Под черния флаг

Глава IЖАН ТИЕБО ДЬО ГАСКОАН ОТПЛУВА

Пътят от Париж до Хавр се стори дълъг на Жар Тиебо дьо Гаскоан. По-голямата част той премина пеша и твърде рядко можа да използува някоя кола или двуколка. Не че беше зле облечен или че външният му вид не вдъхваше доверие, но все още притежаваше онази стеснителност на младостта, която го възпираше да моли. Още повече той беше по произход дребен благородник и гордостта не го напусна дори когато възмъжа. Тъй като след смъртта на родителите му неговият чичо Анселм го беше взел под опекунство, един хубав ден той реши да се отърве от ограниченията, които го подтискаха, и да заживее, както намери за добре. Не съществуваха за него два пътя, а само един: към свобода и независимост, тоест към приключения. И той се устреми към тях, като се отправи към морето и към голямото пристанище на Франция.

Чичо Анселм би казал, че това е бягство и не би дал предварително съгласието си. Обаче той само вдигна рамене, когато прочете оставеното писмо, с което Жан Тиебо го уведомяваше за намеренията си. Взетото от неговия питомец решение смъкваше от гърба му голям товар. Колкото и малко да струваше издръжката на един беден шестнадесетгодишен младеж, тора все пак бяха разноски. Жан би искал да пътешествува? Нека върви! Анселм няма да му попречи, пътешествията формират младежта. Добър попътен вятър!

Вятърът наистина беше добър на 14 май 1676, когато корабът с хубавото име „Сен Флавиен дьо ла мер“, собственост на негово величество краля, се отправи на запад. Корабът беше под командуването на един капитан, който по някакво несъмнено желано от небето съвпадение се наричаше Флавиен дьо Трамблей.

Много дни Жан бе скитал по пристанището, опитвайки късмета си при капитаните на корабите от Западната компания. Той искаше да отплува към онези острови1, за които по кръчмите говореха с голям възторг и плам. Отвсякъде обаче отказваха да го вземат и в момент на разочарование той смяташе да тръгне обратно към Париж. Той бе решил или да се върне, или да замине нелегално на някои кораб, откъдето не биха го изхвърлили през борда, ако го намерят, когато са в открито море. Тъкмо тогава се получи от чичо Анселм, в отговор на оставеното писмо, съответно разрешение да действува, както намери за добре Хайде! Сега всичко беше в ред. Той бе достатъчно възрастен и можеше да сключи договор за кадет в кралския флот. На другия ден подписа договора Три дни по-късно гръмкият глас на господин Флавиен дьо Трамблей не му даваше вече покой, както и на всички останали от екипажа.

— Всички на местата си! Отпуснете платната!

Жан работеше непохватно, докато кралският кораб пореше морето с гордия си нос. Нощта се спусна и сля вълните и небето Зашеметен от океанския въздух и от умората, Тиебо се отпусна в койката си и докато заспиваше, люлян от вълните и от скриптенето на кораба, пред очите му минаваха странни видения той виждаше островите, към които плуваше, където го очакваха прелестни преживявания Той беше уверен, че те щяха да го възнаградят за всичките му мъки.

До островите не се стигаше веднага и много неща се случиха, докато те се появиха на хоризонта Първите дни бяха трудни и без нито за миг да съжалява за решението си, Жан изпита колко тежък е моряшкият живот. Неопитен и съвсем млад, той не бе помислял за мъчната страна на своето приключение, а само за новите и вълнуващи неща, които криеше Необходимо бе да се пребори с трудностите и той смело ги посрещна: никога не е прекомерно висока цената на онова, което човек горещо желае.

През първата половина на пътуването всичко вървеше добре. Морето обузда гнева си, а капитанът — своя буен нрав. Наистина той не щадеше кадета, но младежът свикна, новият живот дори започна да му харесва и постепенно, без да подозира приключенията, които го очакваха, той разви дробовете и мускулите си и придоби душа на моряк.

Освен това още от първия ден Жан спечели един приятел и покровител. Това бе стар моряк на име Картаю, който се трогна от неопитността и слабостта му. Неведнъж го спасяваше от опасност и от бой с камшик. Неведнъж той изпълняваше задачи, непосилни за онзи, който въпреки младежката си сила бе все още дете. Същевременно Картаю бе негов учител и Жан постепенно научи всички тайни на морето, разбра как с помощта на вдигнатите на мачтите платна може със сигурност да се прекоси морето и да се стигнат желаните брегове.

Месеците на плуването не минаха без преживявания. Трябваше да се пазят от английските фрегати, да плуват вкупом с холандски кораби, готови да се отбраняват заедно със „Сен Флавиен“, използувайки общо оръдията си. Като излязоха от Ламанш и френският бряг остана далече, всеки кораб продължи пътя си сам. При преминаване на протока Фонтено се състоя церемония, която предшествуваше и служеше като въведение към церемонията при преминаване линията на равноденствието. В паметта на Жан Тиебо се запечата последната церемония с всичките й комични и опасни моменти.

Най-напред Жан видя, че от един от люковете излезе странно същество, облечено като магьосник. В действителност това бе старшият майстор на кораба. С намазано със сажди лице, облечен с червена дълга мантия, на врата с огърлица от дървени колелца, а на главата с висока островърха шапка, той пристъпи напред, държейки в ръката си книга. На нея беше означена линията, която щяха да преминат. Целият екипаж бе събран пред него. Най-напред стояха онези, които подобно на Жан Тиебо никога не бяха прекосявали тази черта. Накараха ги да коленичат пред старшия майстор, после ги поръсиха обилно с вода и им поискаха да платят множество бутилки вино като данък за преминаването. След това с тъпата страна на сабята си човекът ги удари по вратовете. Този удар би изглеждал жесток при други обстоятелства, но сега беше само начин да станат кавалери на ордена, към който принадлежаха единствено хората, преминали от едната страна на света в другата. След това започна незабравимо тържество, което продължи цялата нощ.

И тъй, моряшката професия имаше и своите добри страни. Жан беше доволен и от ден на ден все повече се привързваше към нея. Мислейки за чичо Анселм, затворен в къщата си в Париж сред своите лекарства и екюта, младежът намираше, че с постъпил правилно.

Жан пръв изяде белия си хляб. Не става дума за хляба, който им раздаваха с всекидневната дажба, състояща се главно от мазна супа. След тичането до върховете на мачтите и около въжетата той поглъщаше супата, без да обръща внимание, че е запържена само с тежка нормандска лой. Под „бял хляб“ разбираме добрите дни, които се бяха заредили отначало. За нещастие към средата на пътуването нещата започнаха да се променят. Станал несъмнено по-раздразнителен поради трудностите, господин Флавиен дьо Трамблей стана и по-строг. Без помощта на Картаю младият кадет, когото третираха като юнга, щеше да види дявол по пладне. Когато бурята се беше развилняла, изпратиха Жан да затегне платната на големия марсел2, а в същото време предната мачта се навеждаше застрашително от единия край на палубата към другия, като че ли искаше да потопи върха си в морето. Той може би нямаше да успее да се справи или пък щеше да падне във вълните, ако тогава приятелят не му бе помогнал със съветите си, а после, виждайки го в затруднено положение — със своята сръчност и опитност.

Бурята продължи цели шест дни. Шест ужасни дни, през които Жан мислеше, че е дошъл последният му час. Най-после вятърът утихна и всички решиха, че са спасени. Поне живяха с тази илюзия в продължение на двадесет и четири часа, тъй като платната отново равномерно се надуваха и корабът се носеше по успокоените вълни. Ненадейно обаче на хоризонта се появи някаква черна точка: кораб от неизвестен произход.

Скоро националността му бе установена: беше английски кораб, недружелюбно разположен към „Сен Флавиен дьо ла мер“. Без да губи повече време, господин дьо Трамблей даде заповед за бойна готовност. Топовете бяха заредени, фитилите запалени и всички се приготвиха за отбрана.

Докато корабите се приближаваха, но все още из вън обсега на стрелбата, Картаю запозна Жан с някои неща, които последният още не знаеше.

Този английски кораб — му каза той — е корсар, тъй като сега се намираме на около двеста и петдесет левги3 от Антилските острови; за него всяка плячка е добра, независимо откъде е дошла. Ние сме вече в опасната зона. Тук морето е бойно поле — флибустерите, буканиерите го правят такова. Всъщност знаеш ли що за хора са те?

— Да… да, разбира се… — отвърна Жан, на когото вечер му бяха проглушили ушите с техните подвизи. — Те са хора извън закона, бандити, крадци.

— Не е съвсем така, моето момче, не е. Архипелагът, към който плуваме, е бил от край време театър на сурова борба между нас — французите и испанците. Те твърдят, че архипелагът е техен поради съществуването на някаква демаркационна линия, минаваща сред морето, установена от един папа на име, струва ми се, Александър VI. Освен това там искали да се заселят много хора, дошли от всички краища на света: хугеноти от Фландрия, Холандия, Франция, а наред с тях и други, които са търсели свободен и плодотворен живот. Тогава започнали борби Гонели се един други от пристаните и от построените селища, преследвали се по море, обсебвали си корабите, които често донасяли чудесна плячка. Война, моето момче, но не обявена официално, въпреки че самите губернатори дават съгласието си за някои експедиции. С една дума, участниците не са много наясно, но въпреки това се бият, и то за значителни облаги. Без съмнение обаче ти за всичко това не ще чуеш вече да се говори, след като преминем тези опасни води и когато наближим истинската цел на нашето пътуване.

Картаю се лъжеше, но в този миг не можеше да си даде сметка за това и не подозираше, че един ден Жан щеше да знае много повече от него по този въпрос. От друга страна, нямаше повече време да разговарят за пирати английският кораб приближаваше и трябваше да се бият.

Всички проявиха сила и храброст и боят продължи повече от шест часа. Имаше убити и ранени, но въпреки желанието на някои, които мечтаеха само за подутини и рани, господин Флавиен дьо Трамблей, без да откаже боя, забрани да се прехвърлят на английския кораб. Ако можеше да се говори, че неговите оръдия бяха нанесли щети, то френските залпове го бяха опустошили и на свечеряване той избяга, отнасяйки загубите си и своя позор. Същата вечер капитанът нареди да раздадат на екипажа допълнителна дажба вино.

Картаю беше доволен. Боят не уплаши неговия малък любимец. Момчето прояви безстрашие и плам. Като го гледаше заспал в койката му, Картаю си казваше, че един ден Жан Тиебо ще „стане човек“.

Рано на другия ден той се опита, но напразно, да го вдигне от койката му.

— Хайде ставай, мързеливко, съмна се вече, а ти още спиш!

— Ела, Картаю. Не мога да стана.

— Но какво ти е?

— Не знам. Ту ми е много горещо, ту — много студено.

— Да нямаш треска, момчето ми?

— Може би. О, Картаю, вземи ми ръката. Не чувствуваш ли, че трепери?

— Да. Ще потърся господин доктора.

Той отиде и когато докторът дойде при кадета, чу, че Жан тракаше със зъби.

— Наистина е треска — потвърди лекарят.

— Каква? — попита Картаю.

— Не знам още, но по всичко личи, че е злокачествена. Не трябва да оставяме момчето тук поради опасност от зараза.

Тъй като Жан не можеше да върви, Картаю го взе на ръце и го пренесе до носа на кораба в помещението, приспособено за болни. Там се чувствуваха всички люшкания и беше съвсем тъмно, тъй като имаше единствен малък отвор към морето. Положиха го там и зачакаха.

На другия ден той беше по-зле. Бълнуваше. Говореше за английския кораб, за боя, за островите. Последните не бяха вече много далеч. Може би там щяха по-добре да се грижат за момчето, отколкото на кораба, тъй като лекарят беше главно хирург и не можеше да го „оперира“ от треската. Щеше ли обаче да оцелее дотам? Дълбоко в себе си Картаю мислеше за смъртта, която се бе отпечатала върху лицето на Жан. Той си каза, че в крайна сметка всичко е въпрос на дни, тъй като в Санто Доминго, където трябваше да спрат, имаше болница.

На другия ден видяха земя, но когато я наближиха, Картаю бе обзет от отчаяние. По време на бурята корабът се бе отклонил на юг и сега се намираше срещу остров Сен Венсан — в най-южната част на Антилските острови. Картаю пожела да говори с капитана. Последният обаче несъмнено знаеше какво иска морякът, защото, без да го приеме, разпореди да му кажат, че корабът ще спре само в определеното пристанище — Санто Доминго — и че за спиране преди това не може и дума да става.

И така, тъй като вятърът не беше благоприятен, бавно преминаха покрай Сент Люси, Мартиника, Гваделупа и Порто Рико. Състоянието на Картаю наподобяваше агонията на неговия млад приятел. Наистина юнгата беше загубен. Той дори не познаваше вече моряка. Бълнуваше, ръцете и челото му горяха и отказваше всякаква храна.

Това продължи сякаш безкрайно дълго. Най-после един хубав ден Санто Доминго се появи пред очите на моряците. Виждаше се обаче само югоизточната част на острова. Щеше ли Жан да издържи, докато стигнат до главното пристанище? Напрежението на Картаю стигна дотам, че той почна да шепне несвързани молитви. На другия ден корабът влезе в пристанищния залив. Преди да достигне брега, една лодка взе тялото на Жан, което едва даваше признаци на живот.

— Сбогом, Жан Тиебо! — извика Картаю, надвесен над морето. — Сбогом, мили приятелю. Сигурно няма да те видя вече!

Той гледаше как лодката се отдалечава, но нищо не виждаше. Сълзи замъгляваха неговите очи, които-отдавна нямаха навик да плачат.