Почти безобидна

Историята на Галактиката е малко объркана поради няколко причини — отчасти, защото тези, които трябва да я записват, са малко объркани, а също така и защото се случват някои доста объркващи неща.

Един от проблемите е свързан със скоростта на светлината и трудностите, които възникват, ако поискаш да я превишиш. Не можеш. Нищо не се движи по-бързо от светлината, с изключение може би на лошите новини, подчиняващи се на свои собствени закони. Расата Хингърфрийл от Аркинтофъл Минор се опита да построи космически кораби, задвижвани с лоши новини, но те не се оказаха особено сполучливи, а и ги посрещаха удивително недоброжелателно, пристигнеха ли някъде, където нямаше смисъл да бъдат.

И така, в общи линии жителите на Галактиката продължаваха да чезнат в собствените си локални бъркотии, а в продължение на много време историята й оставаше преди всичко космологическа.

Което не означава, че жителите не опитваха да пътуват. Те опитваха да изпращат флотилии космически кораби, за да вземат участие в битки или в бизнес на отдалечени места, но обикновено минаваха хиляди години, преди да стигнат където и да било. Когато в края на краищата пристигаха, се оказваше, че вече са открити други форми на придвижване, които заобикалят проблема със скоростта на светлината посредством хиперпространството и битките, за които са тръгнали тези по-бавни флотилии, са се състояли преди стотици години.

Разбира се, това ни най-малко не разколебаваше екипажите и те продължаваха да искат да се бият. Бяха тренирани, бяха готови, бяха спали по няколко хиляди години, бяха изминали огромни разстояния, за да си свършат работата и в името на Заркуон, нямаха никакво намерение да се отказват.

Тогава започнаха и първите големи бъркотии в Галактическата история — непрекъснато избухваха войни, цели векове след като проблемите, които са ги предизвикали, уж бяха разрешени. Все пак тези бъркотии се оказаха нищо в сравнение с онези, които историците трябваше да се опитват да разплетат по-късно, след като бе измислено пътуването във времето и битките започнаха да избухват стотици години преди да възникнат проблемите. Когато бе създаден Безкрайният Невероятностен Път и цели планети най-неочаквано започнаха да се превръщат в бананова каша, големият исторически факултет при Университета на Макси Мегалон най-накрая капитулира, самозакри се и предаде сградите си на общия факултет по Божествени науки и водна топка, които мечтаеха за тях от години.

Това, разбира се, е много хубаво, но е почти сигурно, че никой никога няма да научи откъде са се взели гребулоните и какво точно искат. Жалко, защото ако някой знаеше каквото и да било за тях, вероятно една ужасна катастрофа би могла да бъде избегната — или поне щеше да настъпи по различен начин.

Клик, хъм. Огромният сив гребулонски разузнавателен кораб се движеше тихо през черната бездна. Пътуваше с невероятна, изумителна скорост, но на фона на милиардите трепкащи далечни звезди изглеждаше сякаш изобщо не се движи. Бе като черно петно, замръзнало на място сред множеството светлинки на нощта.

На борда на кораба всичко си беше така, както и преди хилядолетия — тъмно и тихо. Клик, хъм.

Или почти всичко. Клик, клик, хъм.

Клик, хъм, клик, хъм, клик, хъм. Клик, клик! Клик, клик, клик, хъм.

Хъммм. Една наблюдаваща програма от малко по-ниско ниво събуди наблюдаваща програма от малко по-високо ниво някъде в полузаспалия кибермозък на кораба и докладва, че когато се чуе „клик“, в отговор се получава само „хъм“.

Наблюдаващата програма от по-високо ниво попита дали това трябва да се получава в отговор, а програмата от по-ниско ниво отговори, че не може да си спомни точно, но май трябвало да бъде нещо като далечна, доволна въздишка. Не знаеше какво е това „хъм“. Клик, хъм, клик, хъм. Само толкова.

Наблюдаващата програма от по-високо ниво се замисли над чутото и то никак не й хареса. Попита наблюдаващата програма от по-ниско ниво какво точно наблюдава, а тя отговори, че и това не можела да си спомни точно, освен че на всеки десетина години нещо трябвало да прави „клик“ и да въздиша, както досега се случвало безотказно. Опитала се да се консултира с таблицата за грешки, но не успяла да я открие, поради което и предупредила за проблема програмата от по-високо ниво.

Програмата, от по-високо ниво на свой ред се опита да провери в своите справочни таблици какво би трябвало да наблюдава програмата от по-ниско ниво.

Не успя да ги открие.

Странно.

Потърси пак. Получи само съобщение за грешка. Опита се да види каква е тази грешка в таблицата за грешки, но не успя да открие и нея. Остави да изминат две наносекунди и опита отново. След което събуди функционалния контролер на сектора. Функционалният контролер на сектора моментално се натъкна на проблеми. Повика наблюдаващия агент, който също се натъкна на проблеми. След няколко милионни от секундата из целия кораб вече се събуждаха вериги — някои безжизнени от години, други — от столетия. Нещо някъде се бе объркало ужасно, но никоя от наблюдаващите програми не можеше да каже какво е то. Жизненоважни инструкции липсваха на всяко ниво, а също така и инструкциите, които трябваше да казват какво да се прави, ако се окаже, че липсват жизненоважните инструкции.

Малки софтуерни модули — агенти — се втурнаха по логическите канали, като се групираха, консултираха и прегрупираха. Много скоро те установиха, че паметта на кораба — чак до централния модул на мисията — се е превърнала в развалина. Никакви въпроси не можеха да установят какво точно се бе случило. Изглеждаше, че дори и централният модул на мисията е повреден.

Което означаваше, че проблемът е много прост за разрешаване. Трябваше да се смени централният модул. Имаше още един — резервно копие, точно като оригинала. Налагаше се да се смени физически, защото от съображения за безопасност нямаше никаква връзка между оригинала и копието. След смяната новият централен модул щеше да проследи възстановяването на системата до най-малката подробност и всичко щеше да е наред.

Роботите получиха нареждане да извадят резервното копие на централния модул от специалното защитено помещение, в което го съхраняваха, и да го пренесат до логическия отсек на кораба, за да бъде инсталирано. Което означаваше продължителна размяна на аварийни кодове и протоколи, тъй като роботите трябваше да разпитат агентите и да потвърдят автентичността на инструкцията. Най-накрая роботите се увериха, че всичко е наред. Те извадиха резервния централен модул от складовата опаковка, изнесоха го от помещението, в което се съхраняваше, изпаднаха от кораба и се изгубиха в пространството.

Това бе и първата съществена следа, която водеше към причината за случилото се.

По-нататъшните изследвания бързо установиха какво беше то. Метеорит бе пробил голяма дупка в обшивката на кораба. Преди корабът не бе установил този факт, тъй като метеоритът елегантно бе ликвидирал точно оборудването, което трябваше да реагира, ако метеорит пробие обшивката.

Най-напред трябваше да се запуши дупката. Оказа се невъзможно, защото корабните сензори не долавяха, че има дупка, а устройствата, които трябваше да уведомят, че сензорите не работят както трябва, не работеха както трябва и твърдяха, че сензорите са напълно в ред. Корабът можеше да достигне до заключение за съществуването на дупката от факта, че роботите очевидно бяха изпаднали навън, повличайки със себе си и резервния мозък, който би му дал възможност да види дупката.

Корабът се помъчи да мисли за това интелигентно, не сполучи и за миг напълно изгуби разсъдъка си. Естествено не можа да разбере, че е изгубил разсъдъка си, защото го бе загубил. Просто се изненада, когато видя, че звездите трепват. Едва след третото им трепване той си даде сметка, че трябва да е губил разсъдъка си и че е време да вземе някои сериозни решения.

Успокои се. След което си даде сметка, че още не е взел сериозните решения и изпадна в паника. Отново изгуби разсъдъка си за миг. Когато пак се събуди, затвори херметически всички прегради около мястото, където знаеше, че би трябвало да е дупката.

Очевидно все още не бе стигнал до крайната си цел, мислеше той на пресекулки, но тъй като вече нямаше никаква представа къде се намира тя или как да стигне до нея, изглежда нямаше смисъл да продължава. Прегледа остатъците от инструкции, които успя да възстанови от остатъците на централния модул на мисията.

„Вашата“!!!! !¤!!!!!!!!!!!! мисия е до !!!!!!!!!!!!,!!!!!!!, тт Г!!!!!!! !!!!!!!!!! !!!!!!" кацнете П!!!!!!!!!!!!!"!!!! безопасно разстояние !!"!!! „!!!! ж!!!!! наблюдавайте !!!!!! !!!!!“ !"!?!.

Всичко останало бе за боклука. Преди да изгуби завинаги разсъдъка си, корабът трябваше да предаде тези инструкции — такива, каквито са — на по-примитивните си помощни системи.

Освен това трябваше да съживи екипажа.

Имаше и още един проблем. Докато екипажът бе в хибернация умовете на всичките негови членове, тяхната памет, самоличност, тяхното разбиране за сполетялото ги бяха прехвърлени за съхранение в централния модул на кораба. Сега нямаше да имат никаква представа кои са, къде са и какво правят там. Е, добре.

Малко преди да се изключи окончателно, централният модул разбра, че и двигателите започват да замират.

Корабът и съживеният, объркан екипаж се оказаха под контрола на помощните автоматични системи, които гледаха да кацнат някъде, където можеше да се кацне, — да наблюдават всичко, което можеше да се наблюдава.

Що се отнася до намирането на място за кацане те не се справиха много добре. Планетата, която откриха, се оказа толкова отчайващо студена и самотна, толкова ужасно далече от слънцето, което трябваше да я топли, че се наложи да пуснат в действие цялото оборудване за формиране на околна среда и всички животоспасяващи системи, за да превърнат поне част от нея в обитаема. По-близо имаше и по-добри планети, но стратегоматът бе блокирал в режим „Спотайване“ и бе избрал най-далечния и небиещ на очи вариант. И нещо повече — никой не можеше да му противоречи, освен Главния стратег, но тъй като всички членове на екипажа бяха изгубили умовете си, никой не знаеше кой е Главният стратег, а дори и да го откриеха, нямаха представа как би могъл да противоречи на корабния стратегомат.

Що се отнася до намирането на нещо за наблюдаване, попаднаха на златна жила.

Едно от удивителните неща, свързани с живота, са местата, на които той е готов да изтърпи да живее. Може по някакъв начин да се захване навсякъде — било то в упойващите морета на Сантрагинус V, в които рибата сякаш пет пари не дава в каква налудничава посока плува, или пък сред огнените бури на Фрастра, където, както говорят, животът започва при 40 000 градуса, или пък просто да се зарови в дебелото черво на някой плъх заради чистото и неподправено удоволствие. Все едно, животът намира начин да се установи някъде.

Дори може да живее в Ню Йорк, макар че е трудно да се разбере защо. През зимата температурата пада доста под законния минимум или по-скоро би го правила, ако някой бе проявил достатъчно разум, за да определи законен минимум. Последния път, когато някой се сети да изготви списък на първите сто характерни особености на нюйоркчаните, здравият разум се оказа едва на 79-о място.

През лятото жегата е непоносима. Едно е да си форма на живот, която процъфтява в горещината и намира температурите в обхвата между 40 000 и 40 004 градуса за много приятни, а съвсем друго да си животно, което трябва да се увива в други животни, когато планетата му е в една точка от орбитата си, а след това, половин орбита по-късно, да открие, че кожата му става на мехури.

Пролетта се надценява. Много от жителите на Ню Йорк са готови да приказват без мярка за удоволствията на пролетта, но ако разбираха нещо от тях, щяха да знаят поне за още пет хиляди деветстотин осемдесет и три по-добри места, където да я прекарат, при това на същата географска ширина.

Обаче есента е най-лошото нещо. Малко неща са по-лоши от есента в Ню Йорк. Някои от създанията, които живеят в дебелото черво на плъха, могат и да възразят, но срещу повечето от тях също може сериозно да се възрази, така че мнението им може да остане без внимание. Когато в Ню Йорк е есен наоколо се носи воня, сякаш някой пържи козли, а ако ти се прииска да дишаш, най-добрият начин е да отвориш нечий прозорец и да мушнеш главата си в сградата.

Триша Макмилън обичаше Ню Йорк. Тя си повтаряше това непрекъснато. Ъпър Уест Сайд. Аха! Мид Таун. Ей, страхотни магазинчета! Сохо. Ийст Вилидж. Дрехи. Книги. Италианци. Охо! Филми. Също „охо“. Триша току-що бе гледала новия филм на Уди Алън, който разказваше за терзанията на един невротик в Ню Йорк. Той беше направил още няколко филма, занимаващи се със същата тема, и Триша се чудеше дали този човек някога се е замислял над възможността да се премести в друг град, но й бяха казали, че не иска и да чуе за такова нещо. Значи ще има още филми, предположи тя.

Триша обичаше Ню Йорк, защото това бе добър ход в кариерата й. Бе добър ход и с пазаруването, и с кухнята, не бе добър ход с такситата или с качеството на уличната настилка, но определено в кариерата й той се нареждаше сред най-добрите. Беше телевизионна журналистка, а в Ню Йорк е закотвена по-голямата част от световната телевизия. Досега Триша бе закотвена предимно в Англия — местни новини, сутрешни новини, ранни вечерни новини. Ако езикът позволяваше, биха я нарекли „бързо изгряваща журналистка“, но… но това е телевизия, какво значение има? Тя беше бързо изгряваща журналистка. Разполагаше с всичко необходимо — великолепна коса, задълбочено схващане за ролята на стратегическия блясък на устните. достатъчно интелигентност, за да разбира света, и мъничко скрита вътрешна смърт, което означаваше, че не й пука. Всички поне веднъж през живота си получават своя шанс, когато пред тях се разкриват големи възможности. Ако се случи така, че пропуснеш тази, която те интересува, след това всичко ти се струва неземно лесно.

Триша бе пропуснала само една възможност. Сега вече не трепереше толкова, когато мислеше за това. Смяташе, че то е онази част от нея, която е мъртва.

В Ен Би Си имаха нужда от нова водеща. Мо Минети щеше да напусне сутрешното предаване „US/AM“, за да роди бебе. Бяха й предложили фантастична сума, за да го роди на екрана, но най-неочаквано тя бе отказала в името на добрия вкус и правото на личен живот. Цели екипи от адвокати на компанията се заровиха в договорите й, за да установят дали тези причини са юридически оправдани, и най-накрая се видяха принудени да я освободят „със съжаление“. За тях това беше особено вбесяващо, защото изразът „със съжаление“ не бе най-точния в случая.

Говореше се, че може би, само „може би“, един британски акцент би бил подходящ. Останалото — косата, тенът на кожата и блясъкът на зъбите — трябваше да отговарят на американските телевизионни стандарти. Много британски акценти благодаряха на майките си от сцената за получените „Оскари“, много британски акценти пееха на Бродуей, британски акценти с перуки събираха необикновено голяма публика в „Театъра на шедьоврите“, британски акценти разказваха смешки, които никой не разбираше, но хората реагираха само на гласовете, така че може би сега бе моментът да се опита. Може би. Британски акцент в „US/AM“. Е, по дяволите.

Това беше причината Триша да е тук. Затова любовта й към Ню Йорк бе голям ход в кариерата й.

Разбира се, официално обявената причина бе друга. Телевизионната компания в Англия едва ли щеше да й отпусне пари за самолетен билет и хотел, за да тръгне да си търси работа в Манхатън. Тъй като заплатата й там би била поне десет пъти по-голяма, щяха да предположат, че сама ще поеме тези разноски. Не, тя измисли история, претекст, запази в тайна истинските си намерения и в края на краищата й дадоха сумата. Билетът, разбира се, бе туристическа класа, но хората познаваха лицето й и с няколко усмивки тя успя да постигне повече. Следващите уместни ходове й осигуриха приятна стая в „Брентуд“ — сега все още бе там и се чудеше какво да прави оттук нататък.

Дочутото на улицата е едно, а да осъществиш нужния контакт — съвсем друго. Разполагаше с едно-две имена, с един-два телефонни номера, но всички я съветваха да чака неопределено време и тя отново се оказа в началото на пистата. Пусна пипала, остави няколко бележки, но никой не я потърси. Работата, за която официално бе дошла, успя да свърши за една сутрин. Работата, към която се стремеше, примамливо блещукаше на непостижимия хоризонт.

По дяволите.

Хвана такси от киното и се върна в „Брентуд“. Колата не можа да се приближи достатъчно до тротоара, защото една голяма лимузина бе заела цялото място и Триша трябваше да се промуши покрай нея. Измъкна се от зловонния въздух на улицата и се вмъкна в благословения хлад на фоайето. Финият памук на блузата лепнеше като кал по кожата й. Имаше чувството, че е купила косата си от някакъв панаир, завързана за пръчка. На рецепцията попита дали няма някакво съобщение за нея и мрачно зачака да й кажат, че няма. Имаше.

О!

Добре.

Беше станало. Отиде на кино с единствената цел да накара телефона да зазвъни. Не можеше да понася да седи и да чака в хотелската стая.

Зачуди се. Дали да отвори плика още тук, долу? Дрехите й причиняваха сърбеж и тя копнееше да ги свали и да се изтегне на леглото. Бе пуснала климатичната инсталация на най-ниската възможна температура и на най-силната възможна вентилация. Сега повече от всичко на света искаше да настръхне. След това горещ душ, после студен, после лежане върху кърпата на леглото и постепенно изсъхване на климатична инсталация. После четене на съобщението. Може би още едно настръхване. Може би… какво ли не.

Не. Повече от всичко на тази земя тя искаше да работи в американска телевизионна компания с десет пъти по-голяма заплата от досегашната. Повече от всичко на тази земя. Това, което искаше повече от всичко друго въобще, вече не беше възможно.

Тя седна на стола във фоайето, под някаква палма, и отвори малкия плик с прозрачно прозорче.

„Моля обадете се — пишеше вътре. — Нещастна.“ — Имаше и телефонен номер: „Гейл Андрюс.“ Гейл Андрюс.

Не очакваше това име. То я завари неподготвена. Струваше й се познато, но не можеше веднага да каже защо. Дали не беше секретарката на Анди Мартин? Асистентката на Хилъри Вест? Мартин и Вест бяха двете имена, с които се бе свързала, или поне се бе опитала да се свърже, в Ен Би Си. А какво означаваше „Нещастна“?

Нещастна?

Чувстваше се напълно объркана. Дали пък този Уди Алън не се опитваше да се свърже с нея под чуждо име? Телефонът започваше с 212. Значи бе някъде в Ню Йорк. Който също бе нещастен. Е, това донякъде стесняваше кръга на възможностите, нали?

Тя се върна на рецепцията.

— Имам проблем със съобщението, което току-що ми дадохте — каза тя. — Непозната особа се е опитала да се свърже с мен и пише, че е нещастна.

Служителят намръщено се вгледа в листа.

— Познавате ли тази жена?

— Не — отговори Триша.

— Хм — въздъхна служителят. — Изглежда нещо я е разстроило.

— Да — съгласи се Триша.

— Има и име. Гейл Андрюс. Познавате ли някого с такова име?

— Не — отвърна Триша.

— Някаква идея за какво би могла да е нещастна?

— Никаква.

— А позвънихте ли на номера? Тук е записан телефонен номер.

— Не — отвърна Триша. — Току-що ми дадохте бележката. Опитвам се да получа малко повече информация, преди да се обадя. Може ли да поговоря с този, който е приел съобщението?

— Хъм — каза служителят, — Не мисля, че тук имаме някой на име Гейл Андрюс.

— Давам си сметка за това — отвърна Триша. — Просто исках…

— Аз съм Гейл Андрюс.

Гласът се чу някъде зад гърба й. Тя се обърна.

— Извинете?

— Аз съм Гейл Андрюс. Тази сутрин ме интервюирахте.

— О… О, Боже! Да, разбира се — промърмори Трита малко смутено.

— Оставих ви бележка преди няколко часа. Не ми се обадихте, така че реших да дойда. Не исках да ви изпусна.

— Да, да… Да, разбира се — отвърна Триша, която усилено се мъчеше да се ориентира в положението.

— Това не е моя работа — намеси се служителят, за когото положението не означаваше каквото и да било. — Все още ли искате да ви свържа с този номер?

— Не, няма нужда, благодаря — отвърна Триша. — Ще се справя сама.

— Мога да позвъня в стаята, ако това ще ви помогне някак — продължи служителят и отново се вгледа в бележката.

— Не, не е необходимо, благодаря — спря го Триша. — Това е номерът на моята стая. Бележката беше за мен. Мисля, че сега всичко се изясни.

— Тогава ви желая приятен ден.

Триша не държеше кой знае колко денят й да е приятен. Предпочиташе да има работа.

Не желаеше да разговаря и с Гейл Андрюс. Принципите й по отношение на сближаването с християните бяха непоклатими. Колегите й наричаха интервюираните от нея обекти „християни“ и често се кръстеха, когато виждаха някой от тях да влиза нищо неподозиращ в студиото при нея, особено когато тя се усмихваше топло и показваше блестящите си зъби.

Сега се усмихна ледено, чудейки се какво да прави.

Гейл Андрюс бе добре поддържана жена на около четиридесет и пет. Облеклото й — от свободно падащата разновидност — се намираше в границите, очертани от скъпоструващия изискан вкус. Бе астроложка, при това известна, и, ако можеше да се вярва на слуховете — влиятелна. Говореше се, че е оказвала давление върху някои от решенията на покойния президент Хъдсън — от това, каква сметана да яде в определен ден от седмицата до това, дали да бомбардира Дамаск.

Триша я измъчи повече от донякъде. Не по въпроса дали наистина приказките за президента са верни или не. Това вече бе изтъркана плоча. На времето мис Андрюс бе отрекла да му е давала каквито и да било съвети, освен по лични, духовни и диетични въпроси, сред които очевидно не влизаше бомбардирането на Дамаск. (НИЩО ЛИЧНО, ДАМАСК — тръбяха таблоидите тогава.)

Не, Триша бе задълбала в елегантната малка тема за същността на астрологията въобще. Мис Андрюс не бе съвсем подготвена за това. Триша, на свой ред, не бе готова за среща-реванш във фоайето на хотела. Какво да прави?

— Мога да ви почакам в бара, ако ви трябват няколко минути — каза Гейл Андрюс. — Но искам да поговоря с вас на всяка цена, а довечера заминавам.

Изглеждаше по-скоро разтревожена, не ядосана или раздразнена.

— Добре — съгласи се Триша. — Ще сляза след десет минути.

Качи се в стаята си. Освен всичко останало тя нямаше никакво доверие в способността на онзи тип от рецепцията да се справя със сложни проблеми от рода на предаването и получаването на съобщения, така че искаше да провери сама дали не са мушнали нещо под вратата й. Ако някой наистина искаше да й предаде нещо, би предпочел да избегне услугите на рецепцията. Нямаше нищо.

Но сигналната лампа на телефона светеше. Триша натисна бутона и чу гласа на телефонистката.

— За вас има съобщение от Гери Андрес.

— Да? — Името не й бе познато. — Какво е то?

— Нещатен.

— Не… какво?

— Нещатен. Така пише. Човекът каза, че е нещатен. Предполагам, че е искал да го знаете. Да ви дам ли номера?

Когато започна да диктува, Триша си помисли, че става дума за объркан вариант на съобщението, което вече бе получила.

— Добре, добре — прекъсна я тя. — Има ли нещо друго за мен?

— В коя стая сте?

Триша не можеше да си представи защо телефонистката иска номера на стаята толкова късно, но й го каза.

— Името ви?

— Макмилън. Триша Макмилън. — След това търпеливо й го издиктува по букви.

— Не сте ли Макмейнъс?

— Не.

— Няма нищо за вас. — Щрак.

Триша въздъхна и набра отново. Този път каза номера на стаята и името си още в самото начало. По нищо не можеше да се разбере дали телефонистката се досеща, че са разговаряли само преди десет секунди.

— Ще бъда в бара — обясни Триша. — В бара. Моля ви, ако някой ме търси по телефона, да прехвърлите разговора там.

— Име?

Наложи се да повторят всичко още един-два пъти, докато Триша не се увери, че всичко, което е възможно да бъде изяснено, е изяснено — доколкото е възможно.

Взе душ, преоблече се и се гримира със скоростта на професионалист, след което погледна тъжно леглото си, въздъхна и излезе.

Искаше й се да се измъкне тайно и да се скрие.

Не, всъщност не съвсем.

Докато чакаше асансьора, се погледна в огледалото на стената. Имаше вид на спокоен, владеещ себе си човек, а щом можеше да заблуди себе си, значи можеше да заблуди и всеки друг.

Просто се налагаше да заглади положението с Гейл Андрюс. Наистина я бе притиснала здравата. „Съжалявам, но такава е играта…“ — или нещо подобно. Мис Андрюс се бе съгласила да даде това интервю, защото бе издала нова книга и показването й по телевизията щеше да е безплатна реклама. Само че за всяко нещо трябва да се плаща… Не… Тя махна репликата от сценария.

Ето какво се бе случило:

Миналата седмица астрономите бяха обявили, че най-накрая са открили десетата планета оттатък Плутон. Бяха я търсили с години, насочвани от някои аномалии в орбитите на външните планети, най-накрая бяха успели. Сега се чувстваха ужасно щастливи и всички останали се чувстваха ужасно щастливи, защото астрономите бяха щастливи, и така нататък. Планетата официално бе наречена Персефона, но бързо й бяха лепнали прякора „Рупърт“ на името на папагала на един от изследователите — към него бе прикачена и някаква отегчително задушевна история и всичко бе чудесно и прекрасно.

Поради най-различни причини Триша бе проследила събитията със значителен интерес.

Когато търсеше претекст да отиде до Ню Йорк за сметка на телевизионната компания, бе попаднала на вестникарска дописка за Гейл Андрюс и книгата й „Вие и вашите планети“.

Гейл Андрюс не беше звезда в истинския смисъл на думата, но при споменаването на президента Хъдсън сметаната и ампутацията на Дамаск (светът се бе развил след стачките на хирурзите; официално приетият термин всъщност бе „дамаскотомия“ и означаваше „отрязване на Дамаск“) всеки се досещаше за какво става дума.

Триша видя хляб в това и бързо пробута идеята на продуцента си.

Разбира се, мисълта, че големите каменни късове, които се реят в космоса, знаят за живота ти неща, които сам ти не знаеш, би трябвало сериозно да се разклати от най-неочакваната поява на още един каменен къс, за който никой преди това не е подозирал.

Някои от пресмятанията би трябвало да се окажат неверни, нали?

Ами всичките тези звездни карти, движения на планетите и други подобни? Било е ясно (на пръв поглед) какво е станало, когато Нептун е бил в Дева и така нататък, но какво е станало, когато е изгрявал Рупърт? Не се ли налагаше цялата астрология да се преосмисли? А не беше ли дошло времето най-после да се признае, че всичко това е локва помия и че е най-добре мястото му да заеме отглеждането на прасета, което все пак има някаква рационална основа? Ако Рупърт бе открит преди три години, нямаше ли президентът Хъдсън да яде ягодова сметана в четвъртък, вместо в петък? Нямаше ли Дамаск все още да е на мястото си? Такива работи.

Гейл Андрюс бе приела всичко сравнително спокойно. Тъкмо започваше да се съвзема след първоначалната атака, когато допусна доста сериозната грешка да се опитва да извади Триша от равновесие с приказки за небесни сектори, прави ъгли и някои по-непонятни области на тригонометрията.

За неин ужас онова, което изстрелваше към Триша, се връщаше назад с инерция, с която не беше в състояние да се справи. Никой не беше предупредил Гейл, че за интервюиращата телевизионното поприще бе втори опит за намиране на място под слънцето. Зад блясъка на устните й, зад невероятната прическа и зад кристалносините очни лещи се криеше ум, който в една по-ранна, вече изоставена фаза от живота й, бе защитил магистърска степен по математика и докторат по астрофизика.

Когато се качи замислена в асансьора Триша си спомни, че бе забравила чантата си в стаята и за миг се зачуди дали да не изскочи, преди да се е затворила вратата, за да я вземе. Не. Чантата беше на сигурно място, а и в нея нямаше нищо, което би й потрябвало кой знае колко. Вратата плавно се затвори.

Освен това ако животът я бе научил на нещо, то бе следното: Никога не се връщай, за да си вземеш чантата.

Докато асансьорът се спускаше, тя се втренчи напрегнато в тавана. Всеки, който не познаваше Триша Макмилън, би си помислил, че гледа нагоре точно както хората, които се мъчат да сдържат сълзите си. Само че тя гледаше малката видеокамера на службата за сигурност, монтирана горе в ъгъла.

След минута излезе забързано от асансьора и отново се приближи до рецепцията.

— Ще напиша всичко — обясни тя, — защото не искам нещо да се обърка.

Написа името си с големи букви на лист хартия, добави номера на стаята си и после: „В БАРА СЪМ.“ Подаде листа на служителя, който го погледна.

— В случай, че някой ме потърси. Става ли?

Служителят продължаваше да гледа листа.

— Искате да проверя дали си е в стаята ли?

След още две минути Триша се настани на високия стол пред бара до Гейл Андрюс, пред която имаше чаша бяло вино.

— Направихте ми впечатление на човек, който предпочита да седи на бара, вместо да се спотайва на някоя маса — посрещна я тя.

Това бе истина и Триша се изненада.

— Водка? — предложи Гейл Андрюс.

— Да — съгласи се Триша, изпълнена с подозрения. Едва се сдържа да не попита „Откъде разбрахте“, но Гейл отговори и без това:

— Барманът ми каза — и се усмихна мило.

Барманът вече бе налял водката и я плъзна елегантно към нея по полираната махагонова повърхност.

— Благодаря — кимна Триша и разклати питието. Не знаеше как да реагира на тази неочаквана любезност и реши да не позволява тя да я заблуди. Хората в Ню Йорк не се държаха мило един към друг, ако няма конкретна причина за това.

— Мис Андрюс — каза тя твърдо, — съжалявам, задето сте нещастна. Предполагам смятате, че тази сутрин се държах малко грубо с вас, но астрологията в края на краищата е само забавление. Няма нищо лошо в това. Тя е част от шоубизнеса и вие се справяте отлично в нея… Желая ви успех. Забавно е. Но не е наука и не бива да се смята за такава. Мисля, че двете с вас тази сутрин се представихме много добре, като в същото време ще доставим удоволствие и на много други хора — с това си вадим хляба, нали? Съжалявам, ако съм ви създала проблеми…

— Аз съм напълно щастлива — отвърна Гейл Андрюс.

— О! — възкликна Триша, без да е сигурна как да разбира думите и. — В бележката ви пишеше, че сте нещастна.

— Не — възрази Гейл Андрюс, — в бележката написах, че вие сте нещастна и се чудех защо.

Триша имаше чувството, че са я ритнали по тила. Започна да мига.

— Какво!? — попита тя тихо.

— Има нещо общо със звездите. Когато разговаряхме тази сутрин ми се стори, че нещо свързано със звездите и планетите ви тревожи и ядосва. Това ме обезпокои и реших да дойда, за да видя дали всичко е наред.

Триша се втренчи в нея.

— Мис Андрюс… — започна тя, но си даде сметка, че тонът й е именно ядосан и разтревожен, а това силно подкопаваше възражението, което искаше да направи.

— Наричайте ме Гейл. Нямам нищо против.

Триша изглеждаше объркана.

— Зная, че астрологията не е наука — продължи Гейл. — Разбира се, че не е. Тя е просто набор от правила като в шаха, тениса или… как се казваше странното нещо, на което играете вие, англичаните?

— Мм? Крикет? Самоненавист?

— Парламентарна демокрация. Правилата някак си са се оказали там, където са. Те нямат никакъв смисъл извън самите себе си. Само че когато започнете да ги прилагате, възникват всевъзможни процеси и започвате да разбирате много неща за хората. В астрологията правилата са свързани със звездите и планетите, но не би имало голяма разлика, ако бяха свързани например с патки и патоци. Чисто и просто това е начин на мислене върху даден проблем, който позволява да се прояви формата на този проблем. Колкото повече правила има, колкото по-дребни и произволни са те, толкова по-добре. То е като да хвърлиш шепа фин графитен прах върху лист хартия, за да видиш къде са скритите неравности. По този начин можеш да прочетеш какво е било написано на горния лист, който вече е откъснат. В случая графитът не е важен. Той е само средство, за да се видят малките вдлъбнатини. По същия начин астрологията няма нищо общо с астрономията. Тя е свързана с хората, които мислят за други хора. Така че тази сутрин, когато… как да се изразя… когато така емоционално съсредоточихте вниманието си върху звездите и планетите, започнах да си мисля: „Тя не е ядосана и нещастна заради астрологията, чувства се така заради истинските звезди и планети. Хората изпадат в подобно настроение само когато наистина са изгубили нещо.“ Не можех да си мисля друго, но да си призная, не бях в състояние и да си го обясня. Така че дойдох да видя дали всичко е наред.

Триша беше сащисана.

Една част от мозъка й вече активно съчиняваше какви ли не възражения, свързани с глупостта на вестникарските хороскопи и със статистическата нелепица, която представляват те, но постепенно престана, защото си даде сметка, че останалата част от мозъка й просто не иска да слуша. Беше напълно сащисана.

Току-що един напълно непознат човек й бе казал нещо, което пазеше в тайна вече седемнадесет години. Обърна се към Гейл и я погледна.

— Аз…

Млъкна.

Една малка видеокамера проследи движението й. Това я изуми. Повечето хора не биха забелязали. Беше направена така, че да не бие на очи. Не трябваше с нищо да подсказва, че всъщност един скъп и модерен хотел в Ню Йорк не може да си позволи да е сигурен, че някой от клиентите му няма да извади пистолет или да влезе без вратовръзка. Въпреки че бе внимателно скрита зад бутилките водка, камерата не можеше да измами развития инстинкт на една телевизионна журналистка, която би трябвало много добре да знае кога е пред обектива.

— Нещо нередно ли има? — попита Гейл.

— Не… Аз… Трябва да призная, че ме изненадахте — отвърна Триша.

Реши да не обръща внимание на камерата. Просто въображението й си правеше лоша шега, защото през целия ден днес умът й бе зает само с телевизия. Не се случваше за първи път. Бе убедена, че една от камерите за следене на уличното движение днес се бе насочила към нея, а една друга — за охрана в магазина „Блуминадейл“ — особено държеше да я наблюдава, докато пробваше шапките. Изглежда се побъркваше. Дори й се беше сторило, че някаква птичка в Сентръл Парк се бе втренчила изпитателно в нея

Реши да не мисли за това и отпи от водката си. Някой ходеше из бара и питаше посетителите дали случайно не са мистър Макмейнъс.

— Е, добре — изведнъж заговори Триша. — не знам как се досетихте, но…

— Не се досетих. Просто ви слушах внимателно.

— Мисля, че загубих един цял, съвсем друг живот.

— На всекиго се случва. Винаги, по всяко време, всяко просто решение, което вземаме, всеки наш дъх отваря някои врати и затваря много други. Повечето от тях дори не забелязваме. Други забелязваме. Изглежда така е станало във вашия случай.

— О, да, забелязах и още как — отвърна Триша. — Добре, Ето какво се случи. Всъщност много е просто. Преди доста време на някакво парти срещнах един човек. Каза ми, че бил от друга планета и ме попита дали не искам да тръгна с него. Отговорих му: о’кей, искам. Такова беше партито. Помолих го да почака, докато си взема чантата, и обещах, че след това с радост ще отлетя с него за другата планета. Каза ми, че нямало да ми трябва чанта. Възразих, че очевидно планетата му е много изостанала, след като не знае, че една жена винаги има нужда от чантата си. Започна да проявява нетърпение, но аз нямах никакво намерение да се предавам само защото беше чужденец. Качих се на горния етаж. Мина известно време, докато намеря чантата си, после се оказа, че в тоалетната има някой. Когато слязох отново, той си бе отишъл.

Триша замълча.

— И… — подкани я Гейл.

— Вратата към двора бе отворена. Излязох навън. Имаше светлини. Нещо блестящо. Видях ги как се издигат към небето, как се мушкат в облаците и изчезват. Това е то. Край на историята. Край на един живот, начало на друг. Но не минава и миг, в който да не си представям някаква друга „аз“. „Аз“, която не се е връщала за чантата си. Имам чувството, че тази „аз“ е някъде там, а аз ходя в сянката й.

Сега из бара крачеше служител на хотела и питаше посетителите дали не са мистър Милър. Никой не беше.

— Наистина ли смятате, че този… че тази особа е била от друга планета? — попита Гейл.

— О, да. Разбира се. Видях космическия кораб… И освен това имаше две глави —

— Две? Никой ли не забеляза?

— Беше карнавал.

— Разбирам…

— Естествено върху втората бе нахлузил птичи кафез, покрит с пешкир. Твърдеше, че имал папагал. Почукваше кафеза, а отвътре се чуваха крясъци и папагалски брътвежи — След това махна пешкира за миг и се заля в смях. Отдолу се откри втора глава, която се смееше заедно с него. Доста смущаващ момент, уверявам ви.

— Предполагам, че сте постъпили правилно, скъпа — каза Гейл.

— Не, не мисля — възрази Триша, — Не мисля. После вече не можех да се занимавам с това, с което се занимавах дотогава. Бях астрофизик, разбирате ли? Човек не може да е астрофизик, ако е срещал човек от друга планета с две глави, едната от които се прави на папагал. Просто не може. Поне с мен беше така.

— Разбирам, че е трудно. Вероятно затова не гледате с добро око на хората, когато ви говорят неща, които ви се струват пълни глупости.

— Да — съгласи се Триша. — Права сте. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Между другото, вие сте първият човек, на когото казвам това.

— Чудех се… Омъжена ли сте?

— Хм, не. Трудно е да се познае в наши дни, нали? Но сте права да питате, защото може би това е причината. На няколко пъти бях на крачка да го направя, най-вече защото исках да имам дете, но всички кандидати, в края на краищата, ме питаха защо непрекъснато гледам тъжно над рамото им. Какво да отговоря? По едно време дори си помислих да отида в някоя банка за сперма и да изпробвам късмета си. Да родя нечие дете наслуки.

— Не може сериозно да сте си мислили такова нещо, нали?

Триша се засмя.

— Вероятно не. Така и не отидох и не разбрах дали наистина съм си го мислила. Все едно, не го направих. Такава е историята на моя живот. Никога не направих истинското нещо. Може би затова съм в телевизията. Там нищо не е истинско.

— Извинете, вие ли сте Триша Макмилън?

Триша вдигна изненадано поглед. Зад нея стоеше мъж с униформена шофьорска шапка.

— Да — отговори тя и веднага възвърна самообладанието си.

— Търся ви от около час. В хотела ми казаха, че нямали гост с такова име, но аз се обадих в офиса на мистър Мартин и ми отговориха, че не съм сгрешил и че това е хотелът ви. Попитах пак, но ми отговориха, че не са чували за вас. Накарах ги въпреки това да проверят, но не ви намериха. Най-накрая помолих в офиса да изпратят по факса в колата снимката ви и тръгнах да ви търся по нея.

Той погледна часовника си.

— Може би вече е малко късно. Искате ли все пак да дойдете?

Триша беше като гръмната.

— Мистър Мартин? Говорите за мистър Анди Мартин от Ен Би Си?

— Точно така, мадам. Пробни снимки за US/AM.

Триша скочи на крака. Дори не можеше и да си помисли за всичките съобщения за мистър Макмейнъс и мистър Милър, които бе чула.

— Но трябва да побързаме — каза шофьорът. — Доколкото разбрах, мистър Мартин смята, че може би си струва да опита с британски акцент. Шефът му не иска и да чуе такова нещо. Това е мистър Збинглер, но знам, че тази вечер ще лети до западното крайбрежие, защото трябва да го взема и да го закарам до летището.

— Добре — каза Триша. — Готова съм. Да тръгваме.

— Както кажете, мадам. Голямата лимузина пред входа.

Триша се обърна към Гейл.

— Съжалявам.

— Вървете, вървете. Желая ви късмет, Радвам се, че поговорихме.

Триша посегна, за да извади пари от чантата си.

— По дяволите! — Беше я оставила в стаята си.

— Аз ще платя — успокои я Гейл. — Не се тревожете. Наистина ми беше много интересно.

Триша въздъхна.

— Вижте, наистина съжалявам за тази сутрин и…

— Не говорете за това. Няма нищо. То е само астрология. Безобидна е. Не е свършекът на света.

— Благодаря. — Триша импулсивно я прегърна.

— Взехте ли си всичко необходимо? — попита шофьорът. — Не искате ли да се качите за чантата си или нещо друго?

— Животът ме е научил на едно — отговори тя — Никога да не се връщам за чантата си.

След малко повече от час Триша седеше на едно от двете легла в хотелската си стая. В продължение на няколко минути дори не помръдна. Гледаше втренчено чантата си, която невинно стоеше на другото легло.

В ръката си държеше бележка от Гейл Андрюс, в която пишеше: „Не се разочаровайте прекалено. Позвънете ми, ако искате да поговорим за всичко това. На ваше място утре вечер бих си седяла у дома. Малка почивка. Не, не ми обръщайте внимание и най-вече не се тревожете. Това е само астрология. Не е свършекът на света. Гейл.“

Шофьорът се бе оказал дяволски прав. Всъщност изглеждаше, че той знаеше повече за организацията от всеки друг. Мартин искаше, Збинглер — не. Тя бе получила своя шанс да докаже, че първият е прав и го бе проиграла.

Е, добре. Е, добре.

Време е да си върви у дома. Време е да се обади на летището и да провери дали все още може да хване полета за Лондон тази вечер. Посегна към дебелия телефонен указател.

О! Всяко нещо по реда си.

Тя остави указателя, взе чантата си и я занесе в банята. Сложи я на тоалетката и извади отвътре малката пластмасова кутийка, в която бяха контактните лещи, без които не можеше да чете добре нито сценарий, нито от екрана за автоматично подаване на реплики.

Когато поставяше малките пластмасови полусфери в очите си, си помисли, че ако животът я е научил на нещо, то е следното — има случаи, когато не трябва да се връщаш за чантата си, и други, когато трябва. Сега оставаше да я научи как да различава едните от другите.

Пътеводителят на галактическия стопаджия през онова, което на смях наричаме „минало“, е имал да каже доста неща по въпроса за Паралелните вселени. Все пак много малко от тях са разбираеми за когото и да било под нивото на Усъвършенстваните богове и тъй като вече е доказан факт, че всички известни богове са се появили цели три милионни от секундата след началото на Вселената, а не, както те обикновено твърдят, една седмица преди това, им се налага да дават прекалено много обяснения и засега не са в състояние да отделят време за коментари по въпросите на дълбоката физика.

Едно от нещата, които Пътеводителят ни казва по въпроса за Паралелните вселени, е, че нямаш и минимален шанс да ги разбереш. Следователно можеш да казваш: „Какво!?“, „А!?“, да ти се кръстосат очите и дори да изпаднеш в нервна криза — без страх, че ще те вземат за глупак.

Първото нещо, което трябва да се знае за Паралелните вселени, казва Пътеводителят, е, че не са паралелни.

Също така е много важно да си дадем сметка, че те не са и вселени в точния смисъл на думата, но най-лесно е да се опитаме да разберем това малко по-късно, когато вече сме разбрали, че всичко, което сме разбрали досега, не е вярно. Причината да не са вселени е, че всяка Вселена не е нещо само по себе си, а само начин за разглеждане на онова, което е по-известно под техническото название ЦВММ или Цялостен всеобхватен миш-маш. Цялостният всеобхватен миш-маш също не съществува реално, а е сумата от различните начини, по които бихме могли да го разглеждаме, ако съществуваше.

Причината, поради която Вселените не са паралелни, е същата, поради която и морето не е паралелно. Това не означава нищо. Можете да направите какъвто си искате разрез на Цялостния всеобхватен миш-маш и в общи линии ще получите нещо, което някой ще нарече свой дом.

Сега не се стеснявайте да изпаднете в нервна криза.

Земята, с която се занимаваме поради особената й ориентация в Цялостния всеобхватен миш-маш, за разлика от другите земи, бе ударена от едно неутрино.

Не е голямо нещо да те ударят с неутрино.

Всъщност трудно е да си представим нещо по-малко, с което можем да се надяваме да ни ударят. Освен това удрянето с неутрино не е нещо чак толкова необикновено за обект с размерите на Земята. Далеч не. Ако има наносекунда, в която тази планета не е подложена на ударите на няколко милиарда летящи неутрино, тя би била доста необикновена.

Разбира се, всичко зависи от това, какво разбираме под „удряне“, след като си дадем сметка, че материята се състои направо от нищо. Шансовете едно неутрино да удари нещо, докато се движи през цялата тази огромна пустош, горе-долу се равняват на това да хвърлиш напосоки сачмен лагер от летящ „Боинг 747“ и да удариш, да кажем, сандвич с яйце.

Но това неутрино все пак удари нещо. Нищо кой знае колко важно в скалата на нещата, би могло да се каже. Само че проблемът с казването на такива неща е в това, че резултатите могат да кръстосат погледа ни. Веднъж след като нещо наистина се случи в нещо толкова сложно и объркано като Вселената, само Кевин знае какъв ще бъде крайният резултат — където „Кевин“ е всяка случайна величина, която не знае нищо за нищо.

Това неутрино удари атом.

Атомът бе част от молекула. Молекулата бе част от ДНК. ДНК-то бе част от една генетична рецепта за растеж… и така нататък. Резултатът от всичко това беше, че на едно растение му поникна допълнително листенце. В Есекс. Или по-скоро в това, което след множество обсъждания и локални проблеми от геологическо естество щеше да стане Есекс.

Растението беше детелина. То разпространи тежестта си, или по скоро семената си, удивително ефективно и бързо се превърна в най-важния тип детелина за света. Точната причинно-следствена връзка между този дребен биологичен инцидент и някои други незначителни вариации, които съществуват в този разрез от Цялостния всеобхватен миш-маш — като например фактът, че Триша Макмилън не успя да замине със Зейфод Бийбълброкс, ненормално ниските продажни цени на сладоледа с аромат на американско орехче и че Земята, на която това се случи, не бе разрушена от вогоните във връзка с новата хиперпространствена магистрала — в момента е вписана под номер 4 763 984 132 в списъка на приоритетните изследователски проекти на онова, което някога беше Исторически факултет на Максимегалонския университет и изглежда никой от участниците в молитвеното събрание край басейна за водна топка не смята проблема за особено спешен.

Триша имаше чувството, че светът заговорничи срещу нея. Даваше си сметка, че това е напълно естествено чувство след като си летял цяла нощ на изток и се е оказало, че пред теб най-неочаквано се е изпречил цял един нов тайнствено заплашителен ден, за който никак не си подготвен. Но все пак.

На моравата й имаше следи.

Всъщност те никак не я интересуваха. Можеше да ги има, можеше да ги няма. Беше събота сутрин. Току-що се бе прибрала от Ню Йорк и се чувстваше уморена, вкисната и полудяла — искаше единствено да легне в леглото си, да пусне тихо радиото и да се унесе в сън.

Само че Ерик Бартлет нямаше никакво намерение да я остави да се измъкне, без да разгледа следите, както трябва. Ерик бе градинарят, който идваше от селото в събота сутринта, за да рови в градината й с някаква пръчка. Той не вярваше, че някой може да си дойде от Ню Йорк сутринта. Не можеше да го приеме. Струваше му се противоестествено. Но вярваше буквално във всичко останало.

— Сигурно са онези космически пришълци — отбеляза той и мушна малките вдлъбнатини с пръчката си. — Напоследък много се приказва за тях. Мисля си, че са те.

— Така ли? — попита Триша и крадешком погледна часовника си. Помисли си, че ще може да остане права само още десет минути, след което щеше да падне, независимо къде се намира — в спалнята си или в градината. И то при положение, че само трябва да стои изправена. Ако освен това се наложеше да кима интелигентно и да казва: „Така ли?“, може би минутите щяха да станат пет.

— О, да — каза Ерик. — Те се спускат от небето, кацат на моравата и после отфучават отново. Понякога вземат котката. Мисис Уилямс от пощата… котката й… знаете ли я, рижата? Отвлякоха я космически пришълци. Разбира се, на следващия ден я върнаха, но беше в много странно настроение. Цяла сутрин скиташе насам-натам, а следобед заспа. Преди правеше точно обратното. Спеше сутрин, а скитосваше следобед. Предполагам, че не е успяла да се адаптира след полета на междупланетния кораб.

— Аха — кимна Триша.

— Освен това мисис Уилямс каза, че са я боядисали в сиво. Та тези следи са точно като следите, които сигурно оставят подпорките на корабите им.

— А не мислиш ли, че са от косачка?

— Да, ако бяха малко по-закръглени, но тези не са. Видът им е изцяло чуждоземски.

— Ти спомена, че косачката погаждала разни номера и имала нужда от ремонт. Иначе щяла да прояжда дупки в тревата.

— Казах това, мис Триша. И продължавам да го твърдя. Не съм казал, че със сигурност не са от косачката, а просто че при тази форма на следите е по-вероятно да…

— Ерик… — заговори Триша търпеливо.

— Ето какво, мис Триша — продължи Ерик. — ще погледна косачката, както се канех миналата седмица, и ще ви оставя да се занимавате с вашите си неща.

— Благодаря, Ерик. Всъщност смятам да поспя. Ако искаш нещо от кухнята, влез и си го вземи.

— Благодаря, мис Триша. Желая ви късмет.

Ерик се наведе и откъсна нещо от тревата.

— Ето — каза той. — Трилистна детелина. Носи щастие, разбирате ли?

Вгледа се внимателно, за да се увери, че това е истинска трилистна детелина, а не обикновена четирилистна, на която е паднало едното листо.

— На ваше място все пак бих следил дали няма да се появят признаци на извънземни. — Той се вгледа внимателно в хоризонта. — Особено откъм Хенли.

— Благодаря ти, Ерик — отвърна Триша. — Ще следя.

Легна си и засънува трескави сънища за папагали и други птици. Събуди се следобед и тръгна да се разхожда наоколо, изпълнена с безпокойство, без да е сигурна какво да прави с остатъка от деня, а всъщност и с остатъка от живота си. Прекара поне час, разкъсвана от колебания, без да може да реши дали да не отскочи до града, за да прекара вечерта в „Ставро“. В момента това беше модното заведение, в което се събираха хората от професията й. Ако се видеше с някои приятели може би щеше да успее да се върне в нормалното си русло. Най-накрая реши да отиде. Там бе хубаво, приятно. Тя обичаше и самия Ставро — грък с баща германец. Доста странна комбинация. Преди няколко вечери Триша бе отишла в „Алфа“ — клуба, който Ставро държеше първоначално в Ню Йорк. Сега там беше брат му, който се смяташе за германец с майка гъркиня. Ставро много би се зарадвал да чуе, че работите на брат му в Ню Йорк не вървят както трябва, така че Триша щеше да отиде и да му достави това удоволствие. Ставро и Карл Мюлер се обичаха като куче и котка.

О’кей, решено.

В продължение на още цял час се чуди какво да облече. Най-накрая се спря на елегантната черна рокля, която бе купила в Ню Йорк. Обади се на една приятелка, за да разбере кой ще бъде в заведението тази вечер и научи, че то ще бъде затворено заради някакво сватбено тържество.

Помисли си, че да се опитваш да живееш по предварително начертан план е като да се опитваш да купиш съставките за някоя рецепта от супермаркет. Вземаш една от онези колички, които никога не вървят в посоката, в която ги буташ, и в крайна сметка купуваш нещо съвсем друго. И какво правиш с него? Какво правиш с рецептата? Триша не знаеше.

Както и да е, тази вечер на моравата й се приземи космически кораб.

Тя проследи движението му откъм Хенли най-напред с леко любопитство — зачуди се какви ли са тези светлини. Понеже не живееше на милион мили от летище Хийтроу, бе обикнала да вижда светлини в небето. Само че не толкова късно вечер и не толкова ниско, което всъщност събуди любопитството й.

Когато нещото започна да се приближава още повече, любопитството й се превърна в удивление.

„Хъммм“ — помисли си тя, което бе най-бързата мисъл, която можеше да мине през ума й. Все още се чувстваше замаяна от полета и не можеше да свикне с часовата разлика. Съобщенията, които една част от мозъка й изпращаше към другата, не пристигаха навреме и на истинското си местоназначение. Излезе от кухнята, където си правеше кафе, и отиде да отвори задната врата, към градината. Пое дълбоко свежия вечерен въздух, прекрачи прага и погледна нагоре. Нещо с размерите на каравана за къмпинг бе увиснало на стотина фута над моравата.

Наистина беше там. Висеше. Почти безшумно.

Нещо дълбоко в нея се раздвижи.

Ръцете й се отпуснаха надолу. Не обърна внимание на врялото кафе, което се разля по крака й. Бе престанала да диша, докато сантиметър по сантиметър корабът се спускаше надолу. Светлините му хвърляха игриви отблясъци по тревата, сякаш я опипваха. Докоснаха и Триша.

Струваше й се невероятно отново да й бъде предоставен шанс. Дали я бе открил? Дали се бе върнал?

Корабът продължи да се спуска, докато не докосна безшумно земята. Като че ли не беше съвсем като онзи, който бе видяла да заминава преди всичките тези години, но си помисли, че трудно би могла да съди за истинската му форма само по бляскащите в небето светлини.

Тишина.

След това „клик“ и „хъм“.

После пак „клик“ и „хъм“. Клик, хъм, клик, хъм.

Отвори се врата и светлина обля моравата пред нея.

Триша чакаше развълнувана.

В светлината се очерта силует, после още един и още един.

Едни големи очи премигнаха бавно, точно срещу нея.

— Макмилън? — най-накрая се чу странен, тънък глас, който едва произнасяше сричките. — Триша Макмилън. Мис Триша Макмилън?

— Да — отвърна Триша едва чуто.

— Наблюдавахме ви.

— Н… наблюдавахте? Мен?

— Да.

Оглеждаха я в продължение на няколко минути. Големите им очи се плъзгаха бавно нагоре-надолу по тялото й.

— Реално изглеждате по-малка — най-накрая отбеляза един от тях.

— Какво? — попита Триша.

— Да.

— Аз… не мога да разбера… — Естествено тя не бе очаквала нищо такова, но дори и за нещо неочаквано събитията не се развиваха според очакванията й.

— Вие… Зейфод ли ви изпраща?

Този въпрос изглежда малко притесни трите фигури. Те заговориха помежду си на някакъв забързан език и след това пак се обърнаха към нея.

— Не смятаме. Доколкото ни е известно, не — каза единият.

— Къде е Зейфод? — попита другият и вдигна поглед към нощното небе.

— Н… не знам — отвърна Триша безпомощно.

— Далеч ли е оттук? В каква посока? Ние не знаем.

Даде си сметка с помръкнало сърце, че нямат представа за кого им говори. И дори за какво им говори. Тя също нямаше представа за какво говорят те. Прогони надеждите си и бързо включи ума си на скорост. Нямаше смисъл да се разочарова. Трябваше да осъзнае факта, че е попаднала на журналистическата сензация на века. Какво да направи? Да влезе в къщи, за да вземе видеокамерата? А когато се върне те щяха ли да са още там? По въпроса за стратегията се чувстваше напълно объркана. „Карай ги да говорят — помисли си, — ще решиш по-късно.“

— Наблюдавали сте… мен?

— Всички вас. Всички на вашата планета. Телевизия, радио, Телекомуникации, компютри. Видеокамери за охрана, складове.

— Какво?

— Паркинги. Всичко. Наблюдаваме всичко.

Триша се втренчи в тях.

— Това трябва да е много отегчително — успя да изломоти тя.

— Да.

— Тогава защо…

— Освен…

— Да? Освен какво?

— Телевизионните състезания. Много обичаме телевизионни състезания.

Последва ужасно дълга пауза, през която Триша гледаше пришълците, а те гледаха нея.

— Трябва да взема нещо от вътре — каза тя решително. — Ето какво. Искате ли, или поне някой от вас, да влезете в къщата с мен и да хвърлите едно око?

— Много — закимаха и тримата с ентусиазъм.

Пришълците стояха смутени във всекидневната й, а тя извади забързано видеокамерата, една тридесет и пет милиметрова кинокамера, касетофон и всички записващи устройства, с които разполагаше. Бяха кльощави и на електрическото осветление изглеждаха пурпурнозеленикави.

— Няма да се бавя много, момчета — каза Триша, ровейки в някакво чекмедже, за да намери резервни касети и филми.

Посетителите й гледаха рафтовете, където се намираха компактдисковете и старите й плочи. Единият сбута леко останалите.

— Гледайте — каза той. — Елвис!

Триша престана да рови и се вгледа в тях още веднъж.

— Обичате ли Елвис?

— Да — отговориха те.

— Елвис Пресли?

— Да.

Тя поклати объркано глава и се опита да мушне празна касета във видеокамерата.

— Някои от вашите хора — отбеляза колебливо единият от гостите — смятат, че Елвис Пресли е бил отвлечен от чуждоземни.

— Какво? — възкликна Триша. — Това вярно ли е?

— Не е изключено.

— Да не искате да кажете, че вие сте отвлекли Елвис? — изохка тя. Опитваше се да запази самообладание, за да не повреди апаратурата, но изглежда това не й се отдаваше.

— Не, не сме ние — отвърнаха гостите. — Чуждоземни. Това е много интересна възможност. Често я обсъждаме.

— Трябва да ги заснема — промърмори Триша под носа си. Увери се, че видеокамерата е заредена правилно и работи.

Насочи я към тях. Не я доближи до окото си, защото не искаше да ги уплаши. Бе достатъчно опитна и можеше да снима както трябва и от бедро.

— Добре — каза тя накрая. — А сега бавно ми разкажете кои сте. Най-напред ти, — Посочи този вляво. — Как се казваш?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Не знам.

— Аха — кимна Триша. — А вие двамата?

— И ние не знаем.

— Добре. Може би ще ми кажете откъде сте?

Поклатиха глави.

— Не знаете откъде сте?

Отново поклатиха глави.

— Тогава… — продължи Триша. — Какво сте вие… ъ-ъ-ъ…

Бе напълно объркана, но като професионалистка продължаваше да държи камерата неподвижно.

— Изпълняваме мисия — каза един от пришълците.

— Мисия! Каква мисия?

— Не знаем.

Тя все още държеше камерата неподвижно.

— Тогава какво правите тук, на Земята?

— Дойдохме да те вземем.

„Дръж здраво, не трепери.“ Можеше да вземе статив. Зачуди се дали не би трябвало да използва статив. Зачуди се, защото по този начин щеше да спечели няколко мига, за да асимилира чутото. Освен това си мислеше: „Помощ! Какво да правя?“

— А защо сте дошли да ме вземете? — попита тя спокойно.

— Защото изгубихме умовете си.

— Извинете — каза Триша, — но все пак ще трябва да взема статива.

Изглежда се чувстваха много добре, докато стояха без да правят каквото и да било. Намери статива и закрепи камерата на него. Лицето й бе напълно неподвижно, но тя нямаше никаква представа какво всъщност става и какво да мисли за всичко това.

— Добре — продължи Триша, когато се приготви. — Защо…

— Хареса ни интервюто с астроложката.

— Гледали сте го?

— Гледаме всичко. Астрологията ни се стори много интересна. Харесва ни. Малко са интересните неща. Какво ни казват звездите? Какво предсказват? Подобна информация може да се окаже полезна за нас.

— Но…

Триша не знаеше откъде да започне.

„Признай си — помисли си тя, — няма никакъв смисъл да се мъчиш да разбереш за какво става дума.“

На глас каза:

— Но аз не разбирам нищо от астрология.

— Ние разбираме.

— Така ли?

— Да. Следим хороскопите си. Внимателно. Четем вестниците и списанията ви много внимателно. Само че според нашия Лидер имаме проблем.

— Имате лидер!

— Да.

— Как се казва?

— Не знаем.

— Как казва, че му е името, по дяволите! Съжалявам. Това ще отпадне при монтажа. Как казва, че му е името?

— Не знае.

— Тогава откъде знаете, че ви е лидер?

— Пое нещата в свои ръце. Каза, че все някой трябва да направи нещо тук.

— Аха! — каза Триша, виждайки новата възможност. — Къде е това „тук“?

— Рупърт.

— Какво?

— Вашите я наричат Рупърт. Десетата планета от Слънчевата ви система. Настанихме се там за много години. Мястото е студено и не е интересно, но пък е отлично за наблюдаване.

— А защо ни наблюдавате?

— Това е всичко, което умеем да правим.

— Добре — отвърна Триша. — О’кей. Какъв е проблемът, който лидерът ви смята, че имате?

— Триангулацията.

— Извинете?

— Астрологията е много точна наука. Знаем това.

— Добре, ама… — започна Триша, но се отказа.

— Но е точна за вас тук, на Земята.

— Да-а-а-а-а… — Имаше ужасното чувство, че добива някаква бегла представа за нещата.

— Така че когато Венера изгрява в Козирог например, това е вярно, но гледано от Земята. А когато сме на Рупърт? Какво става там, когато Земята изгрява в Козирог? Трудно ни е да разберем. Сред нещата, които сме забравили, а те, струва ни се, са много и важни, е и тригонометрията.

— Чакайте, да говорим ясно… — каза Триша. — Искате да дойда с вас на Рупърт, така ли?

— Да.

— За да преизчисля хороскопите ви, вземайки предвид разликата в положенията на Земята и Рупърт?

— Да.

— А ще получа ли изключителните права?

— Да.

— Ваша съм — каза Триша и си помисли, че най-малкото би могла да ги продаде на Нашънъл Инкуайърър.

Когато се качи на кораба, който щеше да я отведе в далечния край на Слънчевата система, погледът й се спря най-напред на редицата монитори, на чиито екрани проблясваха стотици образи. Четвърти пришълец седеше пред един от тях и гледаше нещо. Беше запис на импровизираното интервю, което току-що бе направила с тримата му колеги. Когато се приближи смутено към него той вдигна поглед.

— Добър вечер, мис Макмилън. Отлична камера. Поздравявам ви.

Форд Префект падна, тичайки. Подът се оказа с около три инча по-далеч от вентилационната шахта, отколкото си спомняше, така че не можа да прецени точно мястото, на което щеше да падне. Започна да тича твърде рано, спъна се тромаво и изкълчи глезена си. Проклятие! Въпреки всичко той продължи с куцукане нататък по коридора.

В цялата сграда, както обикновено, виеха алармени инсталации. Той се скри зад обикновените шкафове за документи, озърна се, за да се увери, че не са го видели, и започна да рови в чантата си, за да намери нещата, от които обикновено се нуждаеше. Глезенът му, не както обикновено, го болеше адски.

Подът не само се бе оказал на три инча от мястото, на което го помнеше, но се бе оказал и на друга планета. Все пак трите инча го изненадаха. Канцелариите на Пътеводителя на галактическия стопаджия много често се преместваха на нова планета поради причини, свързани с местния климат, местната враждебност, сметките за енергия и данъците, но винаги се възстановяваха точно такива, каквито са били, почти до молекула. За много от служителите разположението на канцелариите представляваше единствената постоянна величина в сериозно обърканата им лична вселена.

Но сега имаше нещо странно.

„Това само по себе си не е изненадващо“ — помисли си Форд и извади лекия си пешкир за хвърляне. Буквално всичко в този живот до една или друга степен бе странно. Просто бе странно по малко по-различен начин, отколкото беше свикнал, което беше странно. Някак си не можеше да го фокусира веднага.

Извади инструмент за отваряне номер 3. Алармите звучаха по стария начин, който помнеше много добре. В тях долавяше някаква музика, която почти бе готов да затананика. Всичко му беше много познато. Светът навън му беше непознат. Преди не бе идвал на Сакуо-Пилия Хенша и тук му харесваше. На планетата цареше някаква карнавална атмосфера.

Извади от чантата си лъка — играчка и стрелата, които бе купил на един уличен пазар.

Бе успял да установи причината за карнавалната атмосфера на Сакуо-Пилия Хенша — местните жители празнуваха Презумпцията на Св. Антуелм. Приживе Св. Антуелм бил Велик и обичан владетел, който направил велика и обичана презумпция. Тя била, че при равни други условия всички искат да са щастливи, да се забавляват и да си прекарват колкото се може по-добре заедно. На смъртния си одър той завещал цялото си лично богатство, за да се финансира ежегоден фестивал, който трябвало да напомня за това на поданиците му. Трябвало да има в изобилие качествена храна, танци и някои удивително глупави игри, като „Гони Уокета“ например. Неговата Презумпция била толкова невероятно добра, че заради нея го канонизирали за светец. И не само това — всички, които станали светци преди него, задето били жестоко убити с камъни или пък живели надолу с главата в бъчва с тор, веднага били свалени и сега вече ги смятаха за доста неудобна тема.

Познатата, приличаща на „Н“ служебна сграда на Пътеводителя на галактическия стопаджия се издигаше в покрайнините на града и Форд Префект бе влязъл там по обичайния си начин. Винаги влизаше през вентилационната система вместо през главното фоайе, защото то се охраняваше от роботи, чието задължение беше да разпитват служителите за направените от тях разходи. Сметките на Форд Префект бяха удивително сложни и трудни, а той бе открил, че в общи линии роботите от фоайето не са подготвени, за да разберат аргументите, които би искал да изложи във връзка с тях. Затова и предпочиташе да влиза от друго място.

Това означаваше да задейства почти всички алармени системи в сградата, с изключение на тази в счетоводния отдел, което го удовлетворяваше. Сега той се сниши зад шкафа, наплюнчи гумения накрайник на стрелата и я нагласи върху тетивата на лъка.

След около тридесет секунди се появи един робот от охраната, голям колкото пъпеш. Летеше по коридора на около метър височина и сканираше вляво и вдясно, за да долови нещо нередно.

Форд прецени времето безупречно и изпрати стрелата към отсрещната стена на коридора. Тя се залепи и се разклати. Сензорите на робота я прихванаха веднага и той се обърна на деветдесет градуса, за да види какво, по дяволите, е това и накъде отива.

Форд Префект спечели една безценна секунда, в която роботът гледаше в противоположната посока. Хвърли пешкира върху летящото устройство и го улови.

Тъй като от робота стърчаха множество неща, той не можеше да маневрира вътре в пешкира и само се мяташе напред-назад, без да е в състояние да види кой го е заловил. Форд бързо го притегли към себе си и го притисна към пода. Устройството започваше жално да скимти. С едно бързо, добре заучено движение Форд бръкна под пешкира с инструмент за отваряне номер 3 и махна малкия пластмасов капак, който закриваше логическите вериги на робота.

Логиката е чудесно нещо, но в процеса на еволюцията са открити и някои нейни недостатъци.

Всяко нещо, което мисли логично, може да бъде надхитрено от друго нещо, стига то да мисли поне толкова логично, колкото първото. Най-лесният начин да излъжеш един напълно логичен робот е да му подаваш многократно една и съща стимулираща последователност, така че да зацикли в кръг. Това е било демонстрирано най-добре от експериментите с прочутия сандвич с херинга, проведени преди няколко хилядолетия в МИБМОИО („Максимегалонския институт за бавно и мъчително откриване на изненадващо очевидното“).

Един робот бил програмиран да вярва, че обича сандвичи с херинга. Всъщност това била и най-трудната част от целия експеримент. След като веднъж бил накаран да вярва, че обича сандвичи с херинга, пред него поставили такъв. Тогава роботът си помислил: „Я, сандвич с херинга! Аз обичам сандвичи с херинга!“

След което се навел, взел сандвича с манипулатора си за сандвичи и пак се изправил. За негово нещастие бил конструиран така, че при изправянето му сандвичът отново да пада пред него. Тогава той пак си мислел: „Я, сандвич с херинга…“ и така нататък повтарял същото действие многократно. Единствената причина на сандвича да не му дойде до гуша от цялата тази проклета работа и да не тръгне да си търси по-приятни начини за прекарване на времето бил фактът, че бидейки парче мъртва риба, поставена между две филийки хляб, долавял в по-малка степен от робота какво става наоколо.

По този начин учените от института открили движещата сила зад всички промени, зад развитието и подновяването на живота. Ето каква била тя — сандвич с херинга. Написали статия по въпроса, която била остро разкритикувана като удивително глупава. Те преброили резултатите си и си дали сметка, че всъщност са открили „скуката“ или по-скоро нейното практическо действие. Обзети от възбуда, те продължили работата си и открили и други емоции като „раздразнителност“, „потиснатост“, „неохота“, „заядливост“ и така нататък. Следващият пробив дошъл, когато изобщо престанали да използват сандвича с херинга, което довело до буря от нови емоции, които можели да изследват — „облекчение“, „радост“, „игривост“, „апетит“, „удовлетвореност“ и най-важното — желание за „щастие“.

Това бил най-големият пробив.

Огромните масиви сложни компютърни кодове, управляващи поведението на роботите, могат да се сменят много лесно, ако се наложи. Роботът има нужда единствено от способност да бъде отегчен или щастлив, което означава, че трябва да са изпълнени няколко условия, След което се оправя сам.

Роботът, който Форд бе хванал в пешкира си, в момента не беше щастлив. Чувстваше се щастлив, когато можеше да се движи наоколо. Когато можеше да вижда разни неща и особено когато тези неща се движеха наоколо и правеха забранени неща — тогава с голямо удоволствие би могъл да докладва за тях.

Форд скоро щеше да се справи с това.

Клекна и стисна робота между коленете си. Пешкирът все още покриваше всичките му сензорни устройства, но сега вече логическите му вериги бяха открити. Устройството ръмжеше недоволно и гневно, но можеше само да се ядосва, без да е в състояние да помръдне. С помощта на инструмента си Форд извади един малък чип от цокъла му. Веднага след това роботът утихна и изпадна в кома.

Чипът, който извади Форд, съдържаше инструкциите за всички условия, необходими на робота, за да се чувства щастлив. На практика това означаваше един малък електрически заряд да достигне от точка в лявата част на цокъла до точка в дясната му част. Чипът решаваше дали да достигне или не.

Форд извади малката жичка, която бе забол в пешкира, след което мушна единия й край в горния ляв ъгъл на цокъла, а другия — в долния десен ъгъл.

Нямаше нужда от нищо повече. Сега роботът щеше да се чувства щастлив, каквото и да се случеше.

Форд бързо се изправи и махна пешкира. Устройството се издигна като замаяно нагоре, следвайки донякъде крива траектория.

Обърна се и го видя.

— Мистър Префект! Сър! Толкова се радвам, че ви виждам!

— И аз се радвам, приятелю — отговори Форд. Роботът веднага докладва в центъра, че всичко в този най-прекрасен от прекрасните светове е наред, алармените инсталации утихнаха и животът се върна към нормалното си състояние.

Или почти до нормалното.

На това място имаше нещо странно.

Малкият робот гукаше с електрически възторг. Форд забърза нататък по коридора, оставяйки малкото устройство да подскача след него и да му казва колко прекрасно е всичко и колко се радва, че може да му каже това.

Само че Форд никак не се радваше.

Разминаваше се с хора, които не познаваше. Не бяха от неговия тип. Бяха прекалено добре поддържани. Очите им изглеждаха твърде мъртви. Всеки път, когато му се стореше, че вижда познат, и забързаше, за да му каже „здрасти“, се оказваше, че е някой съвсем друг, с прекалено изрядна прическа и много по-съсредоточен, решителен поглед от всички, които познаваше.

Стълбището бе преместено на няколко инча встрани. Таванът бе малко по-нисък. Едно фоайе изглеждаше малко по-различно. Всичките тези неща сами по себе си не го безпокояха, макар че донякъде пречеха на ориентацията. Безпокоеше го обзавеждането. По-рано то беше крещящо и блестящо. Скъпо — защото Пътеводителят се продаваше добре навсякъде в цивилизованата и постцивилизованата Галактика — но скъпо и забавно. В коридорите бяха подредени машини за игри. Безумно оцветени рояли висяха на таваните, зли морски същества от планетата Вив се надигаха от басейните в залесените атриуми, роботи-сервитьори в глупави престилки обикаляха из коридорите и се чудеха на кого да връчат пенливи напитки. Служителите държаха в кабинетите си опитомени вестдракони на верижки и птероспонди в кафези. Хората знаеха как да се забавляват а ако не, имаха на разположение специализирани курсове, с чиято помощ да поправят положението. Сега от това не бе останало нищо. Някой се бе развъртял и бе наложил безумния си вкус. Форд зави рязко в малка ниша, протегна ръка и дръпна летящия робот след себе си. Клекна и се втренчи в бърборещото нещо.

— Какво е станало тук? — попита той.

— О, само най-прекрасни неща, сър, само най-приятните възможни неща! Мога ли да седна в скута ви, моля?

— Не — сряза го Форд и го бутна настрани. Това пренебрежително отношение изпълни устройството с възторг и то започна да се издига, да ломоти щастливо и да прави лупинги. Форд отново го хвана и го закрепи неподвижно пред лицето си. Роботът се опита да остане на място, но все още трепереше леко.

— Нещо се е променило, нали? — просъска Форд.

— О, да! — проскимтя малкият робот в отговор. — Случи се нещо най-прекрасно и чудесно! Толкова се радвам за всичко това!

— А как беше преди?

— Страхотно!

— Но ти харесва промяната? — попита настоятелно Форд.

— На мен ми харесва всичко! — простена роботът. — Особено когато ми крещите така! Направете го пак, моля ви!

— Кажи ми какво се е случило!

— О, благодаря, благодаря!

Форд въздъхна.

— О’кей, о’кей — каза задъхано роботът. — Пътеводителят има нов собственик. Ново ръководство. Толкова е великолепно, не, просто ще се разтопя. Разбира се, и старото ръководство беше страхотно, но не съм сигурен дали и по онова време мислех така.

— Това е било преди да мушна тази жица в главата ти.

— Колко вярно! Наистина колко чудесно вярно! Колко прекрасно, фантастично, невероятно, убийствено хубаво вярно!

Каква предизвикваща екстаз вярна забележка!

— Какво се е случило? — продължи да упорства Форд. — Какво! Това ново ръководство? Кога е поело работата? О… зарежи! — добави той, когато малкият робот започна да се киска от неконтролируема радост и да се трие в коляното му. — Ще ида и ще разбера сам.

Форд се хвърли към вратата на главния редактор, сви се на топка, когато дървенията се разлетя на трески, претърколи се светкавично по пода към мястото, където обичайно стоеше количката, заредена с някои от най-силните и скъпи питиета на Галактиката, за да си осигури прикритие, прелетя заедно с нея към другия край на кабинета, където стоеше доста недодяланата статуя на Леда и октопода, и се скри зад нея. В същото време малкият робот от охраната със самоубийствено удоволствие се съгласи да привлече огъня към себе си.

Поне такъв беше планът и той бе необходим. Главният редактор, Стагияр-зил-Дого, бе опасно неуравновесен човек, който гледаше убийствено на хората от екипа, идващи при него, без необходимите нови, коригирани страници. В кабинета му имаше установка от насочвани с лазерен лъч оръжия, свързани със специални датчици, монтирани в касата на вратата — с тяхна помощ възпираше всеки, който идваше при него само с много добро оправдание за това, че не е написал нищо. Така се поддържаше висока производителност на труда. За нещастие количката с напитки я нямаше, Форд отчаяно се хвърли встрани и направи салто към статуята на Леда и октопода, но и нея я нямаше. Продължи да се мята хаотично из помещението, изпаднал в паника, спъна се, залитна, удари се в прозореца, който за щастие бе направен да издържа на ракетни удари, рикушира и се свлече като окаяна купчина насинена плът зад елегантното сиво канапе, което по-рано го нямаше.

След няколко секунди той бавно надзърна над облегалката.

Освен че количката с напитки и статуята на Леда и октопода липсваха, налице бе и смущаващото отсъствие на стрелба. Форд се намръщи. Нещо не беше наред.

— Мистър Префект, предполагам? — чу се глас. Той долетя откъм индивида с гладко лице, седнал зад бюрото от тиково дърво и керамика. Стагияр-зил-Дого наистина бе адски екземпляр, но на никого не би му хрумнало да каже, че е с гладко лице. Това не беше Стагияр-зил-Дого.

— По начина на влизането ви съдя, че в момента не разполагате с материал за, хм, Пътеводителя — каза индивидът с гладко лице. Седеше подпрял лакти на плота пред себе си и пръстите на ръцете му се докосваха по начин, който изненадващо все още не бе забранен със закон.

— Имах работа — измънка Форд доста неубедително. Той се изправи с олюляване и се изтупа от прахта. След това си каза, че няма никакъв смисъл, по дяволите, да мънка. Трябваше да овладее създалото се положение. Трябваше да разбере кой е този индивид и изведнъж му хрумна начин да направи това.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм новият ви главен редактор. Тоест, ако продължим да се възползваме от услугите ви. Името ми е Ванн Харл. — Не му подаде ръка, а само попита: — Какво направихте с този робот за охрана?

Малкият робот кръжеше много бавно под тавана и блажено пъшкаше сам на себе си.

— Направих го много щастлив — отсече Форд. — Това е нещо като моя мисия. Къде е Стагияр? И, което е по-важно, къде е количката с напитки?

— Мистър зил-Дого вече не работи в организацията. Предполагам, че количката с напитки му помага да се примири с този факт.

— Организация? — извика Форд. — Организация! Що за гадна, тъпа дума по адрес на този хаос?

— Точно такова е и нашето мнение. Неразвити структури, раздут щат, лошо управление, пиянство. И това е само главният редактор. За останалото да не говорим — добави Харл.

— Шегите ще правя аз! — озъби се Форд.

— Не — възрази Харл. — Вие ще списвате колоната за ресторантите.

Той хвърли пластмасова карта на бюрото пред себе си. Форд не посегна да я вземе.

— Вие какво? — извика Форд.

— Не аз. Аз съм Харл. Вие сте Префект. Вие ще се занимавате с информацията за ресторантите. Аз съм редактор. Аз седя тук и казвам кой какво да прави. Схващате ли?

— Информацията за ресторантите! — възкликна Форд, все още твърде объркан, за да се ядоса истински.

— Седнете, Префект — каза Харл, завъртя се на стола си, стана и се вгледа в точиците, които се наслаждаваха на карнавала двадесет и три етажа по-долу.

— Време е да изправим този бизнес на крака, Префект — отсече той. — Ние от „Инфинидим Ентърпрайзис“ сме…

— Вие от какво?.

— От „Инфинидим Ентърпрайзис“. Купихме Пътеводителя.

— Инфинидим?

— В това име сме вложили милиони. Започнете да го харесвате или да си събирате багажа.

Форд сви рамене. Нямаше какво да събира.

— Галактиката се променя — продължи Харл. — Ние трябва да се променяме с нея. Да сме в крак с пазара. Пазарът се развива. Нови амбиции, нови технологии… Бъдещето е в…

— Не ми говори за бъдещето! — кресна Форд. — Бил съм в цялото бъдеще. Половината си живот съм прекарал там. Същото е като навсякъде другаде. Като всякога другаде. Същият боклук, по-бързи коли и по-мръсен въздух.

— Това е едно бъдеще — отбеляза Харл. — Това е твоето бъдеще, ако си готов да се примириш с него. Трябва да се научим да мислим в много измерения. От този момент нататък се простират безбройно много бъдещи варианти във всички възможни посоки… и от този, и от този. Милиарди варианти, започващи с всяка нова секунда! Всяко възможно местоположение на всеки електрон води до милиарди нови възможности! Милиарди и милиарди блестящи, великолепни варианти за бъдеще!

— Потече ти по брадичката.

— Милиарди и милиарди пазари!

— Разбирам — каза Форд. — Значи ще продаваш милиарди и милиарди Пътеводители.

— Не — възрази Харл, посегна да извади кърпата си, но не я намери. — Извинете — добави той, — но тези неща ме карат да се вълнувам.

Форд му подаде пешкира си.

— Няма да продаваме милиарди Пътеводители — продължи Харл, след като избърса устата си — заради разходите. Ще продаваме един и същ Пътеводител милиарди и милиарди пъти. Ще се възползваме от многоизмерната същност на Вселената и ще снижим производствените разходи. И няма да продаваме на безпарични стопаджии. Що за глупава идея! Да намериш единствената ниша на пазара, която няма никакви пари, и да се мъчиш да продаваш там! Не! Ще продаваме на заможния пътуващ бизнесмен и на съпругата му, заминаваща на почивка, — в милиарди и милиарди различни варианти на бъдещето. Това е най-радикалното, най-дръзкото и динамично начинание в цялата многоизмерна безкрайност на пространство/време/вероятността.

— И искаш да стана критик по ресторантите — каза Форд.

— Ще оценим приноса ви.

— Убий го! — изкрещя Форд. Изкрещя го на пешкира си.

Пешкирът изскочи от ръцете на Харл.

Направи го не защото имаше някакъв собствен мотив, а защото главният редактор се уплаши, че може да го направи. Следващото нещо, което стресна Харл, бе видът на Форд Префект, който се хвърли към него през бюрото със свити юмруци. Всъщност целта му беше да вземе само кредитната карта, но едва ли е необходимо да заемаш положението на Харл в организацията, в която го заемаше, за да развиеш здравословни параноидни възгледи за живота. Той реши благоразумно да се предпази, при което се дръпна рязко назад, удари силно главата си в противоракетното стъкло и се свлече, потънал в тревожни, дълбоко лични сънища.

Форд лежеше по корем на бюрото, изненадан от плавността, с която се бяха развили събитията. Погледна бързо кредитната карта, която сега държеше в ръката си — беше „Обяд-0-цена“, името му вече бе отпечатано на нея и срокът й щеше да изтече след две години. Това бе може би най-вълнуващото нещо, което Форд бе виждал през живота си. След това се прехвърли през бюрото, за да се погрижи за Харл.

Дишаше леко. На Форд му хрумна, че ще диша още по-леко, ако портфейлът не тежи на гърдите му, така че мушна ръка в джоба на сакото, извади го и го отвори. Доста пари. Кредитни карти. Членство в ултраклуба за голф. Други членски карти. Снимки на нечия жена и семейство — може би на Харл, но в тези дни вече бе трудно да се каже със сигурност. Претрупаните с работа бизнесмени често нямат много време за жена и деца, така че си ги наемат само за почивните дни.

Ха!

Не можеше да повярва, че е намерил това, което намери.

Бавно измъкна от портфейла едно единствено, безумно вълнуващо парче пластмаса, мушнато сред някакви разписки.

На вид не беше безумно вълнуващо. Всъщност беше дори скучновато. Малко по-малко от кредитна карта и малко по-дебело. Полупрозрачно. Погледнато срещу светлината, се виждаше холографски кодирана информация и образи, които сякаш се намираха дълбоко под повърхността.

Това беше „Идент-и-комф“. Ужасно глупаво и неразумно да носиш такова нещо в портфейла си, но пък напълно разбираемо. Съществуваха много начини, по които изискваха човек да доказва самоличността по категоричен начин и дори само това бе достатъчно, за да превърне живота ти в нещо много уморително, да не говорим за по-дълбоките екзистенциални проблеми, свързани с опита да функционираш като кохерентно съзнание в епистемологично обърканата физическа вселена. Погледнете само банковите разплащателни автомати. Пред тях висят тълпи от хора, които чакат да снемат пръстовите им отпечатъци, да сканират ретината на очите им, да отлющят късче кожа от тила им и да го подложат на мигновен (или почти мигновен — цели шест-седем секунди отегчителна реалност) генетичен анализ, а след това да отговарят на въпроси-уловки за членовете на семействата, които дори не помнят, че някога са имали, и за декларираните предпочитания към цветовете на покривката за маса. И това е само за да вземеш малко джобни пари за почивните дни! Ами ако се опитваш да вземеш заем за реактивна кола, да подпишеш противоракетен договор или да платиш цяла сметка в ресторант? Тогава нещата наистина могат да станат мъчителни.

Затова е и „Идент-и-комф“. На тази многофункционална карта за машинна обработка са закодирани всички факти за теб, за тялото и живота ти, и можеш да си я носиш в портфейла — тя представлява виещ триумф на технологията както над самата себе си, така и над обикновения здрав разум.

Форд я прибра в джоба си. Хрумна му удивително добра идея. Зачуди се колко време Харл щеше да е в безсъзнание.

— Хей! — извика той на робота, голям колкото пъпеш, който все още се лигавеше, изпаднал в еуфория до тавана. — Искаш ли да си останеш щастлив?

Роботът извика, че иска.

— Тогава стой при мен и прави всичко, което ти кажа.

Роботът отговори, че се чувства съвсем щастлив там, където е, до тавана, „много благодаря“. Дотогава не си давал сметка какъв истински гъдел било да висиш до тавана и искал да се запознае с чувствата си горе малко по-добре.

— Добре. Стой си там — каза му Форд. — Ще те заловят и отново ще ти сложат чипа. Ако искаш да си останеш щастлив, ела.

Роботът изпусна една почувствана със сърцето тъжна въздишка и неохотно се спусна.

— Слушай — каза му Форд, — можеш ли да направиш щастлива останалата охранителна система за няколко минути?

— Една от радостите на истинското щастие — зачурулика роботът — е да го споделиш. Аз съм изпълнен, преизпълнен, аз преливам…

— О’кей — прекъсна го Форд, — просто разпространи малко щастие по охранителната система. Не й давай никаква информация. Накарай я да се чувства толкова добре, че да няма нужда да иска такава.

Той грабна пешкира си и весело изтича навън от кабинета. Напоследък животът бе станал малко скучноват. Сега имаше всички признаци, че ще стане безкрайно интересен.

Артър Дент бе посещавал и други адски дупки през живота си, но никога досега не беше виждал космодрум, където да виси надпис като този: „Дори безнадеждното пътуване е по-добро от това да пристигнете тук.“ Една усмихната фотография на президента на Знаеш-ли-какво приветстваше посетителите в залата за посрещане. Това беше единствената негова снимка, която можеше да се намери и беше направена малко след като той се бе застрелял, така че въпреки старателния ретуш усмивката му изглеждаше малко зловеща. Едната страна на главата му беше дорисувана с пастел. Не се бе намерила друга снимка, защото не се бе намерил и друг президент — всички обитатели на планетата имаха само едно желание — и то беше да я напуснат.

Артър се настани в малък мотел в покрайнините на града, седна мрачно на леглото, което бе влажно, и запрелиства малката информационна брошура, която също бе влажна. В нея пишеше, че планетата Знаеш-ли-какво е получила името си от първите думи на първите заселници, прелетели много светлинни години, за да достигнат до най-далечните неизследвани кътчета на Галактиката. Главният град се наричаше Е-добре. Нямаше никакви други градове. Населването на Знаеш-ли-какво не се бе оказало успешно и съществата, които искаха да живеят на нея, не бяха от съществата, с които вие бихте искали да имате нещо общо.

В брошурата се споменаваше търговията. Основният поминък на знаешликаквойците бяха кожите от местната блатна свиня, но тя не вървеше особено добре на пазара, тъй като никое нормално същество не би си купило кожа от знаешликаквойска блатна свиня. Все пак бизнесът не замираше напълно, защото във Вселената винаги има достатъчно на брой ненормални същества. Когато гледаше някои от останалите пасажери в малкия пътнически отсек на кораба, Артър бе изпитал известно смущение.

В брошурата се описваше и част от историята на планетата. Авторът очевидно се бе опитал да внуши малко повече ентусиазъм по отношение на мястото, защото наблягаше на факта, че тя не е толкова влажна и студена през цялото време, но явно не бе имало какво друго да добави, защото твърде скоро тонът му се превръщаше в злобно ироничен.

Пишеше за ранните заселнически години. Главните занимания на заселниците били улавянето, одирането и изяждането на знаешликаквойските блатни свине, които били единствената задържала се форма на живот, след като останалите измрели от отчаяние. Блатните свине бяха дребни, зли същества и малкото, което ги правело не напълно негодни за ядене, всъщност изхранвало планетата. Каква полза имаше тогава да живееш на тази планета? Никаква. Абсолютно никаква. Да си направиш някакво защитно облекло от кожа на блатна свиня също бе напразно и разочароващо упражнение, тъй като съвсем необяснимо кожите на тези животни бяха тънки и пропускаха. Това предизвикваше множество озадачени предположения сред заселниците. Как така на блатните свине не им е студено? Ако някой от тях някога бе научил езика на тези животни, щеше да разбере, че няма никакъв трик. На блатните свине им беше студено и мокро, както и на всички останали на планетата. Но никой никога не бе проявявал и най-малкото желание, да научи езика на блатните свине поради простата причина, че тези създания комуникираха помежду си, като се хапеха здравата по бутовете. След като животът на Знаеш-ли-какво бе такъв, повечето от нещата, които би искала да каже една блатна свиня, спокойно можеха да се изразят по този начин.

Артър продължи да прелиства брошурата докато не откри, каквото търсеше. Накрая имаше няколко карти на планетата. Бяха доста зле направени, защото едва ли някой щеше да прояви интерес към тях, но му казаха всичко, което искаше да знае.

В началото не ги позна, защото бяха наопаки, а не така, както очакваше да ги види, и затова му се сториха съвършено различни. Разбира се, „горе“ и „долу“, север и юг са напълно произволни обозначения, но ние сме обикнали да гледаме нещата така, както сме обикнали да ги гледаме, и се наложи Артър все пак да обърне картите, за да ги разпознае. Вляво имаше огромен масив суша, който към средата изтъняваше съвсем, после пак се надуваше и свършваше в долния си край като запетайка. Вдясно видя някакви едри, скупчени по познат начин форми. Очертанията не бяха съвсем същите и Артър не знаеше дали това е така, защото картата бе прекалено груба, защото морското равнище се бе променило или защото… ами защото нещата тук просто са различни. Но за главното не можеше да се спори:

Това със сигурност беше Земята.

Или, по-скоро, със сигурност не беше.

Много приличаше на нея и заемаше същите координати в пространство/времето. Какви координати заемаше във вероятността никой не можеше да каже.

Артър въздъхна. След това осъзна, че едва ли някога ще се приближи повече до дома си. Което означаваше, че едва ли би могъл да се отдалечи повече. Затвори мрачно брошурата и се замисли какво да прави по-нататък.

Позволи си да се засмее кухо. Погледна стария си часовник и го разклати, за да го навие. За да стигне дотук му бе необходима цяла година — по неговите представи за времето. Една година от инцидента с безследното изчезване на Фенчърч във хиперпространството. В един миг тя седеше до него на седалката, в следващия — корабът направи напълно нормален хиперпространствен скок и Фенчърч вече я нямаше. Дори и мястото й не бе затоплено. Не бе вписана и в списъка на пътниците.

Когато отиде да се оплаче, космическата компания го гледаше накриво. Много чудати неща се случват по време на хипер-пространствените пътувания и много от тях осигуряват добри доходи за адвокатите. Когато обаче го попитаха от кой галактически сектор са дошли с Фенчърч и той отговори, че са от 229, Множество 2 Алфа, те видимо изпитаха облекчение и се успокоиха по начин, който Артър не бе никак сигурен, че харесва. Дори се засмяха — съчувствено, разбира се. Посочиха му клаузата в договора за превоз, която препоръчваше на всички обекти, чийто жизнен цикъл е започнал в някоя от множествените зони, да не пътуват в хиперпространството, освен ако не са готови да поемат риска. Всички, според служителите, знаели това. Поговориха още малко и заклатиха глави.

Когато Артър излезе от офисите на компанията усети, че леко трепери. Не само бе изгубил Фенчърч по най-пълния и невъзвратим начин, но и колкото повече време прекарваше в Галактиката, толкова повече чувстваше, че се увеличава броят на нещата, за които не знаеше всъщност абсолютно нищо.

Точно когато бе потънал в тези мрачни спомени някой почука на вратата и веднага след това я отвори. Един дебел, опърпан мъж донесе куфарчето му.

Успя да стигне само до:

— Къде да го… — и последва внезапно боричкане. Мъжът се опря тежко на вратата, мъчейки се да прогони малкото, мръсно същество, което скочи озъбено в мократа нощ и захапа бедрото му. Въпреки дебелите пластове кожа, които го покриваха. Последва кратка, грозна суматоха, ръмжене и хъркане. Мъжът изкрещя ядосано нещо и посочи с ръка. Артър сграбчи тежката тояга, подпряна край вратата очевидно за тази цел, и започна да налага блатната свиня с нея.

Животното изведнъж се откопчи и отстъпи назад зашеметено и нещастно. Отиде угрижено до ъгъла на стаята с опашка, мушната между задните крака, и се втренчи нервно в Артър, поклащайки объркано глава на една страна. Челюстта му сякаш бе откачена. То изпищя леко и отри мократа си опашка в пода. Дебелият мъж все още стоеше край вратата с куфара на Артър, ругаеше и се мъчеше да спре кръвта, която течеше от бедрото му. Дрехите му бяха мокри от дъжда.

Артър гледаше блатната свиня без да знае какво да прави. Тя го гледаше въпросително. Опита се да се приближи до него, издавайки тъжни скимтящи звуци. Движеше челюстта си болезнено. Изведнъж се хвърли към бедрото му, но изкълчената й челюст не можа да се забие, както трябва, и създанието отново застана на пода с тъжно скимтене. Дебелият мъж изведнъж скочи, грабна тоягата и размаза мозъка й на фина, гъста каша върху килима. След това се изправи запъхтян, сякаш предизвикваше животното да помръдне само още веднъж.

Едно укоряващо свинско око все още гледаше Артър от размазаните останки на главата.

— Какво според теб се опитваше да каже? — попита той.

— А, не кой знае какво — отговори мъжът. — Просто се опитваше да се държи дружелюбно. А това е начинът да му отвърнеш със същото — и разклати дебелата тояга.

— Кога най-рано ще мога да замина оттук? — попита Артър.

— Стори ми се, че току-що пристигаш.

— Да — съгласи се Артър. — Но не смятах да се задържам дълго. Просто исках да видя дали това е мястото, което търся. Съжалявам.

— Искаш да кажеш, че не си попаднал на планетата, на която трябва? — попита мъжът печално. — Чудно колко много хора казват същото. Особено тези, които живеят тук. — И той погледна останките от блатната свиня с дълбоко, наследено от дедите си, отвращение.

— О, не — каза Артър, — планетата е, която трябва. — Той взе влажната брошура от леглото и я мушна в джоба си. — Всичко е наред. Благодаря. Ще го взема — добави той и пое куфара си от мъжа. Отиде до вратата и погледна мократа студена нощ.

— Да, планетата е, която трябва — повтори той. — Но Вселената е друга.

Когато тръгна назад към космодрума, една-единствена птица кръжеше над главата му.

Форд имаше свой собствен етичен кодекс. Не беше кой знае какъв, но си беше негов и той се придържаше към него повече или по-малко. Едно от правилата, които бе възприел, се състоеше в следното — никога да не плаща сам питиетата си. Не беше сигурен дали това може да се причисли към етиката, но според него човек трябваше да се задоволява с нещата, с които разполага. Освен това той твърдо и категорично се противопоставяше на всякаква жестокост към животните, без гъските. И никога не крадеше от работодателите си…

Не, нямаше предвид точно думата „крада“. Ако счетоводителят, който следеше разноските му, не започнеше да крещи и не наредеше на охраната да затвори всички изходи, когато му представяше сметките си, Форд имаше чувството, че не е свършил работата си както трябва. Но да откраднеш, според него, бе нещо съвсем друго. Все едно да ухапеш ръката, която те храни. Да смучеш здравата от нея, дори да я погризваш любвеобилно — това да, но не и да я хапеш. Не и когато тази ръка е Пътеводителят. Пътеводителят беше нещо свято и особено.

„Но това — мислеше Форд, докато се спускаше надолу през сградата — скоро ще се промени. И единствено те са си виновни! Погледни само тези спретнати канцеларийки и подредени чиновнически бюра!“ Мястото изглеждаше злокобно с жуженето на машините, със съобщенията за срещи и купищата доклади, които летяха по електронните мрежи. Навън на улицата играеха на „Гони Уокета“, Зарк да го вземе, а тук, в самото сърце на Пътеводителя, никой дори не риташе безразсъдно топка по коридорите и нямаше кой да носи плажно облекло с неподходящи цветове.

— Инфинидим Ентърпрайзис! — ръмжеше Форд, докато преминаваше от коридор в коридор, врата след врата се отваряха пред него без никакви въпроси, сякаш по силата на някаква магия. Ескалаторите с радост го завеждаха на места, където не би трябвало. Форд се опитваше да мине по най-сложния и невероятен маршрут, за да слезе в подземната част на сградата. Щастливият малък робот се грижеше за всичко, обливайки алармените системи с вълни на радост и доволство.

Форд си помисли, че трябва да му даде име, и реши да го нарече Емили Сондърс — на едно момиченце, от което имаше много мили спомени. След това се разколеба, защото Емили Сондърс бе абсурдно име за робот и го нарече Колин, като кучето на Емили.

Сега вече бе потънал дълбоко във вътрешността на сградата, там, където никога по-рано не бе влизал, където мерките за сигурност ставаха все по-строги и по-строги. Оперативните работници, които срещаше, започваха да му отправят озадачени погледи. При такова ниво на охрана те не можеха да бъдат наречени хора. И по всяка вероятност се занимаваха с неща, с които биха се занимавали само оперативни работници. Отново се превръщаха в хора вечер, когато се приберяха при семействата си. а когато малките им дечица със светнали очички ги питаха: „Тате, какво прави цял ден днес?“, те отговаряха само: „Изпълнявах задълженията си на оперативен работник“ и толкова.

Истината е, че зад веселата и безгрижна фасада, която Пътеводителят обичаше да показва пред обществеността, се вършеха някои потайни неща — тоест преди тази шайка от Инфинидим Ентърпрайзис да поеме нещата в свои ръце и да направи потайно абсолютно всичко. Имаше данъчни трикове, мошеничества, фалшификации и тъмни сделки, които поддържаха блясъка на учреждението, и всичко това се вършеше в добре охраняваните изследователски и изчислителни центрове най-долу в сградата.

На всеки няколко години Пътеводителят преместваше бизнеса, а и сградата си, на нов свят и в началото всичко бе слънчево и вървеше по мед и масло, докато учреждението успееше да пусне корени в местната култура и икономика, да осигури работни места, да създаде чувство за блясък и приключения и, в края на краищата, да донесе по-малко приходи за хазната, отколкото местните власти са очаквали.

Когато Пътеводителят се преместваше, вземайки със себе си и сградата си, донякъде се чувстваше като крадец в нощта. Обикновено тръгваше в ранните утринни часове, а по-късно през деня се установяваше, че липсват доста неща. След това цели икономики и цивилизации можеха да рухнат, нерядко само за седмица — някогашните процъфтяващи планети оставаха отчаяни, пусти и ужасени, но въпреки всичко обвеяни със спомените за минали приключения.

Оперативните, които хвърляха смутени погледи към Форд, докато той се спускаше към дълбините към най-строго охраняваните места на сградата, донякъде се успокояваха заради присъствието на Колин, който летеше край него, изпълнен с вътрешно удовлетворение, и улесняваше пътя му напред. Някъде горе алармените системи вече започваха да се обаждат. Може би бяха открили Ванн Харл, а това би създало проблем. Форд се надяваше да върне картата за идентификация обратно в джоба му преди той да дойде в съзнание. Е, с този проблем щеше да се занимава по-късно. Засега нямаше никаква представа как щеше да го разреши, но бе рано да се тревожи. Където и да се появеше с малкия Колин, го обграждаха атмосфера на доброта и светлина и, което бе по-важно, изпълнени с желание да се подчинят добродушни асансьори и врати.

Форд дори започна да си подсвирква, което може би бе грешката му. Никой не обича свирчовците, особено божественото начало, което кове съдбите ни.

Следващата врата не искаше да се отвори. Това беше жалко, защото именно към нея се стремеше Форд. Тя стоеше пред него — сива и решителна, затворена, с надпис:

Колин бе докладвал, че със спускането надолу вратите ставали все по-мрачни.

Сега се намираха на десет етажа под нивото на земята. Въздухът беше охладен, приятната ламперия на стените бе заменена от сива, грозна стомана. Необузданата еуфория на Колин бе заменена от някаква решителна веселост. Той заяви, че се чувства малко уморен. Опитите да вдъхне ведро настроение на системите за сигурност тук долу изчерпваха цялата му енергия.

Форд ритна вратата. Тя се отвори.

— Комбинация от удоволствие и болка — промърмори той. — Винаги върши работа.

Влезе вътре, а Колин го последва. Дори и с мушнатата в електрода на удоволствието му жица, щастието му бе малко изнервено. Леко трепереше.

Стаята беше малка, сива и отвътре се чуваше жужене. Това бе самото сърце на Пътеводителя. Подредените край стените компютърни терминали бяха прозорци към всички аспекти на дейността му. Тук, в лявата половина на помещението, се събираха съобщенията на изследователите и кореспондентите, изпращани по мрежата Суб Ета от всички кътчета на Галактиката, и се препредаваха в кабинетите на помощник-редакторите, където най-хубавото биваше орязвано от секретарките, защото самите помощник-редактори бяха на обяд. После останалото се изстрелваше в другата половина на сградата — в другия крак на „Н“-то, където се помещаваше правният отдел. Правният отдел орязваше всичко, което имаше и най-малкия шанс да мине за хубаво, и препращаше материала на изпълнителните редактори, които също обядваха — секретарките им го прочитаха, казваха си, че не струва и орязваха по-голямата част от останалото.

Когато най-накрая някой от редакторите се върнеше, олюлявайки се, от обяд, възкликваше: „Какъв боклук пак е изпратил X (където X е името на въпросния кореспондент) чак от другия край на скапаната Галактика!? Какъв смисъл има някой да прекара цели три орбитални периода в скапаните Гагракачки умствени зони, където стават толкова много неща, ако главата му не може да роди нищо повече от това анемично бръщолевене! Спрете му командировъчните!“

— А какво да правим с материала? — пита секретарката.

— Ох! Пуснете го по мрежата. Все нещо трябва да пуснем, нали? Боли ме главата, отивам си вкъщи.

И така, редактираното копие отиваше повторно в Правния отдел за последна изпепеляваща проверка и пак се препредаваше тук, за да се излъчи по мрежата Суб Ета, която можеше да се приема от всяко кътче на Галактиката. Целият този процес се контролираше от терминалите в дясната половина на стаята.

Междувременно заповедта да се спрат командировъчните на въпросния кореспондент се предаваше на един компютърен терминал малко по-встрани от другите и именно към него се запъти Форд.

Ако четете това на планетата Земя, тогава:

1. Желая ви късмет. Има много неща, за които не знаете нищо, но не сте само вие. Лошото е, че последствията от това незнание са особено ужасни за вас, но какво да се прави, такъв е животът.

2. Не си мислете, че знаете какво е компютърен терминал. (Компютърният терминал не е някакъв си допотопен телевизор с пишеща машина отпред. Това е интерфейс, чрез който тялото и умът могат да се свържат с Вселената и да преместват части от нея.)

Форд изтича до терминала, седна пред него и бързо се потопи в неговата вселена.

Това не беше нормалната вселена, която познаваше. Това беше вселена от гъсто преплетени светове с безумни топографии, с въздигащи се до небесата планински върхове, секващи дъха урви, луни, превръщащи се в морски кончета, болезнени, изригващи пукнатини, тихо надигащи се океани и безкрайни, вълнуващи се, срутващи се купища пари.

Той се задържа неподвижно, за да се ориентира. Овладя дишането си, затвори очи и погледна отново.

Значи ето къде прекарваха времето си счетоводителите! Очевидно тези хора бяха нещо доста повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Форд се озърна внимателно, опитвайки се да не позволи гледката да се надигне, да заплува, да го потопи в себе си.

Не можеше да се оправи в тази вселена. Дори не познаваше физическите закони, които определяха нейните измерения и поведение, но здравият инстинкт му каза да потърси най-забележителното, което би могъл да долови, и да се отправи към него.

Някъде далеч, на неопределено разстояние — на миля, милион, или на милиметър — се намираше връх със зашеметяваща височина, който достигаше до небето, издигаше се нагоре и нагоре, разгръщаше се като нещо фантастично, като плюмаж1, като агломерат2 и като архимандрит3.

Понесе се към него с премятане и подскачане и го достигна след безсмислено дълга частица от времето.

Прилепи се към върха, разпери ръце и вкопчи пръсти в грапавата му повърхност. След като се увери, че се е задържал, допусна ужасната грешка да погледне надолу.

Докато се носеше с премятане и подскачане, височината не го бе обезпокоила, но сега, след като се бе вкопчил, тя накара сърцето му да се свие и умът му да се пречупи. Пръстите му бяха побелели и го боляха. Челюстите му стържеха една в друга, неподдаващи се на контрол. Под въздействието на надигащите се в стомаха му крайно отвратителни вълни очите му се обърнаха.

С невероятно усилие на волята и вярата той просто се примири и отскочи.

Почувства, че се носи. Надалеч. И при това, противно на интуицията — нагоре. И все нагоре.

Изпъна рамене назад, отпусна ръце. Втренчи се в небето и се остави да потъне във висините Все по-високо и по-високо.

Не след дълго, доколкото подобни изрази имат смисъл в тази виртуална вселена, пред него се появи някакъв перваз. Успя да се залови и да изпълзи отгоре.

Изправи се и пак се вкопчи.

Дишаше учестено. Всичко това бе малко необичайно. Седна на перваза и се улови здраво. Не беше сигурен дали за да не падне, или за да не се издигне нагоре, но докато оглеждаше света, в който се намираше, имаше нужда да се държи за нещо.

Главоломната, шеметна височина го завъртя и усука мозъка му около самия себе си. Форд усети, че скимти със затворени очи и прегръща ужасяващата скална стена.

Постепенно овладя дишането си. Започна да си повтаря, че това е само графичен модел на свят. Виртуална вселена. Симулация на реалност. Можеше да излезе от нея, когато си пожелае.

Излезе от нея.

Седеше на син въртящ се стол от изкуствена кожа с пълнеж от пореста гума пред компютърния терминал.

Успокои се.

Беше се вкопчил в склона на невъзможно висок връх, кацнал на тесен перваз над умопобъркваща пропаст.

Не че пейзажът отдолу бе толкова далеч — щеше му се поне да не се гънеше така.

Трябваше да се улови за нещо. Не за скалата — тя бе илюзия. Трябваше да се улови за ситуацията, да успее да погледне физическия свят, в който се намираше, докато съумееше да се измъкне от него емоционално.

Той се напрегна вътрешно и тогава — точно както се бе освободил от скалата — се освободи и от мисълта за нея и остана да седи спокойно и невъзмутимо. Огледа света наоколо. Дишаше нормално. Владееше се. Владееше и положението.

Намираше се в четириизмерен топологичен модел на финансовите системи на Пътеводителя, а някой или нещо много скоро щеше да пожелае да научи защо.

Не се наложи да чака дълго.

През виртуалното пространство към него се спусна ято зли същества със стоманени очи, с остри малки глави и с мустачки като нарисувани с молив. Със сърдити викове започнаха да го питат кой е, какво прави там, какви са пълномощията му, какви са пълномощията на този, който го е упълномощил, колко е дълга вътрешната част на крака му и така нататък. Лазерни лъчи заблестяха по него, сякаш беше пакет бисквити на изхода на някой супермаркет. По-тежките лазерни оръжия, поне за момента, стояха неизползвани. Фактът, че всичко това се случваше във виртуалното пространство, оставаше без значение. Да те убият виртуално с виртуален лазер във виртуално пространство е също така ефективно, както да те убият и наистина, защото ще бъдеш точно толкова мъртъв, колкото си мислиш, че си.

Докато осветяваха отпечатъците от пръстите му, ретината на очите му, докато изучаваха фоликулите на местата, където беше опадала косата му, съществата ставаха все по-неспокойни. Това, което виждаха, никак не им харесваше. Писукането и кряскането на лични и нахални въпроси ставаше все по-непоносимо. Един малък хирургически скалпел вече се протягаше към кожата на тила му, когато Форд задържа дъха си, прошепна молитва, извади картата на Ванн Харл от джоба си и я размаха пред очите им.

В миг всички лазерни лъчи се насочиха към нея, заплъзгаха се напред-назад по повърхността й, оглеждайки и анализирайки всяка молекула.

Тогава, също така внезапно, шумотевицата секна.

Цялото ято малки виртуални инспектори застина в страхопочитание.

— Радваме се да ви видим, мистър Харл — казаха те едновременно. — Можем ли да направим нещо за вас?

Форд се усмихна бавно и злобно.

— Знаете ли — каза им той, — мисля, че да.

След пет минути вече бе навън.

Около тридесет секунди, за да свърши работата, и три минути и тридесет секунди, за да заличи следите. Във виртуалната структура повече или по-малко би могъл да направи всичко, което си поиска. Би могъл да прехвърли собствеността върху цялата организация на свое име, но се съмняваше, че това ще остане незабелязано. А и не го искаше. То щеше да означава отговорност, работа до късно вечер в кабинет, да не говорим за тежкото, продължително следствие за измама и немалкото време в затвора. Искаше нещо, което никой, освен компютър, не би могъл да забележи. То му отне тридесет секунди.

Останалите три минути и тридесет секунди отидоха, за да програмира компютъра да не забелязва, че е забелязал каквото и да било.

Той трябваше да иска да не знае какво е намислил Форд. После спокойно можеше да го остави сам да търси начини да се спасява от новопостъпилата информация. Това беше техника на програмиране, разработена по метода на реверсивното инженерство на базата на психомозъчния блок, който неизменно се развива у иначе напълно нормални хора, след като ги изберат на висок политически пост.

Минутата отиде, за да открие, че компютърът вече има такъв блок. Голям.

Никога не би го открил, ако сам не бе създал нещо подобно. Натъкна се на цяла поредица гладки и правдоподобни процедури за отричане и подпроцедури за отвличане на вниманието точно там, където смяташе да инсталира своите. Разбира се, компютърът отрече да знае за тях, след това категорично отказа да се съгласи, че има нещо, за което да твърди, че не знае. И въобще бе толкова убедителен, че дори и Форд си помисли, че трябва да е допуснал грешка.