Под черния флаг

Глава VIВ БОРБА С „ЛАНСЕРОСИТЕ“

Спорът съществуваше отдавна, от далечни времена, много преди Ренжар и Жан да бяха родени. Той датираше от издаването на прословутата папска вула, с която през 1493 година папата отдаваше Америка на Испания и на Португалия, очертавайки за граница на Новия свят мислена линия, която свързва единия полюс с другия. Въз основа на този документ испанците смятаха, че се намират у дома си и в Антилските острови, където бяха струпани богатства, привличащи толкова апетити.

Обаче Франсоа I даде право на своите корабоплаватели да търгуват с бразилските брегове и Антилските острови. Холандците и англичаните го последваха. В средата на XVI век кораби от Диеп, Кимпер и Конкарно се отправиха към местата на предполагаемите баснословни богатства. Нормандските търговци носеха лъскави дреболии, предназначени за замяна срещу подправки и какао.

Насърчена от папската вула, Испания дори не смяташе за нужно да окупира всички острови. Всички новодошли се чувствуваха като у дома си независимо от своята националност. Когато биваха нападнати от испанци, те бранеха и себе си, и богатствата си. Трудно биха могли да се изброят обратите — победи и поражения, които характеризираха дългия период, изпълнен с войни. Ла Тортю беше благословено и желано място поради сребърните си и железни находища, мрамора, ценните дървета и великолепната си растителност. Испанците, дошли най-напред, започнали да изтребват тихите и простодушни индианци, които не умеели добре да се бранят. По-късно пристигнали „емигрантите“, след тях наемниците, чиято съдба вече познаваме След изтичане на трите години оцелелите от тях се заселвали и се причислявали към населението, съставено от земевладелци, ловци, наемници или слуги и най-после флибустери.

Трябва да изясним, че последната категория, отличаваща се с любов към приключенията и безстрашно поемане на рисковете, скоро заела господствуващо положение. Авантюристи по призвание, флибустерите били дребни благородници по произход или просто хора, родени да ръководят. Подкрепяйки борбата на френския крал срещу испанците, те на пръв поглед изглеждали крайно недисциплинирани. Но тези смелчаци не само завладявали плячка, придобита в тежки боеве, а поели и управлението на колонията. Флибустерите не само умеели да нападат, но и да защищават себе си, както и населението, което испанците искали да прогонят. Те пазели изправено знамето с лилиите и служели по свое му, но храбро и вярно на обичания от тях владетел на Франция.

Тази част от остров Ла Тортю, където ловуваха Ренжар и Жан, беше най-пуста и недостъпна. Ето защо те не знаеха почти нищо от това, което ставаше по пристанището и крайбрежието, където отиваха само за да продадат кожите и пушеното месо. А испанците отново бяха решили да разполагат с тези земи, които считаха за свои. Първоначално те слязоха на брега с желание да ловуват и да се възползуват от всичките облаги на лова.

Ловците испанци действуваха съвсем различно от французите. Те търсеха главно бикове, които с помощта на кучетата си прогонваха в някоя ливада и ги нападаха с копия и сърпове. Така се стигаше до истински борби с бикове, като онези, които открай време стават по арените на Иберийския полуостров. За да се чувствуват защитени и да ловуват на воля, испанците стоварваха от време на време на брега нещо като защитни групи, съставени от „лансероси“. Названието им идваше от испанската дума, означаваща копие — тяхното единствено оръжие. Почти винаги буканиерите веднага откриваха присъствието им на острова.

Буканиерите французи се смятаха ощетени от това изтребване на „техния“ дивеч. Ренжар и Жан не знаеха нищо за пришълците, тъй като точно тогава имаха много успешен лов и бяха задържани навътре в гората.

След края на този период те притежаваха голямо количество кожи и месо. Един ден решиха да закарат своя улов към крайбрежието. И така те тръгнаха без всякакво подозрение, когато изведнъж отгоре им се нахвърли някаква лаеща глутница, изскочила изпод дърветата.

Това бяха зли кучета със свиреп вид, дресирани очевидно да гонят еднакво добре и французите, както и биковете. Скоро след като обсадиха Жан и Ренжар, появиха се и непознати хора.

— Да бягаме! — извика Жан. И той, и приятелят му бяха разбрали, че пред тях са испанци.

Но това беше празно пожелание, тъй като и двамата бяха вече обкръжени от глутницата. Принудени бяха да поставят на земята внушителния си товар и да се бранят. За съжаление поради това, че носеха кожите и месото, те не бяха взели със себе си пушките и се оказаха без оръжие. Жан измъкна ножа си, Ренжар го последва и като отблъснаха първите кучета, те се възползуваха от единствената възможност, която им оставаше — да се върнат през гората натам, откъдето бяха дошли.

Започна отчаяно бягство. След тях бяха кучетата, някои от които — съсечени и скимтящи — останаха назад. Хората бяха още по-далече. Те крещяха, хулеха и заплашваха, че нищо добро не очаква и двамата, ако бъдат хванати. Обаче Жан и Ренжар добре познаваха гората. Скоро те пристигнаха задъхани до своята гупа, след като се бяха катерили по дърветата, скачали от клон на клон, след като се бяха спускали по дълбоките урви, покрити със заплетени растения.

Бяха успели да отклонят преследвачите, но не за дълго. Кучетата навярно щяха да открият следите им Все пак те взеха пушките си и сега можеха скъпо да продадат живота си. Решиха да напуснат лагера и всичко, каквото бяха струпали там, и да изчакат подобри времена. Заедно със своите кучета те се отдалечиха още навътре в гората, уверени, че така са вън от опасност.

Сметката им беше логически издържана, но бяха я направили без хайката лансеровци, за чието присъствие изобщо не знаеха. Те мислеха, че имат работа с испанци ловци, наричани „монтероси“ или „матадори“, и дори възнамеряваха да се присъединят към свои познати буканиери, та общо да дадат на тези грабители — считаха ги за такива — добър урок, който добре да запомнят. И така те вървяха самоуверени, още повече, че разчитаха кучетата да ги предизвестят за всяка опасност. По едно време, когато се намираха на една полянка, дочуха конски тропот.

Докато кучетата наострят уши и Жан и Ренжар заемат отбранителна позиция, конете връхлетяха отгоре им.

Бяха една „петдесетка“ испанци на коне, следвани от тичащи мулати — техни роби. Казваме петдесетка, защото така се наричаше половината от хайката на лансеросите, които патрулираха, докато другата половина почиваше. Тактиката на петдесетката беше да напада французите и да ги избива. За тази цел обаче бе нужна изненада, тъй като копитата на испанците не можеха да се мерят с пушките на буканиерите. За кратко време Ренжар и Жан бяха обкръжени.

Едва бяха избегнали една опасност и ето че попаднаха в друга, още по-голяма. Те застанаха с гръб един към друг, поставиха в шапките барута и патроните си и се приготвиха да се борят до смърт.

Като видяха решителността им, испанците, макар да бяха образували кръг около тях, не се решиха да приближат. Известна им бе точната стрелба на ловджийските пушки, докато самите те бяха въоръжени само с копия. Обсаждащите дълго останаха така, без да предприемат нищо. Слънцето започна да залязва и нощта наближаваше. Това обаче нямаше да погуби двамата мъже, защото пушките им дори в тъмнината щяха да сеят смърт по всяка сянка, която им се изпречеше. Ето защо един от испанците, който говореше френски език, се приближи с развята бяла кърпа.

— Предайте се — каза той — и нищо лошо няма да ви бъде сторено. Искаме само да изпълним заповедта на нашия генерал.

Жан и Ренжар знаеха обаче, че това може да е клопка и че не винаги подобни обещания се спазваха. Затова те отговориха, че не възнамеряват да предприемат нищо и че ако испанците желаят да ги хванат, ще трябва да действуват със сила. При това положение пратеникът се върна, като чу, че Жан извика подире му:

— Ако смееш, ела да ни хванеш! Предупреждавам те обаче, че първият, който приближи, ще бъде веднага прострян от куршум.

Явно беше, че испанците обмислят нещо. Някои от главатарите им вдигаха ръце към небето и силно ги размахваха, после сочеха двамата приятели, като че искаха да заповядат на хората си да не чакат повече, а да се хвърлят върху тях. Никой обаче не се подчини въпреки гнева и заканите Нощта се спусна и Жан каза на Ренжар:

— А сега да пробием, като стреляме пред нас. Те ще се дръпнат и ще можем да избягаме.

Предложението на Жан бе изпълнено. Преминаха през редица от испанци, които дори не се опитаха да се противопоставят. Смелостта бе възнаградена. Но макар да бяха спасени този път, те знаеха много добре, че опасността продължава да ги заплашва.

— Досега живяхме двамата сами — каза Ренжар, когато стигнаха на сигурно място, — но вече времената се промениха. Бихме могли да се защищаваме успешно и да запазим живота си само при положение, че се съюзим с други. Трябва да намерим останалите буканиери, да се уговорим с тях и заедно да образуваме група, която не само може да устоява на испанците, но и да ги изгони от острова. Аз мислех, че няма да има вече подобни стълкновения, но се излъгах, щом като започват пак, трябва да сме достатъчно силни, за да побеждаваме.

И така те намериха други ловци, но това, което научиха от тях, не ги успокои. Мнозина бяха пленени или убити. Ала и испанците понасяха големи загуби. Французите бяха успели да се групират и се отбраняваха сполучливо. Доброто въоръжение и точната стрелба компенсираше отчасти малкия им брой. Нападателите разбраха, че няма да успеят да ги изтребят и затова решиха да ги прогонят от острова.

Испанците искаха преди всичко да се справят с буканиерите, защото те бяха единствените им сериозни неприятели. Останалото население нямаше никаква възможност да им оказва съпротива. Ето защо решиха да изтребят добитъка, да унищожат многобройните бикозе и глиганите. Тази задача бе изпълнена методично. Определени части от гората биваха запалвани, а бягащите животни — унищожавани. Скоро пред ловците се изпречваха само унищожени гори и гниещи трупове на животни. Тогава, удовлетворени от злините, които бяха сторили, испанците изчезнаха, оставяйки след себе си смърт и опустошения.

Последните буканиери направиха опит да преживеят известно време, но хубавия живот, който бяха водили преди, го нямаше. Мнозина преминаха протока с оръжия и багаж и не се върнаха вече. Ренжар и Жан също трябваше да предприемат нещо.

— Да заминем — каза Жан.

— За къде?

— Не знам, но не ни е възможно да живеем повече на този остров.

— А какво ще правим другаде?

— Ще ловуваме.

— Какво? Испанците не са се задоволили да унищожат дивеча и добитъка само на остров Ла Тортю. Научих, че те са действували по същия начин и другаде.

— Какво да правим тогава? — попита с отчаяние Жан.

— Друже — каза Ренжар, — от известно време обмислям какво да решим. Не ни остава нищо друго, освен да станем флибустери.

— Да не сме авантюристи!

— Не сме, но сме поданици на френския крал. Щом като испанците ни напакостиха, наше право, бих казал дори, наше задължение е да им отмъстим, като същевременно осигурим съществованието си, а по възможност и съдбата си в името на краля. Та нали Ришельо създаде Компанията за колонизиране на островите? Знаеш също и желанието на Колбер да възтържествува френското знаме…

— Чрез кражби и грабежи?

— Чрез търсене възмездие с оръжие за всички зли-ни, които ни нанесоха, а в наше лице и на френския крал. Мразя ги тези испанци! Всичко ни ограбиха, без малко щяха да ни вземат и живота. Трябва да им отмъстим. Искаш ли?

— Може би имаш право. Какво друго ни остава?

— Последвай ме тогава. Аз съм честен човек, какъв то си и ти, момчето ми, имай вяра в мен! Ти добре знаеш, че не съм злоупотребил никога с доверието ти.

— Прието, Ренжар — каза Жан, като му стисна горещо ръката. — Аз съм твой другар и ще остана такъв, докато пожелаеш. Накъде ще вървим?

— Имам една идея, момчето ми — отвърна Ренжар.

Жан го последва.