Почти безобидна

Беше впечатлен.

Беше толкова впечатлен, че дори не си направи труда да инсталира своите процедури за блокиране, а само повика тези, които вече бяха там, които на свой ред след това повикаха себе си и така нататък.

Бързо се зае да провери кратките кодове, които бе инсталирал сам, но установи, че ги няма. Изруга и претърси обстойно всичко. Не откри и следа от тях.

Тъкмо се канеше да ги инсталира отново, когато му хрумна, че не ги намира, защото вече функционират.

Усмихна се със задоволство.

Опита се да види с каква цел е инсталиран блокът, който бе заварил в компютъра, но съвсем естествено установи, че не може, защото и блокът бе блокиран. Всъщност сега вече дори не можеше да го открие — толкова добър беше. Замисли се дали не си е въобразил, че е попаднал на него. Зачуди се дали не си е въобразил, че блокът има нещо общо с нещо в сградата и нещо общо с числото 13. Пусна няколко теста. Да, очевидно си го беше въобразил.

Сега вече нямаше време за чудати маршрути, защото бе вдигната обща тревога. Изкачи се с асансьора на приземния етаж, за да се прехвърли в по-бързия. Все някак трябваше да мушне картата на Ванн Харл обратно в джоба му, преди той да се е усетил, че я няма. Не знаеше как да го направи.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и откриха пред очите му голяма тълпа служители от охраната и роботи, които чакаха и размахваха неприятни на вид оръжия.

Наредиха му да излезе.

Форд сви рамене и направи крачка напред. Тълпата грубо го сбута и влезе в асансьора, за да слезе да го търси из долните етажи.

„Това беше забавно“ — каза си Форд и потупа приятелски Колин. Колин бе първият наистина полезен робот, който Форд някога бе виждал. Носеше се и подскачаше във въздуха пред него, изпаднал в безгрижен екстаз. Форд се зарадва, че му даде име на куче.

Изкуши се на този етап да зареже всичко и да се надява да се случи по-доброто, но знаеше, че по-доброто би имало далеч по-сериозни шансове да се случи, ако Ванн Харл не откриеше, че картата му липсва.

Отидоха при бързите асансьори.

— Здрасти — каза този, на който се качиха.

— Здрасти — отвърна Форд.

— Къде мога да ви закарам днес, приятели?

— На двадесет и трети етаж.

— Доста посещаван етаж за днес — отбеляза асансьорът.

„Хъм“ — помисли си Форд, защото последното никак не му хареса. Асансьорът освети числото 23 на светлинното табло и се понесе нагоре. Имаше нещо нередно в това табло, но Форд не можа да се сети какво и престана да мисли за него. Повече го тревожеха думите, че етажът днес е бил посещаван. Досега не се бе замислил сериозно как ще се справи със ситуацията горе, защото не знаеше какво ще завари. Трябваше да импровизира.

Пристигнаха.

Вратите се отвориха.

Злокобна тишина.

Пуст коридор.

Вратата на кабинета на Харл беше на мястото си, покрита с тънък слой прах. Форд знаеше, че тази прах се състоеше от милиони миниатюрни роботи, които бяха изпълзели от дървенията, бяха възстановили себе си, възстановили вратата, след това се бяха разглобили отново и пак се бяха скрили в дървенията, за да чакат нови поражения. Форд се зачуди що за живот беше техният, но не задълго, защото в този момент много повече го интересуваше що за живот беше неговият.

Пое си дъх и се втурна напред.

Артър донякъде не знаеше как да постъпи. Пред себе си имаше цяла Галактика и той се питаше дали не е прекалено от негова страна да се оплаква, че му липсват само две неща — света, в който е роден, и жената, която обича.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си той и почувства нужда от напътствие и съвет. Реши да се консултира с Пътеводителя на галактическия стопаджия. Намери „Напътствие“ но там пишеше: „Виж Съвет“. Намери „Съвет“ и прочете: „Виж Напътствие“. Напоследък Пътеводителят доста често сервираше такива неща и той се зачуди дали това не е била целта на създателите му.

Насочи се към външния край на Галактиката, където се говореше, че могат да се намерят мъдрост и истина — по-специално на планетата Хауалиус, където имало оракули, мъдреци и гадатели, а също така и лавки за пици, защото повечето мистици изобщо не били в състояние да си готвят сами.

Но изглежда някакво бедствие бе сполетяло планетата. Докато Артър се шляеше по улиците на селото, в което живееха по-изтъкнатите пророци, атмосферата му се стори мрачна. Приближи се до един от тях, който, видимо отчаян, затваряше приемната си завинаги и го попита какво се е случило.

— Няма вече нужда от нас! — отвърна пророкът троснато и започна да кове една дъска напряко на прозореца.

— О! А защо?

— Подръж дъската и ще ти покажа.

Артър улови незакования край, а старият пророк влезе в помещението и след миг се върна с малък Суб-Ета приемник. Включи го, поигра си с настройката и го остави на малката дървена пейка, на която обикновено седеше и пророкуваше. След това пое дъската и продължи да кове.

Артър се заслуша в радиото.

— …беше потвърдено — каза то.

— Утре — продължи устройството — вицепрезидентът на Пофла Вигус, Рупи За Спиш, ще обяви, че възнамерява да се кандидатира за президент. В речта, която ще изнесе утре…

— Намери друг канал — каза пророкът. Артър натисна бутона за настройка.

— …отказа да коментира. През следващата седмица броят на безработните в сектора Забуш ще бъде най-голям, откакто се води статистика. В един доклад, който ще бъде публикуван през следващия месец, се казва, че…

— Намери друг — изръмжа пророкът ядосано. Артър отново натисна бутона.

— …отрече категорично. Кралската сватба между принц Гид от династията Сууфлинз и принцеса Хуули от Рауи Алфа следващия месец ще бъде най-зрелищната церемония, която са виждали в териториите Бянджи. Нашата кореспондентка Трилиън Астра, ще ни осведоми от мястото на събитието.

Артър замига на парцали.

От радиото изригнаха звуци на ликуваща тълпа и духови оркестри. Един много познат глас заговори:

— Здравей, Крарт. Това, което може да се види тук през следващия месец, е направо фантастично! Принцеса Хуули изглежда опиянена от щастие…

Пророкът помете радиото с юмрук, то падна в прахоляка и записука като подплашено пиле.

— Виждаш ли с какво трябва да се конкурираме? — заоплаква се старецът. — Я дръж това. Не, това! Това! Не, не. Не така. Този край нагоре. Обратно! Колко си глупав!

— Слушах го — оплака се Артър, напрягайки безпомощно слух, за да долови нещо между ударите на чука.

— Всички го слушат. Затова градчето ни заприлича на призрак. — Той се изплю в прахоляка.

— Не, нямах предвид това. Струва ми се, че ми беше позната.

— Коя? Принцеса Хуули? Ако се налагаше да казвам „Здрасти“ на всички, които познават принцеса Хуули, ще ми трябва нов чифт дробове.

— Не принцесата — каза Артър. — Репортерката. Името й е Трилиън. Не знам откъде се е взело това Астра. Тя е от планетата, от която съм и аз. Чудех се къде ли е отишла.

— О, тя е навсякъде из континуума напоследък. Тук, разбира се, не можем да приемаме триизмерната телевизия, слава на Великия Зелен Аркълсижър, но непрекъснато чуваме по радиото как скитосва насам-натам през пространство/времето. Трябва да се установи някъде и да започне спокоен живот. Ето това й е нужно на тази млада дама. Иначе всичко ще завърши със сълзи. А може вече и да е.

Пророкът замахна с чука и удари палеца си доста зле. Започна да говори на чужди езици.

Останалата част от селото на оракулите не се различаваше особено.

Обясниха му, че ако иска добър оракул, трябва да отиде при онзи, при който ходят другите оракули, но и той вече бе затворил. На вратата му имаше табела: „Вече нищо не знам. Опитайте при съседите, но това е само предложение, а не пророчески съвет.“

„Съседите“ беше една пещера на неколкостотин метра и Артър се запъти натам. От очукана ламаринена тенджера над запален огън се издигаха съответно пара и дим и увисваха отгоре във въздуха. От тенджерата се носеше много противна миризма. Поне Артър си помисли, че е от нея. На едно опънато на слънце въже съхнеха няколко надути мехура от местните, подобни на кози, създания и миризмата би могла да идва от тях. Освен това на обезпокоително малко разстояние бе натрупана купчина от захвърлени трупове на същите същества. Миризмата можеше да е и от тях.

Но със същия успех тя можеше да долита и от възрастната дама, която неуморно пъдеше мухите от купчината. Задачата й беше безнадеждна, защото насекомите бяха големи колкото коркова тапа, а тя бе въоръжена само с хилка за тенис на маса. Освен това изглеждаше полусляпа. Отвреме навреме по случайност успяваше да удари някоя муха, при което се чуваше удовлетворително тупване, насекомото изхвърчаше, безпомощно разперило крила, и се удряше в скалата на няколко крачки от входа на пещерата.

От поведението на старицата можеше да се съди, че живее именно заради тези моменти.

Артър спря на почтително разстояние, за да погледа екзотичното представление, и след това се прокашля леко, за да привлече вниманието й. Прокашлянето — предприето от учтивост — за жалост означаваше, че предварително трябва да си поеме доста повече от околния въздух, отколкото нормално. В резултат изпадна в жесток пристъп на кашлица, залитна към скалата и започна да се дави, облян в сълзи. Мъчеше си да си поеме дъх, но всяка глътка въздух само влошаваше положението. Повърна, пак се задави, подхлъзна се в повръщаното, изтърколи се на известно разстояние, успя да се изправи на ръце и крака и да изпълзи на малко по-чист въздух.

— Извинете — каза той, когато донякъде овладя дишането си. — Наистина ужасно съжалявам. Чувствам се като идиот и… — Посочи безпомощно мръсотията, която бе направил пред входа на пещерата.

— Какво мога да кажа? — попита след това безпомощно. — Какво изобщо мога да кажа!?

Това най-накрая привлече вниманието й. Старицата се огледа подозрително наоколо, но понеже беше полусляпа, й беше трудно да го различи сред скалистия пейзаж.

Артър махна с ръка, за да я улесни.

— Здравейте!

Най-накрая тя го забеляза, изсумтя сама на себе си и се върна към заниманието си.

При движението й стана ужасяващо ясно, че всъщност основният източник на миризмата е самата тя. Сушащите се мехури, разлагащите се трупове и зловонното вариво без съмнение допринасяха много за качествата на атмосферата, но най-мащабно в нея присъстваше самата жена.

Успя да удари още една муха, която се размаза на скалата, и вътрешностите й потекоха надолу по начин, който старицата ако можеше да види толкова далеч, разбира се, очевидно би сметнала за задоволителен.

Артър се изправи нестабилно на крака и се почисти с шепа изсъхнала трева. Не знаеше какво още да направи. за да напомни за присъствието си. Почти бе готов да си тръгне, както бе дошъл, но се чувстваше неудобно, задето изцапа входа на жилището на тази жена. Започна да къса още суха трева, която бе поникнала тук-там. Безпокоеше се, че ако се приближи отново, не само няма да почисти повръщаното, но и ще добави към него.

Тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато си даде сметка, че жената най-после му казва нещо…

— Извинете? — викна той в отговор.

— Попитах мога ли да ти помогна — повтори старицата с тънък продран глас, който едва се чуваше.

— Дойдох да поискам съвет от вас — извика Артър и веднага се почувства нелепо.

Тя се обърна към него, отправи му невиждащ поглед, след това отново замахна към една муха, но не улучи.

— За какво?

— Извинете? — не дочу Артър.

— Попитах за какво. — Гласът й бе почти като цвърчене.

— Ами… Най-общ съвет — отговори той. — В брошурата пишеше…

— Ха! Брошурата! — изплю се старицата. Сега му се струваше, че размахва хилката повече или по-малко напосоки. Артър извади изпомачканата брошура от джоба си, без да е съвсем наясно защо. Вече я бе чел, а тази жена явно нямаше намерение да го прави. Все пак я разтвори, за да има над какво да се мръщи замислено. В нея се възхваляваха дребните мистични изкуства на мъдреците от Хауалиус и се отделяше прекалено много място на възможностите за настаняване. Артър все още носеше със себе си Пътеводителя, но бе открил, че напоследък текстовете ставаха все по-неясни и налудничави и че в тях има множество „X“, „j“ и „[“. Някъде нещо не беше наред. Дали неговото собствено устройство се бе повредило или някъде в самото сърце на организацията нещо (или някой) се бе объркало ужасно или просто халюцинираше, той не знаеше. Така или иначе сега беше дори по-малко склонен да му се довери, отколкото обикновено, което означаваше, че му нямаше никакво доверие. Използваше го предимно, за да яде сандвичите си, седнал на някоя скала, загледан в нещо.

Жената се обърна и бавно закрачи към него. Артър се опита да прецени посоката на вятъра, без да бие на очи, и леко се олюля, когато застана до него.

— Съвет… — мърмореше тя. — Съвет, а?

— Ъ-ъ, да — отвърна Артър. — Да, това е…

Той отново се намръщи към брошурата, сякаш за да се увери, че не я е прочел погрешно и не е кацнал като пълен глупак на друга планета. В брошурата пишеше: „Доброжелателните местни жители с радост ще споделят с вас познанията и мъдростта на дребните. Вгледайте се в тях, вгледайте се в шеметните тайни на миналото и бъдещето!“ Имаше и някакви талони, но Артър бе прекалено смутен, за да ги откъсне и представи на когото и да било.

— Съвет, а? — попита старицата отново. — Най-общ съвет, казваш? За какво? Какво да правиш с живота си ли?

— Да — кимна Артър. — Нещо такова. За един проблем, ако трябва да бъда честен, с който понякога се сблъсквам.

Той се мъчеше отчаяно, с едва забележими движения, да стои така, че вятърът да духа към нея. Старицата го изненада, защото рязко се обърна и закрачи към пещерата.

— Ще трябва да ми помогнеш с фотокопирната машина — подвикна тя.

— Какво? — попита Артър.

— Фотокопирната машина — повтори старицата търпеливо. — Ще трябва да ми помогнеш да я извлека навън. Работи със слънчеви батерии, но трябва да я държа в пещерата, за да не я насерат птиците.

— Аха — каза Артър.

— На твое място преди да вляза бих си поела малко повечко въздух — промърмори тя и потъна в мрачния вход на пещерата.

Артър я послуша. Всъщност главата му едва не се замая от дишане. Когато почувства, че е готов, задържа дъха си и влезе…

Фотокопирната машина беше нещо голямо и старо, поставено на паянтова количка. Беше близо до входа, в сянката. Колелата не се въртяха, бяха обърнати в различни посоки, а подът беше неравен и каменист.

— Иди навън и си поеми дъх — посъветва го старицата.

Артър беше почервенял от усилията да помръдне машината.

Кимна с облекчение. След като жената не изпитваше никакво неудобство от всичко това, нямаше смисъл да изпитва той. Излезе навън, пое си въздух няколко пъти и отново се върна, за да повдига и бута. Наложи се да го направи няколко пъти преди устройството — най-накрая — да излезе навън.

Слънцето го напече. Старицата се върна в пещерата и след малко излезе с някакви изпоцапани метални плоскости, които прикачи към корпуса, за да събират слънчевата енергия.

Тя присви очи към небето. Слънцето светеше ярко, но имаше мараня.

— Ще отнеме известно време — каза тя.

Артър отговори, че ще почака с удоволствие.

Старицата сви рамене и закрачи към огъня. Съдържанието на тенджерата кипеше и преливаше. Разбърка го с пръчка и се поинтересува:

— Може би искаш да хапнеш?

— Не, благодаря, обядвал съм — отвърна Артър. — Не, наистина съм обядвал.

— Сигурна съм, че си — отбеляза старата жена и отново разбърка с пръчката. След малко извади от тенджерата някаква буца, духна я, за да изстине, и я мушна в устата си.

Известно време дъвка замислено.

После се заклатушка бавно към купчината мъртви козеподобни същества, изплю буцата върху нея и бавно се върна край огъня. Опита се да откачи тенджерата от подобното на триножник съоръжение, на което висеше.

— Мога ли да ви помогна? — попита Артър учтиво и забърза нататък.

Заедно те откачиха тенджерата и я понесоха несръчно по лекия наклон, водещ към някакви изкорубени, чепати дървета и храсталаци, порасли на ръба на стръмна, но съвсем плитка долчинка, от която се носеше цял нов букет противни миризми.

— Готов? — попита старицата.

— Да… — отвърна Артър, макар че не знаеше за какво.

— Едно — каза старицата — Две — добави тя. — Три!

Артър разбра тъкмо навреме какви са намеренията й. Лиснаха съдържанието на тенджерата в долчинката.

След час-два неловко мълчание, старицата реши, че слънчевите батерии са поели достатъчно енергия, за да заработи фотокопирната машина, и изчезна в пещерата, за да потърси нещо. Най-накрая се появи с пачка листа, които мушна в машината.

Извади копията и ги подаде на Артър.

— Значи това е вашият съвет, така ли? — попита той, оглеждайки ги неуверено.

— Не — отвърна старицата, — това е историята на моя живот. Виждаш ли, качеството на съветите, които ти дава този или онзи, трябва да се преценява спрямо качеството на живота, който сам той води. Като прегледаш тези листа, ще видиш, че съм подчертала всички съществени решения, които някога съм вземала. Включени са в азбучния указател и между тях има препратки. Виждаш ли? Мога само да ти предложа да вземаш решения, точно обратни на тези, които съм вземала аз, и тогава може би няма да свършиш живота си… — тя замълча и пое дълбоко въздух. за да извика — …във воняща пещера като тази!

Старицата грабна хилката за тенис на маса, нави ръкавите си и отиде при купчината умрели животни, където отново се зае да убива мухите с ентусиазъм.

Последното село, което Артър посети, се състоеше изцяло от високи стълбове. Бяха толкова високи, че не бе възможно от земята да се каже точно какво има на върховете им и трябваше да се изкачи на цели три, преди да открие стълб, върху който имаше нещо друго, а не само плоска платформа, покрита с птичи курешки.

Трудна задача. На стълбовете човек можеше да се изкачи по набитите в тях клинове, които се виеха нагоре в плавна спирала. Всеки по-малко усърден от Артър турист би направил една-две снимки и веднага би потърсил най-близкото заведение, където освен всичко друго би могъл да купи и особено вкусни и апетитни шоколадови пасти, които да яде пред аскетите. Но повечето от аскетите си бяха отишли именно заради това. Всъщност повечето от тях бяха основали печеливши терапевтични центрове в някои от по-богатите светове в Северозападните гънки на Галактиката, където бе по-лесно да се живее с фактор около седемнадесет милиона пъти, а шоколадът просто бе фантастичен. Беше се оказало, че не са познавали подобно нещо, преди да приемат аскетизма. Пациентите, посещаващи терапевтичните им центрове, на свой ред бяха запознати с това лакомство прекалено добре.

На върха на третия стълб Артър спря. за да си поеме дъх. Беше му горещо и не му достигаше въздух, тъй като се намираше на шестдесет фута височина. Струваше му се, че светът около него се върти, но това не го безпокоеше особено. Знаеше, че погледнато логично не може да умре, преди да е посетил Ставромула Бета4 и благодарение на това бе успял да си създаде безгрижно отношение към опасностите. Чувстваше се леко замаян от височината, но реши да се справи с проблема, изяждайки един сандвич. Тъкмо се канеше да започне да чете фотокопираната биография на старицата, когато го стресна леко кашляне зад гърба му.

Обърна се толкова рязко, че изпусна сандвича си, който се превъртя няколко пъти във въздуха, а когато падна долу, му се видя много малък.

На около тридесет фута от него сред трите дузини стълбове имаше още един зает. Беше зает от възрастен мъж, който на свой ред беше зает с дълбоки мисли, които го караха да се мръщи.

— Извинете — извика му Артър.

Мъжът не му обърна внимание. Изглежда не можеше да го чуе. Вятърът подухваше леко. Артър бе чул лекото кашляне по чиста случайност.

— Хей! — извика той. — Хей!

Мъжът най-накрая се огледа наоколо. Сякаш се изненада, че го вижда. Артър не беше в състояние да прецени дали се изненада приятно или само се изненада.

— Работите ли? — извика той.

Мъжът се намръщи неразбиращо. Артър не знаеше дали не разбира, или не чува.

— Ей сега ще дойда при вас. Не си отивайте — извика отново.

Слезе от малката платформа и бързо се спусна по спираловидно забитите клинове. Когато стигна долу, главата му се въртеше доста силно.

Понечи да се изкачи по стълба, на който си мислеше, че седи старецът, и тогава изведнъж разбра, че е загубил ориентация при слизането си и не е много сигурен дали това е той. Огледа се, за да прецени още веднъж.

Изкачи се. Не беше този.

— По дяволите! — изруга и извика на старецът, който сега беше право пред него на около четиридесет фута:

— Извинете! Заблудих се. Ще дойда при вас след минута.

И слезе още веднъж, разгорещен и ядосан.

Когато задъхан и потен се изкачи на стълба, на който вече беше сигурен, че седи старецът, си даде сметка, че той някак си го разиграва.

— Какво искаш? — изкрещя му аскетът ядосано. Артър разбра, че сега го вижда на стълба, на който той се канеше да изяде сандвича си.

— Как стигнахте до там?

— Да не мислиш, че ще ти кажа ей така, като едното нищо, това, което съм се учил да правя в продължение на четиридесет пролети, лета и есени, седнал на върха на стълб?

— Ами през зимата?

— Какво през зимата?

— Не седите ли на стълб и през зимата?

— Това, че седя на стълб през по-голямата част от живота си, не означава, че съм идиот. През зимата отивам на юг. Имам къща край морето. Седя на комина.

— Имате ли какво да посъветвате един пътешественик?

— Да. Купете си къща край морето.

— Аха.

Мъжът се втренчи към горещата, суха, камениста далечина. Оттук Артър виждаше старата жена малка като точка. Тя продължаваше да подскача и да гони мухите.

— Виждаш ли я? — попита неочаквано старецът.

— Да — отвърна Артър. — Всъщност и от нея поисках съвет.

— Като че ли знае нещо! Взех къщата край морето, защото тя не я искаше. И какво те посъветва?

— Да правя точно обратното на всичко, което е правила тя.

— С други думи, да си купиш къща край морето.

— Предполагам — въздъхна Артър. — Е, може и да си купя.

— Хъм.

Хоризонтът плуваше в огнена мараня.

— Някакъв друг съвет? — попита Артър след малко. — Нещо, което не е свързано с недвижима собственост.

— Къщата край морето не е просто недвижима собственост. Това е състояние на ума — каза старецът и изгледа Артър.

Странно, но сега лицето му бе само на няколко крачки. Някак си тялото му изглеждаше напълно нормално, но се намираше седнало по турски върху стълб на четиридесет фута, а в същото време лицето му бе само на няколко разкрача. Без да движи главата си и без да прави нещо странно, той се изправи и се прехвърли върху друг стълб. „Или е от топлината — помисли си Артър, — или пространството за него има друга форма.“

— Къщата край морето — продължи старецът, — дори не е нужно да е край морето. Макар че най-хубавите са там. Всички ние обичаме да се събираме при гранични обстоятелства.

— Така ли? — попита Артър.

— Там, където сушата и водата се срещат. Където земята се среща с въздуха, където тялото се среща с ума. Където пространството се среща с времето. Обичаме да седим от едната страна и да гледаме другата.

Артър се развълнува. В брошурата бе обещано точно такова нещо. Сега пред него седеше човек, който някак си успяваше да се движи в някакво съвсем друго пространство и да говори мъдри неща за какво ли не.

И въпреки това се ядосваше. Старецът крачеше от стълб на стълб, от стълб на земята, от земята на стълб, от стълб до хоризонта и обратно — за него пространствената вселена на Артър беше пълна безсмислица.

— Моля ви, престанете — каза Артър изведнъж.

— Не ти понася, а? — възкликна старецът и без никакво усилие се върна обратно на стълба на четиридесет фута от Артър. — Идваш при мен за съвет, а не можеш да понесеш нищо, което не ти е познато. Хъм… Значи трябва да ти кажа нещо, което вече знаеш, но да ти го кажа така, че да ти се стори новост, а? Е, такъв е бизнесът, какво да се прави.

Аскетът въздъхна и тъжно присви очи към далечината.

— Откъде си, момче? — попита след малко.

Артър реши да прояви остроумие. Беше му писнало всички да го вземат за пълен идиот

— Ето какво — каза той. — Вие сте ясновидец. Защо не познаете?

Старецът въздъхна отново.

— Просто — скри ръка зад тила си, — исках разговорът да върви.

Когато отново ръката му се показа, върху изправения му нагоре показалец се въртеше глобус на планетата Земя. Не можеше да се сгреши. Артър се вцепени.

— Как…

— Не мога да ти кажа.

— Защо? Идвам от толкова далеч!

— Не можеш да видиш това, което виждам аз, защото виждаш това, което виждаш ти. Не можеш да знаеш, каквото знам аз, защото знаеш, каквото знаеш ти. Това, което виждам и знам аз, не може да се добави към това, което виждаш и знаеш ти, защото не са от един и същи тип. Аз не мога да сменя това, което виждаш и знаеш, защото то ще означава да те сменя целия.

— Чакайте! Искам да го запиша! — Възкликна Артър възбудено и зарови в джоба си, за да извади нещо за писане.

— На космодрума ще го намериш отпечатано — успокои го старецът. — Имат цели лавици.

— О! — въздъхна Артър разочаровано. — А няма ли нещо, което да е малко по-специфично за мен?

— Всичко, което виждаш, чуваш или преживяваш, е специфично за теб. Възприемайки го, ти създаваш Вселена, така че всичко във вселената, която възприемаш, също е специфично за теб.

Артър го изгледа неуверено.

— И това ли мога да намеря на космодрума?

— Провери сам.

— В брошурата пише — Артър я извади от джоба си и я погледна, — че тук мога да чуя молитва, специално измислена за мен и съобразена с нуждите ми.

— А, това ли? Ето ти молитва. Имаш ли молив?

— Да — отвърна Артър.

— Ето каква е тя… Да видим… „Пази ме да не науча това, което не трябва да знам. Пази ме дори да не науча, че има неща, които могат да се научат, а аз не ги знам. Пази ме да не науча, че съм решил да не знам нещата, които съм решил да не знам. Амин.“ Това е. И без друго се молиш за това мислено, така че можеш да я казваш и на глас.

— Хммм — поклати глава Артър. — Е, благодаря.

— Има и още една молитва, която върви с тази и е много важна — продължи старецът, — така че е по-добре да запишеш и нея.

— Добре.

— Ето каква е тя: „Боже, Боже, Боже, Боже…“ Хубаво е да добавиш и това за всеки случай, човек никога не може да е сигурен. „Боже, Боже, Боже, пази ме от последствията на предишната молитва. Амин.“ Това е. Повечето от неприятностите, с които хората се сблъскват през живота си, идат от факта, че забравят втората част.

— Чували ли сте някога за място, наречено Ставромула Бета? — попита Артър.

— Не.

— Е, благодаря за помощта.

— Няма защо — отвърна старецът от стълба и изчезна.

Форд се втурна към кабинета на главния редактор, сви се на топка, когато премина през вратата, и тя стана на трески, претърколи се светкавично по пода до мястото, където бе елегантното канапе, и установи зад него стратегическата си база за наблюдение.

Във всеки случаи такъв беше планът. За нещастие елегантното сиво канапе го нямаше, „Защо — мислеше Форд, докато все още летеше във въздуха, преди да направи плонж към бюрото на Харл, за да се скрие — хората страдат от манията да пренареждат мебелите в кабинетите си всеки пет минути?“

А защо беше необходимо да се маха това хубаво сиво канапе и на негово място да се слага нещо, което прилича на малък танк?

Ами кой беше онзи едър тип с ръчната ракетохвъргачка на рамо? Някой от главния офис? Не може да бъде. Това беше главният офис на Пътеводителя. А откъде се бяха взели тези от Инфинидим само Заркуон знае! Във всеки случай не бяха от слънчево място, защото кожата им имаше цвят на олово. Всичко това не бе нормално, според Форд, хората от Пътеводителя по принцип трябваше да са от слънчеви места.

Всъщност присъстващите бяха няколко и всички изглеждаха по-тежко въоръжени, отколкото човек би допуснал за служители в корпорация, колкото и груб да бе станал светът на бизнеса напоследък.

Естествено в главата му се появиха най-различни предположения. Предположи, че тези едри, дебеловрати момчета с цвят на олово по някакъв начин са свързани с Инфинидим Ентърпрайзис. Беше логично и се зарадва, защото табелките върху бронята на гърдите им го потвърждаваха. Но го глождеше и подозрението, че не са се събрали на делова среща. Глождеше го и чувството, че са му познати отнякъде. Познати, но в непозната светлина.

Беше престоял в кабинета цели две секунди и половина и бе крайно време да премине към конструктивни действия. Можеше да вземе заложник. Това щеше да е полезно.

Ванн Харл седеше на въртящия се стол, изглеждаше разтревожен, пребледнял и потресен. Може би освен силния удар в тила бе получил и някакви лоши новини. Форд скочи на крака и го сграбчи.

Под претекст, че иска да му направи двоен нелсън, мушна незабелязано картата в джоба му.

Туйто.

Направи това, за което бе дошъл. А сега оставаше да уреди напускането си.

— О’кей — каза Форд. — Аз… — Замълча. Едрият тип с ракетохвъргачката се бе обърнал и я бе насочил към него, което очевидно бе безотговорна постъпка.

— Аз… — започна той отново, но импулсивно реши да клекне.

Чу се оглушителен гръм, от задния край на ракетохвъргачката изскочиха пламъци, а от предния — ракета.

Тя прелетя над Форд и удари големия прозорец от бронирано стъкло, което се пръсна на хиляди парчета и полетя навън. Страхотната взривна вълна от експлозията отекна в стаята, помете две кресла, един шкаф с документация и робота от охраната Колин навън през прозореца.

„Значи, в края на краищата тези стъкла не можеха да издържат на ракетно нападение“, каза си Форд. Някой би трябвало да направи рекламация. Пусна Харл и се опита да измисли как да избяга.

Беше обкръжен.

Едрият тип с ракетохвъргачката се прицелваше за нов изстрел.

Форд не знаеше какво да прави.

— Слушай! — каза той строго. Но не беше сигурен докъде ще го доведе произнасянето на думи като „слушай“ със строг глас, а времето определено не беше на негова страна. „Дявол да го вземе! — помисли си той. — Човек е млад само веднъж.“ И скочи през прозореца.

Така поне факторът „изненада“ щеше да е на негова страна.

Артър примирено си даде сметка, че най-напред трябва да си намери живот. Това означаваше най-вече да открие планета, на която би могло да го има. Искаше да е такава, на която да може да диша, да става и да сяда, без да изпитва гравитационни неудобства. Нуждаеше се от място, където киселинността е ниска и растителните видове не те нападат.

— Не бих искал да съм прекалено придирчив — каза той на странното нещо, което седеше зад бюрото в „Центъра за миграционни консултации“ на Пителтон Алфа, — но ми се ще да отида някъде, където жителите поне бегло приличат на мен. На човеци.

Странното нещо зад бюрото размърда някои от по-странните си части и доби вид на стъписано. То се втечни и пльосна на пода, бавно се придвижи до другия край на стаята, погълна металния шкаф с папки и с шумно оригване изплю нужното чекмедже. От ухото му се показаха две блестящи пипала и измъкнаха необходимите папки. После глътна отново чекмеджето, повърна шкафа на мястото му, върна се назад, изкачи се в течно състояние на стола и трясна папките върху бюрото.

— Виж дали нещо ще ти хареса.

Артър прегледа неспокойно няколко листа груба и влажна хартия. Тук определено се намираше в някакъв затънтен край на Галактиката, някъде далеч, вляво от района, който познаваше. На мястото, където би трябвало да е неговият роден дом, сега се мъдреше някаква отвратителна, долнопробна планета, удавена в дъжд, населена с грубияни и блатни свине. Дори и Пътеводителят на галактическия стопаджия тук работеше на пресекулки и това го бе довело до унижението да търси помощ от подобни места. Навсякъде питаше за Ставромула Бета, но никой не бе чувал за такава планета.

Предлаганите светове му се струваха доста мрачна перспектива. Те не можеха да му предложат много, защото и той не можеше да им предложи кой знае какво. Осъзна с дълбока покруса, че въпреки произхода си от свят с автомобили, компютри, балет и арманяк, сам той няма представа как функционират тези неща. Не можеше да ги произвежда. Ако трябваше да се справи без чужда помощ, не би могъл да конструира и тостер. Можеше само да направи сандвич и толкова. Нямаше голямо търсене за услугите му.

Сърцето му помръкна. Това го изненада, защото си мислеше, че вече е помръкнало до краен предел. Затвори очи за миг. Толкова му се искаше да си бъде у дома! Толкова му се искаше родната му планета Земя, на която бе отрасъл, да не бе разрушена! Толкова му се искаше всичките тези неща изобщо да не се бяха случвали! Толкова му се искаше, когато отново отвори очи, да се намери на прага на малката си къщичка в Западна Англия, да види как слънцето огрява зелените хълмове, как пощенският фургон се задава по пътя, как глухарчетата цъфтят в градината му и как в далечината кръчмичката отваря за обяд. Толкова му се искаше да отиде там с вестника си и да го прочете на халба бира! Толкова му се искаше да реши кръстословицата! Толкова му се искаше да имаше как да блокира напълно на номер 17, водоравно!

Отвори очи.

Странното нещо пулсираше нервно пред него и почукваше с някакво пипало по бюрото.

Артър поклати тъжно глава и погледна следващия лист.

„Злокобно!“ — помисли си той. Следващия — също.

Много злокобно. И следващия.

О!… Ето нещо по-добро!

Планетата се наричаше Бартелдан. Имаше кислород. И зелени хълмове. И прославена литературна традиция. Но най-много го впечатли снимката на малка група от местните жители, застанали на селския площад, приятно усмихнати към фотоапарата.

— Ах! — въздъхна Артър и показа снимката на странното нещо зад бюрото.

Очите му се отдалечиха от главата с помощта на пипала и се затъркаляха по листа, оставяйки по него лигава блестяща следа.

— Да — каза най-накрая съществото с отвращение, — Изглеждат точно като теб.

Артър замина за Бартелдан и с парите, които бе спечелил, продавайки изрезки от ноктите на краката си и слюнка на разни банки за ДНК, успя да си купи жилище в селото от снимката. Мястото беше приятно. Въздухът бе упоителен. Жителите на вид бяха точно като него и изглежда не възразяваха срещу присъствието му. Не го нападнаха. Купи си малко дрехи и гардероб, за да ги прибере.

Бе открил своя живот. Сега оставаше да открие и целта си в него.

В началото се опита да чете, но литературата на Бартелдан, макар и възхвалявана в този сектор на Галактиката заради изтънчеността и изящността си, не можеше да задържи интереса му. Проблемът беше, че в края на краищата тя не беше предназначена за човешки същества. Хората от Бартелдан удивително приличаха на хора, но когато кажеше на някого от тях „Добър вечер“, той се оглеждаше наоколо с изненада, подушваше въздуха и се съгласяваше, че, да, вечерта трябва да е доста добра, щом го споменава.

— Нямах предвид това, исках да ви пожелая добра вечер — казваше Артър в началото, но скоро се научи да отбягва този тип разговори. Понякога добавяше: — Искам да кажа, че се надявам да прекарате вечерта добре.

Още по-голямо объркване.

— Пожелая? — промълвяше най-накрая бартелданецът, учтиво стъписан.

— Ъ-ъ-ъ, да — отговаряше Артър. — Просто изразявам надеждата си, че…

— Надежда?

— Да.

— Какво е надежда?

„Хубав въпрос“ — мислеше си Артър, докато се прибираше у дома, за да премисли нещата.

От една страна не можеше да не уважава нещата, които успя да научи за възгледите, които местните хора имаха за Вселената — че тя е такава, каквато е, повече или по-малко. От друга фактът, че те не желаят нищо, че нямат мечти и надежди, не му се струваше много естествен.

Естествен. Ето ти интересна дума.

Отдавна бе разбрал, че много от нещата, които бе смятал за естествени — като да купуваш подаръци за Коледа, да спираш на червен светофар или да падаш с ускорение м/сек^2 са привични само за неговия свят и не са същите на друго място, но да нямаш желания… това наистина не можеше да бъде естествено, нали? Все едно да не дишаш.

Дишането беше още едно от нещата, които бартелданците не правеха, за разлика от него, въпреки многото кислород в атмосферата. Отвреме навреме тичаха наоколо и играеха нещо като волейбол (разбира се, без да желаят да победят — просто играеха и който спечели, спечели), но никога не дишаха. Поради някаква причина това не им беше необходимо. Артър скоро разбра, че да играе волейбол с тях е безпредметно. Наистина приличаха на хора, дори говореха и се държаха като хора, но те не желаеха нищо и не дишаха.

От своя страна Артър по цял ден дишаше и желаеше разни неща. Понякога желаеше едно или друго толкова силно, че дишането му се ускоряваше и се налагаше да полегне малко, сам, в малкото си жилище, толкова далеч от света, който го бе родил, че умът му дори не можеше да си представи разстоянието, без да му се завие свят.

Предпочиташе да не мисли за това. Предпочиташе да седи и да чете — тоест би предпочел да чете, ако имаше нещо, което си струваше да се чете. Но никой в романите на бартелданците не искаше нищо — дори чаша вода. Естествено ако някои от героите ожаднееше, щеше да отиде и да си налее, но ако се окажеше невъзможно, щеше да престане да мисли за това. Бе успял да прочете цяла книга, чийто главен герой в продължение на цяла седмица се труди в градината си, игра доста активно волейбол, направи дете на жена си, помогна да поправят някакъв път и най-неочаквано, малко преди последната глава, умря от жажда. Отчаян, Артър се върна назад и най-накрая откри, че във втора глава се споменаваше някакъв проблем с водопровода. Толкова по въпроса. Човекът си умира и точка. Просто се случва.

Това дори не беше развръзката на книгата, тъй като такава липсваше. Героят умря някъде към средата на предпоследната глава, а до края се разказваше за ремонтиране на пътища. Книгата свършваше на стохилядната дума, защото такава бе дължината на книгите на Бартелдан.

Артър хвърли томчето в другия край на стаята и си тръгна. Започна да пътува като в някакъв безумен унес, продавайки слюнка, нокти, коса, кръв — всичко, което искаха, за да си купи билети. Откри, че срещу сперма може да пътува в първа класа. Не се установи никъде — просто продължи да съществува в херметически затворения, полуосветен свят на космическите кораби, където се хранеше, пиеше, спеше и гледаше филми. Слизаше на космодрумите само за да продаде още ДНК и потегляше със следващия трансгалактически кораб.

Не бива да се опитваш да предизвикаш инцидента, който искаш да се случи, защото той няма да се случи. Такова е значението на „инцидент“. Случи се нещо, което Артър Дент изобщо не беше предвиждал. Корабът, в който се намираше, премина в хиперпространството, проблесна в деветдесет и седем различни точки на Галактиката едновременно, попадна най-неочаквано в гравитационното поле на една необозначена в картите планета, атмосферата й го улови и той започна да пада със свистене надолу.

През цялото време на падането системите протестираха, че всичко е в ред и под контрол, но когато корабът се завъртя за последен път, покоси с трясък половин миля дървета и най-накрая избухна в огнено кълбо, стана съвсем ясно, че това не е било вярно.

Огънят обгърна гората, забушува в нощта и след малко елегантно се самоизгаси. тъй като сега всички нерегистрирани пожари трябва да постъпват така по силата на някакъв закон. Известно време след това тук и там все още избухваха малки огньове, когато отделни отломки продължаваха кротко да се взривяват. След това и те изгаснаха.

Артър Дент — от чиста скука по време на безкрайните междузвездни полети, беше единственият на борда, който се бе запознал с процедурите за безопасност в случай на непредвидено кацане и поради това се оказа единственият оцелял. Лежеше замаян, натрошен и окървавен в някаква пухкава пластмасова какавида, на която бе написано „Приятен ден“ на повече от три хиляди различни езика.

В раздробения му мозък болезнено кънтеше черна тишина. Все пак знаеше, изпълнен с някаква примирена увереност, че ще оцелее, защото все още не беше ходил до Ставромула Бета.

След цяла вечност, изпълнена с болки и мрак, най-накрая долови, че наоколо се движат сенки.

Форд полетя надолу заедно с дъжд счупени стъкла и парчета от столове. Отново не бе премислил нещата докрай и сега се мъчеше да печели време. Бе установил, че в моменти на сериозна криза е много полезно животът да премине като филмова лента пред очите му. Това му даваше възможност да премисли нещата, да види всичко в перспектива, а понякога дори му подсказваше какво да прави в дадената ситуация.

Сега земята се приближаваше към него с тридесет фута в секунда на квадрат, но той реши, че за този проблем ще мисли по-късно. Всичко по реда си.

Ето го, започва: Детството му. Нищо особено, беше си го спомнял и преди. Пред очите му запрелитаха образи. Отегчителни времена на Бетелгиус Бета. Зейфод Бийбълброкс като хлапе. Да, той знаеше всичко това. Щеше му се да има някакво копче за пренавиване в мозъка. Седемнадесетият му рожден ден, когато му подариха първия пешкир. Хайде, хайде.

Премяташе се надолу, а леденият въздух на тази височина бе изпитание за дробовете му. Опитваше се да не вдишва и стъкло.

Ранните пътешествия до други планети. О, Зарк да го вземе, това беше като някакъв скапан кинопреглед-пътепис преди главния филм. Когато постъпи на работа в Пътеводителя! Ах!

Какви дни бяха само! Работеха в една колиба на атола Буенели на Фанала, преди Риктанаркалите и Данкедите да я опустошат. Половин дузина екип, няколко пешкира, няколко много сложни цифрови устройства и най-важното — много мечти. Не. Най-важното — много фаналаски ром. Ако трябваше да бъде абсолютно точен, най-важното беше спирта „Ол Янкс“, едва след това фаналаският ром и не на последно място някои от плажовете на атола, където висяха местните момичета. Но и мечтите бяха важни. Къде ли се бяха дянали?

Всъщност не можеше да си спомни точно какви бяха те, но навремето му се бяха стрували много съществени. В тях определено нямаше място за този огромен небостъргач с офиси, от който падаше сега. Всичко това се случи, когато някои от колегите, с които бе започнал, улегнаха и станаха алчни, докато той и някои други продължаваха да вършат черната работа по обектите и да пътуват на стоп, отдалечавайки се все повече и повече от административния кошмар, в който Пътеводителят безмилостно се бе превърнал, и архитектурното чудовище, в което се бе преместил. Къде тук имаше място за мечти? Спомни си адвокатите. заели повече от половината сграда, оперативните от по-ниските етажи и всички заместник главни редактори заедно със секретарките им, адвокатите на секретарките им, секретарките на адвокатите на секретарките им и най-лошото от всичко — счетоводителите и отдела по маркетинг.

Почти бе решил да се остави да падне до долу. Ще им покаже знака „виктория“.

Сега минаваше покрай седемнадесетия етаж, където бе отделът по маркетинг. Шайка мошеници, спорещи за това какъв да бъде цветът на Пътеводителя и непрекъснато демонстриращи невероятната си способност да проявяват мъдрост, след като лошото се случи. Ако някой от тях бе решил в момента, да погледне през прозореца, щеше да види как пада и им показва „виктория“ с две ръце.

Шестнадесети етаж. Заместник главните редактори. Копелета! Как можеха да обяснят орязаната му кореспонденция? Резултатите от петнадесет години изследователска работа на една-единствена планета, които те бяха свели само до две думи: „Почти безобидна.“ И на тях „виктория“!

Петнадесети етаж. „Логистична администрация“, каквото и да означаваше това. Всичките тези типове имаха големи коли. „Ето какво означава“ — мислеше Форд горчиво.

Четиринадесети етаж „Личен състав.“ Подозираше, че именно те са измислили петнадесетгодишното му заточение, докато Пътеводителят се изроди в корпоративния монилит (или по-скоро дуолит — не трябваше да се забравят адвокатите), който беше сега.

Тринадесет етаж. „Изследвания и развитие“.

Чакай малко.

Тринадесети етаж.

Налагаше се да разсъждава доста бързо, тъй като ситуацията беше напрегната.

Изведнъж си спомни асансьора и светлинното табло с етажите, На него нямаше тринадесети етаж. Не беше обърнал особено внимание, защото бе прекарал петнадесет години на планетата Земя, чиито жители имаха суеверен страх от това число и бе влизал в сгради, в които етажите се номерираха без него. Само че тук нямаше причина да става същото.

Прозорците на тринадесетия етаж — забеляза го много добре, докато прелиташе край тях — бяха затъмнени.

Какво ставаше там вътре? Започна да си припомня всичко, което му бе казал Харл. Един нов многоизмерен Пътеводител, разпръснат в безброй много вселени. Тогава това му бе заприличало на безумна безсмислица, сътворена от отдела по маркетинг с помощта на счетоводителите. Но ако идеята беше реалност, щеше да е много по-опасна от това. Истина ли беше? Какво се вършеше зад затъмнените стъкла на недостъпния тринадесети етаж?

Форд почувства, че у него се надига любопитство и едновременно с него — паника. Това бяха единствените надигащи се неща — във всяко друго отношение той падаше, при това много бързо. Наистина беше крайно време да започне да се чуди как да се измъкне от тази ситуация жив.

Погледна надолу. На стотина фута под краката му се разхождаха хора и някои от тях вече надигаха глави в очакване. Разчистваха място за него. Дори временно прекратяваха игрите си.

Не би искал да ги разочарова, но на около два фута под него, не бе забелязал това по-рано, се намираше Колин. Роботът очевидно с радост го придружаваше, в очакване на решението му какво ще прави.

— Колин! — изрева Форд.

Колин не реагира. Форд изтръпна. След което си даде сметка, че не е казал на робота как се казва.

— Ела тук! — изрева пак.

Колин го изчака и се изравни с него. Падането явно много му харесваше и се надяваше да е така и за Форд.

Светът на робота изведнъж потъмня, защото пешкирът отново го обгърна. Изведнъж му стана много, много тежко. Новото предизвикателство го изпълваше с вълнение и радост. Просто не беше сигурен дали ще успее да се справи — това бе всичко.

Пешкирът бе метнат върху Колин, Форд висеше за него, уловен за краищата му. Някои други стопаджии бяха намерили за уместно да променят своите пешкири по доста екзотичен начин, вплитайки в тъканта им странни езотерични инструменти и пособия, и дори компютърна техника. Форд бе пурист. Обичаше нещата да бъдат прости. Носеше обикновен пешкир от обикновен магазин за домашни потреби. Дори сините и розовите му цветя все още си личаха, въпреки множеството му опити да ги избели и заличи. В него бяха вплетени няколко проводника, малка гъвкава пръчка за писане, единият му ъгъл бе напоен с хранителни вещества — така че да може да го смуче при непредвидени обстоятелства, но иначе си беше напълно нормален пешкир, с който можеш да си избършеш лицето.

Единственото подобрение, което бе направил по съвета на свой приятел, бе да заздрави шевовете по ръбовете.

Сега се бе вкопчил в тях като маниак.

Все още падаха, но вече по-бавно.

— Нагоре, Колин! — крещеше Форд. Нищо.

— Името ти — продължи да крещи той — е Колин. Така че като кажа „Нагоре, Колин“, искам да се издигнеш нагоре, ясно ли е? Нагоре, Колин!

Нищо. Или по-скоро приглушен стон някъде изпод пешкира над главата му. Форд се притесни. Сега се спускаха много бавно, но притеснението му идеше от вида на хората, които се бяха събрали долу. Приятелски настроените, забавляващи се местни жители, се бяха разпръснали и на тяхно място — сякаш от въздуха — се появяваха едри, набити същества с цвят на олово, бичи вратове и ракетохвъргачки. Въздухът — както галактическите пътешественици знаят много добре — обикновено просто гъмжи от многоизмерни сложни струпвания.

— Нагоре! — изрева Форд отново. — Нагоре, Колин! Нагоре!

Колин се напрягаше и стенеше. Сега вече висяха почти неподвижно във въздуха.

— Нагоре.

Онези го чакаха.

— Нагоре, нагоре, нагоре!

Един от оловните типове се готвеше да изстреля ракета по него. Форд не можеше да повярва на очите си. Висеше на пешкира си във въздуха, а някакъв главорез щеше да стреля по него с ракета. Нещата, които можеше да измисли, вече бяха на привършване и започваше сериозно да се тревожи.

При подобни изпитания обикновено разчиташе на съветите на Пътеводителя, колкото и вбесяващи и многословни да бяха, но сега моментът очевидно не бе подходящ, за да бърка в джоба си. А и Пътеводителят вече не му се струваше приятел, а източник на опасност. Та той висеше не другаде, а пред неговите офиси и животът му бе застрашен от типовете, които сега изглежда бяха негови собственици. Какво бе станало с мечтите, които смътно си спомняше, че е хранил на времето, на атола Буенели? Трябваше да оставят нещата такива, каквито са. Трябваше да си останат там. На плажа. С хубавите жени. Да се хранят с риба. Трябваше да се досети, че нещата не отиват на добре още когато започнаха да окачват рояли над басейна с морски чудовища в атриума. Чувстваше се похабен и нещастен. Пръстите му горяха от болка. А глезенът не преставаше да го боли.

„О, благодаря ти, глезен — мислеше той с горчивина. — Благодаря ти, че ме занимаваш с проблемите си във време като това. Предполагам, че би искал да те потопя в приятно топла вода, за да се почувстваш по-добре, нали? Или поне да…“

Хрумна му една идея.

Бронираният тип бе поставил ракетохвъргачката на рамото си. Ракетата по всяка вероятност бе конструирана така, че да улучва всичко, което се изпречи на пътя й и се движи. Форд се помъчи да не се поти, защото чувстваше как пешкирът се изплъзва от ръцете му.

С пръстите на здравия си крак се опита да събуе другата си обувка.

— Изкачи се нагоре, дяволите да те вземат! — мърмореше той безпомощно на Колин, който се напрягаше жизнерадостно, но не беше в състояние да се издигне. Форд успя да освободи петата на обувката си.

Опитваше се да прецени точния момент, но беше безсмислено. Просто трябваше да го направи. Имаше една-единствена възможност и трябваше да я използва. Сега обувката му висеше само на пръстите. Изкълченият му глезен се чувстваше малко по-добре. Е, това поне не е лошо, нали?

Със здравия си крак ритна тока на обувката и тя полетя надолу. Половин секунда по-късно ракетата излетя от дулото на оръжието, засече летящата обувка и се насочи към нея. Улучи я и се взриви с чувство на удовлетворение и задоволство.

Това стана на около петнадесет фута от земята.

Основната част от взривната вълна се оказа насочена надолу. Там, на елегантния градски площад, чиито тераси бяха покрити с големи плочи от лъскав камък, добити в древните алабастрови кариери на Зенталкуабула, където само преди секунда стоеше взводът въоръжени с ракетохвъргачки служители на Инфинидим Ентърпрайзис, сега се виждаше нещо като яма с разхвърляни по дъното й грозни остатъци.

Вълната топъл въздух от експлозията блъсна Форд и Колин и ги запрати към небето. Форд отчаяно се опита да се задържи за пешкира, но не успя. Превъртя се безпомощно, достигна най-високата точка на летежа си спря за миг и започна да пада. Полетя надолу, надолу, надолу, докато изведнъж не се удари в Колин, който все още се издигаше.

Вкопчи се отчаяно в малкия сферичен робот, който рязко се завъртя и полетя с бясна скорост към сградата, мъчейки се възторжено да се овладее и да забави движението си.

Двамата продължиха да се премятат във въздуха още известно време. Светът се завъртя като въртележка около главата на Форд и тогава изведнъж всичко спря.

Замаян осъзна, че е кацнал на един перваз. Пешкирът падна край него, той протегна ръка и го улови.

Колин висеше съвсем близо до главата му. Форд се огледа наоколо. Беше зашеметен, насинен и останал без дъх. Течеше му кръв. Первазът бе широк само един фут и никак не бе безопасно да стои там, тринадесет етажа над земята.

Тринадесет.

Разбра, че е на тринадесетия етаж, защото прозорците бяха затъмнени. Чувстваше се ужасно разстроен. Беше си купил тези обувки на някаква абсурдна цена от един магазин в Ню Йорк и в резултат на това бе написал цяло есе, посветено на радостта да носиш нещо такова. И всичко това бе окастрено, за да остане само: „Почти безобидна.“ По дяволите!

Едната обувка бе загубена. Той отметна глава назад и се вгледа в небето.

Това нямаше да е такава трагедия, ако въпросната планета не бе разрушена. Сега вече нямаше откъде да си купи нов чифт.

Наистина, в безкрайното разширение на вероятностите съществуваха почти неограничен брой копия на планетата Земя, но ако се замислиш, едва ли си струваше да се ровиш в многоизмерното пространство/време само за да си купиш нов чифт хубави обувки.

Въздъхна.

Е, добре. Трябваше да се възползва от положението, доколкото бе възможно. Поне бе останал жив. Засега.

Кацнал на широкия един фут перваз тринадесет етажа над земята, той се замисли дали всичко това си струваше една хубава обувка.

Вторачи се замаяно през затъмненото стъкло. Помещението отзад бе тъмно и тихо като гробница.

Не. Тази мисъл бе нелепа. Бе присъствал на великолепни празненства в гробница.

Долавяше ли някакво движение? Не беше съвсем сигурен. Струваше му се, че вижда някакъв странен пляскащ с крила силует. Може би заради кръвта, стичаща се върху миглите му. Изтри я. Как му се искаше да има някъде своя ферма, да гледа овце! Още веднъж напрегна взор към прозореца, за да се опита да разбере какъв е този силует, но имаше чувството — толкова обичайно за днешната вселена — че гледа някаква оптическа илюзия и че очите му си правят глупашки шегички с него.

Наистина ли вътре имаше птица? Това ли наистина бяха скрили зад затъмнените ракетоустойчиви стъкла на недостъпния тринадесети етаж? Нечий птичарник? Нещо вътре размахваше крила, но то не приличаше толкова на птица, колкото на птицеподобна дупка в пространството.

Затвори очи, което и без това му се искаше да направи. Замисли се как да постъпи. Да скочи? Да се изкачи? Не смяташе, че има начин да влезе вътре. Наистина, ракетоустойчивото стъкло в кабинета на Ванн Харл не би издържало на реална ракетна атака, но пък изстрелът бе произведен от много близо и при това отвътре — нещо, което инженерите едва ли са имали предвид, когато са го създавали. Което далеч не означаваше, че би могъл да увие юмрука си с пешкира и да го счупи. Но какво от това? Въпреки всичко опита и само го заболя ръката. Добре, че мястото не позволяваше да замахне по-силно, защото можеше да се удари много лошо. Сградата беше укрепена сериозно при пълното й възстановяване след нападението на Фрогстар и по всяка вероятност бе най-тежко бронираната издателска компания в целия бранш, но все пак, мислеше Форд, не можеше нещо, измислено от корпоративен управителен съвет, да няма слабости. Вече бе открил една. Инженерите, създали стъклата, не бяха предвидили ракетни удари отвътре.

Тогава въпросът беше следният: какво не биха очаквали инженерите да направи човек, застанал на перваза отвън.

Преди да намери отговора, Форд доста поизмъчи мозъка си.

Най-напред изобщо не биха очаквали той да попадне там. Само пълен идиот би кацнал на перваза като него, така че вече водеше с едно на нула. Една често срещана грешка, която се допуска при конструирането на абсолютно глупакоустойчива апаратура, е подценяването на изобретателността на пълните глупаци.

Форд извади новата си кредитна карта, мушна я в процепа между прозореца и рамката и направи нещо, с което една ракета не би се справила — раздвижи картата нагоре-надолу. Намери езичето на ключалката и го натисна. Отвори леко прозореца и едва не падна долу от смях, без да спира да благодари при това на Великите вентилационни и телефонни бунтове от SrDt 3453.

Великите вентилационни и телефонни бунтове от SrDt 3453 бяха започнали от горещия въздух. Разбира се, проблемът с горещия въздух трябваше да се решава от вентилацията и тя се справяше сравнително добре, докато някой не измисли климатичните инсталации, които се справяха още по-шумно.

Всичко беше много хубаво и удобно, стига да можеш да издържаш на шума и влагата. И продължи, докато някой друг не изобрети нещо още по-секси и елегантно от климатичната инсталация — то се наричаше „интегрален климатичен контрол“.

Ето това вече беше нещо.

Разликата между новото и обикновената климатична инсталация се състоеше в това, че новото предизвикваше трепет с цената си и се нуждаеше от огромно количество измервателна и регулираща техника, която във всеки момент знаеше далеч по-добре от хората какъв въздух искат да дишат.

Също така означаваше, че обикновените простосмъртни не бива да си играят със сложните калкулации, които системата правеше заради тях, и че прозорците трябваше да са запечатани и да не могат да се отварят. Това е истината.

Докато системата „Дъх-о-шик“ все още се инсталираше, някои от работещите в сградите провеждаха с монтьорите разговори като този:

— А какво ще стане, ако искаме да отворим прозореца?

— С „Дъх-о-шик“ няма да искате да отваряте прозореца.

— Да, но ако все пак ни се прииска да го отворим за малко?

— Няма да ви се прииска нито за миг. Новата система „Дъх-о-шик“ ще се погрижи за това.

— Хъм.

— Ще разберете какво е „Дъх-о-шик“.

— Добре, но ако все пак „Дъх-о-шик“ се повреди или се случи нещо нередно?

— А, това ли? Едно от най-ценните качества на „Дъх-о-шик“ е, че никога не може да се повреди. Няма да имате подобни проблеми. Приятно дишане и приятен ден.

(Именно поради Великите вентилационни и телефонни бунтове на SrDt 3454 бе въведено изискването всички механични, електрически, квантовомеханични, хидравлични, дори вятърни, парни и с вътрешно горене устройства да имат монтиран някъде по себе си един текст. Независимо колко малко е устройството, конструкторите бяха длъжни да намерят място за текста, защото той беше предназначен по-скоро за тях, а не за потребителя.

Текстът беше следният:

„Основната разлика между нещо, което може да се развали, и нещо, което не може да се развали, се състои в това, че ако нещото, което не може да се развали, се развали, обикновено се оказва, че до него е невъзможно да се достигне и не може да се поправи.“)

И така, нахлуването на големи маси горещ въздух започна да съвпада все по-често със сериозните повреди на системите „Дъх-о-шик“. Като начало това предизвика само няколко кипвания на отделни индивиди и няколко смъртни случая от асфиксия.

Истинският ужас се разрази в деня, когато се случиха три неща едновременно. Първото нещо беше, че корпорацията „Дъх-о-шик“ публикува изявление, според което произвежданата от нея апаратура функционира най-добре при умерен климат.

Второто събитие беше излизането на системата от строя в един особено горещ и влажен ден, което доведе до извеждането на стотици служители на улицата, където те се срещнаха с третото събитие — вилнееща тълпа телефонисти, на които до такава степен бе писнало да казват на всеки вдигнал слушалката идиот, „Благодаря ви, че използвахте услугите на В8&8“, че бяха излезли на улицата с консервни кутии, мегафони и карабини.

В последвалите дни на кръвопролития всички прозорци наоколо, независимо дали ракетоустойчиви или не, бяха изпочупени, най-често с викове: „Затвори телефона, задник такъв! Не ни интересува откъде се обаждаш и кой вътрешен търсиш! Иди и си заври фойерверки отзад! Йеха-а-а-а! Хо, хо, хо! Ау-у-у-у! Кряк!“ и други животински звуци, които не бяха имали възможност да употребяват в ежедневната си работа.

В резултат на това на всички телефонисти бе гарантирано конституционното право да използват израза: „Използвай В8&8 и пукни!“ поне веднъж на час, когато вдигат телефона. Бе въведено и изискването всички служебни сгради да имат отварящи се прозорци, та дори и не изцяло.

Един друг неочакван резултат беше рязкото спадане на броя на самоубийствата. Всички подложени на стрес напредващи в кариерата си служители, които в тъмните дни на „Дъх-о-шик“ трябваше да скачат под колелата на влака или да се ръгат с ножове, сега можеха да отворят прозореца и да скочат, когато си поискат. Много често обаче, докато се оглеждаха наоколо, за да съберат мислите си, те най-неочаквано откриваха, че са имали нужда единствено от глътка свеж въздух и поглед в перспектива, а понякога и от ферма, в която да отглеждат няколко овце.

Един друг неочакван резултат беше, че Форд Префект, кацнал на перваза на тринадесетия етаж, въоръжен единствено с пешкир и кредитна карта, успя да отвори ракетоустойчивия прозорец и да се спаси. Той изчака Колин да влезе, затвори прозореца и потърси с поглед птицеподобното нещо.

Ето какво разбра за прозорците — тъй като бяха приспособени да се отварят след като веднъж бяха конструирани да не се отварят, бяха много по-ненадеждни, отколкото биха били, ако бе станало обратното.

„Ей, колко чудно нещо е животът!“ — мислеше си Форд, когато изведнъж си даде сметка, че стаята, в която се намираше, никак не бе интересна.

Закова се изненадан намясто.

Къде беше странният силует с размахани крила? Имаше ли изобщо нещо, което си струваше цялата тази дандания? Цялата тази секретност около това помещение и не по-малко удивителната поредица събития, в следствие на които се намираше в него?

Стаята, както и всички останали в сградата, беше решена в ужасяващо изискания сив цвят. На стената имаше няколко графики и картини. Те не му говореха нищо, но след малко попадна на нещо, което явно бе пародия на плакат.

Видя нещо, наподобяващо птица-емблема и надпис: „Пътеводителят на галактическия стопаджия, МК II — единственото, най-изумителното нещо на всички времена. Очаквайте го скоро в някое близко до вас измерение.“ Никаква друга информация.

Форд се огледа отново. След това вниманието му постепенно се насочи към Колин — абсурдно щастливия робот, — който се бе мушнал в един от ъглите на тавана и издаваше нечленоразделни звуци. Странно, но имаше вид на уплашен.

„Чудна работа“ — помисли си Форд и се огледа, за да види кое е предизвикало тази реакция. Тогава забеляза нещо, поставено върху една работна маса, което не бе забелязал досега.

Беше черно и кръгло, с размер на средно голяма чиния. Горният и долният му край бяха леко изпъкнали, така че наподобяваше диск за хвърляне.

Повърхностите бяха идеално полирани и хомогенни, без нищо забележително по тях.

Не правеше каквото и да било.

Тогава Форд забеляза, че отгоре бе написано нещо. Странно. Само преди миг надписът го нямаше, а сега изведнъж се бе появил. Между двете състояния не бе забелязал никакъв преход.

С малки, тревожни букви бе изписано:

Паникьосай се.

Преди миг по повърхността на диска нямаше никакви пукнатини, а сега имаше много. Ставаха все по-големи.

„Паникьосай се“ — казваше пътеводителят МК II. Форд започваше да прави, каквото му бе казано. Току-що си бе спомнил защо съществата с цвят на олово му се бяха сторили познати. Цветът им беше сив като на корпорацията, но във всяко друго отношение приличаха на вогони.

Космическият кораб се приземи тихо в края на голямата просека, на стотина метра от селото.

Пристигна внезапно и неочаквано, без никаква суматоха. В един миг беше най-нормален късен следобед в ранната есен — листата тъкмо бяха започнали да се оцветяват в червено и златисто, реката отново се надигаше от дъждовете в планините на север, перушината на птиците пика започваше да надебелява в очакване на зимните студове. Съвършено нормалните животни всеки момент щяха да запрепускат с грохот през равнината, старият Трашбарг започваше да си мърмори сам, клатушкайки се из селото, което означаваше, че вече репетира и доукрасява историите за миналата година, които щеше да разказва през зимата. Тогава хората щяха да бъдат принудени да седят край огъня, да го слушат и тихичко да недоволстват, защото не ги помнят точно такива — а в следващия вече имаше космически кораб, блестящ под лъчите на есенното слънце.

Пожужа малко и притихна.

Не беше голям. Ако селяните разбираха нещо от космически кораби, веднага щяха да познаят, че този е незначителен, четириместен „Хрунди“ с всички екстри, освен Разширения бектоиден стабилисис, по който си падаха само свръхпридирчивите. С Разширения бектоиден стабилисис не може да се направи хубав рязък завой около тристранните временни оси. Наистина безопасността е малко по-добра, но пък боравенето с него е затруднено.

Разбира се, селяните не знаеха тези неща. Повечето от тях, тук на далечната планета Ламуела, изобщо не бяха виждали космически кораб — поне не цял — и така, както блестеше на ярките слънчеви лъчи, бе най-невероятното нещо, с което се сблъскваха след деня, в който Кирп улови риба с по една глава в двата края.

Всички притихнаха. Само миг преди това три дузини хора се разхождаха насам-натам, приказваха, цепеха дърва, носеха вода, дразнеха птиците пика или съвсем добронамерено се опитваха да стоят настрана от стария Трашбарг, а сега всякакви дейности замряха и изумените погледи на всички се насочиха към странния обект.

Не съвсем на всички. Птиците пика общо взето се изненадваха от съвършено различни неща. Съвсем нормален лист на дърво, паднал неочаквано върху някой камък, можеше да ги доведе до трескава възбуда и объркване, всяка сутрин изгревът ги сбарваше напълно неподготвени, но пристигането на чужд космически кораб просто не можеше да ангажира вниманието им. Те продължаваха да кълват семенца от земята и да издават типичните си звуци — „кар“, „рит“ и хук". Реката продължаваше да тече с тих ромон.

Също така не се промени и пеенето, долитащо от последната колиба вляво.

Изведнъж, с леко прещракване, вратата на кораба се отвори навън и надолу. В продължение на минута-две след това не се случи нищо — чуваше се само пеенето от последната колиба вляво.

Някои от селяните, особено момчетата, започнаха предпазливо да пристъпват напред, за да могат да виждат по-добре. Старият Трашбарг се опита да ги прогони назад. Той не обичаше да се случват именно такива неща. Не беше предсказал идването на кораба, не бе дори и намекнал за такова нещо и въпреки че все някак щеше да успее да вмъкне случката в своята история, цялата работа му идваше доста нанагорно.

Той закрачи напред, разбута момчетата и вдигна нагоре дребния си възлест жезъл. Косите топли лъчи на есенното слънце го осветяваха приятно. Канеше се да приветства тези богове, които и да бяха те, сякаш ги е очаквал през цялото време.

Все още не се бе случило нищо.

След миг стана ясно, че в кораба се води някакъв спор. Времето минаваше и ръцете на стария Трашбарг започнаха да отмаляват.

Внезапно вратата отново се затвори.

Това улесни нещата за Трашбарг. Пришълците бяха демони и той ги бе пропъдил. Не беше предсказал появата им, защото благоразумието и скромността не позволяваха. Почти веднага от другата страна на кораба се отвори нова врата и най-накрая отвътре излязоха две фигури, които все още спореха, без да обръщат внимание на нищо наоколо, дори и на стария Трашбарг, когото дори не бяха забелязали от мястото, на което се намираха.

Старецът задъвка гневно брадата си.

Да продължава да стои с вдигнати ръце? Да коленичи с наведена глава и с насочен към пришълците жезъл? Да падне назад, сякаш обладан от някаква титанична вътрешна борба?

А може би просто да отиде в гората и да преживее една година, качен на някое дърво, без да говори с никого?

Реши чисто и просто да свали ръце, сякаш е постигнал целта си. Наистина го боляха, така че нямаше голям избор. Направи тайния знак, който току-що бе измислил, и пристъпи три крачки и половина назад, за да може поне да разгледа пришълците по-добре, преди да реши какво да прави по-нататък.

По-високата фигура беше на много красива жена, облечена с меки изпомачкани дрехи. Старият Трашбарг не знаеше това, но бяха направени от „Римплон“ — нов синтетичен материал, страхотен за космически пътешествия, защото изглеждаше най-добре, когато е измачкан и мокър от пот.

По-ниската фигура беше на момиче. То беше намусено и смутено. Дрехите му изглеждаха най-зле, бяха изпомачкани и мокри от пот и беше повече от ясно, че то си дава сметка за това.

Всички погледи, освен тези на птиците пика, които наблюдаваха свои собствени неща, бяха насочени към тях.

Жената се огледа. Имаше вид на човек, който търси нещо конкретно, но не знае къде точно да го намери. Тя плъзна поглед по любопитните лица на събралите се наоколо селяни, но явно не откри, каквото искаше.

Трашбарг нямаше представа как да постъпи при това положение и реши да прибегне до заклинания. Той отметна глава назад и започна да вие, но още в същия миг го прекъсна нов изблик на пеене откъм колибата на Сандвичаря — последната вляво. Жената вдигна рязко поглед натам и постепенно на лицето й заигра усмивка. Без дори да погледне стария Трашбарг, се запъти към нея.

Малко хора намират време да навлязат в дълбините на изкуството да правиш сандвичи. Не е трудна работа, но пък възможностите да постигнеш удовлетворение са много и дълбоки — правилно да подбереш хляба, например. В продължение на месеци Сандвичаря ежедневно се бе консултирал с Грарп, пекаря, и в края на краищата двамата бяха разработили самун точно с нужната консистенция — достатъчно твърд, за да може да се реже на тънки филийки, без обаче да се загуби лекотата, свежестта и онзи фин аромат, който най-добре подхожда на вкуса на печеното месо на Съвършено нормалните животни. Освен това можеше да се усъвършенства геометрията на филийката — да се установи точното съотношение между дължината, широчината и дебелината й, което да придава нужното усещане за обем и тежест на готовия сандвич. Лекотата и тук бе ценно качество, но освен нея от значение бяха твърдостта, щедростта и предчувствието за сочността и вкуса, което е неотделима част от истинското дълбоко изживяване на сандвича.

Необходимите инструменти, разбира се, също бяха от основна важност и Сандвичаря бе прекарал много дни, когато не бе зает с пекаря във фурната му, в разговори със Стриндър — производителя на инструменти — в неговата ковачница, където претегляха и балансираха ножове, нагряваха ги в пещта и ги охлаждаха наново. Гъвкавостта, здравината, остротата, дължината и балансът бяха дискутирани с ентусиазъм, развиваха се нови теории, правеха се експерименти и подобрения. Много вечери-наред Сандвичаря и Производителя на инструменти, можеха да бъдат забелязани заедно на фона на залязващото слънце да изпробват нож след нож, да сравняват тежестта на един с баланса на друг, гъвкавостта на трети с направата на дръжката на четвърти.

Бяха нужни всичко на всичко три ножа. Първият беше за отрязването на филийката — твърдо, авторитетно острие, налагащо ясно и категорично волята си на хляба. След това идваше ножът за мазане на маслото, който беше малък и гъвкав, но с жилав гръбнак. По-ранните варианти бяха прекалено меки, но сега вече бе открито точното съотношение между еластичност и здравина, с което се постигаше максимална загладеност и изящност на намазката.

Пръв сред ножовете, разбира се, бе ножът за месо. За него не бе достатъчно само да налага волята си на средата, през която се движи, както при ножа за хляб — той трябваше да работи с нея, да се води по жилките, да постига изящни, изтънчени резени, които да се отделят елегантно от основното парче месо. След това с ловко движение на китката Сандвичаря хвърляше резена върху долната филийка с изящни пропорции, отрязваше стърчащите краища с четири умели движения на ножа и най-накрая изпълняваше вълшебството, което децата от селото често наблюдаваха като омагьосани — подреждаше гарнитурата върху месото като някаква съвършена мозайка. Количеството и видът й бяха различни за всеки сандвич, но Сандвичаря неизменно я подреждаше съвършено. След това слагаше втори пласт месо и гарнитура, с което завършваше основния акт на сътворението.

После подаваше създаденото на своя помощник, който добавяше няколко парченца новокраставица и меганоз, капваше от специалния сос, полагаше горната филийка хляб и нарязваше сандвича с по-обикновен нож. Тези операции също изискваха умения, но не чак толкова съвършени, така че можеше да ги изпълнява и отдаденият на професията си помощник, който един ден, след като Сандвичаря окончателно изоставеше инструментите си, щеше да поеме работата от него. Помощникът, Дримпъл, се бе превърнал в обект на завист в селото. Някои от жителите му цепеха дърва, други се задоволяваха да носят вода, но всички смятаха професията на Сандвичаря за нещо, изпратено от небесата.

И Сандвичаря пееше, докато работеше.

Вече изразходваше и последните запаси от миналогодишното осолено месо. Сега то не бе така добро, както в началото, но все още съхраняваше в себе си богатия аромат на месо от Съвършено нормално животно, което притежаваше ненадминати качества, поне в сравнение с досегашния му опит. Очакваше се следващата седмица Съвършено нормалните животни да се появят отново и цялото село щеше трескаво да се залови за работа — трябваше да се убият шест-седем дузини от хилядите, които преминаваха с грохот по пътя на ежегодната си миграция. След това трябваше да се одерат, почистят и осолят, така че запасите да стигнат чак до пролетта, когато животните щяха да тръгнат по обратния път.

Най-хубавите късове месо щяха да се опекат веднага за празника на Пролетното преминаване. Веселието продължаваше три дни. Имаше песни и танци, а старият Трашбарг разказваше истории за лова, които бе съчинил в колибата си, докато останалите ловуваха.

И тогава най-доброто месо от празника се даваше на Сандвичаря, който влагаше в него усвоените от самите богове свои умения и създаваше Сандвичите на Третия сезон, които цялото село щеше да опита, преди да започне още от следващия ден да се готви за несгодите на зимата.

Днес Сандвичаря правеше обикновени сандвичи, които бяха толкова вкусни и приготвени с такава любов, че едва ли би могло да се нарекат „обикновени“. Помощникът му отсъстваше, така че той правеше всичко сам, което го правеше истински щастлив. Всъщност всичко го правеше щастлив.

Продължаваше да реже и пее. Наместваше ловко парченцата месо върху филийките, поставяше гарнитура, подреждаше я в изящна мозайка. Малко салата, малко сос, втората филийка, още един сандвич, още един куплет от „Жълтата подводница“.

— Здравей, Артър.

Сандвичаря едва не си отряза палеца.

Селяните проследиха с угрижени погледи жената, която смело влезе в колибата на Сандвичаря, изпратен им от Всемогъщия Боб в огнена колесница. Тъй бе казал старият Трашбарг, а той бе авторитет по подобни въпроси. Поне така твърдеше, а той беше авторитет по… и така нататък. Едва ли имаше смисъл да се спори.

Някои от селяните се питаха защо Всемогъщият Боб им е изпратил своя единствен и предан Сандвичар в огнена колесница вместо в някоя, която би се приземила мирно и тихо, без да опожари половината гора, без да я напълни с духове и без да нарани доста лошо самия Сандвичар. Старият Трашбарг бе обяснил, че такава е неведомата воля на Всемогъщия. Когато го попитаха какво значи „неведом“, той им каза да видят в речника.

Беше трудно, защото единственият речник в селото бе собственост на стария Трашбарг, а той не искаше да им го даде. Попитаха го защо, а той обясни, че не е тяхна работа да знаят волята на Всемогъщия Боб, а на повторния въпрос „защо“ отговори, че защото той е решил така. Както и да е, някой се бе вмъкнал в колибата му тайно и бе видял, че „неведом“ означава „тайнствен“, „загадъчен“, „скрит“, „неизвестен“, „непознат“, „незнаен“, за който не бива да се говори. Това реши проблема.

Поне се бяха сдобили със сандвичите. Тогава Трашбарг им бе казал, че Всемогъщият Боб е наредил той да ги опита пръв. Съселяните му го попитаха кога точно е станало това, а той им отговори, че вчера, когато не са гледали, „Вярвайте — каза им старецът — или горете в пъкъла.“

Оставиха го да опита сандвичите пръв. Това беше най-простото решение.

А сега тази жена се бе взела буквално от небитието и бе влязла направо в колибата на Сандвичаря. Очевидно славата му се бе разпространила надалеч, макар че бе трудно да си представят къде точно, след като старият Трашбарг твърдеше, че няма никакво „другаде“. Както и да е. Вероятно се бе взела от някакво неведомо място, а сега беше в колибата на Сандвичаря. Коя беше тя? Кое беше момичето, което висеше намръщено пред входа и подритваше камъчетата — вид, който ясно даваше да се разбере, че не иска да е там? Струваше им се странно, че някой може да долети от неведомо място с колесница, много по-усъвършенствана от тази на Сандвичаря, без да иска да го прави.

Всички се обърнаха към Трашбарг, но той бе коленичил с насочен към небето взор и не желаеше да срещне погледа на когото и да било, преди да измисли нещо.

— Трилиън! — възкликна Сандвичаря, смучейки кървящия си палец, — Какво?… Кой?… Кога?… Къде?…

— Точно тези въпроси смятах да ти задам — отвърна Трилиън и огледа колибата на Артър. Кухненските му инструменти бяха добре подредени. Имаше няколко груби шкафа и лавици, в ъгъла се мъдреше легло. На задната стена се виждаше още една врата, но Трилиън не виждаше какво има зад нея, защото бе затворена.

— Хубаво е тук — каза тя, но с въпросителна нотка в гласа, защото не можеше да разбере каква точно е играта.

— Много хубаво — съгласи се Артър. — Просто прекрасно. Никога не съм се чувствал по-добре. Тук съм щастлив. Хората ме харесват, аз им правя сандвичи и… всъщност това е всичко. Те ме харесват, а аз им правя сандвичи.

— Звучи…

— Идилично — прекъсна я Артър твърдо. — И това е така. Наистина. Не мисля, че ще ти допадне особено, но за мен е най-доброто. Слушай, седни и се чувствай като у дома си. Какво мога да ти предложа… Сандвич?

Трилиън взе един сандвич и го разгледа. Помириса го внимателно.

— Опитай го. Вкусен е — каза Артър. Трилиън гризна най-напред мъничко, после отхапа както трябва и задъвка замислено.

— Добър е — кимна след малко тя и пак го заразглежда.

— Това е трудът на моя живот — обясни Артър, опитвайки се да звучи гордо, без да прилича на пълен идиот. Донякъде бе обикнал да го боготворят и сега се налагаше да пренастрои ума си.

— Какво е месото? — попита Трилиън.

— А, да. Месото е от Съвършено нормално животно.

— Какво?

— Съвършено нормално животно. Прилича малко на крава… По-скоро на бик. Или на бизон. Голямо, нападателно.

— И какво толкова необикновено има в това животно?

— Нищо. То е съвършено нормално.

— Аха.

— Странно е мястото, откъдето се взема.

Трилиън се намръщи и престана да дъвче.

— И откъде се взема? — попита тя с пълна уста. Нямаше намерение да преглътне, докато не чуе отговора.

— Проблемът не е само в това, откъде се взема, но и в това, къде отива. Не, не се притеснявай. Можеш да преглътнеш. Няма нищо опасно. Изял съм тонове такова месо. Великолепно е. Много сочно. Крехко. Леко сладникав, траен, тъмен аромат.

Трилиън все още не преглъщаше.

— Откъде — попита тя — се вземат и къде отиват тези животни?

— Идват от една точка малко на изток от планините Хондо. Това са големите планини зад нас, трябва да си ги видяла при кацането. След което с хиляди се устремяват през равнината Анхондо и… Ами това е всичко. Оттам идват. Там отиват.

Трилиън се намръщи. Имаше нещо, което не й бе съвсем ясно.

— Може би не се изразих много ясно — обади се Артър. — Когато казах, че идват от една точка източно от планините Хондо, имам предвид, че най-неочаквано се появяват на това място. После преминават през равнината Анхондо и изчезват. Имаме около шест дни, за да уловим колкото се може повече. След това изчезват до пролетта, когато преминават по обратния път.

Трилиън преглътна неохотно. Ако не го бе направила, трябваше да го изплюе, а беше много вкусно.

— Разбирам — каза тя, след като се увери, че не изпитва никакви странични ефекти. — А защо се наричат Съвършено нормални животни?

— Струва ми се, защото в противен случай хората биха си помислили, че са малко странни. Старият Трашбарг ги е нарекъл така. Той казва, че идват, откъдето идват, и отиват, където отиват, че това е волята на Боб и толкова по въпроса.

— Волята на кого?

— Не питай.

— Е, изглеждаш добре на това място.

— Ти изглеждаш добре. Аз се чувствам добре.

— И аз се чувствам добре. Много добре.

— Това е добре.

— Да.

— Добре.

— Добре.

— Хубаво е, че се отби.

— Благодаря.

— Е — каза Артър, оглеждайки се неуверено. Изненадваше го колко е трудно да намериш какво да кажеш на някого, когото не си виждал толкова много време.

— Предполагам, че се чудиш как те открих.

— Да! — отвърна той. — Точно това се чудех! Как ме откри наистина?

— Ами както знаеш или може би не знаеш, в момента работя в една от големите информационни мрежи на Суб Ета и…

— Знаех го — припомни си изведнъж Артър. — Да, справяш се много добре. Страхотно! Вълнуващо! Отлично. Трябва да е много забавно.

— Изтощително е.

— Да, при всичкото това тичане наоколо би трябвало да е така.

— На практика имаме неограничен достъп до всякаква информация. Открих името ти в списъка на пътниците от катастрофиралия кораб.

Артър бе изумен.

— Искаш да кажеш, че са знаели за катастрофата?

— Разбира се. Не може цял космически лайнер да изчезне без никой да забележи това.

— Искаш да кажеш, че са знаели къде се е случило? И че съм оцелял?

— Да.

— Но никой не се опита да ни потърси или да изпрати помощ! Не последва абсолютно нищо!

— Това и трябва да се очаква. С тези объркани застраховки… Предпочитат да потулят всичко. Все едно, че не се е случило. Застрахователните компании сега са много наплашени. Знаеш ли, че отново въведоха смъртното наказание за директорите им?

— Така ли? — учуди се Артър. — И за какво престъпление?

Трилиън се намръщи.

— Как така за престъпление?

— Разбирам.

Тя се вгледа продължително в него и най-накрая отрони с променен глас:

— Време е да поемеш своята отговорност, Артър.

Артър се опита да схване забележката й. Беше разбрал, че обикновено му трябват няколко секунди, докато разбере накъде бият събеседниците му, така че ги остави да минат, без да се притеснява. Напоследък животът му се струваше толкова спокоен и приятен, че винаги имаше време, за да изчака нещо да му се изясни. Той изчака. Въпреки всичко не успя съвсем да разбере какво има предвид, така че се видя принуден да я попита.

Трилиън му се усмихна хладно и отвори вратата на колибата.

— Наслуки! — извика тя. — Ела. Ела да се запознаеш с баща си.

Когато Пътеводителят отново се превърна в гладък, тъмен диск, Форд разбра някои доста тревожни неща. Или поне се опита да ги разбере, но бяха твърде тревожни, за да се справи наведнъж. Главата му бучеше, глезенът го болеше и въпреки че не искаше да изглежда прекалено мекушав заради всичко това, досега бе имал твърде много време да се убеди, че най-добре схваща логиката на многоизмерното пространство във ваната. Трябваше му време, за да обмисли нещата. Време, питие във висока чаша и някаква гъста, приятна пяна.

Трябваше да се измъкне оттук. Трябваше да измъкне и Пътеводителя. Не мислеше, че ще се справи.

Огледа се с безумен поглед.

Мисли, мисли, мисли! Трябваше му някакво просто и очевидно решение. Ако злокобното му, спотайващо се подозрение, че си има работа със злокобни, спотайващи се вогони бе вярно, Толкова по-очевидно и просто трябваше да е решението.

Изведнъж се сети какво му трябва.

Нямаше да се опитва да победи системата, щеше да я използва. Страшното на вогоните бе безумната им решимост да направят безумното нещо, което са решили да направят. Нямаше никакъв смисъл да се позоваваш на разума им, защото такъв те нямаха. Но ако запазиш самообладание, не е изключено да успееш да се възползваш от тъпата упоритост, с която държаха да бъдат тъпи и упорити. Не само че лявата им ръка много често не знаеше какво прави дясната — представата и на самата дясна ръка бе доста мъглява.

Смееше ли да изпрати това нещо по пощата, адресирано до самия него?

Смееше ли да го пусне в системата и да остави вогоните да се чудят как да му го доставят, докато в същото време претърсват сградата, за да намерят къде се е скрил?

Да.

Опакова го трескаво. Завърза пакета. Надписа го. Спря се за миг, за да прецени още веднъж правилността на постъпката си, и занесе колета до улея на вътрешната поща.

— Колин — каза той и се обърна към увисналата във въздуха топка. — Ще трябва да те оставя на съдбата ти.

— Толкова съм щастлив — отвърна Колин.

— Опитай се да се спасиш — продължи Форд. — Защото искам да се погрижиш този пакет да напусне сградата безпрепятствено. Вероятно ще те унищожат, когато те открият, и аз няма да съм наблизо, за да ти помогна. За теб всичко това ще е ужасно, много зловещо, Много лошо. Разбираш ли?

— Гукам от удоволствие!

— Върви — нареди Форд.

Колин послушно се спусна по улея и тръгна с поверения му обект. Сега Форд трябваше да се тревожи само за себе си, а това никак не бе малко. От другата страна на вратата, която той предпазливо бе заключил и подпрял с метален шкаф, се чуваше тропот на тежки ботуши.

Безпокоеше се, че всичко е минало толкова гладко, всичко бе застанало на мястото си. През целия ден бе действал с безумно безразсъдство и всичко се бе подредило просто чудесно. Освен обувката му. Беше го яд за нея. Трябваше да уреди тази сметка.

Вратата влетя в помещението с оглушителен трясък. В облака прах и дим той видя как съществата с цвят на олово се втурват към него.

Значи всичко се бе наредило добре, така ли? Всичко беше чудесно, сякаш някакъв необикновен късмет бе застанал на негова страна? Трябваше да помисли още малко за това.

Обзет от изследователска страст, Форд отново се хвърли през прозореца.

Първият месец, докато се опознаят, бе труден. Вторият, когато се опитваха да схванат това, което бяха научили един за друг, бе малко по-лесен.

Третият месец, когато пристигна кутията, се оказа наистина сложен.

В началото му бе трудно дори да обясни какво е месец. За Артър на Ламуела нещата бяха приятно прости. Дните бяха малко по-дълги от двадесет и пет часа, което означаваше най-вече един допълнителен час в леглото всеки ден и, разбира се, да наглася часовника си, което за него беше истинско удоволствие.

Освен това бе доволен от броя на слънцата и луните, които имаше планетата — по едно, за разлика от някои други, които бе посещавал и които имаха най-невероятни бройки от едното и от другото.

Ламуела правеше пълна обиколка на единственото си слънце за триста дни, което не беше лошо, защото годината не се проточваше прекалено. Луната правеше девет обиколки около планетата в годината, което означаваше, че месецът е малко по-дълъг от тридесет дни, а това на свой ред даваше възможност на човек през него да свърши малко повече работа. Планетата не беше просто добра като Земята — беше по-добра.

Наслуки на свой ред мислеше, че е уловена в непрекъснато повтарящ се кошмар. Изпадаше в пристъпи на плач и смяташе, че луната ще дойде да я вземе. Показваше се всяка нощ, а на сутринта мястото й заемаше слънцето. Отново и отново!

Трилиън бе предупредила Артър, че Наслуки може да има проблеми с привикването към някакъв по-постоянен начин на живот от този, с който беше свикнала, но той в никакъв случай не бе очаквал, че ще вие срещу луната.

Естествено той не бе очаквал абсолютно нищо такова.

Негова дъщеря?

Негова дъщеря? Та той и Трилиън никога не бяха… Дали? Беше абсолютно убеден, че не би забравил подобно нещо. Ами Зейфод?

— Не е от същия вид, Артър — беше отговорила тя. — Когато реших да имам дете, се подложих на какви ли не генетични тестове и успях да намеря само едно съответствие. Едва по-късно си дадох сметка. Проверих още веднъж и се оказах права. Обикновено не казват такива неща, но аз настоях.

— Да не искаш да кажеш, че си ходила в банка за ДНК? — попита Артър с ококорени очи.

— Да. Но тя не е съвсем случайна, както може би подсказва името й, защото единственият донор от вида хомо сапиенс беше ти. Трябва да отбележа, че си летял доста често.

Артър се бе втренчил в момичето, застанало с отпуснати рамене на вратата.

— Но кога… Преди колко време…?

— Искаш да знаеш на каква възраст е?

— Да.

— На лоша.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нямам никаква представа.

— Какво?

— Ами според моята представа за времето я родих преди десет години, но очевидно е много по-голяма. Виждаш ли, работата ми е свързана с пътувания напред-назад във времето. Обикновено я водех с мен, но това не винаги можеше да стане. След това започнах да я оставям в специални времеви зони, за да се грижат за нея през деня, но вече е направо невъзможно да се изчисли времето. Оставяш децата сутринта и не знаеш колко големи ще са, когато отидеш да ги вземеш вечерта. Можеш да си се оплакваш докато посинееш, но от това няма никаква полза. Веднъж я оставих на едно такова място само за няколко часа, а когато отидох да я взема, вече бе минала пубертета. Артър, направих всичко, което можах. Сега е твой ред. Налага се да отразявам една война.

Десетте секунди след като Трилиън си отиде бяха най-дългите десет секунди в живота на Артър Дент. Както знаем, времето е относително. Можете да пропътувате цели светлинни години до звездите и обратно и ако го направите със скоростта на светлината, при завръщането си ще бъдете с няколко секунди по-стар, докато вашият брат близнак ще е станал на двадесет, тридесет, четиридесет или повече години, в зависимост от разстоянието, което сте изминали.

Това би ви потресло, особено ако преди пътуването си не сте знаели, че имате брат близнак. Секундите, през които ви е нямало, за вас няма да са достатъчно време, за да се подготвите за странните, нови семейни взаимоотношения, за които не сте и подозирали.

Тези първи десет секунди не бяха достатъчно време, за да може Артър да преразгледа възгледите за себе си и живота, включвайки в тях цяла нова дъщеря, за чието съществуване дори не бе и подозирал при събуждането си тази сутрин. Дълбоките емоционални семейни отношения не могат да се създадат за десет секунди, с каквато и скорост да пътуваш из пространството, и Артър можеше да се чувства само смутен, безпомощен и втрещен, гледайки момичето, застанало на прага, с впит в земята поглед.

Реши, че няма смисъл да се прави, че съществува някаква надежда.

Отиде при момичето и го прегърна.

— Не те обичам — каза му той. — Съжалявам. Дори не те познавам още. Дай ми няколко минути.

„Живеем в странни времена. Освен това живеем и на странни места — всеки в своя собствена вселена. Хората, с които населяваме нашите вселени, са сенки от цели други вселени, които се пресичат с нашите. Способността ни да гледаме тази сложна плетеница от безкрайно повтарящи се явления и да казваме неща като: «Здрасти, Ед. Хубав ден. Как е жена ти?» изисква големи умения да филтрираме, които в края на краищата, трябва да създадат всички аспекти на съзнанието ни, за да се предпазят и да не виждат хаоса, в който врят и кипят. Така че оставете детето си на мира. о’кей?“

Извадка от „Практически наръчник на родителя в една раздробена и безумна вселена“.

— Какво е това?

Артър почти се бе отказал. Тоест, нямаше намерение да се отказва. Нямаше абсолютно никакво намерение да се отказва. Не сега. Не и когато и да било. Но ако беше от онези, които се отказват, може би щеше да го направи сега.

Наслуки чувстваше, че е малко да е намусена и раздразнителна, непрекъснато да настоява да отиде да си поиграе в палеозойската ера, да не разбира защо трябва гравитацията непрекъснато да е постоянна и да крещи на слънцето да престане да я преследва, така че реши да използва ножа за месо, за да си изрови камъни, които да хвърля по птиците пика, задето я гледат по този начин.

А Артър дори не знаеше дали на Ламуела е имало палеозойска ера. Според стария Трашбарг планетата била открита напълно готова в корема на гигантска щипалка в два и половина следобед в деня врун.

И въпреки че Артър като изпечен галактически пътешественик с добри оценки по физика и география имаше основания сериозно да се съмнява в това, да се спори със стария Трашбарг, както винаги, беше безпредметно.

Той въздъхна, стиснал в ръка назъбения изкривен нож. Щеше да я заобича, дори и това да причинеше смъртта му — или нейната, или на двамата. Не беше лесно да си баща. Знаеше, че никой никога не е твърдял противното, но това имаше малко значение, защото сам той никога не бе искал да става такъв.

Полагаше максимално старание. Всеки момент, когато можеше да се откопчи от правенето на сандвичи, прекарваше с Наслуки — говореше й, разхождаше се с нея, седяха заедно на хълма и гледаха как слънцето залязва над долината, в която бе сгушено селото, опитваше се да научи повече неща за живота й, да й обясни своя. Не беше проста работа. Общото между тях, освен че имаха почти еднакви гени, бе с размера на грахово зърно. Или по-скоро с размерите на Трилиън, а за нея мненията им се различаваха значително.

— Какво е това?

Изведнъж си даде сметка, че му говори, а той не: бе забелязал, или по-скоро не бе познал гласа й.

Вместо обикновения кисел и троснат тон, с който се обръщаше към него, сега му бе задала най-обикновен въпрос. Артър се огледа изненадано. Тя седеше на един стол в ъгъла на колибата, както обикновено с отпуснати рамене, с прибрани колене и раздалечени ходила, а дългата й черна коса падаше върху лицето. Наслуки гледаше нещо в скута си.

Артър се приближи до нея с известно безпокойство.

Промените в настроенията й бяха непредсказуеми, но поне досега се ограничаваха в рамките на лошите разновидности. Потоците горчиви упреци се сменяха без предупреждение от мрачно самосъжаление, а после от дълги периоди на черно отчаяние, прекъсвани от внезапна, необмислена агресивност към неодушевени предмети и настоявания за посещаване на електрически клубове.

На Ламуела не само че нямаше електрически клубове, но нямаше никакви клубове и в интерес на истината, нямаше електричество. Имаше ковачница и пекарна, няколко каруци и кладенец, но с това се изчерпваха технологическите постижения на планетата, а неукротимите гневни изблици на Наслуки бяха насочени най-вече към непонятната изостаналост на тези хора.

Тя можеше да лови телевизията на Суб Ета с малкия приемник, имплантиран хирургически в китката й, но това ни най-малко не я развеселяваше, защото програмите бяха пълни с новини за безумно вълнуващи неща, които се случваха навсякъде из Галактиката, но не и при нея. Отгоре на всичко често чуваше за майка си, която я бе зарязала на това място, за да отиде да отразява някаква война, която на всичкото отгоре май не се беше и случила или пък не се бе развила както трябва, поради липсата на добро разузнаване. Освен това можеше да гледа множество приключенски предавания за големи, фантастично скъпи космически кораби, които се блъскат един в друг.

Селяните бяха като омагьосани от вълшебните образи, които проблясваха от китката й. Те бяха виждали само една катастрофа на космически кораб и тя бе толкова страшна, жестока и потресаваща, бе причинила толкова много опустошения, огън и смърт, че, съвсем глупашки, никога не им бе минало през ум, че би могло да бъде и забавно.

Старият Трашбарг бе толкова изумен от апарата, че веднага видя Наслуки като посланичка на Боб, но скоро след това реши, че е била изпратена, за да провери вярата му, ако не и търпението му. Беше го разтревожил и броят на катастрофиралите космически кораби, които трябваше да вмъкне в разказите си, ако искаше да задържи вниманието на съселяните си, вместо да хукнат и да зяпат китката на Наслуки през цялото време.

В момента тя не гледаше китката си. Беше изключена. Артър клекна тихо край нея, за да види кое е привлякло вниманието й. Неговият часовник. Беше го свалил преди да отиде да се изкъпе под близкия водопад. Наслуки го бе намерила и се мъчеше да го нагласи.

— Това е най-обикновен часовник — обясни той. — Може да показва времето.

— Знам — отвърна Наслуки. — Само че ти непрекъснато го човъркаш, а той пак не е точен. Дори приблизително.

Тя вдигна нагоре дисплея на китката си, който автоматично показа местното време. Устройството тихомълком се бе заело да измери тукашната гравитация и орбиталната инерция, след това бе забелязало къде се намира слънцето и бе проследило снижението му по небето — Всичко това само за няколко минути след пристигането й. После бързо се бе ориентирало в обстановката, бе научило местните конвенции и се бе настроило както трябва. То непрекъснато постъпваше така и беше много ценно, ако пътуваш много във времето и пространството.

Наслуки се намръщи на часовника на баща си, който не правеше нищо такова.

Артър много го обичаше. Беше по-добър, отколкото сам би могъл да си позволи. Неговият отрупан със злато кръстник му го бе подарил за двадесет и втория му рожден ден, като дотогава бе забравял всичките му рождени дни, а също така и името му. Часовникът показваше деня, датата и фазите на луната. Освен това на задната му страна с едва видими букви бе гравирано: „На Албърт за двадесет и първия му рожден ден“ и погрешна дата.

През последните няколко години часовникът бе преживял значителни сътресения, макар и доста след гаранционния си срок. Артър не смяташе, че в гаранцията се е предвиждала клауза, в която изрично да се изтъква, че часовникът може да бъде точен само в специфичните гравитационно и магнитно полета на Земята, при това ако денят се състои от двадесет и четири часа, планетата не е била взривена и така нататък, Тези предположения бяха толкова основни, че дори и адвокатите не биха се сетили за тях.

За щастие часовникът му можеше да се наглася ръчно и се навиваше сам. Никъде в Галактиката не би могъл да намери нужните, съвсем нормални за Земята батерии, ако работеше с електричество.

— И какви са тези числа? — попита Наслуки.

Артър взе часовника от ръцете й.

— Числата в края показват часовете. В малкото прозорче в края пише THU, което значи вторник. Датата е 14-и, което означава, че е четиринадесетият ден от месец май, както е написано ето тук. А това прозорче с форма на полумесец отгоре показва фазите на луната. С други думи, показва каква част от луната нощем е осветена от слънцето, което пък зависи от взаимното положение на Слънцето, Луната и… хм, Земята.

— Земята — повтори Наслуки.

— Да.

— Това е мястото, откъдето сте вие с майка ми, нали?

— Да.

Тя взе отново часовника от ръката му и го погледна, очевидно озадачена от нещо. След това го вдигна до ухото си и се вслуша изненадано.

— Какъв е този шум?

— Тиктака механизмът, който движи часовника. Вътре има много зъбни колелца и пружини, които се въртят, за да движат стрелките точно с каквато скорост трябва, за да показват вярно часовете, минутите, дните и така нататък.

Наслуки продължаваше да се взира в часовника.

— Нещо изглежда не ти е ясно — каза след малко Артър. — Какво е то?

— Да — отговори Наслуки. — Защо е изцяло хардуерен?

Артър предложи да се поразходят. Чувстваше, че трябва да поговорят за някои неща, а за първи път Наслуки изглеждаше ако не готова за такова нещо, то поне не кисела и ръмжаща.

От нейна гледна точка всичко това беше много странно. Не че искаше да създава трудности — просто не знаеше какво друго да прави.

Какъв беше този тип? Що за живот искаха от нея да води? Що за свят беше този, на който искаха да го води? И що за вселена беше тази, която възприемаха очите и ушите й? За какво беше тя? Какво искаше от нея?

Бе родена в космически кораб, пътуващ, от някъде за някъде другаде, а когато бе стигнал до това някъде другаде, се бе оказало, че то е само друго някъде, откъдето можеш да отидеш някъде другаде и така нататък.

За нея бе напълно нормално да очаква, че трябва да бъде някъде другаде. За нея чувството, че не се намира там, където трябва, бе нещо съвсем естествено.

После постоянните пътувания във времето само бяха усложнили проблема и тя бе започнала да чувства не само че не е там, където трябва, но и че е там, когато не трябва.

Разбира се, не можеше да си даде сметка, че чувства тези неща, защото никога не бе чувствала нищо друго освен тях, точно както никога не й се бе струвало странно, че където и да отиде, почти винаги се бе налагало да носи специален гравитационен костюм или апарат за дишане. Единствените места, където можеше да се чувства както трябва, бяха световете, които създаваше сама за себе си — виртуалните реалности в електрическите клубове. Никога не й бе минавало през ум, че и в истинската Вселена човек може да намери своето място.

А това включваше и планетата Ламуела, на която я бе изоставила майка й. Също така и тази особа, която я бе дарила с живот срещу възможността да пътува в първа класа. Добре поне, че се бе оказал кротък и дружелюбен човек, защото иначе щеше да си има неприятности. Ама наистина. В джоба си Наслуки носеше специално подострен камък, за да може да ги създава.

Много е опасно да виждаш нещата от нечия друга гледна точка, ако нямаш нужната подготовка.

Седяха на един хълм над долината, който Артър обичаше особено много. Слънцето залязваше.

Единственото нещо, което той не обичаше да вижда, бе съседната долина, където една черна обгоряла бразда в гората бележеше мястото, на което се бе разбил корабът му. А може би именно то го караше да седи на този хълм. Сочната зеленина на Ламуела можеше да се наблюдава от много места, но това тук го привличаше може би с черното петно в далечината, което продължаваше да го изпълва със страх и болка.

Никога не бе ходил там, след като го измъкнаха от останките.

Не искаше.

Не можеше да го понесе.

Всъщност бе решил да се върне още на следващия ден, когато все още бе вцепенен и замаян от шока. Кракът му беше счупен, а също и няколко ребра, имаше лоши обгаряния, и въпреки всичко настоя селяните да го занесат, което и направиха, макар и неохотно. Не бе успял да се добере до мястото, където земята се бе разтопила от удара, бе помолил да го върнат и се бе отдалечил завинаги от ужаса.

Скоро след това пуснаха слуха, че районът е омагьосан, населен с духове, така че повече никой не се осмели да отиде там. Земята бе пълна с прекрасни, потънали в зеленина долини; нямаше смисъл да се ходи на място, което криеше опасност. Миналото да си стои където е, а настоящето да върви напред, към бъдещето.

Наслуки държеше часовника в ръка и бавно го въртеше. Лъчите на залязващото слънце, които блестяха красиво в множеството драскотини и пукнатини по дебелото стъкло. Тънката като паяжина стрелка на секундарника я захласваше всеки път, когато тя направеше пълен кръг, по-дългата от двете други стрелки се придвижваше точно една чертичка напред, а когато и тя направеше пълен кръг, по-малката се преместваше до следващата цифра.

— Гледаш го повече от час — отбеляза Артър тихо.

— Знам — отвърна Наслуки. — Един час е, когато голямата стрелка направи пълна обиколка, нали?

— Точно така.

— Значи съм го гледала един час и седемнадесет минути.

Наслуки се усмихна, изпълнена с някакво дълбоко, тайнствено задоволство и леко помръдна, така че да се облегне на ръката му. Артър усети, че Въздишката, която се бе събирала в гърдите му от седмици, най-после се освободи. Искаше да прегърне дъщеря си, но знаеше, че още е много рано и тя ще се отдръпне. И все пак нещо ставаше. Нещо у нея се отпускаше. Този часовник предизвикваше чувства, които нищо досега не бе успяло да предизвика. Артър не беше сигурен, че разбира какви точно са те, но изпитваше удоволствие и удовлетворение, че най-накрая нещо е успяло да я развълнува.

— Обясни ми го пак — каза Наслуки.

— Няма нищо особено, всъщност — отвърна Артър — Часовниковият механизъм е бил изобретен преди стотици години…

— Земни години.

— Да. Постепенно ставал все по-съвършен и по-сложен. Да се направи е много сложна и деликатна работа. Трябва да е много малък и при това да работи точно, независимо колко го изпускаш и клатиш.

— Но само на една планета?

— Е, да. Там е бил направен, нали разбираш. Никой не е очаквал, че ще бъде занесен другаде и ще трябва да работи при други слънца и луни, и при различни магнитни полета. Всъщност часовникът си работи съвсем добре, само дето не показва, каквото трябва толкова далече от Швейцария.

— От къде?

— Швейцария. Там е направен. Малка планинска страна, отегчително подредена и спретната. Хората, живеещи в нея, всъщност не знаят, че има други светове.

— Да не знаеш такова нещо…

— Е, да.

— Ами тогава те откъде са дошли?

— Те… тоест ние просто сме се появили там. Развили сме се на Земята. От… нещо като тиня или не знам какво.

— Като този часовник.

— Не мисля, че се е развил от тинята.

— Ти не разбираш!

Наслуки изведнъж скочи на крака и се развика.

— Естествено, че не разбираш! Не разбираш мен, не разбираш каквото и да е — изобщо Мразя те, задето си толкова глупав.

И тя хукна надолу по хълма с часовника в ръка, без да спира да крещи, че е глупав и че го мрази.

Артър се изправи объркан и стреснат. Хукна след нея по жилавата, израсла на кичури трева. Беше му трудно и изпитваше болка. След счупването кракът му не бе заздравял както трябва. Препъваше се и куцаше мъчително.

Наслуки размаха часовника към него с потъмняло от гняв лице.

— Не разбираш ли, че това нещо си има свое място!? Че там работи нормално? Че е създадено за там?

Тя се обърна и побягна пак. Беше във форма и тичаше бързо. Артър нямаше никакъв шанс да я догони.

Не че не бе очаквал бащинството да е толкова трудно, той не бе очаквал изобщо да стане баща, особено така неочаквано и на чужда планета.

Наслуки се обърна и пак се разкрещя. Поради някаква причина всеки път той също спираше.

— Какво си мислиш, че съм аз? Твоя усъвършенствана версия? А какво си мисли майка ми? Че съм нещо като билет за живота, който не е имала?

— Не знам какво искаш да кажеш с това — отвърна Артър задъхано, с изкривено от болка лице.

— Ти не знаеш какво иска да каже който и да било, с каквото и да било!

— Какво искаш да кажеш?

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

— Кажи ми. Моля те, кажи ми! Какъв е този живот, който не е имала?

— Предпочита да си беше останала на Земята и да не беше тръгвала с онзи малоумник Зейфод! С идеята, че животът и щеше да се нареди по-иначе.

— Но така щеше да умре — Възрази Артър. — Щеше да умре, когато разрушиха земята.

— Това също е различен живот, нали?

— Това е…

— Не е трябвало да ме ражда! Тя ме мрази.

— Не можеш да говориш така! Как е възможно някой… ъ-ъ-ъ, искам да кажа…

— Родила ме е, защото е искала да си намери място. Това е било моя задача! Само че с мен нещата тръгнаха още по-зле! Така че ме заряза и продължи да живее глупавия си живот! Какво е толкова глупаво в живота й? Постигнала е фантастичен успех, нали? То е навсякъде в пространството и времето, по мрежата Суб Ета…

— Глупаво! Глупаво! Глупаво! Глупаво!

Наслуки се обърна и хукна отново. Артър не можеше да я догони и след малко се наложи да приседне, за да премине болката в крака му. С терзанията в ума си изобщо не знаеше какво да прави.

След около час докуцука до селото. Вече се стъмваше. Селяните, които срещаше, го поздравяваха, но във въздуха тегнеше някакво безпокойство и незнание какво да се прави. Бяха видели стария Трашбарг да подръпва брадата си и да поглежда към луната доста често, а това също не бе добър знак.

Артър влезе в колибата си.

Наслуки се бе свила безмълвно край масата.

— Съжалявам — каза тя. — Ужасно съжалявам!

— Няма нищо — отвърна той. — Не е лошо от време навреме човек да поприказва. Толкова неща трябва да научим един за друг, а животът не е… не е като да пиеш чай със сандвичи…

— Толкова съжалявам! — каза Наслуки още веднъж и изхлипа. Артър се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Тя не се отдръпна и не възрази. След това видя за какво съжалява толкова.

В светлото петно от фенера се виждаше часовникът. Наслуки бе успяла да махне задния му капак с острието на ножа за мазане на масло и сега всички колелца и пружинки се търкаляха безпомощно по масата.

— Исках само да видя как работи! Как може всичко да си е на мястото! Толкова съжалявам! Вече не мога да го сглобя! Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Не зная какво да направя! Ще го дам на поправка! Наистина ще го дам!

На следващия ден дойде старият Трашбарг и наговори най-различни неща, свързани с Боб. Опита се да успокои Наслуки, като я прикани да се съсредоточи над неведомата загадка на гигантската щипалка, но тя отговори, че няма никаква щипалка и той си отиде обиден и притихнал, като преди това й каза, че ще бъде захвърлена в безкрайната черна пустош. Наслуки отговори, че и без това там е родена, а на следващия ден пристигна колетът.

Започваха да се случват твърде много неща. Всъщност, когато колетът пристигна, доставен от нещо като робот, издаващ жужащи роботски звуци, който се спусна направо от небето, селото постепенно бе обзето от чувството, че това вече е прекалено.

Самият робот не беше виновен. Той искаше единствено Артър да се разпише, да сложи отпечатъка от палеца си или да даде няколко люспи кожа от тила си. После щеше да си отиде. Висеше във въздуха в очакване, без да е наясно защо е това неприязнено отношение. Междувременно Кирп бе уловил още една риба с глави от двата края, но при по-внимателно вглеждане се бе установило, че всъщност са две риби, зашити една за друга доста несръчно, така че не само не бе успял да събуди предишния интерес, но и бе хвърлил сериозни съмнения върху автентичността на първото чудо. Единствено птиците пика имаха чувството, че всичко е нормално.

Роботът получи подписа на Артър и отлетя. Артър внесе пакета в колибата си, седна и го погледна.

— Хайде да го отворим! — настоя Наслуки, която тази сутрин се чувстваше доста по-весела, защото нещата отново ставаха чудати, но Артър не се съгласи.

— Защо не?

— Не е адресиран до мен.

— Е.

— Не е. Адресиран е до… до Форд Префект, чрез мен.

— Форд Префект? Да не е онзи, който…

— Да — кимна Артър раздразнено.

— Слушала съм за него.

— Не се и съмнявам.

— Хайде да го отворим въпреки всичко. Иначе какво ще правим с него?

— Не знам — каза Артър, който наистина не знаеше.

Рано тази сутрин бе занесъл ножовете си на ковача и той бе обещал да види какво може да се направи.

Също така опитаха, както по-рано, да преценят еластичността и баланса им, но радостта си бе отишла. Артър изпитваше тъжното чувство, че дните му като Сандвичар са преброени.

Сведе глава.

Съвършено нормалните животни щяха да се появят всеки момент, но той чувстваше, че обикновените празненства, свързани с лова, щяха да са доста потиснати и вяли. Нещо се бе случило тук на Ламуела и Артър изпитваше жестокото терзание, че за това е виновен той.

— Какво мислиш, че има вътре? — настоя Наслуки, оглеждайки пакета от всички страни.

— Не знам — отвърна Артър. — Но е нещо лошо и предизвикващо безпокойство.