6.

Сайръс подсъзнателно следваше лъкатушещите коридори като лабораторен плъх, който е запомнил сложен лабиринт. В стаята на сестрите от неврологичното отделение на деветия етаж го разпознаха веднага заради предишните му посещения. Почувства как стомахът му се свива, защото му се догади от миризмата на телесни течности, маскирана от дезинфектанти с лимонов дъх.

Сестрата не се обиди от неговата безцеремонност — разбра и каза само:

— Деветстотин и деветнайсет.

Стигнал пред вратата, разпозна стаята като помещение за изолация. Всъщност много живо си спомняше, че преди няколко месеца беше в същата стая. Имаше затворена чакалня, където човек можеше да си закачи палтото, да сложи маска, ръкавици, калцуни и хартиена престилка. Той започна ритуала и се опита тайно да махне през стъклото, но жена с престилка скриваше горния край на леглото. Жената беше твърде слаба, за да е Мериън — просто беше някоя от безкрайния поток от лекари, сестри и студенти по медицина.

Жената свърши с онова, което правеше и когато се дръпна от леглото на Тара, момичето го зърна през стъклото и безсилно махна с ръка — малък тъжен жест в смисъл „ето ме отново тук“.

Жената влезе в чакалнята и свали маската си.

— Здравейте — поздрави тя. — Вие ли сте бащата на Тара?

Той кимна, докато пазеше равновесие и същевременно се опитваше да си нахлузи единия калцун. Не я позна, а беше сигурен, че би запомнил това лице.

— Аз съм доктор Фрост — представи се тя, завършвайки с лека музикална извивка. Беше по-възрастна и самоуверена от студентка по медицина или лекар стажант, но все още беше млада жена. Тя свали ръкавиците си и започна да развързва вързалките на престилката, докато той връзваше своите. Имаше нещо странно интимно мъж и жена да се обличат и събличат в малко помещение.

— Каква лекарка сте: неврология, инфекциозни болести?

— Психиатрия.

Той беше смаян.

— Какво й е?

— Нали знаете, че тази сутрин е имала припадък и е приета отново с нисък брой кръвни телца и треска.

— Психически — настоя той. — Имах предвид психически.

— В емоционално отношение нищо извън очевидното.

— Тогава защо сте тук?

— Преглеждала съм Тара и преди. Майка й поиска консултация по време на последната хоспитализация.

— Каква консултация?

Тя го погледна право в очите и обясни:

— Помагам й да се бори със страховете си.

Сега, когато престилката беше развързана, видя, че е дребна и има тънка талия. Снимката на служебния пропуск, който висеше, закачен на джоба, я показваше дори още по-млада: новачка с дълга коса, която се спускаше зад раменете й. Сега беше къса — делова прическа, но имаше същия цвят като на снимката — светлина, минаваща през древен кехлибар. Притежаваше естествена красота, която се нуждаеше само от намек за грим — толкова различна от Мериън, която обикновено нанасяше слой след слой. Тя посрещна вече очевидния му гняв с блестящи сини очи и обезоръжаваща смесица от твърдост и деликатност, които проличаха в начина, по който вирна малката си брадичка.

Въпреки това той се извисяваше гневно над нея — заплашително присъствие в малкото затворено помещение. Сложи си яростно хирургическата маска.

— Какво, по дяволите, разбирате под страхове? — попита той твърде високо, но веднага сниши глас, за да не тревожи Тара. — За умиране ли говорите?

Тя не отстъпи и тихо каза:

— Дъщеря ви страда от мозъчен тумор във финална фаза. Тя е малка, но знае за какво става дума. От опита си знам, че е от полза за децата, когато могат да говорят за своите чувства и страхове.

— Искам да ви кажа нещо — изстреля той през маската в шепот, напомнящ вик. — Тя няма да умре и аз не искам да ви виждам тук повече!

Тя беше свалила и хвърлила в кошчетата своята стерилна екипировка, и запази спокойствие. Отговори професионално с равен глас:

— Мисля, че трябва да си поговорите с майката на Тара по този въпрос.

— Разведени сме.

— Това не значи, че не може да вземете отговорно решение за вашата дъщеря. Може да поговорите и с Тара. Моят единствен интерес е нейното добруване. — Ръката й вече беше върху вратата. — Между другото, беше ми приятно да се запознаем. Тара говори през цялото време за вас.

Веднага щом влезе в стаята, неговата дъщеря, сянка на осемгодишно момиче, му се скара с тъничък като на пиле глас:

— Защо крещиш на Емили?

— Така ли се казва?

— Емили Фрост — отговори тъничкият гласец. — Като Джек Фрост.8

— Не съм крещял.

По инфузионната тръба в ръката й влизаше кръв на капки. На стойката висеше изразходвана торбичка от антибиотици. Тя изглеждаше изтощена. Кожата й беше прозрачна, бяла и фина като оризова хартия. Но дори когато беше болна, дори без копринената й коса, малкото й нацупено ангелско личице беше красиво. Мечето Фреди, вездесъщият розов мечок, лежеше до нея, завит с чаршафа. Беше твърде голяма за плюшена животинка, но болестта я беше запратила няколко години назад. Малката изправи Сайръс на нокти, когато обяви:

— Тя е моята лекарка по умиране.

Беше благодарен, че е с маска.

— Нямаш нужда от такъв лекар! — възкликна той и се наведе да я помилва — между пръстите му и нейната кожа имаше обезсърчителна латексова бариера. Започна да задава шаблонни въпроси: кога е започнала да се чувства зле, как се чувства сега — всичко само за да смени темата. Обаче тя се върна на нея с невинна настойчивост.

— Защо каза на Емили, че повече не може да ме вижда?

— Чула си ме да го казвам?

Тя кимна колкото можа по-подчертано, като за целта дори надигна глава от възглавницата.

— Ще говоря за това с майка ти. Тя къде е?

— Тръгна си, когато Емили дойде. Каза, че идваш и ще останеш при мен. Носиш ли си молива?

Той кимна.

— Имаш ли хартия?

— Мога да намеря няколко листа. За какво ти е?

— Морски шах. — Това беше любимата й игра и той с радост млъкна и се залови да играе.

Когато тя най-сетне се унесе в сън, а страниците бяха пълни с кръстчета и ченгелчета, той се измъкна и тихо свали престилката. В стаята на сестрите остави бележка за майката на Тара, че я чака в кафенето.

Напълни таблата с храна, без да се замисля много, и си намери усамотена маса. Не искаше да слуша младите лекари и сестрите да разговарят за своите пациенти или да чува тревожния шепот на семейства, попаднали в криза.

Това, което чу, беше ясно различимата каденца, която високите токчета на Мериън тактуваха по плочките. Нямаше нужда да вдига поглед. Познаваше наизуст тази тревожна походка. Винаги се беше движила бързо с малки самомнителни крачки. Разкрачът й винаги беше ограничаван от тесните й поли. Вдигна очи от горещата супа и вместо молещите очи на тревожна майка, видя в тях пламтящ гняв — нещо, което би трябвало да очаква.

Знаеше как работи нейното съзнание. Всеки път, когато Тара имаше влошаване или някакво усложнение — той беше виновният. В неговото семейство имаше рак. Синът на братовчед му имаше мозъчен тумор. Лошите гени бяха от неговата кръвна линия. Всичко, което някога беше правил, не беше дорасло до нейните очаквания, а сега убиваше тяхната дъщеря. Много мозъчни тумори бяха лечими, но нейният — не. Туморът беше от твърде висока категория. Една операция за намаляване на обема му беше забавила неумолимия ход, но сега туморът отново растеше. Сега химиотерапията печелеше време, но на твърде висока цена. Поддържаха живота й с вливане на кръв и антибиотици. И целият този ужас заради долнокачествения генофонд на един О’Мали!

Разбира се, ако направи опит да сподели тези мисли, тя щеше да го обвини, че е налудничав, и щеше да накара своя адвокат да внесе съдебен иск, поставящ под съмнение способността му за съвместно попечителство. Обаче в тези нейни проклети, пламнали като малки въглени очи можеше да прочете, че тя е лудата.

Марти, нейният нов съпруг, беше послушно до нея и изглеждаше както обикновено преуспяващ — всеки сантиметър от него издаваше успелия банкер от градския център. Бяха хубава двойка, отбеляза ядно Сайръс, и двамата пръскаха много време за фитнес и облекла. Тъй като Тара беше често твърде болна, за да идва в неговия апартамент за края на седмицата, неговият адвокат беше успял да издейства разрешение той да прекарва някоя вечер или уикенд с дъщеря си в техния дом, докато Мериън и Марти излизаха за по няколко часа. Докато дъщеря му си дремваше, Сайръс обикаляше из техния апартамент с пет спални и плюшен мокет все едно беше местопрестъпление и похотливо изучаваше живота им. Марти притежаваше множество хубави дрехи — цял гардероб италиански костюми и кашмирени пуловери.

Обаче най-много го разпалваха мивката и шкафчето в банята на Марти. Този тип със сигурност използваше множество продукти! Истинска метросексуална съкровищница: имаше не по-малко флакончета и тубички от Мериън. Тя винаги се беше дразнила от постните навици на Сайръс за поддръжка: калъп сапун, паста за зъби, дезодорант — и толкоз. С Марти се беше сдобила с истински любител на спа.

Толкова по-добре за нея.

Марти беше десет години по-възрастен от нея — посивели коси на слепоочията, достатъчно натрениран, добър тенисист, но Сайръс се изкиска, когато в аптечката му видя кутийка с виагра. Явно редовно я зареждаше.

Толкова по-добре за нея.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита Сайръс.

Тя енергично поклати глава. Беше използвала толкова лак за коса, че черните й къдри дори не помръднаха.

— Как можеш да ядеш? — попита тя с отвращение.

— Нещо за хапване би ми дошло добре — каза Марти с надежда, но тя го отказа само с едно смръщване. Сайръс изпита почти съжаление към копелето.

Мериън притискаше голямата си дамска чанта твърде силно и беше сплескала едната си гърда.

— Не си я изтощил твърде много, нали? Заспала е дълбоко.

— Водих я да кара летни кънки.

Тя не му обърна внимание.

— Оставил си бележка. За какво искаш да говорим?

— Запознах се с доктор Фрост. Не искам повече да ходи при Тара.

— Тя е първокласен специалист. Препоръча я доктор Торп.

— Тара няма нужда от такъв лекар.

— Специалистите твърдят друго. Ти специалист ли си?

— Не, но съм й баща.

— А аз съм й майка.

Марти се оттегли на безопасно място в своя айфон, докато старите врагове се гледаха смръщено.

— Трябва заедно да решаваме подобни въпроси — настоя Сайръс.

— Това дори не е спорен въпрос. Казаха ми, че е стандартна процедура за пациенти като нея.

— Какво значи това?

— Не ме карай да го изричам. — Тя се разплака и извади бързо пакетче хартиени носни кърпи, за да попречи на грима си да се разтече.

Сайръс бутна настрана подноса с чинията и стана. Единственото, което й каза, беше:

— Съвместни решения.

Марти опита да посредничи.

— Тара, изглежда, харесва жената.

— Аз съм против.

Сълзите на Мериън спряха толкова рязко, че направо беше в разрез с природните закони.

— Тогава накарай Алън да говори с Иън, за да бъде изложено пред съдия Шугърман.

— Добре, ще го направя. Връщам се горе, за да кажа чао. Дай ми десет минутки. След това си тръгвам.

Всяко обаждане на адвоката му струваше скъпо — финансово и емоционално, но щеше да се наложи да се бори здраво с Мериън за това. Не искаше Тара да говори или мисли за смърт.

Не искаше смъртта дори под такава форма да е близо до малкото му момиченце.