7.

Кутиите на „Федекс“ стояха на пода, а съдържанието им беше разхвърляно по бюрото му. Полицията от Сийбрук, Ню Хемпшир, беше реагирала бързо, бе опаковала и изпратила всички папки и пликове с доказателства от убийството на Томас Куин, бял мъж на трийсет и осем години.

С цел увеличаване на бързината Сайръс и Авакиян бяха решили да си поделят случаите: арменецът взе двете убийства в Масачузетс, а Сайръс двете в Ню Хемпшир. За да координират работата си, трябваше само да поддържат връзка, което означаваше по няколко питиета в кръчмата „Кинсейл“ в Управленския център. Авакиян се ограничаваше с няколко бири, преди да се прибере в Пайк за вечеря. Сайръс нямаше подобни ограничения. Той оставаше да поседи още с трета водка, след това се разхождаше пеша по осветените улици на Бейкън Хил, докато не решеше, че алкохолът достатъчно е изветрял, за да кара безопасно до своя тъмен апартамент с многострадална микровълнова печка, от която, щом отвореше вратата, лъхаше на пуканки и кренвирши.

Като оставим настрана очевидната разлика между Томас Куин и трите проститутки, Сайръс беше сигурен, че си имат работа с един и същ убиец. В случая с Куин полицията не беше оповестила публично, че главата му е била пробита с бормашина, така че нямаше шаблон за подражателски убийства. Времевият отрязък и близостта заедно с характерното пробиване на мозъка правеха връзката между убийствата очевидна.

Трупът на Куин бил забелязан от шофьор, който спрял на банкета, за да смени гума. Куин вече бил включен в списъка с изчезнали лица, след като не се явил за своята смяна в болницата „Бет Израил“, където работел като помощник — анестезиолог. Местната полиция беше отишла в къщата му в Хамптън Фолс в Южен Ню Хемпшир. Влезли насила, но не открили нещо да липсва. Аутопсията показала, че причина за смъртта е масивен субдурален хематом, дължащ се на черепна фрактура. И ако не беше маниакалната прецизност на доктор Ленард Адлър, раната от бургия от другата страна на главата може би щеше да остане незабелязана. Тази странна подробност беше скрита от пресата, за да не се навреди на разследването.

Полицията беше свършила добра работа с осветяването на най-важните точки в живота на Куин. Бил стар ерген и хомосексуален. Нямал постоянна връзка. Бил платежоспособен и не закъснявал с вноските за ипотеката. Нямал полицейско досие и доколкото знаели, не бил набъркан в трафик на дрога, нито бил наркоман. Никой от неговите приятели и роднини не могъл да посочи развалени отношения или скрити опасности. Не криел своята сексуална ориентация и бил постоянен посетител в няколко гей барове в Бостън. Работната хипотеза гласеше, че е имал случайна сексуална среща с психопат, готов да убива.

Полицията се беше съсредоточила върху телефонните му разпечатки, особено последните разговори, които беше водил в предполагаемия ден на неговата смърт — един четвъртък. Беше изкарал пълна дневна смяна в операционната, провеждайки ортопедични процедури. През деня телефонът му бил изключен, но в три бил включен и започнала вихрушка от обаждания от два номера. Единият принадлежеше на завършилия студент от Бостънския университет Дейвис Фокс, а другият бе стационарен телефон на Харвардското училище по медицина, който се водеше на изследователя Алекс Уелър.

Двамата мъже били разпитани от полицията. Фокс разказал за кратка връзка с Куин миналата година. Отношенията им охладнели, но си останали приятели. Уелър очевидно нямал романтична връзка с жертвата. Вместо това имали общи интелектуални интереси, които Фокс също споделял. По този въпрос полицейските доклади не бяха много ясни: очевидно ставаше дума за някакви фантасмагории. Нито Фокс, нито Уелър бяха виждали следобеда или вечерта на въпросния четвъртък Куин и никой от тях нямаше хипотеза какво може да се е случило с него. Полицията беше проверила обичайните свърталища на Куин в Бостън, но той не се бил появявал в тях още от предишната събота вечер.

Сайръс се уговори с Дейвис Фокс да се срещнат през обедната почивка в Студентския съюз на Бостънския университет. Мястото беше пълно с младежи, които влизаха и излизаха, и Сайръс се запита как ще познае младежа в тази тълпа. Застанал под окачената табелка, обозначаваща място за бързо хранене, той пристъпи от крак на крак, попивайки врявата, която вдигаха студентите, водещи живот, който той смътно си спомняше. Необременени от нещата, които правеха неговото собствено съществуване потискащо като въздуха в маларична джунгла.

Както трябваше да се очаква, за Фокс беше по-лесно да намери Сайръс, защото той беше единственият късо подстриган и бръснат възрастен мъж с костюм и палто. Светлокож афроамерикански младеж с тесни джинси, напъхани в ботуши, и ярък вълнен шал, пищно навит в горната част на пуловера, се приближи към него и попита:

— Вие ли сте от ФБР?

Имаше маниерите на битник и телосложението на чезнещ от глад мъжки модел. Не беше особено красив, защото очите му бяха прекалено близко разположени, а устата — твърде голяма.

Намери маса за двама и още не бяха седнали, когато мобилният телефон на Фокс иззвъня.

— Да, точно в момента съм с него. Ще ти звънна по-късно.

На Сайръс му се дощя веднага да разбере кой се обади, но успя да овладее любопитството си. Започна с кратки, процедурни въпроси. Фокс му съобщи, че е бил разпитан преди месец и казал на полицията всичко, което знаел, и така нататък. Сайръс го остави да говори без прекъсване, докато се изприказва. Беше му интересно къде се отплесват хората, когато ги оставяш да говорят, без да бъдат насочвани. Ако през годините получаваше по сто долара всеки път, когато този подход се оказваше полезен, сега щеше да живее в квартал с по-добър пощенски код.

Сайръс започна да рови по-дълбоко и наблюдаваше лицето на младия мъж, докато отговаряше. Беше модерно космат — с грижливо поддържана коса, дълги бакенбарди и обичайната еднодневна брада с малка туфичка от косми под долната устна. Имаше и няколко малки златни обички, които пронизваха меката част на всяко ухо. Сайръс ги сметна за отблъскващи и се опитваше да не гледа към тях.

Когато Фокс говореше за Томас Куин, Сайръс долови отсъствието на лукавство. Беше достатъчно време в играта, за да се довери на интуицията си. Колкото до подробностите за престъплението, Фокс знаеше, както беше широко отразено в медиите, че главата на Куин е била счупена. Ако знаеше нещо за по-страховитите подробности от случая, очевидно нямаше да го каже доброволно.

Фокс караше втора година магистратура по експериментална психология. Познаваше Куин от почти две години. Запознали се чрез техен общ приятел — Алекс Уелър. Сайръс изсумтя при споменаването на името — с него беше следващата му среща. Фокс заяви, че Куин се държал по същия начин както винаги, когато разговаряли за последен път по телефона. Може би малко уморен и стресиран от тежкия работен ден. Ако е имал някакви планове за вечерта, така и не ги споделил с него.

— Кога го видяхте за последен път? — Столовата беше шумна. Сайръс имаше чувството, че направо крещи.

— Миналата събота вечер у Алекс.

— Разкажете ми за Алекс.

— Той е голяма работа, удивителен човек, наистина блестящ лекар и изследовател. Когато бях студент, прочетох една негова статия и му пратих имейл. Така се запознахме.

— Той е в Харвардското медицинско училище, нали? — попита Сайръс, макар да знаеше отговора.

— Да. И в Детската болница. Не бих се учудил, ако някой ден получи Нобелова награда за работата си в областта на мозъчните наранявания.

— Мозъчни наранявания? — повтори Сайръс. — Мнозина с мозъчни наранявания се разхождат наоколо. Какво правихте у тях?

За първи път младият мъж се стегна.

— Една компания се събира у тях в Кеймбридж няколко пъти в месеца, за да разговаря за наука и философия. Алекс е нещо като център на групата.

Сайръс искаше да научи повече, но Фокс се поколеба.

— Нали ще говорите с Алекс. Той ще ви разкаже.

— Откъде знаете, че ще говоря с него?

— Той ми каза.

— Той ли се обади по телефона?

Фокс кимна, опитвайки се да не изглежда неуслужлив.

— Вижте, не е някаква особена тайна. Но по различни причини Алекс предпочита обсъжданията на групата да си останат поверителни. Ако имате въпроси, след като говорите с него — каквито и да са, — звъннете и аз с радост ще ви помогна. Но все пак Алекс може най-добре да разкаже всичко.

Сайръс забеляза, че щом Фокс заговореше за Уелър, свеждаше поглед и гласът му ставаше по-нежен. На какво се дължеше това? На благоговение пред този тип? Или нещо друго?

Ако намерението на Фокс е било да го успокои, резултатът беше точно противоположен. Сайръс беше доволен, че Фокс казва истината за отношенията си с Томас Куин. В корема си усещаше, че младежът вероятно няма информация за убийството. Докато този тип Уелър караше антените му да вибрират като луди, а още не се беше срещнал с него. Полицейският доклад за разпита на Уелър беше двуизмерен — минималистичен и неинтересен. Действителната история задължително щеше да е по-обилна.

Когато вече се готвеше да си върви, плъзна визитка по масата и разтревожи младежа, казвайки строго:

— След като вашият приятел Алекс толкова се интересува къде съм, можете да му кажете, че съм на път за лабораторията му.

Докато караше по Лонгуд авеню покрай Детската болница, Сайръс несъзнателно се вторачи в задната броня на колата пред него, защото не искаше да вижда сградите. Ако имаше място на земята, което да мрази повече, още не беше го открил. Тара все още беше там. По-късно ще иде да я види. Засега трябваше да блокира тези мисли.

По-надолу по улицата спря на място за инвалиди пред „Вандербилт“, спалното помещение на медицинското училище, и сложи табелката „ФБР — по служба“ на арматурното табло.

От другата страна на Лонгуд авеню беше входът за студентското градче на Харвардското медицинско училище, отдавна прекоросано на Великия бял четириъгълник. Входът беше украсен с две свръхголеми каменни урни. Сайръс въздъхна дълбоко при внушителната гледка на четирите големи мраморни сгради, заобикалящи разположената между тях морава, по която се стрелкаха насам-натам целеустремени студенти — до ден-днешен осъзнаваше много добре своята собствена академична квалификация. Или по-скоро пропуските в нея.

Началото беше щастливо: стипендия за Бостънския университет, която облекчи до голяма степен финансовото му бреме. Няколко работни места в студентското градче и скромен принос от родителите му покриха останалото. Тъжното беше, че смяташе двете години в Бостънския университет най-добрите в неговия живот. Затуленият с бръшлян студентски град, книгите от библиотеката, които миришеха на отминалите поколения, благородните идеи, часовете, прекарани в четене на красиви думи. Болеше го при мисълта за тези години.

Тогава, през лятото след първата му годината, баща му се забърка в неприятности, които тровят живота на фамилията поколения наред: обвинения в сексуална непристойност към жена, спряла на светофара в полунощ. На пръв поглед това изобщо не подхождаше на солиден човек със семейство като сержант О’Мали. Обаче първата простъпка беше последвана от още по-голяма: той я заплашил. Жената го беше записала с телефона си и със скоростта на куршума, който скоро щеше да сложи край на живота му, с кариерата му на ченге в Бостън беше свършено.

Като най-голям син, Сайръс беше мъжът, който трябваше да поеме отговорност. Щеше да прекъсне за година, да си намери работа и да помага за плащането на сметките на по-малките си братя и сестри, на шокираната им майка, която сякаш се замонаши в кварталната им черква. От едната година станаха две, от двете — три. Повече никога нямаше да се върне в сенчестия студентски град. Книгите му щяха да си останат в кашоните. Имаше нужда от по-добре платена работа, за да може да помага на братята и сестрите си. Приятелите на баща му смазаха плъзгачите. Той взе приемните изпити с отлични оценки и стана бостънски полицай. Всъщност не го искаше, никога не беше го искал, но направи точно това.

С мрачна решимост си каза, че след като се е захванал с полицейска работа, трябва да я върши по-добре от баща си.

Умните ченгета ставаха детективи, умните копои понякога попадаха във ФБР.

Въпреки това винаги изпитваше усещането, че е оставил част от себе си в студентското градче на Бостънския университет, и това завинаги щеше да му напомня академичния му провал. Бившата му жена беше следвала в „Уелсли“, двамата му бивши съседи от двете страни бяха харвардски възпитаници, Стенли Майнът носеше иглата на почетното общество на отличниците в Колумбийския университет. Специални агенти с дипломи от Бръшлянената лига9 имаше из цялото бостънско бюро. Дори Авакиян беше сред първите възпитаници на Амхърсткия университет в Масачузетс. Опитваше се да гледа философски на прекъснатия си академичен живот, но моменти като този събуждаха стари, неприятни спомени, които горчаха в устата му като глътка еспресо без захар.

Величието на четириъгълника от сгради едновременно смайваше и потискаше. Представи си какво ли е да си един от тези студенти, да вървиш по морава, покрита със златни кленови листа — с цвета на успеха, да бързаш за следобедните лекции в дълбоки аудитории, стръмно издигащи се вече в цял век традиция.

Може би в някой друг живот, помисли си той, не в този.

От прозореца на кабинета си, който гледаше надолу към квадрата, Алекс забеляза мъжа, който сигурно беше агентът от ФБР. Той отпи глътка от бутилката с вода, за да навлажни гърлото си, което пареше като изгорено от страх. Разполагаше с минута или две, за да се успокои: пред възможността да изгуби всичко и нищо да не спечели, каква друга възможност имаше, освен да участва в играта, да се опита да бъде услужлив, да се прави на незнаещ и накрая, в най-лошия случай, да се престори на възмутен?

Защо не го оставят на мира? Ако знаеха какъв е залогът, щяха да го оставят спокойно да завърши работата си. През цялата човешка история великите умове винаги са били преследвани. Вече беше близо, но имаше нужда от време.

Само още малко време.

По дългия кънтящ коридор Сайръс отмина десетина затворени врати, докато не попадна на тази с табелка, на която беше изписано името на Уелър. Той почука с кокалчето на показалеца по матираното стъкло и влезе. Трима лаборанти, окъпани от ярката светлина на флуоресцентните тръби, вдигнаха глави от масите си, а един от тях, мъж в началото на двайсетте с дълга бяла престилка и лоша кожа на лицето, попита грубо:

— Да не си се объркал? — Говореше с нелеп градски акцент и нахъсана суровост, която съвсем не се вместваше в профила на привлекателната университетска лаборатория.

— Търся Алекс Уелър.

Мъжът беше бродирал името си на бялата престилка с червени конци: Франк Сако.

— Имаш ли уговорен час?

Сайръс го накара да припне към затворен офис в края на помещението, като изразително наблегна, че е от ФБР. Останалите — млади китайки, наведоха глави и продължиха да си гледат работата.

Лабораторията беше място от отминал свят на един от етажите, който досега не беше обновяван — помещение от края на века с характерното за епохата дюшеме и стеатитови плотове. Беше тъпкана обаче с електроника и измервателни уреди от двайсет и първото столетие. Сайръс машинално подуши ацетоновите изпарения, които висяха във въздуха. На всеки няколко секунди го стряскаше бръмчене, когато една от жените поставяше тестова епруветка в механичната бъркачка.

Сако се върна и безмълвно посочи. Алекс Уелър стоеше в рамката на вратата на ъгловия си кабинет и се насилваше да залепи усмивка на лицето си. Беше висок и кльощав, в края на трийсетте, косата му беше опъната назад в хипарска конска опашка. Облечен спортно — носеше джинси, пуловер и маратонки. За ухото на Сайръс говореше с откровен британски акцент подобно на Ринго. Мъжът изригна във водопад от думи.

— Добре дошли. Дейвис Фокс ми предаде вашето съобщение. Как да се обръщам към вас: господин О’Мали, агент О’Мали или Сайръс?

Сайръс настръхна от начина, по който Уелър се опитваше да поеме контрол.

— Специален агент О’Мали.

Високият мъж сви рамене, сякаш искаше да каже: „както обичаш“.

— Добре. Обаче аз не съм толкова официален, затова можете да ми казвате просто Алекс.

После затвори вратата, посочи му стол и се вмъкна зад бюрото си. В кабинета нямаше достатъчно въздух, беше невъзможно малък и така натъпкан със списания и доклади, че на човек му ставаше смешно.

— Извинявайте за безпорядъка! — каза Уелър, отпускайки крака върху свободно ъгълче на бюрото. Подметките на маратонките му бяха изтрити от много носене. — Не зная как бих могъл да помогна. Както вече ви уведомих, говорих с полицията.

Сайръс мъчително свали палтото си, без да става, и го остави да падне назад върху облегалката на стола.

— Били сте последният човек, разговарял с Томас Куин по телефона. Затова се надявам, че можете да окажете допълнителна помощ на разследването.

— Има ли някакъв напредък?

— Бих казал, да — отговори Сайръс енигматично в опит да измъкне някаква реакция — вербална или не, но Алекс не реагира. — Искам да ми разкажете за последния ви разговор с Томас. Онзи четвъртък сте разговаряли около минута с него в три и петнайсет, после отново в пет и двайсет в продължение на три минути.

Сайръс видя на лицето на Уелър да се изписва донякъде самодоволна усмивка.

— Ще се радвам да помогна, но първо, защо ФБР се интересува? Израснал съм в Британия, така че може би не разбирам добре как работи системата тук.

Нямаше намерение да му угажда, затова отговори сухо:

— Полицията помоли за помощ. И така, телефонните разговори?

Алекс отново сви рамене и му каза, че и двата техни разговора били относно планирането на следващата съботна среща. Томас му помагал да организира на две седмици салони в неговата къща. Обсъдили кой ще дойде и винаги важния въпрос за освежителните напитки и хапването, както и дали ще има докладчик. Доколкото си спомнял, първият им разговор бил прекъснат, защото Томас трябвало да се погрижи за нещо в спешното, а вторият бил продължение на първия и го провели по време на прибирането на Томас от работа.

Виждал ли се е с Томас в четвъртък или петък? Алекс отрече натъртено.

Сайръс погледна в бележника си. Беше написал думата „салон“ с главни букви и я бе подчертал с две черти.

— Разкажете ми за тези салони. Какво представляват?

Алекс направи величествен жест с ръка, сякаш се готвеше да сподели някакво велико учение.

— Ами салонът е събиране на съмишленици интелектуалци, които се срещат, за да…

Сайръс го прекъсна раздразнено.

— Вашите салони. Какво обсъждате вие, интелектуалци и съмишленици, във вашата къща?

Алекс се усмихна невинно.

— Моите приятели и аз се интересуваме от най-различни теми, свързани с философията, религията и биологията. Интересуваме се особено от културните концепции за задгробния живот. Това е област, която ме привлича още от университета. Преди няколко години дори основах частно дружество — дружество „Уроборос“. То е ни повече, ни по-малко неофициален салон всъщност и целта е да стимулира обсъжданията.

— Какво значи уроборос?

— Това е древен символ — змия, която поглъща опашката си. Тя въплъщава вечното връщане, живота след смъртта, самообновлението, безсмъртието. Може да звучи претенциозно, знам това, но повярвайте ми — аз не съм претенциозен тип. Обаче точно този символ изразява кръга на нашите интереси.

— Безсмъртието и животът след смъртта. За това ли мислят невролозите през свободното си време?

— Този пред вас го прави. Пресечната точка между науката, философията и религията е замъглена, но омайваща. Аз съм погълнат от тази пресечна точка.

— С какви изследвания се занимавате?

Алекс облиза устните си, за да ги навлажни.

— Изучавам мозъка под стрес… при травма, при лишаване от кислород, на границата между живота и смъртта.

— Теоретично? На практика?

— Ами това е медицинско училище. Аз съм невролог педиатър. Разделям времето си между грижата за пациентите и изследванията. Финансират работата ми по откриването на нови лекарства за мозъчни увреждания. Всъщност обаче фундаменталната танатобиология — биологията на смъртта, — само тя ме кара да тиктакам. Трябва да знаете, че смъртта не настъпва веднага. Ние сме сложни машини и когато спираме да работим, всичко се случва в определена последователност на клетъчно и молекулярно равнище. Може би ако разберем смъртта, ще разберем и живота по-добре.

Сайръс повдигна вежди.

— Щом казвате. Какви хора се събират във вашия салон?

— Всякакви: биолози, психолози, студенти по философия, дилетанти, един или двама теолози.

— Томас е бил фелдшер. Какъв беше неговият принос?

— Томас беше интересен човек, много проницателен. Не беше твърде начетен, но служебните му задължения го бяха направили ревностен наблюдател на живота и смъртта. Справяше се добре дори при спорове с титулувани хора.

— За какво спорите?

— Какво отношение има това към смъртта на Томас? — Сайръс вторачи леден поглед в Алекс и той побърза да прибави: — Просто питам.

— Не съм сигурен, че има, както не съм сигурен, че няма — отговори спокойно Сайръс. — Един човек е обаян от смъртта, последният му разговор по телефона е с човек, който споделя неговия интерес, и в резултат умира. Не знам… може да кажете, че съм луд, защото съм любопитен.

— Стига да не мислите, че имам нещо общо с това — подхвърли Алекс с насилена шеговитост. — Обсъждаме много неща: как трябва да тълкуваме различните вярвания в различните култури за задгробния живот? Бог съществува ли — това е голям въпрос. Защо така наречените преживявания, близки до смъртта, толкова си приличат в различните култури? Има ли биологично основание за това, или трябва да търсим духовното? Задаваме големи въпроси и след оживен дебат стигаме до малки отговори, което ни гарантира, че дълго ще разговаряме.

Сайръс включи на по-високи обороти и изстреля няколко бързи въпроси. Имал ли е Томас сериозни конфликти с членове на салона? Може ли да получи списък на членовете? Томас имал ли е врагове? Алекс знае ли за някаква незаконна дейност на Томас? Какво знае за отношенията между Томас и Дейвис Фокс?

Кратките иронични отговори на Алекс не добавиха нищо ново. И тогава Сайръс го хвана неподготвен.

— Познавате ли проститутки?

Алекс най-сетне свали краката си от бюрото.

— Какво?

— Проститутки. Познавате ли? Ползвате ли?

За първи път Алекс се навъси.

— Не, абсолютно. Аз имам приятелка. Защо ми задавате този въпрос?

Мобилният телефон на агента започна да звъни. Сайръс смяташе да не отговаря, но на дисплея се изписа МЕРИЪН. Прие обаждането, изслуша я и каза:

— Аз съм на крачка от Детската болница. Можем да се видим там след десет минути.

След като прибра телефона, се обърна към домакина си.

— Трябва да тръгвам. Доктор Уелър, благодаря за отделеното време. Може би ще се наложи да поговорим отново.

Алекс стана и за миг се извиси над него, докато Сайръс не се изправи. Явно гневът на Алекс заради последния въпрос се беше уталожил, защото попита с тих, почти пасторски глас:

— В Детската болница ли отивате?

Сайръс си облече палтото и не отговори на въпроса.

— Детето ви ли е болно?

Сайръс се усети, че кимва. На лицето на Уелър се появи странно изражение. Той бръкна в нагръдния джоб на бяла престилка, закачена наблизо. Извади тесте картончета три на пет сантиметра, на които имаше отпечатани имена и ръкописни бележки. Той започна да рови из тях, сякаш търсеше жокерите в тестето, и накрая извади едно от картончетата.

— Дъщеря ви не се ли казва Тара О’Мали?

Сякаш го удариха в корема с дебела тояга. Почувства, че му се догади. Ушите му започнаха да пищят. Тогава кимна отново.

— Нейният хирург ме помоли да я видя. Регулирах лекарствата й за припадъците. Запознах се с жена ви.

— Бившата ми жена — уточни механично Сайръс, докато се опитваше да измисли какво друго да каже.

— Малко е неловко, нали? Искате ли да дойда с вас?

Сайръс протегна ръка към дръжката на вратата. Искаше да излезе от сградата на студения въздух.

— Току-що е получила нов припадък.

— Нека се обадя и да се погрижа един от другите специалисти да я види веднага. Може би предвид обстоятелствата трябва да прехвърля грижата за нея на друг колега.

Сайръс преглътна и кимна.

— Няма да е лошо.

— Трябва да кажа — продължи Алекс, — че е мило малко момиче. Много сладко.