Почти мъртъв

VIII

В 7. 30 Улф ме чакаше за вечеря както обикновено. Седнах, но не хапнах почти нищо. Имах среща във Вилидж и трябваше да побързам. Да издържиш наравно с Улф от мидите до сиренето, значи да останеш на масата час и половина.

Уреждането на срещата с Дилиа Брандт се оказа много лесно. Веднага се свързахме по телефона. Представих се и казах, че един клиент ме моли да събера информация за Майкъл М. Моллой, покойния й работодател. Ставаше въпрос за статия в едно списание, която ще излезе от нейно име, а моят клиент ще я напише — нещо като съавторство. След няколко въпроса тя се съгласи и обеща да ме чака у тях в 8,30 часа. Набързо приключих с печената патица и оставих Улф да се справи сам със салатата.

Къщата на Арбър стрийт — 43 се нуждаеше неотложно от ремонт — искаше малко боя отвън и поне един от онези непретенциозни асансьори вместо тясното, опушено дървено стълбище вътре. На втория етаж не ме чакаше никой. Огледах се за звънец, но не видях и почуках леко на вратата. Трябваше да се въоръжа с търпение докато ми отворят, а може би жилището на мис Брандт бе много голямо. Накрая тя се появи. Представете си изненадата ми, когато бях въведен направо в стаята.

— Казвам се Гудуин. Говорихме по телефона.

— О, да, разбира се! — каза — Съвсем ви забравих!

Това, в което влязохме, беше огромен хамбар; трябва добре да го познаваш, за да можеш да се ориентираш в него. Един господ знае защо точно в средата се мъдреше табуретка, когато мисис Брандт няма пиано. Използвах я да си сложа палтото и шапката отгоре. Домакинята се насочи към дивана и ме покани да седна до нея. Не видях наблизо стол; наложи се да седна на самия ръб, за да бъда с лице към нея.

— Наистина бях забравила — извини се тя. — Съвсем съм разсеяна. — И показа с вълнообразно движение на ръката какво става в главата й.

Беше млада, добре сложена и по облеклото й личеше, че се поддържа. Имаше гладка кожа, светлокафяви очи и хубава кестенява коса. Само дето трудно й се отдаваше да се съсредоточи.

— Детектив ли казахте, че сте? — попита. За някакво списание май ми споменахте…

— Точно така — отговорих. — Редакторът му иска да хвърли светлина върху едно убийство от различна гледна точка. За убийства е писано много и Том иска да пробва със сензационното заглавие — „Последният месец от живота на жертвата“ или „Последната година от живота на една жертва“, като под него добави „Разказва секретарката на убития“.

— О, а къде ще бъде моето име?

— Ще се спомене, естествено. Както виждам, няма да е излишна и снимката ви. Аз самият не бих се отказал, ако имате една за мен.

Реакцията й беше още едно доказателство колко измамна е външността. Дилиа беше от този тип жени, с които мъжете обичат да се показват пред обществото и нищо повече.

— Моля да бъда извинен, а сега по същество. Ще ми разкажете всичко за мистър Мол лой, за да го предам на редактора. Ако той сметне, че от него може да се получи статия, ще дойде да говори лично с вас. Какво ще кажете?

— Съгласна съм, но защо това заглавие? По-правилно ще звучи „Последните 10 месеца от живота на жертвата“, защото аз работих при него приблизително толкова.

— Много добре. Това звучи чудесно, а сега доколкото зная…

— Как мислите, ако тези 10 месеца ги превърнем в дни…

— Зависи от месеците, мис. По моите изчисления излизат окото 300.

— Тогава какво пречи да бъде „300 дни от живота на жертвата“?

— Идеята ви съвсем не е лоша. От време на време сте вечеряли с Моллой на ресторант. Какво…

— Кой ви каза това?

Все пак прецених избора си като доста богат. Можех да стана и да си отида, да я удуша или да продължа да я слушам.

— Вижте какво, мис Брандт! На мен ми плащат на час и трябва да свърша някаква работа. Какво си говорихте с Моллой в ресторанта? Делови ли бяха разговорите ви или просто се забавлявахте?

Тя се усмихна и ми се стори хубавичка.

— О, обикновено се забавлявахме. Моллой не обсъждаше сделките си с мен. Мисля, че нямаше повече желание да вечеря със жена си и предпочете моята компания. Искам да ви кажа и друго. Зная какво мислят хората за нас, но никога не съм му позволявала волности.

— А той позволяваше ли си ги?

— О, да, семейните мъже винаги го правят, със собствената жена не е същото.

— Сега разбирам защо не съм се оженил. Той…

— О, не сте ли женен?

Мисля, че това ви стига. На мен също, с тази разлика, че бях длъжен да остана да я слушам цели три часа. На всичкото отгоре някъде към средата ме чакаше и друго изпитание. Дилиа предложи да пийнем по нещо. Отиде до кухнята и се върна с бутилка джинджър ейл, бутилка джин и две чаши с бучка лед във всяка. Извиних се, че страдам от язва и помолих за малко мляко. Мляко нямаше и се наложи да пия вода. В друг подобен случай бих пренебрегнал служебните си задължения, но не бих се наливал с джинджър ейл и джин, за да слушам глупости. Стигаше ми да стоя и да гледам как дамата изпразва чашите.

Спомних си за угризенията, които имах в таксито при мисълта, че ще се наложи да използвам за свои цели едно нещастно обикновено момиче. На сбогуване с мис Брандт казах, че ще се обадя, ако редакторът все още държи на статията и съвестта ми спеше непробудно.

Улф никога не ляга преди полунощ. Сварих го отново в кантората над „Тайното споразумение“ на Мърл Милър. Когато влязох, продължи да чете. Отидох до сейфа, взех книгата за ежедневните разходи и вписах тези, които бях направил за извършени услуги — по 100 долара за всяка. Оставих я обратно в сейфа и го заключих. Реших да подредя бюрото си. Сутрин ме дразни ужасно, ако е разхвърляно.

— Да са се обаждали Фред и Джони? — попитах.

Улф довърши изречението и вдигна поглед.

— Фред се обади към 11 часа да каже, че не е напреднал кой знае колко, а Джони не е звънил.

— Утре ли ще ме изслушаш?

— Утре ще дойде Моллой. Започвай, ако имаш нещо интересно!

— И да, и не — седнах. — Тя или хвърчи в облаците, или играе някаква игра. При всяко второ изречение досадно и лигаво възкликваше. Идваше ми да я зарежа на втората минута. При това през цялото време се наливаше с джин и джинджър ейл.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не.

— Боже мой! А ти?

— Аз й се наслаждавах. Само две интересни неща каза. Веднъж през октомври предложила да пришие копче на палтото на Моллой, което било на път да се скъса. Взела палтото и докато шиела, от джоба му изпадали някакви листи. Вдигнала ги и ги разгледала, Така твърди тя, но може и сама да ги е извадила отвътре. На един от листите имало имена и цифри. Точно в този момент Моллой влязъл, грабнал листа и я наругал. Бил бесен. Ударил й плесница, после се извинил, разбира се. Същата вечер пили шампанско.

— А имената и адресите?

— Очаквах да ме попиташ. Не можа да си спомни. Предполага, че цифрите са някакви суми пари, но не е сигурно.

— Не си научил кой знае какво.

— Другото е също толкова незначително, но е станало неотдавна. Между Коледа и Нова година Моллой й предложил да отидат до Южна Америка. Пътуването било свързано с някакъв бизнес и се нуждаел от секретарка, Пропуснах да спомена, че Моллой си е позволявал някои волности с нея въпреки нейното несъгласие. Идеята за една разходка не била лоша, но Брандт си знаела какво я очаква там и поискала малко време да помисли. Не е имал възможност да я изчаква, защото е бързал. Предупреждава я, че това пътуване е поверително и я накарва да обещае, че с никого няма да споделя за него. Отлагала е отговора до 3 януари, когато той бива убит. Ако питаш мен, мисля, че се е съгласила. Не умее да лъже добре. А и мозъкът й непрестанно се рее някъде…

— Къде се рее?

— Без определена посока. — Показах с вълнообразно движение на ръката. — Иначе е забавна.

— Не се и съмнявам. — Улф погледна стенния часовник. Минаваше полунощ. — Къде работи тази мис Брандт?

— В една търговска фирма. Сегашната й длъжност няма нищо общо с това, което е вършила преди.

— Така значи… — Избута стола назад, прозя се и стана. — Джони трябваше да се обади. Дявол да го вземе, непрекъснато трябва да го хвали човек.

— Някакви указания за утре?

— Нищо особено. Оставаш тук на разположение. Лека нощ!

Тръгна към асансьора, а аз поех по стълби те. Докато се приготвях за лягане, се настроих да сънувам Зелма Моллой. Виждах я на един висок прозорец в горяща сграда, разтреперана и уплашена до смърт от мисълта, че трябва да скочи. В този момент си представих как протягам към нея ръце и тя поли та надолу към обятията ми лека като прашинка. Изведнъж се дадох сметка колко е важно да е лека, но това мое почти професионално хрумване не попречи на решимостта ми да я спася. В края на краищата за каква отговорност може да се мисли в един обикновен сън… Не се получи нищо. Спал съм непробудно до сутринта. Като станах, нямаше и следа от намерението ми да сънувам. Обикновено сутрин не помня, нищо докато не си взема душ и не се избръсна. Обличам се и тръгвам машинално към кухнята. След портокаловия сок започва проясняването, а като изпия чаша кафе, всичко идва на място то си. Добре, че Улф закусва горе и после се качва направо при орхидеите. Дори една среща преди закуска помежду ни би означавала край на съвместното ни съжителство — нямаше да се изтърпим и един ден.

Четвъртъкът ме умори много. Със сутрешната поща пристигнаха куп писма във връзка с обявата и трябваше да подготвя отговорите. Обади се Херълд от Омаха. Съпругата му не го оставяла на мира. Успокоих го, че няколко души работят здраво по неговия случай и скоро ще го информираме докъде сме стигнали. Фред Дъркин се отби да каже, че от петте места с телефон около Моллой никой не се сеща да са се обаждали около 9 часа вечерта на 3 януари. Продавачът на газирани напитки в смесения магазин на ъгъла точно тогава бе заминал за Ню Джърси и Фред искаше да знае дали да го търси. Казах „да“ и му пожелах успех. Ори се обади от кантората на Фреър да пита дали мисис Моллой е наела адвокат. Обясних му, че Улф днес ще разговаря с нея за това. Лон Коен от „Газет“ ми поднесе най-неочаквано една „загадка“, както я нарече.

— Слушай внимателно! — започна той. — Във вторник Арчи Гудуин ми съобщава, че двамата с Нироу Улф нямат нищо общо с процеса „Питър Хейс“ и следователно П. Х. от обявата на Улф е съвсем друго лице. В сряда вечерта, обаче, получавам бележка от Гудуин, в която ме моли да дам на приносителя на същата — Сол Панзър, едно по-ясно копие от снимка на Майкъл М. Моллой. Питам се, има ли разлика между Арчи Гудуин и едно фалшиво ченге?

Не беше виновен, а и не биваше сега да му казвам как стоят нещата. Отговорих, че бележката е явно някакъв фалшификат и обещах подробна информация за вестника му при първа възможност.

Зелма Моллой дойде точно в 11 часа. Помогнах й да съблече палтото си в сиво приглушено каре и тъкмо отидох да го закача, когато изтрополя асансьорът. Улф слизаше. Спря се като я видя, и наведе почти незабележимо глава за поздрав. Представих му я. Придружих гостенката до червеното кресло. Улф я премери с поглед, като се опитваше да не изглежда намръщен. Познавам го много добре и ми е много ясно състоянието му, когато трябва да се напряга. При него един ден разпит и то с жена е почти кошмар. Очаквах да каже точно това, което каза.

— Арчи, мисис Моллой не ме познава, а с теб е разговаряла вече. Не е ли по-добре да продължите заедно, като изложиш пред нея как стоят нещата във връзка с имуществото на съпруга й?

Тя ме погледна. Когато бяхме у тях, седеше с гръб към прозореца, сега седна срещу светлината, но това не ми пречеше да продължа да я наблюдавам внимателно. В присвитите й очи имаше изненада.

— Неговото имущество? Помислих, че искате да продължим, мистър Гудуин.

— Разликата не е много голяма — дадох й надежда. — Ако си спомняте, вчера ви казах, че ще отсъствам от кантората, но се наложи да остана. И тъй като въпросът с имущество то на съпруга ви е част от разследването, трябва да разполагаме с всички сведения и книжа на Моллой. Завещание няма, следователно право да притежавате документите, които той е оставил, имате само вие като негова съпруга. Трябва да ни предоставите всичко, което имате в момента, но се налага първо по съдебен път да се уредят правомощията ви да се разпореждате с имуществото му.

— Но аз не желая! Не искам да имам нищо общо с това, което му принадлежи! Може би някои мебели… ако… — не се доизказа. Жестът й с глава беше много категоричен. — Не искам нищо!

— Как се оправяте с парите?

— Вчера мислих много след като си отидохте. — Гледахме се право в очите. — Дължа ли някаква сума на Нироу Улф?

— Не, мисис Моллой — долових как той поклати отрицателно глава. Това вече я обвързваше. Отново срещнах погледа й. — В този случай става въпрос за отношения между нас и Фреър. От вас се искат само някои сведения. Попитах за пари, защото съпругът ви може би е оставил известна сума.

— Не ми говорете повече за пари, моля ви! Имам някакви спестявания, които ще ми стигнат на първо време. Не съм в състояние да мисля какво ще стане по-нататък. — Тя отчаяно прехапа устни. — Нямам кой знае какъв избор, но не бих могла да се заема с това, което искате от мен. Трябваше отдавна да се разделим с Моллой. Попречи ми глупавата гордост.

— Както кажете, но не би било излишно да погледнем поне чековата му книжка. Разбрах от мис Брандт, че мебелите от кантората са разпродадени. Малко преди това някакъв мъж е ходил да прибере нещата от бюрото на Моллой. Това известно ли ви е?

— Да, зная. Том Ъруин е наш приятел, мой и на съпруга ми. Кантората трябваше да се закрие и го помолих да направи необходимото.

— Къде са книжата?

— Том ги донесе в къщи. Там са в три кашона. Не проявявам никакъв интерес към тях.

— Може ли да ги видя, мисис Моллой? вие и без това сте заета с Улф. Ако ми дадете ключа на апартамента, още сега ще прескоча до там.

Без да се колебае тя отвори чантата си. Запитах се възможно ли е такава доверчивост към един почти непознат човек, макар че отговорът ми беше много добре известен. Тя го правеше за Питър Хейс; аз бях само непознатият.

Улф кимна одобрително, взех ключовете и обещах да се обадя, ако открия нещо. Добавих, че писмено ще я уведомя какво съм взел и тръгнах. Посегнах към палтото си, когато чух входния звънец — през стъклото на вратата разпознах силуета на Сол Панзър. Отворих му бързо. Сол винаги е бил и ще бъде загадка за мен, като започнем от овехтялото кепе, с което никога не се разделя. С такова нещо на главата в никакъв случай не бих останал незабелязан на улицата, а при срещата ми с клиенти трудно бих се добрал до някаква информация. Но за Сол няма прегради; той е само и единствено физически уязвим. Закачи си палтото, а шапката натика в джоба. Върнах се в кантората да кажа на Улф, че е дошъл. Влязохме почти заедно.

— Разказвай! — Улф зачака с интерес. Сол хвърли бърз поглед към червения стол.

— Давай смело! Мисис Моллой е наш човек. Мисис Моллой, да ви представя Сол Панзър.

Поздравиха се. Той кимна леко както винаги, седна на най-близкия до него стол и започна:

— Двама служители от компанията Метрополитън Сейф Дипозит разпознаха Ричард Рандъл на снимката, която им показах — снимката на Майкъл Моллой. Рандъл е наел сейфа за съхраняване на ценности. Не споменах нищо за Моллой, но имам чувството, че един от тях надуши нещо. Нарочно не попитах за сейфа. Дойдох направо тук да решим как да действаме. Ако усетят, че сейфът е нает под чуждо име от човек, който е бил убит, те ще се отнесат веднага до прокурора. Не познавам законите и не знам какви права има прокурорът след произнасяне на присъдата, но си помислих, че ние първи трябва да се доберем до този сейф.

— Добре си направил. Можем ли да разчитаме, че човекът на снимката е наистина Рандъл?

— Напълно. Да разказвам ли подробно всичко?

— Мисля, че не е необходимо, щом си сигурен. Предизвика ли посещението ти някакво подозрение?

— Не особено. Опитах се да пипам внимателно. Едва ли ще се размърдат, но ако решат, трябва да ги изпреварим.

— Ще се наложи. Мисис Моллой, вие сигурно не знаете за какво става въпрос.

— Като че ли се досещам — погледна към мен. — Вчера споменах на Гудуин за синята хартийка в плика с билета за хокейния мач. — Отговорих й, че е на прав път. — И вече успяхте да откриете, че съпругът ми е бил Ричард Рандъл?

— Да, мисис Моллой — каза Улф. — Това променя нещата. Много бързо трябва да се изясни какво е съдържанието на сейфа. За тази цел Рандъл си остава Моллой за външния свят. Налага се вие да получите право на достъп до сейфа. По него ще има отпечатъци от пръстите на собственика и проби могат да се вземат веднага — това едно. За второто трябва повече време. Мисис, вие казахте, че не искате да се занимавате с имуществото на съпруга си. Напълно ви разбирам и оправдавам. При вас чувствата надделяват над разума, но в момента това не е от полза за никого. За да разберем какво има в сейфа, имаме нужда от вашата помощ. Като вдовица на убития, ваше право е да се разпореждате с имуществото му. Понякога получаването на правомощия е бавна и дълго процедура, но ако… Как да разбирам жеста ви?

— Казах ви вече. Не искам да се занимавам с това!

Почувствах как у Нироу се надига някакъв растящ гняв, а погледът му беше почти свиреп.

— Арчи, как да разбираме мисис Моллой? С моя помощ успяхме да овладеем положението.

— Мисис Моллой, срещу вас седи един почти гениален мъж, но и той има своите слабости. Една от тях е да подклажда у мен самочувствието, че красивите жени не умеят да ми отказват. Това е твърде практично. Когато му откажат, той просто знае кой ще свърши работата вместо него. Не мога да се преборя с тази негова слабост, а и той едва ли го очаква от мен. Току-що го чухте да казва, че чувствата замъгляват разума. Какъв смисъл има да спорите? Искам да ви задам един въпрос! — Тя кимна с глава. — Представете си, че не се стигне до обжалване на присъдата и Питър Хейс свърши на електрическия стол. Ако по-късно отварянето на сейфа доведе до доказателства, че друг е извършил убийството, как ще се чувствате вие?

Отново прехапа устни.

— Не е честно да ми задавате такива въпроси!

— Защо не? Това са само предположения. Този сейф може и да е празен, вие просто знаете, че не съществуват доказателства за невинността на Хейс, защото той е убиецът. Това обяснява вашето нежелание да ни помогнете.

— Не е вярно! Чувате ли? Не е вярно! Наведе глава и покри лицето си с ръце.

Улф ме гледаше сърдито. По време на разпит му се случва понякога да напусне стаята, но когато пред него е жена в такова състояние е готов направо да избяга. Направих му знак с глава. Бях убеден, че Зелма Моллой няма да се подлъже така лесно. Оказах се прав. Тя вдигна глава, погледна ме в очите и каза спокойно:

— Мистър Гудуин, вчера направих за вас каквото можах, а и днес съм тук; но не мога да претендирам за права като вдовица на Моллой, тъй като от две години насам се разкайвам горчиво, че съм била негова съпруга. Не виждате ли къде е абсурдът? Трябва да има друг начин, не може да няма. Не е ли възможно аз да помоля някого да се разпорежда с имуществото на Моллой и той да получи съответните правомощия?

— Мисля, че това са правни въпроси.

— Арчи, обади се на Паркър! — отсече Улф. Набрах номера, зная го наизуст. Паркър непрекъснато ни правеше справки по правни въпроси. Междувременно Сол попита Улф дали да тръгва. Беше помолен да изчака още малко; можеше да потрябва. Възхитих се на самообладанието, което Улф запази през време на разговора с Паркьр. Страшно много му се искаше да сподели с него положението, в което се намирахме, подложени на капризите и своенравието на една жена, но в нейно присъствие това беше неуместно и нежелателно. С няколко думи му обясни, че вдовицата отказва да предяви правата си на съпруга на убития Моллой. Затвори телефона и се обърна към нея:

— Паркър смята, че е доста сложно и го помолихме да дойде тук. Твърди, че нещата могат да се ускорят, ако вие предложите някого по ваш избор.

Тя се замисли, като гледаше ту към мен, ту към него.

— Как да ви кажа? Може ли с това да се заеме мистър Гудуин?

— Уважаема госпожо, — каза Улф почти вбесен — разсъждавайте трезво! Познавате Гудуин от вчера. Той е частен детектив и е крайно неподходящ като такъв. Изберете човек, на когото можете напълно да се доверите! Какво ще кажете за Томас Ъруин?

— Не мисля, че бих се обърнала към него. Няма да се хареса на жена му. Защо да не помоля Пат Дегън?

— Кой е Пат?

— Патрик А. Дегън е човек с положение. Кантората му е недалеч от тук, на 39-та улица. Мога да му се обадя веднага.

— Откога го познавате?

— Откакто съм омъжена. Беше приятел на съпруга ми, но винаги… искам да кажа, че е по-скоро мой приятел. Да му се обадя ли? Какво трябва да му кажа?

Кажете му, че го молите за услуга. Добре е да дойде по възможност веднага. Ако ви пита нещо, отклонете въпросите му. Ще си позволя да ви дам един съвет, в случай че се съгласи да ви помогне. Тъй като става въпрос за съдебна процедура, той ще се опита да посочи адвокат. Не бива да се съгласявате Адвокатът ще изберете вие, защото този човек ще защитава вашите интереси.

— Не разбирам защо адвокатът не трябва да бъде посочен от него!

— Просто му нямам доверие и защото подозирам, че мистър Дегън е убиецът на съпруга ви.

Тя отвори широко очи.

— Пат Дегън? Та вие изобщо не го познавате!

— Точно такава реакция очаквах. Подозирам и ще подозирам всеки съдружник, познат и приятел на съпруга ви, а мистър Дегън е един от тях. Съветвам ви да не го оставяте да посочва адвокат. Ако се колебаете в избора си, ви предлагам Натаниъл Паркър. Той скоро ще бъде тук, работим отдавна заедно и съвсем отговорно ви го препоръчвам. Що се отнася до мен, или трябва да повярвате, че искам нещата да свършат добре за вас, или изобщо не трябваше да идвате тук. Улф успя да изведе по свой начин нещата. Тя ме погледна, но не посмя да попита нищо. Усмихнах се доста служебно.

— Можете да разчитате на Паркър, мисис Моллой.

— Добре тогава. Да се обадя ли на Дегън?