Да, има йощ поезия в света
и има извори за вдъхновенье:
не е убило всяка висота
на наший век жестокото съмненье.
Вий казвате ми: всичко овехтя:
природата сѐ тъй цъфти, умира;
сѐ туй небе, звезди, гори, цветя —
еднакви, същи от създанье мира.
Какво веч може да покърти нас?
Какви по-други чувства и вълненье?
Казало се е всичко до тоз час
и всичко ново сѐ е повторенье.
Тоз славей сѐ едната песен пей,
туй слънце — вечно валчесто — досажда,
сѐ тоз човек, кой глупо мре, живей,
сѐ тез сълзи и смях, и глад, и жажда!
Да, всичко в тоя свят бледней, вехтей:
картини, шарове, напеви, мисли.
Поетът нищо ново веч не пей
и господ нищо ново не измисли!
— О, не! Не е изчерпано докрай
ни тайните на таз природа свята,
ни тоз живот — ужасен пъкъл, рай,
ни глъбините всички на душата:
цял свят, от таз вселена по-широк,
се крие йоще тайнствен във гърди ни:
ний ровим го — той става по-дълбок,
ний светнем му — по-тъмен ни се чини…
И дор умът не може да открий
на битието тайните закони,
и погледът се мъчи да пробий
завесата на други небосклони,
дор естеството има свой язик
и на душата да говори може,
и всяка песен, звук и стон, и вик
вълнува нас и мъчи, и тревожи;
дор има тук любов и красота,
и сълзи, нивга що се не изливат,
и мъки без названье на света,
и гърди, тайно що горят, изстиват;
дор нашта мисъл тича надалеч
и няма бряг на нашето мечтанье,
поети може и да няма веч —
поезията вечно ще остане.