Подземен свят

Епилог

Хенри забеляза, че трепери едва доловимо. Е, можеше да се очаква. Все пак не всеки ден…

Овладя се и влезе в стаята, където Иви се взираше объркано в букета, който ѝ беше изпратил. Почуди се дали не допуска грешка. Дали желанието не го подвежда. И ако е така, ще успее ли да преглътне разочарованието.

Защото нямаше никакво съмнение какви чувства изпитва към нея. Абсолютно никакво. Влюби се в Иви от пръв поглед. Чувствата му се задълбочаваха с всеки прекаран с нея час и се превърнаха в сладка и безценна болка — копнеж да я вижда всеки ден, просто да бъде с нея, да диша същия въздух; споделяше интересите и вълненията ѝ; това, което я разсмиваше, разсмиваше и него. Дори работата с нея му носеше щастие, каквото не помнеше да е изпитвал от детските си години. Тя пречисти душата му от горчилката, преживяна от Призрака; пречисти я от убийствата. С нея се чувстваше завършен и прероден. Дивеше се на любовта си към нея като на рядка пеперуда — яркоцветна и жизнерадостна.

И все пак — като пеперуда — тя можеше толкова лесно да отлети.

Хенри мислеше, че и Иви изпитва същите чувства към него, но как да е сигурен? Търсенето на артефакта ги бе сближило и у него приятелството и привличането бяха прераснали бързо в любовта, която го оживотворяваше сега. Ала у нея? Преди месец тя го възнагради с целувка, задето ѝ спаси живота. Твърде много смисъл ли влагаше в нещо, което би могло да се тълкува просто като благодарност?

Потърси я скоро след паметните събития в двореца. Свари я в кабинета ѝ. Седеше облакътена върху писалището и сгънала единия си крак върху стола — поза, позната му добре. Стори му се, че лицето ѝ поруменя, когато го видя да влиза.

(Но пък, от друга страна, възможно бе да греши.)

През онзи ден той остави все още празния албум за хербарии върху писалището ѝ и очите ѝ се преместиха от нейната книга към корицата му.

— Цветя ли събираш за някого? — попита.

— Казаха ми, че е любимо хоби на британците. Знаеш ли, че всички цветя имат символично значение?

— Чувала съм нещо подобно.

— Разбира се. За съжаление не ми остана време да попълня албума.

— Сигурна съм, че ще открия някой интересен екземпляр, ако ми позволиш да ти помогна.

— С удоволствие, госпожице Фрай.

И така, те започнаха да събират цветя и колекцията им бързо се разрасна като символ на стремежа им да открият смисъла на връзката си, дешифрирайки послания под формата на цветя.

— Резеда — качествата ти превъзхождат външното обаяние — каза му един ден тя, докато разлистваха албума, вече попълнен с десетки хербарии.

— Не съм сигурен дали да го приема като комплимент. Омайниче… прелестно наименование…

— Нарцис — самолюбие — посочи тя. — Трябва да купя букет на Джейкъб.

— Удар под пояса, госпожице Фрай — засмя се доволен Хенри — доволен, защото близнаците се бяха одобрили, но и защото тя вече възприемаше по-философски брат си.

— Колкото и да ми е забавно, чака ме работа. Ако имаш нужда от мен…

— Ще ти изпратя букет — каза ѝ той.

— Ириси?

— Послание. Да.

И тя го получи — внимателно подбран букет от ириси, кокичета, ягодов цвят и червено лале. Всеки цвят изразяваше нещо, което му бе трудно да изрече. Мъжът в огледалото му се присмя за нерешителността и колебанието. Тя споделя чувствата ти, разбира се. Целуна те в двореца. Мъжът пред огледалото не бе толкова сигурен.

— Послание… — каза тя и пръстите ѝ досегнаха кокичето и ягодовия цвят. — Надежда? Съвършенство?

После докосна червеното лале. По лицето ѝ пак се изписа объркване. Не разбираше значението му.

Застанал до прага, Хенри си пое дълбоко дъх, прочисти гърло и каза:

— Любов.

Тя го погледна, изправи се и тръгна към него.

— Искам да знаеш — продължи той, — че те ценя и уважавам дълбоко. Питам се дали ще ме удостоиш с честта да… станеш моя съпруга.

Иви Фрай улови дланите му и вдигна просълзени очи към лицето, което обичаше.

И да, Хенри разбра, че тя споделя чувствата му.