Покани ме да вляза

Четвъртък 5 ноември

Краката на Морган замръзваха. Студовете, започнали приблизително с появата на подводницата, ставаха все по-люти през изминалата седмица. Той обожаваше старите си каубойски ботуши, но нямаше как да ги носи с дебели чорапи. Освен това едната подметка беше пробита. Разбира се, винаги можеше да си купи китайски за стотачка, но по-добре да мръзне, отколкото такъв боклук.

Беше девет и половина сутринта и той се прибираше към вкъщи от метрото. Беше ходил до склада в Улвсунда да види дали не търсят работна ръка, та да изкара няколко стотачки, но бизнесът не вървял. И тази година никакви зимни ботуши. Пи кафе с момчетата в офиса им, претъпкан с кутии резервни части и календари с мацки, после взе метрото обратно.

Лари се появи откъм високите блокове и както обикновено имаше вид на човек, над когото е надвиснала смъртна присъда.

— Здравей, старче! — извика Морган.

Лари кимна отсечено, сякаш от сутринта си е знаел, че ще види Морган тук, и се приближи.

— Здрасти. Как е?

— Краката ми са замръзнали, колата е в автоморгата, работа няма и се прибирам да ям разтворима супа. При теб?

Лари продължи в посока към улица Бьорнсон по парковата алея.

— Ами мисля да отида до болницата да навестя Херберт. Ще дойдеш ли?

— Пооправил ли се е?

— Хм, не, май си е както преди.

— Не, без мен. Потискат ме тия работи. Последния път си мислеше, че съм майка му, искаше да му разкажа приказка.

— И ти?

— Естествено. „Златокоска и трите мечета“. Ама днес не. Не съм в настроение.

Продължиха напред по алеята. Когато Морган видя дебелите ръкавици на Лари, осъзна, че ръцете му замръзват, и с известно затруднение ги напъха в тесните джобове на дънките си. Видя се мостът, където Йоке бе изчезнал.

Може би за да предотврати разговор на тази тема, Лари каза:

— Чете ли сутрешния вестник? Сега пък Фелдин8 твърди, че руснаците имали ядрено оръжие на подводницата.

— А какво си е мислел, че имат? Прашки ли?

— Не, но… цяла седмица вече е там. Представи си да беше гръмнала.

— Не се тревожи. Знаят си работата руснаците.

— Ще извиняваш, но не съм комунист…

— Че аз да не би да съм?

— Да, да. А за кои гласува последния път? Народната партия?

— Във всеки случай не съм се клел във вярност на Москва.

И преди бяха водили този разговор. Сега го повтаряха, за да не се налага да гледат, за да не мислят за онова, докато наближаваха свода на моста. Обаче млъкнаха, когато влязоха под него, и спряха. Всеки беше сметнал, че другият бе спрял първи. Взираха се в купчините листа, които се бяха превърнали в преспи, от вида им и двамата изпитаха неприятно чувство. Лари поклати глава.

— Какво ще правим, да му се не види?

Морган мушна ръце по-дълбоко в джобовете си, затропа с крака да ги постопли.

— Единствен Йоста може да предприеме нещо.

Вдигнаха очи към жилището му. Нямаше пердета, мръсни стъкла.

Лари подаде на Морган кутия цигари. Той си взе, Лари също, запалиха. Пушиха мълчаливо, загледани в преспите. След малко младежки гласове ги изтръгнаха от размислите им.

Откъм училището се зададоха деца, които носеха кънки и каски, водеше ги мъж с военен вид. Децата почти маршируваха в колона на около метър разстояние едно от друго. Подминаха Морган и Лари под моста. Морган кимна на едно момче, което познаваше.

— На война ли отивате?

Детето поклати глава, понечи да каже нещо, но продължи напред, за да не изостане. Маршируваха към болницата, сигурно имаха спортен полуден или нещо подобно. Морган стъпка фаса си, сви ръце във фуния и извика:

— Въздушно нападение! Укрий се!

Лари се изсмя, угаси цигарата.

— Леле, още ли има такива? Сигурно изисква и якетата им в коридора да са строени мирно. Та няма ли да дойдеш?

— Не. Днес не ми се ходи. Ама ако побързаш, може да се присъединиш към колоната.

— До скоро.

— До скоро.

Разделиха се под моста. Лари тръгна бавно подир децата, а Морган се качи по стъпалата. Вече целият трепереше от студ. Все пак супата на прах не беше чак толкова лоша, ако я направиш с мляко.

Оскар вървеше до класната. Имаше нужда да поговори с някого и не можеше да се сети за друг. Все пак би си сменил групата, ако имаше избор. Йони и Мике никога не избираха разходката, когато имаха спортен полуден, но днес се присъединиха. Сутринта си шушукаха нещо, поглеждаха към него.

Така че Оскар вървеше с класната. Дори не знаеше дали търси закрила, или изпитва необходимост да поговори с възрастен.

С Ели ходеха вече пети ден. Срещаха се всяка вечер, навън. На майка си казваше, че е с Юхан.

Снощи Ели отново дойде през прозореца. Дълго лежаха будни, разказваха си истории, щом единият приключеше, другият подхващаше. След това спаха прегърнати, а на сутринта я нямаше.

В джоба на панталона си заедно с другото, вече разпарцаливено от четене листче, сега имаше ново. Беше го намерил на бюрото си тази сутрин, когато се стягаше за училище.

Знаеше, че цитатът е от „Ромео и Жулиета“. Ели му бе казала, че написаното на първото листче беше оттам, и Оскар взе книгата от училищната библиотека. Много му хареса, макар да имаше думи, чийто смисъл не разбираше. Да носиш този бледосинкав цвят на девствениците. Ели разбираше ли ги всичките тези думи?

Йони, Мике и момичетата вървяха на двайсетина метра зад Оскар и учителката. Подминаха Китайския парк, където няколко деца от детската градина се пързаляха с шейни и цепеха въздуха с писъците си. Оскар ритна буца сняг и започна тихо:

— Мари-Луис?

— Да?

— Човек как разбира, че е влюбен?

— Ох! Ами…

Учителката бръкна в джобовете на палтото си, хвърли бегъл поглед към небето. Да не беше се замислила за онзи, дето на няколко пъти идва да я чака след училище. Оскар не го хареса. Видя му се някак гаден.

— Сигурно е различно, но… бих казала, когато знаеш… или поне си доста убеден, че искаш да си с този човек завинаги.

— И не можеш без него?

— Да. Точно така. Двама, които не могат един без друг… май това е любовта.

— Като Ромео и Жулиета.

— Да, и колкото е по-трудно… гледал си филма?

— Четох книгата.

Учителката го погледна и му се усмихна с усмивката, която Оскар винаги бе обичал, но точно в този момент тя го смути. Побърза да попита:

— Ами ако са две момчета?

— Тогава са приятели. И това е вид обич. Или мислиш за… да, момчетата също могат да се обичат по този начин.

— И как става?

Учителката сниши глас.

— Ами няма нищо лошо в това, но… ако държиш, може да поговорим друг път.

Изминаха няколко метра в мълчание, стигнаха до склона към залива Кварнвикен. Призрачния склон. Учителката вдиша дълбоко студения въздух с мирис на борова гора. После каза:

— Това е съюз. Независимо дали са момчета или момичета, двама души влизат в един вид съюз и… стават като едно цяло, така да се каже. Така го усещат.

Оскар кимна. Чу гласовете на момичетата да се приближават. След миг щяха да му отнемат класната, както ставаше обикновено. Доближи се до нея:

— Може ли човек да бъде… едновременно момче и момиче? Или нито едното, нито другото?

— Не. Не и хората. Някои животни, които…

Мишел дотича при тях, извика с писклив глас:

— Мари-Луис! Йони ми пъхна сняг във врата!

Бяха преполовили склона. След малко всички момичета бяха при тях и се оплакваха от Йони и Мике.

Оскар забави крачка, изостана малко. Обърна се. Йони и Мике бяха на върха на хълма. Махнаха му. Той не отвърна. Но намери клон отстрани до пътеката и започна да го кастри, докато вървеше.

Подмина Къщата на призраците, дала името и на склона. Гигантски склад със стени от гофрирана ламарина. Изглеждаше направо абсурдно сред дръвчетата. На стената откъм склона някой беше изписал големи букви със спрей:

Момичетата и класната играеха на гоненица, тичаха по пътеката покрай водата. Той нямаше намерение да ги настига. Да, Йони и Мике бяха зад него. Стисна пръчката си още по-здраво, продължи да върви.

Времето беше приятно. Ледът беше стегнал преди няколко дни и стана толкова здрав, че групата с кънки отиде да се пързаля с господин Авила. Когато Йони и Мике заявиха, че искат да се включат в групата за разходка, Оскар се замисли дали да не изтича до вкъщи да си вземе кънките, за да смени групата. Само че не му бяха купували нови кънки от две години, едва ли щяха да му станат.

Освен това се страхуваше от леда.

Веднъж, когато беше малък, гостуваше на баща си в Сьодешвик и татко му отиде да нагледа мрежите за риба. Откъм пристана Оскар го видя как пропадна в леда и за един ужасяващ миг главата му изчезна. Оскар беше сам на кея и закрещя неистово за помощ. За щастие баща му носеше в джоба си клинове за лед, които използва, за да се измъкне, но оттогава Оскар не смееше да се подвизава по леда.

Някой го хвана за раменете.

Той побърза да извърне глава и видя, че госпожата и момичетата бяха изчезнали зад един завой. Йони подхвърли:

— Сега Прасчо ще се изкъпе.

Оскар стисна пръчката по-здраво, с двете ръце. Единственият му шанс. Те го помъкнаха надолу към леда.

— Прасчо смърди на лайна и трябва да се изкъпе.

— Пуснете ме!

— Ей сега. Спокойно. Ей сега ще те пуснем.

Стигнаха до леда. Нямаше нищо, за което да се хване. Влачеха го заднишком по езерото към дупката за гмуркане след сауна. Петите му оставяха двойна диря в снега. Между тях минаваше тоягата и тя оставяше по-плитка бразда.

В далечината видя малки фигурки да се движат по леда. Изкрещя. Извика за помощ.

— Пищи си. Може да успеят да те извадят от водата.

Дупката зееше черна на няколко крачки от тях. Оскар напрегна всичките си мускули и се замята, внезапно се изви настрани. Мике го изпусна. Оскар увисна в ръцете на Йони и замахна с тоягата към пищялите му; тя за малко да се изскубне от ръката му, когато дървото се удари в крака.

— Ааа, по дяволите!

Йони го изпусна и Оскар падна на леда. Изправи се накрай дупката, стисна клона с две ръце. Йони се държеше за пищяла.

— Скапан идиот! Аз ще те… — тръгна бавно към него, май не смееше да се засили, за да не падне и той самият във водата, като блъсне Оскар. Посочи тоягата. — Остави я, иначе ще те убия, ясно ли ти е?

Оскар стисна зъби. Когато Йони се доближи на малко повече от една ръка разстояние, той замахна с пръчката да го удари по рамото. Йони приклекна и тежкият край на клона го улучи над ухото. Йони полетя като кегла за боулинг, тупна на леда и ревна.

Тогава Мике, който бе останал на няколко крачки зад Йони, заотстъпва, вдигна ръце.

— Ама недей, само се шегувахме… нямаше да…

Оскар тръгна към него, размахваше тоягата с глухо свистене. Мике се обърна и хукна към сушата. Оскар спря, свали тоягата.

Йони се беше свил на кълбо, държеше се над ухото. Между пръстите му се стичаше кръв. Оскар искаше да го помоли за прошка. Не бе имал намерение да го наранява чак толкова. Той клекна до Йони, подпря се на тоягата, мислеше да каже „извинявай“, но преди да отвори уста, видя Йони.

Беше съвсем мъничък, свит като зародиш, хленчеше „ааа, ааа“, а тънка струйка кръв криволичеше към яката на якето му. Той бавно мърдаше глава напред-назад.

Оскар го гледаше учуден.

Тази кървяща дрипа на леда не можеше да му направи нищо. Не можеше да го удари, да го засегне, не. Той дори не беше в състояние да се защити.

Дали да не го ударя още няколко пъти, за да се укроти окончателно?

Оскар се изправи, облегна се на тоягата. Беше се поуспокоил и сега усети, че му се гади. Как можа? Йони сигурно е опасно ранен, щом толкова кърви. Ами ако му изтече кръвта? Оскар пак седна на леда, събу си едната обувка и свали вълнения чорап. Допълзя на колене до Йони, побутна го по ръката, с която се държеше за главата, и подпъхна чорапа.

— На. Вземи.

Йони сграбчи чорапа и го притисна към нараненото си ухо. Оскар погледна напред по леда. Видя да се приближава някой на кънки. Възрастен.

В далечината се чу писък. Писък на дете. Панически писък. Пронизителен вой, към който след секунди се примесиха други викове. Приближаващата се фигура спря. За миг остана неподвижна. После се извъртя и подкара обратно.

Оскар стоеше на колене до Йони, усещаше как снегът мокри коленете му. Йони стискаше очи, хленчеше през зъби. Оскар доближи лице до неговото.

— Можеш ли да ходиш?

Йони отвори уста да каже нещо, но избълва жълтеникавобяла течност, която изцапа снега. Малка част пръсна по ръката на Оскар. Той погледна лигавите капки, които се плъзнаха по ръката му, и сериозно се уплаши. Остави тоягата и хукна към сушата да повика помощ.

Детските писъци откъм болницата се бяха усилили. Затича се към тях.

Господин Авила, Фернандо Кристобал де Рейес-и-Авила обичаше да кара кънки. Да. Едно от нещата, които най-много ценеше в Швеция, бяха дългите зими. Участваше в ски маратона Васа вече десет години, а когато се случеше крайбрежните води да замръзнат, отиваше с колата до остров Гредьо всеки уикенд и караше към Сьодерарм, докъдето имаше лед.

От три години не бяха замръзвали, но тази ранна зима сега му вдъхваше надежда. Разбира се, замръзнеше ли, Гредьо щеше да загъмжи от ентусиасти с кънки, но това ставаше през деня. Фернандо Авила най-много обичаше да се пързаля нощем.

При цялото му уважение към маратона Васа, там човек се чувстваше като една от хиляди мравки в мравуняк, който е тръгнал да мигрира. Друго си беше върху ширния лед сам в лунна нощ. Фернандо Авила не беше никак ревностен католик, но в тези моменти наистина усещаше съществуването на Бог.

Ритмичното стържене на кънките, лунната светлина, придаваща на леда оловен блясък, безкрайният звезден свод, студеният вятър, които биеше в лицето му, вечност, дълбина и космос от всичките му страни. Животът не би могъл да бъде по-велик.

Малко момченце подръпна крачола му.

— Господине, пишка ми се.

Авила се събуди от ледените си сънища и се озърна, посочи му няколко дървета на брега, прострели клони чак над водата, като завеса.

— Можеш да отидеш ей там.

Детето изви очи към дърветата.

— На леда?

— Да. Какво толкова? Ще стане нов лед. Жълт.

Момченцето го изгледа сякаш беше побъркан, но се запъти към дърветата.

Авила се огледа, за да провери дали някои от по-големите не бяха се отдалечили твърде много от брега. Набра скорост да стигне до място, откъдето да има пълен обхват. Преброи децата. Точно така. Девет. Плюс онова, дето пикаеше. Десет.

Погледна в другата посока, към залива Кварнвикен, и се спря.

Там ставаше нещо. Няколко души се движеха към нещо подобно на дупка в леда, оградена с разпръснати дръвчета. Докато стоеше така и гледаше, групата се раздели и той видя, че единият държи някаква сопа.

Замахна с нея и другият падна. Дочу рев. Обърна се, провери групата си още веднъж, после се втурна към онези при залива. Единият вече тичаше към сушата.

Тогава чу писъка.

Пронизителен детски писък откъм неговата група. Спря така рязко, че изпод кънките му пръсна сняг. Беше разбрал, че онези при дупката бяха от по-големите деца. Може би Оскар. Ще се оправят. А в неговата трупа имаше малки.

Писъкът стана по-силен и докато обръщаше, за да побърза натам, чу и други гласове.

Cojones!

Само за миг ги остави и нещо се е случило. Дано не се е пропукал ледът. Бързаше с всичка сила, сняг летеше изпод кънките му. Вече виждаше, че няколко деца се бяха насъбрали и пищяха в хор, сякаш ги колят, други се втурнаха към тях. Видя и как някакъв възрастен се спускаше към водата откъм болницата.

След няколко мощни последни замаха се озова при децата и спря така рязко, че лед полетя към якетата им. Не разбираше. Всичките се бяха събрали при завесата от клони, гледаха нещо в леда и крещяха.

Плъзна се към тях.

— Какво има?

Едно от децата посочи надолу, някаква буца беше заседнала в леда. Приличаше на кафява замръзнала туфа трева с червена пукнатина от едната страна. Или на прегазен таралеж. Наведе се над буцата и видя, че беше глава. Замръзнала в леда глава, от която само темето и горната част на челото стърчаха над повърхността.

Момчето, което беше изпратил да пишка, седеше на леда на няколко метра разстояние и хлипаше.

— Ааа, аз я връхлетяааах…

Авила се изправи.

— Всички да се махат! Всички отиват на брега веднага!

Децата също изглеждаха смръзнати в леда, малките продължаваха да крещят. Той грабна свирката си и я наду мощно два пъти. Писъците спряха. Направи няколко крачки, за да застане зад децата и да ги избута към брега. Те не се възпротивиха. Остана само едно момче от пети клас, наведе се любопитно над буцата.

— Ти също!

Авила го повика с ръка. Като стигнаха до брега, каза на жената от болницата:

— Повикайте полиция. Линейка. Има човек, замръзнал в леда.

Жената хукна обратно към болницата. Авила преброи децата, едно липсваше. Момчето, което се бе натъкнало на главата, все още седеше на леда, закрило лице с ръце. Авила се плъзна до него и го повдигна. Детето се извъртя, прегърна го. Той го обхвана като нещо чупливо и го отнесе на брега.

— Може ли да се говори с него?

— Но той не говори.

— Не, но нали разбира какво му се казва.

— Вероятно, обаче…

— Само за миг.

През мъглата в окото си Хокан видя как някакъв в тъмни дрехи издърпа стол и седна до леглото му. Не можеше да различи лицето му, но най-вероятно беше залепил подобаваща неутрална физиономия.

През последните дни Хокан се бе унасял и изплувал от някакъв червен облак, насечен от тънки линии. Знаеше, че го бяха упоявали няколко пъти, оперираха го. Сега за първи път беше в пълно съзнание, но не знаеше колко дни бяха минали, откакто е тук.

Тази сутрин разучи новото си лице с действащата ръка. Цялото беше покрито с нещо като гумирана превръзка, но от очертанията под нея, които въпреки болката проследи с върховете на пръстите си, той разбра, че вече няма лице.

Хокан Бенгтсон не съществуваше. Останало бе само неизвестно тяло в болнично легло. Разбира се, щяха да успеят да го свържат с второто му убийство, но не и с предишния или сегашния му живот. С Ели.

— Как си?

Благодаря, добре, господин полицай. Прекрасно. Лицето ми изгаря като от напалм, но иначе всичко е наред.

— Да, разбирам, че не можеш да говориш, а можеш ли да кимнеш, ако чуваш какво казвам? Можеш ли?

Мога. Ама не искам.

Онзи до леглото въздъхна.

— Опитал си да се самоубиеш тук, значи не си съвсем… в безсъзнание. Не можеш ли да си помръднеш главата? А можеш ли да повдигнеш ръка, ако чуваш какво ти казвам? Можеш ли да си вдигнеш ръката?

Хокан изключи полицая и се замисли за онова място в Дантевия ад, където отиват след смъртта си достойните люде, които са живели преди Христа, така че не са приели кръщение. Опита да си го представи как изглежда.

— Бихме искали да знаем кой си, нали разбираш.

В кой ли кръг или небесна сфера е попаднал самият Данте след смъртта си…

Полицаят приближи стола с половин педя.

— Ще го разберем, бъди сигурен. Рано или късно. Можеш да ни спестиш време, като ни сътрудничиш.

Никой няма да ме потърси. Никой не ме познава. Опитайте.

Влезе медицинската сестра.

— Търсят ви по телефона.

Полицаят стана, отиде до вратата. Преди да излезе, се обърна.

— Веднага се връщам.

Сега мислите на Хокан се насочиха към наистина значимото. В кой кръг щеше да попадне той? Детеубиец. Седми кръг. От друга страна — в първия кръг. На прегрешилите от любов. Освен това и за содомитите има отделен кръг. Логично е да попадне там, където се отива за най-тежкото извършено престъпление.

Тоест, ако някой извърши нещо наистина ужасно, след това може да съгрешава колкото си иска, що се отнася до престъпленията, наказвани в по-горните кръгове. Така или иначе, няма как да стане по-зле. Както са онези престъпници в САЩ, дето ги осъждат на триста години затвор.

Отделните кръгове вървят спираловидно. Дяволска фуния. Цербер с опашката си. Хокан си представи разбойниците, злите жени, високомерните в тинята, в огнения дъжд, скиташе между тях, търсеше своето място.

Във всеки случай беше напълно сигурен в едно. Никога нямаше да попадне в най-долния кръг. Там, където грешниците са в ледено море, където самият Луцифер разкъсва Юда и Брут. Кръга на предателите.

Вратата се отвори пак с онзи странен премляскващ звук. Полицаят седна до леглото.

— Та така. Май са намерили още един при езерото в Блакеберг. Поне въжето е същото.

Не!

Тялото на Хокан трепна неволно, когато полицаят спомена Блакеберг. Полицаят кимна.

— Явно чуваш какво казвам. Чудесно. Значи можем да предположим, че живееш в западните предградия, а? Къде? Рокста? Велингбю? Блакеберг?

Той си спомни как се беше отървал от тялото на онзи при болницата. Постъпи небрежно. Оплеска работата.

— Добре. Сега те оставям за малко на спокойствие. Можеш да си помислиш дали искаш да ни съдействаш. Така за всички ще е най-добре. Нали?

Полицаят стана и излезе. Вместо него се появи медицинска сестра, седна на стол в стаята да го пази.

Хокан замята глава отчаяно, вдигна ръка и задърпа маркуча на респиратора. Сестрата скочи и я отскубна.

— Ще трябва да те вържем. Само още един път да го направиш, и ще те вържем. Разбираш ли? Ако не искаш да живееш — твоя работа, но докато си тук, наше задължение е да те поддържаме жив. Независимо какво си или не си извършил. Разбираш ли? И ще направим необходимото, за да изпълним задължението си, пък ако ще да те стегнем с каиши. Чуваш ли какво ти казвам? Най-добре за всички е да съдействаш.

Да съдействам. Да съдействам. Изведнъж всички искат да съдействам. За тях не съм човек. За тях съм случай. Ах, Боже мой! Ели, Ели! Помогни ми!

Оскар чу гласа на майка си още от стълбището. Говореше с някого по телефона и беше ядосана. С майката на Йони? Спря пред вратата и се заслуша.

— Ще ми се обаждат тук да ме питат къде съм сгрешила, да, така ще стане, и какво ще кажа? Че за съжаление синът ми няма баща и… ами покажи го тогава… не, не си… мисля, че ти трябва да говориш с него по въпроса.

Оскар отключи вратата и влезе в коридора. Майка му каза в слушалката:

— Ето го, прибра се — и се обърна към него. — Обадиха се от училището и аз… говори с баща си за това, защото аз… — и отново заговори в слушалката. — Сега ти… спокойна съм… лесно ти е на теб, седиш си там и…

Оскар отиде в стаята си, легна на леглото и запуши ушите си с ръце. Главата му пулсираше.

Когато отиде в болницата, отначало му се стори, че всички, които търчаха наоколо, имат нещо общо с нараняването на Йони. Оказа се, че не е така. Днес за първи път през живота си видя мъртвец.

Майка му отвори вратата на стаята. Оскар свали ръце от ушите си.

— Баща ти иска да говори с теб.

Той допря слушалката до ухото си и чу далечен глас, който изреждаше монотонно наименования на фарове, скорости и посоки на вятъра. Изчака така, без да каже нищо. Майка му сбърчи вежди учудено. Оскар затули слушалката с длан и прошепна:

— Морската прогноза за времето.

Майка му отвори уста да каже нещо, но се ограничи с въздишка. Отиде в кухнята. Оскар седна на стола в коридора и заслуша прогнозата заедно с татко си.

Знаеше, че баща му се е съсредоточил в това, което съобщаваха по радиото, и нямаше смисъл да му говори. Морската прогноза беше свещена. Когато гостуваше на баща си, цялата дейност в къщата спираше в 16:45 и татко му сядаше до радиото, а разсеяният му поглед се рееше навън, сякаш да се увери дали казаното е вярно.

Баща му отдавна не плаваше, но навикът му беше останал.

Алмагрундет северозападен осем, довечера ще се смени със западен. Добра видимост. Оландски острови северозападен десет, предупреждение за силни ветрове вечерта. Добра видимост.

Така. Най-важното свърши.

— Здрасти, татко.

— О, тук ли си? Здравей. Тази нощ при нас ще духа силен вятър.

— Да, чух.

— Хм. Как си?

— Добре.

— Ами майка ти ми разказа за станалото с онзи Йони. Това съвсем не е добре.

— Не. Не особено.

— Каза, че е получил сътресение на мозъка.

— Да. Той повърна.

— Често става така в подобни случаи. Хари… да, нали го познаваш… веднъж лотът го удари по главата и после… да, лежеше и повръщаше като теле.

— Оправи ли се?

— Да, да, оправи се… е, почина тази пролет. Но това, разбира се, няма нищо общо. Не. Доста бързо се съвзе след удара.

— Добре.

— Да се надяваме, че и момчето ще се оправи.

— Да.

Радиото продължи с морските райони: Ботническия залив и всичко останало. На два-три пъти седя до баща си с атлас, проследяваше с пръст фаровете, щом ги чуеше. По едно време знаеше всичките тези места наизуст, поред, но вече ги бе забравил. Баща му се покашля.

— Та така де, с майка ти говорихме за… дали имаш желание да дойдеш на гости през уикенда.

— Мм.

— Ще си поговорим за това и за… всичко.

— Този уикенд?

— Да. Ако искаш.

— Добре. Но имам малко… да дойда в събота?

— Или петък вечер.

— Не, но… В събота сутрин.

— Ами няма проблем. Да извадя тогава от фризера една морска патица.

Оскар долепи уста до слушалката и каза тихо:

— Без сачми.

Баща му се разсмя.

Миналата есен, когато му беше на гости, Оскар си счупи зъб със сачма, останала в месото на птицата. На майка си каза, че е било камъче в картоф. Морските птици бяха най-вкусната храна за него, докато майка му смяташе, че е „ужасно жестоко“ да се стреля по беззащитните птици. Счупен зъб от самото оръжие на убийството би довел до забрана да припарва до такива ястия.

— Ще проверя още по-внимателно.

— Мотопедът в движение ли е?

— Да. Защо?

— Не, просто питам.

— Аха. Ами да, има доста сняг, може да направим едно кръгче.

— Хубаво.

— Значи до събота. Автобуса в десет ли ще хванеш?

— Да.

— Тогава ще дойда да те посрещна. С мотопеда. Колата нещо не е наред.

— Окей. Добре. Искаш ли да говориш с мама?

— Да… не… ти ще й кажеш, нали?

— Ъхъ. Чао, до скоро.

— Да. Чао.

Оскар затвори слушалката. За миг си представи как движат с мотопеда триколка. Правят кръгчета. Готино беше. Оскар си слагаше къси ски и връзваха за багажника въже с пръчка в другия край. Той я хващаше с две ръце и тръгваха да обикалят селото, все едно караше водни ски на сняг. Това и морската патица с желе от плодчета от офика. И само една вечер далеч от Ели.

Отиде в стаята и си приготви спортния екип и ножа, нямаше да се прибира преди срещата с нея. Имаше план. Докато си обличаше якето в коридора, майка му излезе от кухнята, бършеше оцапаните си с брашно ръце в престилката.

— И? Какво каза?

— Ще отида в събота.

— Аха. Ами за другото?

— Трябва да тръгвам за тренировката.

— Нищо ли не каза?

— Да, каза, но сега трябва да тичам.

— Къде?

— В закрития басейн.

— Кой закрит басейн?

— Онзи до училище. Малкия.

— Какво ще правиш там?

— Ще тренирам. Прибирам се в осем и половина. Или девет. Трябва да се видя с Юхан.

Майка му изглеждаше разтревожена, не знаеше какво да прави с брашнените си ръце, затова пъхна и двете в големия джоб отпред на престилката.

— Аха. Да. Да внимаваш. Да не се подхлъзнеш на басейна, знам ли. Взе ли си шапка?

— Да, да.

— Ами сложи си я. Като се изкъпеш. Навън е студено и ако косата ти е мокра…

Оскар пристъпи напред, целуна я леко по бузата, каза чао и тръгна. Когато излезе от входа, погледна крадешком към прозореца си. Майка му беше там, все още с ръце в големия джоб. Оскар помаха. Тя вдигна бавно едната си ръка и му отвърна.

Той плака половината път до басейна.

Тайфата се беше събрала на площадката пред вратата на Йоста. Лаке, Виргиния, Морган, Лари, Карлсон. Никой не се наемаше да натисне звънеца, понеже с това щеше да поеме и отговорността да изложи причината за посещението им. Още от стълбището се усещаше полъх от миризмата на Йоста. Урина. Морган сръчка Карлсон и измърмори нещо. Карлсон повдигна плетените наушници, които носеше вместо шапка, и попита:

— Какво?

— Не може ли да ги свалиш за малко. Изглеждаш като идиот.

— То си е твое мнение.

Все пак ги смъкна от ушите си, пъхна ги в джоба на палтото си и каза:

— Ти ще бъдеш, Лари. Нали ти си видял.

Лари въздъхна и позвъни. Отвътре се чу гневен вой и меко тупване, сякаш нещо падна на пода. Лари се покашля. Това не му харесваше. Чувстваше се като ченге с цялата тайфа зад гърба си, липсваха им само извадените пистолети. Откъм коридора се чуха провлачени стъпки, после глас:

— Какво стана, малката ми?

Вратата се отвори. Воня на котешка урина блъсна Лари в лицето като вълна и той се задави. На прага стоеше Йоста с износена риза, жилетка и папийонка. В едната му ръка се беше свила котка на оранжеви и бели райета.

— Да?

— Привет, Йоста, как си?

Очите на Йоста блуждаеха по групата на стълбищната площадка. Беше доста пиян.

— Добре.

— Така, значи, дошли сме тук, за да… знаеш ли какво се е случило?

— Не.

— Ами че намерили са Йоке. Днес.

— Така ли. Аха. Да.

— И в такъв случай трябва… да…

Лари извърна глава, търсеше подкрепа от делегацията си. Получи единствено насърчителен жест от Морган. Лари не понасяше да стои така отвън — като някакъв представител на властите, и да излага ултиматуми. Имаше само един начин, както и да се приемеше. Попита:

— Може ли да влезем?

Очакваше някакъв вид съпротива, на Йоста едва ли му се случваше редовно петима души да се появят просто така на вратата му. Той обаче кимна и отстъпи няколко крачки навътре в коридора, за да им направи път.

Лари се поколеба за миг: вонята откъм апартамента беше непоносима, тежеше във въздуха като лепкав облак. Докато той се канеше, Лаке успя да влезе, последва го и Виргиния. Лаке погали зад ухото котката в ръцете на Йоста.

— Сладко коте. Как се казва?

— Тя. Тисба.

— Хубаво име. Имаш ли си и Пирам?

— Не.

Вмъкнаха се през вратата един по един, стараеха се да дишат през устата.

След няколко минути всички се бяха отказали от опитите да избегнат вонята, примириха се и привикнаха. Котките бяха избутани от дивана и фотьойла, донесоха столове от кухнята, извадиха водка, тоник грейпфрут и чаши и след кратък разговор на тема котки и времето Йоста каза:

— Значи са открили Йоке.

Лари гаврътна питието си. Всичко изглеждаше по-просто с топлината на алкохола в стомаха. Наля си нова чаша и отвърна:

— Да. Долу до болницата. Замръзнал в леда.

— В леда?

— Да. Днес там беше пълен цирк. Отидох да видя Херберт, не знам дали го познаваш, та… излизам от болницата и гледам — навсякъде ченгета, линейка, а след малко дойде и пожарната…

— Пожар ли стана?

— Не, но понеже трябваше да разбият леда около него. Е, тогава още не знаех, че е той, ама после, като го домъкнаха на брега, разпознах дрехите, защото лицето… нали беше заледено всичко, та не можеше да… но дрехите…

Йоста завъртя ръка, сякаш поглади голямо невидимо куче.

— Я почакай малко… той удавил ли се е… нищо не разбирам…

Лари отпи глътка, избърса си устата.

— Не. Точно това си мислеха ченгетата. Отначало. Доколкото схващам. Повече стояха със скръстени ръце, докато лекарите се занимаваха с някакво момче с разкървавена глава, така че…

Йоста поглади невидимото куче по-енергично, или напротив, се опита да го избута. Чашата му се разплиска и капна на килима.

— Ама… сега съвсем не мога… главата му кървяла…

Морган свали котката, която държеше в скута си, и си изтупа панталона.

— Това няма нищо общо. Хайде де, Лари.

— Да. Ама като го измъкнаха на брега… Разбрах, че е той. Виждаха се и някакви въжета, ей така. Завързани. И някакви камъни на въжетата. Тогава ченгетата скочиха като ужилени. Хукнаха да говорят по радиостанциите и да заграждат с ония техните ленти и да разпъждат хората като луди. Изведнъж адски много се обезпокоиха. Ами… просто някой го е удавил там.

Йоста се облегна на дивана, закри очи с ръце. Виргиния, която седеше между него и Лаке, го погали по коляното. Морган напълни чашата му с думите:

— Важното е, че са намерили Йоке. Искаш ли тоник грейпфрут? Ето. Откриха го и вече знаят, че е бил убит. Сега работата става по-друга.

Карлсон се покашля и се обади с авторитетен тон:

— А в шведското правосъдие има нещо, наречено…

— Затваряй си устата — прекъсна го Морган. — Тук може ли да се пуши?

Йоста кимна объркано. Докато Морган вадеше цигарите и запалката си, Лаке се наведе на дивана, за да гледа Йоста в очите.

— Йоста… Ти нали си видял как е станало. Полицията трябва да разбере.

— Да разбере? Как да разбере?

— Ами чисто и просто отиваш и разказваш какво си видял.

— Не… не.

В стаята настъпи мълчание.

Лаке въздъхна, наля си половин чаша водка и капна малко тоник грейпфрут, отпи голяма глътка и затвори очи, а изгарящият облак изпълни стомаха му. Не искаше да го кара насила.

Докато бяха в китайския, Карлсон дърдореше нещо за дълга на свидетеля и отговорността пред закона, но колкото и да му се искаше да пипнат извършителя, Лаке нямаше намерение да насочи ченгетата към приятел като някакъв доносник.

Котка на сиви петна го побутна с глава по пищяла. Вдигна я в скута си и я погали разсеяно по гърба. Пък и защо ли? Йоке е мъртъв, сега го знаеха със сигурност. Какво значение можеше да има всичко друго?

Морган стана и отиде до прозореца с чашата си в ръка.

— Тук ли стоеше? Като го видя?

— … Да.

Морган кимна, отпи.

— Хм, вече схващам. Всичко се вижда. Абе хубаво местенце. Красива гледка. Като изключим… гледката е красива.

По бузата на Лаке се стичаше сълза. Виргиния посегна и улови ръката му. Той отпи още една солидна глътка, за да прогори болката, която го разкъсваше.

Лари известно време гледа как котките шарят напосоки из стаята, после побарабани по чашата си и каза:

— Ами ако само им подхвърлим нещо? За мястото? Може да намерят отпечатъци и… каквото там намират.

Карлсон се усмихна.

— А как ще обясним откъде сме разбрали? Просто си знаем? Нали ще вземат да любопитстват как… от кого сме разбрали.

— Може и да се обадим анонимно. Само да съобщим.

Йоста измърмори нещо на дивана. Виргиния се приведе към него.

— Какво каза?

Йоста каза съвсем тихо, забил поглед в чашата си.

— Извинете ме. Но съм много уплашен. Не мога.

Морган се обърна към тях, махна с ръка.

— Добре тогава. Няма какво да го обсъждаме. — Хвърли строг поглед към Карлсон. — Все ще измислим нещо. Ще трябва да се оправим по друг начин. С рисунка, с обаждане, няма значение. Ще го измислим. — Той отиде при Йоста и побутна крака му със своя. — Чуй ме, Йоста, стегни се. Все някак ще се оправим. Успокой се. Йоста? Чуваш ли какво ти казвам? Ще се справим. Наздраве! — Протегна чашата си, чукна я в неговата и отпи. — Ще успеем. Нали?

Тъкмо се раздели с другите пред закрития басейн и пое към вкъщи, когато я чу откъм училището.

— Ссст. Оскар!

Стъпки надолу по стъпалата и тя се появи от сянката. Беше го чакала там. Значи е чула как се сбогува с другите и как те му говореха като на свой човек.

Тренировката мина добре. Той далеч не беше толкова безпомощен, колкото си мислеше, дори се представи по-добре от две-три други момчета, ходили вече няколко пъти. Безпокойството, че учителят ще го разпитва за случилото се днес на леда, се оказа неоправдано. Попита само: „Говори ли ти се за това?“, и когато Оскар поклати глава, той не настоя.

Басейнът беше друг свят, отделен от училището. Учителят не беше толкова строг, а останалите момчета не го закачаха. Всъщност Мике го нямаше. Дали сега не се бои от него? Тази мисъл го опияняваше.

Пресрещна Ели.

— Здрасти.

— Привет.

Сега и Ели използваше тази дума за поздрав. Тя носеше някаква несъразмерно голяма риза на карета и пак изглеждаше някак си… съсухрена. Кожата — суха, лицето — изпито. Оскар и снощи забеляза няколко бели кичура, сега бяха станали доста повече.

Когато беше здрава, Оскар я смяташе за най-сладкото момиче на света. Но в този й вид… просто на нищо не приличаше. Хората не изглеждат така. Като джуджета. Само че те не са толкова слаби, толкова… не, не приличаше дори на джуджетата. Беше й благодарен, че не се показа пред момчетата.

— Как е? — попита той.

— Горе-долу.

— Ще си играем ли?

— Много ясно.

Тръгнаха да се прибират рамо до рамо. Оскар имаше план. Щяха да сключат съюз. Ако го направят, Ели ще оздравее. Ще стане магия — като тези, за които четеше в книгите. А магията… тя наистина съществува. Поне донякъде съществува. Не се получава само при онези, които я отричат.

Влязоха в двора. Той докосна рамото й.

— Хайде да отидем в общото мазе.

— Ами… Добре.

Влязоха във входа на Ели и Оскар отключи вратата за сутерена.

— Ти нямаш ли ключ за тук? — попита той.

— Май нямам.

Вътре беше тъмно като в рог. Вратата зад тях се затръшна. Стояха един до друг, чуваха само дишането си. Оскар прошепна:

— Ели, знаеш ли. Днес… Йони и Мике искаха да ме хвърлят във водата. В една дупка в леда.

— Не! Ти…

— Чакай. Знаеш ли какво направих? Носех клон, голям клон. Ударих Йони по главата и потече кръв. Получи мозъчно сътресение, закараха го в болница. Но не можаха да ме хвърлят във водата. Аз… го ударих.

Няколко секунди мълчание. После Ели каза:

— Оскар.

— Да?

— Браво.

Той протегна ръка към ключа за лампата, искаше да види лицето й. Светна. Тя го погледна право в очите и той забеляза зениците й. За част от секундата, преди да се адаптират към светлината, те приличаха на онези кристали, за които учеха по физика. Бяха… елипсовидни.

Като на гущерите. Не. На котките. Котките.

Ели премигна. Зениците й станаха като преди.

— Какво има?

— Нищо. Ела…

Оскар отиде до общото мазе и отвори вратата. Чувалът беше почти пълен, не го бяха изнасяли от известно време. Ели се шмугна до него и заровиха из боклука. Оскар намери торба с празни бутилки, които можеше да върне. Ели откри пластмасов меч, размаха го и попита:

— Ще проверим ли и в другия вход?

— Не, Томи и компания може да са там.

— Кои са те?

— Ами едни по-големи момчета, имат мазе, където… се събират вечер.

— Много ли са?

— Не, трима. Най-често само Томи.

— И са опасни?

Оскар сви рамене:

— Добре, дай да видим.

През Оскаровия вход стигнаха до входа на Томи. Там Оскар се поколеба. Ами ако са вътре? Ако видят Ели? Ако… може да се случи нещо, с което не би успял да се справи. Тя вдигна пластмасовия меч пред себе си:

— Какво има?

— Нищо.

Отключи вратата. Още щом влязоха в коридора, той чу музика откъм мазето им. Обърна се към нея и прошепна:

— Тук са! Ела.

Ели не помръдна. Душеше въздуха.

— На какво мирише?

Оскар се увери, че няма никакво движение в дъното на коридора, помириса въздуха. Не усети нищо различно от обичайните миризми в сутеренния етаж. Ели каза:

— Боя. Лепило.

Оскар пак помириса въздуха. Не надуши нищо, но знаеше какво е. Когато се обърна, за да я изведе оттам, видя, че тя човъркаше ключалката на вратата.

— Да си вървим. Какво правиш?

— А, само…

Докато отключваше входа към съседния коридор, пътя за отстъпление, вратата зад тях се затвори. Но с по-особен звук. Без щракване. Само метален удар. По пътя обратно разказа на Ели за дишането на лепило, как се замайваха момчетата след лепилото.

В другото мазе отново се почувства сигурен. Коленичи и започна да брои празните бутилки в торбата. Четиринайсет бирени и една от алкохол, нея нямаше да я вземат.

Когато вдигна очи, за да съобщи резултата на Ели, тя стоеше пред него, вдигнала меча като за нападение. Свикнал да му се стоварват неочаквани удари, Оскар леко потрепна. Но Ели измънка нещо, докосна рамото му с меча и заяви с гръден глас:

— С това те посвещавам в рицарско звание, победителю на Йони, рицар на Блакеберг и всички околни райони като Велингбю… ъъ…

— Рокста.

— Рокста.

— Може би Енгбю?

— Може би Енгбю.

Удряше леко рамото му при всяко ново име. Оскар извади ножа си от чантата, вдигна го и се провъзгласи за „рицар на може би Енгбю“. Искаше Ели да е Прекрасната девойка, която да спаси от Змея.

Само че тя предпочете да е страховито чудовище, което хапва прекрасните девойки за закуска, и трябваше да се бие с нея. Оскар остави ножа прибран в ножницата, докато се дуелираха, викаха и тичаха по коридорите. Посред играта в ключалката на вратата изстърга ключ.

Те се свиха в избеното помещение за хранителни продукти, където мястото едва стигаше да седят бедро до бедро, задъхани и безшумни. Чу се мъжки глас.

— Какво правите тук долу?

Оскар седеше притиснат до Ели. Вълнението го задушаваше. Човекът направи няколко крачки навътре от вратата.

— Къде сте се скрили?

Оскар и Ели притаиха дъх, защото мъжът се спря да се ослуша. После каза:

— Проклети хлапетии — и си тръгна.

Останаха в избеното помещение, да не би да се върне, после изпълзяха навън, подпряха се на дъсчената стена и се засмяха. След миг Ели легна на циментения под и се загледа към тавана. Оскар я побутна по крака.

— Уморена ли си?

— Да. Уморена.

Той извади ножа от канията, разгледа го. Беше тежък, красив. Внимателно притисна пръст в острието му, дръпна го. Малка червена точица. Направи го пак, по-силно. Погледна си пръста, на върха му имаше капка кръв. Но не, така не ставаше.

— Ели? Искаш ли да направим нещо?

Тя продължаваше да се взира в тавана.

— Какво?

— Искаш ли… да се свържем в съюз?

— Да.

Ако беше попитала „как“, той най-вероятно щеше да й разкаже какво бе намислил, преди да го направи. Тя обаче отвърна само с „да“. Беше съгласна на всичко. Оскар преглътна тежко, стисна острието в шепа, затвори очи и изтегли ножа. Остра пареща болка. Задъха се.

Направих ли го?

Отвори очи, разтвори длан. Да. На нея имаше тънка резка, кръвта бавно напираше: не както си беше представял, на тънка ивица, а на капчици като перлен низ, те се сляха в по-дебела и неравна линия, докато ги гледаше в захлас.

Ели вдигна глава.

— Какво правиш?

Оскар продължаваше да държи ръката пред лицето си, взираше се в нея:

— Много е лесно. Ели, никак не… — показа й кървящата си длан.

Тя се облещи. Заклати неистово глава и запълзя назад, далеч от ръката му.

— Не, Оскар…

— Какво има?

— Оскар, не.

— Почти не боли, никак.

Ели замря, вторачена в ръката му, не спираше да клати глава. В другата си ръка Оскар държеше ножа за острието и й го подаде откъм дръжката.

— Може само да си убодеш пръста. После ще смесим кръвта си. Ще сключим съюз.

Ели не взе ножа. Оскар го остави на пода, за да подложи здравата си ръка под раната, от която се застича кръв.

— Хайде де! Не искаш ли?

— Оскар… не. Ще се заразиш, ще…

— Изобщо не се усеща.

През лицето й сякаш мина призрачна сянка и така изкриви облика й, че Оскар забрави за кръвта, която покапа от ръката му на пода. Сега тя изглеждаше като чудовището, на което току-що се бе преструвала в играта им, и той отстъпи назад, а болката в ръката му се засилваше.

— Ели, какво…

Тя седна, сви колене под себе си, превъртя се на четири крака и впери поглед право в кървищата му ръка, пропълзя крачка към нея. Спря се, стисна зъби и изсъска:

— Махай се!

Очите на Оскар се насълзиха от страх.

— Ели, спри! Вече не играем. Стига!

Ели запълзя отново, спря се. Наложи си да извие глава, да я наведе към пода, извика:

— Върви си! Иначе ще умреш!

Оскар се изправи и заотстъпва. Спъна се в торбата с бутилки и тя падна и издрънча. Притисна се до стената, а Ели допълзя до кървавото петно от ръката му.

Още една бутилка падна на пода. Оскар стоеше притиснат до стената и гледаше Ели, която изплези език и заоблизва мръсния цимент там, където бе капала кръвта му.

Бутилката издрънча за последно и се спря, Ели ближеше пода. Когато вдигна глава към него, на носа й имаше сиво петно от мръсния цимент.

— Върви си… моля те… върви си…

Лицето й пак се разкриви от призрачната сянка, но преди тя да успее да вземе надмощие, Ели се изправи и хукна през коридора, отвори вратата към входа си и изчезна.

Оскар остана, стиснал здраво наранената си ръка. Кръвта се процеждаше между пръстите му. Отвори я, погледна раната. Беше станала по-дълбока от предвиденото, но не изглеждаше опасна, така му се стори. Кръвта даже вече се съсирваше.

Погледна избледнялото петно на пода. После леко близна дланта си и плю.

Нощно осветление.

Утре сутринта ще му оперират устата и гърлото. Май се надяват нещо да им каже. Езикът му си беше на мястото, можеше да го движи по небцето. Вероятно ще може да говори отново, макар да нямаше устни. Само че не възнамеряваше.

Някаква жена, не знаеше дали полицай или сестра, седеше в ъгъла на няколко метра от него и четеше книга, пазеше го.

Дали полагат такива усилия винаги когато някой реши да се самоубие?

Ясно, че е особено ценен за тях, че очакват много от него. Сигурно изравят сега стари случаи, престъпления, чийто извършител можеше да е той. Този следобед дойде пореден полицай и му взе пръстови отпечатъци. Не оказа съпротива. Нямаше значение.

Може би отпечатъците щяха да го свържат с двете убийства във Векшо и Норшопинг. Направи опит да си припомни как беше станало, дали не бе оставил отпечатъци или други следи. Вероятно да.

Безпокоеше го единствено това, че тези хора можеше да стигнат някак и до Ели.

Хора…

Пускаха бележки в пощенската му кутия, заплашваха го.

Някой от пощата, който живееше в същия район, бе подшушнал на останалите съседи какъв вид пратки, какви филми получаваше.

След някой и друг месец го уволниха от училището. Нямаше начин такъв да работи с деца. Напусна без разправии, макар че вероятно можеше да оспори решението чрез профсъюза. Нали не беше правил нищо в училището, не беше чак толкова глупав.

След това кампанията срещу него набра сила и една нощ някой хвърли запалителна смес през прозореца на хола му. Той изхвърча на двора само по долни гащи, стоеше и гледаше как животът му се изпепелява.

Разследването се проточи във времето, затова и не получи никакви пари от застрахователната компания. Със скромните спестявания си купи билет за влака и нае стая във Векшо. Там започна да се самоунищожава.

Пропи се, изпадна дотам, че се наливаше с каквото докопа. Лосион против акне, денатуриран спирт. Крадеше нужното за направа на домашно вино и го изпиваше, преди да е готово.

Стараеше се да не се задържа вкъщи, някак си му се искаше „хората“ да го виждат как умира ден след ден.

Пиян губеше задръжки, пускаше ръка на млади момчета, биеха го, прибираха го в полицията. Държаха го по три дни в ареста, където си изповръщаше червата. Пускаха го. Продължаваше да пие.

Една вечер седеше на някаква пейка до игрище в парка с бутилка недоферментирало вино в найлонова торбичка. Тогава се появи Ели и седна до него. Хокан беше толкова пиян, че едва ли не мигновено сложи ръка на бедрото й. Ели не я отмести, хвана главата му с две ръце, извъртя я към себе си и му каза:

— Ти идваш с мен.

Хокан изломоти нещо за финансовото си положение, не можеше да си позволи такава красота в момента, но в по-добри времена…

Ели избута ръката му от бедрото си, наведе се да вземе бутилката му, изля я и обясни:

— Не ме разбираш. Слушай! Спираш да пиеш. Идваш с мен. Ще ми помагаш. Нуждая се от теб. Аз също ще ти помогна.

Подаде му ръка, Хокан я хвана и си тръгнаха.

Той спря да пие и пристъпи към изпълнение на задълженията си.

Ели му даде пари да си купи дрехи и да наеме друг апартамент. Той изпълни всичко, без да се замисля дали тя е „лоша“, „добра“ или нещо друго. Беше красива, а и му върна достойнството. В редки мигове го даряваше и с… милувка.

Книгата изшумоля, когато пазачката обърна нова страница. Вероятно някое евтино романче. В Платоновата „Държава“ стражарите са най-образовани. Само че това е Швеция през 1981-ва, тук по-скоро се чете Ян Гиу.

Мъртвецът във водата, човекът, когото беше удавил. Неправилно, разбира се. Трябваше да послуша Ели и да го зарови. Но трупът му не можеше да отведе следата до нея. Ще сметнат за нещо странно отпечатъка на шията му, но най-вероятно ще решат, че кръвта е изтекла във водата. Дрехите му бяха…

Пуловерът!

Пуловерът на Ели, който Хокан бе намерил върху тялото, когато отиде да го премахне. Трябваше да го прибере вкъщи, да го изгори, каквото и да е.

А го беше заврял под якето му.

Как ли ще го изтълкуват? Детски пуловер, оцапан с кръв. Дали някой е виждал Ели с него? Някой, който би могъл да го разпознае? Ако евентуално излезе снимка във вестника? Някой, когото е срещала, някой…

Оскар. Момчето от блока.

Хокан се размърда неспокойно в леглото. Пазачката остави книгата си и го погледна.

— Без глупости.

Ели пресече улица Бьорнсон и влезе в двора между девететажните блокове, два гиганта над сгушените триетажни блокчета наоколо. Навън нямаше жива душа, но прозорците на гимнастическия салон светеха; тя се приплъзна по аварийната стълба и надникна вътре.

От малък касетофон гърмеше музика. Жени на средна възраст топуркаха в такт с нея, та чак подът се тресеше. Ели се настани на металната стълба, подпря брадичка на коленете си и се загледа.

Много от жените бяха с наднормено тегло, а масивните им бюстове се друсаха под блузите като весели топки за боулинг. Жените подскачаха и тропаха, вдигаха колене и телесата им се тресяха в изпънатите анцузи. Обикаляха в кръг, пляскаха с ръце, пак подскачаха. А музиката не спираше. Топла кръв, изпълнена с кислород, захранваше жадните мускули.

Само че жените бяха прекалено много.

Ели скочи от аварийната стълба, приземи се меко върху замръзналата земя, заобиколи гимнастическия салон и спря пред закрития басейн.

Големите матирани стъкла хвърляха светли четириъгълници светлина на снега. Над всеки от големите прозорци имаше по един нисък и продълговат от обикновено стъкло. Ели подскочи и увисна на стряхата, надникна вътре. Басейнът беше празен. Водната повърхност блестеше на неоновата светлина. По нея се носеха няколко топки.

Плуване. Плискане. Игри.

Ели се олюля напред-назад, тъмно махало. Погледна топките, представи си ги как политат във въздуха, подхвърлят ги, смях, викове и пръски вода. Пусна се от покрива, падна и нарочно се приземи толкова тежко, че да я заболи, продължи през двора на училището към алеята в парка и спря под високо дърво до пътя. Тъмно. Никакви хора. Вдигна очи към короната на дървото на пет-шест метра над гладкия ствол. Изрита си обувките. Представи си новите си ръце, новите си крака.

Болката едва се усещаше, леко изтръпване, електрически ток през пръстите на ръцете и краката, когато се изтъниха и преобразуваха. Фалангите на пръстите й се издължиха с пукот, прокъсаха меката кожа и на върховете се образуваха дълги извити нокти. Същото стана и с пръстите на краката.

Ели подскочи на няколко метра височина и заби нокти в ствола, покатери се на дебел клон, надвиснал над пътеката. Обхвана го с ноктестите си крака и застина неподвижно.

Остра болка прободе корените на зъбите й, когато си представи как се изострят. Те се източиха, невидима пила ги изостри. Ели прехапа внимателно долната си устна, кожата почти се надупчи от извитите на полумесеци игли.

Оставаше й само да чака.

Наближаваше десет часът и температурата в стаята беше почти непоносима. Вече бяха изпили две бутилки, отвориха нова и всички бяха единодушни, че Йоста е адски свестен тип и добрината му не бива да остане невъзнаградена.

Единствена Виргиния внимаваше с алкохола, понеже щеше да става за работа рано сутринта. Изглежда, никой освен нея вече не усещаше вонята в стаята. Предишната задушна миризма на котешка урина и спарено сега се смесваше с цигарен дим, алкохолни изпарения и потта на шест тела.

Лаке и Йоста все още седяха от двете й страни на дивана, но и двамата пияни. Йоста милваше котка в скута си, разногледа котка, заради която Морган избухна в такъв неудържим смях, че си удари главата в масата и гаврътна едно питие чисто, за да потуши болката.

Лаке почти не говореше. Седеше, зареял поглед в пространството, а очите му плувнаха в алкохолни пари, после помътняха, накрая се замъглиха. От време на време устните му се помръдваха беззвучно, сякаш разговаряше с призрак.

Виргиния се изправи и отиде до прозореца.

— Става ли да отворя малко?

Йоста поклати глава.

— Котките… може… да скочат долу.

— Абе ще стоя тук да пазя.

Йоста продължи да клати глава автоматично и Виргиния отвори прозореца. Въздух! Тя вдиша жадно няколко глътки свеж въздух и веднага се почувства по-добре. Лаке, който бе започнал да се свлича настрани поради липсата на Виргиния като опора, се изправи внезапно и заяви на висок глас:

— Приятел! Истински… приятел!

Стаята отвърна с одобрително ломотене. Всички разбираха, че той говори за Йоке. Лаке се втренчи в празната чаша в ръката си и продължи:

— Имаш приятел… който никога не те е предавал. И това е безценно. Чувате ли? Безценно! Трябва да разберете, че ние с Йоке бяхме… ей така! — той сви ръка в здрав юмрук и го размаха пред лицето си. — Нищо не може да замени това. Нищо! Седите тука и гъгнете: „толкова свестен човек“, и прочее, но вие… вие сте просто кухи. Шушулки! Аз вече си нямам никого. Йоке… няма го. Никого. Така че не ми говорете за загуба, не ми говорете…

Виргиния го слушаше от прозореца. Отиде при него, за да му припомни за своето съществуване. Приклекна пред коленете му, потърси да срещне погледа му и каза:

— Лаке…

— Не. Не ми се навирай… „Лаке, Лаке“… просто е така! Нищо не схващаш. Ти си… безчувствена. Отиваш в града, хващаш си шофьор на ТИР или какъвто е там и го водиш вкъщи да те изчука. Такива ги вършиш. Мамка ти… цял автопарк тираджии са те оправили, нали! А приятелят… приятелят…

Виргиния се изправи с насълзени очи, зашлеви шамар на Лаке и избяга от жилището. Лаке се търкулна на дивана и се удари в рамото на Йоста. Той измънка:

— Прозорецът, прозорецът…

Морган го затвори с думите:

— Браво бе, Лаке. Добре го даваш. Едва ли ще я видиш пак.

Лаке се надигна, завлече се с омекналите си крака до Морган, който гледаше през прозореца.

— По дяволите, не исках…

— Ясно. Ама на нея го кажи.

Морган кимна надолу — Виргиния тъкмо излизаше от входа, тръгна към парка с бързи крачки и сведена глава. Лаке проумя какво беше казал. Последните думи отекнаха в главата му като ехо. Така ли й казах? Завъртя се и се втурна към вратата.

— Трябва да…

Морган кимна.

— Давай бързо. Поздрави я от мен.

Лаке хукна надолу по стълбите, доколкото успя с разтрепераните си крака. Мозаечните стъпала пъстрееха пред очите му, парапетът се плъзгаше толкова бързо, че започна да му пари на дланта. На едната площадка се подхлъзна, падна и болезнено си удари лакътя. Ръката му пламна и се скова. Той се вдигна и се запрепъва надолу по стълбите. Бързаше да спаси човешки живот. Своя.

Виргиния вървеше към парка, без да се обръща назад.

Хлипаше и подтичваше, сякаш искаше да избяга от сълзите. Те обаче я преследваха, пълнеха очите й, стичаха се по бузите й. Токчетата на обувките й дупчеха снега, чаткаха по асфалта на пътеката в парка; тя се обгърна с ръце.

Наоколо нямаше жива душа и тя се разхлипа, забързана към вкъщи, притисна ръце към корема си; болката й нарастваше отвътре като злобен ембрион.

Допусни някого по-близо и той ще те нарани.

С право поддържаше само краткотрайни връзки. Не пускай никого в живота си. Сближиш ли се, ще те нарани. Разчитай само на себе си. Можеш да понесеш болката, ако си сама. Ако нямаш надежда.

Ала за Лаке бе имала надежда. Нещата да се развият с времето. И после. Един ден. Какво? Приемаше храната и топлината й, но тя не означаваше нищо за него.

Вървеше приведена по алеята, превита от мъка. Сякаш имаше на гърба си някакъв демон и гой й нашепваше в ухото ужасии.

Вече не. Никога.

Тъкмо си помисли за демона и той скочи отгоре й.

На гърба й се стовари нещо тежко и тя падна безпомощно. Затисна буза в снега и сълзите по лицето й се вледениха. Нещо я притискаше към земята.

За миг наистина помисли, че демонът на мъката се е материализирал и я е нападнал. После усети разкъсващата болка в шията, остри зъби се забиха в гърлото й. Тя успя някак да се изправи, завъртя се, мъчеше се да се отърве от нещото на гърба си.

То ръфаше шията й, гърлото, кървава струя се стичаше между гърдите й. Тя нададе вой и се задърпа да го отърси от гърба си, с писък падна пак на снега.

Нещо твърдо й запуши устата. Ръка.

Нокти се забиха в меката плът на бузата й… дълбоко, още по-дълбоко, чак до костта.

Зъбите спряха да ръфат и се чу всмукващ звук, сякаш някой допиваше със сламка остатъка от питие в чашата. Нещо потече по окото й и тя не знаеше дали са сълзи, или кръв.

Когато Лаке излезе от блока, Виргиния беше тъмна фигура, която се движеше по алеята в посока към улица Арвид Мьорне. Гърдите го боляха от тичането по стълбите, а болката в лакътя го пронизваше в рамото. Но гой се затича. Бързаше да я настигне. Главата му започна да се избистря от свежия въздух, от страха да не я загуби — той го пришпорваше.

Щом стигна до завоя, където „пътеката на Йоке“, както бе започнал да я нарича, срещаше „пътеката на Виргиния“, той спря и пое дълбоко дъх, за да извика името й. Тя вървеше между дърветата само на петдесетина метра пред него.

Тъкмо щеше да извика, видя как някаква сянка падна от клона над Виргиния, стовари се върху нея и тя се свлече на земята. Викът му се стопи в хриптене и той отново хукна към нея. Искаше да изкрещи, но въздухът не му стигаше и за бяг, и за вик.

Пак се втурна.

Пред очите му Виргиния се изправи с нещо голямо на гърба, завъртя се като обезумяла гърбушка и падна.

Той нямаше никакъв план, никакви мисли. Нищо друго, освен да дотича и да махне това нещо от гърба й. Тя лежеше в снега отстрани до пътеката, а черното нещо я беше полазило.

Дотича и с всичка сила заби ритник право в черното. Кракът му се удари в нещо твърдо и той чу остро изпращяване като от пропукване на лед. Черното отхвърча от гърба на Виргиния и падна на снега до нея.

Виргиния не помръдваше, по снега тъмнееха петна. Черното седна на земята.

Дете.

Лаке стоеше, загледан в нежното личице на детето, обрамчено с черна коса. То се взря в него с огромни тъмни очи.

Детето застана на четири крака като котка, готова за скок. То отвори уста и Лаке видя остри зъби да блясват в мрака.

Така изминаха няколко задъхани мига. Детето остана в тази поза и Лаке забеляза, че пръстите му са нокти, очертаваха се ясно на снега.

Лицето на малкото създание се изкриви от болка, то се изправи на два крака и се понесе по посока на училището с дълги бързи прескоци. След секунди се скри в сенките и изчезна.

Лаке стоеше вцепенен и мигаше, за да предпази очите си от стичащата се в тях пот. После се хвърли към Виргиния, неподвижна на земята. Видя раната. Шията й беше разкъсана и черни струйки се стичаха към косата, към врата й. Той изхлузи якето си, съблече бързо пуловера, надипли ръкава и го притисна към раната.

— Виргиния! Виргиния! Скъпа, любима…

Най-сетне произнесе тези думи.

Събота 7 ноември

На път към татко. Знаеше наизуст всичките завои, беше минавал този маршрут… колко пъти? Сам може би едва десет или дванайсет, но заедно с майка си още трийсет най-малко. Родителите му се разведоха окончателно, когато беше на четири, но Оскар ходеше при баща си през уикендите и ваканциите.

От три години му се позволяваше да пътува сам. Този път майка му дори не го заведе до Техническия институт, откъдето тръгваха автобусите. Вече беше голямо момче: в портфейла си имаше собствен талон за метрото.

Всъщност портфейлът му служеше само за да има къде да държи купените билети, но сега разполагаше и с двайсет крони за бонбони например, а и бележките от Ели.

Оскар зачопли лепенката на дланта си. Не искаше повече да се срещат. Беше отвратителна. Случилото се в мазето сякаш…

Тя показа истинското си лице.

В нея имаше нещо… Ужасно. Всичко онова, от което човек трябва да се пази. Височини, огън, стъкла в тревата, змии. Всичко, от което майка му го предпазваше с цената на много усилия.

Може би точно затова не беше ги запознал. Майка му щеше да разпознае опасността, щеше да му забрани да я доближава. Да доближава Ели.

Автобусът се отклони от магистралата, насочи се към Спилешбуда. Това беше единственият автобус, който отиваше до остров Родмансьо, та затова се налагаше да лъкатуши през всички възможни селца. Подминаха планинския пейзаж от натрупани греди пред дъскорезницата в Спилешбуда, направиха остър завой и за малко да залитнат надолу по склона.

В петък вечер той не чака Ели. Напротив — взе си шейната и отиде да се пързаля сам на Призрачния склон. Майка му се възпротиви, защото беше настинал и не ходи на училище този ден, но той й каза, че е по-добре.

Прекоси Китайския парк с шейната на рамо. Призрачният склон започваше на стотина метра след последните лампи — сто метра тъмна гора. Снегът скърцаше под краката му. Гората леко шумолеше, сякаш дишаше. Лунната светлина се процеждаше през дърветата, а между тях се криеха, олюляваха се безлики сенки.

Стигна до мястото, където пътят рязко се спускаше към залива Кварнвикен, и седна на шейната. Призрачната къща изглеждаше като черна стена на склона, като забрана: Няма да идваш тук по тъмно. Това е нашето място. Искаш ли да играеш тук, ще трябва да играеш с нас.

Долу в ниското мъждукаха тук-там светлинките на яхтения клуб на Кварнвикен. Оскар се приплъзна напред, наклонът го дръпна и шейната полетя. Той стисна здраво кормилото, идеше му да затвори очи, но не смееше — да не би да изхвърчи по стръмното към Призрачната къща.

Летеше надолу, ракета от нерви и напрегнати мускули. По-бързо, по-бързо! Призрачната къща протягаше безформени заснежени ръце, които искаха да му грабнат шапката, да го пернат по лицето.

Долу се вряза в невидима мрежа, която се опъна по него, но скоростта му беше твърде висока, тя се скъса и той прелетя.

В Кварнвикен светлинките мъждукаха. Остана да седи на шейната, загледан към мястото, където предишната сутрин се беше бил с Йони. Обърна се. Призрачната къща беше грозна ламаринена съборетина.

Повлече шейната обратно нагоре. Спусна се. Пак се качи. Пак се спусна. Не можеше да спре. И се пързаляше. Не престана, докато лицето му не се превърна в ледена маска.

Тогава се прибра вкъщи.

Тази нощ спа само четири-пет часа, страхуваше се да не дойде Ели. В такъв случай щеше да се принуди да говори с нея, да направи нещо. Да я отблъсне. Затова заспа в автобуса за Нортеле и се събуди чак когато пристигнаха. В автобуса за Родмансьо се стараеше да остане буден, измисли си игра, в която се опитваше да си спомни ковкото се може повече от пътя.

Сега там ще се появи жълта къща с вятърна мелница на ливадата.

Покрай прозореца мина жълта къща със заснежени крила на вятърната мелница. И така нататък. В Спилешбуда в автобуса се качи момиче. Оскар се вкопчи в дръжката на облегалката пред себе си. Малко му заприлича на Ели. Разбира се, не беше тя. Момичето седна няколко седалки пред него. Той се взря в тила му.

Каква е тя?

Тази мисъл му дойде още в мазето, докато събираше бутилките и бършеше кръвта по ръката си с парцал от общото помещение: да не е вампир? Това обясняваше много неща.

Тя никога не се появяваше през деня.

Можеше да вижда в тъмното, беше го забелязал.

А и начинът, по който говореше, кубчето, гъвкавостта й, неща, които сто на сто можеше да имат естествено обяснение… но като се добавяше как облиза кръвта му от пода, а и онова, от което настръхваше, щом си спомнеше:

Може ли да вляза? Кажи ми да вляза.

Нуждаеше се от покана, за да влезе в стаята му, в леглото му. И той я покани. Вампира. Съществото, което се храни с човешка кръв. Ели. На никого не можеше да разкаже за нея. Никой не би му повярвал. А и да му повярва някой, какво от това?

Оскар си представи тълпа хора с остри дървени колове в ръце. Минават през порталния свод в Блакеберг, мястото, където с Ели се бяха прегърнали. Сега се страхуваше от нея и не желаеше повече да я вижда, но и такова нещо не би могъл да допусне.

Четирийсет и пет минути след тръгването от Нортеле пристигнаха в Сьодешвик. Оскар дръпна въженцето и отпред при шофьора дрънна камбанка. Автобусът спря точно пред магазина и той се принуди да изчака някаква слизаща бабичка, която разпозна, но не знаеше името й.

Баща му го чакаше, кимна на бабичката и я поздрави с изхъмкване. Оскар слезе от автобуса, за миг застана неподвижно пред баща си. През изминалата седмица се бяха случили неща, които го караха да се чувства голям. Не пораснал, но по-голям. Обаче усещането му се изпари, щом се изправи пред баща си.

Според майката на Оскар татко му бил инфантилен. Незрял, безотговорен. Е, споменаваше и добрите му страни, но това не пропускаше никога. Че е незрял.

Обаче за Оскар баща му беше най-чудесният от възрастните и момчето се хвърли в прегръдката на големите му разперени ръце.

Баща му миришеше по-различно от всички останали в града. Окъсаната му непропусклива грейка, закопчана с велкро, винаги излъчваше една и съща смесица от миризми на дървесина, боя, метал и най-вече машинно масло. Това бяха съставките, но Оскар не ги възприемаше по този начин. Беше чисто и просто „миризмата на татко“. Обичаше я и вдиша дълбоко през носа, притиснал лице в гърдите на баща си.

— Е, здравей.

— Здрасти, тате.

— Пътуването добре ли мина?

— Не, бутнахме лос.

— О. Лоша работа.

— Шегувам се.

— Аха, ясно. Ама спомням си веднъж…

Тръгнаха към магазина и баща му заразказва как един път прегазил лос с камион. Оскар беше чувал историята и преди, затова се оглеждаше наоколо и леко си припяваше.

Магазинът в Сьодешвик изглеждаше западнал, както винаги. С табелите и флагчетата, оставени да чакат следващото лято, сега приличаше на грамаден павилион за сладолед. Навесът отзад, където се продаваха градински сечива, мебели, почвени смеси и тем подобни, беше прибран за зимния сезон.

През лятото населението на Сьодешвик нарастваше четирикратно. Целият район надолу към залива на Нортеле, остров Логарьо, гъмжеше от летни вили и почивни станции и макар пощенските кутии по пътя за Логарьо да висяха в две редици по трийсет, на пощальона почти никога не се налагаше да ги проверява по това време на годината. Никакви хора, никаква поща.

Баща му завърши историята за лоса точно когато стигнаха до мотопеда.

— … та се принудих да го цапардосам с един железен лост, който ми служеше за отваряне на сандъци и тем подобни. Точно между очите. Той потрепна ей така и… Не беше особено приятно.

— Ами да.

Оскар кацна на багажника на мотопеда и подви крака. Баща му бръкна в джоба на жилетката си, извади плетена вълнена шапка.

— Вземи. Да не ти продуха ушите.

— Не, имам си.

Оскар измъкна собствената си шапка и си я сложи. Баща му пъхна другата обратно в джоба.

— Ами ти? Да не ти продуха ушите.

Баща му се разсмя.

— Не, свикнал съм.

Оскар го знаеше, просто се пошегува. Не можеше да си спомни някога да бе виждал баща си с вълнена шапка. Щом настанеше лют мраз и задухаха ветрове, в краен случай можеше да си сложи ушанката от меча кожа, която наричаше „наследството“, иначе не.

Баща му запали мотопеда и той изрева като резачка. Извика нещо за празния ход и включи на първа. Триколката подскочи и Оскар за малко да падне назад, баща му извика „газ“ и потеглиха.

Втора. Трета. Мотопедът набираше скорост през селото. Оскар седеше на раздрънкания багажник. Чувстваше се като крал на всички земни кралства, би могъл да се носи така вечно.

Единият лекар му беше обяснил. Изпаренията, които бе вдишал, разяли гласните струни и вероятно никога вече нямаше да говори нормално. Нова операция би могла да възстанови способността донякъде да артикулира гласни, но тъй като езикът и устните му също бяха сериозно пострадали, изискваха се допълнителни операции, за да се възобнови способността да произнася съгласни.

Като бивш учител по шведски Хокан не можеше да не се възхити от самата идея да се създаде човешки говор по хирургичен път.

Той знаеше доста за фонемите и други лингвистични компоненти, общи за много култури. Никога обаче не се бе замислял над самите инструменти на езика — небцето, устните, езика, гласните струни. Че може да се извае със скалпел говорът, както скулптурите на Роден от къс мрамор.

Но беше безсмислено. Той нямаше намерение да говори. Освен това подозираше, че лекарят не току-тъй му обяснява всичко. Определяха го като склонен към самоубийство, следователно беше важно да му внушат някаква линейна представа за времето. Да му върнат усещането за живота като стремеж, мечта за бъдещи победи.

Не са познали.

Можеше да си представи живота само в името на Ели. Иначе не. По нищо не личеше обаче Ели да има нужда от него.

От друга страна, как ли би могла да го открие тук?

По върховете на дърветата пред прозореца си съдеше, че се намира нависоко. Пък и го охраняваха зорко. Освен лекарите и сестрите наблизо винаги имаше и поне един полицай. Ели не би могла да се добере до него, нито той до нея. Искаше му се да избяга, да я намери за последен път. Но как?

Операцията на гърлото му върна способността да диша, нямаше нужда да го държат на респиратор. Но не можеше да се храни по нормалния начин (и този въпрос щеше да се реши, увери го лекарят). С периферното си зрение постоянно долавяше полюшването на банката. Ако откачи системата, сигурно ще се задейства някоя аларма, а и едва виждаше. Немислимо беше да избяга.

Пластичен хирург му трансплантира парче кожа от гърба за клепач, та можеше да затваря око.

Затвори го.

Вратата на стаята се открехна. Хайде пак. Разпозна гласа. Същия като предишните пъти.

— Така — подхвана влезлият. — Казаха ми, че нямало скоро да проговориш. Жалко. Обаче нещо ми подсказва, че бихме могли да си поприказваме по някакъв начин, стига да ми помогнеш.

Хокан се опитваше да си припомни какво казва Платон в „Държавата“ за убийците и насилниците, как трябва да се постъпва с тях.

— Аха, значи вече можеш да мигаш. Чудесно. Виж сега, нека ти обясня малко по-ясно за какво става въпрос. Хрумна ми: да не би да смяташ, че няма да можем да те идентифицираме? Не, ще можем. Сигурно си спомняш, че ти носеше ръчен часовник. За късмет това е по-стар модел с инициалите на производителя, сериен номер и всичко останало. Ще го проверим до няколко дни по един или друг начин. Може би седмица. И не е само часовникът.

Ще те открием, бъди напълно сигурен.

Та така… Макс. Не знам защо, ми иде да те наричам Макс, само временно. Макс? Дали не би искал да ни помогнеш? Иначе ще се наложи да ти направим снимка, евентуално да я публикуваме в пресата и… ами разбираш. Работата ще стане… неприятна. Много по-лесно е да поговорим сега.

Имаше листче с морзовата азбука в джоба ти. Знаеш ли я? В такъв случай можем да общуваме с почукване.

Хокан отвори окото си и се вгледа в двете тъмни петна върху размазания бял овал, който представляваше лицето на мъжа. Онзи явно го изтълкува като поощрение да продължи.

— Този труп във водата. Ясно е, че не си го убил ти, нали? Според патоанатомите белезите от ухапване по шията му вероятно са причинени от дете. Получихме и сигнал, не мога да ти разкрия повече, но… смятам, че прикриваш някого. Така ли е? Вдигни ръка, ако съм прав.

Хокан затвори окото си. Полицаят въздъхна.

— Окей. В такъв случай ще действаме по обичайните методи. Нещо да имаш да ми кажеш, че си тръгвам?

Полицаят тъкмо ставаше от стола, когато Хокан повдигна ръка. Той седна отново. Хокан вдигна ръката си по-високо. И помаха.

Чао.

Полицаят изсумтя, изправи се и си тръгна.

Раните на Виргиния не се оказаха животозастрашаващи. Изписаха я от болницата в петък следобед с четиринайсет шева, голяма лепенка на шията и по-малка на бузата. Отхвърли предложението на Лаке да остане при нея, докато се възстанови.

В петък вечерта си легна с убеждението, че на следващата сутрин ще стане за работа. Не можеше да си позволи да остане вкъщи.

Но не успяваше да заспи. Мисълта за нападението я тормозеше непрестанно, не й даваше мира. Привиждаха й се черни сенки по тавана, които падат върху й. Шията я сърбеше под лепенката. Към два часа през нощта огладня, отиде в кухнята и отвори хладилника.

Почти й прималяваше от глад, но като отвори хладилника, установи, че не й се яде нищо. Все пак по навик сложи на масата в кухнята хляб, масло, кашкавал и мляко.

Направи си сандвич със сирене и си наля чаша мляко. После седна на масата и се взря в бялата течност, в кафявата филия с жълтото резенче кашкавал. Изпита отвращение. Отяде й се. Хвърли сандвича, млякото изля в мивката. В хладилника имаше половин бутилка бяло вино. Наля си чаша, вдигна я. Щом усети миризмата на виното, се отказа.

Наля си чаша чешмяна вода, чувстваше се потисната. Като я доближи до устата си, се поколеба. Вода поне може да пие, нали?… Да. Пи. Само че имаше вкус на… застояла. Сякаш цялата й свежест беше изчезнала и вкусът беше на блудкава утайка.

Отново си легна, въртя се още няколко часа, накрая заспа.

Когато се събуди, часовникът показваше десет и половина. Тя скочи от леглото и си навлече дрехите в полумрака на спалнята. Божичко. Трябваше да е в магазина в осем. Защо не й бяха звъннали?

А, не. Беше се събудила от звъна на телефона. Чу го в последния си сън, после секна. Ако не беше телефонът, още щеше да спи. Закопча си блузата и отиде до прозореца, вдигна щората.

Светлината я удари в лицето като юмрук. Залитна назад, изпусна шнура, щората шумно се свлече и остана накриво. Виргиния седна на леглото. Ивица светлина от прозореца падна върху голия й крак.

Хиляда иглички.

Сякаш някой завъртя кожата й в две посоки едновременно, болката обхвана цялата кожа.

Какво е това?

Дръпна си крака и обу чорапа. Отново го мръдна към светлината. По-добре. Само сто игли. Стана, за да тръгне за работа, пак седна.

Сигурно е някакъв… шок.

Когато вдигна щората, изпита неприятно чувство. Сякаш светлината бе тежка материя, която отблъскваше тялото й. Най-зле почувства очите си. Като че два пръста ги натиснаха с усилие да ги изтикат от очните ябълки. Още й смъдяха.

Потърка очи с длани, взе слънчевите си очила от шкафчето в банята и си ги сложи.

Преряза я глад, но само от мисълта за съдържанието на хладилника и бюфета загуби всякакво желание да закуси. Освен това нямаше време. Закъсняваше с близо три часа.

Излезе от апартамента, заключи вратата и слезе по стълбите колкото се може по-бързо. Чувстваше слабост. Може би не трябваше да ходи на работа. Както и да е. Оставаха само още четири часа работно време, а в събота тъкмо по това време започваха да прииждат клиентите.

Потънала в тези мисли, тя отвори вратата.

И пак тази светлина.

Очите я заболяха въпреки слънчевите очила, върху лицето и ръцете й се изля вряла вода. Изпищя. Прибра китки навътре в ръкавите на палтото, наведе лице към земята и забърза към магазина. Нямаше как да предпази тила и кожата под косата си и точно там гореше като огън. За щастие магазинът беше близо.

Щом влезе вътре, паренето и болката бързо отшумяха. Повечето от прозорците бяха закрити с рекламни пана и фолио, за да не се развалят стоките. Тя свали слънчевите очила. Очите все пак я понаболяваха, сигурно от слънчевата светлина, която се процеждаше между рекламите по прозорците. Прибра очилата в джоба си и тръгна към офиса.

Ленарт, управителят на магазина и неин началник, беше зает да попълва някакви книжа, но вдигна очи, когато тя влезе. Виргиния очакваше упрек, а той каза:

— Здравей, как си?

— Ами… добре.

— Не е ли по-разумно да си останеш вкъщи, да се посъвземеш?

— Не, мислех…

— Нямаше нужда. Лотен пое касата днес. Аз ти се обадих, но като не вдигна…

— А няма ли нищо друго за вършене?

— Провери при Берит на щанда за месо. И, Виргиния…

— Да?

— Ами много е неприятно случилото се. Не знам какво да кажа, но… съчувствам ти. Ако искаш да отсъстваш известно време, само кажи.

Виргиния не проумяваше. Ленарт не беше човек, дето гледа благосклонно на отпуските по болест и проявява разбиране към чуждите проблеми. Беше нещо съвсем неприсъщо за него да изразява лично съпричастие. Вероятно му изглеждаше съвсем окаяна с подутата си буза и лепенките.

— Благодаря — рече тя. — Ще го имам предвид. — И отиде на щанда за месо.

Мина покрай касите, за да поздрави Лотен. На нейната каса чакаха петима души и Виргиния се замисли дали да не отвори все пак още една. Но може би Ленарт изобщо не я искаше на каса в този вид.

Когато мина покрай огрелия от слънцето прозорец зад касите, онова чувство се върна. Лицето й пламна, очите я заболяха. Не както на пряката светлина на улицата, но неприятно. Не можеше да издържи тук.

Лотен я забеляза и й помаха между двама клиенти.

— Здравей, прочетох… Как си?

Виргиния завъртя китка: горе-долу.

Прочела?

Издърпа по един брой на „Свенска Дагбладет“ и „Дагнес Нюхетер“, отнесе ги на щанда за месо и прегледа набързо заглавията на първите страници. Там нямаше нищо. Чак пък да пишат за нея.

Щандът за месо се намираше в най-далечната част на магазина, до млечните продукти; разположението им беше стратегическо — хората трябваше да минат през целия магазин, за да стигнат до тях. Виргиния спря пред рафтовете с консерви. Втрисаше я от глад. Разгледа внимателно всички етикети.

Домати на кубчета, гъби, миди, риба тон, равиоли, биренки, грахова супа… нищо. От всичко й се гадеше.

Берит я видя и й помаха от щанда за месо. Веднага щом Виргиния отиде при нея, тя я прегърна и внимателно докосна лепенката на бузата й.

— Уф! Горката.

— Не, аз съм…

Добре?

Оттегли се в малкия склад зад щанда. Оставеше ли Берит да набере скорост, щеше да се заниже дълга тирада за човешкото страдание изобщо и злобата на днешното общество в частност.

Виргиния седна на стол между везната и вратата на хладилното помещение. Мястото беше само няколко квадратни метра, но най-приятното в магазина. Тук не проникваше слънчева светлина. Прелисти вестниците и откри кратко съобщение в раздел „В страната“ на „Дагенс Нюхетер“:

Виргиния остави вестника. Колко странно е да четеш такива думи за себе си. „Петдесетгодишна жена“, „случаен минувач“, „леки наранявания“. А колко много неща остават скрити зад тези думи.

„Евентуална връзка“. Да, та нали Лаке беше убеден, че я е нападнало същото дете, което е убило Йоке. Чак си прехапа езика да не го спомене в болницата, когато една полицайка и лекарят за пореден път огледаха раните й в петък сутринта.

Щеше да го съобщи, но първо искаше да предупреди Йоста, реши, че той ще погледне с други очи на всичко сега, когато и Виргиния бе пострадала.

Чу шумолене и се огледа. Отначало дори не разбра, че тя самата трепереше толкова силно, та вестникът в ръката й така шумоли. Остави вестниците на полицата над работните престилки и отиде при Берит.

— Да ти помогна ли нещо?

— Ох, защо, мила, сигурна ли си?

— Да, по-добре да съм заета с работа.

— А, ясно. Ами тогава зареди скаридите. Претегли по половин килограм в торбичка. Но наистина ли?…

Виргиния кимна и се върна в склада. Сложи си бяла престилка и шапчица, извади от фризера кашон скариди, надяна на ръката си найлоново пликче и започна да тегли. Гребваше от кашона с пликчето на ръката си, пълнеше в торбички и теглеше на везната. Скучна механична работа, дясната й ръка замръзна още на четвъртата торбичка. Но поне беше заета и същевременно размишляваше.

През нощта в болницата Лаке каза нещо наистина странно: че детето, което я бе нападнало, не било човек. Имало зъби и нокти на хищник.

Разбира се, Виргиния не обърна внимание, отдаде го на пиянска халюцинация.

Не си спомняше кой знае какво от нападението. За едно обаче беше сигурна: скочилото отгоре й същество бе твърде леко за възрастен, едва ли не и за дете. В такъв случай беше много малко дете. Пет-шестгодишно. Спомняше си как се изправи с това нещо на гърба. После всичко й тънеше в мрак до момента, когато се събуди в апартамента си, наобиколена от всичките старчета без Йоста.

Затвори поредната готова торбичка, взе следващата, сипа вътре няколко шепи. Четиристотин и трийсет грама. Още седем скариди. Петстотин и десет.

От нас да мине.

Погледна ръцете си, които работеха независимо от мозъка й. Ръце. С дълги нокти. Остри зъби. Какво е това? Лаке го каза направо. Вампир. Тогава Виргиния се изхили, но леко, за да не й се отвори раната на бузата. Лаке изобщо не се усмихна.

— Ти не го видя.

— Но, Лаке… те не съществуват.

— Тогава какво е било?

— Дете. С развинтено въображение.

— И си е пуснало нокти? Изпилило си е зъбите? Бих искал да видя зъболекаря, който…

— Беше тъмно. Ти беше пиян…

— Беше тъмно. И бях пиян. Но знам какво видях.

Кожата под лепенката на шията й пареше и болеше. Тя изхлузи найлоновото пликче от ръката си и я сложи върху лепенката. Беше леденостудена, подейства й добре. Само че се чувстваше много изнемощяла, краката й сякаш се подкосяваха.

Реши да свърши с този кашон и да се прибере. Нямаше да издържи. По-добре да си почине през уикенда и със сигурност ще е наред в понеделник. Сложи си пликчето и ядно продължи. Мразеше да боледува.

Остра болка в показалеца. По дяволите. Така ти се пада, като се разсейваш. Беше се убола в замразените скариди. Свали пликчето и погледна показалеца си. Малка раничка, която кървеше.

Механично пъхна пръста в устата си да изсмуче кръвта.

Усещане за топло, лековито, вкусно от мястото, където върхът на пръста й се допираше до езика, то нарастваше. Засмука по-силно. Устата й се изпълни с концентрирана смесица от приятни вкусове. По тялото й премина тръпка на удоволствие. Смучеше ли, смучеше, отдаде се на насладата, докато осъзна какво прави.

Измъкна пръста от устата си и го погледна. Беше мокър от слюнката, кръвта се процеждаше и се разреждаше като акварел във вода. Погледна скаридите в кашона. Стотици заледени светлорозови телца. И очи. Черни точици сред бялото и розовото, звездно небе наобратно. Пред очите й затанцуваха фигури, съзвездия.

Земята се завъртя около оста си и някой я удари по тила. Пред очите й се появи бяла повърхност с паяжини в ъглите. Разбра, че лежи на пода, но нямаше сили да се надигне.

В далечината чу гласа на Берит:

— Боже мой… Виргиния…

Йони обичаше да се навърта около големия си брат. Поне докато гадните му приятели ги нямаше. Джими движеше с някакви от Рокста и Йони доста се страхуваше от тях. Една вечер преди години дойдоха в техния двор да търсят батко му, но не искаха да се качат и да позвънят. Когато Йони им обясни, че той не си е вкъщи, казаха да му предаде съобщение.

— Светни брат си, че ако не цъфне с кинти до понеделник, ще му стегнем тиквата в менгеме… знаеш ли к’во е?… окей… и ще въртим ей така, докато кинтите му се посипят от очите. Можеш ли да му предадеш? Добре. Казваш се Йони, а? Чао, Йони.

Йони предаде съобщението и Джими кимна, каза му, че знае. После от портмонето на майка им изчезнаха пари и тя направо пощуря.

Напоследък Джими не се задържаше вкъщи. Като че ли нямаше място за него след появата на най-малката сестричка. Йони вече имаше две по-малки братчета и май не им трябваха повече деца. Обаче майка им срещна някакъв и… ето резултата.

Поне Йони и Джими бяха от един баща. Сега работеше на нефтена сонда в Норвегия и не само плащаше доста голяма издръжка, а дори притуряше отгоре да компенсира за по-раншните години. Майка им го благославяше, да, дори на няколко пъти плака за него, когато беше пияна. Твърдеше, че такъв мъж никога вече няма да намери. За първи път, откак Йони се помнеше, вкъщи не се говореше непрестанно за безпаричие.

Седяха в пицарията на площада в Блакеберг. Сутринта Джими се вясна вкъщи, двамата с майка им се издокараха, той взе Йони и излязоха. Джими поръси пицата си с подправките, нави я, хвана голямото руло в ръка и започна да яде. Йони ядеше пицата си по обичайния начин и реши следващия път, когато не е с брат си, да опита като него.

Както дъвчеше, Джими кимна към превръзката на ухото му.

— Кофти работа.

— Да.

— Боли ли?

— А, не.

— Мама вика, че край. Нямало да чуваш с това ухо.

— Ами. Не знаеха. Може да се оправи.

— Хм. Та добре ли те разбрах? Значи оня просто хванал някакъв тъп клон и те халосал по главата?

— Ъхъ.

— Да му се не види. И? К’во смяташ да правиш?

— Не знам.

— Нужда от помощ?

— … Хм, не.

— А? Щото да викна няколко приятелчета и ще му разкажем играта.

Йони откъсна от пицата си голямо парче със скариди, любимата му част, налапа го и задъвка. Не. Не искаше да въвлича и бандата на Джими, можеше съвсем да прецакат нещата. И все пак се усмихна при мисълта как Оскар щеше да напълни гащите, ако Йони се появи в двора му с Джими и примерно онези от Рокста. Поклати глава.

Джими остави в чинията навитата на руло пица и погледна Йони в очите.

— Добре, но ще ти кажа нещо. Ако само още веднъж, значи… — изпука пръсти и сви юмрук. — Ти си ми брат, няма някакъв тъпак да идва и… Само още веднъж да е посегнал, и изобщо няма да те питам. Ще го науча аз него. Окей?

Джими протегна свития си юмрук през масата. Йони сви своя и ги удариха. Готино чувство. Че го е грижа. Джими кимна.

— Ясно. Нося ти нещо. — Той се наведе под масата и вдигна торбата, която разнасяше от сутринта. Извади от нея тънък албум за снимки. — Бащата намина миналата седмица. Пуснал си брада, едва го познах. Донесе това.

Джими подаде албума на брат си. Той си избърса пръстите със салфетка и го отвори.

Снимки на деца. На майка им. Може би десет години по-млада. И мъж, у когото разпозна баща си. Той люлееше децата на люлка. На едната снимка носеше твърде малка каубойска шапка. Джими, на около девет години, стоеше до него с пластмасова пушка в ръце и кисела физиономия. Малко момченце, явно Йони, седеше на земята и ги гледаше ококорено.

— Остави ми го до следващото идване. После ще си го вземе, каза, че е… уф, как го каза… „най-ценното ми нещо“ беше май. Помислих си, че може и на теб да ти е интересно.

Йони кимна, без да вдига очи от албума. Беше виждал баща си само два пъти, откакто ги напусна, тогава беше на четири. У дома имаха само една негова снимка, доста некачествена, там седеше с някакви хора. Това сега беше съвсем друго. Някак по̀ можеше да си го представи.

— Обаче виж какво. Да не го види мама. Бащата май го е свил, като са се развели, и ако тя го види… Абе човекът иска да си го запази, това е. Обещаваш ли? Не й го показвай.

Все още забил нос в албума, Йони сви юмрук и го протегна над масата. Джими се засмя и след миг той усети как кокалчетата му се допряха до неговите. Гаранция.

— Айде, после ще си го разглеждаш. На и торбата.

Джими му я подаде и Йони затвори албума с неохота, прибра го в нея. Джими беше привършил пицата си, облегна се назад и се потупа по корема.

— Е, как са женските?

Селото профучаваше покрай тях. Разринатият от колелата сняг летеше назад и пръскаше в лицето на Оскар. Той стискаше пръчката на въжето, извит странично, за да се спаси от снежната буря. Ските стържеха остро, пореха пръхкавата повърхност. Външната закачи оранжево светлоотразително колче край пътя. Той залитна, но запази равновесие.

Пътят към Логарьо и летните вили не беше разчистен. Мотопедът оставяше три дълбоки бразди в непокътнатата снежна покривка, а на пет метра зад него Оскар оставяше още две следи със ските. Той караше на зигзаг през отпечатъците от гумите на мотопеда, плъзгаше се на една ска като фигурист, летеше приклекнал.

А когато баща му се заспуска по дългия склон към стария кей и взе леко да намалява, скоростта на Оскар стана по-висока от тази на мотопеда, та се налагаше да позадържи внимателно, за да не разхлаби въжето. Иначе щеше да последва рязко дръпване, когато склонът станеше по-полегат и мотопедът набереше скорост.

Баща му стигна кея и изключи от скорост, после удари спирачката. Оскар още се носеше и за миг си помисли: пускаш въжето и продължаваш… Напред през кея право към черната вода. Но накрая направи рало и спря на няколко метра от края на кея.

Постоя така задъхан, гледаше водата край брега. Ако стегне лед, може да се ходи пеша до Ветьо на другия бряг. Или тук разчистваха леда? Оскар не си спомняше, защото от години не беше се случвал чак такъв студ.

Когато гостуваше на баща си през лятото, той имаше навика да лови херинга на този кей. На плувка със стръв. Попаднеше ли на пасаж, можеше да налови до няколко килограма с необходимото търпение, най-често обаче хващаше десет-петнайсет парчета. Колкото за вечеря за двамата, а малките рибки оставаха за котката.

Баща му се приближи.

— Добре стана, а?

— Ъхъ. Само дето ските затъват.

— Да, малко е пръхкав. Трябва да се утъпче. Да вземем например талашитена плоскост и да я вържем отзад за тежест. Ако пък седнеш отгоре да я притискаш…

— Искаш ли?

— Не, да оставим за утре. Стъмва се вече. По-добре да се прибираме и да се оправяме с патицата, ако искаме да вечеряме.

— Хайде.

Баща му зарея поглед над водата, за миг остана безмълвен.

— Виж, мислех си нещо.

— Да?

Започва се. Майката на Оскар каза, че категорично му е заръчала да поговори с него за случая с Йони. Всъщност и Оскар искаше да поговорят. Баща му беше на безопасно разстояние от тях, бездруго не можеше да се намеси. Баща му се поизкашля подготвително. Издиша поетия въздух. Погледна над водата. И каза:

— Ами не знам… ти имаш ли кънки?

— Не. Не ми стават.

— А? Не? Ако се заледи тази зима, а като гледам… добре е да имаш. Аз имам.

— Едва ли ще ми станат.

Баща му изсумтя или се позасмя.

— Да де… момчето на Йостен има някакви, дето са му умалели. Трийсет и девети. Ти кой номер носиш?

— Трийсет и осми.

— Ами с вълнени чорапи, нали… Ще го питам дали ще ти ги даде.

— Супер.

— Да. Аха. Ще си тръгваме ли?

Оскар кимна. Може би по-късно ще говорят. А това с кънките е хубаво. Ако баща му успее утре да ги вземе, Оскар ще може да си ги занесе в града.

Отиде с късите ски да хване въжето, дръпна се назад да опъне въжето, даде знак на баща си и той запали мотопеда. Изкачваха склона на първа. Мотопедът така ръмжеше, че стреснати врани се разхвърчаха от боровете.

Оскар се плъзгаше бавно нагоре, като на лифт, изправен, с изпънати крака. Не мислеше за нищо, само насочваше ските в проправените бразди, за да не затъват в снега. Докато напредваха към вкъщи, започна да се смрачава.

Лаке слизаше по стъпалата откъм площада с кутия шоколадови бонбони „Аладин“, втъкната под колана на панталона. Не обичаше да краде, но нямаше пари, а искаше да занесе нещо на Виргиния. Да можеше да й вземе и букет рози, но как ли се краде в цветарски магазин?

Вече беше тъмно и малко се поколеба, когато стигна до училището. Огледа се, разчисти снега с крак и намери камък с големината на юмрук, който откърти от земята и пъхна в джоба си, стисна го в ръка. Не че разчиташе да му помогне срещу същество като видяното, но тежестта и студенината на камъка му вдъхнаха увереност.

Разпитите му по дворовете не дадоха резултат, само дето с недоволство го гледаха родителите, излезли да правят снежни човеци с децата си. Дърт пияница.

Чак когато отвори уста, за да говори с някаква жена, която тупаше килим, си даде сметка колко неестествено трябва да изглеждаше поведението му. Жената спря и се извърна към него с тупалката в ръка, вдигната като оръжие.

— Извинете — рече Лаке. — … Само да питам… търся едно момиченце.

— Е?

Да. Той самият се чу как прозвуча и стана още по-неуверен.

— Ами тя… изчезна. Дали някой не я е виждал тук?

— Ваше дете ли е?

— Не, но…

Заговори само няколко тийнейджъри, но вече не се допитваше до непознати. Не и хора, които поне не беше виждал наоколо. Срещна познати, обаче те не знаеха нищо. Който търси, намира, разбира се. Но поне да знаеше какво да търси.

Излезе на алеята към училището и хвърли поглед към моста на Йоке.

Вчерашните вестници раздухаха новината — най-вече заради ужасния начин, но който бе открито тялото. Някакъв си убит пияница не беше кой знае какво събитие, но най-подробно беше поднесена информация за присъствалите деца, за пожарникарите, които трябвало да разрежат леда, и т.н. Имаше и паспортна снимка на Йоке — приличаше най-малкото на сериен убиец.

Лаке продължи покрай мрачната тухлена фасада на училището, покрай високото и широко стълбище, то беше като вход на съдебна палата или на ада. На стената при най-долните стъпала беше напръскано със спрей „Айрън Мейдън“, каквото и да означаваше това. Сигурно някоя група.

Подмина паркинга и излезе на улица Бьорнсон. При други обстоятелства щеше да прекоси зад училището за по-пряко, но там беше… тъмно. Веднага можеше да си представи онова същество, сгушено в сенките. Вдигна очи към короните на високите борове отстрани на пътя. Тук-там по-тъмни петна в клоните. Вероятно птичи гнезда.

Не беше само видът на това същество, а и начинът, по който нападна. Евентуално, евентуално би могъл да приеме, че зъбите и ноктите имат някакво логично обяснение, ако не беше скокът от дървото. Той погледна нагоре, преди да отнесат Виргиния. Клонът, от който трябва да беше скочило съществото, се издигаше на около пет метра над земята.

Скок от пет метра право върху нечий гръб: ако добавеше и „акробат от цирка“ към останалото, за да получи „логично“ обяснение, може би, да. Но всичко накуп ставаше точно толкова абсурдно, колкото онова, дето бе казал на Виргиния, а после съжали за думите си.

Дявол да го вземе…

Извади кутията с шоколадови бонбони от панталона си. Да не би топлината на тялото му вече да е разтопила шоколада? Разклати кутията, за да провери. Не. Дрънчаха. Не бяха се слепнали. Продължи по улица Бьорнсон, покрай ИКА, с бонбоните в ръка.

Преди шест дни.

Пръстите му стискаха камъка в джоба. Погледна надписа, представи си как ръката на Виргиния се движи, за да оформи равните прави букви. Дано днес е останала у дома да се възстанови. Но напълно в неин стил би било да се затътри на работа дори преди кръвта да се е съсирила.

Като стигна до входа й, погледна нагоре към нейния прозорец. Тъмно. Дали не е при дъщеря си? Добре. Във всеки случай ще се качи да подпре кутията бонбони на бравата, ако не си е у дома. Във входа беше тъмно като в рог. Косата му се изправи.

Детето е тук.

Остана вцепенен няколко секунди, после се хвърли към светещата червена точица на ключа за лампата и го натисна с ръката, в която държеше кутията. Другата стискаше здраво камъка в джоба.

Откъм мазето се чу мекото щракване на релето и лампата светна. Нищо. Входът на Виргиния. Жълти бетонни стъпала с шарка като от повръщано. Дървени врати. Той въздъхна дълбоко и се заизкачва по стълбите.

Едва тогава усети колко бе уморен. Виргиния живееше на последния етаж, третия, и краката му се тътреха по стъпалата като тежки топузи. Надяваше се тя да си е у дома, да е добре, искаше му се да потъне в кожения й фотьойл и просто да си почине на мястото, за което в момента копнееше. Пусна камъка в джоба си и позвъни на вратата й. Изчака малко. Пак звънна.

Тъкмо започваше да наглася кутията върху бравата на вратата, и дочу тихи стъпки отвътре. Дръпна се назад. Стъпките спряха. Тя стоеше до вратата, от другата страна.

— Кой е?

Никога, никога преди не беше питала кой звъни. Натискаш звънеца, чуваш крачките й: троп, троп — и вратата се отваря. Влизай, влизай. Той се прокашля.

— Аз съм.

Пауза. Чуваше ли дишането й, или си въобразяваше?

— Какво искаш?

— Само да проверя как си.

Нова пауза.

— Не съм добре.

— Може ли да вляза?

Той чакаше. Стискаше кутията бонбони с две ръце като глупак. Чу се изщракване, когато завъртя секретната брава, дрънчене на ключове в другата заключалка. Още едно издрънчаване — откачи веригата на вратата. Натисна дръжката и вратата се отвори.

Той неволно отстъпи още назад, удари си кръста в ръба на парапета. Виргиния стоеше на прага. Приличаше на мъртвец.

Освен подутата буза лицето й беше цялото изринато, а очите й изглеждаха все едно имаше най-ужасен махмурлук. Склерите й бяха нашарени с мрежа от червени нишки, а зениците й почти не се виждаха. Тя кимна.

— Видът ми е ужасен.

— А, не. Просто… помислих… може ли да вляза?

— Не. Нямам сили.

— Ходи ли на лекар?

— Ще отида. Утре.

— Да. Ето, аз…

Подаде й кутията с бонбони, която през цялото време бе държал пред себе си като щит. Виргиния я прие.

— Благодаря.

— Нещо не бих ли могъл да…

— Не. Ще се оправя. Само трябва да си почина. Нямам сили да стоя права. Ще се чуем.

— Да. Аз ще…

Виргиния затвори вратата.

— … дойда утре.

Отново дрънчене на ключалки и вериги. Той остана навън, увесил ръце. После се приближи до вратата и долепи ухо. Чу да се отваря шкаф, бавни стъпки в апартамента.

Какво да правя?

Не беше негова работа да я принуждава да върши нещо, което не желае. Но ако зависеше от него, би я завел в болницата още сега. Ами добре. Реши да дойде пак утре сутринта. Няма ли подобрение, ще я заведе в болницата независимо дали тя иска, или не.

Лаке заслиза бавно по стъпалата. Толкова беше уморен. Когато стигна последната площадка преди външната врата, той седна на най-горното стъпало и подпря глава на ръцете си.

Аз съм… отговорен.

Светлината угасна. Гърлото му се сви и той рязко си пое дъх. Просто угасва автоматично. С таймер. Седнал в тъмното на стълбището, той извади внимателно камъка от джоба на палтото си, хвана го с две ръце, втренчил поглед в мрака.

Ела де, си каза. Ела.

Виргиния затръшна вратата пред умолителната физиономия на Лаке, заключи и сложи веригата. Не искаше той да я вижда. Нито някой друг. Коства й огромни усилия да произнесе няколкото думи с почти нормален вид.

Състоянието й бързо се влошаваше, след като се върна от ИКА. Лотен й помогна да се прибере и в своето замаяно състояние Виргиния просто се примири с болката от дневната светлина в лицето. По-късно вкъщи се погледна в огледалото и видя стотиците мехурчета по кожата на лицето си и външната част на дланите. Изгаряния.

Поспа няколко часа, събуди се след смрачаване. Тогава гладът се беше видоизменил в безпокойство. Пасажи истерично пляскащи бодливки се блъскаха в кръвообращението й. Не беше в състояние да лежи, да седи, да стои. Обикаляше неспирно из апартамента, чешеше се по тялото, взе студен душ, за да притъпи нервното чувство, което не я оставяше на мира. Нищо не помогна.

Беше неописуемо. Напомняше й за онзи път, когато на двайсет и две години получи известие, че баща й е паднал от покрива на вилата им и си е счупил врата. И тогава не я свърташе по същия начин, сякаш на земята нямаше нито едно местенце, където да поспре, където да не изпитва болка.

И сега беше същото, но по-лошо. Безпокойството, страхът не секваха и за миг. Блъскаха я из жилището, докато остана без сили, седна на стол и захлупи глава на кухненската маса. В отчаянието си взе две приспивателни и ги прокара с глътка бяло вино, което имаше вкус на помия.

Обикновено едно хапче й стигаше, за да заспи като труп. Сега обаче единственият ефект бе неприятно гадене и след пет минути повърна зелена слуз заедно с двете полуразтворени таблетки.

Продължи да броди наоколо, накъса един вестник на парченца, запълзя по пода и заскимтя от страх. Довлече се до кухнята, събори бутилката вино от масата, тя падна на пода и се строши пред очите й.

Взе едно от стъкълцата.

Не мислеше. Просто заби острието в дланта си и болката й се стори правилна и точна. Ятата бодливки се втурнаха към порязаното място. Потече кръв. Тя притисна длан към устните си и я облиза, засмука я и безпокойството отслабна. Заплака от облекчение и прободе ръката си на още едно място, продължи да смуче. Вкусът на кръвта се примеси с вкуса на сълзите.

Свита на кълбо на кухненския под, притиснала ръка до устата си, засмукала лакомо като новородено, което за първи път намира гърдата на майка си, тя се почувства спокойна за втори път през този ужасен ден.

След малко повече от половин час, откакто стана от пода, помете стъклата и сложи лейкопласт на ръката си, безпокойството й взе да се засилва отново. Точно тогава Лаке позвъни на вратата.

След като го отпрати и заключи, тя отиде в кухнята и прибра бонбоните в бюфета. Седна на стола и се помъчи да проумее. Безпокойството й пречеше да мисли. Скоро пак щеше да скочи на крак. Единственото, което знаеше със сигурност, бе че никой не биваше да остава при нея. Най-малкото Лаке. Щеше да го нарани. Заради това безпокойство.

Беше се разболяла от нещо. За болестите има лекарства.

Утре ще отиде на лекар, той ще я прегледа и ще каже: да, това е просто пристъп на еди-какво си. Трябва да вземате това и това няколко седмици. Ще се оправите.

Бродеше насам-натам из апартамента. Пак започваше да става непоносимо.

Удряше се по ръцете и краката, само че миниатюрните рибки отново се бяха събудили и нищо не помагаше. Знаеше какво трябва да направи. Изхлипа, страхуваше се от болката. Но тя беше краткотрайна, а облекчението — огромно.

Отиде до кухнята и взе острото ножче за плодове, върна се в хола и седна на дивана, опря острието от вътрешната страна на китката си.

Само за да изкара нощта. Утре ще потърси помощ. Очевидно не можеше да продължава по този начин. Да пие собствената си кръв. Много ясно. Трябваше да вземе мерки. Но засега…

Устата й се напълни със слюнка от предвкусването. Поряза се. Дълбоко.

Събота 7 ноември (вечер)

Оскар разчисти масата, а баща му изми чиниите. Патицата беше много вкусна, как иначе. Без сачми. Чиниите направо нямаха нужда от миене. След като изядоха почти цялата птица с картофи, избърсаха чиниите с бял хляб. Това беше най-сладката част. Да сипеш в чинията само сос и да го попиеш с къшеи бухнал бял хляб, който наполовина се разпада в соса, а после се топи в устата.

Баща му не беше кой знае какъв готвач, но имаше три ястия, които правеше толкова често, че ги бе научил: яхния от месо с картофи, печена херинга и морска патица. Утре щяха да сготвят яхния с остатъците от картофите и патицата.

Оскар прекара времето преди вечеря в стаята си. Имаше своя стая в дома на баща си, доста семпла в сравнение със стаята му в града, той обаче си я харесваше. Вкъщи имаше плакати, снимки и какво ли още не, стаята се променяше постоянно. А тукашната винаги си беше същата и точно това му допадаше.

Тя и сега изглеждаше като по времето, когато беше на седем години. Щом влезеше в стаята с познатата миризма на влага, която се усещаше след бързото й затопляне по случай пристигането му, се чувстваше сякаш нищо не се променяше с времето.

Тук все още имаше комикси с Доналд Дък и Бамсе, купувани няколко лета поред по време на ваканциите. Вече не ти четеше в града, но тук — да. Знаеше историите наизуст, обаче пак ги препрочиташе.

Лежеше на леглото си, четеше в един стар брой за Патока Доналд, а откъм кухнята долитаха аромати. Доналд, племенниците му и чичо Скрудж отпътуваха към далечна страна, където нямаше пари и плащаха с капачките от шишенцата с успокоителни на чичо Скрудж.

Когато свърши с четенето, се захвана с въдицата, кукичките и тежестите си, които пазеше в стара кутия за шевни принадлежности, подарък от баща му. Сложи нова корда с кукички, пет на брой, и закрепи примамката за лятното ловене на херинга.

После се нахраниха и след като баща му изми чиниите, поиграха морски шах.

Оскар обичаше да седи така с татко си: листът на квадратчета върху тясната маса, главите им, наведени над него, близостта. Огънят пращеше в печката.

Оскар играеше с кръстчета, а баща му — с кръгчетата, както обикновено. Татко му никога не го оставяше да побеждава лесно и допреди няколко години държеше надмощието, макар и Оскар да спечелваше някоя игра от време на време. Сега обаче силите бяха поизравнени. Може би това се дължеше на дългите му занимания с кубчето на Рубик.

Понякога играта се разрастваше до средата на листа, което даваше предимство на Оскар. Лесно запомняше местата, които можеше да запълни, ако баща му направи това и това, да маскира нападението като защита.

Тази вечер спечели Оскар.

Три партии поред бяха заградени с кръг и маркирани с О. Само една мъничка беше с Т, понеже Оскар се беше замислил за друго. Оскар сложи кръстче и се получиха две отворени четворки, от които татко му можеше да блокира само едната. Той въздъхна и поклати глава.

— Ех, май си намерих майстора.

— Така е.

Таткото блокира едната четворка просто формално и Оскар запълни другата. Баща му затвори едната страна на квадратчето и Оскар написа петото кръстче от другата страна, загради всичко в кръг и изписа красиво О. Баща му поглади наболата си брада и обърна страницата. Заплаши го с химикалката.

— Този път обаче аз ще…

— Не е забранено да се мечтае. Ти започваш.

След четири кръстчета и три кръгчета от началото на играта на входната врата се почука. Веднага след това тя се отвори и някой затропа по пода, за да изтръска снега от краката си.

— Привет, привет!

Баща му вдигна очи от листа, облегна се назад и погледна към коридора. Оскар сви устни.

Не.

Татко му кимна на новодошлия.

— Влизай де!

— Благодаря.

Някой прекоси коридора с меки стъпки по чорапи. След миг в кухнята се появи Яне:

— Охо, забавлявате си се тук.

Баща му посочи към Оскар.

— Да, нали познаваш момчето ми.

— Разбира се — отвърна Яне. — Здравей, Оскар. Как си?

— Добре.

Бях. Махай се оттук!

Яне се дотътри до масата, вълнените му чорапи се бяха свлекли и шляпаха отпред на пръстите като размъкнати плавници. Той си дръпна стол и седна.

— Я, играете морски шах.

— Да, ама момчето ми е станало непобедимо. Вече не мога да се меря с него.

— Ъхъ. Сигурно тренира в града, а? Една игра с мен, Оскар?

Оскар поклати глава. Не искаше дори да поглежда Яне, знаеше какво ще види. Замъглен поглед, уста, изкривена в овча усмивка… Да, Яне изглеждаше като дърта овца и русата коса на ситни къдрици само засилваше овчия му вид. Един от „другарите“ на татко му, който за Оскар беше враг.

Яне потри ръце, чу се звук като от шкурка и на светлината от коридора Оскар видя как люспици кожа се изрониха по пода. Яне имаше някаква кожна болест, от която лицето му беше като изгнил червен портокал, особено през лятото.

— Охо! Тук е топличко и уютно.

Винаги казваш все същото. Разкарай се с отвратителната си физиономия и изтърканите си фрази.

— Татко, няма ли да довършим играта?

— Ами щом имаме гост…

— Не, вие си продължете играта. — Яне се облегна на стола си с вид на човек, който разполага с цялото време на света.

Оскар знаеше, че битката е загубена. Това беше краят. Винаги ставаше така.

Идеше му да крещи, да удари нещо, най-вече Яне, защото баща му отиде до бюфета, извади бутилката, сложи на масата и две чашки. Яне пак потърка ръце и люспите затанцуваха.

— Я виж ти! Значи ти се намирало нещичко вкъщи.

Оскар погледна листа с недовършената игра.

Там би сложил следващото си кръстче.

Тази вечер обаче нямаше да има повече. Нито кръстчета, нито кръгчета. Нищо.

Бутилката изкълка тихо, когато баща му взе да налива. Тънкият стъклен конус се напълни с прозрачна течност. Чашката изглеждаше толкова малка и крехка в грубата ръка на баща му. Почти невидима.

Но развали всичко. Всичко.

Оскар смачка недовършения лист и го хвърли в печката. Баща му не възрази. С Яне се заговориха за някакъв общ познат, който си счупил крака. Преминаха към още счупвания на кости, преживени от тях или споменати от други, пак напълниха чашите.

Оскар седеше пред отворения капак на печката и наблюдаваше листа, който пламна и почерня. След това събра и останалите листове, тях също подпали.

Баща му и Яне взеха бутилката и чашите и отидоха в хола, татко му го покани „ела, ще си приказваме“, а Оскар отвърна „може би по-късно“. Седеше пред печката и се взираше в огъня. Горещината галеше лицето му. Стана, взе тетрадката на квадратчета от масата, откъсна празни листове и ги хвърли в огъня. Когато цялата тетрадка стана на пепел, включително и кориците, той взе моливите и запали и тях.

Имаше нещо особено в болницата толкова късно вечер. Мод Карлберг седеше на рецепцията, зареяла поглед в почти празното фоайе. Кафенето и будката за вестници бяха затворени; самотни хора блуждаеха като призраци из високото помещение.

По това време обичаше да си представя, че само и единствено тя пази огромната сграда на болницата в Дандерюд. Разбира се, не беше така. Възникнеше ли проблем, беше достатъчно да натисне едно копче и до три минути пристигаше охранител.

Беше си измислила игра и имаше навика да я играе, за да убива времето през късните вечерни часове.

Избираше си дадена професия, място за живеене и някакво минало в най-общи черти. Евентуално и болест. След това прилагаше всичко това върху първия, който дойдеше. Често резултатът беше… забавен.

Можеше например да си представи пилот, който живее на улица Йотгатан и има две кучета, за които се грижи съседката, когато той лети. Съседката е тайно влюбена в пилота. Големият проблем на пилота е, че както управлява самолета, му се привиждат малки зелени човечета с червени шапчици, които се носят сред облаците.

Добре. Оставаше само да чака.

Може би всеки момент щеше да дойде възрастна жена с измъчен вид. Жена пилот. Тайно прекалила с малките шишенца алкохол на борда, та започнали да й се привиждат зелените човечета и я уволнили. Сега по цял ден си е вкъщи с кучетата. Съседът обаче все още е влюбен в нея.

Така си прекарваше дежурствата Мод.

Понякога се упрекваше за играта си, защото й пречеше да взема хората насериозно. Но не успяваше да се сдържи. Така че сега очакваше свещеник, любител на лъскавите спортни коли, който обичаше да качва стопаджии, за да ги наставлява и спасява душите им.

Мъж ти жена? Млад или стар? Как ли изглежда?

Мод подпря брадичка на китките си, погледна към фоайето. Тази вечер нямаше много хора. Посещенията при приетите пациенти бяха приключили, а новите от събота вечер, в повечето случаи с контузии, свързани така или иначе с алкохола, се приемаха в спешното.

Въртящата се врата се задвижи. Сигурно е свещеникът със спортната кола.

Обаче не. Това беше един от редките случаи, когато нямаше нищо общо. Дете. Слабичко малко момиче на десет-дванайсет години. Мод започна да си измисля поредица от събития, след които в крайна сметка детето ще стане жена пастор, но бързо се отказа. Момиченцето изглеждаше толкова нещастно.

Отиде до голямата схема с разноцветно означени посоки и отделения в болницата. Малцина възрастни успяваха да я разгадаят, как би могло едно дете да се справи?

Мод се наведе през плота и тихо подвикна:

— Нещо да помогна?

Малката се обърна към нея и се усмихна свенливо, след това отиде на рецепцията. Косата й беше мокра, бели снежинки, още неразтопени, блестяха тук-там в черната й коса. Тя не сведе поглед, както децата често правят пред непознати — не, тъмните натъжени очи гледаха право в очите на Мод, докато вървеше към нея. В главата на Мод проблесна мисъл, толкова ясна, сякаш я беше чула.

Трябва да ти дам нещо. Но какво?

И по най-глупав начин взе да прехвърля наум какво имаше в чекмеджетата на бюрото си. Химикалка? Балонче?

Детето се спря пред нея. Само шията и главата му се подаваха над плота.

— Извинете… търся татко.

— А. Той тук ли е приет?

— Да, не знам със сигурност…

Мод вдигна очи към входа, огледа фоайето и се взря в малката, която не носеше дори яке. Само черно вълнено поло, по което на светлината от рецепцията проблясваха капчици вода и снежинки.

— Ти сама ли си тук, миличка? Толкова късно?

— Да, аз… само исках да разбера дали е тук.

— Дай да видим. Как се казва?

— Не знам.

— Не знаеш?

Детето наведе глава, сякаш търсеше нещо на пода. Вдигна я и черните му очи бяха насълзени, а долната му устна трепереше.

— Не, той… Той е тук.

— Миличка…

Сърцето й се сви и Мод побърза да прикрие жалостта си с действие: наведе се, извади рулото кухненска хартия от най-долното чекмедже, откъсна едно парче и го подаде на момичето. Ето че успя нещо да й даде, пък макар и къс хартия.

Момиченцето си издуха носа и си избърса очите по някакъв… възрастен начин.

— Благодаря.

— Ами тогава как… а какво му е?

— Той е… полицията го арестува.

— Значи е по-разумно там да попиташ.

— Да, но го държат тук. Болен е.

— От какво?

— Той… знам само, че полицията го държи тук. Къде може да е?

— Вероятно на последния етаж, но там е забранено да се влиза, ако нямаш… предварително разрешение.

— Исках само да разбера къде му е прозорецът, за да мога… не знам — и пак заплака.

Мод усети буца в гърлото. Значи иска да разбере, за да застане вън… в снега… и да гледа нагоре към прозореца на татко си. Мод преглътна.

— Ако искаш, да се обадя. Сигурна съм, че ще те…

— Не. Няма нужда. Разбрах. Сега ще мога… Благодаря. Благодаря.

Малката й обърна гръб и тръгна към въртящата се врата.

Боже мой, всички тези разбити семейства.

Тя излезе навън, а Мод остана да гледа подире й.

Нещо не беше наред.

Мод си припомни как изглеждаше момиченцето, как се движеше. Имаше нещо странно, нещо… Отне й половин минута да се сети. Момичето беше без обувки.

Мод подскочи и се втурна към вратата. Можеше да напуска рецепцията само в много изключителни случаи. Прецени, че този е такъв. Бутна нетърпеливо въртящата се врата: по-бързо де, по-бързо — и излезе на паркинга. Малката беше изчезнала вече. Какво да прави? Трябва да се свърже със социалните: не са проверили дали има кой да се грижи за детето, това бе единственото обяснение. Кой е баща му?

Мод се огледа на паркинга, но не откри момичето. Притича покрай болницата в посока към метрото. Никакво го нямаше. На връщане към рецепцията бързо премисляше на кого да се обади, какво да предприеме.

Оскар лежеше на леглото си в очакване на Върколака. Побесняваше от гняв и отчаяние. Чуваше откъм хола високите гласове на баща си и Яне, съпроводени с музиката от касетофона. „Братя Юп“. Оскар не долавяше думите, но знаеше песента наизуст.

След което групата започваше да имитира различни животни от фермата. Обикновено му се струваха смешни. Сега ги мразеше. Защото участваха. Пееха идиотската си песен на баща му и Яне, докато те се напиваха.

Знаеше точно какво ще стане.

До час-два щяха да изпият бутилката и Яне щеше да си отиде. След това баща му ще се помотае из кухнята, ще позалита, после ще му хрумне, че иска да си поговори с Оскар.

Щеше да влезе в стаята му, но вече нямаше да е татко му. А лигльо, смърдящ на алкохол, изпаднал в сантименталност и закопнял за обич. Ще вдигне Оскар от леглото. Да си приказват. Колко много обичал майка му, как обичал Оскар, а дали и гой го обича? Ще бръщолеви за всички несправедливости, извършени срещу него, и в най-лошия случай ще се разпали, ще се разгневи.

Никога не удряше, не. Но това, което Оскар виждаше в такива моменти, беше възможно най-големият ужас: не оставаше и помен от татко му — някакво чудовище се вселяваше у него.

Когато се напиеше, баща му се превръщаше в съвсем друг човек. Затова Оскар си го представяше като върколак. Както луната пробужда вълка у върколака, така алкохолът пробуждаше това същество у татко му.

Оскар взе един комикс за мечето Бамсе, опита се да чете, но не можеше да се концентрира. Чувстваше се… изоставен. След час, може би повече, щеше да остане сам с Чудовището. И единственото, което можеше да направи, бе да чака.

Запрати комикса към стената и стана от леглото, взе си портфейла. Билетите и двете бележки от Ели. Сложи листчетата едно до друго на леглото.

И сърчице.

И второто.

Вампирите не съществуват.

През прозореца се виждаше черната завеса на нощта. Оскар си затвори очите и си представи пътя до Стокхолм, подминаваше с бясна скорост къщите, дворовете, полята. Долетя до двора в Блакеберг, влезе през прозореца й, ето я.

Отвори очи и погледна черния правоъгълник на прозореца. Някъде там.

„Братя Юп“ бяха подхванали песен за някакво колело със спукана гума. Баща му и Яне се смееха прекалено гръмогласно. Нещо падна.

Кое чудовище избираш?

Оскар прибра бележките от Ели в портфейла си и се облече. Промъкна се в коридора и си обу обувките, сложи си якето и шапката. Остана неподвижен няколко секунди, заслушан в звуците откъм хола.

Обърна се, за да излезе, забеляза нещо, спря.

На рафта за обувки в коридора стояха старите му гумени ботуши от времето, когато беше може би пет-шестгодишен. Стояха там, откак се помнеше, макар да не ставаха на никого. До тях бяха огромните гумени ботуши на баща му, печата на единия бе залепена с лепенка от онези, с които се лепят гумите на велосипедите.

Защо ги е запазил?

И разбра. Над ботушите изникнаха двама души, обърнати с гръб към него. Широките плещи на баща му и тесният гръб на Оскар. Ръката на Оскар беше вдигната нагоре, държеше бащината. Вървяха с ботушите по скалист склон, може би отиваха да берат малини…

Подсмръкна. Доплака му се. Протегна ръка да докосне малките ботуши. Откъм хола долетя мощен смях. Преправеният глас на Яне. Сигурно имитираше някого, биваше го в това.

Оскар хвана малките ботуши за кончовите. Не знаеше защо, но му се стори правилно. Отвори тихо външната врата и я затвори зад себе си. Нощта беше леденостудена, снегът светеше с милиони диамантчета на лунната светлина.

Стиснал здраво ботушите в ръка, той се запъти към шосето.

Пазачът спеше. Млад полицай, пратен да дежури, след като болничният персонал запротестира, че през цялото време някой от тях е ангажиран да охранява Хокан. Вратата обаче си оставаше заключена с код. Може би затова бе посмял да заспи.

Светеше само една нощна лампа и Хокан изучаваше размазаните сенки по тавана както човек лежи на тревата и гледа облаците. Търсеше в тях форми, фигури. Не знаеше дали занапред ще може да чете, но много му се искаше.

Ели я нямаше и нещата, които преобладаваха в предишния му живот, малко по малко се връщаха. Щяха да го осъдят на дълги години затвор и смяташе да посвети това време на книги, които не беше чел, както и да препрочете някои, които си бе наумил да прочете отново.

Тъкмо си припомняше всички заглавия на Селма Лагерльоф, когато тихо скръцване прекъсна мислите му. Ослуша се. Драсването се повтори. Идваше откъм прозореца.

Завъртя глава, доколкото можеше, и погледна натам. На фона на черното небе се открояваше блед овал, осветен от нощната лампа. До него се надигна малка светла топка, раздвижи се напред-назад. Ръка. Махаше. Ръката драсна по прозореца и пак се чу скръцването.

Ели.

Зарадва се, че тук нямаше ЕКГ апарат, защото сърцето му пощуря, запърха като птица в мрежа. Представи си го как изскача от гърдите му и литва към прозореца.

Влез, любов моя! Влез!

Прозорецът обаче беше заключен, но дори и да беше отворен, нямаше устни да й каже думите, нужни, за да влезе. Сигурно можеше да я покани и с жест, но той така и не беше разбрал как точно става.

Дали да не опита…

Неуверено свали единия си крак от леглото, после и другия. Стъпи на пода, опита се да стане. Краката му отказваха да поемат тежестта след десет дни неподвижно лежане. Подпря се на леглото, за малко да падне.

Тръбичката на системата се опъна и дръпна кожата на мястото, където беше иглата. За него беше свързана някаква аларма — покрай тръбичката минаваше тънък проводник. Издърпаше ли я, той щеше да задейства сигнала. Помести ръка към стойката на системата, за да се отпусне тръбичката, и се обърна към прозореца. Светлият овал беше там, чакаше го.

Трябва.

Стойката беше на колелца, акумулаторът на алармата бе закрепен точно под банката. Той посегна към стойката, хвана я. Използва я за опора, докато се изправяше бавно-бавно. Пристъпи предпазливо и стаята веднага се разлюля пред единственото му око. Спря. Ослуша се. Пазачът все още дишаше спокойно.

Повлече се през стаята с мравешки стъпки. Изскърцаше ли някое от колелцата на системата, той спираше и се ослушваше. Нещо му подсказваше, че ще види Ели за последен път, така че не искаше… да се провали.

Когато най-накрая стигна до прозореца, беше изтощен като след маратон. Притисна лице и желатиновата ципа върху кожата му залепна за стъклото, лицето му пламна отново.

Само няколко сантиметра двойно стъкло деляха окото му от очите на любимата. Ели прокара ръка по стъклото, сякаш галеше обезобразеното му лице. Хокан максимално приближи око, но черните очи на Ели се размиха, виждаше ги замъглено.

Той мислеше, че слъзните му канали са прогорени, както и всичко останало, но не беше така. Окото му се изпълни със сълзи и те го заслепиха. Присаденият клепач не смогваше да премигва и той леко избърса окото си със здравата ръка, а тялото му се тресеше от безмълвни ридания.

Ръката му затърси бравата на прозореца. Завъртя я. От дупката, която по-рано му беше нос, потекоха сополи и закапаха по перваза, когато открехна прозореца.

В стаята нахлу студен въздух. След малко пазачът щеше да се събуди. Хокан протегна здравата си ръка към Ели през прозореца. Тя се качи на перваза, пое я между своите и я целуна. Прошепна:

— Здравей, приятелю.

Хокан кимна бавно, за да потвърди, че чува. Измъкна ръката си и погали Ели по бузата. Усети кожата й като замръзнала коприна.

Всичко се върна.

Нямаше да изгние в затворническа килия, склонен над безсмислени букви. Нямаше останалите затворници да го унижават, задето бе извършил най-долното престъпление според общите представи. Щеше да е с Ели. Щеше…

Тя се сгуши до него на перваза.

— Какво искаш да направя?

Хокан дръпна ръка от бузата й и посочи шията си.

Ели поклати глава.

— Това значи да те убия.

Той прокара пръст по лицето на Ели. Докосна устните й.

После докосна шията си.

Дъхът излизаше от устата му на бели облаци, но не му беше студено. След десет минути стигна до магазина. Луната го следваше още от къщата на баща му, играеше си на криеница зад върховете на смърчовете. Оскар си погледна часовника. Десет и половина. От разписанието разбра, че последният автобус от Нортеле тръгва в дванайсет и половина.

Прекоси площадката пред магазина, осветена от лампите при бензиновите колонки, и се запъти към шосето Капелшерсвеген. Никога не бе пътувал на автостоп и майка му щеше да обезумее, ако разбереше. Да се качва в чужди коли…

Тръгна по-бързо, подмина няколко осветени къщи. Вътре имаше хора, които си прекарваха добре. Децата спяха в леглата си, без да се безпокоят, че родителите им ще влязат и ще ги събудят, за да им дрънкат глупости.

Татко е виновен, не аз.

Погледна ботушите, които носеше в ръка, хвърли ги в канавката, спря. Две тъмни петна върху осветения от луната сняг.

Мама никога повече няма да ми разреши да идвам тук.

Баща му щеше да забележи отсъствието на сина си след може би… час. И щеше да излезе да го търси, да го вика. После щеше да телефонира на майка му. Щеше ли? Вероятно. За да провери дали Оскар не се е обадил. Майка му щеше да познае по гласа му, че е пиян, а Оскар го няма, и щеше да стане една…

Чакай.

Когато стигне в Нортеле, ще се обади на баща си от уличен телефон и ще каже, че си е тръгнал за Стокхолм, но ще пренощува у приятел и ще се прибере на сутринта, все едно нищо не е станало.

Тогава баща му ще си получи заслуженото, без да се стига до катастрофа.

Добре. И…

Оскар се спусна в канавката и вдигна ботушките, завря ги в джобовете на якето си и продължи към шосето. Сега всичко беше наред. Сега той самият определяше накъде да върви, а луната го гледаше дружелюбно отгоре, осветяваше пътя му. Той вдигна ръка за поздрав и запя.

Ето го Фритьоф Андершон, по шапката му сняг…

Не знаеше как продължава текстът, затова си затананика.

След няколкостотин метра се зададе кола. Чу я още отдалеч и се обърна, вдигна палец. Колата го подмина, спря, даде на заден. Вратата от другата страна на шофьорската се отвори; вътре видя жена, малко по-млада от майка му. Значи няма страшно.

— Здравей. Накъде си тръгнал?

— За Стокхолм. Всъщност за Нортеле.

— Аз съм към Нортеле, така че…

Оскар се наведе да погледне.

— Оо, ами родителите ти знаят ли, че си тук?

— Разбира се. Само че колата на татко се развали и… да.

Жената го погледна, като че ли се подвоуми.

— Ами давай тогава.

— Благодаря.

Оскар се настани на седалката и затвори вратата. Потеглиха.

— За автогарата ли си?

— Да, ако може.

Оскар се намести, наслаждаваше се на топлината, която усети, особено по гърба. Трябва да беше от онези седалки с електронагреватели. Колко лесно стана. Покрай тях прелитаха осветени къщи. Прекарвайте си там.

… И с песен, и с игра вървим към Испания сега и… още някъде си.

— В Стокхолм ли живееш?

— Да. В Блакеберг.

— Блакеберг… това е на запад, нали?

— Май да. Викат им западните предградия, значи е така.

— Аха. За нещо важно ли бързаш?

— Да.

— Трябва да е наистина важно, щом си тръгнал по това време.

— Да. Наистина.

В стаята беше студено. Усети тялото си схванато след толкова време сън в неудобна поза. Пазачът се протегна, кокалите му изпукаха, хвърли поглед към леглото, опули се.

Няма го… студ… мамка му!

Изправи се сковано, огледа се. Слава Богу! Не беше избягал. Но как, по дяволите, бе успял да се замъкне до прозореца? И…

Това пък какво е?

Стоеше наведен над перваза с нещо черно на рамото. Голият му задник се подаваше от нощницата. Пазачът направи крачка към прозореца, спря, пое си дъх.

Нещото беше глава. Тъмни очи се взряха в него.

Посегна за служебното си оръжие, спомни си, че няма. От съображения за сигурност. Оръжието му беше в сейфа в коридора отвън. А и се вгледа и видя: то било дете.

— Стой. Не мърдай!

С три скока стигна до прозореца и главата на детето се надигна от мъжа.

В момента, в който охранителят стигна до тях, детето скочи от перваза и изчезна нагоре. Краката му за миг се мярнаха в горната част на прозореца.

Краката бяха боси.

Пазачът подаде глава през прозореца, успя да види как детето изчезва към покрива, извън полезрението му. Онзи до него изхриптя.

Ох, Боже, и по дяволите!

По рамото и гърба на нощницата се виждаха черни петна на слабата светлина. Главата на мъжа висеше надолу и на шията му зееше рана. Откъм покрива се чу леко топуркане — нещо се движеше по ламарината. Той се парализира.

Инструкцията. Как беше по инструкция?

Не си спомняше. Първо спаси живот. Да. Но тук имаше и други, които… втурна се към вратата, набра кода и изскочи в коридора, извика:

— Сестра! Сестра! Елате! Спешен случай!

Хукна към аварийната стълба, а същевременно нощната сестра се появи и се завтече към стаята, от която току-що беше излязъл. Когато се разминаваха бързешком, тя попита:

— Какво има?

— Спешно. Спешно е… Извикайте другите… убийство.

Едва успя да го изговори. Никога не беше му се бе случвало нещо подобно. Сложиха го да пази на това скучно място тъкмо защото беше неопитен. Беше никой, така да се каже. Докато тичаше към стълбите, извади радиопредавателя си и алармира централата, повика подкрепление.

Сестрата мислено се подготви за най-лошото: тяло на пода в локва кръв. Труп, увиснал на чаршаф от тръбата на парното. Беше виждала и едното, и другото.

Когато влезе в стаята, видя само празно легло. И нещо на прозореца. Отначало си помисли, че е оставен куп дрехи на перваза. После забеляза, че те се движеха.

Втурна се към прозореца, за да предотврати случващото се, но онзи я изпревари. Вече се бе навел през перваза, висеше наполовина от прозореца, когато тя се затича. Успя само да хване края на нощницата му, преди тялото да се преметне надолу, тръбичката на системата се изтръгна от ръката му. „Хряс“ — и тя остана с парче син плат в ръка. След секунди чу приглушен далечен звук — тялото се удари в земята. И алармата на системата запищя.

Таксиметровият шофьор зави пред входа за спешни случаи. Възрастният мъж на задната седалка, който през целия път от Якобсберг го забавлява с разкази за сърдечните си проблеми, отвори своята врата и зачака.

Добре де, добре.

Шофьорът слезе, заобиколи колата и протегна ръка, за да помогне на стареца. Снегът падаше по тила му. Старецът тъкмо се канеше да хване ръката му, когато се втренчи в нещо към небето, остана неподвижен.

— Хайде! Ще ви държа.

Старият посочи нагоре.

— Какво е това?

Шофьорът погледна.

На покрива на болницата стоеше човек. Малък човек. Гол над кръста, с долепени до тялото ръце.

Извикай помощ.

Трябваше да се обади по радиостанцията. Само че остана неподвижен, не можеше да се мръдне. Поместеше ли се, щеше да се наруши някакво тайнствено равновесие и човечето щеше да падне.

Усети болка в ръката си, когато старецът я стисна с кривите си кокалести пръсти и заби нокти в дланта му. И въпреки това не помръдна.

Снегът падаше в очите му и той премигна. Човечето на покрива разпери ръце и ги вдигна над главата си. Нещо се опъна между тях и тялото — ципа… мембрана. Старецът дръпна ръката му, измъкна се от колата и застана до него.

В мига, когато рамото му докосна неговото, човечето… детето… полетя надолу. Той неволно ахна и старческите пръсти отново се впиха в ръката му. Детето падаше право към тях.

Двамата се наведоха инстинктивно, закрили главите си с ръце.

Нищо не се случи.

Когато отново вдигнаха очи, детето го нямаше. Шофьорът се огледа, но се виждаха само падащите снежинки под уличните лампи. Старецът изхриптя:

— Ангелът на смъртта. Това беше той. Никога няма да изляза оттук.

Събота 7 ноември (нощ)

Habba-Habba-soudd-soudd!

Групата пеещи момчета и момичета се качиха от площад Хьоторет. Може би връстници на Томи. Пияни. От време на време момчетата ревяха и падаха върху момичетата, а те се смееха и замахваха да ги ударят. После пак пееха. Същата песен отново и отново. Оскар ги поглеждаше крадешком.

Аз никога няма да стана такъв.

За съжаление. Искаше му се. Изглеждаше приятно. Но Оскар никога не би могъл да стане като тези момчета, да прави такива неща. Един от тях се качи на седалката и запя гръмогласно:

— A Huleba-Huleba, A-ha-Huleba…

Някакъв дядка, който клюмаше на местата за по-трудноподвижни пътници в другия край на вагона, извика:

— Няма ли да се укротите! Искам да поспя.

Едно от момичетата му показа среден пръст.

— Ще си спиш вкъщи.

Цялата група избухна в смях и пак начена песента. През няколко места от тях самотен мъж четеше книга. Оскар проточи врат, за да погледне заглавието, но успя да види само името на автора: Йоран Тунстрьом. Не му беше известен.

На една от четирите седалки отстрани седеше възрастна жена с чанта в скута. Говореше си тихичко, жестикулираше към невидим събеседник.

Никога не бе пътувал с метрото след десет часа вечерта. Дали същите хора денем седяха мълчаливи и гледаха в нищото или четяха вестници? Или тези бяха от особена порода, която се появява само нощем?

Онзи с книгата обърна нова страница. Оскар като никога не си носеше книга. Жалко. Искаше му се да е като него: да си чете, глух за всичко наоколо, но у него бяха само уокменът и кубчето. Мислеше да слуша касетата на „Кис“, получена от Томи, пробва малко в автобуса на връщане, но му омръзна само след няколко песни.

Извади кубчето от чантата си. Три страни бяха подредени. Само едно местенце оставаше да се подреди на четвъртата. Веднъж с Ели въртяха кубчето, обсъждаха възможните подходи и след това Оскар напредна. Огледа всички страни, за да си измисли стратегия, но виждаше само нейното лице пред себе си.

Как ли ще изглежда?

Не се страхуваше. Беше обзет от чувството, че… че не може да е тук, не и по това време, не може да е направил това, което бе направил. Нямаше такова нещо. Това не беше той.

Аз не съществувам и никой не може да ми стори нищо.

Обади се на баща си от Нортеле и той плака по телефона. Каза, че ще прати някого да го прибере. За втори път през живота си Оскар чуваше баща си да плаче. За миг беше на път да се размекне. Но когато татко му взе да се пали и да крещи, че имал право на свой живот и можел да прави каквото си иска в собствения си дом, Оскар затвори.

Точно тогава се появи това чувство, че не съществува.

Бандата момчета и момичета слезе на „Енгбюплан“. Един от тях се обърна назад и извика:

— Сладки сънища, скъпи… скъпи…

Не намери думата и едно от момичетата го повлече със себе си. Точно преди вратите да се затворят, той се отскубна и изтича обратно, хвана вратата и извика:

— … спътници! Сладки сънища, скъпи спътници!

Пусна вратата и влакът потегли. Четящият свали книгата си и проследи с поглед компанията на перона. После се обърна към Оскар, погледна го в очите. И се усмихна. Оскар му отвърна с мимолетна усмивка и се престори, че внимава в кубчето.

Изпълни го чувството, че… е одобрен. Мъжът го бе погледнал и сякаш мислено му беше казал: Постъпваш добре. Всичко е правилно.

И все пак не посмя да го погледне пак. Сякаш онзи знаеше. Оскар завъртя един ред от кубчето, после го върна обратно.

В Блакеберг освен него слязоха още двама души от други вагони. По-голямо момче, което не познаваше, и някакъв възрастен рокер, който изглеждаше доста пиян. Рокерът се довлече до момчето и извика:

— Ей, чшш, дай една цигара.

— Сори, не пуша.

Рокерът май не го разбра, защото изрови десетачка от джоба си и я размаха.

— Десет кинта. Само една.

Момчето поклати глава и продължи по пътя си. Рокерът се заклатушка на място, а когато Оскар го подминаваше, вдигна глава и каза:

— Ей! — обаче очите му се свиха, фокусира го и поклати глава. — Не. Нищо. Върви си с мир, братко.

Оскар продължи нагоре по стълбите към фоайето на станцията. Чудеше се дали рокерът не мисли да се изпикае върху електрическата релса. По-голямото момче си отиде. Като се изключи дежурният в кабинката, Оскар беше сам тук.

Всичко беше толкова различно през нощта. Фотоателието, магазинът за цветя и бутикът. Дежурният си седеше в кабинката, вдигнал крака на гишето, четеше нещо. Толкова беше тихо. Часовникът на стената показваше малко след два. Сега би трябвало да е в леглото си. Да спи. Поне да му се спеше. Но не. Беше толкова изтощен, че усещаше тялото си кухо, ала тази празнина бе изпълнена с електричество. Не със сънливост.

Долу на перона някаква врата се отвори с трясък и той чу гласа на рокера:

— О, кланяйте се, ченгета с каски и палки…

Същата песен, която си беше пял по пътя. Оскар се засмя и хукна. Изтича навън, надолу по хълма към училището, подмина сградата, паркинга. Снегът беше завалял отново и големите снежинки пареха разгорещеното му лице. Погледна нагоре, както тичаше. Луната все още беше с него, от време на време се криеше зад блоковете.

Като стигна своя блок, спря, пое си дъх. Почти всички прозорци бяха тъмни, но не се ли виждаше слаба светлинна зад щорите в апартамента на Ели?

Как ли ще изглежда?

Качи се по склона, хвърли поглед към своя тъмен прозорец. Там вътре спеше обикновеният Оскар. Оскар… преди Ели. С „пикливата топка“ в гащите. Той самият вече я беше зарязал, нямаше нужда от нея.

Отключи вратата на своя вход и тръгна през сутерена към нейния, изобщо не спря да провери дали на пода бе останало петно. Просто го подмина. То не съществуваше вече. Нямаше майка, нито баща, нямаше предишен живот, беше просто… тук. Продължи през вратата и нагоре по стълбите.

Застана на площадката и погледна захабената дървена врата без табелка, без име. Зад тази врата.

Представяше си как просто ще изтича нагоре по стълбите и ще позвъни. Вместо това седна на предпоследното стъпало до вратата.

Ами ако тя не го иска тук?

Нали всъщност тя избяга от него. Сигурно ще го отпрати, ще му каже да я остави на мира, да…

Клубното мазе. На Томи и другите.

Можеше да спи там, на дивана. Едва ли оставаха през нощта. Така щеше да се срещне с Ели на следващата вечер, както обикновено.

Няма да е както обикновено.

Втренчи се в звънеца. Нямаше да е като преди. Наложи му се да направи нещо значително. Например да избяга, да пътува на автостоп, да се добере до вкъщи посред нощ, за да покаже, че е… важно. Не го плашеше фактът, че тя вероятно е същество, което се храни с човешка кръв. Страхуваше се да не го отблъсне.

Звънна.

В апартамента прозвуча дрънчене, което спря, щом си дръпна пръста от бутона.

Остана така, зачака. Пак звънна, по-продължително. Нищо. Нито звук.

Тя не си беше вкъщи.

Оскар стоеше неподвижно на стълбището, а разочарованието натежа в стомаха му като камък. Изведнъж се почувства уморен, ужасно уморен. Надигна се бавно и заслиза по стълбите. Насред път му хрумна нещо. Тъпо, но все пак. Върна се на вратата и сигнализира името й с дълги и кратки позвънявания според морзовата азбука.

Е… Л… И…

Зачака. Никакъв звук. Тъкмо се обърна да си върви, когато чу гласа й.

— Оскар? Ти ли си?

И въпреки всичко радостта в гърдите му се изстреля като ракета в неволен вик:

— Да!

Мод Карлберг си взе чаша кафе от стаята зад рецепцията, за да запълни времето. Седна в тъмното. Трябваше да е приключила смяната си преди час, но полицията я бе помолила да изчака.

Двама неуниформени нанасяха с четки някакъв прах на пода, където беше минало момиченцето с босите крака.

Полицаят, който я разпита какво е казало то, какво е направило, как е изглеждало, не беше дружелюбен. През цялото време Мод чуваше в гласа му упрек. Но откъде би могла да знае?

Хенрик, един от охранителите, който често беше на смяна едновременно с нея, дойде на рецепцията и посочи кафето.

— За мен ли е?

— Ако искаш.

Той взе чашата, отпи глътка и огледа фоайето. Освен онези, които ръсеха пода, имаше и един униформен полицай, който разговаряше с някакъв шофьор на такси.

— Много народ тази вечер.

— Нищо не разбирам. Как се е качила горе?

— Не знам. Точно това проверяват. Май се е покатерила по стената.

— Но това е невъзможно.

— Така е.

Хенрик извади от джоба си пликче бонбони като лодчици и я почерпи. Мод поклати глава и той си извади три бонбона, лапна ги и сви виновно рамене.

— Отказах цигарите. Качих четири кила за две седмици — той направи недоволна гримаса. — По дяволите! Да го беше видяла само.

— Кого… убиеца?

— Да. Беше оплискал… цялата стена там. А лицето… не. Ако някога реша да се самоубивам, ще взема хапчета. Представи си да си патолог, а! Да ти се налага…

— Хенрик…

— Да?

— Престани.

Ели стоеше на прага. Оскар беше седнал на стъпалото. В едната си ръка стискаше дръжката на чантата си, едва ли не готов да тръгне всеки момент. Ели прибра кичур коса зад ухото си. Изглеждаше добре. Малко, неуверено момиченце. Тя погледна ръцете си и попита тихо:

— Идваш ли?

— Да.

Тя леко кимна, вкопчи ръце една в друга. Оскар остана да седи на стъпалото.

— Може ли… да вляза?

— Да.

Хрумна му една дяволия:

— Кажи ми да вляза.

Ели вдигна глава, понечи да отговори нещо, но се отказа. Реши да затвори вратата, спря се. Пристъпи с босите си крака, после каза:

— Влез.

Обърна се и тръгна към вътрешността на апартамента, Оскар я последва, затвори вратата. Остави чантата в коридора, съблече си якето и го закачи на празната закачалка.

Ели стоеше на прага на хола с провесени ръце. Беше само по гащи и червена тениска с надпис „Айрън Мей-дън“ върху черепа на чудовището от обложките на плочите им. На Оскар му се стори позната. Беше видял подобна сред боклуците в общото мазе. Дали е същата?

Ели гледаше мръсните си крака.

— Защо каза това?

— Нали ти така казваш.

— Да. Оскар…

Поколеба се. Оскар стоеше с ръка върху якето, което току-що бе закачил. И попита, без да я гледа:

— Ти вампир ли си?

Тя обхвана тялото си с ръце, поклати бавно глава.

— Аз… храня се с кръв. Но не съм… такава.

— Каква е разликата?

Тя го погледна в очите и натърти:

— Разликата е огромна.

Оскар видя как пръстите на краката й се свиваха, отпускаха се, пак се свиваха. Голите й крака бяха изключително тънки, а под края на тениската се виждаха белите й гащи. Махна с ръка към нея.

— Да не си… умряла?

Тя се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— Не. Не ми ли личи?

— Ами не че… а… някога умирала ли си?

— Не. Но съм живяла страшно дълго.

— Стара ли си?

— Не. На дванайсет съм. Само че от доста време.

— Значи си стара. Вътрешно. В главата.

— Не. Не съм. Това дори според мен е странно. Не мога да го разбера. Защо никога… по никакъв начин… не пораствам по-голяма.

Оскар се замисли, поглаждайки ръкава на якето си.

— Може би защото си.

— Какво?

— Ами… не можеш да разбереш защо си само на дванайсет години, защото наистина си на дванайсет.

Ели сбърчи вежди.

— Искаш да кажеш, че съм глупава?

— Не. Само леко бавнозагряваща. Като малките деца.

— Аха. Как си с кубчето?

Оскар изсумтя, погледна я в очите и си спомни какви й бяха зениците. Сега изглеждаха съвсем нормални, но тогава — нали ги беше видял? И все пак… струваше му се прекалено. Невъзможно.

— Ели. Просто си измисляш, нали?

Тя погали чудовището на фланелката си и ръката й спря на зиналата му уста.

— Още ли искаш да сключим съюз?

Оскар неволно се дръпна.

— Не.

Тя го погледна. Тъжно, почти укорително.

— Не в този смисъл. Нали разбираш, че… — и млъкна.

Оскар довърши вместо нея:

— … ако си искала да ме убиеш, щеше да го направиш отдавна.

Ели кимна. Оскар отстъпи още по-назад. Колко ли бързо би могъл да изскочи навън? С чантата — или да я зареже тук? Ели като че ли не забелязваше безпокойството му, копнежа да избяга. Оскар спря, напрегнат като пружина.

— Да не би да… се заразя?

Ели поклати глава, без да вдига поглед от чудовището на фланелката си.

— Не искам да заразявам никого. Най-малко пък теб.

— Какъв ще е тогава? Съюзът.

Тя повдигна глава към мястото, където очакваше да го види. Откри, че се е изместил. Поколеба се. После се приближи и обхвана с ръце лицето му. Оскар не се дръпна. Ели изглеждаше… като разсеяна. Отнесена. Но нямаше нищо общо с израза й тогава в мазето. Върховете на пръстите й докоснаха ушите му. Оскар усети как тялото му се изпълва със спокойствие.

Хайде.

Да става каквото ще!

Лицето на Ели беше на педя от неговото. Дъхът й миришеше странно, като бараката, където баща му държеше стари железа. Да. Тя миришеше на… ръжда. Погали ухото му. Пошепна:

— Сама съм. Никой не знае. Искаш ли?

— Да.

Тя бързо доближи лице до неговото, обхвана с устни горната му устна, леко я притисна и остана така. Устните й бяха топли и сухи. Устата му се изпълни със слюнка, и когато той обхвана долната й устна, тя се навлажни, омекна. Опитваха устните си предпазливо, движеха ги и Оскар потъна в някакъв топъл мрак, който постепенно просветна, превърна се в голяма зала, зала в замък, с маса в центъра, отрупана с ястия, а Оскар…

… се затичва към вкуснотиите, започва да се тъпче с ръце. Наоколо му има и други деца, малки и големи. Всички ядат от масата. Начело седи някакъв… мъж?… жена…

човек с нещо, което сигурно е перука. Огромна буйна коса. В ръката си държи чаша, пълна с тъмночервена течност, облегнал се е удобно на стола си, пийва и кима насърчително на Оскар.

Ядат ли, ядат. В дъното на залата, до стената, вижда бедно облечени хора, които с безпокойство следят случващото се на масата. Жена с кафяв шал на главата стои там, захванала ръце на корема си, и Оскар си мисли: „мама“.

После се чува звън на чаша и всички насочват вниманието си към онзи на почетното място. Той се изправя. Оскар се страхува от този човек. Той е дребен, слаб, с неестествено червена уста. Лицето му е бяло като тебешир. Оскар усеща как от крайчеца на устата му се стича сосът от месото, в устата си има мръвка, побутва я с език.

Онзи вдига някаква кожена торбичка. Развързва връвчицата с грациозно движение и изсипва на масата два големи бели зара. Те се търкулват, шумът отеква в цялата зала и спират. Мъжът ги взема в ръка и ги показва на Оскар и на останалите деца.

Отваря уста, за да каже нещо, в този миг парчето месо изпада и…

Устните на Ели се отдръпнаха, тя пусна главата му и отстъпи назад. Макар сцената със залата да го плашеше, Оскар се помъчи пак да си я представи, но я нямаше. Ели го погледна изпитателно. Той потърка очи, кимна.

— Това всичко беше наистина, нали?

— Да.

Останаха така за малко, мълчаха. После Ели каза:

— Искаш ли да влезеш?

Оскар не отвърна. Ели подръпна тениската си, вдигна ръце, отпусна ги.

— Никога няма да те нараня.

— Знам.

— За какво мислиш?

— Тази фланелка. От боклука ли е?

— … Да.

— Опра ли я поне?

Ели не отвърна.

— Малко си мърлява, знаеш ли?

— Да се преоблека, ако искаш.

— Да. Хайде!

Беше чел за покрития с чаршаф на количката. Ритуалния убиец.

Бенке Едвардс беше тикал какви ли не по тези коридори на път към моргата. Жени и мъже на всякакви възрасти, дребни и едри. Деца. Нямаха отделна носилка за деца и почти нищо друго не го натъжаваше така, както цялото празно пространство на количката, когато на нея имаше дете: малкото телце под бялото покривало, сместено в горния край на носилката. Долната половина — празна, чаршафът — плоско застлан. Ето това празно пространство за него беше самата смърт.

Но сегашният труп беше на възрастен мъж, и то прочут.

Возеше количката по празните коридори. Единственият звук беше поскърцването на гумените колела по линолеума. Тук нямаше цветна маркировка по пода. Дойдеше ли външен човек, винаги го придружаваше някой от болницата.

Бенке изчака полицията да направи снимки на мъртвото тяло навън пред входа. Иззад заграждението няколко души от пресата снимаха сградата с ярки светкавици. Утре снимките ще са във вестниците, допълнени с пунктирна линия, за да се види как е падало тялото.

Това е то да си прочут.

Очертанията под чаршафа не загатваха за нищо подобно. Изглеждаха по най-обичайния начин. Той знаеше, че мъжът на вид е като чудовище, че тялото му се бе пръснало като балон с вода при удара в замръзналата земя — за щастие беше закрито с чаршафа. Под него всички сме еднакви.

Обаче със сигурност мнозина щяха да изпитат облекчение, задето тъкмо тези мъртви останки отиваха сега в хладилната камера, а после в крематориума, след като патоанатомите си свършат работата. Покойният беше с рана на шията, която фотографът на полицията засне с особено усърдие.

Но това ли е най-важното?

Бенке се изживяваше като малко нещо философ. Сигурно заради професията. В края на краищата бе виждал толкова често самата човешка същност, неприкрита от нищо, че си беше развил своя теория, и то много проста.

— Всичко е в мозъка.

Гласът му отекна в празните коридори, когато спря количката пред вратата на моргата, набра кода и я отвори.

Да. Всичко е в мозъка. Изначално. Тялото е просто един вид помощно средство, което мозъкът е принуден да мъкне, за да поддържа живота си. Но всичко изначално си е заложено в мозъка. И единственият начин да бъде променен някой като този под чаршафа е да му се оперира мозъкът.

Или да се изключи.

Механизмът, който трябваше да държи вратата отворена в продължение на десет секунди след въвеждането на кода, още не беше поправен и се наложи Бенке да я крепи отворена с едната ръка, а с другата хвана количката откъм главата и я дръпна навътре. Тя се удари в касата на вратата и той изруга.

Ако беше в хирургията, щяха да са го оправили на мига.

В този миг забеляза нещо необичайно.

Вляво и малко по-ниско от издутината, която представляваше главата на покойника, на чаршафа се появи кафеникаво петно. Вратата се заключи зад тях, когато Бенке се наведе да погледне. Петното бавно се разрастваше.

Той кърви.

Бенке не беше от най-плашливите. А и такива неща му се бяха случвали вече. Вероятно е имало някой запушен съд в черепа и кръвта беше пръснала от удара в касата на вратата.

Петното на чаршафа се уголемяваше.

Бенке отиде до аптечката и извади лейкопласт и марля. Винаги бе намирал за смешно да има аптечка на такова място, но тя все пак беше предназначена за живите — в случай че някой се нарани тук, прищипе си пръст с носилката или нещо подобно.

Пое си дъх и хвана края на чаршафа. Разбира се, не се страхуваше от трупове, но нали този изглеждаше наистина ужасно. А Бенке бе принуден да направи превръзка с лепенка. Щеше да си изпати, ако моргата се олее с кръв.

Така че преглътна и дръпна чаршафа.

Лицето на мъжа не подлежеше на описание. Беше непонятно как е останал жив цяла седмица в подобно състояние. По него нямаше нищо човешко освен едно ухо и… око.

Не можаха ли… да го залепят?

Окото беше отворено. Естествено. Почти нямаше клепач, с който да се затвори. Освен това беше толкова пострадало, че сякаш имаше белези даже по склерата.

Бенке откъсна очи от мъртвешкия поглед и се съсредоточи върху задачата си. Изглежда, кръвта беше от раната на шията му.

Чу се меко капване и той се огледа трескаво. По дяволите. Взе да се изнервя. Ето, още веднъж. Идваше откъм краката му. Погледна надолу. От количката се стече капка вода и падна върху обувката му. Кап.

Вода?

Прегледа раната на шията му. Около нея се бе образувала локвичка и се стичаше от носилката.

Кап.

Отмести крака си. Поредната капка падна на плочките.

Пльок.

Топна пръст в насъбралата се течност, потърка палеца и показалеца си. Не беше вода, а някаква хлъзгава, жилава, прозрачна течност. Помириса пръстите си. Нищо познато.

Когато погледна към белия под, там вече се образуваше локва. Течността не беше прозрачна, а бледорозова. Изглеждаше като разслоена кръв в банките за преливане. Онова, което остава при утаяване на кръвните телца.

Плазма.

Трупът кървеше с плазма.

Експертите да проучат как е възможно утре сутрин, по-точно днес. Неговата работа беше просто да я спре, за да не се омаже подът. Искаше вече да се прибере. Да се мушне в леглото до спящата си съпруга, да прочете няколко страници от „Негодникът от Сефле“9 и после да спи.

Бенке нагъна марлята на дебел компрес и го притисна върху раната. Как, по дяволите, да закрепи лейкопласта? Шията му беше така разкъсана, че нямаше къде да го залепи. Все едно. Искаше да си ходи. Откъсна дълги ленти лейкопласт и ги уви как да е, за което вероятно щяха да го мъмрят по-късно, но не го беше грижа.

Аз съм санитар, не съм хирург.

Когато компресът вече си беше на мястото, той почисти количката и пода. След това откара трупа в четвърта камера и потри ръце. Мисията изпълнена. Добре свършена задача и интересна история, която да разказва по-късно. Заоглажда фразите още докато правеше последна проверка и гасеше осветлението.

Нали знаете онзи убиец, дето падна от последния етаж? Та после го поех аз и като го карам за моргата, какво да видя…

Качи се с асансьора до стаята, старателно си изми ръцете, преоблече се и на излизане хвърли престилката за пране. Слезе на паркинга, качи се в колата и изпуши на спокойствие една цигара, преди да запали двигателя. След като угаси фаса в пепелника, който вече наистина трябваше да изпразни, той завъртя ключа.

Колата не запали, сервираше му този номер винаги когато беше студено или влажно. Накрая все пак тръгваше — но не пропускаше да се погаври. Когато на третото завъртане задавеният звук се превърна в ясно ръмжене на двигателя, му проблесна.

Не се съсирва.

Не. Онова, дето тече от шията на покойника, няма да се съсири под компреса. Ще го измокри и после ще потече по пода… и когато след няколко часа отворят вратата…

По дяволите!

Извади ключа от стартера, ядно го пъхна в джоба си и слезе от колата да се върне в болницата.

Холът не беше така празен, както коридорът и кухнята. Тук имаше диван, фотьойл и голяма холна маса, отрупана с какви ли не джунджурии. Самотен лампион я огряваше със слаба жълта светлина. И това беше всичко. Никакви килими, никакви картини, нито дори телевизор. На прозорците висяха дебели одеяла.

Прилича на затвор. Голяма затворническа килия.

Оскар подсвирна за проба. Точно така. Имаше ехо, но не особено силно. Сигурно заради одеялата. Остави чантата си до фотьойла. Металните бутони на дъното изчаткаха силно и самотно върху твърдия линолеум.

Беше започнал да разглежда нещата на масата, когато Ели се появи от съседната стая с карираната риза, дето й беше твърде голяма. Оскар посочи хола:

— Вие да не се местите?

— Не. Защо?

— Просто така реших.

Вие?

Как не се сети по-рано. Оскар плъзна поглед по нещата на масата. Всичките приличаха на играчки. И то стари.

— Онзи, дето живееше тук преди… не ти беше баща, нали?

— Не.

— И той ли…

— Не.

Оскар кимна, отново огледа хола. Не си представяше как някой може да живее така. Освен ако…

— Ти… бедна ли си?

Ели отиде до масата, вдигна нещо, което изглеждаше като черно яйце, и го подаде на Оскар. Той се наведе към лампиона да го разгледа.

Повърхността му беше грапава и като се вгледа внимателно, Оскар забеляза, че стотици златни нишки се виеха по нея в сложни плетеници. Яйцето беше тежко, сякаш бе направено от метал. Оскар го огледа от всички страни, златните нишки минаваха през плитки бразди по повърхността му. Ели застана до него и той отново усети онази миризма… на ръжда.

— Каква е стойността му според теб?

— Не знам. Голяма?

— Съществуват само две. Ако ги притежаваш и двете, можеш да ги продадеш и да купиш, да речем… атомна електроцентрала.

— Неее…

— Ами не знам. Колко струва атомна електроцентрала? Петдесет милиона?

— Мисля, че струват… милиарди.

— А. Тогава няма да стане.

— И какво ще правиш с цяла атомна електроцентрала?

Ели се разсмя.

— Хвани го с ръце. Ето така. Захлупи го. Сега ги завърти.

Оскар направи каквото му каза. Завъртя яйцето внимателно в шепи и усети как то… се пропука и се разсипа в ръцете му. Той ахна и повдигна горната си ръка. От яйцето бе останала само купчина от стотици… хиляди парченца.

— Извинявай! Внимавах, наистина…

— Шшшт! Всичко е наред. Само гледай да не изпуснеш някое парченце. Остави ги тук.

Ели му показа празен лист на масата. Оскар притаи дъх, докато изсипваше лъскавите парченца с голяма предпазливост. Някои бяха по-малки от водна капчица и той с пръсти провери в дланта си да не е останало нито едно.

— Счупи се.

— Ето. Погледни!

Тя побутна лампата към масата и насочи бледата й светлина върху купчинката метални късчета. Оскар се наведе над тях. Едно миниатюрно парченце бе останало встрани от купчината и като се вгледа отблизо, той различи от двете му страни зъбци и вдлъбнатинки. И разбра.

— Това е главоблъсканица.

— Да.

— И… можеш ли пак да го сглобиш?

— Мисля, че да.

— Сигурно ще отнеме цяла вечност.

— Да.

Оскар разгледа още няколко парченца, пръснати до купчинката. Приличаха на първото, но като се вгледа по-внимателно, откри разлики. Зъбците и вдлъбнатинките не бяха съвсем същите и на същите места. Видя и парченце, на което имаше тъничка златна нишка. Значи това беше външната му страна.

Той се свлече на фотьойла.

— Направо свят ми се завива.

— Представи си какво му е било на онзи, който го е изработил.

Ели подбели очи и изплези език, при което заприлича на Джуджето Глупчо. Оскар се разсмя. Ха-ха! Звукът отекна в стените. Пустота. Ели седна на дивана с кръстосани крака и го погледна… с очакване. Той избягна погледа й, обърна се към масата с руините от играчки.

Пустота.

Изведнъж изпита същата умора. Тя не беше „неговото момиче“, не би могла. Беше… нещо друго. Разделяха ги разстояния, които нямаше как да… затвори очи, облегна се назад на фотьойла, а чернилката под клепачите му беше пространството, което ги разделяше.

Заспа, унесе се в мигновен сън.

Пространството между тях се изпълни с грозни лепкави насекоми, които летяха към него, а когато се приближиха, той видя, че са със зъби. Замахна с ръка да ги прогони и се събуди. Ели го гледаше от дивана.

— Оскар… Аз съм човек, същият като теб. Приеми просто, че имам… изключително рядка болест.

Оскар кимна.

Мярна му се някаква мисъл. Някаква подробност. Нещо важно. Не можа да я улови. Отказа се. Тогава му хрумна друга мисъл, ужасна. Че Ели просто се преструва. Че вътре в нея е скрит прастар човек, който го наблюдава, знае всичко, присмива му се тайно.

Няма начин.

Извади уокмена от чантата си, колкото да се занимава с нещо, измъкна касетата, прочете текста: „Kiss: Unmasked“, обърна я, „Kiss: Destroyer“, пъхна я обратно.

Трябва да си вървя.

Ели се наведе напред.

— Какво е това?

— Това ли? Уокмен.

— Да не е за… слушане на музика?

— Да.

Нищо не знае. Свръхумна, а нищо не знае. Какво прави по цял ден? Спи, разбира се. Къде й е ковчегът? Ами да. При мен никога не спеше. Лежеше в леглото ми и чакаше да се развидели. Трябва да вървя, смърт чака ме, ако остана тук…

— Може ли и аз?

Оскар й подаде уокмена. Тя го взе, но сякаш не знаеше какво да прави с него, после обаче сложи слушалките на ушите си и го погледна въпросително. Оскар посочи копчетата.

— Натисни това, на което пише „плей“.

Ели затърси с очи и натисна копчето „плей“. Оскар изпита някакво спокойствие. Това беше нормално: да дадеш на приятел да послуша музика. Кой знае дали Ели ще хареса „Кис“.

Тя натисна „плей“ и той чак от фотьойла чу дрезгавия вой на китари, барабани, гласове. Беше попаднала в средата на една от по-тежките песни.

Очите й се разшириха и тя изкрещя от болка; Оскар така се изплаши, че се дръпна назад на фотьойла, който се люшна и за малко да се преобърне. Видя я как изтръгна слушалките от ушите си с такава сила, че жиците се откъснаха, хвърли ги, притисна с длани ушите си, изскимтя.

Оскар седеше със зяпнала уста, загледан в слушалките, които се удариха в стената. Стана, вдигна ги. Тотално съсипани. И двете с отскубнати жици. Остави ги на масата и пак седна на фотьойла.

Ели свали ръце от ушите си.

— Извинявай… така ме заболя.

— Няма нищо.

— Скъп ли беше?

— Не.

Ели смъкна най-горния кашон с някакви вещи, пъхна ръка в него и извади банкноти, подаде му ги.

— Вземи.

Той ги взе, преброи ги. Три по хиляда и две по сто крони. Почти с чувство на страх погледна кашона, от който бе извадила банкнотите, после Ели, парите.

— Аз… струват петдесет крони.

— Нищо, вземи ги.

— Но само… само слушалките се счупиха, а те…

— Твои са. Моля те!

Оскар се поколеба, после прибра банкнотите в джоба на панталона, мислено ги обърна в рекламни брошури. Приблизително година от съботи, може би… двайсет и пет хиляди раздадени брошури. Сто и петдесет часа. Повече. Цяло състояние. Банкнотите му убиваха в джоба.

— Ами благодаря.

Ели кимна, взе от масата нещо, което изглеждаше като омотано кълбо от възли, но най-вероятно пак някаква главоблъсканица. Оскар я гледаше как чопли възлите. Привела врат, дългите й тънки пръсти се движеха по краищата на конците. Той прехвърли наум всичко, което му бе разказвала. Баща й, лелята в града, училището й. Лъжи, само лъжи.

А откъде има пари? Краде ли?

Чувството му беше толкова непознато, че отначало не разбра какво е. Започна като някакво изтръпване, усети го в тялото си, после студена остра дъга се заби от стомаха към главата му. Беше… ядосан. Не отчаян или уплашен. Ядосан.

Защото го лъже, а и… от кого краде пари? От тези, които?… Сплете пръсти на корема си, облегна се назад.

— Ти убиваш хора.

— Оскар…

— Ако всичко това е вярно, значи убиваш хора. Крадеш парите им.

— Получих парите.

— Само лъжеш. През цялото време.

— Вярно е.

— Кое е вярно. Че лъжеш?

Ели остави кълбото на масата, погледна го с мъка в очите, разпери ръце.

— Какво искаш от мен?

— Докажи ми.

— Кое?

— Че си… това, което казваш.

Тя го изгледа. После поклати глава.

— Не искам.

— Защо?

— Познай.

Оскар потъна още по-дълбоко във фотьойла. Усети парите в джоба си. Представи си вързопите с реклами. Пристигат сутринта. Трябва да ги раздаде до вторник. Сива умора в тялото му. Сивота в главата. Гняв. „Познай“. Нейните игри. Още лъжи. Искаше да се махне оттук. Да спи.

Парите. Даде ми пари, за да остана.

Стана от фотьойла, извади от джоба си нагънатите банкноти, остави на масата всички освен една стотачка. Пъхна я обратно в джоба си и каза:

— Аз ще си ходя.

Тя се наведе, хвана го за китката.

— Остани. Моля те!

— Защо? Ти само лъжеш.

Опита да се дръпне, но тя стисна по-здраво ръката му.

— Пусни ме!

— Аз не съм циркаджийско чудовище!

Оскар стисна зъби и каза спокойно:

— Пусни ме.

Тя не пускаше. Студената дъга на гнева завибрира в гърдите му, зазвънтя — и той се хвърли отгоре й. Нападна я и я бутна назад върху дивана. Тя беше почти безтегловна и той я притисна към страничната облегалка, седна на гърдите й, а дъгата се изви, разтресе се, пръсна черни петна в очите му, той вдигна ръка и я удари в лицето с всичка сила.

Между стените отекна остър плясък и главата й се извъртя встрани, от устата й изхвърчаха капки слюнка и той усети парене в ръката си, дъгата се счупи, разпадна се и гневът му се изпари.

Седеше на гърдите й, объркан и загледан в малката й глава, обърната в профил върху черната кожа на дивана, а ударената й буза пламна в червенина. Тя лежеше неподвижно, с отворени очи. Той закри с длан лицето си:

— Извинявай! Извинявай! Аз…

Внезапно тя се изви, отблъсна го от гърдите си, притисна го към облегалката на дивана. Той се опита да я хване за раменете, не уцели и хвана бедрата й, тя падна и затисна с корем лицето му. Той я отблъсна, извъртя се двамата се вкопчиха в битка.

Търкаляха се по дивана, боричкаха се. С напрегнати мускули, съвсем истински. Само че всеки внимаваше да не нарани другия. Сплетоха се на кълбо, удариха се в масата.

Парченца от черното яйце паднаха на пода със звука на ситен дъжд по ламаринен покрив.

Не си направи труда да се качи за престилката си. Нали смяната му беше приключила.

Сега вече е свободното ми време и го правя само и единствено за своята душа.

Можеше да вземе някоя от престилките на патолозите в моргата, в случай че вътре е… омазано. Асансьорът дойде и той натисна подземен етаж 2. Какво ще прави, ако наистина е така? Може би трябва да се обади в спешното и да пита дали някой ще дойде да го зашие. Нямаше инструкции за подобни случаи.

Е, най-вероятно кръвотечението, или както там можеше да се нарече, вече е спряло, но трябваше да провери. Иначе нямаше да може да заспи. Ще лежи и ще си представя как капе.

На слизане от асансьора се подсмихна. Колко ли от обикновените хора биха се справили с подобна ситуация, без да им мигне окото? Малцина. Беше наистина доволен от себе си, задето… да, изпълнява дълга си. Държи се отговорно.

Сигурно чисто и просто не съм обикновен.

И не би могло да се отрече: отчасти се надяваше… ами кръвотечението да е продължило; да се наложи да позвъни в спешното, да стане малко цирк. Колкото и да му се искаше да се прибере и да си легне. Така историята щеше да стане по-интересна, много ясно.

Не, едва ли беше обикновен човек. Нямаше никакви проблеми с труповете: помощни средства с угаснали мозъци. Затова пък тези коридори определено го влудяваха.

Самата мисъл за мрежата от тунели на десет метра под земята, за празните стаи и зали, подобни на някакви адски отдели в ада. Толкова големи. Толкова тихи. Толкова празни.

В сравнение с тях труповете са самото въплъщение на живота.

Набра кода, по навик натисна копчето за автоматично отваряне на вратата, но то му отвърна само с безпомощно щракване. Така че си отвори ръчно и като влезе в камерата, си сложи гумени ръкавици.

Какво става?

Трупът, който бе оставил покрит с чаршаф, сега беше гол. Еректиралият му член стърчеше, изкривен на една страна, чаршафът се валяше на пода. Скапаните от пушене дробове на Бенке изсвистяха, когато рязко си пое дъх.

Човекът не беше мъртъв. Не. Явно не… щом се движеше.

Той мърдаше бавно върху носилката, сякаш насън. Ръцете му търсеха нещо във въздуха и Бенке инстинктивно отстъпи назад, когато едната — дори не приличаше на ръка — прелетя под носа му. Човекът направи опит да се надигне, падна обратно върху носилката. Окото му гледаше право напред, без да мига.

Звук. Той издаваше някакъв звук.

— Ееее…

Бенке прекара ръка през лицето си. Нещо беше станало с кожата му. Усети я някак странна… погледна ръката си. Гумените ръкавици.

Видя как онзи отново направи опит да се надигне.

Какво, по дяволите, да правя?

Човекът падна на носилката с мокро изплискване. Няколко капки опръскаха лицето на Бенке. Той посегна да ги избърше с гумената ръкавица, но само ги размаза.

Вдигна крайчеца на ризата си, избърса се.

Десет етажа. Паднал е десет етажа.

Добре. Добре. Ето ти проблем. Оправяй се.

Щом не е мъртъв, значи е в предсмъртна агония. Трябва да се погрижи за него.

— Ееее…

— Тук съм. Ще ти помогна. Ще те закарам в спешното. Легни спокойно, аз ще…

Бенке се приближи и сложи ръка върху напрегнатото му тяло. Здравата ръка на мъжа се стрелна и го хвана за китката. По дяволите, откъде тази сила? Бенке се принуди да си помогне и с другата ръка, за да се освободи.

Единственото подръчно средство, с което можеше да го стопли тук, бяха стандартните чаршафи за трупове. Бенке взе три да го завие, а той през цялото време се гърчеше като червей на кука и не спираше да издава същия звук. Бенке се наведе над него и го зави, щом онзи се поуспокои.

— Сега ще те закарам в спешното възможно най-бързо, нали? Гледай да не мърдаш.

Изтика носилката до вратата и въпреки всички струпали се проблеми си спомни, че автоматът не работи. Заобиколи носилката откъм горния й край и отвори, погледна към главата на човека. Защо ли му трябваше!

Устата, която всъщност не беше уста, се отваряше.

Полузарасналата кожа се раздра със звук като от остъргване на люспеста риба. Тук-там здравата светлорозова кожа не се разкъса, а се разтегли, докато дупката в долната част на лицето ставаше все по-голяма.

— Ааааа!

Воят му отекна в празните коридори и сърцето на Бенке се раздумка.

Тихо! Млък!

Ако в този момент имаше чук, като нищо щеше да го стовари право върху тази гнусна трепереща маса с взиращото се око; кожата на устата се пръсна като опънат ластик и Бенке видя зъбите на мъжа, бели сред цялата кървава пихтия на някогашното му лице.

Бенке заобиколи количката и я подкара по коридорите към асансьора. Подтичваше от ужас да не би онзи да се извърти и да падне от носилката.

Коридорите се точеха безкрайни като в кошмар. Да. Същински кошмар си беше. Всичките му идеи за „интересна история“ се изпариха. Искаше само да стигне до място с хора, живи хора, за да се отърве от това изчадие, което крещеше върху носилката.

Стигна до асансьора и натисна бутона за повикване. Представи си пътя до спешното. След пет минути ще е там.

Още на приземния етаж ще се намери някой да му помогне. Две минути — и се връща в реалността.

Идвай де, проклет асансьор!

Онзи му махна със здравата си ръка.

Бенке погледна и затвори очи, отвори ги отново. Човекът се опитваше да каже нещо, беше се поукротил. Викаше го да се доближи. Значи беше в съзнание.

Той се наведе:

— Да? Кажи?

Внезапно ръката го сграбчи за врата и притегли главата му надолу. Бенке загуби равновесие и се стовари върху него. Онзи го държеше здраво, дърпаше главата му надолу, право към… дупката.

Бенке опита да се хване за стоманената рамка на носилката, за да се освободи, но онзи му извъртя главата и залепи лицето му за мокрия компрес на шията си.

— Пусни ме, че…

В ухото му се заби пръст и той чу как се чупи костта и се пука тъпанчето му, а пръстът влизаше все по-навътре. Той зарита с крака и когато си блъсна пищяла в металната пречка в долния край на количката, Бенке най-сетне изкрещя.

Зъби захапаха бузата му, а пръстът в ухото му се пъхна толкова навътре, че му причерня, всичко угасна и… той се предаде.

Последното, което видя, бе как компресът пред очите му си промени цвета и стана розов, докато онзи ръфаше лицето му.

Последното, което чу, бе — дзън! — асансьорът пристигна.

Лежаха един до друг на дивана, потни, задъхани. Оскар беше като пребит, изтощен. Прозя се толкова широко, че челюстта му изпука. Ели също се прозя. Оскар обърна глава към нея.

— Стига де!

— Извинявай.

— На теб изобщо не ти се спи, нали?

— Да.

Оскар едва си държеше очите отворени, говореше почти без да мърда устни. Лицето на Ели ставаше размазано, нереално.

— Как успяваш… Да се снабдяваш с кръв.

Ели го погледна. Продължително. После се реши и Оскар видя как се раздвижиха бузите и устата й, сякаш предъвкваше нещо. След това отвори уста.

Той видя зъбите й. Тя затвори устата си.

Оскар извърна глава и се вгледа в тавана, където ненужната лампа беше хванала прашна паяжина. Дори нямаше сили да се учуди. Аха. Тя е вампир. Нали вече го знаеше.

— Много ли сте?

— Кои?

— Знаеш.

— Не, не знам.

Оскар погледна тавана в търсене на още паяжини. Откри две. Стори му се, че видя паяк да пълзи по едната. Премигна. После пак. В очите си сякаш усещаше пясък. Нямаше паяк.

— Как да те наричам? Какво си всъщност?

— Ели.

— Така ли се казваш?

— Почти.

— Ами как?

Пауза. Ели се отдръпна към облегалката на дивана, извъртя се на хълбок.

— Елиас.

— Но това е… мъжко име.

— Да.

Оскар затвори очи. Не можеше повече. Клепачите му се слепнаха. Поглъщаше го някаква черна яма. В дълбините на съзнанието си знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Само че нямаше сили.

Черната дупка се взриви в забавен каданс, всмука го и той бавно се превъртя в пространството навътре в съня.

Усети някъде далече как някой гали някого по бузата. Не можеше да се концентрира, че щом го усещаше, явно бузата беше неговата. Някъде на далечна планета някой нежно галеше нечия буза.

И това беше хубаво.

После останаха само звездите.