Подареният ден (Амстердамска загадка)

Срещата при дигата

Отключвам познатата кафява врата, отивам до телефона на стената в студеното преддверие и прелиствам оръфания указател. Както и очаквах, „Нивас лимитид“ я има. Значи не е трудно да бъдат намерени, ако на човек не му се мърда от къщи, налегнат от тежък махмурлук. Драсвам номера на стената, която и бездруго вече цялата е покрита с телефонни номера и неразбираеми драсканици от съквартирантите ми.

Следващото, което трябва да направя обаче, не е толкова лесно. Преди близо две години един тукашен лекар ми писа като на автор на доклада „О. О. О.“ с молба за повече подробности, тъй като специализирал лечение на наркомани. Писмото беше много учтиво, но аз така и не му отговорих и сега не си спомням името на лекаря. Отварям указателя и проследявам дългия списък с лекари. Накрая успявам да разпозная името му сред невролозите. Записвам и него на стената и се качвам горе. Стъпвам на пръсти, защото парцаливият килим по стълбището е съвсем протрит и не ми се иска да будя старата хазяйка. Имам име на тих, улегнал наемател.

Запалвам лампата в стаята. Двата прозореца са към улицата, но дългите пердета от тъмнозелен шевиот са спуснати. Стаята е студена и унила и бързам да отида до тумбестата камина, отварям вратичката на отдушника и енергично разтърсвам скарата. Накрая падат няколко живи въглена. Заставам отпред, с гръб към дървената полица, боядисана като мрамор на пръски.

С ръце в джобовете на шлифера оглеждам критично евтиното боядисано бюро и креслото зад него с прокъсаната тапицерия. Все се канех да го дам на поправка, така и не успях. Непорочна тясна кушетка под дъската, която заковах на стената, та да има къде да си слагам будилника и транзисторчето. Желязна поставка с газовия котлон, на който си варя чай и кафе. Взета от разпродажба библиотека, пълна с книги, купувани една по една, без да успея да извлека особена полза от някоя. Прекалено широк гардероб, наследство на хазяйката ми от покойната й братовчедка. Или от леля й?

Непрекъснато призоваваното минало изпълваше стаята с неповторима интимност. Сега, когато връзките назад са прекъснати, помещението е пусто и безсмислено. Внезапно потръпвам. Изглежда съм настинал на онова корабче. Като се постопли, ще се съблека, ще наметна хавлията и дълго ще стоя под горещия душ в малката баня на стълбищната площадка. После ще наглася будилника за един без петнайсет и ще си легна. Седем часа дълбок сън.

Стоя дълго под горещия душ, после се наспивам — седем часа без прекъсване и без сънища. Само че когато будилникът ме събужда, усещам тъпа болка в главата, а и цялото ми тяло е толкова сковано и така ме боли, че не съм сигурен дали ще мога да се вдигна. След няколко безуспешни опита все пак накрая успявам, пускам транзистора и изваждам кутията с лекарства от гардероба. Гол-голеничък придърпвам стола си до камината, която вече бумти. Мажа ожулванията и натъртванията по цялото си тяло под съпровода на новините. Когато започва криминалната хроника, спирам и се заслушвам. След малко съобщават:

Следва цял поменик от дребни престъпления и кражби и аз се съсредоточавам върху насинените си ребра. Като че ли не са пострадали сериозно. Издръжлив човек съм. Капитан Уеда го каза, а той знаеше какво говори. Но усещанията ми са вяли и объркани. До някое време обаче. Изведнъж наострям уши. Говорителят изброява местни злополуки и инциденти с обичайния си приветлив глас. Вестта, която очаквам, е немногословна, но съдържателна:

Говорителят повтаря бавно и отчетливо името, след което приканва д-р Клауснер да се свърже при първа възможност с известна застрахователна агенция.

Изправям се с въздишка на задоволство и изключвам транзистора.

Бързо се обличам и слизам долу. Хазяйката е на телефона, потънала в разговор с месарницата. Най-сетне затваря и ме уведомява, че за обяд ще има крехки свински пържоли. След като се потътря към кухнята, аз набирам номера на „Нивас лимитид“ и учтиво моля момчето, което вдига, да повика господин Винтер от стаята му в сутерена. След минута-две чувам гласа на Бърт. Пита сериозно кой го търси.

— Хендрикс — казвам. — Имам среща с Евелин при дигата в два без петнайсет. Бихте ли й предали, че заради непредвидени обстоятелства няма да успея да дойда? Ще я намерите при дигата, пред паметника на жертвите от войната. В два без петнайсет. Нали ще бъдете така добър да й предадете, че много съжалявам и й желая успех. Не, няма да заминава. Да, добре е. Просто си даде сметка, че в крайна сметка Фигел е само един мръсник, и сега е малко изнервена. Накарайте я да се обади на доктор… — казвам името на невролога, записано на стената. Евелин ще се сети. По-нататък може и да каже всичко на Бърт. Да речем, след две-три години. — Моля? А, запознахме се в „Клод“. Името ми е Хендрикс. Да, два без петнайсет. Ако не дойде до два, моля ви, обадете ми се — казвам му телефонния си номер и затварям.

После набирам номера в службата си. С настоящето приключих, от бъдещето се отказах, но рутината на живота продължава. Казвам на дежурния, че съм се събудил с тежка простуда, но ще се опитам да отида по-късно следобед.

Връщам се в стаята, лягам в леглото, както съм с дрехите, и много бавно обръщам ухо към радиото. Предават чудесен концерт и се заслушвам със съвършено пусто съзнание. В два и петнайсет изпълнението свършва. Изключвам транзистора. Бърт не се обади, с това свършва и моето изпълнение.

Ставам, напълвам чайника от чешмата на мивката и го слагам на газовия котлон. Докато чакам водата да кипне, се взирам начумерено в маслената картина на стената над котлона. Ужасен натюрморт — ваза с крещящо ярки цветя, при това нарисувана без всякаква перспектива. Мразя тази картина, но така и не събрах кураж да кажа на хазяйката да я махне, защото и тя като огромния гардероб е наследство от покойната й братовчедка. Или леля. Казвам си, че първо ще си направя чаша силен чай, после ще си препека няколко филийки.

Сякаш казвам на някой друг да направи това. Всъщност има ли значение, дали аз ще направя чай и ще препека филийки или някой друг? Наистина няма. Защото аз не съществувам. Човек, който е отрязал връзките с миналото си, приключил е с настоящето и се е отказал от бъдещето си — такъв човек реално не съществува. Това съждение е съвсем редовно. Аз обаче не съм редовен. В гърдите ми се надига ужасното усещане за пустота.

В миг се виждам застанал пред газовия котлон със стиснати зад гърба ръце и отпуснати рамене, с наведена глава. Не, това не съм аз. Това е капитан Уеда. Стои над мен и чака. Чака ме да сляза от връх Фуджи. Да чака. Сега ми е паднало да подразня това дребно човече с огромни очила. Да му кажа, че няма никога да сляза. Че съм стигнал върха и завинаги ще дишам чистия нетрепкащ въздух на ледените висоти. И тогава става нещо странно. В мига, когато ликуващ му заявявам това, осъзнавам, че не казвам истината, защото ми се иска да сляза. Да сляза от върха и да се върна при него. Но вече не виждам Уеда, той си е отишъл. Сега съм съвсем сам. Сам сред вечните снегове. Това ще е и последното ми усещане, чувството за пълна самота. След малко ще се изпаря сред нетрепкащия синкав въздух, вече няма да ме има.

Страх ме е и искам да сляза. Искам да сляза долу, там при Уеда, когото обесих, при Фигел, Ахмад и Мохтар, които превърнах в пепел. Искам да сляза при тях, неистово го искам, преди съществуването ми да се е разпаднало. Защото не искам да бъда сам, искам да ме има. Искам да споделя техните мъки и слисването им, защото аз съм те и те са аз. Копнея за тях, искам да бъда заедно с тях, те са единствената истинска причина аз да съм аз. Без тях съм загубен.

И тогава усещам, че вечният сняг се размеква.

Наоколо е станало по-топло, от повея снегът започва да се топи. Той се надига и погалва лицето ми. Безмилостното лазурно небе прелива в смътна уютна сивота. Отварям очи и поемам дълбоко дъх, с огромно облекчение. Стоя сведен над чайника, опрял ръце на стената. Тук съм, под непохватния натюрморт с крещящите цветя и вазата, нарисувана без перспектива. Парата от чайника се вдига нагоре към лицето ми.

Правя крачка назад. И изведнъж се усмихвам. Най-накрая аз, Йохан Хендрикс, победих капитан Уеда Морисада. Победих го, и то завинаги. Защото в него познах себе си и се слях с него. Дълбока смирена благодарност разлива топлата си утеха по цялото ми същество.

От този миг ще трябва да съм извънредно предпазлив, да напредвам стъпка по стъпка, за да не загубя отново невероятния дар, който ми бе даден. Трябва да внимавам и известно време да говоря с езика на Уеда. Той е постигнал пълното откъсване отгоре на ледения връх още като млад в Киото, години преди аз да го постигна рано тази сутрин на корабчето. Откъсването, технически наричано Празнота — изпразване от всяка цел и всяко желание. Но след него Уеда е спрял, залутал се е пред следващата, последна стъпка, която така и не е успял да налучка. А нещата са толкова прости, всички текстове го казват съвършено ясно: след пълното откъсване от света идва повторно пълно отъждествяване, технически наричано Състрадание. Празнота и Състрадание — Уеда отлично познаваше тези две ключови понятия, без да ги разбира, както и аз отлично знаех ключовите понятия от моя свят, без да ги разбирам. Когато зен учителят на Уеда в Киото е видял, че ученикът му не може да открие окончателния отговор, го е изгонил. На мен обаче ми било дадено да получа този отговор на днешния двайсет и девети февруари, в подарения ден. Подарен на мен, своеволно побягналия, на когото въпреки всичко бе разрешено да се върне.

Общият делител бе поставен в ръцете ми и с него вече имам смелостта да пристъпя към понятията на моя християнски свят. Понятия, познати до безкрай, които приемаме за даденост и скверним в делничната си реч; понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение. И аз се дивя пред необятното състрадание, проявявано към нас, които никога не сме го заслужавали и никога няма да го заслужим, защото от незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още. Невероятното е, че като съвършено незаслужено благоволение въпреки всичко ни е позволено да съществуваме, и това е неопровержим акт на Милост. А тази Милост е тъй изумителна и всепроникваща, че и за миг да я зърнем, то е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.

Ефи, Лина, простете ми. Простете ми, че не ви обичах достатъчно, докато бяхте тук, и че непрекъснато се опитвах да ви смъкна от мястото, където сте сега, долу, при моите егоистични себични грижи. Прости ми и ти, Бабу, заради желанието все да си при мен, въпреки че самият аз често съм те предупреждавал да не се отдалечаваш от дома. Простете ми, както вече ми бе простено, защото ето, вижте: в знак на съвършено незаслужено благоволение и заличеното минало, и приключеното настояще, и отстраненото бъдеще са ми върнати.

Изключвам газта и отивам до прозореца. Дръпвам пердето и виждам, че бледото обедно слънце от края на зимата обагря сивотата на улицата и къщите в нежно бежово. Чувам смеха на деца, които си играят долу на тротоара, и възбудените гласове на две момиченца, отминаващи ръка за ръка. Някъде зад ъгъла една латерна свири много стара мелодия. Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сам.