Поет

II. Виктор Хюго

Небето

Аз нямам ни предел, ни бряг, ни край,

и името ми хаос казват,

мечти крилати мене не изгазват

и дъното ми господ само знай.

Мильони светове се гонят в мене,

кат духнат прах, като развеян сняг;

Алдебаран е искра, Арктур — зрак,

изгубен, мътен, като сновиденье.

Аз вечността в пределите си смящам

и никой глас не буди синий ми ефир,

и вечен мир е в моя тайнствен шир,

и бурите си другаде ги пращам.

Как ти си нищо, о земя, пред мен! —

по-ситна от най-ситния ми пясък —

как жалка си със твоя шум и врясък,

със твойта зима, лято, нощ и ден!

Кой тласна те за смях в простора ясни

и рече: „Бръмкай в общия покой!“

И пусна в теб беди невидим рой,

неволи, болки, бедствия ужасни?

Ти нямаш смисъл тука на света,

твой дял са страстите, войните, морът,

грехът, нищожеството и позорът

и мракът и смъртта!…

Земята

И любовта!