5.

Сайръс задържа в ръка снимката от местопрестъплението и я проучи, преди да я остави върху растящата купчина. Авакиян продължаваше да ги изпраща: дузини кадри на напълно облечено бяло момиче в крайпътната канавка, привлекателно, колкото са привлекателни труповете. Беше открита от екип по поддръжката на магистралата. Плътта й беше добре запазена в захладнелия есенен въздух. От някои ъгли изглеждаше така, сякаш можеше да бъде събудена с едно здраво сръчкване.

Ако семейството искаше отворен ковчег, определено можеше да бъде изпълнено.

Седеше на малката конферентна маса, вкарана с вазелин в кабинета на Авакиян — мършав символ на старшинството на по-възрастния мъж. Неговият собствен кабинет беше още по-малък. Гардеробната на бившата му жена беше по-голяма. За малко откъсна очи от снимките и погледна навън през прозореца към лунния пейзаж на Управленския център — грозна общинска бетонна шир, която постоянният дъжд караше да изглежда още по-сива. Той въздъхна и неизбежно вдиша одеколона на възрастния мъж, тази гадна миризма на подправки, както правеше ден след ден, месец след месец, година след година. Авакиян беше човек на повторението: едни и същи вратовръзки на райе, всеки ден един и същ обяд в плик, всеки ден едни и същи неодобрителни истории за неговата жена и деца. Има блестяща лисина и бе много силен, физическото въплъщение на куршум със сплескан побойнически нос и черна вандайкова брадичка, спретнато подстригана и напръскана със сиво.

Двамата имаха обща история повече от десетилетие. В службата нямаше система за формално партньорство, но когато отделите за контраразузнаване и борба с тероризма се разраснаха след 11.ІХ.2001, тези за големите кражби и престъпления с насилие се свиха. Сайръс винаги беше успявал да избегне прехвърлянето в друг отряд. ФБР разполагаше с множество експерти сред служителите си: счетоводители, адвокати, компютърни маниаци, специалисти по глобализация. Сайръс беше много възхвалявано ченге. Същото важеше и за Авакиян. Със стопяващия се запас от специални агенти, които да се борят срещу обикновени престъпници, оказа се, че Сайръс работи с Авакиян през по-голямата част от времето. Не че имаше нещо против. За него Авакиян беше много неща — повечето приятни.

— Последният комплект е от аутопсията й.

И в най-добрите си години Сайръс не обичаше да гледа снимки на млада жена, разрязана върху метална маса — а сега годините не бяха добри. Той стисна зъби и неохотно протегна ръка. Първата снимка показваше главата й отстрани. Имаше красив профил, приятна извивка на носа, хубава брадичка. На дясното й слепоочие беше избръснат спретнат триъгълник от помощника на съдебния лекар. Върху скалпа й беше сложена стоманена рулетка. В центъра на бледата плът на избръснатия участък имаше малка, съвършено кръгла и напълно черна дупка. Следващата снимка беше в крайно близък план и черната дупка изглеждаше неанатомична, безкрайно дълбока и неизразимо пагубна.

Той направи опит да се откъсне от изображението, задавайки банален въпрос:

— Какво е това? 4,76-милиметрова бургия?

Докладът беше у Авакиян.

— Същата като при останалите. 4,76-милиметрова бургия. В нея няма нищо особено. Може да се купи от всеки железарски магазин.

Майнът се вмъкна зад тях и остана за миг загледан как работят. Тъканта на дрехите му беше пропита с миризмата на ароматен тютюн и двамата мъже се обърнаха при това сетивно подсещане. Той ги попита как вървят работите.

С безизразно лице Авакиян отговори, че ще свършат до обяд.

Около Майнът имаше известен ореол на учен. Беше трудно човек да си представи, че някога се е класирал на стрелбището или курса с препятствия в Куантико. Беше до крайност кльощав — благословен или прокълнат с бърз метаболизъм, който му осигуряваше липиден профил на младеж, но го държеше в такъв непрекъснат студ, че винаги носеше жилетка под сакото. Дори през лятото. Заради оредяващата коса, която полека се обезцветяваше, розовите рамки с бифокални стъкла, които рамкираха сълзящите очи, приличаше по-скоро на бостънски банкер, отколкото на човек с кобур в чекмеджето на бюрото и значка в джоба.

Той докосна ръката на Сайръс по същия начин като свещеника по-рано днес и попита:

— Как е дъщеря ти?

— Вкъщи. Всичко е както си беше.

Майнът посочи папките.

— Щеше ми се да не се налагаше да ти давам това.

Сайръс сви рамене в знак, че го разбира.

Авакиян му подаде снимката на пробития череп, след това я последваха фотографии от аутопсията на две млади чернокожи жени със същата рана.

— Това е болен тип — изръмжа той. — Джефри Дамър не дупчеше ли жертвите си с бургия?

Сайръс знаеше подробностите. Помнеше подобни неща.

— Инжектирал киселина в челните им лобове. Искал да ги превърне в секс зомбита, но очевидно не е бил голям учен. Всички умрели.

— Нещо подобно ли имаме?

— Никой не смята, че са били въведени чужди вещества — уточни Авакиян.

— Тогава какво?

Авакиян потърка голата си глава с разперени пръсти като мъж, който още има коса.

— Стенли, това тепърва ще се изяснява.

След обяда се повозиха. Тъй като трябваше да почнат отнякъде, решиха да започнат с последната жертва — Карла Луиз Гослинга, двайсет и една годишна проститутка от Бостън, чието тяло беше намерено миналия петък в Хуксет, Ню Хемпшир. Вероятното й транспортиране през междущатските граници поставяше престъплението на федералната карта. Случаят така или иначе се очертаваше юридическа бъркотия: първата жертва беше намерена на земя щатска собственост — на бреговете на река Чарлз в Нютън, така че беше на Масачузетската щатска полиция. Втората жертва беше открита на един свободен парцел в Колумбия Пойнт, недалеч от библиотеката „Джон Ф. Кенеди“, затова случаят беше притежание на бостънския отдел „Убийства“. Сега, когато третият случай предизвика участието на ФБР, всички бързаха да се отърват от базите си данни и да оставят на федералните главоболието и разходите по разследването на сериен убиец.

Мястото беше прав участък на излизане от Бостън и северно от междущатско шосе 93. Авакиян караше една от гаражните коли, а вниманието му бе идиотски съсредоточено върху спортната станция. През това време Сайръс седеше с уморено отпуснати върху коленете ръце и с очи, вторачени между въртящите се чистачки в скучния пейзаж на магистралата. Въпреки че пролетната зеленина се беше появила преди седмица или малко повече, мокрият следобед и сумрачната светлина обезцветяваха палитрата на горите. Авакиян се караше с радиото, наричайки един от водещите идиот, но Сайръс успя да изключи, като дочуваше само смътно потока логорея.

Когато пресякоха щатската граница, Сайръс извади доклада на щатската полиция на Ню Хемпшир с точното местоположение на трупа. Трябваше да отидат точно на мястото, така че в плана бе включена бърза разходка из местопрестъплението, макар това да означаваше мокри крачоли.

Когато минаха край изхода за шосе 3-А, Сайръс се протегна и изгаси радиото, като така предизвика Авакиян да го наругае.

— Малко по-малко от пет километра — обясни той.

— Там има голямо езеро. Внимавай да не го отминем.

— Мога да карам и да слушам радиото — изръмжа Авакиян. — Не е толкова сложно.

— Този боклук те подлудява — отбеляза Сайръс, имайки предвид футбола.

— Нашата атака не я бива. Нужен ни е по-балансиран състав.

— Не, ти имаш нужда от повече баланс.

— Да бе — възрази Авакиян, — дървеният философ ще ми казва, че имам нужда от повече баланс. Аз обичам пълнокръвните американски спортове, а ти — библиотеки. Ти ми кажи: кой от нас двамата е нормален и кой има нужда от помощ.

Сайръс накара Авакиян да слезе от платното на банкета веднага след като зърна началото на езерцето Пинакъл между влажните дървета.

Да намерят мястото, където беше открито нейното тяло, беше лесна работа, защото възел от жълтата полицейска лента беше останал на едно дърво наблизо. Сайръс носеше снимка, направена с широкоъгълен обектив, на която тялото лежеше във вдлъбнатина до пътя. Затова той и Авакиян успяха да застанат над точното място: близо до тревиста ивица, която се спускаше надолу по естествен склон в плитка вдлъбнатина, пълна с вода.

Сайръс посочи към магистралата.

— Единственото, което е трябвало да направи, е било да спре на банкета, да извади трупа от колата, да го издърпа на метър разстояние и да го бутне по склона. За по-малко от минута е свършил и си е заминал.

— Не са могли да снемат отпечатъци от гуми — допълни Авакиян. — Тревата е прекалено гъста и през последната седмица не е валяло.

— Няма и свидетели — отбеляза Сайръс. — Вероятно е бил тук късно през нощта, когато движението е слабо.

— Двамата се мокреха.

— Добре, видяхме го — каза Авакиян и тръгна обратно към колата. Сайръс не го последва. Опитваше се да реши дали да скочи в мократа канавка.

— Те са претърсили мястото — умолително настоя Авакиян. — Да не мислиш, че там долу ще намериш портфейла на извършителя? За бога, хайде да си вървим.

Отново в колата, докато Авакиян подсушаваше плешивата си глава с носна кърпа, Сайръс сподели своята оценка.

— Качил я е в Бостън от нейната обичайна територия, вероятно не е правил секс с нея, удушил я е, направил е дупка в главата й по някаква причина, докарал я е тук и е спрял на случайно избрано място, когато в огледалото му за задно виждане не е имало никакви фарове, изхвърлил я е толкова далече от пътя, колкото да не бъде веднага забелязана, на следващия изход е слязъл от магистралата и се е върнал обратно в Масачузетс.

— Защо без секс?

— Защото не е направил опит да скрие тялото, като го зарови или покрие. Или да го издърпа още двайсетина метра и да я хвърли в езерото. Това показва увереността му, че няма да намерим негова ДНК по тялото й. Точно като при другите две. — В този момент прецени, че е прекалено самоуверен, и веднага заговори с не толкова уверен тон. — Може и да бъркам, възможно е да е използвал презерватив.

Авакиян изръмжа и пусна отново радиото.

— Ти продължавай да мислиш, а аз ще карам. — Той усили звука. — Нямам проблеми с егото заради това.

Дъждът се изливаше толкова силно, че Авакиян благоволи да използва паркинга и спря под козирката на „Холидей Ин“ в Конкорд. Слезе и показа значката си на служителя. Младият мъж не му се озъби, вместо това развълнувано хукна, за да каже на колегите си, че на тяхна територия се намират двама агенти на ФБР.

Помощник — патологът, който беше извършил аутопсията на момичето през уикенда, участваше тук в конференция и се съгласи да се срещне с двамата агенти на ФБР без предварителна уговорка само ако това стане в хотела. Всички патолози от Южен Ню Хемпшир и техните помощници бяха ангажирани през целия ден за запознаване с нов софтуер, от който се очакваше да направи живота им по-лесен. Въпреки това доктор Айвън Химъл се беше оплакал по телефона в стил поток на съзнанието, че нищо му няма на софтуера, който вече имат и че щатът Ню Хемпшир никога нищо не успявал да свърши както трябва.

Докторът изглеждаше ужасно благодарен, когато някой от екипа организатори го извади от хотелската бална зала. Той се приближи към Сайръс и Авакиян като щастливо кутре, после ги поведе към маса близо до мястото, където щеше да се сервира следобедното кафе.

— Напред към печивата — обяви той с ликуване. — Вземайте. Те са за моя сметка.

Химъл беше от онези позастарели мъже, които сякаш никога не излизат от юношеството и макар да беше едър, шейсет и пет годишен и изтупан като музеен експонат с червена папийонка, тиранти и бяла риза с къси ръкави, той маниерничеше по юношески: топеше сладките с шоколадова глазура в кафето и чистеше трохите от пухкавите си устни с опакото на покритата си със старчески петна ръка.

Той сръбна от кафето си и отново се извини заради мястото на срещата, преди да се впусне в тирада за неефикасността на щатското правителство. В първия удобен момент Сайръс го върна на земята.

— Причината за смъртта беше асфиксия, нали?

— Да, ларинксът й беше счупен. Фронтално с ръце. Натъртванията съвпадаха с чифт палци. Не е лесно да убиеш някого така, освен ако не е дрогиран или мъртвопиян.

— Вероятно още не разполагате с данните от токсикологията? — попита Авакиян.

— Здрасти! Това е Ню Хемпшир. Знаете ли какъв ни е бюджетът? Бюрократите идиоти харчат парите за софтуер, а не за най-необходимите консумативи.

Намеси се и Сайръс, поемайки по допирателната.

— Кое е било първо: асфиксията или раната на главата?

— Виж, ако по време на нападението е била в съзнание, ще кажа със стопроцентна сигурност, че първо е била удушена, после надупчена с бормашината. — Той изобрази с ръка бормашина, насочи пръст към черепа си и изрева едно мощно „бррррр“, карайки двамата агенти да се вторачат невярващо в немирника. — Не можеш да вкараш бургия в нечий череп, без човекът да окаже малко съпротива, а нямаше никакви следи от връзване. Ако първо е била упоена, залагам отново на първоначалната последователност. Ако сърцето й още е биело, пробиването щеше да предизвика истински гейзер. На местопрестъплението нямаше никаква кръв, значи със сигурност е била убита някъде другаде. Освен това по косата и скалпа й също нямаше много кръв, така че сигурно вече е фибрилирала, когато е била трепанирана. Ще знаем повече, когато пристигнат лабораторните резултати, но както вече казах, това ще отнеме време.

Авакиян присви очи срещу него.

— Трепанирана?

— Дупка, направена в главата — каза бавно Химъл, все едно Авакиян беше детенце. Сайръс беше сигурен, че на партньора му се иска да удари този тип в носа.

— Разкажете ни за пробиването на главата — намеси се той бързо.

— Отдавна се занимавам с тази работа и не съм виждал досега подобно нещо. Трябва да знаете, че това е повече от трепанация. Сигурен съм, видели сте в моя доклад: имаше отвор, който проследих, може би два или три милиметра в диаметър, преминаващ от париеталната кост през целия ляв париетален5 лоб в левия латерален6 мозъчен вентрикул. — Химъл се облегна удобно и зачака тяхното удивено мърморене.

— Докторе, моля обяснете — помоли Сайръс.

— Вентрикулите. Кухини в средата на мозъка, където се образува церебрално-спиналната течност и след това циркулира около външната част на главния и гръбначния мозък. Течността служи като възглавница на мозъка — все едно амортисьор.

— Убиецът внася ли нещо, или изнася? — попита Авакиян.

— Добър въпрос. — Патологът изглеждаше изненадан. — Трябва да ни върнат токсикологичните проби и тъканните препарати. Казано най-общо, не видях забележими доказателства за инжектиране на чуждо вещество. Например киселина.

— Точно като в другите случаи — отбеляза Авакиян.

— Какви други случаи?

Сайръс смяташе, че бе споменал за тях по телефона, но може и да не беше. Ядоса се на себе си, че не си спомня: не беше в негов стил.

Мобилният му телефон започна да звъни. Извади го от вътрешния джоб и видя, че беше Мериън. Включи го на вибрация, пъхна го обратно в джоба и го остави още няколко секунди да бръмчи по ребрата му.

— През последните шест седмици в Масачузетс бяха намерени още две удушени проститутки с пробити в главите им дупки с 4,76-милиметрова бургия — обясни той, докато вадеше папка от чантата си. — И двете имаха, както беше описано, отвор в центъра на мозъците си. В случай че искате да ги видите, имам снимки от техните аутопсии.

Химъл лакомо сграбчи микрографските7 снимки и се зае да ги разглежда точно когато следобедното заседание свърши и колегите му започнаха да излизат от балната зала. Един мъж, явно скован от артрит, тръгна към тяхната маса и седна без покана. Беше горе-долу на същата възраст като Химъл, но по-слаб, с измъчено лице — още една белокоса реликва, наближаваща пенсионирането си.

— Защо не вземеш кафе? — попита го Химъл.

Другият мъж се протегна за една от сладките на Химъл.

— Стенли Майнът още ли е в бостънското бюро?

— Той ни е шеф — отговори Сайръс.

— Предай му, че Лени Адлър му праща много здраве.

— Казах му, че ФБР ще дойде да се видим — обясни Химъл на агентите. — Той вече се представи по своя несръчен начин. Неловко ми е да кажа, че това е моят най-стар приятел. Аз отговарям за окръг Меримак, а Лени за Рокингъм. Лени, остави сладките ми на мира.

Адлър не му обърна внимание, а насочи погледа си към разпръснатите по масата снимки.

— Какво е това?

Химъл се усмихна, оголвайки големи, пожълтели от кафето зъби.

— Излиза, че съм насред много интересен случай на серийни убийства — изфука се той. — Получих жертвата си в петък. Тези са от други случаи в Масачузетс. Завиждаш ли?

Адлър изпръхтя, взе една от снимките и започна да се бърка за очилата си. После започна да изучава увеличеното микроскопско изображение на разреза на тънкия иглен отвор през сламеножълтото вещество на човешкия мозък. Когато остави снимката на масата, подхвърли:

— Кажете ми, че не е била пробита дупка в париеталната кост!

Сайръс се стегна. Почувства се странно объркан, все едно беше обект на умела словесна атака.

— Как е възможно да знаете?

— Защото преди два месеца имах подобен случай.

— Какво? Удушена проститутка?

— Не, не. Беше млад мъж със счупен череп. Фелдшер. Намерили го отвъд магистрала І-95, малко след щатската граница. Полицията в Сийбрук не разполага с нищо. Нищичко. — Адлър открадна още една сладка и самодоволно огледа увисналите челюсти около масата. — Май вие, момчета, ще се заинтересувате от това.

Телефонът на Сайръс започна отново да вибрира. Извади го, погледна екранчето, беше отново Мериън. Реши, че няма да е хубаво втори път да не вдигне, затова обяви на хората около масата:

— Извинете, но трябва да се обадя. Изчакайте ме. Докато я слушаше, дишането му се ускори, гърлото му се сви.

— Защо не ми се обади, когато се случи? — След това отрони едно екзистенциално: — Мамка му! — След него: — Аз съм на час път от теб. Идвам.