По непознати пътеки

1. На черния континент

Като исполински сфинкс, чиято загадка от хилядолетия чака своето разрешаване, лежи откъм южния край на Стария свят и плакната от два могъщи океана богатата както на контрасти, така и на тайни, безмерна суша на Африка. Стотици хиляди квадратни мили тук са под проклятието на безплодието или образуват обширни степи, чиято оскъдна растителност единствено през дъждовния период позволява съществувание на скокливата антилопа и сродните й видове. Безбройни потоци се втурват през пролетта гърмящи и разпенени в долините, за да пресъхнат само след кратко време в сухия пясък и отбележат своя бяг с хаотично разпилян чакъл и каменни отломъци. А където цивилизацията [76] се осмелява да постави дръзкия си крак върху съпротивяващата се земя, тя трябва да се приготви за битка със стихии, повеляващи над смъртта и гибелта. И току до тези неплодородни райони една грандиозна природа твори най-гигантските растителни и животински видове на земното кълбо. Докато пустинният зной задушава и най-малкия кълн тревица в изгарящия пясък, недалеч оттам се носят по езерни води масите на «безотечествената фанна»; гъсти гори от талеб извисяват към небето своите палмови корони, а могъщият боабаб простира от мощния си ствол масивни клони към палещото светило. Тук, в мъртвата степ, човек едва ли би повярвал в наличието и на най-низшето насекомо или червей, а там, още при периферията на пустошта прокънтява гласът на лъва; жирафът пасе във върхарите на дърветата; по-нататък земята тътне под стъпките на слона и носорога и хипопотамът се въргаля в дълбоката тиня на застоялите води.

[# Вж. Карл Май, Събрани съчинения, т. 17 «Махди», гл. 12. «Мюдюрът на Джарабуб» (Б. пр.)]

Една голяма част от океанното брегово образувание на Африка не предлага приветливо посрещане на мореплавателя и може да бъде покорена само с големи усилия от страна на цивилизацията. Ето защо ние и днес [77] все още познаваме Африка по-слабо от Америка и Австралия, за чието съществуване нямах ме никаква представа, когато южното побрежие на Средиземно море отдавна е било в услугите на една висока, за съжаление изчезнала култура. Докато в моретата на средната зона отколе пърхаха вимпели и многобройни платна, принадлежащи действително само на каботажни съдове, се издуваха по вятъра, една трета част от Стария свят се бе изтегнала като митичен колос между Атлантическия и Индийския океан и само нарядко се чуваше вестта, че някой самоотвержен каробаплавател е предприел дръзновено плаване край нейния бряг.

Че още в древността Южният кап е бил познат на историческите народи и заобикалян, е отчасти свободно предположение, отчасти легенда. Така например, Кант вярва, че въз основа Първа книга на царете, глава 22, може да се приеме, че по времето на индийския цар Йосафат морските пътешествия от залива на Арабско море около Кап до Испания са били нещо обичайно [78], а Херодот разказва, че картагенци, изпратени от египеския фараон Нехо, около 610 година преди Христа, били изминали същия път. Впрочем за заобикаляне на този континент се считало все едно понататъшно напредване покрай западния бряг на Африка, като плаването на картагенеца Хано някъде към 500-та година преди Хрирта, макар то да е стигнало все пак най-много до Гвинея. А че по-късно Евдоксос от Кицикос бил направил едно пътуване Ът Габес около Кап до Персийския залив, си е измислица.

Комай е сигурно, че до края на 15-то столетие никой не е стигнал и заобиколил от север южния нос на материка. Кралят на Португалия Жоау изпратил една малка ескадра под водителството на Бартоломеус Диаш, който през 1487 година действително обиколил Кап. На по-нататъшното плаване на дръзкия мъж обаче попречил избухналият сред хората му бунт. Заради ужасните бури, които претърпял край скалистия нос, той го нарекъл Cabo tormetoso (Нос на бурите). Крал Жоау обаче променил това име в нос Добра надежда, тъй като той сега вече не се съмнявал, че е намерил морския път за приказната страна Индия.

Неговият приемник, крал Имануел, изпратил една флотилия от четири кораба под командата на Вашку да Гама, за да проследи по-нататък открития път — една задача, която този прославен мъж наистина разрешил. Но целта на португалците била само пътят за Индия, от южния край на Африка те не се интересували.

Едва холандците, през 1600 година, заели в лицето на морския капитан Ван Кисбук тази страна и решили да я колонизират. Нидерландските заселници, наречени бури, изтласкали хотентотите, проникнали постепенно до кафрите, извоювайки и от тяхната земя участък след участък. Заселничеството растяло и предизвиквало завистта на англичаните, които опитвали с употребата на всякакви средства да изтласкат холандците и не си отдъхнали, докато на Парижкия мир през 1714 страната не им била отстъпена. Тя привлякла един наплив от английски колонисти, които по всякакъв начин спъвали холандските бури, и ето как помежду им възникнала вражда, играеща една доста значителна роля в битките на Колонията с туземното население.

Докато исконните жители на Капланд били считани досега от европееца за неспособни орди, яростната битка между англичани и кафри щяла да покаже, че те по никой начин не бива да се пренебрегват като противници. И дори да сме принудени да приемем, че те ще загинат като индианците на Америка под жестокия закон, който сякаш е възложил на кавказеца да работи за заника на своите цветнокожи братя, то следва да се предложи, че обитателят на областите край Калахари ще се отбранява, също както туземеца на американския Запад до последна капка, срещу превъхдождащия го във всяко отношение враг. Смъртта на една нация никога не е едно внезапно рухване в забравата, а една мощна конвулсия и борба, едно, все по-отслабващо, наистина, но дълго продължаващо, бунтуване, което в палеща омраза опитва и в последния миг да повлече заедно със себе си и врага в пропастта…

При едно пътуване през нидерландската провинция Зеландия се запознах със семейство Ван Хелмерс и въпреки техния недоимък намерих сърдечно гостоприемство. Научих, че чичото на домакина се бил поселил към нос Добра надежда. Те дълго поддържали кореспонденция с него и сина му, докато синът с мнозина други бури прехвърлил пред напиращите англичани Драконовите планини, за да създаде нов имот в сегашната колония Трансваал. Оттогава вестите секнали, ала семейството мислеше с жива съпричастност за своите роднини, и когато аз изказах намерението си да отида до Капщат, бях отрупан с молби да събера там, доколкото е възможно, сведения за безследно изчезналите. За случай че ми се удадеше да ги открия, ми бе поверено едно писмо и аз напуснах Холандия с желанието да мога да се отблагодаря по този начин на добрите хорица за оказаната радушност.

Като пристигнах в Капщат, аз се задържах известно време там, после се заскитах на север и запад и накрая посетих територията на Трансваал, макар настоящите порядки да не можеха да се нарекат точно привлекателни.

Прочутият кафърски вожд Чака, с право наречен Атила на Южна Африка, беше привлякъл под свое заповедничество многобройни кафърски племена и бе създал у тях боеви дух, който десетократно бе повишил тяхната съпротивителна способност срещу европейците. Сикукуни, неговият брат, го нападна и уби, за да изтръгне за себе си владичеството, след което между него и бурите започна един низ от битки, в които последните, притискани още от своеволията и насилията на английското правителство, извършиха чудеса от храброст. По-късно Трансвалската република реши да прокара железница до залива Делаго, но тъй като с този релсов път тя щеше да стане икономически независима, то Англия опита да направи осъществяването на този план невъзможно, като подстрека кафърския вожд Сикукуни към въстание срещу бурите, снабди го с необходимите за целта оръжия и после използва така създаденото положение като претекст да анексира републиката «в защита на християнството». По това време се разигра историята, която ще разкажа.

Пътуванията из страната се предприемат обикновено с волски коли, но аз по стара привичка, а и за да се придвижвам по-бързо, се снабдих с кон. Редом с мен яздеше Квимбо, един кафър от племето басуто, когото бях наел като водач. Той дълго време се бе намирал на служба при разни нидерландски ферми, беше приятелски разположен към белите и говореше що-годе разбираемо завален холандски. Впрочем, на кон той представляваше една доста чудата фигура. С изключение басмената препаска, увита около хълбоците му, беше съвършено гол и бе натрил своето тъмно, снабдено със здрава, грубовата мускулатура тяло с лой, която го предпазваше, наистина, от досадното жилене на насекомите, ала за съжаление разпространяваше такава всепроникваща воня, че на мен действително ми костваше голяма вътрешна борба да общувам с него в по-голяма близост от петдесет крачки. Най-забележителното при него беше маниерът и начинът да си носи косата. С други думи той я бе обмазал чрез ежедневната употреба на акациев клей и дългогодишно грижовно поддържане в една компактна форма, която придаваше на фризурата му вида на два наклонени с подметките един към друг пантофа, чиито токове образуваха върха, докато отверстията за краката бяха обърнати нагоре и му служеха като хранилище за най-различни безстойностни, но за него от изключителна важност дреболии. Ушните висулки в неговата младост бяха дотолкова удължени чрез навесени тежести, че се равняваха горе-долу по големина с ушите на нюфаундлендски пес. И за да могат тези украшения практически да се оползотворяват, той имаше навика сутрин да ги навива и да пъха в отвора на всяко руло една от двете си кутийки за енфие. Освен това носеше на всяка ноздра една голяма и дебела месингова халка, а на врата си беше закопчал — много вероятно като откритие на собствения си естетически гений — един широк каиш от гьон, на който бяха закрепени два грамадански кравешки хлопатара, «конфискувани» навярно от някоя от гореспоменатите ферми. И същевременно в качеството си на ездач заемаше досущ онази неописуема, стойка, с която обикновено седи върху камилата маймуната на странстващи фокусници и мечкари. А когато по време на разговор с мен поискаше да направи любезно физиономия, която в действителност се свеждаше до едно страховито озъбване и едно направо разчекване на широката уста, то изцяло имаше образа на някакъв зоологически вид, за който трудно можеше да се определи към преживните ли да се включи, към булдозите ли, или към морските котки. Въоръжен беше този уникум с тежък, изготвен от чер абанос боздуган, един ужасяващ закривен нож и метално копие. Дали също умееше да си служи с тези опасни инструменти, още не бях разбрал.

Аз самият яздех добър английски кон, но за Квимбо бях успял да набавя само един от онези грамадни брабантци [79], които са мъкнели топовете на Наполеон от полесражение към полесражение. Той имаше истински слонски форми и ход, който действително създаваше условия клечащия на широкия гръб Квимбо да си служи с юздите само в най-наложителни случаи — кафърът предпочиташе да се вкопчва здраво с две ръце в гривата на животното.

Сега той яздеше от лявата ми страна и правеше най-големи усилия да ми разясни със своя език политическата ситуация в страната.

— Виждал минхер вече Сикукуни, голям крал на кафри?

— Не. Ти виждал ли си го?

— Квимбо не виждал Сикукуни, Квимбо съм добър Холандия, съм добър басуто, съм лош зулу. Ама Квимбо чувал за Сикукуни, Квимбо не иска виждат Сикукуни.

— Значи се боиш от него?

Храбрият кафър така зяпна уста, че можех кажи-речи да му надникна в стомаха, и ми завъртя едни очи, сякаш се канеше да ме взриви с погледа си във въздуха, като с динамит.

— Какво казал минхер? Квимбо съм боят от Сикукуни? Минхер не познават Квимбо. Квимбо съм смелост, Квимбо съм сила, Квимбо излапат Сикукуни. Ама Сикукуни имат много зулу, пък зулу имат много ируа [80] и имат много пушк. Англия дали зулу пушк и бару, та зулу правят мъртъв Холандия. Квимбо обаче нямат пушк и бару, той не може застрелят зулу.

— Ами че нали сега ние яздим към планините Кватламба и после ще отидем в земите на зулусите! Ако те вземат, че те застрелят!

— Минхер имат пушк и бару; минхер ще стрелят мъртъв Сикукуни и зулу; минхер давал Квимбо тютюн, а Квимбо дават минхер в замяна душа и тяло!

Това обяснение в любов беше съпроводено от такава пламенна жестикулация, че нежният кафър изгуби равновесие и едва свари да сграбчи отново гривата на коня, за да се издърпа обратно на гърба му.

— Сикукуни наистина ли е толкова зъл? — попитах аз.

— Сикукуни утрепал бял мъж, бял жена, бял дете и утрепал басуто. Сикукуни пият кръв и танцуват, кога изтрепват много бял мъж, жена и дете. Сикукуни изтрепал бур при Син венец — спрейт [81]. Сикукуни съм добър?

Кафърът имаше право. Аз бях принуден да си припомня ужасната касапница при река Блесбокс, където Сикукуни вероломно беше изклал над шестотин холандци и хотентоти, и свирепостта, с която той нареждаше да удушват при тържества пленниците или при липса на такива — цели дружини от собствените му хора. Та нали и неговият роднина, миролюбиво и приятелски настроеният към холандците Соми, бе успял да се изплъзне от една такава смърт единствено чрез незабавно бягство, а после беше узнал, че жена му и едничкото му дете, които бил изпратил напред, загинали окаяно от глад и жажда в Калахари. От заповедите на Сикукуни се носеше мирис на кръв, от стъпките му димеше кръв и за кръвно отмъщение крещяха безбройните жертви, паднали от жаждата му за убийства. Желязната строгост, с която управляваше, държеше отрядите му сплотени, ала се знаеше, че те копнеят за друг предводител и тайно в себе си съжаляват, дето не могат да научат местопребиваването на Соми.

— Не, Сикукуни не е добър, но наказанието ще го сполети и той няма да бъде дълго вожд на зулусите.

— Сикукуни убиват… ох, ох, минхер — прекъсна се той. — Квимбо виждат мъж там до хълм. Мъж яздят също кон кат’ Квимбо и минхер!

Той посочи с ръка напред, където на известно разстояние пред нас действително се бе появил един ездач, който бе държал направление към планините под тъп ъгъл с нас и затова досега ни бе убягнал.

— Това е някой бур или англичанин — рекох аз. — Напред, Квимбо, трябва да го застигнем!

Аз пришпорих коня си и той веднага пое в тръс. Брабантецът опита да се равнява по него, ала така изхвърляше насам-натам тлъстия си гръб, че кафърът изпадна в голямата опасност да претърпи «корабокрушение».

— Ох, ох, минхер! — зарева той. — Кон търчат много бърже! Квимбо изгубят ръка, Квимбо изгубят крак, Квимбо изгубят Квимбо и кон! Къде ще са Квимбо, когат’ минхер търсят Квимбо!

Малката лекция по езда можеше да му е само от полза. Ето защо аз не забавих ни най-малко темпото на ездата, в замяна на което и той продължи да реве в същото фортисимо — достатъчна причина да не се учудя, че привлякохме вниманието на непознатия конник още дълго преди да сме го достигнали. Той се обърна и ни зачака.

Той също яздеше английски жребец, но беше очевидно, че конят имаше да носи един далеч по-голям товар от моя, тъй като мъжът беше с изключително плещеста, тежка фигура и строеж на крайниците, от който можеше да се очаква огромна проява на сила. Широкото лице имаше въпреки добродушието си един крайно самоуверен израз, а острите очи, приковани любопитно към мен, навярно можеха да гледат доста по-мрачно от сега, когато той вдигна ръка да отвърне на поздрава ми.

— Откъде? — прозвуча лаконично, но не неприветливо.

— Вчера заранта тръгнах от Вилем Ларсен.

— Вилем Ларсен? Един добър нидерландец! И накъде, минхер?

— Малко през планините Ранд.

— Какво се каните да правите там?

Мъжът питаше повече, отколкото всъщност учтивостта позволяваше, ала по физиономията му се четеше един определен израз на доброжелателство, който ми позволи да отговоря спокойно:

— Искам да опозная страната, минхер, повече нищо. Тогава той сложи замислено ръка на брадичката си, очите му като че помрачняха и въпросът прозвуча по-строго:

— Страната искате да опознаете, минхер? Тъй, тъй! Сега има твърде много хора, които искат да опознаят страната там долу, и все пак те няма да опознаят нищо по-добре от това тук!

Същевременно удари с пестник по приклада на своята рур, която беше заметнал през рамо. Беше нидерландец, това се разбираше изцяло от само себе си.

— Така мисля и аз, минхер — отговорих. — Наистина не е добър занаят да насъскваш мъж срещу мъжа, за да намажеш двойно наследство, когато те се избият!

Незабавно и очите, и тонът му станаха отново благи.

— Значи не сте някой англичанин, към когото човек трябва да се обръща със «сър»?

— Не, аз съм немец, от Саксония, и мисля, че ние с холандците произхождаме от едни и същи германски родители.

— Ха така! Тук има доста голям брой немци и всички те държат за нас. Та бъдете значи добре дошъл!

Той ми подаде десница за крепко ръкостискане и после хвърли с усмихната физиономия поглед към моя придружител.

— Вашият слуга?

— Слуга, водач и преводач, минхер, един рядък и славен тип, какъвто дълго има да търсиш.

— Но сега може да държи ариергарда, минхер, защото, ако позволите, аз ще ви водя. Към прохода Безуйденхоут ли сте се насочил?

— Действително.

— Това е и моят път и ако е удобно за вас, то засега можем да останем заедно. Аз се казвам Кеес [82] Ойс.

Аз го погледнах крайно изненадано, защото това запознанство ми правеше много голяма чест. Той следователно беше синът на прославения бурски водач, който заедно с Потгитер и Преториус беше спечелил прочутото сражение при Питер-Марицбург срещу кафрите! Аз не можах да сдържа радостта си и на свой ред му назовах името си, което за него, разбира се, трябва да бе напълно непознато.

— Можете да ви вярвате, минхер Ойс — уверих го, — че не можеше да ми се случи нищо по-добро от тази среща с вас!

— Сигурно в Капщат сте подочул нещичко за мен?

— Много, но още преди туй, в родината.

— Значи и там ни знаят, а? — попита той с лека отсенка на гордост по верните, честни черти.

— Определено!

— И какво говорят хората там? За кого държат? За нас или англичаните?

— Аз не съм политик, минхер, но мога откровено да ви кажа, че с пълна сигурност имате нашето съпричастие. По време на моите далечни пътешествия аз често съм се срещал и сключвал със синовете на Англия някое и друго приятелство, което навярно ще продължи цял живот, ала в случая човек трябва добре да съумее да отличи единичното от общото. Аз нямам персонален интерес към местната политическа обстановка, но признавам, че без колебание бих посегнал към пушката, ако, докато съм край вас, се нуждаете от нея срещу някого от вашите врагове.

Тогава той още веднъж ми протегна ръка.

— Благодаря ви, минхер! Аз може би няма за изпадна в положение да ангажирам помощта ви, ала все пак действа благотворно да чуеш такива приятелски слова от един мъж, който наблюдава нещата отдалеч и следователно трябва да има една по-вярна преценка от онзи, който разглежда ситуацията от позицията на своята изгода.

Известно време той язди вглъбен в себе си. После внезапно се изправи и рече:

— Иска ми се да ви изкажа един велик закон на световната история, на който са ме навели собствените дълги разсъждения и мисли. Той гласи: Морското владичество — и следователно също господството над колониите — върви все по крайбрежието. Погледнете ли назад в историята, то ще намерите, че може би имам право, Финикия, Гърция, Рим, Картаген, Испания, Португалия, също преди туй Венеция и Генуа, варварските държави само мимоходом да споменем, Франция, Нидерландия… Англия се сменят една драга в морското господство. Не съм ли прав?

— Не мога да оспоря, че почти съм склонен, с някои мотивировки естествено, да призная този закон.

— Размислите ли върху нещата и вие ще дойдете на същото мнение като мен! Холандия се е блъскала и борила с морето повече от всяка друга страна, но че тя също трябва да се подчини на този закон, вече отдавна е решено. Англия й изтръгна владичеството — в Европа, в Индия, тук в Кап. И сега нашата съдба е лесна за различаване: ние ще се бием тук за извоюваните с нашата кръв блага, но накрая те все пак ще ни бъдат отнети. Англия ще владее Кап, ала преди туй ние ще се браним и ще умрем като мъже и герои. Делата, които тук се вършат, няма да бъдат възпети, те надали ще бъдат и обсъждани, защото ще са станали твърде далеч от родината. Но нашите синове и внуци ще вървят в прокудата все по на север и ще съхраняват възпоминанието за нас, докато самите паднат жертва на участта, сполетяла нас. Всяко земно създание има право на съществувание и живот. Всяко растение, всяко животно, всеки човек, всеки народ и всяка нация трябва да се развиват по начина, който им е даден, та на дървото на човечеството да цъфтят различни цветове и зреят различни плодове — според почвата, от която са се родили, и небето, което се простира над тях. Прогони ли един народ някой друг от земята му, отправи ли се под небето на друг, за да го унищожи, то той самият губи своите първоначални корени и не може да се захване отново в почвата. Слънцето пече за него твърде жарко в чуждия край или вятърът му вее прекалено студено — той се поболява, залинява и загива. За смъртта на прогонените трябва да заплати със собствения си живот. Това става така вярно, както всяко изселничество и всяка смяна на климата разяжда човека до мозъка на костите, макар румените страни да се стремят да докажат противното. Ние ще изчезнем от Кап, защото прегрешихме спрямо нейните исконни жители, и Англия ще ни последва, та дори и столетия да запази тук възхода на своята мощ и господство.

— Така ли мислите? — попитах, удивен от откровеността, с която разбулваше пред мен най-съкровените си мисли, макар да ме бе видял за пръв път едва преди две минути. — Аз съм по-склонен да твърдя, напротив, че за едно изчезване, стига човек да не го приема само външно, не може и дума да става. Когато смесим две химически вещества, те не изчезват, а се измъкват от погледа ни само чрез новата си форма, чрез продукта, който са образували при своето свързване. И така е не само в неорганичния, но и в органичния свят, към който нали се числи и човекът, а чрез него — народът, нацията. Погледнете отвъд към Америка! Чрез свързването на различни елементи възникна един нов, самобитен народ, но самите тези елементи са си в него още налице…

— Много добре, минхер, но няма ли да признаете, че индианецът наистина изчезва, без да може да бъде открит в янките? Само че ние тук стъпваме на едно поле, чието плодородие за жалост ни е твърде малко познато, за да подхванем правилно обработката. Аз може и да съм малко фантазьор, поне вие ще застанете на това мнение, ако се заема да ви изложа възгледите си.

Неговата външност в действителност сега не правеше ни най-малко впечатление, че той храни някакви фантасмагорични убеждения. Солидната му и здрава фигура по-скоро изглеждаше създадена само за един труден, практичен живот. Дори облеклото му го показваше. Той носеше на главата си една широкопола филцова шапка, която имаше твърде малко право да бъде наречена елегантна. Едно просто синьо вълнено одеяло обгръщаше върху тясното яке от груб холандски плат раменете и гърдите, здравите бедра бяха напъхани в изтъркани от яздене кожени панталони, върху които беше изтеглил дългите, добре катраносани кончови на ботушите. Въоръжението му изглеждаше просто, защото се състоеше само за един затъкнат в кания от биволска кожа нож и една тежка стара пушка. Но който знаеше с каква непогрешима сигурност холандският поселник умее да борави със своята «рур», то можеше със сигурност да приеме, че тази пушка вече е коствала живота на някой и друг кафър, а може би и англичанин. Както казах, външността на този мъж изглеждаше толкова обикновена, толкова трезва, че аз можех само да отговоря:

— Фантазьор? Аз мисля, че с вашите схващания и разсъждения вие посягате по-скоро към реалния, пълноценния живот, отколкото към измамливото царство на въображението. Който е живял вашия живот и може да се похвали с опита ви, май малко трудничко ще си извоюва репутацията на метафизик, ако стори някому услугата открито да изрази разбиранията си.

— Тъй ли? Да ви я сторя ли на вас тази услуга? И въпреки това ще си създам такава репутация, защото, представете си, аз например отричам историята. Аз твърдя, да, дори ще го докажа, че ние изобщо нямаме история!

— Даже и да съумеете да обосновете това си твърдение, то все пак няма да сте фантаст, минхер.

— Да, аз мога да го обоснова, мога да докажа неговата истинност и това никак не е така трудно, както би си помислил човек. Вярно, пред един професор не бих посмял да се вясна с такава теория, защото тези господа често имат доста своеобразни догми. Те изграждат от материала на своите мисли и заключения постройки, които достигат небесата, но са необитаеми, а не зачитат трайните материали, които действителността ни предлага за построяването на жилища, под чиито покриви човечеството може да пребивава в мир и сигурност. Тези господа са написали хиляди книги за историята и все пак човек в никоя от тях не може да намери истинската история.

— Я гледай!

— Да, така е! Позволете да прибягна към аналогията! Нашето естествознание се дели на три части: наука за природните явления, наука за природните сили и наука за природните закони. Тяхната задача е да ни покажат как определени природни сили по неотменими природни закони предизвикват определени природни явления. Така също историята. Тя трябва да учи за историческите закони, за историческите сили и историческите явления. Тя трябва да посочва, че определени исторически сили по неотменими исторически закони пораждат определени исторически явления. Но кой исторически труд ни изброява тези сили и закони, кой исторически труд ни дава някакво точно обяснение за необходимото развитие на едно събитие според тези закони и сили?

Трябва да призная, че това изложение ме изненада. То във всеки случай не произхождаше от някакъв фантастичен светоглед, а беше резултат на внимателни размишления върху събитията от реалния живот.

— Вашата аналогия е необичайна, минхер — отговорих аз, — но изглежда убедителна.

— Изглежда? Тя си е такава, наистина! Кажете ми, какво намирате във вашите исторически трудове? Едно изброяване на онези исторически явления, онези събития, които в момента, от който можем да разказваме, отчасти са се случили, отчасти уж са се случили. Това история ли е? Това е само една проста хроника, защото къде остават историческите сили и закони? Естественикът, химикът действа сякаш творчески — вярно, само в много ограничен сектор, — като според известните му закони променя, разрушава или създава. Какво обаче прави историкът? Събира външните факти, нанизва ги на някой конец, както кафърът своите стъклени мъниста, и не може да каже нищо за тяхното създаване и развой, също както и кафърът малко знае за възникването на неговите синци. И въпреки това той дава на този календар името история! Е, да, историята била майка на политиката! Това обаче, което вие наричате история, е една ялова вещ!

Какво са вашите така наречени политици? Те се дърлят за плодовете на дърветата, които не са засадили, и не умеят и една семка да посадят, която да им донесе тези плодове по един както сигурен, така и миролюбив път. Казвам ви, минхер, едва когато нашето познание е проникнало до онези потайни глъбини, от които постановените от самия всемогъщ Творец световноисторически фигури карат според неотменими световноисторически закони от земята да израстват световноисторически факти, чиито продукти досега сме вземали, без да сме овладели тяхното производство, едва тогава ще можем да кажем: ние имаме история. Тогава ще бъдем господари на събитията; тогава ще правим събития, ще ги фабрицираме както занаятчията своето произведение и поетът своята поема. Тогава Историята ще добие детето Политика, която като кралица ще донесе на земята вечния мир и ще превърне меча в плуг, защото раздорът, войната, ще са станали невъзможни, понеже всеки ще познава законите и силите, според и с които другият въздейства и действа. Вместо конкуренцията на оръжията ще се разпорежда конкуренцията на мира, а еволюцията на човешкия род ще се води по пътища, които са разположени на такова високо ниво над сегашните ни познания, че ние си нямаме за тях и най-малко понятие. Но дотогава нека се стремим към ревностното изследване на онези дълбини и със смирение да признаем, че сме си все още твърде големи лаици!

Той беше говорил с патос. Този външно толкова скромен мъж беше един задълбочен мислител и увличащ оратор. Дори и да бях потърсил, то навярно нямаше да ми се удаде да намеря веднага отговор на неговата теза. Ето защо премълчах и той също избегна да наруши въздействието на своите думи с някакво прекъсване на мълчанието.

Така яздехме един до друг, безмълвно и вглъбени в мислите си, докато накрая той все пак вдигна наведената глава и погледна към мен:

— Това беше един поглед в бъдещето, минхер. Нека помислим също за настоящето! Имате ли някаква определена цел, към която искате тук да се насочите?

— Не. Аз летя като птицата и където намеря дърво, кацам за ден в клонака му. И все пак — прибавих замислено — би могло да се каже, че имам цел, ако под тази дума човек не си представяше някое определено място.

— Вие търсите някого?

— Както го разбира човек в същинския смисъл на думата търсене, не. Но в Зеландия срещнах едно семейство с роднини в Трансваал, от които дълго време не е достигала в родината никаква вест, и аз бях помолен при случай да се осведомя за тях.

— Как се казват тези роднини?

— Ван Хелмерс.

— Хмм, аз съм имал хиляди бури под командването си и познавам повечето по име. Сред тях имаше неколцина Ван Хелмерс. Дали няма да можете да посочите нещо по-конкретно?

— Знам само че пред угрозата от англичаните са се прехвърлили през Драконовите планини в Трансваал.

— И произхождат от Зеландия?

— Да, както вече казах. Чичото на домакина тръгнал към Кап, следователно може да съществуват негови деца и внуци.

— Какъв е бил този чичо?

— Моряк на малък кораб.

— И се е казвал Лукас ван Хелмерс?

— Действително — възкликнах изненадано. — Познавате ли фамилията, минхер?

— Чувал съм едно-друго за този Лукас. Неговите близки… хм, той отдавна е мъртъв и аз трябва да помисля — отговори той с някакво особено примигване на очите.

Сериозното му лице възприе леко закачлив израз, който ме накара да заключа, че знаеше много повече за въпросните, отколкото искаше да ми каже. Какви причини имаше за тази сдържаност?

Внезапно той спря коня си. Образуваната от залежи на грубо напластен пясъчник земя беше прекъсната на места от тъмни маси еруптивни скали. Тези скални струпвания ни пречеха да виждаме надалеч, но не заглушиха звука, който се донесе от ударите на копитата на един бързо приближаващ към нас кон.

— Кой ли идва? — попита той, сваляйки рура от рамото си. Аз също бях грабнал веднага пушката си, ала и двамата сведохме по едни о също време оръжията. Едно дребно пони се появи в тръс иззад скалния ъгъл и на него седеше една моминска фигура, чиято външност и при други обстоятелства щеше да ангажира цялото ми внимание.

Тя носеше лека червена пола, чийто подобен на широк пояс корсаж обгръщаше само половината от талията. От едното рамо до другата половина се извиваше кожата на дива котка, а къдравите, наситено черни коси бликаха в гъсто обилие изпод изработената от пъстри пера шапчица. Ръцете и краката бяха голи и от тъмния цвят на кожата можеше да се предположи, че ездачката е кафърско момиче. Един поглед към лицето превръщаше това предположение в сигурност, макар и чертите да не показваха яркия отпечатък, който се забелязва при представителите от обичайния тип.

Като ни съгледа, тя дръпна рязко поводите и сложи малката си ръка върху дръжката на ножа, надзъртащ изпод котешката кожа, ала нейната угриженост бързо премина в усмивка, и видимо радостно изненадана, девойката извика:

— Кеес Ойс! При нас ли идвате?

— Да, Митие [83]. Майка вкъщи ли е? — Да.

— АЯн?

— Не. Той търси един леопард.

— Ами ти? Накъде си тръгнала, момиче?

— При съседа Зелмст. Бързам. Майка е болна и Зелмст трябва да й помогне.

— Дете, ти няма да стигнеш там преди нощта, а пътят е опасен. Тя се усмихна леко.

— Аз не се страхувам, баас Ойс, нали го знаете, а майка този път е толкова зле, че съседът непременно трябва да дойде.

— Съседът Зелмст лекар ли е? — попитах аз.

— Той е бур, който разбира туй-онуй от билки — отговори ми Кеес Ойс.

— В такъв случай Митие може да тръгне обратно, аз ще опитам да помогна на майка й.

Момичето ме погледна зарадвано.

— Значи вие сте офисир ван гизондхейд [84]? — попита.

— Наистина съм нещо като лекар и имам пътна аптека — отговорих аз.

— Та това е едно изключително щастливо обстоятелство, минхер — рече Ойс. — Обръщай, Митие, и бъди радостна, защото аз вече изобщо не знам от кое време не е виждан лекар тук в планините Ранд. Хайде, минхер, нека яздим малко по-ускорено! Вие трябва да знаете, че Митие не обича понито й да скучае!

Ние накарахме конете да препуснат и аз действително забелязах, че Митие отлично умееше да се оправя със своето животно. Някакъв необикновен интерес се пробуди у мен към странната ездачка. Как се бе сдобила кафърката с християнското име Мария? Как се бе стигнало до една почти роднинска връзка с прочутия бурски предводител? Съдейки по привлекателната й външност, тя трябваше да принадлежи към някое изтъкнато племе. Може би беше аматомба или лагоанерка. Коя беше болната майка? Момичето нямаше вид да е получило кафърско възпитание.

Тези мисли и разсъждения бяха прекъснати от един викащ зад нас глас. Обърнах се. Току зад копитата на нашите коне се носеше в тръс дебелият брабантец, но без ездач. Оня лежеше на късо разстояние назад, протегнал ръце и крака прави като свещ във въздуха, и крещеше с все сила:

— Минхер стоят… минхер чакат! Ох, ох… ау, ох! Квимбо нямат вече кон и кон нямат вече Квимбо! Ох, ау! Кон търчат, а Квибо не може вече търчат и нито вече яздят, Квимбо нямат вече ръка и ни вече крак, Квимбо лежат на земя и съм мъртъв!

Нямаше как да не се разсмея и Кеес Ойс ми пригласи. Момичето обаче се върна при нещастния племенен роднина, скочи от понито и се наведе към него.

— Квимбо ли се казваш? Някаква телесна повреда ли си причини? — попита го то.

— Да, Квимбо се казват Квимбо, ама не Квимбо са причинил повреда на Квимбо, ами кон причинил повреда Квимбо.

— Какво те боли? Къде имаш болки? В гърба?

— Само гръб да болят Квимбо? Ох, ох, цял Квимбо имат болка. Квимбо съм вече не жив, Квибо съм мъртъв!

Аз също слязох от коня да видя дали е пострадал. Въпреки най-грижливия поглед не можах да открия ни най-малкото увреждане и все пак оня отказваше да се изправи. Той ревеше под опипващата ми ръка и уверяваше без преставане, че бил напълно умрял. Тогава слезе също Ойс и измъкна ножа си.

— Квимбо наистина е мъртъв — рече невъзмутимо. — И ако не вярвате в това, минхер, то ще ви го докажа. Аз ще го разрежа и тогава ще можете да надзърнете дали има още живот в него.

Той се наведе, хвана кафъра за гърлото и опря ножа за колене. В следващия миг Квимбо беше скочил и направи едно страховито салто мортале настрани.

— Ох, не режат Квимбо! Квимбо съм наистина мъртъв, ама Квимбо пак си могат яздят кон!

— Тогава го яхай и внимавай да не вземеш пак да се изтърсиш! «Възкръсналият из мъртвите» насъбра предметите, които му бяха изпопадали и се покатери отново на коня.

— Яздят минхер пак бързо? — попита страхливо. Аз кимнах.

— Ох, тогава вържат Квимбо здраво — помоли оня, — иначе Квимбо втори път стават мъртъв!

— Тогава аз наистина ще те накълцам! — увери Ойс със заплашителна физиономия и на свой ред възседна като мен и Митие отново коня си. — Впрочем от пътя не остава много. До половин час ще сме стигнали целта и после, минхер, ще можете да покажете, че разбирате малко повече от съседа Зелмст, събирача на билки.

2. Сикукуни

След половинчасова езда спряхме пред една долина, която се простираше с ширина от може би една английска миля и половина между две възвишения, принадлежащи към западните разклонения на планините Ранд. Един широк поток се виеше по дъното от едната страна до другата и бе първопричината за пищната растителност, отличаваща това сгушено в предпланините кътче от участъците, през които бях яздил последните дни. Окото навсякъде съзираше пасящи говеда, овце и кози. По средата на долината лежеше обширен селски двор, обграден от богата на дървета градина, непосредствено след която следваха натежалите от клас житни поля.

— Ето, пристигнахме! — заговори Кеес Ойс. — Как ви се харесва местенцето?

— Много повече от онези, които видях досега. Как се казва собственикът?

— Той е нееф Ян, един чудесен момък, казвам ви. Такъв славен африканер като него има дълго да търсите, макар да наброява само двайсет и две години. Жалко че е тръгнал на лов за леопарди, който винаги го държи няколко дни далеч от дома, иначе щяхте да имате възможност лично да го опознаете!

Той ги нарече само нееф Ян, без да спомене неговото фамилно име. Холандският обичай между познати — дори когато не ги свързва кръвно роднинство — по-възрастният да се обръща към по-младия с «нееф» и да е окачествяван от него с простото и дружеско «баас», е преминал и в Африка. Африканери в по-широк смисъл биват наричани всички заселници от нидерландски произход, в по-тесен смисъл обаче под това понятие се разбират само онези бури, които умеят да боравят добре с пушката, които са вярно привързани към своите стари традиции, следователно и неумолими врагове на англичаните, и които не трепват пред никаква опасност. Нарече ли някой поселник другия африканер, то това е най-голямото оказване на чест, което може да му засвидетелства, защото по тоя начин той го квалифицира като герой. Този едва двадесет и двегодишен нееф Ян значи трябва да бе дал достатъчно доказателства за своята смелост, за да го охарактеризира прочутият Ойс като африканер.

— Освен Ян той има ли и друго име? — попитах по тая причина.

— Разбира се — отговори бурът с хитра усмивчица. — На вас май трудно се устоява, минхер. Аз възнамерявах да известя това име едва при представянето, ама след като вие така напирате, а и нееф не си е вкъщи, то знайте, че той се казва Ян ван Хелмерс.

— Ван Хелмерс? — извиках аз. — Да не би с това да искате да кажете, че той е член на онова семейство, което търся?

— Ако нещо не се лъжа, то той е внукът на онзи чичо, за когото ми разказвахте. Този падна като храбър бранник в сражението при Питер-Марицбург, където заедно с него се би и синът му, който, уверявам ви, беше ловец и воин, какъвто втори едва ли има. Ян му е одрал кожата. Неговата пушка никога не е пропускала целта — нито през деня, нито през нощта. Ето защо го наричат само Бурът ван хет Рур. А пестниците му са здрави като лапите на лъва — горко на този, който попадне между тях!

Митие беше избързала пред нас, сега я видяхме да изчезва зад оградата на двора.

— А това кафърско момиче? — попитах аз.

— Е неговата осиновена сестра и годеница. А-а!

— Така е! Неговият баща се заскитал северно от Гриква [85] на лов в Калахари и намерил там до трупа на една млада, красива и починала навярно преди час кафърска жена едно полуживо дете. Той беше с милозливо сърце и взел момичето със себе си. То било кръстено и възпитавано редом с Ян, който не я наричал другояче освен «сестричке», докато го споходила мисълта да направи доведената сестра своя жена.

— Родителите съгласили ли се?

— Естествено! Не бива да мислите, че ние имаме същите предразсъдъци като в родината. Митие е чудо момиче и ще стане жена, по-добра от която Ян не може да намери сред преселниците.

— Тя трябва да е някоя аматомба или лагоанерка.

— Вероятно, но предметите, които Ван Хелмерс намерил при нейната майка, не дават отправна точка. Тя е, тъй като Ян много често е извън къщи, душата на цялото имение, поема всички грижи с радост и сега ни напусна, за да намерим още с пристигането си масата сложена. Ако бях по-млад, можеше и да завидя на Ян за тази годеница!

Ние яздихме в бърз ход по тучните ливади, преминахме през отворената порта и се озовахме в едно много голямо дворно пространство, към което се откриваше входната врата на жилищната постройка. Няколко ловджийски кучета ни посрещнаха със силен лай, ала бяха веднага усмирени от Ойс, когото явно познаваха. В тяхното лаене се беше примесило едно особено фучене и съскане. Аз проследих посоката на звука и съгледах един опитомен леопард, който лежеше на здрав синджир до една построена за него колибка.

Лаят има и втора последица. Аз долових зад къщата странните тонове на глас, който ми беше напълно непознат, и веднага след това видях иззад ъгъла да се задава и втурва към нас един щраус с протегната далеч напред шия и пляскащи крила.

За нещастие исполинската птица набеляза като обект на своята атака моя храбър Квимбо. Оня схвана застрашаващата го опасност и мигновено изтегли голите си крака върху гърба на коня.

— Минхер, минхер — зарева. — Щраус иска изядат Квимбо! Щраус имат глад! Щраус нека поглъщат кон, ама не Квимбо!

Станала по-храбра от канското пищене на атакувания, птицата засили нападението и опита да достигне с клюн краката на кафъра. Но тъй като тоя ги държеше все от срещуположната страна на коня, то тя нападна в крайна сметка брабантеца, който намери енергичните удари на клюна на налитащия на бой пернат герой толкова малко по вкуса си, че въпреки своята неповратливост заподскача и с четирите крака едновременно във въздуха, и Квимбо изпадна в извънредно голямата опасност да бъде хвърлен в нозете на своя враг.

— Минхер, спасяват Квимбо! Минхер, помагат Квимбо! Квимбо не иска се услаждат щраус, ох, ох! Минхер да застелят мъртъв щраус, ама да не улучват минхер Квимбо, защото съм Квимбо иначе мъртъв!

Кеес Ойс напразно опита да успокои птицата. Тлъстата гальотаджийска кранта непрекъснато се изправяше ту на задните, ту на предните крака и цвилеше от болки; кафърът врещеше; кучетата отново подеха своя лай, а леопардът така дърпаше синджира и ревеше, че наистина можеше да изкара някому ангелите. В този миг през отворения прозорец прозвуча едно-единствено подвикване и всички тези питомни и полудиви животни незабавно се смириха.

— Роб, обратно! — извика Митие и птицата се отвърна от коня, за да се втурне към прозореца, през който провря глава и се остави да бъде помилвана от своята господарка.

Така Квимбо беше не само освободен, но и ние се видяхме избавени от едно фатално положение, тъй като в противен случай щеше да ни се наложи да вземем принудителни мерки срещу тази сигурно приятелски гледана птица.

Няколко притекли се хотентоти взеха конете ни. После аз влязох с Ойс в жилището, където освен Митие заварихме и една възрастна жена, която седеше в едно кресло, грижливо увита в одеяла. Митие вече беше известила за нас и аз бях посрещнат от болната с изключителна сърдечност.

— Юфрау Соофи, този минхер идва от Холандия — отбеляза Кеес Ойс.

— И то от Зеландия — прибавих аз.

— От Зеландия? — попита тя. — Аз не я познавам, но бащата на моя мъж е бил роден там. Той много пишеше дотам, ала напоследък спря да получава отговори. Известен ли ви е Сторкенбеек в Зеландия?

— Аз бях там цяла седмица като гост на едно семейство Ван Хелмерс.

— При Хелмерс? — попита тя извънредно живо въпреки своите страдания и изключителна пълнота. — Та те са наши роднини! Не чухте ли да говорят за Лукас ван Хелмерс?

— Много често, юфрау. Те ме помолиха да ви издиря и в случай че ми се удаде да открия местонахождението ви, да ви предам това писмо. Те също често са ви писали, без да получат някакъв отговор. Състоянието на пощата по време на инвазията на англичаните изглежда не е било достойно за особена похвала.

— Писмо от Сторкенбеек? Дайте го бързо, минхер! Митие може да го прочете на глас, докато вие се заемете със закуската. Седнете на масата и се подкрепете малко. Дивечово месо за съжаление няма, тъй като Ян отсъства от завчера — отиде за един леопард.

Тя постави върху думата леопард една интонация, която ме накара да приема, че нещата своят по-иначе, толкова повече че същевременно хвърли един особен поглед на Ойс. Дали под леопард не се разбираше нещо съвсем различно от известния хищник на рода на котките, който действително често се среща в Колонията и ревностно се преследва заради големите вреди, които причинява сред стадата?

Ойс отговори на този неизречен въпрос с една забележка по отношение думите на жената:

— Аз възнамерявах да тръгна с него, ала бях възпрепятстван да дойда навреме, и ще го последвам веднага, щом конят ми бъде назобен. Впрочем този минхер не е приятел на англичаните и следователно ние можем да говорим открито пред него, юфрау. Ян сам ли хвана пътя?

— Да.

— Към Клаарфонтейн?

— Така каза, баас Ойс.

— Не спомена ли кои собствено се канят да отидат?

— Ван Раал, Зинхен, Веелмар и Ван Хоорст, освен другите, които ще ги придружават.

— Та това означава да се съберат всички най-важни хора. Как стоят нещата с Фреек оп Зоом?

— Пристигна вест, че и той може би ще отиде. Това трябваше съвсем специално да ви съобщя.

— Наистина ли? — попита той бързо. — Тогава той ще доведе и мъжа, от когото се нуждаем, за да обезвредим Сикукуни, и за мен е невъзможно да пропусна тази среща. Колко дълго възнамеряват да ме чакат?

— Четири дни, считано от днес.

— Това е достатъчно. Вие трябва именно да знаете, минхер — обърна се той към мен, — че ние проектираме един решителен удар срещу кафрите. Вярно, че имаме сключен мир с тях, ала Сикукуни е твърде размирен и кръвожаден. Той не зачита договора, напада едно заселище след друго, опустошава страната със своите орди и е подкрепян в действията си от англичаните, които му доставят оръжия и муниции и хич не се замислят, че по тоя начин подсилват един хищник, който рано или късно ще се нахвърли върху самите тях. Искате ли да дойдете с мен на сбирката? Там ще срещнете само истински африканери и може би също един кафърски вожд, който един ден ще бъде прочут колкото Сикукуни, дето съсредоточавал своите зулуси там зад планините, както ме уведомиха, за да предприемел един голям боен поход срещу бурите.

За мен това бе действително една много добре дошла покана, ала заради юфрау Соофи аз трябваше да я отклоня.

— Кога ще яздите нататък? — попитах по тая причина.

— Веднага щом се нахраня.

— В такъв случай за съжаление няма да мога да се присъединя към вас. Ние обещахме на юфрау лекар и трябва да сдържим думата си, минхер.

Той нямаше как да не се съгласи с това мнение и после се нахвърли — извънредно обстойно и с онази разположеност, отличаваща страстния ядач — върху сложените ястия, които заизчезваха в такива количества между неговите блестящи зъби, че здравата ме достраша.

Междувременно писмото беше отворено и прочетено на глас от Митие. Момичето сигурно не бе имало други учители освен своите приемни родители. Ето защо аз се учудих на умението, с което разчиташе много неясно написаното писмо, и юфрау Соофи забеляза благоприятното впечатление, което читателката ми направи.

— Да — рече тя след завършване на четенето, — Митие чете по-добре от Ян, а пък той е с четири години по-голям и на това отгоре е и адютант на баас Ойс! Тя се научи от блаженопочиващия бур, а той беше един изключително умен мъж във всичко, което човек трябва да може и знае. Откак го убиха кафрите, за мен и Ян няма да има покой, додето Сикукуни не бъде наказан.

Като приключи с храненето, Кеес Ойс се надигна и посегна към рура.

— Сега аз ще тръгвам, юфрау. Благодаря ще ви кажа едвам по-късно, защото от само себе си се разбира, че ще придружавам Ян, когато се връща. А и с вас, минхер, навярно също няма защо да си вземам сбогом, тъй като се надявам да ви заваря още тук!

— Минхер няма да си замине толкова бързо — увери и помоли жената, обръщайки се едновременно и към мен, и към него. — Добър път, баас Ойс, и дано скоро чуем, че сте приключили със Сикукуни!

Тя му подаде ръка и той стори същото с Митие и мен, когато го съпроводихме до вън. Момичето остана на двора. Аз се върнах сам в стаята.

Тук юфрау Соофи трябваше да ми опише страданието си и аз стигнах до убеждението, че то се състои само в един зле третиран катар, който действително беше започнал да взема един опасен развой. За щастие моята малка пътна аптека съдържаше подходящото лекарство, което дадох на пациентката, преди да й наредя да навести леглото. За да го стори, тежката жени се нуждаеше от помощ и по тая причина отидох да повикам Митие. Не я срещнах на двора и попитах един идващ от конюшнята хотентот за нея. Той показа с пръст зад къщата.

— Митие са там и дават школ на малък дете — отговори.

— Школо? — попитах изненадано.

— Школ! — отвърна оня гордо. — Малък дете и голям кхвекхвена [86] учи много, голям много в школ — учи брои, учи чете, учи пише и учи моли. Митие са добър, голям добър в школ!

Тръгнах в указаната посока и скоро чух високо говорене. По средата на една малка, обрамчена от храсталак тревиста площадка момичето седеше в обкръжението на деца от двата пола, разделени на две групи. Разделението си имаше много вероятно своята езекова причина, защото различих както по цвета, така и по чертите на лицата, че едната половина се състоеше от хотентотски деца, а другата половина — от потомци на кафрите. Митие тъкмо се занимаваше с първата и аз долових, че настоящата беседа беше на религиозна тематика:

— Сега ще се молим. Сключете ръце! — нареди тя, следвайки повелята със собствения си пример.

Малките жълто-кафяви ръчички на децата се събраха.

— Сега!

Тя издигна сключените си ръце като знак и сега прозвуча в хор:

— Сида тиб, хомми на хаб, са онс ану — аннухе! [87] Малките изрекоха «Отче наш» със спокойна молитвена вглъбеност до края.

— А сега и вие!

Ръчичките и на това отделение се сключиха, после тя повели както преди:

— Сега! Детският хор подхвана:

— Баво вету о сезулвини, малипатве нгобунгсвеле игама лако. [88]

— Така! — похвали тя възприемчивостта и религиозното смирение на малките. — А сега нека се помолим, както трябва да се молим вечер и сутрин вътре при юфрау Соофи. Всички заедно… сега!

Както кафрите, така и хотентотите подеха сега на нидерландски:

— Онзе фадер, ди ин де хемелан зайт, юв наам ворде хехай-лихд. [89]

Аз видях и чух, че съм дошъл в един благочестив, богобоязлив дом, и ми стана жално, дето трябваше да наруша занятието. Митие не беше забелязала идването ми и донякъде се смути, когато пристъпих измежду храстите, за да я помоля да отиде при майка си.

Аз я придружих, след като освободи децата. При фротонната страна на главната постройка забелязах две кожи от дива котка, които висяха опънати под един прозорец.

— Тези животни тук, изглежда, често се срещат — отбелязах. Тя кимна.

— Там горе в гората човек много често се сблъсква с тях, минхер, и не е съвсем безопасно да стреляш по тях. Първата, която улучих, ме подреди доста зле, понеже само я бях ранила, и ако не бях взела ножа си, то сега може би вече нямаше да съм жива.

Погледнах я учудено.

— И с пушка ли умеете да си служите? — попитах.

— Ян ме научи, защото смята, че по тези места е от полза, ако жените и момичетата също могат да боравят с оръжия.

— Къде се намира гората?

— Тръгнете ли оттук нагоре по долината и прехвърлите възвишението вдясно, ще я видите пред себе си.

Горите из тези райони са рядкост и тъй като сега се видях без всяко по-нататъшно занимание, повиках слугата си, който стоеше на боязливо разстояние от леопарда и любопитно зяпаше гледащото го с полузатворени очи раздразнено животно.

— Квимбо, погрижи ли се за конете?

— Кон ял и поил, минхер — отговори той. — Квимбо са прилежен и също вече ял!

— Тогава си вземи оръжията. Отиваме в гората!

Влязох в стаята да си взема пушката и запознах двете жени с намерението си. Те ме предупредиха за отровни змии, каквито в гората имало безчет, и ми предложиха един хотентот за водач. Аз отклоних предложението и напуснах къщата.

Квимбо се беше накачорил с всичките си оръжия и кривеше една извънредно предприемчива гримаса.

— Минхер имат пушк, минхер иска застрелват мъртъв. Какво иска минхер застрелват мъртъв?

— Слонове — отговорих аз с най-сериозна физиономия. Кафърът направи един могъщ скок настрани и ме зяпна крайно уплашено.

— Слон?… Ох, минхер ще са мъртъв и Квимбо ще са също мъртъв! Слон съм дебел, слон имат муцун ей толкоз голям…!

Той разпери колкото се може по-нашироко ръце, за да ми покаже по-ясно колко била голяма муцуната на слона.

— Добре, тогава ще потърсим някой лъв! Сега оня съвсем застина от ужас.

— Минхер искат търси лъв? Ох, ох, лъв съм още много повече зъл от слон; лъв лапат всеки животно и човек; лъв лапат Англия, лапат Холандия, лапат коикоиб [90], лапат кафър, лапат минхер и лапат също Квимбо. Какво ще правят Квимбо, ако лъв са излапал Квимбо? Квимбо искат взема красив жена, Квимбо не бива бъдат излапан от лъв!

Това беше ново за мен. Аз не можех да си представя добия кафър като достопочтен съпруг и по тая причина попитах:

— Какво? Искаш да се жениш?

— Квимбо ще вземат жена!

Той го изговори с едно изключително съзнаване на собствената си цена и същевременно разтегли такава физиономия, сякаш очакваше най-голямото признание от моя страна.

— Тъй! И коя се каниш да вземеш?

— Квимбо вземат красив Митие!

Насмалко да се изхиля на глас. Значи Митие трябваше да има щастието да стана мадам Квимбо!

— Защо Митие?

— Митие съм добър, когат’ Квимбо падал от кон. Минхер Ойс искал режат на Квимбо, Митие обаче имал страх за Квимбо. Затова ще бъдат Митие жена на Квимбо.

— И пък казал ли си го вече на Митие?

— Не. Квимбо не говорил с Митие.

— Че знаеш ли пък дали Митие иска да стане твоя жена?

— Квимбо знай! Митие иска много бъдат жена на Квимбо, защото Квимбо съм красив, съм добър и съм велик и храбър воин!

Това бяха наистина много изтъкнати качества, които за съжаление за мен оставаха под въпрос. И понеже сърце не ми даваше да изтръгна красивия, добър и храбър кандидат-жених от неговата окриляща илюзия, изоставих разговора, закрачвайки така здравата напред, че му костваше усилие да ме следва.

Долината се стесняваше нагоре все повече и повече и накрая свършваше там, където изворът бликаше от земята. Скоро достигнахме възвишението при долинния завършек, над което съседният хълм се извисяваше още по-високо, закрачихме по склона му и след известно време съгледахме гората. Тя започваше по отвъдния скат и после разпростираше надясно и ляво зеленината си, додето стесненият от ридовете хоризонт позволяваше да се различи.

Докато крачехме така, забелязах следи, създаващи впечатление, че тук съвсем наскоро е минал някой. Вярно, нямаше нито един-едничък отпечатък от крак или чак пък някоя непрекъсната диря, ала на обученото око все пак не можеха да се изплъзнат няколко непогрешими признака, които си личаха тук и там в едрозърнестия пясък. Макар че въпросният можеше да е човек от фермата, аз все пак намерих тези следи, без да имам някаква особена причина за това, за извънредно странни. Накрая те изцяло се изгубиха на скалистата земя, по която стъпихме, и тъй като нямаше налице някакъв по-конкретен повод, аз се отказах да ги потърся отново.

Стигнахме в гората.

Тя се състоеше от могъщи жълти, смрадливи, железни и асагай дървета, между чиито стволове дървовидната папрат протягаше нагоре палмови ветрила. Окрайнината бе образувана от носорожки храсти, между които просветваше ярката зеленина на разновидностите Mesembryanthemum, Oxalis и Pelargonium. Въпреки сухотата и еднообразието на почвата си Капланд притежава своеобразна и богата флора, която се преценява на дванадесет хиляди вида. Пусне ли веднъж растителността корени в дадени местности, които не са съвсем изцяло лишени от вода, то тя скоро развива поради неимоверно благоприятния климат една изключителна пищност, която рязко се откроява на фона на пустошта и оскъдицата на безводните райони.

Още с навлизането в гората ни посрещна с комични гримаси едно семейство Cercopithecus Erythropyga — дребен вид павиани, на които Квимбо отвърна с разни разкривени муцуни. С боздуган в дясната ръка и метателно копие в лявата, той ме следваше по начин, сякаш се опасяваше, че всеки миг измежду дърветата може да изскочи и се нахвърли върху нас някой слон или лъв. За жалост нямаше защо да се страхуваме от появата на нито едно от двете животни, тъй като те от година на година стават все по-редки и в резултат преследванията от страна на преселниците се изтеглят в горите, разположени по на север.

По-голямата част от зоологическото богатство на тази гора, изглежда, образуваха птиците, които обитаваха в голям брой и много видове върхарите на дърветата и ни най-малко не се плашеха от нас. За мен това бе доказателство, че насам много рядко сбърква пътя си човешки крак, или ако това се е случвало, то навярно са го водили най-често миролюбиви намерения.

На мен целта ми беше по-скоро порядъчно да се поразтъпча, отколкото да диря определен дивеч, ала въпреки това имах постоянна готовност за стрелба и не оставях шум да ми убегне.

Така се бяхме скитали напред вече в продължение на час, когато внезапно долових изстрел на неголямо разстояние от нас.

— Чу минхер? — попита Квимбо, вдигайки показалеца! с извънредно угрижена физиономия.

Аз се заслушах към посоката, от която се бе донесъл екотът. Прокънтя втори изстрел.

— Ох, стрелял още веднъж! Мъж застрелял мъртъв мъж. Тук са два абанту, два човек, и един друг застреляли мъртъв!

Аз не бях на същото мнение, защото двата изстрела при всички случаи бяха дадени от една и съща пушка, както едно тренирано ухо можеше да различи по ехтежа. Имах намерение да се промъкна тихо напред и тайно да огледам неизвестния стрелец, ала скоро бях принуден да ускоря движенията си.

— Help, help! Oh, woe to me! (Помощ, помощ! О-о, горко ми!) — чух да вика силно уплашен глас.

Беше на английски. Сигурно някой бял се намираше в опасност и ето защо се запровирах с максимално възможна бързина през гъстата папрат. Само след минута-две пред погледа ми се разкри една къде сериозна, къде комична гледка. Върху облечения с мъх ствол на едно повалено и косо полегнало към околностоящите дървета жълто дърво бе кацнала една дълга, мършава човешка фигура и се бранеше с приклада на извъртяната пушка срещу един грамаден глиган, който бе ранен в задните части и с гневно грухтене и яростно мушкане напираше да завладее прибежището на врага.

Аз дигнах пушките, ала почувствах ръката си уловена от Квимбо.

— Ох, не стрелят, минхер! Квимбо обича ядат красив шопар, Квимбо правят мъртъв шопар!

С три бързи скока застана зад глигана, който предприемаше атаката си с такава сляпа ярост, че изобщо не забеляза новия враг. Вдигайки метателното копие, той го запрати с неимоверна сила в страната на животното непосредствено зад левия преден бут, при което якото, нечупливо дърво проникна дълбоко в областта на сърцето. Животното постоя един миг и се обърна после срещу кафъра, а по зурлата му изби кървава пяна, която осведомяваше за точното попадение на металното копие. Само че този вече беше отскочил настрани, за да избегне глигите, и сега размаха късия, тежък боздуган. Един мощен удар изсвистя към главата на глигана, който мигновено се срина на земята, а един втори удар напълно довърши победата — всъщност работа едва за минута. Героят размаха боздугана високо във въздуха и нададе силен триумфиращ вик.

— Минхер, гледат! Шопар съм мъртъв, съм много мъртъв, съм твърде много мъртъв. Шопар не изяждат мъж, а Квимбо изяждат шопар!

Той изтръгна копието от тялото на поваленото животно и посегна към ножа, за да го разпори веднага. Избавеният от една толкова фатална обсада чужденец спусна безконечно дългите си крайници от дървесния ствол и се протегна като човек, пробуждащ се от някакъв ужасен сън.

— Hail [91], сър, това се казва навременна помощ! Добичето, damn it [92], беше толкова невъзпитано, че един джентълмен изобщо вече не можеше да си позволи да се занимава с него!

Мъжът при всички случаи беше англичанин. Той носеше висока шлемовидна шапка от кожа на носорог върху покритата с червеникаво-русолява коса глава, чиято лицева част красяха два грамадни бакенбарди. Кльощавото тяло бе навлечено в късо карирано сако и също такъв панталон, върху който долу бяха закопчани плъстени гетри, а под тях стърчеше напред по едно тясно, безкрайно дълго стъпало. Сухите пръсти бяха все още вкопчени около изстреляните дула на двуцевката. От лявата му страна висеше в кожена ножница грамаданска парадна сабя с ефес, а от увития около мършавите хълбоци шал надничаха дървените дръжки на два ножа и прикладите на три огромни кавалерийски пищова.

— Сър Гилбърт Грей — представи се той, при което с едно неподлежащо на описание движение на ръката ме прикани да сторя същото.

— Какво ви води в този край, сър? — попитах, след като на свой ред бях назовал името си.

— Сделки, минхер, важни сделки, които на вас като холандец, разбира се, не мога да издам.

— Аз не съм холандец, а немец, сър, и съм дошъл в Капланд малко да се поразходя. Но позволете да запитам какво общо има това животно тук с вашите важни сделки!

— Това животно, този дракон, този цербер? Ни най-малкото. Аз просто си вървях между дърветата, за да ми се посмели овена, който бяхме яли, и ето как се сблъсках с това чудовище…

— …което изяви намерението вас да посмели — вметнах аз ухилено. — Но, сър, къде мислите, че трябва да бъде улучен един глиган?

— Pshaw! Тоя змей изобщо не искаше да стои мирно, когато се примерих. Аз умея да нацеля една пушка накъдето е нужно и поради това само веднъж прострелях въздуха, което при някой немец сигурно щеше да се случи два пъти!

— Възможно, при предпоставката че никаква друга цел освен въздуха не е налице. Смея ли да запитам, сър, кои са хората, с които сте ял овена?

— No, no! [93] Това не ви влиза в работата. Викнете на този човек да се махне от животното. То принадлежи на мен. И после си вървете по пътя!

— Тъй ли мислите, сър Гилбърт Грей? — попитах аз и прибавих: — Този глиган принадлежи на моя слуга, защото той го повали, а правото, което вашият изстрел би могъл да ви даде, изцяло отстъпва пред обстоятелството, че той ви спаси живота.

— Глупости! Аз твърдя, че това прасе е моя собственост и ще…

— Нищо няма да сторите! Когато представители на две цивилизовани нации се срещат по тези географски ширини, обикновено се държат по-любезно, отколкото е при вас случаят, сър Гилбърт Грей. Вие изисквате да съм си вървял по пътя. Добре, аз ще ви послушам, само че този път върви точно натам, накъдето води вашият — към мястото, на което е бил изяден благородният овен. Тук всеки има правото и дори дълга да види кой се намира в негова близост, а ако някой поиска да му попречи, тогава просто важи правото на по-силния. Та ще ме отведете ли при вашите другари, или не?

Добрият човечец сведе извънредно смутено поглед към нозете ми.

— Не мога, сър, понеже никой не бива да знае, че ние се намираме тук.

Мен, разбира се, вече ме бе обхванало някакво смътно подозрение, за чието разсейване поведението на англичанина в никой случай не способстваше. Какво правеше той по тези места, населени, както добре знаех, само от отделни бури, които бяха направо враждебно настроени към англичаните? Невъзможно беше да е някой таен агент на английското правителство — за тая цел духовните му качества май никакви ги нямаше. А и каква ли работа би имал като такъв точно в тази гора тук? Кеес Ойс ми бе казал, наистина, не зулусите се струпвали отвъд планините Ранд… аз трябваше да си уясня нещата и поради това рекох:

— Кой не бива да знае, сър? Холандците или също аз в качеството си на чужденец и неутрален?

— Никой!

— И ако аз сега вече го знам?

— Вие? Невъзможно!

— И все пак! Те са кафри!

Веднага му пролича, че съм отгатнал правилно, макар да опита да изшикалкави:

— Кафри? Лъжете се, сър! Къде претендирате да сте ги видял? Квимбо беше свършил с работата си и любопитно очакваше резултатите от нашия непонятен за него разговор. Аз се обърнах към него:

— Остави засега животното да лежи тук. Ние трябва да придружим този мъж!

— Квимбо оставят лежи шопар? Ох, ох, минхер, Квимбо ядат много красив шопар, Квимбо ще носят шопар, а Митие ще видят, че Квимбо красив и храбър!

— Ти пак ще си го имаш, само че по-късно, защото… Едно силно изшумоляване ме накара да се огледам — сър Гилбърт Грей се бе възползвал от възможността и беше скочил в храсталака. Той действително трябваше да си има най-сериозни причини да остане неоткрит заедно със своите спътници, ала се беше направил естествено погрешно сметката. Отказах се да се втурна след него. Той можеше да ми се изплъзне само за миг — стъпалата му бяха достатъчно големи, за да ми оставят непогрешими следи. В тайното им проследяване Квимбо не можеше с нищо да ми бъде полезен, ето защо поразмислих малко и му дадох разрешение да тръгне обратно за фермата. Начинът и способът, по който щеше да отнесе плячката си, предоставих на самия него.

Насочвайки се в посоката, в която беше побягнал англичанинът, намерих една диря, по ясна от която не бих могъл да си пожелая. Сър Гилбърт Грей във всеки случай беше научил твърде малко за методите на придвижване из една местност, където опасността те обкръжава в хиляди лица, и навярно също така малко му идваше на ум, че мога да се възползвам от отпечатъците на неговите горилски стъпала, за да го последвам.

Той, види се, изпървом самият е бил неяснота относно посоката, която е трябвало да поеме. Следата му водеше в зиг-заг ту надясно, ту наляво и едва след доста време прие една права линия. След малко повече от половин час стигнах до ръба на някакъв дол, който представляваше горната част на една спускаща се оттук надолу долина и включваше един извор, който с шумен ромол струеше между две пясъчникови скали.

Там долу край водата седяха сър Гилбърт Грей и до страната му четирима кафри, които по въоръжението идентифицирах като зулуси. Какво диреха те тук и какво обстоятелство ги беше събрало с англичанина? На земята лежаха още три свободни щита — свидетелство, че кафрите са били седмина на брой и липсващите са се отдалечили по някаква причина. Щраусовите пера по единия от щитовете и осемте пасящи по-надолу коня навяваха предположението, че тук си имах работа не с обикновени кафри.

Англичанинът се намираше в оживен разговор с туземците, ала дори и да разбирах езика им, пак нямаше да ми хрумне да ги подслушвам, тъй като по-належащи неща ми отваряха работа. Тук бивакът на кафрите с подозрителния англичанин, там фермата, пазена само от едно младо момиче, и в добавка трима от диваците отсъстваха, сред които най-знатният от тях — предостатъчно причини да се върна колкото се може по-скоро.

Какво ли не можеше да се е случило по време на моето отсъствие и тепърва да се случи до пристигането ми! Запромъквах се покрай ръба на долчинката към конете. Един внезапно пробудил се страх ми каза, че трябва да се сдобия с един от тях, независимо дали това сега щеше да означава кражба, или не. Но беше трудно, наистина, да яхна някой и да препусна, но тогава щях да бъда видян и преследван, и следователно опасността за фермата щеше да се увеличи вместо да се намали. Изпълнението на моето намерение трябваше да бъде забелязано възможно по-късно и по тая причина аз се възползвах от една извивка на долината, за да се прокрадна до най-отдалеченото животно. Вярно, че то не беше най-доброто, но пък стоеше така, че кафрите не можеха да го виждат.

Направих един обход, та вятърът да духа откъм него, приближих дебнешком до едно разстояние от едва пет крачки и в следващия миг седях на седлото. Изненаданото животно изпръхтя и се изправи на задните крака, ала аз бързо му стигнах юздите, дадох му да почувства един може би необичаен за него натиск с бедрата и го насочих надолу по долината, за да извия там към фермата и измъквайки се от гората, да се добера до билото на хълма.

Не бях стигнал още кой знае колко далеч, когато забелязах Квимбо. Той си беше направил от здрави клони нещо като шейна за свличане на дървета, върху която бе натоварил глигана, и самият бе застанал отпред като впрегатно животно, за да мъкне с пот и капеща мазнина тежкия товар по нагорнището. Той здравата се зарадва, като ме забеляза, и беше удивен също така, дето ме вижда като ездач.

— Минхер имат кон? — попита. — Ох, ох, кон съм добър, кон ще теглят шопар за Квимбо!.

И тутакси се разпрегна, та на дело да направи полезно важното си откритие. Аз обаче отклоних намерението му:

— Кой ще яде шопара, конят или Квимбо? Който ще го яде, нека той си го и мъкне! Аз не мога да ти дам коня, защото на самия мен е крайно необходим. Там в гората има въоръжени зулуси и във фермата вероятно още неколцина. Аз трябва да отида там, за да предотвратя нещастието. Пази се от тях и побързай да стигнеш на безопасно място!

— Зулу при Митие? Ох, ох, Квимбо ще скачат и шопар ще скачат, та бързо стигнат при добър красив Митие. Квимбо изтрепят мъртъв съвсем всичък зулу!

Той се запрегна пак отпред и продължи трамбовката, та чак пушек се дигаше. А аз избързах пред него в галоп.

Скоро видях долу фермата. Запазвайки въпреки трудния, стръмно спускаш се терен досегашната бързина, поех надолу към задната страна на градината. Ако поисках да заобиколя, за да достигна предната порта, щях да изгубя много време. Та насочих се значи директно към оградата, вдигнах коня и скочих през нея. Не се приземих така гладко, както ми се искаше. По време на усилната езда не бях използвал стремената, тъй като висяха твърде ниско за мен, и също не бих отделил време да ги прогоня. Крантата много вероятно бе яздена от безмерно дългия сър Гилбърт Грей, както ми подсказваше цялото оседлаване. При скока през оградата едното стреме се закачи, ремъкът се скъса и кон и ездач се преметнаха. В следващия миг обаче бяхме отново на крака — опасното падане не беше донесло на никого от двамата някаква заслужаваща споменаване телесна повреда. Аз предоставих коня на самия себе си и побързах през градината към жилищната постройка.

Тук срещнах един от хотентотите.

— Има ли някой при юфрау Соофи? — попитах го.

— Ох, минхер — отговори оня страхливо, — зулу са в къщата — три зулу. Също велик вожд са там!

Не го разпитвах повече, а стъпих в коридора, където откъм стаята прозвучаха насреща ми високи гласове. Открехвайки леко вратата, забелязах трима кафри, двама от които стояха в близост до входа, докато третият държеше Митие за ръката по средата на помещението. На вратата на спалнята се облягаше пребледнялата от уплаха стопанка на къщата. От страх по своята храненичка тя беше напуснала постелята и бързешком наметнала само най-необходимите дрехи.

— Тук живеят Ян ван Хелмерс — чух да казва главатарят на завален холандски. — Той са Бур ван хет Рур, той стрелят по зулу, той трябва умрат и жена трябва умрат!

— Той няма да умре, а ще дойде да отмъсти за нас! — отвърна негубещото кураж момиче.

— Той ще умрат и жена ще умрат, ама ти — не! Тук е зъб от змия, затова ти няма умреш, а тръгнеш със Сикукуни за наказание на лош зъл Соми! — прибави оня посочвайки един изработен от змийски зъби гердан, който видеше на шията на момичето. — Откъде е зъб от змия на връв тук?

— От майка ми.

— Къде е майката?

— Мъртва е, загина от глад и жажда в Калахари.

— Ох, Сикукуни знай сега всичко! Жена на Соми имал зъб от змия тук, жена на Соми избягал с дете в Калахари, жена умрял, дете взел бур и също зъб от змия. Тук стоят дете на Соми и трябва тръгнат със Сикукуни при зулу. Бур обаче умрат и също жена!

Той даде един знак на хората си. Те пристъпиха към юфрау Соофи и измъкнаха ножовете. Митие изкрещя и поиска да се отскубне, ала грамадният вожд държеше ръката й така здраво сключена, че се бе наляла с кръв. Той даде една къса, неразбираема за мен заповед на зулуски, чието значение обаче веднага схванах, тъй като другите двама издигнаха ножовете си. Аз вече бях вдигнал пушката, двата изстрела прокънтяха в бърза последователност и един трикратен крясък огласи стаята. Нахлувайки в барутния дим, аз издигнах приклад срещу Сикукуни. Той стоеше, все още стискайки момичето с лявата ръка, със святкащи очи пред мен. Една лента от кожата на видра и наушници от леопардова кожа украсяваха главата му, от която се повяваха пет пера от щраус и едно от кафърска чинка. Херкулесовите крайници, с изключение една изработена от щраусов пух препаска, бяха голи, а от широките рамене висеше наметалце от същите бели кравешки опашки. Аз се надявах да просна Сикукуни с един удар на приклада, ала не бях сложил в сметката малката височина на тавана в стаята. При замахването закачих една греда и с това се оголих, което кафърският главатар светкавично използва. Размахал късия си боздуган, той ме угости с един удар по главата, под който мигновено се сринах.

За щастие останах, както веднага се установи, само няколко секунди в безсъзнание. Наелектризиран от мисълта за опасността, застрашаваща жените, аз се изправих. Един поглед в обкръжението ми показа, че Сикукуни и Митие бяха изчезнали. Двамата кафри лежаха мъртви на пода редом с юфрау Соофи, която, напротив, изглеждаше неранена и навярно само от ужас бе изгубила съзнание.

Не обръщайки внимание на тъпата болка, стягаща мозъка ми, грабнах лежащата до мен пушка и изскочих на двора. Там ме посрещна един пронизителен, примесен със страх и ярост вой от страна на хотентотите.

— Митие изчезват, изчезват с кафър! — закрещя се насреща ми. — Главатар вземат с него беден Митие, ох, ох!

— Накъде тръгнаха? — попитах изплашен.

Те посочиха към ъгъла на постройката. Аз се завтекох нататък и видях какво се беше случило с бързината на мисълта. Сикукуни беше издърпал Митие навън в двора и забелязал там коня на дългия англичанин, който междувременно беше дошъл от градината пред къщата. Мятайки се на него с момичето, той се беше измъкнал през портата и сега се бе устремил към възвишението, от което се бях спуснал преди малко.

Премерих разстоянието между него и мен и посегнах за два патрона.

— Конете ми… бързо, бързо!

— Конзаминхер… бързо… бърже… бързо докарат! — завика се, закрещя, зарева и зави и колкото народ имаше тук се втурна, заблъска и затърча към конюшнята.

Никога през целия си живот не бях зареждал толкова трескаво както сега. Всяка фибра в мен бе напрегната, а пък не биваше да позволя да се появи и най-лекото треперене, защото от изстрела ми зависеше всичко. Аз винаги съм бил сигурен в стрелбата си, ала сега предвид възбудата и болките в главата опрях цевта на напречната греда на оградата. Конят все пак трябва нещо да бе пострадал при падането, понеже скоростта му въпреки усилията на вожда беше много малка, разбира се, аз не биваше да се бавя, тъй като беглецът за броени мигове щеше да се намери извън обсега на моята пушка. Главата ми беше като завинтена, прицелих се, ала ми примержеля пред очите. Видях, че Митие се отбраняваше с всички сили, но напразно срещу прегръдката на вожда. Не биваше да я улуча, можех да се целя само по коня, и то така да го улуча, че мигновено да се строполи. Ето… ето че за един кратък момент пред окото ми просветна и по същото време конят на върлинестия англичанин извъртя малко глава настрани. Това беше трудна и опасна цел, на това отгоре и от такова разстояние, но още няколко скока и вече нямаше да мога да достигна животното с куршума си. Натиснах спусъка и… ето, видях ги да се сгромолясват… бях улучил.

— Изведете, изведете конете! — извиках, тъй като възбудените хора още се пипкаха от прекалено усърдие.

— Минхер застрелял мъртъв кафар, ох, ох, гледат! — зарева един, докато търчеше към оградата и сочеше към възвишението.

Тутакси другите се намериха зад него и така се освободи място за конете, които сега излязоха неоседлани в тръс от конюшнята. Аз тикнах нов патрон в изстреляната цев, скочих на моя и взех брабантеца на Квимбо за юздите. Бях го видял да се задава през баира с товара си и на това се градеше моя план.

— Идете при юфрау, тя лежи в стаята! — повелих на хотентотите и препуснах в галоп през портата и после около фермата.

Ако одеве в гората вече се бях удивил на куража, с който Квимбо беше излязъл насреща на разярения глиган, то сега щях да наблюдавам още един подобен пример на неговото мъжество. При него смелостта, изглежда, идваше едва при възможност да я докаже.

Спускайки се отгоре, той беше чул моя изстрел, видял строполилия се кон и зулуса и разпознал също Митие. В първия миг всичко това го беше шашардисало, ала сега ме видя да завивам край ъгъла на двора и разбра също жеста, с който му заповядах да задържи Сикукуни. Той моментално заряза товара си и се понесе към вожда, който се беше съвзел и сега, когато конят беше мъртъв, опитваше да се измъкне пеша с момичето.

Не му се удаде. Той забеляза новия враг и видя също и мен, който до минута щях да съм при него. Схвана, че няма да може да отведе момичето и вдигна боздугана да го умъртви. Тогава Квимбо спря посред бяг, замахна с копието и го метна с такава сигурност, че то прониза ръката на Сикукуни. Тоя изрева високо от ярост, хвърли един поглед към мен, пусна Митие и се стрелна от мястото със скоковете на пантера.

Той нямаше да може да ми се изплъзне, ала в този момент на така неподготвено обезпокоения в рахата си в конюшнята брабантец внезапно скимна да прояви опърничавост, и преди да съумея да го успокоя, зулусът беше вече изчезнал отвъд баира.

— Побързайте при юфрау — викнах на Митие със стигането си. — Тя лежи в безсъзнание в стаята!

— Ами Сикукуни? — даде за отговор храбрата девойка, докато някоя друга навярно щеше да се намери от страх в най-дълбок несвяст.

— Оставете го и побързайте при майка си! Качвай се на коня, Квимбо!

— Квимбо на кон? Какво ще правят Квимбо на кон? Квимбо трябва мъкнат шопар! — извика той.

— Бързо, бързо! Шопарът няма да ти избяга!

— Шопар да лежат там, ама Квимбо трябва бъдат при Митие, ако зулу дойдат!

И този претекст не му помогна.

— Ние трябва да избием зулусите, та вече да не дойдат. Живо, напред!

— Квимбо избиват зулу? Ох, ох, тогава качва Квимбо на кон, Квимбо съм храбър и голям зъл на зулу!

Той се изкатери с оръжията си върху гърба на брабантеца и тъй като този отново бе придобил обичайното си добродушие, ездата продължи сега бързо нагоре по хълма. Още с достигането на билото подирих Сикукуни и го съзрях ниско долу в една странична урва. Умният и хитър вожд беше предпочел да поеме настрани по околен път, защото ние не можехме да го последваме на коне по стръмния откос и нито да му отрежем пътя към закрилящата гора, тъй като тя пристъпяше от отвъдната страна досами урвата.

Лагерното място на неговите хора ние, разбира се, трябваше да достигнем по-бързо от него и ето как аз взех направление нататък в най-бързия възможен за Квимбо галоп. Стигнали в гората, ние слязохме, вързахме здраво конете в един скриващ ги гъсталак и продължихме сега пеша в нея.

Аз бях запаметил точно долчинката, така че я достигнахме без някакво забавяне.

— Аз отивам там отсреща — рекох, посочвайки отвъдната страна, когато се озовахме незабелязано на мястото и видяхме петимата мъже. — Когато стрелям, ти убиваш един зулу и не позволяваш на англичанина да избяга. Аз трябва да го имам.

— Квимбо ще правят мъртъв всичък цял зулу и държат здраво Англия ей така!

Той сграбчи най-близкостоящото до него дърво, сякаш се канеше да го удуши, и направи същевременно една страховита гримаса, с която можеше да обърне в бяг и някое привидение.

Аз се измъкнах. Стигнах отсреща и тъкмо разтворих шубрака, за да имам открит изстрел, когато бушът от страната на Квимбо запращя и отекна силна тупурдия. В усърдието си кафърът се бе осмелил да приближи твърде много ръба и сега се стовари с такава шумотевица посред зулусите, сякаш долу се бе сгромолил речен кон.

— Ау, ох, ох, гора съм не здрава! Ох, ох, Квимбо съм глупав Квимбо! — извика той, скачайки бързо.

Зулусите бяха немалко сащисани да видят някакъв непознат да пристига по тоя начин, ала когато сър Гилбърт Грей, разпознал кафъра, им подвикна няколко думи, те се нахвърлиха върху него. Той беше изгубил металното си копие, но пък здраво държеше боздугана, а с мига на опасността се бе съживил и неговият кураж.

— Кво… как! — извика. — Зулу иска претрепва храбър Квимбо? Ох, ох, тук съм боздуган на Квимбо!

Първият му удар така улучи един от враговете, че оня се срина на земята, ала другите четирима го склещиха. Аз дадох два изстрела и хукнах надолу. Стигнах тъкмо колкото да видя как англичанинът изчезва зад храсталаците — беше предпочел да избяга, вместо да вкара в употреба пушката, двата ножа и трите си пищова. Последния зулу Квимбо нае за себе си, а аз се завтекох след мистериозния сър. Той беше отърчал към конете, добрал се до един и сега препусна. Другите животни, свободно обикаляли и израсли под лоши ръце, се подплашиха и побягнаха след беглеца. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна при Квимбо, когато заварих ангажиран с прибиране имуществото на четиримата убити. Той се изтъпанчи с горда, победоносна физиономия пред мен.

— Виждат минхер, че Квимбо към красив, съм добър и храбър? Минхер застрелял мъртъв два зулу, а Квимбо пречукал мъртъв също два зулу. Квимбо съм голям храбър кат’ минхер!

— Но Квимбо съм глупав Квимбо! — повторих аз собствените му думи. — Квимбо се изтърси долу и англичанинът ми се измъкна!

— Ох, ох, минхер, Англия ще дойдат пак! — утеши ме оня и аз от немай-къде трябваше да се задоволя с това.

Сикукуни при всички случаи беше чул двата изстрела. Той без съмнение идваше нагоре по долината, която англичанинът следваше надолу, и ето как можеше да се приеме с доста голяма сигурност, че двамата ще се срещнат. Тогава за вожда щеше да е лесно да си залови някой от побягналите коне, но ние в никой случай вече нямаше да го мернем. Ето защо реших, толкова повече че и вечерта наближаваше, да напуснем мястото.

Мъртвите можеха да останат да лежат така до утре, когато възнамерявах да изпратя хотентотите да ги погребат. Ние нямахме желание да се товарим с плячкосаните неща и поради това ги скрихме на известно разстояние в гъстия буш. От тях Квимбо щеше да ми носи само щита на Сикукуни. Аз не исках да подхвърлям този трофей на никаква опасност, тъй като бях решил да го отнеса в родината си.

Стигнахме при нашите коне, възседнахме ги и поехме към фермата. Когато се озовахме на склона, където лежеше глиганът, Квимбо слезе от брабантеца.

— Ох, красив добър! Сега кон теглят шопар. Квимбо прави голям красив празник на победа и пече шопар, яде шопар с хотентот!

Аз го предоставих на работата, за която брабантецът много вероятно щеше търпеливо да се отдаде, и продължих да яздя към фермата. Пътем забелязах, че застреляният от мен кон на англичанина беше изчезнал — видях го да лежи в двора. Хотентотите го бяха смъкнали, за да си обсебят кожата и месото.

Болната седеше на стола. Страхът я беше възпрял да потърси отново постелята. Аз я успокоих и после чух, че нещата, които се намирали в седловите кобури на англичанина, били прибрани. Реших да ги прегледам, за да добия евентуално някаква яснота относно зулусите.

След като бях обещал да разставя стражи за през нощта, ай иначе да имам грижата за сигурността на плантацията, юфрау Соофи отиде да почива, което всъщност й беше много необходимо. Още с връщането си в къщата Митие беше накарала да махнат двата трупа и да почистят стаята от всички следи. Сега тя бе заета в кухнята, а аз отидох до вечерята в стаята си.

Когато вечерта настъпи, в двора загоряха два грамадни огъня, на които кафърска и хотентотска прислуга се зае да пече на огромни шишове «шопара», жертван от Квимбо за всеобщия апетит по случай отпразнуването на нашата победа…

3. При бурите

Бях донесъл в стаята си иззетите от седловите кобури на англичанина предмети. Имах чувството, че те ще ми дадат отправна точка за събитията от днешния ден. С изключение един портфейл и един далекоглед с твърде малка стойност, те се състояха в няколко крайно неупотребими в страната на кафрите тоалетни принадлежности.

Портфейлът съдържаше освен разните безобидни бележки още известен брой лични писма, които бяха адресирани все до сър Гилбърт Грей в Палмерстън и носеха пощенското клеймо на Капщат. Прегледах ги. Не си заслужаваха вниманието освен едно, при четенето на което ми направи впечатление крайно обремененият стил, който стоеше с другите писаници, макар че произхождаха от същия автор и бяха писани от същата ръка, във фрапираща противоположност. В него ставаше дума за някаква шапка от кожа на носорог и някакъв далекоглед, без на мен да ми стане ясно каква роля имаха да играят тези неща в писмото. Дали с това не се имаше предвид шлемовидната шапка на изплъзналия се англичанин и неговият намиращ се в ръцете ми далекоглед? Аз проучвах, опитвах, съпоставях и направих откритието, че писмото беше съставено по такъв начин, че същинското му съдържание излизаше на бял свят, ако човек четеше редовете първо по нечетните и после по четните числа. С това писмото придоби за мен голяма важност. С други думи се установи, че сър Гилбърт Грей от Палмерстън беше представител на една оръжейна фабрика, която трябваше да направи по поръчение на английското правителство една доставка от пушки, патрони, олово и барут за събраните от другата страна на планините Ранд зулуски кафри. За да се чете това писмо като безобидно, бяха му придали тази изкуствена редакция и го бяха пъхнали сред другите. То много вероятно беше отправено до някой английски агент, който се намираше при зулусите, и препращаше към по-подробните разяснения, изготвени в дубъл и скрити в далекогледа на Грей и под хастара на носорожката му шапка, в случай че този пропаднеше.

Аз естествено веднага разглобих издърпващите се части на зрителната тръба и тогава забелязах един изписан лист, който беше навит на руло и втъкнат вътре. Адресът известяваше за някой си лейтенант Мак Клинтък, който биваше инструктиран да тръгне с група кафри през прохода Керс, за да се срещне с обоза в едно точно набелязан ден при планината Етерс и после да го конвоира през планините Ранд. От една къса забележка излизаше, че веднага след пристигането на оръжията зулусите ще заемат прохода Клей, за да попречат на намиращите се от отсамната страна бури да се притекат на помощ на другарите си от отвъдната.

От всичко това се установяваше, че предстоящото въстание на кафрите последица от английско влияние, а това навяваше предположението, че британците са изпратили известен брой офицери да ръководят начинанието.

Как обаче се бе озовал Сикукуни насам и как трябваше да си обясня присъствието на този сър Гилбърт Грей при него? На тези въпроси писмото не бе в състояние да ми отговори. Трябва някой много важни причини да бяха склонили главатаря да тръгне през планините с толкова малък конвой. Във всеки случай беше необходимо Кеес Ойс и Бур ван хет Рур да бъдат уведомени за случилото се и за оръжейния обоз.

Още обмислящ тази идея, бях повикан от Митие за вечеря, която взех само с нея, тъй като юфрау Соофи бе възпрепятствана от неразположението си. Едва сега ми се отдаде възможност да узная по-големи подробности за нападението на Сикукуни. Момичето ми изказа още веднъж благодарност за навременната помощ и прибави:

— Аз не помислих за някаква опасност, тъй като първо се появи само един зулу, който впрочем си бе свалил племенните знаци и поради това бе сметнат за нас от финго.

— Той е бил изпратен напред от Сикукуни. Какъв претекст изтъкна?

— Попита дали може да намери работа при нас и искаше да знае дали бурът си е вкъщи. Но понеже ние си имаме достатъчно хора, а и Ян не си е у дома, трябваше да го отпратя.

— И той просто си тръгна?

— Не. Беше забелязал огърлицата, която нося, и попита как съм се сдобила с нея.

— Разказахте ли му?

— Да. Онези ме огледа тогава с един много зъл поглед и се отдалечи. Няколко минути по-късно се върна със Сикукуни и третия кафър.

— Познавахте ли вожда?

— Не, никога не бях го виждала.

— Той каква причина посочи за посещението си?

— Попита за Ян и поиска да знае кога е потеглили, накъде е тръгнал и с кого.

— И вие му дадохте исканата информация?

— Как бих могла! Той ме заплаши със смърт, ала аз все пак щях да предпочета да умра, но не да издам Ян. Та нали той се срещаше с предводителите само за да обсъди нападението срещу зулусите и да попита Соми дали иска да стане техен крал.

— Аха! Соми възнамерява да се появи? Това е важна новост! Аз мислех, че за неговото местонахождение не се знае ни най-малкото.

— Ян и Кеес Ойс знаеха всичко. Соми беше намерил убежище там горе на север при племето макуа.

— И едва когато сте отказали информацията, Сикукуни започна да говори за тази огърлица?

— Да.

— А вярвате ли на това, което той каза за нея?

— Не зная дали трябва да вярвам. Само жените на изтъкнати главатари имат право да носят такива огърлици, Ян ми го е казвал. Юфрау Соофи винаги е била за мен добра майка, но аз бих мила много радостна да се запозная с моя баща.

— Според изявлението на Сикукуни Соми е вашият баща и ако на бурите се удаде да осъществят своя план, вие ще станете кралска дъщеря.

— О, минхер, дори и да беше вярно, пак нямаше да се възгордея с това. Нека Отецът в небето постъпи с мен според волята си!

— Много правилно, детето ми! Бог насочва съдбините на народите и също на всяко едно от своите чеда. Но сега аз мисля, че съм наясно относно намерението, което е довело Сикукуни насам.

— Какво имате предвид, минхер?

— Той, изглежда, е узнал какво гласят бурите със Соми. Той, види се, знае дори за настоящата среща и е навестил фермата единствено за да установи дали сбирката е започнала. Не каза ли също, че Ян трябва да умре? Той трябва следователно да знае къде се намира той.

— Ох, минхер, вдъхвате ми страх!

— Аз само си вадя заключенията, а е добре да се познава опасността, която грози някого. Кой знаеше тук за срещата?

— Само Ян, майка и аз.

— Никой от кафрите и хотентотите?

— Не.

— И все пак трябва да е така. Вие сте говорили за нея и сте били подслушани. Сикукуни знае всичко и тъй като е дошъл при вас, може със сигурност да се приеме, че е получил осведомеността си оттук. Сред вашите хора има предател. Я поразмислете върху кого би трябвало да бъде хвърлено подозрението!

— Не се сещам за никого — отговори тя замислено. — Всичките ни хора са проверени освен макололото [94] Чемба, който дойде една наскоро при нас, ама той е прилежен и послушен като никой друг. Не може да е предател!

— Прилежен кафър? Една голяма и биеща на очи рядкост! Аз ще взема да си поговоря с него. Може би тъкмо тази прилежност е замислената цена да се прокрадне във вашето доверие. Но знаете ли, че ще трябва утре да ви напусна?

— Да ни напуснете, минхер?… И толкова скоро?

— Действително. Ще потърся Ян и бурите, за да ги уведомя. Англичаните изпращат на зулусите оръжия и муниции, този обоз трябва да им бъде конфискуван. И освен това подозрението, че Сикукуни не може да е дошъл през планините без по-голям съпровод. Той, изглежда, познава мястото, на което се състои срещата, и възнамерява да нападне там бурите. Според моето предположение, хората, които имаше при себе си, са били само част от неговия отряд.

— Ако това е вярно, минхер, то Ян се намира в най-голяма опасност и ние ще сме ви благодарни, ако го потърсите и предупредите!

— Тъкмо това искам да сторя! Впрочем колкото е по-голяма опасността за него, толкова тя е по-малка за вас, защото ако Сикукуни потегли към бурите, през това време вие тук няма защо да се страхувате от него.

— Ами ако пък има намерение да ни нападне, преди да подири бурите?

— Това той няма да направи, поне за мен е трудно да го повярвам. След случилото се той знае, че ние сме подготвени, а и ако действително иска да опита второ нападение, то ще трябва да се върне преди туй при хората си, което при всички случаи ще отнеме известно време, макар и да не мога да кажа те къде се намират. Той знае съвсем точно, че събранието на бурите вече е започнало и ще вземе мерки преди всичко в тази насока, за да се върне едва после като победител във фермата. Но независимо от това вие не бива да пропуснете максимално да се погрижите за вашата сигурност. На смелостта на прислугата навярно не можете да разчитате?

— Не, хотентотът е страхливец, а малкото кафри, които имаме тук, не са достатъчни.

— В такъв случай ще трябва да потърсите помощ от вашите съседи! Далеч ли живеят те от вас?

— Не. До съседа Зелмст се стигах добър кон за един час, а до другите двама за не много по-дълго време. Аз веднага ще пратя вестители и ще им наредя да кажат, че…

— Да кажат? Не, вие не бива да изпращате посланието устно, тъй като аз предполагам предател сред вашите хора. По-добре напишете няколко реда, които ще могат да бъдат предадени на съседите.

— Така действително е по-сигурно. Зелмст при всички случаи ще дойде веднага лично, Холблайн ще прати двамата си сина, а Майер ще изпроводи баас Йеремиас, който навярно ще забере неколцина от своите кафри.

— При това положение ми остава само още да науча пътя, по който да отида при Ян. Веднага щом пристигне подкреплението, ще тръгна с коня си.

— Известни ли са ви планините Рааф, минхер?

— Имам ги съвсем точно отбелязани на картата си.

— Пътя към тях аз не познавам, но…

— Лесно ще го намеря, картата и много добра.

— Хълмовете са четири. Между втория и третия е разположена една двойна долина, разделена от един обрасъл само с ниска горичка и храсталак хребет. Само едно-единствено високо смрадливо дърво може да се различи още отдалеч. Достигнете ли го и се спуснете от него директно в западната долина, то след двеста крачки ще се озовете при една къса, стръмна клооф [95], в която е нарочена срещата. Появата ви сигурно ще бъде забелязана, защото Ян ми каза, че при дървото постоянно щял да стои пост.

— Описанието е достатъчно ясно, няма да се заблудя. А сега изгответе известията си до съседите, аз междувременно ще направя една обиколка и ще разставя няколко стражи за нощта!

Тръгнах, ала преди туй се отбих до стаята си да се снабдя с нож и револвер, което при всички случаи бе желателно. Още с влизането забелязах за свое голямо изумление, че щитът на Сикукуни, който бях закачил малко преди вечерята на стената, липсваше. Затъкнах оръжията и отидох в двора, където кафрите и хотентотите бяха насядали да пируват.

Квимбо ме видя да идвам. Той се надигна от огъня, край който се занимаваше с един няколко фунта тежък къс глиганско печено, и пристъпи към мен.

— Минхер идат, ох, ох! Минхер ядат с Квимбо мръвка на шопар!

Той разкъса парчето на две половини и ми поднесе едната с мазни пръсти.

— Задръж си месото! Къде е щитът, Квимбо?

— Щит? — попита. — Щит на Сикукуни?

— Да, той е изчезнал от стаята ми!

— Щит съм изчезнал, съм махнал от стая! Ох, ох, Квимбо нямат щит! Квимбо съм бил в стая и съм видял щит виси на стена.

— Кога беше това?

— Веднага, сега съм бил в стая. Квимбо искал каже минхер, че минхер да ядат с други месо на шопар, ама минхер не съм бил в стая, само щит висял още на стена!

Това беше действително странно. Щом Квимбо не знаеше къде се бе дянал щитът, то трябваше да приема, че е бил откраднат. Но кой можеше да проявява толкова особен интерес към трофея? Аз зарязах засега работа и вече се извръщах, за да поема по обиколката си, когато неволно се сетих за макололото Чемба.

— Познаваш ли Чемба? — попитах Квимбо.

— Чемба? Квимбо познават Чемба, Квимбо говорил вече голям много с Чемба. Чемба съм макололо, казват Чемба, ама Чемба не съм макололо, защото макололо прави кожа мазен с глина, а Чемба нямат глина на кожа.

Това потвърди моето подозрение.

— Чемба не е ли тук? — запитах.

— Чемба съм не тук, Чемба съм тръгнал зад къща и съм отишъл после в конюшня.

— Какво се канеше да прави в конюшнята?

— Квимбо не знаят, Квимбо съм не бил в конюшня.

— И къде е той сега?

— Чемба съм още в конюшня.

Днес аз вече бях ходил в конюшнята и поради това знаех, че тя имаше изход и към градината. Стори ми се подозрително, че Чемба, който се представяше за макололо, без да е такъв според изявлението на моя слуга, си бе намерил сега работа в конюшнята, докато другите кафри и хотентоти седяха на пиршество. Ето защо реших да му хвърля едно око, но пък не минах през предната врата на конюшнята, а закрачих покрай фасадата на къщата към задния фронт.

Тъкмо се канех да завия край ъгъла, когато долових откъм градината някакви много странни стъпки. Звучеше така, сякаш двама или трима души опитват да се отдалечат тихомълком от къщата. Кои ли можеха да са? Заслушах се за миг по-остро и дочух приглушеното пръхтене на кон. Това беше във висша степен подозрително и аз побързах възможно по-безшумно по затревената площ към конюшнята.

Скоро видях пред себе си една тъмна маса, която беше вече стигнала до оградата. Сниших се и допълзявайки до непосредствена близост, различих един кон и някакъв мъж, който тъкмо се бе заел да отваря една дъсчена портичка — не бях я забелязал през деня, — нагласена в оградата. Огледът ме осведоми, че копитата на коня бяха обвити с парцали, за да се заглуши звукът от стъпките, а около ноздрите му беше омотана някаква кърпа. Мъжът имаше само обичайната кожена препаска на кафрите, а и от високата, своеобразна фризура разпознах, че принадлежи към племенен народ. Това не можеше да е друг освен Чемба.

Изправих се зад гърба му, приклещих го с лявата ръка за гърлото и така го треснах с десния плестник по черепа, че оня рухна. Вързах му ръцете със собствената му препаска и го улових за перчема, за да го повлека, вземайки същевременно коня за юздите, към двора.

Там се надигна неимоверна врява, когато стигнах в светлината на двата огъня. Квимбо скочи и погледна вързания в лицето. — Ох, ох, минхер идват с кон и пленен мъж? Кой съм мъж? Ох, ох, мъж съм Чемба, който не макололо съм! Къде хванал минхер Чемба? Какво сторил Чемба с кон на минхер?

И действително конят, с който кафърът бе поискал тайно да се измъкне, беше моят собствен. Каква цел трябваше да има това конекрадство и потайното отдалечаване от фермата?

Дошъл отново на себе си от немного нежното движение, Чемба ококори очи, ала тутакси ги затвори пак — много вероятно от пробудилия се срам за положението, в което така неочаквано се видя насаден.

Аз наредих да освободят коня от парцалите и да го откарат пак в конюшнята, а докато това ставаше, Квимбо отнесе по моя заповед Чемба в стаята ми. Тоя все още се правеше на безжизнен и лежеше вързан на пода, без да се помръдва.

— Чемба съм мъртъв — рече Квимбо. — Трябва ли Квимбо правят жив Чемба?

Аз кимнах. Слугата запали една треска и я приближи до изкусната фризура на минния мъртвец, която тутакси започна да се пърли със силно пращене. Тази обноска към скъпоценната му украса действително веднага върна живота в крайниците на конекрадеца. Той скочи, посегна с вързаните си ръце към главата и нададе вой, сякаш го нанизваха на шиш.

— Минхер, гледат, ох, ох, че фалшив макололо съм не мъртъв вече! — извика Квимбо през смях, който му разтегна устата от едното ухо до другото.

— Добре, махни треската! — повелих аз и се обърнах после към пленника: — Аз ще те питам и ти ще ми отговаряш. Ако ми кажеш и една-едничка лъжа, ще наредя да ти изгорят главата до плешиво!

Квимбо начаса посегна пак към треската.

— Красив, добър, минхер! Ох, ох, Квимбо ще горят коса до глава. Коса горят много, коса горят силно, в коса имат голям масло и голям мазнина!

— Как се казваш? — започнах аз разпита.

— Чемба.

— Добре, това ще ти го повярвам! Ти не си макололо. Към кое племе принадлежиш?

Той замълча.

— Ее?

— Чемба са макололо!

— Квимбо, вземи огъня!

Подканеният тутакси се подчини. Чемба вдигна пред себе си ръце с жест на панически страх, фризурата, чието оформяне бе отнело цял низ години, имаше твърде голяма стойност за него, за да пожелае да я подхвърли на нова опасност.

— Чемба иска кажат истина! Чемба са… са… са…

— Зулу! — помогнах му аз да преодолее подмола.

— Зулу! — кимна той, наблюдавайки с боязлив поглед горящата треска.

— И си воин на Сикукуни?

— Минхер знаят всичко, Чемба казват — да!

— Действително знам всичко. Сикукини ли те прати насам?

— Сикукуни ме пращат при бур.

— С каква цел.

— Чемба да виждат и чуват какво приказва бур с бур.

— Ти си шпионирал и после си осведомявал Сикукуни за всичко?

— Минхер оставят Чемба коса, а Чемба кажат всичко за Сикукуни. Сикукуни вземат кръв, вземат живот, Соми обаче са добър.

— Ако разкажеш всичко откровено, на косата ти нищо няма да се случи!

— Квимбо да махат огън!

Квимбо се подчини на моя знак и остави настрана борината.

— Сега разказвай!

— Сикукуни знаят, че минхер Ойс са главатар на бур и идват голям много при минхер Ян. Сикукуни пращат Чемба при минхер Ян и пращат после пратеник да чува какво Чемба чувал и видял. Чемба чуват, че бури отиват със Соми при планина Рааф и казват Сикукуни. Сикукуни идват със зулу и искат прави мъртъв бури, идват днес тук и виждат дали бур вече заминал. Сикукуни отиват към планина Рааф, а после правят мъртъв също юфрау и вземат с него Митие.

— Той сега къде е?

— На път за планина Рааф и чакат там Чемба.

— Къде?

— В голям гора пред планина Рааф с много воин на зулу.

— Ти днес говори ли с него?

— Чемба приказвал със Сикукуни, преди Сикукуни дойде и когат’ Сикукуни скачат на кон с Митие.

— Кой е англичанинът с него?

— Чемба не знаят Англия.

— Ти ли отмъкна оттук щита?

— Чемба искал отнесат щит Сикукуни. Зулу са страхлив и умрат, ако нямат вече щит. Сикукуни дадат много подарък Чемба, ако Чемба занесат щит.

— Къде е той?

— Чемба носил щит навън през градина и оставил на земя при врата.

— Квимбо, иди го донеси!

Слугата се отдалечи чевръсто и след съвсем кратко време се върна с трофея. Заедно с него влезе и Митие, която бе поискала да изпрати куриерите, и другите я бяха уведомили за случилото се с Чемба. Аз й дадох необходимите разяснения и после тя разпрати писмата, макар показанията на Чемба да потвърдиха моето предположение, че засега нападение на фермата не се очаква. Решението относно съдбата на пленника беше работа на бурите и затова наредих да го настанят в някое сигурно помещение, където да остане заключен до идването на Ян.

Сега разставих стражите, за да съм взел мерки за всяка възможност, и се отправих после да почивам. Когато се събудих, утрото се сипваше. Съседът Зелмст беше вече пристигнал и едва бяхме запалили сутрешните си лули, в двора влязоха на коне също двамата млади Холблайн и баас Йеремиас с няколко кафри.

Те останали немалко изненадани от вестта, че Сикукуни се е появил от тази страна на планините и в тяхна близост, и ми обещаха до завръщането на Ян с цената на всичките си сили да носят грижата за сигурността на двете жени. Аз следователно можех да започна ездата си към планините Рааф.

Тя във всеки случай не беше съвсем безопасна, тъй като зулусите се намираха между мен и бурите, ала това не ме безпокоеше. Та тези кафри нали не бяха първите туземци, които виждах насреща си.

Съпроводен от най-добрите пожелания на оставащите, аз напуснах фермата. Квимбо седеше отново широко разкрачен върху гърба на брабантеца и беше струпал зад себе си няколко порядъчни къса от останалото от вчерашния празник месо. Конете си бяха отпочинали и вървяха с широка крачка така бодро, та приех, че ще мога да достигна планините Рааф още на следващото утро, макар Митие и другите да ме бяха уверявали, че трябва да отчитам почти два дни пътуване.

Пътят водеше повече през пустинни пясъчни участъци или по лишени от растителност залежища на камънак и шиста и едва привечер видяхме след една бърза, напрегната езда на хоризонта да се появява синкавата омара на някаква гора. Според описанието и по мои сметки това беше последната гора преди планините Рааф, в която Чемба бе искал да се присъедини към Сикукуни. За нас в действителност тя беше първата, която срещахме, тъй като аз се бях придържал по компас точно в северна посока и не бях се отбивал в намиращите се отдясно и ляво на пътя ни отделни горички.

Ако Сикукуни настина очакваше тук Чемба, то чакаше много вероятно при обърнатата към нас окрайнина на гората и щеше да забележи нашето приближаване. По тая причина предпочетох да изчакаме тук, на откритата равнина, докато стане достатъчно тъмно да можем незабелязано Да приближим. Слязохме, спънахме конете и се изтегнахме на още топлата от слънчевите лъчи земя.

За да му минава времето, Квимбо извади ножа си и започна да го точи на твърда скала. Правеше го с такава всеотдайна грижливост, сякаш му предстоеше да изколи цяла войска врагове.

— Гледат, минхер! Квимбо острят нож за Сикукуни — обясни той.

— Защо тъкмо и само за него?

— Сикукуни искал грабнат Митие, а Митие нали ще стават жена Квимбо. Ама Квимбо наръгат мъртъв не само Сикукуни, ами също още голям много зулу, ако срещат ги в гора!

Той размаха ножа и разкриви една гримаса, която действително можеше да бъде наречена страховита. После отиде да си вземе едно парче месо и така взе да го «ръга», че мръвки се разлетяха, които той, разбира се, събра, за да ги остави да изчезнат в широката уста.

Слънцето клонеше все по-ниско и неговите все по-късо падащи лъчи караха сенките ни да растат с всяка изминала минута, докато накрая се изгубиха в настъпващия здрач. Сега беше време да потеглим. Качихме се отново на конете и свърнахме към една странично разположена верига от хълмове, която се протегляше до гората, и чието подножие следвахме, докато се намерихме сред дърветата.

Тук Квимбо трябваше да остане при конете, докато претърся заради нашата сигурност мястото в един възможно по-широк кръг. После се погрижихме за животните и след като направих от взетите провизии една кратка вечеря, легнахме да почиваме.

Събудих се още рано призори, но пък бях заставен тъкмо този утринен час добре да оползотворя, като опитам да намеря следите на зулусите. Ето защо разбудих Квимбо и му заповядах в никой случай да не напуска терена преди моето завръщане. После закрачих предпазливо по протежение окрайнината на гората, за да открия мястото, където врагът е навлязъл в нея. Не забелязах ни най-малкия белег, макар да бях изминал едно разстояние от може би половин час. Търсеното място значи трябваше да се намира не тук, под нашия нощен бивак, а над него, и поради това тръгнах обратно.

Като стигнах там, заварих конете, наистина, но не Квимбо. Да викам, не биваше в никой случай. И понеже не допусках да е напуснал лекомислено бивака, последвах отпечатъците, които кракът му беше оставил. Те водеха покрай периферията на гората срещуположно на посоката, от която бях дошъл, и следователно съвпадаха с възнамерявания от мен път. След известно време тръгнаха навътре в гората и се събраха там с една широка диря, която свършваше при една открита площ, възникнала от бурелом. Тук лежеше един отряд от напълно екипирани зулуси; преброих двадесет и четири. По средата им седеше Сикукуни. Конете им бяха вързани наоколо за стеблата на ниския буш, избуял между повалените дървета.

Там, където лежах, надзъртайки през клоните, една единична следа водеше покрай поляната нанякъде. От Квимбо ли произхождаше, или бе оставена от някого от враговете, който при връщането си можеше лесно да ме открие? Трябваше да я прегледам и аз я последвах бързо, но предпазливо.

Още след броени крачки тя се сля с една друга диря, отвеждайки заедно с нея в перпендикулярно направление от поляната. Понеже не долавях пред себе си ни най-малък шум, аз се изправих от дълбоко приведената досега стойка и закрачих по-бързо напред. След известно време дирите отново се разделиха. Коя да последвам? Прегледах и двете. Едната произхождаше от боси крака, а другата — от грамадни обуща или ботуши. Англичанинът ли беше наблизо? От него по-малко можех да се опасявам и поради това се насочих по първата диря.

Едва направил дузина крачки, съгледах два голи кафяви крака, които се издаваха иззад дебелия ствол на едно дърво. Тези навътре израсли ъгловати мускули на прасците ми бяха познати, те не можеха да принадлежат на никого другиго освен на моя «добър, красив, храбър Квимбо». Пристъпих по-близо — не съвсем тихо, а доловимо за него, за да не го изплаша и подтикна с това към някоя непредпазливост. И краката действително веднага се раздвижиха, тялото, на което принадлежаха, се подаде бързо иззад стеблото, две очи се насочиха към мен и ето че кафърът застана пред мен с приканващ предпазливост поглед.

— Ох, ох, минхер, познават кой съм там! — прошепна той с отправено към дърйетата движение на ръката.

— Англичанинът?

— Минхер знаят? Кой казал на минхер, че Англия тук?

— Видях следите му. Ти защо напусна конете?

— Ох, ох, минхер съм не зъл, съм не гневен на Квимбо! Квимбо чул търчат кон, Квимбо внимават и виждат кон, кой са отскубнал, и зулу, кой хващат кон. Квимбо търчат подир кон и зулу и идват на място, къде съм Сикукуни с много воин и Англия. Тогава стават Англия и отиват в гора. Квимбо търчат подир и сега идват също минхер.

Разказът беше достатъчен да ми изясни ситуацията. Аз пристъпих малко напред и съгледах англичанина, който се беше отдалечил навярно само за да се отърве за известно време от всепроникващата лоена миризма на кафрите, защото лежеше без всякакво занимание на земята и зяпаше висящите над него клони. Сега взех едно бързо решение. Пипнех ли англичанина, то се подхвърлях, наистина, на опасността, тъкмо с това да издам нашето присъствие, но ако ми се удадеше да прикрия следите ни, то неговото изчезване много вероятно щеше да накара зулусите да го търсят целия ден, с което щях да спечеля необходимото време да предупредя бурите. А пък и нали знаех, че кафрите далеч не са такива следотърсачи, както исконните жители на Северна Америка. Относно пристигането на оръжейния транспорт изчезването на англичанина не можеше да има никакво влияние. Ето защо не му се мислих дълго, а се промъкнах непосредствено до него, и после се изправих пред очите му с ножа в ръка.

— Good morning [96], сър Гилбърт Грей! Вие май трябва да сте спал лошо, та още отсега се грижите пак за почивката!

Нещо се противеше в мен да го нападна като някой дивак и ако си бях мислил, че изненадата ще направи за мен всяка опасност невъзможна, то не бях сбъркал в сметките си, защото добрият човечец раззина от изумление Широко уста, направи физиономия, сякаш виждаше призрак, не издаде нито звук и дори забрави да стане.

— Няма ли малко да се поизправите, сър? Или из тези краища вече сте забравил как се говори с един джентълмен?

Едва сега той се надигна полека като в сън и каза:

— Heigh-ho [97], вие ли сте?

— Да, аз съм, както съвсем правилно забелязахте! Ще бъдете ли така добър да си изуете обущата, а?

— Защо? — попита крайно учуден.

— Защото аз го желая, сър! Сега нямам време да ви обяснявам причините си, но по-късно сигурно ще ги чуете. И тъй, моля!

— Недоумявам какво…

— Не е нужно и да доумявате, сър. Вижте този нож! Той ще заседне за време по-малко от минута между ребрата ви, ако веднага не сторите каквото ви заповядвам!

Дадох знак и Квимбо пристъпи от другата му страна. До момента той бе стоял скрит и сега вдигна копието си.

— Минхер, трябва Квимбо забодат копие тук в Англия кат’ вчера в шопар?

Това на добрия сър Гилбърт Грей се стори комай твърде опасно. Той обясни изплашен:

— Не ви разбирам, сър, ала въпреки всичко ще ви окажа странната услуга!

— Цяло щастие за вас. Вие веднъж ми се измъкнахте, втори път това обаче няма да се случи! Впрочем умолявам ви да говорите колкото е възможно по-тихо и сега да ни последвате!

Карах го да си свали обущата естествено само за да бъдат по-малко забележими огромните му стъпки. Той ги взе под мишница и ме последва. При стигането до конете ни, можех вече малко по-ясно да процедирам с него.

— Вчера вие поискахте да ме държите настрана от запознанство с прелестната ви свита. Това не ви се удаде и сега ще си теглите последиците. Вие нахлухте тук с враговете на страната, помогнахте на Сикукуни да нападне една ферма и поради това ще трябва да отпишете живота си, ако не се държите така, че да мога да ви препоръчам на снизходителността на моите приятели. Как се събрахте с върховния вожд на кафрите?

— Работа е много проста, сър — отговори той обезкуражено. — Аз имах да предам едно послание отвъд планините и по път се срещнах с него.

— Какво беше посланието?

— Чисто търговско, сър, можете да ми вярвате!

— Действително ви вярвам, но сделките могат да бъдат от най-различен характер. До кого беше адресирано посланието?

— До… до един холандец.

— Не лъжете, иначе ще си влошите положението!

— Казвам ви истината!

— Истината е, напротив, че сте изпратен до лейтенант Мак Клинтък!

Той замълча смутено и изненадано.

— Е-е, отговаряйте!

— Кой ви го каза?

— Вашето неблагоразумие. За сигурното предаване на едно важно известие се изисква съвсем различен човек от вас! И тъй, още веднъж: Как се събрахте със Сикукуни?

— Срещнах го случайно, това е истината, както е вярно, че съм англичанин!

— В такъв случай вашата мисия трябва да е за него приятелска, но за холандците — опасна! Не бихте ли съобщил нещо по-подробно?

— Не бива, сър, защото иначе ще си изгубя службата!

— Добре, тогава няма да ви притискам повече, сър. Само гледайте да не си изгубите и носорожката каска, както изгубихте далекогледа и интересната сбирка от писма, в противен случай лесно може да се намери някой, който да прочете редовете през един.

Той пребледня.

— Какво искате да кажете с това, сър?

— Казвам само каквото вече казах: Ако се опънете и най-малко да се подчините на заповедите ми, ще опитате моя куршум или копието на слугата ми! Сега ще яхнете този красив брабантски жребец. Обущата можете отново да си сложите!

Той видя, че не се шегувам, и възседна коня.

— Well, сър, тогава навярно имате предвид, че трябва да яздя с вас?

— Естествено!

— Ами нали одеялото и оръжията ми са още при кафрите!

— Сега вие не се нуждаете нито от одеяло, нито от оръжия. За измръзване понастоящем е твърде топло, а нападне ли ви някой цербер, то нали днес седите по-високо и по на сигурно от вчера. Впрочем аз може би още утре ще ви помогна да си намерите вещите! Тъй, позволете сега да се позанимая с нозете ви!

Измъкнах един ремък от джоба и свързах безконечните му крака под корема на коня.

— Сега няма да паднете от крантата, ако довтаса някой глиган! Качвай се отзад, Квимбо!

Кафърът ме погледна с въпросително ухилване.

— Какво трябва Квимбо? Англия седи върху кон, а Квимбо трябва сядат върху Англия?

— Не, няма да сядаш върху Англия, а зад Англия, и същевременно ще държиш Англия колкото се може по-здраво!

— Ох, минхер, ох, ох, това са красив и добър за Квимбо, защот’ ако Квимбо държат Англия, то Квимбо няма падат от кон и бъдат накълцан от минхер Ойс!

Той изпълзя върху гърба на брабантеца и приклещи дългото тяло на добрия сър Гилбърт Грей.

— Така! Сега ще яздиш по шистата все право на запад. Аз идвам веднага!

Той последва указанието, ала напредваше с мъка. Аз останах да залича следите ни, после възседнах на свой ред коня и побързах след двамата. По твърдия камънак за някаква диря не можеше и дума да става, а когато оставихме един горски издатък между нас и кафрите, без да се е мярнал някой от тях, бях сигурен, че те няма и представа да добият за нашето присъствие.

Брабантецът беше достатъчно силен да носи двойния товар, а когато го хванах за юздите и го обърнах на север, пое в галоп напред, та чак искри секваше. Англичанинът не беше лош ездач, а Квимбо се държеше така здраво за него, че можех да поддържам една доста висока скорост. За минаване на времето спомагаха също забавните забележки, в които се впускаше Квимбо относно двойната езда, и непрекъснатите разпитвания на сър Гилбърт Грей за съдбата, към която го водех. Моята информация естествено беше незадоволителна, тъй като аз не се числях към неговите съдии.

Така бяхме яздили може би над два часа, когато на северния хоризонт изплуваха четири планински върха, които от минута на минута се уголемяваха, и аз разпознах в тях планините Рааф. Взех направление точно към средата им и още преди да е изтекъл третият час, различих двойната долина и смрадливото дърво, стърчащо на възвишението между тях.

Сега напредването се затрудни. Налагаше се да изкачваме скатове и да се провираме през гъсти шубраци. Когато стигнахме на хребета, аз измъкнах далекогледа и го насочих към дървото-ориентир. Един мъж се облягаше на ствола и също така ни наблюдаваше през зрителна тръба. Аз снех шапката си и я размахах нагоре-надолу. Той отговори със същия знак и се спусна после бързо по склона. Сигурно отиваше в клооф да уведоми бурите.

Стигнал в по-голяма близост, аз различих сега с просто око осем фигури, част от които ни изчакваха, а други идваха насреща ни. След най-първите се намираше Кеес Ойс, който ококори удивено очи, като ме видя.

— Вие ли сте, минхер? Та това е невъзможно! Какво ви води при нас и как така се озовахте след толкова кратко време насам? Да не се е случило нещо лошо? — попита той.

— Лоши неща — колкото щеш, но взеха добър край — отговорих аз.

— И кого водите тук?

— Един пленник, който ви предавам. Водете ме при другите, тогава ще разкажа всичко!

Когато Кеес Ойс ме представи, бях сърдечно приветствай с добре дошъл от здраво сложени, простодушни мъже. После взехме англичанина по средата си и оставяйки Квимбо на стража при конете, закрачихме надолу към клооф.

Там седяха още четирима мъже. Разговорът им явно беше много сериозен, за да не допуснат изобщо да ги смути новината за моето приближаване. Едрият беше кафър с висока, стройна, но крепка фигура. Веднага отгатнах, че това е Соми, прокуденият брат на Сикукуни. Двете здрави, набити и чисто нидерландски фигури бяха Зинхен и Ван Хоорст, а четвъртият, който като истински Голиат застана пред мен, не беше никой друг освен Ян ван Хелмерс. Той беше с цяла глава по-висок от мен, а измеренията на крайниците му се намираха в точно съотношение с тази височина. Леопардовата кожа, стелеща се по плещите му като карос [98], повишаваше впечатлението за войнствена сила, което тази фигура създаваше, и все пак неговите умни очи бяха така добри и благи, че човек нямаше как да не го обикне от пръв поглед.

— Нееф Ян, този минхер идва от юфрау Соофи и Митие — осведоми го Кеес Ойс.

— От Митие? Вярно ли? — попита той.

— Да. Той отиде с мен при тях и е достоен да му кажеш добре дошъл!

— Това щях аз и бездруго да сторя, понеже той знае нашето място и значи трябва да е един от нашите — отговори бурът, разтърсвайки крепко ръката ми.

— Не е така, нееф Ян. Той е немец и е дошъл в Кап, за да се поразходи малко тук, както сегиз-тогиз правят немските учени. Аз го заведох при юфрау Соофи, а тя го е пратила да ти донесе важни вести.

— Аха, тогава вкъщи нещо се е случило! Седнете, минхер, вземете си питие и после бързо разказвайте!

Той бръкна в една ямка и извади чаша и шише от широко известното капско вино. Аз вдигнах наздравица, чашата тръгна околовръст и после всички зачакаха с напрежение моята вест. Сър Гилбът Грей седеше до мен; едно бягство от средата на толкова мъже беше невъзможно, а пък и ясно му личеше, че е готов да се предаде на съдбата си.

Аз бръкнах в джоба, измъкнах портфейла му и извадих писмото. Той се уплаши.

— Я прочетете това писмо, минхер! — помолих Кеес Ойс. Той го стори и рече после:

— Нещо особено ли намирате в него?

— Предайте го нататък!

Писмото тръгна от ръка на ръка, без страната редакция макар и на един да направи впечатление. Аз го върнах на Ойс и обясних:

— Я сега прочетете първия и третия, петия и седмия ред и така нататък и започнете после отново с втория ред отгоре!

Той последва указанието и скоро лицето му прие напрегнат израз, който възбуди любопитството на другите.

— А-а, това е нещо друго, та това е писаница, която и с пари не можеш заплати! — рече той, след като беше свършил с четенето на текста.

— Дай го насам, дай го насам! — завика се от всички страни.

— Стой, така ще продължи дълго. Аз ще ви прочета писмото на глас!

Той започна и когато стигна края, събранието показваше извънредно голяма възбуда.

— Та то си е направо истинско изкуство да напишеш едно такова писмо и още къде по-голямо да се открие тайната — извика Ван Раал. — Кой ви я издаде, минхер?

— Никой, аз самият я открих.

— А къде намерихте писмото?

— По-късно! Прочетете по-напред това!

Извадих далекогледа на англичанина от джоба и измъкнах листа. Той беше отново прочетен на глас от Ойс и на отправената към мен молба за разяснение аз се обърнах към моя пленник:

— Я си снемете шапката, сър Гилбърт Грей, и я дайте на този господин!

Англичанинът се подчини кажи-речи разтреперан. Ойс взе шапката и кимна.

— Значи това е мъжът и затова го водите при нас! Нека веднага вземем дубликата!

Той измъкна ножа си и сряза хастара.

— Ето го и вижте, гласи съвсем същото като другия! А сега разказвайте, минхер, как се добрахте до пленника!

— Намерих го при Сикукуни!

— При Сикукуни! — извика се в кръга и дори Соми, който досега бе седял спокойно, направи движение на изненада. — Това е невъзможно! Сикукуни е при зулуската войска зад планините!

— Сикукуни е тук наблизо и ако искате да го заловите, мога да ви отведа при него!

Всички тези мъже, също Соми, които иначе не можеха да бъдат лесно изведени от равновесие, наскачаха.

— Шегувате ли се, или действително е така? — бях попитан.

— Така е! Сикукуни беше във вашата ферма, минхер Ван Хелмерс. Искаше да убие юфрау Соофи и да отвлече Митие. Аз му попречих и го проследих до гората, която може да се достигне оттук за три часа.

Ян сложи пестник на рамото ми.

— Ако оня е побутнал макар само един косъм на близките ми, то той е изгубен. Разкажете, но бързо, бързо!

— Да, разкажете, не ни карайте по-дълго да чакаме! — подканиха и другите.

Започнах доклада си и разказах набързо всички събития. Те ме слушаха с безмълвно напрежение и когато свърших, въздействието беше толкова голямо, че всички посегнаха към оръжията.

— Трябва да тръгнем нататък, трябва незабавно да го нападнем! — извика Ян.

— Да — пригласи Зинхен. — Пипнем ли го, с въстанието на зулусите е все едно свършено още преди избухването му!

— Доведете конете! — обади се Ван Хоорст. — Не бива да губим никакво време!

— Стой! — провикнах се аз във всеобщата гълчава. — Изслушайте ме, майне хеерен [99], преди да вземете някакво решение!

— Да, чуйте го — рече Кеес Ойс. — Той е действал във всичко по такъв начин, че неговото мнение може само да ни е от полза!

— Вие сте се събрали тук, за да обсъдите важни неща. Свършихте ли вече работата си?

— Не. Но в общото сме на едно мнение и имаме да уточним само още някои второстепенни неща.

— Имате достатъчно време и е по-добре да свършите сега, отколкото да тръгнете и после да започвате отново.

— Но тогава Сикукуни ще ни се изплъзне!

— Как може да ви се изплъзне, като се кани тук да ви нападне! Вие бихте могли спокойно да го изчакате, но тъй като е възможно да заподозре нещо, считам за по-добре да го навестим в гората. Само че за тая цел сега още не му е времето.

— Кога тогава? — попита Ян, който гореше от желание да се счепка със зулуса.

— Ако зулусите възнамеряват да дойдат насам, то това няма да стане преди нощта; ако ние решим да ги потърсим, то можем да потеглим едва след полунощ, за да можем да ги пипнем още с пукване на зората. И при двата случая ви остава време за вашите обсъждания. Тогава няма да ви е необходимо да се връщате пак насам, ще можете да яздите заедно към фермата на Ян ван Хелмерс и после да потеглите към планината Етерс, за да секвестирате обоза, за което може би ще пристигнете твърде късно, ако пропилеете тук много време.

— Имате право — рече Зинхен, — стига само да бяхме сигурни, че призори още ще можем да заварим Сикукуни!

— Да, той е прав — процеди и Ян, — ако Сикукуни също не бъде споходен от идеята да ни нападне по зазоряване.

— Защо?

— Защото тогава двете противникови страни ще потеглят по едно и също време и могат да се разминат.

— Това действително е мисъл, която си има своето пълно основание.

— Затова е по-добре веднага да потеглим и…

— И да допуснем зулусите да ни забележат — вметнах аз. — Прощавайте, майне хеерен, задето казвам «ни», и следователно превръщам вашите работи в свои! Но аз вече веднъж съм се набъркал в това приключение и не бих желал да пусна сцената, преди да знам до какъв край ще бъде доведено.

Тогава Ван Хоорст пристъпи към мен и ми подаде ръка. Другите последваха примера му.

— Не говорете, минхер! — каза той. — Вие сте действал точно тук, сякаш сте един от нашите. Ние ви дължим голяма благодарност и тъй като сега не разполагаме с прекалено голям брой пушки, то за нас може да е само добре дошло, ако вие и по-нататък накарате вашата да говори в наша полза. Що се отнася до нападението, аз съм напълно съгласен с вас във всичко!

— В такъв случай предлагам да чакаме тук само до един час след падане на мрака, като преди здрачаване сме заели входа на долината в широк фронт. Ако дотогава не сме забелязали и помен от зулусите, потегляме. Но аз мисля, че те ще употребят целия ден в търсене на англичанина, който по тяхно мнение се е заблудил в гората. Да оставим изцяло настрана непристигналия Чемба.

Предложението беше прието, макар Ян да даваше мило и драго веднага да потегли. Както Ахил пред Троя се оттегли той разгневен и напусна клооф, без да вземе участие в по-нататъшните разисквания.

Първото от тях се отнасяше до англичанина. Каквото бях предвидил, се случи. Като служител на своя господар той не можеше да бъде привлечен под отговорност и тъй като и иначе не бе проявил директни враждебни действия, беше решено засега да бъде третиран като пленник и след запорирането на обоза освободен.

После пристъпихме към обяда, на който Ян остана едносричен като преди. След това легнахме да починем с оглед очакваното нощно напрежение.

Почивката продължи няколко часа. Аз бях първият, който се събуди, и напуснах клооф, за да отида горе при дървото. Там стоеше Квимбо и държеше с горд поглед една грамадна рур в ръка.

— Какво правиш тук?

— Какво правят Квимбо? Ох, ох, не виждат минхер, че Квимбо на страж стоят?

— Ти? Струва ми се, сега трябва да е на стража минхер Ван Хоорст?

— Ох, страж имал минхер Раал и после минхер Ван Хоорст, ама искали всички двама спят и казали, Квимбо вземат пушк и стоят страж при дърво.

Двамата мъже много вероятно бяха сторили чрез това изпълнено с чест поръчение най-голямата услуга на добрия кафър и тъй като сега нищо враждебно не се очакваше, то нямаше налице никаква причина за отправяне особени укори срещу тяхното поведение.

— Нали нищо не се е случило? — осведомих се аз.

— Не, нищо, хич никакво! Само голям, дълъг минхер тръгнал с кон.

— Някой е потеглил на кон? — попитах с незабавно предчувствие и угриженост. — Кой?

— Голям, дълъг, дебел минхер с кожа от леопард на рамо!

— Кога беше това?

— Кога беше? Веднага кат’ Квимбо взел пушк и застанал страж.

Значи още преди два часа! Аз се върнах бързо в клооф и събудих спящите. Те се уплашиха при моята вест и свикаха незабавен съвет. Лесно пламващият Бур ван хет Рур беше провалил целия ни план за нападение и сега се касаеше час по-скоро да го последваме, за да му се притечем на помощ, ако допуснеше, увлечен от безразсъдната си дързост, да бъде видян от зулусите.

Англичанинът беше отново вързан върху брабантеца, Квимбо се качи зад него и когато всички бяхме готови, се спуснахме в долината, в която подскачаше с ромон едно бистро поточе — от него мястото беше получило името Клаарфонтейн (Бистрия извор — б. пр.), и оттам продължихме в южна посока. Когато стигнахме равнината, подкарахме конете в галоп. Обсъжданията и почивката след тях бяха ангажирали голяма част от деня и слънцето вече клонеше към хоризонта.

Конете на бурите бяха бодри, но нашите само преди късо време бяха оставили една напрегната езда зад себе си. Въпреки това моят английски жребец беше все начело и след повече от час не показваше ни най-малка умора. Другояче стояха нещата с брабантеца. Тежкото, макар изключително силно животно не беше навикнало на такава бързина, имаше да носи двоен товар и ни следваше с цената на най-голямо напрежение. Само още четвърт час трябваше да издържим. Слънцето беше залязло и вече се стъмняваше, когато чух гласа на Квимбо.

— Минхер, минхер, ох, ох! Минхер да идват при Квимбо! Спрях и го оставих да приближи.

— Какво има?

— Ох, минхер, помагат Квимбо! Кон не искат вече търчат и Англия не искат вече яздят!

— Тъй! Вие пречите, сър Гилбърт Грей, и си мислите може би в тъмницата да се измъкнете? Тук се заблуждавате. Я си дайте ръцете!

— Какво се каните да правите?

— Да ви вържа ръцете. Така ще е по-добре за моя слуга.

— Това аз не мога да допусна, сър!

— Все ми е едно! Аз нямам време да водя пазарлъци с вас. Ако не се оставите доброволно да ви вържа, ще ви застрелям без всяка милост. И тъй, давайте ръцете!

Бях се снабдил с един ремък и му ги вързах. После побързах след другите.

Скоро ги настигнах и застанах отново начело. По време на разказа си бях описал така точно мястото, на което бивакуваха зулусите, че Ян лесно можеше да го намери. Те сега, дори ако са се били пръснали, за да търсят англичанина, при всички случаи се бяха върнали пак така и ето защо аз взех направление, когато бяхме завили зад последната чупка на гората, почти право към мястото.

Приблизително там, където бях лагерувал предната нощ, спрях и скочих от коня.

— Слизайте, майне хеерен, вържете конете, вземете си оръжията и ме следвайте възможно по-тихо!

Те го сториха и ние още се занимавахме с конете, когато отекнаха два изстрела от посока кафарския бивак.

— Напред, майне хеерен, Ян е в опасност!

Сега за предпазливост не можеше и дума да става. Ние си запробивахме път през буша както му дойде — аз начело и другите след мен. Тъмнината ни пречеше да различаваме всички препятствия и затова мина доста време, докато стигна поляната. Тук Ян стоеше, ярко озарен от високо играещите пламъци на един лагерен огън, посред цялата зулуска шайка. Шапката бе паднала от главата му и дългата руса коса се развяваше като лъвска грива върху леопардовата кожа. Щръкнал високо над всички тях, той ги държеше далеч от себе си с приклада на своята пушка и всеки удар, който нанасяше, поваляваше един враг на земята. Въпреки това щеше да претърпи поражение, ако не се бяхме появили ние.

Аз дигнах пушката си и дадох два изстрела. Вдясно и ляво от мен проблеснаха светкавици и после ние се хвърлихме към поляната. Там се срещнахме… само с Ян, който се вторачи в нас и после с едно «Аз трябва да го пипна!» скочи в буша. На бойната арена лежаха само трупове. Всички други, ранени и неранени, се бяха хвърлили веднага след нашите изстрели в шубрака.

Следвайки един мигновен порив, аз се втурнах след Ян. Странично прозвуча високо пръхтене и цвилене на коне. Насочих се нататък и пристигнах тъкмо навреме, колкото да видя как препуска край мен един отряд кафри покрай периферията на гората. Най-предният от тях се обърна назад към другите и им извика няколко думи, от които можах да разбера само «индхлу хет рур». «Индхлу», доколкото знаех, означаваше на зулуски нещо като «къща», а «хет рур» се отнасяше много вероятно за Ян, който нали беше известен навред като Бурът ван хет Рур. Според това излизаше, че изплъзналият се главатар бе решил веднага да язди обратно към фермата, за да си отмъсти за днешното нападение.

Тъкмо се канех да се върна на мястото на битката, когато долових откъм издатината на гората два високи гласа, които моментално разпознах.

— Млъкват, Англия! Не говорят ни дума на Квимбо! Квимбо не иска имат пари и не иска имат подарък. Квимбо имат добър минхер, много голям добър минхер, и Квимбо сторят каквото казал минхер, че Англия съм пленен и Квимбо държат здраво Англия!

— Well, тогава ти давам още повече! Давам ти също и една рур, с която можеш да стреляш на цяла миля надалеч!

— Хем млъкват сега, Англия! Англия нямат добър рур, защот’ Англия не могат даже ни шопар застрелят мъртъв с рур! Англия искат застрелят мил’ с рур? Какво съм мил’? Мил’ съм шопар или котк’? Могат Квимбо ядат мил’, ако Квимбо застрелят мъртъв мил’?

— Ако ми разрежеш ремъците и ме пуснеш да си вървя, ще ти дам цяла каруца пълна с лой за теб и косата ти, една пълна каруца лой, която мирише толкова хубаво, че…

— Мълчат! — пресече му приказката кафърът, сега вече сериозно разлютен. — Къде иска имат Англия цял каруц пълен лой, кат’ Англия имат само дълъг, тънък кокал? Лой на Англия миришат хубаво? Какво разбират Англия от миришат хубаво! Англия да помиришат Квимбо, тогава ще видят Англия кой миришат хубаво, Англия или кафър!

Слонският вървеж на брабантеца сега стигна в моя близост. Какво щастие, че доблестният слуга не бе пристигнал минута по-рано! Щеше със сигурност да падне в ръцете на разярените зулуси. Аз пристъпих напред към двамата ездачи. Квимбо мигом се плъзна от коня, хвана го за юздите и вдигна копието.

— Тета илицвил? Кой съм там? — викна той към мен.

— Аз съм, Квимбо!

— Ох, ох, минхер, Квимбо съм радостен, че Квимбо виждат минхер… Англия искал офейкат от Квимбо, ама кон не искал офейкат, а претъркулват с Англия и Квимбо!

— Чакай тук! — отредих му аз и побързах към бойната арена, където намерих всички бури.

Ян също се беше върнал и стоеше мълчаливо под упреците на другите.

— Майне хеерен, зулусите се измъкнаха на коне — съобщих аз. — Вижте дали ще можете да заловите някое от останалите им животни за англичанина, който се намира там отвън заедно с моя слуга. Аз ще видя накъде отиват зулусите. Чакайте, докато се върна!

Потърсих възможно най-бързо нашите коне, яхнах английския си жребец и го подкарах в кариер по равнината. Яздих така в продължение на може би десет минути, после скочих и сложих ухо на земята. Моето отлично животно ме беше отнесло надалеч, така че бях стигнал доста близо до бягащите кафри. Чух съвсем отчетливо ударите от копитата на конете им и сега бях наясно и с посоката, която бяха поели. Те действително отиваха към фермата на Ян ван Хелмерс.

Бяха може би още почти дузина и ако наистина достигнеха фермата, следваше да се очаква тежка битка за съседите. Това трябваше да се предварди, стига само някак си да бе възможно.

Насочих коня обратно. Стигнал до гората, заварих бурите заети с англичанина, който молеше за освобождението си. Те не можеха да изпълнят сега желанието му, защото така щеше да му се предостави възможност да издаде нашите намерение относно обоза. Беше им се удало да заловят три от конете на зулусите, единият от които беше определен за сър Гилбърт Грей. Аз ги запознах с откритието си и Ян незабавно се насочи към коня си.

— Аз потеглям, тръгвайте след мен, майне хеерен! — извика той и вдигна крак да се качи.

— Останете още малко, минхер — помолих. — Нали знаете, че една прибързаност дори и в най-голямата опасност може да допринесе само вреда. Дайте на коня си половин час почивка и го оставете малко да попасе. Ей там отсреща тече потокът, където може да бъде и напоен. От коня зависи, ако ездачът иска да има напредък!

— Имате право, минхер, но само половин час, не по-дълго, така ще си остане! — отговори той и поведе животното към указаната посока на водопой.

— Заведи и нашите, Квимбо!

— Да, минхер. Кон трябва ядат и трябва поят, ама Квимбо поят не два кон, а три кон!

Той взе освен моя английски жребец и брабантеца един и от зулуските коне. Аз нямах време да се осведомя за причината на тази постъпка, а прегледах другите два коня. Животните бяха от онази дребна и изключително издръжлива порода, използвана с удоволствие от кафърските вождове и техните приближени, докато отрядите им най-често се състоят от пешаци. Те носеха от двете страни на седлото по едно доста голямо чувалче с чукана царевица — мярка, способстваща по-голяма издръжливост на животните, тъй катотози фураж държи сито по-дълго, отколкото изсъхналите треволяци, които страната предлага.

Още бях посветен на този оглед, когато Квимбо се върна и взе за юздите и другите два коня.

— Кон тук също поят!

С тези думи той се измъкна. Трябва да си имаше някакво определено намерение. Може би гърбът на брабантеца му беше твърде широк и се канеше тихомълком да извърши размяна. Аз нямах нищо против и си затраях. Направих му само една забележка:

— Внимавай с тези торби, Квимбо. В тях има царевица, която е изключително добра за конете.

— Царевица? Ох, ох, царевица ще получат не бур, а минхер и Квимбо!

Той тръгна, а аз се отправих към другите да обсъдим нещата. Ян се върна. Беше оставил коня си под надзора на Квимбо и искаше да чуе какво ще се съвещаваме.

От само себе си се разбира, че трябваше да се постараем час по-скоро да последваме зулусите. Питаше се само дали конете ни ще проявят еднаква издръжливост. Моят беше получил първия приз и тъй като Ян не го сдържаше, беше уговорено аз да избързам с него напред, докато другите можеха да ни следват според силите.

Тръгнах към извора и съобщих това на Квимбо.

— Квимбо яздят с минхер! — заяви той.

— Няма как, трябва да останеш да пазиш англичанина! Той се обърна и не отговори. Ян дойда да възседне, аз сторих същото и забелязах, че както неговият кон, така и моят бяха снабдени с царевица — един знак на внимание от страна на моя добър кафър.

Взехме си сбогом с бурите, които възнамеряваха да останат тук до утрото, аз им препоръчах Квимбо и после поехме. Ян яздеше мълчаливо до мен — беше зает с мислите си и аз не го смущавах. Така бяхме яздили може би половин час, когато долових конско тропот зад нас. Спрях да изчакам ездача. Той пристигна в галоп и едва съумя да спре пред мен коня си. Още при първата чута дума разпознах Квимбо.

— Минхер, ох, ох, Квимбо вече мислил, Квимбо не срещнат минхер!

— Какво всъщност искаш?

Кажи-речи бях предполагал нещо такова и поради това въпросът ми не можеше да прозвучи много строго.

— Квимбо не остават при бури, Квимбо яздят с добър, обичан минхер. Квимбо имат кон на зулу и имат царевица за кон.

— И къде пък остави брабантеца?

— Брабант причиняват болка Квимбо на крак, Квимбо не могат съберат крак. Брабант съм при бури, нека и бури болят крак!

Бях принуден да се разсмея на човеколюбивите помисли на слугата.

— Идвай тогава! Пък и бездруго не мога да те отпратя обратно.

Ездата продължи с възможно най-голяма бързина. Квимбо можеше по-добре да обгръща мозамбикския си кон и макар да лежеше почти по корем върху гърба му, то все пак се държеше по-добре отколкото по-рано върху брабантеца. Движихме се цялата нощ, докато утрото засивя и конете трябваше малко да отдъхнат. Бяха назобени и после пак ги яхнахме.

Натъкнахме се на дирята на зулусите. Те трябва да имаха изключително добри животни, иначе щяхме сигурно скоро-скоро да сме ги настигнали. Не бе трудно, разбира се, да се помислят, че са преследвани, и ето защо бяха напрягали по възможност конете.

Към обяд беше направена отново почивка, а когато по-късно по свечеряване отново спряхме, вече се намирахме в близост до гората, в която за пръв път се бях срещнал със сър Гилбърт Грей. Конете вдигаха пара и бяха плувнали в пот, а хълбоците им тупкаха, така че бе невъзможно да изминем останалото разстояние, без поне няколко минути да отпочинат. Но това можеше да е гибелно за фермата и веднага щом бяхме взели малко от малко сулука, продължихме отново.

Цялото това оценявано на два дни езда разстояние ние го бяхме взели за няма и едно денонощие, при което трябва да се има предвид, че моят кон бе имал целия този път под копитата си натам и насам без необходимите междинни паузи. При тази бедна откъм извори област и най-често камениста земя това бе свръх силите и на най-доброто животно и ето как не бе за чудене, че се домогвахме само ходом към височината, зад която се снижаваше долината с фермата на Ян.

Още не бяхме съвсем достигнали билото, когато от отвъдната страна прокънтяха изстрели.

— Тук, Квимбо, дръж конете! Пеша ще стигнем долу по-бързо! — повелих аз и скочих.

Ян последва примера ми и сега изкачихме в усилен бяг напълно баира, за да се спуснем по същия начин от другата му страна.

Изстрелите се повториха, удостоверявайки, че съседите са били нащрек и не са били изненадани от зулусите. Ние достигнахме запъхтени градината, хукнахме покрай оградата и завихме около ъгъла на двора, понеже предполагахме, че преди всичко портата ще е обектът на атаката. Бяхме се заблудили, защото тъкмо стигнахме до нея и от другата страна на жилищната постройка отекна изстрел.

— Те са прехвърлили стобора и вече се намират в двора и градината. Нашите стрелят от горните прозорци. Елате! — рече Ян, като се обърна отново, втурна се покрай оградата и се прехвърли после през нея.

Аз също се метнах отвъд и едва сложил крак на земята, долових един изкънтяващ прикладен удар.

— Един! — извика Ян.

Аз също видях да се спуска към мен една тъмна гола фигура, дигнах пушката и натиснах спусъка.

— Двама!

— Ехей! Кой стреля там долу! — попита един дълбок глас от прозореца.

— Аз съм, баас Йеремиас! — изкрещя обратно Ян, като и той гръмна по някаква цел, която аз не различавах. Един силен вик доказа, че е улучил. Къде са мошениците?

— В двора само двама или трима…

— Те са уредени!

— Другите в градината!

— Аха, аз ще им пратя едного!

Той пристъпи към колибата на леопарда.

— Тюфел!

В ответ се долови характерното фучащо съскане.

— Ела, мой Тюфел, ти отдълго вече не си мяркал някой зулу! Той издърпа могъщото животно за синджира от къщичката.

— Пристъпете по-близо до мен, минхер! Той е добре приучен да не прави нищо на човек от къщата и вие също няма от какво да се страхувате, ако стоите при мен. Баас Йеремиас!

— Ало, какво има?

— Има ли някой от хората ни навън? Пускам Тюфел.

— Пущай си го, нееф Ян! Всички сме тук в къщата.

Ян отведе животното до ъгъла на двора, показа му градината и го пусна.

— Дръж Тюфел!

В следващия миг животното беше изчезнало и веднага след това доловихме ужасяващ крясък, който бе последван от късо гневно изреваване.

— Още един! Елате, минхер, ще им пратя още някого! Той се запъти към един нисък навес и отвори вратата.

— Роб!

В миг щраусът изскочи.

— Дръж! — повели бурът, посочвайки към градината. Птицата се подчини на заповедта и се стрелна от място.

— Леопардът няма ли да стори нещо на щрауса? — попитах аз.

— Няма да му хрумне! Те пият мляко от едно ведро. А сега елате, минхер! Трябва да опитаме да открием конете на кафрите, тогава негодяите ще са изгубени.

Ние прескочихме пак оградата, докато в градината се следваха крясък след крясък. Конете се намираха много вероятно в близост на къщата, поради което рекох:

— Нека обходим къщата на известно разстояние от оградата, вие насам, а аз натам, минхер Ян!

— Не, вие трябва да останете край мен заради леопарда, ако вземе да прехвърли оградата, в което аз обаче не вярвам.

В този миг нещо се стрелна край нас — една фигура и още една. Аз дадох бързо подире им останалия ми изстрел. Трети понечи да се измъкне покрай нас, но получи втория куршум на Ян, а после чухме вече и пръхтенето на коне, чийто тропот от копитата се отдалечаваше.

— Там значи са ги държали — извика Ян. — Двамата се изплъзнаха, ако не сте улучил някого от тях.

— Аз улучих втория, знам го съвсем точно. И при все това двамина сигурно са офейкали, защото много вероятно един е стоял при конете.

— Останалите обаче са изгубени, защото аз си познавам моя Тюфел.

Още докато говореше, стоборът изпращя. Аз си помислих, че четвърти зулус иска да я прехвърли и извъртях пушката за удар, но това беше леопардът, който се изстреля към земята, после се метна като светкавица върху мен и ме събори.

— Тюфел! — отзова го от мен Ян, ала животното беше вкусило кръв и отново бе придобило дивото си състояние.

Едната лапа се заби дълбоко в лявото ми рамо, а зъбите опитваха да ме докопат за гръкляна. Лежейки под него, аз обхванах врата му и притиснах здраво главата към себе си, за да направя безвредна ужасната паст. Краката си обвих около задната част на тялото му и го придърпах плътно надолу към мен, така че и задните лапи не можеха да станат опасни за мен. Въпреки това без помощта на Ян щях да претърпя поражение. Той сграбчи синджира, изтръгна с могъщ напън животното от мен и го запокити с такава мощ към стобора, че не само той, ами и ставите на леопарда изпращяха.

Историята разказва за мъже които били удушвали лъвове просто с голи ръце. До момента аз се бях съмнявал в истинността на тези разкази, но сега бях убеден, че може да има хора, чиято физическа сила е в състояние да се мери с тази на едно такова животно. Аз се изправих и измъкнах ножа.

— Трябва да го убием.

— Не е нужно, минхер, той сега е вече обезвреден!

Бурът коленичи върху леопарда, който можеше единствено със задавен рев да се отбранява срещу могъщия натиск, и омота синджира около един от дълбоко вкопаните в земята камъни, служещи като опора на оградата. После се надигна.

— Тук е вързан сигурно, докато настъпи денят, когато само погледът ще е достатъчен да го направи послушен. Ранен ли сте?

— Малко в рамото.

— Елате бързо тогава да ви превържат! Може би беше все пак непредпазливост да пускам животното, но на нас щяха да се измъкнат повече врагове отколкото на него.

Той се прехвърли през дъсчената ограда и аз сторих същото въпреки болките, които изпитвах от раненото рамо.

— Отворете вратата, баас Йеремиас!

— Веднага, нееф Ян! — отговори бурът отгоре. — Как стоят нещата с кафрите?

— Двама се измъкнаха, за другите ще се осветлим. Вратата беше отворена и ние тъкмо се тъкмяхме да влезем, когато доловихме откъм другата страна на оградата приближаващ конски тропот, който бе заглушен от един ревящ за помощ глас.

— Ау, ох, ох! Минхер, помага! Зъл дух искат изяде Квимбо и изяде кон!

Що за дух можеше да е това? Ян побърза към портата и я отвори. След броени мигове Квимбо довтаса на мозамбикския жребец, следван от другите два коня, макар да не ги държеше за юздите, а зад тях «влетя» като фъртуна с далеч проточен напред врат щраусът.

— Ох, дух искат хване беден Квимбо. Минхер застрелват мъртъв дух — извика кафърът, спирайки сега пред мен и сочейки със страхливи жестове назад.

Баас Йеремиас стоеше с един голям фенер на вратата, така че бяхме в състояние ясно да виждаме. Щраусът се беше измъкнал, както по-късно установихме, през оставената много вероятно от зулусите отворена портичка на градинската ограда и се бе натъкнал на Квимбо, който се приближавал към къщата и в мрака не могъл да разпознае птицата. Сега той видя, разбира се, с какво естество духове си бе имал работа и куражът му се възвърна. Скачайки от коня, той хвана метателното си копие и замахна здравата към своя преследвач.

— Какво? Дух съм птица, съм щраус? Чакат, Квимбо искат покаже птица, как се на дух правят!

Той беше сгрешил в преценката си за своя противник. Толкова страхливият, плашлив на свобода щраус в питомно състояние често е един много храбър пазач на дома и стигнал ли е веднъж до осъзнаване на своята сила, той е боец, с когото не е така лесно да завърже човек битка. Квимбо щеше веднага да го узнае. Птицата го събори на земята с едно мощно затичване, угости го с няколко извънредно енергични ритника и го перна с клюн по главата, уцелвайки за нещастие фризурата, която в миг изгуби своята изкусна пантофена форма. Победеният се разпищя пронизително до Бога.

— Помагат, минхер! Ох, беден Квимбо, ох, красив беден коса на Квимбо! Минхер, бият мъртъв, удрят мъртъв, ръгат мъртъв, стрелят мъртъв щраус!

— Роб, назад! — извика Ян и хвана птицата за едно от късите, биещи крила.

Животното се подчини и беше откарано от бура към все още отворения навес. Квимбо се изправи и понечи, държейки все още ръце на перчема, да продължи вайкането, но видя разкъсаното ми рамо, от което кръвта действително много обилно се стичаше. Тутакси скочи към мен и викна разтревожено:

— Минхер имат рана? Минхер скоро съм утрепан мъртъв? Ох, ох, добър беден минхер! Квимбо ще вържат рана на обичан минхер!

Съседите и също Митие бяха дошли насам. При думите на Квимбо те забравиха въпросите и разпитванията, които много вероятно бяха имали на устните, и ме обградиха. Бях въвлечен в къщата и стаята, където прегледаха раната ми. Тя се оказа болезнена, наистина, но не опасна. По време на превързването се стигна до питането и разказването, а после се отправихме с фенери и добре въоръжени навън, за да видим как стои работата със зулусите.

В двора лежаха три трупа. Зад къщата смъртта бе пожънала още по-богат урожай, защото там намерихме пет грозно разкъсани тела, две от които очевидно бяха паднали под ударите от клюна на птицата, преди леопардът окончателно да ги умъртви.

Сега потърсихме в посоката, където бяха стояли конете. И тук нашите два куршума се бяха оказали смъртоносни, но за голям яд на Ян, Сикукуни не се намираше сред загиналите. Той отново се беше изплъзнал. Предния ден съседите бяха погребали падналите в гората зулуси и донесли във фермата скритите от нас вещи. През идното утро предстоеше едно по-значително погребение, с което искахме да изчакаме до пристигането на останалите бури. После щеше да бъде проведен съд над заловения Чемба й набелязани необходимите мерки за преследването на Сикукуни и обезвреждането на оръжейния обоз…

4. Бурът ван хет Рур

На другото утро бях още рано-рано кукуряк и когато стъпих в двора, заварих и Митие вече на крак. Та нали имаше да се грижи за толкова много и все важни гости — едно ясно съзнание, че трябваше да съкрати своята почивка.

Мисълта за изплъзналия се зулуски главатар ме подтикна да изляза на откритото поле. Леопардът беше все още вързан за камъка и гледаше жадно през полуотворените си очи лежащите недалеч от него трупове на застреляните зулуси. Странично видях съвсем ясно по следите къде са били държани конете. Тяхната диря, която проследих на късо разстояние, водеше надолу по долината и се насочваше после на изток. За нас беше от полза да знаем в какво направление продължава. Ето защо се върнах във фермата и събудих Квимбо да ми оседлае един кон.

Възседнах го въпреки раната си и се върнах при дирята, която проследих, докато можах да си съставя едно твърдо мнение. Спирайки на едно възвишение, отдалечено от фермата на може би четири английски мили, видях на изток да се извисяват огрените от слънцето върхове на планините Ранд, докато подножието им лежеше скрито в стелещите се чак близо до мен мъгли. Там водеше през планините проходът Керс, а там, по-нагоре, проходът Клей откриваше пътя надолу към страната. Друг път освен тези двата нямаше, както всеобщо се приемаше. Следите водеха в права посока към прохода Клей и сега аз бях убеден, че вече няма да ни се удаде да застигнем Сикукуни. Вярно, неговите коне бяха изключително изтощени, но той притежаваше достатъчно животни, че да може да ги сменя, и ние дори да съумеехме да се снабдим с нови коне, той вече имаше една твърде голяма преднина, за да бъде настигнат.

Поех обратно и вече не бях далеч от фермата, когато видях един отряд ездачи, който идваше отстрани и, изглежда, имаше същата цел като мен. Аз също бях забелязан. Хората спряха и ме изчакаха. Бяха над трийсет здрави бурски фигури с широкополи шапки над загорелите от слънцето лица и тежки пушки, метнати на плещите.

Поздравих и намерих приятелски отзив на моя поздрав.

— Откъде води пътят ви, страннико? — попита предводителят.

— От разходка.

— От разходка? Значи живеете нейде наблизо?

— Гост съм на Ян ван Хелмерс.

— На Бурът ван хет Рур? Тогава ни бъдете дважди добре дошъл! — Той ми подаде ръка и я разтърси с голяма сърдечност. — И вие ли сте холандец?

— Не, както навярно подразбирате от изговора ми. Немец съм, но ви моля да гледате на мен изцяло като на холандец.

— Така ще стане, щом го желаете, и то на драго сърце, минхер! Нееф Ян вкъщи ли си е?

— Да. Той има много гости.

— Кои?

— Най-напред съседът Зелмст, двамата млади Холблайн и баас Йеремиас. Днес ще дойдат още Зинхен, Веелмар, Ван Раал, Ван Хоорст и още неколцина.

— Възможно ли е? Та това са всички наши прославени мъже, събрани накуп! Казаха ли ви целта на тази сбирка?

— Да.

— Тогава вие сте един верен приятел и навярно бихте могъл също да ми кажете дали Соми се е явил на Клаарфонтейн.

— Той беше там.

— Достоверно?

— Аз лично говорих с него.

— Било ви е позволено да отидете с другите при планините Рааф? — попита той удивено.

Забелязах, че с това обстоятелство спечелих значително уважение и отговорих късо:

— Бях там. Елате, майне херен, нека Ян лично ви каже необходимото!

Поех начело, другите ме последваха. Едва сега можеха да ме огледат по-внимателно. Предводителят дойде до страната ми.

— Вие сте ранен, минхер?

— Да.

— Някой изстрел?

— Не, леопардът на Ян ме притисна под себе си!

— Ах, наистина ли? В такъв случай трябва да сте бил непредпазлив, защото животното е толкова добре дресирано и така обилно хранено, че на никой приятел на къщата не причинява зло. Знаете ли как се е сдобил нееф Ян с тази опасна котка?

— Не.

— Преди пет години, значи тогава той е наброявал седемнайсет, се отправил на север в планините да търси шиферни плочи за покрива си. Внезапно ливналият дъжд го прогонил в една скална цепнатина, която навлизала в камъка като твърде тесен в горната си част ходник. Тъкмо се наместил и доловил някъде по-отзад котешко съскане и глас, който трябвало да произхожда от някое диво животно. Пропълзял назад и намерил един млад леопард, който бил вече доста голям и с нокти, зъби и пронизителен рев се бранел срещу всяко докосване. Въпреки това той го уловил за тила и вече се канел да го отнесе на дневна светлина, когато отвън се разнесло гневно фучене и входът на процепа се притъмнил. Била майката, която тутакси се нахвърлила със силен рев върху него. Той нямал време да грабне пушката си или да посегне към ножа; трябвало да се отбранява с ръце и при това теснината на цепнатината му дошла много от помощ. Как успял да го свърши, не знам, но удушил животното с голи ръце и до днес носи кожата му като карос. А младия леопард отнесъл със себе си и го опитомил. Той е същият, който ви е ранил.

— Той, изглежда, го ползва като пазач и при случай като бранител на фермата.

— Второто вече на два пъти се е случвало, и то с добър резултат. Само не бих го посъветвал да пуска животното през нощта, тъй като тогава трудно ще може отново да го укроти.

— Тъкмо това се случи вчера вечерта.

— Вчера вечерта?… Да не би да е имало някакво нападение?

— Едно много сериозно.

— От кого, минхер? Вие ми навявате немалък страх и удивление!

— От Сикукуни.

— Невъзможно! Та нали Сикукуни е при зулусите отвъд планините!

— Той беше тук и тази следа пред нас е неговата. Аз тъкмо се връщам от нейното проследяване, което предприех, за да видя по кой път е поел. Но ей къде е фермата, там можете да накарате да ви разкажат всичко!

Подкарах по-бързо коня. Хората ни бяха забелязали и тръгнаха насреща ни, когато влязохме в двора.

— Ало, Кюмпеер Хойлер — извика Йеремиас, — та това е направо изключителна изненада! И какво ви качи на коня и доведе при нас?

— Зулусите, че кой ли друг! Вземайте си рурите и тръгвайте с нас! Получихме вест от другата страна на планините, че кафрите се придвижват към прохода Клей, и сме потеглили на помощ на съседите отвъд.

— Това е много право и хубаво, Кюмпеер, но ми сторете услугата да не сгазвате зулусите, преди да сте приказвал с нееф Ян и неколцината други мъже, които още ще дойдат. Всеки от нас има кон и рур и ние сигурно няма да липсваме, когато хората имат нужда от нас. Слизайте, люде, и елате вътре!

Конете бяха предадени на хотентотите и мъжете влязоха в просторната стая. Аз поисках да ги последвам, но бях задържан от Квимбо, който дойде от градината.

— Минхер, бури идва и Соми идва от планина!

— Наистина ли ги видя?

— Квимбо видял всичък цял бури и Соми, също дебел кон на Квимбо съм там!

Аз отворих портата, която бяха отново зарезили, и излязох навън пред ограждението на двора. Те действително се спускаха от хълма и ме поздравиха още отдалеч, размахвайки шапки във въздуха. Моето присъствие им говореше, че работите на фермата вече не можеха да стоят зле.

Тяхното пристигане породи дваж по-голямо оживление. Пристигналите преди туй бури се заеха да изнесат маси на двора, тъй като стаята предлагаше сега твърде малко пространство и скоро цялата компания насяда, та с въпроси и отговори удовлетворително да се осведоми за случилите се събития.

Събранието от Клаарфонтейн по път не беше преживяло нищо особено, но се бе безпокоило за нас и фермата и поради това се бе стремило максимално да ускори ездата. Забелязали липсата на Квимбо, когото им бях препоръчал, но не искали да се задържат с дълго търсене. Той трябваше да изслуша сега няколко упрека, които прие с най-голямо душевно спокойствие. Пленения англичанин естествено бяха довели със себе си. Той беше тикнат при Чемба, фалшивия макоколо, за да изчака там понататъшните събития.

Соми обаче не седеше при нас. Едва слязъл от коня, той се бе отдалечил нанякъде през портата. Сега се върна с дебел сноп билки в ръка, в които разпознах едни вид Polygaleenq примесен с листа от Erythrina Corallodendron. Той пристъпи с тях към мен.

— Добър Германия иматрана. Соми имат добър трева за рана, та не дойдат треска и бързо оздравеят. Добър, храбър Германия да показват рана, че Соми превържат!

Аз често лично се бях убеждавал, че дивите племена умеят да употребяват за медицински цели растения, за чиято изключителна целебна сила нашата наука понятие си няма. Ето защо веднага проявих готовност да приема помощта му и пристъпих с него настрани, за да ме превърже отново.

Като видя раната, той направи много угрижена физиономия.

— Рана са зъл, не са рязан, мушкан или стрелян, а са от див животно. Здравеят лошо. Соми не бива слагат само трева, а трябва вземат първо сок на трева. Ама Германия са силен, Германия ще имат много голям болка, ама пък не треска!

Той размачка билките и остави сока да се стече в раната. После наложи отгоре растенията и отново стегна превръзката.

— Соми ще вземат цял ден трева и слагат върху рана на Германия — рече той, когато беше свършил.

Аз можех да прочета в неговите не некрасиви черти едно ясно благоразположение, което, види се, изпитваше към мен. Но внезапно лицето му възприе израз, който почти бих могъл да окачествя като вцепененост. Бързото движение на ръцете нагоре изрази крайна изненада.

— Чарга! — извика после и се втурна към вратата, на която се бе появила Митие, за да види как стоят нещата с гостите й. — Чарга! — викна той отново, когато застана пред нея, разперил ръце.

Вниманието на всички присъстващи се насочи естествено към тази сцена. Момичето го погледна учудено, а той стоеше пред нея с видим прехлас, сякаш бе съзрял някаква скъпоценна вещ, чието притежание означава за него висше щастие. Но ето че отпусна бавно ръце и проплака:

— Ох, не, не са Чарга! Чарга са сега стар, ако са още жив, и не вече така млад и красив. Но защо изглеждат кат Чарга и защо имат огърлиц на Чарга тук на врат?

— Вие сте Соми? — попита тя.

— Да, Соми съм!

С видимо започващо вълнение тя остави змийските зъби да се плъзгат между малките пръсти и отговори:

— Огърлицата е от моята майка.

— Кой е майка? Как казвала майка?

— Не зная. Бурът Ван Хелмерс ме намерил в Калахари при нея, тя била мъртва. Изворът, при който той се натъкнал на нас, бил пресъхнал и майка трябвало да загине от жажда.

— При извор? При кладенец? Как казвал кладенец? — заразпитва той бързо едно подир друго.

— Това е било при кладенеца Улвими.

— Улвими, ох, ох! Колко дълго са оттогава? Ох, казват бързо, казват скоро! Сърце на Соми чукат, сърце пръснат надве!

— Било е през горещото лято преди шестнайсет години.

— Колко годин? Исхуми и тантута (десет и шест) години? Ох, ох, Соми трябвало бягат от Сикукуни. Соми изпращат красив, обичан Чарга към вода Улвими и когат отиват после Соми, намират Соми гроб, отварят гроб и виждат мъртъв Чарга, ама не дъщеря. Чарга бил добър жена на Соми, а тук са дъщеря на Чарга и на Соми!

Във възбудата на изключителната радост той говореше толкова бързо, че едва можеше да му се разбира. После обви ръце около момичето и го притисна десет пъти, поглеждайки го в промеждутъците отново и отново в пламналото лице и надавайки същевременно блажени възклицания на радост.

— Мой дете, мой дъщеря, мой добър, красив дете! Иска бъдеш мой дъщеря и обикват баща Соми?

Тя кимна през сълзи и обгърна прочувствено ръце около него, без да се грижи за присъстващите, които с най-живо съпричастие бяха станали свидетели на тази сцена.

— Как казва дъщеря? Ох, казват, казват бързо, че баща може викат дъщеря с име!

— Митие.

— Митие? Какво означават Митие? Соми не знаят и не могат добре изговарят. Нека Митие казват Холандия и бур, Соми обаче казват Чарга, защото дъщеря казват се кат майката!

Той се обърна сега към Ян, който стоеше с особени чувства при тях и бе чул всяка дума.

— Баща на Ян намерил Чарга и Чарга съм сестра на Ян?

— Митие ще стане моя жена! — отговори донейде смутен запитаният.

Въпреки пълното самосъзнание на своята раса и националност той нямаше как да не се сети неволно все пак, че Соми щеше да стане крал на кафрите.

— Жена на Ян? — попита Соми изненадано. — Ох, ох, толкова обикнал Ян беден дете без баща?

— Да.

— Тогава да вземат Ян Чарга! Ама Чарга вече не са беден. Баща на Чарга бъдат крал, Соми имат много… много…

Той спря посред изречението и бръкна под наметалцето, обвиващо горната част на тялото му.

— Ян да виждат какво е това! Бурът нададе вик на изумление.

— Диамант, черен капски диамант, при братята ще има стойност пет хиляди гулдена! Баас Ойс, вие сте познавач, погледнете го и кажете дали съм прав!

Кеес Ойс взе камъка, който после тръгна от ръка на ръка и предизвикваше най-живо удивление.

— Правилно, нееф Ян, цената е по-скоро по-висока, отколкото по-ниска!

— Камък са черен диамант — рече Соми гордо, — а Соми имат още много черен диамант, повече малък и повече голям от тук. Соми намерил диамант при бягство в планина и скрил много диамант в земя, къдет не могат намерят друг мъж. Ами Соми ще идат, вземат диамант и дадат Ян, защот Ян обикнал беден дъщеря без баща!

Това бе едно напълно достойно за удивление събитие и мина доста време, преди групите да се разделят и разговорът да се насочи отново към раншната тема. Соми изчезна с Ян и Митие във вътрешността на къщата, за да уведомят страдащата майка за случилото се, а другите започнаха да обсъждат нападението на обоза.

Логично бе да се очаква, че той се намира под съответния конвой, и поради това пристигането на Хойлер и хората му беше извънредно добре дошло за бурите, тъй като в такъв брой ние много вероятно можехме да мерим сили с англичаните. До планината Етерс имахме да яздим повече от един ден и тъй като посоченото в писмото време на срещата се падаше вдругиден, то решихме да потеглим още днес по свечеряване. Нашите коне се намираха, наистина, в много окаяно състояние и поради това трябваше да бъдат докарани животни от съседските ферми. Неколцина от придружителите на Хойлер се отправиха на път за там.

До тяхното връщане, което стана само след няколко часа, следите от вчерашната битка бяха премахнати, а после бурите изведоха Чемба, за да проведат съд над него.

Кафърът бе немалко удивен да види тук толкова много събрани бури и направи една доста обезкуражена физиономия, когато чу какво възнамеряват с него. Той повтори дадените вече пред мен показания. Относно по-нататъшните планове на Сикукуни не беше в състояние да даде никаква информация и тъй като вината му беше ясна като бял ден, то някакво съмнение изобщо не бе възможно, и повечето бури гласуваха незабавната смърт на предателя. На това обаче Ян се противопостави енергично и аз се присъединих към него. Чемба беше действал по нареждане на своя крал, на което той, особено при свирепия нрав на тоя, е било невъзможно да се противопостави. По-нататък, когато го разпитах, си беше признал веднага всичко и нарекъл краля си кръвожаден, докато към Соми се бе показал приятелски настроен. Накрая пристъпи също и Митие и помоли заедно с баща си за живота на зулуса и ето как в крайна сметка бурите склоних при условие, кафърът да бъде държан затворен до връщането им. Когато му беше оповестено това, той бе отново отведен.

Сега се пристъпи към екипирането, тъй като нашето отсъствие този път щеше да бъде по-дълго. Ние не можехме да се върнем тук от планината Етерс, а решихме веднага да прехвърлим обоза — в случай че паднеше в ръцете ни, в което впрочем хранехме пълна увереност — през планините, където той щеше да ни даде възможност да доокомплектоваме въоръжението на събраната там бурска войска.

Фермата беше достатъчно богата да осигури предоволно всички ни с провизии и когато потеглихме, бяхме така добре снабдени с товарни коне, сякаш възнамерявахме да проведем изследователска експедиция във вътрешността на Африканския континент.

Естествено за защитата на фермата бяха взети необходимите мерки, макар със сигурност да можеше да се приеме, че засега някаква по-нататъшна заплаха не я грози. Намерението на Сикукуни да разтури сбирката при Клаарфонтейн бе осуетено, а нападението му срещу фамилията Ван Хелмерс — повторно и победоносно отбито. Той вече нямаше хора при себе си, а озовеше ли се веднъж зад планините, щеше да му се отвори толкова много работа, че нямаше да намери време да се върне.

На Соми действително му костваше голямо вътрешно усилие да напусне толкова скоро намерената отново дъщеря, а и Ян се раздели трудно с нея и майка си, на която аз оставих необходимите медикаменти. Двамата останаха още известно време във фермата и ни настигнаха едва когато беше минала една доста голяма част от нощта.

До другата вечер, когато стигнахме при целта, ездата протече без някое заслужаващо отбелязване събитие.

Планината Етерс простира своя изтеглен хребет от планините Ранд далеч на изток, където постепенно преминава в платото. Източната й част е обрасла с гъста гора, докато западната се извисява гола и безжизнена на височина от няколко хиляди стъпки. Многобройни урви и пропасти я прорязват на север и юг и могъщи каменни блокове и скалисти зъбери стърчат по негостоприемните скатове или лежат между гниещи дънери в мрачния лес, с облекла от дълъг мъх и увивна растителност. Един такъв терен предлага достатъчно укрития дори за някой по-голям керван и ако обозът беше вече пристигнал преди нас, при всички случаи нямаше да е лесно да го открием. Но в писмото не се упоменаваше мястото, където лейтенант Мак Клинтък трябваше да го намери, и ето как можеше да се предположи, че нямаше да бъде избрано някое съвсем сигурно скривалище. Но ако англичаните още не бяха тук, то лесно щяхме да забележим идването им, ако се разставехме така по хребета на планината, че да сме в състояние да обзираме западните склонове и обширното плато пред тях.

Ние спряхме пред могъщото възвишение и се събрахме да се посъветваме за мястото, на което щяхме да лагеруваме. Вече се беше смрачило и понеже бяхме близо до новолунието, не можехме да разчитаме на лунната светлина и трябваше да вземем едно бързо решение.

— Накъде? — попита Ван Хоорст.

— Ще се изтеглим в най-близката клисура, в която ще можем да запалим огън, без някой да ни види, и удобно да се разположим — отвърна Хойлер.

— Огън не бива да се пали — рече Ойс. — Англичаните иначе въпреки цялата ни предпазливост биха могли да ни забележат.

— Какво ще речете вие, минхер? — попита Велмаар, обръщайки се към мен.

Аз отговорих:

— Дните са горещи, но нощите студени, и един огън, според мен, не би бил неприятен. При всички случаи ще се намери някое място, където можем да го накладем, без да бъде забелязан. Би трябвало да се изкачим там горе до гората. И тъй като тогава конете ще са ни в пречка, предлагам да ги оставим със стража в някоя клисура, където действително не бива да се пали огън. Ако лагеруваме горе в гъстата гора, ще можем да се топлим, без да се опасяваме от евентуално откриване. А утре рано аз ще изляза на кон с един или двама от нас по равнината, за да разузная дали транспортът е вече пристигнал.

— Имате право. Но клисурата?

— Е вече намерена, стига да е достатъчно широка и дълга, за да предлага необходимата паша на животните. Вижте, ей къде се протегля там вляво навътре в планината!

Ние се насочихме натам и забелязахме, че тя напълно отговаря за нашата цел. Конете бяха вкарани вътре и двама мъже застанаха при входа й на пост. После се изкачихме до гората. В долния си край тя беше доста рядка и ние трябваше да се изкатерим далеч нагоре, преди да стане дотолкова гъста, че преплетените клони да закриват нашия огън. Намерихме едно подходящо място, претърсихме околността и като не открихме нищо подозрително, установихме бивака си тук. Вечерята беше приготвена, няколко стражи поеха грижата за необходимата сигурност и после легнахме да почиваме.

Трябва да бях спал вече час, когато бях докоснат от една ръка и веднага се събудих. Пред мен стоеше Соми.

— Германия, стават и идват със Соми!

Надигнах се, донейде учуден от това обезпокояване. Той тръгна с мен към Ян, който, види се, ни очакваше, и закрачи после начело на двамата навътре в гората.

— Какво ще правим? — попитах Ян.

— Не знам, минхер — отговори той. — Соми ме събуди, а после и вас. По-нататък нищо не ми е известно.

Без една дума за обяснение ни водеше вождът все по-нагоре и после пое в една повече западна посока, така че достигнахме откритата част на планината, оставяйки гората зад гърба си. Тук той спря. Беше крачил с такава сигурност пред нас, че очевидно бе по-добре запознат с тези места, отколкото преди туй бе дал да се предположи.

— Ян да чуват и Германия да чуват! Ян са син на Соми, а Германия са минхер голям храбър и голям предпазлив. Ян и Германия трябва знаят тайна на Соми. Соми бягал от Сикукуни и дошъл в планина Етерс. Намерил тук черен диамант, за кой казал вчера на бури, и скрил диамант. Сега отиват вземат диамант, а Ян и Германия присъстват!

Такава значи била работата! Мълчаливият мъж не беше допуснал някой да заподозре, че целта на нашата езда беше също скривалището на неговото богатство, а обстоятелството, че ме покани редом с Ян за придружителство, ми даде ново и голямо доказателство за симпатията му към мен, която вчера вече бях забелязал. Той се полюбува на нашето удивление и после продължи:

— Соми взел само малко диамант, в планина са още голям много повече диамант. За това не трябва знаят бури, защот Соми подаряват тайна на Ян, кой идва и взема всичко диамант!

Той ни изведе почти на самото било и спря после пред един голям скален блок, който изглеждаше потънал дълбоко в земята.

— Ян са силен, Ян дигат камък! — накара той бура.

Този наблегна скалата и я повдигна от едната страна. Соми бръкна отдолу.

— Камък отново оставя падат! — повели после. — Соми намерил диамант.

Той се изправи и ни показа една изработена от кожата на легуан торбичка, която отвори и ни позволи да бръкнем в нея, тъй като не беше достатъчно светло, за да различим съкровището.

— Тук диамант, исхуми, илинси, мбоксо (два пъти десет и осем) диамант. А сега също води в клооф, къде са диамант!

Вече се беше обърнал, за да закрачи отново отпред, но се извъртя пак и бръкна в торбичката.

— Германия защитил Чарга. Соми обикнал Германия и подаряват Германия диамант тук!

Аз отстъпих назад и отклоних. Дори и да беше хванал най-дребния от скъпоценните камъни, дарът беше толкова богат, че посвених да го взема. Кафърът добре знаеше, че тези диаманти притежават висока стойност, ала действителният размер на тази стойност много вероятно му беше неизвестен.

— Защо не иска вземат камък? Соми знай още много камък и ако Германия не вземат, Соми захвълят камък и той изгубят. Какво Соми искал подарят, не вземат обратно!

При тази угроза, която той при всички случаи щеше наистина да изпълни, нямаше как, трябваше да приема подаръка.

Пресичайки благодарностите ми, той се обърна отново, закрачи към билото на планината и започна да се спуска после бавно от другата страна. Смъкнахме се много надолу, но кафърът беше така запознат с пътя, че леко преодолявахме всички препятствия.

По едно време като че ми замириса на изгоряло. Спрях и поех изучаващо въздух. Не бях се излъгал.

— Стой — повелих. — Под нас трябва да гори огън! Другите двама намериха възприятието ми потвърдено. Сега беше необходимо да прилагаме при слизането по-голяма предпазливост. Не се наложи много да вървим, за да забележим отблясъците на един огън, който пръскаше нагоре светлината си от онази клооф, представляваща целта на Соми. Вождът спря.

— Това са клооф, къде са камък! Кой са в клооф? Сигур задигнат всичко диамант!

— Така или иначе ще видим кои са — отговорих аз. — Елате до ръба на клисурата и избягвайте всякакъв шум!

Слязохме напълно и се намерихме при ръба на една тясна и немного дълбока клисура, която се протегляше на неколкостотин крачки навътре в планината и свършваше после при стръмно скално свлачище. Аз легнах на земята и подадох само глава над ръба, за да погледна в клооф. Ян и Соми последваха примера ми.

Край огъня долу седяха шестнайсет зулуса и трима бели, единият от които носеше съвсем същото облекло като сър Гилбърт Грей, докато онова на другите двама даваше да се предположи, че са английски офицери. Те се намираха на едва двайсет стъпки под нас, така че аз ясно можех да чувам разговора на тримата мъже.

— Тоя Грей не изглежда да е благонадежден тип — чух да казва единият. — Той още преди два дни трябваше да е в лагера.

— Знаем — отговори оня с тропическия шлем от кожата на носорог. — Но трябваше да изпратим нашата поща в дубликат, а нямахме подръка другиго освен тоя сър Гилбърт, дето в целия си живот и един-едничък миг не се е държал разумно. Моят път беше по-кратък, но по-опасен, а и трябваше да имам грижата, че дори и да попаднех в ръцете на бурите, вие въпреки това да получите съобщението, лейтенант. Впрочем Грей не беше напълно посветен и може и това да е причината да не бърза достатъчно.

Аз бях удивен от откритието, направено от тези кратки слова. Значи търговската фирма, която трябваше да достави транспорта, беше проявила достатъчно предпазливост да изпрати двама куриери, от които само единият беше паднал в наши ръце. Благодарение на този прийом лейтенант Мак Клинтък бе въпреки това уведомен и сега се намираше тук в клооф, за да приеме обоза със своите шестнайсет кафри.

Лежащият до мен Соми прошепна:

— Зулу и Англия само тук лагерува, ама не знае нищо за диамант!

Неговото прежно опасение се оказа действително безоснователно, но пък толкова по-опасно беше присъствието на тези хора за нашето общо дело. Ако искахме то да успее, трябваше да обезвредим мъжете там долу в клооф. Но както във всяко положение обикновено се намесва някое благоприятно обстоятелство, така и тук аз скоро дочух слова, които щяха да бъдат от полза за нашите по-нататъшни намерения.

— Значи през прохода Керс ще прекараме оръжията? — попита пратеникът.

— Да — отговори лейтенант Мак Клинтък. — Там за по-голяма сигурност ни очаква един значителен отряд кафри, защото може да се предположи, че тези холандски бури ще искат да овладеят прохода.

— А проходът Клей?

— Навярно и той е вече зает от наши хора, но не от толкова много както проходът Керс. Той е по-тесен, прави повече извивки и е по-лесен за отбраняване. Пък и там няма да се извършва един толкова изключително важен подвиг като този, а просто се касае да се отблъснат евентуалните отделни подкрепления на отсамните заселници.

— Мисля си само — рече другият англичанин, — че сме се захванали с една вече изгубена кауза.

— Как тъй?

— Вярно, че почти дванайсет хиляди зулуси са отправени срещу една бурска войска, наброяваща най-много три хиляди души, ама тези бури са врагове, които човек хич не бива да подценява. Тяхната тактика е била винаги отлична, а що се отнася до битката, те умеят да употребяват своите рур и в ръкопашен бой всеки холандец се наема с четири-пет кафъра.

— Pshaw!

— Pshaw? Ще те помоля, камарад, да си припомниш само оня Бур ван хет Рур, който при последната битка беше застанал съвсем сам върху една недосегаема за вражите оръжия скала и проскаше с куршумите си противник подир противник. После скочи посред най-гъстия куп и се развилия сред тях като някой бесен Ролан. Колко врагове би отчел на него?

— Неколцина повече отколкото на всеки друг, това е вярно. Ама само нека не смее да застане срещу теб или мен, инак много-много няма да му се церемоним! Впрочем нашият план е така изряден, че бурите ще бъдат изгубени още преди да се е разнесъл първият изстрел.

— Имаш предвид капана в Грооте-клооф?

— Да. Знаеш, че аз трябваше да я изследвам и при това направих откритието, че няма по-подходящо място за един исполински капан от тази Грооте-клооф. Тя всъщност носи неправомерно името си, защото не е някоя малка клисура, а една грамадна котловина, която е окръжена от високи и стръмни скални стени и като че има само един-единствен достъп. Аз обаче я проучвах дълго и накрая открих един път за нагоре, който е изключително труден за забелязване и много лесен за отбраняване. Задната част на котловината е обрасла до горния ръб с гъста дървовидна папрат, създаваща впечатление за неизкатеримост на стената, докато не навлезеш в гъсталака и забележиш, че скалата се възкачва стъпаловидно и позволява все пак едно макар и трудно изкатерване. От отвъдната страна спускането после е лесно. Зулусите стоят при прохода Каре, а Грооте-клооф се намира в близост до прохода Клей. Веднага щом бъдем нападнати от холандците, оставяме се привидно да ни разбият и се изтегляме бежешком към прохода Керс. И докато сега основната ни сила се скрива в долината на Зварте-ривир, един отряд, който врагът трябва да сметне за цялата войска, се оттегля в Грооте-клооф, изкачва се по задния път и го заема. Врагът го е последвал, озовал се е в котловината, чийто вход е веднага окупиран от притеклата се зулуска армия, и трябва да се предаде, без да е дал и един-единствен изстрел, ако не иска да умре от глад и жажда.

— Планът е много заплетен и авантюристичен. При неговото изпълнение лесно може да настъпи някое обстоятелство, което да ни погуби. Ако бурите се досетят за нашето намерение и ни завардят при Зварте-ривир, ние сме изгубени.

— Те нищо няма да се досетят, защото планът е тайна между нас и Сикукуни, иначе друг никой не знае за него.

— А ако холандците не проявят неблагоразумието, да се оставят да ги заградим в клооф, и надушат примката?

— Невъзможно! Те знаят, че имат да се бият с един стратегически невеж неприятел.

— Но също така знаят, че Сикукуни вече не е обичан от кафрите. Та нали даже чухме, че бурите търсят Соми, за да го направят крал. Опасявам се, че зулусите с охота ще изоставят тираничния Сикукуни, за да се сдобият с някой по-малко кръвожаден крал!

— Този слух е пуснат от врага с цел да всее раздор в нашата войска. Това няма да им се удаде, защото Соми е така сигурно и безследно изчезнал, както ще изчезне това парче месо.

Той свали овнешкия бут, който се печеше над огъня, отряза си една порядъчна мръвка и започна да я консумира. Бях чул достатъчно и се надигнах.

— Елате, трябва да се върнем възможно по-скоро в нашия лагер! — прошепнах.

— Всичко ли разбрахте, минхер? — попита Ян, изненадан също като мен от чутото.

— Всичко! — кимнах и дадох знак на Соми да се изкачва пак пръв.

Важността на новината, която имахме да предадем, ни подтикваше да бързаме, доколкото теренът позволяваше. Скоро достигнахме бивака и при нашия висок повик всички се надигнаха да чуят причината за прекъсването на съня. Те веднага посегнаха към оръжията. Със Соми начело, поехме в дълга, мълчалива върволица обратно към клисурата. Чутото беше от такава важност за бурите, че никому не хрумна да попита за първоначалната причина на нашето отдалечаване от лагерния огън.

Със стигането при целта бурите се разставиха по двете страни на клисурата, докато аз пропълзях с Ян и Соми до входа. Там пасяха три коня. Те във всеки случай принадлежаха на англичаните, защото нали кафрите бяха извършили марша пеша. Ние можехме веднага да предприемем нападението, но от една страна, чувството ни се възбунтува да сразим един спящ враг, а от друга, много ни се искаше да дадем един малък урок на самомнителните британци, та да има да ни помнят.

Както те, така и кафрите си бяха легнали да почиват и при това се чувстваха толкова сигурни, че нито даже стража бяха поставили. Закрачихме по дъното на клооф към огъня. Един от зулусите се надигна и нададе силен вик, при който другите веднага наскачаха и посегнаха към оръжията. Англичаните бяха бивакували малко настрана от кафрите. Аз пристъпих към тях и поздравих:

— Good evening [100], лейтенант Мак Клинтък! Ще позволите ли малко да ви обезпокоим?

Той също беше грабнал пушката и сега стоеше пред мен в стойка, от която се забелязваше неувереността дали като приятели да ни третира, или като врагове.

— Вие ме познавате? Кой сте вие? Откъде идвате и каква работа имате насам?

— Май твърде много питате на един път, сър! Аз идвам да ви поздравя от известния вам сър Гилбърт Грей.

— От Грей? — запита оня бързо. — Той къде е?

— Пленник е на бурите и се намира в добри ръце.

— Пленен? И вие идвате от него? Значи се числите към холандците?

— Малко, сър, но пък самият имах удоволствието да заловя негова милост.

Той тутакси застана с другите двама така, че да ни отрежат обратния път.

— В такъв случай аз ще пленя вас!

— Срещу това нямаме ни най-малко нещо против, защото така най-лесно ще можем да видим по какъв почтен начин бива спазван от вас контрактът да не подкрепяте кафрите с оръжия.

Той наостри слух.

— Дрънкате измислици — отвърна. — Свалете си пушките!

— Можем да го сторим, ако ви достави удоволствие! — Аз оставих моята на земята, с която и бездруго можех трудно да боравя поради раната си. Ян и Соми сториха същото. — Може би в замяна и вие ще ни доставите удоволствието да ви придружим до Грооте-клооф и да видим бурите в мишия капан!

— Вие сте подслушвали! — викна онзи заплашително, като пристъпи една крачка по-близо.

— Естествено! Нали трябваше да знам кои са хората, на които искахме да направим визита. Трябваше да ви предам нещо и исках да видя дали правилно съм намерил адресанта.

— Какво?

— Тези три хартийки, които намерихме при вашия сър Гилбърт Грей.

Бръкнах в джоба и му ги подадох.

— Вие сте ги чели?

— Действително. Съставителството на писмото не е много остроумно. Авторът дали ще иска да вземе патент за откритието си, а?

— Замълчете, човече! По вас виждам още нож и револвер. Разоръжете се напълно!

— Може би и това ще сторим, но позволете преди туй да ви представя моите придружители! Този млад минхер, който е почти два пъти по-висок от вас, бива наричан от нас Бурът ван хет Рур, а…

— Ян ван Хелмерс? — извика той изненадано.

— Да, с когото вие много-много не смятате да се церемоните. А този мъж тук не е толкова сигурно и безследно изчезнал, както изчезна вашият къс от бута. Неговото име гласи Соми.

— Соми?

— Да, новият зулуски крал, ако позволите! Лейтенантът изглеждаше напълно сащисан. Той не можеше във всеки случай да си обясни безгрижния начин, по който тримата се бяхме явили посред един толкова превъзхождащ по численост враг. Но скоро се окопити и заповяда на кафрите:

— Вържете ги!

— Охо, сър! Вие сигурно сте още много зелен, иначе лесно бихте могъл да си помислите, че няма да се явим без необходимата закрила при вашия огън!

Поисках да го уловя, макар и само едната ръка да можех болезнено да използвам, ала закъснях, защото Ян сграбчи още преди мен едновременно него и бойния му другар за гърдите, положи ги с непреодолима сила един до друг на земята и им пресова с могъщите си пестници белите дробове по такъв начин, че не бяха в състояние да се помръднат. В следващия миг Соми беше съборил третия, а отгоре изтрещяха всички пушки като в един-единствен изстрел, който ехото от съседните редове гръмовито отрази. Стреснах се ужасен, защото не така си бях представял надвиването на врага. То трябваше по възможност никакво кръвопролитие да не даде. Но вече последва един повторен залп и аз без да се оглеждам знаех, че сега вече никой от кафрите не беше жив.

Една-единствена минута се бе оказала достатъчна напълно да обърне ситуацията. Клооф се изпълни от бурите и сега с англичаните бе постепенно така, както те се бяха канили да постъпят с нас — бяха вързани въпреки цялата безполезност на опита им да се отбраняват. За остатъка от нощта заехме техните места край огъня.

Тъй като сега със сигурност знаехме, че транспортът още не е пристигнал, разузнаване не беше необходимо. Когато утрото се сипна, наслагахме труповете накуп и ги покрихме с храсти и камъни. А понеже от изхода на клисурата можехме да обзираме целия запад, решихме да останем тук и да докараме намиращите се от другата страна на планината коне.

На Соми му личеше, че никак не е доволен от този порядък. Той вероятно се опасяваше от евентуално откриване на неговата тайна, ала бурите бяха прекалено много заети с воинските си работи, за да се занимават специално с геологически проучвания. Вождът се възползва от сегашното свободно време, за да потърси билки за раната ми, и аз действително бях избавен от последиците на всяка треска, а дълбоките разкъсвания от ноктите заздравяваха противно на очакванията бързо и добре.

Квимбо още по време на похода бе привлякъл вниманието ми със своето потиснато, едносрично държане. Когато седна сега смълчан в моя близост, аз го попитах какво му е.

— Квимбо съм печален — отговори той. — Квимбо няма повече смеят и пеят.

— Защо?

— Квимбо съм зъл, Квимбо съм гневен на Ян, много голям отмъщени’ и гняв!

— Че какво пък ти е сторил добрякът Ян?

— Ян добър? Ох, ох, минхер, Ян съм лош, съм злобен. Ян вземат Квимбо Митие. Квимбо чул всичко какво Соми казал и какво Ян казал. Митие съм дъщеря на Соми и стават не жена на Квимбо, а жена на зъл, лош Ян. Ох, ох!

Той забучи гневно всичките си десет пръста във фризурата. Като почувства опустошеното й състояние, ходът на мислите му прие ново направление.

— Митие не иска стават жена на Квимбо, защот Квимбо не вече съм красив! Щраус взел Квимбо красив коса, ама Ян пък още много повеч’ нямат красив коса. Ох, ох, коса на Квимбо порастат пак, а после плачат Митие, че не станал е жена на Квимбо. И тогаз изсмиват Квимбо на Митие и вземат един друг добър красив жена!

Трябваше да го предоставя на неговите трагикомични мисли за мъст, тъй като вниманието ми се насочи към една тъмна точка, която бе започнала да става видима навън в равнината. Изкачих се малко по-нависоко и взех бинокъла в ръка. Тогава съзрях една дълга змия от ездачи и фургони, приближаващи към планината. С привлечено от мен внимание бурите пуснаха бинокъла от ръка на ръка и различиха очаквания обоз. Един кратък съвет доведе до решението да останем скрити, додето керванът си потърси място за стоянка.

Отправихме се обратно в клисурата и продължихме да наблюдаваме колоната тук от скрито. Тя приближаваше извънредно бавно, понеже тежките, неповратливи коли бяха запрегнати с волове, които освен това изглеждаха много изтощени от дългото и трудно пътуване.

Едва към обяд очакваните достигнаха подножието на планината и изтеглиха, без да подирят някое специално укритие, с фургоните един кръг, във вътрешността на който заеха места ездачи и воловари.

— Сега е времето! — рече Ян. — Препускаме надолу, нахълтваме във фургонното укрепление и изпозастрелваме всичко живо!

Аз отклоних.

— Така ще се подхвърлим на опасността да хвръкнем във въздуха. Колко лесно би могъл барутът да се възпламени по време на битката от някой изстрел! Голяма непредпазливост е от страна на тези хора да стануват в близост до опасните фургони. За да го вършат, сигурно са забранили всякакъв вид огън и естествено също тютюнопушенето. Впрочем ние май трудничко ще можем да нахлуем на коне в крепостта от колите, а пък после ще трябва да употребяваме само ножовете.

Тогава през бурите си проби път до мен Квимбо.

— Минхер не знай какво правят, ама Квимбо знай!

— Е?

— Квимбо отиват при ездач и казват, Квимбо съм зулу. После водят ездач при бури!

— Това не става, защото…

— Това стават, минхер, Квимбо веднага покажат!

Преди да сме съумели да го спрем, той се изхлузи помежду нас и хукна надолу по баира. Ние естествено се изплашихме от своеволието на кафъра, който не зачете нашите призиви и скоро се беше отдалечил толкова много, че изобщо вече не можеше да ни чуе. Неговото начинание даваше надежда за успех единствено ако проявеше достатъчно разумност да се представи за пост и да заяви, че хората му изобщо не са забелязали още шествието. Докато ние още се колебаехме какво да правим, той достигна крепостта от фургони. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме идното. Какво ставаше във вътрешността на фургонния венец, не можехме да видим. Но скоро той се отвори и ние забелязахме за наша радост, че всички ездачи напуснаха плаца, за да последват дръзкия кафър, който, както изглеждаше, ги водеше право към нас. След известно време видяхме обаче, че той не тръгна да изкачва планината, а продължи да се придържа към подножието. По този начин конниците минаха под нас и изчезнаха зад храстите на планинския склон.

Отдъхнах си.

— Квимбо е по-умен, отколкото си мислех — рече Ван Хоорст, — а предводителят на тези люде е по-гламав от нашия кафър. Един разумен офицер щеше да нареди очакваните да се спуснат от планината, най-малкото нямаше да последва непознатия човек с цялата си команда. Ние ще оставим конете тук и ще ги следваме прикрити от храстите, докато част от нас ги изпреварят. После ще ги имаме между два огъня и бих искал да видя оня от тях, който ще ни се изплъзне. Вие останете тук при конете, минхер — обърна се той към мен. — Вие сте единственият ранен сред нас и ние не бихме могли да поверим в по-добри ръце тримата пленници!

Аз се възпротивих срещу това решение, но тъй като всички други изразиха същото мнение, трябваше да се примиря. Скоро бурите бяха изчезнали зад храстите и аз се намерих сам с англичаните. От пленяването си насам те естествено бяха наблюдавали всичко и отправените им към мен погледи ясно ми казваха какво става в тях. Никой обаче не обелваше нито дума, понеже трябваше да приемат, че всеки опит, да се намесят възпиращо на нашите намерения, ще бъде обречен на неуспех.

Едвам след почти четвърт час долових един далечен, подобен на гръмотевица екот, последван малко след това от втори. Нападението беше започнало. Продължих да чакам в едно не напълно овладяно безпокойство. В победата на бурите не се съмнявах. Чуждите ездачи под командата на английския предводител принадлежаха към един от хотентотските егерски конни полкове, наречени Кейп маунтид райфълс, и нямаше защо да се страхуваме от тях. Моята тревога се отнасяше само до Квимбо, който при всички случаи се намираше в едно не съвсем безопасно положение, тъй като лесно можеше да стане жертва на един незабавен акт на отмъщение. Но не се наложи да тая дълго угрижеността си, защото го видях първи от връщащите се да изскача в бърз бяг от храсталаците и да се затърчава нагоре към мен.

— Ох, минхер тук! — извика още отдалеч. — Квимбо търсил добър минхер и не намерил. Тогаз помислил Квимбо, минхер съм застрелян мъртъв, докат Ойс казват, къде минхер съм!

— Ее, как мина?

— Добре, ох, ох, съвсем много голям добре! Хотентот същ мъртъв, всичък мъртъв. Когат бури стрелят, съм Квимбо бърже в буш скочил, защот иначе Англия стрелят мъртъв Квимбо… Сега да казват минхер дали Квимбо съм глупав, или съм дали Квимбо свършил добре свой работ!

— Ти си един много разумен тип, Квимбо, и когато стигнем в първия град, ще получиш една халка за носа си, която ще е голяма кажи-речи колкото периферията на шапката ми!

— Халка в нос? Ох, ох, минхер съм голям много добър минхер. Квимбо ще стават с халка най-красив хубав Квимбо на цял земя!

Още по време на този разговор видях част от бурите да се връщат на плячкосаните коне и да препускат в галоп към крепостта от фургони, докато другите ги следваха пеша. Касаеше се само още да си подсигурят оставените там воловари, а това стана както лесно, така и бързо.

После дойдоха да вземат мен и пленниците и се започна огледът на фургоните. Те бяха петнайсет, всеки теглен от осем яки вола. Освен остарелите действително пушки те съдържаха един голям запас от олово, барут и патрони.

Трябваше да позволим почивка на уморените впрегатни животни. Те бяха напоени и пуснати да пасат, а през това време ние се събрахме да се посъветваме какво ще правим. Според това, което бях подслушал от англичаните, не се явяваше уместно да изкачим прохода Керс. Обозът трябваше да поеме пътя си през прохода Клей. По-нататък се явяваше необходимо час по-скоро да бъдат запознати бурите от другата страна на планините с коварния план на врага и ето как бе решено неколцина от нас да препуснат напред и да го сторят. Избраха Ян, Ойс и мен — първите двама, защото Ойс трябваше да поеме със своя адютант водачеството на бурите, а мен, защото аз откровено заявих, че за мен няма нищо по омразно от едно бавно яздене «а ла волски ход».

Потеглихме веднага. Квимбо остана естествено при мен. Като награда за своя кураж и своята съобразителност той беше получил една пушка и сега яздеше зад нас гордо като някое момче от Средновековието, посветено в рицар за проявена храброст.

Бях опознал проходите на Скалистите планини и Кардилерите. Проходът Клей можеше добре да се нареди до тях по дивота на ландшафта. Яздехме ту нагоре, ту стръмно надолу между отвесни, устремили се на възбог скали и трябва да призная, че тази тежка езда ме изтощи следствие раняването повече, отколкото щеше да бъде иначе случаят.

Бяхме достигнали предела на планината, без да сме забелязали някое враже същество, но при всеки завой на пътя спирахме в готовност за евентуална атака.

— Ще бъдем ли достатъчно на брой да овладеем един пост? — попитах аз.

— Според обстоятелствата — отговори Ойс. — Тук трябва да се вземе под внимание не само числеността на врага, но и терена.

— А врагове тук има — каза Ян тихо, като спря коня си и посочи един тъмен предмет, лежащ на земята при една скална чупка, край която пътят рязко извиваше. — Спрете! Аз ще отида да разузная.

Той слезе от коня и закрачи към ъгъла, за да огледа предмета. После подаде глава да погледне зад ръба. Един жест на изненада ми подсказа, че е забелязал нещо необикновено. Сетне ни махна да приближим. Когато стигнахме по-близо, разпознахме в предмета един карос. Явно тук бе стоял страж и заради жегата си бе свалил наметалото.

Зад скалния ръб тясната пътека се разширяваше и образуваше между отвесно извишаващата се каменна стена отдясно и пропадащата към черни дълбини отляво пропаст нещо като рондела [101], в чиято среда бяха заели места дванайсет зулуса. На тях очевидно бе поверен този важен пост, който дори от един толкова малък брой можеше да бъде отбранявай срещу цяла армия, тъй като пътеката водеше на двете страни край остър скален ъгъл, който предлагаше пространство към площадката да се отива само поединично. И сигурно на всеки ъгъл сега бе стоял по един пост, както ясно доказваше коженото наметало, но на двамата мъже навярно им е доскучало и ето как те са се отправили към другите да си побъбрят.

Ян се качи отново на коня си.

— Аз ще яздя начело и ще препусна през тях до другия ъгъл. Вие оставате тук и не допускате никой да избяга, а минхер Ойс ме последва с Квимбо!

Кимнах и взех пушката си в ръка, с която въпреки раната можех да боравя, понеже я опрях, коленичейки, на един малък издатък от ъгъла. Едва бях заел тази поза и тримата ездачи препуснаха напред — Ян посред зулусите, при което на часа направи неколцина от тях небоеспособни. Ойс спря малко пред тях и гръмна два пъти, храбрият Квимбо стори същото, моите изстрели прокънтяха и бяха последвани от тези на Ян. Няколко прикладни удара довършиха напълно делото. Ние бяхме господари на плаца.

Труповете бяха изхвърлени в пропастта, после продължихме пътя си. Бяхме го следвали навярно едва час, когато вниманието ни беше привлечено от един вик на Квимбо, който не беше се лишил от удоволствието да язди начело.

— Ох, ох, кой идват! Виждат минхер там много мъж?

Пред нас наистина се появиха известен брой ездачи, които предпазливо спряха при вида ни. Най-предният вдигна до очите си бинокъл, после нададе силен радостен вик и препусна насреща ни, следван от другите.

— Баас Ойс! — провикна се той отдалеч. — Добре дошъл, добре дошъл! Там долу ви очакват с копнеж!

— Нееф Велтен, вие? Че какво правите пък тук по височините?

— Изпратен съм да отнема прохода на зулусите, за да можете да преминете с всички други. Но вие идвате сам! Къде са останалите и… пределът не е ли окупиран?

— Зает беше от дузина зулуси, ама ние малко се поразшетахме сред тях. Другите идват след нас, карат един обоз с пушки и муниции, които отмъкнахме на англичаните.

— Това урежда нещата отлично! Ние се нуждаем от барут и нямаме никакъв.

— Как стоят работите във войската?

— Всичко е изпълнено с кураж и добра воля, липсва само предводителят. Тръгвайте, че да стигнете долу. Кафрите наброяват някъде към дванайсет хиляди човека и са застанали в близост до прохода Керс.

— Те очакват там обоза, който отнех на англичаните. Бурите къде са се разположили?

— На половин ден път преди тях.

— А колко кафри стоят при прохода Клей?

— Само неколкостотин души, които ние заобиколихме, те се намират в планината вляво от излаза на прохода и няма да ви забележат, ако опитате да ги избегнете.

— Добре. Заемете височината! Аз ще прогоня зулусите там долу, а вие после скоро ще чуете добри вести.

Сбогуването беше кратко и ние отново поехме напред. Вечерта стигнахме при изхода на прохода, не видяхме, нито чухме враговете и яздихме през цялата нощ, докато, подсилвани непрестанно от попълнения, пристигнахме при армията.

Тук имах възможността да забележа с какъв авторитет се ползваха моите спътници. Те бяха посрещнати с всеобщо ликуване и на мен също се падна част от изразяваното почитание, чийто отблясък пък озари широкото лице на моя добър Квимбо.

Ойс веднага пое водителството на войската и първата от взетите от него мерки беше да изпрати едно подразделение бури да прогонят зулусите при изхода на прохода Клей. После беше проведен боен съвет, на който аз не присъствах. Беше решено един отряд от двеста бури пехотинци да бъде изпратен към Грооте-клооф, за да я заеме още преди зулусите. Предводителството на тези хора бяха поверили на мен. Ойс ме попита дали съм склонен да приема командването и аз с радост дадох съгласието си. За толкова кратко време така се бях вживял в света на бурите, че кажи-речи изпитвах потребност да остана при тях до края на битката.

Преди да потегля Ойс ми изложи своя план. Веднага след пристигането на завладения керван мунициите щяха да бъдат разпределени, след което той искаше да нападне зулусите, без да дочака тяхната атака. Преди туй обаче щеше да бъде заета долината на Зварте-ривир, а останалото лесно можеше да се допълни от това, което вече знаех. Аз го посъветват да се погрижи до зулусите да стигне вестта, че Соми се намира при бурската армия и ще помилва всеки, който премине от Сикукуни към него. После потеглих с моите двеста души.

Добрият Квимбо сега вече не ме назоваваше другояче освен минхер полковник, което охотно допусках от неговата уста. Намерихме Грооте-клооф точно така, както я беше описал лейтенант Мак Клинтък, и открихме също пътя за нагоре, който изкатерих с неколцина други, за да се убедя в неговата проходимост. От височината, където на всеки предварително бе указан поста, можеше да се стигне до долината на Зварте-ривир за два часа — едно обстоятелство, което по-късно ни дойде много на сгода.

Сега нямахме какво друго да вършим, освен да чакаме. Естествено останахме с главната сила във връзка и най-сетне, след цяла седмица, узнахме, че атаката сега ще се осъществи. Керванът беше пристигнал благополучно със своя конвой.

Два дни по-късно се върнаха изпратените от мен аванпостове и доложиха, че кафрите приближават. Веднага бяха заличени последните следи от нашето присъствие и ние се изкатерихме помежду папратите до височината, където от ръба на котловината можехме да обстрелваме с куршумите си всички страни.

Не след дълго кафрите навлязоха според подслушания план и веднага избързаха напред към задния план на котловината. Тук бяха посрещнати от нашите пушки. Те така ни бяха «кацнали» на мушките, че от двеста изстрела и от другите двеста после навярно всеки улучи своя човек. Те не спряха стъписаш, не, те бяха в миг така ужасени, че отскочиха назад и се втурнаха към входа, където бяха посрещнати по същия начин. Ние имахме време отново да заредим. Клетата, подбуждана от англичаните дружина, която навярно се състоеше от два полка от по хиляда и петстотин човека, бе обречена на смърт. Английските офицери знаеха, че при плен ще бъдат третирани като шпиони, поради което не молеха за пощада и напразно вдъхновяваха разпилялата се на всички страни войска да щурмува височината. В хода на един непълен час ужасната работа бе свършена. И днес още Грооте-клооф бива наричана по тая причина Кафърския гроб.

Основната войска само привидно се беше насочила към Клооф, а бе тръгнала, напротив, зад армията на зулусите към Зварте-ривир, които заеха нейната долина, без да подозират, че тя е вече заета. Така те и тук се озоваха съвсем неочаквано между два огъня и изглежда им се готвеше същата съдба като на техните другари в Клооф.

Въпреки численото им надмощие смъртта вилнееше страхотно из техните редици. Отстъпление не беше възможно — те трябваше да победят или да се предадат и затова биваха водени от разярения Сикукуни, който собственоръчно намушкваше всеки съпротивил се, отново и отново към дръвника.

Когато работата в Клооф беше свършена, аз слязох в равнината с хората си, на които и косъм не бе паднал от главата, и се срещнах там с Ян. Той командваше отряда, последвал кафрите до Клооф. Присъединих се към него и поехме в ускорен марш към Зварте-ривир. Там битката се намираше още в разгара на пълните си ужасии.

Ние веднага се намесихме. Това бе една тягостна и изнурителна салхана на подстрекавалите срещу нас отряди и тя навярно щеше да продължи до късна нощ, ако не бе настъпило едно събитие, което се оказа за Сикукуни с най-нещастни последици.

Един полк зулуси тъкмо приближаваше срещу командваното от Ян и мен подразделение, когато внезапно откъм щаба на Ойс един ездач препусна към атакуващите. Беше Соми, който действително се осмели да застане насреща им съвсем сам. По негов знак полкът спря. Той язди непосредствено до челната редица и заговори на хората. Неговото рисковано дело успя. Размахвайки с високо ликуване своите щитове и копия, те образуваха, предвождани от него, един фронт срещу своите. Най-близкостоящият полк видя това и спря стъписано.

— Бързо напред! — заповяда Ян. — Дайте им един залп, та да осъзнаят положението си!

Нашите куршуми пронизаха редиците им. При Сикукуни — сигурна смърт, при Соми — живот и спасение… размахвайки копия и щитове, те също преминаха към нас.

Сикукуни забеляза това. В извънмерна ярост той напусна мястото си, застана начело на следващия полк и го поведе на щурм. Тогава Ян смъкна от коня един връщащ се от ездата си адютант и се метна на седлото.

— Сега той ще бъде мой! — извика и се понесе вихрено срещу атакуващия полк.

Този беше въоръжен само с копия и боздугани. Копията засвистяха около него. Без да им обръща никакво внимание, той държеше посока право към Сикукуни. Това бе едно героично дело, при което неговият живот бе заложен срещу хиляда и петстотин живота. Имах ли право да напусна определеното ми от Ойс място? Аз не питах, а дадох заповед за настъпление, за да спася поне неговия труп. С щурмова крачка държах очите си отправени само към него. Той достигна Сикукуни и замахна с приклада. Онзи парира удара с боздугана, който му отхвърча от ръката. В следващия миг Ян го бе сграбчил за високия перчем, извъртя рязко коня си и препусна, точно когато ние достигнахме полка и с извъртени рури се врязахме сред враговете, в бесен галоп, влачейки го след себе си, към командния пункт на Кеес Ойс. Сикукуни беше пленен. Вестта за това в миг се разпространи из цялата зулуска армия, която сега приличаше на стадо без пастир. Един подир друг полковете преминаваха на страната на Соми и полагаха оръжия и още преди настъпването на мрака ние стояхме като победители на бойното поле, попило толкова много кръв. Колониалната политика на една голяма европейска държава отново бе коствала живота на няколко хиляди души.

В късната вечер всички ние, които се бяхме запознали там отвъд, от другата страна на планините, седяхме заедно край лумналия нависоко лагерен огън. Бурът ван хет Рур беше героят на деня. С една-единствена, безогледно дръзка хватка бе отнел на Сикукуни свободата и кралството, но затова пък кървеше от три копийни рани, които му превърза не някой друг, а лично Соми… Че бурите после нанесоха още няколко поражения на англичаните, е известно. Спасената по този начин държава бе наречена Южноафриканска република.

По-късно бурите се изолираха, наистина, учредявайки се като Батаафсх-Африкаансхе Маатсхапи, но в действителност не съумяха дълго да устоят на тайните и явни машинации на англичаните. Порядъчният, енергичен бур ще изчезне от Капланд, както ми предрече Ойс при нашата първа среща…

Който отиде днес в Зеландия и посети семейство Ван Хелмерс в Сторкенбеек, ще види отдясно и отляво на огледалото в дневната стая да висят две скици с молив. И ако попита кого представят тези две глави, ще му бъде отговорено, че това са портретите на Ян и Митие ван Хелмерс, които са се оженили и са така безмерно богати, че дори изпратили веднъж в Сторкенбеек кутийка с шест драгоценни черни капеки диаманта, за да можели да заживеят бедните роднини с този дар при малко по-добри условия. А при по-нататъшното запитване ще узнае, че един минхер от Германия, който бил офисир ван гезондхейд и участвал заедно с Ян в едно величаво сражение срещу кафрите, е рисувачът на тези скици.

Този минхер от Германия продаде по-късно в Капщат подарения му диамант и така се сдоби със средства за по-нататъшни пътешествия. На неговото писалище и до днес стои сред другите редкости една кутийка за енфие, която някога Квимбо носеше в ушната си висулка и на сбогуване му бе връчил с думите:

— Мил добър Германия искат тръгва към дома. Квимбо плачат много голям сълз, защот Квимбо не бива тръгнат с минхер. Ами Квимбо дават тоз кутийк на минхер, та минхер сещат много за беден красив храбър Квимбо!…