Подареният ден (Амстердамска загадка)

Стълбата с Янус

Уличните лампи осветяват мъждиво дългата безлюдна улица. От отсрещния тротоар поглеждам към последния етаж на номер 53 и виждам, че таванското прозорче още свети. Докато пресичам, отново завалява дъжд на едри ледени капки. Отварям входната врата с ключа, който тя ми даде. Това бе хитър ход, защото ме накара да забравя всякаква предпазливост. А тя си мислеше, че ключът повече няма да й трябва. Бавно изкачвам широките, застлани с пътека стъпала.

На първата площадка спирам, защото осъзнавам, че съм пребит от умора. На широкото вито стълбище поставям ръка върху резбованата глава на Янус, увенчала масивната колона. Както и преди. Преди пет часа или пет минути. Янус е богът на всички заминаващи и пристигащи, за него времето не важи. А аз? Заминавам или пристигам? Два пътя са пред мен и не знам кой да хвана. Добре, да приемем, че са минали пет минути откак й казах довиждане в уютната й стаичка на горния етаж. Да приемем, че съм се разколебал насред стълбището и съм решил да се върна. Точно това правя сега.

Гредата над вратата й е осветена от същото бледочервено зарево. За миг застивам и се вслушвам. Вътре някой простенва. Чукам и казвам високо:

— Аз съм, Хендрикс.

Стоновете секват. Изскърцва пружина. Приплъзват се тихи стъпки от обути в пантофи крака и вратата се отваря. Оставам като закован, в пълно недоумение.

Облечена е в синята пижама на Евелин, но не е Евелин. Това подпухнало обезумяло лице, тези погаснали очи с големи кръгове около тях! На влажното й чело виси черен кичур, горнището на пижамата е просулено около смъкнатите й рамене.

— Влез — казва тя дрезгаво. — Става течение. Трепери, а в стаята е топло. Откача халата си от пирона на стената, намята го, сяда на ръба на леглото и скръства ръце, притискайки ги до гърдите си. Оставям шапката си на пода и сядам на желязното столче до импровизираната тоалетка от трите куфара.

— Не издържам — едва събира тя дъх да изрече. — Фигел го няма. Господи, толкова ми е нужен! А умря.

Вглеждам се в разкривеното й лице. Явно Мигел е идвал преди мен и й е казал. Колкото и невероятно да изглежда, тя като че ли е обичала Фигел. Навежда се напред и главата й почти докосва моята. Но очите й не ме виждат. Притиска ръце о корема си и започва отново да стене, тялото й се клати напред-назад. Трябва да се опитам да я разсея.

— Мигел каза ли ти, че и двамата египтяни загинаха?

Тя кима.

— Това няма значение — прошепва тя. — Те не знаеха, че Фигел има свои източници. Господи, какво ще правя?

Цялата се разтреперва, зъбите й тракат.

В миг осъзнавам всичко. Снощната й сияеща красота, блясъкът в очите й, зачервеното й лице, страни, страстта, с която показваше голите си прелести… А и майсторското й изпълнение, когато дойдох, и ловкото скалъпване на съмнителната й история. А аз не разбрах, аз, специалистът! Но по щастлива случайност поне мога да й помогна. Разкопчавам шлифера си и й давам една таблетка.

— Глътни я, ще ти олекне.

Сипвам вода от каната в пластмасовата чаша. Тя не пита, гълта хапчето покорно като дете.

— Когато Мигел дойде — унесено казва тя, — още не беше толкова мъчително.

— За какво дойде Мигел? — питам аз.

— Естествено, за да търси парите на Фигел. Слязох, защото чух стъпки в стаята на Фигел, точно под моята. Мислех, че е той. Беше обаче Мигел. Попитах го какво прави. Каза, че събира сувенири за спомен от Фигел, защото него вече го нямало. После ми обясни, че на корабчето се стреляли. Посъветва ме да си стоя в Амстердам и ме попита трябват ли ми пари. Казах му, че не ми трябват, и той си отиде с четирите кутии пури на Фигел под мишница. Претърсих цялата стая на Фигел, но нищо не намерих. На корабчето нямаше ли нещо в тоалетката до стената на спалнята? Едно плоско кафяво шише?

— Не, нищо нямаше. Какво каза Мигел за мен?

— Каза, че си се измъкнал в бъркотията.

И пак започва да стене. Трябва да я накарам да мисли за нещо друго, докато хапчето подейства.

— Как започна? С Фигел ли?

Тя вдига очи и този път наистина ме вижда, защото казва:

— И ти не изглеждаш много добре — хвърля бегъл поглед към подпряното на стената огледалце и отмята висналия на челото й кичур. После изрича горчиво: — Не, цялата каша, в която се забърках, сама си я надробих. Всичко започна преди две години, когато още бях достатъчно наивна да си въобразявам, че ще успея да си намеря работа в някой добър нощен клуб. Шефовете ме посрещаха много мило, но те са бизнесмени и никога не смесват работата с удоволствието. После на сутринта се чувствах отвратително и тогава един приятел от Антилските острови ми предложи цигара с трева. След това срещнах Фигел и той вече ми даде истинска дрога — тя прехапва устни, за да сподави вик от болка.

— Какво ще правиш сега, когато Фигел го няма?

— Ще си намеря отнякъде повечко стока и ще се махна от Холандия. Фигел ми даде билет за кораба и хиляда долара.

— Изглежда, е бил щедър човек.

— Беше. Парите, които ми даваше, бяха доста повече, отколкото просто да преживяваме с приятеля ми, у когото живеех. Разбира се, Бърт няма представа, че парите са от Фигел. Мислеше, че ги изкарвам в „Клод“. Представяш ли си, в „Клод“! Че това, дето го плащаха там, не стигаше и за чорапи. Докъде бях стигнала?

— Какво мислиш да правиш?

— А, да. Ще замина за Бейрут и ще поживея известно време при жената на Фигел.

— При жена му ли?

Тя свива рамене и продължава:

— Забрави ония глупости, дето ти разказах за турнето, дето Фигел ми го бил уредил из Близкия изток. Както и за снимката. Наприказвах ти ги, за да видя как ще реагираш. Нали разбираш, мислех, че си от полицията. И се страхувах, че заради теб ще изпусна възможността да се махна от Амстердам.

— А защо бързаш толкова?

— Страх ме е Бърт, приятелят ми, да не разбере, че съм наркоманка. Ако щеш вярвай, но за това момче съм богиня. Всеки път, когато имах нужда от дрога, му казвах, че отивам на турне в провинцията или нещо такова, и се скривах за ден-два на корабчето на Фигел. Имах ключ, а дрогата беше в тоалетката в спалнята, така че и да го нямаше Фигел, се оправях. Но когато започнах да изпитвам нужда всеки ден или през ден, си дадох сметка, че Бърт ще разбере. Той в много отношения си е още хлапе, но съвсем не е глупак. Затова казах на Фигел, че искам да замина, и се оказа, че това не обърква плановете му, защото и той заминавал след ден-два и ми предложи да тръгнем двамата с „Джибути“ за Александрия.

— От какво печелеше Фигел?

— От всичко по малко. Търгуваше с коли, с електроуреди, с тютюн. Отваряше барове и нощни клубове и след като ги разработеше, ги продаваше. Притежаваше един и в Бейрут и казваше, че там ще имам номер в програмата му. По произход е поляк, но целия си живот е прекарал в Близкия изток. Непрекъснато пътуваше из Европа по работа, в Амстердам му беше седалището. Жена му също е полякиня, еврейка, както ми каза, и нацистите я заловили. Накарали я да проституира с войниците и така се отнасяли с нея, че тя превъртяла, клетата. Умът й и досега не е наред. О, Господи, тоя ужасен дъжд пак заваля.

Слушам барабаненето на пороя по покрива и си мисля, че много малко неща съвпадат с онова, което Ахмад разказа на Мохтар за предците на Фигел. Очевидно Ахмад бе казал истината. Фигел е заявил на Евелин, че е прекарал живота си в Близкия изток, за да не признае пред нея, че е бил виден нацист и един от авторите на програмата за изтребване на евреите. Сигурно е останал много изненадан, когато е осъзнал, че зверската жестокост, в чието отприщване е участвал и самият той, се е стоварила и върху собствената му любима, полска еврейка. Мисля си, че ако не беше нацист, набъркан в масовите убийства, Фигел щеше да е доста патетична фигура.

— Няма да вали дълго — отбелязвам.

Тя изважда смачкан пакет цигари от джоба на халата си, пали една и захвърля празния пакет в ъгъла.

— Фигел беше разбран човек — казва умислено. — Много обичаше жена си. Къщата в Бейрут е на нейно име, освен това й е внесъл пари в банка. Тя знае за нас с Фигел и ще ме приеме. Ще имам поне покрив над главата си.

— Нали каза, че Фигел много обичал жена си? Защо тогава…

— Обичал я е — припряно ме прекъсва тя. — Само че тя не е с ума си, нали разбираш какво е станало, след като е минала през ръцете на нацистките лекари в лагери? Мисля, че Фигел дълго бе живял без жена. После се срещнахме и той посвоему ме обикна.

— Защо тогава ти е давал наркотик, вместо да ти помогне да се отучиш от него?

— Защото искаше да спи с мен само когато бях дрогирана, а той — пиян. Казваше, че единствено в такива моменти забравял реалността и не се чувствал мерзавец. Как да ти кажа, тогава сякаш не беше той. А и мен излекува от досадното самоуважение. Както и да е, ще отида при жена му, после ще видим.

— Ако отидеш у жена му, ще си навлечеш неприятности.

— Защо?

— Защото Фигел и двамата египтяни работеха за някой си в Кайро, който, доколкото чух, никак не си поплюва. Когато се види, че тримата му агенти не се връщат с „Джибути“, той ще започне да се чуди какво ли им се е случило, и ще прати хора да проучат, а такива хора никак не са приятни. Те ще знаят адреса на Фигел в Бейрут и по-добре да не си там, когато се появят. Нямаш ли тук някакви роднини, при които да отидеш?

Тя рязко поклаща глава. Хапчето вече е успокоило болката й, духът й се възвръща.

— На четиринайсет години останах без баща и майка, отгледа ме по-голямата ми сестра. Онзи негодник, мъжът й, не можеше да ме понася и щом станах на осемнайсет, и двамата си отдъхнаха, че могат спокойно да ме изхвърлят на улицата. Не искам да ходя при тях, а и те няма да ме приемат. За нищо на света.

— В такъв случай ще отида при Бърт. Прочетох писмото му и мисля, че много те обича. Питам се само защо му е трябвало да ти изпраща писмо, вместо да дойде и да поговорите за всичко.

Държа се точно като дребнавия капитан Уеда. Но искам всичко да е ясно и наред. А и Евелин не възразява.

— Не му казах адреса, за да не дойде. Изпрати писмото на името на Фигел в „Клод“. Не исках Бърт да знае кога и как ще напусна Амстердам — тя се замисля. Погледът ми спира на дълбоките бръчки, вдълбани покрай плътните й устни. — Не, няма как да се върна при Бърт, и бездруго достатъчно беди му навлякох. Родителите му са много набожни хора. Те не възразиха против това, че се е свързал с артистка, или поне немного остро, не се противопоставиха и синът им да се ожени, макар че още следва, стига да се ожени, както му е редът. Когато се пренесох при Бърт без сватбени камбани, те се отрекоха от горкото момче и му спряха издръжката.

— Бърт не е искал да се ожените, така ли?

— Естествено, че искаше. Само че не разбирате ли, не можеше да не откажа. Ако го бях срещнала, докато бях само на цигари, щях да приема. Спокойното всекидневие на амстердамска домакиня не е идеалът ми за щастлив живот, но кой може да каже дали щастието е чак толкова забавно. Тъй или инак, с Бърт се запознахме два месеца след като Фигел ме бе наел. Тоя мой късмет! Да имате цигара? Моите свършиха — подавам й цигара и огънче, тя смуква дълбоко и продължава унило: — Имах намерение след време да пиша на Бърт от Бейрут и да му съобщя, че няма да се върна, защото съм срещнала един чудесен човек и съм се омъжила за него. Бърт щеше да потъгува, но след време щеше да си стъпи на краката и всичко да си дойде на мястото. Аз не съм светица, както вече ви е ясно, но знам кога да си тръгна, за да не объркам живота на друг човек.

— Много мъже на драго сърце се оставят някоя жена да им обърка живота — казвам. — Това им вдъхва усещането за стойност. А мъжете обичат това усещане.

— Може и така да е. Но Бърт е още много млад. Тежко изживя скъсването с родителите си, защото е бил много близък с майка си. Разбирате ли, той не е като нас, той е безнадеждно сериозен. За нищо на света не би продължил връзката си с мен без църковна венчавка и официален брак, ако не му бях казала, че и на това ще му дойде времето, когато и двамата бъдем напълно сигурни, че го искаме. Как да ви кажа, той все се мъчи всичко да си обясни, все се тревожи какво става по света. Слушах го, защото харесвах гласа му, пък и приятно е да слушаш човек, който наистина мисли онова, което казва, за разлика от повечето хора. Ако Бърт разбере каква съм всъщност, ще се самоубие. Може и да не ви се вярва, но точно това ще направи.

— Изобщо не съм съгласен с вас. Ако Бърт наистина е такъв, какъвто то описвате, той ще се радва да помогне на една пропаднала жена, както е описано в книгите, които е чел у дома. Според мен трябва да му кажете всичко. Е, разбира се, без да споменавате, че сте спали с Фигел. Честността, също като милосърдието, е най-полезна в благоразумни граници. Тя ме изглежда злобно.

— Вие не можете да разберете Бърт. Той е открито, честно момче. А и не искам вече да съм задължена на никого до края на живота си. Най-малкото на Бърт — тя прехапва устни. После ме изглежда изпитателно и добавя рязко: — Преди няколко часа казахте, че ако реша, мога да тръгна с вас. Предложението в сила ли е още?

— Естествено.

— Е — мрачно се усмихва тя, — тогава разкажете ми за себе си. Вече ви попитах веднъж, но този път наистина ме интересува. Женен ли сте?

— Бях. Два пъти. И двете ми жени умряха.

— Разкажете ми за тях. Така донякъде ще разбера що за човек сте — тя загасва цигарата си. — Само че аз ще полегна.

Става и смъква халата от раменете си. Горнището на пижамата й е мокро от пот.

Набързо отмятам пухеника встрани и тя се вмъква под него. Изтяга се по корем, кръстосва длани върху възглавницата и полага глава на тях. Завивам я с пухеника, мятам отгоре и халата. После пак сядам и запалвам поредната цигара. Дъждът е спрял, съвсем тихо е. След малко започвам:

— По едно време си мислех, че съм отговорен за смъртта им, и на двете. Всичко беше много объркано. Втората ми жена се казваше Лина и поразително приличаше на вас. Тя…

— Обичаше ли ви?

— Понякога да. За останалото време не съм сигурен. Първата ми жена, Ефи, както й виках, беше уравновесен човек като мен. Заминахме за Ява и ни се роди момиченце. Обичах жена си и тя ме обичаше. Само че аз бях глупак. Наумих си, че живеем прекалено равно и спокойно, че ни липсва романтиката на истинския живот… че няма динамика, ако ме разбирате.

— Не, изобщо не ви разбирам — троснато отвръща тя.

И аз самият не разбирам напълно, затова продължавам:

— Всъщност няма значение. Оттогава минаха години, това беше през 1942-ра. Вие тогава сте били на две годинки. Дъщеря ми Бабу беше на четири — разказвам й накратко за японското нападение срещу Ява и за хаоса. — Произведоха ме в чин капитан и по двайсет и четири часа сновях с джип из острова. Накрая се озовах в Бандун, където помагах на войските ни криво-ляво да поддържат някакъв ред при японските въздушни нападения. Същевременно на север, където живеехме, се бяха надигнали местни фанатици и аз се тревожех за жена си. Вярно, не чак толкова, защото бе направила много за тамошните хора и те я уважаваха. Пък и знаех, че слугите са ни верни. Една вечер в десет часа вечерта полковникът ми разреши да си отида у дома, на един час път през полята. В покрайнините на града се отбих в малко хотелче да изпия една бира. И тогава се появи ти. Само че се казваше Лина. Някакви пияни войници се бяха сдърпали заради нея и…

— Уличница ли беше?

— Не. Беше на разположение, ако разбираш какво значи това. Та единият войник беше съвсем обезумял и искаше да я убие. Застрелях го и после спах с нея. Не казвам, че постъпих правилно. Че спах с нея, имам предвид.

Тя свива рамене.

— Понякога така става. Разбирам ви.

— Това е. Тръгнах след час и дори си мислех, че съм извадил късмет, защото ме настигна патрул от военната полиция с джип, и им казах да ме придружат. Попаднахме на засада. Моят джип излезе от строя, но войниците разпръснаха нападателите и ме закараха до дома. Това ни забави с още половин час. Когато стигнах, къщата гореше. Религиозните фанатици налетели час преди това и заклали и жена ми, и дъщеричката ми, и местните слуги — дръпвам от цигарата и продължавам: — Бездруго бях на ръба на силите си и този удар ме довърши. Когато малко се посвестих, макар и още да не бях дошъл на себе си, бях пленник на японците. Връщаха ме в Бандун — търсели друг Хендрикс, един от четиримата ни тайни агенти, помислили, че съм аз, и ме водеха на разпит. Заспа ли?

— Не, слушам. Разкажете ми още за Лина.

— След време научих, че на другата сутрин, като чула за клането, Лина веднага хукнала натам. Докато съм бил в безсъзнание, фанатиците се върнали и убили четиримата войници, които ме придружаваха. Мен ме оставили на земята, помислили ме за умрял. Лина ме намерила и се погрижила за мен, а когато дошли японците, ги убедила, че от един труп не могат да измъкнат нищо, та лекарите им да ми бият инжекция, за да ме свестят. Лина умееше да се оправя. Повече от три години прекарах в лагера и затвора на военната полиция, но тя беше свободна, защото беше наполовина индонезийка. Идваше редовно и тайно ми носеше полезни неща. Когато войната свърши, се ожених за нея. Но не от благодарност, държа да го подчертая. Желаех я с цялото си същество.

— За нея това е било много по-важно от благодарността ви — сухо отбелязва Евелин. — Какво стана по-нататък?

Разказвам й накратко за съвместния ни живот през следващите години и как един бивш прислужник я застреля. Евелин мълчи толкова дълго, че се навеждам да видя дали не е заспала. Не че бих я упрекнал. Но тя е напълно будна. Извръща глава към мен и казва:

— Разбира се, че ви е обичала. Иначе нямаше да ви идва на свиждания цели три години. Три години са много време, особено за една млада жена. Детето е било ваше и вие сте отговорен за смъртта му. Но не и за смъртта на първата си жена, това е просто лош късмет. Ако бяхте тръгнали по-рано от града, щяха и вас да убият при засадата. Дори да се бяхте измъкнали, щяхте да попаднете в ръцете на онези, които са нападнали дома ви.

— Не, засадата е била заложена само двайсет минути преди това. Каза ни го един от ранените малко преди да издъхне. А, от друга страна, познавах добре водача на фанатиците. Често идваше у дома, разговаряхме на религиозни теми и аз цитирах тяхната свещена книга в оригинал на арабски. Това означава много за тях. При нападението са били обезумели, но мисля, че аз щях да успея да ги вразумя. Само че ако бях там, за да поговоря с тях.

Тя отново свива рамене.

— Така да бъде, щом сте толкова уверен. Но втората си жена наистина сте убили. Просто ви се е искало да не е жива. А по-долно от това няма.

— Права си.

Тя изправя възглавницата до стената, обръща се и подпира гръб на нея. Свива крака и придърпва пухеника, за да се покрие. После казва горчиво:

— Вече разбрах. Преследвате ме не защото ви харесвам, а защото съм част от проклетия ви комплекс. Вие, приятелю, си мислите, че жените са ви като на длан и знаете всичко за тях — тя поклаща глава и продължава с примирен глас: — А бедата на нас, жените, е, че подминаваме истински свестните и искрени мъже, които поне от време на време се питат какво ни е и какво мислим. Непрекъснато се забъркваме до живот със самовлюбени егоисти като вас и Фигел, които пет пари не дават за нас, а лежат върху личните си комплекси като квачка в полог — тя свива рамене. — Само че вари го, печи го, това е, както казваше Фигел. И къде ще ме отведете? В Амстердам не можем да останем, защото не искам някой ден да срещна Бърт.

Подпирам лакти на колене и облягам брадичка върху дланите си и се заглеждам в нея. Идва ми на ум, че както съм се надвесил на стола, сигурно приличам на капитан Уеда, вторачен в поредния затворник. Само дето не съм толкова равнодушен. Желанието ми към нея ни най-малко не е отслабнало. И макар че последните няколко часа напълно промениха отношението ми към света, животът пак ще поеме своя ход, трябва да тръгне. Ще ям и ще пия, ще ходя насам-натам и ще спя, евентуално ще имам и жена до себе си. Във всички зен текстове се казва, че мисловното равновесие изисква физическо равновесие. Мога и на Евелин да помогна да възстанови равновесието си. „Реинтегриране на наркоманите в обществото“ — гласеше заглавието на последната глава от доклада ми „О. О. О“. „Авторът съзнава моралната отговорност на управляващите“ — одобрително бе отбелязал в полето един висш чиновник в Батавия. Навремето бях до немай-къде горд със себе си. Сега вече не се гордея толкова. Трудно е да се отречеш от всичко. Дори и вече да си изкачвал връх Фуджи. Сигурно е обаче, че трябва да се махна от Амстердам. За мен това е вече град на сенки. Мъртъв град, в който завинаги ще бъда сам.

— Фигел уреди ли ти паспорта?

Тя кимва, а аз изсипвам втора таблетка от шишенцето и я поставям върху куфара до пластмасовата чаша.

— Нуждаеш се от почивка — казвам. — Вземи и това хапче, ще те приспи до сутринта. Към обед ще те заведа да хапнем. После тръгваме с моята таратайка за Париж. Там все някак ще се снабдим с дрога, колкото да се откажеш малко по малко. След това ще продължим още по на юг, към Средиземноморието, да речем, до Южна Испания. Ще се излежаваме на плажа, ще плуваме, ще се возим на лодка. И аз се нуждая от по-дълга почивка, парите ще стигнат за двама ни за около половин година. После ще видим — дотук планът ми харесва. Не ми харесва онова, което се налага да добавя, но то е част от лечението. — Няма нужда да ми благодариш за нищо. Обичам, когато съм на почивка, да съм с жена, която да е само моя, така че, като дойдеш с мен, ще ми спестиш усилието и парите да си търся друга подходяща.

Не й е приятно да го чуе, но приема думите ми съвършено безучастно.

— Идеята не е лоша — спокойно казва тя. — Никога не съм ходила по-далеч от Брюксел и ще е интересно да видя как се обличат в Париж. Оттук ли ще ме вземете?

— Не. Снощи се получиха известни усложнения с Мигел и утре полицията може би ще наблюдава къщата. Добре ще е да излезеш през задния вход. Да се срещнем при дигата, да речем, до паметника на жертвите от войната. Наоколо има много прилични заведения. Ще те чакам в два без петнайсет с колата — изправям се.

Тя протяга ръка изпод пухеника. Стискам малката й топла длан.

— При дигата — вяло, едва-едва се усмихва тя. Придърпвам вратата зад себе си и слизам по тясното стълбище. На площадката спирам до колоната с глава на Янус и се вглеждам внимателно в двете му лица. И двете се усмихват. Той се усмихва и на влизащите, и на заминаващите. Ето, аз заминавам, завинаги. И аз съм с две лица, само че едното се усмихва, другото гледа мрачно. Кое от двете има право? Въздъхвам и поглеждам часовника си. Пет и половина. Ранна утрин. Потупвам Янус по дървените къдрици и слизам по широките стъпала.

Тръгвам по тъмните улици напосоки, свивам ту наляво, ту надясно, докато съзирам каквото търся — спретната стъклена телефонна кабина. Изваждам портфейла си и проверявам записания на стара сметка номер. Пъхвам монета в процепа и набирам пет осмици. Почти веднага ми отговаря доста бодър глас. Явно не плащам данъци съвсем напразно. Прокашлям се важно и казвам:

— Имам да ви съобщя нещо. Близо до дока Зеебюрхер има хотел или пансион с телефонен номер 99 064… Записахте ли? Не, не е шега. Ни най-малко. Не знам име, но повтарям номера: 99 064. Там е отседнал един чужденец, който носи четири кутии за пури, пълни с наркотици. Малкото му име е Мигел. Да, ще повторя бавно. М като Михаил, И като Исаак… Изключено е да не го познаете — висок, рус, къдрав, със светли мустачки. Не съм сигурен дали той самият знае, че в кутиите има наркотици. Възможно е международна банда наркотрафиканти да му ги е пробутала. Мисля, че центърът им е в Кайро. Пожелавам ви успех! — оставям слушалката и прекъсвам възбудените въпроси.

Не съм полицай, но все пак съм автор на доклада „О. О. О.“. Провеждал съм сериозно проучване, обикалял съм болници и клиники и съм виждал човекоподобните отрепки в тях. А и току-що се разделих с Евелин. Доколкото зависи от мен, онази стока няма да стигне до предназначението си. Междувременно се чудя защо все пак помогнах на Мигел, като изразих съмнение. Може би защото имам чувството, че той ме спаси да не ми пръснат черепа.

Пресичам улицата умислен. Едно месарче на велосипед едва успява да извие кормилото в последния момент да не ме блъсне.

— Внимавай къде ходиш бе, хухавел! — извиква то през рамо.

Прав е, трябва да внимавам къде ходя. Не знам дали полицията може да засече обаждане от уличен телефон. Докато търся такси, се опитвам да подредя фактите. Мигел е голям хитрец и много ловко използва интереса ми към Евелин, за да ме заблуди, че Фигел и неговите хора търгуват с бели робини. А не е така. Тяхната стока са наркотиците — много по-безопасно е и носи двайсет пъти по-висока печалба. Току-що бяха приключили една доходоносна обиколка из Европа. Ахмад говореше на Мохтар за покупко-продажби, значи сигурно са разменяли египетски опиум или може би индийски коноп срещу хероин, кокаин или някой друг благословен плод на съвременната ни западна цивилизация от името на онзи достопочтен старец в Кайро, когото наричаха шейха. Ахмад спомена за продажби и това трябваше да ми подскаже, че съм на погрешен път, като ги взех за търговци на бели робини. Но тогава в главата ми имаше какво ли не.

Майкъл не се занимава нито с бели робини, нито с контрабанда на наркотици. Сигурен съм, че наистина е жиголо и както ми каза, от време на време задига по някоя брошка. Фигел го е привлякъл, защото се чувства като риба във вода в западноевропейските столици и курорти и може да го свърже с нужните хора. В отплата за услугите Фигел му е обещал да го заведе в Египет, където да му осигури нов паспорт и самоличност.

Сега вече всичко ми е ясно. Дори и онова, което се случи на корабчето. Професионалният убиец Мохтар е загубил самообладание, след като се е наложило да убие човека, от когото тайно се е възхищавал. В беса си е решил да пречука всеки, който му се мерне, и най-напред мен. Фигел е искал да му попречи и Мохтар го е убил. Не вярвам Мохтар и Фигел да са се застреляли едновременно. Мигел явно си е припомнил някое долнопробно романче или филм. Мисля, че Мигел е влязъл непосредствено след Фигел, а не след време, както ми каза. Тази част от версията му сериозно куца, защото кой го е грижа как ще паркира на безлюден кей посред нощ? Мигел е присъствал, когато Мохтар е застрелял Фигел, и на свой ред го е застрелял, преди Мохтар да убие и него на място. Мигел не е убиец, застрелял е Мохтар при самоотбрана. След като е убил Мохтар, си е дал сметка, че пратката наркотици, равняваща се на малко състояние, само чака някой да я вземе, а той вече е единственият останал жив. През цялото време е знаел, че дрогата е в табакерата за пури, и затова изигра цялата сцена, когато я извади от джоба на Фигел. В онзи момент единствената му цел са били пурите на Фигел. Не вярвам Мигел умишлено да е убил Мохтар и Фигел, за да сложи ръка на цялата пратка. Но полицаите ще си помислят тъкмо това, след като проследят делата на Фигел и открият, че той не е търгувал с жени, а с наркотици. Затова Мигел толкова държеше аз да им разкажа моята версия. И се е погрижил фактите да я потвърдят, пъхайки в ръката на всеки съответния пистолет, изстрелял съответните куршуми. Имал е време да нагласи всичко, докато аз лежах полузашеметен с лице към стената.

Само че сега полицаите ще спипат Мигел в убежището му. Както ми каза, гласеше се да им се обади след три-четири часа, намекна, че ще напусне с колата на Фигел Холандия и ще им звънне някъде от границата. Но това беше прах в очите. За какво му е да напуска Холандия с четирите скъпоценни кутии? Международният пазар за наркотици е стройно организиран и да напусне Холандия, за него би означавало някой от европейските агенти на шейха да се лепне по петите му, да не говорим за френската полиция. „Джибути“, естествено, е вън от играта, защото този прекрасен кораб принадлежи на шейха. В Амстердам човек може да се крие успешно, стига да има пари и да знае езика. Като му дойде времето, Мигел ще се свърже с агент на някой от съперниците на шейха, за да пласира стоката и след това да офейка.

Мигел е голям хитрец. Знае точно колко истина да вметне, за да звучат лъжите му убедително. Току-виж успял да убеди полицаите, че не е знаел за скрития в пурите наркотик. У него са и документите на Фигел, и бележникът на Ахмад, така че ще може да предостави на полицаите дълъг списък от извънредно интересни имена и адреси, за което те, разбира се, ще му бъдат благодарни. Ще им разкаже надълго и нашироко някаква история, като добре внимава да не спомене корабчето, Евелин или мен. Пансионът му не е далеч, така че сигурно е чул експлозията и е отишъл да види какво е станало. Ще реши, че съм загинал и че той е виновен за смъртта ми. И дума няма да обели за мен, защото е хитър мошеник. Това, че Евелин го е изненадала, когато се е върнал на „Абел“ 53 само за да вземе пури, каквито не пуши, и че Евелин спомена това пред мен, е просто лош късмет за него. Може и да успее да се отдаде на самотен риболов в залива Сейнт Джордж или край Неапол. Само да не пипа скъпоценностите на попрезрелите си изгори и склонното му към погрешни стъпки сърце да не го подведе.

Някъде пред мен над смълчаната улица се извисяват гласове. Двама пияни се препират с шофьор на такси под улична лампа. Когато се приближавам с отмерена крачка, чувам, че моторът работи. Давам знак на шофьора и се качвам в колата. Потегляме и оставяме двамата пияници на бордюра, които продължават да сипят гръмки псувни, но без особено въодушевление. Докато завиваме, шофьорът казва:

— Добре де, напили се… И аз обичам да се почерпя, когато не съм на работа. Ама не понасям да ме ругаят. Кой номер казахте?

Повтарям номера и той ме откарва у дома.