Покани ме да вляза

Сряда 21 октомври 1981

— Какво е това според вас?

Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.

Може би хероин, но никой не посмя да се обади. Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов приятел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха. Полицаят разтръска пликчето.

— Дали е бакпулвер? Брашно?

Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така че можеше да се предположи. Полицаят се обърна към госпожицата.

— На какво ги учите в часовете по домакинство?

Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя: ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди началото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.

Оскар се разкъсваше. Знаеше отговора. Не издържаше да си мълчи, щом знае. Искаше полицаят да го забележи. Да го погледне и да потвърди правилния отговор. Глупаво беше, съзнаваше го, но вдигна ръка.

— Да?

— Хероин е, нали?

— Абсолютно. — Полицаят го погледна приятелски: — Как позна?

Всички извърнаха глави към него, любопитни да чуят какво ще каже.

— Ами аз… чета много и така.

Полицаят кимна.

— Хубаво е да четеш. — Разтръска пликчето. — Но не ти остава време, ако се занимаваш с такива работи. Как мислите, колко би могло да струва това нещо?

Нямаше нужда Оскар да се обажда повече. Беше удостоен с поглед и разговор. Дори успя да каже на полицая, че чете много. Не се беше надявал чак на толкова.

Замечта се. Как полицаят ще дойде след часа и ще го заговори, ще седне до него. Тогава ще му разкаже всичко. А полицаят ще разбере. Ще го погали по косата и ще каже, че е добро момче, ще станат, ще го прегърне и ще подхвърли…

— Кречетало.

Йони Форшберг го ръгна болезнено с пръст в хълбока. Брат му движеше с наркомани и Йони използваше разни думи, които и останалите момчета от класа бързо подхващаха. Навярно знаеше точно колко струва такова пликче, но не се издаде. Не приказваше с ченгета.

Беше междучасие и Оскар се забави нерешително при закачалките. Йони щеше да го накаже — кой е най-добрият начин да се спаси? Да остане в коридора или да излезе навън? Йони и другите от класа се втурнаха към двора.

Ами да, полицаят ще е там с колата си и които се интересуваха, можеха да отидат да я видят. Йони не би посмял да му се нахвърли, докато полицаят е в училището.

Оскар слезе до вратата и погледна навън през стъклото. Точно така, целият клас се беше събрал около полицейската кола. На него също му се искаше да бъде там, но нямаше смисъл. Някой ще го срита с коляно, друг ще му издърпа отзад долните гащета — със или без полицай наблизо.

Но все пак имаше тази отсрочка, междучасието. Излезе на двора и се промъкна към тоалетните откъм задната страна.

Вътре се заслуша, покашля се. Звукът отекна над кабинките. Той набързо извади от гащите си „пикливата топка“, кълбо дунапрен колкото мандарина, изрязано от стар дюшек, с отвор за пишката. Помириса я.

Ами да, леко се беше подмокрил, по дяволите. Изплакна топката на чешмата, изстиска я.

Инконтиненция. Така се наричаше. Беше чел за това в една брошура, свита от аптеката. Нещо, от което страдали най-вече бабичките.

И аз.

Имало лекарства, пишеше в брошурата, но той не възнамеряваше да използва джобните си пари, за да се срами в аптеката. А и на майка си нямаше да каже; толкова щеше да го съжали, че му се гадеше.

Имаше си „пикливата топка“ и тя вършеше работа, докато не стане по-зле.

Стъпки отвън, гласове. Стиснал топката в ръка, той се промъкна в една от кабинките и се заключи, в същия миг външната врата се отвори. Оскар се качи безшумно върху тоалетната чиния и клекна, за да не се виждат краката му, в случай че някой надзърне под вратата. Затаи дъх.

— Прааасчо?

Йони, естествено.

— Прасчо, тук ли си?

И Мике. Двамата най-ужасни. Не, Томас беше по-гаден, само че почти никога не участваше, ако се включваха удари и дращене. Твърде готин е за такива неща. Сигурно сега се мазни на полицая. Откриеха ли „пикливата топка“, тъкмо Томас щеше да се възползва да го унижи и съсипе. Йони и Мике щяха само да го напердашат, и толкова. Така че отчасти беше извадил късмет…

— Прасчо? Знаем, че си тук.

Пробваха вратата. Разтърсиха я. Заудряха я. Оскар обгърна коленете си с ръце и стисна зъби, за да не изкрещи.

Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Защо не ме оставите!

После Йони заговори с гальовен глас:

— Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва да те докопаме след училище. Това ли искаш?

Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша предпазливо.

Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари. Тоалетната затътна и райберът се огъна навътре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто не можеше.

— Прааасчо?

Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже колко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил грозен, бил гаден. Но проблемът всъщност беше, че изобщо съществуваше, и всяко напомняне за съществуванието му беше престъпление.

Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?

Взираше се в райбера, който се огъваше в ключалката и скърцаше, във вратата, която се отвори и изтрещя в стената на кабинката, видя триумфално ухиленото лице на Мике Сисков, и знаеше.

Защото играта не беше такава.

Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покатерили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.

За тях беше опиянението на ловците, за него — страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.

Йони Форшберг подаде глава.

— Вдигни капака, ако ще сереш, нали знаеш. Хайде сега квичи като прасе.

Оскар изквича като прасе. Това се включваше. Заквичеше ли като прасе, понякога можеше и да зарежат наказанието. Напрегна се допълнително, опасявайки се, че докато го наказваха, можеше да му извият ръката и да открият ужасната му тайна.

Сбърчи носа си като зурла и загрухтя, и заквича, и грухтя, и квича. Йони и Мике се смееха.

— По дяволите, Прасчо. Давай!

Оскар продължаваше. Стискаше очи и продължаваше. Сви юмруци тъй силно, че ноктите се забиха в дланите му, и продължаваше. Грухтя и квича, докато усети странен вкус в устата си. Тогава спря. Отвори очи.

Бяха си отишли.

Остана свит върху капака на тоалетната, втренчил поглед в пода. Червено петно на плочката под него. Както гледаше, още една капка кръв капна на пода от носа му. Той откъсна малко тоалетна хартия от рулото и я затисна в носа си.

Случваше му се понякога, щом се уплашеше. Текваше му кръв от носа, просто така. Беше му помогнало на няколко пъти, когато бяха намислили да го бият, но се отказваха, защото вече кървеше.

Оскар Ериксон клечеше превит с топката хартия в едната ръка и „пикливата топка“ в другата. Кървеше, напикаваше се, устата му много знаеше. Протичаше от всяка своя дупка. Скоро сигурно ще вземе и да се посира. Свинчо.

Слезе, измъкна се от тоалетната. Заряза кървавите петна на пода. Нека ги видят, нека се чудят. Да помислят, че някой е бил убит тук, понеже наистина някой беше убит. За стотен път.

Хокан Бенгтсон, четирийсет и пет годишен мъж с вече очертаващо се шкембе, начеваща плешивост и без официално известно местожителство, пътуваше с влака на метрото и гледаше през прозореца, изучаваше мястото, където предстоеше да живее.

Грозновато. Норшопинг беше по-хубав. Но тези западни предградия поне не бяха като стокхолмските, които бе гледал по телевизията: Шиста, Ринкебю и Халонберген. Тук беше различно.

„СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ: РОКСТА.“

Тук изглеждаше малко по-обло и меко. Въпреки небостъргача.

Изви врат, та да види до най-горния етаж административната сграда на „Ватенфал“. Не можеше да си спомни за подобна в Норшопинг. Впрочем никога не беше ходил в центъра там.

Май трябваше да слезе на следващата станция. Погледна схемата на метрото над вратата. Да. Следващата.

„ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ.“

Дали някой не го гледа?

Не, във вагона имаше само няколко души, всички вглъбени във вечерните си вестници. Утре в тях щеше да пише за него.

Някакъв рекламен постер за бельо прикова погледа му. Жена позираше предизвикателно по черни дантелени бикини и сутиен. Това беше абсурдно. Навсякъде разголена плът. Как е възможно? С какво пълнят главите на хората, къде отива любовта?

Ръцете му трепереха и той ги притисна на коленете си. Беше ужасно нервен.

— Наистина ли няма друг начин?

— Мислиш ли, че щях да те подлагам на риск, ако имаше друг начин?

— Не, но…

— Няма друг начин.

Никакъв друг начин. Просто трябва да го направи. И да не оплеска нищо. Разгледа картата в телефонния указател, избра една горичка, която вероятно ставаше, след това си приготви чантата и тръгна.

Беше отпрал емблемата на „Адидас“ с ножа, прибран сега в чантата между краката му. Тя беше едно от нещата, които го бяха провалили в Норшопинг. Някой си беше спомнил за емблемата на чантата и полицията я откри в контейнера, където я бе изхвърлил недалеч от апартамента им.

Днес щеше да прибере чантата вкъщи. Може би да я нареже на парчета и да ги изхвърли в тоалетната. Така ли се прави?

Как всъщност се прави?

„КРАЙНА СТАНЦИЯ. УМОЛЯВАТ СЕ ПЪТНИЦИТЕ ДА НАПУСНАТ ВЛАКА.“

Метрото изплю пътниците, а Хокан последва потока с чантата в ръка. Струваше му се тежка, макар че само флаконът вътре понатежаваше. Положи усилия да върви нормално, не като човек, тръгнал към собствената си екзекуция. Не биваше да привлича вниманието на хората.

Краката му обаче бяха като оловни, искаха да се слеят с перона. Ами ако просто си остане тук? Ако се закове на място, без да помръдва, и просто си остане? Да изчака настъпването на нощта, някой да го забележи, да се обади… и някой да го прибере. Да го заведе някъде другаде.

Продължи да крачи с естествена походка. Десен крак, ляв крак. Не биваше да оплеска нещата. Иначе щяха да се случат ужасни неща. Възможно най-ужасните.

На изхода горе се огледа. Беше зле с чувството за ориентация. В коя посока е горичката? Разбира се, не би могъл да попита. Трябваше да рискува. Просто да продължи напред и да приключи. Десен крак, ляв крак.

Трябва да има друг начин.

Само че нищо не му идваше на ум. Съществуваха определени условия, определени критерии. Това беше единственият начин да ги изпълни.

Беше го правил два пъти и двата пъти се провали. Не толкова сериозно във Векшо, но достатъчно, за да се наложи да се преместят. Днес щеше да го направи както трябва и да заслужи похвала.

Може би дори милувка.

Два пъти. Така че е обречен. Какво значение има още един трети път? Никакво. Общественото наказание щеше да е същото. Доживотна присъда.

А нравственото? Колко засуквания на опашката, цар Минос?2

Парковата алея, по която вървеше, свиваше малко по-напред и там започваше гората. Сигурно нея беше видял на картата. Флаконът и ножът се удряха и дрънчаха. Постара се да носи чантата, без да я клати. На пътя пред него се появи дете. Момиченце на около осем години, което се връщаше от училище, а чантата тупаше глухо по бедрото му.

Не! Никога!

Изключено. Не и толкова малко дете. По-добре да е той самият, докато падне мъртъв. Момиченцето си пееше нещо. Той ускори крачка, за да го настигне и да чуе.

Още ли пеят тази песничка децата? Малката сигурно има възрастна учителка. Колко хубаво, че песничката и досега съществува. Искаше му се да се приближи, за да чуе по-добре, да, толкова близо, че да усети мириса на косата й.

Забави ход. Без изцепки сега. Момиченцето се отклони от алеята и продължи по пътека в гората. Сигурно живее в някоя къща от другата страна. Как се престрашават родителите му да го пускат съвсем само. Толкова малко дете.

Той спря, остави малката да продължи напред, да изчезне в гората.

Продължавай да вървиш, мъничка. Не се спирай да си играеш в гората.

Изчака около минута, заслушан в една сипка, която пееше на дървото до него. След това последва момиченцето.

Оскар се прибираше от училище; как само му тежеше главата. Винаги се чувстваше по-зле, когато успяваше да избегне наказанието по този начин: като се направи на прасе или на нещо друго. По-лошо от наказанието. Знаеше го, обаче му беше невъзможно да се насили да приеме достойно гаврата. Предпочиташе да се изложи. Никакво достойнство.

Робин Худ и Спайдърмен имаха достойнство. Ако сър Джон или д-р Октопод ги притиснеха в ъгъла, те плюеха в лицето на опасността, дори да нямаше възможност да отърват кожата.

Но какво разбира Спайдърмен? Той така или иначе винаги успява да се измъкне, въпреки че е невъзможно. Той е герой от комикс и трябва да оцелее за следващия брой. Има своите паешки сили, а Оскар — своето прасешко квичене. Само и само да оцелее.

Нуждаеше се от утеха. Денят му бе преминал отвратително и сега му се полагаше малка компенсация. Тръгна към центъра на Блакеберг, към „Сабис“, въпреки риска да срещне Йони и Мике. Затътри се по зигзагообразната рампа, вместо да се качи по стълбите, стегна се. Трябваше да е спокоен, да не се поти.

Преди година веднъж го спипаха да краде от „Консум“. Пазачът искаше да се обади на майка му, обаче тя беше на работа, а Оскар не знаеше служебния й телефонен номер, не, наистина. Цяла седмица изтръпваше при всяко позвъняване на телефона, но вместо това пристигна писмо, адресирано до майка му.

Идиоти. На плика дори пишеше „Полицейско управление Стокхолм окръг“ и Оскар, разбира се, го отвори, прочете за престъплението си, фалшифицира подписа на майка си и прати писмото обратно с потвърждение, че го е прочела. Може да беше страхливец, но не и тъпак.

Впрочем страхливец ли е? Да не би да проявява малодушие сега? Като натъпка джобовете на подплатеното си яке с десертчета „Дайм“, „Яп“, „Коко“ и „Баунти“. Накрая втъкна под колана си и пакетче желирани бонбони във вид на автомобилчета, отиде на касата и плати само за една карамелена близалка.

Извървя пътя до вкъщи с вдигната глава и лека стъпка. Не беше Прасчо, когото всички можеха да ритат, беше Обиграният крадец, който се изправя срещу опасностите и оцелява. Можеше да ги надхитри всичките.

Щом преминеше сводестия портал към техния двор, влизаше на сигурно място. Никой от враговете му не живееше тук, в неправилния кръг от сгради вътре в по-голямата окръжност на улица Ибсен. Двойно укрепление. Тук беше в безопасност. Нищо гадно не му се бе случвало в този двор. Общо взето.

Тук беше израснал и имаше приятели, преди да тръгне на училище. Чак в пети клас започнаха да го изолират. Към края на годината го обявиха за черната овца на класа и заразата се разпространи дори до приятели от другите класове. Все по-рядко му се обаждаха да играят.

Точно оттогава започна да събира изрезки в една тетрадка. При нея щеше да се прибере сега, щеше да й се наслаждава.

Ззззззз!

Чу се бръмчене и нещо се удари в краката му. Тъмночервена количка с дистанционно управление се дръпна на заден ход, обърна се и отпраши с бясна скорост нагоре по склона към входа му. Томи стоеше зад бодливите храсти вдясно от портала, а пред корема му се подаваше дълга антена; той се изсмя.

— Стреснах ли те?

— Бързичка е.

— Да. Искаш ли я?

— … Колко?

— Триста.

— Не. Нямам толкова.

Томи го повика с пръст, обърна колата по склона и я подкара надолу с бясна скорост, спря я със завъртане пред краката си, вдигна я, потупа я и каза тихо:

— В магазина струва деветстотин.

— Да.

Томи погледна колата, след това изпитателно огледа Оскар от горе до долу.

— Тогава двеста? Чисто нова е, да знаеш.

— Да, страхотна е, но…

— Но?

— Хм, не.

Томи кимна, пак сложи колата на земята и я закара в храстите, големите грайферни гуми избуксуваха, той я прекара около гредата на лоста за тупане на килими и я изведе на пътя, после надолу по склона.

— Може ли да пробвам?

Томи изгледа Оскар, сякаш за да провери доколко е достоен, после му подаде дистанционното, посочи горната си устна.

— Да не са те били? Имаш кръв. Тук.

Оскар прокара пръст по устната си, изчопли няколко кафеникави зрънца.

— Не, само…

Да не разказва. Няма смисъл. Томи беше три години по-голям. Як. Щеше просто да каже нещо като „удряй и ти“, Оскар щеше да отговори „естествено“ и само щеше още повече да падне в очите на Томи.

Оскар покара колата, после погледа как Томи я управлява. Искаше му се да има двеста крони, за да направят сделка. Да си бъде между тях. Пъхна ръце в джобовете на якето си и напипа десертчетата.

— Искаш ли „Дайм“?

— Не, не обичам.

— Ами „Яп“?

Томи вдигна поглед от дистанционното, усмихна се.

— Имаш и от двете?

— Да.

— Свил си ги?

— … Да.

— Окей.

Томи протегна ръка и Оскар му даде един „Яп“, който момчето тикна в задния джоб на дънките си.

— Мерси. Чао.

— Чао.

Когато се прибра в апартамента, Оскар остави всичките шоколадчета на леглото. Щеше да започне с „Дайма“, после да изяде двойните блокчета и да завърши с „Баунти“, любимото. А след това автомобилчетата за освежаване на устата.

Подреди ги на пода, по дължината на леглото, в реда за ядене. Намери в хладилника половин бутилка кока-кола, която майка му беше затъкнала с парче станиол. Супер. Даже повече я харесваше леко разгазирана, особено с бонбони и шоколад.

Махна станиола и сложи бутилката на пода до десертчетата, легна по корем на леглото и заразглежда полицата си с книги. Почти пълен комплект от комиксите „Побиващи тръпки“, тук-там допълнен със „Сензации“ — най-доброто от „Побиващи тръпки“.

Основната част на колекцията се състоеше от два кашона книжки, които беше купил за двеста крони чрез обява в „Жълт вестник“. Беше взел метрото до станция „Мидсомаркрансен“ и бе следвал указанията, докато намери жилището. Отвори му тлъст блед мъж, който говореше с леко дрезгав глас. За щастие не го покани да влезе, а просто изнесе кашоните с книжки на стълбите, взе двете стотачки, кимна, пожела му: „Приятно четене“, и затвори вратата.

Обаче Оскар се разтревожи. С месеци беше търсил по-стари броеве в антиквариата за комикси на улица Йотгатан. По телефона човекът го бе уверил, че става дума тъкмо за тях. Някак много лесно се получи.

Веднага щом излезе от полезрението му, Оскар сложи кашоните на земята и ги прегледа. Не беше измамен. Четирийсет и един комикса — от брой 2 до брой 46.

Тези книжки отникъде не можеше да се купят вече. И само за двеста крони!

Нищо чудно, че изпита страх от онзи човек. Стореното беше като да отмъкнеш съкровището на трола.

Но даже комиксите не можеха да се мерят с тетрадката му за изрезки.

Изрови я от скривалището под камарата комикси. Самата тя представляваше просто голям скицник, който беше свил от магазин „Оленс“ във Велингбю; беше си излязъл с него под мишница, ей така — кой каза, че бил страхливец? — но съдържанието…

Отвори „Дайма“, отхапа солидно парче, наслади се на хрускащия звук и разлисти албума. Първата изрезка беше от „Журнал за дома“: историята на една отровителка от САЩ през 40-те. Успяла да убие с арсеник четиринайсет старци, преди да я заловят, осъдят и екзекутират на електрическия стол. Тя помолила да я умъртвят с отрова, и с право, но в съответния щат се използвал електрическият стол, така че това бил начинът.

Една от мечтите на Оскар беше тази: да види как екзекутират някого на електрически стол. Беше чел, че кръвта кипвала, а тялото се извивало по някакъв невъзможен начин. Представяше си също как косата се подпалва, за което обаче нямаше потвърждение черно на бяло.

Супер яко е обаче.

Продължи да разлиства. Следващата изрезка беше от „Афтонбладет“ и разказваше за швед, който разчленявал жертвите си. Некачествена паспортна снимка. Изглеждаше като всеки друг. Обаче беше убил двама проституиращи хомосексуалисти в собствената си сауна, накълцал ги с моторна резачка и ги заровил зад сауната. Оскар лапна последната хапка „Дайм“ и се взря с любопитство в лицето на мъжа. Като всеки друг.

Все едно съм аз след двайсет години.

Хокан намери удобно място за наблюдение, с добра видимост към пътеката в двете посоки. По-навътре в гората беше открил закътана долчинка с дърво в средата, там остави чантата с инструменти. Флакона с халотан закачи на примка под палтото си.

Оставаше само да чака.

Не беше чувал тази песен, откакто той самият ходеше на училище. Дали не беше на Алис Тегнѐр? Толкова много хубави песни бяха забравени, никой не ги пее. Толкова хубави неща вече ги няма.

Никакво преклонение пред красотата. Това е отличителна черта на днешното общество. Произведенията на големите майстори най-многото да се използват за иронични препратки или реклама. „Сътворението на Адам“ на Микеланджело с дънки вместо искрата на живота.

Целият смисъл на композицията според него беше в тези две монументални тела, които почти се докосваха, почти, но всъщност не. Между тях имаше мъничко разстояние. И в тази празнина: животът. Грандиозните размери и богатството от детайли на фреската бяха само обрамчване, фон, който подчертаваше още повече малката празнина в центъра й. Незапълнената точица, в която се съдържаше целият смисъл.

Та на нейно място сложили дънките.

Някой идваше по пътеката. Той се приведе, а сърцето му затътна в ушите. Възрастен човек с куче. Двоен проблем. Хем куче, с което ще трябва да се справи, хем некачествена стока.

Много врява — малко вълна, както казал онзи, дето стрижел прасето.

Погледна си часовника. След по-малко от два часа ще е тъмно. Не мине ли някой подходящ до един час, ще трябва да пипне първия срещнат. Налагаше се да се прибере преди мръкване.

Старецът каза нещо. Беше ли го видял? Не, говореше на кучето.

— Дааа, така е по-добре, нали, малката ми. Като се приберем, ще ядеш лебервурст. Татко ще ти даде голямо парче лебервурст.

Хокан подпря лице в шепите си и въздъхна, усети бутилката с халотан притисната на гърдите си. Горките хора. Горките самотни хора в този свят без красота.

Замръзна. Постепенно вятърът беше захладнял и той се почуди дали да не си вземе дъждобрана от чантата и да го навлече. Но не. Щеше да му пречи, когато се наложеше да действа бързо. А и може да събуди ненужни подозрения.

Минаха две момичета на около двайсет. Не. Нямаше да се справи с две. Дочу част от разговора им.

— … сега е решила да го запази.

— … е патка. Трябваше вече да е наясно, че той…

— … нейна грешка… без противозачатъчни…

— Ама той пък би трябвало…

— … да си го представиш като баща…

Някоя приятелка чака бебе. Момчето не поема отговорност. Така е. Винаги. Всички мислят само за себе си. Моето щастие, моят успех, единствено това се чува. Любовта е да положиш живота си в краката на другия, днешните хора не са способни на такова нещо.

Смръзна се от студ, чувстваше се скован, дъждобранът нямаше да го спаси. Пъхна ръка под палтото и натисна пръскалката на бутилката. Свистене. Работи. Пусна я.

Размаха ръце и се потупа по тялото. Нека някой да мине. Сам. Погледна си часовника. Още половин час. Нека някой да мине вече. В името на живота и любовта.

Вече се стъмваше, когато Оскар прегледа цялата тетрадка за изрезки и изяде всичките десертчета. Както обикновено, след толкова много сладко се чувстваше преял и мрачно осъзнаваше вината си.

Майка му щеше да се прибере чак след два часа. Тогава щяха да вечерят. След това щеше да си напише домашните по английски и математика. После може би щеше да чете някоя книга или да погледа телевизия с мама. Нямаше да дават нищо особено тази вечер. След това щяха да пият какао и да хапнат кифлички, да си говорят. Накрая щеше да си легне и да не може да заспи от тревога заради утрешния ден.

Да имаше на кого да се обади. Разбира се, би могъл да потърси Юхан с надеждата и той да няма какво да прави.

Юхан беше от неговия клас и заедно прекарваха доста приятно, имаше ли обаче някое друго занимание, той винаги пренебрегваше Оскар. Юхан му се обаждаше, когато му доскучаеше, не обратното.

В апартамента беше тихо. Нищо не се случваше. Бетонните стени го потискаха. Той седеше на леглото си с ръце на коленете и му тежеше от сладките.

Сякаш щеше да се случи нещо. Сега.

Притаи дъх, ослуша се. Полази го лепкав страх. Нещо се приближаваше. През стените проникваше безцветен газ, който щеше да придобие някакъв вид и да го погълне. Той седеше вцепенен, притаил дъх и заслушан.

Мигът премина. Оскар си пое отново дъх.

Отиде до кухнята, изпи чаша вода и свали най-големия кухненски нож от магнитната лента. Опита острието с нокътя на палеца, както го беше учил татко му. Тъпо. Прокара ножа през точилото няколко пъти и го пробва пак. Отряза от нокътя си микроскопична люспица.

Добре.

Загъна ножа в един вечерен вестник като импровизирана ножница, залепи го с тиксо и го пъхна през колана покрай лявото си бедро. Само дръжката се подаваше. Опита се да върви. Острието му пречеше и го извъртя към слабините си. Неудобно, но ставаше.

Облече си якето в коридора. После си спомни за всичките опаковки от шоколади, пръснати по пода в стаята му. Събра ги и ги завря в джоба на якето, да не би майка му да се прибере преди него. Можеше да остави хартийките под някой камък в гората.

Още веднъж провери да не е оставил някакви улики.

Играта бе започнала. Той беше опасен сериен убиец. Вече беше убил четиринайсет души с острия си нож, без да остави никаква улика. Нито косъм, нито опаковка от десерт. Полицията се боеше от него.

Сега щеше да отиде в гората и да избере следващата си жертва.

Странно, но той вече знаеше как се казва и как изглежда. Йони Форшберг с дългата коса и големите зли очи. Щеше да го накара горещо да моли за живота си, да квичи като прасе, но напразно. Ножът имаше последната дума, а земята щеше да пие кръвта му.

Оскар беше прочел тези думи в някаква книга и му харесваха.

„Земята ще пие кръвта му.“

Повтаряше си ги като мантра, докато заключваше входната врата и на излизане през портала — с лявата ръка върху дръжката на ножа.

Земята ще пие кръвта му. Земята ще пие кръвта му.

Арката, през която си беше дошъл, се намираше в десния край на блока им, но той тръгна наляво, подмина два други и излезе през входа за колите. Напусна вътрешното укрепление. Пресече улица Ибсен и се спусна по наклона. Напусна външното укрепление. Продължи надолу към гората.

Земята ще пие кръвта му.

За втори път този ден Оскар се чувстваше почти щастлив.

Оставаха само десет минути от времето, което си беше определил Хокан, когато по пътеката се зададе самотно момче. Видя му се тринайсет-четиринайсетгодишно. Идеално. Възнамеряваше да изтича приведен от другата страна на пътеката и да пресрещне избраника си.

Сега обаче краката му наистина се бяха сковали. Момчето крачеше безгрижно по пътеката, налагаше се да побърза. Всяка изминала секунда намаляваше шанса за безупречно изпълнение. Но краката му отказваха да се движат. Той стоеше парализиран и зяпаше, докато избраникът, перфектният, напредваше и всеки момент щеше да се изравни с него, да се озове точно пред него. Скоро щеше да е твърде късно.

Трябва. Трябва. Трябва.

Не го ли направеше, ще се наложи да си посегне. Не можеше да се прибере вкъщи с празни ръце. Това е. Или момчето, или той. Това е изборът.

Размърда се, твърде късно. Запрепъва се през гората право към него, вместо да го пресрещне на пътеката спокойно и елегантно. Идиот. Некадърник. Сега то щеше да заподозре нещо, да бъде нащрек.

— Ехо! — викна му. — Извинявай!

Момчето спря. Поне не хукна да бяга, пак добре. Налагаше се да измисли какво да му каже, да попита нещо. Отиде при него, то го изчака на пътеката.

— Ами, извинявай, ъъ… колко е часът?

Момчето хвърли бърз поглед към ръчния часовник на Хокан.

— А, моят е спрял.

То леко притеснено си погледна часовника. Нямаше друг изход. Хокан пъхна ръка под палтото си и сложи пръст върху пръскалото в очакване на отговора му.

Оскар се спусна надолу до печатницата и сви по горската пътека. Вече не чувстваше тежест в стомаха, а само опияняващо напрежение. По пътя към гората фантазиите му сякаш се превръщаха в реалност.

Виждаше света през очите на убиец, поне доколкото можеше да си го представи с въображението си на тринайсетгодишен. Красив свят. Свят, който той командваше, който тръпнеше пред решенията му.

Вървеше по горската пътека в търсене на Йони Форшберг.

Земята ще пие кръвта му.

Стъмваше се и дърветата го обгърнаха като нямо множество, те дебнеха и най-малкото движение на убиеца, страхуваха се кой ще пострада. Той обаче се движеше през тях и ги подминаваше: вече беше зърнал жертвата си.

Йони Форшберг стоеше на един хълм на петдесетина метра от пътеката с опрени на хълбоците ръце и с подигравателна усмивка, лепната на лицето. Въобразяваше си, че ще стане както винаги. Ще събори Оскар на земята, ще му затисне носа и ще му натъпче в устата борови иглички и мъх или нещо подобно.

Как само се лъжеше. Срещу него не беше Оскар, а Убиеца, и ръката му здраво държеше ножа, готова за удара.

Убиеца вървеше към Йони Форшберг бавно и с достойнство, погледна го в очите, поздрави го:

— Здрасти, Йони.

— Здрасти, малък Прасчо. Пускат ли те да излизаш толкова късно?

Убиеца извади ножа си. И замахна.

— Пет и петнайсет.

— Да. Благодаря.

Момчето не продължи. Стоеше и се взираше в Хокан, а той направи опит да пристъпи по-напред. Момчето остана неподвижно, следеше го с поглед. Всичко отиваше по дяволите. Естествено, че е надушило нещо гнило. Някакъв човек цъфва от гората, за да пита за часа, а сега стои като същински Наполеон с едната ръка под палтото.

— Какво криеш там? — момчето кимна към сърцето му.

Хокан усети главата си празна и не знаеше какво да прави. Извади флакона и му го показа.

— Това пък какво е?

— Халотан.

— За какво го разнасяш?

— За да… — опипа гумения накрайник, опитвайки се да измисли някакъв отговор. Не умееше да лъже. Уви. — Ами за да… такава ми е работата.

— Каква работа?

Момчето се беше поотпуснало. Носеше спортна чанта почти като неговата, която беше оставил в долчинката. Посочи я с ръката, в която държеше флакона.

— На тренировка ли отиваш?

Когато момчето погледна към чантата, той се възползва от случая.

Посегна с двете ръце, със свободната хвана момчето за тила, с другата затисна устата му с гумения накрайник и натисна пръскалото. Чу се звук като съскане на голяма змия и момчето направи опит да отскубне главата си, но тя беше приклещена между ръцете на Хокан в хватка на отчаянието.

Момчето се отметна назад и дръпна Хокан. Съскането на змията заглуши всички останали звуци, когато паднаха върху пътеката, засипана с борови иглички. Хокан стискаше конвулсивно главата му и крепеше накрайника, докато се търкаляха по земята.

След две-три дълбоки вдишвания момчето започна да се отпуска в хватката му. Хокан задържа накрайника на устата му и се огледа.

Никакви свидетели.

Съскането на флакона изпълни мозъка му като зла мигрена. Той застопори пръскалото и измъкна свободната си ръка изпод момчето, напипа ластика и го надяна на главата му. Така закрепи накрайника.

Изправи се с болка в ръцете и погледна плячката си.

Момчето лежеше с разперени ръце, накрайникът беше закрепен върху носа и устата му, а флаконът с халотан беше на гърдите му. Хокан се огледа още веднъж, взе чантата и я сложи на корема му. След това вдигна тялото и го понесе към долчинката.

Момчето тежеше повече, отколкото беше предполагал. Беше мускулесто. Натежало отпуснато тяло.

Задъха се от усилието да го мъкне по подгизналата пръст, а съскането от флакона дереше слуха му като назъбен нож. И той нарочно пъхтеше по-силно, за да заглуши звука.

Накрая стигна долчинката с изтръпнали ръце и мокър от потта гръб. Там остави момчето долу в ниското. Легна до него. Спря халотана и махна накрайника. Настъпи тишина. Гърдите на жертвата се вдигаха и отпускаха. Най-много след осем минути ще се събуди. Но нямаше да се събуди.

Хокан лежеше до него, гледаше лицето му, прокара пръст по него. Примъкна се по-близо, прегърна отпуснатото тяло и го притисна към себе си. Целуна нежно момчето по бузата, прошепна на ухото му „прощавай“ и се изправи.

Сълзи напираха в очите му, като гледаше беззащитното тяло на земята. Все още можеше да се откаже.

Паралелни светове. Утешителна мисъл.

Съществуваше паралелен свят, в който той не правеше това, което сега щеше да направи. Свят, в който той сега си тръгваше и оставяше момчето да се събуди и да се чуди какво се е случило.

Но не и в този свят. Тук той отиде до чантата си и я отвори. Нямаше време. Набързо навлече дъждобрана върху дрехите си и извади необходимото. Нож, въже, голяма фуния и петлитрова пластмасова туба.

Сложи всичко на земята до момчето, вгледа се в младото тяло за последен път. После взе въжето и се залови за работа.

Ръгаше, ръгаше и ръгаше. След първото намушкване Йони разбра, че този път нямаше да е като досега. Опита да се изскубне, а кръвта шуртеше от дълбоката порезна рана на бузата му, само че Убиеца беше по-бърз. Сряза сухожилията от задната страна на коленете му с няколко мълниеносни движения и Йони падна, затърчи се върху мъха, замоли за милост.

Убиеца обаче не се трогваше. Йони заврещя като… прасе, когато той се нахвърли отгоре му, а земята изпи кръвта му.

На ти заради тоалетната днес. На ти за онзи път, когато ме подмами да играем покер на перкане по челото. Ще ти отрежа устните заради всички гнусотии, които си ми наговорил.

Йони беше протекъл през всички дупки и не можеше нито да каже, нито да направи нещо лошо. Отдавна беше мъртъв. Накрая Оскар прониза втренчените му в нищото очи, прас, прас, изправи се и загледа творението си.

Беше насякъл на парчета изгнилото паднало дърво, което представляваше победения Йони, стволът беше надупчен от намушквания. Около здравото дърво, което беше предишният, изправеният Йони, се валяха трески.

Дясната му ръка кървеше, с нея държеше ножа. Малка драскотина близо до китката, сигурно острието се е приплъзнало при някой удар. Ножът не беше много подходящ за целта. Облиза си ръката, все едно пиеше кръвта на Йони.

Избърса остатъците от кръв с канията от вестник, прибра ножа и се запъти към вкъщи.

Гората, която от години го беше плашила и му приличаше на вражеско свърталище, сега беше негов дом и убежище. Дърветата се отдръпваха почтително, когато минаваше. Не изпитваше и капка страх, макар да беше станало доста тъмно. Не изпитваше никакво безпокойство за утрешния ден, с каквото и да го изненадаше. Тази нощ ще спи спокойно.

Когато се върна в двора, седна на бордюра на пясъчника, за да се поуспокои, преди да се прибере. Утре ще си набави по-хубав нож, нож с предпазна дръжка, как се казваше… гард, за да не се пореже. Защото смяташе да напада пак.

Хубава игра беше.

Четвъртък 22 октомври

Очите на майка му бяха насълзени, когато хвана ръката на Оскар през кухненската маса и я стисна силно.

— В никакъв случай не ходи в гората, чуваш ли?

Момче на възрастта на Оскар било убито във Велингбю вчера. Пишеше го във вестниците и майка му не беше на себе си, откакто се бе прибрала вкъщи.

— Можеше да бъдеш… не ми се мисли.

— Но това е станало във Велингбю.

— Искаш да кажеш, че някой, който убива деца, не би могъл да вземе метрото за две спирки? Или пеша? Да дойде до Блакеберг и да направи същото? Често ли ходиш в гората?

— Ъъ, не.

— Повече няма да излизаш от двора, поне докато това… Докато го заловят.

— Няма ли да ходя на училище?

— Напротив, ще ходиш. Но след училище се прибираш право вкъщи и няма да напускаш двора, докато не се прибера.

— А след това?

Страхът в очите на майка му се примеси с яд.

— Искаш да те убият ли? А? Ще идеш в гората да те убият, а аз ще седя тук да те чакам и да се тревожа, докато ти си там… зверски накълцан от някой… — очите й още повече се насълзиха.

Оскар сложи ръка върху нейната.

— Няма да ходя в гората. Обещавам.

Майка му го погали по бузата.

— Миличкият ми. Та ти си ми всичко, което имам. Нищо не бива да ти се случи. Иначе и аз ще умра.

— Ъхъ. Как е станало?

— Кое?

— Онова. Убийството.

— Че откъде да знам. Убил го е някакъв откачен с нож. Мъртъв е. Горките му родители.

— Не пише ли във вестника?

— Нямах сили да го чета.

Оскар взе „Експресен“ и го разлисти. Бяха посветили четири страници на убийството.

— Не го чети.

— Не, само гледам. Може ли да взема вестника?

— Не ти позволявам да го четеш. Само това липсва при всички ужасии и тем подобни, дето ти пълнят главата.

— Само ще проверя дали дават нещо по телевизията.

Оскар се надигна и тръгна към стаята си с вестника. Майка му го прегърна непохватно и притисна влажната си буза о неговата.

— Малкото ми съкровище. Нали разбираш, че се тревожа? Ако ти се случи нещо…

— Знам, мамо. Знам. Внимавам. — Оскар й отвърна с лека прегръдка и се отскубна от обятията й, по пътя към стаята си избърса майчините сълзи от бузата си.

Супер яка история.

Значи, доколкото схващаше, момчето е било убито някъде по същото време, когато той самият си играеше в гората. За съжаление не беше Йони Форшберг, а някакво непознато от Велингбю.

Във Велингбю цареше погребална атмосфера. Беше видял заглавията, преди да се прибере, и може би само си внушаваше, но му се стори, че хората на площада си говореха по-тихо и вървяха по-бавно от обичайното.

Сви един невероятно красив ловджийски нож за триста крони от железарията. Беше си приготвил обяснение, в случай че го спипат.

— Извинявай, чичко. Ама така ме е страх от убиеца.

Сто на сто щеше да успее да пусне и няколко сълзи, ако се наложеше. Щяха да го пуснат да си върви. Абсолютно. Само че не го спипаха и ножът сега беше в скривалището при скицника с изрезки.

Налагаше се да помисли.

Беше ли възможно играта му по някакъв начин да е предизвикала убийството? Не му се вярваше, но не можеше да отхвърли такъв вариант. Книгите, които четеше, бяха пълни с такива неща. Мисъл на едно място предизвикваше случка на друго.

Телекинеза, вуду.

Но къде, кога и най-вече как се бе случило убийството? Ако ставаше дума за голям брой порезни рани по проснато тяло, той сериозно трябваше да обърне внимание на възможността чисто и просто да е дарен с ужасяваща сила. Сила, която трябва да овладее и да управлява.

Или пък ако е… Ако ДЪРВОТО е посредникът.

Изгнилото дърво, което беше ръгал. Ако пък точно в това дърво имаше нещо особено, което кара всичко, което му причиниш, да се прехвърли на някого.

Подробностите.

Оскар изчете всички статии, в които се говореше за убийството. Имаше снимка на полицая, който беше говорил за наркотиците в училището им. Не можел да даде изявление. Криминалисти търсят улики. Налагало се да изчакат. Снимка на убитото момче, взета от училищния албум. Оскар никога не го беше виждал. Изглеждаше от типа на Йони или Мике. Може би в училището във Велингбю има някой Оскар, който вече е свободен.

Момчето отивало на тренировка по хандбал в спортната зала във Велингбю, та така и не стигнало дотам. Тренировката започвала в пет и половина. Вероятно момчето е излязло от вкъщи в пет часа. Горе-долу. На Оскар му се зави свят. Всичко съвпадаше. Освен това беше убито в гората.

Наистина ли? АЗ ли съм този, който…

Шестнайсетгодишно момиче намерило тялото към 8 часа вечерта и се обадило в полицията във Велингбю. Сега било „в тежък шок“ и под лекарско наблюдение. Нищо за състоянието на трупа, но фактът, че момичето е „в тежък шок“, означаваше, че тялото със сигурност е било обезобразено по някакъв начин. Иначе пишеха само „в шок“.

Какво пък търси момиче в гората след мръкване? Но както и да е. Събирало е шишарки, няма значение. Но защо изобщо не пишеше как е било убито момчето? Имаше единствено снимка от местопрестъплението. Полицейската лента на червени и бели ивици — като обвивка на бонбон, опъната около нищо и никаква долчинка в гората с голямо дърво в центъра.

Утре или вдругиден от същото място ще има снимка, но със запалени свещи и плакати „ЗАЩО?“ и „ЛИПСВАШ НИ“. Оскар беше наясно с тези неща: имаше няколко подобни случая в албума си с изрезки.

Със сигурност беше чиста случайност. И все пак, ако… Оскар се ослуша на вратата. Майка му миеше чинии. Той легна по корем на леглото и измъкна ловджийския нож. Дръжката беше направена така, че да приляга на ръката, и ножът тежеше три пъти повече от кухненския, който беше взел предишния ден.

Изправи се и застана насред стаята с ножа. Беше красив, даваше мощ на ръката, която го държеше.

Дрънчене на чинии откъм кухнята. Той размаха ножа във въздуха. Убиеца. Като се научи да владее силата си, Йони, Мике и Томас няма да го тормозят повече. Канеше се да замахне още веднъж, но се спря. Някой можеше да го види откъм двора. Навън беше тъмно, а лампата в стаята му светеше. Хвърли поглед към двора, но видя отражението си в стъклото на прозореца.

Убиеца.

Пъхна ножа обратно в скривалището. Това беше просто игра. Такива неща не се случваха наистина. Само че трябваше да научи подробности. Трябваше да разбере час по-скоро.

Томи седеше на фотьойла и разлистваше списание за мотоциклети, кимаше и хъмкаше. От време на време вдигаше списанието, за да покаже някоя особено интересна снимка на седналите на дивана Ласе и Роба с коментар за кубиците и максималната скорост. Голата крушка на тавана се отразяваше в лъскавата хартия, хвърляше бледи отблясъци по стените от бетон и дърво.

Държеше ги на тръни.

Майката на Томи ходеше със Стафан, който работеше в полицията във Велингбю. Томи не го обичаше особено, напротив, тъкмо обратното. Изглеждаше му лицемерен многознайко. Отгоре на това и религиозен. Чрез майка си обаче Томи научаваше това-онова — неща, които Стафан не биваше да разказва на нея, а тя — на Томи, но…

По този начин научи например докъде беше стигнало разследването на обира в магазина за електроника на площад Исландсторет. Извършен от него, Ласе и Роба.

Никакви следи от извършителите. Майка му беше казала точно така: „Никакви следи от извършителите“. Думи на Стафан. Дори не разполагаха с описание на колата.

Томи и Робата бяха на шестнайсет, от тази година в гимназията. Ласе беше на деветнайсет и имаше проблем с главата, работата му беше да сортира металните части в „ЛМ Ериксон“ в Улвсунда. Затова пък имаше шофьорска книжка. Както и бял сааб от 74-та, чиито регистрационни номера бяха подправили с маркер преди кражбата с взлом. Престараване — никой не беше видял колата.

Плячката потулиха в неизползваното от никого скривалище срещу мазето, където се срещаха. Прерязаха веригата на вратата с клещи резачки и сложиха нова ключалка. Не знаеха точно как щяха да продадат всичко, интересуваше ги самият обир. Ласе беше продал един касетофон на някакъв колега за двеста крони, но това беше всичко.

А им се виждаше и най-сигурно да си мълчат за стоката известно време. Най-вече да не оставят Ласе да се занимава с продажбите, защото беше… леко загубен, както казваше майката на Томи. Но вече бяха изминали две седмици от обира, а и полицията си имаше друга работа.

Томи разлистваше списанието и се подсмихваше. Да, да. Съвсем друга работа. Робата барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Айде де. Да чуем.

Томи вдигна списанието към него.

— Кавазаки. Триста кубика. Директно впръскване и…

— Стегни се. Хайде.

— Какво бе… за убийството?

— Да!

Томи прехапа устни, престори се, че размишлява.

— Ами какво беше сега…

Ласе приведе длъгнестото си тяло на дивана, преви се като сгъваемо ножче.

— Уф! Хайде, разправяй!

Томи остави списанието настрана и фиксира Ласе с поглед.

— Ти сигурен ли си, че искаш да чуеш? Малко е гадно.

— Я стига!

Ласе се изпъчи, но Томи забеляза безпокойството в очите му. Стигаше само да направи някоя гадна физиономия, да заговори с особен глас и да откаже да спре, за да го изплаши здравата. Веднъж Томи и Робата се направиха на зомбита с грима на майката на Томи, отвинтиха крушката от тавана и причакаха Ласе. В крайна сметка Ласе напълни гащите, а Робата се сдоби с насинено око на същото място, което беше намацал с тъмносини сенки. След това гледаха да не го плашат много-много.

Сега Ласе седеше изправен на дивана, скръстил ръце на гърдите си, за да покаже, че е подготвен за всичко.

— Ами значи… това не е било обикновено убийство, така да се каже. Намерили пича… увиснал на едно дърво.

— К’во? Обесен? — попита Робата.

— Да, провесен. Но не за врата. За краката. Висял с главата надолу, значи. На дървото.

— Е, к’во, то от това не се умира.

Томи изгледа Робата продължително, сякаш забележката му беше особено интересна, после продължи:

— Не. Естествено, че не. Само че и гърлото му било прерязано. А от това се умира. Цялото гърло. Прерязано. Като… пъпеш. — Прокара пръст по шията си, за да покаже откъде е минал ножът.

Ръката на Ласе се стрелна към гърлото да го предпази. Той поклати бавно глава:

— Ама защо е висял така?

— Ти как мислиш?

— Не знам.

Томи пощипна долната си устна със замислен вид.

— И кое е най-странното. Прерязваш гърлото на някого, за да умре. Ще изтече страшно много кръв. Нали?

Ласе и Робата кимнаха. Томи се наслади на любопитството им за миг и пусна бомбата.

— Обаче на земята… под увисналото момче… нямало почти никаква кръв. Само капчици. А трябва да са изтекли литри. Докато е висял там.

В мазето настъпи тишина. Ласе и Робата се взряха неопределено в пространството, после Робата подскочи на мястото си с думите:

— Ясно. Убили са го на друго място. После са го окачили там.

— Хм. В такъв случай защо убиецът го е завързал на дървото? Убиеш ли някого, гледаш да се отървеш от тялото.

— Сигурно е… побъркан.

— Може. Аз обаче си мисля друго. Виждали ли сте кланица? Какво се прави със свинете? Преди да ги разфасоват, източват цялата кръв. И знаете ли как? Окачват ги надолу с главата. На куки. И им прерязват гърлата.

— Искаш да кажеш… ама какво, че пичът… че е смятал да го разфасова?

— А? — Ласе местеше поглед в недоумение от Томи към Робата и пак към Томи, за да провери дали не го будалкат. Нямаха такъв вид. — Така ли се прави? Със свинете?

— Да, ти как мислеше?

— Че е някак… автоматично.

— Искаш да кажеш, че ти се вижда по-приемливо, или?

— Не, ама… живи ли са тогава? Когато ги… окачват?

— Да. Живи са. И ритат. И пищят.

Томи заквича като прасе и Ласе се сви, забил поглед в коленете си. Робата се надигна, направи няколко крачки напред-назад и пак седна.

— Хич не ми се връзва. Ако убиецът е щял да го разфасова, пак щеше да има кръв.

— Само ти твърдиш, че е щял да го разфасова. Аз не мисля така.

— И какво мислиш тогава?

— Смятам, че е искал кръвта, че затова е убил момчето. Заради кръвта. И я е взел.

Робата закима бавно, почопли разранената голяма пъпка в крайчеца на устата си.

— Ама за какво му е? Да не я пие?

— Да. Примерно.

Томи и Роба потънаха в своите представи за убийството и какво се беше случило впоследствие. След малко Ласе вдигна глава и ги погледна въпросително. Очите му бяха насълзени.

— Поне бързо ли умират — свинете?

Томи го погледна сериозно.

— Не.

— Излизам за малко.

— Не…

— Долу до двора.

— Само в двора, нали?

— Да де.

— Да те извикам ли, когато…

— Не. Ще си дойда. Имам часовник. Не викай.

Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.

— Навън е студено.

— С шапка съм.

— На главата?

— Не. На краката.

— Не е смешно. Знаеш как си…

— Чао засега.

— … с ушите.

Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното“ си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.

Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.

Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият — седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.

Кървава луна…

Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:

— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?

Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.

— Ето какво става. Ако някой ме зяпа.

Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:

— Хайде, квичи като прасе.

Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.

Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.

Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?

Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.

— Здрасти.

Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.

— Казах: здрасти.

— Чух те.

— Тогава защо не отговаряш?

Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.

Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от куклите за изрязване по детските страници в „Журнал за дома“. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.

Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.

— Какво правиш?

Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.

— Тренирам.

— За кое?

— Ако дойде убиецът.

— Какъв убиец?

— Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.

Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.

— Страх ли те е?

— Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?

— Да.

— Къде?

— Там — момичето посочи входа до този на Оскар. — До теб.

— Откъде знаеш аз къде живея?

— Виждала съм те на прозореца.

Бузите на Оскар пламнаха. Докато се чудеше какво да каже, непознатата скочи от катерушката и се приземи пред него. Скок от над два метра височина.

Сигурно е гимнастичка или нещо подобно.

Тя беше висока почти колкото него, само че много по-слаба. Розовият пуловер прилепваше плътно по крехкото й тяло без наченки на бюст. Очите й бяха черни, огромни върху бледото личице. Тя вдигна ръка пред него, сякаш да го възпре. Пръстите бяха дълги, тънки като клечки.

— Не мога да се сприятеля с теб. Просто да знаеш.

Оскар скръсти ръце. Усети дръжката на ножа през якето.

— Тоест?

Крайчецът на устата й мръдна в някакво подобие на усмивка.

— Непременно ли трябва обяснение? Просто казвам. Да знаеш.

— Да, да.

Тя се обърна и тръгна към входа си. Беше направила няколко крачки, когато Оскар подхвърли:

— Да не си мислиш, че аз искам да сме приятели? Толкова си глупава.

Тя спря. Остана неподвижна за миг. После се обърна и тръгна обратно към Оскар, застана пред него. Сплете пръсти и отпусна ръце.

— Какво каза?

Оскар скръсти ръце още по-здраво, притисна длан към дръжката на ножа и сведе поглед.

— Глупава си… щом говориш така.

— Сериозно?

— Да.

— Ами извинявай. Но това е положението.

Стояха на половин метър разстояние и мълчаха. Оскар продължаваше да гледа надолу. Лъхна го странна миризма откъм момичето.

Преди година кучето му Боби имаше инфекция на лапата и накрая се принудиха да го умъртвят. Последния ден Оскар не отиде на училище, лежа няколко часа до болното куче да се сбогува с него. Тогава Боби миришеше също както непознатата. Оскар сбърчи нос.

— Ти ли смърдиш така?

— Сигурно.

Той вдигна поглед. Съжали за думите си. Тя изглеждаше толкова… крехка с тънкия си пуловер. Оскар смени позата си и махна с ръка.

— Не замръзваш ли така?

— Не.

— Защо?

Тя сви вежди, намръщи се и за миг му се видя много, много стара. Като бабичка, която всеки момент ще заплаче.

— Май съм забравила как става.

Тя се извърна бързо и тръгна към своя вход. Оскар я гледаше. Щом момичето стигна до тежката входна врата, той си помисли, че ще трябва да я дръпне с двете ръце, за да я отвори. Напротив, тя хвана бравата само с едната ръка и я дръпна така силно, че вратата се удари с трясък в металния ограничител, оттласна се и се затръшна зад нея.

Той бръкна в джобовете си, беше му тъжно. Мислеше за Боби. Спомни си го в изкования от баща му малък ковчег. И кръста, който беше изработил по ръчен труд — как се счупи, докато го забиваха в замръзналата земя.

Трябва да направи нов.

Петък 23 октомври

Хокан, пак с метрото, отиваше в центъра. В джоба на панталона имаше десет навити на руло хилядарки, омотани с ластик. С тях щеше да направи нещо благородно. Смяташе да спаси нечий живот.

Десет хиляди крони бяха много пари и като се замислеше за кампанията на „Спасете децата“ — как „Хиляда крони могат да изхранят цяло семейство в продължение на цяла година“ и така нататък, сигурно с десет хиляди би било възможно да се спаси един живот в Швеция?

Но чий? Къде?

Нали не можеше да връчи парите на първия срещнат наркоман и да се надява… не. Освен това му се щеше да е млад човек. Знаеше, че е абсурдно, но всъщност искаше да е като онези разплакани деца от плакатите. Дете, което със сълзи на очи приема парите и… и какво?

Слезе на „Уденплан“, без да знае защо, тръгна към градската библиотека. По времето, когато живееше в Карлстад, когато беше гимназиален учител по шведски и все още имаше собствен дом, всички в обкръжението му знаеха, че градската библиотека в Стокхолм е… добро място.

Едва когато видя големия й купол, известен му от снимки в книги и вестници, той разбра, че затова бе слязъл тук. Защото мястото беше добро. Някой от компанията, вероятно Герт, беше разказал как тук можеш да си платиш за секс.

Никога не го беше правил. Да си плаща за секс.

Веднъж Герт, Торни и Уве доведоха едно момче, чиято майка някой от познатите на Уве бе подбрал от Виетнам. Момчето беше на около дванайсет години и знаеше какво се очаква от него, добре му плащаха за това. Обаче Хокан не можа да се насили. Сърбаше бакарди с кола, наистина се наслаждаваше на голото му тяло, докато то се гънеше из стаята, където се бяха събрали.

Но само дотам.

Момчето направи свирки на всички поред, но когато стигна до Хокан, той изпита вътрешна съпротива. Прекалено гнусна беше цялата работа. Стаята смърдеше на възбуда, алкохол и спарено. Капка от спермата на Уве лъщеше върху бузата на момчето. Хокан отблъсна главата му, когато то се наведе над слабините му.

Останалите му се подиграха, накрая направо го заплашиха. Той беше свидетел, трябваше да стане съучастник. Осмиваха го заради скрупулите му, но не беше до скрупули. Просто толкова гадно беше всичко. Единствената стая в наетата квартира на Оке, четирите различни фотьойла, подредени специално за случая, танцовата музика от уредбата.

Той плати своята част и повече не се видя с компанията. Имаше си списанията, снимките и филмите. Предостатъчно. А може би наистина опираше до скрупули, които в момента се проявиха като гнусливост.

Защо тогава съм тръгнал към градската библиотека?

Можеше да вземе някоя книга. Пожарът преди три години бе изпепелил целия му живот, включително и книгите. Да. Защо да не вземе „Накитът на кралицата“ на Алмквист, преди да извърши доброто си дело?

В библиотеката беше спокойно толкова рано преди обед. Главно възрастни мъже и студенти. Бързо откри книгата, която търсеше, прочете началните думи:

Тинтомара! Две неща са бели: невинност и арсеник — и я върна на рафта. Неприятно. Напомни му за предишния живот.

Обичаше тази книга, използваше я в часовете. Прочитът на началните думи го накара да закопнее за фотьойл за четене. А фотьойлът да е в дом, който е негов, дом, пълен с книги, и той отново да има работа и още какво ли не. Но беше открил любовта и сега тя диктуваше условията. Никакъв фотьойл.

Потърка ръце, сякаш да изтрие книгата, която бяха държали, и влезе в читалнята.

Дълги маси, читатели. Думи, думи, думи. Далече в дъното видя момче с кожено яке, то се люлееше на стола си, докато разсеяно преглеждаше някаква книжка с картинки. Хокан се запъти натам, престори се, че го интересува полицата с издания по геология, а от време на време поглеждаше към момчето. Накрая то благоволи да вдигне очи и въпросително изви вежди: искаш ли?

Не, не искаше. Момчето беше на около петнайсет, с плоско пъпчиво източноевропейско лице и тесни хлътнали очи. Хокан сви рамене и излезе от читалнята.

Момчето го настигна пред главния вход и със съответния жест с палец попита на английски:

— Огънче?

— Не пуша.

— Окей. — Извади пластмасова запалка, запали цигара и примижа към него през пушека. — Какво харесва тебе?

— Не, аз…

— Млад? Харесваш млад?

Отдръпна се от момчето, отдалечи се от главния вход, където можеше някой да се появи. Трябваше да помисли. Не подозираше, че става толкова лесно. Нали беше просто за играта, да провери дали казаното от Герт е вярно.

Момчето го последва, спря се до него при каменната стена.

— Колко? Осем, девет? Е, трудно, но…

— НЕ!

Чак толкова извратен ли изглеждаше? Глупости. Уве и Торни не изглеждаха никак… особени. Обикновени мъже с обикновени професии. Само Герт, който живееше от огромното наследство на баща си и можеше да си позволи какво ли не, след многобройните пътувания в чужбина бе започнал да добива наистина гаден вид. Провиснали устни, мътен поглед.

Момчето млъкна, когато Хокан повиши глас, огледа го с тесните си очички. Дръпна още веднъж от цигарата, пусна я на земята и я стъпка, разпери ръце:

— Какво?

— Не, аз само…

Момчето направи половин крачка напред.

— Какво?

— Аз… може би… дванайсет?

— Дванайсет? Харесваш дванайсет?

— Аз… да.

— Момче.

— Да.

— Окей. Ти чакаш. Номер две.

— Моля?

— Номер две. Тоалетна.

— А, да.

— Десет минути.

Момчето вдигна ципа на коженото си яке и изчезна надолу по стълбите.

Дванайсет години. Втора кабинка. Десет минути.

Това беше наистина, наистина тъпо. Ами ако дойде някой полицай? Те сто на сто знаеха какво става тук — след толкова много години. Ще загази. Ще го свържат със завчерашното и край с него. Не биваше да го прави.

Просто отиваш до тоалетната да видиш как е.

Там беше празно. Писоар и три кабинки. Очевидно номер две беше средната. Той пъхна монета от една крона, отвори вратата, влезе, затвори и седна на тоалетната чиния.

Стените на кабинката бяха целите надраскани. Доста неочаквано за градска библиотека. Някой и друг литературен цитат:

МЪЧИ МЕ, ВЗЕМИ МЕ, ПОГРЕБИ МЕ, УХАПИ МЕ3 — но повечето бяха нецензурни рисунки и надписи:

„По-добре момче за всичко в канала, отколкото всичкия хуй в анала“, „Животът е прекрасен с разголен задник“, както и много телефонни номера, на които да позвъниш, ако имаш извънредни желания. Някои от тях бяха с имена, при това вероятно истински. Не просто шегички за чужда сметка.

Е, искаше да види — видя. Сега да се маха. Не се знае какво може да щукне на онзи с коженото яке. Стана, изпика се в тоалетната чиния, пак седна. Защо се изпика? Нямаше особена нужда. Но знаеше защо.

За всеки случай.

Външната врата се отвори. Той притаи дъх. Дълбоко в себе си се надяваше да е полицай. Едър полицай, който да срита вратата на кабинката и да го пребие с палката, преди да го арестува.

Пошепване, меки стъпки, тихо почукване по вратата.

— Да?

Повторно почукване. Той преглътна заседналата в гърлото му слюнка и отключи.

Отвън стоеше момче на единайсет-дванайсет години. Руса коса, овално лице. Тънки устни и големи сини очи с безизразен поглед. Червено зимно яке, което му беше голямо. Зад него стоеше другото момче с коженото яке. Показа му пет пръста.

— Петстотин. — Произнесе го с ужасен акцент.

Хокан кимна, големият леко побутна малкия в кабинката и затвори вратата. Петстотин не беше ли страшно скъпо? Не че имаше значение, но…

Погледна момчето, което беше купил. Наел. Дали не взема някакви наркотици? Най-вероятно. Очите му гледаха разсеяно, разфокусирано. Стоеше до вратата на половин метър пред него. Беше толкова нисичко, че не се налагаше Хокан да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Hello.

Момчето не отвърна, а само поклати глава, посочи към слабините му и направи знак с пръст: разкопчай ципа. Той го изпълни. Момчето въздъхна, направи пак знак с пръст: извади го.

Бузите му пламнаха, докато изпълняваше указанията на момчето. Именно. Той му се подчинява. Не прави нищо по своя воля. Не той го прави. Късият му пенис не беше еректирал и увисна до седалката на тоалетната. Той леко потръпна, когато главичката докосна студената повърхност.

Примижа, опита се да преобрази чертите на момчето, та да заприлича на неговата любов. Не стана. Възлюбленото му създание беше прекрасно. Не като това момче, дето сега бе коленичило и привело глава към слабините му.

Устата.

Нещо не беше наред с устата му. Подпря с ръка челото му, преди момчето да го беше докоснало с устни.

— Устата ти?

Момчето поклати глава и притисна с чело дланта му, за да си свърши работата. Но за Хокан вече не беше възможно. Беше чувал да се говори за такива неща.

Дръпна с палец горната му устна и я повдигна. Момчето нямаше зъби. Някой му беше извадил или избил зъбите, за да го направи по-добър в работата. Момчето се изправи, якето му изшумоля, когато скръсти ръце на гърдите си. Хокан си прибра члена, вдигна ципа, забил поглед в пода.

Не по този начин. Никога.

Забеляза някакво движение. Протегната ръка. Разперени пръсти. Петстотин.

Извади от джоба си навитите банкноти и ги подаде на момчето. То махна ластика, прокара показалец по ръбчетата на банкнотите, пак сложи ластика и протегна ръката с парите.

— Защо?

— Защото… устата ти. Може да си направиш нови зъби.

И момчето се усмихна. Не че грейна от щастие, но ъгълчетата на устните му леко мръднаха. Може би просто се смееше на глупостта на Хокан. То помисли, после изтегли една хилядарка от рулото и я прибра във външния си джоб. Останалото мушна във вътрешния. Хокан кимна.

Момчето отключи вратата, поколеба се. После се обърна към него, погали го по бузата.

— Бъгодаря.

Хокан сложи ръка върху неговата, притисна я до бузата си, притвори очи. Ако можеше някой…

— Прости ми.

— Да.

Момчето дръпна ръката си. Хокан още усещаше топлината й на бузата си, когато вратата се затвори зад него. Остана да седи на тоалетната чиния, зяпнал нещо написано на касата на вратата.

КОЙТО И ДА СИ ТИ. ОБИЧАМ ТЕ.

Точно под него друг беше написал:

ИСКАШ ЛИ КУР?

Топлината отдавна се беше изпарила от бузата му, когато стигна до метростанцията и купи вечерния вестник с последните си крони. Четири страници бяха посветени на убийството. Дори имаше снимка на долчинката, където го беше извършил. Беше пълна със запалени свещи, цветя. Погледна снимката и не почувства нищо особено.

Само да знаехте. Простете ми, но само да знаехте!

На връщане от училище Оскар спря под двата прозореца на нейния апартамент. По-близкият се намираше само на два метра от неговия прозорец. Щорите бяха спуснати, а прозорците — светлосиви правоъгълници на фона на тъмносивия бетон. Стори му се съмнително. Вероятно бяха някакво… особено семейство.

Наркомани.

Оскар се огледа, после влезе във входа и провери имената. Пет фамилии, подредени грижливо от пластмасови букви. Едното място беше празно. Предишното име, ХЕЛБЕРГ, бе останало там толкова дълго, че личеше по-тъмният му контур на избелялото от слънцето кадифе на таблото. На неговото място нямаше нови пластмасови букви. Нито дори листче.

Той изкачи на бегом двата етажа до вратата й. Същото и там. Нищо. Нямаше табелка при пощенския процеп. Обикновено така изглеждаха необитаваните апартаменти.

Може би беше излъгала? Може би изобщо не живееше тук. Но нали влезе във входа. Точно така. Е, може само да беше влязла. Ако тя…

Вратата долу се отвори.

Оскар се извърна и бързо заслиза по стълбите. Дано не е тя. Ще вземе да си помисли, че той по някакъв начин… Не, не беше тя.

Насреща му се качваше мъж, когото не беше виждал досега. Нисък, доста набит, доста оплешивял човек, който толкова радостно се усмихваше, че чак не беше нормално.

Човекът го видя, вдигна глава и кимна, а устата му още беше разтеглена в циркаджийска усмивка.

Оскар спря долу на входа, изчака. Чу го как вади ключове и отваря врата. Нейната врата. Сигурно е баща й. Оскар не беше виждал толкова възрастен наркоман досега, но този пък определено изглеждаше доста зле.

Нищо чудно, че е побъркана.

Излезе на детската площадка, седна на бордюра на пясъчника и задебна прозореца й, за да види дали щората ще се вдигне. Изглежда, дори прозорчето на банята беше закрито от вътрешната страна; матираното стъкло изглеждаше по-тъмно от всички останали прозорци на баните.

Извади кубчето на Рубик от джоба на якето си. То щракаше и скърцаше, докато го въртеше. Фалшификат. Оригиналните се движеха по-гладко, но струваха пет пъти по-скъпо и ги продаваха единствено в зорко охранявания магазин за играчки във Велингбю.

Двете страни бяха подредени в цветовете си, на третата липсваше само едно квадратче. Но нямаше начин да го придвижи, без да развали вече готовите страни. Беше си запазил едно упътване от „Експресен“, където се описваха различни системи на въртене — ето как бе успял да се справи с двете страни, после обаче ставаше много по-трудно.

Гледаше кубчето, искаше да измисли решението, вместо просто да върти. Не ставаше. Сякаш мозъкът му отказваше. Притисна кубчето на челото си, искаше да проникне в същината му. Никакъв отговор. Сложи го на бордюра на половин метър встрани, взря се в него.

Плъзни се. Плъзни се. Плъзни се.

Наричаше се телекинеза. Правени бяха опити в САЩ. Имаше хора, които умееха такива неща. ЕСВ. Екстрасензорно възприятие. Какво не би дал Оскар да е способен на нещо подобно.

А може би… може би го умее.

В училище днес мина доста добре. В столовата Томас Алстед опита да му дръпне стола, но той го забеляза навреме. И толкова. Ще отиде в гората при онова дърво — с ножа. Да направи по-сериозен експеримент. Без да се пали чак толкова като вчера.

Щеше да мушка дървото спокойно и методично, да го реже на парчета, като през цялото време си представя лицето на Томас Алстед. Макар че… все пак убиецът. Истинският убиец беше някъде там.

Не. Трябва да почака, докато го пипнат. От друга страна — ако наистина има най-обикновен убиец, експериментът се обезсмисля. Оскар погледна кубчето, представи си, че праща с очи лъч към него.

Плъзни се. Плъзни се. Плъзни се.

Нищо не стана. Той прибра кубчето в джоба си и се изправи, изтупа пясъка от панталона си. Погледна към прозореца й. Щората още беше спусната.

Прибра се, за да се заеме с изрезките, да залепи статиите за убийството във Велингбю. Сигурно с времето ще се натрупат доста. Особено ако се случи още веднъж. Надяваше се да стане. За предпочитане в Блакеберг.

Тогава полицаят щеше да дойде в училище, учителите щяха да станат напрегнати и тревожни, щеше да се създаде една такава атмосфера. Тя му харесваше.

— Никога повече. Каквото щеш да кажеш.

— Хокан…

— Не. Не, и толкова.

— Ще умра.

— Ами давай.

— Наистина ли?

— Не. Не наистина. Но нали можеш… и ти самата.

— Твърде слаба съм. Все още.

— Не си слаба.

— Твърде слаба за това.

— Ами не знам тогава. Обаче няма да го правя повече. Толкова е… отвратително, толкова…

— Знам.

— Не знаеш. За теб е друго…

— Ти пък откъде знаеш как е за мен?

— Нямам представа. Но ти поне си…

— Да не мислиш, че… ми харесва?

— Не знам. Харесва ли ти?

— Не.

— Добре, не. Така или иначе… аз няма да го направя повече. Сигурно си имала други, които са ти помагали и са били… по-оправни от мен.

— …

— Така ли е?

— Да.

— Аха…

— Хокан?…

— Обичам те.

— Да.

— А ти обичаш ли ме? Поне мъничко?

— Ще го направиш ли още веднъж, ако ти кажа, че те обичам?

— Не.

— Искаш да кажеш, че трябва да те обичам въпреки това?

— Обичаш ме само ако ти помагам да оцелееш.

— Да. Любовта не е ли точно това?

— Ако вярвах, че ще ме обичаш, дори ако не го правя…

— Да?

— … може би щях да го направя.

— Обичам те.

— Не ти вярвам.

— Хокан… Ще изкарам близките няколко дни, но после…

— Тогава гледай да ме заобичаш.

Петък вечер в китайския. Часът е осем без петнайсет и цялата тайфа се е събрала. Освен Карлсон, който си е вкъщи и гледа „Музикотрошачките“, но все едно. Той не им е кой знае колко приятен. Ще се изтърси по-късно, когато шоуто свърши, и ще се похвали колко много въпроси е познал.

На масата за шестима в ъгъла до вратата са седнали Лаке, Морган, Лари и Йоке. Йоке и Лаке обсъждат кои видове риба виреят и в сладки, и в солени води. Лари чете вечерния вестник, а Морган си клати крака и потропва в такт с нещо различно от китайската музика, която звучи приглушено откъм невидимите тонколони.

На масата пред тях са наченатите им халби. На стената над бара висят портретите им.

Собственикът на ресторанта бил принуден да избяга от Китай във връзка с културната революция — заради сатиричните си карикатури на властимащите. Затова пък сега прилага уменията си върху редовните клиенти. На стената висят дванайсет дружески шаржа, направени с туш.

Старчетата. И Виргиния. Мъжките физиономии са в едър план и с акцент върху отделни черти.

Набръчкано лице с хлътнали бузи и огромни клепнали уши — Лари е като симпатичен, но изгладнял слон.

Грубите сключени вежди на Йоке са превърнати в розови храсти, в които е кацнала пойна птичка — вероятно славей.

Заради стила си Морган е дарен с някои черти на късния Елвис. Солидни бакенбарди и поглед тип hunka-hunka burnin’ love, бейби. Главата е забита върху малко телце с китара в поза Елвис. Морган е по-доволен от шаржа, отколкото би си признал.

Лаке изглежда най-угрижен. Очите са уголемени, изпълнени със страдание. От устата му стърчи цигара, а пушекът й се е скупчил в дъждовен облак над главата му.

Виргиния е единствената, нарисувана в цял ръст. Във вечерна рокля, грейнала като звезда с лъскави пайети, тя стои с разперени ръце, обкръжена от стадо прасета, които я зяпат в недоумение. По нейна молба собственикът й направи още един такъв шарж, абсолютно същия, за да си го има вкъщи.

Има и други. Някои не са от тайфата. Други вече не идват. Трети не са между живите.

Чарли падна на стълбите във входа си една вечер на прибиране от ресторанта. Разби си черепа на мозаечния под. Краставицата си докара цироза на черния дроб и умря от кръвоизлив в гърлото. Една вечер, няколко седмици преди да си отиде, вдигна ризата си и им показа червена паяжина от кръвоносни съдове, които се разклоняваха от пъпа му. „Адски скъпа татуировка“, беше им казал, а скоро след това умря. Почетоха паметта му, като сложиха портрета му на масата и цяла вечер вдигаха наздравици с него.

Карлсон не е нарисуван.

Тази петъчна вечер ще им бъде последна заедно. Утре един от тях ще си отиде завинаги. Ще се превърне в поредната рисунка, която виси на стената просто за спомен. И вече нищо няма да е същото.

Лари остави вестника, сложи очилата си на масата и отпи глътка бира.

— Ах, по дяволите! Какъв ли болен мозък е подобен човек?

Показа им статията със заглавие ДЕЦАТА СА В ШОК и снимка от училището във Велингбю, а на по-малка снимка се виждаше мъж на средна възраст. Морган хвърли поглед към вестника, посочи го.

— Този ли е убиецът?

— Не, това е директорът на училището.

— Ама изглежда като убиец. Типичен убиец.

Йоке посегна за вестника.

— Може ли да погледна…

Лари му го подаде и той го задържа на една ръка разстояние от очите си, вгледа се в снимката.

— На мен пък ми прилича на някакъв консерватор.

Морган кимна.

— Нали и аз това казвам.

Йоке обърна вестника към Лаке, за да види и той снимката.

— Какво ще кажеш?

Лаке я погледна без никакво желание.

— Не, не знам. Тръпки ме побиват от такива работи.

Лари дъхна върху очилата си и ги избърса в ризата си.

— Ще го пипнат. Няма да се измъкне след такова нещо.

Морган барабанеше с пръсти по масата, посегна за вестника.

— Какво стана с „Арсенал“?

Лари и Морган се впуснаха да обсъждат слабия английски футбол в момента. Йоке и Лаке пиеха мълчаливо бирите си и запалиха по цигара. После Йоке поде темата за треската, как щяла да изчезне от Балтийско море. Вечерта продължи в същия дух.

Карлсон така и не се появи, но към десет часа влезе някакъв мъж, когото никой от тях не познаваше. На този етап разговорът се бе оживил и те не забелязаха новодошлия, преди да седне на маса в другия край на помещението.

Йоке се наведе към Лари.

— Какъв е този?

Лари му хвърли дискретен поглед, поклати глава.

— Не знам.

Новият си поръча голямо уиски и го удари набързо, поръча второ. Морган подсвирна.

— Глей к’во става.

Онзи сякаш не осъзнаваше, че го наблюдават. Просто си седеше кротко на масата и се взираше в ръцете си; имаше такъв вид, сякаш цялата гадост на света тежи на раменете му. Гаврътна бързо и второто уиски и поръча още едно.

Келнерът се наведе към него и каза нещо. Мъжът бръкна в джоба си и му показа няколко банкноти. Келнерът направи жест, сякаш изобщо не е имал предвид това, макар че, разбира се, беше имал предвид точно това, и отиде да изпълни поръчката.

Не ги изненада, че бе поставена под въпрос платежоспособността на мъжа. Дрехите му бяха измачкани и омърляни, сякаш бе спал с тях на непредвидено за целта място. Малкото коса около оплешивялото теме не беше подстригана и висеше над ушите му. На лицето му се открояваха големият червен нос и издадената брадичка. Помежду им мърдаха малки пълни устни, сякаш човекът си говореше сам. Той изобщо не реагира при сервирането на поредното уиски.

Тайфата се върна към прекъснатата дискусия: дали Улф Аделсон ще е дори по-зле от Йоста Буман4. Единствен Лари от време на време надзърташе към самотника. След малко, когато онзи бе поръчал поредното уиски, той се обади:

— Дали не би трябвало… да го поканим при нас?

Морган погледна през рамо, сега непознатият имаше още по-унил вид.

— Как не! Жена му го е зарязала, котката е умряла и животът е ад. Знам го и без това.

— Може да почерпи.

— Така по става. Тогава, ако ще и рак да има — сви рамене Морган. — Не възразявам.

Лаке погледна Лари и Йоке. Те кимнаха. Той стана, отиде до масата на самотника.

— Здравей.

Човекът вдигна очи към него. Погледът му беше замъглен. Чашата на масата стоеше почти празна. Лаке се подпря на отсрещния стол и се приведе.

— Дали не би искал… да дойдеш при нас?

Онзи поклати глава и махна вяло, сякаш го пъдеше:

— Не. Мерси. Седни де!

Лаке дръпна стола и седна. Мъжът допи чашата си и повика келнера.

— Ще пиеш ли нещо? Аз черпя.

— Добре тогава. Каквото ти ще пиеш.

Лаке не искаше да произнася думата „уиски“, понеже му се струваше нагло да подсказва на някого да почерпи с нещо толкова скъпо, но човекът само кимна и щом келнерът дойде, вдигна два пръста с V-знак, сочейки Лаке. Лаке се облегна назад. Откога ли не беше пил уиски в заведение? От три години? Минимум.

Мъжът не прояви желание да започне разговор, така че Лаке се поокашля и поде:

— Доста застудя.

— Да.

— Ще вземе и сняг да завали.

— Мм.

Уискито пристигна и за момент отпадна нуждата от разговор. Лаке си взе чашата и усети как погледите на тайфата прогарят гърба му. Вдигна я.

— Ами наздраве. И благодаря.

— Наздраве.

— Тук някъде ли живееш?

Онзи зарея поглед в пространството, сякаш се замисли по въпроса, който досега не беше му хрумвал. Лаке не знаеше дали поклащането на главата му беше отговор, или част от някакъв вътрешен диалог.

Той отпи още една глътка, прецени, че не отговореше ли и на следващия му въпрос, значи иска да бъде оставен на мира, не му се разговаря с никого. Тогава Лаке щеше да вземе чашата си и да се върне при останалите. Беше направил всичко, което учтивостта повелява при почерпка. Надяваше се мъжът да не отговори.

— Хм. А с какво се занимаваш?

— Аз… — непознатият сбърчи вежди, пусна нервна усмивка, после си възвърна предишния израз на лицето. — Помагам малко.

— А… И с какво?

Някакво просветление сякаш блесна зад прозрачната пелена на погледа му и очите им се срещнаха. Лаке усети леко пробождане ниско в гърба, сякаш черна мравка го бе ухапала над опашния прешлен.

Мъжът разтърка очи, измъкна няколко стотачки, остави ги на масата и стана.

— Извинявай, трябва…

— Да. Благодаря за уискито — Лаке вдигна чашата си към него, но той вече отиваше към закачалката, свали несръчно палтото си и излезе.

Лаке остана да седи с гръб към тайфата, загледан в малката купчинка банкноти. Пет стотачки. Чаша уиски струваше шейсет, а този да беше изпил пет, най-много шест.

Лаке погледна крадешком встрани. Келнерът беше зает да взема поръчката на възрастна двойка, единствените, които щяха да вечерят. На ставане от стола Лаке бързо смачка една стотачка и си я пъхна в джоба, после тръгна към обичайната им маса.

Насред път се сети, върна се, изля остатъка от чашата на мъжа в своята и я взе със себе си.

Много успешна вечер.

— Но нали ще дават „Музикотрошачките“!

— Да, ще си дойда.

— Започва след… половин час.

— Знам.

— Сега пък къде ще ходиш?

— Само ще изляза за малко.

— Добре, не си длъжен да гледаш „Музикотрошачките“. Мога и сама. Щом толкова ти е важно да излезеш.

— Ама не, ще се прибера след малко.

— Ясно. Тогава да не бързам да топля палачинките.

— Не, защо… след малко си идвам.

Оскар вътрешно се разкъсваше. „Музикотрошачките“ бяха един от телевизионните празници за него и майка му. Тя беше направила палачинки с плънка от скариди, за да хапват пред екрана. Знаеше, че я разочарова, като излиза сега, вместо да чака заедно с нея.

Само че беше гледал през прозореца, откакто се стъмни, и току-що видя как съседката от другия вход излезе и тръгна към детската площадка. Незабавно се дръпна от прозореца. За да не й хрумне, че той…

Изчака да минат пет минути, преди да се облече и да излезе. Не си взе шапка.

Не я видя на площадката, сигурно се беше сгушила на катерушката като вчера. Щорите на прозорците им бяха спуснати, но вътре в апартамента светеше. Освен в банята, черен квадрат.

Оскар седна на бордюра на пясъчника и зачака. Сякаш дебнеше животинка да изпълзи от бърлогата си. Смяташе да поседи съвсем малко. Ако момичето не се появи, ще се прибере все едно нищо не е станало.

Той извади кубчето на Рубик и се заигра, колкото да има занимание. Беше му омръзнало да се съобразява само с онова липсващо квадратче в ъгъла и размести цялото кубче, за да започне отначало.

Студеният въздух усилваше щракането, звучеше като малка машинка. С крайчеца на окото си Оскар забеляза как момичето се надигна на катерушката. Той продължи да върти, започна нова едноцветна страна. Съседката не помръдваше. Оскар усети леко безпокойство, но продължи да не й обръща внимание.

— Пак ли си тук?

Той вдигна глава, престори се на изненадан, изчака няколко секунди и попита:

— И ти ли си пак тук?

Тя не отговори нищо и Оскар продължи да върти. Пръстите му бяха сковани. Трудно различаваше цветовете в мрака, затова гласеше само бялата страна, която се виждаше най-лесно.

— Защо седиш там?

— Ти защо си там?

— За да остана малко сама.

— И аз.

— Ами прибирай се.

— Ти се прибирай. Аз живея тук по-отдавна от теб.

Така й се пада. Завърши бялата страна и трудно можеше да продължи. Останалите цветове се сливаха в тъмносива маса. Продължи да върти наслуки.

Когато пак вдигна очи, тя беше стъпила на перилото и скочи долу. Стомахът му се обърна от тупването й на земята; ако той беше пробвал такъв скок, щеше да се натроши. Тя обаче се приземи меко като котка и се насочи право към него. Той се съсредоточи върху кубчето. Тя застана пред него.

— Какво е това?

Оскар я погледна, после кубчето, после отново нея.

— Това?

— Да.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Кубчето на Рубик.

— Какво каза?

Оскар произнесе думите ясно:

— Куб-че-то на Ру-бик.

— Какво е това?

Той сви рамене.

— Играчка.

— Главоблъсканица?

— Да — Оскар й подаде кубчето. — Искаш ли да опиташ?

Тя го взе от ръката му, завъртя го, огледа всички страни. Оскар се изсмя. Приличаше му на маймуна, която разглежда някакъв плод.

— Не си ли виждала такова нещо?

— Не. Как се прави?

— Ето така…

Оскар взе кубчето и тя седна до него. Показа й как се върти, обясни й, че целта е да подреди всяка страна само в един цвят. Тя го взе и започна.

— Виждаш ли цветовете?

— Естествено.

Той я погледна крадешком, докато въртеше кубчето. Носеше същия розов пуловер като вчера и не му беше ясно как не замръзва. На него самия вече му беше студено от седенето на едно място, въпреки якето.

Естествено.

Освен това тя говореше странно. Като възрастна. Може би дори беше по-голяма от него, макар и тъй крехка? Тънката й бяла шия стърчеше от яката на полото и се извиваше в ясно очертана линия на брадичката. Като на манекен от витрина.

Но вятърът духна към Оскар, той преглътна и задиша през устата. Манекенът смърдеше.

Не се ли къпе?

Вонята обаче беше по-гадна от миризма на стара пот. По-скоро приличаше на миризмата, когато се маха превръзка на инфектирана рана. А косата й…

Когато се осмели да я разгледа по-внимателно, както се беше залисала с кубчето, забеляза, че косата й е мазна и сплъстена на кичури и фъндъци. Все едно беше омазана с лепило или… кал.

Докато я гледаше, вдиша през носа и за малко да повърне. Стана, отиде до люлките и седна там. Не можеше да остане близо до нея. На нея очевидно не й пукаше.

След малко той стана и пак се приближи; тя беше вглъбена в играта с кубчето.

— Виж, трябва да се прибирам.

— Мм.

— Кубчето…

Тя се сепна. Поколеба се за миг, после му го подаде, без да продума. Оскар го взе, погледна я и й го върна.

— Добре, вземи го. До утре.

Тя не го прие.

— Не.

— Защо?

— Утре може да ме няма тук.

— Тогава до вдругиден. Най-късно.

Тя се замисли. И взе кубчето.

— Благодаря. Може и утре да съм тук.

— Тук?

— Да.

— Окей. Чао.

— Чао.

Щом се извърна и я остави, Оскар пак чу лекото щракане на кубчето. Тя смяташе да остане тук с тънкия си пуловер. Майка й и татко й трябва да са… много особени, щом я оставят да излиза така. Ще вземе да си докара възпаление на пикочния мехур.

— Къде беше?

— Навън.

— Пиян си.

— Да.

— Нали решихме да спреш пиенето.

— Ти реши. Какво е това?

— Главоблъсканица. Знаеш, че ти вреди…

— Откъде е?

— Взех я за малко. Хокан, ти трябва…

— Че от кого?

— Хокан… Недей!

— Тогава ме зарадвай.

— Какво искаш?

— Позволи ми да те докосна.

— Добре. Но при едно условие.

— Не. Не, не! Това не.

— Утре. Налага се.

— Не. Никога повече. Как така „за малко“? Никога нищо не си вземала „за малко“. Какво е това всъщност?

— Главоблъсканица.

— Нямаш ли си достатъчно? Повече те е грижа за главоблъсканиците ти, отколкото за мен. Главоблъсканици. Гушканици. Главоблъсканици. От кого я взе? ОТ КОГО Я ВЗЕ, те питам!

— Хокан, стига…

— Толкова адски нещастен се чувствам.

— Помогни ми. Само още веднъж. После ще съм достатъчно силна да се справям сама.

— Да, точно там е работата.

— Не искаш да се справям сама.

— За какво ще съм ти после?

— Обичам те.

— Не е вярно.

— Напротив. По някакъв мой начин.

— Нищо подобно. Човек или обича, или не.

— Така ли?

— Да.

— Тогава не знам.

Събота 24 октомври

В събота сутринта пред входната врата на Оскар имаше три дебели вързопа рекламни брошури. Майка му помогна да ги сгъне. По три различни в комплект, общо четиристотин и осемдесет комплекта. Всеки му носеше средно четиринайсет йоре. В най-лошия случай можеше да е само една брошура, което значеше по седем йоре. В най-добрия (и същевременно най-лошия, защото предполагаше безкрайно сгъване) до пет брошури, които му носеха по двайсет и пет йоре.

Беше облагодетелстван, защото високите блокове се падаха в неговия район. Там можеше да се отърве от над сто и петдесет брошури за по-малко от час. Цялата обиколка отнемаше приблизително четири часа с връщането до вкъщи, за да вземе още. А когато всеки комплект съдържаше по пет брошури, се налагаше да се връща два пъти.

Брошурите трябваше да бъдат раздадени най-късно до вторник вечерта, но той обикновено приключваше още в събота. За да му е спокойно.

Оскар сгъваше на пода, майка му — на масата. Не беше никак забавна работа, но му харесваше хаосът, който наставаше в кухнята. Голямата неразбория малко по малко се превръщаше в ред, два, три, четири пакета старателно сгънати брошури.

Майка му пъхна в торбата поредната пачка сгънати брошури, поклати глава.

— Всъщност не ми харесва.

— Кое?

— В никакъв случай… ако някой отвори или… ти в никакъв случай…

— Разбира се. Защо ми е?

— Има толкова особняци на този свят.

— Да.

Водеха този разговор в една или друга форма почти всяка събота. В петък вечер майка му реши, че Оскар изобщо няма да излиза с брошурите тази седмица заради убиеца. Той обаче тържествено се закле да крещи като луд, ако някой понечи дори да го заговори, и майка му отстъпи.

Никога не беше се случвало някой да кани Оскар вътре. Само веднъж някакъв дядка излезе и го нахока, че му „задръства пощата с боклуци“, оттогава той не пускаше нищо у тях.

Сега дядката не подозираше, че тази седмица може да се възползва от специално подстригване с кичури за двеста крони в дамския фризьорски салон.

В единайсет и половина всички брошури бяха сгънати и той излезе. Не можеше просто да ги хвърля на боклука или нещо подобно — от фирмата се обаждаха да питат, правеха проверки на място. Бяха му го набили в главата, когато преди половин година позвъни, за да кандидатства за работата. Може би просто блъфираха, но не смееше да рискува. Освен това нямаше нищо против конкретно тази дейност. Поне първите два часа.

Тогава си играеше например на агент с тайна мисия да разпространява пропагандни листовки срещу врага, превзел страната. Търчеше от вход на вход, нащрек за вражите войници, които като нищо можеше да са предрешени като безобидни старици с кученца.

Или пък си представяше, че всяка къща е изгладняло животно, шестоуст змей, който ядеше само девственици във вид на рекламни брошури, които той пъхаше в устите му. Брошурите пищяха в ръцете му, докато ги тикаше на чудовището.

През последните два часа — както днес на втората обиколка — някак се вцепеняваше. Краката му се тътреха по пътя, а ръцете му извършваха движенията си механично.

Остави ги на земята, вземи шест комплекта под лявата мишница, отвори входната врата, първа врата, отвори пощенската кутия с лявата ръка, с дясната вземи комплекта брошури, пъхни го вътре. Втора врата… и така нататък.

Когато най-сетне стигна до техния двор и до вратата на момичето, той спря отвън и се заслуша. Чуваше се радио, доста приглушено. Само толкова. Пъхна брошурите в пощенския процеп и почака. Никой не дойде да ги вземе.

Завърши в обичайния ред пред своята врата, пъхна комплекта, отключи вратата, взе брошурите и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

Приключи за днес. По-богат с шейсет и седем крони.

Майка му беше отишла да напазарува във Велингбю. Разполагаше с целия апартамент. Не знаеше за какво да го използва.

Отвори чекмеджето под кухненската мивка, погледна вътре. Прибори за хранене, бъркалки и термометър за фурната. В другото чекмедже — химикалки и хартия, комплект картички с рецепти за различни ястия, за които майка му беше абонирана известно време, но се отказа, понеже всички включваха доста скъпи съставки.

Продължи във всекидневната, отвори шкафовете.

Пособията на майка му за плетене на една кука, или пък беше на две. Папка със сметки и касови бележки. Албуми със снимки, които беше разглеждал стотици пъти. Стари седмичници с още нерешени кръстословици. Чифт очила за четене в калъф. Кутия с шевни принадлежности. Малка дървена кутийка с паспортите им, личните жетони за идентификация (беше помолил за разрешение да носи своя на врата си, но майка му каза: само в случай на война), снимка и пръстен.

Претърси чекмеджетата и шкафовете, сякаш издирваше нещо, без да знае какво. Някаква тайна. Нещо, което да му промени живота. Изведнъж най-отзад в дъното на шкафа да намери парче гниещо месо. Или пък надут балон. Каквото и да е. Нещо чуждо.

Извади снимката и я разгледа.

Беше от кръщенето му. Майка му го държеше на ръце и гледаше в обектива. Тогава е била слаба. Оскар беше увит в кръщелна дрешка с дълги сини панделки. До майка му стоеше баща му, докаран с непривичен костюм. Той все едно не знаеше къде да си дене ръцете и ги държеше сковано изпънати отстрани, почти в стойка „мирно“. Гледаше право към бебето в обятията на майката. Слънцето ги огряваше.

Оскар доближи снимката до очите си, за да разгледа израза на баща си. Изглеждаше му горд. Горд и изключително… объркан. Човек, който се радваше, че е станал баща, но не знаеше как да се държи. Какво се прави. Сякаш виждаше бебето за първи път, макар кръщенето да беше половин година след раждането на Оскар.

Затова пък майка му го държеше уверено и спокойно. Погледът й в обектива изразяваше не толкова гордост, колкото… бдителност. Не припарвай, виждаш ли този поглед! Ще те ухапя за носа!

Татко му стоеше леко приведен напред, сякаш искаше да се приближи, но не смееше. Това не беше снимка на семейство. А на момче и майка му. И до тях — мъж, вероятно бащата. Поне според израза на лицето му.

Но Оскар го обичаше, майка му също. Все пак. Въпреки сегашното положение. Просто така беше станало.

Оскар взе пръстена и прочете написаното от вътрешната страна: Ерик 22/4 1967.

Разделиха се, когато той беше на две годинки. Никой от тях не бе направил ново семейство. „Не срещнах.“ И двамата използваха този израз.

Върна пръстена на мястото му, затвори дървената кутийка и я прибра в шкафа. Чудеше се дали майка му понякога гледа пръстена, защо ли го бе запазила. Все пак беше златен. Поне десет грама. Струваше около четиристотин крони.

Оскар пак си облече връхните дрехи, излезе на двора. Започваше да се смрачава, макар да беше едва четири часът. Изключено да отиде в гората по това време.

Появи се Томи, спря се, като видя Оскар.

— Привет.

— Привет.

— К’во става?

— Ами разнесох брошурите и… не знам сега.

— Парите заслужават ли си?

— Горе-долу. Седемдесет-осемдесет крони. Всеки път.

Томи кимна.

— Искаш ли да ти продам един уокмен?

— Не знам. Какъв?

— „Сони“. Петдесетачка.

— Нов?

— Да. В опаковка. Със слушалки. Петдесет.

— Нямам пари. В момента.

— Нали каза, че печелиш седемдесет-осемдесет кинта.

— Да, но вземам парите веднъж месечно. След седмица.

— Да ти го дам сега? И после ще ми платиш, като си вземеш парите.

— Става…

— Окей. Там ме чакай, ще го донеса — и посочи детската площадка.

Оскар отиде и седна на пейката. После стана и отиде до катерушката, погледна. Нямаше я. Върна се бързо на пейката и седна, сякаш бе направил нещо нередно.

След малко дойде Томи и му подаде кутията.

— Петдесет кинта след седмица, окей?

— Ъхъ.

— Какво обичаш да слушаш?

— „Kiss“.

— Какво тяхно имаш?

— „Alive“.

— Нямаш ли „Destroyer“? Мога да ти го дам, ако искаш. Да си го запишеш.

— Да, супер.

Оскар имаше двойния им албум „Alive“, беше си го купил преди няколко месеца, но не го слушаше. Най-често разглеждаше снимките от концерта. Наистина изглеждаха страховити с гримираните си лица. Жив ужас. Всъщност харесваше „Beth“ в изпълнение на Питър Крис, но останалите песни бяха твърде… някак си немелодични. Може пък „Destroyer“ да е по-добър.

Томи стана да си ходи. Оскар стисна кутията.

— Томи?

— Да?

— Онова момче. Дето го убиха. Дали знаеш… как е бил убит?

— Да. Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло.

— Да не е бил случайно… наръган? Онзи да го е намушкал по тялото?

— Хм, не, само шията. Хряаас.

— Ъхъ.

— Друго?

— Не.

— Чао.

— Чао.

Оскар поседя на пейката известно време да поразмишлява. Небето беше тъмнолилаво, вече се виждаше ясно първата звезда — или Венера? Той стана и се прибра, за да скрие уокмена, преди майка му да се върне.

Тази вечер щеше да се срещне с момичето, да си вземе кубчето. Щорите пак бяха спуснати. Наистина ли живее там? Какво правят вътре по цял ден? Тя дали има приятели?

Едва ли.

— Тази вечер…

— Какво си направила?

— Изкъпах се.

— Не ти е присъщо.

— Хокан, ти тази вечер трябва…

— Не, казах ти.

— Моля те!

— Не е там работата… Всичко друго каквото кажеш. На твое разположение. Вземи от мен, за Бога. Ето тук. На ти нож. Не ли? Добре, тогава аз…

— Недей!

— Защо? Така е най-добре. Защо си се къпала? Миришеш на… сапун.

— Какво искаш да направя?

— Не мога!

— Не?

— Какво си намислила?

— Аз ще отида.

— Затова ли е трябвало да се къпеш?

— Хокан…

— Готов съм на всичко за теб. Каквото поискаш, но…

— Да, ясно. Няма проблем.

— Съжалявам.

— Добре.

— И умната. Аз… умната.

Куала Лумпур, Пном Пен, Меконг, Рангун, Чунцин…

Оскар разглеждаше контурната карта, домашното за уикенда. Тези наименования не му говореха нищо, просто съчетания от букви. Беше му приятно обаче, като свери с атласа, поне да види, че наистина има градове и реки точно на местата, където бяха отбелязани на листа…

Да, щеше да ги назубри и майка му да го препита. Щеше да посочва точките и да назовава чуждите думи. Чунцин, Пном Пен. Майка му ще се впечатли. Разбира се, има и нещо забавно във всичките тези странни наименования на далечни места, но…

За какво е цялата работа?

В четвърти клас учиха географията на Швеция. Тогава знаеше всичко наизуст. Не се затрудни. Но сега?

Опита да си спомни поне една шведска река.

Ескан, Вескан, Пискан…

Нещо такова. Може би Етран. Да. Но къде ли се намира? Нямаше представа. След няколко години същото щеше да стане и с Чунцин и Рангун.

Всичко е безсмислено.

Тези места сигурно изобщо не съществуват. А и да ги има… нали никога няма да ги види. Чунцин? Какво ще прави в Чунцин? То е просто бяло кръгче с точица.

Погледна правите линии, върху които се гъчкаха кривите му букви. Това е училището. Нищо повече. Ето това е училището. Карат те да правиш какво ли не и го правиш. Тези места са били създадени, за да дават учителите домашни. Тези домашни нищо не означават. Със същия успех би могъл да напише на чертичките Чипифлакс, Бубелибенг и Спит. Все тая.

Единствената разлика ще е, че госпожицата ще каже: грешка. Не се наричат така. Ще посочи картата с думите: „Ето, погледни, пише Чунцин, не Чипифлакс“. Слабо доказателство. Нали някой е измислил и съдържанието на атласа. Нищо не свидетелства за истинността му. Може би Земята наистина е плоска, но по някаква причина го пазят в тайна.

Кораби, които падат от ръба. Дракони.

Оскар стана от масата. Картата беше готова, попълнена с букви, които госпожицата щеше да одобри. Готово.

Минаваше седем, може би момичето беше излязло? Отиде до прозореца, долепи ръце до стъклото, за да се взре в мрака навън. Сякаш наистина забеляза някакво движение на площадката?

Излезе в коридора. Майка му плетеше на две куки във всекидневната, или пък беше на една.

— Излизам за малко.

— Пак ли? Нали щях да те препитвам.

— Да. После.

— Азия беше, нали?

— А?

— Домашното ти. Нали за Азия?

— Да, сигурно. Чунцин.

— Къде е това? В Китай?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Ами…

— Идвам си след малко.

— Добре. Внимавай. Сложи ли си шапката?

— Разбира се.

Оскар пъхна шапката в джоба на якето си и излезе. На път към детската площадка очите му се адаптираха към мрака и той видя, че съседката седи на катерушката. Застана пред нея с ръце в джобовете.

Днес изглеждаше различна. Пак с розовия пуловер — няма ли друг? — косата й обаче не изглеждаше толкова сплъстена. Падаше гладка, черна покрай лицето.

— Привет.

— Здрасти.

— Здрасти.

Повече няма да казва „привет“. Прозвуча невероятно смешно. Тя се изправи.

— Качи се.

— Окей.

Оскар се покатери горе и седна до нея, дискретно вдиша през носа. Вече не смърдеше.

— По-добре ли мириша?

Оскар се изчерви целият. Момичето се усмихна и му подаде нещо. Кубчето.

— Благодаря, че ми го даде.

Оскар взе кубчето и го разгледа. Пак го разгледа. Държеше го към светлината, доколкото беше възможно, въртеше го и го оглеждаше отвсякъде. Беше подредено. Всички страни по цветове.

— Да не си го разглобила?

— В смисъл?

— Ами… да си го разглобила на парчета и… да си ги подредила.

— И така ли може?

Оскар провери кубчето, сякаш да види дали частите не са се разхлабили поради разглобяване. Той самият го беше правил веднъж, изненада се колко малко завъртания бяха нужни, за да се объркаш и вече да не можеш да го подредиш. Частите не се разхлабиха, след като го разглоби, но тя надали би могла.

— Сто на сто си го разглобила.

— Не съм.

— Нали преди не беше виждала подобно нещо.

— Да. Беше забавно. Благодаря.

Оскар държеше кубчето пред очите си, сякаш то би могло да му разкаже всичко. По някакъв начин беше почти уверен, че момичето не лъже.

— Колко време ти отне?

— Няколко часа. Сега вече би трябвало да става по-бързо.

— Невероятно.

— Не е чак толкова трудно.

Тя се извърна към него. Зениците й бяха толкова големи, че почти не се виждаха ирисите, светлината от входовете се отразяваше в чернотата им — тя сякаш имаше в главата си цял далечен град.

Полото, вдигнато високо по врата, още повече подчертаваше меко изваяния овал и тя изглеждаше като… като комиксова героиня. Кожата, чертите й бяха като нож за масло, заглаждан с най-фина шкурка, докато дървото заприлича на коприна.

Оскар се прокашля.

— На колко си години?

— Ти как мислиш?

— Четиринайсет-петнайсет.

— На толкова ли изглеждам?

— Да. Или не, но…

— На дванайсет съм.

— Дванайсет!

Боже мили! Най-вероятно е по-малка от Оскар, който ставаше на тринайсет идния месец.

— Кога ти е рожденият ден?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Ама… кога си го празнуваш?

— Не го празнувам.

— Поне вашите трябва да знаят!

— Не. Майка ми е мъртва.

— Ох! Така ли… От какво е починала?

— Не знам.

— Е… баща ти не знае ли?

— Не.

— И какво… не получаваш ли никакви подаръци?

Тя направи крачка към него. Парата от дъха й докосна лицето му, а светлините на града в очите й угаснаха заради сянката му. Зениците й станаха като две бездънни ями.

Тъжна е. Толкова ужасно тъжна.

— Не. Не получавам никакви подаръци. Никога.

Оскар кимна притеснен. Светът наоколо не съществуваше. Само двете черни ями на един дъх разстояние. Дъхът им се сплиташе, издигаше се и се разпиляваше.

— Искаш ли да ми подариш нещо?

— Да.

Гласът му дори не беше шепот. Само издишване, което се бе изтръгнало от устата му. Лицето й беше близо. Бузата й, гладка като шлифовано дърво, прикова погледа му.

Затова не забеляза как зениците й се свиха, изразът й се промени. Как горната й устна се повдигна и оголи малки мръснобели кучешки зъбки. Виждаше единствено бузата й и докато тя насочваше зъби към шията му, той вдигна ръка и я погали.

Тя се сепна, скова се за миг и се дръпна. Очите й добиха предишния си вид, светлините на града се запалиха отново.

— Какво направи?

— Извинявай… аз…

— Какво… Направи…

— Аз…

Оскар погледна кубчето в ръката си, отпусна пръсти. Беше го стискал толкова силно, че от ръбовете останаха тъмни белези по дланта му. Подаде й го.

— Искаш ли го? Подарявам ти го.

Тя поклати бавно глава:

— Не. Твое си е.

— Как… се казваш?

— Ели.

— Аз съм Оскар. Какво каза? Ели!

— … Да.

Тя изведнъж се обезпокои. Бързо местеше поглед, сякаш се мъчеше нещо да си спомни.

— Аз… ще се прибирам вече.

Оскар кимна. Тя го погледна право в очите за няколко секунди, после се обърна да си върви. Поколеба се накрай пързалката. После седна, плъзна се надолу и продължи към входа си. Оскар стискаше кубчето в ръка.

— Ще дойдеш ли утре?

Тя се спря, каза тихо: „Да“, без да се обърне, и продължи. Оскар я проследи с поглед. Тя подмина входната си врата и продължи към арката, която водеше навън от двора. Изчезна.

Той погледна кубчето в ръката си. Невероятно.

Завъртя един ред съвсем леко и целостта се наруши. После го върна обратно. Реши да си го запази така. За някое време.

Йоке Бенгтсон се кикотеше на връщане от киното, Егати забавния филм, „Екскурзия с водач“. Особено онези двамата, дето през целия филм се шматкаха да търсят „Кръчмата на Пепе“, жестоки образи. И когато единият прекара мъртвопияния си авер през митницата в инвалидна количка: invalido. Адски готино.

Май нямаше да е зле да отиде на такова пътешествие с някого от тайфата. Но с кого ли?

Карлсон е толкова скучен, че в негово присъствие часовниците спират, ще му призлее от него още на втория ден. Морган е невъзможен, когато се напие, а няма да пропусне, ако е чак толкова евтино. Лари става, ама е толкова кекав. Накрая сигурно и него ще трябва да тика в инвалидна количка. Invalido.

Не, Лаке е човекът.

Можеше да си прекарат наистина готина седмица там, на юг. От друга страна, Лаке е беден като църковна мишка, никога не би могъл да си го позволи. Налива се с бира и пуши всяка вечер. Да му прави компания — да, ама няма кинти за пътешествие до Канарските острови.

Ще трябва да се примири с положението; никой от тайфата в китайския не става за съвместно пътуване.

Може ли да тръгне сам?

Да, нали Стиг-Хелмер във филма точно това прави. Нищо, че е пълен загубеняк. После срещна Уле, намери си мадама и така нататък. Хич не беше зле. Бяха минали осем години, откак Мария го заряза, взе и кучето, та оттогава не бе познал друга в библейския смисъл.

А дали изобщо би го харесала някоя? Може би. Във всеки случай не изглежда чак толкова смотан като Лари. Е, алкохолът беше белязал и лицето, и тялото му, въпреки че донякъде се контролираше. Днес например не беше близнал и капка, макар да стана почти девет часът. Сега се прибира вкъщи и ще удари някой и друг джин с тоник, преди да отиде до китайския.

Наистина трябва да си помисли за пътешествие. Май ще стане като с всичко друго, което бе възнамерявал да направи или да започне през последните години: нищо. Но нали не е забранено да се мечтае.

Вървеше по алеята на парка между улица Холберг и блакебергското училище. Доста тъмно беше, уличните лампи бяха на трийсетина метра една от друга, а китайският ресторант светеше като фар горе на възвишението вляво.

Дали да не зареже тази вечер предпазливостта и да отиде направо в китайския… Не. Твърде скъпо е. Другите ще решат, че е спечелил от лотарията или нещо такова, ще го сметнат за някой гаден скръндза, дето не черпи. Най-добре първо да се прибере и да удари питиетата вкъщи.

Мина покрай обществената пералня; на комина й светеше самотно червено око, отвътре тътнеше приглушен шум.

Една нощ, когато се прибираше пиян до козирката, поради някаква халюцинация му се привидя как коминът се отлепя от покрива и се плъзва надолу по склона към него с бумтене и съскане.

Той се просна на алеята, закрил главата си с ръце в очакване на удара. Когато най-накрая се огледа, коминът се извисяваше на обичайното си място, висок и неподвижен.

Лампата до моста под улица Бьорнсон беше повредена, а пътят отдолу — свод от мрак. Ако беше пиян сега, най-вероятно щеше да се качи по стъпалата до моста и да продължи по улица Бьорнсон, макар този път да беше малко обиколен. Когато се напиеше, му се привиждаха какви ли не щуротии, затова винаги спеше на светната лампа. Сега обаче беше напълно трезвен.

Но и в момента предпочиташе да мине по стълбите. Пиянските глупости тревожеха вече дори трезвото му съзнание. Така че той се спря на алеята и обобщи наум положението: „Ставам параноичен“.

Обаче виж как стоят нещата, Йоке, чуй ме. Ако не се стегнеш и не преодолееш мижавото разстояние под моста, няма никога да отидеш и на Канарските острови.

Как така?

Ами така — защото веднага се сдухваш и от най-нищожния проблем. Във всяка ситуация действаш по закона за най-малкото съпротивление. Да не си въобразяваш, че ще събереш кураж да телефонираш в някоя туристическа агенция, да си извадиш нов паспорт, да накупиш каквото трябва, изобщо да дръзнеш да скочиш в неизвестното, като не ти стиска да изминеш това нищожно разстояние?

И това е вярно. И сега какво? Ако мина под моста, това ще означава, че отивам на Канарските острови, че може и да стане?

На бас, че още утре ще се обадиш да резервираш билет. Тенерифе, Йоке. Тенерифе.

Той тръгна, изпълнен с фантазии за слънчеви плажове и коктейли с чадърчета. По дяволите, ще замине! Тази вечер няма да ходи в китайския, не. Ще си остане вкъщи да прегледа обявите. Осем години. Дявол да го вземе, крайно време е да се стегне.

Тъкмо започна да си представя палми, да се чуди дали на Канарските острови има палми, дали имаше във филма, когато чу звук. Глас. Спря, ослуша се. Откъм стената при свода на моста долови ридания.

— Помощ…

Очите му започнаха да привикват към мрака, но успяваше да различи единствено очертанията на купчини листа, които вятърът беше навял под моста. Стори му се като детски глас.

— Ехо? Има ли някой там?

— Помогни ми…

Огледа се. Наблизо нямаше жива душа. Откъм мрака долиташе шумолене, сега вече различи и движение сред листата.

— Моля те, помогни ми!

Изпита огромно желание да се махне. Но не можеше, естествено. Дете беше пострадало, може би е било нападнато от някого…

Убиецът!

Убиецът от Велингбю се е появил в Блакеберг, само че този път жертвата е оцеляла.

Уф, по дяволите!

Не искаше да се забърква в нищо. Нали щеше да заминава за Тенерифе. Но нямаше как. Пристъпи по посока на гласа. Шумата изпука под краката му; той вече виждаше тялото. Лежеше свито на кълбо в сухия листак.

По дяволите, по дяволите!

— Какво е станало?

— Помогни ми…

Очите на Йоке се бяха нагодили към тъмнината и той видя как детето протяга към него бяла ръчичка. Тялото беше голо, вероятно ставаше дума за изнасилване. Не. По-отблизо видя, че детето не беше голо, а със светлорозов пуловер. Колко да е голямо? На десет-дванайсет години. Може би само са го набили „другарчетата“ му. Но ако е момиче, по-скоро е нещо друго.

Приклекна до детето, взе едната му ръка в своята.

— Какво е станало?

— Помогни ми… Вдигни ме!

— Боли ли те?

— Да.

— Какво ти е?

— Вдигни ме…

— Да не е нещо с гръбнака?

В казармата беше санитар и знаеше, че хора с травма на врата или гръбнака не бива да се местят, преди да се обездвижи главата.

— Боли ли те гърбът?

— Не. Вдигни ме!

Какво, по дяволите, да прави? Ако занесе детето у дома си, полицията може да си помисли…

Ще трябва да го занесе в китайския и оттам да викне линейка. Добре. Тялото на детето беше доста дребно и слабо, вероятно беше момиче, и той, макар да не бе в най-добрата си форма, сигурно щеше да успее да го пренесе толкова наблизо.

— Окей. Ще те занеса до едно място, откъдето ще можем да се обадим. Става ли?

— Да… благодаря.

Сърцето го заболя от това „благодаря“. Как бе могъл да се поколебае? Що за мерзавец е? Но ето че се беше окопитил и щеше да помогне на малката. Подпъхна лявата си ръка под коленете, а другата под тила й.

— Окей. Вдигам.

— Мм.

Беше съвсем лека. Вдигна я много лесно. Най-много двайсет и пет килограма. Може би страдаше от недохранване. Кофти семейни отношения, анорексия. Може да я е малтретирал пастрокът или някой друг. Гадна работа.

Момичето обгърна врата му и опря буза на рамото му. Той щеше да се справи.

— Как е?

— Добре.

Йоке се усмихна. Обля го топлина. Добър човек е все пак. Представи си физиономиите на останалите, когато внесе момичето в ресторанта. Най-напред щяха да се зачудят в какво се е забъркал, а после ще разберат и ще го обсипят с похвали: „Добре си направил, Йоке“, и така нататък.

Тръгна към китайския, улисан в илюзиите си за нов живот, за оттласкване от дъното, и внезапно усети болка в шията. Какво, по дяволите? Сякаш го беше ужилила оса — той понечи да вдигне ръка, да я отпъди, да опипа мястото. Но да не вземе да изпусне детето!

Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.

— Какво правиш, да те вземат мътните?

С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.

— Стига, дявол да го вземе!

Пусна я. И то не съзнателно, а с инстинктивно движение: да ми се маха тази гадост от шията!

Тя обаче не падна. Напротив, стисна тила му в желязна хватка — божичко, колко силно беше малкото телце! — и се вкопчи с крака в тялото му. Беше го стиснала като ръка, сграбчила кукла, а челюстта й не спираше да се движи.

Йоке хвана главата й, опита да я отблъсне от шията си — все едно да се мъчи да откърши жилав клон на бреза. Беше като залепнала за него. Притискаше го толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх.

Залитна назад, бореше се за глътка въздух.

Челюстта на момичето вече не се движеше, сега се чуваше само тихо премляскване. То не отпускаше хватката си нито за миг, напротив — като започна да смуче, я стегна. Чу се изпукване и в гърдите му лумна болка. Няколко счупени ребра.

Не му стигаше въздух, за да изкрещи. Немощно я удряше с юмруци по главата, докато се олюляваше сред сухите листа. Виеше му се свят. Далечните лампи на парка танцуваха пред очите му като светулки.

Загуби равновесие и падна назад. Последното, което чу, беше пращенето на шумата под тила му. В следващия миг главата му се удари в паважа и светът потъна в мрак.

Оскар лежеше, загледан в тапета, не можеше да заспи.

С майка му гледаха мъпетите, но той изобщо не внимаваше в действието. Мис Пиги се ядоса, а Кермит търсеше Гонзо. Едно от сърдитите старчета падна от балкона. Защо? Не разбра. Мислите му бяха другаде.

След това пиха какао с кифлички. Оскар си спомняше, че говориха, но не помнеше за какво. Май да пребоядисат кухненската пейка в синьо.

Взираше се в тапета.

Цялата стена до леглото му беше с фототапет, на който имаше просека в гъста гора. Дебели стволове и зелени листа. Обичаше да лежи и да си представя образи в най-близкия за погледа му листак. Имаше две фигурки, които винаги виждаше. За да зърне останалите, трябваше да положи усилия.

Сега стената доби ново значение. От другата й страна, отвъд гората, живееше Ели. Оскар лежеше, притиснал ръка на зелената повърхност, и се опитваше да си представи какво е оттатък. Дали там е стаята й? Дали и тя сега е в леглото си? Той си представи, че стената е бузата на Ели, погали зелените листа, меката й кожа.

Чу гласове оттам.

Спря да гали тапета и се заслуша. Един тънък и един по-груб глас. Ели и татко й. Като че ли се караха, така звучаха. Той притисна ухо до стената, за да чуе. Дявол да го вземе! Да имаше сега чаша. Не смееше да стане и да вземе, да не би междувременно гласовете да секнат.

Какво си говорят?

Бащата на Ели като че беше ядосан, нейният глас едва се чуваше. Оскар се напрегна, за да долови някоя дума. Чу само няколко ругатни и „… ужасно жестоко“, после тупване, сякаш някой падна. Дали я бе ударил? Дали беше видял как той я погали по бузата и… беше ли възможно?

После заговори Ели. Оскар не можеше да схване и дума от казаното, само мекия тон на гласа й, който се издигаше и снишаваше. Дали щеше да говори така, ако я беше ударил? Да не е посмял да я бие! Оскар ще го убие, ако й посяга.

Жалко, дето не може да минава през стени като Светкавицата, супергероят. Да влезе през нея, да мине през гората и да излезе от другата страна, да види какво става, дали Ели се нуждае от помощ, утеха, каквото и да е.

Там вече беше тихо. Само усещаше ударите на сърцето си като екот в тъпанчетата.

Стана от леглото, отиде до писалището си и изсипа няколко гумички от една пластмасова чашка. Взе я, легна и долепи отвора й на стената, а до дъното й — ухото си.

Чу само далечно дрънчене, едва ли идваше от съседната стая. Какво правят те? Притаи дъх. Внезапен гръм.

Изстрел с пистолет!

Той е измъкнал отнякъде пистолет и — не, беше входната врата, толкова силно затръшната, че стените се разтресоха.

Той скочи от леглото и отиде до прозореца. След няколко секунди навън излезе някой. Бащата на Ели. Носеше чанта, с бързи гневни крачки се запъти към портала и изчезна.

Какво да правя? Да го проследя? Защо?

Пак си легна. Просто беше прекалил с фантазиите. Ели и баща й се бяха скарали, Оскар и майка му също се караха понякога.

Дори се случваше майка му да хлопне вратата по същия начин след някоя по-ожесточена свада.

Но не и посред нощ.

Понякога, когато сметнеше, че е непоносим, майка му заплашваше да се махне и да го остави съвсем сам. Оскар знаеше, че никога не би го направила, тя също знаеше, че той знае. Може би бащата на Ели бе решил да изпълни подобна заплаха. Отива си посред нощ с чантата, и това е.

Оскар лежеше в леглото си, притиснал длани и чело към стената.

Ели, Ели. Там ли си? Нарани ли те? Тъжна ли си? Ели…

На вратата му се почука и той се сепна. За един безумен миг си помисли, че е бащата на Ели, дошъл е да му потърси сметка.

Само че беше майка му. Пристъпи на пръсти в стаята.

— Оскар? Спиш ли?

— Мм.

— Само да ти кажа… за новите съседи. Чу ли?

— Не.

— Как може да не чуеш. Та той крещеше като обезумял и как тръшна вратата. Боже мили! Понякога направо се радвам, че нямам мъж. Горката жена. Виждал ли си я?

— Не.

— И аз не съм. То аз и него не съм виждала. Щорите им са спуснати по цял ден. Сигурно са алкохолици.

— Мамо…

— Да?

— Спи ми се.

— Ох, да, извинявай, миличък. Ама толкова се… Лека нощ. Спинкай.

— Ъхъ.

Майка му излезе, безшумно затвори вратата. Алкохолик ли? Да, вероятно.

Бащата на Оскар имаше периоди на запои, точно затова се разведоха с майка му. Случваше се и той да изпада в такъв гняв, когато беше пиян. Вярно, не посягаше, но се случваше да крещи до прегракване, да тръшка врати и да чупи вещи.

Оскар донякъде се зарадва при тази мисъл. Грозно е, но така си беше. Ако бащата на Ели е алкохолик, двамата имат нещо общо, нещо, което да споделят.

Оскар пак долепи чело и ръце до стената.

Ели, Ели. Знам какво ти е. Ще ти помогна. Ще те спася.

Ели…

Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.

Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.

Нещо не беше наред с главата.

Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.

Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото той самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.

Шията.

По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията — устните и са докоснали кожата му — това обаче не обясняваше тази… верижка…

Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.

Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.

Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно — алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…

Това е просто мъртвец.

Да. Но… главата.

Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.

Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…

Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.

Защо? Защо е това… с главата?

За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи“. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.

Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?

Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.

Какво да прави с трупа?

Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.

В крематориума.

Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.

Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.

Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.

Колко далече е водата? Може би на няколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще! И всичко да свърши. Още по-добре.

Но никой не се появи, целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.

Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.

Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.

Беше го направил.

Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му, лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.

Във водната повърхност се оглеждаха звезди.