Подземен свят

33.

Петнайсетгодишната Иви Фрай, дъщеря на Итън и на покойната Сесили, си бе създала нов навик. Не се гордееше особено с него, но така или иначе той упорстваше, какъвто навик имат навиците. Накратко — бе започнала да подслушва пред вратата на кабинета на баща си, когато го навестяваше Джордж Уестхаус.

Защо не всъщност? Все пак нали баща ѝ винаги повтаряше, че скоро ще се включи в „борбата“, както се изразяваше? И не беше ли друг негов любим израз, че „няма по-добро време от настоящето“?

От няколко години Иви и брат ѝ Джейкъб изучаваха асасинското изкуство и двамата бяха ентусиазирани ученици. Джейкъб — по-атлетичният от двамата — овладяваше с лекота бойното майсторство; харесваше му, макар да не притежаваше природния талант на сестра си. Нощем близнаците обсъждаха развълнувано деня, когато ще ги запознаят с митичното скрито острие.

Иви обаче се интересуваше повече от други неща. Уменията, удаващи ѝ се по природа, не я увличаха като брат ѝ. От сутрин до вечер Джейкъб се въртеше като дервиш в двора на къщата им в Кроли, за да упражнява движенията, които баща им показваше, но Иви често се оттегляше с оправданието, че постоянното размахване на сабята я отегчава, и отиваше в кабинета, където баща ѝ държеше книгите си.

Знанията — те разпалваха въображението на Иви Фрай. Трудовете на асасинските предтечи, хрониките на легендарните членове на Братството: Алтаир ибн Ла’Ахад, чието име значеше „летящият орел“; смелия, обаятелен Ецио Аудиторе да Фиренце; Едуард Кенуей; Арно Дориан; Адевале; Авелен дьо Грапре и разбира се, Арбаз Мир, е когото баща ѝ бе другарувал на младини.

Всички се бяха борили срещу тамплиерската напаст; бяха се сражавали за свободата в различни епохи и земи; повечето рано или късно бяха участвали в намирането на така наречените артефакти. Не ставаше дума за музейни експонати, естествено. Артефактите, обсебили въображението на асасините и тамплиерите, бяха наследство от Предците. Най-важни бяха райските частици. Говореше се, че притежават библейско могъщество, а познанието, кодирано в тях, обхващало миналото, настоящето и бъдещето. Неколцина — Алтаир ибн Ла’Ахад например, върху преписа на чийто труд Иви често размишляваше — изразяваха съмнение дали артефактите не са най-обикновени дрънкулки. Иви не беше сигурна и вероятно това бе част от обаянието им. Искаше да ги види с очите си. Искаше да ги пипне и да се почувства свързана с обществото, съществувало преди тяхното. Искаше да прозре неведомите сили, оформили облика на човечеството.

И така, когато една нощ някой спомена думата „артефакт“ в кабинета на баща ѝ, тя се помая пред вратата, за да чуе още. По същия начин постъпи и при следващото посещение на Джордж Уестхаус. И така нататък.

Понякога се питаше дали баща ѝ се досеща, че ги подслушва. Би било съвсем в стила му да не каже нищо. Предположението, че не е задължително да си навлече неодобрението му, смекчаваше чувството ѝ за вина. Все пак тя просто събираше по-рано урожая от информация, който по-късно щяха да ѝ поднесат.

— Смелчага е твоят човек — казва Джордж Уестхаус сега.

— Наистина. И единствената ни възможност някой ден да си върнем града. Тамплиерите ни смятат за безпомощни, Джордж. Нека мислят така. Да имаме шпионин в редиците им, ни дава сериозно предимство.

— Само ако разбере нещо полезно за нас. Научил ли е нещо?

Бащата на Иви въздъхна.

— Още не. Знаем, че Крофърд посещава редовно Кавана. Люси Торн също се навърта често край изкопа…

— Присъствието ѝ там показва, че сме на прав път.

— Да. Не се съмнявам.

— Но нищо не подсказва кога тамплиерите се надяват да открият това, което търсят?

— Още не, но Призрака бди зорко и ще ни уведоми веднага.

— А ако вече са го открили?

— Ще разбере и това, защото малко по малко печели доверието им и е на точното място да ни набави артефакта.

Зад Иви се чу шепот:

— Какво правиш тук?

Стресната, тя се изправи рязко и коленете ѝ изпукаха леко. Обърна се и видя Джейкъб, застанал зад нея с неотменната си широка усмивка. Иви вдигна показалец пред устните си и го поведе настрани от вратата и към стълбището, за да се приберат в стаята си.

След като си легнат, Иви щеше да разкаже на Джейкъб какво е научила с пълното съзнание, че макар да настоява да чуе всяка подробност, той всъщност няма да си направи труда да я изслуша. Асасинската история, стратегия, политика и артефакти бяха аспекти от живота на Братството, които брат ѝ охотно отлагаше за по-нататък, когато баща им благоволи да ги запознае с тях.

Не и Иви обаче. Тя жадуваше за знания.

34.

Минаха месеци от събитията в дома на семейство Уо и през тези месеци Абърлайн тънеше в мрачни размисли. Понякога размишляваше сам, друг път в компанията на Обри, който нямаше склонност да се задълбочава в неразрешени загадки, но му помагаше от съчувствие, а и защото обичаше да пийва по халба в „Зеленият мъж“.

Докато седяха, унило облегнати на масата в кръчмата, и се стараеха да не се набиват в очи като двама полицаи кръшкачи, Обри често се опитваше да разведри настроението с вариететни шегички.

— Знаеш ли, Фреди, кога лодката заприличва на бомбе?

— Не знам. Кога?

— Когато се прекатури.

Понякога пък пробваше да разсее Абърлайн с по-задълбочена философска дискусия.

— Всеки попада на неразрешими случаи — каза един ден.

— Не съм съгласен — възрази Абърлайн и пресуши халбата си, отдавна загърбил правилото да не пие по време на служба. — Знаеш ли какво всъщност не ми дава мира, Обри? Не ме измъчва неведението, а фактът, че лъжци и убийци се разхождат на свобода, доволни как са прецакали ченгетата. Не, какви ги говоря? Не ченгетата, защото никой друг освен нас не дава пет пари за някакви си мъже в роби и липсващи тела. Мислят, че са прецакали теб и мен.

Обри поклати тъжно глава.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Фреди? Искаш всичко да е черно и бяло. Искаш да знаеш всички отговори. Но понякога просто няма отговори и няма черно и бяло. Има различни отсенки на сивото, а нещата са мътни като дъното на Темза и вонливи като него. Няма начин обаче да промениш и Темза, и тях.

— Грешиш… — Абърлайн замълча и се замисли. — Е, може би си наполовина прав. Има отсенки на сивото и не всичко се дели на добро и на зло. Признавам, че ме вразуми, и ще те почерпя с една халба за разсъдливостта. — Вдигна два пръста и барманът зад шублера се раздвижи тутакси. — За отговорите обаче грешиш. Има отговори. И искам да ги разкрия.

Обри кимна и се напрегна да си спомни друга шега, но единствената, за която се сети, завършваше с: „Не можеш да измайсториш хубава примка“. Реши, че не е подходяща за ситуацията, и изпи следващата си халба в мълчание и от време на време в мрачно съзерцание.

Навън тръгнаха в различни посоки по Риджънт Стрийт. Абърлайн се почуди дали мъжът в кръчмата, който, изглежда, проявяваше необикновен интерес към тях, ще проследи него или Обри.

Взря се във витрина и отражението му показа, че той е късметлията.

35.

— Ще ми кажеш ли сега защо ме следиш от няколко дни?

Крайно ядосан, Абърлайн беше вкарал сянката си в уличка край новото шосе, за да я приклещи натясно. Ядът му произтичаше от факта, че тази сутрин го бяха извикали в кабинета на сержанта да му натрият носа. Меко казано. И защо? Защото, видите ли, господин Кавана от градската подземна железница — кучият син с рибешките очи — се оплакал от него. Набедил го, че се явява прекалено често на строежа. Вече им додявал, а и сам ставал смешен с намеците си, че Кавана и петима от служителите му са замесени в убийство.

Трябвало да престане веднага.

И така, почерпил сила от яда, Абърлайн наблюдаваше как лицето на мъжа поморавява над синия шевиот на ръкава му. Преследвачът му носеше тъмен костюм и бомбе — малко поизносени, но като цяло достатъчно прилични. Всъщност, помисли си Абърлайн, бе облечен кажи-речи като детективите от полицейски участък.

Само че Абърлайн познаваше всички детективи не само от своето управление, но и на мили околовръст, и този дръвник не беше от тях. Което го накара да се запита дали не е детектив от друг сорт. Със свободната си ръка претърси мъжа, откри малка кожена бухалка и я пъхна под куртката си.

— Частен детектив, а? — попита той.

В отговор мъжът закима енергично.

— Хрр… хрр… — опита се да каже.

Абърлайн поохлаби хватката.

— Да, полицай Абърлайн, частен детектив съм и току-виж съм ви помогнал, ако ми позволите да говоря — избърбори задъхан мъжът, притиснат до стената.

Предпазлив, но заинтригуван, Абърлайн го пусна.

— Как се казваш?

— Ленърд. Ленърд Хейзълуд.

— Добре, господин Хейзълуд, говори, но гледай да е убедително.

Хейзълуд поизпъна сакото си и намести шапката и яката си, преди да подхване:

— Работя за аристократ, виконт всъщност, който ми плаща добре и е готов да плати и на други, ако ме разбираш.

— Разбирам те отлично. Как ти се струва да те арестувам за опит да подкупиш служител на реда?

— Не се опитвам да те подкупя. Знам си работата и съм наясно, че колегите ти те наричат Сърцатия Фреди, защото спазваш стриктно правилата и дори не пиеш по време на дежурство…

Абърлайн прочисти гузно гърло. Де да знаеше, друже…

— И?

— Предполагам, че да разкриеш престъпление, би те въодушевило повече, отколкото да си понапълниш джобовете. И ако ти помогна и в двете отношения, тогава може би няма да е подкуп, а възнаграждение от дарител за блестящата ти полицейска работа.

— Престани да увърташ и казвай каквото имаш да казваш!

— Недалеч оттук нападнали виконта и негов приятел. В гробището на църквата Мерилбоун. Приятелят му пострадал тежко и починал.

— Не се е наложило да пътува дълго до гроба.

— Безвкусна шега, полицай.

— Безвкусна шега, защото надушвам отдалеч небивалиците. Ако някой е нападнал двама богаташи в гробище и е убил единия толкова близо до участъка, щях да разбера, нали?

— Виконтът и семейството на убития са предпочели да не докладват случая, за да не привличат обществено внимание.

Абърлайн сви устни.

— Нима? Значи не им е чиста работата.

— Не съм питал. Наеха ме просто да открия и да заловя нападателя.

— Да го заловиш, а? И после какво? Ще го предадеш на полицията? Не ме разсмивай. Ще го пребиеш или направо ще го пратиш в гроба. Познах ли?

Хейзълуд разкриви лице.

— Има ли значение? Важното е, че справедливостта ще възтържествува.

— За справедливостта отговарят съдилищата — отбеляза Абърлайн, макар напоследък да се съмняваше дали все още го вярва.

— Невинаги.

— Имаш право. Невинаги. Не и когато пияни млади аристократи се въргалят с повлекани из гробищата и се счепкват със сводниците им. На прав път ли съм? Искам да кажа, ако не смяташ да ме залъгваш, че са поднасяли макове на нечий гроб. От опит знам, че паралиите обичат да се забавляват за сметка на простолюдието. Може би поне веднъж са си разменили ролите.

Детективът сви рамене.

— Не е бил сводник. Човекът е нападнал работодателя ми, убил е приятеля му и е осакатил двама от телохранителите му… Едва ли е обикновен събирач на банкноти.

Веждите на Абърлайн отскочиха нагоре.

— Имали са телохранители? Е, бива си те да предизвикваш съчувствие, спор няма.

Хейзълуд се намръщи и пак задърпа яката си. Вратът му почервеня. Разговорът не вървеше добре.

— Мъжът е опасен. Дори не бил мъж всъщност. В наш интерес е да не броди по улиците.

Абърлайн се замисли за сивите отсенки на Обри. Замисли се за справедливостта и как се вмества тя в картината, когато двама аристократи се разхождат с телохранители, търсейки забавления в съмнителните градски квартали. Дали не трябва да му е все едно, ако самотен скитник е дал урок на кучите синове? И по-точно ги е ступал хубавичко. Абърлайн знаеше какво би казал Обри. Желая му късмет! И сили на окървавените му юмруци.

За пръв път Абърлайн почувства не че му е все едно, а че му е приятно да му е все едно. Разкикоти се.

— И как изглеждал този мъж, който дори не бил мъж? Ще се оглеждам за… какво? Звяр вероятно? Великан с остри зъби, хищнически нокти и гръмовен рев?

Частният детектив подбели очи.

— Ако не знаех истината, щях да си помисля, че си подпийнал. Не, нямах предвид повече от мъж, а младо момче.

— Младеж?

— Да. Индиец с боси крака. Биел се като дявол. Като акробат.

Усмивката на Абърлайн се стопи. Погледна го сериозно, забравил всички други съображения.

— Акробат, казваш?

36.

На другия ден Призрака стоеше край изкопа и наблюдаваше работата. Притискаше към гърдите си папки с документи, договори, графици — Марчънт му беше делегирал почти всички чиновнически задължения и да ги изпълнява, се бе оказало по-тежко от всичко друго, с което се бе нагърбвал досега, включително изучаването на всяка тънкост на фехтовката с Итън Фрай.

Един от бригадирите приближи до него, бършейки нос в ръкава си.

— Да ударя ли камбаната за смяна, господин Сингх?

Призрака го погледна разсеяно, опитвайки се да се съсредоточи върху думите, които не беше свикнал да чува — особено „господин Сингх“.

— О, да — кимна той най-сетне. — Благодаря.

После проследи втренчено как бригадирът изкозирува и се отдалечи. Необичайната промяна на обстоятелствата все още го смайваше. Наричаха го „индиеца“, преди да го назначат на новия пост. А сега… Господин Сингх. Името звучеше почтително, дори излъчваше могъщество. Защото какво е уважението, ако не вид власт? За пръв път в живота си Призрака разбираше колко примамлива е властта и защо мнозина я преследват толкова упорито. Властта осигурява пари и влияние и най-вече възможност да те чуват, а тези неща са изкусителни като любовта, приятелството и семейството, дори повече, понеже говорят на себичното его, а не на нежното сърце.

Да, мислеше си Призрака понякога, в друг свят бих могъл да свикна да ме наричат господин Сингх. Нищо чудно даже да ми хареса.

От висотата на поста, който заемаше, всъщност нямаше избор.

Кавана бе наредил на Марчънт да се погрижи за външния му вид и заповедта му беше надлежно изпълнена. Харди му подаде кафяв плик с уточнението:

— Ето, друже. Нови панталони, обувки, риза и сако. Има и шапка, ако желаеш.

Същата нощ в тунела Призрака пробва ансамбъла.

— Уха, приличаш на светски мъж! — одобри Маги, когато ѝ се представи, преобразен от главата до петите. — Всички дами ще те заглеждат, ако вече не са те забелязали.

Призрака се усмихна и Маги усети как усмивката му отново разтапя сърцето ѝ. И сега, както тогава — в нощта, когато се бяха срещнали за пръв път — тя си помисли: „Ех, да бях четирийсет години по-млада…“.

В крайна сметка Призрака се раздели със старата си шапка. Бездруго не харесваше железничарското си кепе. Реши да го подари на някой бедняк в тунела. Панталоните се оказаха твърде къси и той предположи, че Харди му е скроил подъл номер. Но главорезът щеше да се разочарова, защото възкъсите панталони, размятащи се около глезените му, устройваха напълно Призрака. Обувките даде на Маги. Тя измъкна доволно връзките и ги обу. Старите щеше да даде на друг обитател на тунела.

На следващия ден Призрака отиде на работа буквално неузнаваем.

Задълженията му бяха истинска тегоба. По-непосилно бреме от уроците по сражение с кукри. По цели дни отмяташе имена и цифри в различни таблици, следеше смените и надзираваше мнозината бригадири, някои от които приеха „повишението на индиеца“ по-добре от други. С учудване установи, че остра, но тиха забележка, придружена от поглед към подвижния директорски кабинет, е достатъчна да усмири негодуванието на всеки бригадир. Разбираше обаче, че тук не властва уважението, а страхът.

Ала основната му цел не бе да разнищва идеологически въпроси или да изучава нови работни умения. Задачата му беше да шпионира и да разбере какво кроят тамплиерите, за да помогне на Братството. За съжаление в това отношение не беше пожънал особени успехи. Новата му длъжност обсебваше вниманието му и рядко намираше повод да посети кабинета, където държаха плановете.

Един ден от наблюдателния си пост до крановете видя, че Крофърд Старик и Люси Торн си проправят път през блатясалите поляни и влизат в подвижния кабинет.

Сега е моментът, помисли си и прегази през калта дотам под претекст, че носи документи. Смит обаче и Харди Две — охраната пред вратата към светая светих — го спряха. Взеха документите и го отпратиха. Призрака явно принадлежеше към вътрешния кръг на Кавана само на теория. Навярно все още го проверяваха; всъщност и досега се чудеше как да тълкува случилото се няколко дни по-късно.

В късния следобед Призрака приближи до Марчънт и изкрещя, за да надвика грохота на парната машина, натоварена с пръст:

— Всичко е наред, сър!

Както след всяка смяна му подаде отчета и посочи трескавата деятелност на изкопа — по въжената линия пълзяха мъже, кофи с пръст се клатушкаха една след друга в сивкавия светлик на залязващото слънце, окаляни земекопачи с лопати и кирки през рамо излизаха от ямата като войска след тежка битка. Конвейерът тракаше ли, тракаше.

Вместо както обикновено да вземе отчета, Марчънт сви рамене и махна с ръка към дървения директорски кабинет зад тях.

— Остави го до масата с чертежите. По-късно ще го прегледам.

Очите му не издаваха нищо. Призрака кимна и тръгна към помещението на колела. Кавана го нямаше. Харди, Смит и Харди Две също не се мяркаха никъде. Призрака влезе сам в сърцето на операцията. Замисли се. Подлагаха го на изпитание. Понеже Марчънт вероятно отброяваше секундите, той запали лампа и приближи до масата с чертежите.

Марчънт бе уточнил изрично — трябваше да остави отчета там.

И разбира се, свитъкът с чертежи лежеше върху плота.

Призрака остави лампата до него и се наведе да го огледа. Ако беше капан, както подозираше… ето! Черен косъм бе подпъхнат между листовете. Стърчеше само върхът му. С разтуптяно сърце той дръпна косъма и молейки се това да е единствената уловка, разгърна документите.

Пред него лежаха чертежите за строежа на железницата, но не оригиналните, които бе видял, точейки шия над главите на другите работници, когато Чарлс Пиърсън и Джон Фаулър представяха творението си. Върху онези личеше гербът на компанията „Метрополитън Рейлуей“, а върху тези — гербът на Ордена на рицарите тамплиери.

Марчънт сигурно се чудеше защо се бави. Разгледа бързо документите и се съсредоточи върху чертежа на изкопа — всъщност на мястото, където работеха в момента. Забеляза защрихован кръг. Върху него бе очертан тамплиерски кръст.

Сви на руло чертежите, подпъхна косъма, угаси лампата и излезе от кабинета. Докато си припомняше мислено какво е видял, за да го запечата в паметта си, се сети как преди няколко дни бяха докарали сандъци и бяха сковали импровизирана сцена. Кавана се беше качил на нея, сподирян неотлъчно от Марчънт и охранителите, и през рупор бе обявил с прискърбен тон, че сред работниците има крадец — изчезнали инструментите на неколцина земекопачи.

Думите му предизвикаха дружен ропот. Мъжете пазеха инструментите си като зеницата на очите си. Призрака отдавна бе свикнал да заравя лопатата си на място край изкопа, но за мнозина лопатите и кирките не бяха просто средство да изкарват прехраната си — бяха и символ на занятието им. Преметнали през рамо инструментите на занаята си, те ходеха по улиците с високо вдигната глава и минувачите разбираха, че са отрудени мъже, а не просто окаляни нехранимайковци. Ето защо приеха толкова тежко заплахата — крадецът все едно им отнемаше насъщния. Кавана въртеше хората на малкото си пръстче. Предложението му отсега нататък да претърсват работниците, когато напускат изкопа, бе посрещнато с по-незначително негодувание от очакваното. Смените вече заемаха местата си три пъти по-бавно от преди, но поне хората бяха сигурни, че ръководството се грижи за тях.

Не успяха да заблудят Призрака, но сега вече знаеше каква точно е причината за решението. Изкопът беше стигнал до защрихования кръг. Краят се виждаше и макар на работниците да бе изрично заповядано да докладват за необичайни находки — с обещание за равностойно възнаграждение, ако открият ценност — все пак съществуваше вероятност някой просто да прибере намереното. Тамплиерите — както и асасините — явно не знаеха какво точно представлява артефактът. И не искаха да рискуват.

Имаше и друг проблем, разбира се — упоритият полицай Абърлайн, който току ги навестяваше и според Марчънт сипеше обвинения срещу него.

— Не се безпокой — казваше му той. — Прикриваме те.

Намекът беше, че „прикриването“ не е безплатно.

Щеше да се погрижи да им се отплати. Непременно.

Сега обаче Абърлайн се беше върнал с цяла делегация. Двамина му бяха познати — вторият полицай, Обри, и сержантът на отдела. Другите двама виждаше за пръв път — спретнато облечен мъж, който току си подръпваше яката, и още един…

Нещо у него му се стори познато. Присви очи да го огледа по-внимателно с чувството, че мозъкът му работи твърде мудно. Марчънт го разсея, крачейки към него с невестулската си усмивка.

— Хей! Ела тук!

Призрака се взря отново в новодошлия, който стоеше малко по-настрани от групата и също го гледаше. Очите им се срещнаха и двамата се познаха.

Беше телохранителят от гробището.

37.

Абърлайн го проследи с поглед как приближава.

Тази сутрин младият полицай бе влетял в кабинета на сержанта с новия си приятел — частния детектив Хейзълуд — и му бе съобщил, че има нова информация за индиеца от изкопа.

— Кажи му какво ми каза! — нареди той на Хейзълуд, по чието лице бе изписано изражение на човек, жертва на събития, които не се развиват според очакванията му. Преди да се усети, довереникът, на когото разчиташе да му помогне да намери индиеца, го беше повлякъл развълнувано към полицейския участък.

Сержантът го огледа от главата до петите и пак се обърна към Абърлайн.

— И кой, по дяволите, е този, Фреди?

— Частен детектив, който има информация за приятелите ни от подземната железница.

— О, пак ли проклетата железница! — въздъхна сержантът.

— Чакайте, чакайте! — Хейзълуд разпери ръце пред Абърлайн и сержанта като човек, който се опитва да усмири разбунено сборище. — Наеха ме да открия млад престъпник, нападнал аристократ. Не знам нищо за подземната железница!

— Няма значение, друже, няма значение — увери го Абърлайн. — Кажи му какво ми каза или аз ще взема думата и нищо чудно да добавя нелицеприятни факти за теб и за работодателите ти.

Детективът му се намръщи гневно и погледна към сержанта.

— Както казах на… — спря, за да подчертае допълнително презрението си — този полицай тук, джентълмен от благородно потекло ме нае, за да заловя много опасен мъж.

— Много опасен мъж — изсумтя Абърлайн. — Въпрос на гледна точка. Спомена, че освен двамата, които сега са в санаториума, там е имало още един телохранител.

— Да.

— Значи той може да разпознае момчето. Ще го заведем на строежа и ще го накараме да посочи нападателя.

— Възможно е, предполагам — съгласи се предпазливо Хейзълуд.

— И защо ще го правим? — изрева сержантът иззад писалището си. — Проклетият господин Кавана вече ме нахока заради безочливото ти поведение, Абърлайн, и грешиш, ако мислиш, че бих рискувал да си навлека второ конско. Или по-зле — да се оплаче на Джон Фаулър или на Чарлс Пиърсън и началникът да ми задиша във врата…

Абърлайн му намигна.

— Приятелят ни тук може да възнагради усилията ти.

Сержантът присви очи.

— Вярно ли е? — обърна се към Хейзълуд.

Детективът кимна. Обеща да му се отблагодари подобаващо и сержантът претегли вероятностите. Вярно, съществуваше опасност пак да го нахокат, но пък имаше изкупителна жертва — Абърлайн.

Нещо повече — рожденият ден на госпожа сержантшата наближаваше и нещичко отгоре би му свършило добра работа.

Ето защо одобри идеята. Съгласи се, че ако успеят да издирят телохранителя, ще имат достатъчно основание да посетят индиеца. И сега индиецът крачеше през калта към тях. Леле, помисли си Абърлайн, младежът се е издигнал! Носеше нови панталони, тиранти и риза без яка, разкопчана на врата. Е, пак беше бос и панталоните му се усукваха около глезените, но сякаш всички бяха хипнотизирани от тъмния му непроницаем поглед.

— Бхарат Сингх? Радвам се, че раните ти вече са заздравели — отбеляза вместо поздрав Абърлайн.

Призрака кимна едва-едва и обходи въпросително с поглед цялата компания, притиснал папките към гърдите си. Абърлайн забеляза как очите му се стрелват към телохранителя и си напомни, че ако дори половината, което казват за този млад мъж, е вярно, той може да се окаже доста труден, а и опасен противник. Окуражи се мислено. Не беше сигурен за какво. Но все пак си вдъхна кураж.

— А сега — обърна се той към Призрака, — ако не възразяваш, ще се заловим с належащата задача, довела ни тук. — Тайно опипа дръжката на бухалката си и отправи следващия въпрос към телохранителя. — Този мъж ли нападна теб и двамата ти работодатели в църковния двор? Огледай го хубаво. Минало е време и той се е понаконтил. Ако питаш мен обаче, такова лице не се забравя бързо, нали? Хайде, казвай! Той ли е, или не?

Призрака срещна погледа на телохранителя. Мъжът беше висок като тримата главорези, но не изглеждаше предизвикателен и арогантен като тях. Пред него стоеше примирен мъж — сблъсъкът в гробището го бе променил, но му се откриваше възможност да възстанови част от изгубената си гордост и достойнство.

Абърлайн сключи пръсти около дръжката на бухалката; Обри също беше нащрек, а биячите, предвкусващи кръвопролитие, ги наблюдаваха с присвити очи, отпуснали ръце до хълбоците, готови да извадят скритите си оръжия при даден знак.

Всички очакваха телохранителят да каже „да“.

Затова се изненадаха, когато той поклати глава и каза:

— Не, не беше този мъж.

38.

— Е, кажи ми истината? — настоя Абърлайн.

— Не разбирам накъде биеш.

Извънредната среща на строежа бе приключила бързо и Абърлайн се бе оттеглил с подвита опашка. В участъка сержантът му натри сол на главата и после, с опашка между краката и осолена глава, Абърлайн тръгна да търси охранителя.

Защо ли? Защото беше видял изражението му, а и изражението на Бхарат Сингх. Не бил той, друг път. Двамата се бяха познали. Дори… колкото и странно да изглеждаше, Абърлайн беше сигурен, че е съзрял в погледите им неохотно взаимно уважение.

Затова следващата му неотложна задача бе да открие телохранителя, което не се оказа трудно. Свари го на същото място, където предишния ден го бяха намерили с Хейзълуд — „Десетте камбани“ на Къмършъл Стрийт в Уайтчапъл, любимо свърталище на уличници, скитници, низвергнати полицаи и опозорени бивши телохранители, дошли тук да удавят мъката си.

— Мисля, че го прикриваш — каза Абърлайн.

Телохранителят си взе безмълвно халбата и се премести на маса в сепаретата. Абърлайн го последва и седна срещу него.

— Някой ти плаща да го прикриваш? Случайно да е мъж в роба?

Никакъв отговор.

— Или го защитаваш от добро сърце? — поинтересува се Абърлайн.

Мъжът го погледна тъжно и той разбра, че е на прав път. Абърлайн продължи упорито:

— А ако ти кажа, че имам свои подозрения за този индиец? Ако ти кажа, че може би той ми спаси живота и не искам да го хвърля в затвора, а всъщност мисля, че е на ангелската страна?

След още минута мълчание телохранителят заговори с глас, извиращ някъде измежду отпуснатите му рамене.

— Е, тогава вероятно си прав, полицай, защото мен ако питаш, той наистина е на ангелската страна. Добър човек е. По-добър, отколкото ти и аз ще бъдем някога.

— Говори за себе си. Значи наистина е бил в църковния двор през онази нощ?

— Да. И не е нападал никого. В действителност поправи зло, в което най-позорно участвах и аз. Работодателите ми биеха дрипава старица. Ей така, за удоволствие. И ние ги пазехме. Нали от нас се иска да не разсъждаваме и прочее.

Абърлайн кимна с тънка усмивка.

— И този млад мъж се появи… единственият минувач, който не ни подмина с бегло смущение. И когато аристократите не пожелаха да спрат, той ги накара да спрат. Не съм виждал никого да се движи толкова бързо, казвам ти — момче, мъж, животно. За нула време ни разпердушини, включително и моя милост. Заслужавахме си го. Всички до един си го заслужавахме. Ето защо не го разкрих. Но ако искрено вярваш, че е добър човек, да, той беше. Предупреждавам те обаче, че бих отрекъл и в участъка, и на свидетелската скамейка.

— Същият човек е, разбира се.

Марчънт и Кавана си бяха уговорили среща с Хейзълуд в Травълърс Клуб на Странд Стрийт, където го заведоха в залата за пушачи с изглед към Карлтън Гардънс.

Кавана беше член на клуба, препоръчан от полковник Уолтър Лавел малко преди той да го убие. Марчънт — дясната ръка на Кавана — също бе редовен посетител на клуба. Хейзълуд, от друга страна, се кокореше смаян и както по-късно разказа на съпругата си, „лигите му течаха“. Мъже като него не бяха свикнали да се забавляват в Травълърс Клуб на Странд и той подушваше пари, както вероятно и възможност да разреши проклетия си случай. И може би, ако изиграе правилно козовете си, да разреши случая и да спечели нещичко отгоре.

Без да забравяме, разбира се, факта, че се намираше на шикозно място с традиции.

Около тях отекваха весели гласове на подпийнали лордове и джентълмени, които се напиваха все повече, но подобно разпищолване не бе в стила на Кавана. Той седеше в обемист кожен фотьойл, облегнал лакти върху ръкохватките, в елегантен черен костюм, под който се подаваха искрящо бяла яка и ръкавели. Макар да се вписваше съвършено сред благородниците и богаташите, Кавана излъчваше известна опасност и джентълмените му махваха за поздрав с помръкнали усмивки, сякаш по-скоро изразяват почит, отколкото радост да го видят. Сега той се обърна към Хейзълуд и попита:

— Мислиш, че мъжът, нападнал клиента ти, и моят служител Бхарат Сингх са един и същ човек?

— Сигурен съм, сър.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото когато чуя тропот на копита, се оглеждам за коне, сър, а не за зебри.

Марчънт го погледна объркано, но Кавана кимна.

— С други думи, логично е да е същият човек.

— Да. А и след това говорих с нашия приятел телохранителя и беше очевидно, че си мълчи по причини, известни само на него.

— Тогава вероятно се налага да убедим телохранителя — каза Кавана, а Хейзълуд си помисли „пари“ и се запита дали част от тях няма да поемат към него.

— Наистина ли — продължи Кавана — младият индиец е нападнал свирепо и безпричинно телохранителя и още… колко… четирима мъже? Ако е така, защо телохранителят ще го прикрива?

Очите на Хейзълуд зашариха лукаво. Кавана кимна и Марчънт извади пачка банкноти от джоба си и ги остави върху масата между тях.

Дойдохме си на думата, помисли си Хейзълуд и прибра парите.

— Е, знам само каквото са ми казали — подхвана той. — Ала индийчето, изглежда, е решило да спаси възрастна дама в беда, която аристократите използвали като играчка.

Кавана кимна отново и обходи с очи помещението с облицовани с ламперия стени. Познаваше подобни типове.

— Забавлявали са се, а?

— Така изглежда. Индийчето обаче се биело като дервиш. Нападнало ги и ги победило. И отвело нанякъде нещастната старица.

— Разбирам. — Кавана изчака смехът на джентълмените на съседната маса да заглъхне. — Е, Хейзълуд, благодаря ти за искреността и за проблема, към който насочи вниманието ни. Ако ни позволиш, бихме искали да проведем свое разследване. Когато приключим и ако разкритията ни съвпадат с подозренията ти, ще обединим сили, за да изкореним киселата ябълка, и ти ще си получиш човека.

Когато Хейзълуд си тръгна доволен, Кавана се обърна към сътрудника си.

— Ще спазим обещанието си, Марчънт. Ще проучим грижливо интересния ни индийски колега.

39.

Рано на другата сутрин, както бързо му ставаше навик, Абърлайн се взираше в мъртвец. До него стоеше Обри и двамата полицаи свалиха шапките си в знак на уважение. Познаваха мъжа, който лежеше на улицата с почти неузнаваемо лице под очи, затворени от подутини — лице, нашарено от морави синини и кървави прорези, и със счупена челюст, увиснала под ужасяващ ъгъл.

Беше телохранителят.

— Някой е решил да му затвори устата очевидно — каза Обри.

— Не — възрази замислено Абърлайн; втренчен в трупа, се питаше колко ли още ще изгубят живота си. — Не са се опитвали да му затворят устата. Искали са да проговори.

В другия край на града Кавана седеше зад писалището си в подвижния кабинет. Марчънт стоеше от дясната му страна, Харди — от лявата.

Пред писалището, върху твърди столове с прави облегалки и с изражения в тон, се бяха настанили Великият майстор на тамплиерите Крофърд Старик и Люси Торн. Както обикновено настояваха за отчет от Кавана — човека, който бе обещал да им поднесе на тепсия артефакта, но засега не успяваше да изпълни дадената дума. И както обикновено искаха да чуят обнадеждаващи новини.

— Близо сме — каза им Кавана.

Люси въздъхна и приглади полите си. Старик не изглеждаше никак впечатлен.

— Така каза и миналия път, и по-миналия.

— По-близо сме — добави Кавана, необезпокоен от раздразнението на Великия майстор. — Съвсем близо до мястото, където се намира артефактът.

На вратата се почука и Харди Две надникна вътре.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, сър, но господин и госпожа Пиърсън пристигнаха.

Старик подбели очи, но Кавана вдигна ръка да покаже, че новодошлите не са повод за тревога.

— Макар и с разклатено здраве, Пиърсън предпочита компанията на работниците пред гостоприемството на кабинета ми. Ще проведе обичайната си кралска обиколка, не бойте се.

Харди Две погледна през рамо.

— Всичко е наред, сър. Както казахте, отива към изкопа.

— Все пак появата му слага край на срещата ни — каза Старик. — С госпожица Торн ще си вървим. Постарай се при следващото ни посещение да ни съобщиш по-окуражителни вести.

Когато излязоха, Кавана погледна към Марчънт с потъмнели очи.

— Глупак! Усеща, че дните му са преброени.

— Той е Велик майстор, сър — отбеляза Марчънт и добави раболепно: — Засега.

— Именно — съгласи се Кавана. — Засега. Докато открия артефакта.

При тези думи той си позволи усмивка. Бегъл помен от усмивка.

Междувременно, докато Кавана, Марчънт и компания бяха заети със Старик и Торн, а смяната на Призрака още не бе започнала, семейство Пиърсън, хванали се под ръка, оправдаваха очакванията на Кавана с кратка обиколка на обекта.

Хората обичаха Пиърсън и в този случай бяха замислили план да му покажат чувствата си. Застанал на стълбите пред кабинета, Марчънт проследи с поглед как Старик и Торн се отдалечават към портала, а около господин и госпожа Пиърсън се събират работници. Намръщи се, че са загърбили задачите си без основание. Определено обаче се мътеше нещо. Облегна се на парапета и нареди на Харди Две:

— Отиди да видиш какво става!

40.

Полицай Обри Шоу се радваше на рядък свободен следобед.

Е, не точно. Първо, защото свободните му следобеди бяха сравнително чести и второ, защото не беше „свободен“ следобед. Не и в официалния смисъл на думата. По-правилно би било да се каже, че полицай Обри Шоу бе облякъл цивилни дрехи и пак кръшкаше.

Както обикновено кръшкането на Обри беше свързано с крикета. Най-често това значеше гаврътване на халба в „Зеленият мъж“, но днес беше по-особен ден. Намираше се на игрището „Лорд Крикет Граунд“, за да гледа ежегодния мач на „Итън“ срещу „Хароу“. В хубавия слънчев ден нямаше по-приятно място от трибуните край игрището (доста претъпкани впрочем, защото зрелището привличаше многохилядна публика), където да хапнеш парче пай, да пийнеш две-три халби бира, да си изплакнеш очите с изобилие от кринолини и бонета и да ги присвиваш срещу белите екипи, заслепяващи под ярките лъчи.

Честно казано, Обри не си падаше чак толкова по крикета, но съпругата му одобряваше аристократичния спорт и го смяташе за благовидно забавление. Освен това то включваше пай и бира — две изисквания, критично важни за житейското пътешествие на Обри.

Замисли се за Абърлайн. Нежененият и отдаден на работата Абърлайн — две неразривно свързани неща според Обри.

— Трябва ти съпруга — каза му той един следобед в „Зеленият мъж“, разбира се, къде другаде.

— Трябва ми колега, който мисли повече за полицейската работа и по-малко как да се изхлузи от нея — сряза го Абърлайн.

Думите му го жегнаха, защото все пак той, Обри, вземаше почти равностойно участие в разрешаването на случая…

О, не, скастри се мълком, заемайки мястото си на трибуната. Днес няма да мисля за Фреди. Махай се, Фреди! И за да отбележи края на размислите за работата, се включи въодушевено във възгласите и дюдюкането, доволен да се потопи в играта и ритъма на деня. Поредното лице в тълпата. Безгрижно и отдадено на мига.

Все пак обаче… Не успя да се откъсне. Мислите му се върнаха към Абърлайн и манията му по „машинациите в подземната железница“, както ги наричаше. Двамата полицаи си блъскаха главите кой е пребил до смърт телохранителя.

— Единият от главорезите на Кавана — отсече предсказуемо Фреди, но в този случай Обри бе принуден да се съгласи с него.

Беше ясно като бял ден, че Кавана и компания са замесени в нечисти кроежи. Както всички други, нали? Аристократи, индустриалци, политици — всички си плетяха кошницата, а нарушаването на закон-два беше дребно неудобство, ако имаш достатъчно влияние да не ти потърсят сметка.

Мътните ме взели, изруга мълком Обри. Започваше да мисли като Фреди. Беше заразно — нямаше друго обяснение.

— Но сигурно са разбрали истината — така каза Абърлайн.

Ако бяха накарали телохранителя да проговори, Кавана и компания знаеха, че Бхарат Сингх е момчето от гробището.

— И какво ги засяга това? — попита Обри.

— Може би не ги засяга, Обри, може би. Кой знае?

Беше загадка, спор нямаше. Като издяланите дървени формички, които се вместват една в друга. Въртиш ги в ръце, за да се досетиш как да ги напаснеш.

Съчетанието от размишленията, изпитата бира, многолюдната тълпа и факта, че си е взел свободен следобед, за да гледа крикет на „Лорде“, бе предпоставка да не забележи нищо. И Обри наистина не обърна внимание на тримата мъже, разблъскващи множеството, за да заемат местата си в дъното на трибуните. Застанаха с гръб към оградата, скръстили ръце и нахлупили ниско козирките на бомбетата си — универсална поза на хора, опитващи се да изглеждат незабележими.

Тримата не наблюдаваха мача изпод ръбовете на бомбетата си. Очите им не се отлепяха от Обри Шоу.

41.

Последният обитател на Мрака беше Джаядип Мир. Оттогава бяха минали три години, но килиите трябваше да се поддържат и затова, точни като часовници, Аджай и Кулприйт слизаха по стъпалата от съвещателната зала да изметат и да проветрят подземието, за да прогонят временно влажния и тежък въздух, царстващ тук.

И предвидим като часовник, Аджай смяташе, че е страхотна шега да заключи Кулприйт в някоя килия.

Дрън!

Пак я издебна и преди да успее да го спре, изигра отново номера си. Този път обаче, вместо да застане пред вратата ухилен присмехулно както винаги, той се отдалечи по коридора.

Раменете ѝ увиснаха от досада. Нямаше ли най-сетне да му омръзне? Вероятно не, защото детинщините бяха стихията на Аджай и макар тя да имаше съпруг и момченце, той вероятно беше и малко влюбен в нея. А от опит знаеше, че това е изключително досадно съчетание у мъж.

Подвикна сърдито през шпионката:

— Аджай, върни се! Не ти ли писна!

Наруга се мислено, че пак се е оставила гадният плъх да я свари неподготвена.

Вън цареше тишина. Аджай го нямаше. Да му се не види. Надяваше се да не реши да разкраси шегичката. Имаше и такива дни. Веднъж я беше оставил заключена половин час. Слава богу, отдавна се бе научила да си носи свещ.

— Аджай! — извика тя отново и гласът ѝ отекна кухо сред влажните камъни. Раздруса вратата и ехото поде трополенето и го запрати в тъмнината. — Аджай, от месеци не е смешно! Отвори!

Никакъв звук. Като се замисли, установи, че не го чува изобщо. Аджай не беше от тихите. Обикновено ѝ крещеше отгоре, подвикваше безвкусни остроумия и каламбури, дразнеше я. Всъщност откога чуваше само своя глас? Тук долу усещането за време се изгубваше.

Откъм коридора пред вратата долетя звук и тя подскочи сепнато.

— Аджай! — възкликна строго и веднага вдигна ръка и стегна китка в готовност.

След миг той застана пред шпионката, ухилен до уши.

— Заблудих те, Кулприйт! Помисли си, че са ни нападнали, нали?

Да, точно така, рече си тя, повдигна вежда и щракна острието, преценявайки до милиметър дължината му така, че да мине през тесния отвор и да стигне току до ноздрата на Аджай.

Освен че в индийското Братство беше сред най-умелите бойци със сабя, Кулприйт бе и една от най-добрите със скритото острие и в момента демонстрира майсторството си.

— Впечатлен съм — призна Аджай с новопридобит носов глас.

Острието го беше приковало на място. Знаеше, че помръдне ли, то ще му разпори ноздрата, и беше наясно колко грижливо наточено е оръжието ѝ. Тя непрекъснато го смазваше и калибрираше.

— Няма да заяде, Аджай — повтаряше му, прибирайки острието в канията, и после го измерваше с най-неодобрителния си поглед. — Не и както се случи на някои други, които ми идват на ум.

Кулприйт продължаваше да го държи на върха на острието.

— Хвърли ми ключовете — нареди му тя.

Получи ги, освободи се и без да го поглежда, се запъти гневно към стълбището.

Горе двамата заключиха вратата към Мрака и се подготвиха да си вървят. Кулприйт преднамерено се правеше, че не го забелязва — по-лошо наказание, знаеше, от острието в носа му.

Както всяка вечер, тя остави сабята си с плоско острие върху етажерката на стената, целуна върховете на пръстите си и докосна изящната индийска стомана, преди да застане до Аджай пред входната врата. Двамата асасини се сбогуваха, излязоха навън и залостиха вратата зад себе си.

На оживената улица и двамата не забелязаха лицата, които ги наблюдаваха с интерес, а после тръгнаха след тях.

42.

Какъв прекрасен ден, помисли си Обри сред тълпата от хиляди зрители, напускащи игрището. Беше поразвеселен, честно казано. Достатъчно поразвеселен, та с цялото си обаяние да се спазари с цветарка за букет, да го занесе вкъщи на съпругата си Марджъри и да ѝ каже, че я обича; толкова развеселен, че да забрави за всякакви индийски акробати и загадъчно изчезващи мъже в роби; толкова развеселен, че да не забележи тримата мъже, които го следят, привели глави и пъхнали ръце в джобовете си — олицетворение на хора, опитващи се да не се набиват в очи.

Беше достатъчно развеселен, та дори да се подвоуми дали да не грабне халба от разносвачите на наливна бира, които сновяха напред-назад. Все пак се отказа, нямаше да е зле да поизтрезнее. Продължи напред, кривна от главното шосе, загърбвайки тълпата и конския тропот, и пое по тихи и тъмни странични улички, където постоянният шум на течаща вода му напомни, че мехурът му е препълнен. Сви в безлюдна алея да се облекчи.

В крайна сметка дребните неща са не по-маловажни от големите — откраднат часовник, който изостава; мъж с препълнен мехур…

Обри усети как светлината се променя, преди да види каквото и да било. Докато си вдигаше панталоните, погледна към единия край на алеята и забеляза широкоплещеста фигура. Погледна към другия край — друга широкоплещеста фигура.

Потрепери. Във всеки друг ден двамата щяха да са просто хулигани, дебнещи нещастници, твърде пияни да окажат съпротива — и разбира се, Обри щеше да се разправи с тях, пиян или трезвен.

Този ден обаче не беше като другите. Стори му се, че разпознава единия от мъжете, препречили пътя му, и зачеркна възможността да са улични бандити.

Двамата тръгнаха към него. В края на алеята изникна и трета фигура. Отчаян, Обри се упрекна, че не си е взел палката, но тя едва ли щеше да му помогне. Погледна към високата стена пред себе си с надеждата като по чудо да се появи стълба, после пак към мъжете, които наближаваха.

Както очакваше, позна ухилените лица в секундата, преди светлината да угасне.

Кулприйт и Аджай крачеха по амритсарските улици, всеки унесен в своите мисли. Навярно защото дългогодишното господство на асасините в града бе притъпило бдителността им или защото дори асасините не са безгрешни. Каквато и да беше причината, преди да се усетят, тълпата сякаш се изпари. Пред тях застанаха седмина мъже в еднакви кафяви костюми и двамата се оказаха изправени пред изпитание, каквото винаги ги бяха предупреждавали да очакват и за каквото ги бяха поощрявали да се готвят.

Кулприйт и Аджай се озърнаха. Улицата се обезлюдяваше. Зад тях стоеше още една редица мъже в кафяви костюми и уплашените минувачи се отдръпваха от тях като вълнички около хвърлен камък. Страхът се сгъсти, когато кафявите костюми започнаха да вадят ножове изпод саката си. Над дванайсет остриета срещу две.

Аджай и Кулприйт се спогледаха. С окуражителна усмивка тя нахлупи качулката си и той направи същото. После я потупа три пъти по ръката и я стисна леко за лакътя и тя кимна, че разбира кодираното послание. Знаеха какво следва.

И двамата преброиха наум — едно, две, три — и с едно синхронизирано движение застанаха гръб о гръб, изваждайки мигом остриетата си. Изщракването проехтя като трясък — мерило за настъпилата гробна тишина. Мъжете в кафяви костюми дори не трепнаха — мерило за абсолютната им увереност.

Командирът по средата на редицата подсвирна и завъртя пръст. Като един, кафявите костюми тръгнаха напред. Краищата на фланговете изпревариха ядрото с надеждата да сключат обръч около Аджай и Кулприйт.

— Сега — каза Кулприйт и се спусна към навеса вляво от нея, а Аджай се стрелна в противоположната посока.

И двамата стигнаха целта, преди кафявите костюми да ги застигнат.

Прибрал скритото си острие обратно в канията, Аджай подскочи, вкопчи се в перваз на прозорец и босите му крака го изтласкаха нагоре. С още две усилни движения се озова на покрива, прекоси го и се приземи от другата страна. Спусна се на бегом по алеята към оградата, разделяща две главни улици. Успееше ли да я прехвърли, щеше да се спаси.

Не успя. Кафявите костюми бяха предвидили хода му и се появиха изневиделица в дъното на алеята. Той спря рязко, забелязал стоманата на кукри да проблясва към него. Инстинктивно вдигна ръката си със скритото острие, за да парира удара, замахна, но оръжието му не изскочи от ножницата.

Механизмът заяде.

43.

Обри нямаше представа къде се намира, но разбираше, че това е най-малката му грижа.

Главната беше, че е завързан за стол в сумрачна стая, осветена единствено от мъждукащи лампи, занитени за стените, а пред него стояха тримата главорези и се усмихваха равнодушно, готови да изпълнят задачата си.

Харди пристъпи напред. Сложи черни кожени ръкавици, извади от джоба си два месингови бокса и ги наниза на пръстите си. Другите двама мъже се спогледаха и се оттеглиха в сенките. Харди приближи до Обри и опипа лицето му с ръкавицата като скулптор, пробващ твърдостта на неизваяна глина.

После се отдръпна и присви колене като опитен боксьор. Обри си помисли, че е най-добре да си затвори очите. Така и стори и последва нещо странно, защото колкото и да му се искаше, винаги се затрудняваше да си представи съпругата и децата си, когато не бяха с него. Сега обаче ги видя като на живо. Съвършена картина, за която се улови с нокти и зъби, щом ударите заваляха. Е, разбра поне какво се случва, когато те пребиват.

Дребна утеха, но по-добре от никаква.

Кулприйт се събуди с натежала глава и присви очи сред сивотата на склад — празна глъб, чиито единствени обитатели бяха птиците, гнездящи по гредите, а единственият звук — дъждът, барабанящ по покрива. Ръждиви стълби водеха към порутени платформи под тавана.

Бе завързана по необичаен начин. Седеше в единия край на дълга дъсчена маса, все едно е почетен гост на вечеря — като изключим факта, че не връзват почетните гости. Столът ѝ беше спретнато избутан под плота. Не виждаше стъпалата си, но те бяха пристегнати към краката му. Дланите ѝ бяха прострени пред нея, завързани за дъските с кожена връв. Бяха поставени така, сякаш ще ѝ правят маникюр.

И в известен смисъл беше точно така. На няколко сантиметра от пръстите ѝ — неслучайно на видно място — лежаха клещи. Ръждясали клещи, с каквито се изтръгват нокти.

Знаеше какво представлява мъчението, разбира се. Как се натрупва болката. Разказваха за асасин, издържал до пет, преди да проговори.

Виждаше трима мъже в кафяви костюми. Стиснала зъби, проследи с очи как единият оглежда скритото ѝ острие и това я разяри до краен предел — без да броим, разбира се, че я бяха заловили, разоръжили и със самодоволни усмивки я уведомиха, че са съсекли Аджай на улицата като куче. Бяха взели и неговото острие. Друг тамплиерски главорез стоеше в отсрещния край на масата и го въртеше в ръка.

— Заяжда — каза на приятелите си и те се засмяха дружно.

Но не затова не можеш да го извадиш от ножницата, глупако, помисли си Кулприйт. Първо трябва да го закопчаеш на китката си, да настроиш мускулите и сухожилията си според телосложението на Аджай и да задействаш предпазния механизъм. Честно казано, дори да го търсиш до края на дните си, пак няма да го намериш.

Тарторът на кафявите костюми се обърна към Кулприйт.

— Пригоден е специално за асасина, който го използва — подвикна през рамо на лакеите си, пристъпвайки към нея.

Двамата му подчинени се отегчиха да бърникат остриетата и ги оставиха върху масата. Прииска ѝ се да погледне към тях, да види къде са, но не дръзна.

Мислеше за предпазния механизъм.

— Е, гостенката ни се събуди — отбеляза ухиленият инквизитор. — Време е да започваме.

Взе клещите, но се престори, че размисля, и ги пусна с хлопот върху плота.

— Едва ли ще ми потрябват — промърмори сякаш на себе си. — Няма да ти задавам трудни въпроси. Уби ли преди три години Джаядип Мир, или го заточиха в Лондон? Лесно ще ми отговориш, нали?

Погледна я, но ако очакваше да продума, не остана доволен. Продължи:

— Виж, красавице, имаме колега в Лондон — бивш британски офицер. Служил известно време в Индия и знаел за необикновения Джаядип Мир. Срещнал изключителен индийски младеж в Лондон, събрал две и две и се почудил дали е съвпадение, или не. Какво ще кажеш?

Тя отново не продума. Видя обаче къде са остриетата, когато кафявият костюм пристъпи настрани да вземе клещите. Сега оставаше да провери колко е стабилна масата. Изигра безпомощна ярост. Замята се, уж в опит да се освободи. Мъжете се спогледаха с присмехулни усмивки, но тя разбра необходимото — масата не бе занитена към пода, но беше тежка, твърде тежка да я наклони сама. Нуждаеше се от помощ.

Ала успееше ли да я наклони, може би щеше да се докопа до остриетата.

— Вода — отрони тя.

— Моля? — повдигна вежди инквизиторът; въртеше клещите в ръка и се взираше мечтателно в тях. — Какво каза?

Тя се престори, че устните ѝ са твърде пресъхнали да оформят ясно думите.

— Вода…

Той се приведе към нея.

— Какво?

Достатъчно близо ли бе да го захапе? Имаше две възможности да го направи и тази бе едната. Пропилееше ли я…

Не. Най-добре да изчака. Да му внуши фалшиво усещане за сигурност.

Сякаш прави херкулесовско усилие, тя успя да отрони думата „вода“ така, че инквизиторът да я чуе. Той се отдръпна с доволна усмивка.

— А! Така и предполагах…

Даде знак на един от мъжете, който излезе от помещението и се върна след секунди с глинена чаша. Остави я на масата пред Кулприйт. Тя наведе глава да я стигне с уста, после погледна умолително инквизитора. Ухилен, той вдигна чашата и я поднесе към лицето ѝ, изпълнен със задоволство, че тази красива жена зависи от него дори за да отпие глътка вода. О, каква наслада щеше да му достави това, което я чакаше! Инквизиторът обичаше работата си. Владееше я до съвършенство — умееше майсторски да причинява…

Болка.

Прониза ръката му. Зъбите ѝ се бяха забили в плътта — не просто хапеше, изяждаше я. Божичко, изяждаше го жив.

Той изкрещя от болка. Чашата се катурна, но не се счупи. Кулприйт усещаше вкус на пот и кръв; изви врат, за да му причини още повече болка и да го приближи до себе си. Наклони стола на една страна, поемайки цялата тежест с лакти. Халоса пищялите на инквизитора с краката на стола и в мига, щом той залитна, напрегна всички сили да ускори падането му. Най-сетне мъжът се просна върху масата и лицето му се стовари върху глинената чаша. Чудесно, помисли си Кулприйт, колкото повече болка, толкова по-добре. Това обаче не беше главната ѝ цел, защото сега трябваше…

Използвайки тежестта и на двамата, тя натисна масата, която се наклони и остриетата се плъзнаха към чакащите ѝ пръсти. Инквизиторът ѝ пречеше да ги види, но усети как едното докосва върховете им. В същия момент той успя да изтръгне ръката си от устата ѝ и на свой ред тя изпъшка от болка, защото зъбът ѝ остана забит в нея. Сдъвкана плът и кръв се стичаха по брадичката ѝ, но единствената ѝ грижа сега бе острието — опипваше го с пръсти и трескаво търсеше предпазния бутон. Над тялото на инквизитора зърна как двамата мъже се споглеждат подигравателно и посягат към кукритата си, защото все пак какво би могла да направи? Шансът не беше на нейна страна. Дори въоръжена с острието, беше вързана за стола, а те бяха трима срещу нея зад заключена врата. Колкото и ловък и находчив боец да беше, нямаше достатъчно късмет на света, за да я спаси. И те го знаеха, и тя го знаеше. Всички знаеха какъв ще бъде краят — ще им каже каквото искат да разберат и ще умре.

Кулприйт го съзнаваше, разбира се. Остриетата обаче не ѝ трябваха, за да погуби похитителите си.

Щеше да ги използва за себе си.

Все пак Бог милостиво ѝ предостави възможност да отнесе един със себе си. Палецът ѝ напипа предпазния бутон и тя направи нещо странно — доближи лице до гърлото на инквизитора, който още се опитваше да се отскубне от нея. Доближи лице до гърлото му, сякаш да види нещо там, а ръцете ѝ създаваха впечатление, че го притиска в любовна прегръдка.

Един от кафявите костюми разгада намеренията ѝ, ала беше прекалено късно. Тя насочи ножницата на оръжието към врата на инквизитора и освободи острието, което премина през него и се заби в нея.

В предсмъртните мигове Кулприйт си помисли за съпруга си и за момченцето си у дома, които сигурно се питаха къде е. Помисли си дори за горкия Аджай — е, скоро ще дойда при теб, стари приятелю — и за Братството и с натежало сърце пожела на другарите си да удържат победа в битката за по-добър и справедлив свят, която трябваше да продължи без нея.

Когато върхът на острието прониза врата на инквизитора, заби се в окото и в мозъка ѝ, Кулприйт си каза, че това е по-добра смърт, отколкото ѝ бяха подготвили, но се почуди дали е благородна смърт. Не издаде нищо и се надяваше това да е достатъчно. Надяваше се Съветът да отсъди, че е загинала с чест.

44.

Два дни по-късно на пристанището в Амритсар трима мъже в кафяви костюми заловиха асасински куриер.

Убиха го, взеха съобщението, което трябваше да отнесе в Лондон, и натъпкаха тялото му в каруца с помия за прасета.

Предадоха съобщението на тамплиерски експерти по дешифриране на кодове. За седмица разчетоха посланието.

Най-отдолу бе добавено:

45.

Абърлайн беше в „Зеленият мъж“. Но днес не пиеше. Не тънеше в мрачни размисли и не давеше мъката си. По-неотложна задача го бе довела тук.

— Хей, Сам, да си виждал Обри днес?

— Не съм го виждал от известно време, Фреди — отговори барманът. — Но май намина по-рано на път за колежанския мач на „Лорде“.

Полицаят повдигна объркано вежди, а барманът на свой ред му хвърли презрителен поглед.

— Какво правиш тук, по дяволите, ако не си чувал дори за мача между „Итън“ и „Хароу“?

— Добре де, добре… не се накокошинвай, ако изобщо имаш с какво. Обри намина оттук, така ли?

Сам внезапно сбърчи чело, сякаш е казал прекалено много.

— Ммм… Всъщност не. Днес е на работа, нали?

Сега беше ред на Абърлайн да се раздразни.

— Виж какво, не можеш да ми кажеш за Обри нещо, което вече не знам. Пак е кръшкал, а?

Сам плесна кърпата за бърсане върху рамото си и кимна неохотно — жест, който не би влязъл в употреба в съдебната зала.

— Добре. Това е друго нещо — одобри Абърлайн. — Идвал е тук… о, да, разбрах! Да се преоблече, нали?

Още едно полукимване.

— Добре. — Абърлайн се плъзна от високия стол пред шублера и тръгна към вратата. — Когато се върне за униформата си, кажи му, че съм го търсил.

— Да му се не види, днес всички издирват Обри.

Абърлайн спря и се обърна.

— Моля?

— Казах, че днес май на всички им е притрябвал Обри.

По лицето на Сам пак се изписа колебание, сякаш е изпуснал твърде много.

— Развържи си езика, друже. Кой е идвал да търси Обри освен мен?

— Трима здравеняци. Дойдоха малко след като тръгна за мача.

— И как изглеждаха по-точно? — попита Абърлайн и сърцето му се сви, когато чу описанието на Сам.

Не му оставаше друго, освен да се запъти към „Лорде“. Почти веднага обаче съжали, осъзнал, че плува срещу море от хора, напускащи стадиона. Спираха карети и завиваха в обратната посока. До него изпръхтя кон и зари с копито. Човешкият напор дойде в повече на собственик на сергия.

— По-внимателно, мътните го взели! — подвикна той и перна малките ръчички, протегнали се грабливо към стоката му.

Друг тикаше количка надалеч от множеството — през река от бонета, кепета и деца, яхнали раменете на бащите си. Абърлайн усети как нещо се отрива в панталоните му, сведе поглед и видя куче да се провира между гората от крака.

Въпреки стълпотворението атмосферата бе приповдигната. Всички изглеждаха развеселени. Масите явно обичат да аплодират синовете на аристократите, помисли си Абърлайн. Не след дълго наследниците със синя кръв щяха да поемат по пътя на бащите си — да си пълнят джобовете и да се забавляват за сметка на простосмъртните и на кого му пука, ако случайно съсипят някой и друг живот.

Абърлайн, разбира се, не успя да открие Обри. Видя много пияници по улицата. Видя много жени, опитващи се да му продадат кибрит и цветя. Видя много сноби и дами в елегантни рокли да гледат отвисоко пияниците и кибритопродавачките. Но не и Обри.

Върна се в „Зеленият мъж“.

Сам поклати глава — Обри не се е мяркал; нито пък тримата здравеняци.

Главорезите, преведе си мислено Абърлайн. Ако Обри не се появеше в най-скоро време, пак щеше да посети строежа. Преди това обаче му оставаше да го потърси на още едно място. Тръгна към квартирата на Обри в Степни, където живееше със съпругата и децата си.

Оказа се, че жилището не се различава кой знае колко от неговото. И той обитаваше първия етаж на къща с еркери, заобиколена от други къщи с еркери, подобни на дома на семейство Уо, но разделени на апартаменти за наематели. Повече не можеше да си позволи с полицейската заплата. Полицейската работа не бе доходоносна като порнографията.

Госпожа Шоу отвори вратата и лицето ѝ се разведри, когато видя униформата му.

— Не ми казвай! Ти си Фреди Абърлайн, нали? — Той кимна и тя възкликна: — Е! Чували сме много за теб! Деца, елате да се запознаете с прочутия Сърцат Фреди!

Тя имаше румени бузи, но иначе във всяко отношение беше пълна противоположност на Обри. Той бе закръглен, съпругата му — крехка; той изглеждаше вечно угрижен и трескав, тя бе замесена от съвсем друго тесто — приветлива и лъчезарна. Приглади косата си и го покани гостоприемно да влезе.

Две деца — момче и момиче на пет-шест години — се втурнаха към тях, но спряха като заковани, вкопчиха се в полата ѝ и се втренчиха в него с неприкритото любопитство, позволено само на малките.

Сърцето на Абърлайн, вече натежало от тревога за Обри, се сви още повече при вида на децата. По-лесно щеше да е, ако бе останал на безопасно разстояние от хората, които Обри обича. Сега всичко щеше да е по-трудно, ако опасенията му се сбъднеха. Често завиждаше на хора като Обри, които се прибират вкъщи при съпругите и децата си. Не и в такива моменти обаче. Не и когато виждаше какво загърбват.

— Не мога да остана, госпожо Шоу — заекна той, попарвайки неохотно топлото чувство, с което го бяха посрещнали. — Исках само да ви попитам дали знаете къде е Обри?

Усмивката ѝ се стопи, заменена веднага от безпокойство. Децата, доловили неочакваната тревога на майка си, се вкопчиха още по-крепко в полите ѝ и ококориха очи като уплашени чинийки.

— Не съм го виждала, откакто излезе тази сутрин — каза тя.

— Към „Лорде“ ли тръгна?

Тя задъвка устна.

— Не съм сигурна…

— Знам, че е отивал там, госпожо Шоу, но мачът е свършил, та се питах дали не се е прибрал.

— Може би е отишъл да пийне бира в „Зеленият мъж“?

— Разбира се — кимна Абърлайн. — Разбира се! Тръгвам натам! Желая ви всичко най-добро и ще ви бъда много задължен, ако предадете на Обри, че съм го търсил.

И Абърлайн направи точно това. Върна се в „Зеленият мъж“ — за всеки случай. Сам поклати глава и той се отби в участъка — за всеки случай. Дежурният сержант поклати глава с подозрително изражение, сякаш знае, че Обри е кръшкал. Най-накрая Абърлайн отиде на строежа, застана до оградата и огледа мястото. Работата продължаваше; както всяка нощ бяха запалили огньове, а по разкаляните поляни край изкопа горяха мангали. Пристигна парен влак и работниците се засуетиха още по-трескаво да разтоварят пръстта.

Абърлайн обаче не наблюдаваше тях. Държеше под око директорския кабинет. Вратата се отвори. Излезе индийският младеж, стиснал документите си.

Добре, помисли си Абърлайн. Незнайно защо реши, че появата на индиеца е окуражителен знак.

Той наистина е на страната на ангелите. Добър човек е. По-добър, отколкото ти и аз някога ще бъдем.

После видя още по-обнадеждаваща гледка. От кабинета излязоха главорезите — тримата и с по-нехаен вид от всякога. А щом те бяха тук, е, значи не бяха някъде другаде, където да причиняват зло на Обри. Абърлайн се запита дали и те не са минали по неговия път. Вероятно бяха посетили „Зеленият мъж“ и ги бяха изпратили на „Лорде“, където тълпата ги беше спряла.

Да, реши младият полицай, отдръпна се от оградата и загърби строежа. Така е станало. Обри сигурно вече е в обятията на усмихнатата си съпруга…

Хазяйката му живееше на приземния етаж. Пресрещна го на прага.

— Усилен ден, а, полицай?

— Може да се каже, мадам — кимна Абърлайн и свали фуражката си.

— И не ти остана време дори да ме предупредиш, че чакаш доставка?

Той я погледна остро.

— Доставка ли?

— Трима джентълмени донесоха голям килим. Така поне казаха. Явно е бил адски тежък, защото трябваше и тримата да го мъкнат догоре…

Абърлайн вече изкачваше стълбите.

Кучите синове бяха оставили тялото седнало на един от столовете му, сякаш го чака да се върне. Бяха го оставили там като предупреждение.

Бяха го пребили до смърт. Едва позна чертите му под подутата лъщяща плът, синините и кръвта, стичаща се през прорезите, разпорени от месинговите боксове.

— О, Обри — отрони задавено Абърлайн.

Не че бяха приятели, но… Чакай! Бяха приятели, защото приятелите се подкрепят. Можеш да се обърнеш към тях за съвет. Помагат ти да мислиш за нещата по различен начин. А Обри правеше това и много повече за него.

Някак неочаквано раменете му се разтърсиха и сълзите му закапаха по дъсчения под.

— О, Обри — повтори той с мокри устни.

Прииска му се протегне ръце и да прегърне приятеля си, но същевременно се гнусеше от това, което му бяха направили, от лицето, превърнато в накълцано месо.

Опита се да си спомни Обри такъв, какъвто беше — как му разказва вицове в „Зеленият мъж“; как скърби за убитото момиченце от гетото. Беше твърде състрадателен, това му беше проблемът. Сърцето му бе твърде голямо за този свят.

Абърлайн се запита какво ли е изпитвал пред прага на смъртта. Целта им е била да изтръгнат информация, разбира се. Телохранителят вече им беше казал за индиеца. Какво тогава са искали да им каже Обри? За мъжа в робата? Сякаш имаше значение. Онзи ден Абърлайн си бе помислил, че убийствата трябва да спрат, но още един живот си бе отишъл — безценен живот.

Може би Обри имаше право. Може би нямаше отговори. Може би понякога трябва да приемеш това.

Сега той просто стоеше с приятеля си, раменете му се тресяха, сълзите течаха по-свободно.

— Съжалявам, друже — повтаряше отново и отново. — Съжалявам…

И изведнъж Обри отвори очи.

46.

Минаха месеци. През май министърът на финансите Гладстон заяви, че е доволен, след като пропътува за пръв път цялата линия на подземната железница. Той и множество изтъкнати особи от „Метрополитън“, включително Джон Фаулър, Чарлс Пиърсън и Кавана, прекосиха четирите мили от Бишъпс Роуд в Падингтън през тунели и полузавършени станции — Еджуеър Роуд, Бейкър Стрийт, Портланд Роуд, Гауър Стрийт, Кингс Крос — и стигнаха до Фарингдън Стрийт. Пътуването отне осемнайсетина минути.

Одобрението на Гладстон бе важно, защото премиерът Палмърстън открай време гледаше отвисоко на проекта и язвително отбелязваше, че на тази възраст предпочита да прекарва възможно повече време над земята, много благодаря. Застъпничеството на Гладстон обаче се отрази благоприятно на начинанието, което в най-добрия случай предизвикваше смътно съмнение и апатия у обществеността, а в най-лошия — омраза и враждебност. Репутацията на железницата обаче бе подкопана отново, когато след месец рухна клоаката на Флийт Стрийт. Глинените тръби, по които течеше „мръсната черна река“ под Лондон, се бяха пропукали и в крайна сметка изригнаха и наводниха тунела с десет стъпки вода и нечистотия. Проектът щеше да се забави с месеци, докато отстранят аварията.

После, една сутрин в началото на юли, каретата на господин Кавана напусна строителната площадка и пое към доковете на Сейнт Катрин.

Там собственикът ѝ изчака корабът да свали товара си, а именно — трима индийци в кафяви костюми. Двама от тях ескортираха мъж, когото доведоха до каретата, сбогуваха се с поклон и се върнаха на кораба.

Новодошлият седна срещу Кавана, който бе разкопчал сакото си, но това беше единственият му реверанс към юлската жега.

— Добре дошъл, Аджай — поздрави той.

Аджай го погледна безизразно.

— Обещаха ми пари. Дом. Нов живот в Лондон.

— А на нас ни обещаха изчерпателна информация за Джаядип Мир — отвърна Кавана, дръпна шнура и се облегна назад, а Харди изплющя с поводите и каретата потегли обратно към строежа. — Дано всички да спазим договорените условия.

Не след дълго каретата спря близо до изкопа и Кавана даде знак на Аджай да погледне през прозореца. Както се бяха разбрали, Марчънт заведе нищо неподозиращия Бхарат Сингх на уреченото място на стотина метра от другата страна на оградата, където Аджай да го вижда добре.

— Това е нашият човек — каза Кавана.

— И как се нарича? — попита Аджай.

— Бхарат Сингх.

— Е, изглежда е в немилост — констатира Аджай, дръпна завесата и се облегна на седалката. — Защото това е Джаядип Мир.

— Отлично — кимна Кавана. — Разкажи ми всичко, което знаеш за него.

Бандите използваха изпитан трик, за да изтръгват информация. Наричаха го „две птички“. Качваха двамина нещастници на покрив, блъсваха единия долу и караха другия да гледа.

Две птици. Едната отлита. Другата пропява.

Аджай беше пред вратата, когато Кулприйт избра благородната смърт. Видя какво го чака — най-болезненият маникюр на света или смърт.

После им съобщи предложението си. Да го измъчват и да се надяват да им провърви; той, от своя страна, ще окаже яростна съпротива; ако разпитът се увенчае с успех, ще разберат каквото им е необходимо и нищо повече, но няма да са сигурни дали им е казал истината, или ги е излъгал.

Или, ако изпълнят условията му, ще им каже каквото искат да разберат и много повече.

И така, тамплиерите разпространиха лъжлив слух, че Аджай е загинал, а асасинът — бившият асасин всъщност и предател — отплава за Лондон.

Там, до изкопа за подземната железница, той спази договорката и разказа на Кавана всичко, което знаеше. Каза му, че мъжът, представящ се за Бхарат Сингх, е Джаядип Мир. Каза му, че са хвърлили Джаядип в затвора, защото самообладанието му е изневерило, и Кавана се заинтригува особено от тази история. Каза му и че Джаядип е бил поверен на Итън Фрай, за да участва в специална мисия. Повече от това Аджай не знаеше.

— Мисия? — проточи замислено Кавана, втренчен в Призрака с подновен интерес, сякаш го вижда за пръв път. — Мисия под прикритие вероятно?

Спомни си информацията, която телохранителите му бяха изтръгнали от полицай Обри Шоу — че мъж в роба навярно е убил Робърт Уо — и това последно парченце от мозайката проясни докрай картината.

Каква ирония! Новият им помощник, спечелил благоволението им, представяйки се за убиец на предател, в действителност сам бе предател — и дори не беше извършил убийството.

В общи линии, помисли си Кавана, всичко се развиваше благоприятно. Отдавна беше решил, че когато убие Крофърд Старик и узурпира поста му на Велик майстор, когато се сдобие с артефакта и стане най-могъщият човек не само в Лондон, но и в познатия свят на рицарите тамплиери, първата му работа ще бъде да смаже асасинската съпротива в града.

Неочаквано обаче се разкриваше възможност да получи и двете едновременно — ранга Велик майстор и артефакта, с който да докаже колко подходящ е за ролята. С един замах щеше да завоюва властта в Ордена, както и уважението на членовете му. О, да, златна възможност наистина!

— Сега е ред ти да изпълниш своята част от сделката — напомни му Аджай.

— Да, моята част от сделката…

Вратата на каретата се отвори и вътре надникна Харди.

— Обещах ти благоденствие и дом в Лондон. Ще ги имаш при едно условие.

Предпазливо, чертаейки мислено спасителни маршрути, Аджай попита:

— Какво условие?

— Да продължиш да ни информираш за всичко, което знаеш за Братството.

Аджай се успокои. Засега поне щяха да го оставят жив. Имаше достатъчно време да планира бягство.

— Дадено — каза той.

47.

От месеци Обри живееше при Фреди Абърлайн, който му помогна да оздравее. Обри имаше по-малко зъби и гласът му звучеше различно, сякаш езикът бе твърде голям за устата му, а и други рани продължаваха да го мъчат, но беше жив. И това не бе малко. Оказа се и добра компания и скоро Абърлайн откри, че и това не е малко.

Една вечер — около две седмици след злополучната му среща с главорезите — Абърлайн донесе на Обри супа и остави купата върху нощната масичка. Реши, че е заспал, и се накани да излезе, но се взря в лицето на приятеля си и видя, че е мокро от сълзи.

Прочисти гърло и се втренчи в чорапите си.

— Добре ли си, друже? Лошите спомени ли те връхлетяха?

Обри изпъшка от болка, кимна и зафъфли през счупените си зъби:

— Казах им всичко, Фреди. Не беше много, но пропях като птичка.

Абърлайн сви рамене.

— Желая им късмет. Надявам се информацията да им е по-полезна, отколкото на нас.

— Но аз им казах. Казах им всичко — изхлипа Обри и посиненото му лице се разкриви от срам.

— Хей, хей! — Абърлайн седна на ръба на леглото и го улови за ръката. — Няма значение, друже, а и не са ти оставили избор. Нещо обаче ми казва, че нашият приятел с робата може да се грижи за себе си.

Поседя така известно време, благодарен, че се утешават взаимно. После помогна на Обри да си изяде супата и излезе, заръчвайки му да почива.

Междувременно Обри официално се водеше изчезнал. „Изчезнал“ вероятно отегчен от полицейската работа и завинаги пенсиониран в „Зеленият мъж“ — такива слухове се носеха, но Абърлайн знаеше колко са далеч от истината. Знаеше, че нападението е послание, и привидно се съобразяваше с предупреждението. Спря да посещава строежа. Сержантът — какво съвпадение! — го разпредели в друг район, отдалечен от изкопа за подземната железница.

— В случай, че се изкушиш — каза му той.

Затънал си до шията, нали, помисли си гневно Абърлайн. Обхождаше обаче района си и когато смяната му приключеше, се връщаше вкъщи, събличаше униформата, проверяваше дали Обри е добре и пренебрегвайки предупрежденията му, се връщаше на изкопа. Всяка нощ, скрит в сенките. Самотен страж, който не знае защо бди, но все пак не напуска поста си.

Обри вече се бе изправил на крака, макар и да накуцваше, и по-късно двамата сядаха пред камината и разговаряха. Абърлайн разнищваше случая. Беше обсебен от него. Обри пък се питаше гласно кога ще види отново семейството си.

— Не, друже, съжалявам — казваше му Абърлайн. — Главорезите мислят, че са те убили, и ако се появиш на белия свят, ще поискат да поправят грешката. Оставаш тук и се водиш изчезнал, докато не приключи всичко.

— Но кога ще приключи, Фреди? — вайкаше се Обри и се наместваше, пъшкайки, на стола.

По лицето му не личаха следи от изпитанието, ако не броим кръстосаните белези по бузата му от месинговия бокс. Болката в хълбока му обаче сякаш не възнамеряваше да отшуми. Пречеше му да ходи и понякога дори да стои на едно място и всеки път, щом го стрелнеше, в паметта му изплуваше непозната тъмна стая и чуваше като наяве тупкането на юмруците, забиващи се в мекото му тяло. Обри никога вече нямаше да обхожда градските улици, но благодарение на нехайството на главорезите и на грижите на Абърлайн беше жив и никога не забравяше да бъде признателен за това. От друга страна, какво е животът без любимите хора?

— Как мислиш, че ще приключи „всичко“, каквото и да значи това? — попита той.

Абърлайн се протегна към огъня и се усмихна тъжно на приятеля си.

— Не знам, Обс, наистина не знам. Но макар да не мога да твърдя, че владея положението, все пак си отварям очите на четири. Ще разбера, когато настъпи моментът, и ти обещавам, че няма да изгубим нито секунда да те върнем при семейството ти.

С оглед на безопасността бяха решили да не съобщават на съпругата и на децата му, че е жив. Ала така и четиримата живееха в ада. Един ден Абърлайн и Обри отидоха с полицейски файтон до Степни и спряха на улицата, та Обри да види семейството си през прозорците. След два часа се почувства по-сломен от всякога и си тръгнаха.

Абърлайн им занесе униформата на Обри; носеше им пари и подаръци. Сега в очите на госпожа Шоу нямаше светлина. Казваше му, че я подлага на непоносимо изпитание. Всеки път, щом го види на прага, си представя най-лошото.

— Защото знам, че ако е жив, ще бъде с теб. И когато те видя сам, си мисля, че не е.

— Може би е жив. Винаги има надежда.

— Не съм сигурна, но знаеш ли кое е най-лошото?

— Че от него няма и следа. Няма дори тяло, което да погребете. Знам, госпожо Шоу, и искрено съжалявам.

Абърлайн си тръгваше, доволен да избяга от тежестта на скръбта по мъж, който не само бе жив, но и се наслаждаваше на сравнителното удобство и топлината на дома му. Тръгваше си, отнасяйки чувството за вина, че се налага да лъже.

Лъжеше за добро. В името на безопасността на всички Кавана и компания трябваше да мислят, че са срязали тази хлабава нишка. И все пак съвестта го измъчваше.

48.

— Ще те приемем в Ордена на тамплиерите — каза Кавана.

Той, Марчънт и двама от главорезите — Харди липсваше бяха отвели Призрака в усамотен край на строителната площадка, за да проведат спешна делова среща.

— Благодаря, сър. — Призрака сведе чело, изпълнен с омерзение към себе си.

Когато вдигна отново глава и срещна погледа на Кавана, съзря в очите му нещо странно, напомнящо присмех.

— Първо обаче имам задача за теб.

— Да, сър — отвърна Призрака със спокойно изражение, макар да усети как сърцето му затуптява по-бързо. Часът удари, помисли си.

Кавана даде знак на хората си да останат там, където са, хвана Призрака за ръката и го поведе настрани — към оградата около изкопа. Зад нея чакаше каретата му. Харди ги погледна мимоходом и продължи да разчесва гривата на коня.

Далеч от шумотевицата, Кавана подхвана с по-тих глас:

— Ще ти съобщя информация, известна само на членове на Ордена на тамплиерите. Още не си приет официално в организацията и по право не би трябвало да ти я разкривам, но ти доказа, че мога да разчитам на теб, а задачата е спешна. С други думи, трябва да се изпълни, преди Съветът да се събере, за да одобри приемането ти. Винаги съм се уповавал на интуицията си и тя ми подсказва да ти се доверя, Бхарат. У теб виждам много от себе си.

Призрака си позволи да изпита тържество. Всичките му усилия, месеците, докато живееше в тунела и играеше ролята на Бхарат Сингх, най-сетне го бяха довели дотук.

Кавана продължи:

— Навярно си се досетил, съдейки и по моето присъствие, че този изкоп е от по-съществено значение, отколкото изглежда на пръв поглед. Подземната железница ще бъде изградена, разбира се, и ще пожъне успех, но има и по-важна цел от строежа ѝ.

Призрака кимна.

— Рицарите тамплиери в Лондон търсят артефакт, който вероятно е погребан по трасето на железницата. Да определим точното му местоположение се оказа трудна задача. Дори непосилна за мнозина. Да речем, че високият пост на Люси Торн в Ордена не е напълно заслужен, поне според мен.

— Люси Торн, сър?

Кавана го погледна остро и Призрака потисна желанието си да преглътне нервно. Да го изненада ли се опитваше директорът?

— Всяко нещо с времето си — продължи Кавана. — Тепърва ще участваш в срещите на ръководния съвет. Засега трябва да знаеш само, че Люси Торн е сред избраните висшестоящи тамплиери, чиято задача е да открият артефакта.

— Този… артефакт, сър… какво е предназначението му?

— Е, точно това е проблемът с древните ръкописи. Понякога са коварно противоречиви и неясни. Оставят подробностите на въображението. Споменават само, че притежателят му придобива огромно могъщество. И навярно няма да се учудиш, че не бих позволил да попадне в чужди ръце. Друг е въпросът кой ще застане до мен, когато се озове в моите.

— Надявам се да съм аз, сър — каза Призрака.

Погледна към каретата. Харди тъкмо прибираше четката в сандъка за багаж. Преди да затвори капака обаче, взе нещо друго оттам и го пъхна в джоба си.

— Е, зависи — сви рамене Кавана.

Двамата повървяха мълчаливо. Призрака наблюдаваше Харди. Той провери сбруята на коня, отдалечи се от каретата и тръгна към портала. Изблъска от пътя си млада кибритопродавачка и срита работник, облегнат на стълба на вратата, който явно дремеше, нахлупил над очите си железничарско кепе.

— От какво зависи, сър?

— Зависи как ще изпълниш задачата си.

Харди прекосяваше поляната на петдесетина метра от тях.

— И каква е тя, сър?

— Да убиеш Чарлс Пиърсън.

Бяха преценили, че е твърде рисковано да се срещат; Призрака настояваше да не оставят нищо на случайността. Сега обаче положението се бе променило. Събитията се развиваха главоломно и трябваше да се посъветва с Итън. Ето защо, след размяна на послания посредством надгробната плоча в църковния двор, двамата асасини се срещнаха в Лайнстър Гардънс.

— Защо? — попита Итън. — Защо искат да убиеш Пиърсън?

— Церемониално убийство. Така поне твърде Кавана.

— Филантропите не са по вкуса им, а? Боже, няма да му позволят дори да види как откриват любимата му железница.

— Кавана е подготвил сценария, учителю. Подновихме работа след инцидента с клоаката и той реши да демонстрира на господин Пиърсън, че линията между Кингс Крос и Фарингдън Стрийт функционира безупречно. Нещо повече — иска да покаже новия закрит вагон и е планирал пътуване до Фарингдън Стрийт и обратно. В края на обиколката обаче, когато госпожа и господин Пиърсън тръгнат към кабриолета си, аз трябва да го убия.

— Но не и госпожа Пиърсън?

— Да.

Настъпи дълго мълчание.

— Какво мислиш? — попита най-сетне Призрака.

Итън си пое дълбоко дъх.

— Е, не е клопка. Едва ли смятат да те убият. За целта могат просто да те извикат в директорския кабинет. Тест е, предполагам.

Дланите на Призрака се изпотиха. Той преглътна тежко и се върна в душната стая в Амритсар — вкуси отново страха и видя зейналата за писък уста на Дани и кървавото острие в нея, озарено от лунната светлина.

Събра цялата си сила, за да изрече следващите думи. Заболя го, но все пак ги изрече.

— Ако е тест, със сигурност ще се проваля.

В отговор Итън затвори тъжно очи.

— Съвсем близо сме, Джаядип.

Гласът му прозвуча почти като шепот.

Призрака кимна. И той искаше да види артефакта. От години мечтаеше да стане свидетел на неземния му светлинен спектакъл. От друга страна обаче…

— Възможно е артефактът да е нищо и никаква дрънкулка. Дори тамплиерите не знаят какво представлява.

— Ръкописите са мъгляви. Нарочно са ги предавали така през вековете, та предците ни да се мислят за по-умни от нас.

— Да. Нещо подобно каза и Кавана.

— Колко прозорливо! Посочил е също, предполагам, че дрънкулка или не, истинската сила на артефакта е по-маловажна от ценността, която му се придава. Да, вярно е, че находката може да се окаже древна играчка, негодна за друго, освен да очарова стари дами и впечатлителни деца. От векове обаче асасините и тамплиерите се борят кой ще открие пръв артефактите и всички сме чували легенди за могъществото им — за диаманта Кохинор, за чудодейната Ябълка на Ал Муалим… Възможно е, разбира се, разказите да са преувеличени. Все пак нито един артефакт не се е оказал решаващ за войната. А древните автори са майстори и на хиперболите, и на недомлъвките.

— Родителите ми…

— Именно! Родителите ти са те люлеели на коленете си и са ти пълнели главата с разкази за неземното им могъщество. — Втренчи се в Призрака, който на свой ред го погледна учуден, сякаш не вярва на ушите си. — Иви е като теб — подсмихна се суховато Итън. — Артефактите са я омагьосали, както теб те е запленил глупавият диамант.

Призрака преглътна гнева и не продума.

— Важна е магията, разбираш ли? Примамливата идея! От това извира силата на артефакта. Всички ние, асасини или тамплиери, продаваме идеи на хората и мислим, че точно нашите идеи ще спасят света. Обединява ни обаче познанието, че артефактите крият тайните на Първата цивилизация. Огледай се… — Посочи бутафорната къща, в която седяха, и тунела, през който скоро щяха да потеглят подземните влакове. — Имаме парни машини. Не след дълго ще имаме електричество. Светът напредва с почти невероятно, немислимо темпо. Наближава двайсетият век, Джаядип, а той е бъдещето. Технологиите за изграждане на мостове, тунели и релсови пътища — същите технологии ще бъдат впрегнати, за да произвеждат оръжия. Това е бъдещето. И ако не искаме тирани и потисници да управляват хората, трябва да спечелим бъдещето в името на децата си и на бъдещите поколения, които някой ден ще четат за подвизите ни и ще ни благодарят, задето сме отказали да ги обречем на деспотизъм. С други думи, Джаядип, трябва да победим на всяка цена. И това значи да убиеш Пиърсън и мисията да продължи, докато се сдобием с артефакта.

Хубава реч. Призрака я обмисли. После поклати глава.

— Не.

Итън скочи гневно на крака.

— Да му се не види, човече! — изрева той твърде силно в притихналата нощ. Сетне прехапа език, откъсна очи от ямата и ги насочи ядно и невиждащо към фалшивата тухлена фасада на къщата.

— Не мога хладнокръвно да убия невинен — настоя Призрака. — Редно е да го знаеш след всичко случило се. Или желанието да имаш артефакта те заслепява, както навремето татко отказваше да приеме истината?

Итън се обърна и насочи показалец към него.

— Не само той беше сляп, момчето ми. Доколкото си спомням, ти самият мислеше, че си готов.

— Вече се познавам по-добре. Знам, че искаш да направя нещо, което не мога да направя.

Гласът му трепна и с поомекнало сърце Итън видя какво отчаяние разкъсва момчето — момче, обучено да убива в името на каузата, ала неспособно да изпълни предназначението си. За пореден път си помисли колко тъжен и позорно абсурден е светът, щом нечия неспособност да убива ни изпълва с разочарование.

— Съобщи на Кавана, че ще използваш тръба с отровни стрели. Кажи му, че си се научил да използваш оръжието в Бомбай.

— Но, учителю, аз не мога да убия невинен човек.

— Не се налага.

49.

Беше вечер и със затаен дъх Иви Фрай бе долепила ухо до вратата на кабинета, където баща ѝ разговаряше с Джордж Уестхаус. Двамата шепнеха и едва ги чуваше. Отметна кичур коса, спуснал се пред очите ѝ, и напрегна слух.

— Утре, Итън — каза Джордж.

— Да, утре.

— И ако всичко мине добре, артефактът…

— Казват, че са близо.

— Е, логично е. Все пак тунелът е построен.

— Има десетки сервизни проходи и изкопи за нови тръбопроводи. Още доста ще се копае. А и кой знае дали изригналата клоака във Флийт Вели не е тяхно дело.

— Имаш право…

В същия момент някой похлопа на предната врата и стресна Иви. Тя се изправи бързо, малко дезориентирана, после се опомни, приглади роклята си и отиде да отвори. Нямаше прислужници. Итън не позволяваше; според него да им прислужват противоречеше на принципите на Кредото. Ето защо младата Иви Фрай сама отвори вратата на дома си.

На прага стоеше млад индиец в кафяв костюм. Привлекателен мъж, помисли си тя, но нещо в изражението му засенчваше красотата — гледаше я с уплашени, отчаяни очи, които всъщност не я виждаха. Изрече обаче името ѝ и ѝ подаде писмо.

Тя взе сгънатия лист. Отгоре пишеше: На вниманието на Итън Фрай.

— Кажи му, че е идвал Аджай. — Индиецът се обърна да си върви. — Кажи му, че Аджай се разкайва и ще се срещнат в другия живот.

Объркана от странния, измъчен мъж, Иви затвори с облекчение вратата и се втурна към кабинета на баща си.

След секунда в къщата се възцари хаос.

— Джейкъб! — Итън изскочи с вик от кабинета, протегнал напред ръка, за да надене в движение скритото острие около китката си. — Въоръжи се! Идваш с мен! Ти също, Иви! Хайде, Джордж, губим ценни минути!

Стъписан, бе разгърнал писмото, но то се оказа написано в шифър, а нямаше време да го превежда. Кой беше Аджай… и защо се разкайваше? Същият Аджай ли ги бе навестил, който охраняваше килиите в Мрака? Невъзможно! Защото, ако той беше в Лондон, Итън щеше да е уведомен. Но пък кой друг можеше да бъде?

Четиримата излязоха тичешком на улицата. Итън закопча на бегом острието, прибра револвера си в кобура и наметна робата. Двете деца наблюдаваха възторжено баща си в действие.

— Накъде тръгна мъжът, скъпа? — обърна се Итън към Иви.

Тя посочи.

— Към Бродуей.

— Значи имаме късмет. На Бродуей подновяват канализацията. Ще се наложи да свърне по Оукли Лейн. Иви, Джейкъб, Джордж, догонете го! Ако ни провърви, ще ме вземе за Джордж и няма да заподозре, че съм го изпреварил. Бързо! Тичайте!

Двамата млади асасини и Джордж се втурнаха към Бродуей. Итън се стрелна към оградата на съседния двор и с един подскок и бързо изтрополяване на ботушите, все едно нанася въздушни ритници по камъните, я изкатери и се прехвърли от другата страна.

Пред него се ширна градината и за миг го обзе завист. Винаги се бе питал колко е голям дворът на съседите и сега разбра отговора. По-голям от неговия. Два пъти по-голям. Придържайки се в сенките, той го прекоси по дължина и после — в дъното, където дори градинарите не стъпват — извади скритото острие, за да си проправи път през буренака. Зад шубраците се издигаше ограда, но той я изкатери с лекота и се прехвърли на алеята от другата страна.

Цареше тишина. Чуваше се само вечното кап-кап от струяща вода. Той напрегна слух и сред далечните звуци на града най-сетне долови ритмичен тропот. Бързите стъпки долитаха от дясната му страна.

Отлично, помисли си той. Промъкна се безшумно в края на алеята и се притаи в сенките. Стъпките приближаваха. Добре.

Аджай — който и да бе той — беше видял преследвачите си и се измъкваше по заобиколен маршрут. Цялото му внимание щеше да е съсредоточено назад.

Улук, издадена тухла, перваз на прозорец… и Итън се озова на покрива на съседната сграда, очертан на фона на озареното от луната небе, но беглецът едва ли щеше да погледне нагоре. Итън се намираше кажи-речи точно над трополящите крака в алеята. Втурна се към края на покрива и скочи на следващия.

Надникна над дървената стряха към улицата долу и видя как фигура в кафяв костюм тича напред и от време на време се озърта през рамо.

С вееща се роба Итън се приземи на плочника, седна на обърната щайга, подпря брадичка с длан и зачака Аджай.

50.

Аджай не видя нищо, докато не стана твърде късно. Ала макар да беше бивш асасин, той все още мислеше като настоящ. Веднага отсъди каква е ситуацията, измъкна кукрито си в движение и прецени позицията и позата на Итън — отпуснато тяло и водеща ръка. Решил, че опонентът му е твърде нехаен и уязвим, атакува слабата му страна, готов да нанесе бърз и ако бе преценил правилно, смъртоносен удар.

Преценката му, разбира се, не се оказа вярна. Базираше се на предположения, предвидени от Итън, и когато кукрито на Аджай се стрелна към него, ръката на по-възрастния мъж се измъкна изпод брадичката, активирайки мигом скритото острие. Чу се звън на стомана и после болезнен писък. Оръжието на Итън, парирало кукрито, се плъзна надолу и почти разполови ръката на Аджай. Кукрито изтрополи върху камъните. Дезориентиран и заслепен от болка, индиецът успя да ритне инстинктивно сабята настрани, като същевременно отскочи да избегне следващата атака.

Итън отстъпи няколко крачки назад, докато се опомни от стъписването — как, по дяволите, Аджай се бе озовал тук? Раненият посегна към оръжието си, залитна и притиснал кървавата си ръка към гърдите, го вдигна от плочника със здравата.

— Вече не можеш да спечелиш тази битка — извика му Итън.

Другите трима се бяха появили на алеята зад тях и Аджай ги чу. Обърна се, видя, че пътят му за бягство е препречен, и пак погледна към Итън с пълното съзнание, че всичко е изгубено.

— Защо дойде в дома ми? Защо ме нападна? — Итън пристъпи заплашително напред. — Не искам да се бия с теб, но ще го направя, ако се наложи.

Аджай погледна отново назад и пак се обърна към Итън. Изправи рамене и простена, сякаш вопълът се надига от дъното на душата му:

— Съжалявам. Разкайвам се за всичко, което причиних на теб и на Кулприйт. Разкайвам се за всичко сторено.

И си преряза гърлото.

51.

По-късно, когато Джейкъб и Иви си легнаха, обсебени от яркия спомен за давещия се, хриптящ мъж, оцветил плочника в алено със собствената си кръв, Джордж и Итън се върнаха в кабинета. И двамата бяха потресени от случилото се и разтревожени от въпроси, на които нямаха отговори. Изпиха две чаши от най-хубавото шотландско уиски на Итън, преди да продумат.

(И Иви, пропълзяла от горния етаж, да ги чуе.)

— Имаме ново развитие значи — отбеляза Джордж.

— Да речем…

— Да му се не види.

Итън се взря в нищото. Мислеше, че веднага трябва да изпрати вест в Амритсар. Да им съобщи, че са останали с един асасин по-малко, и да ги попита какво се е случило с Кулприйт.

— Е, всяко зло за добро — каза. — Произшествието подготви близнаците за бойното им кръщение.

Джордж се засмя сухо.

— Това писмо… — вдигна листа. — Ще го декодираме ли?

Седнаха зад писалището и разтвориха няколко асасински книги с шифри. Не след дълго преведоха посланието. То гласеше: „Мисията компрометирана. Да се прекрати. Приятел“.

— „Приятел“, който лежи край Оукли Лейн. — Джордж остави писмото.

Скоро щяха да открият тялото. Всеки момент двамата асасини очакваха да чуят полицейска гълчава.

— Мъжът там умря от срам — каза Итън.

Пред вратата Иви се спотайваше, наострила слух, и мислеше за опозорения Аджай. От асасинските хроники знаеше, че е имало и друг — Ахмад Софиян, самоубил се по подобни причини.

— Имаш право — въздъхна Джордж. — Предал е Кредото. Но колко е казал на врага? Знаел ли е достатъчно всъщност? Никога не си бил словоохотлив пред мен. Недоумявам какво е могъл да им каже.

— Ето как стоят нещата, Джордж. Ако ти и Аджай бяхте събрали каквото знаете, щяхте да получите почти цялата картина. Но единият без другия? Никакъв шанс.

— Въпреки това трябва незабавно да информираш Призрака.

Итън задъвка замислено устни.

— Не съм сигурен. Познавам го. Ще заложи на предпазливостта и ще прекрати мисията.

— Е, така пише в бележката. — Джордж се приведе напред с объркано и притеснено изражение. — Не вярвам на ушите си, Итън! Ако информираш Призрака и той реши да продължи, значи в най-добрия случай страда от опасен оптимизъм, а в най-лошия — от самоубийствени наклонности. Ако прекрати мисията, ще постъпи правилно. Разбира се, че би препоръчал да мислим с главите, а не с желанията си. И в двата случая обаче си длъжен да му кажеш, за да му дадеш право да избира.

Итън поклати непреклонно глава.

— Вярвам на Призрака. Вярвам, че е способен да се грижи за себе си. И най-вече — вярвам му, че ще ни донесе артефакта.

— Значи трябва да му се довериш да вземе решение.

— Не, Джордж, съжалявам, не мога…

В далечината отекна полицейска сирена.

52.

И ето че денят настъпи. Ден, изпълнен с вълнение. Във вчерашните вечерни вестници от „Метрополитън Рейлуей“ бяха публикували съобщение, че тази нощ е новото начало на подземната железница. Чарлс Пиърсън ще пропътува — при това в закрит вагон — откритата отново линия между Кингс Крос и Фарингдън Стрийт. Гладстон бе пътувал с открит. Говореше се, че новият закрит вагон е последна дума в железопътния лукс. Щяха да присъстват и други видни лица, пишеше в съобщението, и гражданите също бяха поканени да станат свидетели на грандиозното събитие — стига да стоят от външната страна на ограждението.

И гражданството прие поканата. Макар строежът да бе превърнал живота на лондончани в ад от шум, кал и прахоляк, затваряйки шосета, магазини и занаятчийници; макар да бе оставил без домове хиляди бедняци, а досега не бе допринесъл с нищо за благоденствието на града; макар да изоставаше с над година от графика, а цената му възлизаше на 1,3 милиона лири стерлинги.

Въпреки всичко щяха да дойдат.

Група дърводелци бяха наети да сковат стъпала към тунела на Кингс Крос, защото подземната станция още не бе построена. През следващата година щяха да я изградят като пристройка към десетгодишната надземна гара — с фронтони от двете страни, с покриви и парапети. Щяха да заменят импровизираните платформи с истински рампи, стълбища, гишета за продажба на билети и пешеходни проходи в двете посоки.

Сега обаче станцията изглеждаше като грозна дупка в земята и за да улеснят ръководните кадри на компанията и съпругите им, бяха построили стълбища и груби дъсчени платформи, а вместо с факлите, които служеха нощем на работниците, щяха да осветят тунела с лампи, окачени по цялото му протежение.

Цареше празнична атмосфера. По пладне камбаната удари три пъти както обикновено, но не за да застъпи следващата смяна, а за да изпрати в почивка работниците. Можеха да останат да гледат, разбира се, стига да са от външната страна на ограждението, но им бе позволено също да прекарат свободното си време над халба бира в кръчми с имена като „Киселата кокошка“, „Любопитният портокал“, „Изгряващо слънце“ и прочее или със семействата си — тяхна воля. Така или иначе, за пръв път от три години в Северозападен Лондон нямаше да кънтят инструменти, да пъхтят парни машини, да дрънчат кофи, да скрибуцат конвейери.

Не че нямаше да има работници.

— Важните клечки обаче трябва да видят спретнати мъже, а не дрипава сбирщина — бе казал Марчънт и бе привикал отряд от „дубльори“.

На пръв поглед четирийсетината мними работници не се отличаваха особено от истинските, ала отблизо личеше, че са по-жилави и с по-сериозни лица. Нещо повече — докато чакаха да се появят височайшите гости, не се шегуваха и не се смееха гръмко, не се шляеха наоколо, не си крадяха кепетата и не подхващаха импровизирани игри на крикет. Призрака знаеше, че тези мускулести работници не са просто декорация. Те бяха тамплиерски редови бойци.

Докато денят се превръщаше в нощ, той разбра още нещо. Не само че не можеше да отнеме живота на невинен човек; не можеше и да позволи някой друг да го отнеме.

53.

Абърлайн знаеше за показното пътуване, но първо се отби вкъщи да нагледа Обри.

— Мислиш ли, че си в състояние да дойдеш? — попита го той.

— Не, Фреди, но ти отиди, ако искаш. Поздрави от мен старата банда. С униформата ще ходиш, нали?

Абърлайн сведе очи да се погледне.

— Приятелите ни, предполагам, ще са доста заети. Едва ли ще се занимават с мен. А и така по-лесно ще си проправям път сред тълпата. Някои все още уважават закона. О, и още нещо.

От чекмеджето на писалището си с повдигащ се плот Абърлайн извади морски далекоглед и го разтегна и сви с доволно изщракване.

— Може да ми потрябва — каза той и излезе в топлата септемврийска вечер.

Честно казано, изпитваше известно чувство за вина, че оставя Обри. Неотдавна той самият беше провесил нос, а Обри се стараеше да го изтръгва от унинието. Как му връщаше услугата? Именно. Никак. Отиваше да зяпа как важни клечки се возят на влак, вместо да разследва машинациите на Кавана, който в най-добрия случай кроеше измама, някакъв сценарий да се облагодетелства. Именно неизвестността бе проблемът — незнанието как да помогне на Обри да се върне безопасно при семейството си.

Потънал в мисли, той прекоси оживената улица, където въздухът сякаш бе нажежен от постоянното трополене на коне и карети. Мина омнибус, пълен с хора, и цилиндрите им му заприличаха на комини. В далечината истински комини тровеха Ийст Енд със спирали плътен черен дим.

Както очакваше, на Кингс Крос гъмжеше от народ. Доволен, че е в униформа, той си запроправя път с лакти към оградата край станцията. Лицемер, упрекна се мислено. Не се свениш да използваш служебното си положение, когато ти отърва. Около него се тълпеше обичайното множество — семейства с деца върху раменете на бащите си; екскурзианти; мъже в костюми и жени с бонета, всички тръпнещи в очакване. Абърлайн ги загърби и се подпря с ръце върху коловете на оградата. С чувството, че е затворник, се взря към тунела. Промяната беше забележителна, На мястото на изкопа имаше дървена платформа със стъпала надолу. Цялото пространство бе приведено в изряден вид. Файтони и кабриолети бяха подредени в далечния край на, ограждението; никъде не се виждаха купища пръст, чакащи да ги натоварят в каруци и да ги откарат. Само гола заравнена поляна, запалени мангали и самият тунел, накичен с лампи, които му придаваха едва ли не приказен вид.

Колкото до тунела, той бе покрит почти изцяло. Пъртината в земята вече изглеждаше като образцова железопътна линия. Като изключим, разбира се, един малък отсек близо до новите стълби, останал без козирка. Иначе Абърлайн гледаше към истинска подземна железница.

Край нея се бяха събрали хората, допринесли за осъществяването на проекта — неколцина незнайни важни клечки от „Метрополитън Рейлуей“ и още толкова познати лица: Кавана, Марчънт, двама от главорезите, Харди Две и Смит (къде ли се е дянал третият, очарователният Харди, почуди се Абърлайн). Не можеше да им се отрече на проклетниците. Какъвто и заговор, какъвто и тъмен план, каквото и престъпление да бяха извършили под претекст, че работят за доброто на железницата, в крайна сметка бяха успели. Бяха я построили.

С тях беше и младият индиец Бхарат Сингх. Абърлайн насочи далекогледа към изваяното му, неразгадаемо лице. Днес обаче то изглеждаше различно. Очите му излъчваха нервност. Ръкостискането приключи и групата тръгна към новите стълби, аплодирана учтиво от присъстващите работници. Преди да слязат обаче, трябваше да поздравят бригадирите. Побутнаха напред госпожа и господин Пиърсън. Бхарат Сингх ги запозна с бригадирите и пак започна здрависване.

После Кавана благодари на бригадирите и те си тръгнаха, стиснали кепетата си в ръце. Бхарат понечи да ги последва, но Абърлайн видя как Кавана го хваща за лакътя и го повежда към стълбите.

И групата изчезна. Бригадирите с шапките в ръце се отдалечиха, важните клечки от железопътната компания си запоглеждаха часовниците в очакване да им дойде редът, а редицата работници останаха по местата си — като почетна стража или просто като стража. Възцари се напрегната тишина. Най-сетне откъм тунела се чу свистене на парен локомотив и плътни облаци пушек се издигнаха между гредите на недовършения свод. Влакът щеше да потегли всеки момент.

В дъното на ограждението бяха издигнали навес за каретите на височайшите особи. Кочияшите бърбореха, пушеха лули или се въртяха край конете.

Нямаше нищо необичайно в сцената, но Абърлайн я обходи с очи през далекогледа. Необяснимо защо, беше сигурен, че е зърнал нещо странно, сякаш е влязъл в позната стая, в която са разместили част от мебелировката.

После разбра. Как, по дяволите, го беше пропуснал? До оградата, невъзмутим и дързък, стоеше мъж в бяла роба и не откъсваше очи от тунела.

54.

Призрака видя бъдещето — бъдеще, в което го бяха приели в Ордена на тамплиерите, печелеше доверието им, домогваше се все по-близо до сърцевината на организацията им и ставаше все по-ценен за Братството.

Което значеше, че не биха му позволили да си тръгне. Дори когато тази операция приключеше, щяха да го накарат да остане и той щеше да изпълни волята им по принуда, защото невинният живот на Чарлс Пиърсън е разчистил пътя му към чистилището.

Не беше готов за това. Щом Кавана му дадеше знак да се оттегли, щеше да отиде при Итън и да му съобщи решението си — че няма да участва в мисията.

Дори да разоръжи Итън, ако се наложи. Да го обезвреди със сила, ако е необходимо. Но да сложи край веднъж и завинаги.

Само че Кавана не му даде знак да се оттегли. Поведе го към стълбите.

— Размислих и реших, че е добре да видиш това…

И Призрака заслиза надолу с другите.

Погледна въпросително Кавана. Не трябва ли да заема позиция? Директорът обаче поклати глава — „не се безпокой“. Защо? По-късно ли щеше да изпълни задачата? Дали това беше ход от играта на Кавана? Част от изпитанието, на което го подлагаше?

Или нещо друго?

До импровизираната платформа чакаха локомотив и два вагона. Кавана поведе групата към първия.

— Новият ни вагон, както виждате, е първокласен — подхвана той като гостоприемен домакин, подканвайки семейство Пиърсън да се настанят удобно. — Преградите и столовете с ръкохватки не позволяват мястото да се препълни, а седалките с кожена тапицерия ще осигурят приятно пътуване дори на пътниците във втора класа.

— Няма прозорци — отбеляза госпожа Пиърсън с известна паника в гласа.

— О, да — кимна Кавана. — Но под земята не са необходими прозорци, госпожо Пиърсън. А и пътниците в първа класа ще разполагат с газово осветление. Каучуковите резервоари са инсталирани върху вагоните и когато потеглим, ще видите, че лампите са достатъчно силни, та да прочетете спокойно сутрешния вестник.

Седнаха — семейство Пиърсън и Кавана най-отпред, а останалите — в дъното, където имаше врата към втория вагон.

Пирсън потупа развълнувано с бастуна си по дъските. Машинистът се появи пред отворената врата, вдигна палци и се усмихна на важните особи. После затвори вратата и се върна в локомотива. Газовите лампи трептяха, но разсейваха мрака, както бе обещал Кавана.

Влакът потегли с пуфтене и потракване.

Призрака забеляза как Марчънт се взира в него. Смит и Харди Две също го наблюдаваха втренчено. И тримата го гледаха като изгладнели мъже, които очакват вечерята си. Отсъствието на Харди — засега необяснимо — започна да го тревожи. В другия край на вагона семейство Пиърсън и Кавана разговаряха любезно, но Призрака не ги слушаше. Чудеше се каква злина се таи в очите на спътниците му.

Влакът спря на Фарингдън Стрийт и избълва грамаден облак пушек. След секунди машинистът отвори вратата на вагона и надникна вътре да нагледа пътниците, както и да се наслади на комплиментите на семейство Пиърсън колко гладко е минало пътуването. Не след дълго поеха обратно към Кингс Крос и Пиърсън посегна да извади джобния си часовник, за да провери за колко време са изминали маршрута.

— Часовникът ми? — намръщи се той.

Опипа отново и пак не го намери.

Влакът продължаваше да потраква ритмично.

— Какво има, скъпи? — попита госпожа Пиърсън.

Кавана се приведе напред с престорена загриженост. Призрака усети как го обзема страх. Позволи си зрънце надежда, че Пиърсън просто си е забравил часовника. Разбираше обаче, че обяснението не е толкова просто и вероятно е свързано някак си с него.

Вече всички във вагона бяха приковали очи в Пиърсън, който продължаваше да се потупва по корема.

— Не, не. Часовникът и верижката ми определено ги няма.

— Кога ги видя за последно, скъпи? — Госпожа Пиърсън извиси глас да надвика шума на машината и думите ѝ прозвучаха в такт с движението на влака.

— Не помня.

Харди Две подвикна от дъното на вагона.

— Бяха у вас на платформата, сър — ухили се на Призрака, преди да продължи. — Забелязах как си изваждате часовника, сър, и го поглеждате.

— О, добре, добре, значи е тук някъде — Пиърсън подпря бастуна на дъските и се изправи нестабилно.

— Седни, Чарлс — скастри го госпожа Пиърсън. — Господин Кавана, ще бъдете ли така любезен да помолите хората си да потърсят часовника…

— Разбира се, мадам.

Марчънт и двамата телохранители се засуетиха, а Призрака заобмисля трескаво как да се измъкне от положението. Тайно опипа джобовете на сакото си, да не би да са сложили там часовника, и когато вдигна глава, срещна погледите на двамата здравеняци, които му се ухилиха самодоволно.

Не, не бяха пуснали часовника в джоба му, за да го натопят. Още не.

— Не виждам никакъв часовник — каза Марчънт, подпрян на етажерката над седалките.

Призрака седеше неподвижен с чувството, че наблюдава сцената през стъкло. Кавана се придържаше старателно към сценария — олицетворение на мнима загриженост за клетия господин Пиърсън, изгубил ценния си часовник.

— Тогава ще ви помоля да си обърнете джобовете — каза той.

— Не… най-добре се претърсете един друг.

Изпълниха нареждането му. Изиграха шарадата. Призрака се бе вцепенил от напрежение. Наясно какъв ще е финалът, но неспособен да го промени.

Някой подръпна палтото му.

— Майчице мила — възкликна Смит или пък Харди Две, но нямаше значение, защото капанът бе щракнал. — Май намерих часовника на господин Пиърсън! Беше в джоба на младия Бхарат!

Смит показа часовника на Пиърсън, който го позна, изгледа тъжно Призрака и го прибра в джоба си. Кавана се изправи — олицетворение на праведен гняв, човек, чието доверие са предали във възможно най-лошия момент.

— Вярно ли е? — изпепели с поглед Призрака. — Ти ли взе часовника?

Призрака не продума, втренчен мълком в него.

Кавана се обърна към гостите си.

— Госпожо Пиърсън, господин Пиърсън, поднасям ви най-искрени извинения. Това е нечувано. Ще арестуваме Бхарат. Госпожо Пиърсън, ще позволите ли един от хората ми да ви придружи в съседния вагон, далеч от крадеца? Опасявам се да не се развилнее.

— Да, скъпа — поощри я господин Пиърсън с угрижено лице.

— Оттегли се.

Марчънт се заклатушка през вагона към госпожа Пиърсън и с мазна усмивка ѝ протегна ръка да я отведе от нелицеприятната бъркотия, която ще последва. Тя тръгна с него, кротка като агънце, хвърляйки на изпроводяк уплашен, объркан поглед към Призрака.

Мъжете останаха сами.

После, точно когато влакът спря на Кингс Крос, Кавана извади кама с перлена дръжка и прониза Пиърсън в гърдите.

55.

Кавана отвори вратата на вагона, за да извика машиниста. Поздрави го за майсторското управление на локомотива и му съобщи, че след малко ще слязат.

Затвори вратата и се обърна към Пиърсън, който лежеше и подритваше немощно с крака в предсмъртна агония. Камата се бе забила право в сърцето му и той не бе издал нито звук. В съседния вагон съпругата му седеше в пълно неведение какво го е сполетяло.

Двамата главорези бяха сграбчили Призрака и го бяха приковали към седалката. Кавана се усмихна.

— Божичко, индийският злодей уби Чарлс Пиърсън! — Избърса острието в тялото на Пиърсън, прибра го в ножницата и погледна към Призрака. — Нямаше да го направиш, нали?

Призрака не продума. Стараеше се лицето му да не издава нищо, но съзнаваше, че вече е твърде късно.

— Тръба с отровни стрели. Хареса ми — сви присмехулно устни Кавана. — Планът ти ми каза всичко необходимо. Както и на господин Харди, който отиде с подкрепление да залови или да убие — честно казано, няма значение — твоя приятел и мой враг Итън Фрай.

Локомотивът издиша пара и влакът сякаш отпусна морно тяло. Призрака се замисли за Итън. Роден за воин, овладял до съвършенство изкуството да се сражава при всякакви условия. Но и нехаен, склонен да допуска грешки.

— Мъртъв е, Джаядип. И двамата сте мъртви. О, изненада ли се? Че знам името ти. Знам името ти, знам слабостта ти, знам, че закрилникът ти се е нагърбил със задачата, за която не ти стига смелост. Играта приключи, опасявам се. Изигра я добре, но изгуби. Господин Пиърсън е мъртъв, с асасините е свършено, а аз имам своя артефакт.

Призрака отново не успя да прикрие смайването си.

— О, да — усмихна се Кавана, наслаждавайки се на кулминационния момент. — Ето го. — Вдигна бастуна на Пиърсън.

Показа на Призрака дръжката с месингова сфера с диаметър около седем сантиметра.

— Това е артефактът. — Очите на Кавана искряха, устните му бяха оголили зъбите — странна и грозна картина на любов от пръв поглед. — Изкопан от работниците преди няколко седмици и подарен на господин Пиърсън в знак на уважение. Господин Пиърсън хареса толкова много подаръка, че реши да украси бастуна си с него. Е, вече не му е необходим…

От навеса за карети Итън Фрай проследи с поглед как важните особи слизат по стълбите и се учуди защо Призрака тръгва с тях. Опита се да прогони неприятното усещане, че може би нещо се е объркало.

После видя как сред облаци пушек влакът потегля от Кингс Крос и зачака, докато се върне от Фарингдън Стрийт. Чакаше търпеливо господин и госпожа Пиърсън да се появят, позволявайки си да вярва, че все пак мисията ще се развие по план. Съжалявам, господин Пиърсън, помисли си и бръкна под робата да извади тръбата.

Снишен сред каретите обаче, някой наблюдаваше Итън. Мъжът се усмихна и в устата му блесна златен зъб. Извади нож, който просветна, озарен от лунната светлина.

Придвижвайки се покрай оградата, Абърлайн забеляза, че не е единственият, насочил се към навеса за карети. Сред тълпата се бяха появили група работници и бяха поели натам. Той спря, вдигна далекогледа и го насочи към мъжа в робата. Беше на същото място и не долавяше наближаващата опасност — крещящо видим, ала същевременно някак си невидим. Абърлайн зърна нещо е ръката му. Приличаше на… Мили боже, тръба за изстрелване на стрели?

Младият полицай обходи каретите с поглед. Работниците вървяха към навеса, но там беше и…

Абърлайн затаи дъх. Старият му приятел Харди, разбира се. Стоеше гърбом към него, но го позна веднага. В същия момент главорезът се обърна и намигна на един от работниците.

Капанът скоро щеше да се затвори.

Абърлайн тръгна по-бързо към навеса. Вече не мислеше за мъжа в робата и дали се бори на страната на доброто или на злото. Мислеше, че трябва да предаде на Харди поздрав от Обри, и с палка в ръка си проправяше път през множеството. Прескочи оградата и се шмугна между спрелите карета. Още веднъж благодари наум на полицейската си униформа, когато един от наближаващите работници го видя и се завъртя кръгом, преструвайки се, че нещо зад него е привлякло неудържимо интереса му. Абърлайн се намираше на няколко крачки от Харди, който все още стоеше с лице към мъжа в робата. Двамата си приличаха по едно — въобразяваха си, че са ловци, а не плячка, и това улесни Абърлайн да издебне Харди.

— Извинете, сър, ще ме осведомите ли какво ви води тук?

— Не е твоя работа какво ме… — просъска Харди, обръщайки се рязко към него.

Така и не успя да довърши, защото младият полицай замахна с всички сили с палката и ударът беше свиреп, не какъвто подобава на служител на закона, но Абърлайн вече не мислеше като служител на закона. Мислеше за седмиците болка. За белезите, оставени от месинговия бокс. За приятеля си, когото бяха пребили безмилостно. Ето защо замахна с всички сили с палката и устата на Харди се напълни с кръв и счупени зъби и той се строполи в пръстта.

Абърлайн видя как отдясно му налита широкоплещест работник, стиснал бухалка. Прииждаха и други, но през каретите полицаят зърна как мъжът в робата се напряга, чул суматохата. Обърна се и в същия момент бухалката халоса Абърлайн по слепоочието. Той падна в полусвяст с насълзени очи и глава, виеща от болка. На няколко крачки от него Харди вече се изправяше на колене с брадичка, увиснала под странен ъгъл, и очи, пламнали от ярост — и с нож, който се стрелна през мрака към Абърлайн.

Полицаят се претърколи, но го спряха стъпалата и краката на работника, надвесен над него с кама в ръка.

— Остави ми го — изфъфли Харди, макар през счупените зъби думите да прозвучаха по-скоро като „охтафимихо“.

Работникът обаче го разбра и отдръпна длан. Харди, разкривил лице като разярена кървава маска, се спусна към Абърлайн и вдигна лакът, готов да забие ножа си в него.

— Спри — заповяда мъжът в робата и Харди го послуша, защото усети механизма на скритото острие да охлажда врата му.

— Отпрати хората си — каза Итън.

Чуваха как към тях тичат подкрепления.

Харди проговори и през счупените зъби думите прозвучаха като „фъуфинамайнафафи“, Итън Фрай го разбра и скритото острие прониза гърлото на главореза, появявайки се кърваво и блестящо под брадичката му. С другата си ръка асасинът измъкна револвера си. Изстрел процепи нощта и работникът, притиснал Абърлайн, залитна назад. Итън се завъртя. Револверът му изгърмя пак и пак и сред каретите се строполиха още тела. При първия изстрел тълпата изпадна в паника и писъците подплашиха конете. Ужасените кочияши залегнаха на земята.

Револверът на Итън се изпразни, но нападателите се бяха разколебали и той се втурна към Абърлайн.

— Аз съм Итън Фрай — каза, протягайки длан да му помогне да се изправи. — Дължа ти услуга. Няма да го забравя, полицай Абърлайн. Братството плаща дълговете си. А сега ме извини, чака ме работа.

При тези думи той прескочи оградата и хукна към тунела. Мъже в костюми се разбягаха при вида на дивата фигура, трополяща по дъските към тях. Шайката мними работници също го забелязаха, но той не се разтревожи особено, защото между него и стълбите имаше само четирима. Измъкна тръбата изпод робата си и тичешком извади две стрели от колана си, стисна ги между зъбите си, зареди първата в тръбата и я изстреля.

Най-близкият мъж падна със забита в гърлото му стрела с отровен връх. От уважение към Пиърсън Итън бе използвал скъпа отрова — безболезнена и с бързо действие. Освен убождане по врата врагът му не бе усетил нищо. Ако знаех, че ще ми послужат срещу тамплиерите, помисли си Итън, щях да използвам по-евтина отрова.

Зареди втората стрела и я изстреля. Падна още един мъж. Трети извади къса закривена сабя изпод куртката си и се спусна с проклятия към Итън. Устата му блестеше от слюнка и беше бавен. Итън не се възгордя, че успя да отблъсне първия му удар — лесно предвидим загребващ замах. После скочи напред и прониза противника си с острието. Завъртя се, за да не го опръскат капките кръв от задавеното му предсмъртно покашляне, и същевременно посрещна атаката на последния мъж. Този беше по-добър, по-бърз, по-сериозен проблем. И той имаше закривена сабя и също започна с режещ удар, който Итън отблъсна. Размениха още два удара, преди острието му да каже решителната си дума.

Другите работници приближаваха, но гой стигна пръв до стълбите. Не си направи труда да ги използва обаче — плъзна се по носещите греди, докато обувките му изтрополиха върху дъските на импровизираната платформа. Там чакаше влакът. На пръв поглед не забеляза нищо особено.

После усети как земята се раздвижва. Чу грохот. Земята се люлееше, несъмнено. Достатъчно да го накара да залитне. Гредите от покрива на недовършения свод на тунела започнаха да падат.

Във вагона Призрака видя как Кавана се наведе и блъсна бастуна в пода. Изтръгна сферата от тояжката и я захвърли. Усмихнат победоносно, огледа артефакта. После алчните му очи се насочиха към Призрака, който усети как въздухът затрептява, сякаш идолът е намерил поклонниците си и им показва силата си. И наистина — двамата главорези го наблюдаваха, благоговейно ококорени. Призрака си спомни историите за светлинни спектакли, безгранично познание и прозрение. Сетне видя разруха, унищожение и опожарени бойни полета и се запита каква стихия е помогнал да пуснат на свобода. Задачата му беше да се сдобие с артефакта. В най-лошия случай — да не позволи да попадне в ръцете на врага. Беше се провалил.

— Чувате ли? — гласът на Кавана го изтръгна от мислите.

Сферата просия в дланта му и, да, освен ако не бяха жертва на една и съща халюцинация, всички го чуваха.

Сферата сякаш напяваше странна мелодия.

Внезапно вратата към съседния вагон се отвори рязко и Марчънт се върна, затръшвайки я зад себе си. Госпожа Пиърсън остана сама, питайки се несъмнено кога ще слязат.

— Итън Фрай идва — каза задъхано Марчънт.

Тутакси невидимите пулсиращи вълни, излъчвани от сферата, станаха по-мощни.

— Какво? — не повярва Кавана.

— Госпожа Пиърсън поиска да я пусна. Отворих вратата и забелязах Итън Фрай на площадката над стълбите — обясни Марчънт.

— Видя ли те?

— Беше с гръб към мен. Не…

Вратата на вагона се отвори. Кавана се завъртя светкавично и хвърли камата. Чу се кратък вик.

Итън, помисли си Призрака. Но във вагона падна тялото на машиниста.

Всички го почувстваха. Земята се раздвижи. Чу се грохот и Кавана се втренчи в артефакта с ужасяващо изражение, опиянен от усещането за безгранична власт. И дали въображението го подвеждаше, или бе истина, но на Призрака му се стори, че сферата засиява по-ярко, почти самодоволно. Вижте ме! Вижте докъде се простира могъществото ми.

И после светът рухна.

56.

Тунелът издържа, но насипите се раздвижиха и недовършеният покрив над вагона се срути и лавината от громолящи греди, трески и отломки даде на Призрака шанса, от който се нуждаеше. Той се отскубна от ръцете на главорезите.

— Итън! — извика и влетя в съседния вагон, където госпожа Пиърсън пищеше ужасена, обвила глава с длани.

При вида на Призрака писъците ѝ отекнаха с двойна сила. Той отвори вратата на вагона, скочи върху платформата и почти се блъсна в Итън Фрай.

— Убийте ги — изкрещя Кавана с глас, извиращ сякаш от бездната на пъкъла. — Убийте ги и двамата!

Главорезите излетяха през вратата на вагона и им препречиха пътя напред. Зад тях приближаваха работниците. Харди Две бръкна под сакото на костюма си, измъкна револвер и се прицели в Призрака.

Без да трепне, той го нападна. Помечта си за миг скритото му острие да е у него, но се наложи да се задоволи със загрубелия ръб на ходилото си. Завъртя се във въздуха, изби револвера с един ритник, после отметна главата на главореза с удар в брадичката с другия крак.

Оръжието се плъзна настрани, а двамата мъже залитнаха върху платформата, но Призрака реагира по-бързо — ритна отново и този път кракът му улучи мястото под брадичката. Последва изхрущяване, което значеше, че Харди Две или е мъртъв, или извън строя. На Призрака му беше все едно.

В същото време Итън се наслаждаваше на компанията на Смит, който беше извадил дълъг кортик и го размахваше диво без никакъв шанс да затрудни асасина. Итън, разбира се, отскочи пъргаво настрани и усети успокояващото гъделичкане на механизма над китката. Острието изскочи и се заби във врата на Смит.

Внезапно земята се разтърси по-силно и в същия момент Кавана излезе от вагона и застана пред тях. Камата му бе забита в машиниста, но сега той не се нуждаеше от нея. Имаше артефакта. Сферата сияеше и пулсираше в такт с трусовете.

На двайсет стъпки от него Итън и Призрака се спогледаха уплашено. Кавана вдигна артефакта, сякаш поднася дар на боговете. Гредите простенаха страдалчески и отгоре се сипна нова лавина. В далечината ехтяха виковете на зрителите, ужасени от земетресението. То се ожесточи още повече и озарено зад сияйната сфера, лицето на Кавана се разкриви в маниакална усмивка, а очите му се промениха до неузнаваемост. У мъжа, погребвал цял живот човешката си природа в името на амбицията, вече не бе останала и капка човечност.

Обсебен от идола си, той не забелязваше как Марчънт се промъква към него.

Не видя как Марчънт изважда камата с перлена дръжка от тялото на машиниста.

— Крофърд Старик ти изпраща поздрави — изкрещя чиновникът и заби острието в мишницата на Кавана.

Очите на директора се разшириха от болка, шок и изумление от внезапния обрат на събитията. Мигом ритмичният пулс на артефакта се забави. Кавана падна на колене с потъмняло от кръв сако. Погледна към Марчънт, втренчи се в двамата асасини и падна ничком. И навярно в този последен момент частица от разсъдъка му се върна, колкото да прозре какви злини е извършил, и докато Кавана напускаше белия свят с влажно гъргорене, давейки се в собствената си кръв, Призрака се надяваше безименният сепой да го чака, за да го приветства в ада.

Мними работници заприиждаха на платформата зад тях. Марчънт грабна артефакта и Итън Фрай скочи да го изтръгне от ръцете му. Всичко се случи за частица от секундата, преди срутена греда да възпламени газовия резервоар върху покрива на влака и чисто новият закрит вагон на „Метрополитън Рейлуей“ да избухне в пламъци.

57.

Итън и Призрака се хвърлиха към най-близкото укритие — тунела. Зад тях бушуваха огън, хаос и врява. След миг, когато шумът от експлозията постихна, чуха Марчънт да крещи на работниците:

— Хванете ги! Бързо!

И двамата се втурнаха на запад към Падингтън.

— Искам да ти кажа нещо — подхвърли му Итън, докато тичаха в мрака между релсите и изострените им сетива ги водеха напред.

Най-сетне стигнаха ямата за пара на Лайнстър Гардънс и се издърпаха един друг горе, където бяха в безопасност. Шайката работници, разбира се, минаха точно под тях, без дори да погледнат нагоре.

Асасините замълчаха, опитвайки се безуспешно да осъзнаят случилото се.

— Какво искаш да ми кажеш? — задъхан, Призрака най-после дръзна да наруши тишината, макар да се страхуваше от това, което ще чуе.

Итън въздъхна.

— Аз съм виновен. Не се вслушах в предупрежденията.

— Какви предупреждения?

Итън разказа на Призрака за Аджай и забеляза как по лицето му се изписва дълбока скръб.

— Как можа? — отрони Призрака най-сетне.

Итън го погледна печално.

— Прецених, че е за добро.

— Не си преценил правилно.

Отново настъпи мълчание, нарушено от тихия глас на Итън:

— Само аз ли съм жертва на погрешна преценка? Как успяха да разберат кой си, Джаядип?

Призрака го погледна гневно.

— Всичко, което правех, беше породено от желание да помагам на събратята си. Не е ли това правилният път? Не е ли това пътят на асасина?

— Това е. Но ако тези доводи ти служат като извинение, прости ме, но аз действах, воден от желание да помогна на цялото човечество.

— Беше обсебен от артефакта досущ като него.

— Манията ми обаче бе продиктувана от стремеж той да не попадне в грешни ръце и сега, след като видяхме на какво е способен, знам, че съм имал право.

Призрака бе отрасъл с истории за красиви светлинни спектакли. В най-лошия случай очакваше артефактът да е просто лъскав талисман. Стана обаче свидетел на съвсем друго.

— Е, сега е в грешни ръце — отбеляза той.

— Не за дълго.

Под тях се чу вик:

— Хайде! Отиваме в тунела под Темза.

— Скоро ще разчистят брега. — Итън забарабани нервно по пръстта. — Артефактът обаче сигурно е преполовил пътя до Старик.

Призрака не го слушаше. Вече му беше все едно. Мислеше за заповедта, която бе чул. „Тунелът под Темза.“ Тамплиерите знаеха за Маги — знаеха, че чрез нея могат да се доберат до него, а чрез него — до Итън, а вероятно артефактът не им беше достатъчен. Искаха да смажат асасините.

— Трябва да отида при Маги.

— Аз трябва да тръгна по следите на артефакта — каза Итън. — Твоята съвест ти диктува да се върнеш в тунела, моята ме тегли в друга посока.

— Върви след безценния си артефакт — махна му горчиво Призрака и се изправи.

Шест мили деляха Лайнстър Гардънс от тунела под Темза. Тамплиерите имаха преднина и пътуваха с карета, но Призрака беше бърз и целеустремен и познаваше добре маршрута. Успя да стигне дотам за час.

Но се оказа, че е закъснял. Пред осмоъгълния мраморен вход вече бяха подредени файтони. Наоколо се щураха мъже с факли и лампи. Други тичаха и крещяха. Чуваше се зловещо тупане на палки и в отговор отекваха болезнени стенания. За обитателите на тунела схватките бяха ежедневие, но не бяха свикнали на толкова злостни, разрушителни и целенасочени набези.

А целта?

Да заловят Маги.

Той обаче нямаше да им го позволи. Този път нямаше да се провали.

Сред хаоса Призрака зърна Харди Две. Последният оцелял главорез на Кавана стоеше до карета с револвер в едната ръка, с другата стискаше раненото си лице и крещеше заповеди:

— Доведете старицата! По-бързо!

Нямаше и следа от Марчънт, но Призрака предположи, че Итън е прав — артефактът пътуваше към Крофърд Старик. Успех, Итън. Направѝ своя избор.

Призрака притича край няколко вкопчени в схватка тела през входа на тунела и влетя в преддверието. Край бариерата сблъсъкът беше най-разгорещен. Сред стената от тела зърна посребрилата коса на Маги. Тя крещеше и ругаеше с пълно гърло. Тамплиерите я дърпаха, за да я изтеглят над бариерата, а другарите ѝ от тунела се опитваха да я спасят, но не бяха достатъчно снаряжени. Тамплиерските палки и ножове се вдигаха и спускаха и окуражителните викове се превръщаха в болезнени писъци. На Призрака му се стори, че вижда детектив Хейзълуд някъде сред морето от хора, но лицето му мигом изчезна. След секунда осъзна, че не чува командите на Харди Две, и в същия момент глас изотзад му просъска:

— Проклет кучи син…

Харди Две беше десничар. Носеше „Уебли“, който биеше надясно.

Призрака взе под внимание двата фактора, завъртя се и се сниши под ръката на Харди Две. В същия момент със задоволство чу как въздухът се разцепва на цели десет сантиметра встрани от главата му. После проехтя писък. Един тамплиер по-малко, помисли си Призрака и прекърши ръката на Харди. Грабна кортика, затъкнат на кръста му, и го заби в гърдите му.

Харди Две се вкопчи в него и Призрака видя как живецът гасне в очите му, на сантиметри от неговите. Усети как му призлява и го обзе отчаяние, че отнема живот.

Маги го бе забелязала.

— Бхарат! — извика тя иззад бариерата и тамплиерските главорези извърнаха глави и видяха как командирът им се свлича безжизнено в краката на Призрака.

Стегнаха редици и се подготвиха за нападение.

Призрака прехвърли ножа от едната си ръка в другата, дезориентирайки първия тамплиер, втурнал се към него. Смел мъж. Глупав мъж. Умря за секунди и сега Призрака имаше две остриета — кортик и закривена сабя. Използва ги, за да разпори гърлото на втория нападател, завъртя се и с опакото на ръката си замахна със сабята и отвори корема на третия. Умееше да се бие майсторски и да сее смърт. Не му доставяше удоволствие. Просто умееше.

Хората от тунела вече бяха успели да издърпат Маги и да я отведат към укритието на стълбището. Тамплиерите навярно разбраха, че играта е приключила; видели как босоногият индиец погубва светкавично тримата им побратими, вероятно решиха, че благоразумието е основна съставка на воинската доблест; или пък смъртта на Харди Две ги бе разколебала — каквато и да беше причината, ненадейно прокънтя вик:

— Оттегляйте се! Отстъпление!

За секунди преддверието опустя, каретите разчистиха мястото пред входа и нашествениците освободиха тунела.

Запъхтян, Призрака пусна кортика и сабята на пода и те иззвънтяха глухо върху мрамора. Той прескочи бариерата и тръгна към нишата си.

Хората, събрали се в ротондата, го поздравиха с възторжени възгласи.

— Къде е Маги? — попита той позната жена и тя му посочи тунела.

— Заведоха я на безопасно място — отвърна тя, целуна го бързо по бузата и го потупа по гърба.

Множеството продължи да го приветства с викове и овации, докато прекосяваше ротондата. Най-сетне навлезе в тунела, загърбвайки гъмжилото, стъписването и вълнението от битката.

Вече беше решил, че отсега нататък не принадлежи на Братството. Нямаше да проговори на Итън Фрай. Нека асасините и тамплиерите водят вечната си борба. Той щеше да остане тук, при своите хора. Тук му беше мястото.

„Заведоха я на безопасно място“, спомни си думите на жената.

Кой я беше завел?

В ума му изплува лицето на частния детектив, мяркащо се в мелето. Затича.

— Маги! — извика, устремен към нишата, където тя стъкваше огъня, раздаваше супа и получаваше обич и признателност като законна майка на тунела.

Тя лежеше на земята. Убиецът я бе пронизал многократно, разкъсвайки роклята ѝ. Сивата ѝ вещерска коса бе напръскана с кръв. Очите ѝ, искрящи от гняв, радост и жар, сега бяха помътнели мъртвешки.

Върху гърдите ѝ бяха забили бележка: „Дългът е платен“.

Призрака падна на колене и прегърна Маги. Сложи главата ѝ в скута си и хората от тунела чуха скръбните му, отчаяни вопли.