Почти мъртъв

XIII

Прислужницата се казваше Ела Рейс — 30-годишна, дребна, с шоколадов цвят на кожа та. Научих това от Зелма Моллой в 8 часа сутринта в петък. У Ъруин работеше от една година.

После занесох подноса със закуската на Улф в спалнята му вместо Фриц. С цялото си туловище, в жълта копринена пижама, той се беше изправил бос до един от прозорците, през които се изсипваше сутрешното слънце. Разбрах, че е променил програмата. Ори Кедър трябваше да отиде при очевидците на убийството на Кимс. Адресът и имената им взехме от вестниците. И двамата твърдяха, че убиецът е мъж. Независимо от проведени те вече разпити, Улф държеше на информацията от първа ръка.

На Сол Панзър се падна да се заеме с прислужницата, като за целта получи 500 долара. С неговите 100 ставаха 600 — чудесна възможност за Ела Рейс, като се има предвид, че няма плаща данък.

Останах за церемонията по отварянето на сейфа. Улф се почувства длъжен да обясни защо разпределя задачите между Сол и мен точно така. При евентуални трудности с мисис Моллой разчитал повече на моето въздействие върху нея. Елементарна хитрост. В 11 часа, когато шефът се смъкна от цветарника, все още се мотаех из кантората. Сол и Ори бяха излезли отдавна. Паркър се обади някъде след 10 и каза да чакам — съдебното решение за отваряне на сейфа на Моллой било готово. Попитах необходимо ли е да предупредя вдовицата и след като разбрах, че присъствието й не е наложително, се успокоих.

За да отвърна на сутрешния намек на Улф, бях приготвил няколко реплики, но нито една не беше достатъчно хаплива.

— Мисис Моллой няма да идва с нас. Успял си да я омаеш. Призна, че не е останала снощи, защото не поема отговорност за постъпките си в непосредствена близост с теб. Отсега нататък не тръгва никъде без твоя милост.

Улф изръмжа нещо и изрови последния каталог от сутрешната поща. Точно тогава се обади Паркър. Той и Патрик Дегън трябваше да ме чакат пред компанията Метрополитън Сейф Дипозит по обед. Пристигнах на Медисън авеню пет минути по-рано. Никой не закъсня. Забелязах, че сме около 10 души. Слязохме в предверието на подземния етаж. Впрочем нека ви представя първо останалите. Паркър и Дегън ги знаете вече. Освен тях там бяха двама служители от компанията с придружител, заместник-прокурорът и телохранителят му, един специалист по вземане на отпечатъци и някакъв непознат, чийто поглед беше старателно скрит зад очила без рамки. Не предполагах колко сложно е отварянето на сейф при случай като нашия. Явно липсваше само кметът.

След като служителите от компанията се запознаха внимателно с документа, който Паркър им даде, бяхме заведени в малка стая отвъд желязната бариера. Вътре имаше два стола и тясна маса в средата. Няколко минути по-късно внесоха метална кутия с размери 24 на 8 на 6 инча. Единият от представи телите на компанията я държеше с края на пръстите си за долните ръбове. Постави я внимателно на масата пред погледите на всички присъстващи. Тогава на сцената се появи експертът по отпечатъците. Разтвори широко чантата с необходимия му инструментариум до сейфа и се зае за работа. Половин час маза всички страни с нещо, почиства ги с четки, взира се през лупа, щрака с фотоапарат и сравнява констатираното. Накрая прибра съответните принадлежности на мястото им и заяви, че обработеният сектор на сейфа съдържа отпечатъците на Майкъл М. Моллой.

Никой не се впечатли, по-скоро бяхме уморени от продължителното стоене на крака. Непознатият поясни, че е необходимо писмено потвърждение. Започнаха да спорят, тъй като експертът отказа да го напише без лабораторно изследване. Обеща да потвърди устно пред всички ни своето заключение. Нямаше логика, но никой не успя да го увещае. Накрая непознатият прие предложението му и разпореди да бъдат връчени на Паркър сейфът и дубликат на ключа от мястото, където го съхраняваха. Паркър ги даде на Дегън.

— Можете вече да го отворите — каза му заместник-прокурорът.

Дегън сложи ръката си върху сейфа.

— Но не пред всички — отсече категорично. — Това е собственост на мистър Моллой. Бихте ли напуснали стаята? Ако предпочитате, аз ще отида на друго място.

Отново започна спор. Искахме да присъстваме на отварянето. Накрая прокурорът се съгласи неохотно с Паркър, че Дегън е прав и излезе. Беше последван от телохранителя си, експерта и служителите от компанията. Дегън изгледа непознатия и запита:

— А Вие, сър?

— Аз оставам като представител на нюйоркската данъчна служба. — Беше застанал съвсем близо до сейфа.

— Смърт и данъци — Паркър се обърна към мен. — Законите на природата и законите, по които живее човекът. Няма отърване! Арчи, затвори вратата!

— Само след двама ви — уточни Дегън.

Паркър се усмихна.

— Забравяте, че ние имаме съответните права и законен интерес. Този сейф е в ръцете ви благодарение на нас.

— Моето единствено задължение е да опазя имуществото на Моллой. Паркър, вие като адвокат сте много добре запознат с тези неща. Бъдете разумен! Не съм сигурен каква е целта на Нироу Улф, трябва да вярвам на думите му. От друга страна, не съм убеден, че знаете какво има вътре, нито предполагам, че Гудуин ще грабне сейфа и ще побегне, но мой дълг е да не рискувам. Прав ли съм?

— Признавам, че да — каза Паркър. — Не го оспорвам. При опит обаче да ни изгоните оттук със сила, няма да се подчиним. По-скоро може да се наложи да напуснем всички тази стая и да отида веднага при съдията Ракър, за да се оплача, че отказвате да отворите сей фа в присъствието на адвоката на вдовицата. Убеден съм, че ще ви забрани да го пипате изобщо, без да ви изслуша. Дегън вдигна сейфа.

— Почакайте малко — опитах се да го спра, като направих една крачка към него. — Мистър Паркър изясни положението, без да спомене какво можем да направим, ако пожелаете да преместите сейфа оттук. Това ще ви кажа аз. Заставам ето така до вратата. Ясно се вижда, че съм с 3 инча по-висок и тежа с 15 фунта повече от Вас. Със сейфа в едната ви ръка ще остане свободна само другата. Опитайте, няма много да ви заболи!

Той ме гледаше недружелюбно.

— Стига с този фарс! — Паркър продължи. — Сега е моментът. Хайде, отваряйте! Ако Гудуин се нахвърли върху Вас, ще го озаптя.

Дегън все още упорстваше. След 20 секунди отиде до другия край на масата и с лице към нас отвори капака. Данъчният служител стоеше плътно до него. Вдигнатият капак ни пречеше да видим какво има в сейфа. Втренчиха поглед за момент, после Дегън извади пачка долари 3 инча дебела. Разгледа я отвсякъде и я постави внимателно на масата. Същото направи и с останалите 7.

— За бога! — гласът му трепереше. — Наистина се радвам, че останахте. Можете да се приближите.

Кутията беше празна. Пет от пачките съдържаха 100 доларови банкноти, 2 от тях бяха по 50 долара и само в една имаше двайсетачки. Банкнотите бяха употребявани. По мислих си, че ако са нови в една пачка ще има много повече, но това също не беше зле.

— Бива си го този Моллой! — пръв реагира Паркър. — Напълно ви разбирам, Дегън. Ако бях сам на Вашето място и аз бих се изкушил.

Дегън гледаше като зашеметен.

— Чувствам, че ще се побъркам! Трябва ли да ги броим? Налага се да ми помогнете.

Приближихме столове и седнахме. Дегън настоя парите да се броят от всеки поотделно. Възприехме го веднага, независимо от това, че една от тези с 50-доларови банкноти се наложи да се брои 6 пъти. Като свършихме, върху пачките наслагахме листчета хартия със съответната сума и инициалите ни. На друг лист Дегън събра осемте числа и получи общо 327 640 долара.

— Какво ще кажете, мистър Паркър?

— Съдържанието на сейфа ме изненада.

— А вие, мистър Гудуин?

— Мен също. Дегън продължи.

— Ами Улф? Бих искал да видя реакцията му. Дали е в кантората си по това време?

Погледнах часовника си.

— Да, още 15 минути. В петък обядът се сервира в 1,30.

— Може и да успеем.

— Той върна пачките в сейфа, заключи го и заедно с данъчния служител тръгнаха към вратата. Ние с Паркър ги почакахме, докато върнаха сейфа на мястото му. Горе на улицата се разделихме с данъчния. Бяхме спрени от един журналист, който ни попита за съдържанието на прословутия сейф. Отказахме да го информираме; остана с нас, докато се качим в таксито.

Движението беше оживено и започнах да се притеснявам, че няма да стигнем преди 1,30. Когато таксито спря пред каменната крепост, придружих Дегън и Паркър до кантората, а аз продължих към трапезарията затваряйки врата след себе си. Улф тъкмо за почваше да се храни. В чинията му видях голямо дебело парче шунка и още нещо.

— Не идваш сам! — в гласа му звучеше негодувание.

— Не, сър, доведох Паркър и Дегън. Зная, че не е време за това. В сейфа имаше около 330 000 долара. Дегън пита какво мислиш за това. Да чакат ли?

Наложи се да ги поканим на обяд. Улф не понася около него да има някой гладен. Раз делихме си това, което ми се полагаше, но се оказа недостатъчно. Фриц бързо приготви омлет с керевиз и гъби. Улф ми е разказвал, че в Марсилия има един човек, който прави по-хубави омлети от Фриц. Никога няма да му повярвам. Светкавично опразнихме чиниите си, дори Улф яде под предлог, че иска да го опита. След като приключихме с обеда, Паркър и Дегън отидоха в кантората, аз последвах Улф в кухнята да му разкажа за отварянето на сейфа. Слушаше ме намръщено — мрази да стои прав с пълен корем, а и столовете в кухнята бяха твърде неудобни за сядане — имам предвид за него.

Като свърших, попита:

— Нищо друго ли нямаше вътре?

— Съвсем нищо. Очите ми не се отделиха от Дегън.

— По дяволите! — Улф пак беше недоволен. — Само пари! Без всякакъв документ или други писмени сведения. Надявах се да има още нещо. Повече не ми се стои прав.

Отидохме в кантората. Дегън седеше на червения кожен стол с пура в ръка и носът на Улф започна да потрепва леко.

— Господа, извинявам се, че ви задържах, но на масата никога не говоря за работа. Научих какво има в сейфа — солидна сума, бих казал. Какъв е въпросът ви, мистър Дегън?

— По — точно няколко въпроса, сър, но преди това искам да ви благодаря за обеда. Сервиран ми беше най-хубавият омлет, който съм ял в живота си.

— Ще кажа на мистър Бренър. Положително ще се зарадва, а сега — въпросът…

— Бих го нарекъл чисто любопитство. — Духна облак дим в лицето на Улф. — Очаквахте ли в сейфа да има толкова пари?

— Не очаквах нищо, мистър Дегън. Искаше ми се каквото и да има там, да мога да го използвам при разследването.

— Вярвам ви и съм далеч от всякакви съмнения, не съм подозрителен по природа. Много хора могат да го потвърдят. Но след като върху мен пада отговорността за тези пари, се питам какви са претенциите ви към част от сумата, като възнаграждение за това, което правите в момента.

— Този въпрос трябва да го задам аз, а не вие. Представете си, че поискам от парите.

— Значи искате.

— Не съм казал това, но ако примерно поискам?

— Не знам как да ви отговоря. Честно казано, вече съжалявам, че се съгласих. Направих го, защото Зелма пожела, в името на идеята за спасяването на Питър Хейс. Тя няма да приеме нищо за себе си, а вие може би смятате, че от тази сума ще ви платя разходите по разследването. В случай, че има наследници, те трябва да знаят къде са част от парите. Разбирате ме, предполагам.

— Разбирам ви и отговорът ми е, че няма да приема нито долар, дори и да ми предложите.

— Мога ли да ви вярвам и защо още в началото не го казахте?

— Трябва да ми вярвате. Сега аз имам въпрос към Вас. Вие познавате Моллой от няколко години. Как се е сдобил той с тези пари?

— Не ми е известно. Не предполагах, че Моллой има такова състояние. — В гласа на Дегън се усети известно раздразнение.

— Моля ви за малко търпение. Не искам да ви предизвиквам. Целта ми е да ви накарам да помислите. Близки ли бяхте с него?

— Не особено. Отвреме-навреме като приятели си помагахме. Купувах идеи във връзка с инвестиции на компанията, за която работя. Той е специалист в някои области на търговията с недвижими имоти.

— Какво получаваше за това?

— Средно до 23 000 долара годишно. Не мисля обаче, че за него това беше единствен източник за печалби. Занимаваше се с комисионерство, а имаше и някакъв свой бизнес. Не сме говорили по тези въпроси. Той умееше да мълчи.

Улф повдигна глава.

— Мистър Дегън, надявам се, че отговорът ми на Вашия въпрос ви удовлетвори. Сега вие трябва да ми помогнете. Искам да знам откъде Моллой има тези пари. Помислете спокойно! Сигурно ще си спомните нещо. Трябва да направим всичко, което е по силите ни заради мисис Моллой.

— Ще се опитам — Дегън погледна часовника си. — Извинете ме, но закъснявам за среща. Ще се обадя, ако измисля нещо. Всъщност познавам няколко души, които са имали работа с него. Да ги потърся ли?

— При първа възможност. Много съм ви благодарен.

— Защо не попитате мисис Моллой?

Улф обеща, че ще го направи и Дегън си тръгна. Като го изпратих, видях, че Паркър също се кани да ни напусне. Изпратих до вратата и него. Обичам да отварям тази крепост за външния свят. Откачих палтото му от закачалката и му помогнах да се облече.

Заварих Улф да изхвърля в банята пепелника, ползван от Дегън. Попитах го за новини от Сол, Фред и Ори.

Върна се на мястото си, седна и звънна нервно на Фриц да му донесе бира. Не се беше обаждал никой.

Представете си сърдит хипопотам, ако можете! Това представляваше Улф в момента.