Полет 800

2.

Всеки обича загадките. Освен ченгетата. За ченгето загадките, ако останат такива, се превръщат в служебен проблем.

Кой е убил Кенеди? Кой е отвлякъл бебето на Линдбърг? Защо първата ми жена ме напусна? Не знам. Тия следствия не съм ги водил аз.

Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, в момента от федералната Контратерористична спецчаст — нещо, което може да се нарече единствено второ действие на едноактен живот.

Ето още една загадка: какво се е случило с полет 800 на ТУЕ? И това следствие не съм го водил аз, обаче втората ми жена участваше в разследването през юли 1996-а, когато един голям боинг 747, летящ за Париж с двеста и трийсет пътници и екипаж на борда, се взриви край атлантическия бряг на Лонг Айлънд и всички загинаха.

Втората ми жена се казва Кейт Мейфилд и е агент от ФБР, също от КТС, където се и запознахме. Малцина могат да се похвалят, че трябва да благодарят на арабските терористи, задето са заедно.

Карах своя политически некоректен, поглъщащ огромни количества бензин осемцилиндров джип „Гранд чероки“ на изток по лонгайландската магистрала. Отдясно до мен седеше гореспоменатата ми втора и да се надявам, последна жена, Кейт Мейфилд, запазила моминското си име от професионални съображения. Също от професионални съображения ми беше предложила да използвам нейната фамилия, тъй като моята нямаше добра репутация в КТС.

Живеем на източна Седемдесет и втора улица в Манхатън, в същия апартамент, в който бях живял с първата си съпруга Робин. Също като нея, Кейт е правистка и това би могло да накара някой друг мъж и неговия психиатър да анализират тая работа с любовта и омразата, които изпитвам към правистките и закона изобщо с всичките му сложни прояви. Аз му викам съвпадение. Моите приятели твърдят, че съм обичал да еба адвокати. Както и да е.

— Благодаря, че идваш с мен — каза Кейт. — Няма да е много приятно.

— Няма проблем. — Пътувахме към плажа в тоя топъл слънчев юлски ден, обаче нямаше да се печем, нито да плуваме. Всъщност отивахме на панихида за жертвите от полет 800. Тя се отслужва всяка година на 17 юли, годишнината от катастрофата, и това беше петият път. Никога не бях ходил на тая панихида и нямах основания за това. Обаче, както казах, Кейт беше участвала в разследването и според нея затова присъстваше всяка година. Хрумна ми, че в следствието са участвали над петстотин служители на закона, и бях убеден, че те не присъстват на всяка панихида, ако изобщо бяха ходили на някоя. Но добрите съпрузи слушат жените си. Сериозно.

— В какво се изразяваше участието ти в онова следствие? — попитах я.

— Главно разпитвах очевидци.

— Колко?

— Не помня. Много.

— Колко души са видели катастрофата?

— Над шестстотин.

— Без майтап? Според теб каква е истинската причина?

— Нямам право да обсъждам следствието.

— Защо? То официално е приключено и официалната причина е механична повреда, в резултат на която резервоарът е избухнал. Е?

Тя не отговори, затова й напомних:

— Имам право на достъп до свръхсекретна информация.

— Сведения получават само лицата, които се нуждаят от тях. Защо питаш?

— Любопитен съм.

Кейт погледна през предното стъкло.

— Трябва да отбиеш на шейсет и осми изход. Отбих и се насочих на юг по Уилям Флойд Паркуей.

— Уилям Флойд е рок звезда, нали?

— Той е един от подписалите Декларацията за независимостта.

— Сигурна ли си?

— Бъркаш се с Пинк Флойд — отбеляза тя.

— Да бе. Имаш страхотна памет.

— Тогава защо не си спомням причината да се омъжа за теб?

— Забавен съм. И секси. И умен. Секси съм, защото съм умен. Ти го каза.

— Не си спомням да съм го казвала.

— И ме обичаш.

— Обичам те. Много. — И прибави: — Само че си голяма досада.

— И с теб не е лесно да се живее, скъпа.

Кейт се усмихна.

Госпожа Мейфилд беше четиринайсет години по-млада от мен и малката разлика в поколенията понякога ми се струваше интересна, обаче друг път — не толкова.

Тук трябва да спомена, че Кейт Мейфилд е доста хубава, въпреки че първо ме привлече интелигентността й естествено. После забелязах русата й коса, тъмносините й очи и гладката й кожа. И невероятното й тяло. Тя редовно се поти в местната фитнес зала и ходи на курсове по йога, степ и кикбокс, които понякога упражнява вкъщи, като насочи ритниците си към моите слабини, без контакт, обаче човек никога не знае. Изглежда побъркана на тема физическа форма, докато аз постоянно вися на стрелбището и се упражнявам с деветмилиметровия си глок. Мога да напиша дълъг списък с нещата, по които се различаваме — музика, храна, пиене, отношение към службата, поза върху тоалетната чиния и прочее — обаче, кой знае защо, се обичаме.

Върнах се на предишната тема.

— Колкото повече ми разкажеш за полет осемстотин, толкова повече вътрешен мир ще намериш.

— Казах ти всичко, което знам. Смени темата, ако обичаш.

— Не мога да свидетелствам срещу теб. Нали съм ти съпруг. Такъв е законът.

— Не е вярно. По-късно ще поговорим. Колата може да се подслушва.

— Точно тая кола не се подслушва.

— Може да носиш жица — заяви Кейт. — По-късно ще трябва да те накарам да се съблечеш гол, за да се уверя.

— Добре.

Засмяхме се. Ха-ха. Край на дискусията.

Не проявявах нито личен, нито служебен интерес към случая с полет 800, освен че като всеки нормален човек бях проследил тази ужасна трагедия по новините. Още отначало имаше проблеми и несъответствия и тъкмо затова пет години по-късно темата продължаваше да е гореща.

Всъщност преди два дни Кейт беше превключила няколко информационни канала, за да проследи репортажите за група, наречена ОНРП — Организация за независимо разследване на полет 800, — която тъкмо бе публикувала някои свои нови открития, противоречащи на официалното заключение на властите.

Тази организация се състоеше главно от почтени хора, участвали в следствието от страна на различни граждански институции, както и от приятели и роднини на загиналите пътници и членове на екипажа. И естествено от обичайните маниаци на тема заговори.

ОНРП яко притискаше властите, което адски ми допадаше.

Освен това много ги биваше да установяват контакт с медиите и по случай тая пета годишнина от катастрофата бяха записали разговори с осем очевидци, някои от които гледах по телевизията преди две вечери, докато жена ми сърфираше из каналите. Свидетелите категорично твърдяха, че самолетът на ТУЕ е бил свален с ракета. Властите не коментираха нищо, само напомняха, че случаят е приключен. Механична повреда. Точка.

Продължих на юг към Атлантическия океан. Минаваше седем вечерта, а според Кейт панихидата започваше в седем и половина и свършваше в осем трийсет и една, часът на катастрофата.

— Познаваш ли някои от жертвите? — попитах я.

— Не. — И след малко прибави: — Запознах се с някои от роднините.

— Ясно. — Доколкото мога да кажа след една година семеен живот, Кейт Мейфилд не смесва служебните си задължения и личните си чувства. Затова не бях съвсем наясно защо си е взела половин ден от годишната отпуска, за да присъства на панихида за хора, които не познава.

Кейт схвана насоката на въпросите и мълчанието ми.

— Понякога изпитвам потребност да се почувствам човек. Тази професия… понякога е успокоително да установиш, че нещо, което си смятала за злодеяние, всъщност е просто трагична злополука.

— Ясно.

Тук няма да кажа, че любопитството все повече ме гризеше, обаче след като през по-голямата част от живота си съм си изкарвал прехраната с надушване на разни неща, мислено си отбелязах да се обадя на един човек — Дик Карнс.

С Дик бяхме колеги в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция дълги години преди да се пенсионира и да се прехвърли в Контратерористичната спецчаст като нещатен агент, какъвто съм аз. Също като Кейт, Дик участва в разследването на полет 800 и разпитва очевидци.

ФБР създаде тая смесена спецчаст през 1980 година в отговор на атентатите на пуерториканската групировка ФАЛН1 в Ню Йорк. Светът се промени и сега сигурно деветдесет процента от КТС се занимават с тероризма в Близкия изток и Средна Азия. Тъкмо там се развива действието, там сме и ние с Кейт. Ако доживеех дотогава, очакваше ме страхотна втора кариера.

Ето как работи тая смесена спецчаст. ФБР използва човешките ресурси на НЙПУ и привлича пенсионирани или действащи ченгета за голяма част от подготовката, наблюдението и рутинните задачи, докато техните високоплатени и високообразовани агенти са свободни да вършат по-тънките неща.

Комбинацията от тия две съвсем различни култури отначало не действаше, обаче с годините се установиха нещо като работни взаимоотношения. Искам да кажа, вижте ни нас с Кейт, ние се влюбихме и оженихме. Направо сме рекламната двойка на КТС.

Въпросът е, че когато феберейците оставят ченгетата да вършат черната работа, ченгетата получават достъп до купища информация, по-рано известна само на ФБР. Та затова и Дик Карнс, моят брат в синя униформа, с удоволствие щеше да сподели с мен повече сведения, отколкото феберейската ми жена.

А защо ми е тая информация, ще попита някой. Естествено не си мислех, че ще разгадая тайната на полет 800. Петстотин души бяха участвали в следствието години наред, случаят беше отпреди пет години, бяха го приключили и официалното заключение наистина изглеждаше най-логично: оголена или скъсана електрическа жица в горивния индикатор, намиращ се в главния резервоар, дала искра и възпламенила изпаренията, резервоарът експлодирал и унищожил самолета. Всички криминалистични свидетелства навеждаха на това заключение.

Почти всички.

Обаче после идваше оная стрелнала сенаторе светлина, която бяха видели адски много хора.

Минахме по късия мост, свързващ Лонг Айлънд с Файър Айлънд, дълъг остров, който привличаше интересни летни туристи.

Пътят навлизаше в окръжния парк „Смит Пойнт“, район с нискорасли борове и дъбове, обрасли с треволяк пясъчни дюни и може би малко диви зверове, което не ми допада. Аз съм си градско момче.

Стигнахме до мястото, където мостът пресичаше крайбрежен път, успореден на океана. На пясъка имаше голяма палатка, чиито странични стени бяха отворени за морския бриз. В и около палатката се бяха събрали неколкостотин души.

Завих към малкия паркинг, задръстен докрай със служебни наглед коли, продължих по тесен пясъчен път и паркирах, като смачках някакво смехотворно нискорасло борче.

— Прегази дървото — посочи Кейт.

— Какво дърво? — Поставих пропуска с надпис „По служба — полиция“ на предното стъкло, слязох и двамата тръгнахме обратно към паркинга. Колите или бяха с шофьори, или имаха различни пропуски на предните стъкла.

Продължихме към палатката, която се очертаваше на фона на океана.

С Кейт носехме тъмнозелени дрехи и според нея аз носех хубави обувки.

— Може да се натъкнем на други агенти, които са участвали в следствието — осведоми ме тя, докато се приближавахме към палатката.

Престъпниците може и да се връщат на местопрестъплението, обаче знам със сигурност, че ченгетата често ходят на места, свързани с неуспешните си разследвания. Понякога маниакално. Но това не беше престъпление, както трябваше да си напомня, а трагична злополука.

Слънцето се спускаше ниско на югозападния хоризонт, небето бе ясно, от океана повяваше прохладен ветрец. Понякога природата си я бива.

Стигнахме до палатката, където се бяха събрали тристатина души. В професионалния си живот съм бил на прекалено много панихиди и погребения и не проявявам желание да ходя, когато не е задължително. Обаче сега бях там.

— Повечето роднини носят снимки на загиналите си близки — продължи да ме информира Кейт. — Но и иначе пак се познават. — Тя ме хвана за ръка. — И не са дошли тук, за да сложат край. Няма край. Тук са, за да се подкрепят и утешават взаимно. Да споделят болката си.

Някой ни подаде програма. Нямаше столове, затова застанахме до палатката откъм страната, отворена към океана.

Точно срещу това място, на тринайсетина километра в океана се беше взривил гигантски самолет. Вълните седмици наред бяха изхвърляли на тоя плаж останки и лични вещи. Някои хора казваха, че изхвърляли и части от човешки тела, обаче по новините никога не го съобщаваха.

Навремето си бях помислил, че това е първият американски самолет, унищожен от вражески действия в Съединените щати. И също, че е втората ръководена от чуждестранни терористи атака на американска земя — първата беше атентатът срещу северния небостъргач на Световния търговски център през февруари 1993-та.

И после, с дните, седмиците и месеците, започна да става все по-вероятно друго обяснение за катастрофата: механична повреда.

Никой не вярваше и всички вярваха. Аз хем вярвах, хем не вярвах.

Погледнах към хоризонта и се опитах да си представя каква е била оная светлина, която толкова много хора са видели да се стрелва към самолета точно преди да избухне. Нямам представа какво са видели, обаче знам какво са им казали — че не са видели нищо.

Жалко, помислих си, че никой не е заснел тоя момент.

3.

Както казах, бил съм на много погребения и панихиди, обаче тъкмо над тая панихида за двеста и трийсет мъже, жени и деца беше надвиснала не само плащаницата на смъртта, но и на неяснотата, на неизказания въпрос какво всъщност е свалило самолета преди пет години.

Първо взе думата една жена, която според програмата била капелан в интерденоминационния параклис на летище „Кенеди“. Тя увери приятелите и роднините на жертвите, че спокойно могат да продължат да водят пълноценен живот, въпреки че техните близки не могат.

Говориха още няколко души и в далечината чувах плисъка на вълните.

Духовници от различни религии прочетоха молитви, някои се разплакаха и Кейт ме стисна за ръката. Погледнах я и видях, че по бузите й се стичат сълзи.

Един равин каза на мъртвите:

— И ние все още се удивляваме, че тези хора, макар и покойници от много години, толкова дълго остават невероятно красиви.

Друг оратор, мъж, изгубил жена си и сина си, говори за всички изгубени деца, съпруги и съпрузи, за семействата, които бяха пътували заедно, братята и сестрите, бащите и майките, повечето от които не се познавали помежду си, ала сега за вечни времена били заедно в рая.

Последен говори един протестантски свещеник, който прочете заедно с всички присъстващи псалм 22: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“

Полицейски гайдари по шотландски полички изпълниха „Велика милост“ и панихидата в палатката свърши.

После, тъй като го бяха правили години наред, без някой да им каже, всички се запътиха към водата.

Двамата с Кейт ги последвахме.

На брега роднините на жертвите запалиха по свещичка за всеки от двеста и трийсетимата и пламъчетата замъждукаха край морето.

В 20:31, точния час на катастрофата, роднините се хванаха за ръце. Хеликоптер на бреговата охрана насочи прожектор към океана и моряците на един катер хвърлиха венци във водата, където лъчът осветяваше вълните.

Някои роднини коленичиха, други нагазиха в морето и почти всички хвърлиха цветя в прибоя. Хората започнаха да се прегръщат.

Съпричастието и чувствителността не са сред силните ми страни, обаче тая сцена на споделена скръб и утеха проникна през закоравялата ми от смъртта черупка като топъл океански ветрец през мрежа против комари.

Отделни групички хора започнаха да се отдалечават от плажа и ние с Кейт се запътихме обратно към палатката.

Забелязах кмета Руди Джулиани и неколцина местни политици и нюйоркски градски съветници, които лесно се разпознаваха заради съпровождащите ги репортери, настояващи за кратки изявления. Чух един журналист да пита Руди: „Господин кмете, все още ли смятате, че това е бил терористичен акт?“, на което господин Джулиани отговори: „Без коментар“.

Кейт видя двама души, които познаваше, извини се и отиде да поговори с тях.

Застанах на дъсчената пътека до палатката и се загледах в хората, изкачващи се от брега, където продължаваха да горят свещичките. Хеликоптерът и катерът си бяха заминали, но на плажа оставаха неколцина души, някои все още нагазили във водата и отправили взор към морето. Други стояха на групички и разговаряха, прегръщаха се и плачеха. На хората явно им беше трудно да си тръгнат от тоя плаж, толкова близо до мястото, където близките им бяха паднали от лятното небе в красивия океан.

Не бях съвсем сигурен защо съм там, обаче усещането определено правеше тая петгодишна трагедия по-малко теоретична и по-истинска. И тъкмо затова, предполагам, Кейт ме беше поканила да я придружа — това бе част от нейното минало и тя искаше да разбера тая нейна частица. Или пък си беше наумила нещо друго.

В ежедневието Кейт Мейфилд е също толкова емоционална, колкото мен, с други думи, не много. Обаче тая трагедия явно й бе въздействала лично и подозирах, че професионално я дразни. Също като всички останали тая вечер, тя не знаеше дали жали за жертви на злополука, или на масово убийство. В момента това навярно нямаше значение, но в крайна сметка имаше — и за живите, и за мъртвите. А и за страната.

Докато чаках Кейт, към мен се приближи мъж на средна възраст по спортен панталон и риза.

— Джон Кори — не попита, а каза той.

— Не — възразих, — вие не сте Джон Кори. Аз съм Джон Кори.

— Точно това имах предвид. — И без да ми подаде ръка, се представи: — Аз съм специален агент Лайъм Грифит. Работим на едно и също място.

Изглеждаше ми малко познат, обаче всъщност всички агенти от ФБР ми се струват еднакви, даже жените.

— Какво ви води насам? — попита ме Грифит.

— А вас какво ви води насам, Лайъм?

— Аз пръв попитах.

— Това официален въпрос ли е?

Господин Грифит усети словесното ми капанче.

— Тук съм като частно лице.

— И аз.

Той се озърна наоколо.

— Предполагам, че сте тук с жена си.

— Логично предположение.

Известно време двамата помълчахме и се гледахме. Обичам го това мъжкарско надглеждане и много ме бива. Накрая Грифит не издържа.

— Жена ви, както може би ви е казвала, така и не остана удовлетворена от окончателното заключение на това следствие.

Не отговорих.

— Властите са удовлетворени — продължи той. — Тя — както и вие — сте на държавна работа.

— Благодаря за актуалния съвет.

Той ме погледна.

— Понякога очевидното трябва да се подчертава.

— Да не би да сте учили реторика?

— Добре, чуйте ме — следствието е приключено. Стига ни, че разни частни организации и отделни хора оспорват официалното заключение. Това е тяхно право. Но аз, вие, жена ви — всички ние във федералните органи на закона — не можем да вярваме на хора, които имат други и навярно параноични теории за случилото се тук преди пет години. Разбирате ли?

— Ей, приятел, аз дойдох само да се разсея. Жена ми е тук, за да почете паметта на мъртвите и да утеши роднините им. Ако някой е параноик, това сте вие.

Господин Грифит като че ли се обиди, обаче запази хладнокръвие.

— Сигурно значението на думите ми е прекалено дълбоко, за да го разберете. Не е важно какво се е случило тук. Важно е вашето положение на федерален агент. — И прибави: — Когато ви пенсионират — или уволнят, — можете колкото си искате да се занимавате с тая история. Това ще е ваше право на частно лице и ако откриете нови свидетелства, достатъчни за преразглеждане на делото, Бог да ви благослови. Обаче докато сте на държавна служба, даже в свободното си време няма да провеждате никакви издирвания и разпити, няма да се ровите в никакви материали, даже няма да си мислите за случая. Вече ясно ли ви е?

Все забравям, че почти всички специални агенти са прависти, обаче когато проговорят, си спомням.

— Заинтригувахте ме — отвърнах. — Надявам се, че не сте имали такова намерение.

— Излагам ви закона, господин Кори, та после да не можете да пледирате, че сте действали от незнание.

— Ей, приятел, над двайсет години съм бил ченге и преподавам наказателно право в колежа „Джон Джей“. Познавам закона.

— Хубаво. Ще го отбележа в доклада си.

— И също отбележете, че сте ми се представили като частно лице и после сте ми прочели правата.

Той наистина се усмихна, превключи на режим „доброто ченге“ и ме осведоми:

— Харесвате ми.

— Е, и вие ми харесвате, Лайъм.

— Приемете тоя разговор като приятелски съвет от колега. Няма да има доклад.

— А бе вие даже и до кенефа не ходите, без да напишете десет страници доклад.

Съмнявам се, че продължавах да му харесвам.

— Имате репутация на тежък характер и единак. Знаете го. В момента сте златното момче заради случая с Асад Халил. Обаче това беше преди повече от година и оттогава не сте направили нищо особено. Халил продължава да е на свобода, както, между другото, и хората, които са ви простреляли с три куршума в Морнингсайд Хайтс. Ако имате нужда от цел в живота, господин Кори, потърсете хората, които са се опитали да ви убият. Това ще ви е достатъчно, за да си намерите работа и да не си създавате главоболия.

Никога не е добра идея да шибнеш един на федерален агент, обаче когато ми говорят с такъв снизходителен тон, би трябвало да го направя. Поне веднъж. Само че не там.

— Върви на майната си — предложих на господин Грифит.

— Добре — отвърна той, като че ли идеята му допадаше. — Добре, смятайте се за предупреден.

— Смятай се за изчезнал — отвърнах му. Господин Грифит се обърна и се отдалечи.

Преди да успея да осмисля разговора с него, Кейт се появи до мен и каза:

— Това семейство е изгубило единствената си дъщеря. Пътувала за Париж на летни курсове. — Въздъхна. — Петте години не са променили нищо, а и не би трябвало.

Кимнах.

— Какво ти приказваше Лайъм Грифит? — попита Кейт.

— Нямам право да ти кажа.

— Не се ли интересуваше какво правим тук?

— Откъде го познаваш?

— Той работи с нас, Джон.

— В кой отдел?

— В същия. Средноазиатски тероризъм. Какво ти каза?

— Защо не го познавам?

— Нямам представа. Той много пътува.

— Участвал ли е в разследването на полет осемстотин?

— Нямам право да ти кажа. Защо не го попита?

— Исках. Точно преди да го пратя на майната му. После моментът отмина.

— Не биваше да му говориш така.

— Той защо е тук?

Кейт се поколеба.

— За да види още кой е тук.

— Да не е нещо като „Вътрешен отдел“?

— Не знам. Възможно е. Моето име спомена ли се?

— Каза, че не си била удовлетворена от официалното окончателно заключение на следствието.

— Никога не съм го казвала на никого.

— Убеден съм, че сам се е досетил.

Тя кимна и като добър правист, който не желае да слуша повече, отколкото е готов да повтори под клетва, прекрати разговора, отправи очи към океана, после към небето, и смени темата:

— Все пак какво мислиш, че се е случило тук?

— Не знам.

— Знам, че не знаеш. Аз участвах в разследването, но също не знам. Какво мислиш?

Хванах я за ръка и тръгнахме към джипа.

— Мисля, че трябва да обясним стрелналата се светлина. Без нея има категорични свидетелства за механична повреда. С нея има друга правдоподобна теория — противосамолетна ракета.

— И ти накъде клониш?

— Винаги клоня към фактите.

— Е, имаш да избираш между две групи факти — очевидците и техните свидетелства за стрелналата се светлина, от една страна, и от друга, криминалистичните факти, които не предполагат ракетен удар, а показват наличие на следи от случайна експлозия на главния резервоар. Кои факти ти харесват?

— Не винаги вярвам на очевидци — отвърнах.

— Ами ако са повече от двеста и всички са видели едно и също?

— Тогава трябва да разговарям с много от тях.

— Онзи ден видя осем от тях по телевизията.

— Не е същото като да ги разпитам лично.

— Аз съм ги разпитвала. Разговарях с дванайсет свидетели, чувах гласовете им и виждах очите им. Погледни ме в очите!

Спрях и я погледнах.

— Не мога да престана да мисля за думите и лицата им — каза Кейт.

— Може би няма да е зле, ако престанеш.

Стигнахме при джипа и й отворих вратата. Качих се, запалих и излязох на пясъчния път. Нискораслият бор с пружиниране се изправи, по-висок и широк, отколкото преди да го прегазя. Травмата е полезна за природата. Оцеляват най-годните.

Включих се в дългата върволица коли, напускащи панихидата.

Кейт дълго мълча и накрая рече:

— Когато идвам тук, винаги се нахъсвам.

— Разбирам защо.

Бавно се насочихме към моста.

Изведнъж съвсем отчетливо си спомних един разговор със специален агент Кейт Мейфилд, който бяхме провели скоро след запознанството си. Работехме по случая с Асад Халил, наскоро споменат от моя нов приятел Лайъм. Господин Халил, либийски джентълмен, беше дошъл в Америка с цел да убие група пилоти от американските ВВС, които бяха хвърлили някоя и друга бомба над родината му. Та както и да е, аз мърморех за дългото работно време или нещо подобно и Кейт ми каза: „Знаеш ли, когато разследваше експлозията на полет осемстотин, КТС работеше денонощно по седем дни в седмицата“.

Отвърнах, навярно саркастично и може би пророчески: „А това дори не е терористична атака“.

Кейт не отговори и си спомням, навремето си помислих, че никой от осведомените не отговаря на въпроси за полет 800 и че все още има неясноти.

И ето, че след година, вече моя съпруга, тя продължаваше да не споделя много. Обаче все пак ми казваше нещо.

Завих по моста и запълзях по пътя. Наляво се падаше Грейт Саут Бей, надясно — заливът Моричес. Светлините на отсрещния бряг искряха по водата. Звездите блещукаха по ясното нощно небе и през отворените прозорци нахлуваше солен въздух.

В една безупречна лятна нощ, много подобна на тая, точно преди пет години един грамаден пътнически самолет, единайсет и половина минути след излитането си от летище „Кенеди“ на път за Париж с двеста и трийсет пътници и екипаж на борда се беше взривил във въздуха и бе паднал на огнени парчета във водата, за да възпламени морето.

Опитах се да си представя как е изглеждало всичко това за очевидците. Определено трябваше да е излизало толкова далеч от границите на непосредствения им опит, че да не са били способни да го разберат или проумеят.

— Веднъж разпитвах очевидец на убийство и той твърдеше, че стоял на три метра от убиеца, който застрелял жертвата с един куршум от метър и половина — наруших мълчанието. — Всъщност цялата сцена беше записана от охранителна камера и ясно се виждаше, че свидетелят е на десетина метра от убиеца, убиецът — на пет-шест метра от жертвата и че са изстреляни три куршума. — Излишно прибавих: — При екстремни и травмиращи ситуации мозъкът не винаги разбира онова, което виждат очите и чуват ушите.

— Очевидците бяха стотици.

— Силата на внушението — не отстъпвах аз, — синдромът на фалшива памет или желанието да задоволиш разпитващия. А в тоя случай — нощно небе и зрителна измама. Ти избирай.

— Не е необходимо. В официалния доклад са изброени всичките с акцент върху зрителната измама.

— Да, спомням си. — В ЦРУ бяха направили предполагаема анимационна възстановка на взрива, която бяха показали по телевизията и която, изглежда, обясняваше стрелналата се светлина. Доколкото си спомнях, според анимацията светлината, която над двеста души бяха видели да се издига към самолета, всъщност идваше от него в резултат на пламтящото гориво, падащо от пробития резервоар. Отбелязваше се, че вниманието на очевидците не било привлечено от самата експлозия, а от звука, който стигнал до тях от петнайсет до трийсет секунди по-късно в зависимост от отдалечеността им. После, когато вдигнали поглед нагоре, те видели пламтяща струя реактивно гориво, която може би сбъркали с издигаща се ракета. Освен това според радарните данни след взрива централната част на самолетния корпус се издигнала нагоре и тя също можела да прилича на ракета.

Според ЦРУ — зрителна измама. Звучеше ми тъпо, обаче анимацията изглеждаше по-добре, отколкото звучеше. Трябваше пак да я гледам.

Трябваше и да се запитам, както бях направил преди пет години, защо тъкмо в ЦРУ са направили анимацията, а не във ФБР. Какво се криеше зад тоя факт?

Стигнахме до другия край на моста и излязохме на Уилям Флойд Паркуей. Погледнах часовника на таблото.

— Ще се върнем в града най-рано в единайсет.

— Даже по-късно, ако искаш.

— Какво значи това?

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Да не би да става дума за един бърз тек в някой почасов мотел?

— Не.

Струва ми се, си спомнях, че Лайъм Грифит настойчиво ме беше посъветвал да не превръщам тоя случай в хоби през свободното си време. Той не посочи какво ще се случи, ако не послушам съвета му, обаче предполагах, че няма да е приятно.

— Джон?

Трябваше да мисля за кариерата на Кейт повече, отколкото за своята — тя печелеше повече пари от мен. Може би трябваше да й предам думите на Грифит.

— Добре, да се прибираме вкъщи — каза тя.

— Добре, още една спирка — отвърнах.

4.

Отбихме от Уилям Флойд Паркуей и продължихме на изток по Манток Хайуей. Кейт ме насочи към красивото градче Уестхамптън Бийч.

Прекосихме мост над залива Моричес към тесен бариерен остров, оттам завихме по единствения път, Дюн Роуд, и поехме на запад. Покрай пътя имаше нови къщи — отляво крайбрежни, отдясно — с изглед към океана.

— Преди пет години тук нямаше нищо — отбеляза Кейт.

Случайно наблюдение може би, но по-вероятно искаше да каже, че по времето на злополуката мястото е било по-уединено и съответно трябва да поставя в такъв контекст онова, което ще видя и чуя.

След десет минути пътен знак ме информира, че навлизам в окръжния парк „Къпсог Бийч“, официално затворен след залез-слънце, обаче аз официално бях по неофициална полицейска работа, затова продължих през големия паркинг.

Прекосихме паркинга и Кейт ме насочи към пясъчен път, всъщност естествена просека според табела, която също съобщаваше ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ. Просеката беше частично препречена с ограда. Заобиколих я и фаровете ми осветиха пътека, широка колкото джипа, виеща се между храсталаци и дюни.

Когато пътеката свърши, Кейт ме упъти:

— Сега завий надолу към плажа.

Минах между две дюни и се спуснах по полегатия склон, като по пътя прегазих един нискорасъл дъб.

— Внимавай с растенията, моля те. Завий надясно при оная дюна. Завих зад дюната.

— Спри тук — каза Кейт. Спрях и тя слезе.

Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах. Кейт застана пред джипа и се втренчи в тъмния океан.

— Вечерта на седемнайсети юли деветдесет и шеста друга кола, най-вероятно джип като твоя, е отбила от пътя и е спряла точно тук.

— Откъде знаеш?

— От доклада на уестхамптънската полиция. Точно след падането на самолета пратили тук патрулка и наредили на полицая да слезе на плажа и да види дали може да помогне с нещо. Стигнал тук в осем четирийсет и шест.

— С какво да помогне?

— По онова време точното място на катастрофата не е било известно. Имало възможност да се е спасил някой — хора със спасителни жилетки или салове. Полицаят светнал с фенерчето си и забелязал следи от гуми по пясъка. Свършвали точно тук. Обаче това не му се сторило странно и той продължил надолу към брега.

— Чела ли си доклада?

— Да. Имаше стотици писмени доклади за всевъзможни аспекти на катастрофата, от десетки местни органи на закона, както и от бреговата охрана, пътнически и частни пилоти, рибари и така нататък. Но този доклад привлече вниманието ми.

— Защо?

— Защото беше един от първите и най-маловажните.

— Само че ти не си смятала така. Разговаряла ли си с това ченге?

— Да. Той каза, че е слязъл на брега. — Кейт тръгна към вълните и аз я последвах.

Тя спря до водата и посочи с ръка.

— Оттатък този проток е Файър Айлънд и окръжният парк „Смит Пойнт“, където преди малко бяхме на панихидата. На хоризонта полицаят видял горящото по повърхността реактивно гориво. Насочил прожектора си към морето, но не забелязал нищо. В доклада му пише, че не очаквал да види плуващи към брега оцелели, поне не толкова скоро, и навярно не чак толкова далеч от мястото на катастрофата. Във всеки случай решил да се изкачи на някоя дюна, откъдето се разкрива по-добра гледка.

Кейт се обърна и тръгна към високата дюна до джипа. Тръгнах след нея.

Стигнахме подножието на дюната.

— Каза ми, че видял пресни следи от изкачване или спускане на двама души по дюната — или и изкачване, и спускане — поясни Кейт. — Естествено не вървял по следите, просто търсел място, откъдето да наблюдава водата. Затова се качил на дюната.

— Това значи ли, че и аз трябва да се катеря?

— Ела с мен.

Покатерихме се на дюната и обувките ми се напълниха с пясък. Когато бях млад детектив, често ми се случваше да участвам във възстановки на местопрестъпления, които понякога са изморителни и човек си мърля дрехите. Сега се занимавам с по-интелектуални неща.

— Там долу между двете дюни полицаят видял одеяло — каза Кейт.

Спуснахме се по полегатия склон.

— Тук някъде. Одеяло за легло. Ако човек живее наблизо, би трябвало да има прилична хавлия за плаж. Онова било синтетично, може би от хотел или мотел.

— Някой проверил ли е дали е от местните хотели и мотели?

— Да, хора от КТС. Намерили няколко хотела и мотела, в които имало такива одеяла. Оказало се, че камериерка в единия хотел била съобщила за липсващо одеяло от стая.

— В кой хотел?

— Случаят интересува ли те?

— Не. Всъщност и двамата с Лайъм Грифит ми заявихте, че това не било моя работа.

— Точно така.

— Хубаво. Между другото, защо сме тук?

— Реших, че ще ти се стори интересно. Може да го разгледаш на някоя лекция в „Джон Джей“.

— Винаги мислиш за мен.

Тя не отговори.

Естествено Джон Кори вече беше налапал въдицата и Кейт Мейфилд бавно навиваше кордата. Струва ми се, че тъкмо така се ожених, и двата пъти.

— На одеялото имало хладилна чанта, а вътре — полустопен лед — продължи тя. — Освен това на одеялото имало две чаши, тирбушон и празна бутилка от бяло вино.

— Какво?

— Скъпо френско. В момента се продава за петдесетина долара.

— Някой взел ли е отпечатъци от бутилката? — попитах.

— Да. И от чашите. И от хладилната чанта. Предостатъчно пълни отпечатъци. От двама души. В Бюрото ги обработиха, обаче не откриха чии са.

— Червило?

— Да, по едната чаша.

— Следи от секс по одеялото?

— Няма следи от сперма, не са открити и презервативи.

— Може да са правили орален секс и тя да го е глътнала.

— Благодаря за идеята. Както и да е, в лабораторията откриха люспи мъжки и женски епидермис по одеялото, косми от тела и глави, както и срамни косми, така че по някое време двамата сигурно са били голи. — Тя прибави: — Но космите и епидермисът може да са от друг, тъй като одеялото е от хотел.

— Нишки от друг плат?

— Много. Но пак може да са от десетки различни източници. По одеялото има и бяло вино.

Кимнах. Материалите, откривани по хотелски одеяла, наистина не са особено качествени криминалистични свидетелства.

— Пясък? — попитах.

— Да. Включително все още влажен. Така че може да са ходили при морето.

Пак кимнах.

— Онова ченге видяло ли е коли да се отдалечават от плажа?

— Да, спомена, че се разминал със светъл форд „Иксплорър“ нов модел по Дюн Роуд, идвал от тази посока. Но тъй като случаят бил спешен и не се извършвало престъпление, не забелязал номера, нито кой е бил в колата. И по-късно не я е издирвал.

Кимнах. Подобно на джиповете, фордовете „Иксплорър“ бяха също толкова много, колкото чайките, така че не си струваше времето и усилията да търсиш конкретен автомобил.

— Това е горе-долу всичко — каза Кейт. — Искаш ли да се опиташ да възстановиш събитията от онази вечер?

— Вместо да ги възстановявам словесно, моментът ми се струва подходящ да ги разиграем.

— Дръж се прилично, Джон.

— Опитвам се да се вживея в случая.

— Стига, вече е късно. Давай с възстановката. — Тя се усмихна. — После ще го разиграем.

Усмихнах се в отговор.

— Добре. Имаме мъж и жена. Може да са отседнали в местен хотел, чието име по-късно може би ще науча. Скъпото вино предполага хора от средната класа и на средна възраст. Решават да отидат на плажа и взимат одеялото от леглото в хотела. Обаче имат хладилна чанта, така че е възможно до известна степен да са го планирали. Или познават, или са чували за това уединено място, а може и случайно да са се натъкнали на него. Предполагам, че са дошли привечер или рано вечерта.

— Защо?

— Ами, спомням си къде бях аз, когато чух за катастрофата. Денят беше ясен и слънчев и ти не спомена за плажно масло или лосион по одеялото, бутилката или чашите.

— Точно така. Продължавай.

— Добре. Та значи тия мъж и жена, които навярно са дошли с форд „Иксплорър“, пристигат тук някъде преди осем трийсет и една, часа на катастрофата. Постилат одеялото, отварят хладилната чанта, вадят виното, отпушват го с тирбушона, напълват две чаши, допиват бутилката. По някое време са се съблекли и са правили секс.

Кейт мълчеше и аз продължих:

— Въз основа на влажния пясък по одеялото можем да допуснем, че са ходили при водата, голи или облечени. По някое време, по точно в осем трийсет и една, виждат и чуват експлозия в небето. Не знам къде са стояли в тоя момент, обаче им идва наум, че взривът ще привлече хора на брега, затова си плюят на петите и изчезват, преди полицаят да се появи тук в осем четирийсет и шест. Двете коли най-вероятно са се разминали по единствения път, водещ до тоя плаж. — Прибавих: — Предполагам, че тия двама души не са били женени.

— Защо?

— Прекалено е романтично.

— Не бъди циничен. Може да не са избягали. Може да са отишли да повикат помощ.

— И така и не са се върнали. Не са искали да ги видят заедно.

Тя кимна.

— По този въпрос всички са единодушни.

— Кои всички?

— Всички агенти от Контратерористичната спецчаст, които преди пет години участваха в разследването.

— Нека сега аз те питам нещо. Какво прави тия двама души толкова важни, че ФБР си дава чак такъв зор?

— Сигурно са били очевидци на катастрофата.

— И какво от това? Шестстотин очевидци са видели експлозията. Над двеста от тях са заявили, че са забелязали светлина, която се стрелнала към самолета преди взрива. Щом ФБР не вярва на двеста души, защо тия двама непознати са толкова важни?

— А, забравих. Още една подробност.

— Аха.

— На одеялото имало и пластмасова капачка от обектив на видеокамера Джей Ви Си.

Замълчах за миг и обходих с поглед околността и небето. После я попитах:

— Тия хора обадиха ли ви се?

— Не.

— Няма и да ви се обадят. Да вървим.

5.

Минахме през Уестхамптън.

— В къщи ли? — попитах.

— Още една спирка. Но само ако искаш.

— Още колко „още една спирка“ има?

— Две.

Погледнах жената, която седеше вдясно от мен. Това беше моята съпруга Кейт Мейфилд. Споменавам го, защото понякога е специален агент Мейфилд, а друг път се разкъсва от противоречия за самоличността си.

Виждах, че е Кейт, затова реших, че моментът е подходящ да изясня някои неща.

— Първо каза, че тоя случай не бил моя работа — отбелязах. — После ме заведе на плажа, където двамата непознати явно са станали свидетели на катастрофата и сигурно са я записали. Ще ми обясниш ли това очевидно противоречие?

— Не. — И прибави: — Няма противоречие. Просто си помислих, че ще ти се стори интересно. Бяхме близо до този плаж, затова ти го показах.

— Ясно. Какво ще ми се стори интересно на следващата спирка?

— Ще видиш на следващата спирка.

— Искаш ли да се заема с тоя случай?

— Не мога да ти отговоря.

— Ами, тогава мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

— Нали разбираш, Джон, че не мога да се забърквам в този случай — напомни ми тя. — Аз съм щатна агентка от ФБР. Може да ме уволнят.

— Ами аз?

— Пука ли ти дали ще те уволнят?

— Не. Имам три четвърти инвалидна пенсия от полицията. Освободена от данъци. А и без това не съм очарован от перспективата да работя за теб.

— Няма да работиш за, а с мен.

— Както и да е. — Помълчах. — Какво искаш да направя?

— Само гледай и слушай, после прави каквото ще правиш. Обаче не искам да знам за това.

— Ами ако ме арестуват, че се ровичкам в тия неща?

— Не могат да те арестуват.

— Убедена ли си?

— Абсолютно. Нали съм правистка.

— Може да се опитат да ме убият.

— Ставаш смешен.

— Не. Нашият бивш съекипник от ЦРУ Тед Наш няколко пъти ме е заплашвал, че ще ме убие.

— Не вярвам. Освен това той е мъртъв.

— Те са много.

Кейт се засмя. Не беше смешно.

— Какво очакваш да направя, Кейт? — пак я попитах.

— Да превърнеш този случай в тайното си хоби.

Това пак ми напомни, че моят колега от КТС господин Лайъм Грифит специално ме беше посъветвал да не го правя. Отбих край пътя и казах:

— Погледни ме, Кейт.

Тя ме погледна.

— Мотаеш ме, скъпа. Това не ми харесва.

— Извинявай.

— Точно какво искаш да направя, мила?

Кейт се замисли за миг.

— Само гледай и слушай. После ти сам реши какво искаш да направиш. — Насили се да се усмихне. — Просто бъди Джон Кори.

— Тогава ти просто бъди Кейт.

— Опитвам се. Адски е… кофти. Разкъсвам се… Не искам да се забъркаме… да се забъркаш в неприятности. Но този случай ме измъчва от пет години.

— Той измъчва много хора. Обаче следствието е приключено. Като кутията на Пандора. Остави го така.

Тя помълча, после промълви:

— Смятам, че справедливостта не е възтържествувала.

— Това е злополука — възразих аз. — Няма нищо общо със справедливостта.

— Вярваш ли го?

— Не. Само че, ако се измъчвах от всеки случай, когато справедливостта не е възтържествувала, щях да имам нужда от щатен психоаналитик.

— Това не е какъв да е случай и ти го знаеш.

— Да. Обаче няма да съм човекът, който ще си навре оная работа в огъня, за да види колко е горещо.

— Тогава да се прибираме вкъщи.

Върнах се на пътя и след около минута попитах:

— Е, къде отиваме?

Тя ме насочи към Манток Хайуей, първо на запад и после на юг към океана.

Пътят свършваше с ограда и портал от телена мрежа. Фаровете ми осветиха надпис БАЗА НА БРЕГОВАТА ОХРАНА НА САЩ „МОРИЧЕС“. ЗАБРАНЕНА ЗОНА.

От караулката излезе униформен служител от бреговата охрана. На пояса му висеше кобур с пистолет. Той отвори портала, после вдигна ръка. Спрях.

Мъжът се приближи и му подадох служебната си карта. Той почти не ме погледна и без да ни попита каква е целта на идването ни, каза:

— Продължавайте.

Явно ни очакваха и всички други, освен мен, знаеха каква е целта на посещението ни. Влязох през отворения портал и продължих по асфалтовия път.

Пред нас се появи живописна сграда от бели дъски с червен покрив и квадратна вишка — типична стара база на бреговата охрана.

— Спри тук — каза Кейт.

Спрях на паркинга пред сградата, угасих мотора и слязохме от джипа.

Заобиколихме базата, която гледаше към водата. Погледнах осветената с прожектори сграда, построена върху малък нос, вдаден в залива Моричес. Край водата имаше навеси за лодки, а за дългия кей вдясно от тях бяха завързани два катера на бреговата охрана. Единият като че ли беше катерът, участвал в панихидата. Освен дежурния на портала, базата изглеждаше абсолютно пуста.

— Тук установиха командния пункт непосредствено след катастрофата — осведоми ме Кейт. — Всички спасителни съдове идваха през протока Моричес и караха останките от самолета, които се превозваха в хангара на военноморската база в Калвъртън. Освен това тук докараха труповете, преди да ги пратят в моргата. — Тя помълча, после прибави: — Два месеца и аз работих тук от време на време. Живеех в един съседен мотел.

Не отговорих, обаче се замислих. Познавах неколцина от полицейското управление, които седмици и месеци наред денонощно бяха работили по случая, постоянно пътуваха, сънуваха кошмари за трупове… парчета от трупове… детски играчки, плюшени животни, кукли, куфари, раници… много младежи бяха заминавали за Париж на летни курсове. Едно момиче носело пари в чорапа си. Спасителите извадили от морето кутийка с годежен пръстен. Някой щял да се сгодява в Париж…

Прегърнах Кейт и тя отпусна глава на рамото ми. Известно време останахме така, загледани в залива. Корава е, обаче даже коравите хора понякога са съкрушени.

Кейт се изправи и аз я пуснах. Тя тръгна към кея и в движение заговори:

— Когато дойдох тук в деня след катастрофата, бреговата охрана се канеше да закрие тази база и бяха престанали да я поддържат. Тревата ми стигаше до кръста. След няколко дни беше претъпкано с радиоколи, бусове на криминалистични екипи, линейки, ей там имаше голяма палатка на Червения кръст, камиони, мобилни морги… инсталираха ни подвижни душове, за да се мием от… мръсотията… След седмица направиха ония две хеликоптерни площадки на моравата. Реакцията ни си я биваше. Направо си беше отлична. Бях горда, че работя с тези хора. С бреговата охрана, Нюйоркското полицейско управление, местната и щатската полиция, Червения кръст и много местни рибари и моряци, които денонощно търсеха тела и останки… Наистина беше удивително. — Кейт ме погледна. — Ние сме добри хора. Знаеш ли го? Егоисти сме, глезени егоцентрици. Обаче когато се случи подобна гадост, се проявяваме в най-добрата си светлина.

Кимнах.

Стигнахме до края на кея и тя посочи на запад към мястото, където в тая нощ преди пет години самолетът на ТУЕ бе избухнал над океана.

— Ако е било злополука, добре, хората от „Боинг“, Националната служба за безопасност на транспорта и всички други, които отговарят за сигурността на самолетните полети, могат да поправят дефекта и навярно никой друг няма да има основание да мисли за експлодиращия главен резервоар. — Кейт дълбоко си пое дъх. — Но ако е било убийство, трябва да се убедим в това, преди да потърсим справедливост.

Замислих се за миг.

— Издирвал съм убийци, когато почти никой друг не е смятал, че е извършено убийство.

— Имаше ли късмет?

— Веднъж. След години изникват разни неща. И пак започваш следствието. Имаш ли нещо?

— Възможно е. — Тя се усмихна. — Имам теб.

Усмихнах се и аз.

— Е, не съм чак толкова добър.

— Хубавото е, че можеш да погледнеш на случая с непредубедено око и ясен ум. Всички ние година и половина живяхме с този случай до края на следствието и ми се струва, че бяхме смазани от мащабите на трагедията и обема на документалния материал — докладите на криминалистите, противоречивите теории, борбата за правомощия между различните институции, външния натиск и агресивността на медиите. През всички тези глупости има пряк път. Някой трябва да го открие.

Всъщност повечето ми успешни разследвания бяха резултат от обичайната скучна полицейска работа, криминалистични доклади и така нататък. От време на време обаче разкриването на престъпление беше свързано с щастливото откриване на златното ключе, което отваря вратата към краткия път през глупостите. Случва се, но не и в случаи като тоя.

Кейт се извърна от водата и отново погледна бялата сграда на бреговата охрана в далечината. Няколко прозореца светеха, ала не се мяркаше никакво движение.

— Тук е доста тихо — отбелязах.

— Пак се готвят да закрият базата. Построена е в началото на Втората световна война като мярка срещу немските подводници, дебнещи по крайбрежието. Онази война е свършила, свърши и Студената война, катастрофата на полет осемстотин беше преди пет години. Единственото, което може да запази базата, е терористичната опасност или действителен терористичен акт.

— Ясно. Обаче не бива да си измисляме такива неща.

— Не бива. Само че ти работиш в Контратерористичната спецчаст достатъчно отдавна, за да знаеш, че съществува реална опасност, на която нито властите, нито хората обръщат внимание.

Не отговорих.

— Недалеч оттук са биологичната лаборатория на Плъм Айлънд, Националната лаборатория „Брукхейвън“, военноморската база „Гротън“ и атомната електростанция в Ню Лъндън оттатък Лонгайландския залив. И да не забравяме атентата срещу Световния търговски център през февруари деветдесет и трета.

— И да не забравяме господин Асад Халил, който все още иска да ме убие — напомних аз. — Да убие и двама ни.

Тя помълча, зареяла поглед в пространството, после каза:

— Имам чувството, че над нас е надвиснала някаква опасност. Нещо много по-опасно от Асад Халил.

— Надявам се, че се лъжеш. Халил беше най-гадният скапаняк, на когото съм се натъквал.

— Смяташ ли? Ами Осама бин Ладен?

Не ме бива много с арабските имена, обаче това го знаех. Всъщност в кафенето на КТС висеше негова снимка с надпис „Търси се“.

— Да, човекът, който стоеше зад атаката срещу военния кораб „Коул“.

— Той е виновен и за атентата срещу американската казарма в саудитската столица Рияд през ноември деветдесет и пета, при който загинаха петима американски войници. После през юни деветдесет и шеста пак той стоеше зад атентата в жилищния комплекс Кобар Тауърс в Дахран, Саудитска Арабия, където живееха американски военни. Деветнайсет жертви. Той е планирал атентатите срещу посолствата на Съединените щати в Кения и Танзания през август деветдесет и осма, при които загинаха двеста двайсет и четирима души и бяха ранени още пет хиляди. И за последен път се появи преди девет месеца — атаката срещу „Коул“ през октомври две хилядната, когато загинаха седемнайсет моряци. Осама бин Ладен.

— Сериозен списък. И какво прави оттогава?

— Живее в Афганистан.

— Оттеглил ли се е?

— Не бих разчитала на това — отвърна Кейт.

6.

Запътихме се обратно към джипа. — А сега накъде? — попитах аз. — Още не сме приключили тук. Бях си мислил, че това е просто спирка, свързана със спомени за Кейт, и място за моето вдъхновение. Явно имаше още нещо.

— Нали искаше да разговаряш с очевидец — каза тя.

— Искам да разговарям с много очевидци.

— Тази вечер ще трябва да се задоволиш само с един. — Кейт посочи задната врата на дъсчената сграда. — Оттам ще влезеш във вишката. Най-горният етаж.

Очевидно нямаше намерение да дойде с мен, затова влязох във вишката и намерих стълбището.

Заизкачвах се. Четирите етажа ми напомниха за пететажната кооперация в манхатънския Истсайд, където съм израснал. Мразя стълбищата.

Последните стъпала водеха към остъклена наблюдателница. Помещението не беше осветено, но различих няколко маси и стола, бюро с телефони и военна радиостанция, която мигаше и бръмчеше в тихата стая. Нямаше никого.

През прозорците видях, че квадратната кула е опасана с балкон.

Отворих вратата и излязох на балкона.

Спрях при югозападния ъгъл. Оттатък залива Моричес се мержелееха външните бариерни острови и протокът Моричес, който отделя Файър Айлънд от уестхамптънските дюни и окръжния парк „Къпсог Бийч“ — на вулгарния полицейски жаргон, там някой беше опънал филията си на плажа и може би бе записал на видео улики, които моментално щяха да доведат до продължаване на следствието.

Зад бариерните острови тъмнееше Атлантическият океан, в който мъждукаха светлините на малки лодки и големи кораби. В небето блещукаха звезди и светлини на самолети, пътуващи на изток и запад.

Съсредоточих се върху самолета, който пътуваше на изток и в момента се намираше точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ на Файър Айлънд. Той бавно се издигаше на височина три хиляди, три хиляди и петстотин метра, отдалечен на десетина-дванайсет километра от брега. Някъде там самолетът на ТУЕ, извършващ редовен полет от летище „Кенеди“ за Европа, изведнъж беше избухнал във въздуха.

Опитах се да си представя какво са видели ония над двеста души да се издига от водата и да се стрелва към самолета.

Може би ми предстоеше да се срещна с някой от тия хора — или с някой друг.

Върнах се в остъкленото помещение и седнах на един въртящ се стол с лице към стълбището. След няколко минути чух стъпки по скърцащите стъпала. По навик и защото бях сам, извадих личния си „Смит & Уесън“ трийсет и осми калибър от кобура на глезена си и го затъкнах отзад под колана си. По стълбището се появиха глава и рамене на мъж. Той влезе в стаята, огледа се и ме забеляза.

Въпреки слабата светлина видях, че е шейсетинагодишен, висок, хубав мъж, с къса сива коса. Носеше жълто-кафяв спортен панталон и син блейзър. Заприлича ми на военен.

Непознатият се приближи към мен и аз се изправих.

— Господин Кори, аз съм Том Спрък. — Той ми подаде десницата си и се ръкувахме. — Помолиха ме да разговарям с вас.

— Кой?

— Госпожица Мейфилд.

Всъщност беше госпожа Мейфилд, специален агент Мейфилд или понякога госпожа Кори, обаче това не бе негов проблем. Във всеки случай човекът определено ми изглеждаше военен. Сигурно офицер. Специален агент Мейфилд я биваше да избира ценни свидетели.

Мълчах, затова той ме осведоми:

— Аз съм свидетел на събитията от седемнайсети юли деветдесет и шеста. Но това ви е известно.

Кимнах.

— Тук ли искате да останем, или да излезем навън? — попита Спрък.

— Тук. Седнете.

Той придърпа един от въртящите се столове към бюрото и седна.

— Откъде искате да започна? Настаних се зад бюрото.

— Разкажете ми малко за себе си, господин Спрък.

— Добре. Аз съм бивш морски офицер, завършил съм академията в Анаполис, уволних се с чин капитан. Някога пилотирах фантоми, базирани на самолетоносачи. Имам сто и петнайсет полета в три последователни мандата в Северен Виетнам от шейсет и девета до седемдесет и втора.

— Значи знаете как изглеждат различните пиротехнически средства по здрач над водата — отбелязах.

— Естествено.

— Добре. Как изглеждаха на седемнайсети юли деветдесет и шеста?

Той се вторачи в океана.

— Бях излязъл с едноместната си платноходка „Сънфиш“ и както всяка сряда вечер, имахме неофициална регата в залива.

— Кои?

— Членувам в Уестхамптънската яхтескадра в залива Моричес. Свършихме регатата към осем часа. Всички поеха обратно към клуба на барбекю, но аз реших да мина през протока Моричес към океана.

— Защо?

— Морето беше необичайно спокойно и скоростта на вятъра беше шест възела. Тук рядко се радваме на такива условия и можех да поплавам със „Сънфиш“ в открито море. — Той продължи: — Към осем и двайсет вече бях излязъл от протока. Плавах на запад покрай брега на Файър Айлънд срещу окръжния парк „Смит Пойнт“.

— Прощавайте, че ви прекъсвам, но това, което ми разказвате, обществено достояние ли е?

— Това разказах на ФБР. Не знам дали е обществено достояние.

— Правили ли сте публични изявления, след като разговаряхте с ФБР?

— Не съм. Казаха ми да не го правя.

— Кой?

— Агентът, който пръв ме разпита, после и други агенти от Бюрото в следващи разговори.

— Ясно. Кой ви разпита пръв?

— Жена ви.

Навремето тя не ми беше жена, обаче кимнах.

— Моля, продължете.

Той отново отправи поглед към океана.

— Седях в „Сънфиш“ и зяпах, както човек си прекарва повечето време в платноходка. Беше много тихо и спокойно и се наслаждавах на плаването. Залезът официално трябваше да е в осем двайсет и една, обаче реалният щеше да е в девет без петнайсет. Погледнах си часовника, който е дигитален, осветен и точен, и видях, че е осем и трийсет и петнайсет секунди. Реших да обърна и да вляза в протока, преди да се стъмни.

Капитан Спрък замълча за миг и на лицето му се изписа замислено изражение.

— Погледнах платното и нещо в небето на югозапад привлече вниманието ми. Ярка светлина, която бързо се издигаше. Беше червеникавооранжева и може би идваше от точка отвъд хоризонта.

— Чухте ли нещо?

— Не. Светлината идваше от океана към сушата и общо взето се движеше към мен. Издигаше се под остър ъгъл, може би трийсет и пет, четирийсет градуса, и като че ли ускоряваше, въпреки че това е трудно да се определи заради ъгъла и отсъствието на твърди отправни точки. Но ако трябва да определя скоростта, предполагам, че е била около сто възела.

— И за колко секунди… пресметнахте всичко това? — попитах аз.

— Около три. В кабината на бомбардировач изтребител пилотът разполага с около пет.

Преброих до три наум и разбрах, че това е повече време, отколкото имаш, за да избегнеш куршум.

— Но както казах на ФБР, имаше прекалено много променливи и неизвестни величини, за да съм абсолютно сигурен в изчисленията си — прибави капитан Спрък. — Не знаех изходната точка на обекта, нито точната му големина и разстояние, затова само можех да предполагам каква е скоростта му.

— Значи всъщност не сте сигурен какво сте видели.

— Знам какво съм видял. — Той погледна през прозореца. — Виждал съм достатъчно вражески противовъздушни ракети, изстреляни срещу мен и другарите от моята ескадрила, за да придобия представа за тези неща. — Спрък напрегнато се усмихна. — Когато летят срещу теб, изглеждат по-големи, по-бързи и по-близо, отколкото са в действителност. — И прибави: — Делиш на две. Усмихнах се.

— Веднъж срещу мен бяха насочили една малка берета. Помислих я за магнум триста петдесет и седем.

Той кимна.

— Но категорично сте видели червена светлина, така ли?

— Сигурен съм. Ярка червеникавооранжева светлина и на върха й имаше бяла точка, което предполага, че съм видял точката на възпламеняване на твърдо гориво и червено-оранжева горяща материя.

— Без майтап?

— Без майтап.

— Но видяхте ли… ракетата?

— Не.

— Дим?

— Валмо бял дим.

— Забелязахте ли самолета, боинга, който по-късно е катастрофирал?

— Забелязах го малко преди да се съсредоточа върху светлината. Виждах отблясъка — последните слънчеви отражения в алуминиевия му корпус, и виждах сигналните му светлини, както и четирите инверсионни следи.

— Добре… да се върнем на ярката светлина.

— Внимателно наблюдавах червено-оранжевата светлина, която продължаваше да се издига в небето…

— Извинявайте. Какво беше първото ви впечатление?

— Първото, второто и последното ми впечатление беше, че това е противовъздушна ракета.

— Защо? Защо не падаща звезда? Мълния? Фойерверк?

— Беше противовъздушна ракета.

— Повечето хора са казали, че първото им впечатление било за фойерверк.

— Не само че беше ракета, но беше и самонасочваща се. Движеше се по едва забележим зигзаг, като че ли коригираше курса си, после намали скоростта за половин секунда и отчетливо зави на изток — към мен, — след това сякаш изчезна, навярно зад облак или беше изхабила горивото си и беше станала балистична, а може целта й да я е скрила от погледа ми.

Целта. Един боинг 747 на ТУЕ, обозначен като полет 800 за Париж, с двеста и трийсет души на борда, се беше превърнал в цел.

И двамата замълчахме и през това време обмислих думите на капитан Томас Спрък. И както сме научени да правим, анализирах цялостното му поведение, искрения му вид и интелигентността му. Капитан Спрък получи високи оценки по всички точки на свидетелска благонадеждност. Само че добрите очевидци понякога се прецакват накрая — като един адски интелигентен мъж, който започна като отличен свидетел в случай с изчезнал човек, но след показанията си изложи своята теория, че изчезналият бил отвлечен от извънземни. Надлежно го бях отбелязал в доклада си със звездичка, пояснявайки, че не съм напълно убеден.

Очевидците също започват да се объркват при разпит, затова попитах капитан Спрък:

— Кажете ми пак на какво разстояние от вас беше обектът.

— Както казах, предполагам, но не съм сигурен, че идваше отвъд хоризонта, който в спокойно море е зрителна линия с дължина около десет километра — търпеливо отговори той. — Но може да е идвал от по-далеч естествено.

— Значи не сте видели изходната точка на… да речем, изстрелване?

— Не.

— Как би изглеждала тя? Искам да кажа, колко светлина би се отделила?

— Много. Щях да видя сиянието, осветяващо тъмния хоризонт, даже ракетата да е била изстреляна на двайсет-трийсет километра от мен.

— Обаче не сте го видели?

— Честно казано, не знам какво първо привлече вниманието ми — проблясъкът от изстрелването или червено-оранжевата светлина, издигаща се от хоризонта.

— Чухте ли нещо?

— Не. Изстрелването на ракета не е чак толкова шумно, особено от разстояние, когато вятърът духа към изходната точка.

— Ясно. И на каква височина беше обектът, когато го забелязахте като издигаща се светлина?

— Не мога да определя, освен ако не знам разстоянието. Височината е резултат от разстоянието и ъгъла от хоризонта. Елементарна тригонометрия.

— Ясно. — Тук бях малко извън стихията си, обаче методите за водене на разпит си оставаха същите. — Предположете тогава.

Той се замисли за миг.

— Между четиристотин и петдесет и шестстотин метра над водата. Това първоначално впечатление се затвърди, докато наблюдавах издигането й, и тогава имах възможност да получа представа за скоростта и траекторията й. Издигаше се по права линия, а не по дъга, с дребни зигзаговидни корекции на курса, после прихвана целта и зави.

— Гледали ли сте анимационната възстановка на случилото се, която направиха в ЦРУ?

— Да. Имам копие.

— Хм, и аз трябва да си намеря. Както и да е, според анимацията парите в главния резервоар изведнъж са експлодирали поради късо съединение. Нали така? И светлината, която са видели всички очевидци, е била струя горящо гориво от пробития страничен резервоар, стичаща се от самолета — а не издигаща се светлина. С други думи, хората мислено са обърнали нещата. Чули взрива преди да го видят, погледнали нагоре и сбъркали струята горящо гориво с издигаща се ракета. Какво мислите?

Спрък ме погледна и вдигна палец.

— Натам е нагоре, нали така?

— Когато проверих за последен път — потвърдих. — Другата възможност, също представена в оная анимация, е самолетът да е продължил да се издига няколко хиляди метра и очевидците да са видели издигащия се самолет, който за хората на земята е приличал на издигаща се светлина от ракета. Какво мислите за това?

— Мисля, че правя разлика между ускоряваща и издигаща се светлина, оставяща диря бял дим, и горящ самолет в последните мигове преди да се взриви. Виждал съм и двете.

Хрумна ми смущаващата мисъл, че специален агент Мейфилд се е справила по-добре от мен с разпита на капитан Спрък.

— Общо взето същите показания ли дадохте на госпожа Мейфилд?

— Да.

— Тя точни въпроси ли ви задаваше?

Изражението му показваше, че смята въпроса ми за глупав, обаче отговори любезно.

— Да. Повече от час обсъждахме последователността на събитията. Тя каза, че пак ще ме потърси, и ме помоли да обмисля видяното и да й се обадя, ако си спомня нещо.

— И спомнихте ли си нещо?

— Не. На другия ден ме посетиха двама господа, агенти от ФБР, и ми съобщиха, че ще проведат допълнителен разговор с мен и че агент Мейфилд работи с други очевидци. Тя явно провеждаше предварителните разпити… според съобщенията по новините очевидците били между шестстотин и осемстотин и двеста от тях са видели издигащата се светлина. Другите са видели само експлозията.

— И аз четох тия новини. Та значи двамата господа… научихте ли имената им?

— Да. И пазя визитките им. — Спрък извади две визитни картички от джоба си и ми ги подаде. Включих настолната лампа и прочетох първата. „Лайъм Грифит“. Това ме поизненада, обаче не чак толкова много. Виж, втората вече ме смая. Беше на агент от ФБР, но с име на агент от ЦРУ — по-точно господин Тед Наш. С тоя джентълмен се запознахме около случая на Плъм Айлънд, после работихме заедно по случая с Асад Халил. Тед имаше цял куп досадни навици, обаче изпъкваха два от тях. Първо, носеше пълен джоб с визитки и служебни документи, представящи го като служител на съответната държавна институция, която отговаряше на целта или настроението му в момента. Вторият досаден навик бяха нескритите му заплахи да очисти моя милост винаги, щом го вбесях, което се случваше често. Във всеки случай с Тед бяхме оставили всичко това зад нас, главно защото беше мъртъв.

— Може ли да задържа визитките? — попитах капитан Спрък.

— Да. Госпожица Мейфилд каза, че мога да ви ги дам.

— Добре. Пазите ли и визитката на госпожа Мейфилд?

— Не. Господин Наш я взе.

— Нима? Добре, и за какво си приказваха с вас тия двама господа?

— Бяха изслушали записаните показания, които бях дал на госпожица Мейфилд, и казаха, че искат пак да ги обсъдим.

— Дадоха ли ви да подпишете транскрипцията на записаните ви показания?

— Не.

Крайно необичайно.

— Тия двама готини имаха ли касетофон?

— Да. Общо взето, искаха да повторя казаното предишния ден.

— И повторихте ли го?

— Да. Те се опитаха да открият противоречия между показанията ми пред тях и пред госпожица Мейфилд.

— И успяха ли?

— Не.

— Питаха ли ви за зрението ви?

— Няколко пъти. Имам отлично зрение, и тогава, и сега.

— Питаха ли ви дали пиете алкохол или взимате наркотици?

— Да. Отговорих им, че въпросът ме обижда. Не взимам наркотици и не плавам, когато съм пил.

— Аз пък пия само с други хора или когато съм сам — подхвърлих, за да облекча напрежението.

Минаха три секунди, докато загрее майтапа и се подсмихне.

— С други думи, опитали са се да опровергаят показанията ви — продължих.

— Предполагам. Казаха, че били длъжни да го направят, в случай че ме призоват като свидетел в съда.

— Така е. И как свърши разпитът?

— Казаха, че пак щели да ме потърсят, и настойчиво ме посъветваха дотогава да не правя никакви публични изявления пред медиите и изобщо пред никого. Съгласих се.

— Срещнахте ли се пак с тях?

— Да. След седмица. Придружаваше ги трети човек, когото представиха като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта. Той не ми даде визитката си.

— За какво разговаряхте тоя път?

— За същото. Около час обсъждахме показанията ми — доста дълго за събитие, продължило по-малко от две минути. После ми съобщиха, че според тях експлозията била злополука, предизвикана от механична повреда.

— Каква механична повреда?

— Не казаха и аз не попитах.

— Защо?

— Знам какво видях.

— Ясно. Значи твърдите, че нещата, които сте видели — издигащата се светлина и последвалата експлозия — са свързани.

— Никога не съм твърдял такова нещо.

— Оценявам, че се придържате към фактите. В такъв случай е възможно издигащата се светлина и взривът на самолета да са съвпадение.

— Невероятно съвпадение.

— И все пак би могло. Та как свършихте с ония господа?

— По онова време вече имах свои въпроси. Попитах ги за радарни прихващания, други очевидци, военни маневри в океана онази вечер…

— Какви военни маневри?

— Съобщиха всичко по новините. В океана има военна зона от няколко хиляди квадратни километра, в която онази вечер разиграли бойни игри.

— Да, спомням си. И господата отговориха ли на въпросите ви?

— Не. Казаха, че нямали право да обсъждат нищо за случая, докато течало следствието.

— Любезно ли ви отрязаха?

— Любезно, но твърдо. Онзи Наш обаче не беше любезен. Държеше се…

— Снизходително ли? — подсказах му. — Нахакано? Калташки?

— Нещо такова.

Това беше моят Тед. Само Тед Наш можеше да се опита да накара един възпитаник на Анаполис и ветеран изтребител да се почувства некадърник.

— Все пак как свърши разговорът? — пак попитах.

— Отново ме предупредиха да не правя публични изявления и казаха, че щели да поддържат връзка.

— Потърсиха ли ви пак?

— Не.

— Басирам се, че ако бяхте направили публично изявление, тутакси щяха да ви дойдат на гости.

— Те бяха наясно, че в моето положение — като офицер в активен запас — ще изпълня желанието на властите.

Кимнах.

— И с това ли приключихте? — попитах. — Искам да кажа, не си ли задавахте въпроси?

— Ами… реших, че следствието ще продължи и ако имат нужда от мен, ще ме потърсят. Имаше страшно много други очевидци… и после започнаха да вадят частите от самолета и да ги сглобяват в Калвъртън… Мислех, че имат напредък… Агентите от ФБР разпитваха всички наоколо за подозрителни личности, хора, които са излизали в морето онази вечер, проверяваха миналото на жертвите… Следях всичко по новините… беше мащабно следствие… затова чаках. И продължавам да чакам.

— Следствието е приключено — осведомих го. — Повече никой няма да ви потърси.

— Научих от жена ви. А сега и от вас.

— Нищо подобно. Той кимна.

— През годините се изкушавах да се обадя на Наш или Грифит.

— Тед Наш е мъртъв.

Това го изненада, но Спрък не отговори. Прибавих:

— И ако бях на ваше място, нямаше да се обадя на Лайъм Грифит.

Той пак кимна. Изправих се.

— Излизам навън. Можете да си тръгнете или да дойдете с мен. Излязох на балкона и се опрях на парапета с гръб към вратата.

Винаги е полезно да дадеш на добронамерения свидетел кратка почивка и възможност да обмисли в какво се забърква. Това беше възможност и за мен да помисля в какво се забърквам.

7.

Вятърът се беше усилил и температурата спадаше. Чух вратата зад мен да се отваря и без да се обръщам, попитах капитан Спрък:

— Смятате ли, че военните са сгафили нещо по време на ученията?

— Не.

— Навремето това беше една от по-убедителните теории. Той застана до мен.

— Абсолютно невъзможно е да се прикрие гаф от такава величина. Стотици моряци и пилоти би трябвало да са замесени в прикриването на случайно изстреляна или зле насочена ракета.

Не отговорих.

— Средният моряк говори много дори когато е трезвен. А когато е пиян, е готов да изпее на всеки в бара каква заповед е получил, какви са съставът и възможностите на флота и всичко друго, каквото знае.

— Добре тогава, да речем, че са били арабски терористи. Как ви звучи това?

— Щом изобщо не съм видял откъде излита ракетата, откъде да знам какви са по раса или религия хората, които са я изстреляли?

— Основателен въпрос. Ами групировка, която е искала да навреди на Съединените щати?

— Тогава ще кажа, че точно след боинга на ТУЕ е имало боинг на Ел Ал2, който закъснявал. Може би той е бил желаната цел.

— Нима? Не си спомням такова нещо.

— Пишеше го във вестниците. Поредната теория.

— Ясно. Имаме много теории.

— Искате ли да ви разкажа за експлозията? — попита капитан Спрък.

— Да. Обаче експлозията не ме интересува толкова, колкото издигащата се светлина. Ще ви задам следния въпрос. От случая са изтекли пет години. През това време вие сте чели и слушали много неща. Нали така? Нещо накара ли ви да преосмислите първоначалните си показания? Нали разбирате, например да си помислите, че сте допуснали грешка или че може да има друго обяснение за онова, което сте видели, а след като вече сте се чувствали обвързан с първоначалните си показания, не сте искали да се отречете от тях или да ги оттеглите, защото така ще изглеждате не особено интелигентен. Разбирате ли?

— Разбирам. Не съм упорит, нито егоист, господин Кори, но знам какво съм видял. Шестнайсет часа след случая госпожица Мейфилд седеше в дневната ми и ме разпитваше какво съм видял. По онова време не бях слушал никакви свидетелски показания — нищо, което да повлияе на впечатленията ми.

— Обаче по новините вече е имало съобщения за хора, които са видели издигаща се светлина.

— Да, но непосредствено след случая се обадих по мобифона си в тази база на бреговата охрана и описах всичко, каквото бях видял, включително издигащата се светлина. По онова време спокойно можех да съм единственият човек на планетата, който я беше видял.

— Основателен аргумент.

— Изтъкнах го пред агентите от ФБР, които все ме питаха дали впечатленията ми не са повлияни от репортажите по новините. Как може непосредственото ми съобщение до бреговата охрана да е било повлияно от по-късните репортажи, по дяволите? Обаждането ми е Регистрирано, макар че така и не ми позволиха да видя какво е записал дежурният.

„Сигурно е написал «шантава работа»“, помислих си, обаче след това обажданията и събитията го бяха накарали да го изтрие от дневника.

— Освен това, доколкото ми е известно, аз съм един от двамата очевидци — продължи капитан Спрък, — които са виждали противовъздушна ракета на живо, отблизо и лично.

Тоя свидетел беше съвършен. Може би прекалено съвършен?

— Кой друг е виждал истинска ракета отблизо? — попитах.

— Човекът е военен електронен специалист. Неговите публични изявления съвпадат с моите показания.

— Познавате ли го?

— Не, само съм чел изявленията му във вестниците. Беше вбесен от насоката на следствието и от факта, че не обръщат внимание на показанията му, затова се свързал с медиите.

— Как се казва?

— Жена ви сигурно си спомня. А можете и да проверите.

— Ясно.

— Само това ми трябваше — осведоми ме капитан Спрък. — Нямах изгода да казвам за издигащата се светлина. Можех просто да се обадя в бреговата охрана, да съобщя за самолетната катастрофа и да им дам местонахождението — това беше първото, което направих. После обаче описах издигащата се светлина и дежурният започна да се държи малко странно. Съобщих му името си, адреса и телефонните си номера. Той ми благодари и затвори. На другия ден по обяд жена ви се появи вкъщи. Между другото, тя е много мила. Късметлия сте.

— А, всеки ден благославям Господ.

— Има защо.

— Добре, значи имате някои възражения против това, че не са взели предвид свидетелските ви показания. Смятате, че не са ви повярвали или че според ФБР или грешите, или сте се объркали.

— Всъщност те са се объркали. С две думи, господин Кори, видях противовъздушна ракета, която явно унищожи целта си, пътнически боинг седемстотин четирийсет и седем, и нищо случило се впоследствие не може да опровергае онова, което видях, нито да ме накара да съжалявам, че съм съобщил за него.

— Все пак очевидно съжалявате. Току-що казахте „Само това ми трябваше“.

— Хм… беше ми много трудно… Изпълних дълга си и продължавам да го правя винаги когато се наложи. — Той ме погледна. — Щом следствието е приключило, защо сте тук?

— Просто се опитвам да доставя удоволствие на жена си в почивния си ден. — Естествено вече бях наясно, че самият господин Джон Кори не е доволен от официалната версия за събитията благодарение на госпожа Мейфилд и капитан Спрък.

— Другите, с които си бяхме организирали регата — продължи разказа си той, — се върнали в яхтклуба за барбекюто. Бяха петнайсетина и към тях се присъединили жените и децата им. Десетина от тях едновременно видели издигащата се светлина от задната морава и верандата на клуба. Това не е масова халюцинация.

— Знаете ли, господин капитан, струва ми се, никой не се съмнява, че двестате души, които са видели издигащата се светлина, не са се заблудили. Въпросът е какво е представлявала тя. И има ли нещо общо с експлозията и катастрофата на боинга?

— Казах ви какво представлява.

— Добре тогава, да се върнем на издигащата се светлина. Стигнахме до изчезването й, нали така?

— Да. И това означава, че целта е между наблюдателя и ракетата. Разбирате ли?

— Да. Самолетът е бил пред ракетата.

— Точно така. Или горивото е свършило и ракетата е станала балистична. Но да се върна няколко секунди назад — преди да видя ракетата да променя курса си и преди да изчезне, отново забелязах боинга. Инстинктът… подготовката и опитът ми подсказаха, че тази ракета се движи по курс, който ще я отведе при самолета. — Той дълбоко си пое дъх. — Честно казано, кръвта ми се вледени и сърцето ми се разтуптя.

— И отново се върнахте в Северен Виетнам. Спрък кимна.

— Но само за миг… после пак се съсредоточих върху самолета и разделих вниманието си между него и издигащата се светлина. Както казах, тя изчезна и след две секунди зърнах проблясък от самолета, някъде от средната част до крилата. След това видях много силна експлозия, която разцепи боинга най-малко на две части.

— Как ще обясните последователността на събитията?

— Ами, ако събитията са започнали с взрив в главния резервоар, първата експлозия трябва да е била от удара на ракетата, възпламенил изпаренията в главния резервоар, след което се е възпламенил един от пълните странични резервоари — според следователите левият — и той е станал причина за катастрофалната експлозия.

— Веднага ли стигнахте до това заключение?

— Не. Известно време се бях съсредоточил върху разпадащия се на части самолет… — За миг той като че ли не можеше да намери нужните думи, за да опише случилото се. — Носът се отдели и полетя към морето почти вертикално. После, останала без тежестта на носа и с двигатели, все още работещи с горивото по тръбите, главната част от корпуса наистина продължи да се издига няколко секунди… след това се превъртя странично и бързо започна да пада…

Изчаках няколко секунди и попитах:

— Предполагам, че сте виждали самолети, свалени с противовъздушни ракети.

— Виждал съм. Седем. Но не и толкова голям.

— Това потресе ли ви? Спрък кимна и каза:

— Надявам се никога да не видите падащ самолет, но ако ви се случи, ще го запомните завинаги.

Беше мой ред да кимна.

Погледът му отново се зарея в небето.

— От момента, в който видях експлозията, до момента, в който я чух, изтекоха трийсетина-четирийсет секунди. — Той ме погледна. — Звукът се движи с около километър за три секунди, затова прецених, че съм на около единайсет километра от взрива — височина и разстояние. Почти всички, които са видели издигащата се светлина, са я зърнали преди да чуят експлозията, а не обратно, както се опитва да ни убеди официалното заключение.

Опрях задник на парапета. Спрък остана изправен, вперил очи в морето като капитан на кораб, застанал нащрек, зорко бдящ, ала в същото време хипнотизиран от тъмното море и небе. Заговори, сякаш на себе си:

— Горивото пламтеше по водата и небето се освети от огъня… кълбяха се черни и бели облаци дим… Помислих си дали да не се насоча към катастрофата, обаче… това щеше да е дълго плаване за моята платноходка… а и ако стигнех чак дотам, нямаше да мога да я управлявам сред пламтящото гориво. — Погледна ме. — Знаех, че никой няма да се спаси.

Известно време помълчах, после го попитах:

— Имате ли представа какъв тип може да е била ракетата? Искам да кажа, ако изобщо е било ракета. Нали разбирате, например самонасочваща се към топлинен източник. Какъв беше другият тип?

— С радарно или инфрачервено насочване. Искате ли една кратка лекция по противовъздушни ракети?

— Да.

— Добре, мога да ви кажа каква не беше онази ракета. Не беше изстреляна от рамо, не се насочваше и към топлинен източник.

— Откъде знаете?

— Първо, обсегът им е прекалено малък, за да прихванат цел на четири хиляди метра разстояние. Второ, всяка такава ракета ще търси най-големия топлинен източник, двигателя, а четирите двигателя на боинга бяха извадени от морето без сериозни повреди. Следователно остава да е ракета с радарно или инфрачервено насочване. Можем да изключим радарното насочване, защото радарно насочващата се ракета праща силен сигнал, който щеше да бъде засечен от друг радар — особено след като онази вечер в района е имало засилено военно присъствие, — а нито един самолетен или наземен радар не е засякъл обект, движещ се към боинга. Наистина, радарът на бостънския въздушен трафик контрол е засякъл странен единичен сигнал, но решили, че е някакъв дефект. Възможно е обаче да са прихванали инфрачервена ракета, чийто радарен профил е почти незабележим, като се имат предвид малките й размери и високата й скорост. С други думи, най-вероятно става въпрос за противовъздушна ракета с инфрачервено насочване от трето поколение, изстреляна от кораб или самолет — въпреки че е по-вероятно да е изстреляна от кораб.

Замислих се.

— Кой разполага с такъв тип ракети и как може човек да се сдобие с тях?

— Само Съединените щати, Русия, Англия и Франция произвеждат такива сложни противовъздушни ракети. Докато на черния пазар има стотици топлинно насочващи се ракети, изстрелвани от рамо, тези инфрачервени ракети с голям радиус на действие се отчитат строго и никога не се дават или продават на други държави. Руската отчетна система обаче не е особено добра и е възможно тази ракета да е попаднала в лоши ръце срещу добри пари.

Смелих първия си курс по ракети и го попитах:

— Споменахте ли тези неща на някой от агентите от ФБР?

— Не Навремето не знаех нищо за това. Опитът ми с противовъздушни ракети се ограничаваше със старите съветски СА–2 и СА–6, с каквито ни обстрелваха виетнамците. Бяха средно точни и тъкмо затова съм тук.

— Ясно. Е, кога научихте за ракетите с инфрачервено насочване?

— После. Те не са секретни. „Джейнс“ имат много информация за тях.

— Кой има информация?

— „Джейнс“. Издателство, което публикува книги за оръжията по света.

— Ясно. Какъв е очевидният проблем с тоя сценарий? Какво му е, че не са му обърнали внимание?

— Вие ми кажете, господин Кори.

— Добре, ще ви кажа същото, каквото вече знаете и вие, и всички останали, които са чели новините. Първо, по извадените от океана останки не е имало следи от експлозив. Второ, не е имало характерно разкъсване на метал, седалки и… хора… което предполага взривяване от бойна глава. Трето и най-убедително, водолазите и драгите, които са претърсвали морското дъно, не са открили нито едно парче от ракета. Ако бяха намерили поне едно, сега с вас нямаше да сме тук.

— Вярно е.

— Следователно е възможно тия двеста души, сред които и вие, господин капитан, да са видели издигаща се червена светлина, обаче сред останките не са открити следи от ракета. Защо?

Известно време той само ме наблюдава. После се усмихна.

— Жена ви ми каза, че винаги държите сам да си правите заключенията — че не се поддавате на внушения и сте циничен и скептичен към казаното от другите, освен към собствените си изводи.

— Много е мила. Значи искате да си направя извод за пълното отсъствие на следи от експлозиви и части от ракета, така ли?

— Да. Но не можете да заключите, че не е имало ракета.

— Добре… — Замислих се за миг. — Може ракетата напълно да се е разрушила при експлозията.

Той поклати глава.

— По дяволите, деветдесет процента от самолета са възстановени, открити са почти всички трупове на двеста и трийсетте жертви. Ракетите не се разрушават. Те се взривяват на стотици късове, големи и малки, всеки от които може да бъде разпознат от експертите като част от ракета. Освен това, както казахте, експлозивите оставят специфични следи.

— Може да е бил лазерен лъч. Лъч на смъртта един вид.

— И това не е невъзможно, както сигурно си мислите. Но не беше лъч. Лазерният или плазменият лъч е почти мигновен и не оставя дим.

Спрък продължаваше да ме наблюдава и разбрах, че ми дава право на още един опит. Замислих се.

— Ами… може ракетата да не е избухнала. Може да е пробила самолета и да е продължила полета си извън обсега на останките, които са събрали американските власти. Ударът е взривил горивото. Как ви се струва това?

— Струва ми се, че сте на прав път, господин Кори. Вие описвате кинетична ракета. Като куршум или стрела, преминаваща през нещо по пътя си с такава сила, че го пробива. Без експлозивна бойна глава. Само кинетична енергия и ускорителните сили, разкъсващи всичко по пътя й. Такава ракета може да свали самолет, ако улучи нещо важно за поддържане на полета.

— Нима не всичко в самолета е важно за поддържане на полета?

— Не. По-добре да няма дупки в корпуса, но понякога някоя и друга дупка не вреди.

— Без майтап? Та значи ако резервоарът бъде пробит от кинетична ракета…

— Горивото явно ще изтече и ще отиде на места, където не му е мястото. Само по себе си това може да не предизвика експлозия, защото реактивното гориво не се възпламенява толкова лесно. Парите в резервоара обаче могат да се възпламенят и всички са единодушни, че първо е избухнал празният главен резервоар. Ракетата пробила климатиците, после главния резервоар и там скъсаните електрически кабели се срещнали с парите, което станало причина за така наречената горивно-въздушна експлозия. Това на свой ред взривило един от пълните странични резервоари. Ракетата е пробила самолета и накрая е паднала в океана на километри от останките от катастрофата.

— Смятате ли?

— Това обяснява защо никой не е открил следи от експлозив или части от ракета.

Не отговорих и капитан Спрък прие мълчанието ми за скептицизъм.

— Вижте, съвсем просто е — нетърпеливо продължи той. — Над Двеста души виждат издигаща се светлина и впоследствие много хора я обявяват за ракета. Не е открита нито следа от ракетата, затова ФБР изключва тази възможност. Само че трябваше да пояснят нещо: няма следи от експлозивна ракета. Това не е кой знае колко сложно. Кинетичните ракети не са нова технология. Стрелата е своеобразна кинетична ракета. Както и куршумът, още от времето на аркебузите. Като преминават през тялото…

Веднъж и през мен бяха минали три куршума, но пък нито един от тях не беше улучил главния ми резервоар.

— Защо са използвали точно такава ракета? — попитах.

— Не знам. Може да не са имали друга. Военните избират боеприпасите съобразно целите. Други не винаги имат такава възможност. А може и да са я избрали нарочно.

Зачудих се кои според него са тия други, за които говори, обаче той не знаеше, аз също, а можеше и да няма никакви „други“.

— Защо изобщо съществуват такива ракети? Какво й е на безпогрешната експлозивна бойна глава?

— Днешните насочващи системи са толкова точни, че не е нужна експлозивна бойна глава, за да свалите самолет или даже друга ракета, а неексплозивните бойни глави са по-евтини, по-безопасни и имат повече място за гориво. Кинетичната ракета е по-подходяща, ако искате да свалите самолет, без да оставите улики. Така действат секретните части.

Замислих се за всичко това и се запитах дали капитан Спрък не е налучкал единствения възможен сценарий, който съответстваше на неговите и на всички други свидетелски показания.

— Защо ФБР поне не е посочило тази възможност?

— Не знам. Питайте тях. Да бе, как пък не.

— Значи смятате, че някъде наоколо все пак има ракета, така ли?

— Смятам, че на океанското дъно лежат останки от сравнително невредима кинетична ракета. Тя най-вероятно е около три и половина метра дълга, тънка и сигурно черна на цвят. Намира се на много километри от катастрофиралия самолет, където са работили водолазите на военните и ФБР, а също и драгите от флота. И никой не я търси, защото не вярват в съществуването й, и дори да вярват, това е все едно да търсиш пословичната игла в копа сено.

— Колко е голяма копата сено?

— Ако се опитате да изчислите траекторията на ракетата след преминаването й през самолета и падането й във водата, може би става въпрос за около двеста и петдесет квадратни километра от морското дъно. Спокойно може да е стигнала до Файър Айлънд и да се е забила дълбоко в пясъка. Входният отвор е останал незабелязан и пясъкът отдавна е запълнил дупката.

— Хм… ако това е вярно, никой няма да организира издирване на стойност милиони долари, за да намери ракетата.

Капитан Спрък явно беше мислил по тоя въпрос.

— Според мен властите щяха да го направят, ако бяха убедени, че ракетата съществува.

— Тъкмо това е въпросът, нали? Искам да кажа, минали са пет години, следствието е приключено, Белият дом си има нов обитател и парите са кът. Обаче ще приказвам с моя конгресмен, когато открия кой е.

Събеседникът ми не обърна внимание на майтапа.

— Вярвате ли в този сценарий?

— Хм… да, само че това не е важно. Следствието е приключено и няма да го възобновят даже заради изключително правдоподобна теория. Някой трябва да получи убедителни доказателства, за да прати пак водолазите и драгите в морето.

— Нямам други доказателства освен очите си.

— Ясно. — След като вече беше в запаса, капитан Спрък сигурно имаше прекалено много свободно време на разположение. — Женен ли сте?

— Да.

— Какво мисли жена ви?

— Че съм направил всичко по силите си. Знаете ли колко мъчително е това?

— Не, обяснете ми.

— Щяхте да разберете, ако бяхте видели каквото видях аз.

— Сигурно. Знаете ли, струва ми се, че повечето хора, които са видели каквото сте видели вие, са продължили нормалния си живот.

— Нищо не би ми се искало повече. Обаче това ме измъчва много.

— Мисля, че го взимате лично, господин капитан, и сте бесен, защото сте абсолютно убеден в правотата си, а може би за пръв път в живота ви никой не ви взима на сериозно.

Капитан Спрък не отговори. Погледнах си часовника.

— Е, благодаря, че отделихте време да разговаряте с мен. Може ли да ви се обадя, ако имам нови въпроси или ми хрумне нещо?

— Да.

— Между другото, чували ли сте за организацията ОНРП?

— Разбира се.

— Членувате ли в нея?

— Не.

— Защо?

— Не са ме канили.

— Защо?

— Казах ви — не съм давал публични изявления. Ако го бях направил, нямаше да ме оставят на мира.

— Кои?

— И ОНРП, и ФБР.

— Абсолютно.

— Не търся известност, господин Кори. Търся истината. И справедливостта. Предполагам, че и вие търсите същото.

— Да… хм, истината и справедливостта са хубаво нещо. Обаче е по-трудно да ги намериш, отколкото ракета на океанското дъно.

Той не отговори и аз го попитах:

— Готов ли сте да дадете официални показания?

— От пет години чакам.

Ръкувахме се и аз тръгнах към вратата на наблюдателницата. По средата на пътя спрях, обърнах се и му напомних:

— Изобщо не сме се срещали.

8.

Кейт седеше в джипа. Разговаряше по мобифона си. Чух я да казва:

— Трябва да затварям. Утре пак ще се чуем. Качих се.

— Кой беше?

— Дженифър Лупо. От службата. Запалих колата и потеглих към портала.

— Как мина? — попита тя.

— Интересно.

Известно време пътувахме в мълчание по тъмния тесен път.

— Накъде? — наруших тишината.

— Към Калвъртън.

Погледнах часовника на таблото. Наближаваше единайсет.

— Това най-последната спирка ли е?

— Да.

Поехме към Калвъртън, градче на северния бряг на Лонг Айлънд, бивша база на военновъздушните и военноморските сили, където през 1996-а бяха сглобили останките от боинга на ТУЕ. Не бях сигурен защо трябва да видя това, обаче реших, че е необходимо.

Включих радиото на канал с ретро музика и чух Джони Матис да пее „Дванайсети от вечността“. Страхотно парче, страхотен глас.

Има моменти, когато искам да водя нормален живот — да не нося патлак, служебна карта и отговорност. След като напуснах нюйоркската полиция при извънредни обстоятелства, можех и трябваше да изляза от сферата на органите на закона. Обаче моят глупав бивш партньор Дом Фанели ме зариби за Контратерористичната спецчаст.

Отначало го възприемах като преход към цивилния живот. Искам да кажа, от полицията ми липсваха само приятелите ми, бойните другари и така нататък. А в КТС нямаше такива неща. Феберейците са странни хора. Изключвам присъстващите.

И докато съм на тая тема, връзката ми със специален агент Мейфилд се роди и разви в кипежа на безспорно важната работа, която вършим. Затова се питах дали бракът ни ще просъществува, ако се хвана на работа на рибарски кораб, докато тя продължава да лови терористи.

За тоя месец ми стигаше толкова самоанализа. Превключих мисловните си предавки на по-непосредствени грижи.

И двамата знаехме, че сме прекосили границата между законното следствие и незаконното навиране на носа. Можехме да спрем и сигурно щеше да ни се размине, въпреки онова, което бяхме направили след панихидата. Обаче ако идехме в Калвъртън и намислехме да продължим по тоя път, щяхме да останем безработни и да ни подведат под отговорност.

— Той спомена ли, че Лайъм Грифит и Тед Наш са го разпитвали повторно? — попита Кейт.

Кимнах.

— Показанията му сториха ли ти се убедителни?

— Имал е пет години, за да работи върху тях.

— Имаше само шестнайсет часа да работи върху тях, преди да го разпитам, и още беше потресен. И успя да ме убеди. — Тя помълча и добави: — Разпитах още единайсет очевидци. Всички общо взето потвърждаваха показанията си и нито един от тях не познаваше другите.

— Да. Наясно съм с това.

Ретростанцията въртеше парчета, които ме връщаха към танците в гимназията и горещите летни вечери по нюйоркските улици и тротоари във времето преди детекторите за метал по летищата, във времето преди хора, наречени терористи, да започнат да свалят самолети от небето. Време, когато единствената заплаха за Америка беше адски далечна.

— Може ли да го изключа? — попита Кейт и завъртя бутона на радиото. — На няколко километра оттук е Националната лаборатория „Брукхейвън“. Циклотрони, линейни ускорители, лазерни оръжия и елементарни частици.

— От лабораторията нататък ми е като в мъгла.

— Има теория, по-точно подозрение, че онази нощ тази лаборатория е правила експерименти с плазмогенериращо устройство — лъч на смъртта — и че това е била издигащата се светлина, която е свалила боинга на ТУЕ.

— Ами тогава да се отбием и да ги попитаме. В колко затварят? Както обикновено, тя не ми обърна внимание и продължи:

— Има седем основни теории. Искаш ли да чуеш теорията за подводния метанов мехур?

Яви ми се смущаващият образ на китове, които си палят пръдните в подводна съблекалня.

— Може би по-късно.

Кейт ме насочи по път, който водеше до голям портал. Дежурният ни спря и също като в базата на бреговата охрана, без да ми обръща внимание, провери служебната карта на Кейт и ни пусна да минем.

Озовахме се в обширно оградено пространство, почти без дървета, тук-там с няколко големи сгради от промишлен тип, много прожектори и поне две дълги бетонни писти.

В огледалото видях, че дежурният говори по мобифон или уоки-токи. Попитах Кейт:

— Помниш ли оня епизод от „Досиетата Х“, в който Мълдър и Скъли влизат в секретна база и…

— Не искам да слушам за „Досиетата Х“. Животът не е епизод от „Досиетата Х“.

— Моят е.

— Обещай ми поне една година да не правиш аналогии с епизоди от „Досиетата Х“.

— Виж сега, ти повдигна въпроса за плазмения лъч на смъртта и метановия мехур.

— Сега завий надясно. Спри при онзи хангар.

Спрях джипа пред малък вход до огромна плъзгаща се врата на грамаден самолетен хангар и попитах:

— Как влязохме през портала?

— Имахме нужните документи.

— Опитай пак.

Тя помълча, после отвърна:

— Явно всичко е уредено предварително.

— От кого?

— Някои хора… по високите етажи на властта не са доволни от официалната версия за събитията.

— Нещо като нелегално движение ли? Тайна организация?

— Просто хора.

— Имат ли си тайно ръкостискане? Кейт отвори вратата и понечи да слезе.

— Чакай.

Тя се обърна към мен.

— Да не членуваш в оная организация ОНРП?

— Не. Не членувам в никаква друга организация освен Федералното бюро за разследване.

— Преди малко каза нещо друго.

— Това не е организация. Няма име. Но ако имаше, щеше да се казва „Хора, които вярват на двеста очевидци“. — Кейт ме погледна. — Идваш ли?

Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах.

Над малкия вход имаше лампа, която осветяваше надписа ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.

Тя натисна бравата, сякаш знаеше, че е отключено, и влязохме в огромния хангар, чийто полиран дъсчен под му придаваше вид на физкултурен салон. Предната половина тънеше в мрак. Отзад обаче имаше редици флуоресцентни лампи. Под тях видях възстановения боинг 747 на Транс Уърлд Еърлайнс.

— Тук Груман е построил изтребителя Еф четиринайсет, затова мястото беше подходящо за възстановяването на боинга.

Мълчаливо стояхме в мрака и се взирахме в самолета. Навярно за пръв път в живота си бях изгубил дар слово.

Белият корпус лъщеше на светлината и по разкъсания алуминий на левия борд се четяха червените букви АНС УЪР.

Предната част и пилотската кабина бяха отделени от основната част на корпуса, крилете лежаха върху полирания дъсчен под на хангара, опашката беше отдясно, също отделно от корпуса. Така се бе разбил самолетът.

По пода бяха опънати огромни брезенти, върху които имаше купчини и плетеници от кабели и други останки, чийто вид не можех да определя.

— Помещението е толкова голямо, че хората се придвижваха с колела, за да не губят време — осведоми ме Кейт.

Бавно тръгнахме към трупа на гигантската машина.

Докато се приближавахме, видях, че стъклата на всички илюминатори са избити. Забелязах също, че отделните части от алуминиевия корпус са надлежно сглобени, някои огромни, колкото врата на плевник, други по-малки от чиния за хранене.

Най-пострадала беше средната част, където бе избухнал главният резервоар. В корпуса зееха големи дупки.

Спряхме на десетина метра от боинга. Макар и без колесниците, той беше висок колкото триетажна сграда.

— Колко време отне? — попитах.

— Около три месеца.

— Защо още е тук след пет години?

— Не съм сигурна… но неофициално чух, че било взето решение да го пратят за рециклиране. Това ще разстрои много хора, които още не са доволни от окончателния доклад — включително роднините на жертвите, които идват тук всяка година преди панихидата. Тази сутрин са били тук.

Кимнах.

Кейт продължаваше да се взира във възстановения самолет.

— Бях тук, когато започнаха да го сглобяват… издигнаха скелета, дъсчени рамки и мрежи, за да поддържат парчетата… Хората, които работеха тук, го нарекоха Самолетус рекс. Свършиха невероятна работа.

Беше трудно за възприемане — първо, защото самолетът бе огромен, нещо, което няма нужда да проучваш, за да разбереш какво е. Обаче той представляваше нещо по-голямо от сбора от частите си. Сега забелязах великанските му овъглени гуми, огънатите колесници, четирите исполински реактивни двигателя, лежащите на пода криле, пръснатите навсякъде пъстри жици, фибростъклената изолация, подредена в някаква система. Всичко беше обозначено с табелки или надписано с цветен тебешир.

— Всяко нещо тук е проучено до най-малки подробности — каза Кейт. — Трийсет тона метал и пластмаса, двеста и четирийсет километра кабели и хидравлични проводници. Вътрешността на корпуса също е възстановена — седалките, кухненските боксове, тоалетните, килимите. Беше сглобено всичко, което е извадено от океана, над един милион части.

— Защо? Нали са решили, че е механична повреда.

— Искаха да проверят всички други теории.

— Обаче не са го направили.

Тя остави забележката ми без отговор и продължи да си спомня.

— Половин година тук миришеше на реактивно гориво, водорасли, умряла риба и… Както и да е.

Бях сигурен, че все още усеща вонята.

Мълчаливо постояхме пред белия, почти призрачен самолет. Взирах се в пустите илюминатори и си мислех за двеста и трийсетимата пътници за Париж. Опитах се да си представя последните няколко секунди преди експлозията, момента на експлозията и последните няколко секунди след експлозията, докато боингът се е разпадал във въздуха. Дали след първото огнено кълбо бяха останали живи хора?

— Понякога ми се струва, че никога няма да узнаем какво се е случило — въздъхна Кейт. — Друг път си мисля, че нещо ще изникне само.

Не отговорих.

— Виждаш ли липсващите части от средата на корпуса? — попита тя. — ФБР, Националната служба за безопасност на транспорта, „Боинг“, ТУЕ и външни експерти се опитваха да открият входен и изходен отвор или свидетелства за друга експлозия, освен горивно-въздушна. Но не успяха. Затова стигнаха до извода, че не е било ракетен удар. Ти можеш ли да направиш такъв извод?

— Не. Липсват прекалено много части. Освен това господинът, с когото приказвах, е направил свое проучване, както, сигурен съм, знаеш, и като изхожда от абсолютното си убеждение, че е видял ракета, е стигнал до заключението, че ракетата не е имала експлозивна бойна глава.

— Не е имало никаква ракета — обади се един глас зад нас. Обърнах се и видях, че от мрака се приближава мъж. Носеше костюм и вратовръзка и крачеше решително към нас.

— Не е имало никаква ракета — повтори той.

Погледнах Кейт и казах:

— Май ни пипнаха.

9.

Е, оказа се, че не сме заловени на местопрестъплението от федералната полиция на мисълта.

Господинът се казваше Сидни Р. Сайбън, следовател от Националната служба за безопасност на транспорта, и не приличаше на човек, дето ще ти прочете правата и ще ти закопчае белезниците, ако изобщо носеше белезници.

Всъщност отблизо не беше толкова млад, за какъвто го бях помислил по наперената му походка. Имаше интелигентен вид, носеше хубави дрехи и изглеждаше може би малко арогантен или поне самоуверен. Мой тип.

Кейт ме осведоми, че със Сид се били запознали по време на следствието.

— Може би сте били наблизо и просто сте минали през хангара, а? — попитах го.

Той въпросително погледна Кейт и тя му обясни:

— Ти подрани и нямах възможност да кажа на Джон, че ще дойдеш.

— Нито пък защо — прибавих.

— Исках да чуеш официалната версия от един от авторите на окончателния доклад — отвърна Кейт.

— Искате ли да чуете какво всъщност се е случило? — попита ме Сидни. — Или сте готов да вярвате на теории за заговори?

— Въпросът е подвеждащ. — Не е.

— От кой отбор е тоя човек? — попитах Кейт.

— Няма отбори, Джон — напрегнато отвърна тя. „Какви ги приказваш, скъпи“ — подсказваше интонацията й. — Има само искрени разлики в мненията. Сид се съгласи да поговори с теб за твоите безпокойства и съмнения.

Повечето ми безпокойства и съмнения около тоя случай съвсем наскоро бяха породени в ума ми от самата госпожа Мейфилд, която явно беше казала на господин Сайбън, че имам нужда да си прочистя мозъка от подозрения и теории за заговори. За съжаление бе забравила да осведоми мен. Обаче реших да играя по нейната свирка.

— Хм, знаете ли, винаги съм си мислил, че в официалната версия нещо не е наред — казах на Сидни. — Нали разбирате, има седем основни теории за причината за експлозията — ракета, метанов мехур, плазмен лъч на смъртта… и… така нататък. Виж, Кейт твърдо вярва в официалната версия и аз…

— Нека ви разкажа нещата по-подробно, господин Кори.

— Добре.

Той посочи нещо в отсрещния ъгъл. Погледнах и видях на пода грамаден жълтеникавозелен предмет.

— Това е главен резервоар на боинг седемстотин четирийсет и седем — информира ме господин Сайбън. — Не резервоарът на този самолет, който закарахме в лабораторията, а друг — взехме го, за да завършим възстановката.

Вторачих се в резервоара. Бях си представял нещо, голямо колкото резервоар на камион, но това нещо имаше размерите на гараж.

— Парчетата от истинския резервоар бяха закарани в лаборатория, където грижливо бяха проучени — продължи господин Сайбън, като ме наблюдаваше втренчено. — Първо, не са открити абсолютно никакви химически следи от друга експлозия освен горивно-въздушна.

— Не са открити абсолютно никакви химически следи от друга експлозия освен горивно-въздушна — повторих послушно.

— Точно така. Второ, по металната повърхност на резервоара не е имало никакви следи от високоскоростна експлозия — огъване или вдлъбнатини по метала. Следите ли мисълта ми?

— Не е имало следи от…

— Трето, по резервоара не е имало следи от пробив — входен или изходен отвор, който ние наричаме „разцъфване“, от кинетична ракета. — Той ме погледна. — Разбирам, че според вас става въпрос за кинетична ракета.

Преди да разговарям с капитан Спрък изобщо не бях чувал за кинетична ракета, обаче Кейт беше написала тазвечерния сценарий, преди да установя, че играя в представлението.

— Къде е сега истинският резервоар? — попитах господин Сайбън.

— В един склад на лабораторията във Вирджиния.

— Каква част от него е възстановена?

Следователят ме изгледа.

— Деветдесетина процента.

— Възможно ли е, господин Сайбън, входният или изходният отвор да се намира в десетте процента, които не сте възстановили?

— Каква е вероятността за това?

— Десет процента.

— Реално и статистически вероятността два отделни отвора, входен и изходен, разположени един срещу друг, да не присъстват в деветдесетпроцентово възстановения резервоар е много по-малка от десет процента.

— Добре, един процент. Това все пак оставя открита възможност.

— Не и за мен. Добре, търсихме входни и изходни отвори и по корпуса… — той кимна към сглобения самолет — и не установихме специфични дупки с разцъфване навътре или навън.

— Най-важните части на тоя самолет явно липсват — отбелязах. — Частта, където е била експлозията.

— Не липсват всички. Вътрешността на корпуса, която по-късно може да разгледате, ако искате, е възстановена. Подът, килимите, седалките, таванът, тоалетните, кухненските боксове и всичко останало. Не можете да ме убедите, че кинетичната ракета ще премине през централната част на самолета и няма да остави входни или изходни следи.

Господин Сайбън сигурно беше прав, естествено. Та значи тук имахме класически случай на безупречен очевидец — капитан Спрък — и безупречни криминалистични доказателства, представени от господин Сайбън. Свидетелствата бяха абсолютно противоречиви и честно казано, аз клонях към Сидни Сайбън.

Погледнах Кейт. Стори ми се замислена или може би също разкъсвана от противоречия. Явно стотици пъти бе обсъждала тия въпроси и кой знае защо, лично клонеше към теорията за кинетичната ракета.

Опитах се да си спомня информацията на Спрък за криминалистичните свидетелства.

— Ами климатиците до главния резервоар? — попитах.

— Какво по-точно?

— Къде са?

Той посочи вдясно от главния резервоар.

— Там. Възстановени са.

— И?

— Няма следи от експлозив, нито пробив от кинетична ракета. Искате ли да ги разгледате?

— Каква част от тях липсва?

— Пак толкова, десетина процента.

— Е, липсващите части може да съдържат важни следи, господин Сайбън. И ако си падах по теорията за заговорите, може би щях да кажа, че нещо всъщност е било открито и потулено.

— Всички останки от самолета, които бяха открити от водолази от флота и ФБР, местни риболовни кораби и драги, са подробно каталогизирани, фотографирани и доставени тук за проучване — сприхаво възрази той. — В това участваха стотици хора и никой освен идиотите, дето само измислят всевъзможни заговори, не е намеквал, че нещо е потулено. Предметите, които са пратени за лабораторен анализ, се водят на отчет. — Следователят ме погледна и прибави: — Единствените липсващи останки все още са на дъното на океана. Операцията беше удивително успешна, като се има предвид, че дълбочината достигаше трийсет и пет метра. Липсващите части не крият никакви изненади.

— И все пак, ако това беше разследване на убийство, патоанатомът нямаше да направи извода, че се е случила злополука, и да изключи извършването на престъпление — възразих аз.

— Нима?

— Да, точно така.

— Какво повече ви е нужно?

— Да знам защо смятате, че е било злополука, а не престъпление. Отсъствието на доказателства за извършване на престъпление не доказва, че е било злополука. Имате ли доказателство за това?

— Няма друго доказателство, освен факта, че взривът е избухнал там, където е най-вероятно — в пълния с пари главен резервоар. Ако искате аналогии, представете си горяща къща. Умишлен палеж или злополука? Умишленият палеж се случва рядко, злополуки се случват постоянно. Пожарният инспектор бързо заключава, че пожарът е започнал в мазето. Той направо отива в сервизното помещение, където започват повечето пожари — пещ, климатична инсталация, елтабло или запалими материали. Не търси коктейл Молотов, хвърлен през прозореца. Следствието му се съсредоточава върху най-вероятната причина въз основа на обстоятелствата, дългогодишния му опит и голямата вероятност злополуката да се случи там, където обикновено се случва.

Погледна ме така, като че ли можех да искам друга аналогия, обаче аз не исках, защото си имах своя.

— Спокойният квартал се промени, господин Сайбън. Кварталът вече е опасен и хвърлените през прозореца коктейли Молотов не са изключение.

— Като криминалист, вие търсите и очаквате да откриете престъпление — отвърна Сайбън. — Като инженер, специалист по безопасността, аз търся и очаквам да открия — и винаги съм откривал, — че причините за самолетните катастрофи са проблеми с техниката или пилотски грешки. Наясно съм с възможността за престъпление. В следствието обаче участваха стотици криминални следователи и нито един от тях не откри нито едно конкретно криминалистично или дори косвено доказателство за каквото и да било престъпление — нито за вражеска, нито за заблудена наша ракета, нито за бомба на борда. Тогава защо хората още вярват, че не е злополука? И кой би могъл да прикрива нещо по-страшно? И защо? Ето какво не разбирам.

— Аз също. — Всъщност в криминалните следствия винаги трябва да питаш защо. В случаите на терористични актове причината е известна — те не ни харесват. Но защо им е на властите да потулват терористичен акт?

От друга страна, разбирах защо хората, случайно изстреляли ракета срещу американски пътнически самолет, биха могли да искат да потулят истината. Както беше казал капитан Спрък обаче, никой от военната йерархия или властите нито би искал, нито би могъл да се съгласи с измама от такава величина.

— Джон явно иска да знае как може главният резервоар да е избухнал случайно — обади се Кейт, която от известно време мълчеше.

Господин Сайбън кимна и погледна самолета, а после и жълтеникавозеления резервоар.

— Първо, започваме с почти празния главен резервоар, на дъното на който се плискат само двестатина литра гориво, които помпата не може да засмуче. После имаме изпаренията в резервоара…

— Прощавайте. Защо резервоарът е бил празен?

— Защото за полета не е било нужно повече гориво. Този полет до Париж е имал малък пътнически товар и прогнозата за времето и попътните ветрове е била добра. — Той млъкна за момент и продължи: — По ирония на съдбата, ако товарът беше по-голям или времето беше лошо, резервоарът щеше да е пълен с реактивно гориво, което трудно се възпламенява. Обаче па̀рите са летливи. Дори само този факт се вписва в сценария с късото съединение, което е възпламенило парите и е предизвикало такава експлозия, каквато убедително предполагат криминалистичните свидетелства.

— За какво късо съединение става дума? Искам да кажа, трябва ли да отменя екскурзията си до Бермудите?

Господин Сайбън не се усмихна на тъпата ми шега.

— Има четири правдоподобни и практически доказани сценария. Първо, късо съединение в електрическите проводници или мотора на помпата, второ, винаги има статично електричество, трето, датчиците за количеството гориво, които са електронни, и четвърто, електрическите проводници на резервоара. С други думи, онзи голям резервоар ей там и отвън, и отвътре е целият в електричество. Ако беше пълен, искрата нямаше да може да възпламени горивото. Обаче парите са съвсем друго нещо.

— Все това повтаряте.

— И ще продължа да го повтарям. Такива са физическите закони, господин Кори, и те не могат да бъдат опровергани от теории.

— Да, но ние не знаем със сигурност…

— Да, не знаем със сигурност. Но смятаме, че се е скъсал елпроводник, че някъде в или извън резервоара е станало късо съединение, че електрическият ток е образувал волтова дъга — искра — и че се е случило нещо изключително малко вероятно, късо съединение и искра на място, където може да доведе до катастрофални последици. Това се е случвало два пъти с боинги — единия път на земята и така успяхме да видим точно какво е станало. В този случай… — той погледна възстановения самолет — парите са се възпламенили във въздуха и са предизвикали експлозия, която сама по себе си може и да не е била катастрофална, но очевидно се е разпространила настрани с достатъчна мощност и топлина, за да възпламени горивото в левия резервоар и да го взриви, и това на свой ред е направило самолета неуправляем.

— От онова там ли — посочих самолета — извлякохте всички тия заключения?

— Абсолютно. Всички доказателства бяха налице още щом установихме, че първата експлозия е станала в празния главен резервоар. Това донякъде се потвърждава от очевидците, някои от които съобщават за малка експлозия, последвана от грамадно огнено кълбо. Тези експлозивни сили са образували ударна вълна, която е откъснала носа от основната част на корпуса. Това също е наблюдавано от хората на земята.

Интересно, помислих си, очевидците, които бяха видели разпадането на самолета във въздуха, нещо трудно понятно, бяха цитирани в подкрепа на теория А, докато показанията на мнозина от същите тия свидетели, които ясно бяха видели издигаща се светлина, не се взимаха предвид. Обаче господин Сайбън доброволно ми посвещаваше времето си, затова не исках да му го натяквам.

Погледнах Кейт.

— Ти вярваш ли на всичко това?

Тя се поколеба.

— Да… донякъде. Но както може да ти каже Сид, с един стар боинг бяха проведени изпитания на земята в опит да възпроизведат последователността на събитията в резервоара и не успяха да предизвикат експлозия.

Обърнах се към Сид.

— Какво ще кажете за това?

— Не можете да възпроизведете на земята условия, каквито съществуват на четири хиляди метра височина в движещ се самолет — без колебание заяви господин Сайбън. — Опитът беше глупав.

— Ако бяхте успели да предизвикате експлозия, нямаше да го смятате за глупав.

— Напротив.

Тоя тип беше непоклатим. Щеше ми се да имах такива свидетели на скамейката, когато бях полицай. Помислих си за капитан Спрък и попитах:

— Ако кинетична ракета беше пробила самолета отдолу и минавайки през климатиците, беше повредила електрическите проводници в и около резервоара, парите в главния резервоар нямаше ли да се възпламенят?

Тоя път отговорът на Сайбън се позабави.

— Възможно е. Обаче няма такива следи.

— Има ли следи от късо съединение?

— Късото съединение ще остави много малко следи след експлозия над водата, за разлика от ракетния удар, следите от който трудно ще останат незабележими.

— Наясно съм с това. Значи, общо взето, единственото доказателство за официалната причина за катастрофата е отсъствието на доказателства за каквото и да било друго.

— Е, може да се каже и така.

— Вече го казах.

— Вижте, господин Кори, за да съм съвсем честен и откровен с вас, ще ми се да бях открил следи от бомба или ракета. Същото се отнася за „Боинг“, ТУЕ и застрахователните компании. Знаете ли защо? Защото механичната повреда предполага, че хората не са си свършили работата. Че Националната служба за безопасност на транспорта не се е справила с този потенциален проблем. Че инженерите по безопасността в „Боинг“ е трябвало да го предвидят. Че ТУЕ е трябвало да обърнат повече внимание на поддръжката с оглед на този потенциален проблем. — Той се взря в очите ми. — В най-тъмните кътчета на душата ни на всички ни се щеше да е ракета, защото никой не може да обвини авиоиндустрията за такова нещо.

Продължихме да се взираме един в друг още няколко секунди и накрая кимнах. Преди пет години си бях мислил за това и си спомнях, че съм стигнал до същия извод. Бих могъл да прибавя, че хората, които летят много, ще предпочетат да заложат на изключително нищожната вероятност да бъдат ударени от ракета, отколкото да се страхуват от присъщи проблеми със самолетната безопасност. Ако трябваше да съм честен, и на мен ми се щеше да е ракета.

— Самолетите не падат от небето просто така — каза господин Сайбън. — Трябва да има причина и за самолетните катастрофи има четири възможни причини. — Той започна да брои на пръсти. — Първо, пилотска грешка, която не обяснява експлозията във въздуха и за която няма данни в бордовото записващо устройство, нито в записа на разговорите в пилотската кабина. Второ, Божие дело — мълния или буря, които онази вечер не са били действащ фактор — или скоростно проникване на частици, с други думи метеорити, което си остава малко вероятно, наред с космически останки, например парчета от спътник или ракетен ускорител. Това е възможно, но няма веществени доказателства за пробив на самолета. Трето, вражеска атака… — Следователят беше стигнал до средния си пръст и ако бях по-чувствителен, щях да си помисля, че ми казва: „Майната ти и на теб, и на твоята ракета“. — Четвърто, механична повреда. — Той ме погледна. — Заложих професионалната си репутация на механичната повреда и спечелих. Ако смятате, че е било ракетен удар, искам да видя доказателствата.

— Разговаряли ли сте с някой от очевидците?

— Не.

— А би трябвало.

Господин Сайбън не обърна внимание на предложението ми.

— Ще ви кажа още нещо, което противоречи на теорията за ракетен удар. Щом сме на вълна предположения, защо им е на терористите да свалят самолет толкова далеч от летището? С една елементарна за употреба и лесна за осигуряване топлинно насочваща се ракета, изстрелвана от рамо — военните им викат „стреляш и забравяш“, — човек може да свали този самолет във всяка точка в радиус от осем километра от летището. Но за да го свали от четири хиляди метра височина на тринайсет километра от брега, е нужна изключително модерна, сложна за употреба и почти невъзможна за осигуряване инфрачервена или радарно насочваща се противовъздушна ракета. Нали така?

— Точно така.

— Ами това е.

— Ясно.

— Имам официалния окончателен доклад за следствието, можеш да го прочетеш — осведоми ме Кейт.

— И стойте настрани от идиотите, на които само заговори са им в главата, както и от техните книги, видеозаписи и безумията им в интернет — посъветва ме господин Сайбън.

Беше време да го поохладя.

— Никога не съм чел, нито съм гледал материали за заговори, нямам и намерение. Освен това едва ли ще прочета доклада ви, който, сигурен съм, е отлично обоснован и убедителен. Всъщност аз само изразих известни съмнения — както се оказва, безпочвени — пред госпожа Мейфилд, моята съпруга и началник, които породиха нейната професионална и лична загриженост. Оттук и присъствието ми тук. И вашето присъствие. Е, благодаря ви, че отделихте време да ме осведомите, господин Сайбън, което, убеден съм, вече трябва да ви е омръзнало. Смятам, че вие и всички други, които сте участвали в това следствие, сте се справили блестящо и сте стигнали до вярното заключение.

Той се вгледа в мен за миг. Сигурен съм, че се чудеше дали не го занасям. После погледна към Кейт, която му кимна утвърдително.

Подадох ръка на господин Сайбън и той я пое и здраво я стисна. Ръкува се и с Кейт, която му благодари; след това се отдалечи в мрака.

После се обърна и пак излезе на светло.

— Можете ли да обясните издигащата се светлина, господин Кори?

— Не — отвърнах. — А вие?

— Зрителна измама.

— Точно така.

Той повторно се обърна и потъна в сенките. Когато стигна до вратата, гласът му отекна в тихия хангар.

— Не, не е така. По дяволите.

10.

Двамата с Кейт стояхме в безмълвния хангар и прощалните думи на господин Сайбън продължаваха да отекват в ума ми. Искам да кажа, тоя тип почти ме беше убедил, после на тръгване се изплю на всичко и сега пак бях в изходна позиция.

Кейт тръгна към самолета.

— Хайде да го разгледаме отвътре.

Възстановеният боинг беше подпрян върху дървени магарета и на няколко места имаше стъпала, които водеха към отворените му врати. Качих се в задната част на корпуса.

— Вътрешността беше възстановена като следствен инструмент за сравнение с повредите на корпуса — осведоми ме Кейт.

Отправих поглед към предната част, където трябваше да се намира пилотската кабина, обаче тя се намираше в друг край на хангара и през огромния отвор се виждаше отсрещната стена.

Помислих си, че в момента на откъсването на носа пътниците са видели небето, последвано от виещ вятър, който сигурно беше разпердушинил всичко в самолета.

А в пилотската кабина капитанът, щурманът и бордовият инженер бяха продължили да седят на пултовете на самолет, който вече не е бил свързан с кабината им. Какво си бяха мислили? Какво бяха направили? Сърцето ми се разтуптя.

Намирах се в някакво кошмарно подобие на вътрешност на боинг 747 — напукани тавани и лампи, провиснали багажни отделения, зеещи илюминатори, сглобени от отделни парчета вътрешни стени, разбити тоалетни и кухненски боксове, разкъсани и обгорени разделителни завеси, редове от наклонени и раздрани седалки, закърпени килими по пода. Всичко се крепеше благодарение на дъсчените скелета и телените мрежи. Във въздуха все още миришеше на нещо противно.

— Докато вадеха останките от океана, хората от „Боинг“ и Националната служба за безопасност на транспорта ръководеха възстановяването на самолета — тихо каза Кейт. — Сред доброволците, които пожелаха да вършат самата работа, имаше пилоти, стюарди и механици — хора от авиоиндустрията, които отблизо познават вътрешността на боинг седемстотин четирийсет и седем. Всяко нещо от самолета си има фабричен номер и колкото и трудно да беше, не беше невъзможно.

— Изисквало е много търпение — отбелязах.

— Много всеотдайност и любов. Четирийсетина от пътниците са били служители на ТУЕ.

Кимнах.

— От схемата на местата имахме добра представа къде е седял всеки пътник — продължи тя. — На тази основа патолозите създадоха компютърна база данни с дигитализирани снимки и сравниха получените от всеки пътник травми с повредите на седалките им, за да определят дали се дължат на бомба или ракета.

— Удивително.

— Наистина. Никой не може да обвини нито една от групите, участвали в проекта. Те надхвърлиха всичко известно дотогава и написаха нов учебник за разследване на самолетни катастрофи. Единственото хубаво нещо, което излезе от тази трагедия. Никой не откри димящ пистолет, но доказаха много факти, най-важният от които беше отсъствието на следи от експлозив на борда.

— Струва ми се, че са открили химически следи от експлозивно вещество. Спомням си, че това вдигна голям шум.

— Имаше няколко фалшиви следи като лепилото, използвано в седалките и килимите — химическият му състав беше близък до състава на пластичния експлозив. Освен това откриха някои неща в самолета, но се оказа, че месец преди катастрофата в Сейнт Луис са го използвали за дресировка на кучета за надушване на бомби.

— Сигурни ли сме в това?

— Да. ФБР разпита дресьора и той заяви, че е възможно да са останали следи от СЕМТЕКС.

Тръгнахме по дясната пътека между обгорените и раздрани седалки. По някои от тях имаше петна, за които не попитах. Тук-там бяха оставени карамфили и рози.

— Някои от хората, които видя на панихидата — поясни Кейт, — сутринта са идвали тук, на последното място, където са седели близките им… Веднъж дойдох и аз… Хората коленичеха до седалките и говореха на…

Поставих ръка на рамото й и известно време двамата помълчахме, после продължихме по пътеката.

Спряхме в средата на пътеката точно над главния резервоар между двете крила. Корпусът около тая централна част под резервоара беше пострадал най-много, обаче всички седалки бяха възстановени, както и по-голямата част от килима.

— Ако оттук беше минала ракета с или без експлозивна бойна глава, би трябвало да има някакви следи, но няма — каза Кейт. — Нито тук, нито по външната страна на корпуса, нито в главния резервоар, нито в климатиците под него.

Погледнах пода, после седалките, тавана и багажните отделения.

— Въпреки това има много липсващи части.

— Има… но е логично ракетата на капитан Спрък да остави някакви следи от влизането и излизането си през всичко това. — Кейт безмълвно обходи с поглед разкривените останки от вътрешността на самолета. — Но все пак е възможно да е минала оттук и всички свидетелства от преминаването й да са унищожени при експлозията и падането от четири хиляди метра височина. — Тя се обърна към мен.

Замислих се за момент.

— Тъкмо затова сме тук.

Запътихме се към предната част на корпуса и влязохме в първа класа, където седалките бяха по-широки. Самолетът се беше разцепил там — през средата на тази предна част и възстановения купол. Нагоре се издигаше разкривено вито стълбище със счупен пластмасов парапет.

— Полет осемстотин на ТУЕ за летище „Шарл дьо Гол“ в Париж, на десет минути от летище „Кенеди“, височина около три хиляди и триста метра, на около тринайсет километра от южния бряг на Лонг Айлънд, скорост около шестстотин и петдесет километра в час — след кратко мълчание каза Кейт.

После дълбоко си пое дъх и продължи:

— От пътниците, които все още са били закопчани с коланите си на седалките, ни е известно, че най-малко дванайсет от тях са си сменили местата. Обичайното разбъркване при нощен полет — търсили са свободни централни редове, където да могат да се изтегнат.

Обърнах се и погледнах назад към редовете. Вечерта на 17 юли 1996-а тоя боинг беше летял наполовина празен — цяло щастие, затова бе имало предостатъчно свободни редове с по три седалки. Днес всички пустееха.

— Пилотът, капитан Ралф Кеворкян, освободил стюардите от местата им точно преди експлозията — продължи Кейт. — Можем да предположим, че всички са подготвяли напитки за пътниците. — Тя погледна близкия бокс. — Там водолазите намериха кафе-машина, която в момента на катастрофата е била включена. Не отговорих.

— В осем и двайсет и осем записващото устройство в пилотската кабина регистрира думите на капитан Кеворкян: „Я гледайте този шантав горивен индикатор на номер четири“, с други думи, на четвъртия двигател. После пак казва: „Видяхте ли този шантав горивен индикатор?“ Не му отговаря нито щурманът, нито бордовият инженер. После, в осем и половина, бостънският въздушен контрол инструктира боинга да се издигне на четири хиляди и петстотин метра и щурманът, капитан Стивън Снайдър, потвърждава заповедта. Капитан Кеворкян казва: „Издигане на четири хиляди метра“. Бордовият инженер Оливър Крик съобщава „Енергията подадена“ и това са последните записани думи. В осем трийсет и една минута и дванайсет секунди самолетът достигнал четири хиляди сто и деветдесет метра височина… и избухнал.

Известно време помълчах, после попитах:

— Какво му е било на шантавия горивен индикатор? Тя сви рамене.

— Не знам. Повечето пилоти твърдят, че е било временно отклонение на бордовия уред. Но може да показва някаква сериозна механична повреда.

Кимнах. Кейт продължи:

— Пилотът на малък пътнически самолет, който летял на около четири хиляди и деветстотин метра, забелязал боинга да се приближава към него на разстояние четирийсетина километра. Помислил си, че още не е изключил светлините си за излитане, въпреки че трябвало да са изключени на три хиляди метра. Каза, че блясъкът изглеждал по-ярък, отколкото би трябвало, и тогава разбрал, че това не е светлината за излитане — била близо до втория двигател и пилотът решил, че може да се е запалил. Дал сигнал със своите светлини, за да извести боинга, който обаче в този момент избухнал в огнено кълбо.

Замислих се за миг.

— Като че ли наистина може да е имало механичен проблем. Кейт кимна.

— По същото време един пътник на американски самолет гледал през прозореца си и видял нещо, което му заприличало на сигнална ракета, издигаща се във въздуха. След десетина секунди зърнал малка експлозия горе-долу на мястото, където за последен път видял ракетата, и след още една секунда избухнал мощен взрив.

— Това вече прилича на ракета — отбелязах. Тя отново кимна и каза:

— Този пътник е електронен инженер от военноморския флот. Спомних си, че капитан Спрък беше споменал за военен електронен специалист.

— Има още двама очевидци от въздуха — пилоти на хеликоптер от националната гвардия на рутинен тренировъчен полет. Летели на север над океана, връщали се в базата си на Лонг Айлънд. Изглежда, те са били най-близо до експлозията, на единайсет километра и малко под височината на боинга. Били са точно срещу него. Пилотът твърди, че видял червено-оранжева светлина като сигнална ракета, издигаща се от запад на изток, същата посока, в която летял боингът. Вторият пилот потвърждава тази информация и дори попитал бордовия инженер по интеркома: „Ей, какъв е тоя фойерверк?“ След секунда пилотът и вторият пилот видели слаба жълтеникавобяла експлозия, последвана от почти чисто бял взрив… после описват трети — грамадно огнено кълбо… така че сега имаме три, а не две експлозии, както смятат повечето очевидци. Но както казах, те са били най-близо и са опитни военни пилоти, би трябвало да знаят какво виждат.

— Хеликоптерът отлетял ли е на мястото на катастрофата?

— Да. Те стигнали първи. Започнали да кръжат над мястото, но не видели оцелели. — Кейт замълча за миг. — Тези двама пилоти по-късно се отказаха от първите си показания за издигащата се светлина. След като се уволни от националната гвардия обаче, първият пилот се върна към първоначалната си версия.

Кимнах. Май някой беше оказал натиск върху пилотите от националната гвардия да променят първоначалните си показания.

Кейт отново обходи с поглед пъзела, в какъвто се бе превърнал някогашният боинг 747.

— В осем и трийсет и една минута и дванайсет секунди, почти дванайсет минути след излитането, нещо възпламенява парите в главния резервоар. Той избухва и силата на взрива откъсва пилотската кабина и половината от първа класа от корпуса — ето тук, — след което предната част започва да пада в океана.

Вторачих се в зейналия отвор, където трябваше да се намира кабината. Побиха ме тръпки.

— Без носа центърът на тежестта се променя и опашката се накланя надолу — продължи Кейт. — Двигателите продължават да работят и обезглавеният самолет се издига още около хиляда и двеста метра… после започва да се завърта странично и да пада, страничните резервоари се пробиват и горивото се възпламенява. Това е грамадното огнено кълбо, което видели над шестстотин души. — Тя замълча за миг. — Тази последователност на събитията се основава главно на криминалистични свидетелства и някои сателитни и радарни снимки. Тя обаче не съвпада напълно с видяното от очевидците и не отговаря точно на анимацията на ЦРУ.

— Ами бордовото записващо устройство?

— Угаснало е в момента на първата експлозия, когато носът бил откъснат от самолета. Всъщност разполагаме с три групи данни, които не си съвпадат напълно. Анимацията на ЦРУ твърди, че видяното от очевидците — издигащата се светлина — е бил пламтящият корпус, който продължил да се издига след взрива. Само че криминалистичните и сателитните данни предполагат, че самолетът се е запалил едва когато започнал да пада. Що се отнася до струята пламтящо гориво, която според ЦРУ също била взета за издигаща се светлина, това вече е прекалено. Искам да кажа, какво точно са сбъркали с издигаща се светлина очевидците? Издигащия се пламтящ самолет или изтичащата надолу струя гориво? — Кейт ме погледна. — А може би нито едно от двете?

— Понякога очевидците са прекалено много — отвърнах. — Няколко десетки хора са видели публичния разстрел на рави Меир Кахане и след като адвокатите на защитата свършили с тях, нямало двама души, които да са видели едно и също. Обърканите съдебни заседатели оставили убиеца да се измъкне. — Изхъмках. — Да не говорим за убийството на Кенеди.

Тя се замисли за миг и ми напомни:

— Ти, обичаш криминалистичните свидетелства. Сидни ти ги представи. Харесват ли ти?

— Криминалистичните свидетелства са най-добри, но трябва да съвпадат с другите факти.

Тръгнахме обратно към задния край на самолета по лявата пътека и аз се спуснах по дъсчените стъпала. Исках по-скоро да се махна от боинга, който беше не само зловещ, но и невероятно тъжен.

Кейт ме последва. Излязохме в хладната нощ. Моментално се почувствах по-добре. Качих се в джипа и Кейт се настани до мен. Запалих, включих фаровете и потеглих към портала. После попитах:

— Какво общо има ЦРУ с тоя случай?

— Отначало, докато теорията за бомбата или ракетата беше водеща, те се разтичаха навсякъде, търсеха чужди терористи.

— Ако са на територията на Щатите, чуждите терористи попадат под юрисдикцията на ФБР — отбелязах.

— Така е. Но както знаеш, в нашата организация има хора от ЦРУ. Нали си спомняш Тед Наш.

— Помня го Тед. Помня също, че ти няколко пъти ходи на вечеря с него.

— Веднъж.

— Няма значение. Защо е разпитвал капитан Спрък?

— Не знам. Това беше малко необичайно.

— Какво ти каза Тед за това по време на вечерята?

— Джон, не се вманиачавай по единствената ми среща с Тед Наш. Така и не стигнахме до интимности.

— Това не ме интересува. Той е мъртъв.

Кейт се върна на темата.

— След като ФБР и Националната служба за безопасност на транспорта стигнаха до извода, че катастрофата е била злополука, ЦРУ трябваше да изчезне. Само че те така и не се отказаха и тъкмо Управлението направи онази анимация, която показаха по телевизията. Неофициално се говореше, че Бюрото не искало да се свързва с анимацията.

— Защо?

— Предполагам, защото беше прекалено спекулативна. Повдигаше повече въпроси, отколкото решаваше, и вбеси много очевидци, които твърдяха, че анимацията няма нищо общо с видяното от тях. Тази възстановка просто пак раздвижи духовете.

Излязохме през портала и Кейт ме упъти към лонгайландската магистрала.

— След като разговарях със Спрък, пак трябва да изгледам анимацията — казах.

— Имам запис.

— Хубаво. — За миг се замислих. — Всъщност сега търсим двойката от плажа. И се надяваме, че са се записали да вършат нещо неприлично, че записът, ако изобщо е имало запис, все още съществува и че някъде зад голите задници на двамата ще видим какво се е случило с боинга на ТУЕ.

— Само това може да получи повече тежест от противоречивите свидетелства, за да продължат следствието. Освен ако някоя организация не поеме отговорността за свалянето на самолета, естествено.

— Няколко терористични групировки от Близкия изток поеха отговорността, нали?

— Обичайните заподозрени. Но никой от тях нямаше вътрешна информация, която да придаде правдоподобност на твърденията им. И това съответно придава правдоподобност на заключението за механичната повреда. От друга страна, няколко нови терористични групировки не поемат отговорност за атентатите си. Единствената им цел е да всяват смърт и опустошения. Като тоя бин Ладен и неговата Ал Кайда.

— Така е. — Замислих се за двойката на плажа и попитах: — Защо не си успяла да откриеш Ромео и Жулиета?

— Не са ми нареждали да ги търся.

— Нали спомена, че знаеш в кой хотел са отседнали.

— Да. — Кейт замълча за миг. — Честно казано, не участвах пряко в тази линия на разследване. Съвсем случайно видях доклада на онзи местен полицай и по своя инициатива проверих някои неща по телефона. И тогава бързо ме натириха.

— Ясно… Значи не знаеш докъде са стигнали с тая следа?

— Не знам.

Не вярвам в теории за заговори, особено сред държавни служители и военни, които не са способни да се разберат за нищо, камо ли да пазят тайни или да направят нещо, застрашаващо службата и пенсията им.

Единственото изключение бяха агентите на ЦРУ, които живеят и дишат с измама, заговори и действия, граничещи с престъпления. Тъкмо затова им плащат.

Въпреки всичките си проблеми с ФБР трябваше да призная, че те са честни, почтени граждани и хора, спазващи буквата на закона — като моята любяща жена, която още малко и щеше да получи нервна криза, защото беше прекрачила границата.

— Ако ще продължаваме по тази следа, нямаме много време, докато ни надушат — каза тя, сякаш на себе си.

Оставих думите й без отговор.

— Вкъщи ли?

— Вкъщи.

Отбих по западната рампа на лонгайландската магистрала и потеглих обратно към Манхатън. В тоя късен час нямаше много коли и напредвахме бързо. Престроих се в лявата лента и вдигнах над ограничението на скоростта.

Аз съм оня, дето е свикнал да следи хора, обаче моят свят се беше променил, затова се вторачих в огледалата, после рязко прекосих две ленти и завих по следващия изход.

Никой не ме последва.

Известно време карах по локалното, после пак се върнах на магистралата.

Кейт не коментира пряко маневрите ми, обаче заяви:

— Може би трябва да се откажем. Не отговорих.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Какво ще спечеля.

— Нищо освен проблеми.

— Адски убедителен аргумент.

11.

Известно време пътувахме в мълчание. — Що се отнася до Сидни Сайбън, реших, че трябва да чуеш официалната версия от извора — каза накрая Кейт.

— Оценявам чувството ти за справедливост. Какво искаш да направя сега?

— Да помислиш върху всичко това. Аз ще поспя. — Тя отпусна облегалката си назад, изу си обувките и затвори очи. Жените винаги могат да заспят за по-малко от десет секунди и Кейт моментално се унесе.

След няколко минути подминах изхода за Националната лаборатория „Брукхейвън“ и високо попитах:

— Ей, какви са седемте теории?

— А?…

— Събуди се. Прави ми компания. Какви са седемте теории?

Тя се прозя.

— Първата теория… заблуден изстрел… военноморски и въздушни учения онази вечер… Трябвало да има мишена… ракетата не я улучила и случайно прихванала боинга… или пък самата мишена е ударила самолета — малко вероятно. Има прекалено много свидетели на корабите.

— Добре. Втората теория.

— Втората теория. Електромагнитен импулс… при военните учения се образуват мощни електромагнитни полета, които теоретично могат да обгърнат самолет… това не обяснява издигащата се светлина.

— Третата.

— Третата. Теорията за чуждата подводница, противовъздушна ракета, изстреляна под водата.

— Какво не й е наред на тая теория?

— Да се върнем на първата. Военни учения в морето с участието на подводници… ето защо чуждата подводница е щяла да бъде засечена.

— Ами ако е била някоя от нашите подводници?

— Това е част от първата теория. Сега четвъртата. Метеорит или космически отпадък. Възможно, но не и вероятно. Докъде стигнахме?

— До петата.

— Петата. Метановият мехур. Естествен невидим газ, който се образува на океанското дъно, издига се и се възпламенява от двигателите на боинга. Много съмнително. Не съответства на свидетелствата. И после шестата теория, за плазмения лъч на смъртта. Националната лаборатория „Брукхейвън“. Толкова е глупаво, че може да има нещо вярно. Обаче от „Брукхейвън“ отричат.

— Седмата.

— Седмата. Товарният люк на боинга… някои свидетелства показват, че е бил разбит преди експлозията и може да е предизвикал бърза декомпресия, поставила началото на върволица събития, довели до взрива. Но най-вероятно първо е бил взривът. Лека нощ.

— Чакай. Ами ракетата на терористите?

— Това е самостоятелна категория.

— Ясно. Обаче все си мисля за думите на твоя приятел Сидни. Защо да свалят самолет толкова далече от летището? И защо им е на властите да прикрият терористичния удар? Терористичният удар от открито море онеправдава всички, спестява милиони долари за застраховки, да не споменавам милиони за преустройство на главните резервоари. По дяволите, ако беше заговор, би трябвало да е свързан с инсцениране на терористичен удар, а не да ни карат да повярваме, че е било механична повреда. Естествено, освен ако властите не са искали да всеят паника и да признаят такъв сериозен провал на разузнаването, където се намесва ЦРУ и… — Хвърлих поглед към Кейт. — Ей!

Тя похъркваше.

И така останах сам с мислите си, които започваха да прегряват.

Натиснах мисловна пауза, после върнах лентата на панихидата и намерих колегата Лайъм Грифит. Не можех да отхвърля възможността Кейт да е подготвила срещата с Грифит, който ме беше вбесил достатъчно, за да се заинтригувам от случая. От друга страна, той наистина можеше сериозно да ме е предупреждавал да не си навирам носа, където не ми е работа.

Пак погледнах Кейт. Спеше като ангелче. Моята благоверна нямаше да манипулира любимия си съпруг. Нали?

Втора сцена. Окръжният парк „Къпсог Бийч“, здрачаване. Двойка на плажа.

Дали наистина бяха видели и записали оная издигаща се светлина и експлозията? Питах се и защо така и не са ги открили.

А може и да ги бяха открили.

Трета сцена. Базата на бреговата охрана „Моричес“. Капитан Том Спрък, надежден и уверен очевидец.

Ей това не можех да го изхвърля от ума си. Той беше само един от двестатината мъже, жени и деца, които поотделно или на групи от различни места бяха видели едно и също. „Натам е нагоре, нали?“

И накрая, четвърта сцена. Хангарът в Калвъртън. Господин Сидни Р. Сайбън, следовател от Националната служба за безопасност на транспорта. Честният и непоклатим специалист. Дали наистина беше такъв? Преди да напусне сцената господин Сидни Сайбън бе изразил известни съмнения. „Зрителна измама. Точно така. Не, не е така. По дяволите“.

Каква беше цялата тая работа?

В главата ми се появи неканеният образ на възстановения боинг 747. Мислено закрачих в разбития корпус, обиколих пътеките по закърпения килим, минах между пустите седалки. Както обичат да казват патолозите, „мъртвите ни говорят“.

И в известен смисъл те наистина дори дават показания по време на следствие или съдебен процес.

Боингът беше разкрил повечето си тайни. Както и извадените от океана трупове. Очевидците и специалистите бяха дали показания. Проблемът беше, че не всички казваха едно и също.

Спомнях си, че тоя случай бе провалил или навредил на не една кариера и репутация, и не исках да прибавя кариерата на Кейт или своята към списъка.

Погледнах Кейт. Бяхме женени от година и досега не беше ставало дума за този случай, макар че предишния юли тя бе отишла на панихидата без мен. Зачудих се защо е изчакала точно тая годишнина, за да ме включи в играта. Може да бях на изпитателен срок, а може да беше изникнало нещо ново. Във всеки случай бях допуснат в нещо като група, която не се отказваше от работата по случая.

За всеки, който се беше докосвал до него, винаги бе съществувала опасност. Той представляваше плазмен лъч на смъртта, експлозивен газов мехур, призрачна ракета, заблуден изстрел, електромагнитен импулс, летлива смес от гориво и въздух и зрителна измама.

Инстинктът ми подсказваше да забравя всичко, което съм видял и чул тая вечер — за мое добро и заради Кейт. Обаче не ставаше дума за нас с нея, нито за никой жив, от или извън властите.

Ставаше дума за тях. За ония двеста и трийсетима. И за техните роднини и близки, хората, които бяха оставили рози по седалките в самолета, които бяха запалили свещички и бяха нагазили в океана, бяха хвърлили цветя във водата. И за хората, които не бяха дошли на панихидата, а си бяха останали вкъщи и бяха плакали.

12.

Вкъщи. Живея в скъп небостъргач на източна Седемдесет и втора улица между Второ и Трето авеню. Апартаментът ми е на трийсет и четвъртия етаж и от балкона, където стоях в момента — два през нощта — с чаша скоч в ръка, се разкриваше изглед на юг по дължината на Манхатън.

Между небостъргачите в центъра виждах Бауъри и част от Долен Истсайд, където бях израснал — на Хенри Стрийт близо до новите комплекси.

Зад китайския квартал различавах силуетите на съдилищата и затворите, Полис Плаза 1, където бях работил, и Федерал Плаза, където работех сега.

Всъщност пред мен се разкриваше по-голямата част от моето минало — Джон Кори като дете по опасните улици в Долен Истсайд, Джон Кори като ченге новобранец на Бауъри, Джон Кори като детектив от „Убийства“ и накрая Джон Кори, нещатен агент във федералната Контратерористична спецчаст.

А сега, една година след втория си брак, Джон Кори живееше в апартамента на първата си жена Робин, която живееше с шефа си, пълен нещастник, който печелеше прекалено много пари, като защитаваше финансово преуспяващи отрепки.

В долния край на Манхатън като сталагмити в пещерен вир се издигаха небостъргачите по Уолстрийт. А надясно се извисяваха почти на половин километър височина близнаците на Световния търговски център.

По обяд на 26 февруари 1993-та терористи от Средна Азия бяха влезли в подземния гараж на Северния небостъргач с взет под наем бус, натъпкан с експлозиви, бяха го паркирали и бяха изчезнали. В 12:18 бусът беше избухнал. Шестима убити и хиляди ранени. Ако сградата се бе срутила, жертвите щяха да са хиляди. Това беше първият удар на чужди терористи, проникнали на американска територия. Освен това бе предупреждение, обаче никой не искаше да го чуе.

Влязох в дневната.

Апартаментът малко прилича на хотелско фоайе в Палм Бийч — има прекалено много розово, зелено, мотиви с миди и бодливи черги.

Кейт казва, че при първа възможност щяла да изхвърли всичко. Освен единствената мебел, която съм купил аз — моя кафяв кожен фотьойл. Разкошен е.

Налях си още скоч и включих видеото.

Седнах на фотьойла и се вторачих в екрана.

Появи се колаж от образи с неподходяща музика. Според Кейт едночасовият запис бил дело на група хора, които били убедени в теорията за ракетния удар. Касетата включвала и анимацията на ЦРУ.

В откъс от телевизионно интервю един бивш шеф на Националната служба за безопасност на транспорта казваше, че следствието на ФБР било безпрецедентен случай. Според него Конгресът изрично бил упълномощил НСБТ да разследва самолетните злополуки.

Ключовата дума, която, изглежда, беше убягнала на тъповатия репортер, бе „злополука“. Някои хора във властта явно смятаха, че е престъпление, и тъкмо затова със следствието и възстановката на самолета се беше заело ФБР, а не НСБТ.

После някакъв експерт каза, че празният главен резервоар не можел да предизвика толкова мощна експлозия, защото съдържал съвсем „мъничко гориво“.

Обаче от господин Сайбън знаех, че може би е имало двеста литра гориво, които не били изпомпани. Във всеки случай летливите пари, а не самото гориво, бяха предизвикали първата експлозия.

Ето че още през първите няколко минути на записа имахме някои грешки или навярно изопачени факти.

Неколцина души, които не бяха представени ясно, мъгляво приказваха за изчезването на самолетни части от хангара в Калвъртън, за липсващи седалки, които били извадени от океанските бездни и никога повече не ги видели, за алуминиеви листове, с които корпусът бил закърпен при реконструкцията, което променило особеностите на експлозията.

Говореше се за боинга на Ел Ал, който трябвало да излети веднага след самолета на ТУЕ, и за лабораторните данни за следи от експлозивна бойна глава и ракетно гориво, за „заблудени“ военни ракети. Някой спомена за неясно заплашително писмо, получено от близкоизточна терористична групировка часове преди падането на самолета. Имаше много догадки за други променени или пренебрегнати свидетелства.

Тоя така наречен документален филм имаше попадения по някои точки, обаче не всички образуваха права линия. Просто бяха заобиколени много неща, за да останат само ония, които си пасваха. Или, за да съм по-безпристрастен, материалът придаваше еднаква тежест на всички теории, освен на официалното заключение за механична повреда.

Записът навлезе в подробности за учението, проведено вечерта на 17 юли 1996-а в района край брега на Лонг Айлънд и носещо кодовото наименование У–105. Помислих си, че авторите на филма са стигнали до заключението за „заблудена“ американска ракета, свалила боинга на ТУЕ, обаче един бивш морски, който много приличаше на капитан Спрък, заяви: „Не е възможно злополука от такава величина да бъде скрита с участието на стотици и даже хиляди военни“ и аз се зачудих защо тия маневри играят толкова важна роля в теориите за заговора. Предполагам, че такива тайни винаги са по-интересни от глупостта на властите.

Филмът обаче повдигаше един провокативен въпрос. Радарите идентифицирали всички кораби в района на катастрофата и следствието ги оневинило — освен един. Бързоходен съд напуснал зоната веднага след експлозията и никой — нито флотът, нито ФБР, бреговата охрана или ЦРУ — не успял да го открие. Ако това беше вярно, ракетата — ако наистина имаше ракета — бе изстреляна от него.

После показаха три цветни снимки, заснети от хора, които оная вечер фотографирали нещо друго, но случайно заснели проблясък в привечерното небе. Говорителят заяви, че това можело да са пламъци на издигаща се ракета.

Проблемът със статичните снимки, особено направени случайно, е, че не доказват нищо.

Видеозаписите обаче са друг въпрос и аз пак си спомних за двойката на плажа.

Най-важната част от филма бяха оригиналните записи на шестима очевидци.

Някои от тях бяха интервюирани на същото място, на което твърдяха, че са се намирали, когато видели издигащата се светлина. Сочеха и показваха с ръце. Всички изглеждаха надеждни и последователни. Неколцина се разстроиха и една жена се разплака.

Всички описваха почти едно и също нещо със съвсем незначителни разлики: случайно гледали морето, когато видели светлина, която се издигнала от океана, набрала скорост и завършила със слаба експлозия, последвана от грамадно огнено кълбо, което паднало в морето.

После дойде ред на анимацията на ЦРУ. Оставих скоча и внимателно проследих анимационната възстановка, придружена с обяснения на говорител, чийто глас беше също толкова дразнещ, колкото педантичния текст.

Първо показаха вътрешността на празния главен резервоар с остатъци от гориво между регулационните пластини на дъното. Говорителят спомена за летливи пари. От някакъв източник в резервоара изскочи искра. И после експлозията.

Горивно-въздушната експлозия разкъса лявата стена на главния резервоар и възпламени горивото в левия, предизвиквайки мощен взрив.

Говорителят поясни, че в резултат от разтърсващите сили на взрива носът на самолета се „откачил“ и паднал.

Само че после се опита да обясни какво всъщност са видели очевидците, макар да не спомена, че броят им е над двеста.

Ако схващах анимацията и обяснението вярно, ЦРУ твърдеше, че двестате очевидци не са забелязали самолета в момента на експлозията. Вниманието им към боинга било привлечено от звука на взривовете, който стигнал до тях трийсет-четирийсет секунди по-късно. Когато погледнали натам, те видели две неща: пламтящият самолет, издигащ се нагоре, преди да падне в морето, и/или горящите струи гориво, които може би се отразявали в спокойната вода. С други думи, всички очевидци обърнали хода на събитието наопаки.

Пак показаха неколцина свидетели и първият попита:

Един очевидец, когото познах от пресконференцията на ОНРП по телевизията преди три дни, беше интервюиран пред дома си на Лонг Айлънд, където стоял по време на катастрофата.

— отсече свидетелка, интервюирана на моста, където стояла оная вечер.

Пак си спомних думите на капитан Спрък:

Спрях записа, отпуснах се на фотьойла и се замислих.

Анимацията на ЦРУ повдигаше повече въпроси, отколкото решаваше, противоречеше на логиката и на онова, което хората се кълняха, че са видели. Понякога е по-добре да се говори и показва по-малко. Може би щях да повярвам във версията за механичния проблем — въпреки очевидците, — ако не беше това необосновано творение на ЦРУ.

Включих видеото и записът продължи.

Кейт влезе в дневната по оскъдно боди.

— Ела да си легнеш, Джон.

— Не съм уморен.

Тя си придърпа табуретка, седна до мен и ме хвана за ръката. Заедно догледахме последните няколко минути от записа.

Заключението на псевдодокументалния филм не беше съвсем ясно, свършваше с въпроси и оставяше открита възможността за продължение.

Изключих видеото и останахме в тъмната тиха стая, високо над улиците на Ню Йорк.

— Какво мислиш? — попита ме Кейт.

— Тоя запис е четирийсетина процента неточен и също толкова манипулативен. Като филм на Оливър Стоун.

— Ами останалата част?

— Само колкото да те накара да се замислиш. Какъв е онзи изчезнал бързоходен съд?

— Това е самата истина — потвърди Кейт. — Засечен е от няколко радара да напуска с висока скорост — трийсет възела — района на катастрофата веднага след експлозията. — И прибави: — Повечето частни яхти наоколо са се насочвали към мястото на катастрофата, за да видят дали могат да помогнат. Военните съдове са останали на мястото си до получаването на заповед да се приближат. Бреговата охрана и ФБР призоваха всички собственици на яхти, които онази вечер са се намирали в района, да съобщят точното си местонахождение и да опишат какво са видели. Всички се отзоваха, освен въпросния съд.

— Значи се предполага, че това е съдът, от който е била изстреляна ракетата — заключих аз.

— Да.

— Може хората на тоя съд да са били в същото положение като двойката на плажа и затова да са духнали — отбелязах. — Сигурен съм, че в оная лятна вечер там е имало много мъже и жени, които не е трябвало да са заедно.

— Значи искаш да кажеш, че единствената топлинно насочваща се ракета на изчезналата яхта е била между нечии крака, така ли?

— Така ми се струва.

Тя се усмихна.

— Всъщност ти не си първият, на когото му хрумва тази мисъл. Какво смяташ за анимацията на ЦРУ?

— Като че ли има противоречия.

Кейт кимна.

— Нали разбираш, не всички очевидци описват едно и също. Едни са видели две издигащи се светлини. Мнозина са видели светлината да се издига по-високо от самолета и после да се спуска параболично, преди да улучи боинга отгоре. Едни твърдят, че светлината се издигнала от водата и улучила самолета отдолу. Повечето описват две експлозии — първата по-слаба, последвана от грамадното огнено кълбо. Обаче някои описват три експлозии. Едни казват, че видели носа да пада, но повечето не споменават за такова нещо. Едни казват, че самолетът сякаш спрял във въздуха след първата експлозия, други 7 не. Едни видели горящия боинг да се издига след експлозията, както показват и радарите, обаче според повечето направо паднал в океана, докато трети описват странично премятане. С други думи, не всички очевидци са единодушни за всички детайли.

— Тъкмо затова не разбирам как може в ЦРУ да направят спекулативна анимация въз основа на толкова противоречиви свидетелства — казах. — Нужни са най-малко десетина различни възстановки, които да обяснят различните показания.

— Според мен ЦРУ са изходили от една предпоставка — официалното заключение, което не предполага ракета — каза Кейт. — После са онагледили това заключение така, както някои авиоексперти предполагат, че би трябвало или може да се е случило. Свидетелските описания не са имали значение за тях. Те просто казват: „Ето какво сте видели“.

— Да. Във филма някой спомена, че на официалните и публичните заседания изобщо не са изслушвани очевидци. Вярно ли е?

— Вярно е. Ще ти кажа още нещо. ФБР не разпита допълнително много очевидци. Десетки свидетели многократно ни се обаждаха с искането да ги разпитаме повторно. Мнозина се ядосаха и дадоха публични изявления, но установиха, че медиите не се интересуват от тях, след като властите започнаха да твърдят, че е механична повреда. — Знаеш ли, през всичките си години в Бюрото не съм виждала да обръщат толкова малко внимание на толкова много надеждни свидетели.

Замислих се за това и й напомних:

— Колкото повече свидетели имаш, толкова повече са вариантите. Накрая те взаимно се опровергават. Предпочитам един-двама достоверни свидетели, отколкото двеста.

— Нали ти дадох един.

— Да. Обаче хората виждат онова, което психически са подготвени да видят. Ще ти кажа какво се е случило през лятото на деветдесет и шеста. Три седмици преди боинга на ТУЕ имаше атентат срещу Кобар Тауърс, американския военен комплекс в Саудитска Арабия. ФБР беше на бойна нога за летните олимпийски игри в Атланта и новините изобилстваха на потенциални удари от страна на Иран и десетки различни терористични групировки. И когато боингът на ТУЕ падна, каква беше първата ти мисъл? Сигурно като моята — терористичен удар. А ние още не се познавахме.

— Първата ни мисъл е била резултат от онова, което казаха, че са видели над двеста души — отвърна Кейт. — Това не е било масова халюцинация.

— Да, но може да е било зрителна измама.

— Разпитах десетки очевидци, Джон, моите колеги разпитаха още двеста. Не може толкова много хора да са видели една и съща зрителна измама.

Прозях се.

— Благодаря ти за интересния ден. Късно е и съм уморен.

Тя се изправи и прокара пръсти през косата ми.

— Потърпи още малко.

Изведнъж намерих неочакван източник на енергия и се метнах от кожения фотьойл право в спалнята.

Скочихме в леглото и се любихме бясно, като превъзбудени хора, които се опитват да освободят енергията от напрегнатия и мъчителен ден. Поне върху това имахме власт — нещо, което можехме да доведем до щастлив завършек.

13.

На сутринта — аз по овехтелия си халат, Кейт още по онова секси боди — седнахме в кухнята да пием кафе и да прочетем вестниците. През прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина.

Когато Робин се изнесе, прекратих абонамента за „Таймс“ и се абонирах за „Поуст“, който ме снабдява с всички нужни новини, обаче откакто се нанесе Кейт, „Таймс“ се завърна.

Отпивах от кафето си и четях в „Таймс“ за панихидата, на която бяхме присъствали предишния ден. Статията започваше по следния начин:

Продължих да чета изопачено приповдигнатия текст:

По-нататък в статията прочетох:

Дочетох статията и дадох вестника на Кейт; тя мълчаливо я прегледа.

— Понякога ми се струва, че и аз съм от добронамерените смахнати — каза накрая.

— Между другото, как се казва хотелът, в който може да е отседнала оная двойка? — попитах.

— Всичко, което видя и чу снощи, или е обществено достояние, или, в случая с показанията на капитан Спрък, е достъпно по закона за правото на информация. Името на онзи хотел официално не съществува.

— Но ако съществуваше, как щеше да се казва?

— Щеше да се казва хотел „Бейвю“ в Уестхамптън Бийч.

— И какво откри в тоя хотел?

— Както казах, така и не отидох там. Това не ми влизаше в работата.

— Тогава как научи името му?

— Обадих се в местните хотели и мотели, за да потърся липсващото одеяло. Много хора отговаряха, че от ФБР вече били ходили там и им показвали одеяло. Управителят на „Бейвю“ ме осведоми, че съобщил на хората от Бюрото за липсващо одеяло и че одеялото, което му показали, можело да е тяхно, обаче не бил сигурен.

Кимнах.

— И после?

— Човекът от „Бейвю“ каза, че от ФБР прегледали регистрационните му талони, квитанциите от кредитни карти и компютъра му и разпитали служителите. Увери ме, че нямало да спомене за това на никого, както му наредили. И ме попита дали сме открили хората, които са изстреляли ракетата.

— Още не. Как се казваше управителят?

— Лесли Роузънтал.

— Защо не тръгна по тази следа?

— Защото господин Роузънтал или може би някой друг от хотела, в който се обадих, се е свързал с агенти от ФБР или пък те са отишли за допълнителни разпити, обаче както и да се е случило, на другия ден ме повикаха в един кабинет на двайсет и осмия етаж на Федерал Плаза, в който никога не бях стъпвала. Двама от ОСО, които никога по-рано не бях виждала, ми казаха, че съм престъпила задълженията си по този случай.

Кимнах. ОСО е Отделът за служебна отговорност във ФБР, което звучи адски мило, обаче всъщност си е чиста проба оруелско име. ОСО е точно като Вътрешния отдел в Нюйоркското полицейско управление. Не се съмнявах например, че господин Лайъм Грифит е от ОСО.

— Ония двамата предложиха ли ти да те прехвърлят в Северна Дакота? — попитах.

— Убедена съм, че е имало такава възможност. Но те се държаха любезно и се опитаха да представят случая като дребна грешка в преценката от моя страна. Даже ми направиха комплимент за инициативата.

— Получи ли повишение?

— Получих учтив, но твърд съвет да играя според екипните правила. Казаха ми, че по тази следа работели други агенти, докато аз трябвало да се огранича с разпитите на очевидци.

— Лесно ти се е разминало. Един от моите началници веднъж ме замери с преспапие.

— Ние сме малко по-фини. Във всеки случай схванах предупреждението и освен това разбрах, че съм се натъкнала на нещо.

— Тогава защо не тръгна по следата?

— Защото изпълних заповедта. Не чу ли какво ти казах?

— А, те само са те изпитвали, за да те видят каква си. Искали са да им заявиш, че няма да се откажеш.

— Да бе, как пък не! — Тя се замисли за миг. — По онова време само направих логичното предположение, че ако от това излезе нещо, резултатът ще е във формата на докладна записка, последвана от пресконференция. Преди пет години не мислех за заговори или засекретявания.

— Обаче сега мислиш.

Кейт остави забележката ми без отговор.

— Този случай дълбоко въздейства на всички участници в следствието, но знам, че агентите, които разпитваха очевидците, преживяха още нещо — продължи тя. — Ние разговаряхме с хората, които са видели катастрофата, и над двеста от тях описаха нещо, което смятаха за ракета. Никой от нас не можеше да съгласува чутото от очевидците с окончателното заключение или анимацията на ЦРУ. — Кейт прибави: — Шефовете на КТС имаха проблеми с хората, които провеждаха разпитите, и аз не бях единствената привикана в онзи кабинет.

— Интересно. Как провеждахте разпитите? — попитах аз.

— Отначало беше пълен хаос. За двайсет и четири часа стотици служители от Нюйоркското полицейско управление и ФБР бяха закарани от Манхатън в източния край на Лонг Айлънд. В тамошните хотели нямаше достатъчно места, затова някои агенти спяха в колите си, базите на бреговата охрана се използваха като общежития. Две нощи спах в един от кабинетите в базата „Моричес“ с още четири жени, после ми намериха хотелска стая с друга агентка от Бюрото.

— Коя?

— Не ме разпитвай за имената на хората, с които съм работила. Всъщност не ме интересуваха имената на агенти, които и без това нямаше да разговарят с мен, обаче ченгетата от полицията щяха да се отнесат с разбиране.

— Работила ли си лично с някой от полицията?

— Отначало с неколцина. Имаше над седемстотин надеждни свидетели и стотина, от които едва ли щяхме да измъкнем нещо. И отначало не можехме да определим кои са видели издигаща се светлина и кои — само експлозията. Впоследствие групирахме свидетелите по надеждност и съответния аспект на катастрофата, който са видели. След няколко дни имахме над двеста очевидци, които твърдяха, че са наблюдавали издигаща се светлина.

— Това ли бяха свидетелите, които разпита ФБР?

— Да. Но в първоначалната суматоха Нюйоркското полицейско управление работи с много от надеждните свидетели, а ФБР — с много от другите.

— Ужасно разпределение.

Тя не обърна внимание на забележката ми и продължи:

— Решихме този проблем и свидетелите, които бяха видели издигащата се светлина, бяха разпитвани само от ФБР. После избрани свидетели, двайсетина души, които категорично заявяваха, че светлината се е издигнала от океана, като капитан Спрък, бяха предадени на по-висш ешелон от Бюрото.

— И от ЦРУ. Като Тед Наш.

— Очевидно.

— Някой от тия свидетели беше ли сполетян от злополука?

Кейт се усмихна.

— Нито един.

— Е, край на теорията ми.

Замислих се и проумях нещо, което бях установил от личен опит и наблюдения: детективите от полицейското управление, които работеха в Контратерористичната спецчаст, получаваха голяма част от подготвителната работа. И винаги щом се натъкнеха на нещо, го предаваха на агент от ФБР. Така беше богоугодно.

— Басирам се, че хората, които са провеждали разпитите, и от полицията, и от Бюрото, които лично са разговаряли с хората, видели издигащата се светлина, са в ядрото на групата на невярващите, че е било злополука.

— Не съществува такава група — възрази Кейт, стана и отиде в спалнята да се облече за работа.

Допих кафето си и я последвах.

Сложих си деветмилиметровия глок, който си е лично мой и е копие на стария ми полицейски патлак. Кейт закопча кобура на своя глок, който е четирийсеткалибров феберейски модел. Нейният е по-голям от моя, обаче аз съм адски точен пич и това не ме смущава особено.

Облякохме си саката, тя си взе куфарчето, аз измъкнах спортните страници на „Поуст“ и излязохме от апартамента.

Представих си как шестима от ОСО на Федерал Плаза кършат пръсти в очакване на появата ни.

14.

Нашият портиер Алфред ни повика такси и се отправихме на половинчасово пътуване до работното ни място на Федерал Плаза в южен Манхатън. Беше девет сутринта и часът пик в тоя топъл слънчев юлски ден започвате да отминава.

Не биваше да разговаряме по деликатни въпроси в такси, особено ако шофьорът се казва Абдул, както предполагаше името в разрешителното му за работа, затова реших да убия времето и го попитах:

— Откога си в тая страна?

Той ми хвърли кос поглед.

— А, от десетина години, господине.

— Според теб какво се е случило с полет осемстотин на ТУЕ?

— Джон — обади се Кейт.

Не й обърнах внимание и повторих въпроса.

— О, това беше ужасна трагедия — колебливо отвърна Абдул.

— Да. Смяташ ли, че го е свалила ракета?

— Не знам, господине.

— Аз смятам, че израелците са го свалили и са се опитали да прехвърлят вината на арабите. Ти как смяташ?

— Ами, възможно е.

— Също като атентата срещу Световния търговски център.

— Възможно е.

— Джон!

— Значи смяташ, че е било ракета — казах на Абдул.

— Ами… много хора са видели ракетата.

— И кой може да е имал толкова мощна ракета?

— Не знам, господине.

— Израелците. Кой друг.

— Ами, възможно е.

— Какво пише в твоя арабски вестник на предната седалка?

— Хм… Да, споменават за годишнината от трагедията.

— Какво пише? Че е било американска военна злополука ли? Или че са евреите?

— Не са сигурни. Скърбят за жертвите и очакват отговори.

— Аз също.

— Стига, Джон — намеси се Кейт.

— Просто се опитвам да загрея малко.

— Защо не се опиташ за малко да млъкнеш? Продължихме в мълчание към Федерал Плаза и аз се зачетох в спортните страници.

Федералните власти и техните служители са адски деликатни към правата и чувствата на всички малцинства, скорошни имигранти, индианци, кутрета, гори и застрашени отвратителни видове. Аз, от друга страна, съм лишен от тая деликатност и равнището на прогресивното ми мислене е заседнало някъде около времето, когато преработваха полицейския правилник, за да забранят изтръгването на признания от заподозрени с бой.

Във всеки случай, въпреки че не бяхме на една и съща дължина на вълните, през изтеклата година двамата със специален агент Мейфилд бяхме забелязали, че се учим един от друг. Тя по-често псуваше и наричаше хората „задници“, докато аз ставах по-чувствителен към сърдечните болки на хора, които бяха скапаняци и задници.

Стигнахме на Федерал Плаза и аз платих на Абдул и му дадох бакшиш — петачка, — задето му бях причинил известно безпокойство.

Влязохме в голямото фоайе на четирийсет и един етажната сграда през входа откъм Бродуей и тръгнахме към служебните асансьори.

Федерал Плаза подслонява цял куп държавни институции, половината от които събират данъци, за да ги харчи другата половина. На етажите от двайсет и втори до двайсет и осми се намират кабинетите на различни органи на реда и разузнавателни управления, които са достъпни само със специални асансьори, отделени от фоайето с дебел плексиглас, зад който има охрана. Както винаги, аз си показах служебната карта прекалено бързо, за да я видят дежурните, после въведох електронния код и плексигласовата врата се отвори.

Двамата с Кейт влязохме и се насочихме към седемте асансьора, които обслужват етажи от двайсет и втори до двайсет и осми. Дежурните не поискаха да видят документите ни по-внимателно.

Качихме се на един свободен асансьор, натиснах бутона на двайсет и шестия етаж и предупредих Кейт.

— Бъди готова да ни привикат поотделно в нечий кабинет.

— Защо? Смяташ ли, че снощи са ни следили?

— Ще разберем.

Асансьорната врата се отвори на двайсет и шестия етаж. В малкото фоайе нямаше дежурни — може би не се и налагаше, щом вече си стигнал дотам.

Затова пък на тавана имаше охранителни камери. Обаче ония, които наблюдаваха мониторите, сигурно получаваха по шест кинта на час и нямаха представа нито за какво, нито за кого да внимават. Стига да бяха будни, естествено.

От друга страна, с Кейт пак трябваше да въведем електронен код, за да влезем в нашия коридор.

За да съм честен, охраната на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми на Федерал Плаза си я биваше, но не беше отлична. Искам да кажа, че можех да съм терорист, опрял пистолет в гърба на Кейт, и без много зор щях да стигна до тоя коридор.

Всъщност охраната не се бе подобрила нито тук, нито където и да било другаде през последните двайсет години, въпреки явните свидетелства, че се води война.

Обществеността съвсем смътно съзнаваше тоя факт и никой от Вашингтон не беше казвал, нито официално, нито неофициално, на държавните институции, които водеха войната, че събитията в света всъщност са война срещу Съединените щати и техните съюзници.

Вашингтон и средствата за масова информация предпочитаха да разглеждат всеки терористичен удар като отделно събитие почти или без никаква връзка помежду им, докато дори малоумен или политик, ако се замислеше достатъчно дълго за това, можеше да открие връзката. Някой трябваше да събере силите или някое събитие трябваше да има достатъчно силен отзвук, за да разбуди всички.

Поне такова беше моето мнение, формирано през кратката година, откакто бях там, с предимството да съм външен наблюдател. Ченгетата търсят връзки, които предполагат серийни убийства или организирана престъпност. Феберейците явно разглеждаха терористичните удари като дело на неорганизирани групировки от бунтари или психопати.

Обаче те не бяха такива — всъщност бяха много по-зловещи и по-добре подготвени и организирани от хора, които до късно вечер работеха над списъци с различни начини да ни прекарат.

Моето мнение обаче не беше популярно и не се споделяше от много хора, които работеха на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми, а даже да се споделяше, никой не излагаше гледището си в докладни записки, нито го разкриваше на съвещания.

Спрях при един автомат за вода и докато пиех, посъветвах Кейт:

— Ако някой шеф или от ОСО те разпитат, най-добре им кажи истината и само истината.

Тя не отговори.

— Ако излъжеш, лъжата ти няма да съответства на моята. Само спонтанната истина ще ни спаси от правни усложнения.

— Знам. Аз съм правист. Но…

— Вода? — предложих й. — Да натисна сифона?

— Не, благодаря. Виж…

— Няма да ти натисна лицето във водата. Обещавам.

— Майната ти, Джон, вземи да пораснеш. Слушай, всъщност не сме извършили нищо лошо.

— Така твърдим ние и се придържаме към тая версия. Снощните ни действия се обясняват с това, че сме всеотдайни и ентусиазирани агенти. Ако те разпитат, внимавай да не изглеждаш, да не се държиш или чувстваш гузна. Дръж се гордо със своята всеотдайност към дълга ти. Това ги смущава.

— Говориш като истински социопат.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не е смешно. — И прибави: — Преди пет години изрично ми наредиха да не се занимавам с този случай.

— Трябваше да ги послушаш.

Продължихме по коридора.

— Предполагам, че ако ни наблюдават, няма да ни привикат веднага — казах аз. — Ще продължат да ни следят, за да видят какво правим и с кого разговаряме.

— Караш ме да се чувствам като престъпница.

— Просто ти обяснявам как да приемеш това, което сама започна.

— Нищо не съм започнала. — Кейт ме погледна. — Джон, съжалявам, ако съм те…

— Не мисли за това. За Джон Кори ден без проблеми е като ден без кислород.

Тя се усмихна и ме целуна по бузата, после се запъти към своето работно място в голямата зала, като по пътя поздравяваше колегите си.

Моето работно място се намираше в отсрещния край на залата — далеч от феберейците — сред колеги детективи от Нюйоркското полицейско управление, и редовни, и пенсионирани нещатни агенти като мен.

Макар да се радвах на компанията на моите хора, това физическо разделение между ФБР и НЙПУ говореше за културно разделение, много по-широко от трите метра килим.

Даже когато нямах жена в скъпарската част на залата и се нуждаех от повод за напускане, не исках просто така да си подам оставката. Ровичкането в случая с полет 800 на ТУЕ можеше да ми уреди изхвърлянето, което напълно ме устройваше, и Кейт нямаше да си помисли, че се измъквам от нашия спретнат трудов договор, който, кой знае защо, й харесваше. Искам да кажа, аз съм позор за всичките си познати, даже понякога за други ченгета, обаче Кейт явно се гордееше с това, че е омъжена за едно от проблемните ченгета на двайсет и шести етаж.

Това може би беше проява на бунт от нейна страна, начин да заяви на Джак Кьоних, главен специален агент от ФБР, и на другите шефове, че специален агент Мейфилд още не е съвсем дресирана.

Е, това беше дълбоката ми мисъл за деня, а още нямаше десет сутринта.

Оправих вратовръзката си и се замислих за физиономия. Я да видим… Имаше голяма вероятност да съм затънал до ушите в лайна, затова реших да изглеждам весел и доволен, че съм там.

Възприех съответното изражение и тръгнах към бюрото си.

15.

Поздравих колегите си, закачих си сакото на закачалката и заех работното си място.

Включих компютъра, въведох паролата си и си прочетох имейла, който се състоеше главно от служебни докладни. Понякога на екрана се появяваше оруелско съобщение, предупреждаващо за ново държавно престъпление на мисълта.

Изслушах телефонния си секретар. Беше се обаждал един мой информатор от палестински произход с псевдоним Джербил, който имал важни сведения за мен и не можел да ги предаде по телефона.

Господин Емад Саламех всъщност беше почти безполезен източник на информация и никога не можех да отгатна дали просто иска да се чувства важен, дали е двоен агент, или само има нужда от някоя и друга двайсетачка отгоре. Може пък просто да ме харесваше. Знам, че харесваше италианската храна, защото винаги избираше италиански ресторант да го черпя обяд или вечеря.

Последните двама души, които се бяха обаждали, бяха затворили и телефоните им не се появиха на идентифициращото устройство — нещо, което винаги ме интригува.

Прегледах документите върху бюрото.

Най-голямото ми предизвикателство в тая работа беше да измислям какво да върша. Както веднъж е казал един мъдрец (аз), „Проблемът с това да не вършиш нищо е, че не знаеш кога си приключил“.

В детективската работа винаги има за разследване стари и нови убийства, докато с терористичните удари се опитваш да изпревариш престъплението.

След случая с Асад Халил преди година бях придаден към специална група, в която участваше Кейт и чиято единствена задача беше да работим по въпросния случай.

Обаче след изтичането на годината уликите и следите бяха изстинали. Тъй като не искаше да пилее държавни пари, нашият шеф Джак Кьоних беше започнал да възлага различни задачи и на нас с Кейт, и на другите агенти от групата.

КТС ме бе назначила като специалист по убийствата в случай, че бъде извършено убийство, свързано с терористичен акт, само че след историята с Халил нямаше нищо ново и сега задълженията ми се свеждаха главно до наблюдение, с каквото се занимаваха повечето ченгета от НЙПУ във ФБР. Кейт участваше в анализа на заплахите, каквото и да означаваше това.

По-рано специалната група си имаше собствено местенце до командния и контролен център на тоя етаж и работехме съвсем близо един до друг. Аз седях точно срещу Кейт и всеки ден можех да зяпам красивите й сини очи. Обаче сега бяхме разделени и трябваше да гледам Хари Мълър, бивш полицай от разузнавателната група в НЙПУ.

— Хари, какво означава „умерен арабин“? — попитах го.

Той ме погледна.

— Какво?

— Арабин, който е останал без боеприпаси.

Хари се захили.

— Казвал си ми го. — После ме посъветва: — Трябва да внимаваш какво приказваш. Каква е разликата между арабски терорист и жена в мензис?

— Каква?

— С арабския терорист можеш да се разбереш.

Захилих се.

— И ти си ми го казвал. Две слабости. И расова, и полова обида. Трябва да отбележа, че арабската и мюсюлманската общност в Ню Йорк сигурно се състои от деветдесет и осем процента честни и почтени граждани и един процент полезни идиоти, които вършат работа на другия един процент кофти копелета.

Общо взето, аз наблюдавам и разпитвам полезните идиоти и когато попадна по дирите на кофти копелета, трябва да ги предавам на ФБР, което понякога осведомява ЦРУ, което също би трябвало да осведомява ФБР за интересни открития. Обаче в действителност те не се държат взаимно в течение и определено не държат в течение мен. Това е адски досадно и беше една от причините да не си падам по тая работа, след като Кьоних разтури специалната група. И може би беше една от причините Кейт да ме зариби със самолетната катастрофа. И една от причините да налапам стръвта.

Що се отнася до ЦРУ, те имат агенти, придадени към КТС, като покойния Тед Наш, обаче те не се мяркат много насам, защото кабинетите им са на друг етаж и оттатък улицата, на Бродуей 290, и идват в спецчастта само при нужда. Най-доволен съм, когато ги няма, и в момента не виждах никой от тях.

— Какво прави вчера? — попита ме Хари.

— Ходих на панихидата на жертвите от катастрофата на боинга на ТУЕ на Лонг Айлънд.

— Защо?

— Кейт е участвала в следствието. Ходи всяка година. Ти работил ли си по тоя случай?

— Не.

— Петстотин души си скъсват задника от бачкане и накрая се оказва, че било механична повреда.

Хари не отговори.

— Понякога тая работа ни прави параноици — прибавих.

— Не достатъчно.

— Така е. По какво работиш?

— Някакво глупаво ислямско благотворително дружество в Астория — отвърна Хари. — Изглежда, източват пари към някаква терористична групировка в чужбина.

— Това незаконно ли е?

Той се засмя.

— Откъде да знам, по дяволите? Предполагам, че е незаконно да се събират пари за едно и с тях да се върши нещо друго. Това все нарушава някой федерален закон. Проблемът е, че парите отиват за привидно законна благотворителна организация в чужбина и после ги прехвърлят там, където не трябва. Все едно да се опиташ да разбереш чековата книжка на жена ми. Обаче счетоводните спецове от ФБР си падат по тоя случай. А ти какво правиш?

— Ходя на курс по деликатност към ислямската култура. Хари пак се засмя.

Отново насочих вниманието си към купчината хартии върху бюрото ми. Имаше много докладни за четене и препращане и се заех с тях.

Интересните папки, на които феберейците им викат „досиета“, бяха заключени в архива и ако ми се налагаше да ги използвам, трябваше да попълвам заявки, които се обработваха от неизвестни на мен личности. Имам право на достъп до секретна информация, обаче доста ограничен, затова се налагаше да се задоволявам със случая на Халил и другите задачи, които ми възлагаха. Така е много трудно да се установи дали даден случай е свързан с друг. Всичко беше разпределено от съображения за сигурност, което по моето скромно мнение е сериозна слабост в играта на разузнаване. В полицейската работа почти всички дела са достъпни на всеки детектив с нюх и достатъчно дълга памет за стари следствия или престъпници.

Обаче не бива да правя негативни сравнения. Нищо не е толкова успешно, колкото успеха и засега, да чукам на дърво, феберейците съвсем успешно пазят Америка от предните линии на глобалния тероризъм.

Освен веднъж. Или два пъти. А може би три пъти.

Първият път, атентатът срещу Световния търговски център, беше голяма изненада, но почти всички извършители бяха арестувани, осъдени и пратени в затвора до живот.

Точно над подземния гараж между двата небостъргача, в който стана експлозията, бяха вдигнали хубав гранитен паметник на шестте жертви.

После идваше полет 800 на ТУЕ, който можеше и да е обикновена злополука.

И накрая, случаят с Асад Халил, който от моя гледна точка си беше терористичен удар, но който властите бяха определили като убийства, извършени от престъпник от либийски произход с лична омраза към неколцина американски граждани.

Това не беше съвсем вярно, както лично мога да потвърдя, обаче ако го кажа, ще наруша закона, според някои обещания, които съм дал, и клетвени декларации, които съм подписал, свързани с националната сигурност и така нататък.

Тоя свят на национална сигурност и контратероризъм коренно се различаваше от света, с който бях свикнал, и трябваше ежедневно да се убеждавам, че тия хора знаят какво вършат. Само че някъде дълбоко в своя елементарен ум хранех известни съмнения.

Изправих се, облякох си сакото и помолих Хари:

— Звънни ми, ако някой свика съвещание.

— Къде отиваш?

— На опасна операция. Може да не се върна.

— Ако се върнеш, ще ми донесеш ли един сандвич с полска наденичка? Без горчица.

— Ще направя всичко възможно.

Бързо излязох, като хвърлих поглед към Кейт, която съсредоточено се взираше в компютърния си екран. Качих се на асансьора във фоайето и слязох долу.

В епохата на мобифоните тук-там все още има улични телефони и аз се запътих към един от тях на Бродуей. Ставаше топло и се събираха облаци.

Открих номера на мобилния телефон на Дик Карнс в паметта на моя мобифон и му се обадих от уличния телефон.

Стар колега от отдел „Убийства“ в НЙПУ, преди няколко месеца Дик беше напуснал КТС и сега правеше проверки на миналото на хора като цивилен на граждански договор с ФБР.

— Ало?

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз ли е?

— Да.

— Мисля, че жена ми си има любовник. Можете ли да я проследите?

— Кой се обажда? Кори? Задник такъв.

— Реших, че се занимаваш с такива неща.

— Не, но за теб ще направя изключение.

— Какво ще правиш на обяд? — попитах.

— Зает съм. Какво има?

— Какво правиш в момента?

— Приказвам с теб. Къде си?

— На Федерал Плаза.

— Веднага ли ти трябвам?

— Да.

Последва пауза, после той каза:

— Вкъщи съм. В Куинс. — И прибави: — Работя си вкъщи. Страхотно е. Трябва да помислиш по тоя въпрос.

— Дик, нямам време да дрънкам глупости цяла сутрин. Колкото можеш по-бързо ела в онова заведение в китайския квартал. Нали се сещаш?

— В „Дим Сум Го“ ли?

— Да. До виетнамския ресторант. — Затворих и пътьом купих два сандвича с полска наденичка, единия без горчица.

Върнах се в службата, дадох на Хари неговия сандвич, отидох до кафенето и си взех чаша черно кафе. На стената висяха феберейски плакати с издирвани личности на английски и арабски, включително два за господин Осама бин Ладен — единият заради атентата срещу бойния кораб „Коул“, а другият заради атентатите срещу посолствата в Кения и Танзания. За главата му даваха пет милиона долара награда, обаче до тоя момент нямаше желаещи, което ми се струваше странно. За пет милиона повечето хора са готови да предадат най-добрия си приятел и родната си майка.

Другото странно нещо беше, че бин Ладен никога не поемаше отговорността за атентатите, които се предполагаше, че е организирал. ЦРУ сочеше него за извършител, обаче се питах защо са толкова сигурни. Както предишния ден бяхме обсъждали с Кейт, терористичните групировки и отделните терористи явно бяха престанали да се хвалят с делата си и случаят с полет 800 на ТУЕ можеше да е точно такъв.

Вгледах се в лицето на Осама бин Ладен. Странен тип. Всъщност всички тия господа от Средна Азия на десетината плаката изглеждаха страшно, обаче в такъв контекст може би всеки прилича на престъпник.

Вторачих се в плаката на моя стар противник Асад Халил, наричан също Лъва. Само той изглеждаше сравнително нормално — хубав мъж с добре подстригана и вчесана коса — но ако човек се втренчеше в очите му, виждаше страшни неща.

Текстът под снимката на господин Халил беше неясен, споменаваше се само за множество убийства на американци и европейци в различни страни. Министерството на правосъдието даваше мизерна награда от един милион долара, което лично аз намирах за обидно, като се имаше предвид, че оная отрепка се опита да ме убие и още беше на свобода.

Всъщност, ако Тед Наш още бе жив, щеше да се обиди още повече, защото тъкмо Асад Халил беше пронизал черепа му със снайперистката си пушка.

Върнах се на бюрото си, седнах и включих компютъра. Влязох в интернет и написах „полет 800 на ТУЕ“.

Хората от отдела за вътрешна безопасност понякога проверяват къде влизаш, естествено, обаче ако ме наблюдаваха, и без това знаеха с какво се занимавам.

Видях, че ще ми трябва седмица, за да прегледам резултатите, затова първо влязох в уебсайта на ОНРП и половин час четох за заговори и засекретявания.

Минах през още няколко сайта и прочетох отделни статии в някои вестници и списания. По-ранните, забелязах, които бяха написани най-късно половин година след катастрофата, повдигаха много въпроси, които не получаваха отговор в статиите, написани по-късно, даже от репортерите, които първоначално бяха поставили тия въпроси.

Усетих, че Хари ме наблюдава, и вдигнах поглед към него.

— Ще си ядеш ли сандвича? — попита той.

Подадох му го над ниската стена, която ни разделяше, излязох от интернет и изключих компютъра. Облякох си сакото.

— Закъснявам за курса по деликатност.

Той се захили.

Отидох при Кейт и тя вдигна поглед от компютъра, после излезе от онова, което четеше, явно беше нещо забранено за мен или пък имейл от гаджето й.

— Отивам на среща с един човек — осведомих я.

Повечето съпруги биха попитали „с кого“, но в тоя занаят не си задаваме такива въпроси.

— Колко ще се бавиш? — попита Кейт.

— По-малко от час. Ако си свободна, ще те чакам на обяд в „Еко“. В един.

Тя се усмихна.

— Значи ме каниш на среща. Ще се обадя да резервирам маса. Публичните прояви на обич не се насърчават тук, в Министерството на любовта, затова й отдадох чест и си тръгнах.

Излязох от сградата, купих „Дейли Нюз“ от една будка и извървях пеш няколкото преки на север до китайския квартал.

Много ченгета и агенти на ФБР си уговарят срещи в китайския квартал. Защо ли? Защото е по-лесно да забележиш хора, които те следят, освен ако тия хора не са китайци естествено. Освен това е по-евтино. Нямах представа къде си провеждат срещите ЦРУ, обаче подозирах, че го правят в клуба на възпитаниците на Иейл. Във всеки случай, от Федерал Плаза като че ли никой не ме проследи.

Подминах, после се върнах и влязох в китайското ресторантче „Дим Сум Го“. Седнах в едно свободно сепаре в дъното с лице към входа.

Ресторантът се помещаваше в някогашното фоайе на сградата. Това си беше чисто местно заведение, в което не се отбиваха даже най-заблудените туристи, нито сноби, търсещи кулинарни приключения. По-важното обаче беше, че в цял Ню Йорк сигурно нямаше друг китайски ресторант, в който да сервират кафе, благодарение на полицейската клиентела. После идваха поничките.

Още нямаше обяд и заведението бе сравнително празно, освен неколцина местни, които пиеха чай и си приказваха на кантонски диалект, докато двойката в съседното сепаре разговаряше на книжовен китайски.

Измислям си.

Сервираше една невероятно красива китайка, която се движеше така, сякаш плуваше във въздуха.

Тя мина покрай мен, усмихнахме се един на друг и на нейно място се появи дърта вещица по домашни пантофи. Бог, помислих си, си играе жестоки шеги с женените мъже. Поръчах си кафе.

Старицата с тътрене се отдалечи и аз се зачетох в спортните страници на „Дейли Нюз“.

В кухнята готвеха специалитетите за деня и ми се стори, че чувам котка, куче и патица, после звуци от кълцане и след това тишина. Обаче ухаеше апетитно.

Зачетох се във вестника и като отпивах от кафето, зачаках Дик Карнс.

16.

Дик Карнс влезе в ресторанта, забеляза ме и докато сядаше срещу мен, се ръкувахме. — Благодаря, че дойде — казах.

— Няма защо. Обаче в един трябва да съм в центъра.

Шейсетинагодишният Дик беше запазил цялата си коса и всичките си зъби. Беше винаги елегантен и днес не правеше изключение.

— Гледа ли снощи мача? — попитах го.

— Да — потвърди той. — Страхотен мач. Ти гледа ли го?

— Имах работа. Как е Мо?

— Добре е. По-рано мърмореше за работното ми време в полицията, после в КТС. Сега съм си вкъщи и има нова тема за мърморене. Вика ми: „Заклела съм се да съм с теб в добро и лошо, Дик, обаче не съм казвала нищо за обяд“.

Усмихнах се.

— Как ти понася семейният живот? — попита той.

— Страхотно. От полза е, че сме в един и същи занаят. Освен това получавам безплатни правни съвети.

Беше негов ред да се усмихне.

— Можеше да е и по-зле. Тя е истинска кукличка.

— Всеки ден благославям Господ.

— Като стана дума за правни съвети, чуваш ли се с Робин?

— От време на време. Прелита покрай балкона ми на метлата си и ми маха с ръка.

Дик се засмя.

След като приключихме с встъплението, смених темата и го попитах:

— Харесва ли ти работата?

Той се замисли за миг.

— Липсват ми хората, с които работех, но общо взето, сам си определям работното време и хонорарите си ги бива. Понякога обаче е доста мудно. Нали разбираш, трябва да правим повече проверки за повече хора. Например ония идиоти от охраната на летищата — тяхната работа е важна, ама им плащат кофти и половината са потенциален риск за сигурността.

— Говориш като истински цивилен агент на граждански договор, който се стреми да таксува повече часове — отбелязах.

Дик се усмихна.

— Плащат ми на случай, а не на час. Сериозно, нещата в тая страна трябва да се постегнат.

— Живеем в държава, която е благословена с много късмет и два океана — осведомих го.

— Ще ти съобщя една новина. Късметът е на изтичане, а океаните вече не значат абсолютно нищо.

— Може и да си прав.

Дребната старица се дотътри и Дик си поръча кафе и пепелник. После запали цигара.

— Е, с какво мога да ти помогна? С такава работа ли искаш да се заемеш? Мога да те свържа с когото трябва.

И двамата знаехме, че не го моля за спешна среща, за да говорим за работа, обаче ако по-късно се наложеше, можеше да използваме тая версия за прикритие.

— Да — отвърнах. — Струва ми се, че с удоволствие ще се занимавам с такова нещо.

Кафето пристигна. Той отпи, смукна от цигарата си и накратко ми описа работата си, за да имам убедителен вид, ако някой ме разпитва за нея, докато ме проверяват с детектор на лъжата.

После превключих на категорията „Още за какво приказвахте?“.

— Да минем на въпроса. Имам нужда от сведения за полет осемстотин на ТУЕ.

Дик не отговори.

— Не участвам в следствието и както знаеш, никога не съм участвал — продължих аз. — Както знаеш, Кейт участва, обаче не иска да ми каже нищо. Никой от КТС не иска да ми каже нищо и аз не искам да приказвам с тях. Ти си ми старо приятелче и си цивилен, затова искам да си поприказваме.

— Хлябът ми зависи от федералните власти — след кратко мълчание отвърна той.

— И моят. Затова хайде да си поприказваме като бивши ченгета.

— Не ми докарвай беля, Джон. Нито на себе си.

— Аз сам мисля за себе си, Дик. Що се отнася до теб, знаеш, че никога няма да те издъня.

— Знам. Обаче… Подписал съм клетвена декларация…

— Майната й на декларацията. Делото е приключено. Можеш да говориш.

Дик мълчеше.

— Виж, Дик, познаваме се отдавна. Хайде да се престорим, че никога не сме чували за ФБР и Контратерористичната спецчаст. Аз работя по един случай в свободното си време и имам нужда от помощта ти. — Всъщност тоя ден бях на работа, обаче всичко се балансира.

Той дълго се взира в кафето си, после попита:

— Защо се интересуваш от тоя случай?

— Вчера ходих на панихидата. Трогнах се. Освен това ми се представи един човек, Лайъм Грифит. Познаваш ли го?

Дик кимна.

— Прекалено настойчиво ме разпитва какво правя там. Затова ме обзе любопитство.

— Това не е основание да си вреш носа в тия работи. Виж, тоя случай провали повече хора от повече държавни институции, отколкото знаеш. Ветераните, които се измъкнаха живи, не искат да се връщат там. На някои младоци като теб им се струва, че искат да видят каква е цялата тая история. Не бива. Остави я на мира.

— Вече съм решил да не я оставям на мира. Намирам се на следващия етап, когато задавам въпроси.

— Е, да, имаш около седмица, докато ония от двайсет и осми етаж започнат да задават въпроси на теб.

— Наясно съм. Няма проблем. Но ти благодаря за загрижеността. Добре, просто си помислих, че ще ми дадеш едно рамо. Разбирам. — Погледнах си часовника. — Имам среща с Кейт за обяд.

Той също си погледна часовника и запали нова цигара.

В продължение на минута и двамата мълчахме, после Дик каза:

— Първо, нека се разберем — аз не вярвам, че по самолета е била изстреляна ракета, нито че е имало официално засекретяване или заговор. Обаче делото тръгна в погрешна посока. Още отначало беше политически натоварено. Хора, които мразеха Клинтън, искаха да представят случая като терористичен удар, все едно че правителството го крие, защото не му стиска да признае пропуските в сигурността или няма кураж да отговори на удара.

— Ясно. Не съм участвал в следствието, обаче съм чел „Поуст“.

Той се усмихна принудено.

— Иначе феберейците бяха адски арогантни — заобикаляха хората от Националната служба за безопасност на транспорта и даже флота, бреговата охрана и местната полиция, което доведе до много дрязги и наранено самолюбие, а това от своя страна стана причина за разпространение на слухове за засекретяване, изчезнали веществени доказателства, некадърни следствени методи и какво ли не още. После се намеси ЦРУ и е излишно да ти обяснявам колко червени флагчета бяха вдигнати. Общо взето, следствието си беше чисто състезание на всички равнища. Прибави към това роднините на жертвите и средствата за масова информация и получаваш ситуация с оскърбени и ядосани хора. В края на краищата обаче всички се осъзнаха и следствието стигна до вярното заключение. — Дик замълча и прибави: — Наистина е било злополука.

— Смяташ ли?

— Категорично.

— Тогава защо пет години след приключването му делото още е толкова деликатно, дори само да го обсъждаме?

— Току-що ти казах — всички бяха бесни на всички останали. Всеки защитава методите, които е използвал, за да стигне до заключението. Просто хората си пазеха гърбовете и се пазеха от многобройните грешки, които са допуснали.

— Значи, с други думи, никой не е имал какво да крие — само им е трябвало време, за да си изяснят нещата.

Той се усмихна.

— Да, нещо такова.

— Защо в следствието са участвали толкова много хора от ЦРУ?

Дик сви рамене.

— Сигурно защото отначало приличаше на удар от чуждестранен противник. Това е в ресора на ЦРУ. Нали така?

— Да. Защо са направили оня тъп филм?

— Не знам. Така и не разбрах. Не отдавай прекалено голямо значение на това.

— Добре. Освен всички гореспоменати териториални борби между държавни инстанции и гафовете, проблемът, както го виждам аз, са очевидците. Искам да кажа, без очевидците възстановката в калвъртънския хангар и лабораторните изпитания щяха да имат окончателната дума за експлодирането и катастрофата на самолета. Нали?

Дик известно време си игра с лъжичката, после потвърди:

— Да.

— Ти си разпитвал очевидци. Нали?

— Да.

— Колко?

— Десет.

— Колко бяха видели издигащата се светлина?

— Шестима.

— И ти стигна до заключението…

Той ме погледна.

— Шестимата бяха убедени, че са видели нещо да се издига от водата — някаква светлина — и че тя е стигнала близо до самолета, който впоследствие избухнал.

— Това съответства ли на извода за случайното взривяване на главния резервоар?

— Виж, Джон, десетки пъти сме го обсъждали с хора от ФБР и ЦРУ, стотици пъти съм го превъртал в главата си и… — Дик се усмихна — десетина пъти с жена си. Какво да ти кажа? Че случайната експлозия е измислица ли? Няма да ти го кажа. Наистина смятам, че са налице доказателства за късо съединение, което е взривило горивните пари.

— Ясно. Обаче каква ще да е причината за късото съединение?

— Оголена жица.

— Или може би кинетична ракета, пробила климатиците.

— Изобщо нямам намерение да обсъждам тая възможност.

— Добре, тогава да се върнем на свидетелите. Какво са видели?

— Не знам. Те също не знаят. Обаче въз основа на стотици години детективска работа съдя, че са видели нещо. Някакво светлинно явление в небето. Какво е било ли? Проклет да съм, ако знам. Може да е било падаща звезда или фойерверки, които някой идиот е изстрелял от яхтата си. А случилото се после си е чисто съвпадение. Както се казва във филма на ЦРУ, може да са видели пламтящо гориво или самия горящ самолет.

— Повечето, ако не и всички свидетели са единодушни за едно — анимацията на ЦРУ не прилича на онова, което са видели — възразих аз.

— Виждам, че от вчера си свършил доста работа. — Дик се наведе към мен. — Виж, смятам, че моите методи за водене на разпит ги бива… въпреки че ЦРУ и ФБР изтъкнаха някакви глупости за некадърните методи за водене на разпит като причина очевидците да опишат издигащата се светлина. И нямаха предвид себе си. Все едно полицията е виновна, че двеста души са видели едно и също. Можеш ли да повярваш?

— Да.

Той се усмихна.

— Така или иначе, още първия път измъкнах всичко, каквото можех, от очевидците. До следващия разпит те вече щяха да са прочели вестниците и да са гледали новините и версиите им щяха да се променят от „Божичко, случи се толкова бързо, че не съм сигурен какво видях“ в „Ей, казах ви, че беше самонасочваща се ракета“ и после подробно описание на издигаща се червеникавооранжева светлина, бял дим и всичко друго, освен цвета на ракетата, преди да улучи самолета. — Дик ме погледна. — Били сме в играта, Джон. Правили сме го. Колко очевидци сме имали, които се изправят на скамейката и забравят абсолютно всичко и нещо повече, спомнят си всевъзможни глупости, дето изобщо не са се случили?

— Прав си. — Обаче това ме накара да се сетя за нещо друго. Най-често се взираме в онова, което е пред нас, и го анализираме до дупка. Само че понякога тъкмо липсващата част може да ти каже нещо. — Винаги съм се питал защо не е било проведено някакво съдебно дознание. Нали разбираш, съд с право да издава призовки, в който всички очевидци, следователи и криминални експерти да дадат показания под клетва и в който безпристрастни съдии да задават въпроси в открит процес. Защо не са го направили? Дик сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите? Питай Джанет Рино. Не отговорих.

— Имаше няколко публични изслушвания — каза той. — И много пресконференции.

— Обаче не и съдебни дела. Нито конгресни комисии.

Той се подсмихна.

— Като комисията „Уорън“ ли искаш да кажеш? По дяволите, аз все още не знам кой е убил Кенеди.

— Бившата ми жена. Тя говори насън.

— Да бе, знам. Захилихме се.

Дик запали трета цигара от втория фас и отбеляза:

— Трябва да замина за Лос Анджелис по работа. Там не се пуши по ресторантите и баровете. Можеш ли да повярваш? Искам да кажа, накъде върви тая страна? Задници правят законите, хората им се подчиняват. Всички се превръщаме в овце. Остава да гласуват закон против пърденето. Нали се сещаш, „В това заведение пърденето е забранено. Пърденето предизвиква сериозни заболявания на носоглътката“. Направо си представям кръгъл забранителен знак с наведено напред човече, пресечено с наклонена черта. Ами после?

Известно време го оставих да дрънка, след това попитах:

— Викали ли са те да дадеш показания на някое от ония публични изслушвания?

— Не. Но…

— Някой от другите, които са разпитвали, или от очевидците, бил ли е викан да даде показания на публично изслушване?

— Не, но…

— От ЦРУ разпитали ли са очевидци, докато са работели по оня филм?

— Не… но казаха, че са разпитвали. После им се обаждаха много свидетели и от ЦРУ признаха, че са използвали само писмени показания на очевидци.

— Това смущава ли те?

— От професионална гледна точка… виж, бяха допуснати много грешки и тъкмо затова хора като теб още душат по случая и причиняват неприятности. Ето моето заключение и наистина го вярвам: било е злополука, мама му стара. А ето и моя съвет: откажи се.

— Добре.

— Аз не участвам в никакъв заговор, Джон. Моля те да се откажеш поради две адски основателни причини. Първо, няма престъпление, заговор, засекретяване, няма нищо, което да разкриеш, освен глупост. И второ, ние сме стари дружки и не искам да загазиш. Искаш ли да си докараш проблеми? Направи нещо, което да си струва. Изритай Кьоних в ташаците.

— Сутринта вече го направих.

Дик се засмя и пак си погледна часовника.

— Трябва да тръгвам. Поздрави Кейт.

— Добре. И ти поздрави Мо.

Той понечи да се измъкне от сепарето, но аз го спрях.

— А, още нещо. Хотел „Бейвю“. Мадамата с одеялото на плажа. Това говори ли ти нещо?

Дик ме погледна.

— Чувал съм нещо такова. Обаче трябва да ти кажа нещо — носеха се толкова много слухове, че даже пресата не можеше да се справи с тях. Сигурно си чул същия слух като мен.

— По-точно?

— Някаква двойка се чукала на плажа и се записвала на видео. Възможно е да са снимали експлозията. Местни ченгета съобщили на нашите. Това е всичко.

— Да си чул, че двойката е била отседнала в хотел „Бейвю“?

— Звучи ми познато. Трябва да тръгвам.

Той се изправи.

— Трябва ми име — настоях аз.

— Какво име?

— Каквото и да е. Някой като теб, който да е работил по случая и да е извън лапите на феберейците. Някой, който има полезни сведения за мен. Например за тоя слух. Не си забравил как става, нали. Ти ми даваш име, аз приказвам с човека, той ми дава друго име. И така нататък.

Дик помълча, после каза:

— Никога не се вслушваш в добрите съвети. Хубаво, ето ти име. Мари Губитози. Познаваш ли я?

— Да… Работеше в участъка в Южен Манхатън.

— Същата. Та тя дойде и напусна спецчастта преди теб. Щастливо омъжена, с две деца, и не е в органите. Няма какво да изгуби, като приказва с теб, обаче няма и какво да спечели.

— Къде мога да я открия?

— Не знам. Нали си детектив, намери я.

— Непременно. Мерси за името.

— Само не използвай моето.

— Излишно е да го споменаваш.

Той тръгна към вратата, после се върна при мен.

— Разговаряли сме за интереса ти към проучването на надеждността на кандидати за постъпване на работа. Ще се обадя на някои хора за теб, за да осигуря алиби. Прати ми биографията си или нещо такова. Може да те повикат на интервю.

— Ами ако ми предложат твоята работа?

— Приеми я.

17.

Отидох пеш до „Еко“ на Чеймбърс Стрийт. Метрдотелът ме позна.

— Добър ден, господин Мейфилд. Жена ви пристигна.

— Коя?

— Насам, господине. — Той ме придружи до масата на Кейт, която пиеше газирана вода и четеше „Таймс“.

Целунах я и се настаних срещу нея.

— Поръчах ти бира — осведоми ме тя.

— Хубаво. — Всъщност не е зле да си женен. Удобно е. Донесоха бирата ми и се чукнахме.

„Еко“ е приятно старо заведение, посещавано от хора, които работят в градския съвет или съдилищата, включително съдебни заседатели и също включително, за съжаление, от адвокати като бившата ми жена. Още не се бях натъквал на нея или нейната нищожна половинка там, обаче някой ден и това щеше да се случи.

Сервитьорът ни донесе менюта, но ние си поръчахме, без да ги преглеждаме. Салата и риба тон на скара за Кейт, а за мен — пържени калмари и спагети с доматен сос, водка и сметана.

Аз съм на диетата на доктор Аткинсън. Харви Аткинсън е дебел зъболекар в Бруклин, чиято философия гласи: „Яж каквото ти е вкусно и омитай чинията“.

— Малко си напълнял — отбеляза Кейт.

— Така ти се струва заради хоризонталните райета на вратовръзката ми. — Какво ви казах за брака?

— Трябва да се храниш здравословно и да правиш повече упражнения. — Тя смени темата. — Как мина срещата ти?

— Добре.

— С вчера ли беше свързана?

— Възможно е. — После я попитах: — Знаеш ли кой е разпитвал Лесли Роузънтал, управителя на хотел „Бейвю“?

— Преди пет години зададох същия въпрос на господин Роузънтал. Първо го разпитал детектив от спецчаст на НЙПУ, който не се представил. Детективът разбрал, че може би е открил откъде е одеялото на плажа, и повикал ФБР. Пристигнали трима души, които се представили като агенти от Бюрото. Разпитвал го само единият, но Роузънтал не чул името му.

— Не са ли му оставили визитки?

— Така твърди той. Според господин Роузънтал онези тримата и още неколцина разпитали персонала, прегледали писмените и компютърните документи на хотела и копирали всички регистрационни талони и сметки на гостите от последните дни. Предполагам, че са се опитвали да открият двамата, които са занесли одеялото на плажа и може да са се снимали и неволно да са записали катастрофата.

— Обаче не знаем дали ония трима са успели да намерят двойката — казах. — Инстинктът ми подсказва, че са успели. И даже да ги открием, те вече или са очистени, или са се изпарили.

Кейт не отговори.

— Както и записът, ако изобщо е съществувал — продължих.

— Хм… в такъв случай поне трябва да го потвърдим. Виж, Джон, никога не съм мислила, че ще разкрием загадката на катастрофата. Просто искам… да намерим тези двамата и да поговорим с тях…

— Защо?

— Не знам, още не съм разговаряла с тях.

— Това прозвуча като моя реплика.

Тя се усмихна.

— Оказваш огромно влияние върху начина ми на мислене.

— И ти.

— Не съм забелязала.

Донесоха мезетата.

— Смяташ ли, че господин Роузънтал още е в хотел „Бейвю“? — попитах я.

— Там е. Проверявам всяка година. Знам също къде живее и така нататък. — Кейт ме погледна. — Не че работя по случая. Просто актуализирам данните.

— Какви данни?

Тя се почука с показалец по челото.

— Тези тук.

— Разкажи ми още какво има там.

— Вчера ти разказах. По-добре питай, когато ти трябва нещо. — Кейт прибави: — Преди да стигнеш до отговорите, трябва да стигнеш до въпросите.

— Добре, разбрах, че искаш да работя по случая като детектив, който е чул писъка — с други думи, който току-що е научил за извършено престъпление. Обаче това е стар случай, а аз никога не съм работил в групата за разследване на стари случаи. Винаги съм започвал следствията още преди кръвта на трупа да се съсири.

— Моля те, ям. — Тя протегна вилицата си към мен. — Опитай тази салата.

Широко отворих уста.

— Задай ми друг въпрос — каза Кейт, след като преглътна.

— Добре. Обсъждала ли си случая с Тед Наш?

— Нито веднъж.

— Даже по време на вечеря или на чашка ли?

— Не бих го обсъждала даже да бях в леглото с него.

Оставих думите й без отговор.

— Ще му се обадя — заявих.

— Той е мъртъв, Джон.

— Знам. Просто ми харесва да го чувам.

— Не е смешно — скара ми се тя. — Може да не ти е харесвал, но Тед Наш беше добър и всеотдаен агент. Изключително умен и ефикасен.

— Хубаво. Ще му се обадя.

Донесоха главното блюдо. Поръчах си втора бира и се заех със спагетите.

— Вземи си от моите зеленчуци — предложи Кейт.

— Та значи, Джефри Дамър3 кани майка си на обяд и докато са на масата, тя казва: „Джефри, приятелите ти не ми харесват“. „Ами тогава си изяж само зеленчуците“ — отвръща той.

— Отвратително.

— Хората обикновено се смеят на тоя виц. — Станах сериозен. — Предполагам, че не си разговаряла за това и с Лайъм Грифит.

— Не съм разговаряла с никого. Освен с хората на двайсет и осми етаж, които ми заявиха, че това не е моя работа.

— Добре. И затова ти го направи моя работа.

— Само ако искаш. Всичко се свежда до намирането на онази двойка. Ако са ги открили и се е оказало, че нито са видели, нито са записали нещо, с това се е приключило. Останалите неща, очевидците и криминалистичните свидетелства, са анализирани милиони пъти. Но онази двойка… двамата, които онази вечер са оставили на плажа капачката от видео обектив върху одеялото… — Тя ме погледна. — Смяташ ли, че са направили запис и че на него се вижда същото, каквото твърдят, че са видели очевидците?

— Явно зависи от това накъде е била насочена камерата и дали е била включена. После идва проблемът с качеството на филма и така нататък. Обаче да речем, че всичко случайно е наред и последните секунди на боинга са били записани. Да речем даже, че записът все още съществува. И какво от това?

— Какво искаш да кажеш? Двеста очевидци ще гледат този запис и…

— Както и ФБР, ЦРУ и техните видео експерти. Някой трябва да разтълкува тоя запис.

— Няма нужда от тълкувания. Той сам ще говори за себе си.

— Нима? Любителски запис, заснет по здрач в нощно небе, сигурно от статична тринога — ако допуснем, че двойката е била заета с други неща — може да не покаже толкова много, колкото си мислиш. Виж, Кейт, ти пет години си търсила Светия Граал и той наистина може да съществува, обаче може и никога да не го откриеш, а ако успееш, може да не притежава никакви магически свойства.

Тя не отговори.

— Чувала ли си за записа на Запрудър? — продължих аз.

Кейт кимна.

— Някой си Запрудър снимал шествието на Кенеди край Тексаското книгохранилище. Използвал осеммилиметрова ръчна кинокамера „Бел енд Хауъл“. Продължителността на записа била двайсет и шест секунди. Гледала ли си го?

Тя отново кимна.

— И аз. Гледал съм дигитализираната версия. В забавен кадър. Колко куршума са били изстреляни? И откъде са дошли? Зависи кого питаш.

— И все пак не можем да разтълкуваме записа, ако не го открием — след кратко мълчание заяви Кейт. — Всяко нещо с времето си.

Сервитьорът разчисти масата преди да успея да налапам последния спагет. Допих си бирата, а Кейт изпи газираната си вода. Виждах, че е потънала в дълбок размисъл.

Подозирах, че не е споделяла тия неща с много хора и че малцината, на които се е доверила, са били склонни да се съгласят с нея, че ако бъде открит, записът ще промени всичко.

И ето че на сцената излиза Джон Кори — скептик, циник и реалист, който само разочарова хората. Бях на тоя свят четиринайсет години повече от Кейт Мейфилд и бях видял много — може би прекалено много. И прекалено много пъти се бях разочаровал, и като полицай, и като човек. Бях виждал убийци да излизат на свобода, стотици други престъпници бяха останали неразкрити или безнаказани. Бях виждал лъжесвидетели, немарливи полицаи, глупави прокурори, некадърни криминалисти, възмутителни адвокати, малоумни съдии и безмозъчни съдебни заседатели.

Бях виждал и хубави неща — светли моменти, в които системата работеше като смазан часовник, когато истината и справедливостта възтържествуваха в съда. Обаче такива дни не бяха много.

Поръчахме си кафе.

— Наистина ли е вярно за синята стена на мълчанието? — попита Кейт.

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Може ли един полицай да има пълно доверие на друг, винаги и за всичко?

— В деветдесет и девет процента от случаите, въпреки че съотношението пада до петдесет процента, когато е свързано с жени, но стига до сто процента, когато е свързано с ФБР.

Тя се усмихна, после се наведе към мен.

— След като онзи самолет падна, на Лонг Айлънд имаше стотина ченгета и поне още толкова работеха тук. Все някой от тях знае нещо.

— Ясно.

Кейт ме хвана за ръката.

— Но ако стане напечено, зарежи всичко. И ако загазиш, аз ще поема вината.

Не знаех дали да премълча, или да й припомня, че не бих загазил без нейната помощ и съвети.

— Ще те попитам нещо — казах. — Освен истината и справедливостта, какви са мотивите ти да човъркаш тоя случай?

— Защо са ми други мотиви? Всичко е заради истината и справедливостта, Джон. Справедливост за жертвите и техните роднини. А ако е било терористичен удар, тогава е и въпрос на патриотизъм. Това не е ли достатъчно основателна причина?

Верният отговор беше „да“ и преди двайсетина години Джон Кори щеше да отговори така. Обаче днес само измърморих:

— Хм, да де. Това не й хареса.

— Трябва да вярваш в това, което правиш, и да знаеш защо го правиш.

— Добре, тогава и аз ще ти кажа нещо. Аз съм детектив, защото ми харесва. Работата е интересна, поддържа ума ми остър и ме кара да се чувствам по-умен от идиотите, при които работя. Дотам стига моята ангажираност към истината, справедливостта и страната. Правя каквото трябва, само че не защото така трябва, но в крайна сметка истината и справедливостта тържествуват. Ако искаш да правиш каквото трябва, защото така трябва, давай, но не очаквай да споделям твоя идеализъм.

Кейт известно време мълча, после отвърна:

— Ще приема помощта ти при твоите условия. Можем да поработим върху цинизма ти някой друг път.

Не обичам, когато хората, особено жените, посягат на извоювания ми с пот на челото цинизъм. Знам какво ме стимулира. И през следващите дни и седмици ме очакваха предостатъчно стимули.

18.

Върнах се с Кейт до фоайето на Федерал Плаза и й казах:

— Трябва да се обадя от уличен телефон.

Тя ме погледна.

— Имаш онзи отнесен вид, като че ли си попаднал на нещо.

— Просто малко ме домързя след яденето. Моля те, не се опитвай да ми четеш мислите. Това ме плаши.

Кейт се усмихна, целуна ме и тръгна към асансьорите.

Отидох в една телефонна кабина на Бродуей и извадих малко дребни от джоба си. Помня онова време, когато човек трябваше да чака за уличен телефон, обаче сега всички си имат мобифони, даже скитниците — бездомните граждани — и телефонните кабини са празни като изповедалните в „Сейнт Патрик“.

Пуснах монета от двайсет и пет цента и набрах мобилния номер на бившия ми партньор Дом Фанели, който работеше в участъка в Южен Манхатън.

— Ало?

— Здрасти, Дом.

— Ей, готин! Отдавна не сме се чували. Къде си? Хайде довечера да му ударим по бира.

— В службата ли си?

— Да, какво има? Всички много ще се радват да те видят. Адски липсваш на лейтенант Волф. Взел си е ново преспапие.

— Имам нужда от услуга.

— Ще я получиш. Идвай.

— Не мога. Услугата е от такъв характер, че…

— Довечера свободен ли си? Намерих едно ново заведение в Челси — „Тоник“. Там е страхотно.

— Аз съм женен мъж.

— Без майтап? Откога?

— Че ти беше на сватбата.

— Да бе. Как е Кейт?

— Добре е. Праща ти поздрави.

— Тя ме мрази.

— Обожава те.

— Щом казваш.

Трудно можеше да се повярва, че когато става въпрос за детективска работа, тоя човек има блестящ ум. Обаче си беше самата истина. Всъщност бях научил много неща от него. Например как да се правя на кретен.

— Как е Мери? — попитах го.

— Не знам. Ти какво си чул? — Дом сам се засмя на шегата си, както често прави. — Майтапът настрана, през целия си семеен живот никога не съм й изневерявал.

— Ти си кавалер. Добре, какво…

— Как я караш на Федерал Плаза?

— Страхотно. Това ми напомня, че оня ден видях капитан Стийн и той още те чака да си подадеш документите и да дойдеш в спецчастта. Мястото е твое, стига да искаш.

— Ама аз ги пратих по пощата. Господи! Надявам се, че не съм изпуснал възможността да работя във ФБР.

— Работата е супер. Изобщо ли не ти писва хората да се избиват едни други?

— Ще ми писне, когато им писне на тях.

— Ясно. Спомняш ли си…

— А, преди да забравя. Ония двама латиноамерикански господа, дето те надупчиха. Като че ли им надуших следите.

— Накъде водят?

— Аз ще се оправя с тях. Ти си имаш достатъчно работа. Ще ти се обадя, когато сме готови.

— Ако се сетиш.

Той се засмя, после каза сериозно:

— Винаги, щом си те спомня проснат на улицата, окървавен…

— Пак ти благодаря, че ми спаси живота. Благодаря ти, че ме насочи към контратерористичната спецчаст, където се запознах с Кейт. Забравям ли нещо?

— Едва ли. Ние не си броим услугите, Джон. Знаеш го. Когато ти трябва услуга, аз съм тук и когато на мен ми потрябва услуга, ти ще си на мое разположение. Е, с какво мога да ти помогна?

— Забравих.

Дом се засмя.

— Нещо ново със случая Халил?

— Не.

— Тоя нещастник ще се появи, когато най-малко го очакваш.

— Благодаря. Виж… — Телефонът изщрака и пуснах нова монета. — Спомняш ли си Мари Губитози?

— Да. Защо? Разкошен задник. Оня Куловски или Кулаковски я тъпчеше. Помниш ли? Той беше женен и жена му научи, и…

— Да. Виж, трябва да я намеря. Сега е омъжена…

— Знам. Омъжи се за човек, който не е от службата. Живее на… Струва ми се, на Стейтън Айлънд. Защо ти е?

— Не знам, докато не я намеря.

— Нима? И защо искаш аз да я намеря? Можеш да я намериш за по-малко от час. И защо се обаждаш от уличен телефон? Какво има, Джон? Загазил ли си?

— Не. Върша нещо странично.

— А стига бе! И от чия страна?

Погледнах си часовника. Ако исках да хвана ферибота в три часа за Стейтън Айлънд, трябваше да прекъсна Фанели, обаче това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Не мога да говоря по телефона, Дом. Другата седмица ще му ударим по няколко бири. Дотогава се свържи с Мари и ми се обади по мобифона.

— Чакай малко. Имам известно влияние в Колелото.

Той ме включи на изчакване. Колелото е отдел „Личен състав“ на Полис Плаза 1 и не съм сигурен защо му викат така, а след двайсет години в управлението няма да се правя на новобранец и да питам. Трябваше да попитам навремето. Във всеки случай, ако познаваш някого там — а Дом Фанели познаваше по някого навсякъде, — можеш да прескочиш червената лента и моментално да получиш нужния отговор.

Фанели се върна на телефона.

— Мари Губитози всъщност не е напуснала работа, а от януари деветдесет и седма е в отпуск по майчинство. Новото й име е Лентини. Омъжила се е за италиански емигрант. Мама е доволна. Опитвам се да си спомня какво стана с Ковалски и жена му, когато тя научи…

— По дяволите, дай ми телефонния й номер, Дом.

— Дадоха ми само номера на мобифона й. Без адрес. Готов ли си? И ми го продиктува.

— Благодаря — казах. — Ще ти се обадя другата седмица.

— Хубаво. Или още по-скоро, ако успееш да нагазиш в дълбоките лайна. Трябва да ми обясниш за какво става дума.

— Непременно.

— Пази се.

— Винаги се пазя. — Затворих, пъхнах нова монета и набрах номера. След три иззвънявания отговори женски глас.

— Ало?

— Мари Губитози?

— На телефона. Кой се обажда?

— Джон Кори. Работили сме заедно в участъка в Южен Манхатън.

— А… да. Какво има?

Чувах да пищят поне две деца.

— Трябва да поговоря с теб за един стар случай. Може ли да се срещнем някъде?

— Да бе, веднага. Намери ми детегледачка и цяла нощ ще пия с теб.

Засмях се.

— Всъщност жена ми може да гледа децата.

— Искаш да кажеш, че жена ти адвокатката ще ми гледа децата?! Колко взима?

— Разведох се с нея. Имам си нова.

— Без майтап? Знаеш ли какво ще ти кажа — първата беше надута. Помниш ли купона по случай пенсионирането на Чарли Крибс?

— Да. Оная вечер тя не беше съвсем на себе си. Виж, защо просто не дойда у вас, ако е удобно? На Стейтън Айлънд, нали?

— Да… Обаче децата са диви…

— Обичам деца.

— Не и тия двете. Не мога ли да ти помогна по телефона?

— Предпочитам да поговорим на четири очи.

— Ами… Джо… мъжът ми не иска да върша полицейска работа.

— Ти си в отпуска по майчинство, Мари. Не си напуснала службата. Хайде да не усложняваме нещата.

— Да… добре… Ей, ти не се ли пенсионира?

— Пенсионирах се.

— И защо се върна?

Не исках да й отговарям, обаче се налагаше.

— Сега съм в КТС. Нещатен агент. Последва кратко мълчание.

— Работих в спецчастта за по-малко от година, при това само по два случая — отвърна накрая тя. — Кой от тях те интересува?

— Другият. Пак мълчание.

— Имам чувството, че не си официално по служба.

— Не съм. Следствието е приключено. Знаеш го. Получих името ти от друг колега. Трябва да поговоря с теб. Неофициално.

— От кой колега?

— Не мога да ти кажа. Няма да издам и твоето име. Обаждам се от уличен телефон и монетите ми свършват. Ще ти отнема само половин час.

— Мъжът ми е доставчик. Прибира се вкъщи по всяко време. И е як и ревнив.

— Няма проблем. Мога да му обясня. Пък и да не мога, имам патлак.

Тя се засмя.

— Добре. Малко компания на възрастен човек няма да ми е излишна.

И ми даде адреса си на Стейтън Айлънд.

— Благодаря — казах аз. — Ще се опитам да хвана ферибота в три. Дотогава може би ще успееш да се поровиш в бележника си. Юли деветдесет и шеста.

Мари остави това без отговор. Каза само:

— Аз съм на двайсет минути път с такси от пристанището. Спри и ми вземи пакет памперси.

— Хм…

— Четвърти размер. По пътя има аптека. Чакам те. Затворих и излязох от кабината.

Спрях такси на Бродуей, показах си фалшивата полицейска карта, която се запомня много по-трудно от феберейските, и съобщих на господина, който носеше чалма:

— Трябва да взема ферибота за Стейтън Айлънд в три часа. Настъпи газта.

Шофьорът сигурно не беше гледал много американски филми, защото попита:

— Какво настъпва?

— Бързо. Полиция.

— Аха.

Това е мокрият сън на манхатънския таксиметров шофьор. Почти без да спира на светофарите по Бродуей, той стигна на кея „Уайтхол“ в три без пет. Отказа да вземе пари, обаче аз му дадох петачка.

Кой знае защо, фериботът — собственост на градските власти — беше безплатен за пешеходци. Сигурно в обратната посока струваше сто долара.

Тъй като корабът надуваше сирената, изтичах по кея и се качих. Взех едно разписание на фериботите и минах през долната палуба. В тоя час имаше много свободни места, обаче аз се качих на горната палуба. Слънце, синя вода, ярко небе, влекачи, чайки, хоризонт, солен вятър — супер.

Като малък през лятото обичах да се возя на ферибота с приятели. Струваше пет цента. Отивахме на другия бряг, купувахме си сладолед и се връщахме в Манхатън. Общо двайсет и пет цента, нищожна цена за върховно приключение.

Години по-късно ходех на срещи нощем на ферибота и зяпахме Статуята на свободата, цялата осветена, невероятния хоризонт на Южен Манхатън с двата небостъргача на Световния търговски център, които се издигаха етаж след етаж, година след година, и Бруклинския мост със сияещата му огърлица от светлини. Много романтични и евтини срещи.

Оттогава градът се бе променил, главно за добро според мен. Не мога да кажа същото за останалата част от света.

Известно време зяпах Статуята на свободата и се опитвах да разпаля отдавна забравения си детски патриотизъм.

Е, може би не съвсем забравен, обаче в момента определено не съвсем буден, както осъзнах по време на обяда с Кейт.

Насочих вниманието си към приближаващия се бряг на Стейтън Айлънд и се замислих за краткия си разговор с Мари Губитози. Тя можеше да ме отреже с думите: „Не знам нищо и нищо няма да ти кажа“.

Но не ме отряза, значи знаеше нещо и може би щеше да го сподели с мен. А може би просто искаше компания и пакет памперси. А може би в момента се обаждаше на ОСО, които щяха да запишат разговора ни и да ме отведат. Във всеки случай съвсем скоро щях да разбера.

19.

Слязох от ферибота на кея „Сейнт Джордж“, отидох на таксиметровата стоянка и дадох на шофьора адреса в Ню Спрингвил.

Не познавам тоя квартал много добре, обаче когато бях новобранец, обикновено заточаваха провинилите се ченгета на Стейтън Айлънд. Често сънувах кошмари как обикалям из гори и гъмжащи от комари тресавища, въртя полицейската си палка и си свирукам в мрака.

Но подобно на повечето места, чието споменаване смразява кръвта ти, като Сибир, Долината на смъртта или Ню Джързи, Стейтън Айлънд не отговаряше на страховитата си репутация.

Всъщност този квартал на Ню Йорк си го бива, смес от град, предградие и провинция, обитаван главно от средна класа хора с републиканско мнозинство, което правеше безплатното пътуване с ферибот още по-необяснимо.

Там също има много градски ченгета, които някога може да са били пратени за наказание, но после им беше харесало и бяха останали — нещо като заселването на Австралия.

Във всеки случай там живееше и Мари Губитози-Лентини, бивш детектив от Контратерористичната спецчаст, в момента съпруга и майка, която мислеше за моето посещение и която, надявах се, беше намерила детективския си бележник за въпросния период. Не познавам детектив, който да изхвърля старите си бележници, включително аз, обаче понякога ги губиш или просто не можеш да ги откриеш. Надявах се и че Мари си спомня на кого дължи вярност.

Шофьорът се казваше Слободан Милкович — сигурно военнопрестъпник — и четеше картата, вместо да си гледа пътя.

— По пътя има аптека — казах. — Capisce? Трябва да се отбия в нея. Той кимна и даде газ, като че ли му бях възложил неотложна задача.

Продължихме по Виктъри Булевард и господин Милкович рязко отби, за да спре пред аптеката.

Няма да описвам пълното унижение на Джон Кори, който купува памперси, обаче това не беше сред най-приятните ми преживявания.

След десет минути отново бях в таксито и след още десет стоях пред дома на Лентини.

Кварталът беше сравнително нов, с редици къщи близнаци от червени тухли, обрамчени с бяла пластмаса. Улицата продължаваше докъдето ти стигат очите, нещо като огледало на вечността. Зад телените огради лаеха кучета, на тротоара играеха дечурлига. Ако оставех манхатънския си снобизъм настрана, кварталът изглеждаше много уютен и приятен и ако живеех там, щях да се гръмна.

Не бях сигурен колко време ще остана и дали на Стейтън Айлънд има други таксита, затова казах на шофьора да остави брояча включен, слязох, отворих портичката, минах по късата бетонна алея и позвъних на вратата.

Вътре не залаяха кучета и не запищяха деца, което ме зарадва. След няколко секунди Мари Губитози отвори. Носеше черен панталон и червена блуза без ръкави. Поздравихме се.

— Благодаря, че не си забравил за памперсите — каза тя. — Влизай.

Последвах я през дневна с климатик — приличаше на място, където Кармела Сопрано4 щеше да се чувства добре — до кухнята. Мари наистина имаше готин задник. Фанели имаше добра памет за важните подробности.

Докато в дневната цареше идеален ред, в кухнята всичко беше надолу с главата. В ъгъла имаше детска кошарка, в която се бе изтегнало дете на неопределена възраст и смучеше биберон, докато си играеше с пръстите на краката си. Аз го правя и досега — може би тъкмо оттам идва.

Масата, плотовете и подът бяха осеяни с всевъзможни неща, които умът ми не можеше да класифицира. Приличаше на местопрестъпление на обир и двойно убийство, чиито жертви са се съпротивлявали с всички сили.

— Сядай — каза Мари. — Направих кафе.

— Благодаря. — Седнах на малка кухненска маса и оставих найлоновия пакет с памперсите отгоре. До мен имаше детско столче за хранене, чиято масичка изглеждаше лепкава.

— Съжалявам — извини се домакинята. — Адски е разхвърляно.

— Приятна къща имаш.

Тя напълни две чаши кафе.

— Опитвам се да разтребвам преди негово величество да се прибере. Сметана? Захар?

— Не, благодаря.

Мари донесе чашите на масата и чак сега забелязах, че е боса и бременна.

— Добре изглеждаш — направих й комплимент.

— Заради слепота ли те пенсионираха?

Усмихнах се.

— Не, говоря сериозно.

— Мерси.

После погледна памперсите.

— Четвърти размер са — уверих я аз.

Тя се усмихна.

— Колко ти дължа?

— Николко. — Отпих глътка кафе. Мари Губитози наистина още беше привлекателна жена и предположих, че се е издокарала, преди да пристигна. Освен миризмата на бебешка пудра и топло мляко усетих ухание на парфюм.

Тя кимна към кошарката.

— Това е Джо. На единайсет месеца е. Мелиса е на две годинки и половина и слава Богу, в момента спи. Скоро ще родя още едно.

— Кога ти е терминът? — сетих се да попитам.

— След шестнайсет седмици и три дни.

— Браво.

— Никога няма да се върна на работа.

Държеше да продължи, обаче аз заявих:

— Ще свърши преди да се усетиш.

— Да. Е, и ти изглеждаш добре. Малко си понапълнял. И си се развел, и пак си се оженил. Не съм чула нищо за това. Вече не чувам никакви новини. Коя е щастливката?

— Кейт Мейфилд. От спецчастта на ФБР.

— Май не я познавам.

— Постъпила е точно преди катастрофата на полет осемстотин. Участвала е в следствието.

Мари не реагира на забележката ми за катастрофата.

— Значи си се оженил за агентка от Бюрото? Божичко, Джон, първо адвокатка, после агентка. Какво ти става бе?

— Обичам да чукам правистки.

Тя се захили толкова диво, че за малко да се задави с кафето. Известно време поприказвахме на общи теми и наистина ми беше приятно да си разменяме клюки и да си спомняме смешни случки.

— Помниш ли, когато с Дом отидохте в оная къща в Грамърси Парк, където жената беше застреляла мъжа си и твърдеше, че той я заплашил с пистолет, сборичкали се и оръжието гръмнало? — попита Мари. — После Дом се качва в спалнята, където се вкочанясва трупът, връща се и вика: „Той е жив! Повикайте линейка! — После поглежда съпругата и заявява: — Той казва, че сте го застреляли хладнокръвно!“ И жената припада.

Посмяхме се на тая история и започна да ме обзема носталгия за едно време.

Мари пак наля кафе, погледна ме и попита:

— Е, с какво мога да ти помогна?

Вперих очи в нея и инстинктът ми подсказа, че нито се е обадила, нито ще се обади на хората от вътрешния отдел. Оставих кафето си на масата.

— Виж сега. Вчера ходих на панихидата на жертвите от полет осемстотин и…

— Да. Гледах я по новините. Не те видях. Можеш ли да повярваш, че вече са минали пет години?

— Времето лети. Та след панихидата един от спецчастта, фебереец, идва при мен и започва да ме разпитва какво правя там.

Описах й случая, като пропуснах името на Кейт, обаче Мари, която беше опитен детектив, ме попита:

— А ти какво правеше там?

— Както казах, Кейт е участвала в следствието и ходи на панихидите почти всяка година. Просто се направих на добър съпруг.

Тя ме изгледа така, като че ли не ми вярва напълно. Имах чувството, че й е приятно да се прави на детектив, вместо да си играе с гумени патета.

— Значи работиш в КТС, а? — попита Мари.

— Да. Като нещатен агент.

— По телефона каза, че не си тук по служба. Тогава защо си дошъл?

— Ами, ще стигна и до това. — Продължих разказа си: — Та на оня идиот, кой знае защо, му хрумна, че се интересувам от случая и ми вика да стоя настрани. Искам да кажа, яко ме вбеси, затова…

— За кого говориш?

— Не мога да ти кажа.

— Добре, значи някакъв фебереец те е сдъвкал, ти си се ядосал и… какво?

— И ме обзе любопитство.

— Толкова ли нямате работа в КТС?

— Всъщност наистина нямаме. Виж, Мари, не е само това, обаче колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Трябва да ми кажеш каквото знаеш, обаче си нямам и представа какви въпроси да ти задавам.

Тя помълча, после каза:

— Не се ядосвай, обаче откъде да знам, че не си от вътрешния отдел?

— Нима ти приличам на човек от вътрешния отдел?

— Не ми приличаше, поне когато те познавах едно време. Обаче оттогава си се женил за две правистки.

Усмихнах се.

— Аз ти имам доверие, че няма да докладваш за мен. Имай ми доверие и ти.

Мари се замисли и накрая отстъпи.

— Добре. — Работих по случая два месеца. Главно обикалях кейовете и разпитвах хората за странни яхти и странни личности. Нали разбираш. В случай, че някой терорист или побъркан е наел яхта и е изстрелял ракета по самолета. Прекарах цялото лято по обществените пристанища и частните яхтклубове. Господи, знаеш ли колко пристанища и яхти има там? Обаче не беше кофти. В свободните си дни ходех на риба… — Мари замълча за миг. — Но не и за раци… никой не искаше да яде раци, защото… нали се сещаш.

Тя се умълча и виждах, че въпреки безгрижния й вид не й е приятно да си спомня за онова време.

— С кого работеше? — попитах я.

— Няма да ти дам имена, Джон. Ще разговарям с теб, обаче без имена.

— Права си. Разказвай.

— Трябва да ми зададеш насочващ въпрос.

— Хотел „Бейвю“.

— Да… Почти се бях досетила. Дори прегледах бележника си, за да си освежа паметта, но там няма нищо особено. Искам да кажа, феберейците ни инструктираха да сведем воденето на бележки до минимум, защото никога нямало да ни карат да даваме показания за това. Обясниха ни, че следствието било тяхно и ние само сме им помагали.

Кимнах и прибавих:

— И също са казвали, че не искат прекалено много писмени показания.

Мари сви рамене.

— Те си играят своята игра.

— Определено. Ходила ли си в хотел „Бейвю“?

— Да. Два дни след катастрофата ми се обадиха да отида. Феберейците разпитвали персонала и имали нужда от хора, за да установят кой може да разполага с интересуващите ги сведения. Отидох и се включих към другите три ченгета от спецчастта. Тримата феберейци, които вече бяха там, ни инструктираха и…

Малкият запищя и Мари отиде при кошарата.

— Какво му е на мъничето ми? — изгука тя и пъхна биберона в устата му.

Детето се разпищя още по-силно и тя го гушна.

— О, бебенцето се е наакало.

Нима това е причина да пищиш? Искам да кажа, ако аз си бях оцапал гащите, щях да гледам никой да не разбере за това.

Мари взе памперсите и отнесе бебето някъде, за да го освободи от акото.

Обадих се по мобифона си да проверя гласовата си поща, обаче никой не ме беше търсил. Набрах номера на колегата си Хари Мълър и той отговори.

— В службата ли си? — попитах го.

— Да. Защо?

— Някой търси ли ме?

— Не. Да не си се изгубил? Ще пратя спасителен отряд. Дай ми някакъв ориентир.

Ще ми се прави на смешник.

— Някой питал ли е къде съм, Хари?

— Да. Преди час се отби Кьоних и ме пита дали знам къде се криеш. Отговорих му, че си отишъл на обяд.

— Добре. — Стори ми се странно, че Кьоних не се е обадил по мобифона ми, ако е искал да разговаря с мен, но може просто да бе искал да разкаже нов виц на своя любим детектив. Във всеки случай днес нямах желание нито да видя, нито да чуя Джак Кьоних. — Кейт наблизо ли е?

— Да… Виждам я на бюрото й. Защо?

— Кажи й да ме чака… — Погледнах си часовника и разписанието на фериботите. Можех да успея за пет и половина, ако Джо-старши не се прибереше неочаквано. — Кажи й, че в шест ще я чакам в „Делмонико“ за по чашка.

— Защо не й се обадиш?

— Защо просто не идеш да й предадеш?

— Позволено ли ми е да ходя там?

— Да. Престори се, че изхвърляш боклука.

Той се засмя.

— Добре. В шест в „Делмонико“.

— И нека това си остане между вас с нея.

— Нима?

— Мерси. — Затворих.

Мари се върна в кухнята, остави малкия в кошарката и му натика биберона в устата. После нави някаква висяща залъгалка с усмихнати лица, която се въртеше и свиреше „Светът е малък“. Мразя я тая песен.

След като пак наля кафе, Мари седна.

— Адски мило дете — отбелязах.

— Искаш ли го?

Усмихнах се.

— Е, значи са ви инструктирали.

— Да. Значи оня фебереец ни събира четиримата в кабинета на управителя и казва, че търсим двама души, които може да са свидетели на катастрофата и да са отседнали в хотела — в „Бейвю“. Откъде знаем ли? Защото местните ченгета намерили одеяло, навярно от тоя хотел, на някакъв плаж, от който се виждала злополуката. Одеялото привлякло вниманието на ФБР рано сутринта и им дошла идеята да проверят в местните хотели и мотели, за да видят откъде е взето. Накрая стигнали до „Бейвю“. Разбираш ли?

— Дотук.

— Добре. И какво й е на тая история, дето ни я разправя фебереецът?

— Човек не бива да вярва на нищо, което идва от ФБР. Мари се усмихна.

— Стига, Джон. Помисли малко.

— Добре де, проблемът е защо ги е грижа за още двама очевидци.

— Точно така. Защо да си губим времето и средствата за двама души, които може да са видели злополуката от плажа, след като пред вратата на базата на бреговата охрана се е струпала цяла опашка от очевидци и сме обявили горещ телефон, който се скъсва да звъни? Какво им е особеното на тия свидетели? Знаеш ли?

— Не. А ти?

— Не. Обаче там ставаше още нещо.

Ставало е това, че върху одеялото са намерили капачка от видео обектив, обаче оня фебереец явно не го е споменал на хората си. Дик Карнс знаеше за нея от местните ченгета, но Мари очевидно не беше чула слуха. Както във всяко следствие, ако разговаряш с достатъчно хора и сравниш информацията, нещата постепенно започват да изплуват. Тъй като бе умна, Мари беше разбрала, че става още нещо.

— Кой фебереец ви инструктира? — попитах.

— Казах ти, без имена.

— Познаваше ли го?

— Малко. Куродръв, дето се мислеше за много печен.

— Като Лайъм Грифит, а?

Тя се усмихна.

— Ами да го наричаме Лайъм Грифит тогава.

— Кой беше с него?

— Както казах, още двама души. Феберейци, обаче не ги познавах, и те така и не се представиха официално. Просто седяха там, докато Грифит ни инструктираше.

Описах й господин Тед Наш, като неохотно използвах думата „хубавец“.

— Да… — замислено потвърди Мари. — Искам да кажа, минаха пет години, обаче прилича на единия от двамата. Кой е той?

Не биваше да го правя, обаче за да я зарадвам и заинтригувам отговорих:

— От ЦРУ.

— Без майтап? — Тя ме погледна. — В какво се забъркваш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Прав си. Обаче… може би вече ти казах достатъчно.

Погледнах детето в кошарката, после нея.

— Страх ли те е от тях?

Тя не отговори.

Беше време за кратко слово.

— Виж, тук сме в Съединените американски щати и всеки гражданин има правото и задължението да…

— Запази си речта за вътрешното разследване.

— Непременно. Какво ще кажеш за това: доволна ли си от следственото заключение?

— Няма да отговоря на тоя въпрос. Но ще ти кажа какво се случи оня ден в хотел „Бейвю“, ако си откровен с мен.

— Напълно съм откровен. Няма нужда да знаеш.

Мари се замисли за миг, после кимна.

— Добре… единият от нашите полицаи попита Грифит защо е толкова важно и оня се ядоса, че го разпитва ченге. „Не е ваша работа да знаете защо търсим тези хора — сопна се той. — Вашата работа е да разпитате персонала и гостите“. И ни обясни, че една от камериерките съобщила за изчезнало одеяло от стая двеста и три. Показали одеялото на камериерката и управителя и те потвърдили, че може да е от стаята, обаче също казали, че имат шест вида одеяла и не са сигурни дали е тъкмо това.

— Добре. И кой беше регистриран в стая двеста и три? Или не знаем?

— Явно още не знаем, иначе нямаше да сме там. Затова пък ни е известно, че към четири и петнайсет в деня на катастрофата, сряда, седемнайсети юли деветдесет и шеста, някой пристига в хотел „Бейвю“ без резервация и пита за стая. Служителят казва, че има свободни стаи, и човекът попълва регистрационен талон и плаща двеста долара в брой. Служителят иска кредитна карта в случай, че има нанесени щети, за минибара и така нататък, обаче гостът отвръща, че не вярвал в кредитните карти и предлага депозит от пет стотака, които служителят приема. Според Грифит служителят иска и ксерокс от шофьорската книжка на госта, но оня казва, че останала в другия му панталон или нещо подобно и му дава визитката си. Служителят му връчва квитанция за петстотинте долара и ключа за стая двеста и три, която е в модерното крило на хотела, далеч от главната сграда. Гостът изрично помолил за това и по тая причина служителят не го е видял да се връща във фоайето, нито е забелязал колата му и дали е с някого. Разбираш ли?

— Да. И очевидно има проблем с идентифицирането му.

— Точно така. Но когато пристигнал в петък сутринта, Грифит сигурно си е мислел, че е попаднал на златна жила. Проверява информацията за колата от регистрационния талон, марка, модел и номер, и данните се оказват измислени. Според моите записки Грифит също ни е съобщил, че визитката е на Самюъл Рейнолдс, адвокат с манхатънски адрес и телефонен номер, обаче и тя е фалшива, естествено.

Мари ме погледна.

— Изглежда, си имаме работа с типичен донжуан. Явно го е правил и преди и е с дама, с която не би трябвало да е. Нали така?

— Нямам представа.

Тя се усмихна.

— Аз също. Както и да е, служителят знае, че го будалкат, обаче има пет стотака гаранция и сигурно и още за него. Така че нашият дон Жуан не е оставил документни следи и хотел „Бейвю“ няма да му прати благодарствено писмо, нито специални оферти на домашния му адрес.

— Женените мъже бързо усвояват тия неща.

— Според мен е инстинктивно.

— Сигурно. Кога е напуснал нашият дон Жуан?

— Изчезнал някъде преди единайсет на другата сутрин. Според Грифит камериерката почукала на вратата към единайсет и петнайсет, обаче никой не отговорил. После към обяд служителят от рецепцията — друг служител — се обадил в стаята, със същия резултат. Тогава камериерката отключила вратата и съобщила, че от госта няма и следа, нито от багажа му, и че като че ли липсва одеялото от леглото. Човекът явно си тръгнал и зарязал петстотинте долара. Грифит ни заявява, че това е подозрително. — Мари се засмя. — Как разбра, че е Лайъм?

Усмихнах се.

— Е, той не е детектив.

— Да де. Така или иначе, историята може да е започнала като тривиална изневяра, но заприличва на нещо друго. На всяко ченге ще му дойде наум, че в стаята е извършено престъпление. Изнасилване, телесни повреди, убийство. Нали така? Само че там няма следи от нищо подобно. Макар това да не означава, че тоя човек не е убил жената, която е била с него, и не я е натикал в багажника на колата си, преди да духне. Обаче трябва да имаме предвид още нещо — одеялото на плажа, което може да е взето от неговата стая. Както виждам нещата аз, тоя човек и неговата мадама са правили нещо, което не би трябвало да правят, и са били на плажа, видели са катастрофата и не са искали да ги привлекат за свидетели. Затова са се върнали в стаята веднага след катастрофата, събрали са си багажа и са си плюли на петите. Нали така?

— Звучи правдоподобно. — От Кейт знаех, че на одеялото е имало двама души, обаче още нямах представа откъде Мари и Лайъм Грифит са били сигурни, че в стаята е имало и жена. — Откъде си сигурна, че е имало жена? — попитах.

— Камериерката каза, че в стаята определено имало следи от двама души. Мъж и жена. Първо, червило по една от чашите. От ФБР взеха всички отпечатъци от стаята и събраха косми и други проби. Обаче камериерката беше почистила след заминаването на двойката и единствените отпечатъци, останали от оня човек, са били по задника на мадамата му, а нея също я нямаше. — Мари се замисли за миг. — Та Грифит ни казва, че трябвало да разпитаме персонала и всички гости, които са били там в деня на катастрофата, и да видим дали са забелязали тоя човек и мадамата му. Имахме описанието му, направено от служителя на рецепцията — бял, метър и осемдесет, кестенява коса, кафяви очи, светла кожа, без брада, без очила, без видими белези и татуировки, без явни недъзи. Служителят го описал като добре облечен с жълто-кафяви панталони и син блейзър… пропускам ли нещо?

— Издутината на панталона му.

Тя се засмя.

— Да. Имал е джобна ракета. Така или иначе, когато отидохме там, един художник от Бюрото правеше портрет по описанието и после го използвахме при разпитите. Наистина хубавец.

— Пазиш ли портрета?

Играчката се беше развила и малкият започваше да хленчи, все едно така щеше да я накара да тръгне пак.

Мари се изправи, нави играчката и изгука, или на мен, или на бебето:

— Момченцето обича веселите личица.

Пак се разнесе „Светът е малък“. След двайсет години това мъниче май щеше да стане сериен убиец и да си тананика същата песничка, докато души жертвите си.

Мари си погледна часовника.

— Трябва да погледна Мелиса. Веднага се връщам.

Излезе от кухнята и чух, че се качва по стълбището.

Замислих се за нейния разказ и за оная двойка. Бяха пристигнали заедно или поотделно и се бяха настанили в хотел „Бейвю“ случайно или нарочно. Това не беше мотел със стаи на по час, където не задават много въпроси на гостите — стаята струваше два стотака на нощ — и останах с впечатлението за богат човек с мадама, която държи на чистите чаршафи. Виното на плажа също беше скъпо. Такива граждани обикновено лесно се откриват, обаче когато се бе нанесъл, човекът беше скрил следите си. Всичко е инстинкт.

После, ако се допуснеше, че са станали очевидци на катастрофата и че единият или и двамата са били семейни, се бяха паникьосали, бяха оставили разни неща на плажа и бяха духнали в хотела. Сигурно си бяха мислили, че някой може да ги е видял, че полицията може да души наоколо, или че съпрузите им може да им се обадят по мобифона за катастрофата — и бяха напуснали хотела, без да съобщят, което вдигаше червено флагче.

Представих си двама души, които имат много за губене, ако ги разкрият. Искам да кажа, почти всички семейни попадат в тая категория, от президента на Съединените щати до съпруга на Мари.

Опитах се да определя какво бих направил аз в тая ситуация. Щях ли да отида при властите като почтен гражданин? Или щях да укрия свидетелствата за евентуално престъпление, за да спася и задника си, и брака си? И ако властите ме разкриеха, щях ли още повече да утежня положението си, като излъжа?

Всъщност веднъж бях имал такъв случай. Жената искаше да съобщи за убийство, на което беше станала свидетелка, а мъжът не искаше да обясни какво са правили заедно.

Зачудих се дали двойката от хотел „Бейвю“ е имала подобен спор. И в такъв случай как беше завършил. Мирно? Или не?

Мари се върна в кухнята, преди да стигна до някакво решение.

20.

Седна срещу мен и ме попита:

— Искаш ли да имаш деца?

— А?

— Деца. С жена ти планирате ли да имате семейство?

— Аз си имам семейство. Всички са откачалки.

Тя се засмя.

— Докъде бяхме стигнали?

— До портрета на дон Жуан — напомних й. — Пазиш ли го?

— Не. Грифит ни раздаде четири ксерокопия и после си ги взе.

— Знаеш ли как се казва служителят от рецепцията?

— Не. Нито съм разговаряла с него, нито съм го виждала. С него се занимаваха феберейците.

— Ясно. Значи си започнала да разпитваш гостите и персонала.

— Да. Трябваше да видим дали някой друг освен служителя на рецепцията е видял оня човек, колата му или жената с него. Освен това трябваше да проверим дали са ходили в бара или ресторанта на хотела, дали са използвали кредитни карти и така нататък. Искам да кажа, Грифит ни казваше какво да правим, като че ли сме вчерашни.

— Това им е в кръвта.

— Да де. Обаче аз си казах: „Какъв смисъл има? На кой му пука? Изневяра ли разследваме, или самолетна катастрофа?“ И го питам: „Очевидци ли търсим, или заподозрени?“ Искам да кажа, че тая работа имаше смисъл само ако търсехме заподозрени с ракета в колата. Нали така?

Не беше съвсем така, но отвърнах:

— Нещо такова.

— Та задавам му аз тоя въпрос и това явно го наведе на адски интелигентна идея. „Всеки свидетел е потенциален заподозрян“, вика той или нещо от тоя род. И ни дават на всички списък на камериерките, кухненския и ресторантския персонал, служителите и така нататък. Общо петдесетина души, които трябваше да са били на работа през въпросния период — от четири и петнайсет в сряда, седемнайсети юли, до обяд на другия ден. На мен ми се паднаха десетина души.

— Що за хотел е това?

— Голяма стара сграда, а бе хан с трийсетина стаи и няколко бунгала на плажа. Бар, ресторант и даже библиотека. Хубав хотел. — Тя ме погледна. — Сам ще видиш, когато отидеш там.

Не отговорих.

— Останахме в „Бейвю“ цял ден, чак до късно вечерта, за да хванем някои хора от следващата смяна — продължи Мари. — Освен това имах списък с четиринайсет гости, които бяха там от седемнайсети юли и още не си бяха заминали. Имаше и списък с гостите, които са били там на седемнайсети, обаче вече си бяха тръгнали. Трябваше да ги потърсим на другия ден, но така и не се стигна до това.

— Защо?

— Не знам. Може да са ги поели други хора. А може Грифит и приятелчетата му да са улучили десетката още същата вечер. Тия типове някога казват ли нещо?

— Колкото може по-малко.

— Точно така. Пълни скапаняци. Например Грифит казва, че всички трябвало да се срещнем към единайсет вечерта, по-късно щял да ни съобщи къде. Обаче заедно с другите двама феберейци цял ден обикаляха, разговаряха с нас и присъстваха на някои разпити. Накрая Грифит един по един ни благодари, освободи ни и срещата така и не се състоя, затова не успях да сравня записките си с бележките на другите трима детективи. Съмнявам се, че изобщо е имало среща.

Оставах с ясното впечатление, че Мари Губитози не е доволна от отношението към нея и нейните колеги от НИПУ. И тъкмо затова разговаряше с мен, въпреки че преди пет години й бяха наредили да не приказва с никого. Исках да стигна до края на това разследване, обаче тя имаше нужда от отдушник — и най-вероятно краят щеше да се свежда само до това.

— Искаш ли бира? — попита тя.

— Не, мерси. Не съм на служба.

Мари се засмя.

— Господи, толкова отдавна или съм бременна, или кърмя, че не си спомням вкуса на бирата.

— Ще те черпя бира, когато кажеш.

— Разбрахме се. Добре — значи започнах по списъка. Предварителни разпити. И им показвам портрета. Сведох бройката до четирима служители и двама гости и ги помолих да ме чакат по различно време в един хотелски офис. Та разпитвам аз една камериерка, Лусита, тъкмо беше застъпила и сигурно си мислеше, че съм от имиграционните власти. Показвам й портрета на дон Жуан и тя вика, че не го познавала, обаче нещо на лицето й ми направи впечатление. Затова й поисках зелената карта или документ за гражданство и тя се разплака. Наложи се малко да наруша правомощията си и й обещах, че ще й помогна да получи работна виза, ако ми съдейства. Супер сделка за всички и тя вика, да, видяла оня човек и една жена да напускат стая двеста и три към седем вечерта.

— Това не са ли показания, дадени под принуда?

— Не. Е, да де, обаче са верни. Познавам, когато ме будалкат.

— Добре. Тя описа ли жената?

— Не много добре. Била на десетина метра, когато ги видяла да излизат от двеста и трета стая, стояла на терасата на втория етаж, която опасва стаите. Те били с гръб и слезли по стълбището. Но определено излизали от стая двеста и три. Жената била малко по-млада от дон Жуан, малко по-ниска от него, стройна, носела светлокафяви шорти, синя блуза и сандали. Била с очила и широкопола шапка, все едно че не искала да я познаят.

— Накъде са отишли?

— Към паркинга. Мъжът носел одеяло, което според Лусита приличало на хотелските, и тя тъкмо затова ги гледала, обаче клиентите често го правели и връщали одеялата, затова не си помислила кой знае какво. Та това е нашата двойка. Нали така?

— Да — съгласих се. — Носели ли са нещо друго?

— Какво например?

— Ами… нещо.

Мари ме погледна.

— Лайъм Грифит три пъти зададе същия въпрос на камериерката. Какво търсим, Джон?

— Хладилна чанта.

— Не. Само одеяло.

Замислих се и заключих, че ако това е въпросната двойка, както ми се струваше най-вероятно, хладилната чанта и камерата вече са били в колата.

— Надявам се, че Лусита е забелязала също марката, модела, годината, цвета и номера на колата, на която са се качили — казах.

Тя се усмихна.

— Не винаги вадим такъв късмет. Но беше мернала колата, въпреки че не можеше да я опише, освен че двамата са отворили багажника. Та значи, водя я аз на паркинга и й показвам бусове, комбита и ванове. Сведохме възможностите до двайсетина марки и модели. Тя не разбираше от коли, каза само, че била светла. Жълто-кафява.

Кимнах и се замислих за светлия форд „Иксплорър“, който полицаят от Уестхамптън бе видял да идва от плажа точно след катастрофата. Всичко си пасваше като пъзел, подреден наопаки. Някой трябваше да го обърне, за да види картинката.

— После двамата се качили в колата и потеглили — продължи Мари. — Край на следата.

— Направихте ли портрет на жената въз основа на описанието на Лусита?

— Не. Нали казах, че жената носела очила и широкопола шапка. — Мари се усмихна. — Лусита ми сподели, че може да е била кинозвезда.

И аз се усмихнах.

— Е, в известен смисъл е била права.

— С други думи?

— По-късно ще ти кажа. Как е цялото име на тая Лусита?

— Лусита Гонзалес Перес.

Запомних го.

— Някой не предположи ли, че жената от стая двеста и трета също е оставила колата си на паркинга?

— Да. И това още повече наклони везните в полза на вероятността да са били семейни любовници. Обаче никой не я беше видял в друга кола. Проверихме номерата на колите, които бяха на паркинга, за да видим дали няма да излезе нещо. Някои все още смятаха, че жената е станала жертва на престъпление и че мъжът я е очистил на плажа или в стаята и я е метнал в багажника на колата, увита в одеяло. Но от това не излезе нищо — поне доколкото знам.

— Някой видял ли ги е да се връщат в хотела оная вечер?

— Не. За пръв и последен път ги е забелязала Лусита, на излизане от стаята им. Изчезнали са някъде между седем и по обяд на другия ден, когато друга камериерка влязла в двеста и трета да почисти, и заедно с тях изчезнало одеялото, явно същото, което е било зарязано на плажа.

— Успя ли да разговаряш с другата камериерка?

— Не. Грифит и неговите дружки вече я бяха изстискали и тя изобщо не фигурираше в нашия списък. Обаче Грифит каза, че жената си спомнила следи от червило по една от чашите. Душът бил използван и леглото било оправено, липсвало само одеялото. В стаята не било оставено нищо, което да ни насочи нанякъде, защото камериерката почистила и изнесла всичко, което можело да помогне за идентифициране на двойката. — Мари замълча за миг. — Поне така каза Грифит.

— Трябва да се научиш да вярваш на федералните агенти — посъветвах я.

Тя се засмя.

Замислих се за всичко това. Въпреки че имах по-ясна представа за случилото се преди пет години в хотел „Бейвю“, не бях по-близо до оная двойка от вчера. Искам да кажа, ако Грифит, Наш и другият фебереец наистина бяха стигнали до задънена улица, след като всички ресурси на света бяха на тяхно разположение, аз бях стигнал до тухлена стена.

От друга страна, може да бяха напипали златна жила.

И без това е трудно да се разследва случай отпреди пет години — още по-трудно е да се разследва случай, вече разследван от някой друг, който е скрил всички улики и свидетели.

Е, сега ми оставаше само да се върна в службата и да поискам папките с надпис: „Полет 800“ на ТУЕ — хотел „Бейвю“ или нещо от тоя род. Нали така?

— Сещаш ли се нещо друго? — попитах Мари.

— Не, но ще помисля.

Дадох й визитката си.

— Ако се сетиш за нещо, обади се на мобифона ми. Не звъни в службата.

Тя кимна.

— Ще ми дадеш ли име?

— Не мога. Но ще се обадя тук-там и ще видя дали някой от другите три ченгета иска да разговаря с теб. Какво става, Джон?

— Ами, ще ти кажа какво не ти е съобщил Грифит — на онова одеяло на плажа са намерили капачка от видео обектив.

Трябваха й две секунди, за да ахне.

— Мамка му! И смяташ…

— Кой знае? — Станах. — Трай си. Междувременно помисли за деня в „Бейвю“ и какво може да си чула после. Благодаря ти за отделеното време и помощта, Мари.

Приближих се до кошарката и навих залъгалката.

— Не ме изпращай.

Тя ме прегърна и каза:

— Пази се.

21.

Слободан седеше в таксито и разговаряше по мобифона си.

— На пристанището „Сейнт Джордж“ — наредих, щом се качих. — Бързо.

Той потегли, като продължаваше да плямпа по телефона на език, който звучеше като прахосмукачка.

Стигнахме на пристанището десет минути преди ферибота в пет и половина и аз му платих, колкото показваше броячът, плюс петачка отгоре. Мислено си отбелязах да ги пиша на сметката на госпожа Мейфилд.

Пред пристанището имаше количка със сладолед и в проява на чиста носталгия си купих фунийка с две топки.

Качих се на ферибота, който още беше празен, отидох на горната палуба и след няколко минути отплавахме за Манхатън.

Пътят е двайсет и пет минути и през това време мислех за някои неща, които не се връзваха. Неща, които ми беше казала или не ми беше казала Кейт. Тоя занаят е петдесет процента информация и петдесет процента интуиция и моята интуиция ми подсказваше, че не разполагам с цялата информация.

Пътьом погледнах Статуята на свободата и да, изпитвах малко патриотизъм, вярвах в дълга си да защитавам конституцията на Съединените щати и така нататък, обаче още не бях убеден, че случилото се с боинга на ТУЕ е удар срещу моята родина.

После идваха жертвите и техните роднини. Като детектив от отдел „Убийства“, винаги съм се опитвал да не се сближавам със семейството на убития, обаче много пъти съм го правил. Това те мотивира, но не винаги по начин, който е от полза за теб или за жертвите.

Представих си момента, в който разрешавам тоя случай — както се казва, представи си успеха и ще успееш. Представих си Кьоних, Грифит и моя пряк началник от НЙПУ капитан Дейвид Стийн, които ми стискат ръката, докато колегите ми ръкопляскат и викат ура, и как ме канят на вечеря в Белия дом.

Само че, ако успеех да изискам преразглеждане на случая, нямаше да се случи точно така. И дори не ми се мислеше какво ще се случи всъщност. Нямаше никакви положителни страни, а само една абсолютно отрицателна, освен че щях да задоволя самолюбието си и да затвърдя репутацията си на адски противна личност.

После естествено идваше Кейт, която разчиташе на мен. Колко мъже са се прекарали в опит да направят впечатление на жени? Поне шест милиарда. Може би и повече.

Фериботът пристана. Слязох и взех такси до „Делмонико“ на Бийвър Стрийт, съвсем близо до пристанището.

„Делмонико“ съществува от сто и петдесетина години, затова предполагах, че заведението не е било закрито наскоро и не е оставило госпожа Мейфилд на улицата. Тъй като се намираше във финансовия квартал, то гъмжеше от уолстрийтски типове и не се посещаваше често от представители на Федерал Плаза, което всъщност се искаше.

Отидох на бара, където госпожа Мейфилд си приказваше с двама надървени уолстрийтски пичове, вмъкнах се помежду им и я попитах:

— Болеше ли?

— Кое!

— Когато падахте от рая.

Тя се усмихна.

— Надявам се, че не използвате този цитат често.

— Това не е цитат. — Поръчах си дюърс и сода. — Изглеждате ми позната.

Кейт пак се усмихна.

— Отскоро съм в града.

— И аз. Корабът ми току-що пристигна. Всъщност дойдох с ферибота от Стейтън Айлънд.

Донесоха ми скоча и се чукнахме.

— Къде беше? — попита тя.

— Току-що ти казах. На Стейтън Айлънд.

— Помислих, че се шегуваш.

— Не се шегувам. Наистина бях на Стейтън Айлънд.

— Защо?

— Търсих къща за нас двамата. Някога мислила ли си да имаме деца?

— Ами… да, мислила съм. Защо питаш?

— Бременен съм.

Кейт ме потупа по корема.

— Личи си. Какви са тия работи с къщата и децата?

— Преди малко разговарях с една полицайка на Стейтън Айлънд — в отпуска по майчинство. През деветдесет и шеста е била в КТС. Разпитвала е свидетели в хотел „Бейвю“.

— Наистина ли? Как я намери?

— Мога да намеря всеки.

— Ти не можеш да намериш и два чорапа от един и същи чифт. Какво ти каза тя?

— Разпитвала е камериерката, която видяла оня човек, дето явно е занесъл хотелското одеяло на плажа. Камериерката видяла и неговата мадама.

Кейт се замисли.

— Твоята приятелка знае ли дали от ФБР са разпознали двойката?

— Доколкото й е известно, не са. Човекът се регистрирал под измислено име. — Отпих от скоча си.

— Още какво научи от тази жена? — попита Кейт.

— Научих, че тримата федерални агенти, които командвали парада, не споделили нищо с четиримата детективи от НЙПУ, които вършели черната работа. Обаче това вече го знаех.

Тя не отговори. Погледнах я.

— Между другото, я ми кажи как оня уестхамптънски полицейски доклад за одеялото на плажа се е озовал при теб?

— Съвсем случайно — след няколко секунди мълчание отвърна Кейт. — Една вечер преглеждах много доклади в мотелската си стая и този привлече вниманието ми.

— Опитай пак.

— Добре де… Една вечер с Тед бяхме на по чашка и той ми го спомена. Струва ми се, че беше прекалил с алкохола.

Побърках се от яд, обаче се овладях и адски любезно отбелязах:

— Нали ми каза, че изобщо не си обсъждала тоя случай с него.

— Извинявай.

— Още за какво си ме излъгала?

— За нищо, заклевам се.

— Защо ме излъга?

— Ами… просто не смятах, че е важно да знаеш откъде имам тази информация. Знам какъв ставаш, когато спомена за Тед Наш.

— Нима? И какъв ставам?

— Психопат.

— Глупости.

Привличахме известно внимание, защото май бях повишил глас над глъчката около бара.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се барманът.

— Да — успокои го Кейт и се обърна към мен. — Да вървим.

— Не. Тук ми харесва. Кажи ми още какво си забравила да ми споменеш. Тутакси.

Тя запази самообладание, обаче виждах, че е разстроена. За разлика от мен — аз кипях.

— Изплюй камъчето.

— Не ме принуждавай. Ти не си…

— Хайде. И без будалкане.

Кейт дълбоко си пое дъх.

— Добре… но не е каквото си мислиш…

— Няма значение какво си мисля.

— Хм… Тед също работеше по случая с боинга на ТУЕ, както може би вече знаеш… и аз го познавах от службата… но никога не сме имали връзка, както десетки пъти съм ти повтаряла и което си е самата истина.

— Тогава защо ти е казал за одеялото на плажа и за капачката от видео обектива, щом не е трябвало да го знаеш?

— Не съм сигурна… но една вечер отидохме на по чашка в местния бар… около седмица след катастрофата, и той пи прекалено много… и спомена за доклада на местната полиция. Каза нещо от рода на „Двамата сигурно са се записвали как правят секс на плажа и може да са заснели експлозията“. Зададох му няколко въпроса и той млъкна. На другия ден ми се обади и ми каза, че намерили двамата — оказали се възрастна семейна двойка и капачката била от обикновен фотоапарат, а не от видеокамера, и двамата нито видели, нито снимали нещо, свързано с взрива. — Тя разклати чашата си.

— Карай нататък.

— Ами, съвсем ясно ми беше, че съжалява, задето предишната вечер се е разприказвал, затова отговорих: „Е, жалко“ или нещо от този род, и приключихме темата. Но после отидох в уестхамптънската полиция и там ми съобщиха, че от ФБР вече били взели писмения доклад и още чакали да им върнат копие. — Кейт се усмихна криво: — Сигурно още чакат. Но научих как се казва полицаят, който е бил на плажа и е написал доклада. Свързах се с него. Той не беше сигурен, че трябва да разговаря с мен, но ми описа случилото се и спомена, че казал на ФБР, че одеялото може да е от хотел или мотел. Бях затънала до гуша в разпити на очевидци, затова не тръгнах по тази следа и честно казано, не виждах защо да го правя. С това се занимаваха Тед и други. Обаче след седмица или малко по-късно се върнах в службата за няколко дни и както ти казах, започнах да се обаждам в местните мотели и хотели, и разговарях с управителя на „Бейвю“ Лесли Роузънтал, който ме информира, че от ФБР вече ходили там с одеялото и разпитали персонала и гостите. Главният агент не му казал нищо, освен че не бивало да разговаря с никого за това. — Тя ме погледна. — Няма нищо повече.

— Кой беше главният агент?

— Лайъм Грифит. Сигурна съм, че вече го знаеш от твоята позната на Стейтън Айлънд.

— Да, обаче защо не ми го каза по-рано?

— Защото още отначало те предупредих, без имена. Тъкмо затова не ти казах и за Тед.

— И какво направи с информацията от господин Роузънтал?

— Нищо. Какво трябваше да направя? Мислих по този въпрос, наистина, но преди да потъна в прекалено дълбоки размисли, ме привикаха в кабинета на ОСО, както ти казах. — Кейт допи чашата си. — Тед е знаел, че душа наоколо и че съм получила предупреждение, сигурна съм, обаче не ми се извини, че ми го е споменал, а просто започна да се държи хладно с мен.

— О, бедничката тя.

— Разкарай се, Джон. Нямам какво да крия и от какво да се срамувам. Просто престани.

— Ти ме излъга.

— Да. Излъгах те, за да избегна кофти сцени като тази. Има ли значение откъде съм получила информацията? Деветдесет и девет процента от това, което ти казах, е истина, а онова, което не съм ти казала, не се е отразило на действията ти. Сега просто научи още нещо: когато е пиян, Тед Наш е също толкова глупав, колкото теб и всички останали. Доволен ли си?

Не отговорих, просто седях до нея, все още доста разгорещен от тоя словесен двубой.

Тя постави длан върху ръката ми и принудено се усмихна.

— Да те черпя едно?

Ако изпиех още две, сигурно щях да се успокоя, обаче в кръвта ми имаше само едно малко и не можех да се примиря с факта, че жена ми ме е излъгала. Освен това не бях съвсем убеден, че ми казва цялата истина за това къде, как и защо Тед Наш е споделил с нея — като го знаех какъв темерут е Тед, не можех да си представя, че ще се разприказва в бара, но можех да си го представя как дрънка в спалнята.

— Хайде, Джон — каза Кейт. — Да пийнем по още едно.

Обърнах се и си тръгнах.

22.

Събудих се на кушетката с адски кофти махмурлук.

От „Делмонико“ бях взел такси до „Дреснърс“, спомних си аз, едно от кварталните ми заведения, където барманът Аден ме обсипа с внимание. Следващото, което си спомнях, беше, че се опитвах да махна нещо от лицето си и това нещо бе подът.

Надигнах се и забелязах, че съм по бельо. Зачудих се дали съм се прибрал вкъщи в тоя вид. После видях дрехите си на пода, което ме зарадва.

Бавно се изправих. Утринното слънце нахлуваше през балконската врата, проникваше през очните ми кълба и пронизваше мозъка ми.

Запътих се към кухнята, откъдето усетих аромат на кафе. До кафе-машината имаше бележка: „Джон, отивам на работа. Кейт“. Дигиталният часовник на кафе-машината показваше 09:17. После 09:18. Супер.

На кухненската маса лежаха „Таймс“ и „Поуст“. Непрочетени.

Налях си чаша горещо черно кафе и разсеяно прегледах „Поуст“, най-добрият начин да четеш тоя вестник. Опитвах се да отлагам случката в „Делмонико“, докато мозъкът ми влезе в кондиция и покаже основателна причина за гневния ми изблик.

Обаче когато започнах да идвам на себе си, установих, че може да съм преиграл. Обзеха ме угризения и разбрах, че трябва да загладя нещата с Кейт, въпреки че не можеше да става и дума за извинение.

Допих си кафето, отидох в банята, изпих два аспирина, обръснах се и взех душ.

Почувствах се малко по-добре, реших да си взема болничен и го направих.

Облякох се небрежно — жълто-кафяв панталон, спортна риза, син блейзър и мокасини — и си сложих кобура на глезена.

Обадих се в гаража за колата си, намерих пакет чипс за из път и слязох долу.

Портиерът бодро ме поздрави, което ме ядоса. Качих се на джипа си и потеглих по Второ авеню към тунела в центъра, който ме изведе на изток по лонгайландската магистрала.

Тоя ден имаше разкъсана облачност, беше влажно и термометърът в колата вече показваше седемдесет и осем градуса по Фаренхайт. Превключих компютъра на метрична система и термометърът спадна на двайсет и шест градуса по Целзий, което беше студено за това време на годината.

В тоя юлски четвъртък нямаше много трафик. В петък Манхатън щеше да е фрашкан с коли, пътуващи от лонгайландския Истенд. Беше подходящ ден да посетя хотел „Бейвю“.

Настроих радиото на кънтри енд уестърн, подходяща музика за махмурлук. Тим Макгроу пееше „Моля те, запомни ме“. Хапнах малко чипс.

Та значи Кейт ме беше поизлъгала, за да не спомене името на Тед Наш, защото смяташе, че това име може да ме разстрои. Струва ми се, че бе използвала думата „психопат“. Във всеки случай, оценявах и разбирах защо ме е излъгала. От друга страна, както знае всяко ченге, лъжите са като хлебарки — ако видиш една, значи има още.

Иначе това малко спречкване си имаше положителната страна, защото поставяше известна дистанция между нас с Кейт, което беше полезно за случая. По-късно можех да й го обясня.

Мислех, че ще ми се обади, след като не ме види на работа, обаче мобифонът ми мълчеше.

Някои органи на реда, включително ФБР, си съдействат с мобилните оператори, за да проследяват местонахождението на даден мобифон или пейджър, ако знаят номера, даже човек да не използва телефона. Устройството само трябва да е включено и излъчва сигнал до най-близката кула, по който може да се определи къде се намира.

Не съм параноик — някои хора наистина се опитват да ме спипат. Затова си изключих мобифона и пейджъра, за да предотвратя петдесетпроцентната вероятност момчетата от ОСО да решат да проверят къде отивам, докато съм в болнични. Едновременното изключване на мобифона и пейджъра напълно противоречи на правилника, обаче това можеше да е най-малкият ми проблем.

Напуснах Куинс и навлязох в окръг Насау. Певецът по радиото си изплакваше очите за невярната си булка, най-добрия си приятел, нейното измамно сърце и самотните нощи. Бих му препоръчал психоаналитик, обаче и скочът помага. Превключих на друга станция.

Радиоводещ се пенявеше за нещо, докато някакъв друг, сигурно по телефона, се опитваше да вметне една-две думи.

Отне ми известно време, докато схвана проблема — нещо, свързано с Аден, и отначало си помислих, че приказват за Аден Конуей, моя барман от „Дреснърс“, обаче това ми се стори абсурдно. После някой спомена „Йемен“ и най-после загрях.

Изглежда, че нашият йеменски посланик, някоя си Барбара Бодин, беше забранила на Джон О’Нийл да се върне в Йемен. Колоритният и нахакан Джон О’Нийл, когото няколко пъти бях срещал, ръководеше от името на ФБР следствието на атентата срещу бойния кораб „Коул“ в пристанището на Аден, който се намира в Йемен. Ясно.

Доколкото успях да разбера от водещия и неговия злополучен събеседник — и от собствените си спомени от „Ню Йорк Поуст“ и клюките в КТС — като дипломат, посланик Бодин не одобрявала агресивните следствени методи на О’Нийл, докато той бил в Йемен. Затова, когато фебереецът се върнал във Вашингтон за инструктаж — което можеше и да е инсценирано, — тя му забранила достъп до страната.

Така или иначе, радиоводещият направо се дереше от викане, наричаше Държавния департамент шайка мухльовци, мамини синчета и даже използваше думата „предатели“.

Събеседникът му, явно говорител на Държавния департамент, се опитваше да каже нещо, обаче имаше такъв един блудкав глас, дето е адски досаден, докато водещият, истински бас профундо, не му оставяше никакви шансове.

— Имаме седемнайсет загинали моряци от „Коул“ — казваше водещият, — а вие спъвате следствието, като се огъвате пред тая никаква страна и тая малодушна посланичка… На коя страна е тя? На коя страна сте вие?

— Държавният секретар заключи, че посланик Бодин е постъпила обосновано и разумно, като е забранила на господин О’Нийл да се върне в Йемен — отвърна говорителят на Държавния департамент. — Това решение се основава на по-важни неща, като поддържането на добри отношения с йеменското правителство, което съдейства на…

— Съдейства ли?! — извика водещият. — Майтапите ли се, или сте ненормален? Та тия хора стоят зад атентата срещу „Коул“!

И така нататък. Пак превключих на предишната станция, където поне пееха за проблемите си.

Както казах, изводът за международния тероризъм е, че никой не иска да му даде статут на война. В сравнение със Студената война и ядрения Армагедон, тероризмът беше комар върху слонски задник. Или поне така смятаха във Вашингтон. А щом така смятаха във Вашингтон, на Федерал Плаза смятаха същото — макар да знаеха, че не е така.

Бях си мислил, че новото правителство ще проумее всичко това, обаче нямаше такива признаци. Което си беше страшно, ако човек вярваше, че радиоводещите са го проумели.

Напуснах окръг Насау и навлязох в Съфък, в края на който се намираше Хамптън.

Продължих на изток и подминах изхода за Уилям Флойд Паркуей, по който преди два дни бяхме отбили с Кейт, за да отидем на панихидата. „Уилям Флойд е рок звезда, нали?“ Усмихнах се.

Навлязох в местност, уместно наречена Боровия пущинак, и започнах да се озъртам за изход за Уестхамптън. Имаше изходи за Националната лаборатория „Брукхейвън“ и Калвъртън, което ми напомни защо тоя ден съм се чупил от работа, защо съм се скарал с жена си и защо се готвя да си навлека неприятности.

Излязох от магистралата при знак, който обещаваше да ме отведе в Уестхамптън.

Поех на юг към залива и океана и след двайсет минути влязох в старомодното градче Уестхамптън Бийч. Минаваше един часът.

Известно време обикалях из града в опит да си представя, че преди пет години нашият дон Жуан е правил същото. Дали мадамата е била с него? Сигурно не, ако са били семейни. Искам да кажа, че не е било добра идея да я вземе от вкъщи. Затова бяха отишли поотделно и се бяха срещнали някъде там.

Не бяха отседнали в някой от многобройните почасови мотели по магистралата, понякога наричана „магистрала чук-чук“, и сигурно бяха възнамерявали да пренощуват, откъдето и скъпият хотел. Ако това беше вярно и допуснех, че са семейни, или бяха имали непоклатимо алиби, или съпрузите им бяха идиоти.

Почти си представях двамата да обядват в някой от ресторантите, които се нижеха пред погледа ми по главната улица. Или бяха знаели за хотел „Бейвю“, или го бяха избрали, обикаляйки из района. Хладилната чанта ми подсказваше, че сигурно са се готвели да отидат на плажа, и не бяха взели камерата, за да правят домашно видео за децата.

Не знаех къде се намира хотел „Бейвю“, обаче имах чувството, че е близо до залива, затова се насочих на юг по улица, наречена Бийч Лейн. Тия неща не се учат в полицейската академия.

Истинските мъже не питат за пътя и тъкмо затова е измислена системата за глобално позициониране, обаче аз нямах такава и бензинът ми свършваше. Спрях до една млада двойка на колела и попитах как да стигна до хотел „Бейвю“. Те бяха много любезни и след пет минути влязох в двора на хотела, където пишеше, че има свободни стаи.

Спрях на малък паркинг за регистрация на гостите и слязох.

Облечен в същите дрехи, в каквито Мари Губитози ми беше описала дон Жуан, влязох в „Бейвю“.

Хотелът щеше да се окаже или тухлена стена, или вълшебен прозорец, през който щях да надникна пет години в миналото.

23.

Хотел „Бейвю“ изглеждаше точно така, както ми го беше описала Мари: голяма стара сграда във викториански стил и някога можеше да е бил частно имение. Отзад имаше модерна двуетажна постройка, която приличаше на мотел, разположена сред стари дървета, а зад нея забелязах няколко малки бунгала. Теренът се спускаше надолу към залива и в далечината видях бариерния остров, по който минаваше Дюн Роуд. Обстановката бе много приятна и разбирах защо двама богаташи на средна възраст са избрали мястото за любовна среща. От друга страна, на такова място можеха да се натъкнат на познати. Единият или и двамата, помислих си аз, бяха малко безразсъдни. Зачудих се дали още са женени за съпрузите си. Всъщност се питах дали жената още е жива. Обаче тук може би се намесваше моето детективско подсъзнание.

Изкачих няколкото стъпала на просторната дъсчена веранда и влязох в малко, добре обзаведено и климатизирано фоайе.

Обърнах се назад през стъклените врати и забелязах, че не виждам джипа си от фоайето.

— Добре дошли в хотел „Бейвю“, господине — поздрави ме служителят на рецепцията, елегантен младеж. — Какво обичате?

— Видях, че имате свободни стаи — отвърнах. — Искам стая в новата сграда.

Той затропа по компютъра си.

— Имаме свободна стая в крилото „Мънибог Бей“. Оттам се разкрива прекрасен изглед към залива за двеста и петдесет долара на нощ.

Икономиката отиваше на зле, обаче цените на „Бейвю“ се вдигаха.

— Ще я взема — казах аз.

— Отлично. Колко време ще останете при нас?

— Имате ли полудневни такси?

— Не, господине. Не и през лятото. — И прибави: — Елате наесен, ако искате набързо да се потъркаляте в чаршафите на половин цена.

Не каза точно тия думи, но смисълът беше същият.

— За една нощ — отвърнах аз.

— Ясно. — Служителят плъзна регистрационен талон и химикалка по плота и видях, че има маникюр. Заех се да попълня талона — хартията имаше твърда гланцова повърхност, по която оставаха отпечатъци, ако някой си направеше труда да ги снеме.

— Как ще уредите сметката си, господине? — попита ме служителят, който според месинговата табелка се казваше Питър.

— В брой.

— Отлично. Ще ми дадете ли кредитна карта, за да направя ксерокопие?

Побутнах талона към него.

— Не вярвам в кредитните карти. Обаче мога да ви дам петстотин долара в брой като депозит.

Той хвърли поглед към талона, после към мен.

— Отлично, господин Кори. Може ли да снимам шофьорската ви книжка?

— Не я нося. — Поставих визитката си върху плота. — Ето картичката ми.

Младежът погледна визитката, която носеше логото на ФБР, и се поколеба.

— Имате ли някакъв друг документ за самоличност?

Носех служебната си карта естествено, обаче исках да видя дали ще успея да наема стая като дон Жуан.

— Името ми е избродирано на бельото ми. Искате ли да го видите?

— Господине?

— Това е, Питър. В брой за стаята, депозит и визитката ми. Трябва ми стая. — Пъхнах две двайсетачки в дланта му. — Това е за труда ти.

— Добре, господине… — Той прибра парите, извади изпод плота кочан квитанции, започна да попълва нещо, после пак погледна визитката ми, за да препише името. — От… ФБР ли сте?

— Да. Всъщност не ми трябва стая. Искам да разговарям с господин Роузънтал. — Показах му служебната си карта, колкото да види снимката. — Тук съм по служба.

— Добре, господине… може ли да…

— Господин Роузънтал. Благодаря. Питър набра трицифрен номер и каза:

— Сюзан, един господин от ФБР иска да види господин Роузънтал. — Замълча и изслуша отговора. — Не… Аз не… Добре. — Младежът затвори. — Госпожица Корва, помощничката на господин Роузънтал, ще слезе всеки момент.

— Страхотно. — Взех си визитката и регистрационния талон от плота и ги прибрах в джоба си, ама какъвто съм си добряк, му оставих четирийсетачката за следващия маникюр. Огледах се — във фоайето имаше много тъмен махагон, саксии с растения, тежки мебели и дантелени завеси.

Отворената двукрила врата наляво водеше към бар-ресторанта, в който обядваха гости. Замириса ми на храна и коремът ми изкурка.

Надясно имаше друга двукрила врата, която водеше до дневна и библиотека, както беше споменала Мари. В дъното видях голямо стълбище, по което слизаше млада привлекателна жена по тъмна пола, бяла блуза и практични обувки. Тя се приближи до мен.

— Аз съм Сюзан Корва, помощничка на господин Роузънтал. Какво обичате?

В изпълнение на процедурата пак си показах служебната карта и учтиво се представих:

— Аз съм детектив Кори от Федералното бюро за разследване, госпожо. Дойдох да се срещна с господин Лесли Роузънтал.

— Може ли да попитам за какво се отнася?

— Въпросът е служебен, госпожице Корва, и нямам право да го обсъждам с вас.

— Ами… в момента той е доста зает, но…

— И аз съм доста зает — както обикновено, прибавих аз. — Няма да му отнема много време. Ще ви последвам.

Тя кимна, обърна се и заедно се заизкачвахме по стълбището.

— Хубав хотел — казах аз.

— Благодаря.

— Откога работите тук?

— Вече второ лято.

— Затваряте ли през зимата?

— Не, но наесен става доста тихо.

— Какво правите с персонала?

— Ами… освобождаваме повечето. Те знаят какво ги очаква. Имаме много местни и приходящи, които работят само през лятото. Учители, студенти. И професионални хотелиери, които следват сезоните и наесен се преместват на юг.

— Ясно. Едни и същи служители ли назначавате всяко лято? Изкачихме стълбището.

— Много от тях, да — отвърна тя. — Заплатата е добра и тук им харесва в свободните им дни. — Младата жена ме погледна. — Проблем ли има?

— Не. Чисто рутинна проверка. — За ваше сведение, когато ченге ви каже „рутинна проверка“, значи има проблем.

По широкия коридор имаше номерирани стаи. Завихме в странично крило, чиято врата носеше надпис САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Озовахме се във външен офис с компютърни монитори, пред които седяха четири жени и отговаряха на телефони.

Госпожица Корва ме заведе до друга врата, почука, отвори я и ми даде знак да вляза.

Зад голямо бюро седеше мъж в напреднала средна възраст. Носеше официална риза с разкопчана яка и разхлабена пъстра вратовръзка. Той се изправи и излезе иззад бюрото. Видях, че е висок и слаб. Лицето му изглеждаше интелигентно, въпреки че изглеждаше малко обезпокоен.

— Господин Роузънтал, това е господин Кори от ФБР — представи ме госпожица Корва.

Ръкувахме се.

— Благодаря, че ме приехте толкова бързо — казах аз.

— Няма проблем. — Той се обърна към помощничката си. — Благодаря, Сюзан. — Тя излезе и затвори вратата. — Седнете, господин?…

— Кори. Джон Кори. — Не му дадох визитката си, обаче му показах служебната си карта, за да постигна нужната ми психическа нагласа.

Седнах срещу бюрото му и той отново се настани на големия си мек стол.

— С какво мога да ви помогна, господин Кори?

Във ФБР те подготвят да си извънредно учтив с гражданите, което е хубаво. Освен това искат да си учтив със заподозрени престъпници, шпиони, незаконно пребиваващи чужденци и чуждестранни терористи, което е цяло предизвикателство за мен. Обаче Бюрото трябва да пази имиджа си. Господин Роузънтал беше гражданин и не го подозирах в нищо друго, освен че има безвкусна вратовръзка — по нея плуваха китчета.

— Правя допълнително разследване за катастрофата на полет осемстотин — осведомих го.

Той изглеждаше облекчен, че не е нещо друго, например че взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, и кимна.

— Както знаете, господине — продължих аз, — от тая трагедия изтекоха пет години и годишнината беше достойно отразена от медиите, което в известен смисъл възкреси обществената загриженост от случилото се.

Управителят пак кимна.

— През последните няколко дни и аз много мислих за това.

— Добре. — Огледах се наоколо. На стената висеше диплома от Корнелския университет, плюс десетки граждански и професионални награди, плакети и грамоти. През големия прозорец зад бюрото виждах залива и новото двуетажно крило „Мънибог Бей“, което приличаше на мотел. Надясно по пътя, който се спускаше към плажа, забелязах паркинга за мотелското крило, почти пуст по това време на деня в разгара на плажния сезон.

Отново насочих вниманието си към господин Роузънтал.

— В отговор на тази загриженост ние преразглеждаме някои въпроси. — Прозвуча ми тъпо, обаче той кимна. — Както си спомняте, двама евентуални очевидци на катастрофата са отседнали във вашия хотел на седемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста, деня на трагедията.

— Как бих могъл да забравя? Успяхте ли да ги откриете?

— Не, господине.

— Е, те повече не са идвали тук. Поне доколкото знам. Щях да ви се обадя.

— Да, господине. Имате ли номер и име за свръзка?

— Не… но знам как да се свържа с ФБР.

— Добре. Прочетох доклада на агентите, които навремето са били тук, и искам да ми изясните някои неща.

— Разбира се.

Господин Роузънтал изглеждаше свестен, откровен и готов да съдейства.

— Тук ли е още служителят, който е регистрирал евентуалния очевидец? — попитах го.

— Не. Напусна скоро след катастрофата.

— Ясно. Как се казваше?

— Кристофър Брок.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Не, но мога да ви дам служебното му досие.

— Това ще ми е от полза. Имали сте и една камериерка, латиноамериканка на име Лусита Гонзалес Перес, която е видяла евентуалния свидетел и една жена да излизат от стаята си. Стая двеста и три. Камериерката още ли работи при вас?

— Едва ли. Не съм я виждал от онова лято. Но ще проверя.

— Дали имате и нейно досие?

На лицето му се изписа малко неловко изражение.

— Пазим ксерокопия на зелените им карти, ако имат разрешително за работа. Всичките ни служители от чужд произход или са американски граждани, или са с работна виза — иначе не ги взимаме на работа.

— Убеден съм в това, господине. Въпросът не е положението на тази жена в страната. Тя е свидетел и бихме искали отново да разговаряме с нея.

— Ще проверя.

— Добре. Имали сте още една чистачка. Която е влязла в стая двеста и три по обяд на другия ден и съобщила, че гостите са заминали и липсва одеяло. Тя още ли е тук?

— Не, не съм я виждал от онова лято. Започвах да виждам някаква закономерност.

— Но си я спомняте, нали? — попитах го.

— Да.

— Имате ли нейно досие?

— Сигурен съм, че имаме. Тя беше студентка, идваше всяко лято да работи в хотела. Работеше здраво и здраво купонясваше. — Той се усмихна и прибави: — Мисля, че последното лято, когато беше тук, пишеше дипломната си работа.

— Как се казваше?

— Роксан Скаранджело.

— Местна ли е?

— Не. Живееше във Филаделфия. Учеше в щатския университет. Или в Пенсилванския. Пише го в заявлението й.

— Пазите ли го?

— Да. Заради данъчните. Освен това винаги назначаваме повторно добрите служители и понякога им се обаждаме по телефона през май.

— Ясно. — Студентката Роксан не беше важна свидетелка, нито Кристофър от рецепцията, нито Лусита. Тогава какво правех тук, по дяволите? Понякога просто трябва да започнеш работа, да излезеш на терен и да задаваш въпроси на хора, които на пръв поглед не знаят нищо. Това е нещо като лабиринт, в който ставаш спец по лъжливи пътеки и задънени коридори — първата крачка към откриването на изход от лабиринта.

— Спомняте ли си имената на федералните агенти, които са дошли в хотела ви, за да търсят госта от стая двеста и три? — попитах аз.

— Не. Изобщо не научих имената им. Рано сутринта се появи някакъв човек… беше петъкът след катастрофата и той питаше дали някой от персонала е съобщил за изчезнало одеяло. Повикаха главната домакинка и тя потвърди, че липсвало одеяло от стая двеста и три. После агентът се срещна с мен и поиска разрешение да разговаря с персонала. Естествено, дадох му го, но попитах за какво става въпрос? И той отговори, че щял да ми обясни по-късно. Междувременно се появиха тези трима агенти от ФБР и единият каза, че било свързано с катастрофата. Носеше одеялото в найлонов чувал с надпис „Веществено доказателство“ и го показа, първо на мен, после на домакинката и няколко камериерки. Ние потвърдихме, че може да е липсващото одеяло. Тогава те настояха да прегледат регистрационните талони и компютърните данни и да разговарят със служителя, който е бил дежурен на рецепцията предишния ден. — Господин Роузънтал прибави: — Но всичко това ви е известно.

— Да. Спомняте ли си името на тоя агент, който първо е дошъл да пита за липсващо одеяло?

— Не. Даде ми визитката си, но после си я взе.

— Ясно. Продължете, моля.

Управителят разказа събитията отпреди пет години с яснотата на човек, който стотици пъти ги е излагал на приятели и роднини, да не споменавам за паметта на човек, който по необходимост си е имал работа с федерални агенти, обсебили целия му хубав и спокоен хотел.

В разказа му нямаше нищо ново, обаче аз го изслушах внимателно за всеки случай.

— Та се оказа, че гостът се е регистрирал под измислено име… тук имаме принцип да не подпомагаме такива неща…

— Освен през зимния сезон.

— Моля?

— Продължавайте.

— Държим да знаем кои са гостите ни. И Кристофър, служителят на рецепцията, точно е изпълнил задълженията си… но вече изискваме кредитна карта, шофьорска книжка или друг документ за самоличност със снимка.

Имах новина за господин Роузънтал, обаче сега не беше моментът да му я съобщавам и попитах:

— Защо е напуснал Кристофър?

— Ами… имахме известни разногласия по начина, по който е регистрирал госта. Не го обвинявах, но настоях пак да си припомни правилата. Това като че ли не го смути особено много, но след ден-два напусна. — Управителят прибави: — Хотелският персонал, особено мъжете, са малко чувствителни.

Замислих се за това.

— Какво стана с петстотинте долара депозит?

— Още ги пазим за госта. — Той се усмихна. — Без трийсет и шест долара за две половинки вино от минибара и липсващото одеяло.

Отвърнах на усмивката му.

— Съобщете ми, ако тоя господин се появи за депозита си.

— Непременно.

Значи дон Жуан и неговата мадама бяха пили вино преди или след плажа.

— Имате ли големи бутилки в стаите?

— Не. — Господин Роузънтал замълча за миг. — Един от федералните агенти също ми зададе този въпрос. Защо е толкова важно?

— Не е важно. И какво пишеше на визитката на госта?

— Не помня името. Мисля, че беше адвокатска визитка.

— Служителят на рецепцията, Кристофър, споменавал ли е, че човекът му е приличал на адвокат?

Въпросът, изглежда, смути господин Роузънтал.

— Ами… как изглеждат адвокатите?

Едва успях да устоя на изкушението да му обясня. Вместо това казах:

— Моля, продължете.

Той продължи за другите четирима агенти, които се присъединили към първите трима — трима мъже и жена, която трябваше да е Мари Губитози.

— Те разпитаха всички, персонала и гостите, и това малко наруши реда в хотела, но всички искаха да са максимално полезни, защото беше свързано с катастрофата. Всички бяха много разстроени от случилото се и говореха само за това. — И управителят се отнесе със спомените си за оня ден.

Махмурлукът ми вече изчезваше и успях да кимна, без да ме заболи главата. Извадих мобифона и пейджъра от джоба си и ги включих в очакване на съобщения. Имаш десетина минути преди да прихванат сигнала, обикновено повече, но понякога вадят късмет и те спипват за толкова. Изчаках около пет минути, докато господин Роузънтал говореше, след това изключих устройствата. Първоначалният ми яд, че Кейт ме е излъгала, се превръщаше в яд, че не ми се е обадила. Как да вдигнеш приличен скандал, като не си говориш?

Хрумна ми, че може да са я привикали в кабинета на някой шеф или в ОСО и че в момента отговаря на някои мъчни въпроси. Хрумна ми също, че макар да не й бях споменавал за това пътуване — а бях сигурен, че не са ме проследили до хотела — хората от ОСО може да са се сетили къде си прекарвам болничния. Почти очаквах Лайъм Грифит и трима главорези да нахлуят в стаята и да ме отведат. Това щеше да изненада господин Роузънтал. Но не и мен. Той продължаваше разказа си.

— Много гости си заминаха преждевременно, защото не искаха да ходят на плажа… защото… защото… водата изхвърляше… нали разбирате… — Управителят дълбоко си пое дъх. — Но после започнаха да прииждат любопитни и адски много журналисти, а също неколцина политици. ФБР ми предложи гарантиран едномесечен престой, ако им направя отстъпка. Приех и се радвам, че го направих, защото те удължиха престоя и някои останаха до късно есента.

— Доста сте спечелили.

Той ме погледна.

— Всички тук спечелиха. Но знаете ли какво? Щях да дам стаите безплатно, ако с това щях да помогна на следствието. — И прибави: — Отпуснах безплатна закуска на всички участници в разследването.

— Много щедро от ваша страна. Някой от ония агенти, които ви разпитваха, отседна ли тук?

— Струва ми се, че отседнаха поне двама. Но след пет години вече не си спомням. Нямах почти никакъв контакт с тях. Всичко това няма ли го във вашите архиви?

— Има го. Това се нарича „документална проверка“. — Измислих си го, обаче той като че ли ми повярва. Стигах до всички очаквани задънени улици, обаче имах две нови имена, Кристофър Брок, служителя на рецепцията, и студентката Роксан Скаранджело. Трябваше ми поне още едно, в случай че се появеше полицията на мисълта. — Как се казваше главната домакинка?

— Анита Моралес.

— Още ли работи при вас?

— Да. Тя е от постоянния персонал. Много добър ръководител.

— Чудесно. — Щеше ми се да мога да кажа същото за моя началник. — Да се върнем на Роксан — разговаряхте ли с нея, след като от ФБР я разпитаха?

— Да… но й бяха наредили да не обсъжда показанията си с никого, включително с мен.

— Но ви е казала, че е видяла следи от червило по чаша за вино в стаята, че душът е бил използван и е липсвало одеяло.

— Не е обсъждала тези неща с мен — отвърна управителят.

— Добре. Агентите взеха ли пръстови отпечатъци на някого от вашия персонал?

— Да. На служителя на рецепцията, Кристофър, и камериерката, Роксан. Казаха, че им трябвали, за да ги изключат от отпечатъците, открити на рецепцията и в стаята.

Да не споменавам за регистрационния талон. Предполагах, че дон Жуан е оставил доста ясни отпечатъци по талона, които бяха съответствали на отпечатъците по чашата за вино и бутилката на плажа, което го свързваше с двете места. Неговата мадама също беше оставила отпечатъци по чашата и бутилката, но навярно не и в стаята, щом я бяха почистили. Обаче ако на никого от двамата никога не бяха взимали отпечатъци за нищо, това си оставаше задънена улица, докато не ги откриеха по друг начин.

Господин Роузънтал прекъсна мислите ми.

— Трябва ли да подпиша показанията си?

— Не. Искате ли?

— Не… но се питах… не си водите записки…

— Не се налага. Разговорът ни е неофициален. — Ако си водех записки и ме арестуваха, щях още повече да загазя. — Преди пет години не подписахте ли показанията си?

— Подписах ги. Виждали ли сте ги?

— Да. — Беше време да сменя темата и посоката на разговора. — Искам да видя досиетата на вашите служители.

— Разбира се. — Той се изправи. — Лично ще ви ги покажа.

— Благодаря ви.

Излязохме от кабинета му и се спуснахме по стълбището към фоайето. Пак включих мобифона и пейджъра си, за да видя дали имам съобщения. Както ще ви уверят хората от вътрешния отдел в НЙПУ, ФБР и ЦРУ, най-трудно се следи свой човек. Няма хитри престъпници — всички са тъпи и оставят повече улики от Дядо Коледа на Бъдни вечер. Обаче ченгетата и агентите от ФБР и ЦРУ са друго нещо — те трудно се разкриват, когато вършат нещо престъпно.

След като си помислих това, изпитах натрапчивото усещане, че ме наблюдават, както казват ченгетата. Имах около двайсет и четири часа, докато надушат какво върша. Или пък двайсет и четири секунди.

24.

Господин Роузънтал ме заведе при една врата под главното стълбище и я отключи. Слязохме в мазето, където беше тъмно и влажно.

— Тук е винарската изба и архивът — осведоми ме той.

— Първо да видим винарската изба.

Управителят се захили на първата ми шега за тоя следобед, което затвърди благоприятното ми впечатление от него.

После отключи втора врата и влезе вътре. Флуоресцентните лампи осветиха просторно помещение с висок таван, пълно с лавици и кантонерки.

— Досието на Кристофър Брок ли искате?

— Да, моля.

Моят домакин отиде при една от редиците кантонерки и извади чекмеджето за букви от А до Г, после затършува из папките.

— Това са личните досиета на бившите служители от администрацията… да видим… Държа да ги пазим в строг азбучен ред… Б-Р-О… може би…

В чекмеджето имаше само двайсетина папки и щом още не беше открил Кристофър Брок, никога нямаше да успее. Господин Роузънтал ме изгледа и каза:

— Странно!

Всъщност нямаше нищо странно. Добрата новина бе, че досието на Кристофър Брок се намира на Федерал Плаза. А лошата — че никога няма да го видя.

— Ами Роксан Скаранджело?

Управителят все още изглеждаше озадачен от изчезването на досието и не отговори.

— Образованата камериерка? — подсетих го.

— А… да. Елате с мен.

Последвах го при редица кантонерки с надпис „Бивши временни и сезонни служители“. Той изтегли чекмеджето за съответната буква.

— Роксан Скаранджело… би трябвало да е тук…

Помогнах му да прегледа здраво натъпканото чекмедже. Два пъти. После попитах:

— Сигурен ли сте, че се казва така?

— Да. Тя работи при нас две-три лета. Добро момиче. Умно и хубаво.

— И работливо.

— Да. Хм… Като че ли не мога да намеря досието й. По дяволите. Много държа на документацията. Ако не го свърша сам, никой друг няма да го свърши.

— Възможно ли е от ФБР да са взели досиетата и да са забравили да ги върнат?

— Ами, те наистина ги взеха, обаче снимаха всичко и ги върнаха.

— На кого?

— Ами… Не съм сигурен. Струва ми се, че ги върнаха направо тук. Останаха много време в мазето. Вие би трябвало да имате ксероксите на тези досиета в службата си.

— Убеден съм в това.

— Може ли да ми пратите копия?

— Естествено. Пазите ли някакви сведения за персонала в компютъра си?

— Сега, да, но навремето не пазехме — отвърна той. — Тъкмо затова е този архив. Пък и аз вярвам в книжните досиета, не в компютърните.

— И аз. Добре, ами досието на Лусита Гонзалес Перес? Господин Роузънтал отиде при кантонерката за букви от Г до Е и двамата я претърсихме, обаче Лусита я нямаше. Опитахме на П, но и там постигнахме същия успех.

— Вашите колеги явно или са сбъркали местата на тези досиета, или са забравили да ги върнат — заяви управителят.

— Явно. Ще проверя в службата. Госпожа Моралес на работа ли е днес?

— Да.

— Може ли да я повикате?

— Да. — Той извади малка радиостанция от джоба си и се обади на помощничката си. — Сюзан, моля те, прати госпожа Моралес в архива. Благодаря.

После ме попита:

— Искате ли да видите винарската изба?

— Не, само се майтапех. Всъщност не пия.

— Искате ли да видите други досиета?

— Естествено. — Господин Роузънтал беше маниак на тема архив, нещо много полезно за органите на реда. И се държеше страшно учтиво с мен, въпреки че преди пет години моите колеги му бяха отмъкнали досиетата.

Издърпах наслуки едно чекмедже, намерих няколко папки с латиноамерикански имена и ги прелистих. Нямаше много информация, освен сведения за заплатата и качеството на работата. Нямаше номера на социални осигуровки, нито копия на зелените им карти, ако се допуснеше, че са временно пребиваващи. Посочих това на господин Роузънтал, който отвърна:

— Сигурен съм, че в счетоводството имат цялата информация.

— Ясно. — Не бях дошъл да го тормозя, задето взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, обаче сега го държах натясно, в случай, че се наложеше да се възползвам от това.

По-голямата част от работата ми в Контратерористичната спецчаст и по-рано в отдел „Убийства“ в НЙПУ се свеждаше до яко бачкане и процедури — но пък това не позволява на ума да върти на празни обороти. Има достатъчно „откривателски“ моменти, които възнаграждават усилията. И от време на време даже става вълнуващо, когато започнат да стрелят по теб или се надбягваш с престъпник, който обикновено е въоръжен, опасен и отчаян. Откакто за последен път се бяха опитали да ме убият, беше изтекла година и въпреки че тоя стимул не ми липсваше, започваше да ми доскучава. Случаят с полет 800 бе тъкмо онова, от което се нуждаех, за да вляза във форма. За съжаление, тоя път не бях на една и съща страна със закона, но поне се надявах, че съм на една и съща страна с ангелите.

В помещението на архива влезе грамадна латиноамериканка на средна възраст.

— Викали сте ме, господин Роузънтал — с известен акцент, но на правилен английски каза тя.

— Да, госпожо Моралес. — Той ме погледна. — Този господин ще ви зададе няколко въпроса. Моля, опитайте се да му съдействате.

Домакинката кимна.

— Помните ли една жена, която преди пет години е работила при вас, Лусита Гонзалес Перес? — без да се представям, попитах аз. — Камериерката, която случайно видяла гостите от стая двеста и три, мъжа и жената, към които са проявили интерес от ФБР.

— Спомням си — потвърди тя.

— Добре. Разговаряхте ли с Лусита, след като я разпитаха агентите?

— Да.

Обърнах се към господин Роузънтал.

— Бих искал да остана насаме с госпожа Моралес за няколко минути.

Той излезе и затвори вратата.

— Какъв беше имиграционният статут на Лусита? — попитах госпожа Моралес.

Тя се поколеба.

— Беше пресрочила работната си виза.

— И полицията е обещала да й помогне да уреди проблема си, така ли?

— Да.

— Помогнаха ли й?

— Не знам. Лусита не дойде на работа на другия ден и повече не я видях.

„И никога няма да я видите, госпожо Моралес. Нито пък аз“.

— Спомняте ли си чистачката Роксан Скаранджело? — продължих разпита. — Била е студентка.

Домакинката кимна.

— Да, тя работи при нас няколко лета.

— Разговаряхте ли с нея след полицейския разпит?

— Не.

— Тя върна ли се на работа на другия ден?

— Не.

— Изобщо върна ли се на работа?

— Не.

Бедната госпожа Моралес сигурно се чудеше дали и тя няма да изчезне. Започвах да се чудя дали и аз няма да изчезна. Това започваше да прилича на епизод от Досиетата „Х“. Реших да не го споменавам пред Кейт.

— Знаете ли къде мога да намеря Лусита?

— Не — отвърна домакинката. — Както казах, повече нито я видях, нито я чух.

— На каква възраст беше тя? Госпожа Моралес сви рамене.

— Младо момиче. Сигурно осемнайсет деветнайсетгодишна.

— Откъде беше?

— От Салвадор.

— Къде живееше в Америка?

— При семейството си.

— Къде?

— Не съм сигурна.

Опитах още няколко въпроса, обаче госпожа Моралес се изчерпваше.

— Благодаря ви, госпожо Моралес — приключих аз. — Моля, не споменавайте за тоя разговор на никого. — „Иначе ще изчезнете“. — Бихте ли помолили господин Роузънтал да дойде тук?

Тя кимна и излезе.

Разбирах как и защо Лусита е изчезнала от хотел „Бейвю“, обаче Роксан Скаранджело беше съвсем друго нещо. И после служителят от рецепцията, Кристофър Брок, който неочаквано бе напуснал или го бяха уволнили. Преди пет години бяха прочистили тоя хотел, освен господин Роузънтал и госпожа Моралес, от които по-трудно можеха да се отърват — ако се разчуеше, нямаше да могат да обяснят прекалено многото съвпадения.

Управителят се върна в стаята.

— Госпожа Моралес помогна ли ви?

— Всъщност не си спомня почти нищо.

— Оттогава минаха пет години.

— Така е. Между другото, помните ли дали Роксан Скаранджело остана до края на онова лято?

Господин Роузънтал се замисли за миг.

— Обикновено остават… но много студенти напускат през последните две седмици на август, за да си починат преди семестъра.

— Ами Роксан?

— След като го споменавате, наистина се сещам, че тя напусна по-рано. Няколко дни по-късно я потърсих и някой ми каза, че си е заминала. — Той се позамисли. — Всъщност неколцина от персонала напуснаха след злополуката. Бяха разстроени.

— На каква възраст беше Кристофър Брок? Управителят отново се замисли.

— Най-много трийсетгодишен.

— Казахте, че сте запазили трийсет стаи за ФБР.

— Да.

— Колко стаи имате тук?

— Дванайсет в старото крило и двайсет и четири в „Мънибог Бей“, плюс четири бунгала.

— Наложи ли се да размествате гости, за да направите място за агентите?

— Няколко. Но иначе отменихме някои резервации и връщахме хората, които идваха в хотела. За една седмица почти всички стаи бяха заети от ФБР.

— Ясно. Водихте ли отчет за агентите, които бяха отседнали тук?

— Само временен.

— Какво значи това?

— Ами, имахме само компютърна документация, за да насочваме телефонните разговори и да следим за извънредни сметки. Те постоянно идваха и си отиваха, понякога си сменяха стаите и без наше знание. Защо питате?

Не ми харесваше господин Роузънтал да ми задава такива въпроси, обаче каквото съм си лъжливо копеле, отвърнах:

— Главното счетоводство оспорва някои такси.

— Разбирам… е, направихме каквото можехме. С тях не се работеше лесно. Не се обиждайте.

— Не се обиждам. Та значи те са обсебили хотела.

— Да.

— Поискаха ли например да изхвърлите журналистите, които бяха отседнали тук?

— Да, след като го споменавате, се сещам, че поискаха. — И усмихнато прибави: — Не знам кои са по-лоши гости, агентите от ФБР или журналистите. Не се обиждайте.

— Не се обиждам.

— Репортерите вдигнаха голям шум, но тъй като беше въпрос на национална сигурност, трябваше да напуснат.

— Несъмнено. Мислите ли, че бихте могли да намерите имената на агентите от ФБР, които са били отседнали тук от юли деветдесет и шеста до… да речем, октомври?

— Едва ли. Накрая дойде друг агент от Бюрото и изчисти компютъра. Национална сигурност. Ето защо обичам книжната документация.

— И аз. — Тухлената стена все се изпречваше пред лицето ми.

Обаче се бях натъкнал на някои интересни и странни съвпадения, за които не ми бяха споменали нито Кейт, нито Дик Карнс, нито Мари Губитози. Сигурно защото и те не знаеха. Е, поне Дик и Мари нямаше откъде да знаят за изчезналите хора, досиета и компютърни данни. Но госпожа Мейфилд може и да знаеше. Даже можеше да е била отседнала в хотела.

— Да надникнем в стая двеста и три — помолих господин Роузънтал.

Той въпросително повдигна вежди.

— Защо? Минаха пет години.

— Стаите ми говорят.

Управителят ме изгледа странно, нещо напълно разбираемо след такова изявление. Струва ми се, че започваше да става малко подозрителен.

— В стаята може да има гости. — После колебливо прибави: — Бихте ли повторили целта на посещението си?

Когато работя с партньор, обикновено играя лошото ченге, обаче когато съм сам, трябва да играя и двете роли и това понякога е объркващо за събеседника ми.

— Целта на моето посещение не е правният статут на вашите служители — отвърнах аз. — Но може да стане. Междувременно, аз водя това следствие, господин Роузънтал, не вие. Заведете ме в стая двеста и три.

25.

Минахме през рецепцията и господин Роузънтал попита Питър:

— Има ли някой в стая двеста и три? Младежът провери в компютъра.

— Да, господине. Господин и госпожа Шулц, двудневен престой, пристигнали са…

— Виж дали са си в стаята — прекъснах го аз.

— Веднага, господине. — Той набра телефонния номер и някой му отговори.

Питър ме погледна.

— Кажи им да напуснат стаята. Излъжи ги, че е избягала змия или нещо подобно. Могат да се върнат след двайсет минути.

Той се прокашля.

— Извинявайте, госпожо Шулц, с господин Шулц ще трябва да напуснете стаята за двайсет минути… има… електрически проблем. Да. Благодаря ви.

Управителят изглеждаше недоволен, но нареди на Питър:

— Дай ключа от стая двеста и три на господин Кори. Младежът изтегли едно чекмедже, извади метален ключ и ми го подаде.

— Предполагам, че нямате нужда от мен — каза ми господин Роузънтал. — Ще съм в кабинета си, ако ви потрябва още нещо.

Не исках да го изпускам от поглед, за да не му хрумне да се обади във ФБР.

— Предпочитам да дойдете с мен. Заведете ме там.

Той малко неохотно ме поведе през вратата на фоайето по алеята към крилото „Мънибог Бей“.

Както казах, това беше продълговата двуетажна сграда, без особено обаяние, въпреки че покривът представляваше купол с ветропоказател, по който установих, че вятърът духа откъм залива.

Качихме се по вътрешно стълбище на втория етаж и минахме по терасата, покрита от стрехата на покрива. Възрастна двойка бързо напускаше една от стаите и предположих, че това е стая 203 с електрическата змия.

След като ни подминаха, отключих и влязох в стаята.

Семейство Шулц бяха прибрани хора и като че ли там не живееше никой.

Стаята беше просторна, декорирана в свежия стил на Марта Стюарт5, който преобладава из тия краища.

Проверих в банята, в която имаше душ кабина, достатъчно голяма, за да побере спокойно двама души или четирима близки приятели.

Върнах се в стаята, където имаше телевизор и лавици с чаши, салфетки, шейкъри и тирбушон. Под лавиците беше минибарът.

Знаех, че от ФБР са взели отпечатъци от цялата стая, от пода до тавана, и че са събрали с прахосмукачка органичната материя от килима, столовете и леглото. Обаче Роксан Скаранджело ги бе изпреварила и ако се допуснеше, че я е бивало в работата, сигурно не бяха останали пръстови отпечатъци, влакна или косми, нито пък в тоалетната чиния беше плавал презерватив, годен за ДНК анализ. Обаче човек никога не е сигурен.

Върнах се при минибара. Телевизорът бе поставен върху въртяща се стойка и аз я завъртях и погледнах гърба на уреда с аудио и видео жаковете, плюс кабелния вход.

Ако се оставех да разсъждавам извън установените факти, можех да си представя как дон Жуан и неговата мадама дотърчават в тая стая след срещата си на плажа.

На връщане от там оня, който не беше шофирал, може да бе прегледал записа, за да види дали са снимали катастрофата в небето. Ако бяха видели експлозията през визьора, сигурно бяха поискали да я видят по-ясно на телевизионния екран.

Затова бяха включили адаптора във видеокамерата и после в стенния контакт отдясно на телевизора, после бяха свързали камерата с телевизора и бяха изгледали записа от плажа.

Беше естествено да носят адаптор и свързващ кабел, ако се допуснеше, че първоначалното им намерение е било да се върнат в хотела и да пуснат неприличния си запис от плажа на телевизора, докато пак загряват на по чашка.

Естествено имаше вероятност двамата да не са правили секс на плажа, а само да са искали да снимат залеза, за да си създадат романтично настроение за по-късно, и неволно да са записали последните мигове на полет 800.

Всъщност нямаше значение какво са искали да заснемат, как се чукат или как се държат за ръце, по-важен беше фонът.

Във всеки случай те не бяха женени един за друг, иначе щяха да предадат видеозаписа на ФБР.

Вместо това бяха духнали от Уестхамптън толкова бързо, че бяха зарязали улики на плажа и петстотиндоларов депозит в хотел „Бейвю“.

Големият въпрос бе дали са унищожили записа.

На тяхно място аз щях да го унищожа. Или пък нямаше. Веднъж унищожен, той не можеше да се възстанови, а хората рядко предприемат невъзвратимата крачка — от собствен опит знам, че обикновено крият уликите. Познавам най-малко десет души в затвора, които нямаше да са там, ако бяха унищожили, а не скрили уликите за своето престъпление. Нарцистичната личност върши глупости.

Господин Роузънтал стоеше мълчаливо и сигурно чакаше стаята да ми проговори. Помислих си дали да не долепя шепа към ухото си, обаче допреди десет минути той напълно ми беше съдействал и не виждах основание да го разстройвам повече.

— Ключът в стаята ли беше оставен? — попитах го.

— Да. Спомням си, защото агентите го взеха, за да го проверят за отпечатъци. Но Роксан го беше пипала, когато го беше намерила в стаята, после го беше пипал Кристофър, а сигурно и други. Въпреки това го взеха и ми дадоха разписка.

— Пазите ли я?

— Не. След няколко дни те върнаха ключа и им върнах разписката.

— Добре. На каква възраст беше Роксан Скаранджело?

— Някъде към двайсет и две.

— Спомняте ли си кога е рожденият й ден?

— Хм… струва ми се, че беше през юни. Не си спомням датата, но помня, че персоналът всеки юни й организираше скромно тържество в салона. Харесвано момиче.

— Ясно. — За последен път огледах наоколо и излязох на терасата. Господин Роузънтал ме последва.

Преди пет години някъде оттук Лусита беше видяла мъжа с одеялото и неговата мадама да излизат от тая стая — точно както аз бях видял семейство Шулц припряно да напуска крилото. Нямаше значение, че бе разпознала дон Жуан по полицейския портрет или че не беше успяла да види добре жената — важното бе, че ги е видяла да излизат от стая 203 и че определено е имало жена и одеяло.

Виждах паркинга на петдесетина метра. Лусита ясно трябваше да е видяла двамата да се качват в колата — жълто-кафява, с пет врати.

Реших да оставя господин Роузънтал с добър спомен от моето посещение.

— Свърших тук — осведомих го. — Благодаря ви за съдействието и се надявам, че не съм ви отнел прекалено много време.

— Винаги съм готов да помогна — отвърна управителят и прибави: — Нали няма да забравите да ми пратите копия от липсващите досиета?

— Веднага ще се заема с това. Междувременно, моля, не споменавайте на никого за идването ми.

— Има ли вероятност скоро да установите какво се е случило със самолета? — попита той.

— Ние знаем какво се е случило с него. Случайна експлозия на резервоара.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е. Следствието е приключено, господин Роузънтал. Дойдох във вашия хотел, за да проверя процедурите и докладите на агентите, които са работили тук. Документална проверка.

— Щом казвате.

Започваше да става малко сприхав, затова му напомних:

— Трябва да правите ксерокопия на зелените карти и да взимате номерата на социалните осигуровки на всичките си служители.

Управителят не отговори. Подадох му ключа от стая 203.

— Вратовръзката ви ми харесва.

Оставих господин Роузънтал на терасата, слязох по стълбището и отидох при джипа си на малкия паркинг.

Запалих мотора и потеглих на юг към залива. Минах по мостчето и завих по Дюн Роуд. След десет минути влязох в паркинга на окръжния парк „Къпсог Бийч“. Показах служебната си карта на пазача в кабинката.

— Трябва да стигна до просеката.

— Забранено е.

— Благодаря.

Прекосих паркинга, който беше почти пълен в тоя час на ясния слънчев ден, и продължих по просеката. По нея вървяха хора и общуваха с природата, но услужливо отскачаха, за да пуснат джипа ми.

Просеката се стесни и завих между две пясъчни дюни, откъдето преди пет години дон Жуан и неговата мадама се бяха спуснали на плажа.

Спрях горе-долу на същото място, където преди два дни бяхме застанали с Кейт, и слязох от колата. Пътят от хотел „Бейвю“ ми бе отнел общо по-малко от двайсет минути. Това означаваше, че двойката е стигнала там към седем и двайсет, ако Лусита беше посочила вярно времето, когато ги бе видяла.

После бяха намерили уединено място между дюните, бяха постлали одеялото, бяха извадили хладилната чанта и бяха нагласили видеокамерата или поне бяха свалили капачката, бяха отворили виното и така нататък, което означаваше някъде към осем без петнайсет.

Следваше малко вино, малко това-онова на одеялото и разходка по плажа, облечени или голи.

Събух си мокасините и закрачих по пясъка, където стотина души лежаха, разхождаха се, тичаха, играеха фрисби и плуваха в спокойното море.

Зачудих се дали дон Жуан и неговата мадама биха отишли до морето голи, макар и вечер. Може би. Хората, които въртят тайно любов, по природа са безразсъдни. Спрях при водата и погледнах назад към пясъчната дюна.

Ако се допуснеше, че са слезли до брега, може да бяха решили да заснемат романтичния залез, което означаваше, че камерата е била насочена точно към мястото на експлозията.

Загледах се в океана и се замислих за всичко това.

Включих мобифона си и зачаках да получа съобщение, обаче нямаше нищо. Съвсем малко хора имат номера ми и още по-малко от тях си падат по мен. Обаче обикновено ми се обаждат по два-три пъти дневно.

Включих пейджъра. Много хора имаха номера на пейджъра ми, сред които информатори, заподозрени, свидетели, колеги и обслужващият персонал на блока ми. Но и тук нямаше нищо.

Това мълчание или не означаваше нищо, или вещаеше нещо лошо. Ако съдех по собствения си опит, мълчанието обикновено не означава нищо, освен когато предвещава лоши неща. Стига дзен за тоя ден.

Замислих се дали да рискувам и да се обадя на мобифона на Кейт, обаче пак от собствен опит знаех, че адски много бегълци са залавяни при опит да се свържат с жени. Изключих и мобифона, и пейджъра.

Погледнах си часовника. Наближаваше четири и хората започнаха да си тръгват от плажа.

Поех обратно към джипа, като си мислех за посещението си в хотел „Бейвю“. Бях сигурен, че съм направил всичко, каквото трябваше да свърша в него, но човек винаги го гризе съмнението, че е пропуснал нещо, че не е задал някакъв въпрос, че не е забелязал някаква следа.

Всъщност бях убеден, че съм пропуснал нещо — нещо беше изскочило в главата ми и бе изчезнало, преди да го осъзная.

Дупките във времето винаги са важни, защото тогава се случват разни неща. Регистриране в хотела в четири и половина, в седем вечерта на плажа. Това бяха два и половина часа, които дон Жуан и неговата мадама бяха прекарали или в стаята, или извън нея.

Ако бяха прекарали времето в стаята, може да бяха правили секс, но не го бяха снимали, защото камерата е била в колата им. После бяха слезли на плажа с хотелското одеяло, сигурно пак да правят секс и да го заснемат. Какъв мъжага. След това бяха възнамерявали да се върнат в стаята със своя порно запис и отново да правят секс, докато го гледат. Супермен.

Струваше ми се абсурдно. Следователно може да не бяха правили секс, след като се бяха регистрирали в четири и половина. Тогава какво бяха правили през тия два и половина часа? Бяха разговаряли. Или спали. Бяха гледали телевизия или бяха чели. А може да бяха напуснали стаята и да бяха правили нещо друго, което да остави документна следа.

Обаче това се беше случило преди пет години. Следата не само че бе изстинала, но Тед Наш и Лайъм Грифит явно бяха изтрили отпечатъците им.

Това щеше да е цяло предизвикателство.

26.

Върнах се вкъщи малко след седем. Кейт беше в кухнята по оскъдно боди — готвеше любимата ми пържола с истински пържени картофки и чеснови хлебчета. Дрехите, които бях зарязал на пода в дневната, бяха прибрани и в кофичка с лед ме очакваше бутилка бира.

Това изобщо не беше вярно естествено, освен часа и че Кейт бе там. Седеше на фотьойла и четеше „Таймс“.

— Здравей — казах аз.

Кейт ме погледна.

— Здравей.

Хвърлих блейзъра на кушетката в знак, че имам намерение да остана.

— Е, как мина денят ти?

— Добре. — Тя продължи да чете вестника.

— Днес ходих на лекар — продължих аз. — Остава ми по-малко от месец живот.

— Откога го броиш?

— От около обяд.

— Ще си го отбележа в календара.

— Добре, виж какво ще ти кажа. Няма да се извинявам за поведението си снощи…

— По-добре се извини.

— Добре де, извинявай. Обаче и ти трябва да се извиниш, че ме излъга.

— Извиних ти се. Най-малко три пъти.

— Приемам извинението ти. Разбирам защо си го направила. И освен това смятам, че това е благотворно преживяване и за двама ни и заздравява и разкрепостява връзката ни.

— Ти си пълна откачалка.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре да прекратим този разговор — отвърна Кейт.

— Добре. Обаче искам да знаеш, че те обичам — точно затова се разстроих за теб и Тед Наш.

— Джон, мисля, че повече мразиш Тед Наш, отколкото обичаш мен.

— Не е вярно. Както и да е, какво ново в света на тероризма?

— Почти нищо. Ти какво прави днес?

— Поразходих се на изток.

Тя не отговори.

— Не ме проследиха и изключих мобифона и пейджъра си, за да не ме открият, затова не си успяла да се свържеш с мен.

— Не съм и се опитвала. Но имам съобщение за теб.

— От кого?

— От капитан Стийн. Иска да те види утре в девет сутринта в кабинета си.

— Каза ли защо?

— Не.

Както споменах, капитан Стийн е висш представител на НЙПУ във федералната Контратерористична спецчаст. Под негова опека са всички действащи ченгета, докато Джак Кьоних, агентът от ФБР, който командва целия парад, отговаря за феберейците като Кейт. Като нещатен агент, аз съм в сивата зона и понякога се отчитам на Стийн, друг път на Кьоних или и на двамата. Най съм доволен, когато не се налага да ги виждам.

— Защо Стийн ми праща съобщение по жена ми?

— Не знам. Може да се е опитвал да ти се обади.

— Можеше да ми прати имейл или факс вкъщи, даже да остави съобщение на телефонния секретар или мобифона ми. Освен това имам пейджър.

— Ами, може би иска да те види тъкмо защото мобифонът и пейджърът ти са били изключени. Както може би си спомняш, това е в нарушение на правилника.

— Спомням си. Обаче се съмнявам, че това е причината да ме вика.

— И аз.

— Смяташ ли, че е надушил какво правя?

— Те са надушили какво правим — коригира ме Кейт. — Джак ме вика утре в девет часа.

Не ми се щеше излишно да се стряскам от тая новина, но не можех да повярвам, че с Кейт случайно ни викат по едно и също време в кабинетите на шефовете ни.

— Какво има за вечеря? — попитах.

— Хляб и вода. Свиквай с тази диета.

— Ще те заведа на вечеря.

— Прекалено съм разстроена, за да ям.

— Може би трябва да си поръчаме вечеря — предложих аз. — Китайска манджа? Пица?

— Нито едното, нито другото.

— Какво ти се пие?

— Отворих бутилка бяло вино.

— Добре. — Отидох в кухнята. В хладилника имаше половин бутилка бяло вино и сода. Налях вино на Кейт и си направих скоч със сода.

Играта беше започнала сериозно. По-малко от две денонощия след панихидата. Трябваше да се сетя да поздравя Лайъм Грифит и да му стисна ръката, когато го изритам в ташаците.

Върнах се в дневната, дадох чашата на Кейт и се чукнахме.

— За нас — вдигнах тост аз. — Направихме всичко възможно.

Тя замислено отпи глътка вино.

— Трябва да съгласуваме версиите си.

— Лесна работа. Кажи истината. — Седнах на кожения си фотьойл и се завъртях към нея. — Прецакването не е престъпление, за разлика от лъжесвидетелството. Федералните затвори са фрашкани с хора, излъгали за нещо, което даже не е престъпление или най-многото е дребна простъпка. Спомни си девиза на ЦРУ: „Истината ще те направи свободен“.

— Може да си изгубя работата.

— Не си направила нищо лошо.

— Преди пет години ми казаха да не върша нищо по този случай, освен каквото ми е наредено.

— Е, забравила си. На мен пък преди два дни Грифит ми каза да не се занимавам със случая.

— Той не ти е шеф.

— Права си. Виж, утре най-много да ни посдъвчат, може би ще ни накажат с официално мъмрене и пряко нареждане да престанем да се занимаваме с това. Няма да вдигнат голям шум, защото така ще привлекат вниманието към проблема. Знам ги как стават тия неща. Само гледай да не те хванат в лъжа и всичко ще е наред.

Кейт кимна.

— Имаш право… но това няма да е от полза за кариерата ми.

— Е, това ще се компенсира от факта, че си омъжена за мен.

— Не се шегувам. За мен е важно. Баща ми работеше във ФБР, правеше всичко възможно за…

— Чакай малко. Какво стана с истината, справедливостта и патриотизма? Когато направи първата крачка в тая насока, склонът бързо стана стръмен и хлъзгав. Ти какво си мислеше, че ще се случи?

Тя си допи виното.

— Извинявай. Извинявай, че те замесих в тази история.

— Последните два дни бяха забавни. Погледни ме. Утре няма да се случи нищо лошо. Знаеш ли защо? Защото те имат какво да крият. Те са уплашени. И затова ти не бива да се страхуваш и да криеш нищо.

Кейт бавно кимна, после за пръв път се усмихна.

— По-възрастните мъже разбират как действа светът.

— Мерси за комплимента.

— Чувствам се много по-добре. Утре няма да се случи нищо лошо.

— Даже може да се случи нещо хубаво.

— Какво например?

— Не знам. Но каквото и да се случи, време е да си вземем годишен отпуск. Имаме нужда да се откъснем оттук. Пътуването в чужбина ще ни е от полза.

— Страхотна идея. Аз искам да видя Париж. Ти къде ще отидеш?

Госпожа Кори придобиваше чувство за хумор.

— Аз искам да видя къде е произведен тоя скоч. Ще ти пратя картичка.

Тя се изправи, дойде при мен и седна в скута ми. Прегърна ме и отпусна глава на рамото ми.

— Каквото и да се случи утре, ние ще се справим, защото сме заедно. Вече не се чувствам сама.

— Не си сама. — Обаче още щом го казах, ми хрумна смущаващата мисъл, че ако съм на мястото на Джак Кьоних, знам как да се справя с господин и госпожа Кори.

27.

Капитан Дейвид Стийн не ме накара да чакам и точно в девет сутринта влязох в ъгловия му кабинет. Той не се изправи, но и без това никога не го прави, освен ако гостът му не е с ранг на полицейски комисар и нагоре, и ми посочи да седна на стола срещу бюрото му. После пръв заговори с резкия си, сърдит глас.

— Добро утро.

— Добро утро. — Не можех да прочета нищо по лицето му. Искам да кажа, изглеждаше ядосан, обаче той винаги си изглежда така.

Трябва да спомена, че капитан Дейвид Стийн от НЙПУ има трудна работа, защото му се налага да играе втора цигулка на главен специален агент от ФБР Джак Кьоних. Обаче Стийн е корав стар евреин и не се дава на никого, даже на мен и особено на Джак Кьоних.

На стената висеше диплома от правен факултет и той наистина можеше да разговаря с феберейците на техния език, когато трябва. Беше дошъл в спецчастта от разузнавателния отдел на полицейското управление, по-рано наричан Червения отряд, обаче напоследък нямаше много червени, затова в РО на НЙПУ бяха насочили вниманието си към тероризма в Средна Азия. Веднъж Стийн ми бе казал: „Повече ми харесваха комунягите. Те все пак спазваха някои правила“.

Носталгията не е каквато беше.

Така или иначе, на Стийн сигурно му липсваше НЙПУ, също като на мен, обаче полицейският комисар го искаше тук и той беше тук и се канеше да ме насмотае за нещо. Неговият проблем, също като моя, бе раздвояването на лоялността. Ние работехме при феберейците, обаче си бяхме ченгета. Бях сигурен, че няма да е много суров с мен.

Той ме погледна.

— Адски си загазил, приятел. Виждате ли?

— Да не чукаш жената на някое голямо началство?

— В последно време не.

Стийн не ми обърна внимание.

— Нямаш ли поне малко представа как си се прецакал?

— Не, господин капитан. А вие?

Той запали недопушена пура.

— Джак Кьоних иска ташаците ти на билярдната си маса. Наистина ли не знаеш защо?

— Ами… Може да е всичко. Знаете ги какви са.

Не ги знаеше и нямаше да отговори на подмятането ми, обаче това му напомни, че сме братя.

Стийн запафка пурата си. От около пет години пушенето във федерални сгради беше забранено, но сега не бе моментът да повдигам тоя въпрос. Всъщност пепелникът му беше поставен върху надпис ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Той погледна някаква бележка върху бюрото.

— Докладваха ми, че вчера никой не е можел да се свърже с теб, нито по телефона, нито по пейджъра. Защо?

— Изключих мобифона и пейджъра си.

— Не трябва да изключваш пейджъра. Никога. Ами ако обявят бойна тревога? Няма ли да искаш да научиш?

— Да, естествено.

— Е? Защо тогава си изключил телефона и пейджъра си?

— Нямам извинение, господин капитан.

— Измисли си.

— Ще направя нещо по-добро. Истината е, че не исках да ме проследят.

— Защо? Някоя мадама ли чукаше?

— Не.

— Какво прави вчера?

— Ходих в Хамптън.

— Нали си бил болен?

— Не бях болен. Взех си свободен ден.

— Защо?

Спомних си собствения си съвет към Кейт.

— Поработвам по случая с полет осемстотин. В свободното си време.

Той мълча няколко секунди, после попита:

— Какво значи това „в свободното си време“?

— Случаят ме заинтригува.

— Нима? И какво ти е толкова интересно?

— Будалкането. Интересува ме будалкането.

— Да, мен също. Та значи, искаш да кажеш, че никой не ти е нареждал да се занимаваш с тоя случай, така ли? Това ли е идеята ти?

— В четвъртък бях на панихидата по случай пет години от катастрофата. И се замислих.

— С жена си ли беше?

— Да.

— И това ли те накара да се замислиш за полет осемстотин?

— Точно така. — Прибавих: — Струва ми се, че в следствието са пропуснати някои неща.

— Нима? И ти ще поправиш грешката, така ли?

— Опитвам се. В свободното си време. Стийн известно време мисли за това.

— Кьоних не искаше да ми съобщи защо си загазил. Каза аз да те питам. Май че тая работа с ТУЕ е причината. Как смяташ?

— Сигурно е така, господин капитан. Държат се адски странно за всичко, свързано с тоя случай.

— Кори, защо си навираш носа там, където не ти е работа?

— Аз съм детектив.

— И аз съм детектив, приятел. Обаче изпълнявам заповедите.

— Ами ако тия заповеди не са законни?

— Не ми излизай с тия университетски глупости. Аз съм правист. Повече ме бива да ръся глупости от теб.

— Искам да кажа, че…

— Някой казвал ли ти е в прав текст да не се занимаваш със случая?

— Да, господин капитан. Лайъм Грифит. На панихидата. Той беше там, кой знае защо. Обаче аз не съм на служба при Лайъм Грифит. Следователно неговото нареждане…

— Да, добре. Хубаво, слушай сега. Ти ми харесваш, Кори. Наистина. Обаче през кратката година, откакто си тук, ми докара страшно много проблеми. Някои изцепки ти се разминаха, първо, защото си нещатен агент, второ, защото си раняван при изпълнение на служебните си задължения, при това два пъти. Трето, защото свърши добра работа по случая с Халил. И четвърто, съвсем сериозно, бива те в това, което вършиш. Даже Кьоних те харесва. Е, не те харесва, но те уважава. Ти си полезен за службата. Както и жена ти. Хората я харесват, даже да не харесват теб.

— Благодаря.

— Само че ти не си от полза за кариерата й. Трябва да започнеш да спазваш правилника. Иначе ще се наложи да напуснеш.

Като че ли щеше да ми се размине леко, обаче надушвах нещо кофти и това не беше само пурата на Стийн.

— Ами, щом ми искате оставката…

— Да съм казвал такова нещо? Можеш да избираш — или се стегни, или напусни. Толкова ли е трудно? Просто ми кажи, че ще бъдеш послушно момче. Хайде. Казвай.

— Добре… Ще бъда… — Смяна на темата. — Господин капитан, не мога да повярвам, че не са ви казали каква е цялата тая история. Дали не си признавам нещо друго?

— Къде другаде си сгафил?

— Играя видео покер на служебния си компютър.

— И аз. Познаваш ли капелан Майк Халоран? Познаваш го, нали? Свещеника.

— Да, той…

— Той ме научи на нещо. Виж. — Стийн вдигна ръката си с пурата и леко махна във въздуха. — Всичките ти грехове са опростени. Върви си и повече не греши.

Пък си мислех, че аз съм откачалка.

— Страхотно — отговорих. — Е, тогава ще…

— Има още няколко неща. — Капитанът започна да рови из хаоса върху бюрото. — Имам задача за теб. Направо от Кьоних.

— Като става дума за това, в момента Кейт разговаря с него.

— Да. Знам.

— Той иска ли да ме види?

— Нямам представа. — Стийн измъкна една папка и я разтвори. Мразя, когато хората правят така.

— Спомняш ли си „Мисията невъзможна“?

— Хм… не много добре. Падам си по „Досиетата Х“.

— Аха. Ами, това е невъзможна мисия. Какво ще кажеш? И тази мисия ще е твоя, ако приемеш… нещо такова. Загряваш ли?

Не отговорих.

Той заби поглед в папката.

— Следиш ли тая история с Аден?

Надявах се, че има предвид бармана в „Дреснърс“.

— Запознат ли си с нея?

— Всъщност да. Посланик Бодин забранила на Джон О’Нийл да се върне в Аден, защото се държал зле. Лично аз смятам…

— Тя е пълен боклук. Това смятам аз. Обаче това да не излиза извън тия стени. Както и да е, та както сигурно знаеш, ние имаме някои хора там, хора от спецчастта на ФБР и НЙПУ. Е, те поискаха подкрепление.

— Сигурно и без това вече са предостатъчно.

— Така твърди и Бодин. Обаче О’Нийл получи разрешение да прати още неколцина в замяна на това, че го изритват от Аден и той не вдига шум.

— Кофти сделка. Би трябвало да вдигне шум.

— Професионалните феберейци правят каквото им наредят. Така или иначе, Кьоних ти препоръчва да се включиш в групата.

— Коя група?

— В Аден. Пристанищен град в Йемен.

— Това сериозно ли е?

— Напълно. Пише го тук. Задачата се смята за опасна и най-хубавото е, че ще подпомогне кариерата ти.

— Това наистина е чудесно. Обаче не съм сигурен, че го заслужавам.

— Естествено, че го заслужаваш.

— Колко време ще продължи тая синекурна мисия?

— Два месеца. Искам да кажа, оная страна е адски гадна. Разговарял ли си с някой от хората, които са били там?

— Не.

— Аз съм разговарял. Температурата била петдесетина градуса на сянка, само дето нямало сянка. Хубавото било, че зад всяко дърво стояла жена. Само дето нямало дървета. Хотела обаче си го бивало. Резервирали сме цял етаж в хубав хотел. Според тия хора и барът не бил за изхвърляне. И не можеш да водиш жени в стаите. Обаче ти си женен мъж, така че това не е проблем. Освен това извънбрачният секс е тежко престъпление и се наказва с обезглавяване. Или те убиваха с камъни? Струва ми се, че убиват жената с камъни, а мъжа го обезглавяват. Както и да е, там ще те осветлят по тия въпроси. Трябва много да внимаваш. — И прибави: — Това е полезно за кариерата.

— Чия?

— Твоята.

— Колкото и съблазнително да изглежда, боя се, че трябва да отклоня предложението — отвърнах.

Капитан Стийн се вторачи в мен през дима от пурата си.

— Не можем да те принудим да приемеш това назначение.

— Точно така.

— Трябва да го приемеш доброволно.

— Чудесен принцип.

— Обаче имам чувството, че ако не приемеш, може да не подновят договора ти. Е, не мога да го кажа така, защото звучи като принуда.

— Не бих го изтълкувал като принуда. По-скоро звучи като заплаха.

— Както и да е. Знаеш ли, може да се окаже забавно. Приеми.

— Имам лекции в „Джон Джей“. В четвъртък след Деня на труда6 трябва да съм в университета. Пише го в договора ми.

— Ще се опитаме да те върнем навреме. Обсъди го с жена си.

— Още сега ви казвам, господин капитан, че няма да замина за тъпия Йемен.

— Споменах ли за извънредното заплащане? И десет дни отпуска, когато се върнеш? Плюс годишната отпуска, която ти се събере там, получава се цяла ваканция.

— Звучи страхотно. Сещам се за няколко семейни мъже с деца, които имат нужда от тия пари. Ако няма нищо друго…

— Чакай. Трябва да ти кажа още някои неща, които ще ти помогнат да вземеш решение.

— Вижте, господин капитан, ако ще ми кажете, че отказът ми да приема това назначение ще провали кариерата на жена ми, това е неетично, а сигурно и незаконно.

— Нима? Ами тогава няма да ти го кажа. Обаче си е така. Не отговорих. Известно време двамата само се зяпахме.

— Защо Кьоних ме разкарва от Ню Йорк? — попитах накрая.

— Не те разкарва от Ню Йорк. Ще му се изобщо да те разкара от Земята. И това не е заради пейджъра, приятел. Ето какво ще ти кажа — предложението му за теб е страхотно. И предложението му за жена ти е още по-страхотно. Негово величество ви е сърдит и иска да ви прати някъде, където ще имате много време да си мислите как сте го разсърдили.

— Ами тогава да върви на майната си.

— Не, Кори, той няма да върви на майната си. По-скоро, струва ми се, ти ще вървиш на майната си.

Изправих се, без да ме е освободил.

— До един час ще получите оставката ми на бюрото си.

— Ти решаваш. Обаче първо поговори с жена си. Не можеш да подадеш оставка без бележка от жена си.

Понечих да си тръгна, обаче капитан Стийн стана и излезе иззад бюрото си. Погледна ме и тихо каза:

— Държат те под око, малкия. Пази се. Това е приятелски съвет.

Обърнах се и излязох.

28.

Госпожа Мейфилд я нямаше на бюрото й.

— Къде е Кейт? — попитах Дженифър Лупо, която седеше срещу нея.

— Отиде на среща с Джак в кабинета му — отвърна тя. — Оттогава не съм я виждала.

Явно Джак Кьоних и Кейт Мейфилд имаха да си приказват повече, отколкото Дейвид Стийн и Джон Кори. Надушвах нещо лошо.

Отидох на работното си място, което не бях направил преди срещата си със Стийн. На бюрото ми нямаше нищо ново, на телефонния ми секретар нямаше нищо спешно. Отворих имейла си. Обичайният боклук, освен съобщение от пътническата служба на ФБР във Вашингтон, което гласеше:

— Какво е това, по дяволите?…

Хари Мълър откъсна поглед от компютъра си.

— Какво има?

— Лош хороскоп.

— Опитай моя. Аз съм козирог. Ей, къде беше вчера?

— Бях болен.

— Търси те Стийн.

— Намери ме.

Мълър се наведе към мен.

— Загазил ли си нещо?

— Аз вечно съм си загазил. Направи ми една услуга. Кейт е при Кьоних. Когато излезе, предай й, че я чакам в онова гръцко кафене малко по-нататък по улицата. „Партенон“, „Акропол“, „Спарта“ — нещо от тоя род.

— Защо не й оставиш бележка на бюрото й?

— Защо просто не ми направиш услуга?

— Всеки път, щом ти направя услуга, се чувствам като съучастник в престъпление.

— Ще ти донеса баклава.

— Нека е царевична кифличка.

Изправих се.

— И не го споменавай на друг.

— Препечена, с масло — отвърна той.

Бързо тръгнах към асансьора. По пътя си мислех какво ми подсказва да направя инстинктът ми. Първо, да се махна от сградата в случай, че Кьоних пожелае да разговаря с мен, след като подложи на разпит Кейт. Второ, следващият човек, с когото трябваше да говоря, беше тя, насаме и далеч от Министерството на любовта. Инстинктът ми подсказваше верни неща.

Излязох от асансьора и се запътих на юг по Бродуей към Световния търговски център.

Предимството на това кафене — „Акропол“ — бяха сепаретата с високи облегалки, които скриваха клиентите от улицата. Освен това ужасяващата тенекиена гръцка музика заглушаваше разговорите и през пет минути се разнасяше отвратителното дрънчене от строшени съдове. Това също беше на запис и се предполагаше, че е забавно. Сигурно човек трябва да е грък, за да схване смешката.

Седнах в едно свободно сепаре в дъното.

Имах чувството, че хватката около мен се стяга — че не бива да използвам мобифона и служебния си телефон, имейла и даже домашния си телефон. Когато феберейците те вземат на мушка, можеш да се отпишеш.

Сервитьорката дойде и си поръчах кафе.

Пиех третото си кафе, когато се наведох към пътеката и видях, че в заведението влиза Кейт. Тя ме забеляза, бързо се приближи и се настани срещу мен.

— Защо си тук? — попита ме госпожа Мейфилд.

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Джак те търси.

— Тъкмо затова съм тук. За какво си приказвахте?

— Той ме попита дали съм се ровила в случая с боинга на ТУЕ. Потвърдих. След като ми благодари за откровеността, Джак ме попита дали и ти си се ровил в случая. — Кейт се поколеба. — Казах му истината. Той ме разпита за някои подробности и му отговорих, че сигурно вече знае всичко, случило се от панихидата досега. — Тя замълча за миг и прибави: — Нали ти така предложи?

— Да. Как понесе истината Кьоних?

— Не много добре.

Сервитьорката дойде и Кейт си поръча чай от лайка, каквото и да е това.

— Каза ли му къде съм ходил вчера?

— Казах му, че си ходил на изток и че не знам нищо повече. Съвсем честно му обясних, че не споделяш много с мен, за да не се налага да лъжа. Той оцени стратегията от професионална гледна точка, но беше много ядосан.

— Ядосва го дори само споменаването на името ми. Донесоха чая на Кейт. В същия момент издрънчаха строшените чинии и тя се сепна. Виждах, че е малко нервна след едночасовия разговор с Кьоних.

— Това беше запис — успокоих я. — Стресна ли се?

— Нищо ми няма. — Кейт отпи глътка чай и се наведе към мен. — Пределно ясно му заявих, че аз съм те помолила да се заемеш с този случай и че ти неохотно, само заради мен си се съгласил да провериш някои неща. Казах му, че поемам цялата отговорност за всяко нарушение на принципите, правилниците, текущите заповеди и така нататък.

— Лицето му зачерви ли се? Обожавам, когато лицето му се зачерви. Някога виждала ли си го да троши молив с пръсти?

— Това не е шега. Но да, намираше се в състояние на овладян бяс.

— Е, това подсказва нещо, нали? Някой — правителството, ФБР, ЦРУ — крие нещо.

— Не непременно. Той бил бесен, защото за втори път ми се обяснявало, че този случай не е моя работа. Те не обичали да повтарят два пъти нещо, даже да е незначително. В спецчастта нямало място за изменници и умници. Гневът на Джак нямал нищо общо със самия случай, а с по-важните проблеми около подпомагането и поощряването на привържениците на теориите за заговорите и скандализирането на масмедиите.

— Защо ли не сме се сетили за това?

— Защото са алабализми.

— Надявам се, че си му го казала.

— Не му го казах. Отговорих, че напълно го разбирам.

Не бях съвсем сигурен каква е позицията на госпожа Мейфилд по тоя въпрос, затова се поинтересувах:

— И какво стана в крайна сметка?

— Пряко ми нареди да не се замесвам в това и обеща, че ако му дам дума, служебното ми досие няма да пострада.

— Ето, виждаш ли, не е голяма работа. Къде искаш да се срещнем за обяд?

Без да обръща внимание на въпроса ми, тя попита:

— Какво ти каза капитан Стийн?

— А, да бе. Стийн. Кьоних не му е съобщил нищо, освен че едно от проблемните ченгета, с други думи аз, трябва да бъде напляскано за нещо си. Даже се наложи да му обяснявам какъв според мен е проблемът, за да може да ме сдъвче за провинението. Получи се малко странно.

— Това ли е всичко?

— Общо взето. — Реших още да не споменавам за йеменската история, ако изобщо се наложеше да й кажа.

— Тогава защо Джак иска да те види?

— Не знам. А ти?

— И аз… Сигурно иска лично да те смъмри.

— Абсурд. Той ме обича.

— Всъщност не. Но те уважава.

— И аз го уважавам.

— Но… смята, че не ставаш за екипна игра. Сам го каза. Бои се, че може да дискредитираш спецчастта.

— Нима? Майната му. Той не може да търпи никое ченге в службата. Изнервяме го.

Кейт не отговори.

— Няма нужда да се срещам с Джак Кьоних — осведомих я. — Напуснах.

Тя ме погледна.

— Какво?!

— Стийн ме накара да избирам: или да не си вра носа в случая с полет осемстотин, или да напусна. Реших да напусна.

— Защо? Просто остави този случай, Джон. Не си струва да провалим кариерите си заради него.

— Може и да си струва. А може би не. Подадох оставка заради принципа. С други думи, писна ми тая работа. — Освен това не исках някой да може да ме прати в Йемен и да се ебава с живота ми. Обаче не го казах на Кейт.

— По-късно ще поговорим за това… — Тя замълча за миг. — И Джак ме накара да избирам между някои неща.

Знаех си, че не сме се отървали толкова леко.

— Първо, постоянно преместване някъде във вътрешността на Съединените щати. Второ, временно назначение в помощ на правния аташе на ФБР в разследването на атентата срещу американското посолство в столицата на Танзания, Дар ес Салам.

Изчаках, докато смеля тая информация, като избягвах погледа на Кейт.

— Ти си наясно естествено, че това е наказание, а не награда за добрата инициатива — заявих накрая.

— Той не ми представи нещата така.

— Какво ще правиш?

— Ти какво искаш да направя?

— Ами… Ню Йорк не ти харесва, затова приеми преместването в Дъбюк7 или някое друго затънтено място.

— Всъщност Ню Йорк ми харесва.

— Откога?

— Откакто ми предложиха да го напусна. Виж, Джон, ако приема временното назначение в Танзания, ще ми гарантират поне още две години в Ню Йорк. От друга страна, преместването във вътрешността на Щатите е постоянно. Ти ще трябва да подадеш молба за преместване там, където ме пратят, и може да минат години, докато се озовем в един и същи град. Ако изобщо се получи.

— Казах ти, аз ще подам оставка.

— Няма. И даже да подадеш оставка, ще напуснеш ли Ню Йорк, за да дойдеш с мен в Далас, Кливланд или Уичита?

— Ще те следвам навсякъде. Никога не съм ходил на запад от Единайсето авеню. Може да се окаже забавно.

Тя ме погледна, сякаш за да види дали съм сериозен. Не бях естествено.

— Ще си намеря работа като охранител в универсален магазин — прибавих. — Има и друга възможност — да кажа на Кьоних да върви на майната си.

— Това не е от полза за кариерата. Виж, мога да подам жалба, обаче е по-лесно да приема временното назначение в чужбина. Няма да е за повече от три месеца. После се връщам, проблемът е решен и ще можем да продължим нормалния си живот и работа. Накарах Джак Кьоних да обещае, че ще продължат договора ти за още две години в Ню Йорк.

— Моля те, недей да водиш преговори за моя договор вместо мен. Имам си адвокат за тая работа.

— Аз съм ти адвокат.

— Тогава аз ще ти казвам какво да правиш. А не обратно.

Кейт ме хвана за ръка.

— Джон, нека приема назначението в чужбина. Само така ще решим проблема.

Стиснах пръстите й.

— А аз какво ще правя сам в Ню Йорк? Тя принудено се усмихна.

— Прави каквото искаш. Обаче имай предвид, че ще пратя десет агенти денонощно да те наблюдават. По седем дни в седмицата.

Отвърнах на усмивката й и се замислих за тия интересни събития. По същество Кейт Мейфилд и Джон Кори, двама обикновени смъртни, бяха оскърбили боговете, които сега бяха решили да ни прогонят от „Акропола“ в Африка и Средна Азия. Другата възможност беше да легнем пред валяк.

— Защо и ти не подадеш оставка? — попитах я.

— Няма да подам оставка. Ти също.

— Ами тогава ще подам заявление да ме пратят в Танзания с теб.

— Забрави. Вече питах. Няма да ти разрешат. — Кейт ме погледна. — Моля те, Джон. Нека замина и моля те, не подавай оставка. Поне докато се върна.

Щракнах с пръсти и взех поредното си глупаво решение.

— Ще ме мъчат угризения, че ти си в Африка, докато аз живея тук в разкош. Затова ще подам заявление да ме пратят в Аден. Това е в Йемен.

Тя дълго се взира в мен.

— Много мило… много… — Виждах, че започва да се разстройва. Пусна ръката ми и избърса очите си с книжна салфетка. — Не мога да ти позволя да го направиш. Няма причини да… Искам да кажа, аз съм виновна за всичко.

— Вярно е. Обаче аз знаех в какво се забърквам. Просто си мислех, че няма да ни спрат толкова скоро. Трябва да реагират толкова бързо и с терористите.

Тя не отговори.

— Е, ще заминем поотделно в командировка, ще се приберем вкъщи почернели и във форма и ще продължим откъдето сме прекъснали.

Кейт бавно кимна.

— Откъде знаеш, че ще приемат предложението ти да заминеш за Йемен?

— Имат нужда от хора там и не могат да намерят доброволци.

— Откъде знаеш?

— Стийн ми го спомена.

— Той… Защо?… Поиска ли да заминеш?…

— Само ми предложи. Което е страхотно съвпадение.

— Кретен такъв! — Тя силно ме ритна по пищяла под масата. — Защо не ми каза?…

— Чакай малко. Предложението на Стийн да ме прати в Йемен няма значение. Аз отказах и заявих, че напускам. Обаче след като ти възнамеряваш да запазиш работата си, ще замина за Йемен, а ти ще заминеш за Танзания.

Струваше ми се логично, обаче виждах, че тя кипи. Посегнах пак да хвана ръката й, но Кейт я отдръпна и скръсти ръце на гърдите си. Обикновено това не беше добър признак.

Съдовете пак издрънчаха и двама възрастни клиенти, които току-що бяха седнали в съседното сепаре, се стреснаха. Надявах се, че в „Акропол“ имат дефибрилатор.

Кейт известно време бесня вътрешно, после се овладя.

— Добре тогава, всичко е уредено — студено заяви тя. — Приемаме временните назначения, което всъщност може да ни е от полза, и оставяме този проблем в миналото.

— Приеми го като положителен ход за кариерата и на двамата — вметнах аз. — И имаш право, два-три месеца раздяла сигурно ще ни дойдат добре.

— Нямах това предвид.

— Аз също.

Хванахме се за ръце и Кейт ми напомни:

— Трябва да се срещнеш с Джак.

— С нетърпение го очаквам.

— Имам време до вторник да приведа делата си в ред. Колко време ще ти отнеме това?

— Докато приведа делата си в ред, ще минат десетина години. Обаче ще съм готов до вторник.

— Трябва да ми направят различни ваксини. И днес трябва да се обадя в пътническата служба.

— И аз.

— Преди да се оженим, не ме интересуваше къде ме пращат.

— И мен.

— Ти беше нюйоркско ченге.

— Да бе, обаче веднъж трябваше да дежуря две седмици в Бронкс.

— Бъди сериозен, Джон.

— Добре. Сериозно съм бесен. Използват всеки от нас двамата, за да се избавят от другия и да го накарат да млъкне. Това е предупреждение. Следващия път няма да се отървем толкова леко.

— Няма да има следващ път. Случаят е приключен. Приключен.

— Съгласен съм.

— Повтори го.

Ако го повторех, трябваше да съм откровен. Най-много ме вбесяваше това, че Джак Кьоних използва брачния възел, за да ми завърже ръцете. Това беше ново преживяване за мен.

— Не ме бива да губя — казах.

— Престани с това мъжкарско перчене. Случаят е приключен. Аз го отворих и аз ще го затворя.

— Добре. Повече никога няма да спомена за това. Тя смени темата.

— Смяташ ли, че има нещо ново по случая с „Коул“?

— Поне на мен не ми е известно. Ще ме осведомят на място.

— Имали някои нови улики за атентатите срещу посолствата в Танзания и Кения. Няма съмнение, че зад атентатите стои тази организация, Ал Кайда. Заловили двама важни заподозрени, които се съгласили да говорят. Както знаеш, Ал Кайда е замесена и в атентата срещу „Коул“.

— Да. — Повиках сервитьорката, поръчах царевична кифличка с масло и поисках сметката.

— Тези назначения може и да са наказание, но междувременно ние може да свършим нещо полезно — отбеляза Кейт.

— Да. Ще приключим следствията и ще се приберем преждевременно. Искаш ли още чай?

— Не. Слушаш ли ме?

— Да.

— Трябва да внимаваш. Йемен е вражеска страна.

— Ще се чувствам точно като у дома си. И ти внимавай.

— Танзания е приятелска държава. При атентата срещу посолството загинаха стотици танзанийци.

— Да. Добре, ти тръгни първа. Аз ще дойда след десет минути.

Кейт се изправи и ме целуна.

— Недей да се дърлиш с Джак.

— Не бих си го и помислил.

Тя си тръгна, аз допих кафето си, донесоха ми царевичната кифличка, платих сметката и получих ресто.

Вече трудно можеха да ме ядосат — бях спокоен, хладнокръвен, съсредоточен и готов за реванш.

29.

Когато излязох на Бродуей, намерих уличен телефон и набрах мобифона на Дом Фанели.

— Можеш ли да говориш? — попитах, когато бившият ми партньор вдигна.

— Отивам да поема едно двойно убийство на западна Двайсет и трета, обаче за теб винаги имам време. Какво има?

Никога не мога да разбера кога ме занася, обаче той се оплаква от същото.

— Трябва да намеря трима души — отвърнах аз.

— За теб ще намеря и четирима.

— Първата е жена, фамилията й е Скаранджело, малкото й име е Роксан.

— Ей, имам четири братовчедки на име Роксан Скаранджело. За какво ти е?

— Студентка от Университета на Пенсилвания или Пенсилванския щатски университет…

— Каква е разликата?

— Откъде да знам, по дяволите? Просто слушай. Между двайсет и пет и трийсетгодишна, живяла е в района на Филаделфия и може още да е там. Родена през юни, без дата и година.

— Това ли е всичко?

Нямаше причина да му казвам за лятната й работа, което щеше да го насочи към хотел „Бейвю“, а аз не исках.

— Да. Първо провери в университетите. Вторият е мъж, фамилията му е Брок, малкото му име е Кристофър. На около трийсет и пет години. Работи или е работил в хотелиерската промишленост. Последният му известен адрес отпреди пет години е на Лонг Айлънд.

— Не ми даваш почти никаква информация.

— Има татуировка на мишка, надничаща от гъза му.

— А, оня Кристофър Брок ли!

— Третата е жена, фамилията й е Гонзалес Перес, малкото й име е Лусита. Латиноамериканка естествено, родена в Салвадор, имиграционният й статут е неизвестен, около двайсет и пет годишна, работила в хотелиерската промишленост. — И прибавих: — С нея няма да имаш късмет. Съсредоточи се върху първите двама.

— Добре. За какво става дума?

— Не мога да ти кажа, Дом.

— Да позная ли?

Не отговорих.

— Обадих се на Хари Мълър, просто да го чуя и да видя харесва ли му работата при феберейците — продължи Фанели. — Стигнахме до Джон Кори и той каза, че се държиш странно. „Какво му е странното на това, че Кори се държи странно?“ — питам го. И той вика, че последните няколко дни те нямало и си разменял словесни съобщения с жена си. Още по-странно било това, че си купил два сандвича с наденица и изобщо не си опитал своя. После тая сутрин Мълър ми се обажда и казва, че Стийн разговарял с теб в кабинета си и че сега пак те нямало, само че тоя път чакал да му донесеш печена кифличка. Та…

— Нали трябваше да поемеш двойно убийство?

— Жертвите няма да избягат. Та от всичко това си направих извода, че си вреш носа в катастрофата на полет осемстотин.

— И как стигна до тоя извод? — спокойно попитах аз, въпреки че бях малко изненадан.

— Лесно. Просто събрах две и две.

— Какво си събрал?

— Ами, ти си питал Мълър дали е участвал в разследването на катастрофата, казал си му, че си ходил на панихидата, освен това знам, че Кейт е работила по случая, както и Мари Губитози. А сега търсиш някакъв тип на име Брок, дето преди пет години живял на Лонг Айлънд. Съвпадение ли? Едва ли. Виждам връзка между всичко това, Джон.

Понякога забравям, че синята мрежа работи двупосочно, забравям и че Дом Фанели е умно ченге.

— Трябваше да станеш детектив — отвърнах. — Добре, хайде да видим дали ще успееш да ми намериш тия имена.

— За кога ти трябват?

— След около два месеца.

— Би трябвало да съм готов след около две седмици. Или след два дни. Ще ти се обадя.

— Не бързай. Заминавам за два месеца за Йемен.

— Къде е тоя Йемен, по дяволите?

— Има го на картата. Пращат ме там, за да ме научат как се изпълняват заповеди.

— Отврат. Може би ще е по-добре да изпълняваш заповедите.

— Точно това правя. Заминавам за Йемен.

— Там като на Стейтън Айлънд ли е?

— Да, обаче феберейците имат по-голяма власт. Освен това Кейт заминава за Африка, за да научи същия урок.

— Мама мия. Преебали са ви. Ей, ще наглеждам апартамента ти, докато те няма.

— Ще ти дам ключ. Обаче не го превръщай в любовно гнездо.

— В какво? Ей, приятел, какво ще се случи с мен, ако феберейците загреят, че търся ония хора? Ще получа ли безплатен билет за Йемен?

— Няма да загреят. Ти няма да разпитваш ония хора, нито ще влизаш в контакт с тях. Интересува ме само къде са. По-нататък аз ще се погрижа, когато се върна.

— Дадено. Хайде да пием по бира, преди да заминеш.

— По-добре не. В момента ме държат под око. Ще оставя ключа от апартамента в офиса на домоуправителя.

— Добре. Ей, струва ли си?

Разбрах въпроса му.

— Отначало не бях сигурен. Обаче системата току-що ме срита в ташаците. Затова сега трябва да й го върна.

Фанели замълча за миг, нещо напълно несвойствено за него.

— Да — накрая отвърна той. — Ясно. Само че понякога просто трябва да изтърпиш удара.

— Понякога. Но не и тоя път.

— Имаш ли нещо ново по случая?

— Кой случай?

— Добре. Кога заминаваш?

— Сигурно във вторник.

— Обади ми се, преди да заминеш.

— Не. Ще ти се обадя, когато се върна. Не ме търси, докато съм там.

— Даже не знам къде е това място, по дяволите. Предай добър път на Кейт. Ще се видим, като се върнеш.

— Благодаря, Дом. — Затворих и се запътих обратно към Федерал Плаза.

Както веднъж беше казал някой, дефиницията на лудост е всеки път да правиш едно и също и да очакваш различни резултати. Според тая дефиниция определено бях луд.

30.

Влязох в кабинета на господин Кьоних, внушителна ъглова стая с чудесен изглед към Световния търговски център, Статуята на свободата, Стейтън Айлънд и пристанището.

Бях влизал там няколко пъти и нито един от поводите не беше особено радостен. Тоя ден нямаше да е по-различен.

Джак Кьоних стоеше до един от прозорците с гръб към мен и гледаше пристанището.

Така демонстрираше силата си — чакаше да види как ще обявиш присъствието си. Помислих си дали да не извикам на арабски „Аллах акбар!“ и да се втурна към него, обаче предпочетох да се прокашлям.

Той се обърна и кимна.

Джак Кьоних е висок слаб мъж с късо подстригана сива коса, сиви очи и носи сиви костюми. Струва ми се, че би трябвало да оставят впечатление за стомана, обаче на мен ми напомнят за графит. Може би за бетон.

Той ми стисна ръката и посочи една кръгла маса.

— Сядай.

Седнах и Кьоних се настани срещу мен.

— Кейт ли ти каза, че искам да те видя?

— Да.

— Къде беше?

— В кабинета на капитан Стийн.

— После.

— А, разходих се, за да си проясня главата. Пурата му ме довърши. Искам да кажа, не се оплаквам, че пуши въпреки забраната, обаче…

— Дейвид ми каза, че искаш да напуснеш.

— Промених решението си. Освен ако вие не искате да напусна.

— Не. Искам да останеш тук.

Само дето не прибави „Където мога да те държа под око и да ти прееба живота“, обаче и двамата го разбирахме.

— Оценявам доверието ви — отвърнах.

— Не съм казвал подобно нещо. Всъщност изобщо не вярвам на твоята преценка. Но искам да ти дам още един шанс да си от полза за екипа и родината си.

— Отлично.

— Не се ебавай с мен, Джон. Не съм в настроение.

— Аз също.

— Добре. Тогава да минем на въпроса. Занимавал си се със случая с полет осемстотин в служебно време, въпреки изричните инструкции да не го правиш.

— Не изпълнявам заповедите на Лайъм Грифит.

— Не, ти изпълняваш моите заповеди и аз ти казвам, както казах на Кейт, че няма да се бъркаш в този случай. Защо ли? Защото е засекретен? Защото има някакъв заговор? Ако смяташ така, наистина трябва да си подадеш оставката и да проучиш този въпрос. И може би ще го направиш. Но засега искам да заминеш за Йемен и да се запознаеш с това какво се опитваме да постигнем по отношение на американската безопасност по света.

— И какво се опитваме да постигнем?

— Сам ще установиш.

— Защо точно в Йемен? Защо не там, където отива Кейт?

— Това не е наказание, ако си го мислиш. Почетно е да служиш в чужбина.

Ние дори не бяхме на една и съща планета, затова нямаше смисъл да споря с него.

— Благодарен съм ви за тази възможност — отвърнах. — Знам.

— И какво ще правя там?

— Подробно ще те осведомят в Аден.

— Добре. Не искам да съм прекалено усърден и посланичката да ме изгони.

Той ме изгледа ледено.

— Това е важно назначение. Загинаха седемнайсет американски моряци и ние непременно ще заловим виновниците.

— Нямам нужда от агитация. Върша си работата.

— Да. Обаче ще я вършиш по правилата.

— Чудесно. Това ли е всичко?

— Това е за Йемен. Кажи ми какво прави вчера.

— Разходих се на изток.

— Къде?

— На плаж.

— Не си почернял.

— Седях на сянка.

— Защо мобифонът и пейджърът ти бяха изключени?

— Имах нужда от психическо възстановяване.

— Добре, че го осъзнаваш.

Това наистина беше смешно и аз се усмихнах.

— Но никога повече не изключвай пейджъра си — прибави Кьоних.

— Слушам. Пейджърът и мобифонът ми ще работят ли в Йемен?

— Ще се погрижим да работят. Ще те попитам нещо: смяташ ли, че имаш някаква нова информация за полет осемстотин?

Е, това вече беше подвеждащ въпрос.

— Ако имах, вие пръв щяхте да научите.

— Това се разбира от само себе си. Сигурно си чул слуха за някакъв запис — равнодушно прибави той.

— Да.

— Много хора са го чули. Но подобно на всички слухове, митове и градски легенди, в него няма нищо повече — просто мит. Знаеш ли как се зараждат тези неща? Ще ти кажа. Хората изпитват непреодолима потребност да обяснят необяснимото. Имат нужда да вярват в съществуването на нещо — обикновено нещо неодушевено, например в Светия Граал или някакъв таен сборник с ръкописи — или, ако е извършено престъпление, някаква взривоопасна улика, която крие ключа за невъобразима загадка. Животът е по-елементарен.

— Понякога наистина е така.

— Затова хората с развинтено въображение си измислят, да речем, поразителна улика, която е била изгубена или скрита, но която, ако бъде намерена, ще разкрие абсолютната истина. Много хора започват да вярват в това нещо, каквото и да е то, защото им носи утеха и надежда. И скоро слухът за него се превръща в легенда и мит.

— Нещо не схващам. Кьоних се наведе към мен.

— Няма никакъв видеозапис, на който двама души се чукат на плажа, а зад тях експлодира самолетът.

— Нито ракета ли?

— Нито ракета, по дяволите.

— От плещите ми се смъкна страхотен товар. Защо не отменим тая работа с Йемен и Танзания?

— В никакъв случай.

— Добре тогава, ако няма нищо друго, трябва да се обадя в пътническата служба.

Господин Кьоних остана седнал, затова и аз не се изправих.

— Знам, че си адски разочарован от случая с Халил, и всички споделяме твоето разочарование — заяви той.

— Добре. Обаче въпреки това разочарованието си е мое.

— И естествено, ти лично си ангажиран със случая. Искаш да го приключиш.

— Искам отмъщение.

— Както и да е. Знам, че гибелта на хората, които работиха по случая, дълбоко те е наранила. Кейт твърди, че като че ли не можеш да приемеш смъртта на Тед Наш.

— Хм… моля?

— Тя казва, че не можеш да повярваш в смъртта му. Това често се случва, когато умре близък колега — като отхвърля смъртта му, човек отхвърля възможността същото да се случи с него. По този начин преодолява случилото се.

— Да… ами… на мен… — Всъщност изобщо не ми пукаше.

— Както сигурно знаеш, Кейт и Тед много се бяха сприятелили, но тя успя да преодолее скръбта.

Това започваше да ми писва и тъй като не ми се струваше важно, разбирах, че Кьоних нарочно ме ядосва, защото аз го бях ядосал. Малка отплата от готиния Джак.

— Честно казано, хич не си падах по Тед Наш и преодолях скръбта около две секунди след като научих, че е убит. Какво се опитвате да постигнете?

На тънките му устни плъзна едва забележима усмивка, която моментално изчезна.

— Предполагам, че съм се отклонил. Въпросът е, че когато се върнеш, ще сформирам специална група и ще удвоя усилията по случая с Халил.

— Добре. Това е захарното петле, което ми подхвърляте. Нали така?

— Това е захарното петле. Пращам те в Йемен, за да се стегнеш. Ако останеш в отбора, ще получиш топката и ще вкараш нов гол. Ако го напуснеш, никога няма да имаш такъв шанс.

— Точна аналогия. И имате право. Случаят с Халил е по-важен за мен от търсенето на някаква призрачна улика, свързана с катастрофата на полет осемстотин. — И прибавих, защото беше вярно: — Разбирам защо сте главен тук. Много ви бива.

— Знам. Обаче ми е приятно да го чуя.

Зачаках да ми каже колко велик съм и аз, обаче той не го направи.

— Не се ли смущавате, че пренебрегвате вероятността да съществува такъв видеозапис?

Кьоних дълго ме наблюдава.

— Не я пренебрегвам. Казвам ти, че записът не съществува, обаче даже да съществуваше, това не е твоя работа. Надявам се, че ти е ясно.

— Напълно.

Той се изправи и ме изпрати до вратата.

— Ще ти е приятно да работиш с агентите в Йемен. Те са първокласен отбор.

— Нямам търпение да допринеса за успеха на мисията. Бих искал да се върна до Деня на труда.

— На първо място е мисията. Но е възможно.

— Добре. Имам лекции в „Джон Джей“.

— Това ми е известно. Не искаме да ти създаваме излишни трудности.

— А само необходими трудности.

— Всички сме воини в борбата срещу глобалния тероризъм.

— Както и във войната срещу ислямския джихад.

Той продължи, без да обръща внимание на моя англо-арабски.

— Йемен се смята за вражеска страна. Трябва много да внимаваш. Тук те очаква голямо бъдеще и не искаме да ти се случи нещо. Кейт също не би искала, сигурен съм. Преди да заминеш, трябва да се отбиеш в правния отдел, за да се погрижиш за завещанието си. И да упълномощиш изпълнението му в случай, че изчезнеш или бъдеш отвлечен.

Гледахме се в продължение на няколко безкрайни секунди.

— Нямах намерение да ми се случват такива неща — наруших мълчанието накрая.

— Не се заблуждавай, това е опасно място — осведоми ме той. — През декември деветдесет и осма например четирима отвлечени западни туристи бяха убити от религиозни екстремисти.

— Будисти ли?

— Не, мюсюлмани.

— Аха. Значи това е мюсюлманска страна.

Господин Кьоних явно губеше търпение към моята престорена тъпота, обаче продължи:

— През последните десетина години в Йемен са отвлечени над сто западняци.

— Без майтап? Какво са правили там, по дяволите?

— Не знам… бизнесмени, учени, туристи.

— Ясно. Но след изчезването на първите четирийсет-петдесет, останалите не са ли си казали: „Може би трябва да отида в Италия или някъде другаде?“ Нали разбирате?

Той продължително ме измери с поглед и отвърна с принудено търпение:

— Не е важно защо са били в Йемен. Но за твое сведение сред отвлечените и изчезналите няма американци. Главно европейци. Те имат склонност към авантюристични пътешествия. Твоята задача отчасти ще е да събереш информация за изчезналите западняци — и да внимаваш да не станеш един от тях.

Спогледахме се и може да си въобразявах, обаче ми се стори, че на устните му пак плъзва усмивка.

— Разбирам — отвърнах.

— Убеден съм.

Ръкувахме се и си тръгнах.

31.

С Кейт прекарахме остатъка от деня на Федерал Плаза — трябваше да привършим с текущата работа и да се сбогуваме. Отидохме в амбулаторията, където ни направиха ваксини за болести, за които никога не бях чувал, и получихме по шишенце хапчета против малария. Сестрите ни пожелаха лек и безопасен път, при това без капчица ирония.

Докато разчиствах бюрото си, Хари Мълър ми каза:

— Не знаех, че си подал заявление за Йемен.

— Аз също.

— Ядосал ли си някого?

— Кьоних си мисли, че имам връзка с жена му.

— Без майтап?

— Тя е въртиопашка, обаче не го казвай на никого.

— Да… Кейт за Африка ли заминава?

— За Танзания. Заради атентата срещу посолството.

— Тя пък кого е ядосала?

— Кьоних. Той я свалял и тя заплашила, че ще подаде жалба за сексуален тормоз.

— Будалкаш ме, нали?

— Не пускай никакви слухове. Джак не обича слуховете. Стиснахме си ръцете.

— Открий копелетата, които са взривили „Коул“ — каза той.

— Ще направя всичко възможно.

Последната ми спирка, без Кейт, беше правният отдел на горния етаж, където една млада правистка — шестнайсетинагодишна — ми даде да попълня и подпиша разни документи, сред които пълномощно в случай, че бъда отвлечен или изчезна.

— Ако сте мъртъв, изпълнителите, посочени във вашето завещание, имат право да уредят имуществените въпроси — поясни тя. — Но ако само изчезнете, положението става адски досадно. Нали разбирате? Искам да кажа, мъртъв ли сте, или сте жив? Кой ще ви плаща наема и всичко останало?

— Джак Кьоних.

— На кого ще оставите пълномощно? Не е задължително да е правист. Просто човек, на когото имате доверие да подписва чековете ви и да ви представлява, докато ви открият.

— Кого е упълномощил Елвис Пресли?

— Какво ще кажете за жена ви?

— Тя сигурно ще е в Африка.

— Убедена съм, че ще й позволят да се прибере. Жена ви. Става ли?

— Искате да кажете, че ако изчезна или ме отвлекат, жена ми ще получи достъп до чековата ми книжка, спестовните ми сметки, кредитните ми карти и заплатата ми, така ли?

— Точно така.

— Ами ако след година се появя и установя, че съм разорен?

Момичето се засмя.

Не бях чак толкова свикнал да съм женен и това беше мигът на истината.

— Кого упълномощи жена ми? — попитах невръстната правистка.

— Тя още не е идвала тук.

— Ясно… добре де, нека е жена ми.

Тя вписа името на Кейт в документа, аз го подписах и момичето го завери нотариално на място.

Свършихме още някои неща и тя накрая ме осведоми:

— Това е всичко. Желая ви приятно пътуване. Ще се видим, когато се върнете.

— Ако ме отвлекат, ще ви пратя картичка.

С Кейт бяхме решили да не си тръгваме заедно, затова си уговорихме среща в шест часа в „Еко“. Аз отидох там пръв и както винаги, вътре гъмжеше от прависти, главно адвокати, които можеха да се търпят един друг само в нетрезво състояние.

Поръчах си двоен дюърс. В края на бара зърнах хубава жена и мина известно време, докато разбера, че това е бившата ми с нова прическа и цвят на косата. Погледите ни се срещнаха, Робин се усмихна, вдигна чаша и пихме наздравица отдалече. Факт е, че в редките случаи, когато разговаряме или се срещаме, все още се разбираме. Тя ми даде знак да отида при нея, обаче аз поклатих глава й си поръчах още един двоен скоч.

Появиха се неколцина мъже и жени от полицейската страна на двайсет и шестия етаж, сред които Хари Мълър, и аз се присъединих към тях. После пристигнаха неколцина приятелчета на Кейт и беше логично да предположа, че това е малко изпращане.

Кейт дойде със свои колеги и към шест и половина в заведението се събрахме петнайсетина души от КТС, включително Джак Кьоних, който никога не пропуска възможността да покаже, че е обикновен човек.

Кьоних произнесе кратко слово, което едва се чуваше сред всеобщата глъчка, обаче до мен стигнаха думите „дълг“, „всеотдайност“ и „саможертва“. Може да се упражняваше за надгробната ми реч.

Робин, на която й стиска повече, отколкото на мнозина мъже, дойде и се представи на някои мои колеги, после се приближи до мен и си разменихме въздушна целувка.

— Някой спомена, че заминаваш за Йемен — каза тя.

— Сигурна ли си? На мен ми казаха Париж.

Робин се засмя.

— Все същият си.

— Защо да развалям съвършенството?

Кейт си проправи път към мен.

— Робин, това е жена ми Кейт — представих я аз.

Двете се ръкуваха.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза Кейт.

— И на мен ми е приятно да се запозная с теб — искрено отвърна Робин. — Чух, че заминаваш за Танзания. Имате интересна работа.

После се заприказваха и ми се прищя да съм някъде другаде.

— Ремонтира ли апартамента? — попита Робин.

— Още не — информира я Кейт. — В момента работя върху Джон.

Двете се заляха в смях. Защо ли не се смеех и аз?

— Къде е шефът ти? — попитах Робин.

Тя хвърли поглед към мен.

— Работи до късно. Имаме среща тук за вечеря. Искате ли да вечеряте с нас?

— Когато двамата работехте до късно и още бяхме женени, никога не ме канеше да вечерям с вас. Какъв е поводът?

— Ти също работеше до късно — студено отговори Робин. — Е, приятен път. — Тя се обърна и тръгна към отсрещния край на бара.

— Нямаше нужда да се държиш грубо — смъмри ме Кейт.

— Не съм много изтънчен. Добре, да вървим.

— Още петнайсет минути. Трябва да сме любезни с хората. — Тя се отдалечи, за да се смеси с навалицата.

Кьоних си тръгна пръв, както винаги, последван от повечето феберейци, които бяха дошли заради Кейт и не искаха да се мотаят много с ченгетата.

Към мен се приближи Дейвид Стийн.

— Взе правилното решение.

— Като се имат предвид възможностите, нямах друг избор.

— Напротив, имаше. Ще се върнеш на чисто и даже ще имаш известно влияние. Трябва да продължиш да работиш по случая с Халил и да забравиш оная история. Нали така?

— Да.

— Сериозно.

— Напълно сериозно.

— Познавам те. Не са те прецакали — осведоми ме той. — Просто ти се дава втори шанс. Кейт го разбира.

— И аз разбирам, че тая фирма обикновено не дава втори шансове. Как така извадих такъв късмет?

Капитанът се наведе към мен.

— Адски си ги уплашил. — После се обърна и се отдалечи.

Тая вечер като че ли ми беше писано да се натъквам на най-омразните си хора — видях Лайъм Грифит да влиза и да се насочва към бара. Поръча си пиене, след което дойде при мен и вдигна чаша.

— Лек път.

Искаше ми се да го пратя на майната му, обаче го попитах:

— Забравили ли са чадърчето в чашата ти?

Той се усмихна. Защо не?

— Бил съм в Йемен няколко седмици. Също в Танзания и Кения. В Йемен е малко опасно.

Не отговорих.

— Освен това съм бил в Судан, Сомалия и на още някои горещи места — продължи Грифит.

— Трябва сериозно да си сгафил.

Той ме гледа дълго, после произнесе кратка реч.

— В процеса на разширяване на глобалните мащаби на контратерористичните операции ние разбираме, че отговорът на въпроса кой ни е нападнал в точка А често се открива в точка Б. И е възможно да реагираме на това нападение в точка В. Схващаш ли?

— Престанах да схващам още след като ми пожела лек път.

— Не си. Искам да ти кажа, че контратероризмът е огромна сложна операция срещу също огромна глобална терористична мрежа. Ключът за успеха е в координацията и сътрудничеството. И това изключва самотници, които често повече вредят, отколкото помагат.

— Мен ли имаш предвид?

— Ами, не говоря за себе си. Ако още не си забелязал, контратероризмът не е като разследване на убийство.

— Напротив.

Той се приближи към мен.

— Знаеш ли защо разговарям с теб?

— Защото никой друг не иска да си приказва с теб ли?

— Разговарям с теб, защото Джак ми каза да го направя и да те накарам да проумееш, че не е задължително отговорът на въпроса какво може да се е случило с полет осемстотин да се открие на Лонг Айлънд. Той може да се открие в Йемен. Или в Сомалия. В Кения или Танзания.

— Или в Париж.

— Или в Париж. Обаче ти можеш да започнеш в Йемен. Точно в тоя момент трябваше да го сритам в ташаците, обаче запазих спокойствие.

— Разбирам защо се имахте с Тед Наш. И двамата сте задници. Господин Грифит дълбоко си пое дъх.

— Тед Наш беше добър човек.

— Всъщност беше задник.

— Жена ти не смяташе така, когато прекараха един месец заедно в хотел „Бейвю“.

Разбрах, че ми мята въдицата, за да му посегна и да ме уволнят, а и да ме обвинят в хулиганство. Склонен съм да налапвам такива въдици, което е забавно, но не и разумно.

Поставих ръка на рамото му, което го сепна, и наврях лице в неговото.

— Разкарай ми се от очите.

Той се освободи, обърна се и си тръгна.

Изглежда, никой не забеляза това дребно спречкване. Отново се смесих с тълпата.

С Кейт останахме още петнайсет минути, после още толкова. Към седем и половина вече бях мотан, затова дадох знак на Кейт и се запътих към изхода.

На улицата хванахме такси.

— Джак ми каза, че когато се върнем, щял да възстанови специалната група — осведомих я. — Спомена ли ти такова нещо?

— Не. Сигурно е искал да ти го каже лично. Чудесна новина.

— Вярваш ли му?

— Защо да не му вярвам? Не бъди толкова циничен.

— Аз съм нюйоркчанин.

— От другата седмица си от Йемен.

— Не е смешно.

— За какво си приказвахте с Лайъм Грифит?

— За същото като предишния път.

— Много мило от негова страна да дойде да ни изпрати.

— Не би го пропуснал за нищо на света.

Реших да не й споменавам за тях с Тед Наш в хотел „Бейвю“, защото нямаше значение — това беше минало и Тед бе мъртъв, помежду им не се беше случило нищо, не исках да правя скандал, преди да се разделим, а Лайъм Грифит беше агент провокатор и сигурно лъжеше, за да ме ядоса. Обаче се зачудих откъде двамата с Джак Кьоних знаят, че съм малко чувствителен на тая тема.

Продължихме до вкъщи в мълчание, тъй като не искахме да говорим повече за днешния ден.

Прекарахме съботата в привеждане на личните си дела в ред, което се оказа по-сложно, отколкото си бях мислил, обаче Кейт знаеше какво трябва да се свърши.

В неделя се обаждахме на разни хора по телефона, писахме имейли, главно на роднини и приятели, съобщавахме им за командировките си в чужбина и обещавахме да им пратим адресите си, когато пристигнем.

В понеделник Кейт промени съобщението в телефонния секретар и каза, че временно сме извън страната.

По съображения за сигурност пощата на агентите не може да се препраща до някои чужди държави — Танзания и Йемен бяха сред тях, — затова се погрижихме да ни я пазят и тогава на Кейт й хрумна, че дълго време няма да види каталог за поръчки.

В резултат на модерните технологии съвременният живот едновременно е удобен и сложен. Кейт има огромна вяра в интернет за решаването на повечето си логистични проблеми, финансите си, пазаруването, общуването и деловите въпроси. Аз, от друга страна, използвам интернет главно за да си чета имейла, и имам нужда от около шест обяснения, за да разгадая следписмените безмозъчни съобщения.

Уверени, че сме свършили всичко необходимо, за да се откъснем от живота, какъвто го познавахме, отидохме да напазаруваме за пътуванията си.

По настояване на Кейт отидохме в „Истърн Маунтин Спортс“ на западна Шейсет и първа улица, любима дестинация на хора със странни дестинации.

— Заминавам за гъза на географията и търся нещо, в което, ако ме отвлекат, да изглеждам добре на снимките, разпространени от терористите — осведомих продавача в ИМС.

— Моля?

— Търсим дрехи за пустинни и тропически условия и здрави обувки — каза Кейт на младежа.

След пазаруването с Кейт се разделихме за известно време и последната ми спирка за деня беше барът „Прозорците“ в Северния небостъргач на Световния търговски център, известен — с прочутата нюйоркска скромност — като най-великия бар на света.

Беше към шест и половина и барът, който се намираше на сто и седмия етаж, на ужасяващите четиристотин метра над морското равнище, гъмжеше от всевъзможни посетители като мен, които изпитваха потребност да обърнат по чаша за десетина-петнайсет долара, докато се наслаждават на най-страхотната гледка в Ню Йорк, ако не и на света.

Не бях ходил в това заведение от миналия септември, когато Кейт ме замъкна там на купона на Контратерористичната спецчаст по случай двайсетата годишнина от нейното основаване.

Един от шефовете на ФБР, който държа реч оная вечер, каза: „Поздравявам всички ви за прекрасната работа през годините и особено за арестите и присъдите на всички виновници за трагедията, която се разигра тук на двайсет и шести февруари хиляда деветстотин деветдесет и трета. Всички ще се видим пак тук на двайсет и петата годишнина на този превъзходен екип и ще имаме още поводи за празнуване“.

Не бях сигурен, че ще изкарам до тоя купон, обаче се надявах да няма повече поводи за празнуване.

Кейт се обади, за да ме осведоми, че скоро ще дойде при мен, което означаваше след около час. Поръчах си дюърс със сода, облегнах се с гръб на бара и се зазяпах през френските прозорци. Даже петролните рафинерии в Ню Джързи изглеждаха красиви оттам.

Около мен имаше много туристи, наред с уолстрийтски типове, юпита, курвета и двойки от предградията, дошли в града по специални поводи, а сигурно и неколцина от моя занаят, които имаха кабинети в Северния небостъргач и използваха заведението за срещи на високо равнище и официални вечери.

Не си падах точно по такива места, обаче Кейт искаше да дойде там, за да видела Ню Йорк от върха на света в последната ни вечер заедно, каза тя, спомен, който щял да ни топли, докато се върнем.

Не се измъчвах особено, задето напускам дома, родното огнище и жена си, както войниците, заминаващи на фронта. Щях да отсъствам за кратко, можех да напусна, когато си поискам, и макар и реална, опасността не беше чак толкова голяма, колкото за фронтоваците.

И все пак изпитвах известна нервност, може би заради искрената загриженост на Джак да не ми се случи нещо лошо покрай подписването на документите, предвиждащи моето изчезване, отвличане или смърт. И естествено, боях се за това, че Кейт отива на място, където ислямските екстремисти вече са нарочили американците. Искам да кажа, нашата работа беше да се борим с тероризма, обаче до тоя момент го бяхме правили в Америка, където бе нанесен само един сигурен терористичен удар — всъщност точно в тая сграда.

Кейт пристигна необичайно рано и се прегърнахме и се целунахме, като че ли се срещахме след дълга раздяла.

— Опаковах няколко кашона, които утре ще пратим в посолствата с дипломатическата поща — каза тя.

— Имам всичко, каквото ми трябва.

— Сложих ти и шест бири.

— Обичам те.

Поръчах й водка с лед и заедно се облегнахме на бара, хванати за ръце, загледани в слънцето, което залязваше зад пущинаците на Ню Джързи.

Заведението беше поутихнало — хората се наслаждаваха на залеза с чаши в ръце на четиристотин метра над земята, отделени от реалния свят със сантиметър и половина прозрачно стъкло.

— Когато се върнем, пак ще дойдем тук — каза Кейт.

— Звучи добре.

— Ще ми липсваш.

— Ти вече ми липсваш.

— Как се чувстваш в момента?

— Мисля, че на тая височина алкохолът по-бързо стига до мозъка. Барът сякаш се люлее.

— Той наистина се люлее.

— Какво облекчение.

— Ще ми липсва чувството ти за хумор.

— А на мен ще ми липсва публиката.

Тя ме стисна за ръката.

— Хайде да си обещаем, че ще дойдем тук, когато се върнем. Разбираш ли?

— Да.

Тая вечер имаше диско и оркестърът засвири в девет. Изведох Кейт на малкия дансинг и й показах някои стъпки от седемдесетте, които й се сториха забавни.

Оркестърът свиреше „Ментоловият туист“, който аз прекръстих на „Йеменски туист“ и направих няколко стъпки, наречени „камилски тръс“ и „избягване на куршуми“. Явно бях пиян.

Върнахме се на бара и си поръчахме специалитета на заведението, наречен „Леден чай Елис Айлънд“. За шестнайсет долара чашата можеха да му измислят по-скъпарско име.

Кейт поръча суши и сашими на бара и въпреки че обикновено не ям сурова риба и водорасли, когато съм поркан, се тъпча с неща, които не би трябвало изобщо да вкусвам.

Тръгнахме си от най-великия бар на света към полунощ. Главата ми отдавна не се беше пръскала така.

На улицата се качихме на такси и Кейт заспа с глава на рамото ми. Докато се прибирахме, зяпах през страничния прозорец.

Ню Йорк след мръкване. Щях да си го спомням през следващите месеци.

От пътническата служба на ФБР предвидливо бяха уредили да излетим от „Кенеди“ с два часа разлика, Кейт с полет на „Делта“ за Кайро, аз с „Американ Еърлайнс“ за Лондон. Щях да продължа за йорданската столица Аман и оттам за Аден, а Кейт — директно за Дар ес Салам в Танзания. Надявах се, че оръжието ни ще пристигне с дипломатическата поща преди нас.

Портиерът ни пожела добър път и отидохме до летището с лимузина. Спряхме на терминала на „Делта“. Разделихме се на тротоара, без сантименталности и сълзи.

— Пази се — казах аз. — Обичам те. До скоро.

— И ти се пази. — И добави: — За да компенсираме нереализираната ваканция, хайде да се опитаме на връщане да се срещнем в Париж.

— Уговорихме се.

Един носач вкара багажа й в терминала и тя го последва. Махнахме си през стъклото.

Качих се на лимузината и продължих за „Американ Еърлайнс“.

И двамата имахме дипломатически паспорти, които са нещо обичайно в нашия занаят, затова се настаних в бизнес класата сравнително безболезнено. Охраната беше майтап. Сигурно можех да пусна глока си през рентгена и да си го взема от другата страна.

Имах два часа за убиване, затова прекарах времето в чакалнята на бизнес класата в четене на вестници и пиене на безплатни коктейли блъди мери.

Мобифонът ми иззвъня. Беше Кейт.

— Скоро се качвам на самолета. Просто исках пак да ти кажа чао и че те обичам.

— И аз те обичам.

— Нали не ме мразиш, задето те въвлякох в тая история?

— Каква история? А, тая ли. Няма проблем. Това само развива легендата за Кори.

Кейт замълча за миг, после попита:

— Приключихме ли с полет осемстотин?

— Абсолютно. И, Джак, ако ни слушаш, било е механична повреда в главния резервоар.

— Не забравяй да ми пратиш имейл, когато пристигнеш — напомни ми тя.

— И ти.

Разменихме по още едно „обичам те“ и затворихме.

След няколко часа, докато Кейт вече летеше над Атлантическия океан, на видео стената обявиха моя полет за Лондон и тръгнах към изхода.

Беше изтекла точно седмица от панихидата за жертвите от полет осемстотин и през това време бях научил много нови неща, нито едно от които не ми вършеше работа в момента.

Обаче в тая игра човек трябва да мисли мащабно. Разговаряй. Души. Напрягай си мозъка. После пак го прави.

На тоя свят няма нито една загадка без решение, ако останеш жив достатъчно дълго, за да го намериш.