна не съществуваше недоверие.

Двете партии бивакуваха близо една срещу друга. За Патс-ават бе изключително трудно да склони онези от своите войни, които трябваше да предадат пушките си, и работата се проточи почти до полунощ, когато те бяха донесени и той дойде също, за да получи убиеца. Изцяло от само себе си се разбира, че бе трябвало да върне и цялото отнето от осмината бели имущество. Когато тези неща и конете бяха докарани заедно с пушките, се установи, че не липсва нито един предмет. С него бе дошъл и пай-ютът, който беше яздил напред с двамата убити и беше видял убиеца.

Естествено Олд Кърсинг-Драй трябваше, преди да бъде предаден, да бъде изобличен в убийството. За целта щеше да заседава едно жури, което се състоеше от двамата вождове, Винету, Дик Хамердал и ен. [???]

Флетчър беше държан изолирано, така че до момента неговият син още не беше го видял. Но сега, когато старият беше доведен вързан при нашия огън, той си проби разярен път до нас, за да изисква с диви проклятия свободата на своя баща. Това даде една бурна сцена, която не бих желал да описвам, и на която бе сложен край само след като младият Флетчър бе също вързан и получи пазач.

Сега около нас се образува един широк кръг от слушатели. Преди да започне разпитът, който щеше да бъде воден от Винету, на обвиняемия бяха снети вървите, според стария обичай на саваната. За евентуално бягство изобщо не можеше да се мисли. Свидетелят веднага разпозна в него онзи, когото беше видял да бяга, а когато след това бе представен конят на Флетчър, заяви с пълна категоричност, че той е този, на който е седял убиецът. Нещата бяха доказани. Когато Флетчър получи думата за своя защита, не можа да изнесе нищо освен проклятия и клетви, които завършиха с изречените вече на два пъти слова, че нека ослепеел и бъдел разбит, ако бил той убиецът. Тъй като сега имаше думата пред журито, то трябваше да го оставим да се изкаже, ала не беше за слушане. Лицето му приличаше по-скоро това на разбесняло се животно, отколкото на човешко!

Патс-ават, бащата на убития, седеше срещу мен. Пушката му лежеше до него; един нож, томахоукът и един стар пищов бяха затъкнати в пояса му, от който висеше и кожената торбичка с барута. Вероятно само за да върши нещо, при което да може да прикрие своя гняв и възбуда, той измъкна пищова и започна да го зарежда. Аз не го наблюдавах, тъй като бях насочил вниманието си към Олд Кърсинг-Драй, който тъкмо сега избълва своята последна хула. След това Винету повтори точките на обвинението; в полза на защитата не се бе установил нито един пункт и ние сега трябваше да произнесем присъдата. Когато тя единодушно гласеше «Виновен!», апачът се изправи и каза:

— Този справедлив саванен съд призна, че Олд Кърсинг-Драй е убил двамата пай-юти и понеже ние обещахме да предадем убиеца, то с настоящото той бива предоставен на вожда на пай-юта, който може да прави с него каквото е по волята му. Хоуг!

Тогава се надигна също Патс-ават. С пищова в лявата ръка, той протегна дясната към убиеца и извика:

— Този бял звяр от този момент принадлежи на мен. Той още сега ще бъде вързан на кола на мъченията и така ще бъде измъчван, че в продължение на три дни и три нощи ще реве от болки, без да може да умре, защото той не само извърши едно двойно убийство, но е и мъчителят и убиецът на още много други червени мъже. Хоуг!

Флетчър постоя кратко време вцепенен и вторачен, после изсъска на вожда:

— Аз да умра? На кола на мъченията? Червено… куче! Щом за мен вече няма спасение, тогава и ти ще заминеш по Дявола! Внимавай!

Той изтръгна пищова на вожда, насочи го към него и натисна спусъка. В следващия миг го опря на слепоочието си и отново натисна. Двата изстрела проехтяха в бърза последователност почти като един. Едва се видя, че вождът отскочи при първия изстрел настрани, а при втория протегна ръка към пищова. Всички ние наскачахме от местата си в очакване двамата да рухнат на земята, ала вождът стоеше невредим и каза, изсмивайки се подигравателно:

— Той не ме улучи, защото аз отбих ръката му настрана, а и в цевите имаше само барут, не и куршуми. Ама вижте бялото куче! Какво му се е случило?

Да, какво се беше случило с Флетчър? той беше изпуснал пищова и стоеше неподвижен, притиснал ръце към очите. После ги махна, вдигна глава, сякаш искаше да погледне към звездното небе, и като нададе пронизителен, разтърсващ мозъка крясък, се хвърли на земята, заравяйки пестници с ридания в нея.

— Уф, уф, уф! — извика Винету. — Той искаше до ослепее, ако бил виновен, и сега си изстреля барута в очите. Прерийният съд произнесе над него присъда, ала великият Маниту го осъди много по-справедливо. На този хулител и сквернител се случи точно така, както той самият поиска от Великия дух. Винету, вождът на апачите, е видял и преживял много неща, които други не са в състояние да понесат, по пред този съд го дострашава. Хоуг!

Той потрепери като от студ и се обърна да се махне оттук. Беше така, — както каза. Флетчър бе искал да се простреля с куршума в слепоочието, но понеже Патс-ават бе посегнал в същия миг към пищова, барутния зарад се беше отклонил и попаднал в двете му очи. Почувствах се като Винету — обхвана ме боязън и аз се отдалечих, и то толкова надалеч от лагера, че вече не чувах скимтенето на наказания от Бога. Когато след дълго време се върнах, той беше отнесен отсреща при пай-ютите, чийто вожд сега вече не мислеше още днес да го връзва на кола на мъченията.

Колкото и необходим да бе на всички ни сънят, аз дълго не можах да заспя и се обръщах напразно от едната страна на другата, защото отново и отново зазвучаваха в учите ми словата на апача: «Ала великият Маниту го осъди много по-справедливо!» И когато най-сетне изпаднах в дрямка, присъни ми се, като че ли двата пистолетни изстрела пак и пак прокънтяват.

Но сън ли беше това наистина? Или будувах? Действително се бяха разнесли изстрели и аз долових едно припряно тичане и викове. Когато скочих, целият бивак беше в движение и аз узнах при питането си, че Олд Кърсинг-Драй е избягал.

Беше ли това възможно? Той, ослепелият и вързаният същевременно, избягал? Едва можех да го повярвам! Или в действителност не е бил сляп, поне не съвсем? В този миг дотърча Дик Хамердал с Пит Холбърз и се провикна още преди да ме е достигнал:

— Знаеш ли вече, че старият Флетчър е офейкал, сър?

— Чух, но не мога да го повярвам.

— Дали го вярваш или не, все едно, но си е така, мастър Поразяваща ръка.

— Нима не е бил вързан?

— Вързан е бил.

— Тогава пай-ютите не са го пазили зорко?

— Такава ще е сигур работата! Ама сляп и вързан — хората все пак са си мислели, че го имат съвсем сигурно!

— Че как пък е могъл да офейка? Трябва някой да му е помогнал!

— Естествено, че някой му е помогнал, а именно неговият син, защото той също е изчезнал. Един от външните постове видял двама мъже, които седели на един кон.

— Значи двамата Флетчър не са намерили време да задигнат тайно втори кон. Неговият син впрочем не е ли бил вързан?

— Вързан или не, все едно, но хората му свалили ремъците, понеже той помолил за това с обещанието, че ще кротува. Не смятали, че трябва да хранят подозрение към него, защото нали баща му беше предаден на пай-ютите и се намираше в техните ръце.

— Каква непредпазливост!… В каква посока са побягнали?

— Искали са да се промъкнат край един южен пост. Той им викнал и когато те не отговорили, стрелял два пъти по тях. Имал двуцевка, понеже убил един от моите спътници.

— Елате тогава! Искам да отида там, където е стоял. Вероятно ще може въпреки тъмнината да се открие някоя следа.

Тръгнахме. Мнозина други поеха с нас в същата посока, но скоро чухме далеч напред заповедния глас на Винету, който запретяваше понататъшното приближаване, за да не бъдат унищожени следите на бегълците. Хората се подчиниха, ала аз продължих. Когато стигнах при него, той каза:

— Моят брат сигурно е чул какво се е случило. Ние трябва… Той спря по средата и се заслуша в нощта. Можеше да се чуе тропотът от копитата на кон, който бавно приближаваше към нас. Тръгнахме към него със запънати револвери. Тази предпазливост беше ненужна, защото на него не седеше никой. Беше конят на младия Флетчър. Когато го отведохме отново при лагерния огън, видяхме, че отзад е покрит с кръв, но самият не беше ранен. Единият от ездачите трябва да е бил улучен от куршума на поста. Конят беше хвърлил двамата и после поел обратно. Сега беше сигурно, че ще намерим бегълците. Следователно можехме да чакаме до утрото.

Когато денят започна да се сипва, ние се отправихме на търсене. Изобщо не се наложи да ходим надалеч. От мястото, където двамата Флетчър бяха видени, дирята водеше най-напред на не повече от хиляда крачки. Там лежеше синът, мъртъв и вече изстинал. Куршумът беше пронизал отзад гърдите му и той едва ли е могъл да се задържи на коня по-дълго от няколко секунди. Този беше продължил да препуска със стария. Поради ослепелите си очи той го беше насочил погрешно, а именно към една скална стена, която пропадаше надолу към реката на една дълбочина от може би трийсетина метра. Там конят не бе поискал до продължи и го беше хвърлил. Когато погледнахме през ръба, го видяхме да лежи долу. Беше още жив, защото забелязахме, че мърда и чухме слабо скимтене.

На мен никога не ми се е виело свят, ала сега главата ми се замая само при мисълта, че се бе сбъднала и втората част на неговото богохулство. «Нека ослепея и бъда разбит», беше казал той и сега лежеше там долу!

Отидохме да доведем необходимата помощ и слязохме странично, където не беше опасно. Когато го достигнахме, той лежеше там, все още скимтейки, с полузатворени подпухнали очи. Коленичих до него и попитах:

— Мистър Флетчър, чувате ли ме?… Разбирате ли ме? Той отвори полека клепачи. Опули в мен гъсто осеяните с точки от барутните зрънца очни ябълки, но отговор не получих.

Аз повторих въпроса си. По главата му не се забелязваше външно нараняване, ала двете ръце и двата крака бяха потрошени.

— Разбит, както искаше! — нашепна ми Винету.

Много вероятно имаше и тежки вътрешни увреждания, когато направихме опит да го повдигнем, той издаде крясък, който прозвуча като непрекъснатия рев на някой тигър и сякаш не искаше да знае край. Под страхотните болки, които изпитваше, съзнанието му, види се, се върна, защото когато го запитах сега отново дали ме чува и разбира, престана да реве и отговори:

— Кой е?… Кой е тук?

— Олд Шетърхенд и Винету.

— Къде е моят син?

— Той е мъртъв.

— Застрелян? Да.

— Зас…тре…лян — изрече бавно и със запъване, — зас…тре…лян! За… това… аз… съм… виновен!

— Да. Вие сте виновен за всичко, за вашата ужасна смърт и също за трагичния край на вашия син!

Той въздъхна дълбоко, дълбоко и отново затвори простреляните си очи. Така лежа дълго време, неподвижен, без един звук. Аз го попитах:

— Буден ли сте още!… Чувате ли ме още?

— Да — прошушна той.

— Вие имате да живеете само още няколко минути, помислете за смъртта, помислете за вашите грехове и Вечния съд! Но помислете и за Божието милосърдие, което е безкрайно!

— Бо…жи…ето…ми…ло…сър…дие! — прозвуча от налетите с кръв устни.

— Кажете най-сетне истината! Вие ли застреляхте двамата пай-юти?

— Да — призна той.

— Разкайвате ли се за този грях и всички по-раншни грехове, които сте извършил?

— Раз…кай…ох…вам… се! Помолете… за… мен… едно… отче… наш!

— Чуйте преди това какво още ще ви кажа! Ако вие се разкайвате за вашите злодеяния, то трябва да умрете с убеждението, че Всемилосърдния ще бъде за вас един милостив съдник! А сега нека се помолим!

Той направи едно движение да сключи безсилно висящите ръце, но напразно. Аз ги събрах и заизричах високо святото «Отче наш» и продължих още нататък с каквото чувствах и мислех. По неговото лице се появи една лека, почти радостна усмивка… едно бавно, морно движение на главата като някой, който иска да заспи, после се свърши. Олд Кърсинг-Драй беше мъртъв. Дано никое от неговите проклятия не го последва в отвъдното!

Винету ме вдигна от коленичилото положение.

— Сега моят брат Шарли все пак има изпълнена волята си. Душата на този мъж намери великия, добър Маниту. Но неговото тяло нека почива заедно с това на сина му в земята, докато във вечния, светъл ден душата отново се върне при него. Хоуг!…