Полет 800

32.

У дома.

След като не се заразих с малария, нито ме отвлякоха или убиха, в 16:05, петък след Деня на труда, пристигнах на летище „Кенеди“ с полет на „Делта“. Бях прекарал четирийсетина дни и нощи в йеменските пущинаци.

За протокола, оная страна смърди.

Кейт още беше в Дар ес Салам, обаче щеше да се прибере след седмица. Танзания, изглежда, й харесваше, защото ми пишеше по имейла за дружелюбни хора, вкусна храна, интересни местности и прочее.

Въпросът защо се отърваваме с по-кратък престой представляваше по-голяма загадка, отколкото защо всъщност са ни натирили там — което изобщо не беше загадка. Джак Кьоних и неговите колеги може би вярваха, че подобно на присъда в затвора, краткото заточение научава човек на нещо, а дългото го изпълва с негодувание и желание за мъст.

Грешка. Още бях бесен и изобщо не бях признателен за предсрочното си освобождаване.

Бързо минах през паспортна и митническа проверка, тъй като не бях взел със себе си нищо друго освен сака си, дипломатическия паспорт и скритата си злоба. Бях оставил дрехите си за сафари в Йемен, където им бе мястото, а глокът ми пътуваше с дипломатическата поща на посолството. Носех светлокафяв панталон, син блейзър и спортна риза, които изглеждаха добре при обличането им преди около ден.

Струваше ми се странно да се завърна в цивилизацията, ако международното летище „Кенеди“ можеше да се нарече така. Гледките, звуците и миризмите, които по-рано не бях забелязвал, сега ме шокираха.

Оказа се, че Аден всъщност не е столица на Йемен — столицата беше някаква дупка на име Сана. Няколко пъти ми се наложи да ходя там по работа и имах удоволствието да се запозная с посланик Бодин. Представих й се като близък приятел на О’Нийл, въпреки че с тоя господин се бяхме срещали само мимоходом. Не ме изритаха, каквато беше целта ми, обаче не ме и поканиха на вечеря в резиденцията на посланика.

Аден бе пристанищният град, където бяха взривили „Коул“, и също смърдеше. Добре че в хотел „Шератон“, където бяхме настанени, имаше фитнес клуб (морските пехотинци трябваше да покажат на персонала как се сглобяват уредите) и плувен басейн (който трябваше да научим персонала да чисти) и сега бях почернял и във форма, както не ми се беше случвало, след като ме надупчиха с три куршума в Уошингтън Хайтс преди четири години. Сведох пиенето до минимум, научих се да обичам риба, вместо да пия като такава, и се наслаждавах на удоволствията на целомъдрието. Чувствах се нов човек, обаче старият се нуждаеше от пиене, хамбургер и секс.

Отбих се в чакалнята и си поръчах бира и хамбургер на бара.

Носех мобифона си, но батерията беше паднала като оная ми работа в момента и помолих бармана да включи зарядното ми устройство, което той направи с удоволствие.

— Бях в арабската пустиня — поясних.

— Добре сте почернели.

— На едно място, дето се казва Йемен. Адски е евтино. Трябва да идеш там. Хората са страхотни.

— Е, добре дошли у дома.

— Добре заварил.

В Аден дори имаше имейл, кой знае защо през яху, и така с Кейт поддържахме връзка, освен по някой международен телефонен разговор от време на време. Изобщо не споменавахме за полет осемстотин, обаче имах много време да мисля за него.

Бях пратил имейл в колежа по криминалистика „Джон Джей“, за да им обясня, че правителството ме е пратило на секретна и опасна мисия и може да закъснея няколко дни или години за лекции. Посъветвах ги да започнат без мен.

Телевизорът на бара предаваше новини и ми се стори, че в мое отсъствие не се е случило нищо. Метеорологът съобщи, че в Ню Йорк е поредният прекрасен късен летен ден и че се очаква хубавото време да се задържи. Добре. В Аден беше като в пещ. Вътрешността на Йемен бе като в ада. Защо на такива места изобщо живеят хора?

Поръчах си още една бира и прегледах „Дейли Нюз“ на бара. Нямаше много новини и аз прочетох спортните страници, после си проверих хороскопа: „Не се изненадвайте, ако едновременно изпитате екстаз, ревност, страдание и блаженство“. Изобщо нямаше да се изненадам.

Така или иначе, в Аден работих с шестима агенти от ФБР, сред които две жени, и четири ченгета от нюйоркската полиция на договор с Контратерористичната спецчаст, двама от които познавах, така че нямаше проблеми. Освен следователите имахме двайсетина морски пехотинци, въоръжени до зъби, и осемчленна спецгрупа от ФБР, които се редуваха да дежурят като снайперисти на покрива на „Шератон“ и които, струва ми се, хотелът използваше в маркетинговата си стратегия за малцината други гости.

Мисията също се състоеше от десетина души от дипломатическата Служба за сигурност и няколко служители от военното и военноморското разузнаване, както и от ЦРУ естествено, чиято самоличност и брой бяха голяма тайна, обаче аз преброих четирима. Всички американци се разбирахме горе-долу добре, защото на онова затънтено място нямаше с кого другиго да си приказваме.

Задълженията ми в Аден се изразяваха в работа с техните корумпирани и изумително тъпи разузнавачи с цел откриване следите на извършителите на атентата срещу „Коул“. Повечето от тях поназнайваха някакъв английски, изостанал от британските колониални дни, обаче щом с колегите станехме прекалено любопитни или агресивни, го забравяха.

Сегиз-тогиз йеменското разузнаване арестуваше обичайните заподозрени и ги замъкваше в полицията, за да видим, че следствието има известен напредък. Около веднъж седмично викаха петима-шестима души от спецчастта в полицейския участък, за да разпитат тия нещастни отрепки с помощта на некадърни и лъжливи преводачи в смрадлива стая без прозорци. Хората от разузнаването шибваха по някой и друг шамар на заподозрените за наше успокоение и ни съобщаваха, че били по дирите на „чуждестранните терористи“, които взривили „Коул“.

Аз лично смятах, че тия заподозрени са специално наети за целта, обаче оценявах методите за водене на полицейски разпит. Майтап де.

После идваха „информаторите“, които ни продаваха безполезни сведения „евтино“. Кълна се, че мярках някои от тях в полицейска униформа из града в дните, когато не бяха информатори.

Общо взето, пикаехме срещу вятъра и нашето присъствие там беше чисто символично — бяха загинали седемнайсет американски моряци, бе унищожен американски боен кораб и правителството трябваше да покаже, че върши нещо. Обаче когато Джон О’Нийл се беше опитал да направи нещо, моментално го бяха изритали.

Преди седмица до Йемен бе стигнала вестта, че той е напуснал ФБР и в момента работи като консултант по сигурността на Световния търговски център. Трябваше да го потърся, за да го разпитам за работа. В зависимост как се развиеше историята с ТУЕ или щях да съм адски търсена личност, или завинаги щях да си остана безработен.

В имейлите си Кейт ми съобщаваше, че има много повече късмет в Танзания, където властите били услужливи, отчасти защото изгубили стотици граждани при атентата срещу посолството на САЩ.

Йеменските власти, от друга страна, не само че не бяха услужливи, но също бяха коварни и враждебно настроени и в сравнение с шефа на тяхното разузнаване, една лоена топка на име полковник Анзи, Джак Кьоних приличаше на майка Тереза.

В Йемен имаше елемент на опасност и винаги пътувахме с бронирани жилетки и въоръжени морски пехотинци. Не се вряхме сред местните и аз всяка нощ спях с госпожа Глок.

Преди няколко години някаква бунтовническа групировка беше обстрелвала хотела ни с мини и ракети, обаче сега всички те бяха мъртви и трябваше да мислим само за терористите, които бяха взривили „Коул“ и които несъмнено искаха да вдигнат във въздуха „Шератон“ при първа възможност.

Междувременно моята любима Кейт си купонясваше в Дар ес Салам. Поръчах си нова бира, дадох воля на въображението си и започнах да си измислям истории как диви племенни конници атакуват джипа ми на път за Сана, как убийци ми се нахвърлят в арабските квартали и едва избягвам смъртоносното ухапване на кобра, пусната в леглото ми от йеменското разузнаване.

Искам да кажа, че всичко това можеше да се случи. Помислих си дали да не изпробвам някоя от тия истории пред бармана, обаче той си имаше работа, затова само го помолих за мобифона си.

Набрах номера на Дом Фанели и той отговори.

— Върнах се — осведомих го.

— Ей! Безпокоях се за теб. Всеки ден следях новините за Кувейт.

— Аз бях в Йемен.

— А стига бе! Все тая. Нали така?

— Сигурно. В момента съм на „Кенеди“. Не мога да говоря дълго, може още да ме следят. Къде си?

— В службата. Обаче мога да говоря.

— Хубаво. Как е апартаментът ми?

— Страхотен е… Щях да го почистя, ако знаех… както и да е, как беше в Йемен?

— Това е строго пазена тайна.

— Нима? Как са мацките?

— Едно ще ти кажа — беше като Скандинавия, само че със слънце.

— Без майтап? Имат ли нудистки плажове?

— Там на жените изобщо е забранено да носят бански на плажа. — Което си беше вярно.

— Мама мия! Дали да не подам заявление за постъпване в КТС?

— Побързай, преди да се е разчуло.

— Да бе, да, банамбиш ме. Как е Кейт?

— Връща се след няколко дни.

— Страхотно. Хайде да излезем заедно някоя вечер.

— Ще опитам. Имам десет дни отпуска и с Кейт заминаваме за Париж.

— Супер. Заслужили сте си го. Какво ще правиш довечера?

— Ти ми кажи.

— А, да бе. Ония имена.

— След няколко минути трябва да изключа телефона, Дом. Казвай.

— Добре. Забрави за Гонзалес Перес. Брок, Кристофър, две възможности, едната в Дейтона Бийч, другата в Сан Франциско. Искаш ли подробности?

— Давай.

Той ми даде адресите и телефонните номера и аз ги записах на една салфетка.

— Роксан Скаранджело — продължи Дом. — Мисля, че я открих. Готов ли си да записваш?

— Да.

— Добре… къде го сложих?…

— На дъската за обяви?

— Не… а, ето го. Добре, Скаранджело, Роксан, възраст двайсет и седем години, трета година докторантка в Пенсилванския университет, Филаделфия. Има бакалавърска и магистърска степен от същия университет — ала-бала и още глупости, струпани нависоко и дълбоко.

— Явила ли се е в университета?

— Да. Е, поне се е регистрирала. Всъщност трябва да са започнали днес.

— Адрес?

— Живее на Честнът Стрийт с гаджето си, някой си Сам Карлсън. Мама не е доволна. — Той ми продиктува адреса и номера на мобифона й. — Пуснах стандартна проверка на кредитните й карти — тия копелета от финансовите компании имат повече сведения за хората и от ФБР — и установих, че е работила в хотел „Бейвю“ в Уестхамптън Бийч. Това е твоята мадама, нали?

— Да.

— Даже имам нейна снимка от годишника в колежа. Готина е. Трябва ли ти?

— Може би. Нещо друго? Престъпления? Граждански провинения?

— Не, досието й е чисто. Обаче няма очевидни приходи, освен може би гаджето, но той е студент и кредитната му сметка е празна. Проверих и родителите й, хич не са богати.

— Стипендия?

— Да, получава някаква стипендия. И понеже знам откъде идваш, проверих и открих, че стипендията й е отпусната от американското правителство, обаче може да е чисто съвпадение.

— Възможно е. Браво.

— Лесна работа. Хайде да се срещнем на по бира. Дължиш ми едно черпене.

— Така е, обаче съм скапан от пътуването.

— Глупости. Заминаваш за Филаделфия. Отпусни се, Джон. Хайде да се срещнем в „Джъдсън Грил“. След Деня на труда там е пълно с хамптънски мацки. Може пък да се натъкнеш на някоя гола улика.

Усмихнах се.

— Месец и половина не съм си вадил оная работа от гащите, Дом. Не ме изкушавай.

— Месец и половина ли? Откъде знаеш, че още работи?

— Върви да ми изчистиш апартамента. Ще се прибера късно вечерта или утре рано сутринта. Чао.

— Чао, малкият. Добре дошъл у дома. Мисли какво правиш, за да не се върнеш в Йемен.

— Мерси. — Изключих мобифона, платих на бармана и му дадох петарка бакшиш за електричеството.

Влязох в терминала. Дигиталният часовник показваше 17:01, така че настроих своя на земно време.

Наистина бях скапан от пътуването. Освен това повече от един ден не се бях преобличал и честно казано, смърдях така, че даже на някой йеменски камилар щеше да му се доповръща от мен.

Трябваше да се прибера вкъщи, обаче аз заминавах за Филаделфия.

Отидох на гишето на „Херц“, наех средно голям форд „Таурус“ и след трийсет минути пътувах по Шор Паркуей към моста Веразано; радиото свиреше и мобифонът ми беше включен в запалката на колата.

Обадих се на телефонния си секретар и прослушах няколко десетки съобщения от хора, които изглеждаха изненадани или смутени, че сме извън страната. Имаше около шест съобщения от Дом Фанели: „Кейт, Джон, прибрахте ли се вече? Мислех да видя как е апартаментът ви. Добре, само проверявам“.

И това е човекът, който ме предупреждава да внимавам.

Изключих мобифона и го оставих да се зарежда. Пейджърът ми не беше работил в Йемен, но в изпълнение на заповедта на Джак го бях оставил включен през цялото време и сега батерията бе паднала. Обаче си беше включен.

Освен това си спомнях, че господин Кьоних пряко ми е наредил да не се занимавам с полет 800. Трябваше да го помоля да ми разясни тая си заповед. Щях да го направя при следващата ни среща.

Минах по Веразано, прекосих Стейтън Айлънд и моста Гоутълс, после по шосе 95 навлязох в Ню Джързи и потеглих на юг към Филаделфия. Щях да стигна за по-малко от два часа.

Роксан Скаранджело. Може и да не знаеше нищо, обаче щом Грифит и Наш бяха разговаряли с нея, и аз трябваше да я видя.

Бях изостанал с пет години и два месеца, но никога не е късно да преразгледаш стар случай.

33.

За нюйоркчанина Филаделфия, която се намира на сто и шейсетина километра южно от центъра, е като Статуята на свободата: историческа, близка и лесна за избягване.

В парафраза на У. К. Фийлдс8, общо взето, предпочитах Йемен. Майтапя се де.

Към седем и половина спрях при една пететажна сграда на Честнът Стрийт 2201, недалеч от Ритънхауз Скуеър.

Намерих място за паркиране на улицата, слязох от колата и се протегнах. Обадих се в апартамента на Роксан Скаранджело и ми отговори женски глас.

— Ало?

— Роксан Скаранджело, моля.

— На телефона.

— Госпожице Скаранджело, аз съм детектив Джон Кори от ФБР. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.

Последва дълго мълчание.

— За какво?

— За полет осемстотин на ТУЕ, госпожице.

— Преди пет години ви казах всичко, което знам. И вие казахте, че повече няма да ме търсите.

— Появи се нещо ново. Намирам се пред вашия блок. Може ли да се кача?

— Не. Не… съм облечена.

— Защо не се облечете?

— Ами… Всъщност закъснявам за вечеря.

— Ще ви закарам.

— Мога да отида пеш.

— Ще ви придружа.

Чух нещо, което прозвуча като тежка въздишка.

— Добре. След малко слизам.

Изключих мобифона си и зачаках пред блока, който правеше добро впечатление и се намираше съвсем близо до Университета на Пенсилвания, скъпо заведение, едно от най-престижните в страната.

Смрачаваше се и вечерта беше ясна. Ветрецът носеше слаб дъх на есен.

Човек не цени тия неща, докато не бъде лишен от тях, и ако има късмет, започва да ги възприема с нови очи и уши.

Америка.

Това беше нещо като забавена реакция. Искаше ми се да целуна земята и да запея „Бог да благослови Америка“.

От входа на блока излезе висока привлекателна млада жена с дълга тъмна коса, облечена с черни джинси и черен пуловер.

— Госпожице Скаранджело? — повиках я. — Аз съм Джон Кори, спецчаст на ФБР. — Показах си служебната карта. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

— Наистина ви казах всичко, каквото знам, с други думи, почти нищо — отвърна тя.

„Така си мислиш ти, Роксан“.

— Ще повървя с вас.

Тя сви рамене и двамата се запътихме към Ритънхауз Скуеър.

— Имам среща с приятеля си за вечеря.

— И аз имам среща за вечеря. Няма да ви забавя.

Докато вървяхме, й зададох няколко незначителни въпроса за университета, за първия й учебен ден, за Филаделфия и докторантурата й. Била по английска литература, осведоми ме Роксан.

Прозях се и тя ме попита:

— Отегчавам ли ви?

— Ни най-малко. Току-що пристигам от Средна Азия. Виждате ли колко съм почернял? Искате ли да видите билета ми?

Момичето се засмя.

— Не, вярвам ви. Какво правихте там?

— Защитавах световната демокрация.

— Би трябвало да започнете оттук. Спомних си, че разговарям с докторантка.

— Абсолютно сте права.

Тя се впусна в приказки за последните президентски избори, а аз кимах и отговарях утвърдително.

Стигнахме до ресторант на име „Алма де Куба“ близо до Ритънхауз Скуеър и влязохме. Беше скъпо, модерно заведение и се зачудих колко ли е голяма стипендията й.

Госпожица Скаранджело предложи да пийнем по нещо, докато чакаме гаджето й.

В дъното имаше коктейлна, декорирана с плантационни кепенци и черно-бели фотографии от някогашна Куба, прожектирани върху белите стени. Намерихме маса и поръчахме гарафа бяло вино за нея и за да продължа темата, куба либре за мен.

— Хайде да минем направо на въпроса — започнах аз. — Вие сте чистачката, която е влязла в стая двеста и три в хотел „Бейвю“ по обяд на осемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, деня след катастрофата на полет осемстотин на ТУЕ. Нали така?

— Точно така.

— Преди вас не е влизала друга чистачка. Нали?

— Доколкото знам. Гостите не бяха съобщили, че си заминават, не отговаряха на телефона и не отваряха вратата. Освен това имаше табелка „Не влизай“.

За пръв път чувах за това. Обаче ми се струваше логично, ако дон Жуан и неговата мадама бяха искали максимално да се отдалечат от хотела.

— И сте влезли с вашия ключ, така ли?

— Да, такава беше процедурата след единайсет сутринта. Донесоха напитките. Налях й и се чукнахме.

— Спомняте ли си имената на агентите от ФБР, които първо ви разпитаха?

— Не, все пак минаха пет години. Те се обръщаха помежду си само на малко име.

— Ами, опитайте се да си ги спомните.

— Струва ми се, че единият имаше ирландско име.

— Шон? Джузепе?

Тя се засмя.

— Това не е ирландско име.

Усмихнах се.

— Може би Лайъм?

— Да, точно така. Другият се казваше… не се сещам. Вие не знаете ли?

— Да. Сигурно Тед.

— Струва ми се, че е така. Хубавец. И задник.

— Още ли търсите онази двойка? — попита Роксан.

— Да.

— Защо са толкова важни?

— Ще разберем, когато ги открием.

— Сигурно не са били женени един за друг — осведоми ме тя. — Не искат да бъдат открити.

— Е, да, обаче имат нужда от брачна консултация.

Момичето се усмихна.

— Да бе, да.

— Агентите показаха ли ви портрета на мъжа?

— Да. Но не го познах.

— Ами жената, с която е бил?

— Не. Не съм виждала неин портрет.

— Добре, влезли сте в стаята — и после?

— Ами… Извиках, в случай че са там, да речем, в банята, нали разбирате? Обаче виждах, че са си заминали. В стаята нямаше нищо. Затова вкарах количката си и започнах да събирам чаршафите от леглото.

— Бяха ли спали на леглото?

— Ами… сигурно не. Завивката беше смъкната на пода, одеялото го нямаше и сигурно бяха лежали върху чаршафа, може да са подремнали, да са гледали телевизия или… няма значение. Но не бяха спали цяла нощ. — Тя се засмя. — Станах истински спец по нюансите на употребата на хотелските стаи.

— Не съм следвал филология. Какво е „нюанс“?

Роксан пак се засмя.

— Забавен сте. — Изненада ме, като запали цигара. — Пуша само когато пия. Искате ли?

— Да. — Взех си цигара и момичето ми я запали. Пушил съм, затова не се задавих.

— Значи липсваше одеялото, така ли? — продължих аз.

— Да. И си отбелязах да съобщя на главната домакинка.

— Госпожа Моралес.

— Точно така. Чудя се какво се е случило с нея.

— Още си е там.

— Невероятна жена.

— Така е. Познавате ли Лусита? Чистачката?

— Не.

— Ами Кристофър Брок, служителя на рецепцията?

— Да, но не много добре.

— Разговаряли ли сте с него след като агентите ви разпитаха?

— Не, казаха ни да не разговаряме с никого. И бяха абсолютно сериозни.

— Ами управителят, господин Роузънтал? Разговаряхте ли с него?

— Той започна да ме разпитва, обаче аз му казах, че не бива.

— Добре. И сте напуснали хотела скоро след това.

Тя не отговори веднага.

— Да.

— Защо?

— Не знаете ли?

— Не.

— Ами… агентите казаха, че ще е най-добре да напусна. Защото можело да се изкуша да разговарям с журналисти или пък медиите да ме тормозят и така нататък. Отговорих, че не мога да си позволя да напусна работа, и те казаха, че ще компенсират заплатата ми, ако им помогна, напусна и… си държа устата затворена.

— Доста добра сделка.

— Така е. Искам да кажа, за федералните власти това е нищо. Те плащат на фермерите да не произвеждат селскостопанска продукция. Нали така?

— Да. И ми плащат да не се грижа за цветята в офиса.

Роксан се усмихна.

— Какво не са искали да издадете агентите?

— Тъкмо това е въпросът. Аз всъщност не знаех нищо. Обаче те направиха голям въпрос от онази двойка в стая двеста и три и това, че са ходили на плажа и са видели катастрофата. На мен не ми се струваше важно, обаче журналистите надушиха, че става нещо. И аз напуснах хотела.

Кимнах. Феберейците са пълни дърводелци — оплескват всичко и после се опитват да оправят нещата с пари.

— Помогнаха ли ви да спечелите стипендията?

— Нещо такова. Така ми се струва. Вие не знаете ли?

— Това не е в моя отдел.

Мобифонът на госпожица Скаранджело иззвъня и тя отговори. Разбрах, че приказва с гаджето си.

— Да, тук съм. Но не бързай. На бара съм и се натъкнах на един стар мой преподавател. Добре съм. До скоро. — Роксан затвори. — Беше Сам, приятелят ми. В момента е в апартамента. — После прибави: — Не бива изобщо да споменавам за полет осемстотин, нали?

— Точно така.

— Бива си ме, нали?

— Да. Приличам ли на преподавател?

Момичето се засмя.

— Не. Обаче ще бъдете такъв, когато се появи Сам.

Втора гарафа, втора куба либре.

— Разкажете ми всичко, което сте направили и видели в оная стая — казах аз. — Опишете ми миризми и неща, които са ви се сторили необичайни, а даже и съвсем обикновени.

— Уф, божичко… оттогава минаха пет години.

— Знам. Но ако започнете да говорите, ще си спомните всичко.

— Съмнявам се. Но добре… после влязох в банята, понеже това е най-неприятната част от работата и исках да приключа с нея. Започнах с душа…

— Беше ли използван?

— Да, но не същата сутрин. Виждах, че е използван, може би предишната вечер. Сапунът и кабината бяха сухи, както и използваните хавлиени кърпи. Спомням си, казах на един от агентите, че банята почти не е била използвана. Само един бърз душ.

— Имаше ли пясък по пода? И в леглото?

— В банята имаше пясък от плажа. Казах го на агента от ФБР.

— Добре, после сте се върнали в спалнята.

— Да. Първо изпразних кошчетата за боклук, после пепелниците…

— Бяха ли пушили?

— Не… Едва ли. Обаче обикновено правя така.

— Опитайте се да отделите оная стая във въпросния ден от стотиците други стаи, които сте чистили.

Роксан се засмя.

— Естествено. По-скоро две хиляди през трите лета, които работих там.

— Знам, но за оная стая са ви разпитвали дълго. Затова можете да си спомните какво сте казали на агентите. Нали?

— Всъщност не ме разпитваха толкова дълго. Просто ме попитаха какво съм направила и видяла в стаята и после ми благодариха.

Кимнах. Нито Лайъм Грифит, който сигурно беше от ОСО, нито Тед Наш от ЦРУ бяха знаели как се изцежда свидетел. Те не бяха детективи. За разлика от мен.

— Гостите бяха ли ви оставили бакшиш?

— Не.

— Виждате ли, че си спомняте?

Момичето се усмихна.

— Скъперници.

— Тая вечер черпя аз.

— Чудесно.

— Добре, какво имаше в кошчетата за боклук?

— Наистина не си спомням. Обичайните неща. Кърпички. Такива неща.

— Ами кутия от видеокасета?

— Не… Смятате, че са заснели… хм, как го правят, така ли?

— Не знам. Ами целофан, опаковки от дъвки, етикети с цени, квитанции?

— Не… обаче в пепелника имаше опаковка от лейкопласт. — Роксан сви рамене.

— Следи от кръв?

— Не.

— Добре, разкажете ми как почиствахте стаите. Всички стаи.

— Понякога променях последователността, защото беше досадно, но си имах „задължителна програма“. — Тя ми предаде урок по чистене на стаи, който можеше да ми бъде полезен, ако чистачката ми умреше.

— Наистина ли е имало червило по една от чашите за вино?

— Да. Струва ми се, това първо ме накара да осъзная, че в стаята е имало жена.

— Други следи от жена? Пудра? Грим? Дълги косми?

— Не. Но се виждаше, че е имало двама души. Двете възглавници бяха смачкани. Бяха използвани много хавлиени кърпи. — Тя се усмихна. — Мъжете използват една кърпа, а жените използват всичките и искат още.

— Няма да обръщам внимание на тая сексистка забележка.

Роксан пак се усмихна и лекичко се плесна по устата. Или тя беше много готина, или аз бях останал прекалено дълго в пустинята. После продължи разказа си и паметта й се избистряше с всяка следваща цигара и глътка вино.

— Горе-долу това ли разказахте на агентите от ФБР? — попитах я, когато свърши.

— Разказах им доста по-малко. Защо е толкова важно?

— Няма откъде да знаем, докато не попитаме.

Тя запали нова цигара и ми предложи пакета, но аз отказах.

Разбирах, че времето ми с Роксан изтича, като се имаше предвид, че пътят от апартамента е петнайсетина минути. Ако бях на мястото на гаджето й, щях да го взема даже за десет.

Тя усети, че се готвя да приключа.

— Останете да се запознаете със Сам.

— Защо?

— Той ще ви хареса.

— А аз ще му харесам ли?

— Не. Точно това е целта.

— Не се дръжте гадно.

Роксан се засмя.

— Наистина, не си тръгвайте.

— Ами… имам нужда от чаша кафе преди да потегля обратно за Ню Йорк.

— В Ню Йорк ли живеете?

— Да. В Манхатън.

— Бих искала да живея там, когато завърша.

— Правилен избор. — Махнах на сервитьорката и поръчах кафе.

С Роксан поведохме общ разговор, нещо, което мога да правя, докато мислите ми са някъде другаде. Не бях дошъл чак от Йемен само за да флиртувам с някаква си докторантка. Или пък бях?

34.

Гаджето закъсняваше, Роксан се напиваше. Половината ми мозък още се намираше на деветстотин метра височина, докато другата половина беше пропита от ром.

Искаше ми се да си тръгна, но нещо ме задържаше там. Сигурно умората или пък Роксан, а може би инстинктивното усещане, че ако остана достатъчно дълго, задам правилния въпрос или слушам по-внимателно, ще изскочи нещо.

Донесоха ми голяма чаша кафе и след като я изгълтах, си поръчах още една. Побъбрих си с момичето, докато мислех какво може да съм пропуснал.

— Телевизорът беше ли включен, когато влезе в стаята? — попитах. — Понякога хората го оставят, когато искат да изглежда все едно, че са вътре.

Тя смукна от цигарата си.

— Пак ли се върнахме в онази стая?

— Само за мъничко.

— Не, не беше включен. Всъщност аз го включих.

— Защо?

— Ами, не бива да гледаме телевизия, докато работим, но исках да гледам новините за полет осемстотин.

— Няма да те издам. Е, и какво даваха по новините?

— Не си спомням точно. — Тя поклати глава. — Беше ужасно.

— Така е. Навярно ще можеш да ми помогнеш с нещо — продължих аз. — Въпросните гости са се настанили към четири и половина. Нали? Мъжът се е регистрирал сам. После са ги видели в седем, когато камериерката Лусита ги забелязала с одеялото от леглото да отиват към колата си. Явно никой не ги е виждал през тия два и половина часа. Затова се питам какво са правили през това време. Искам да кажа, какво правят там хората привечер?

— Мен ли питате? Не знам. Предполагам, че ходят на пазар, пият по чаша. Разхождат се… Може да са останали в стаята си. Затова никой не ги е видял.

— Да… обаче това е доста време да седиш затворен в хотелска стая в такъв хубав ден.

Роксан ми се усмихна.

— Може да ги е обзело романтично настроение. Нали затова са били там. Правили са секс, подремнали са, гледали са телевизия или са пуснали романтична касета.

— Да. — Проблемът беше, че всъщност ми се искаше да са ходили в хотелския бар и да са платили с кредитна карта или да са оставили квитанция от местен магазин в кошчето за боклук. Само че те не го бяха направили.

Отпуснах се назад и се прозях. Тия липсващи два и половина часа в края на краищата може да не бяха толкова важни. Може да бяха спали или бяха гледали телевизия, а може да бяха правили секс, преди да отидат на плажа, и всичко това не беше оставило документални следи…

— Каква касета имаш предвид? — попитах.

— Видеокасета.

— В стаята нямаше видео.

— По-рано имаше.

Кимнах. Преди в повечето хотелски стаи имаше видео, но днес ги бяха заменили със сателит и кабел, порно по поръчка и така нататък. В стая 203 например вече нямаше видео, но по-рано явно беше имало.

— Спомняш ли си дали видеото беше включено?

— Струва ми се, че беше. Да… аз го изключих.

— Провери ли дали вътре има касета?

— Да. Натиснах бутона за изваждане на касетата, но нямаше нищо. Това е част от задължителната програма. Касетите, които гостите са забравили, трябва да се предават на рецепцията в случай, че хората си ги потърсят. Касетите от видеотеката се връщат направо там или на рецепцията.

— В коя видеотека?

— Хотелската.

— Къде?

— В хотел „Бейвю“. Май не ме слушате внимателно.

Наведох се напред.

— Разкажи ми за видеотеката.

— Ходили ли сте в хотела?

— Да.

— Ами, когато влезете, там има библиотека. Продават списания и вестници, дават книги и касети.

— Значи човек може да вземе касета, така ли?

— Нали това ви разправям.

— Спомена ли за това, когато разговаря с агентите от ФБР?

— Не.

Облегнах се назад и се зазяпах в пространството. Не бе възможно Лайъм Грифит и Тед Наш да са го пропуснали. Или пък беше? Искам да кажа, даже аз, Джон Кори, не бях обърнал внимание на тая библиотека, когато я бях видял, а пък аз съм детектив.

Но вълнението и оптимизмът ми можеше да се окажат преждевременни.

— Плащаше ли се за касетите? Или се оставяше депозит?

— Не. Гостите само се подписваха. Също като за книгите. — Тя се замисли. — Ей, да не мислите, че онзи човек е взел касета… и е оставил името си?

— Я стани детективка.

— Ето какво са правили следобед в стаята — почна Роксан. — Гледали са филм. Затова видеото беше включено. — Замълча за миг. — Всъщност двете възглавници бяха облегнати на таблата на леглото, като че ли бяха гледали телевизора.

Кимнах. Ако наистина беше взел касета, дон Жуан нямаше да е оставил истинското си име. Обаче ако я бе взела жената, можеше да имам късмет.

— Гостите трябваше ли да показват документ за самоличност, за да взимат книги и касети?

— Едва ли. Струва ми се, че даваха само името и номера на стаята си. Трябва да проверите в хотела.

Отново кимнах.

— Къде се разписваха гостите? В книга ли? Или на талон?

Момичето запали нова цигара.

— Квитанция с розово индиго. Гостът вписваше името на книгата или филма, подписваше се и написваше номера на стаята. После, когато връщаше книгата или касетата, получаваше розовото копие с надпис „Върнато“. Елементарно.

Замислих се за господин Лесли Роузънтал и неговия архив, който можеше да засрами Конгресната библиотека. Сигурно не изхвърляше даже и опаковки от дъвки.

— Господин Роузънтал, с когото имах удоволствието да се запозная, ми се стори голям грижовник.

Тя се усмихна.

— Направо си беше педант.

— Познаваш ли го добре?

— Падаше си по мен.

— Някога водил ли те е в мазето, за да ти покаже архива си?

Роксан се засмя, после се замисли за миг.

— Квитанциите за книгите може да се пазят там.

— Моля, запазете всичко това в тайна — казах официално.

— Пет години не съм си отворила устата пред никого.

— Чудесно.

Замислих се. Имаше ли вероятност дон Жуан или неговата мадама да бяха взели видеокасета? Бяха оставили видеото в стая 203 включено, обаче най-вероятно бяха включили видеокамерата си в него, за да видят записа.

От друга страна, явно следобед бяха останали в стаята си два и половина часа и някой от тях можеше да е отишъл до библиотеката, за да вземе филм. Но дали беше написал истинското си име?

Изведнъж ме обзе отвратителното усещане, че се хващам за сламки. Ала когато има само сламки, човек се хваща и за тях.

Гаджето пристигна. Стори ми се малко задъхан. Наведе се и целуна Роксан по бузата.

— Сам, това е професор Кори — каза му тя. — Преподавал ми е по философия.

Изправих се и си стиснахме ръцете. Той се ръкува вяло и ми се стори малко недодялан, обаче иначе беше готин.

— Философия ли предавате?

— Да. Cogito ergo sum9.

Младежът се усмихна.

— Аз следвам физика. Не сме учили философия.

Беше време да си тръгвам, само че не бях свършил с Роксан, затова си седнах на мястото.

Сам също се настани при нас и след кратко мълчание попитах момичето:

— Какво беше работното време на библиотеката? Тя хвърли поглед на Сам.

— Май че от осем до осем.

— Ами ако някой гост си тръгнеше по-рано или по-късно и искаше да върне книга или касета?

Роксан неловко се усмихна на гаджето си.

— Даваха я на дежурния на рецепцията, който държеше квитанциите след затварянето на библиотеката.

Кимнах.

— Ясно. Съвсем логично. — Обърнах се към Сам. — Ще пиете ли нещо?

— Хм… може би трябва да се преместим на масата. Пазят ни я… Ще вечеряте ли с нас?

— Не, мерси. — Погледнах Роксан. — Можете ли да си спомните на какъв режим беше оставено видеото? Например запис, пренавиване?

— Ами… не. Не се сещам.

— За какво говорите? — попита Сам.

Погледнах го и го попитах:

— Материалният свят съществува ли извън нашия разум?

— Естествено. Хиляди уреди могат да запишат и регистрират материалния свят и го правят по-добре от човешкия разум.

— Като камера.

— Точно така.

Изправих се и се обърнах към Роксан.

— Благодаря за компанията.

Тя стана. Ръкувахме се.

— Благодаря за почерпката, господин професор.

Потупах Сам по гърба.

— Късметлия сте. — Срещнах погледа на Роксан, кимнах към бара и отидох да платя сметката.

Докато плащах, тя се приближи до мен.

— Благодаря за помощта — казах и й подадох визитната си. — Обадете ми се, ако някой друг ви потърси по същия въпрос.

— Непременно. И вие можете да ми се обадите, ако ви потрябва още нещо. Искате ли номера на мобифона ми?

— Да. — Записах го, още веднъж й благодарих и прибавих: — Сам е голям симпатяга.

Излязох от „Алма де Куба“ и тръгнах обратно към колата си на Честнът Стрийт.

Задникът ми натежаваше, обаче мислите ми вече бяха в хотел „Бейвю“.

35.

Отправих се към Ню Йорк по магистралата от Ню Джързи, която е адски приятна, ако си затвориш очите и мислиш за някъде другаде.

Бях понастъпил газта, въпреки че няма защо да бързаш особено много да провериш следа отпреди пет години. Бързането беше свързано с хората от Отдела за служебна отговорност във ФБР, които едва ли ме бяха забравили по време на отсъствието ми и несъмнено знаеха точно кога се завръщам от командировка. Ако се питаха къде е Джон Кори тая вечер, на другия ден щеше да им се наложи да ме попитат.

Включих радиото на новини. Като че ли тоя ден не се бе случило нищо особено. Всъщност през цялото лято на терористичния фронт беше царяло затишие.

От друга страна, от Управлението за национална сигурност бяха пратили секретно предупреждение, осведомяващо всички, че радиовръзките между нашите ислямски приятели били особено интензивни през лятото, което не вещаеше нищо хубаво.

Насочих мислите си към по-непосредствени проблеми и по-точно към разговора си с Роксан Скаранджело. Разбирах, че той е можел да тръгне в различни посоки, както се случва с повечето разпити на очевидци — една дума тук, случайна забележка там, верен въпрос, грешен отговор и така нататък.

След двайсет години опит човек развива истинско шесто чувство. Ето защо тая работа със заемната библиотека не се дължеше на чист късмет — Джон Кори беше упорит, интелигентен, възприемчив, хитър, чаровен и мотивиран. Главно мотивиран.

Искам да кажа, не ми плащаха за това и имах нужда от нематериална награда. Общо взето, исках да го навра в гъза на Кьоних, докато стигне до намазаната му с гел коса. И на Лайъм Грифит. И за миг ми се прииска Тед Наш да е жив, за да мога да го навра и в неговия задник.

Часовникът на таблото показваше девет и десет и се зачудих колко ли е часът в Дар ес Салам. Всъщност точно колкото в Йемен, тоест в малките часове на нощта. Представих си как моето ангелче спи в тризвезден хотел с изглед към Индийския океан. Веднъж ми бе пратила следния имейл: „Тук е невероятно красиво, Джон, ще ми се да си при мен“. Като че ли беше моя идея да замина за Йемен.

Всъщност разбирах, че тя ми липсва повече, отколкото си бях мислил. Искрено бях щастлив, че са я пратили на прилично място, а не в Йемен, който, ако още не съм го споменал, смърдеше.

Да, бях преживял моменти, в които ми се бе искало тя да е в Йемен, а аз да съм на Бахамите, обаче тия настроения ме бяха напускали скоро, за да бъдат заменени от нежни мисли за предстоящата ни среща.

Продължих на север по магистралата с около сто и четирийсет километра в час. Бях уморен, обаче внимавах.

Разбирах, че е възможно в хотел „Бейвю“ да ме очаква ситуация, в резултат на която господин Роузънтал да се чеше по главата и да се пита къде са се дянали ония квитанции.

Вече пътувах по Мантокската магистрала на Лонг Айлънд и наближавах Уестхамптън Бийч. Беше дванайсет и половина и от океана и заливите се кълбеше рядка мъгла.

Радиото ми хващаше кънектикътски сигнали и по някаква станция предаваха „Травиата“. Не го разправям наляво и надясно, обаче с Дом Фанели сме водили гаджета на опера, защото той получава безплатни билети. Предполагах, че ще стигна в хотел „Бейвю“ горе-долу по времето, когато запее дебелата дама.

Когато паркирах пред входа на рецепцията, дебелата дама пееше „Parigi, o cara“. Изчаках я да свърши и да падне мъртва, което тя и стори, после угасих мотора и влязох в хотела.

Денят на труда беше минал и в тоя делничен ден във фоайето цареше тишина. Вратите на бара бяха затворени, което ме разочарова.

Беше дежурен моят любимец Питър, затова прескочих формалностите.

— Трябва да говоря с господин Роузънтал.

Той си погледна часовника, както правят хората, за да подчертаят нещо тъпо, свързано с времето.

— Наближава един след полунощ, господине — осведоми ме младежът.

— Знаеш ли колко е часът в Йемен? Ще ти кажа. Сега е осем сутринта. Време за работа. Обади му се.

— Но… толкова ли е спешно?

— Иначе щях ли да съм тук? Обади му се.

— Добре. — Той вдигна слушалката и набра номера на Лесли Роузънтал.

— Имаш ли ключове за мазето? — попитах го.

— Не, господине. Само господин Роузънтал има. — Някой отсреща му отговори. — Господин Роузънтал? Много извинявайте, че ви смущавам в този час… Не, нищо не се е случило… но господин…

— Кори.

— Господин Кори от ФБР пак е тук и иска да разговаря с… Да, господине, мисля, че знае колко е часът.

— Един и пет е — услужливо се намесих аз. — Дай ми телефона. Взех му слушалката.

— Наистина се извинявам, че ви звъня в тоя час, обаче се появи нещо спешно.

— Какво се е появило? — със смесица от сънливост и овладяно раздразнение попита господин Роузънтал.

— Трябва да вляза в архива. Моля, донесете си ключовете.

Последва кратко мълчание.

— Не можете ли да почакате до сутринта?

— Боя се, че не. — И за да го успокоя, прибавих: — Това няма нищо общо с назначаването на незаконно пребиваващи чужденци.

Отново мълчание, после:

— Добре… Живея на двайсетина минути от хотела… Трябва да се облека…

— Благодаря ви за разбирането — прекъснах го аз, затворих и се обърнах към Питър: — Нямам нищо против една кола.

— Ще ви донеса от бара — отвърна младежът.

— Мерси. Сипи вътре и един скоч и прескочи колата.

— Господине?

— Дюърс, догоре.

— Ясно.

Той отключи вратите на бара и изчезна вътре. Отидох при вратата на библиотеката и надникнах през стъклото. Беше тъмно и не видях почти нищо.

Питър се върна с ниска чаша скоч върху поднос. Взех я и казах:

— Пиши го на сметката на моята стая.

— При нас ли възнамерявате да пренощувате?

— Да. В стая двеста и три.

Той мина зад рецепцията, поигра си с компютъра и съобщи:

— Имате късмет. Свободна е.

Тъй като не загряваше, го светнах:

— Ти имаш късмет, че не се налага да изриташ някого.

— Разбирам, господине.

Разклатих скоча и отпих една глътка. След почти сух месец имаше вкус на йод. Такъв ли беше истинският му вкус? Оставих го на една масичка и попитах Питър:

— Откога работиш тук?

— Втора година.

— Давате ли касети от библиотеката?

— Не, господине, в стаите няма видео.

— Бил ли си тук, когато в библиотеката на хотела е имало касети?

— Не, господине.

— Добре, как давате книги на гостите?

— Гостът си избира книга и се разписва за нея.

— Дай да видя. — Посочих към библиотеката.

Питър взе ключовете си, отвори двукрилата врата и включи осветлението.

Просторното помещение с махагонова ламперия беше мебелирано като дневна.

В отсрещния ляв ъгъл имаше продълговато бюро с телефон, касов апарат и компютър. Стъкленият шкаф зад бюрото бе пълен с разни дреболии. Вдясно от бюрото имаше етажерка с вестници и списания, типични за малък хотел с ограничено пространство.

Изглежда, се влизаше само от фоайето, освен ако човек не се вмъкнеше през прозореца.

Ако бях разбрал Мари Губитози вярно, служителят на рецепцията Кристофър Брок не беше виждал дон Жуан, след като го бе регистрирал. Обаче мадамата може да беше идвала, за да си купи вестник или нещо друго, или специално да вземе книга или касета, за да убие времето, преди да отидат на плажа за малко романтика по залез.

Трябваше да обърна повече внимание на това помещение при предишното си идване тук. Обаче даже великите детективи не се сещат за всичко от раз.

— Къде се разписват гостите? — попитах Питър.

— В кочан с квитанции.

— Който държиш на рецепцията.

— Да, за да могат гостите да връщат книгите по всяко време.

— Дай да видя тия квитанции.

Върнахме се във фоайето и Питър взе кочана иззад рецепцията, докато аз вземах чашата си със скоч.

— Пазите ли тия кочани, след като ги свършите?

— Струва ми се, че да. Господин Роузънтал пази всички документи в продължение на седем години. Понякога по-дълго.

— Добър принцип. — Разлистих кочана и видях, че е точно такъв, какъвто го беше описала Роксан. Обикновена книжка с по три квитанции на страница и розово индиго. Имаше място за дата, ред с надпис „Заглавие“, няколко празни реда и място за подпис. Всяка квитанция имаше червен сериен номер.

Наслуки прочетох една, от 22 август, за „Златният бряг“. Освен нечетивния подпис имаше номер на стая — 105. Ръкописната забележка гласеше: „Върната“.

— Гостът трябва ли да покаже документ за самоличност? — попитах Питър.

— Обикновено не. За всички сметки на стаята, бара, ресторанта и така нататък е достатъчно, ако името ви и номерът на стаята отговарят на данните в компютъра. Такава е обичайната практика в повечето добри хотели.

— Ясно… — След като през последните шест седмици бях живял в лош хотел, нямаше откъде да знам. Замислих се за мадамата на дон Жуан, която може изобщо да не бе знаела под какво име се е записал той. — Ами ако не отговарят?

— Хм, понякога се случва и това, защото вторият гост в стаята има различна фамилия от регистрирания. Тогава е достатъчно да покаже ключа от стаята или да съобщи името на регистрирания гост.

— Добре, ако съм забравил ключа от стаята и не си спомням името на човека, с когото съм спал, ще ми дадете ли да си взема книга?

Това беше шансът на Питър да си отмъсти и той ме погледна втренчено.

— Не.

Прелистих кочана с квитанции, обаче не видях никаква информация за гостите освен подписа и номера на стаята. Сегиз-тогиз имаше и второ име, което според сведенията на Питър трябваше да е на регистрирания гост.

— Някой от ФБР идвал ли е тук след предишната ми визита? — попитах го.

— Поне аз не знам.

— Добре, регистрирай ме в стая двеста и три.

Питър го направи и след пет минути вече се бях регистрирал в стая 203 с кредитната си карта, която не ми бе от голяма полза в Йемен. След сезона цената беше спаднала на сто и петдесет долара, което бе евтино, ако извадех късмет. В противен случай щеше да е документна следа за ОСО.

Господин Роузънтал хич не бързаше и тъй като едновременно бях човек на действието и на крайното нетърпение, започнах да се питам дали да не разбия някоя и друга врата, точно като по филмите. Обаче това можеше да разстрои Питър.

Настаних се на един фотьойл във фоайето и зачаках управителя, който държеше ключа за архива, а може би и златното ключе, отключващо вратата към краткия път през алабализмите.

36.

Господин Лесли Роузънтал влезе във фоайето, небрежно облечен по спортен панталон и риза, без вратовръзка на китчета. Изправих се и го поздравих.

— Добър вечер.

— По-скоро е добро утро. Пак ли идвате за документална проверка?

— Да.

— В един и половина през нощта?

— ФБР никога не спи.

— Аз обаче спя — отбеляза той. — Имам чувството, че не сте тук с рутинна задача.

— По какво познахте?

— Например по часа. Каква е тая история?

— Нямам право да ви кажа. Носите ли си ключовете?

— Да. Вие носите ли липсващите ми досиета?

— Всъщност откакто се видяхме миналия път, бях в Близкия изток. Виждате ли колко съм почернял? Искате ли да видите самолетния ми билет?

Той не отговори.

— Какво ви интересува?

— Квитанциите за видеотеката.

Управителят се замисли.

— Избавихме се от видеотеката преди три години и дарихме всички касети на една болница.

— Постъпили сте похвално. Но сте запазили квитанциите естествено.

— Да, струва ми се. Освен ако някой идиот не ги е изхвърлил.

— Друг освен вас има ли ключове за архива?

— Никой.

— Ами добре тогава. Да слезем долу да хвърлим един поглед. Последвах го до вратата на мазето, той отключи, запали осветлението и се спуснахме по стълбището.

Роузънтал отключи вратата на архива и направо се запъти към дъното, където имаше метални стелажи, отрупани с кашони. Всеки кашон носеше надпис и дата и след минута открихме каквото ни трябваше: „Квитанции от видеотеката, февруари 1996–март 1997“.

Вторачих се в кашона.

— През деветдесет и шеста агентите от ФБР искаха ли да видят тия квитанции?

— Показах им как са организирани кантонерките и ги оставих сами. Не знам какво са разглеждали.

Свалих кашона от стелажа и го оставих на пода.

— Предполагам, смятате, че онази двойка може да е взела видеокасета — каза господин Роузънтал.

Изведнъж всички се бяха превърнали в детективи.

— Хрумна ми такава мисъл — потвърдих аз. Отворих кашона — беше пълен с кочани квитанции. Наистина работа на педант.

Заех се да вадя кочаните от кашона, като следях началната и крайната дата, написана върху корицата на всеки кочан. Почти очаквах да открия липсващ кочан и на негово място оставена бележка от Лайъм Грифит: „Майната ти, Кори“.

— Защо ги пазите? — попитах.

— Имам принцип да пазя всички документи седем години. Човек никога не знае какво ще поискат да видят данъчните или понякога собствениците на хотела. — Той се замисли за миг. — Или ФБР. Седем години е сигурен срок.

— Пази си задника, както винаги съм казвал. Намерих кочан с дати 12 юни–25 юли 1996г.

Застанах под една висяща флуоресцентна лампа и запрелиствах квитанциите. Ръцете ми малко трепереха, докато се приближавах към 17 юли.

Първата квитанция от тая дата беше най-горе на страницата и носеше подпис Кевин Мабри от стая 109. Кевин бе взел „Бъч Касиди и Сънданс Кид“. Следваше Алис Янг от бунгало 3 с „Последното танго в Париж“. И най-отдолу, нечетивен подпис от стая 8, която трябваше да е в тая сграда. Гостът беше взел „Кръстникът“. Прелистих страницата и прочетох още две квитанции от 17 юли, обаче не и от стая 203. Последната квитанция носеше дата 18 юли.

Стоях и зяпах разтворения кочан.

— Открихте ли нещо? — попита господин Роузънтал. Не отговорих.

Прелистих една страница назад и проверих червените серийни номера, после обърнах на следващата страница. Липсваха три номера.

Разтворих кочана докрай и видях, че бележките са отрязани.

— Копелета!

— Моля?

Хвърлих кочана в кашона.

— Искам да видя квитанциите за взетите книги.

Господин Роузънтал намери съответния кашон и аз изрових кочана за въпросния период. Прелистих квитанциите, като си мислех, че дон Жуан или неговата мадама може да са взели книга, обаче никой от стая 203 не се бе възползвал от библиотечните услуги на 17 юли 1996 г. Оставих кочана в кашона.

— Да вървим.

Запътихме се към изхода. Господин Роузънтал се озърташе през рамо към бъркотията на пода.

Дълбоко в себе си — но не чак толкова дълбоко — бях знаел, че феберейците не може да са останали два месеца в тоя хотел, без да се сетят за заемната библиотека. Искам да кажа, те не бяха истински детективи, обаче определено не бяха и безмозъчни. По дяволите!

И все пак бях доказал нещо — някой от стая 203 бе взел видеокасета — оттук и липсващата страница. Страхотна дедуктивна логика, водеща до поредното липсващо доказателство. Копелета!

Господин Роузънтал тъкмо се канеше да заключи вратата на архива, когато се сетих за нещо, казано от Роксан, и се заковах на място.

— Не видях индигови копия в кочаните.

— Те се предават на госта, когато върне книгата или видеокасетата.

— Ами ако не ги върне?

— Тогава остават в кочана, докато гостът не замине и не бъде установена липсата. В такъв случай се използват при ежемесечната инвентаризация на липсващото имущество.

— Добре… Значи гостите в стая двеста и три са се настанили на седемнайсети юли и на осемнайсети юли по обяд вие сте установили, че са заминали, без да съобщят. На сутринта на деветнайсети юли са дошли агенти от ФБР и са попитали за липсващо одеяло. По-късно същата сутрин в хотела са се появили още агенти и са разпитвали за гостите от стая двеста и три. Възможно ли е дотогава някой от вашия персонал да е извадил копието от кочана с квитанциите и да е определил касетата като липсваща?

— Библиотекарката изчаква камериерките да върнат липсващата вещ, в противен случай по някое време същия ден или рано на другия ден копието се праща в счетоводството, където включват липсата в сметката на госта или я таксуват на кредитната му карта. Понякога липсващата вещ се получава в хотела по пощата или се появява по-късно, но ако още не е върната или платена, копието отива в данъчните документи в категорията „загуби“.

— И после?

— Както с всички данъчни документи, копията се архивират за седем години.

— Покажете ми.

Господин Роузънтал ме заведе при кантонерка с надпис „Данъчни документи 1996“, извади папка, обозначена като „Библиотечни квитанции — липсващи, изгубени или откраднати“, и ми я подаде.

Разтворих я. Вътре имаше купчина розови индигови копия, стегнати с ластик. Измъкнах ги и запрелиствах двайсетината квитанции за изчезналите книги и видеокасети.

— Да ви помогна ли?… — попита управителят.

— Не. — Те не бяха в строг хронологичен ред, затова ги преглеждах бавно. На всички пишеше „Не е върната“. Към средата на купчината спрях на квитанция с дата 17 юли. Номерът на стаята беше 203. Гостите бяха взели касета — „Един мъж и една жена“.

Подписът бе нечетивен и гостът не беше натискал достатъчно, за да остави ясен отпечатък върху копието.

С друг почерк бяха написани думите „Не е върната“ и името „Рейнолдс“. Според Мари Губитози това беше измислената фамилия, под която се бе регистрирал дон Жуан.

Попитах господин Роузънтал за това.

— Човекът, който е взел касетата, явно не е носел ключ от стаята, затова библиотекарката е проверила в компютъра, видяла е, че името на квитанцията не съответства на госта, регистриран в стая 203, попитала е човека, който е взимал касетата, и той й е дал името на регистрирания гост, съответстващо на името в компютъра.

— Ясно. — Следователно мадамата бе знаела под какво име се е представил дон Жуан. Очевидно го бяха правили и по-рано, което сигурно означаваше, че не е било свалка за една нощ.

Пак се втренчих в подписа, обаче осветлението беше слабо, макар че почеркът ми заприлича на женски.

— Да се качим горе — казах аз.

Излязохме от архива. Господин Роузънтал продължаваше крадешком да хвърля погледи към оставения от мен безпорядък.

Когато се върнахме във фоайето, поставих розовото копие под силната настолна лампа на рецепцията и попитах Питър:

— Имаш ли лупа?

Той извади квадратна лупа и ми я подаде. Отново прочетох бледия подпис. „Джил Уинслоу“. Внимателно го разгледах, като обръщах внимание на всяка буква. „Джил Уинслоу“.

Питър се опитваше да прочете квитанцията, затова я прибрах в джоба си заедно с лупата и дадох знак на господин Роузънтал да отидем в библиотеката.

— Вие сте в хотелиерския бизнес от много години. Смятате ли, че жената от стая двеста и три е написала истинското си име на квитанцията за видеокасетата?

Той се замисли за миг.

— Да, струва ми се.

— Защо смятате така?

— Ами… същото е в бара и ресторанта… казват ви да напишете името и номера на стаята си и вие го правите, защото служителят може да влезе в компютъра още докато сте там — или да ви помоли да покажете ключа си, или даже документ за самоличност. — Управителят прибави: — Освен това е естествен рефлекс да напишете истинското си име.

— Освен ако не пътувате инкогнито. Нали се сещате, когато сте с любовницата си. Мъжът не се е регистрирал под истинското си име.

— Да, обаче това е друго. Кой ти обръща внимание на квитанцията за някаква си книга или видеокасета. Най-добре е да използвате истинското си име и номер на стаята, за да избегнете неловките ситуации.

— Начинът ви на мислене ми харесва, господин Роузънтал.

— Това е много страшно.

Управителят имаше сухо, почти саркастично чувство за хумор. Аз карам хората да проявяват най-доброто от себе си.

Излязох от библиотеката и господин Роузънтал ме последва.

— Налага ли се да задържите квитанцията? — попита той.

— Да.

— Тогава ще ми трябва разписка за нея — пошегува се управителят.

Любезно се подсмихнах.

— Пишете я на сметката ми.

Вече бяхме стигнали до рецепцията.

— При нас ли ще пренощувате, господин Кори?

— Да. Извънсезонната цена си я бива. Господин Роузънтал се обърна към Питър.

— Коя стая даде на господин Кори?

— Двеста и три.

— Естествено. — Той ме погледна. — Смятате ли, че стаята ще ви проговори?

— Тя вече го направи. Искам да ме събудиш в седем сутринта — казах на Питър.

Той си записа.

— Трябва ли ви помощ за багажа или за да стигнете до „Мънибог Бей“?

— Не. Благодаря ви за помощта, господа. Излязох от фоайето в студената мъглива нощ.

Качих се на взетата под наем кола, паркирах я пред „Мънибог Бей“, взех си сака, качих се по стълбището и влязох в стая 203. Някакъв глас в главата ми или в стаята извика: „Еврика!“

37.

Седнах на писалището и включих лампата. Поставих индиговото копие пред себе си и го разгледах с лупата.

Ръката, написала „Един мъж и една жена“, определено беше женска. Датата, номерът на стаята и името бяха написани със същия почерк. Някой друг, навярно библиотекарката, бе написала „Рейнолдс“ и „Не е върната“.

Бях ходил на курс по графология в колежа „Джон Джей“ и знаех, че от почерка и подписа на човек може да се научи много. За съжаление не си спомнях много от курса. Спомнях си обаче, че има определена разлика в почерка, когато човек пише истинското си име или измислено. Тоя подпис изглеждаше истински. Може би защото много ми се искаше. Може би си въобразявах.

Изправих се, включих всички лампи и отидох при телевизора. Зад него имаше празна лавица и сега забелязах, че върху бялата политура на дървото са се отпечатали четири кръгчета, големи колкото десетцентова монета и разположени в правоъгълник — явно следи от гумените крачета на видеото, което беше стояло там допреди три години.

Това не бе грандиозно откритие, но се почувствах добре, след като физически бях потвърдил нещо, казано ми от друг.

Пак седнах на малкото писалище и набрах мобифона на Дом Фанели. Нямах представа къде е в тоя час, обаче най-хубавото на мобифоните е, че това няма значение.

— Ало?

Чух висока музика.

— Твоят партньор е.

— Ей, старче! Да вярвам ли на идентифициращото си устройство? Какво правиш в хотел „Бейвю“, по дяволите?

— На почивка съм. Ти къде си?

— Мобифонът завибрира в гащите ми и си помислих, че е Сали. Сара. Както и да е. Сара, кажи здрасти на…

— Едва те чувам, Дом.

— Чакай. — След малко ме осведоми: — Излязох навън. Следях един заподозрян в убийство и той влезе в тоя клуб на Варик Стрийт. Имаме опасна работа. Какво става?

— Трябва ми информация за едно име.

— Пак ли? Свършиха ли ти работа имената, които ти дадох? Ходи ли във Филаделфия?

— Да. Сега ми трябва…

— Сега си в Уестхамптън Бийч. Защо не се прибереш вкъщи?

— Защо ти не се прибереш вкъщи? Добре, името е…

— Разтребих апартамента ти. Чистачката ще отиде утре. Тя чисти в петъците, нали?

— Освен ако не е умряла. Слушай: Джил Уинслоу. Мисля, че е трийсетина-четирийсет годишна…

— Това много ограничава възможностите.

— Нямам никакви сигурни сведения за нея, обаче се е настанила тук за едно бързо търкаляне в сеното с някакъв мъж на седемнайсети юли деветдесет и шеста.

— Позната дата.

— Да. Използвали са измислено име, така че той сигурно е женен, докато тя може и да не е. Но мисля, че и тя е…

— Когато си женен, омъжените жени са най-безопасни.

— Това казва жена ти за своите гаджета. Добре, струва ми се, че живее на Лонг Айлънд, но може и да е от Манхатън. Ти на какво разстояние би се отдалечил, за да отидеш да се чукаш?

— Веднъж ходих чак в Сиатъл. Обаче бях деветнайсетгодишен. Ти колко далеч си ходил, за да се чукаш?

— До Торонто. Добре, та значи…

— Ами оная агентка от ФБР във Вашингтон? Кое е по-далеч? Торонто или Вашингтон?

— Няма значение. Ти печелиш със Сиатъл. Добре, слушай! Първо влез в база данните на пътната полиция — има някакъв светлокафяв форд „Иксплорър“, модел поне отпреди пет години, но може да е негов, а не неин, и вече може да е продаден. После влез в база данните за имотите и провери на името „Уинслоу“ в Лонг Айлънд. Но тя също може да живее в Манхатън. Провери и в телефонния указател, макар че сигурно няма да е вписана. И не забравяй, че имотите може да не са на нейно име, а на мъжа й и…

— Ето я. Джил Уинслоу, Мейпъл Лейн номер осем, Локъст Вали, Лонг Айлънд, щата Ню Йорк, форд „Иксплорър“ деветдесет и шеста, светлокафяв, името на съпруга й е Роджър. Майтап бе. И ти би трябвало да си поиграеш със своя компютър. Аз имам да разкривам убийства.

— Това може да е най-голямото убийство, за чието разкриване си помогнал.

Последва мълчание.

— Разбирам — каза накрая Дом Фанели.

— Добре. Провери и в смъртните регистри.

— Мислиш, че е умряла ли? Или че е очистена?

— Надявам се да не е.

— На какво си попаднал? Кажи ми, в случай че те убият.

— Ще ти оставя писмо.

— Без майтап, Джон…

— Обади ми се утре на тоя номер. Стая двеста и три. Ще оставя съобщение, ако ме няма. Ти си господин Верди.

Дом се засмя.

— Ей, не съм виждал по-нещастен човек от теб в операта.

— Глупости. Обожавам, когато дебелата дама хвърля топа в края на „Травиата“. Утре ще се чуем.

— Чао.

Затворих, съблякох се и нахвърлях дрехите си върху един стол. Взех си сака и отидох в банята.

Избръснах се, измих си зъбите и взех душ.

Та значи Лайъм Грифит, Тед Наш и другите с тях бяха открили кочана с квитанции за видеокасети и бяха откъснали една от страниците. Обаче бяха забравили индиговите копия. Тъпо, нали?

Е, всички допускаме грешки. Даже аз, от време на време.

По-важно беше дали Джил Уинслоу е истинско име и дали са я открили. Предполагах, че отговорът и на двата въпроса е положителен. Което също означаваше, че чрез нея са стигнали и до дон Жуан. Или първо бяха намерили дон Жуан, може би по пръстовите му отпечатъци. Така или иначе, бяха открили и двамата.

Представях си как Наш и/или Грифит разговарят с тях и ги питат за записа на плажа и за тяхната връзка.

Какви бяха възможните резултати от тоя разговор? Бяха три. Първо, двамата да не са заснели експлозията на боинга, второ, да са унищожили записа и трето, да са заснели експлозията, да са запазили записа и да са го предали на Наш, Грифит и компания в замяна на обещанието, че връзката им ще остане тайна — ако се допуснеше, че единият или и двамата бяха женени и искаха да запазят брака си.

Във всеки случай двамата известно време бяха отговаряли на тия въпроси, подложени на детектор на лъжата.

Не се съмнявах, че или аз, или Дом Фанели ще открием Джил Уинслоу, ако още е жива.

Щях да разговарям с нея и тя щеше да ми разкаже всичко, което преди пет години бе казала на ФБР, защото аз бях агент от Бюрото и извършвах допълнително разследване.

Обаче това нямаше да ми даде видеокасетата, даже да беше имало такава.

Това също бе задънена улица, но поне щях да узная истината за записа и може би щях да съм в състояние да предам тая информация на по-висша инстанция. А може би щях да изчезна.

Хрумна ми още нещо, свързано с „Един мъж и една жена“. Защо Джил Уинслоу или дон Жуан бяха гепили тая касета? Ако бързо се измъкваш от хотелска стая и оставяш ключа на писалището, без да съобщиш на рецепцията, защо ти е да пъхаш взетия под наем филм в багажа си?

Замислих се за това и за нещо, казано от Роксан, и реших, че знам защо дон Жуан или Джил Уинслоу са взели оная касета. Когато разговарях с Джил Уинслоу, щях да я попитам дали съм прав.

38.

Питър се обади в седем и ми се стори, че долавям злобни нотки в гласа му, когато ме осведоми за часа.

Изтърколих се от леглото и инстинктивно опипах под възглавницата за глока си, ала после си спомних, че временно сме разделени.

Взех душ, облякох се и се запътих към главната сграда, за да закуся.

Питър ме поздрави с приглушено „Добро утро“ и аз влязох в ресторанта. Беше събота сутрин и неколцина летовници може би бяха пристигнали предишната вечер, обаче иначе хотелът бе почти празен.

Келнерът донесе кафе и менюто. Тъй като бях прекарал четирийсет дни в мюсюлманска страна, страдах от свинска недостатъчност и си поръчах бекон и шунка със свинска наденичка за гарнитура.

След закуска влязох в библиотеката. Няколко души седяха на фотьойлите до слънчевите прозорци и четяха вестници и списания.

Обиколих лавиците, взех една книга на Стивън Кинг, „Торба с кости“, и отидох при бюрото в дъното и казах на библиотекарката:

— Искам да взема тая книга.

Тя се усмихна.

— Ще ви държи буден цяла нощ.

— Чудесно. Имам диария.

Жената побутна кочана с квитанции към мен.

— Попълнете квитанцията, моля.

Написах датата, заглавието на книгата, стая 203 и се подписах като Джузепе Верди.

— Носите ли ключа от стаята? — попита библиотекарката.

— Не, госпожо.

Тя провери стая 203 в компютъра си.

— В стаята е регистриран друг човек.

— Гаджето ми. Джон Кори.

— Хм… добре… — Жената написа на квитанцията „Кори“. — Благодаря ви, господин Верди. Приятно четене. Можете да върнете книгата по всяко време, преди да си заминете.

— Ще получа ли квитанция?

— Когато върнете книгата, ще получите копието. Или оставете книгата в стаята си, преди да заминете, ако квитанцията не ви е нужна.

— Добре. Може ли да купя книгата, ако ми хареса?

— Не, съжалявам.

Качих се в хотелските офиси и забелязах Сюзан Корва, помощничката на господин Роузънтал. Тя явно си ме спомни и се усмихна напрегнато.

— Добро утро — поздравих аз. — Тук ли е господин Роузънтал?

— Обикновено е тук в събота, но днес закъснява — отвърна младата жена.

— Сигурно се е успал — предположих. — Може ли да използвам някой от вашите компютри?

Тя посочи първото свободно бюро.

Проверих си имейла и открих няколко маловажни съобщения, после писмо от Кейт:

Написах в отговор:

Замислих се за момент. Не ме бива в тия лигавщини, затова последвах нейния пример и написах:

Пратих мейла в киберпространството, благодарих на Сюзан и напуснах офиса. Долу попитах Питър къде се подстригва и той ми даде името на салон в Уестхамптън Бийч.

Качих се на колата, отидох в градчето, намерих фризьорския салон на Питър и за пръв път от месец се подстригах прилично.

— Познаваш ли Питър от рецепцията на хотел „Бейвю“? — попитах Тифани, младата жена, която ме подстригваше.

— Естествено. Има страхотна коса… И страхотна кожа.

— Ами аз?

— Хубаво сте почернели.

— Бях в Йемен.

— Къде е това?

— На Арабския полуостров.

— Без майтап? Къде е това?

— Не съм сигурен.

— На почивка ли бяхте?

— Не. Правителството ме прати на секретна и опасна мисия.

— Без майтап? Искате ли малко спрей?

— Не, мерси.

Платих на Тифани и попитах къде мога да си купя бански. Тя ме упъти към близкия спортен магазин.

Купих си широки зелени гащета, черна тениска и сандали за плаж. Напълно в хамптънски стил.

Върнах се в хотела и отидох във фоайето да проверя за телефонни съобщения и да видя дали Питър ще забележи новата ми прическа, обаче смяната му беше свършила. Никой не ме бе търсил. Качих се в стаята си и се преоблякох в плажната си премяна, като се сетих да сваля етикетите.

Проверих мобифона си за съобщения, но никой не се беше обаждал, а пейджърът ми още не бе зареден.

Сетих се за Роксан, оставих няколко долара за чистачката и излязох.

Отидох с колата в окръжния парк „Къпсог Бийч“, оставих я на паркинга и слязох на плажа. Слънцето светеше ярко, беше топло и духаше слаб ветрец.

Прекарах утрото в плуване, печене на септемврийското слънце и тичане бос по пясъка. Тананиках си „Огнените колесници“.

Към обяд тук-там на плажа имаше хора, главно семейства, които се радваха може би на последния хубав уикенд от отиващото си лято.

От години не бях постигал толкова добра форма и бях решен да я запазя, та когато Кейт се върне, да се удиви на златистия ми тен и на сърфисткото ми тяло. Зачудих се дали е запазила страхотната си форма в Дар ес Салам. Надявах се, че няма да се наложи да кажа нещо от рода на „Понапълняла си, миличка“.

Сигурно не биваше да го казвам, преди да сме правили секс.

Тичешком излязох от западния край на парка, където протокът разделя тоя бариерен остров от Файър Айлънд и окръжния парк „Смит Пойнт“, мястото на панихидата. От тоя проток капитан Спрък бе излязъл в открито море привечер на 17 юли 1996-а и беше видял нещо, което оттогава го измъчваше.

В такъв златен късен летен ден човек се замисля за циклите на сезоните и съответно за циклите на живота и смъртта, за това какво прави на тая планета и защо го прави.

Във въздуха кръжаха странни птици, гмуркащи се след нищо неподозиращи риби, които за миг се пренасяха от морето в небето и в корема на птицата.

Някъде там над океана двеста и трийсет души се бяха отправили към Париж, ала не щеш ли бяха паднали от нощното небе в морето. Просто ей така.

За обществото може да се съди по отношението му към преждевременната смърт — злополуки и убийства — и обществото, в което живеехме, отделяше много време, пари и усилия за разследването на злополуките и убийствата. Нашата култура изисква всяко убийство да се наказва и нито една злополука да не се определя като неизбежна.

И все пак пет години след избухването на боинга на ТУЕ, привидно и официално в резултат на късо съединение в главния резервоар, не беше направено много за коригиране на потенциалния проблем.

Какво означаваше това? Това навярно означаваше, че друга теория — за ракетата — все още определя начина на мислене и решенията на хората.

Годините си течаха и тоя проблем не се беше повторил нито веднъж — въпреки че не бяха предприети мерки за ремонт на резервоарите, — в резултат на което официалното заключение започваше да става малко по-подозрително.

Тичах по океанския бряг, после завих навътре сред пясъчните дюни с надеждата да забележа опашката на кинетична ракета, подаваща се от пясъка, обаче де такъв късмет.

Намерих заслонената долчинка между дюните, където дон Жуан и неговата мадама, вече наричана Джил Уинслоу, бяха постлали одеяло и бяха прекарали един романтичен и сигурно забранен час на плажа. Зачудих се дали случилото се все още ги измъчва.

Съблякох си тениската, легнах там, където навярно бяха лежали те, подложих тениската под главата си и заспах на топлия пясък.

Сънувах еротичен сън, в който се намирах в оазис в йеменската пустиня и харемът ми се състоеше от Кейт, Мари, Роксан и Джил Уинслоу, която носеше воал, затова не виждах лицето й. В тоя сън нямаше нищо особено и не изискваше сериозен анализ, освен момента, когато се появи Тед Наш, яхнал камила.

Когато се върнах в хотела, лампичката за съобщения мигаше и се обадих на рецепцията.

— Обади се господин Верди — осведоми ме дежурният. — Помоли да го потърсите. Не остави номер.

— Благодаря.

Набрах мобифона на Дом Фанели и казах:

— Господин Кори отговаря на обаждането на господин Верди.

— Ей, Джовани, получи ли съобщението ми?

— Да. Какво откри?

— Цял ден вися на компютъра заради теб. Събота е. Искам да прекарам малко време с жена си.

— Кажи на Мери, че аз съм виновен.

— Няма проблем. Тя и без това замина при сестра си в Джързи. Там всички къщи са еднакви. Ходил ли си из ония краища? Мама мия! Мадамите направо се преобличат по алеите. Колкото повече харчиш, толкова повече пестиш. Грешка. Колкото повече харчиш, толкова повече харчиш. Нали така?

— Да. — Вече знаех, че е попаднал на нещо.

— Така или иначе, намерих няколко жени на име Уинслоу и смятам, че сведох бройката до една личност, която може би е търсената от теб. Искаш ли я?

— Естествено.

— Първо ми обясни какво става.

— По-добре да не знаеш, Дом, повярвай ми.

— Искам да знам. Не се пазаря — бездруго ще ти кажа какво съм открил, просто искам да знам какво ти мъти главата и живота.

— Не мога да говоря по телефона. Но утре ще ти обясня лично.

— Ами ако дотогава те убият?

— Ще ти оставя писмо. Хайде, нямам много време.

— Добре, ето единствената Джил Уинслоу, която отговаря на възрастовата група и мястото. Готов ли си?

— Да.

— Джил Пънелопи Уинслоу, омъжена за Марк Рандал Уинслоу… Откъде ги взимат тия имена англосаксонските протестанти?… Трийсет и девет годишна, неизвестна месторабота. Той е на четирийсет и пет, банкер от „Морган Стенли“, работи в Манхатън. Живеят на Куейл Холоул Лейн номер дванайсет, Олд Бруквил, Лонг Айлънд, щата Ню Йорк. Нямат други имоти. Според база данните на пътната полиция имат три коли: лексъс, мерцедес седан и беемве. Искаш ли подробностите?

— Да.

Той ми продиктува моделите, цвета и регистрационните номера и прибави:

— Беемвето е на нейно име.

— Добре.

— Опитах цял куп различни източници за телефонния номер, обаче без успех. Сигурно ще успея да го намеря до понеделник. Проверих досиетата им, чисти са. Джил Пънелопи Уинслоу не е разведена, нито умряла, обаче може да не е същата, която търсиш. Затова без второ име или номер на социалната осигуровка…

— Знам. Благодаря ти.

— Направих всичко възможно в събота сутрин, при това с малко махмурлук. Снощи трябваше да си в оня клуб. Оная мацка, Сали…

— Сара. Добре, направи ми още една услуга, прати ми по имейла всички други с името Уинслоу, които биха могли да отговарят на условията. Напускам хотела и днес няма да отговарям на мобифона си, обаче можеш да ми оставиш съобщение. Довечера би трябвало да се прибера вкъщи.

— Оставих бутилка шампанско за вас с Кейт.

— Много мило.

— Всъщност половин кашон, който ми е излишен. Остана ми. Тя кога се прибира?

— В понеделник.

— Страхотно. Сигурно вече не издържаш. — Той се засмя.

— Добре, трябва да тръгвам.

— В Олд Бруквил ли отиваш?

— Да.

— Съобщи ми, ако съм улучил вярната Джил Уинслоу. Става ли?

— Ти ще си първият, който ще узнае, веднага след мен.

— Добре. Близо ли си?

— Така ми се струва.

— Последните десет метра са отврат.

— Знам. Чао.

— Чао.

Затворих, отидох в банята и измих солта от тялото си. Докато се бършех, телефонът иззвъня. Само един човек във вселената знаеше къде съм и току-що бях разговарял с него, следователно този трябваше да е от хотела. Отговорих.

— Ало?

— Господин Кори? — попита женски глас.

— Заминавам си — отвърнах аз. — Пригответе сметката ми.

— Аз не съм от хотела — съобщи жената. — Искам да разговарям с вас.

Пуснах хавлията.

— За какво?

— За полет осемстотин.

— Какво за полет осемстотин?

— Не мога да говоря по телефона. Може ли да се срещнем?

— Не, ако не ми кажете за какво се отнася и коя сте вие.

— Не мога да говоря по телефона. Може ли да се срещнем довечера? Струва ми се, че имам онова, което търсите.

— Какво търся?

— Информация. Може би видеокасета.

Не отговорих веднага.

— Имам всичко каквото ми трябва. Все пак ви благодаря.

Тя не обърна внимание на думите ми, както и предполагах.

— В осем часа. В окръжния парк „Къпсог Бийч“. Повече няма да ви търся. — И затвори.

Опитах с бутона за избиране на последния номер. Отговори ми запис, който ми съобщи, че номерът, с който се опитвам да се свържа, не може да бъде набран по тоя начин.

Погледнах часовника на нощното шкафче — 15:18. Нямах достатъчно време да отида в Олд Бруквил и да се върна в „Къпсог Бийч“.

Нещо по-важно, защо да се срещам с някого в оня пущинак по мръкнало? Когато се налага, налага се, обаче човек задължително трябва да носи предавател, да има подкрепление и да не си е забравил патлака.

В тоя случай обаче действах сам и глокът ми се намираше в дипломатическата поща някъде между Йемен и Ню Йорк.

Освен това нямаше значение, защото нямаше да отида на тая среща.

39.

Промених решението си.

Относно тайните срещи: винаги отивай един час по-рано и никога по пряк път. Затова в седем вечерта, вместо да паркирам при окръжния парк „Къпсог Бийч“, спрях на Дюн Роуд и намерих пряк път до плажа между две къщи.

Облечен по бански и черна тениска, закрачих бос по пясъка. Един надпис ме осведоми, че навлизам в територията на парка.

Официалният залез бе обявен за 19:17 и слънцето вече потъваше в океана. Водата искреше в червено-златисти отблясъци.

Малцината останали на плажа събираха вещите си и се насочваха към колите си.

Когато видях протока в отсрещния край на бариерния остров, аз бях последният човек на плажа, освен един горски с джип, който патрулираше с мегафон и съобщаваше, че паркът е затворен.

Мина покрай мен и извика:

— Паркът е затворен. Моля, напуснете парка.

Завих навътре и се изкатерих по една дюна. От върха видях просеката между дюните. Две двойки с плажни вещи се тътреха към паркинга. Беше седем и петнайсет. Имах четирийсет и пет минути да се осъзная. Всъщност бях имал близо четирийсет години за тая цел, обаче безуспешно.

Слънцето залезе и небето от лилаво стана черно. Появиха се звезди и във високата трева около мен зашумоля бриз. Прибоят с тих ритмичен плисък миеше пясъка. Сегиз-тогиз в плажа се разбиваше голяма вълна.

Бавно закрачих между обраслите с трева дюни и стигнах последната, от която се виждаше протокът — само на петдесетина метра.

Надясно се намираше заливът Моричес, наляво бе океанът. Свързваше ги късият проток. Няколко яхти със запалени светлини навлизаха в залива, рибарски гемии се отправяха към открито море. Оттатък залива светеше базата на бреговата охрана.

Нямах представа откъде може да мине моята така наречена информаторка, за да стигне до мястото на срещата, обаче аз бях дошъл пръв, бях разузнал района и бях заел изгодна позиция. Естествено щях да се чувствам по-добре, ако носех пистолета си.

Преди слънцето да залезе, това не ми се бе струвало толкова кофти идея.

Дигиталният ми часовник показваше 20:05, обаче на пясъчния нос не ме чакаше никой. Моята информаторка закъсняваше или се таеше някъде сред дюните и чакаше пръв да отида там.

В осем и петнайсет се замислих дали все пак пръв да не направя ход, само че той можеше да се окаже и последен.

Напрегнато се заслушах, но едва ли щях да чуя тихи стъпки по пясъка, макар да ми се струваше, че чувам шумоленето на тревата, когато не духаше вятър.

Бавно обърнах глава и се втренчих в мрака, но нищо не помръдваше.

Луната изгря — ярък полумесец — и освети плажа и морето. Рядката трева не ме скриваше и се почувствах малко незащитен на върха на дюната. Поне дрехите и кожата ми бяха тъмни.

В осем и двайсет разбрах, че трябва да взема решение. Най-разумно беше да си тръгна, но измъкването нямаше да е толкова лесно, колкото пристигането. Реших да остана където си бях. Който иска срещата, трябва да направи първия ход. Такъв е принципът.

Пет минути по-късно чух нещо като кашлица, обаче можеше да е куче. След няколко секунди пак я чух и като че ли идваше откъм пясъчната дюна зад мен.

Бавно се обърнах натам, ала не видях нищо. Зачаках.

Отново се разнесе същият звук и тоя път бях сигурен, че не е куче. Беше човек и се движеше, обикаляше около мен. А може да бяха повече от един, всички въоръжени с автоматични пистолети със заглушители. Чух ново изкашляне от друго място.

Явно някой се опитваше да съобщи за присъствието си и очакваше отговор, затова реших да се включа в играта и също се изкашлях, после се преместих, в случай че ме вземат на мушка.

След миг от някъде не много далеч се разнесе мъжки глас.

— Къде сте?

Гласът идваше от пясъчната дюна вдясно. Обърнах се натам и се сниших.

— Излезте така, че да ви видя. Бавно.

Иззад дюната се появи тъмна фигура и видях глава и рамене на едър мъж, въпреки че не можех да различа лицето му.

— Приближете се. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Фигурата се изкачи на върха на дюната и започна да се спуска към тъмната долчинка.

— Спрете — наредих.

Той спря на десетина метра от мен.

— Добре, обърнете се и легнете по очи.

Мъжът не изпълни инструкциите ми, което винаги ме ядосва.

— Ей, приятел, на теб говоря — изсумтях с отработения си полицейски глас. — Обърни се и лягай. Веднага!

Той стоеше на мястото си и ме гледаше. После запали цигара. На светлината на запалката зърнах лицето му и за миг ми се стори, че го познавам, обаче не можеше да е вярно.

— Ей, задник, насочил съм пистолет към теб и след три секунди ще натисна спусъка. Обърни се. Веднага. Едно, две…

— Пистолетът ти е в дипломатическата поща — прекъсна ме мъжът. — И ако нямаш друг, тук има само един пистолет. Моят.

Също като лицето, гласът му ми бе ужасяващо познат. Тед Наш се беше завърнал от мъртвите.

40.

Минаха няколко секунди, докато преодолея смайването си. Знаех, че никога няма да успея да преодолея разочарованието си.

— Ти не беше ли мъртъв? — попитах го.

— Официално съм мъртъв. Всъщност се чувствам чудесно.

— Сигурно ще мога да реша тоя проблем.

Той не отговори, но хвърли цигарата си и се заизкачва по пясъчния склон към мен. Когато се приближи, видях, че е по дънки, тъмна тениска и яке, под което сигурно бе скрит пистолетът му.

Наш се насочваше към мен под кос ъгъл, за да не мога да го ритна в лицето или да забия пета между очите му.

Стигна на три метра от мен и спря.

Застанахме един срещу друг и започнахме играта на кой пръв ще извърне очи.

Тед Наш от Централното разузнавателно управление беше висок мъж, горе-долу мой ръст, обаче не толкова мускулест. Даже на лунна светлина виждах идеално подстриганата му прошарена коса и лицето му, което жените, кой знае защо, намираха за привлекателно. Често се чудех дали счупеният нос ще го направи по-красив, или по-грозен.

Още откакто бяхме работили по случая на Плъм Айлънд, с него изпитвахме непосредствена и силна неприязън един към друг, отчасти заради неговата арогантност, но главно защото сваляше една детективка, което аз намирах за неуместно и непрофесионално, да не споменавам, че пречеше на личния ми интерес към въпросната дама. По-късно пък бяха отношенията му с Кейт, което можех да му простя, защото беше мъртъв. Сега като че ли изчезваше единствената причина да го търпя.

Освен че имахме еднакъв вкус за жени, ние бяхме на различни позиции за всичко останало.

Той ме измери с поглед от глава до пети и попита:

— Да не прекъсвам отпуската ти?

Не отговорих. Продължих да го зяпам и мислено изброявах всички причини да не го харесвам. Защо го мразех ли? Например заради вечно нахакания му глас. И задето като че ли постоянно се подсмихваше.

Наш си погледна часовника.

— Срещата ни не беше ли в осем часа при протока?

— Престани с глупостите.

— Басирах се с един човек, че ще дойдеш. Само идиот може да отиде невъоръжен в пущинаците на нощна среща с непознат.

— Само идиот може да се срещне с мен сам. Надявам се, че имаш подкрепление.

— Как беше в Йемен? — без да ми отговори, попита той.

И аз не отговорих.

— Чух, че Кейт добре си прекарва в Танзания — отбеляза Наш. Пак не отговорих. Струваше ми се, че съм достатъчно близо, за да го фрасна, преди да извади пистолета си, и той сигурно прочете мислите ми, защото отстъпи две крачки и се огледа.

— Красива нощ. Страхотно е да си жив. — Тед се засмя.

— Гледай да не свикнеш много.

Той ме погледна.

— Изобщо ли не си изненадан, че съм жив?

— Повече съм ядосан, отколкото изненадан.

Наш се усмихна.

— Тъкмо затова викат на агентите „призраци“.

— Откога чакаш да произнесеш тая реплика?

Той като че ли се поразстрои, че не оценявам заучените му реплики, обаче продължи със сценария.

— Така и не успях да те поздравя за сватбата.

— Ти беше умрял. Забрави ли?

— Щеше ли да ме поканиш?

— Щях, ако знаех къде си погребан.

Тед се нацупи, обърна се и се спусна към океана, като ми даде знак да го последвам.

— Ела, искам да се поразходя по брега.

Опитах се да скъся разстоянието помежду ни, обаче той извика през рамо:

— Не се приближавай на повече от десет крачки.

Задник. Тръгнах след него по плажа. Вървяхме на запад, към протока. Той си събу мокасините и нагази във водата.

— Това нещо е мокро — отбеляза Наш.

Което на жаргона на ЦРУ означава, че някой е бил очистен.

— Уф, моля ти се, недей да остроумничиш.

— Никога не си ценил остроумията ми. За разлика от Кейт.

— Майната ти.

— Може ли да водим интелигентен разговор, без да ме пращаш на майната ми?

— Майната ти, извинявай.

— Дразниш ме.

— Ти ме дразниш. Не виждаш ли колко съм ядосан, че изобщо си жив?

— И аз изпитвам същото към теб.

Вървяхме по брега на десет крачки един от друг и аз се отклоних наляво, за да скъся разстоянието. Той забеляза.

— Приближаваш се.

— Не те чувам от прибоя.

— Още една стъпка, Кори, и ще видиш какъв е пистолетът ми.

— И без това рано или късно ще го видя.

Той спря и се обърна към мен, с гръб към океана.

— Хайде да изясним нещата. Аз съм въоръжен, ти не си. Дошъл си тук, за да получиш отговори на някои въпроси. Аз ще ти ги дам.

Какво ще се случи после отчасти зависи от теб. Дотогава аз командвам парада.

Започвах да губя самообладание.

— Ти не командваш парада, Теди. Нямаше да го командваш, даже да имаше узи, по дяволите. Ти си арогантен, надменен, егоистичен, нарцистичен…

— Погледни водата, Кори. Какво виждаш?

— До края на нощта ще те видя да плуваш по очи.

— Това няма да се случи. Поне не с мен.

Стояхме на плажа на пет крачки един от друг. Прибоят се усилваше и вълните с мощен плисък се разбиваха в пясъка.

— Мислиш си, че съм спал с Кейт — надвика рева им той. — Само че не смееш да ме попиташ, защото не искаш да чуеш отговора.

Дълбоко си поех дъх, но не отговорих. Всъщност ми се искаше да му разбия ухилената уста, обаче се овладях.

— И без това нямаше да ти кажа — продължи Наш. — Джентълменът никога не се хвали с такива неща като теб и твоите дружки от полицията, когато се напиете и започнете да изреждате по име и образно да описвате всяка жена, която сте ебали. Като твоя глупав приятел Фанели.

За момента оставих тая обида без отговор и го попитах:

— Защо поиска да се срещнем? За да ми разкриеш чудотворното си възкресение ли? Или за да слушам инфантилните ти шеги? Това е жестоко, Тед. Дай ми пистолета си, за да се гръмна.

Тед Наш помълча, после запали нова цигара и издиша дима. Вятърът го отвя.

— Повиках те, защото причиняваш проблеми на моята организация, както и на своята. Вреш си носа там, където не трябва, и Йемен очевидно не те е научил на нищо.

— На какво трябваше да ме научи?

— Да се подчиняваш на заповеди.

— Това какво те интересува?

Той не отговори.

— Какво правиш в хотел „Бейвю“?

— На почивка съм, глупако.

— Не си. И престани с тия тъпотии. Опитай пак.

— На почивка съм, задник такъв.

И това име явно не му хареса, обаче не ме помоли да опитам пак. Погледна и ме и посочи небето.

— Онзи случай беше мой. Не твой. Нито на Кейт. Нито на Дик Карнс и на Мари Губитози. Мой. И сега е приключен. Трябва да го оставиш на мира, иначе, честно казано, господин Кори, може да те сполети злощастен край.

Малко се изненадах и смутих, че знае за Дик и Мари.

— Заплашваш ли ме? Веднъж вече го направи и това е повече, отколкото се е разминало на всеки друг.

Той изстреля фаса си в морето, обу си обувките, съблече си якето и отдолу се показа презраменен кобур с глок. После завърза ръкавите на якето на кръста си.

— Да се поразходим.

— Ти върви. И не спирай.

— Струва ми се, че си забравил кой командва парада. Обърнах се и тръгнах към мястото, където бях оставил колата си.

— Не искаш ли да знаеш какво се е случило тук с онази двойка? — извика подире ми Наш.

Махнах му с ръка през рамо. Ако искаше да стреля, вече щеше да го е направил. Не се съмнявах, че е способен да ме застреля в гърба, обаче имах чувството, че не са му разрешили, или ако бяха, че първо трябва да научи какво знам.

Не го чух да се приближава заради рева на прибоя, но го зърнах с периферното си зрение да ме следва на десетина крачки.

— Трябва да поговорим — каза той.

Продължих да вървя. Напред виждах първата къща извън парка.

Наш опита отново.

— По-добре да поговорим тук, неофициално. Иначе ще те разпитат в официална обстановка. Може да ти предявят обвинение. И на Кейт.

Обърнах се и се запътих към него.

— Не се приближавай — каза той.

— Ти си въоръженият.

— Така е. И не искам да използвам оръжието си.

Стигнах на метър и половина от него. Тед заотстъпва и извади глока си.

— Не ме принуждавай да го използвам.

Спрях.

— Извади пълнителя, Тед, изпразни затвора и прибери пистолета в кобура.

Той не се подчини, обаче и не стреля.

— Мъжете, на които им стиска, нямат нужда от пистолети, за да разговарят с други мъже — продължих аз. — Изпразни го и тогава ще поговорим.

Наш като че ли водеше вътрешна борба, после вдигна глока, извади пълнителя и го прибра в джоба си. Изтегли затвора и патронът тупна на пясъка. Тед пъхна оръжието в кобура и гневно се вторачи в мен.

— Хвърли ми пълнителя — настоях аз.

— Ела си го вземи.

Скъсих разстоянието помежду ни. Не се съмнявах, че ще ми окаже сериозна съпротива, ако го нападна.

— Пълнителят — напомних му.

— Ела си го вземи, главорез такъв.

— Стига, Тед. Не ме карай да те скъсвам от бой. Не съм се чукал от четирийсет дни и съм злобен.

— Радвам се, че Йемен ти е бил от полза. Един от моите колеги ми каза, че си се превърнал в затлъстял алкохолик.

Пистолетът му не беше зареден и трябваше да му отдам дължимото за куража. А може да имаше подкрепления и снайперистите да ме държаха на мушка. Погледнах назад към дюните, но не видях издайническата зелена светлина на оптични мерници. На неколкостотин метра в морето плаваше рибарска лодка, обаче може да не беше рибарска.

— Знам, че не ти стиска да ми държиш такъв тон без пистолета си, следователно имаш помагачи наблизо, какъвто си бъзлив скапаняк — казах му аз.

Той ме изненада с ляво кроше, което не предусетих, обаче успях навреме да отметна глава назад и Наш само ме одраска по ченето. Паднах по гръб на пясъка и той допусна грешката да се нахвърли отгоре ми. Забих и двата си крака в слънчевия му сплит, вдигнах го във въздуха и го преметнах през себе си. Завъртях се и се метнах към него, но Тед вече бе на крака и бързо отстъпваше, като вадеше пистолета от кобура и пълнителя от джоба си. Заех спринтьорска поза и се втурнах напред. Само че проклетият пясък беше прекалено мек и не успях да стигна, преди да зареди глока. Тъкмо изтегляше затвора, за да вкара патрон, когато го хванах за глезена и силно го дръпнах.

Той се строполи на плажа и аз се хвърлих отгоре му, като с лявата си ръка стиснах цевта на пистолета, а с дясната с широк замах го цапардосах по темето.

Това го зашемети, само че не достатъчно, за да му попречи да забие коляно в слабините ми и да ми изкара въздуха.

Затъркаляхме се към морето. Няколко вълни ни обляха, докато се боричкахме, и течението започна да ни влече навътре.

Всеки от нас се опитваше да намери опора на пясъка, за да нанесе силен удар, обаче аз не пусках пистолета в ръката на Тед и двамата бяхме вкопчени един в друг.

Всеки път щом си помислех за тях с Кейт, забивах глава в неговата и скоро се замаяхме. Той вече сигурно бе осъзнал, че го мразя до полуда и че не ме е грижа дали ще се удавим и двамата.

След около едноминутна борба бяхме нагълтали много солена вода и тежките дрехи на Наш го теглеха надолу. Аз бях в отлична форма — благодарение на Йемен — и знаех, че мога да го удавя, ако искам. И той го знаеше и изведнъж престана да се съпротивлява. Спогледахме се от трийсетина сантиметра разстояние.

— Добре… — изпъшка Тед, пусна глока и с плуване се отдалечи на няколко метра. Изправи се, направи още няколко крачки, обърна се и се пльосна на пясъка. Беше изгубил обувките си и сега бе бос и покрит с мокър пясък.

Изкатерих се на брега и застанах на около метър и половина от него. Задъхвах се. Солената вода пареше драскотината на челюстта ми, ташаците ме боляха от удара и главата ми пулсираше от якото блъскане. Иначе се чувствах бомба.

Трябваше му минута, за да стане. Дишаше тежко. Преви се надве и изкашля морска вода. Когато се изправи, забелязах, че от носа му тече кръв.

— Задник — поздрави ме за победата Наш.

— Стига де, Тед. Научи се да губиш. Не са ли те учили на спортсменство в оня лъскав университет, където си следвал?

— Майната ти. — Той избърса носа си с ръка. — Задник.

— Явно не са. — Извадих пълнителя, пъхнах го в джоба си, после изтеглих затвора и видях, че е успял да зареди патрон, въпреки че не беше натиснал спусъка, докато водехме малкия си спор. Изхвърлих патрона и затъкнах глока на пояса си.

— Можех да ти пръсна черепа най-малко шест пъти — заяви той.

— Е, щеше да стига и веднъж.

Тед се засмя, което го накара да се закашля, после избърса солта от очите си.

— Дай ми пистолета.

— Ела си го вземи.

Той се заклатушка към мен и протегна ръка за оръжието си. Хванах я и я стиснах.

— Добре се би.

Наш издърпа ръката си и ме бутна.

Все още се съпротивляваше и аз му се възхитих, обаче започваше да ми омръзва. Блъснах го силно.

— Никога повече не прави така, задник такъв.

Той се обърна и тръгна. Останах на мястото си. Тед се обърна и каза:

— Ела с мен, глупако.

Как можех да устоя на такава покана? Последвах го. Изкачихме се на същата дюна, на която през юли бяхме стояли с Кейт. Спряхме на върха.

— Ще ти кажа какво се е случило тук вечерта на седемнайсети юли деветдесет и шеста — обеща Тед.

Можеше да го направи и преди половин час и да ни спести къпането в океана. Обаче първо трябваше да бъдат решени други въпроси, които още не бяха окончателно уредени.

— Без лъжи — предупредих го.

— Истината ще те направи свободен — цитира господин Наш девиза на своята организация.

— Прилича на добра сделка.

— По-добра, отколкото съм склонен да ти предложа. Но изпълнявам заповеди.

— Откога?

— Виж кой го казва. — Той се вторачи в мен. — Ние имаме нещо общо, Кори. И двамата сме единаци. Обаче вършим работата по-добре от екипните играчи, с които работим, и политическите мухльовци, за които работим. Не винаги казваме истината, но я знаем и искаме. И аз съм единственият, който ще ти каже истината. И може би съм единственият, на когото ще повярваш.

— За миг си помислих, че си се променил.

— Няма да оскърбявам интелигентността ти с повече алабализми.

— Тед, още от момента, в който те видях за пръв път, и през цялото време на двете ни общи разследвания ти само ме баламосваш.

Той се усмихна.

— Ами да опитам пак.

Стори ми се, че долових двусмисленост, обаче отвърнах:

— Давай.

41.

Тед Наш помълча, все още задъхан, после започна.

— Двамата напуснали хотел „Бейвю“ към седем часа, като взели със себе си одеяло. В колата имали хладилна чанта с вино и видеокамера с тринога.

— Да, всичко това ми е известно.

— Защото си разговарял с Кейт и си изровил сам някои неща. Още какво знаеш?

— Не съм тук, за да отговарям на въпроси.

— Кейт също е загазила, задето ти е говорила за това.

— Ами ти? И ти ли си загазил, защото преди пет години си се раздрънкал пред нея? Затова ли са те възкресили? Да замажеш онова, което си оплескал?

Известно време Наш само ме гледаше втренчено.

— Да речем, че съм най-подходящ да се справя с това изтичане на информация и да реша проблема — отвърна накрая.

— Както и да е. — Погледнах си часовника, който още работеше. — Казвай каквото имаш да казваш. Очаква ме дълъг път до Манхатън.

Тед изглеждаше ядосан, задето като че ли не проявявам интерес към алабализмите му.

— Обаче не знаеш, че след като правили секс върху одеялото — той посочи долчинката между дюните, — тя поискала да се изкъпят голи и да се снимат, затова той пренесъл камерата с триногата тук горе, настроил я на безкрайност и я насочил към брега, който от тази височина обхваща и голяма част от небето.

— Откъде знаеш?

— Разговарял съм с тях. Откъде иначе мога да знам, по дяволите? Ако трябваше да му вярвам, двамата любовници бяха открити и тя беше жива — е, жива поне когато бе говорил с нея.

— Продължавай.

— Изтичали към брега и известно време се къпали голи, после се върнали на плажа и пак правили секс на брега. — Той се подсмихна. — С основание можеш да предположиш, че не са били женени един за друг.

— И че щом оня тип е получил две ерекции за една вечер, значи не е от ЦРУ.

Тед не обърна внимание на забележката ми и посочи плажа.

— Докато правили секс, не забелязали нищо в небето, обаче чули експлозията, която стигнала до тях с четирийсетина секунди закъснение. Когато погледнали, самолетът вече се бил разпаднал и носът бил в океана, а корпусът продължавал да се издига, после започнал да пада. Интересното е, че видели издигаща се светлина точно в този момент, след разрушаването на боинга, но разбрали, че е струята пламтящо гориво, отразена в спокойния океан, и това се потвърдило по-късно, когато гледали записа. — Той се втренчи в мен. — Разбираш ли?

— Естествено. Дим и огледала. Нали в това ви бива най-много.

— Не и в този случай. — Наш продължи: — След като им хрумнало, че след минути на плажа ще слязат хора, те тичешком се върнали при тази дюна, бързо се облекли, взели камерата и триногата, качили се на колата си, форд „Иксплорър“, и потеглили за хотел „Бейвю“. За свое нещастие забравили одеялото и капачката от видео обектива, които ни подсказаха две неща — къде са отседнали и какво са правили тук. Освен това бяха оставили хладилната чанта, бутилката и две чаши, от които свалихме идеални пръстови отпечатъци.

Замислих се за всичко това и не успях да открия празноти в разказа му. Всъщност той точно съответстваше на онова, за което вече се бяхме досетили аз, Кейт и всички останали, освен някои допълнителни подробности в резултат на разговора му с очевидците.

— Какво имаше на касетата?

— Не онова, което ти се иска.

— Виж, Тед, нямам никакви пристрастия в тоя случай. Не съм от привържениците на теориите за заговора, не съм и професионално обвързан с официалното заключение като теб. Просто съм безпристрастен човек, който търси истината. И справедливостта.

Устните му се разтеглиха подигравателно, което не мога да понасям.

— Знам, че е така, Джон. Нали затова сме тук. Затова провалих съботната си вечер.

— Е, от време на време можеш да изпуснеш по някое църковно бинго. Какво имаше на касетата?

— На връщане към хотела жената изгледала записа през визьора. Не видяла много, обаче все пак видяла нещо, което не забелязали, докато правели секс — видяла самолета, уловен на лентата в момента на експлозията. Тя ми каза, че било странно — той избухнал в горния десен ъгъл на кадъра, докато те с приятеля й се любели в долния ляв ъгъл и изобщо не гледали нагоре. Естествено звукът още не бил стигнал до тях и те продължили да правят секс, а самолетът експлодирал и се превърнал в грамадно огнено кълбо, и после се разпаднал. — Наш замълча и се замисли. — Мъжът ми каза, че когато гледал записа с нея, трябвало да й обясни огромната разлика в скоростта на звука и светлината, поради което още се любели, докато боингът избухвал.

— Слава Богу, че има природни закони, иначе нямаше да можете да направите анимация, която да не разпознае нито един очевидец.

Това явно малко го подразни.

— Анимацията беше съвсем точна и се основаваше точно на тези природни закони, свидетелските показания, радарните данни, динамиката на полета и наблюденията върху случващото се със самолета при катастрофална експлозия.

— Ясно. Може ли да видя записа?

— Остави ме да довърша.

— Ти свърши. Искам да видя записа и да поговоря с двамата любовници.

— Ще довърша. — Наш продължи: — Върнали се в хотел „Бейвю“, включили камерата във видеото и изгледали записа по телевизора. И двамата видели онова, което тя видяла през визьора. Записът бил звуков и ясно чули експлозията четирийсетина секунди след като я видели на лентата. — Тед ме стрелна с очи. — Цялата злополука била записана, отначало докрай, цветно, със звук, на качествена лента. Камерата била настроена на сумрак. Виждали се мигащите светлини на боинга преди експлозията. — Той напрегнато се вторачи в мен. — Преди взрива към самолета не се издигала светлина.

Защо ли го очаквах?

— Това е добра новина — отвърнах. — Трябва да изгледам записа и да поговоря с двамата.

Наш не отговори директно.

— Ще те попитам нещо. Ако ти беше на мястото на онази двойка и се беше заснел как се любиш, какво щеше да направиш със записа?

— Щях да го пусна по интернет.

— Е, точно ти би могъл да го направиш. Те очевидно са го унищожили.

— Нима? Кога? Как?

— Същата нощ. Още щом напуснали хотелската стая. Отбили край пътя, мъжът прегазил касетата, после изгорил лентата.

— Откъде е взел кибрит или запалка?

— Нямам представа. Може някой от двамата да е пушил. Според Роксан не бяха пушили, обаче не му го казах. Освен това беше много удобно да заяви, че мъжът е изгорил касетата, вместо да я изтрие, защото изтритата лента може да се възстанови в лаборатория, а Тед не искаше да ми хрумне такава идея.

— Добре, изгорили са касетата — съгласих се. — И после?

— Отишли в Уестхамптън, където тя била оставила колата си. Мобифоните на двамата вече звънели, тъй като разни хора се опитвали да се свържат с тях заради катастрофата. И двамата били казали на съпрузите си, че са в района — той бил за риба, а тя щяла да пазарува в Ист Хамптън, после да вечеря със своя приятелка и да пренощува при нея.

— Неговата версия не е била лоша. Нейната би могла да направи всеки мъж подозрителен.

— Повечето съпрузи си имат доверие — осведоми ме господин Наш. — Ти нямаш ли доверие на Кейт, докато е в Танзания?

— Тед, ако още веднъж споменеш за Кейт, ще ти навра пистолета в гъза с дръжката напред.

Той се усмихна, но не отговори. Защо винаги успява да ме ядоса? После се върна към непосредствения въпрос.

— Всеки със своята кола се прибрал вкъщи и прекарали остатъка от вечерта със съпрузите си — гледали новините за катастрофата по телевизията.

— Трябва да е било интересна вечер — отбелязах аз. Наш ме погледна.

— Това е всичко. Както подозираха и предполагаха много хора, на плажа наистина е имало двама души, те наистина са били любовници и наистина неволно са заснели злополуката. Обаче в записа не е имало димящо оръжие, нито димяща ракета.

— Обаче го чувам от теб.

— Естествено аз ги подложих на детектор на лъжата и те издържаха теста.

— Чудесно. Искам да видя и резултатите от детектора освен техните писмени или записани показания, преди да разговарям с тях.

Тед от ЦРУ явно не обичаше да си има работа с полицейски детективи, понеже детективите държат да навързват свидетелствата логично, докато ЦРУ работи с абстракции, предположения и анализи, които са основните съставки на алабализмите.

— Двамата казаха цялата истина за действията си на плажа, а тъкмо там можеше да се очаква да излъжат, защото хората се срамуват, но те казаха точно какво са правили — търпеливо поясни Тед. — Когато ги разпитахме какво са видели със собствените си очи на плажа, те отново бяха откровени. Не е имало издигаща се светлина. Тестовете с детектора на лъжата ни свършиха почти същата работа като самия запис.

Не му вярвах съвсем, обаче отвърнах:

— Добре, да допуснем, че е така.

Той ме познаваше прекалено добре от предишния си живот.

— Съмнявам се, че си убеден.

— Убеден съм. Между другото, как открихте тая двойка?

— Беше ми по-лесно, отколкото на теб. Мъжът беше давал отпечатъци за постъпване на работа и ние имахме отпечатъците му от бутилката и чашата. Проверихме ги в база данните на ФБР и в понеделник сутрин му се обадихме в службата. Той на свой ред ни даде името на своята приятелка.

— Наистина е било лесно. Надявам се, че сте свалили отпечатъците му от регистрационния талон в „Бейвю“, за да направите връзката между плажа и хотела.

— Всъщност… не, не ги свалихме. Но ние не се опитвахме да съберем улики срещу него.

— Доколкото си спомням, унищожаването на улики е престъпление.

— Срещу боинга на ТУЕ не е извършено престъпление, затова свидетелствата не… Въпросът е, че двамата любовници просто са се оказали на неподходящо място в неподходящ момент. Не са видели нищо повече от другите двеста очевидци и на видеозаписа им не е имало нищо, което да представлява интерес за ЦРУ или ФБР. Детекторът на лъжата го потвърждава. Разпитах ги подробно, разпитваха ги и други, включително твоят колега от ФБР Лайъм Грифит. Всички са единодушни, че двамата казват истината. Можеш да разговаряш с Лайъм Грифит и той ще потвърди думите ми.

— Убеден съм. Но ще се уверя, след като лично разпитам двойката. Имаш ли лист и химикалка?

— Не можеш да разговаряш с тях.

— Защо? Да не ги е сполетяла злополука?

— Не бъди мелодраматичен. Не можеш да разговаряш с тях, защото им обещахме анонимност в замяна на тяхното съдействие и откровеност.

— Добре, и аз ще направя същото.

Тед Наш се замисли, навярно за инструкциите си по отношение на вашия предан слуга.

— Съвсем просто е, Тед — казах му. — Съобщаваш ми имената им, аз се срещам с тях, разговаряме и веднъж завинаги приключваме случая. Какъв е проблемът?

— Трябва да поискам разрешение.

— Добре. Обади ми се утре по мобифона. Остави ми съобщение.

— Може да стане чак в понеделник.

— Тогава да се срещнем в понеделник.

— Ще те известя. — Той бръкна в горния джоб на якето си за цигарите си, после разбра, че са мокри, и реши да не пуши.

— Затова се задъха — осведомих го. — Пушенето убива.

— Как е ченето ти?

— Добре. Намокрих го в солена вода заедно с главата ти.

— Когато забих коляно в ташаците ти, не усетих да има нещо. Биваше го, обаче мен ме бива повече.

— Мисля, че мокрият ти девически пояс те притегли към дъното.

— Майната ти.

Всичко това беше забавно, но не и продуктивно. Смених темата.

— Обади ми се и ще си уредим среща — тоя път на обществено място. Аз избирам. Доведи си компания, ако искаш. Обаче още преди да си кажем здрасти, ще ми съобщиш имената на двамата.

Той ме погледна.

— И ти се приготви да отговориш на някои въпроси, иначе от тази среща ще получиш само федерална призовка. Нямаш властта, която си мислиш, че имаш, Кори. Ние нямаме какво да крием, защото няма нищо повече от това, което ти разказах. И ще ти кажа нещо, за което сам би трябвало да си сетил. Ако имаше нещо за криене, вече щеше да си мъртъв.

— Пак ме заплашваш. И аз ще ти кажа нещо — както и да приключи тоя случай, ние с теб ще се срещнем, за да уредим тая работа със смъртта ти.

— С нетърпение очаквам тази среща.

— Не и колкото мен. — Той отново протегна ръка, обаче не бяхме достатъчно близо, за да се ръкуваме, затова реших, че си иска пистолета. — Ти току-що заплаши да ме убиеш, а сега искаш да ти върна пистолета, така ли? Пропускам ли нещо?

— Казах ти: ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв. Но тъй като явно ми вярваш, няма нужда да те убивам. Обаче си искам пистолета.

— Добре, но ми обещай да не го насочиш към мен и да ме накараш да ти кажа какво знам за случая.

— Обещавам.

— Честна дума?

— Върни ми пистолета, по дяволите.

Измъкнах глока от пояса си и го хвърлих на пясъка. Пълнителя задържах.

— При следващата ни среща няма да се наложи да инсценираш смъртта си. — Обърнах се и се отдалечих.

— Когато посрещнеш Кейт на летището, не забравяй да й съобщиш, че съм жив и скоро ще й се обадя — извика подире ми той.

Тед Наш си го просеше да го очистя на място, обаче аз исках да има какво да очаквам с нетърпение.

42.

След като се бях уверил, че ме следят и искат да ме убият, вече не страдах от такава параноя. От плещите ми се стовари огромно бреме. Върнах се в „Бейвю“, измих солената вода и мръсотията от тялото си, облякох се за път и напуснах хотела.

Пътувах по Лонгайландската магистрала с взетия под наем форд „Таурус“. Беше събота, 22:05. Радиото работеше на местна станция и пускаха парчета на Били Джоуел и Хари Чапин, които, постоянно осведомяваше публиката си шантавият диджей, били лонгайландски момчета. Както и Джоуи Бътафуко10 и серийният убиец Джоуел Рифкин, обаче диджеят не спомена за това.

Движението бе между умерено и натоварено и аз направих няколко хаотични маневри, за да проверя дали ме следят, но всички шофьори по Лонгайландската магистрала са откачалки и не успях да разбера дали по петите ми се движи опитен федерален агент, или просто типичен лонгайландски психар.

Излязох и пак влязох в магистралата, за да се успокоя, че никой не ме следи. Под въздействието на остатъците от предишната си параноя вдигнах поглед през шибедаха и потърсих прословутия черен хеликоптер, който използват органите на държавна сигурност в Америка, за да наблюдават своите граждани, обаче нямаше нищо освен луна и звезди.

Включих мобифона си за пет минути, ала нямах съобщения.

Замислих се за срещата и схватката с господин Тед Наш. Той си оставаше все така противен и арогантен, както винаги, и фактът, че известно време е бил мъртъв, изобщо не му беше помогнал. Следващия път щях да го направя сам и да присъствам на погребението. Обаче дотогава той се опитваше да възпрепятства благородните ми домогвания до истината и справедливостта и не толкова благородните ми домогвания да го навра в задниците на някои хора, докато мога.

Ченето още ме наболяваше и един бърз поглед в огледалото в хотел „Бейвю“ ми бе показал, че ми липсва малко кожа и по челюстта ми минава черно-синя следа. Освен това имах главоболие, както винаги, когато се срещам с Тед Наш, независимо дали съм го блъскал с чело по лицето. И малко ме свиваше в слабините, което беше достатъчно основание да го убия.

През двайсетгодишната си служба в НЙПУ бях убил само двама души, и двамата при самоотбрана. Личните ми и професионални отношения с Тед Наш бяха по-сложни от кратките ми срещи с ония двама абсолютни непознати, които ми се беше наложило да застрелям, и затова причините да убия Тед подлежаха на по-сериозен анализ.

Въргалът на плажа трябваше да е катарзис и за двамата, обаче всъщност нито аз, нито той бяхме останали удовлетворени и срещата трябваше да се преиграе.

От друга страна, както би казала Кейт, и двамата бяхме федерални агенти и се опитвахме да вършим една и съща работа за родината си, затова трябваше да се опитаме да проумеем причините, които ни тласкаха към взаимно унищожителни прояви на словесни обиди и физическо насилие. Трябваше да преодолеем различията си и да осъзнаем, че имаме еднакви цели и стремежи, и даже сходен характер, което би трябвало да стане основа за разбирателство, вместо за противоречия. Трябваше да осъзнаем мъката, която си причинявахме един на друг, и да измислим съзидателен и честен начин да разбираме чувствата на другия.

Или накратко, трябваше да удавя тоя кучи син като плъх или поне да го застрелям със собствения му пистолет.

Един пътен знак ме осведоми, че навлизам в окръг Насау, и смахнатият диджей съобщи, че на красивия Лонг Айлънд пак било красива събота вечер, „от Хамптън до Златния бряг, от Плъм Айлънд до Файър Айлънд, от океана до Залива… Всички яко купонясваме и се кефим!“

Майната му.

Що се отнасяше до разкритията на господин Тед Наш, разказът му си го биваше и той може би казваше истината: в оня запис не бе имало ракета. Това беше хубаво, ако бе вярно. Щях да съм изключително доволен, ако можех да повярвам, че е било злополука. И щях да съм адски бесен, ако откриех противното.

В тая игра ми беше останало да изиграя една карта, и това бе Джил Уинслоу — обаче истинската Джил Уинслоу спокойно можеше да не е жената в Олд Бруквил, накъдето се бях запътил. Истинската Джил Уинслоу можеше да е мъртва, заедно с любовника си. И ако продължавах да си пъхам носа в тая история, и аз можех да умра, даже да нямаше засекретяване и заговор — струва ми се, че Тед Наш просто искаше да съм мъртъв и след тая вечер неговите шефове щяха да му дадат картбланш.

Излязох от магистралата и се насочих на север по Сидър Суомп Роуд. Бях нервен винаги когато напусках Манхатън, обаче след Йемен можех да отида на почивка и в Ню Джързи.

Познавах тоя район от окръг Насау, защото в Контратерористичната спецчаст имаше неколцина тамошни детективи и ми бяха възложили да наблюдавам заедно с тях някакви арабски образи, които работеха и живееха там.

Продължих по Сидър Суомп Роуд между големи къщи, кънтри клуб и няколко оцелели имения от лонгайландския Златен бряг.

Завих надясно по шосе 25А, главния път в посока изток — запад през Златния бряг, и поех на изток.

Трябваше да допусна, че най-късно до другия ден Тед Наш ще е в хотел „Бейвю“ и ще разговаря с господин Роузънтал за моето посещение и Джил Уинслоу. Затова се налагаше да действам бързо, обаче освен късния час имаше проблем да се срещна с госпожа Уинслоу веднага — господин Уинслоу, който най-вероятно си нямаше и представа, че жена му се е забъркала в секс, лъжи и видео. При нормални обстоятелства щях да изчакам господин Уинслоу да отиде на работа в понеделник, но Тед Наш беше по петите ми и не разполагах с толкова време.

С население няколко души повече от моя блок, градчето Олд Бруквил си има собствена полиция, разположена на пресечката на Улвър Холоу Роуд и шосе 25А. Малка бяла сграда на североизточния ъгъл на кръстовището — човек не можело да не я забележи, според сержант Робъртс, дежурния, с когото бях разговарял.

На един светофар завих наляво по Улвър Холоу Роуд и влязох в малкия паркинг пред сградата с надпис ОЛДБРУКВИЛСКО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ. Часовникът на таблото показваше 00:17.

На паркинга имаше две коли и реших, че едната е на дежурния, а другата — на госпожа Уилсън, цивилната служителка, с която първо бях разговарял.

Ако ме бяха проследили или ми бяха поставили проследяващо устройство в колата, Тед Наш от ЦРУ или Лайъм Грифит от Отдела за служебна отговорност във ФБР сега пътуваха за насам.

Часовникът вече беше излязъл от играта, както и извънредното отпуснато ми време — сега използвах време назаем.

43.

Влязох в малката чакалня. Наляво видях плексигласова стена, висока от пода до тавана. Зад нея имаше високо бюро, а зад бюрото се прозяваше млада цивилна служителка. Табелката пред нея гласеше ИЗАБЕЛ СЕЛЕСТЕ УИЛСЪН.

— Какво обичате? — попита ме госпожица Уилсън.

— Аз съм детектив Джон Кори от ФБР. — Протегнах служебната си карта към стъклото. — Преди малко ви се обадих и разговарях с вас и сержант Робъртс.

— А, да. Почакайте. — Тя се обади по интеркома и след минута от една задна врата излезе униформен сержант.

Повторих процедурата по представянето и сержант Робъртс, мускулест мъж на средна възраст, прегледа служебната ми карта. Освен това му показах значката си от НЙПУ с картата си на полицай в оставка — както й двамата знаехме, веднъж ченге, завинаги ченге.

Той ме пусна през вратата в плексигласовата стена и ме въведе в кабинета си в задната част на участъка. Предложи ми стол и се настани зад бюрото си. До тоя момент не надушвах нищо лошо, освен ризата си.

— Значи сте от ФБР, така ли? — попита сержантът.

— Да. Участвам във федерално разследване на убийство и имам нужда от информация за една местна жителка.

Сержант Робъртс се изненада.

— Тук не се извършват много убийства. Коя е жителката? Не му отговорих.

— Имате ли свободен детектив?

Това го посмути, обаче в света на органите на реда детективите разговарят с детективи, а шефът на детективите си приказва само с Господ.

— Имаме четирима детективи — отвърна той. — Единият работи по случай, вторият не е на работа, третият е в отпуска, а четвъртият, главният детектив, е на повикване. Нещо важно ли е?

— Важно е, обаче не достатъчно, за да смутим съня на главния детектив. — Прибавих: — Сигурен съм, че можете да ми помогнете.

— Какво ви трябва?

Сержант Робъртс ми приличаше на ония местни ченгета, които са готови да прекрачат границите на професионалната учтивост, ако се отнасяш добре с тях. Надявах се да няма лоши спомени от ФБР, което понякога представлява проблем.

— Убийството е под друга юрисдикция — казах. — Проблемът е международен. Възможно е да е свързано с тероризъм.

Той ме зяпна.

— Местната жителка заподозряна ли е?

— Не. Свидетелка.

— Чудесно. Мразя да губим данъкоплатци. Коя е?

— Госпожа Джил Уинслоу.

— Сериозно ли говорите?

— Познавате ли я?

— Горе-долу. По-добре познавам мъжа й. Марк Уинслоу. Член е на градския съвет. Няколко пъти сме разговаряли на заседания.

— А нея?

— Виждал съм я няколко пъти. Хубава жена. — Сержантът се усмихна. — Веднъж я спрях за превишена скорост. Убеди ме да не я глобявам и ме накара да си мисля, че тя ми прави услуга.

Любезно се усмихнах.

— Знаете ли дали работи?

— Не работи.

Зачудих се откъде знае, но не попитах.

— Та значи господин Уинслоу е в градския съвет. Обаче моите данни показват, че работи в „Морган Стенли“.

Сержант Робъртс се засмя.

— Да, така печели повечето си пари. Градът плаща по долар на година.

— Наистина ли? Вие как живеете с долар на година?

Той пак се засмя.

— Аз имам истинска работа. Повечето градски съветници работят безплатно.

— Без майтап?

— И каква е тая работа с госпожа Уинслоу? — попита той. — Къде е видяла убийството?

— Нямам право да обсъждам подробностите. Всъщност не съм сигурен, че е точно тя, затова първо трябва да проверя някои факти. Например на каква възраст е?

Сержантът се замисли.

— Трийсет и пет — четирийсетгодишна. Това убийство в чужбина ли е било извършено?

Задаваше прекалено много въпроси, но се съмнявах, че подозира нещо, просто беше любопитен. Имах чувството, че клюките са главното занимание в Олд Бруквил. Тъй като не знаех дали Джил Уинслоу е пътувала в чужбина, нито дали сержант Робърт знае за това, отвърнах:

— Случило се е във вътрешността на Съединените щати. — После го попитах: — Семейство Уинслоу имат ли деца?

Без да ми отговори, той завъртя стола си към компютъра и натисна няколко клавиша.

— Две момчета: Джеймс, тринайсетгодишен, и Марк-младши, петнайсетгодишен. Никога не сме имали проблеми с тях. — И прибави: — И двамата учат в пансион.

Хвърлих поглед към монитора.

— Цялата тая информация в компютъра ли я имате?

— Горе-долу всяка година правим проверка на жителите. Всеки полицай получава определен участък и трябва да попълни анкета за всички жители. После въвеждаме сведенията в компютърната база данни. Имаме досиета за всички.

— Е, в Германия и Русия се е получило.

Той ме изгледа накриво и ме осведоми:

— Съвсем доброволно е.

— Чудесна първа крачка.

— Всички имат полза — продължи да обяснява сержантът. — Например знаем дали в къщата има инвалиди, дали на двора има кучета, знаем кой работи в града и имаме телефонни номера за връзка с всеки. Цялата тая информация е достъпна от всяка полицейска кола чрез мобилен терминал. — После добави: — Престъпността ни е ниска и се опитваме да запазим това положение.

— Ясно. Добре, можете ли да ми кажете дали в района живее друга Джил Уинслоу?

Той отново се обърна към компютъра.

— В района са посочени като роднини няколко души с името Уинслоу, но не виждам друга Джил.

— Семейни проблеми?

Сержантът натисна няколко клавиша.

— Няма данни.

Това ми се стори малко зловещо, обаче адски удобно. Трябваше да въведа тая компютризирана проверка на жителите в моя блок.

— Откога работите тук? — попитах аз.

— От единайсет години — без да се консултира с компютъра, отвърна той.

— Защо?

— Чудя се дали се сещате за нещо необичайно, което се е случило със семейство Уинслоу преди около пет години.

Сержантът се замисли.

— Не си спомням нищо, което да е привлякло вниманието на градската полиция.

— Някакви слухове за нея?

— Искате да кажете?…

— Да. Дали хойка.

Той поклати глава.

— Не съм чувал. Обаче аз не живея тук. Защо питате? За пореден път оставих въпроса му без отговор.

— Какво можете да ми кажете за тях? Имам предвид минало, начин на живот, такива неща.

Сержант Робъртс се замисли за миг.

— Марк Уинслоу е от стар лонгайландски род. Според проверката на жителите тя е Хали, също стара фамилия. Заможни са, обаче не са червиви с пари. Както знаете, той работи в „Морган Стенли“ и често ходи в командировки. Госпожа Уинслоу ни осведомява всеки път, когато мъжът й, тя или и двамата отсъстват. Членуват в кънтри клуба и той има клуб в града… — Сержантът провери в компютъра, — … Юниън Лийг Клъб. Чисто републикански. Какво друго ви интересува?

Интересуваше ме дали това е същата Джил Уинслоу, която се е чукала на плажа вечерта на катастрофата на полет осемстотин, но навярно трябваше да попитам самата нея.

— Мисля, че получих представа — отвърнах аз.

— Какво общо има това с факта, че е свидетелка на убийство? — попита сержантът.

Основателен въпрос. Той се оказваше по-умен, отколкото очаквах. Трябваше да запомня тоя урок.

— Явно не е толкова просто, обаче по съображения за сигурност не мога да ви кажа нищо повече.

Погледите ни се срещнаха.

— Разбирам.

Забелязах, че радиостанцията му мълчи, но после телефонът му иззвъня. Той отговори и размени няколко реплики с госпожа Уилсън.

Искаше ми се да му кажа: „Ако е ЦРУ, няма ме“. Внимателно слушах в случай, че надуша неприятности, обаче той нареди на цивилната си служителка:

— Прехвърли ми я, аз ще се заема с това. — После се обърна към мен. — Шумно градинско парти. — Пое обаждането и поговори с някого за шумното градинско парти.

Опитах се да си съставя представа за света на Джил Уинслоу. Както бях предположил, тя произлизаше от висшата средна класа и имаше много за губене, ако съпругът й разкриеше, че не е пазарувала при всяко свое излизане.

Допуснах, че господин Марк Уинслоу, банкер в „Морган Стенли“, е малко досаден — сигурно обичаше да обърне една-две чашки, играеше голф в местния кънтри клуб и прекарваше много време в големия град, на работа или с клиенти. Може да си имаше мадама. Скучните, ангажирани и богати мъже обикновено имат постоянни приятелки, които ги намират за чаровни.

От сержант Робъртс знаех, че господин Уинслоу има чувство за дълг към обществото и е член на градския съвет. Това беше много алтруистично и представляваше още един повод да не си е вкъщи поне веднъж месечно.

Госпожа Уинслоу най-вероятно бе отегчена. Сигурно вършеше доброволна работа, ходеше в града на театър, музей и пазар и когато не прелюбодействаше, обядваше с дамите.

Опитах се да си представя любовника й, обаче нямах никаква друга информация за него освен потвърждението на Наш, че е женен, и успях да заключа само, че чука госпожа Уинслоу.

Дон Жуан явно имаше светлокафяв форд „Иксплорър“ и единият от двамата имаше видеокамера, с която бяха заснели романтичното си преживяване на плажа, както може би и други подобни случаи, следователно очевидно си имаха доверие един на друг, иначе нямаше да заснемат потенциално пагубните си изневери. Може да бяха от една и съща обществена среда и връзката им да беше започнала като обикновен флирт на коктейл или танци в клуба и да бе продължила на обяд, после вечеря и накрая чук-чук.

И още нещо: въпреки че се бяха държали безразсъдно, самите те не бяха безразсъдни хора. Разбирах, че връзката им е била пресметнат риск, чиято награда — каквато и да е била тя — си струваше опасността.

И последно: любовниците не бяха влюбени. Ако бяха, вечерта на 17 юли 1996-а щеше да е истинско откровение за тях и щяха да приемат експлодиралия самолет за знак, че животът е кратък и трябва да са заедно — по дяволите съпрузите им, семействата им и подреденият им свят. И Джил Уинслоу нямаше все още да живее на Куейл Холоу Лейн 12 с Марк Уинслоу.

Естествено господин Марк Уинслоу спокойно можеше да е интересен и привлекателен мъж, нежен и внимателен съпруг, а госпожа Джил Уинслоу да е градската курва и любовникът й да е чистачът на басейна.

Смисълът да се опитвам да получа представа за госпожа Уинслоу и нейния свят се състоеше в това да определя дали мога да я убедя да ми разкаже точно какво се е случило и какво е видяла и заснела оная вечер. Ако бе казала истината на Наш, това приключваше всичко и можех да се прибера вкъщи при кожения си фотьойл. Ако имаше нещо повече от онова, което ми беше казал Наш, или нещо, което тя не му бе казала, това нямаше да е краят — а началото на преразглеждането на случая. Не бях сигурен какъв резултат предпочитам.

Сержант Робъртс затвори.

— Типична събота вечер. Много домашни купони — обикновено хлапетии, чиито родители отсъстват. — Той повика патрулна кола по радиостанцията и прати човека на адреса на шумното парти. После ми каза: — Тая вечер имам четири коли. Понякога се задейства алармена система при обир, после имам пътно произшествие, след това две възрастни госпожи, които са чули крадец — винаги две едни и същи госпожи.

Сержантът продължи да описва проблемите на полицията в малкия град, чиито жители смятат ченгетата за членове на прислугата си. Не беше много интересно, обаче ми даваше представа.

— Знаете ли дали семейство Уинслоу са извън града? — попитах го.

Той провери в компютъра.

— Нямам такава информация.

— Имате ли телефонния им номер? Сержантът натисна няколко клавиша.

— Имам повечето невписани в указателя номера, но не всички…

— Той погледна екрана. — Имам техния. Искате ли го?

— Благодаря.

Робъртс записа номера на един лист и ми го подаде. Трябваше да разкажа на Дом Фанели за местната полиция и тая отлично организирана оруелска база данни.

— Ако им се обадите или посетите дома им, трябва да знаете, че Марк Уинслоу е от хората, които не биха отговорили и на въпрос от телевизионна игра без адвоката си — осведоми ме сержант Робъртс.

— Затова, ако искате да разговаряте с нея, трябва да го извадите от играта, освен ако не сте съгласен адвокатът му да присъства. Обаче не сте го чули от мен. Нали?

— Разбирам. — Всъщност имах по-важна причина той да не е наблизо. — Направете ми услуга и им се обадете — помолих го.

— Сега ли?

— Да. Трябва да съм сигурен, че са си вкъщи.

— Добре… искате ли да им кажа нещо? Защото телефонният им идентификатор ще покаже, че се обаждат от бруквилската полиция.

— Кажете на господин Уинслоу, че има извънредно заседание на градския съвет. Или че току-що сте получили съобщение, че на Главната улица откриват латиноамерикански клуб за компаньонки.

Той се засмя.

— Да бе, така целият град ще се стече там.

Усмихнах се на нашата политически некоректна шега и предложих:

— Защо не му кажете, че в квартала има обир? Че се е задействала нечия алармена система.

— Добре…

Той набра номера.

— Включете колоните да чувам разговора.

Робъртс натисна бутона и от колоните се разнесе звън. На четвъртото иззвъняване отговори мъжки глас. — Ало?

— Господин Уинслоу? — попита сержантът.

— Да?

— Господин Уинслоу, обажда се сержант Робъртс от бруквилската полиция. Извинявайте, че ви безпокоя по това време, но имаме съобщение за обир и алармата на един ваш съсед се задейства. Дали сте видели или чули нещо?

Марк Уинслоу се прокашля.

— Не… прибрахме се… преди около два часа…

— Добре. Не се тревожете. Ще пратим кола в квартала. Погрижете се вратите и прозорците да са заключени и алармата ви да е включена. И ни се обадете, ако видите или чуете нещо.

— Добре… да, непременно…

Стори ми се, че гласът на господин Уинслоу звучи като на господин Роузънтал в един през нощта. Дадох знак на сержант Робъртс да ми даде слушалката.

— Хм… — заекна той.

— Окръжната полиция — подсказах му аз.

— Един полицай от окръжното управление иска да разговаря с вас.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но разследваме няколко обира в къщи от вашия район. — Трябваше да премина на въпроса, преди той да се е разсънил и всичко това да му се е сторило малко шантаво. — Ще си бъдете ли вкъщи утре сутрин, ако се отбия?

— Хм… не… на голф съм…

— В колко започвате?

— В осем. — И прибави: — Закуската е в седем. В клуба.

— Ясно. Жена ви ще си бъде ли вкъщи?

— Тя ходи на черква в десет.

— А децата?

— На училище са. Има ли причина за безпокойство?

— Не, просто трябва да огледам квартала и дворовете на светло, затова, моля ви, предупредете жена си да не се плаши, ако намина. Ето ви сержант Робъртс.

— Прощавайте, че ви се обадих толкова късно, но исках да се уверя, че всичко при вас е наред — каза той.

— Няма нужда да се извинявате. Благодаря, че се обадихте. Сержант Робъртс прекъсна връзката и ми съобщи, в случай че не бях обърнал внимание:

— Е, утре той е на голф.

— Да. Обадете му се в шест и половина сутринта и му кажете, че сте заловили крадеца и окръжната полиция ще търси следи по светло.

Сержантът си записа, после попита:

— Ще отидете ли да разговаряте с нея?

— Да.

— Ще я арестувате ли?

— Не. Само ще я разпитам като свидетелка.

— Струва ми се, че не е само това.

Наведох се към него.

— Ще споделя нещо с вас, но не бива да напуска тая стая.

Робъртс кимна и зачака да продължа.

— Възможно е Джил Уинслоу да се намира в опасност заради онова, което е видяла.

— Наистина ли?

— Наистина. Тая нощ ще наблюдавам къщата им. Кажете на патрулките да не се безпокоят за сив форд „Таурус“, паркиран на Куейл Холоу Лейн. С вас ще поддържаме връзка през нощта, в случай че имам нужда от подкрепление. Имате ли свободна радиостанция?

— Да.

Искаше ми се да го попитам дали не му се намира и свободен пистолет, обаче това щеше да е прекалено за неговото гостоприемство.

— В колко часа свършва смяната ви?

— В осем. От полунощ до осем.

— Добре. Ще ви се обадя преди осем, ако господин Уинслоу не излезе за закуска в клуба. Тогава ще се наложи някак си да го изкарате от къщата. Става ли?

— Става… Изправих се.

— Как да стигна до Куейл Холоу Лейн номер дванайсет?

Сержант Робъртс извади от бюрото си карта на Олд Бруквил и с маркер начерта пътя. После ми даде радиостанция.

— Честотата е настроена. Аз съм Център, а вие ще сте Кола нула. — Той се усмихна.

— Ясно. Ако ви се обадят или дойдат други федерални агенти, съобщете ми по радиостанцията.

— Непременно.

Стиснахме си ръцете.

— Ще се погрижа да получите съответната благодарност за съдействието.

Излязох от малкото олдбруквилско полицейско управление. Господи, адски ме бива да баламосвам хората. Сигурно можех даже да накарам сержант Робъртс да арестува Тед Наш, ако се появеше наоколо.

Нощта бе хладна и ясна, виждаха се звездите и нямаше никакви черни хеликоптери. По шосе 25А сегиз-тогиз профучаваха коли, но иначе беше съвсем тихо, ако не се брояха крякащите дървесни жаби.

Качих се на колата, потеглих обратно към Сидър Суомп Роуд и се насочих на север според упътванията на сержант Робъртс.

Ако допуснех, че Тед Наш още не е разговарял с господин Роузънтал и не знае, че съм се добрал до името на Джил Уинслоу, и че това е истинската Джил Уинслоу, някъде след осем сутринта, когато господин Уинслоу започнеше играта си на голф, щях да получа отговорите на въпросите, за чието съществуване изобщо не подозирах, преди Кейт да прояви любезността да ги сподели с мен. Оттогава бях възнаграден с екскурзията до Йемен, възкръсването на Тед Наш и Евангелието от Тед. Супер, нали?

Когато в понеделник посрещнех Кейт на летището — ако не ме пратеха обратно в Йемен, в затвора или на оня свят — можех да й кажа: „Добре дошла. Имам една добра и една лоша новина за теб. Добрата е, че открих жената от плажа. Лошата е, че Тед Наш е жив и иска да ме убие“.

44.

Минах през кования железен портал на Банфи Винтнърс и завих по Чикън Вали Роуд, както гласяха упътванията на сержант Робъртс. Пътят беше тъмен, затова намалих скоростта и включих на дълги светлини. След няколко минути забелязах табела, на която пишеше „Кейл Холоу Лейн“. Завих надясно и продължих по тясната лъкатушна улица.

Едва различавах къщите, камо ли номерата, обаче имаше пощенски кутии, монтирани на стълбове, и видях номер 12. Отбих на чакъления банкет, изключих фаровете, угасих мотора и слязох.

Проследих с поглед обточената с дървета алея. В мрака се мержелееше внушителна тухлена къща, построена върху стръмния склон. Един от прозорците на втория етаж светеше, ала скоро угасна.

Върнах се в колата и включих радиото. Часовникът на таблото показваше 02:17 и аз се приготвих за дълга и некомфортна нощ.

Някакъв шантав диджей, който се представяше като Джак Върколака, ръмжеше и виеше. Зачудих се дали не може да е Джак Кьоних, който работи на две места.

В студиото се обаждаха слушатели, повечето от които, подозирах, бяха пациенти на окръжната психиатрия.

— Ей, Върколак, обажда се Дейв от Гардън Сити! — извика един.

— Здрасти, Дейв! — извика в отговор Джак. — С какво мога да ти помогна, приятел?

— Искам да чуя „Искам само теб“ на Ю Ту и да я посветя на жена ми Лиз, която ми е сърдита.

— Готово, Дейв! Лиз, слушаш ли? Това е от твоя любящ съпруг Дейв, само за теб, скъпа.

И Ю Ту запяха „Искам само теб“.

Изкушавах се да сменя станцията, обаче разбирах, че Джак Върколака е тъкмо каквото ми трябва тая нощ.

От време на време полицейската ми радиостанция изпращяваше и една от четирите патрулни коли се обаждаше на цивилната служителка или обратно. Свързах се с Робъртс и му напомних да ми се обади, ако се появят други федерални агенти, макар да знаех, че ако Наш и компания наистина се сетят да отидат в олдбруквилското полицейско управление, едва ли ще получа такова предупреждение. Най-вероятно щяха да пристигнат тук и да ме отведат.

Прозях се, унесох се, събудих се и пак се унесох. В три часа Джак Върколака приключи работа, но обеща да се върне следващата нощ, за да разкъса гърлата на слушателите. Станцията прекрати излъчване с националния химн и аз се поизправих на седалката, докато свърши. Запревключвах каналите в търсене на новини. Към четири часа по улицата бавно мина олдбруквилска патрулна кола и си махнахме.

Пак се унесох и когато се събудих, на югоизток вече се развиделяваше. Беше 05:29 и повиках сержант Робъртс по радиостанцията.

— Обадете се на господин Уинслоу в шест и половина и му кажете, че крадецът е заловен, всичко е наред и е прекрасен ден за голф.

Сержантът се захили.

— Желая ви успех с госпожа Уинслоу.

— Мерси.

В 06:45 автоматичната плъзгаща се врата на триместния гараж на Уинслоу се отвори. Отвътре се появи сив мерцедес и потегли по дългата алея. В края на алеята колата зави към мен и зърнах Марк Уинслоу — излъчваше ослепителна досада през предното стъкло. Смъкнах се на седалката, докато отмине.

Не исках да вдигам Джил Уинслоу от леглото толкова рано, затова изчаках известно време.

От обширните морави на големите къщи наоколо се вдигаше рядка мъгла, пееха птици и слънцето изгря зад далечните дървета. Странно диво животно прекоси пътя. Навярно лисица. Не можех да повярвам, че центърът на Манхатън е само на петдесетина километра от тая опасна първобитна гора — нямах търпение отново да стъпя на бетон.

Насочих вниманието си към къщата на Уинслоу. Наистина се надявах, че госпожа Уинслоу не е признала всичко пред Наш и Грифит — въпреки алабализмите на Наш за детектора на лъжата — и че е готова да пречисти душата и съвестта си, даже това да означава да се откаже от целия тоя разкош. Едва ли. Обаче човек никога не знае, преди да попита.

Подминаха ме няколко коли и хората ме заглеждаха. Затова, преди да са се обадили в полицията, запалих мотора и завих по дългата алея. Спрях на павирания малък паркинг пред къщата. Беше 07:32. Взех полицейската си радиостанция, слязох, качих се по стъпалата и натиснах звънеца.

Колко пъти бях правил същото като детектив от отдел „Убийства“? Колко звънци бях натискал, за да съобщя на някого за някаква трагедия или да го попитам дали може да вляза за няколко рутинни въпроса? Колко заповеди за обиск или арест бях изпълнил?

От време на време бях ходил да изказвам съболезнования, а понякога носех добри новини.

Тия неща никога не се променят.

Нямах представа какво ще се случи тук, обаче бях сигурен, че през следващия час животът на няколко души ще се промени.

45.

От високоговорителя над себе си чух електронен глас, който звучеше като женски.

— Кой е?

Вдигнах поглед и видях охранителна камера, насочена към мен.

— Детектив Кори, госпожо Уинслоу. — Протегнах служебната си карта към камерата. — Снощи разговарях със съпруга ви по телефона.

— А… да. Съжалявам, той излезе.

Аз пък не съжалявах.

— Ще ви отнема само няколко минути относно оня крадец.

— Ами… добре… един момент.

Зачаках и след няколко минути голямата входна врата се отвори.

Джил Уинслоу наистина беше привлекателна жена. Четирийсетинагодишна, с кестенява коса. Прическата й, струва ми се, се казваше паж. Големите й кафяви очи и правилните й черти сигурно я правеха фотогенична и бе красиво почерняла от слънцето, но не колкото мен.

Госпожа Уинслоу носеше скромен бял памучен халат, дълъг до глезена и завързан в кръста, и моето рентгеново зрение и перверзен ум видяха страхотно тяло. Тя не се усмихваше, обаче не се и мръщеше, затова аз се усмихнах и тя принудено ми отговори. Пак й показах служебната си карта.

— Извинявайте, че идвам толкова рано, но няма да ви задържа дълго.

Тя кимна и ме покани да вляза.

Последвах я през просторно фоайе, после в голяма кухня. Тя посочи кръглата маса до слънчев еркерен прозорец.

— Правя кафе. Искате ли?

— Да, благодаря. — Седнах и оставих радиостанцията си на масата.

Госпожа Уинслоу отиде на плота и се зае да прави кафе.

Доколкото можех да преценя, къщата излъчваше атмосфера на стари пари — много антикварни мебели, които според мен са пълни с паразити — гъмжащи от дървояди сухи и изгнили дъски, споени с плесен. Обаче какво разбирам аз?

— Ед Робъртс от олдбруквилската полиция се обади и каза, че са заловили крадеца — осведоми ме тя, докато зареждаше кафеварката.

— Точно така.

— Тогава с какво мога да ви помогна, господин…

— Кори. Просто разследвам някои неща. Госпожа Уинслоу извади от шкафа две чаши, постави ги върху поднос и се обърна към мен.

— От окръжната полиция ли сте?

— Не точно.

Тя не отговори.

— От ФБР съм.

Тя кимна и видях, че не е нито изненадана, нито смутена. Спогледахме се и вече нямах никакво съмнение, че това е оная Джил Уинслоу, която преди пет години е задигнала „Един мъж и една жена“ от хотел „Бейвю“.

— Напоследък търсили ли са ви други федерални агенти? — попитах.

Тя поклати глава.

— Знаете защо съм тук.

Джил Уинслоу кимна.

— Появи се нещо ново и реших, че можете да ми помогнете.

— Вече разговаряхме за всичко това — отвърна тя.

Имаше определено изискан акцент, мек, но ясен като камбанка. И големите й очи направо ме пронизваха.

— Трябва пак да поговорим.

Госпожа Уинслоу продължаваше да ме наблюдава и само поклащаше глава, но не отрицателно, а по-скоро тъжно.

Въпреки ранния час и без грим и официално облекло, тя имаше вид на добре гледана жена, която напълно се вписва в обстановката на тая къща.

И все пак, може би защото знаех, че се е забъркала в секс, лъжи и видео, в нея имаше нещо, което предполагаше по-необуздана страна на патрицианското й поведение.

Жената се извърна и сложи на подноса сметана, захар, салфетки и лъжички.

Не виждах лицето й, обаче ръцете й изглеждаха съвсем спокойни. Тя заговори, както си бе с гръб към мен.

— Преди два месеца… през юли… гледах панихидата по телевизията. Не мога да повярвам, че са минали пет години.

— Така е. — Духнах в шепа, за да проверя дъха си, който вече беше отвратителен, и дискретно помирисах ризата си.

Госпожа Уинслоу се обърна, донесе подноса с каничка кафе и го остави на масата. Изправих се от учтивост.

— Заповядайте.

— Благодаря. Седнахме.

— Всъщност току-що се връщам от Йемен, затова съм малко… измачкан — оправдах се.

Видях, че тя забеляза струпея и синината на брадичката ми.

— Какво сте правили в Йемен? Или не можете да ми кажете?

— Разследвах атентата срещу кораба „Коул“. — И прибавих: — Занимавам се с контратероризъм.

Тя не каза нищо. Обаче разбираше накъде вървят нещата. Напълних двете чаши с кафе.

— Благодаря — каза тя.

Изключих полицейската радиостанция и отпих глътка от чашата си. Не беше зле.

— Съпругът ми е на голф тази сутрин — каза госпожа Уинслоу. — Аз отивам на черква в десет.

— Известно ми е. Би трябвало да свършим преди да стане време да излезете. Що се отнася до господин Уинслоу, както са ви обещали преди пет години, тая работа не го засяга.

Тя кимна.

— Благодаря.

Отново отпих глътка кафе. Госпожа Уинслоу направи същото.

— Снощи разговарях с човека, на когото първоначално са възложили следствието, Тед Наш. Спомняте ли си го?

Джил Уинслоу кимна.

— И преди няколко седмици разговарях с Лайъм Грифит. Помните ли го?

Ново кимване.

— Кой друг ви разпитва навремето?

— Един мъж, който се представи като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта.

Описах й Джак Кьоних, включително впечатлението, че в гъза му е наврян стоманен прът.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Вие не знаете ли?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Някой друг?

— Не.

— Подписахте ли писмени показания?

— Не.

— Разпитът ви беше ли записан на видео или аудио?

— Не… поне доколкото знам. Но Грифит си водеше бележки.

— Къде се провеждаха разпитите?

— Тук.

— В тая къща?

— Да. Докато мъжът ми беше на работа.

— Ясно. — Необичайно, обаче не и безпрецедентно, когато самоличността на свидетеля се пази в тайна. Очевидно не бяха искали да я регистрират във федерална сграда. — Ами господинът с вас по онова време?

— Какво по-точно?

— Къде го разпитваха?

— Мисля, че разговаряха с него в службата му. Защо питате?

— Проверявам процедурите.

— Каква нова информация се е появила и какво искате от мен?

— Нямам право да обсъждам новата информация. Искам само да изясним някои неща.

— Какви по-точно?

— Ами например нужни са ми актуални сведения за връзката ви с вашия приятел. — „И името му“.

Джил Уинслоу видимо се раздразни.

— Не знам какво значение има вече това, но щом се налага да ви отговаря, оттогава с Бъд скъсахме.

Бъд.

— Но се срещате и разговаряте с него.

— От време на време. Натъкваме се един на друг на събирания и в клуба. Това е неизбежно и неловко.

— А, знам. Аз се натъквам на бившата си жена и бившите си гаджета из цял Манхатън. — Усмихнах се и тя се усмихна в отговор.

— Разговаряли ли сте с него? — попита ме госпожа Уинслоу.

— Не. Първо исках да поговоря с вас. Той още ли е на същия адрес?

— Да. На същия адрес. Със същата жена.

— На същата работа?

— На същата работа.

— Знаете ли дали е в града?

— Да, струва ми се. Видях го на едно барбекю по случай Деня на труда… — Тя ме погледна. — Когато го видях… Не знам защо…

— Не знаете какво сте виждали в него.

Джил Уинслоу кимна и каза:

— Не си струваше.

— После човек винаги си мисли, че не си е струвало. Обаче отначало му харесва.

Тя се усмихна.

— Навярно е така.

— Сигурно сте разочарована, че е съобщил името ви на ФБР. Смятате, че е трябвало да ви защити.

Жената сви рамене.

— Съмнявам се, че е можел. Те бяха много убедителни… дори заплашваха… но някой по-силен мъж можеше да… — Тя се засмя. — Мисля, че е издържал не повече от три минути.

Усмихнах се.

— Е, не бъдете много сурова с Бъд. Той е постъпил като почтен гражданин.

— Бъд постъпва така, както му отърва. — Госпожа Уинслоу се замисли за миг. — Ако от ФБР първо бяха дошли при мен да го търсят, сигурно щях да постъпя по същия начин. Обаче случилото се после ме накара да осъзная, че той е…

— Мухльо.

Тя се засмя.

— Да, мухльо. И страхливец — а не джентълмен.

— Защо?

— Ами… например, аз исках сами да се свържем с ФБР за онова, което видяхме и заснехме. Той отказа. После, когато го намериха, им заявил, че аз не съм искала да съобщим. Просто беше ужасно… той мислеше само за себе си.

— Истински адвокат.

Тя отново се засмя, тихо и гърлено. Струва ми се, че установявахме взаимно разбирателство, което навярно бе правилният подход.

Другият начин е сплашването, обаче преди пет години несъмнено я бяха подложили на това и Джил Уинслоу сигурно негодуваше срещу отношението към нея.

Докоснах струпея на брадичката си.

— Раната ви изглежда отскоро — отбеляза тя. — Искате ли нещо за нея?

— Не, мерси, накиснах я със солена вода.

— О… Как се случи?

— Нападнаха ме убийци в стария квартал на Аден. Това е в Йемен. — Погледнах я. — Майтапя се. Всъщност имате ли лейкопласт?

— Да. Един момент. — Госпожа Уинслоу стана, отиде при шкафа, извади аптечка и се върна на масата с лейкопласт и някакъв антибиотичен мехлем.

Благодарих и се намазах с мехлема, после разпечатах лепенката. Тя стоеше пред мен, като че ли се колебаеше дали да ми помогне, но аз се справих сам.

Джил Уинслоу седна на мястото си.

— Трябва да я почиствате.

Беше мила жена и ми харесваше. За съжаление след десетина минути аз нямаше да й харесвам. Оставих опаковката от лейкопласта на масата и Джил я загледа.

Известно време мълчах, затова тя ме попита:

— Защо се интересувате от Бъд и връзката ми с него?

— Има някои очевидни несъответствия между вашата и неговата версия. Например, разкажете ми какво се е случило със записа, след като сте го изгледали в стаята си в хотел „Бейвю“.

— Той какво казва?

— Вие ми кажете.

— Добре… След като гледахме записа, той настоя да го изтрием. Не аз. Изтрихме го и напуснахме хотела.

Това не отговаряше на разказа на Тед. Обаче всичко си идваше на мястото.

— Подробно ми опишете всичко. Тръгнали сте си от плажа и на връщане в хотела…

— Ами… Проверих през визьора на камерата и видях, че сме записали… избухващия самолет. — Госпожа Уинслоу затвори очи и дълбоко си пое дъх. — Беше ужасно. Ужасно. Не искам никога повече да видя нещо такова.

Кимнах и я погледнах, докато тя се взираше в кафето си. Имах чувството, че преди пет години може би е била различна. Сигурно малко по-щастлива и може би по-жизнерадостна. Случилото се на 17 юли 1996-а я бе травмирало, а случилото се после я беше разочаровало, засегнало и навярно уплашило. И после идваше Марк Уинслоу, чието лице си представях зад предното стъкло на неговия Мерцедес. И тя продължаваше да е тук, пет години по-късно, и знаеше, че ще остане още дълго. Животът представляваше върволица от последователни компромиси, разочарования, предателства и съмнения. От време на време човек постъпва правилно първия път и по-рядко получава възможност да поправи нещата и да постъпи правилно втория път. Щях да предложа на Джил Уинслоу такава възможност и се надявах да се възползва от нея. Тя, изглежда, успя да се овладее.

— Значи сте видели експлозията през визьора — казах аз.

Госпожа Уинслоу кимна.

— И Бъд е шофирал.

— Да. Казах му: „Спри. Трябва да го видиш“ или нещо подобно.

— А той какво каза?

— Нищо. Казах му: „Заснели сме абсолютно всичко“. Известно време мълчах. Хем ми се искаше да попитам, хем не ми се искаше. Обаче бях дошъл, за да го направя.

— Видяхте ли издигаща се светлина?

Тя впери очи в мен.

— Естествено.

Погледнах през еркерния прозорец, който гледаше към задния двор. Имаше голяма дъсчена веранда, после плувен басейн, след това около един акър грижливо гледана градина. Розите все още цъфтяха. Естествено.

Налях си още кафе, прокашлях се и попитах:

— И тая издигаща се светлина не е била отражение на струя пламтящо гориво във водата, така ли?

— Не. Видях… онова нещо, което се издигаше от океана… Искам да кажа, видях го лично, преди да го видя повторно на записа.

— На плажа ли стояхте?

Джил Уинслоу не отговори веднага.

— Седях на плажа и… Видях светлината да се издига към небето… Казах нещо на Бъд и той се надигна и се обърна натам. И двамата проследихме издигането му и няколко секунди по-късно последва страшна експлозия… започнаха да падат горящи парчета… и огромното огнено кълбо… после, може би след минута, чухме взрива…

Господин майсторът на баламосването не ми бе разказал същите неща. Обаче не бях особено изненадан да установя това сериозно несъответствие.

— В доклада, който прочетох, пише, че още сте се любили на плажа, докато самолетът е избухвал, и всъщност вниманието ви е привлякъл звукът от експлозията, около четирийсет секунди по-късно.

Госпожа Уинслоу поклати глава.

— Бяхме свършили да се любим. Аз седях… — тя се изчерви — върху него и гледах към морето.

— Благодаря. Знам, че сигурно се чувствате неловко, и ще ви разпитам само за ония подробности, за които се налага.

— Преди пет години адски се срамувах да отговарям на тези въпроси и да описвам всичко, но вече го преживях… Все едно че не се е случило или че се е случило с друг човек.

— Разбирам. Добре, какво направихте, след като самолетът избухна?

— Тичешком се върнахме при пясъчните дюни, където бяха нещата ни.

— Защото?…

— Защото знаехме, че взривът ще доведе хора на плажа или на Дюн Роуд… Бяхме голи, затова изтичахме при дюните, облякохме се, взехме камерата и триногата и се върнахме при колата.

— Форд „Иксплорърът“ на Бъд.

— Да. — Тя се умълча за миг. — Като се замисля, ако бяхме останали само още няколко минути, за да съберем одеялото, хладилната чанта и всичко останало… и не знаехме, че сме забравили капачката от обектива на одеялото… не мислехме за нищо друго, освен да се махнем оттам.

— Сигурен съм, че оттогава Бъд много пъти е мислил за това.

Госпожа Уинслоу се усмихна и кимна.

Явно обидните забележки за Бъд правеха Джил щастлива, затова прибавих:

— Със същия успех можеше да остави и визитната си картичка.

Тя се засмя.

Нещо по-важно, не се налагаше да разделям, за да завладея — Джил и Бъд вече се бяха разделили и нямаше защо да мисля за усложненията на лоялността, което много ме улесняваше.

— Какво си помислихте, когато изгледахте записа през визьора и разбрахте, че сте заснели всичко видяно?

Джил Уинслоу не отговори веднага.

— Ами, бях смаяна, че… че всичко е заснето. После… Знам, че звучи като оправдание, обаче исках да се върнем и да видим дали не можем да помогнем…

— Съвсем сигурна ли бяхте, че сте видели избухващ самолет?

— Да… Е, не съвсем, но исках да се върнем, само че Бъд отказа. После, когато гледах записа през визьора, посочих, че това е веществено доказателство и някой, имах предвид властите, трябва да го види. И той пак отказа. Никой не бивало да види как правим секс на видеозапис. Настоя да го изтрия, но се разбрахме да го пуснем по телевизора в хотелската стая и тогава да вземем решение.

— Добре. И се върнахте в стаята.

— Да. И пуснахме записа…

— От видеокамерата през видеото ли?

— Да. Носехме кабела, за да направим този… за по-късно, когато се върнем в стаята след плажа… пуснахме записа и се уверихме, че всичко ясно се вижда на екрана, със звук…

— И пак видяхте оная издигаща се светлина, така ли?

— Да. Видяхме и себе си на плажа, как наблюдаваме светлината, издигаща се в небето… после експлозията… и скочихме, вторачени в грамадното огнено кълбо, което се издигна още по-нависоко и след това заедно с другите останки започна да пада… тогава чухме взрива, обърнахме се към камерата и се затичахме към пясъчната дюна. На телевизора забелязахме нещо, което не бяхме видели, докато бяхме тичали… пламъците, разпростиращи се по водата… — Тя отново затвори очи. — Виждаше се как Бъд дотичва до камерата, после обективът обхожда всичко наоколо… — Госпожа Уинслоу вдигна клепачи и се усмихна принудено. — Толкова се беше паникьосал, че така и не изключи камерата, докато тичаше към колата, и я хвърли заедно с триногата на задната седалка. На записа се чуваха гласовете ни — адски уплашени.

— Значи камерата е работела на задната седалка на форда.

— Да.

— И е записала разговора ви.

— Да. Тъкмо тогава се опитах да го убедя да се върнем и да видим дали не можем да помогнем. — Тя въздъхна. — Понякога ми се иска да не бяхме изтрили записа.

— И на мен.

Заиграх се с опаковката на лейкопласта и погледите ни се срещнаха за няколко секунди.

— Добре, гледали сте записа на телевизора, после сте го изтрили.

Джил Уинслоу кимна.

— Бъд ме убеди… и имаше право… че десетки хора са видели това… видели са ракетата и взрива… и че нашият запис не е необходим за доказателство… тогава защо да го предаваме на властите?… — Тя замълча за миг. — Съдържанието му беше прекалено лично. Искам да кажа, даже да не бяхме любовници, да не бяхме семейни… даже да бяхме женени един за друг… защо други да гледат записа? Вие как бихте постъпили?

Знаех, че ще ми зададе тоя въпрос.

— Нямаше да изтрия записа веднага. Щях да изчакам, да го обсъдя с партньорката си, щях да се замисля за брака си, да се запитам защо имам любовница и да проследя следствието, за да видя дали записът е важно веществено доказателство за потресаващо престъпление. Тогава щях да взема решение.

Погледът на Джил Уинслоу блуждаеше през прозореца. Тя извади хартиена кърпичка от джоба на халата си и си избърса очите. После дълбоко си пое дъх.

— Точно така исках да постъпя и аз. — Погледна ме. — Наистина… всички онези хора… Боже мой… и наистина следих следствието, стотици хора се обадиха и съобщиха, че са видели издигащата се светлина, всички смятаха, че е ракета… после… нещата започнаха да се променят.

— В тоя момент, когато го обявиха за злополука, за механична повреда, щяхте ли да предадете записа, ако го бяхте запазили?

Госпожа Уинслоу сведе очи към пръстите си, които разкъсваха кърпичката.

— Не знам. Надявам се, че да.

— Аз смятам, че щяхте да го предадете.

Тя не отговори.

Изчаках няколко секунди.

— Чия беше камерата?

— Моя. Защо?

— По онова време бяхте ли запозната с видеозаписната технология?

— Разбирах основните неща.

— А Бъд?

— Аз го научих да използва камерата. Защо питате?

— Ами, в доклада ми пише, че Бъд е унищожил миникасетата. Вярно ли е?

— Какво искате да кажете?

— Че когато сте напуснали хотел „Бейвю“, сте спрели край пътя и Бъд е унищожил касетата, като я е прегазил с колата и после я е изгорил.

Тя поклати глава.

— Не. Той я изтри още в хотелската стая. Точно това казах на агентите, това им е казал и Бъд. Никой не е споменавал, че сме унищожили касетата.

Е, някой го беше направил. Господин Наш, по-конкретно.

— От ФБР питаха ли ви кой е изтрил записа, вие или Бъд?

— Да. Питаха ме и аз им казах. — Джил Уинслоу ме погледна. — После научих, че изтрит магнитен видеозапис може да се… че картината по някакъв начин може да се възстанови… Не знам дали са успели… Искам да кажа, сигурно не са, защото ако бяха, щяха да видят същото, което видяхме с Бъд… и щяха да стигнат до друго заключение… — Тя пак ме погледна. — Знаете ли дали са успели да възстановят записа?

— Не знам. — Всъщност знаех. Нямаше съмнение, че лабораторията на ФБР може да възстановява образи на магнитни записи, които някой смята за окончателно изтрити, стига отгоре да няма друг запис. — Касетата празна ли беше, когато им я дадохте?

Госпожа Уинслоу кимна и каза:

— Още беше в камерата. Когато дойдоха тук, първо ме попитаха за това. Отидох в дневната, взех камерата и им я донесох. Те седяха на тази маса.

— Ясно. И когато ви разпитаха, какво им казахте?

— Казах им истината. Обясних им какво сме видели с Бъд. Вече бяха разговаряли с него, но аз не знаех какво им е казал, защото го бяха инструктирали да не се свързва с мен и да не приема обажданията ми. — Тя прибави с мрачна усмивка: — И той ги послуша, мухльото му с мухльо. Агентите дойдоха тук в понеделник след катастрофата и казаха, че искат да ме разпитат и че било по-добре разказът ми да не се различава от неговия. Е, оказа се, че той е излъгал за някои неща, например за това, че сме правили секс на плажа. Казал им, че само сме се разхождали и сме разговаряли, но аз им казах истината, отначало докрай.

— И те са ви обещали, че ако сте казали истината, мъжът ви никога няма да узнае, така ли?

— Да.

— Но са дошли пак.

— Да. Зададоха ми още въпроси, като че ли бяха научили повече за записа. Всъщност аз ги попитах дали записът е напълно изтрит и те потвърдиха, бил изтрит, и съм била извършила престъпление, унищожавайки веществено доказателство. Бях ужасена… плачех… не знаех към кого да се обърна. Бъд не ми отговаряше, не можех да разговарям с мъжа си… мислех да се обадя на адвоката си, обаче те ме предупредиха да не го правя, ако искам да запазя всичко в тайна. Бях изцяло на тяхната милост.

— Истината ще те направи свободна.

Джил Уинслоу едновременно изхлипа и се засмя.

— Истината ще ми донесе развод с най-неизгодния предбрачен договор, подписван в щата Ню Йорк. — Тя ме погледна. — А имам двама сина, които тогава бяха на осем и десет години. Женен ли сте?

Показах й венчалната си халка.

— Имате ли деца?

— Не, поне доколкото знам.

Госпожа Уинслоу се усмихна и отново избърса очи с разкъсаната кърпичка.

— Много е сложно с деца.

— Разбирам. — Върнах се на въпроса. — Те поискаха ли да се подложите на детектор на лъжата?

— Първия път ме попитаха дали съм съгласна и аз потвърдих, понеже казвах самата истина. Те казаха, че следващия път ще донесат устройството. Обаче не го донесоха. Попитах ги защо и те отговориха, че не се налагало.

Кимнах. Не се беше налагало, защото вече бяха възстановили записа и бяха видели всичко, което ги интересуваше. Не бяха поискали писмени показания от Джил Уинслоу и Бъд, не ги бяха записали и не ги бяха подложили на детектор на лъжата, защото всичко това можеше да излезе на бял свят по-късно, ако госпожа Уинслоу или Бъд проговореха или ги откриеше някой друг, като мен.

Всъщност Наш, Грифит и другите не се бяха опитвали да открият достоверни доказателства за ракетен удар срещу полет 800 на ТУЕ — бяха се опитвали да скрият и унищожат доказателствата, в което бяха обвинили Джил Уинслоу.

— Ония господа от ФБР накараха ли ви да се закълнете, че ще запазите тайна?

Тя кимна.

— Но след като обявиха официалното заключение — че е било злополука, — не се ли запитахте защо вашите свидетелски показания не са взети предвид?

— Запитах се… обаче тогава се обади онзи човек, Наш, и пак се срещнахме тук. Той ми обясни, че без записа нашите показания с Бъд нямали тежест срещу показанията на стотиците други очевидци. — Джил Уинслоу дълбоко си пое дъх. — Каза ми да смятам, че съм извадила късмет, да си живея живота и никога повече да не мисля за това.

— Но вие не сте го послушали.

— Да… Все още виждам ракетата…

— Гледали ли сте анимацията на ЦРУ?

— Да. В нея нямаше абсолютно нищо вярно.

— Щеше да е добре, ако пазехте записа.

Тя не отговори.

Известно време седяхме в мълчание. Госпожа Уинслоу се изправи, взе нова кърпичка от плота и си издуха носа. После отвори хладилника и ме попита:

— Искате ли трапезна вода?

— Не, мерси, не пия вода.

Тя извади бутилка вода и си наля в чаша. Истинска дама.

Смелих получената до тоя момент информация. Тя се свеждаше до няколко ключови факта: Бъд не беше изгорил касетата, ФБР и ЦРУ несъмнено бяха възстановили изтрития запис и бяха видели същото, каквото твърдяха двеста очевидци — издигаща се светлина.

Следователно? Имах само две думи, с които да го опиша: заговор и засекретяване.

Но защо? Имаше много причини. Нямах намерение да се опитвам да проумея начина на мислене на хората във Вашингтон, тайните им цели, мотивите им и печалбата им от засекретяването. Бях убеден, че имат всички основания да скрият заблудена наша ракета, експериментално оръжие или терористичен удар — обаче бях убеден и че основанията им не ги бива.

Джил Уинслоу изглеждаше изтощена, тъжна и загрижена, като че ли нещо я измъчваше. Струваше ми се, че знам какво е, и исках да й помогна да свали бремето от плещите си.

— Ще се срещате ли с Бъд днес? — все още изправена, попита тя.

— Днес или утре.

Тя се усмихна.

— Днес той играе голф с мъжа ми.

— Приятели ли са?

— Познати. — Тя седна с чашата си и кръстоса крака. — Не стига, че изневерявах на мъжа си, но ако разбере, че съм го правила с Бъд, Марк ще се почувства като пълен глупак.

— Защо?

— Марк смята Бъд за глупак. И е прав. Веднъж ми каза: „Джил, ако някога ми изневериш, поне избери човек, от когото няма да се срамуваш, ако се разчуе“. Трябваше да го послушам.

Замислих се за тоя съвет и се съгласих. Искам да кажа, не бива да те хващат в крачка с човек, когото всички останали смятат за неудачник, откачалка, грозник или дебелак.

— Хубавец ли е? — попитах.

— Да. Обаче с това се приключва. Привличането ни беше чисто физическо. — Джил Уинслоу отново се усмихна. — Адски съм повърхностна.

Всъщност не се дължеше само на физическото привличане — беше свързано с Марк Уинслоу и потребността на Джил Уинслоу да е нещо друго освен идеална съпруга, даже съпругът й да не го знае. Обаче не отговорих. Както се казва, не можеш да съжаляваш богато момиче, което пие шампанско на яхта. Но в известен смисъл й съчувствах.

Що се отнасяше до Бъд, можех да предположа, че членува в същия кънтри клуб като семейство Уинслоу. За десетина минути можех да стигна до клуба и да попитам за него. Обаче се съмнявах, че ще имам нужда от него. Онова, което ми трябваше, беше тук.

— Има ли нещо друго? — попита тя.

— Това като че ли е всичко… освен някои подробности за действията ви в хотелската стая, след като сте се върнали от плажа. Гледали сте записа. Разкажете ми за това.

— Ами… гледахме го… превъртяхме онази част, в която бяхме на одеялото между дюните… и започнахме от там, където се спуснахме при морето… после гледахме онази част от момента, когато се любехме на плажа, докато не видяхме издигащата се светлина… върнахме записа и го гледахме на забавен кадър… виждаше се светлината на хоризонта… после тя се издигна в небето… на забавен кадър се виждаше димната следа и тогава разбрахме, че виждаме и мигащите светлини на самолета, който…

— Колко дълъг беше записът?

— Онази част при морето продължаваше петнайсетина минути, от момента, в който се спуснахме на плажа, до момента, когато Бъд изтича и взе камерата. После около пет минути чернота, докато камерата беше на задната седалка, и се чуваше нашият разговор.

— Добре. Ами оная част с одеялото, когато първо сте започнали записа?

Джил Уинслоу сви рамене.

— Не знам. Сигурно петнайсет минути. Изобщо не исках да я гледам. Нямаше защо.

— Ясно. Пуснали сте записа, спрели сте го, върнали сте го, пуснали сте го пак на забавен кадър и така нататък.

— Да. Беше… невероятно.

— Хипнотично.

— Да.

— Какво направихте, след като изгледахте записа?

— Бъд го изтри.

— Просто ей така? Казахте, че вие не сте искали да го изтривате.

— Не исках… поспорихме, но… той искаше да го изтрие. Също искаше да се махнем от стаята, в случай че някой ни е забелязал да идваме от плажа. Аз се съмнявах, обаче той настояваше да си тръгнем и да се приберем по домовете си. Мобифоните ни вече бяха започнали да звънят, защото хората, които знаеха, че не сме си вкъщи, и бяха гледали експлозията по телевизията, се опитваха да се свържат с нас, но ние не отговаряхме. Тогава Бъд влезе в банята да се обади на жена си — беше я излъгал, че отива на риба с приятели.

— Може би е плискал вода във ваната и е викал: „Курс към брега, момчета!“ — подхвърлих.

Тя се усмихна.

— Не е чак толкова умен. За сметка на това е параноик.

— Не е параноя да си прикриваш задника — възразих аз.

Госпожа Уинслоу сви рамене.

— По това време аз вече си мислех, че ще ни открият, по един или друг начин. За нещастие, според алибитата ни по време на катастрофата и двамата се бяхме намирали на изток. Марк се обади веднъж на мобифона ми, но аз не отговорих. Когато се качих на колата си и потеглих за вкъщи, прослушах съобщението му: „Джил, чу ли за самолетната катастрофа? Обади ми се“. Първо се обадих на приятелката си в Ист Хамптън, при която бях излъгала, че ще пренощувам. Той не я беше търсил. Затова се обадих на Марк и му казах, че съм разстроена и се прибирам.

— Ако ми позволите аматьорската психология, вие сте искали да ви разкрият. Или поне не ви е било страх от последствията.

— Естествено, че ме беше страх.

— Говоря от личен опит — по-лесно е да ви разкрият, отколкото да скъсате. Резултатите са едни и същи, но за да ви разкрият, е нужно само подсъзнателно желание, докато за да скъсате, трябва много смелост.

На лицето й се изписа надменно изражение.

— Какво общо има това с идването ви тук? — рязко попита тя.

— Може би всичко.

Джил Уинслоу си погледна часовника.

— Трябва да се приготвям за черква.

— Имате време. Ще ви попитам нещо. След като с Бъд гледахте видеозаписа, предполагам, сте взели душ преди да се приберете вкъщи. Все пак целите сте били в пясък и сол. — Не споменах за телесните течности.

— Наистина взехме душ.

— Кой беше пръв?

— Аз… струва ми се.

— Гледахте ли записа повторно, докато той се къпеше?

— Струва ми се, че да… Но това беше преди пет години. Защо? Мисля, че знаеше защо питам, затова й зададох насочващ въпрос.

— Какво правихте следобед от четири и половина, когато сте се настанили, до седем, когато сте отишли на плажа?

— Гледахме телевизия.

— Какво по-точно?

— Не си спомням.

Вперих очи в нея.

— Досега не ме лъгахте, госпожо Уинслоу. Тя извърна очи и се престори, че мисли.

— Спомних си. Гледахме филм.

— Касета ли?

— Да…

— „Един мъж и една жена“.

Джил Уинслоу ме погледна и не отговори.

— Взели сте го от хотелската видеотека.

— А… да… — Тя продължаваше да ме гледа, после весело прибави: — Филмът е много романтичен. Но ми се струва, че на Бъд му беше скучен. Гледали ли сте го?

— Не. Но с удоволствие ще гледам вашата касета, ако може. Последва дълго мълчание, по време на което тя заби поглед в масата, а аз продължавах да я наблюдавам. Явно водеше вътрешна борба. Оставих я на мира. Беше един от ония моменти в живота, когато всичко се върти около едно-единствено решение и няколко думи. Много пъти съм го преживявал със свидетели или заподозрени. Те трябва сами да стигнат до решението — което аз се опитвам да улесня с всичко казано до момента.

Знаех какво й минава през ума — развод, позор, публично унижение, деца, приятели, роднини, може би даже Бъд. И ако продължеше да мисли за бъдещето, щеше да се стигне до публични показания, адвокати, национални медии и може би даже известна опасност.

— Не знам какво искате да кажете — почти прошепна Джил Уинслоу.

— Госпожо Уинслоу, само двама души на тоя свят знаят какво искам да кажа. Единият съм аз, а другата сте вие.

Тя не отговори.

Вдигнах опаковката от лепенката и я размахах във въздуха.

— Намерихме такава опаковка в стая двеста и три. Да не сте се порязали?

Тя продължаваше да мълчи.

— Или сте залепили с лепенка липсващия пластмасов щифт на касетата от видеотеката? И сте записали вашата касета върху „Един мъж и една жена“. Докато Бъд е бил в банята. — Изчаках няколко секунди. — Сега можете да ми кажете, че това не е вярно, само че после ще трябва да се запитам защо сте задържали филма, който сте взели от хотелската видеотека. Или можете да ми кажете, че е вярно, че наистина сте записали вашата касета върху филма, но после сте го унищожили. Само че не сте го направили.

Джил Уинслоу дълбоко си пое дъх и по лицето й потекоха сълзи.

— Мисля, че… мисля, че трябва да ви кажа истината…

— Аз вече знам истината. Но, да, искам да я чуя от вас.

— Всъщност няма какво да кажа.

Тя се изправи и си помислих, че ще ме изгони, обаче тя отново дълбоко си пое дъх.

— Искате ли да видите записа?

Станах и усетих, че сърцето ми се разтуптява.

— Да, искам.

— Добре… но… когато го видите… надявам се, разбирате защо не мога да го покажа… нито да дам да го види някой… Много пъти… съм мислила за това… мислих и през юли, когато гледах панихидата по телевизията… всички онези хора… но има ли значение как са умрели?

— Има.

Госпожа Уинслоу кимна.

— Ако ви дам записа, може би ще намерите начин да запазите всичко това в тайна… Възможно ли е?

— Мога да ви кажа, че е възможно, обаче не е. И вие го знаете, знам го и аз.

Тя отново кимна, известно време остана неподвижна, после ме погледна.

— Елате.

46.

Джил Уинслоу ме заведе в просторна дневна в дъното на къщата.

— Седнете.

Настаних се на кожен фотьойл с лице към плазмен телевизионен екран.

— Ей сега идвам.

И излезе от стаята — очевидно за да отиде при скривалището си. Трябваше да й кажа, че в къщите няма сигурни скривалища — за двайсет години, откакто бях ченге, никога не ми се бе случвало да не намеря такова скривалище. Обаче Марк Уинслоу не беше детектив, а нищо неподозиращ съпруг. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо от мъжа си, остави го на дъската за гладене.

Изправих се и обиколих слънчевата стая. На една от стените бяха закачени снимки и видях двамата им синове — красиви момчета. Имаше фотографии от семейни летувания из целия свят и черно-бели снимки на друго поколение роднини пред лимузини, коне и яхти, които показваха, че парите им датират бая отдавна.

Разгледах една нова цветна снимка на Марк и Джил Уинслоу, направена на някакво официално събиране. Човек изобщо не би могъл да си помисли, че са семейство.

Марк Уинслоу не изглеждаше зле, само че имаше адски скромно присъствие и се изненадвах, че фотоапаратът изобщо го е заснел.

На друга стена висяха глупави плакети от голф турнири, граждански награди, професионални грамоти и други свидетелства за многобройните успехи на господин Уинслоу.

По лавиците имаше някои популярни романи и задължителните класици, но главно книги за голф и бизнес. Сред тях бяха пръснати купи от голф шампионати. Заключих, че човекът играе голф. Забелязах, че няма следи да се занимава с морски риболов, лов или да е служил в армията. В ъгъла обаче имаше махагонов бар и си представих как господин Уинслоу си прави мартини в шейкър, за да може всяка вечер да се нафирка.

Искам да кажа, той не че не ми хареса — та аз изобщо не го познавах, — а и не се отнасям с автоматична неприязън към богаташите. Обаче останах с впечатлението, че ако се запозная с Марк Уинслоу, няма да му предложа да ударим по една бира тримата с Дом Фанели.

Във всеки случай, мисля, че Джил Уинслоу беше взела решение за брака си, и се надявах, че докато търси видеокасетата, не го е променила.

На друга стена висеше маслен портрет на Джил, нарисуван преди десетина години. Художникът бе уловил големите дълбоки кафяви очи и устата, която изглеждаше едновременно скромна и чувствена, зависи как човек иска да я тълкува или какво е намислил.

— Харесва ли ви? Аз не мога да го понасям.

Обърнах се. Тя стоеше на прага, все още по халат, ала косата й беше вчесана и си бе сложила малко червило и сенки. Държеше видеокасета.

Въпросът й нямаше правилен отговор, затова отвърнах:

— Не ме бива много в изобразителното изкуство. — И добавих: — Синовете ви са много красиви.

Госпожа Уинслоу взе дистанционното управление от масичката, включи телевизора и видеото, извади касетата от кутията и я пъхна в слота. После ми подаде кутията.

Погледнах я. „Филмът е награден с два Оскара. «Един мъж и една жена». И после: «Un homme et une femme». Режисьор Клод Льолуш.“

Стикерът гласеше: „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“.

Тя седна на дивана и ми даде знак да се върна на кожения фотьойл до нея. Подчиних се.

— В ролята на мъжа, Жан-Луи, играе Жан-Луи Трентинян — осведоми ме Джил Уинслоу. — Той е шофьор и има малък син. В ролята на жената, Ан, играе Анук Еме. Тя има момиченце. Двамата се запознават в пансиона на децата си. Прекрасна любовна история, само че тъжна. Напомня ми за „Казабланка“. — И прибави: — Дублиран е.

— Хм… — Помислих си, че е възможно да съм изпуснал нещо в предишния ни разговор и че ми предстои да гледам френски филм, обаче тя ме успокои.

— Няма да го гледаме. Поне първите четирийсетина минути, върху които записах нашата касета. Ще гледаме „Една свиня и една уличница“ с Бъд Мичъл и Джил Уинслоу в главните роли. Режисьор е Джил.

Не знаех какво да отговоря, затова премълчах. Бъд Мичъл.

Погледнах я и по изражението и интонацията й разбрах, че по време на краткото си отсъствие си е казала: „Време е да изляза на чисто и по дяволите последиците“. Изглеждаше почти спокойна и като че ли облекчена, сякаш от душата й бе паднало тежко бреме. Забелязвах обаче и известна нервност, нещо напълно разбираемо, като се имаше предвид, че й предстоеше да гледа порнофилм с нея в главната роля заедно с мъж, с когото се е запознала преди по-малко от час.

Госпожа Уинслоу усети, че я наблюдавам, отвърна на погледа ми и каза:

— Това не е любовна история. Но ако успеете да издържите записа докрай, ще можете да догледате последния час от „Един мъж и една жена“. Несравнимо по-хубав е от моя филм.

Реших, че трябва да кажа нещо.

— Вижте, госпожо Уинслоу, не съм дошъл да ви съдя и не бива да сте толкова сурова към себе си. Даже не е необходимо да седите тук, докато гледам…

— Искам да седя тук. — Тя натисна един бутон на масичката до дивана и завесите се спуснаха. Супер.

След като затъмни стаята, Джил Уинслоу натисна няколко бутона на дистанционното управление и записът започна. Чу се музика, последвана от заглавието на филма на двата езика, след това обичайните надписи. Някъде по средата образът ненадейно прескочи на друга картина, не толкова ясна, с нискокачествен звук. Трябваха ми няколко секунди, докато позная Джил Уинслоу, седнала по турски върху тъмно одеяло, само по светлокафяви шорти и синя блуза. На одеялото имаше хладилна чанта. Джил Уинслоу отпушваше бутилка вино.

В долния десен ъгъл на записа видях датата, 17 юли 1996, и часа: 19:33. Секундомерът работеше и скоро стана 19:34.

Познах мястото естествено — долчинката между пясъчните дюни, където бяхме отишли с Кейт вечерта на панихидата, после пак сам, когато спах там и сънувах еротичен сън с Кейт, Мари, Роксан и забулената Джил Уинслоу. Сега булото беше свалено. И накрая, снощната среща с Тед Наш.

— Това е окръжният парк „Къпсог Бийч“ — каза Джил. — Но предполагам, че това ви е известно.

— Да.

Слънчевата светлина отслабваше, ала все още бе достатъчно светло и всичко се виждаше ясно. Нямаше много звук, обаче чувах, че вятърът се усилва.

После в кадър влезе мъж, застанал гърбом към обектива. Носеше светлокафяви панталони и спортна риза.

— Това е Бъд — каза Джил. — Очевидно.

Бъд извади две чаши от хладилната чанта, седна до Джил и наля вино.

Сега видях лицето му, докато се чукваха.

— За летните вечери, за нас двамата — вдигна тост той.

— Уф, я стига — каза Джил — на мен или на себе си.

Внимателно се вгледах в мъжа. Наистина беше хубавец, обаче гласът и поведението му бяха като на мухльо. Малко се разочаровах от Джил.

Тя сигурно прочете мислите ми, защото попита:

— С какво ли ме е привлякъл?

Не отговорих.

На видеозаписа Джил погледна Бъд и каза:

— Е, често ли идваш тук?

Бъд се усмихна.

— За пръв път ми е. Ами ти?

Двамата се усмихнаха един на друг и видях, че се притесняват от камерата.

— Спомням си, че си помислих: „Защо правя секс с мъж, когото не уважавам?“ — рече Джил.

Реших да отговоря.

— Така е безопасно.

— Наистина — съгласи се тя.

Двамата изпиха по още една чаша вино, след това Джил се изправи и си съблече блузата. Бъд последва примера й и смъкна ризата си.

Джил събу светлокафявите си шорти и по сутиен и гащички изчака Бъд да се съблече.

— Два пъти съм гледала онази част при морето, когато самолетът избухва… — промълви тя, — но това тук не съм го гледала от пет години.

Не отговорих.

На екрана Джил си разкопча сутиена и смъкна бикините си. Обърна се към камерата, разпери ръце във въздуха, размърда задник, засмя се и се поклони.

Посегнах за дистанционното, ала тя го грабна.

— Искам да гледам тази част.

— Не, не искате. Аз не искам. Превъртете я.

Двамата започнаха да се прегръщат, целуват и милват.

— Нямам много време, госпожо Уинслоу — настоях аз. — Бихте ли превъртели записа до сцената на плажа?

— Не. Трябва да го гледам — за да видя защо не съм го дала на полицията.

— Струва ми се, че разбирам. Превъртете записа.

— По-нататък става по-интересно.

— Нямаше ли да ходите на черква?

Тя не отговори.

На екрана Джил завъртя Бъд под прав ъгъл към камерата и погледна към обектива.

— Свирка — каза тя. — Първи дубъл. — Застана на колене и започна да му духа.

Добре. Погледнах си часовника, обаче мозъкът ми не отбеляза колко е часът. Пак вдигнах очи към екрана. Глупавият Бъд стоеше пред камерата и тая разкошна мадама му правеше свирка, а той като че ли се опита да напъха ръце в джобовете си, после установи, че няма панталони, затова сложи ръце върху главата й и прокара пръсти през косата й.

— Как ще изглежда това като веществено доказателство? — попита Джил.

Прокашлях се.

— Мисля, че можем да изрежем тая част…

— Те ще искат целия запис. Виждате ли часа и датата в долния десен ъгъл? Не е ли важно, за да се вижда кога става това?

— Предполагам… но смятам, че бихме могли да скрием телата и лицата ви…

— Не ми давайте обещания, които не можете да изпълните. Писна ми.

На екрана Джил се отпусна назад, погледна камерата и махна с ръка.

— Край. Втора сцена. Вино, моля.

Като детектив, знам, че за хората може да се научи много от техните кабинети и работни места, от книгите по лавиците, снимките по стените, видеотеките им и така нататък. Това обаче беше повече, отколкото трябваше да знам.

Отново отправих очи към екрана. Джил лежеше по гръб, докато Бъд се пресягаше за бутилката. Тя вирна крака във въздуха.

— Купон с опитване на съпругите. — После се разкрачи. — Лей.

Бъд изля малко вино и се надвеси отгоре й. Тежкото й дишане почти заглушаваше вятъра.

— Надявам се, че си насочил камерата точно — каза Джил.

Той вдигна глава.

— Да.

Джил взе бутилката от него, изля остатъка от виното върху себе си и заповяда:

— Оближи ме.

Бъд започна да я облизва.

Госпожа Джил Уинслоу ми изглеждаше класическа пасивно-агресивна личност в сексуално отношение — от една страна командваше Бъд, после изпълняваше сексуални действия, които предполагаха покорство и дори бяха унизителни, ако се вземеше предвид контекстът.

Всичко това можеше да се погледне и по друг начин. Тя упражняваше властта си над един мъж, докато в същото време изпълняваше всичките му желания, както и своите — а именно за сексуално унижение и сексуален контрол. Бъд едновременно беше и господар, и слуга. Това бе малко сложно и се съмнявах, че той е съзнавал нещо повече от дължината на еректиралия си пенис, който всъщност не исках да видя.

— Джил — обърнах се на малко име към нея. — Сериозно, хайде да превъртим записа.

Тя не отговори, само изу пантофите си и вдигна крака върху масичката.

Облегнах се назад и демонстративно извърнах поглед от екрана.

— Неловко ли се чувствате? — попита госпожа Уинслоу.

— Струва ми се, вече го казах.

— Е, и аз се чувствам неловко. И ако ви дам записа, колко души ще го гледат?

— Колкото може по-малко. И всичките ще са професионалисти, опитни служители от органите на реда и следователи от Министерството на правосъдието, мъже и жени, а те са виждали всичко.

— Обаче не са виждали мен да правя секс пред камера.

— Съмнявам се, че ще ги интересува самият секс. Интересува ги сцената с избухващия самолет, която интересува и мен, и ако превъртите записа напред, много бих искал да я видя. Веднага.

— Не искате ли да ме видите как правя секс?

— Виж, Джил…

— За вас съм госпожа Уинслоу.

— Хм… извинете. Госпожо Уинслоу…

— Може и Джил.

Наистина започвах да се чувствам неловко и си помислих, че е побъркана, обаче тя попита:

— Разбирате ли защо го правя?

— Да. Напълно разбирам защо не сте искали да предадете записа. Честно казано, самият аз щях да се колебая, ако бях на ваше място. Но ние можем и ще редактираме тоя запис, ще затъмним лицата и ще направим всичко възможно, за да запазим самоличността ви в тайна. Ще се съсредоточим върху събитията около самолета…

— Ще стигнем и дотам. Гледайте.

Чух Джил на екрана да казва:

— Лепкава съм. Хайде да се изкъпем.

Погледнах и видях, че тя се изправя. Лицето на Бъд се появи измежду бедрата на госпожа Уинслоу.

— Трябва да тръгваме — заяви той. — Ще вземем душ в хотела.

— Защо не го послушах — каза ми Джил.

На екрана тя стоеше на одеялото и гледаше дюната. Моята домакиня замрази кадъра, смъкна крака от масичката и се наведе към телевизора.

— Изглеждам по-млада — отбеляза тя. — Може би малко по-слаба. Как смятате?

Последните слънчеви лъчи позлатяваха съвършеното й голо тяло.

— Е, как смятате? — повтори Джил.

Малко започваше да ми писва от това, че тя пренебрегва джентълменските ми предложения да прескочим тяхното чук-чук и да преминем към голямото бам-бам, затова предприех друг подход.

— Смятам, че лицето ви изобщо не е остаряло. Вие сте красива жена. Що се отнася до тялото ви, изглеждате страхотно на видео, но съм сигурен, че в действителност сте още по-страхотна.

Госпожа Уинслоу не отговори. Продължаваше да се взира в екрана.

— Това беше първият и единствен път, когато се заснехме — накрая наруши мълчанието тя. — Никога не съм се виждала гола на снимка или филм. Нито да правя секс на филм. Вие правили ли сте го?

— Не на открито.

Джил се засмя.

— Изглеждахте ли глупаво?

— Да.

— А аз как изглеждам?

— Без коментар.

— Искате ли този запис?

— Да.

— Тогава отговорете на въпроса ми. Изглеждам ли глупаво, като правя секс на екрана?

— Мисля, че всеки изглежда малко тъпо, когато прави секс на екрана, освен професионалистите. — Млъкнах за миг. — Не е зле като за пръв път. Бъд обаче явно се чувства адски неловко. А сега ще ми дадете ли дистанционното?

Тя ми го подаде.

— Идеята беше да занесем касетата в хотела и да я пуснем, за да се възбуждаме. Струва ми се обаче, че щеше да ми окаже точно обратното въздействие.

За пръв път от двайсет години служба имах чувството, че се нуждая от придружител, за да разгледам веществено доказателство. Натиснах бутона и съвършеното голо тяло на Джил Уинслоу оживя. Тя се заизкачва по дюната и излезе от кадър. Чух гласа й:

— Хайде, нагласи камерата и да идем да се изкъпем в морето.

Бъд не отговори, обаче се запъти към обектива и също изчезна.

Екранът потъмня за миг, после се появи прекрасно аленочервено небе. Белият пясък на плажа и златисточервеният океан искряха под лъчите на залязващото слънце.

— Невероятно е красиво — каза зад кадър Джил.

— Хайде да не ходим на плажа голи — също зад кадър рече Бъд. — Може да има хора.

— И какво от това? — сопна се тя. — Щом не ги познаваме, кой го е грижа?

Отговорът на Бъд:

— Все пак дай да си вземем дрехи…

— Живей опасно, Бъд — прекъсна го Джил.

— Бъд е мухльо — неволно се изпуснах.

Тя се засмя и се съгласи:

— Наистина.

Няколко секунди нямаше звук и на екрана не се виждаше никой, после Джил Уинслоу влезе в кадър в далечния ляв ъгъл. Тичаше към морето. Бъд все още го нямаше. Без да спира, тя обърна глава и извика:

— Хайде! — Едва чух гласа й в далечината, заглушаван от вятъра и прибоя.

След няколко секунди се появи и той. Задникът му беше малко отпуснат и се тресеше.

Бъд я настигна близо до морето и тя спря, обърна се, после накара Бъд да се обърне към камерата на върха на дюната. Джил извика нещо, но не успях да го чуя.

— Какво казахте? — попитах аз.

— А… че плуваме с акулите. Някаква глупост.

Тя го хвана за ръка и двамата нагазиха във водата.

По мое мнение, Бъд го водеха за пишката. Той всъщност не взимаше инициатива за абсолютно нищо и като че ли не се наслаждаваше толкова, колкото, да речем, аз на негово място.

— Колко време продължи връзката ви? — попитах.

— Прекалено дълго. Около две години. — И прибави: — Не ме е срам толкова, че правя секс на екрана, колкото от това с кого го правя.

— Той е доста хубав мъж.

— И аз съм хубава.

Имаше право.

Двамата лудуваха в спокойната вода, плискаха се, после гледаха небето и морето. Джил като че ли говореше, ала не се чуваше нищо.

— Какво казвате сега? — попитах.

— Не си спомням. Нищо важно.

Погледнах часовника в долния десен ъгъл. Показваше 20:19. Боингът на ТУЕ тъкмо излиташе от пистата на летище „Кенеди“ и започваше издигането си над океана.

Джил и Бъд разговаряха, застанали до кръста във водата, и по изражението му виждах, че нещо го е ядосало.

— Струва ми се, сега най-после му казах, че винаги е прекалено предпазлив, и той ми се разсърди — преди да успея да я попитам, поясни тя. — След няколко секунди го хващам за пишката… той още беше сърдит и искаше да си тръгне, обаче аз исках да го направим на пясъка като в „Оттук до вечността“ и…

Джил Уинслоу го хвана за оная работа и каза нещо. Бъд не изглеждаше толкова доволен, колкото би трябвало, и се заозърта, сякаш за да види дали са сами. Тя не го поведе за хуя буквално, обаче образно си беше така, макар да го държеше за ръката, докато го водеше към брега.

Часовникът показа 20:23. На боинга му оставаха още три-четири минути полет и той завиваше наляво — на изток към Европа.

Джил и Бъд стояха на брега чисто голи, обаче явно бяха забравили за камерата, защото никой от тях не гледаше към обектива. Слънцето бе залязло, но хоризонтът продължаваше да светлее и силуетите на голите им тела се очертаваха на фона на морето и небето.

Тя му каза нещо и Бъд покорно легна по гръб на пясъка. Джил клекна отгоре му и видях, че плъзга ръка, за да го вкара в себе си.

— Съпругът ми ще види ли записа? — попита госпожа Уинслоу.

Замразих кадъра на 20:27:15. Вгледах се в небето отдясно, за да видя дали ще различа самолетните светлини, но не успях. По хоризонта не се виждаха светлини на кораби.

— Господин Кори? Съпругът ми ще види ли записа?

Погледнах я.

— Само ако вие пожелаете.

Тя не отговори.

Стартирах записа. В долния край на екрана любовниците го правеха на плажа и вълните ги обливаха. В небето все още не се виждаха самолетни светлини. За протокола, когато госпожа Уинслоу свърши, часовникът показваше 20:29:11. Видях я, само дето не успях да я чуя.

Джил Уинслоу лежеше върху Бъд Мичъл. Двамата дишаха тежко, после тя се надигна и го възседна. Беше обърната на югозапад. Видях светлините на самолета далеч над океана — по-точно на тринайсет километра и на височина около три хиляди и петстотин метра.

— Спрете го! — каза тя. — Спрете го!

Натиснах бутона за пауза и я погледнах. Госпожа Уинслоу се изправи.

— Не мога да гледам повече. Ще отида в кухнята. — И излезе боса от дневната.

Останах цяла минута, вторачен в замразения екран — Джил Уинслоу седеше върху Бъд Мичъл, неподвижната вълна, престаналите да блещукат звезди, дрипаво облаче, замръзнало като светло петно върху черен таван. И почти точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ — две светлини, червена и бяла. Човек не би ги помислил за нещо друго освен за звезди на неподвижна фотография, обаче на кинолентата се виждаше, че мигат и се движат от запад на изток.

Натиснах бутона за забавен кадър и внимателно проследих записа.

В 20:29:19 зърнах проблясък отдясно на хоризонта и замразих кадъра. Камерата се намираше на около шест метра височина на върха на дюната, като се вземеше предвид триногата, и оттам човек можеше да види малко повече, отколкото бяха видели очевидците от яхтите или от южния бряг на Лонг Айлънд, едва на около три метра над морското равнище, ако имаше и толкова. Известно време се взирах в светлината и реших, че може да е — че може да е — изстреляна ракета.

От това място в небето започна да се издига език от ярка червено-оранжева светлина. Издигаше се бързо, дори на забавен кадър, и различих бяла опашка, която приличаше на дим. Погледнах Джил и Бъд, обаче те още не бяха забелязали нищо. Беше 20:30:05. Натиснах паузата, надигнах се от масичката, застанах на колене пред телевизора и се вторачих в светлата точка, докато очите ми не се замъглиха. Продължих на забавен кадър.

Нямаше как да сбъркам това, което виждах и което бяха видели още двеста души, включително капитан Спрък, в когото, честно казано, се бях съмнявал. И виждах защо видяното до такава степен го е обсебило. Дължах му извинение. Нещо повече, американският народ трябваше да получи извинение, обаче не знаех от кого.

Помислих си за срещата си в кабинета на Джак Кьоних, за това как ме бе погледнал в очите и ми беше казал: „Няма никакъв видеозапис, на който двама души се чукат на плажа, а зад тях експлодира самолетът“. И после: „Нито ракета, по дяволите“.

„Майната ти, Джак. Майната им и на Лайъм Грифит и Тед Наш. Лъжливи копелета“.

Провлачваща бялата си димна опашка, светлината се издигаше все по-високо, докато не стигна до средата на екрана. В тоя момент видях, че Джил обръща глава и зяпва небето, после Бъд бързо седна с лице към нея, завъртя се и погледна през рамо натам. Светлината изглеждаше почти като бял пламък и виждах, че набира скорост.

Погледнах към светлините на самолета, после отново насочих вниманието си към пламъка. Бях прекалено близо до телевизора, за да виждам целия екран, затова бързо се изправих, отдръпнах се до масичката и седнах.

На забавен кадър няма звук, но и без това нямаше нищо за слушане. Взирах се, хипнотизиран от гледката, защото знаех точно какво ще се случи.

Пламтящата светлина като че ли изведнъж зави към мигащите светлини и ясно видях доказателството за промяната в посоката й, когато димът описа дъга.

След няколко секунди зърнах в небето проблясък, който изглеждаше странно на забавен кадър, като запалена римска свещ, и след още няколко секунди на черния фон започна да се уголемява грамадно огнено кълбо — като яркочервено цвете, разцъфващо на ускорен филм. Замразих кадъра на 20:31:14 и вперих очи в него.

Джил и Бъд почти се бяха изправили, и двамата обърнати към червения взрив. Пуснах записа и продължих да наблюдавам растящото огнено кълбо. Видях, че горящият самолет наистина се издига, после две струи пламтящо гориво потекоха към океана и когато наближиха водата, отраженията им в гладката като стъкло повърхност наистина заприличаха на светлини, издигащи се нагоре, ала нямаше как да се сбърка пламтящото гориво, течащо от небето към собственото си отражение. „Натам е нагоре, нали?“

Следях секундомера и трийсетина секунди след началото на тия събития пуснах записа да тече с нормална скорост. Сега отново се чуваше звук.

Всичко на екрана се движеше с нормална бързина, включително Джил и Бъд, които всъщност почти не се движеха, а се взираха като хипнотизирани в огненото небе.

От небето започнаха да се сипят пламтящи останки. После първата експлозия стигна до микрофона на камерата, приглушен екот, след една-две секунди последван от много по-силен взрив. Видях, че Джил и Бъд потръпват половин секунда преди да чуя втората експлозия, която беше стигнала до тях, преди да стигне до микрофона.

Пак превключих на забавен кадър и проследих резултатите от катастрофата: главната част от самолета, която се бе издигнала още по-нависоко, докато горивото беше изтичало от двигателите, сега започна да пада спираловидно към океана. Не виждах, нито разбирах всичко, което ставаше, макар и на забавен кадър; така и не забелязах носа на самолета да се откъсва, обаче ми се стори, че виждам да се отделя лявото крило и видях как грамадният корпус на боинга потъна в морето.

Небето се разясни, освен дима, осветен от пламъците по гладката океанска повърхност.

Двамата любовници на плажа стояха голи и вцепенени, сякаш някой беше натиснал бутона за стопиране на света. Само прибоят мъчително бавно обливаше пясъка и на хоризонта горяха оранжево-червените пламъци.

Пуснах записа на нормална скорост. Вълните се ускориха и пламъците затанцуваха по водата.

Бъд за пръв път тая вечер взе инициативата — хвана Джил за ръка, каза й нещо и двамата се обърнаха и затичаха към камерата. Той беше по-бърз от нея и нито я изчака, нито се обърна, за да види дали е добре. Явно бе пълен задник, въпреки че това не беше най-важното в тоя запис.

Взирах се в пламтящото гориво на хоризонта. Навремето не го бяха знаели нито Джил, нито Бъд, ала двеста и трийсет мъже, жени и деца бяха загинали за едно мигване на окото. Обаче аз го знаех и стомахът ми се сви, устата ми пресъхна и очите ми се насълзиха.

Бъд и Джил изчезнаха в подножието на дюната, после се появиха главите и раменете им — когато се изкатериха на върха на пясъчната дюна. Първо Бъд, последван от Джил.

Камерата бе настроена на максимално увеличение и лицата им бяха замъглени, но различавах чертите им. Замразих кадъра и се втренчих в Бъд. Ръцете му се протягаха към камерата. Изглеждаше адски уплашен. Преместих поглед към Джил. Тя също изглеждаше уплашена, очите й бяха ококорени, ала забелязах, че гледа него, като че ли й се иска да й каже нещо, да й обясни какво се е случило и какво да направят. Пуснах следващите няколко секунди на забавен кадър и видях глупавото му лице точно пред обектива. Това лице, помислих си, можеше да бъде отпечатано на плакат с надпис „Търси се“ и следното допълнение: „Виждали ли сте тоя безполезен самовлюбен лайнар?“

Бъд се докопа до камерата и екранът се превърна в шантав калейдескоп от образи, които трудно можеха да се проследят, докато нашият герой тичаше по склона на дюната. Той изпусна камерата и го чух го да казва:

— Обличай се! Обличай се!

Някой вдигна камерата и за миг зърнах късче нощно небе. Двамата се задъхваха, докато тичаха към колата, пред обектива подскачаха замъглени образи. Отвори се автомобилна врата, после се затръшна, след това още две врати, изрева двигател и нещо заподскача на черния екран, после пак чух тежко дишане, ала двамата мълчаха. Джил сигурно беше в шок, а той се опитваше да не подмокри гащите. Искаше ми се да му изкрещя: „Кажи й нещо, лайнар такъв!“

Изчаках около пет минути черно мълчание и тъкмо се канех да изключа телевизора и да пренавия касетата, когато чух гласа й.

— Мисля, че се взриви самолет.

— Може… може да е бил гигантски фойерверк, изстрелян от шлеп — отвърна Бъд. — Избухнал е… Нали разбираш — фойерверки.

— Фойерверките не експлодират така. И не горят във водата. — Пауза, после: — Нещо голямо избухна във въздуха и падна в океана. Самолет беше.

Той не отговори.

— Може би трябва да се върнем — предложи Джил.

— Защо?

— Може… да са се… спасили хора. Имат спасителни жилетки, салове. Може да успеем да им помогнем.

— Ти си добра жена — казах високо.

— Самолетът просто се е разбил — заяви Бъд. — Летял е на няколко километра височина. — Пауза. — Полицията вече е там. Нямат нужда от нас.

„Пътниците нямат нужда от теб, обаче ченгетата имат нужда от записа ти, глупако“, помислих си.

Последва дълго мълчание, след това се разнесе гласът на Джил:

— Онзи проблясък — беше ракета. Бойна ракета.

Отговор нямаше.

Тя продължи:

— Приличаше на ракета, изстреляна от водата. И улучи самолета.

— Ами… Сигурно ще чуем по новините — отвърна Бъд.

Ново мълчание, след това движение на черния екран, последвано от черна неподвижност. Разбрах, че Джил е взела камерата от задната седалка и пренавива касетата, за да я гледа през визьора.

Това беше краят на записа, но след това на екрана се появи образ и по колоните прозвуча музика. Жан-Луи каза нещо на дублиран английски, обаче аз не го слушах.

Спрях записа и натиснах бутона за пренавиване. Известно време седях на масичката, вторачен в мътния екран.

Бях поразен от това, което бях видял и чул. Знаех, че ще ми трябва време, за да смеля тия картини, които бяха напълно чужди на ежедневната действителност.

Останах неподвижен още няколко секунди, после отидох до бара, намерих чаша и взех наслуки бутилка скоч. Налях си няколко пръста и се втренчих в алкохола. Беше ранна неделна утрин, но имах нужда от нещо, за да се овладея и да си навлажня устата. Изгълтах скоча, оставих чашата и отидох в кухнята.

47.

Джил Уинслоу я нямаше в кухнята, обаче я видях през френската врата на верандата. Все още беше по халат и седеше на шезлонг — с отворени очи, отправени към нещо вътре в нея.

Излязох и се отпуснах на съседния шезлонг. Помежду ни имаше масичка, на която тя бе оставила бутилка вода и две чаши. Налях си и обходих с очи обширния двор и големия плувен басейн.

— Взехте ли касетата? — след около минута ме попита госпожа Уинслоу.

— Не. Искам вие да ми я дадете.

— Имам ли друг избор?

— Нямате. Тя е доказателство за евентуално престъпление. Мога да я изискам със съдебно нареждане. Но искам вие да ми я дадете доброволно.

— Ваша е. — Тя се усмихна. — Всъщност е на хотел „Бейвю“.

— Бъд е оставил петстотин долара депозит, така че за касетата е платено.

— Хубаво. Това винаги ме е измъчвало. Че откраднах касетата.

Мен не ме измъчваше — тъкмо затова бях тук.

Джил Уинслоу помълча, после каза:

— Вие сте интелигентен човек. Досетили сте се.

— Не беше чак толкова трудно — отвърнах скромно. Всъщност наистина съм интелигентен и беше адски трудно.

— Много се уплаших, когато дойдоха от ФБР. Помислих, че ще ме питат дали съм направила копие на записа, преди Бъд да го изтрие… но откъде можеше да им хрумне? И откъде да знаят за видеофилма?…

Както бях установил, те бяха знаели, че Джил Уинслоу е взела касета от хотелската видеотека, обаче бяха съсредоточили вниманието си върху унищожаването на доказателствата за нейното присъствие и очевидно изобщо не им бе дошло наум, че сълзливата богата дамичка е записала своята миникасета върху филма от видеотеката.

— Тогава не бях готова да им покажа записа — продължи тя.

— Разбирам.

— Бедният Марк. Бедният Бъд. — Госпожа Уинслоу отпи глътка вода. — Много ще ми се разсърдят. По различни причини.

— Вече не става дума за тях, ако изобщо някога е ставало — казах. — Става дума за вас, за вашата правилна постъпка и за истината, за справедливостта.

— Знам… но на Бъд му е много удобно да е женен. И Марк… е, и на него му е удобно. — Тя замълча за миг. — Марк ще е съсипан… унижен…

— Бихте могли да го избегнете.

Джил се засмя.

— Сериозно ли говорите?

— Не.

Тя отново отпи от чашата си.

— После идват Марк-младши и Джеймс. Децата ми.

— На колко години са?

— На тринайсет и петнайсет. Някой ден може би ще разберат.

— Някой ден със сигурност ще разберат. Може би по-скоро, отколкото си мислите.

Тя ме погледна.

— Ще ме пратят ли в затвора?

— Не.

— Не съм ли укрила…

— Не мислете за това. Ще имат нужда от вашата помощ.

Джил Уинслоу кимна.

— Ами Бъд? Очаква ли го наказание, задето изтри записа?

— Може би. Но и двамата ще сключите сделка. — Изхъмках. — Подозирам, че главният му проблем ще е госпожа Мичъл.

— Арлийн ще превърне живота му в ад — съгласи се тя.

— Стига сте мислили за другите хора.

Без да ми отговори, Джил се поизправи и плъзна поглед наоколо, после отправи очи към градината и басейна.

— Това беше затвор с доживотна присъда.

Премълчах. Както вече споменах, трудно е да съчувстваш на богато момиче, което пие шампанско на яхта — или край басейн. Обаче разбирах неуспешните бракове и няма значение колко пари или слава притежаваш — неуспешният брак е общият знаменател на всички класи.

— Какво ще правя сега? — попита тя по-скоро себе си, отколкото мен. После ме погледна и се усмихна. — Смятате ли, че мога да направя кариера в киното?

Усмихнах се в отговор, ала не отговорих. Погледнах си часовника. Трябваше да се махна, преди черният хеликоптер да е кацнал на моравата или да се е появила колата на Тед Наш и неговите приятелчета. Обаче трябваше и да дам възможност на Джил Уинслоу да си изплаче мъката.

Тя очевидно мислеше напрегнато.

— Защо трябваше да минат пет години?

— Аз съвсем отскоро се занимавам със случая.

Госпожа Уинслоу кимна.

— Когато научих, че следствието е приключено, изпитах известно облекчение… но и угризение. Кога започнаха да го преразглеждат?

Всъщност преди час, обаче й отговорих:

— Петата годишнина през юли отново събуди интереса към трагедията.

— Разбирам. Ще дойдете ли на черква с мен?

— Хм… всъщност много бих искал. Но трябва да тръгвам. Можете ли да направите копие на записа?

— По същия начин, по който го направих предишния път — само че в обратния ред. От видеото на камерата. Как сте с техниката?

— Зле. — Изправих се. — Хайде да направим копие.

Тя стана и минахме през кухнята, откъдето взех полицейската радиостанция, после се върнахме в дневната.

Джил Уинслоу влезе в голям килер, пълен с игри и спортни вещи, и донесе видеокамера. Остави я на пода до телевизора.

Предложих да й помогна, но тя отвърна:

— Просто седнете, ако искате да го направя както трябва.

Нямах намерение да седя, докато тя си играе с вещественото доказателство на века, затова приклекнах до нея пред телевизора. Наблюдавах и задавах въпроси, докато тя свързваше видеото и камерата с дълъг кабел, по който според нейните обяснения течал аудио и видеосигнал. Видя, че съм пренавил „Един мъж и една жена“, и натисна някакъв бутон на камерата, после и на видеото.

— Сега касетата във видеото се записва върху миникасетата в камерата.

— Сигурна ли сте?

— Да. Искате ли да пусна миникасетата по телевизора?

— Не, вярвам ви.

— Можех да изтрия касетата още преди пет години — все още приклекнала до мен, каза Джил. — Можех да отрека, че записът съществува. Но ви го показах… И ви имам доверие.

— Добре. Колко време ще отнеме това?

— Колкото оригиналния запис, четирийсетина минути. Искате ли да закусите?

— Не, мерси. — Параноята пак започваше да ме обзема и си представях как Наш и компания спират пред къщата. Наистина ли трябваше да правя копие? — Може ли да превъртим до сцените на плажа, когато избухва самолетът?

— Бързате ли? — попита госпожа Уинслоу.

— Да.

Тя включи телевизора и на екрана се появи картина. Бяхме стигнали дотам, където госпожа Уинслоу духаше на господин Мичъл. Приклекнал до нея, се изчервих. Моята домакиня обаче изглеждаше странно безразлична.

— Сигурен ли сте, че не искате да копираме този момент?

— Сигурен съм.

Тя натисна бутона за бързо превъртане и движенията се ускориха. След купона с опитване на съпругите Джил превключи на нормална скорост. Нейната двойница на екрана се изправи и заяви: „Лепкава съм. Хайде да се изкъпем“.

Джил Уинслоу се обърна към мен.

— Оттук ли?

— Да.

Тя се изправи, аз също. Погледнах си часовника, после екрана, който продължаваше да показва записа. От тоя момент копирането трябваше да отнеме петнайсетина минути.

— Защо са ви два записа? — попита госпожа Уинслоу.

— Често губя разни неща.

Тя ме погледна, но не каза нищо. Подаде ми дистанционното.

— Не искам да гледам самолета. Вие останете и го гледайте, ако искате, и когато свърши, когато започне „Един мъж и една жена“, натиснете бутона стоп и извадете касетата. Аз ще чакам на верандата. Повикайте ме, ако ви трябва помощ, за да извадите касетата от камерата.

— Искам да се облечете и да дойдете с мен — казах аз.

Джил повдигна вежди.

— Арестувана ли съм?

— Не. — Погледнах екрана и часовника в долния десен ъгъл. До експлозията в 20:31 оставаха дванайсет минути, след това идваха последиците от нея, Бъд и Джил, тичащи към пясъчната дюна, и така нататък.

Хванах я за ръка и я заведох в кухнята.

— Ще бъда напълно откровен с вас. Заплашва ви известна опасност и трябва да ви изведа оттук.

Тя ме зяпна.

— Опасност ли?…

— Ще ви обясня съвсем набързо. Федералните агенти, които преди пет години са идвали тук и са взели вашата изтрита касета, почти със сигурност са възстановили записа…

— Тогава защо…

— Слушайте. Те знаят какво е имало на записа. И не искат никой друг да узнае…

— Защо?…

— Не знам защо. Няма значение защо. Важното е… че две отделни групи разследват случая. Първата група, Наш, Грифит и други, се опитват да скрият и унищожат всички веществени доказателства за ракетен удар. Втората група, аз и някои други, се опитваме да направим обратното. Засега това ви стига, освен че първата група може да идва насам… и ако дойдат, ще унищожат записа и… трябва да се махнем оттук, веднага, и с двата записа. Затова бързо се облечете и елате с мен.

Тя продължаваше да ме зяпа, после погледна през еркерния прозорец, като че ли навън имаше хора. Наистина исках да се размърда, обаче я оставих да смели новата информация.

— Ще се обадя в полицията — промълви тя накрая.

— Не. Тия хора са федерални агенти като мен и са официалните следователи. Но участват в заговор. — Още докато говорех, разбирах, че тя няма причина да ми вярва. И наистина, госпожа Уинслоу ме гледаше доста подозрително.

— Какво се е случило преди пет години? — продължих аз. — Не ми ли казахте, че сте научили за методите за възстановяване на изтрит запис? Нима тия хора ви потърсиха отново? Да са викали вас или Бъд в държавна институция? Виждали ли сте друг освен Наш, Грифит и третия? Вие сте интелигентна жена. Съберете две и две.

Тя стоеше и втренчено се взираше в краката си, после вдигна очи към мен.

— Всичко това е логично, но…

— Джил, ако исках само записа, вече щях да съм го взел и да съм си отишъл. Ако исках да ви причиня зло, отдавна можех да го направя. Трябва да ми повярвате и да дойдете с мен.

Известно време се гледахме. Накрая госпожа Уинслоу кимна.

— Добре.

— Благодаря. Облечете се. Няма време за душ. И не вдигайте телефона. Вземете си най-необходимите вещи и всички пари, които имате вкъщи.

— Къде?…

— По-късно ще го обсъдим. Имате ли оръжие в къщата?

— Не. Вие нямате ли?

— Побързайте.

Тя се обърна и излезе от кухнята. Докато се връщах в дневната, чух стъпките й по стълбището.

Взех дистанционното управление и седнах на масичката. Джил Уинслоу и Бъд Мичъл се любеха на екрана. Часовникът в долния десен ъгъл показваше 20:27.

Телефонът на ъгловата масичка иззвъня. След петото иззвъняване се включи телефонният секретар. На екрана на идентифициращото устройство пишеше „Частен номер“.

Бързо отидох в предната част на къщата и погледнах през прозореца, но на алеята и паркинга нямаше други коли освен моята.

Върнах се в дневната точно в момента, когато светлината започна да се издига от хоризонта, оставяйки димна следа. Гледах записа на нормална скорост и нямаше грешка — наистина беше ракета. Помислих си, че двестате очевидци, които са видели светлината, ще потвърдят истинността му, за разлика от анимацията на ЦРУ.

Появи се първият проблясък, последван от грамадното огнено кълбо. Погледнах Джил, възседнала Бъд, който се надигна и се озърна през рамо. Преброих до четирийсет и чух екот от тонколоните — приглушена мощна експлозия, която заглъхна. После се възцари тишина.

Телефонът пак иззвъня и на дисплея пак пишеше „Частен номер“. След петото иззвъняване пак се включи телефонният секретар.

Беше 09:15, не чак толкова рано в неделя сутрин, за да се обаждат приятели или роднини, обаче все пак доста рано за две позвънявания едно след друго.

Джил и Бъд тичаха по плажа. Докато се приближаваха към камерата, забелязах, че тя го гледа. Какво си мислеше тоя идиот? Нима щеше да я зареже на плажа, ако Джил не бягаше достатъчно бързо, ако не се облечеше или не скочеше в колата, когато той се приготвеше за тръгване? Явно му липсваше и хладнокръвие, и смелост.

Искам да кажа, приятелите и любовниците или изплуват, или потъват заедно. Аз дори не познавах Джил Уинслоу, а седях и я чаках, въпреки че Тед Наш и неговите спътници можеха да почукат на вратата всеки момент. Те бяха въоръжени, аз — не. И не се съмнявах, че ако видят или разберат какво правя тук, ще са достатъчно отчаяни — и вбесени, — за да унищожат и вещественото доказателство, и двамата свидетели. Обаче седях дори след като бях копирал записа и продължавах да седя. Възможно е да има живот след смъртна опасност, както бях установил още в началото на полицейската си кариера, само че човек трябва да се погрижи да оцелее и душата му освен тялото. В противен случай тоя живот не си струва.

Чух затръшване на врата, после друга, и ми трябваше време, за да разбера, че звукът идва от телевизора. Над екрана се бе спуснала чернота и щяха да минат пет минути, докато се разнесеше гласът на Джил: „Мисля, че се взриви самолет“. Чух стъпките й във фоайето и спрях видеото, приклекнах до камерата, намерих съответния бутон и я изключих. Сам се изненадах, когато открих как да извадя миникасетата. После я прибрах в джоба си.

Джил влезе в дневната със сак в ръка. Носеше черен панталон и бяла блуза.

— Готова съм.

— Добре, хайде да върнем всичко както си беше. — Подадох й камерата и тя я занесе в килера, докато аз вадех „Един мъж и една жена“ от видеото и го изключвах. Проверих всички светлинни индикатори и бутони, за да съм сигурен, че никой не може да познае дали устройството е използвано. Изправих се. Джил стоеше до мен и ми подаваше кутията на филма. Прибрах касетата и я пъхнах в страничния джоб на блейзъра си. Натиснах копчето на ъгловата масичка и завесите се вдигнаха.

— Знаете ли кой се обажда преди малко? — попитах.

— На дисплея пишеше, че номерът е частен, и не оставиха съобщение.

— Добре… ето какъв е планът. Моята кола се следи. Трябва да използваме вашата.

— В гаража е. Обаче трябва да оставя писмо на Марк.

— Недейте. Без писма. Ще му се обадите по-късно.

Тя се усмихна принудено.

— От десет години искам да му оставя писмо на кухненската маса и сега, когато наистина си отивам, вие ми казвате, че не може, така ли?

— Ще му пратите имейл — казах. — Да вървим.

Вдигнах сака й и я последвах по коридора до врата, водеща към триместния гараж. Вътре имаше две коли: лексъс и беемве кабрио със свален гюрук.

— Коя да вземем? — попита госпожа Уинслоу.

От Дом Фанели знаех, че беемвето е на нейно име, което можеше да стане важно, ако господин Уинслоу обявеше жена си за изчезнала и ни спреше полиция.

— Кабриото.

Прибрах сака й в багажника.

— Искате ли вие да карате? — попита тя.

— Всъщност трябва да се отърва от моята кола. Къде наблизо мога да я оставя?

— Къде отиваме?

— В Манхатън.

— Добре. Просто карайте след мен. На около осем километра южно по Сидър Суомп ще видите знак за колежа „Съни“ в Олд Уестбери. Можете да оставите колата си там.

— Ясно. Запалете мотора, обаче не отваряйте гаража с дистанционното. — Приближих се до прозорците и предпазливо надникнах. Не видях автомобили и натиснах бутона до вратата. Когато се отвори, излязох. Тя изкара колата на заден и затвори с дистанционното. Подадох й миникасетата от камерата. — Пазете я. Ако се разделим, отидете на някое сигурно място. При приятели, роднини, в хотел. Не се прибирайте вкъщи. Обадете се на адвоката си, после в полицията. Разбирате ли?

Джил кимна и аз я погледнах, обаче не ми се стори уплашена или объркана, което поуспокои и самия мен. Казах й:

— Вдигнете гюрука и затворете прозорците.

Госпожа Уинслоу вдигна гюрука. Качих се във форда и запалих двигателя.

Последвах я по дългата алея и Куейл Холоу Лейн.

Дотук добре. Положението обаче можеше рязко да се промени и аз обмислих няколко възможности и резервни планове в случай, че се разхвърчат говна.

Не беше в стила на Тед Наш да ми отпусне много каиша или да почива в неделя. Но можеше да съм го фраснал по главата по-силно, отколкото си мислех, и сега да лежи в тъмна стая с шишенце аспирин и да се мъчи да проумее кое как. Едва ли. Обаче каквото и да правеше в момента, явно не го правеше тук.

Като се замислех, ако знаех, че ще открия Джил Уинслоу и копие на записа, без колебание щях да го убия на плажа, за да избегна тая ситуация. Изпреварващите удари са хубаво нещо, когато човек е сигурен, че ще изпревари другия.

Съмнявах се, че ако сега се натъкна на Наш и компания, ще имам възможност да поправя грешката си, обаче бях убеден, че той ще се възползва от възможността да поправи своята.

48.

След няколко минути излязохме на Сидър Суомп Роуд. Час по час поглеждах в огледалото, ала като че ли никой не ме следеше. Започвах да вярвам, че съм успял — Джил Уинслоу, записът, името на Бъд Мичъл и с малко късмет, чист път до Манхатън.

Свалих полицейската радиостанция от колана си, включих я и послушах известно време, но почти нямаше разговори, а което чух, не беше свързано с мен. Изключих радиостанцията и мислено си отбелязах при първа възможност да я върна на сержант Робъртс, което можеше да не е много скоро.

Пред себе си видях знак за колежа в Олд Уестбери. Джил зави надясно. Последвах я по обточен с дървета път до кампуса на малкия колеж, който в неделя пустееше. Тя спря на паркинга и аз оставих форда на едно свободно място. Взех сака си и го хвърлих в багажника на колата й, после казах:

— Аз ще карам.

Госпожа Уинслоу слезе и заобиколи отдясно, докато се настанявах зад волана.

Беемвето не беше с автоматични скорости. Отдавна не бях шофирал такава кола. Дадох на първа със съвсем малко стържене, което накара спътничката ми да потрепери.

Върнахме се на Сидър Суомп Роуд и потеглихме на юг. Беемвето бе истинска кукличка и със сигурност щях да избягам на всичко налично във федералните гаражи, което можеха да вземат Наш и компания.

След няколко минути видях знак за лонгайландската магистрала.

— Трябва да завиете за града ей там — посочи Джил.

— Чакайте.

Стигнах на шест метра от изхода, ударих спирачки и рязко завих надясно по рампата. Гумите засвириха и блокиращите механизми на спирачките запулсираха. Проверих в огледалото, после превключих на по-ниска предавка и натиснах газта. След десет секунди пътувах по магистралата, дадох на пета, престроих се през две ленти и настъпих педала до дупка. Тая машина направо летеше.

Продължих по крайната лента със сто и трийсет километра в час и отново проверих в огледалото. Дори да ме бяха следили, вече бяха изостанали поне на километър.

Движението не беше прекалено натоварено и можех да лъкатуша между неделните шофьори, които се движеха прекалено бавно в крайните ленти.

Джил известно време мълча, после попита:

— Преследват ли ни?

— Не. Просто се кефя на пътуването.

— Аз не.

Намалих и се престроих в средната лента.

— Как е малкото ви име? — след кратко мълчание се осведоми тя.

— Джон.

— Може ли да ти казвам Джон?

— Естествено. А аз може ли да ти казвам Джил?

— Вече го правиш.

Включих мобифона си и изчаках пет минути, обаче не прозвуча сигнал и го изключих.

— Как си? — попитах я.

— Добре. А ти?

— Бомба. Разбираш ли какво става?

— Донякъде. Предполагам, че ти знаеш какво става.

— Определено. — Погледнах я. — Трябва да си наясно, че вече си от правилната страна на барикадата — страната на истината и справедливостта, страната на жертвите от полет осемстотин, техните роднини и американския народ.

— Тогава кой ни преследва?

— Може би никой. Или може би неколцина мошеници.

— Тогава защо не се обадим в полицията?

— Е, може да са повече от неколцина мошеници и още не съм сигурен кой е добър и кой — лош.

— Какво ще правим, докато разбереш?

— Имаш ли предпочитан хотел в Ню Йорк, където обикновено отсядаш?

— „Уолдорф“ или „Юниън Лийг Клъб“.

— Хайде да ги избегнем. Ще изберем нещо не съвсем в центъра.

Тя се замисли за миг.

— „Плаза“.

— Обади им се и си направи резервация. Трябват ти две съседни стаи.

— И ти ли ще се настаниш с мен?

— Да. Използвай своята кредитна карта за стаите. Ще се погрижа да ти изплатят парите.

Джил се обади по мобифона си и резервира апартамент с две спални.

— Искам да изключиш мобифона си — казах.

— Защо?

— Защото по него могат да следят къде се намираш.

Тя не поиска повече обяснения и се подчини.

Прекосихме границата на окръг Насау и навлязохме в Куинс. Трябваше да стигнем в хотел „Плаза“ до половин час.

— Колко време ще трябва да остана в хотела? — попита Джил.

— Около два дни.

— И после?

— После ще се прехвърлиш в друг хотел. Или ще ти намеря друго скривалище. Предполагам, че ще ми трябват около две денонощия, за да събера армията на ангелите. Тогава ще си в безопасност.

— Трябва ли да се обадя на адвоката си?

— Ако искаш. Но ще е по-добре да изчакаш.

Джил кимна.

Продължихме по магистралата през Куинс.

— Кога ще се срещнеш с Бъд? — попита тя.

— Аз или някой друг ще се срещне с него през следващите две денонощия. Моля те, не му се обаждай.

— Нямам такова намерение. — Джил ме сръга по ръката. — Защо не го арестувате? Искам да му отида на свиждане в затвора.

Потиснах смеха си, обаче тя се засмя и я последвах.

— Мисля, че ще имаме нужда от неговото съдействие.

— Налага ли се да се срещам с него?

— Може би. Но по принцип се опитваме да не допускаме свидетелите да се срещат.

— Добре. Къде живееш?

— В Манхатън.

— След колежа и преди да се омъжа и аз живях там. — Тя замълча за миг. — Омъжих се прекалено млада. Ами ти?

— Женен съм за втори път. Ще се запознаеш с жена ми. Тя е агент от ФБР, в момента е в чужбина. Ако всичко е наред, утре трябва да се прибере.

— Как се казва жена ти?

— Кейт. Кейт Мейфилд.

— Моминското си име ли е запазила?

— Не само за себе си. Предложи го и на мен.

Джил се усмихна.

— Така ли се запознахте? В службата?

— Да.

— Интересен живот ли водите?

— В момента да.

— Излагате ли се на много опасности?

— Има определена опасност да умрем от скука.

— Мисля, че си скромен и се подценяваш. Сега скучно ли ти е?

— Не.

— Откога я няма жена ти?

— От около месец и половина.

— А ти си бил в Йемен.

— Да.

— Какво му е скучното на това?

— Иди в Йемен и ще видиш.

— Къде е жена ти?

— В Танзания. В Африка.

— Знам къде е Танзания. Какво прави там?

— Можеш да я питаш лично, когато ви запозная.

Останах с впечатлението, че госпожа Уинслоу не се среща с чак толкова много интересни хора в клуба или на официални обеди и вечери. Освен това ми се струваше, че според нея е изпуснала влака някъде след колежа и вижда тая тежка катастрофа в живота си по-скоро като възможност, отколкото като проблем. Това беше правилната позиция и се надявах нещата да се развият благоприятно за нея.

На около километър и половина пред нас се намираше тунелът за центъра. Хвърлих поглед към Джил. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна, най-вероятно резултат на възпитанието й или на факта, че не оценяваше напълно непосредствената опасност, в която се намирахме. А може и да я оценяваше, обаче си мислеше, че опасността е за предпочитане пред скуката. Бях съгласен с това, когато ми беше скучно, но когато се намирах в опасност, скуката ми изглеждаше за предпочитане.

— Мисля, че Кейт ще ти хареса. Двамата с нея ще се погрижим за теб.

— Сама мога да се грижа за себе си.

Приближавахме се към входа на тунела. Протегнах ръка нагоре и свалих винетката на Джил, която щеше да регистрира номера на колата, местонахождението и времето. Платих таксата в брой и влязох в дългия тунел под Ист Ривър.

— Какво да правя с Марк? — попита ме Джил.

— Обади му се по-късно от мобифона си.

— И какво да му кажа?

— Че си добре и имаш нужда да останеш сама. После ще ти обясня.

— Добре. Но искам да му разкажа всичко.

— Така и трябва… преди той да научи. Нали разбираш, че всичко това ще стане публично достояние.

Тя помълча и двамата се загледахме в прелитащите покрай нас мръсни бели плочки. После Джил наруши тишината.

— Толкова често вечер… докато седяхме в дневната, той на телефона или зачетен във вестника, или докато ми нареждаше какво да направя на другия ден… ми се искаше да му пусна записа… — Тя се засмя. — Мислиш ли, че щеше да забележи?

— Убеден съм.

Излязохме от тунела и пак си бях в Манхатън, за което много си бях мислил в Йемен, макар и не при такива обстоятелства. Вдишах отработените газове, възхитих се на милиардите тонове бетон и асфалт, проследих с поглед как едно такси минава на червен светофар. Беше неделя, трафикът не бе натоварен, пешеходците бяха малко и след пет минути вече пътувах по Четирийсет и втора улица.

— Имаш ли някакви въпроси към мен? — попитах Джил.

— Какви например?

— Например какво ще се случи после. Какво да очакваш. Такива неща.

— Ако трябва да знам нещо, ти ще ми кажеш. Нали?

— Да.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Прекалено дълго държиш на първа предавка.

— Съжалявам.

Завих надясно по Шесто авеню и поех на север към Сентръл Парк, като внимавах как сменям предавките. След няколко минути бяхме пред хотел „Плаза“ и дадох ключовете на портиера да паркира колата. Внесох саковете в разкошното фоайе и последвах Джил до рецепцията.

Не исках да плати с кредитната си карта, която можеше да се проследи, затова тя уреди да плати с чек, който щеше да гарантира с кредитната си карта. Легитимирах се на служителя и поисках да видя управителя. Той се появи след няколко минути и инструктирах и двамата:

— Пътуваме инкогнито по служба. Ако някой пита, не му казвайте, че госпожа Уинслоу се е настанила тук, и веднага се обадете в стаята. Разбрахте ли? — Те ме разбраха и си отбелязаха в компютъра.

След десет минути бяхме в дневната на апартамента. Джил откри по-голямата спалня, която си присвои, без да каже дума, и се върна при мен в дневната.

— Ще се обадя на румсървис — каза тя. — Искаш ли нещо? Исках да се възползвам от барчето в стаята, обаче отвърнах:

— Само кафе.

Джил вдигна слушалката и поръча кафе и разни сладкиши.

— Мъжът ти дали вече се е прибрал? — попитах.

Тя си погледна часовника.

— Сигурно не.

— Добре, сега искам да се обадиш у вас и да му оставиш съобщение. Кажи нещо от рода, че имаш нужда да се откъснеш от вкъщи и си отишла в провинцията с приятелка или нещо такова. Гледай да не го разтревожиш, за да не се обади в полицията. Разбираш ли?

Госпожа Уинслоу се усмихна.

— Той няма да се разтревожи — ще се шокира. Досега никога не съм изчезвала… е, поне без алиби. И няма да се обади в полицията, защото ще го е срам.

— Ясно. Обади се по мобифона си. — Нали каза, че…

— Можеш да го оставиш включен около пет минути, максимум десет.

Тя кимна, извади мобифона си от чантата, включи го и набра номера.

— Марк, аз съм. Доскуча ми и реших да се разходя до Хамптънс на гости на една приятелка. Може да пренощувам при нея. Ако искаш, обади се на мобифона ми и ми остави съобщение. — После прибави: — Надявам се, че сутринта си прекарал приятно с момчетата и че Бъд Мичъл не те е ядосал пак. — Погледна ме, усмихна се и ми намигна. — Чао.

Госпожа Уинслоу явно се забавляваше.

— Добре ли беше?

— Идеално — похвалих я.

От друга страна, ако бе събрал две и две, Наш рано или късно щеше да отиде в дома на семейство Уинслоу. Тогава господин Уинслоу щеше да чуе друга версия и да бъде помолен да помогне на властите да открият неговата своеволна съпруга. Обаче сега не можех да мисля за това.

— Моля те, изключи мобифона си и не забравяй да го изключваш всеки път, щом го използваш — казах на Джил.

Тя го изключи и го прибра в чантата си.

После отиде в спалнята си да се освежи.

На вратата се позвъни и аз пуснах момчето от румсървиса и подписах сметката.

Отидох при прозорците и погледнах към Сентръл Парк.

Чувствах се като беглец. И нищо чудно, защото наистина бягах. По ирония на съдбата през целия си професионален живот бях преследвал други бегълци, макар повечето да бяха толкова глупави, че всъщност не успях да науча от тях много за това как да не ме заловят.

Обаче все бях понаучил нещо и не бях глупав, затова имаше известна вероятност господата Наш, Грифит и сие да не ме открият скоро.

Джил се върна в дневната. Явно се беше понапудрила и гримирала. Седнахме на масата и се нагостихме с кафе и сладкиши. Установих, че съм гладен, обаче не ометох цялата чиния.

— Жена ти утре ли си пристига? — попита тя.

— Би трябвало. Към четири следобед.

— Ще я посрещнеш ли на летището?

— Не. Не мога да се появя на предварително уговорено място.

Джил не попита защо и видях, че загрява.

— Ще уредя да я посрещнат и да я доведат тук. Нито тя, нито аз можем да се върнем вкъщи.

Тя кимна, погледна ме и накрая каза:

— Страх ме е, Джон.

— Няма защо.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Защо?

Обясних й и прибавих:

— Не ми трябва пистолет.

Известно време поговорихме на общи теми и аз й казах:

— Вземи касетата, която ти дадох, и дай да я заключат в хотелския сейф.

— Добре. Какво ще правиш с „Един мъж и една жена“?

— Остави това на мен.

Тя кимна.

— Искам да отида на черква. После ще се поразходя. Може ли?

— Честно казано, ако ония някак си открият къде сме, няма значение какво ще правиш.

Разменихме си номерата на мобифоните и аз й напомних:

— Не забравяй — не бива да го държиш включен повече от пет минути.

Всъщност в Манхатън се преплитаха по неколкостотин хиляди клетъчни сигнала и проследяването на конкретен мобифон можеше да отнеме над петнайсет минути, но трябваше да се подсигурим. Продължих:

— И не използвай кредитни карти, нито банкомати. Имаш ли пари?

Джил кимна и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Трябва да остана тук и да се обадя на някои хора. Ще те потърся няколко пъти, затова проверявай за съобщения през половин час и ми се обади веднага щом получиш съобщението ми.

— По-лош си и от мъжа ми — отбеляза тя.

Усмихнах се.

— Ако се наложи да ми се обадиш, звъни в стаята. Но ако не ти отговоря, опитай на мобифона ми. И не се връщай в хотела, ако не ти отговоря. Разбра ли?

Джил кимна.

— На излизане не забравяй да оставиш касетата, за да я заключат в сейфа. После постави разписката в хотелски плик и помоли да го пратят в стаята.

Тя отново кимна.

— Гледай да се прибереш не по-късно от пет часа.

— Мисля, че май ще се върна при Марк. Усмихнах се.

— До скоро.

Отидох в спалнята си, седнах на леглото и набрах мобифона на Дом Фанели.

— Извинявай, че те смущавам в неделя.

— Ей, от „Плаза“ ли се обаждаш?

— Да. Къде си?

— В „Уолдорф“. Какво правиш в „Плаза“?

— Можеш ли да разговаряш?

— Да. На семейно барбекю съм. Измъкни ме оттук.

— Държиш ли чаша?

— Папата яде ли полски салам? Какво има?

— Нали искаше да знаеш каква е тая история?

— Да.

— Е, тя е огромна гладна огнедишаща ламя, която може да те изяде.

Последва кратко мълчание.

— Давай.

— Добре. Отнася се за полет осемстотин, за който ти е известно, и за един видеозапис на катастрофата. И за Джил Уинслоу, която ти ми намери. — Направих му пълно петнайсетминутно описание на ситуацията. Той през цялото време запази нетипично за него мълчание и трябваше няколко пъти да го питам дали ме чува.

— Боже Господи! — ахна той, когато свърших. — Да не се майтапиш?

— Не.

— Мама му стара!

— Искаш ли да се включиш?

Чух глъчка и висока музика, по което прецених, че се движи. Зачаках и скоро шумотевицата стихна.

— Сега съм в тоалетната — осведоми ме Фанели. — Мамка му, имам нужда от още едно.

— Първо пусни водата. Имам нужда от помощта ти, Дом.

— Да. Да. Каквото поискаш. Какво ти трябва?

— Искам утре да отидеш с патрулна кола и най-малко двама униформени полицаи на летището и да посрещнеш Кейт.

— Защо?

— Някой може да я чака.

— Кой?

— Феберейците. Добре, вземи ме от „Плаза“…

— Чакай, чакай. Щом някой може да я чака, теб определено ще те чакат, приятел.

— Знам, обаче трябва да съм там, когато тя…

— Не. Ще останеш, където си. Трябва да пазиш свидетелката.

— Можеш да пратиш някого да я пази…

— Ей, готин, проявяваш глупава смелост. Ще го направим, както аз казвам.

Замислих се. Тъй като бях човек на действието, не ми допадаше мисълта да чакам, докато някой друг върши опасните неща вместо мен. Дом имаше право естествено, но все пак заявих:

— Няма да вися тук, докато ти си на „Кенеди“…

— Да бе, добре. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Край на спора. Какво друго?

— Уф… добре, бъди готов за феберейска дебелащина и баламосване. Ще трябва да демонстрираш сила. Нали така? Не ми пука дали ще се появи цялото нюйоркско оперативно бюро на ФБР. Ти си нюйоркско ченге и това си е твоят град, не техният.

— Ясно. Няма проблем.

— Погрижи се да не те проследят от летището…

— Ей, щях да забравя!

— И когато дойдеш в „Плаза“, прати полицай да придружи Кейт до стаята на Уинслоу. — Дадох му номера. — Съгласен ли си?

— Да. Кефя се максимално.

— Добре, ето ти данните за полета на Кейт. — Продиктувах му ги и го накарах да ги повтори. — Сега доволен ли си, след като споделих с теб?

— О, да. Направо съм възхитен.

— Сам настоя.

— Мерси много. — Той замълча за миг. — Браво на тебе бе! Винаги съм твърдял, че си гений, даже когато лейтенант Волф те обявява за идиот.

— Благодаря. Интересува ли те нещо друго?

— Да. Например точно кой те преследва?

— Ами, оня Тед Наш от ЦРУ. Може би Лайъм Грифит от ФБР. Нямам представа още кой е замесен в засекретяването, затова не знам към кого мога да се обърна в службата или извън нея. Затова се обръщам към полицията.

Фанели не отговори веднага.

— Ами Кейт… на нея можеш да имаш доверие. Нали?

— Мога, Дом. Тя ме забърка в тая каша.

— Добре де. Просто проверявам.

Премълчах.

— Междувременно имаш ли нужда от подкрепление в „Плаза“? — попита той.

— За един ден ще се оправя и сам. Ще ти се обадя, ако имам нужда от нещо.

— Добре. Ако дойдат ония, напълни им задниците с олово и после се обади на детектив Фанели в отдел „Убийства“. Ще пратя катафалката да ги закара в моргата.

— Звучи страхотно, обаче патлакът ми е някъде в дипломатическата поща.

— Какво? Не си ли въоръжен?

— Не, обаче…

— Отивам у вас да взема втория ти пистолет и да го донеса…

— Не ходи вкъщи! Те вече са завардили блока. Може да се сблъскаш с тях или да те проследят до тук.

— Феберейците не могат да проследят и собствената си сянка, когато слънцето е зад гърба им.

— Да, но не можем да рискуваме днес да отидеш там. Утре имаш важна работа.

— Ще ти донеса моя резервен патлак.

— Просто днес стой далеч от „Плаза“, Дом. Ще се оправя.

— Добре, ти решаваш. А бе… искаш ли да те взема под охрана? Бях мислил за това, обаче се съмнявах, че Джил Уинслоу ще иска да пренощува в дранголника. Нещо повече, представях си какво ще направят феберейците, ако проверят в НЙПУ, за да видят дали наистина не съм там. Не се съмнявах, че за няколко часа ще успеят да ни приберат под своя охрана.

— Джон? Ало?

— Не искам да оставям следа в обществен архив. Може би утре. Засега съм изчезнал при бойни действия. Ще ти се обадя, ако реша, че се налага да ме арестуваш.

— Добре. Е, в „Плаза“ сигурно е по-удобно, отколкото в градския арест. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря, Дом. Ще те прикрия, ако се разхвърчат говна.

— Знаеш ли, ако се разхвърчат говна, няма да сме единствените, затънали до гуша.

— Дано да си прав. Приятно прекарване на барбекюто. Чао.

Джил ми беше оставила бележка на масата в дневната.

Избръснах се, два пъти си измих зъбите, взех душ и си изпрах боксерките.

Хотелът достави плика с разписката за сейфа. Запомних наизуст номера и я изгорих в тоалетната.

Прочетох „Сънди Таймс“ и погледах телевизия. Няколко пъти си проверих мобифона, за да видя дали Тед Умрелия не се е обаждал, за да си уговорим среща, обаче той сигурно си беше взел почивен ден. Поне така се надявах. Вече беше 17:30 и Джил още не се бе прибрала, затова се обадих на мобифона й, оставих съобщение и изпих една бира.

В 17:48 тя се обади в стаята и каза:

— Извинявай. Изгубих представа за времето. Ще се върна към шест и половина.

— Ще те чакам.

Пристигна почти в седем. За жените времето явно тече по друг начин. Тъкмо се канех да измърморя нещо за значението на точността, когато тя ми подаде чанта от „Барнис“.

— Отвори я.

Отворих я и извадих мъжка риза. Като се имаше предвид, че носех ризата си от три дни, това по-скоро беше подарък за нея, отколкото за мен. Обаче от любезности благодарих.

— Много мило от твоя страна.

Джил се усмихна.

— Знам, че си пътувал с тази риза, и наистина изглежда малко измачкана.

Всъщност смърдеше. Разопаковах я и я разгледах.

— Малко е… розова.

— Вдигни я.

Вдигнах я върху гърдите си.

— Този цвят ти отива — каза тя. — Подчертава тена ти.

Щеше да ми отива, ако обърнех резбата.

— Аз всъщност не… Благодаря.

Джил взе ризата от ръцете ми и извади петстотинте карфици за около пет секунди, после я разгъна.

— Би трябвало да ти стане. Премери я. — Беше с къси ръкави и ми се стори, че е копринена. Съблякох отвратителната си стара риза и навлякох розовата копринена.

— Стои ти много добре — отбеляза тя.

— И ми е адски удобна. Получи ли съобщение от мъжа си?

Джил кимна.

— Какво ти каза?

Тя извади мобифона от чантата си, включи гласовата си поща и ми го подаде. Изслушах автоматичния запис: „Съобщение, получено в петнайсет часа двайсет и осем минути“. После чух гласа на Марк Уинслоу:

Абсолютно безизразен глас — също като снимката му. Бях изненадан, че се е регистрирал на дигиталния запис. Той продължи:

Очаквах да каже „Обичам те“ или „Искрено твой“, обаче съобщението свърши. Изключих мобифона и й го подадох.

Известно време и двамата мълчахме.

— Не му се обадих, естествено — накрая ме осведоми тя.

— Как успя да устоиш на тая прочувствена молба?

Джил се усмихна, но усмивката й помръкна.

— Наистина не искам да му причинявам мъка.

— С твое позволение, той не ми се стори много измъчен. Обаче ти го познаваш по-добре от мен.

— Марк ме търси още три пъти, само с кратки съобщения да му се обадя — каза тя.

Замислих се за съобщението на Марк Уинслоу и стигнах до извода, че Тед Наш не е ходил в дома на господин Уинслоу, за да търси госпожа Уинслоу. После пак се замислих и стигнах до извода, че Тед Наш е стоял в стаята с Марк Уинслоу, който се е обаждал на жена си.

— Съпругът ти… нормално ли говори? — попитах я.

— Да. Това е нормално за него.

— Исках да кажа, смяташ ли, че някой друг го е накарал да ти се обади? Например полицията?

Тя се замисли.

— Предполагам, че е възможно… иначе нямаше да спомене за момчетата… но… — Джил ме погледна. — Знам какво искаш да кажеш, но не съм сигурна.

— Добре. — Просто поредната параноична мисъл, обаче основателна. Накратко, нямаше значение дали Тед Наш е на една крачка зад мен, стига да не ме изпревареше с една крачка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо?

Пийнахме и тя напомни за идеята си да отидем на вечеря, обаче аз настоях за румсървис, отчасти защото винаги се натъквам на неподходящи хора, когато излизам, и отчасти, защото колкото повече врати имаше между мен и Джил Уинслоу, от една страна, и ония, дето ни търсеха — от друга, толкова по-добре.

Побъбрихме си и Джил потвърди, че е оставила касетата в хотелския сейф. Казах, че съм получил разписката. Тя ми докладва и че цял ден е държала мобифона си изключен и че не е използвала кредитни карти и банкомати.

Ходила в „Сейнт Томас“ на Пето авеню, после се разходила през парка до Метрополитън Мюзиъм. Отишла в „Барнис“, след това позяпала витрините по Мадисън Авеню и се върнала в „Плаза“. Типична неделя в Ню Йорк, обаче адски паметен ден за Джил Уинслоу.

Поръчахме румсървис и той пристигна в осем. Седнахме на масата с приглушени светлини, запалени свещи и тиха музика.

Въпреки всичко това никой от нас не се опитваше да съблазни другия, което сигурно бе истинско облекчение и за двамата. Искам да кажа, тя беше много красива, обаче за всичко си има време и място. За мен това време бе отминало с брака ми, а за нея едва сега започваше. Освен това Кейт трябваше да пристигне към пет следобед на другия ден.

С вечерята пихме вино и тя се понапи, и започна да ми разказва за Марк и за връзката си с Бъд.

— Даже когато реших да се поразвихря, го направих с мъж, в когото бях сигурна, че няма да се влюбя. Безопасен секс. Безопасен съпруг. Безопасен брак. Безопасен квартал. Безопасни почивки. Безопасни приятели.

— В това няма нищо лошо. Тя само сви рамене. След малко каза:

— След Бъд имах само една съвсем кратка връзка. Преди три години. Продължи около три месеца.

Не исках да слушам подробности и Джил не ми ги натрапи.

Бях си поръчал пържола, не защото ми се ядеше, а защото исках да ми донесат остър нож. По някое време Джил се извини и отиде в спалнята си. Използвах момента и прибрах ножа в моята стая.

Към десет се оттеглих, като се оправдах с умора след полета от Йемен и прекалено обилната храна и вино, от които бях отвикнал в оная страна.

Тя стана. Наведох се и я целунах по бузата.

— На теб може да се разчита — казах. — Всичко ще приключи добре.

Джил се усмихна и кимна.

— Още веднъж благодаря за ризата. Лека нощ.

— Лека нощ.

Проверих мобифона си за съобщения, но нямаше. Поръчах да ме събудят в седем без петнайсет, погледах новините, после пуснах „Един мъж и една жена“. Превъртях сцените на плажа и изгледах последните няколко минути на забавен кадър, за да проследя проблясъка на хоризонта и издигащата се в небето светлина. Опитах се да проявя скептицизъм и да дам друго тълкуване на видяното, обаче камерата не лъжеше. Пуснах записа отпред назад, за да видя дали няма да се разкрие нещо, което да може да се интерпретира по друг начин, но отзад напред, отпред назад, на забавен кадър или с нормална скорост, виждах все едно и също: ракета с огнена опашка и димна следа, издигаща се към светлините на самолета. Убеди ме късият зигзаг от светлина и дим преди експлозията, ако изобщо имах нужда от повече убеждаване — гадната ракета коригира курса си, прихвана целта и я улучи. Край на загадката.

Извадих касетата от видеото, пъхнах я под матрака и оставих ножа върху нощното шкафче.

Потънах в неспокоен сън, в който продължавах да въртя записа, само че на плажа бях аз, а не Бъд, и Кейт, а не Джил — стоеше гола до мен и шепнеше: „Нали ти казах, че е ракета. Видя ли?“

49.

Събудиха ме в седем без петнайсет. Изтърколих се от леглото, бръкнах под матрака, извадих „Един мъж и една жена“ и известно време зяпах касетата.

Погледнах през прозореца към Сентръл Парк. Не си падам по понеделниците и времето не подобри настроението ми — беше облачно и валеше, нещо, което от четирийсет дни не бях виждал в Йемен. Не че исках да се върна там.

След като взех душ, обух все по-удобните си светлокафяви панталони и си сложих розовата риза. Ако днес видех Тед Наш и ако кажеше нещо по адрес на ризата, щеше да се наложи да го убия.

Иначе днес щеше да е така нареченият Голям ден. Щях да разговарям с Наш и ако беше получил разрешение от Вашингтон, щяхме да се срещнем в присъствието на съответните страни. Трябваше да помисля кой да присъства на срещата, къде да се проведе тя и дали да нося един от записите. Не ме бива много по срещите, обаче с нетърпение очаквах тая.

По-важно обаче беше това, че Кейт се връщаше.

Замислих се за комитета по посрещането на летището, в който сигурно щяха да участват хора с различна представа за това кой трябва да качи Кейт в колата си. Можеше да стане адски напечено, но Дом го биваше да се побърква, когато някой се ебава с него. И както бях установил, Кейт също не си оставяше магарето в калта.

Вече трябваше да е излетяла и може би трябваше да й пратя имейл или да й се обадя предишната вечер, за да я предупредя за евентуалното положение на летището. Обаче ако я наблюдаваха — а след срещата ми с Наш сигурно постоянно я следяха, — нито нейният имейл, нито телефоните й щяха да са безопасни.

Погледнах се в голямото огледало. Розовото наистина подчертаваше тена ми.

Отидох в дневната. Джил седеше на масата по бял хотелски халат, пиеше кафе и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Добро утро.

Тя ме погледна.

— Добро утро. Ризата ти отива.

— Ще ми стане от любимите. Добре ли спа?

— Не.

Седнах на масата и си налях кафе.

— Вчера беше напрегнат ден за теб.

— Меко казано.

Отпих глътка кафе и я погледнах над чашата. Изглеждаше отпусната, обаче ми се струваше, че започва да осъзнава реалността на положението.

— Изпитваш ли някакви съмнения за всичко това? — попитах.

— Не. Всъщност съм още по-сигурна, че постъпвам правилно.

— И дума да няма.

Тя категорично заяви, че имам нужда от храна, и прегледахме менюто. Джил каза, че щяла да си поръча здравословна закуска, и ме посъветва да последвам примера й.

Побъбрихме, прочетохме вестниците и погледахме „Днес“ с Кейти и Мат.

Донесоха поръчката и от здравословната закуска получих киселини.

След като се нахранихме, Джил поиска да се поразходи и настоя да я придружа, но аз отвърнах:

— Трябва да остана тук. Може да се наложи да отида на среща. Може да се наложи и ти да дойдеш с мен. Обаждай ми се през час и на всеки трийсет минути си проверявай мобифона.

— Добре. Каква среща?

— На каквато е трябвало да отидеш преди пет години.

Тя кимна.

— Няма да се наложи да говориш — успокоих я. — Просто трябва да присъстваш. Аз ще говоря.

— Мога и сама — тросна се Джил.

Усмихнах й се.

— Не се съмнявам.

Тя отиде в спалнята си, облече се и скоро се върна.

— Имаш ли нужда от нещо, докато съм навън?

Имах нужда от глока си, обаче отвърнах:

— Пастата ми за зъби е на свършване. — Не беше, но тя трябваше да се занимава с нещо. — „Крест“. И виж дали ще успееш да намериш „Един мъж и една жена“. Освен това не забравяй да се обадиш в стаята, преди да се прибереш в „Плаза“. — Взех химикалка от бюрото, написах номера на мобифона на Дом Фанели върху визитката си и й я дадох. — Ако не успееш да се свържеш с мен или ако усетиш, че има проблем, обади се на детектив Фанели на тоя номер. Той ще ти обясни какво да правиш.

Джил ме погледна.

— Това ли е твоята армия на ангелите?

Всъщност не бих определил Дом Фанели като ангел, обаче потвърдих.

— Да. Той ще е твоят ангел хранител, ако с мен се случи нещо.

— Нищо няма да ти се случи.

— Няма. Приятен ден.

Тя също ми пожела приятен ден и излезе.

Може би трябваше да я задържа в хотела, където щеше да е в мъничко по-голяма безопасност, отколкото навън. Обаче съм пазил достатъчно много свидетели, за да знам, че ако прекалено дълго ги държиш затворени, стават обидчиви, даже враждебни. Освен това в тоя случай на Наш щеше да му е по-трудно да се справи и с двама ни, ако бяхме разделени.

Проверих мобифона си, обаче нямаше съобщения от Тед Наш. Всъщност нямаше никакви съобщения.

Свързах се с телефонния секретар вкъщи и там бяха оставени няколко съобщения, но нито едно от Наш.

Обадих се на мобифона на Дом Фанели и той отговори.

— Какво направи с ВИП ескорта на летището? — попитах го.

— Струва ми се, че го организирах. Наложи се да си спомня всички услуги, които съм правил, да изфабрикувам цял куп измислици и да обещая звездите от небето. Имам двама униформени полицаи и един детектив. Ще се срещнем на улицата в три и би трябвало да чакаме на портала още преди самолетът на Кейт да е кацнал.

— Звучи добре. Сетих се за още нещо. Ако са там и я чакат, феберейците може да решат да я посрещнат преди паспортната проверка. Трябва да влезете вътре, за да предотвратите тая възможност.

— Ще опитам… Познавам няколко ченгета от охраната на летището… Ще видя какво мога да направя.

— Трябва да го направиш. Освен това не отивайте прекалено рано, защото ще ги предупредите, те ще повикат подкрепления и ще се наложи да отстъпите. Трябва да ги изненадате. Влизате и излизате, преди да са успели да реагират.

— Страшно ме затрудняваш.

— Ще се справиш. Ако нямат федерална заповед за задържането й, тя ще дойде с вас доброволно, защото те познава.

Той се засмя.

— А стига бе! Кейт ме мрази.

— Обожава те. Добре, ако там е някой от шефовете й, може да стане още по-напечено. — А ако и Тед Наш я чакаше на летището, помислих си, щеше да стане адски странно, защото Кейт щеше да види ходещ мъртвец. — Ще успееш да я убедиш, сигурен съм, че те е пратил любящият й съпруг.

— Добре. Обаче трябва да ти кажа, Джон, тя може да ти е жена, но е от феберейците. Какво стои на първо място?

Сериозен въпрос.

— Дай й да разбере за какво се отнася, без да казваш много пред другите. Нали? Обади ми се, ако се наложи, и аз ще разговарям с нея. Ако всичко друго се провали, заплаши ги, че ще ги арестуваш за възпрепятстване на полицай при изпълнение на служебните му задължения. Съгласен?

— Да, обаче и двамата с теб знаем, че това е ала-бала. Нямаме законно право да бъдем там.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Остави нещата на мен. — Той замълча за няколко секунди. — Каквото и да се случи на летището, ще доведа Кейт в хотел „Плаза“.

— Знам. И гледай да не те проследят.

— Феберейците не могат да проследят и куче на каишка.

— Добре. Разбираш ли защо е толкова важно?

— Да. Искаш да се изчукаш най-късно до шест и трийсет.

— Точно така. Гледай само да не ме издъниш. Фанели се засмя.

— Ей, как я карате с госпожа Уинслоу? Как изглежда тя?

— Мила старица.

— Тя е трийсет и девет годишна. Как изглежда?

— Хубава е.

— Какво правихте снощи в „Плаза“?

— Вечеряхме.

— Само това ли?

— И двамата сме семейни и не проявяваме интерес един към друг.

— Всички казват така. А когато доведа Кейт в „Плаза“, какво ще се случи, като види, че си живееш със звездата от плажното порно?

— Дом, не се прави на простак.

— Еее, вече не си забавен. Къде е сега твоята свидетелка?

— На разходка. Дадох й твоя номер в случай, че в „Плаза“ стане напечено.

— Сигурен ли си, че не искаш подкрепление в хотела?

— Не искам. Тук сме инкогнито и никой не ни е проследил или регистрирал електронно, иначе вече щяха да ни гепят. Обаче ще ми трябва полицейски ескорт оттук до срещата ми с тях. Днес или утре.

— Само ме предупреди един час предварително. Тоя път наистина си се забъркал в големи лайна, приятел.

— Щом казваш.

— Съвсем сериозно ти го казвам.

— Е, аз съм си такъв. Обади ми се, когато качиш Кейт в колата си.

— Непременно. Чао.

Пак проверих мобифона си. Нямаше съобщения.

Дъждът беше спрял, но продължаваше да е облачно. Приготвих се за дълго утро.

Чистачката дойде и си тръгна. Поръчах си още кафе от румсървиса.

На всеки час се обаждаше Джил, както бе обещала, повтаряше, че няма нищо ново, и ми казваше какво прави. В общи линии, обикаляла художествените галерии. Купила ми „Крест“ и намерила „Един мъж и една жена“.

— Марк ме търси още пет пъти и остави съобщения. Да му се обадя ли?

— Да. Опитай се да разбереш дали с него се е свързал федерален агент. С други думи, виж какво знае и дали ще ти повярва, че просто имаш нужда да останеш сама. Става ли?

— Добре.

— Виж дали е на работа. Той работи в града, нали?

— Да. В центъра.

— Обади му се там. И не се оставяй да те сплаши и да измъкне повече информация. Нали?

Отговорът й ме изненада:

— Майната му.

Усмихнах се.

— Обади ми се после. И не забравяй — максимум пет минути с мобифона. И не използвай уличен телефон, защото номерът ще се появи на идентификатора му и той ще види, че си в Манхатън. Нали?

— Разбирам. — И прибави: — Мислиш за всичко.

— Опитвам се. — Поне се надявах.

Към 12:30 включих мобифона си и изчаках няколко минути. Той изпиука и аз отворих съобщението: „Джон, аз съм Тед Наш. Трябва да разговарям с теб. Обади ми се“. И ми продиктува номера на мобилния си телефон.

Седнах на фотьойла, изпружих крака върху една табуретка и се обадих на господин Тед Наш.

— Наш.

— Кори — отговорих аз.

Последва половинсекундна пауза.

— Както се уговорихме, обаждам ти се за срещата.

— Каква среща?… А, да. Как е календарът ти?

— Имам свободно време утре.

— Ами днес?

— По-добре утре. Следобед нямаше ли да посрещаш Кейт на летището?

— За днес ли беше?

— Да, струва ми се — отвърна той.

С Тед танцувахме нашия си танц. Всеки се опитваше да разбере кой какво знае и кой кого води.

— Добре, утре — съгласих се.

— Добре. Сутринта?

— Съгласен. Значи довеждаш ония двама любовници на срещата.

Наш отговори с две секунди закъснение.

— Мога да доведа само господина.

— Къде е госпожата?

— Струва ми се, че знам къде е. Така че и тя може да дойде на срещата. Мъжът ще е там и ще потвърди всичко, което ти казах.

— Мъжът спокойно може да е от ЦРУ. Поредният слаб актьор.

— Ако дойде на срещата, госпожата може да потвърди самоличността на любовника си. Нали така?

— Откъде да знам, че и тя не е самозванка?

Наш помълча няколко секунди.

— Мисля, че ще разбереш дали е истинската.

— И как ще стане това?

— Ами… Мисля, че я познаваш.

— Да я познавам ли? Даже не знам как се казва.

— Къде си в момента? — без да отговори, попита той.

— Вкъщи. — Знаеше, че не съм в апартамента си, защото сигурно беше пратил там хора да ме чакат.

— Няколко пъти се обаждах у вас. Нямаше те.

— Не отговарям на телефона. А ти къде си?

— На Бродуей двеста и деветдесет. В службата.

— Изобщо прибирал ли си се вкъщи от плажа? Не биваше да шофираш с травма на главата.

Той не ме прати на майната ми, обаче знаех, че хапе устни и чупи моливи. Освен това не беше сам и тъкмо затова разговорът се водеше малко сковано и адски предпазливо.

— А ти как се чувстваш? — попита ме.

— Страхотно. Обаче трябва да затварям, понеже някой може да се опита да локализира сигнала ми.

— Кой?

— Терористи. Майка ми. Бивши гаджета. Казва ли ти някой.

— Тогава после ми се обади от домашния си телефон.

— Той е чак в другия край на стаята. Хайде да уговорим времето и мястото.

— Добре. Ти кого ще водиш на срещата?

— Себе си.

— Някой друг?

— Нямам нужда от никой друг. Обаче искам ти да си там, както и Лайъм Грифит, и оня тип, дето е играл главната роля в записа, и жената, ако успееш да я откриеш. И също искам да се обадиш на Джак Кьоних, ако вече не си го направил, и да го поканиш да дойде. И му кажи да доведе капитан Стийн. Виж също дали е свободен господин Браун.

— Кой?

— Знаеш кой. И повикай някого от главна прокуратура.

— Защо?

— Знаеш защо.

Тед Наш се опита да се пошегува.

— Хайде да не го превръщаме във федерален случай. Това е просто неофициална среща за изясняване на положението, за да видим какво ще предприемем. И главно, за да удовлетворим твоето любопитство и да те уверим, че в случая няма нищо друго освен онова, което ти казах. Просто проявяваме любезност към теб, Джон — това не ти е голямата битка.

— А, ясно. Аз пък започвах да се навивам.

— Това ти е проблемът. Мислиш ли да доведеш и Кейт на срещата?

— Не. Тя няма нищо общо с това.

— Не си съвсем прав, но напълно те разбирам, че искаш да я държиш настрани. Само че тя може да иска да присъства. Питай я, когато я посрещнеш на летището.

— Тед, дали тоя разговор не се записва?

— Не може да се записва законно без твое или мое знание.

— А, да бе. Защо ли все ги забравям тия неща? Просто говориш адски сковано, не като малкия Теди, когото познавам.

Той помълча няколко секунди.

— Голям задник си.

— Слава Богу. Вече се безпокоях за теб. И ти не си по-малък. Добре, заднико, в колко часа ти е удобно утре?

— По-рано. Да речем, в осем и половина. Може да се срещнем тук, на Бродуей двеста и деветдесет.

— Да бе, как пък не. Там са влезли повече хора, отколкото са излезли.

— Не се дръж мелодраматично — посъветва ме Наш. — Ами в твоята служба? В КТС? Там достатъчно безопасно ли е за теб? Или параноята ти включва и нея?

Не му обърнах внимание и се замислих за мястото. След като Кейт щеше да се е прибрала, знаех, че ще настои да присъства, въпреки че не исках повече да я въвличам в тая история. Обаче можех да я използвам за подкрепление и щях по-спокойно да заведа Джил на срещата, ако дойдеше и Кейт. Спомних си последната ни вечер в Ню Йорк, преди с Кейт да се разделим, и отговорих на Наш:

— В „Прозорците на света“. Официална закуска.

— Не е ли прекалено публично за въпроса, който обсъждаме?

— Казах „обществено място“ и ти спомена, че срещата е неофициална, само за изясняване на нещата — и любезност към мен. Какъв е проблемът?

— Току-що ти казах. Прекалено е публично.

— Правиш ме подозрителен, Тед.

— По-скоро те обзема параноята.

— Виж, нима не се срещнах сам с теб на плажа през нощта? Това не е параноя — просто е глупаво. Обаче тоя път искам да проявя интелигентност. — И прибавих: — Гледката е страхотна.

— Все пак настоявам да се срещнем в кабинет. Чийто и да е кабинет. На Кьоних. На Стийн. Ти избери.

— Опитваш се да ме задържиш на телефона, а? Ще се видим утре в осем и половина. В „Прозорците на света“. Ти черпиш. — Затворих. „Задник“.

Беше привечер. Жена ми трябваше да пристигне на летище „Кенеди“. Очакваше я най-малко една група посрещачи, може би две. А главната ми свидетелка се мотаеше по улиците.

Джил се обади по телефона.

— Разговарях с Марк. Каза, че от ФБР ходили в службата му да питат къде съм.

— Кога е било това?

— Не каза.

Подозирах, че всъщност са отишли в дома му предишния ден, което обясняваше странното му телефонно обаждане. Освен това не бях сигурен, че са го навестили от ФБР — по-скоро бяха агенти на ЦРУ с феберейски документи.

— Не пожелали да му обяснят за какво се отнася — продължи Джил. — Казали само, че съм свидетелка на нещо и трябвало да разговарят с мен.

— Той пита ли те на какво си била свидетелка?

— Да. И аз му разказах всичко. За Бъд, за плажа и видеозаписа.

— Той как го прие?

— Не много добре. Но неговите пет минути изтекоха и му затворих.

— Искам веднага да се върнеш тук — казах. — Изключи си мобифона.

— Добре. Идвам след петнайсетина минути.

Събитията се развиваха малко по-бързо, отколкото възнамерявах, обаче не беше толкова зле — да, Тед Наш знаеше, че Джон Кори е открил Джил Уинслоу, само че не знаеше къде се намираме. Общо взето, господин Наш имаше адски кофти ден. Не исках дори да си представям телефонните му разговори с човека, който преди пет години беше решил да се забъркат в тоя заговор.

Обаче Тед Наш си мислеше, че има шанс да обърне нещата в своя полза — или на летището, като ни пипне с Кейт, или утре на срещата.

Междувременно баламосваше всички участници в събитията, опитваше се да замаже нещата и да ме намери. И когато научеше, че разполагам с копие на записа, щеше да му се прииска пак да е мъртъв.

Проверих мобифона си. Бях получил съобщение от обекта на размислите си, господин Наш. Обадих му се.

— Разговарях с някои хора и просто исках да потвърдя утрешната ни среща.

Говореше по-загрижено от предишния път, когато се бяхме чули. Явно се беше съвещавал с обезпокоени хора.

— Ще дойда — отвърнах.

— Какво… какво искаш да обсъждаме?

— Каквото и да е.

— Ще те попитам следното. Имаш ли някакви твърди доказателства, които могат да доведат до преразглеждане на случая?

— Какви например?

— Ти кажи.

— Ами… е, може и да имам нещичко. Защо?

— Утре ще донесеш ли доказателствата?

— Ако искаш.

— Би било добре. Искаш ли да доведеш на срещата и други свидетели?

— Може би.

— Ще се радваме на всеки свидетел, когото доведеш.

— От сценарий ли четеш?

— Не. Просто ти казвам да доведеш когото искаш.

— Значи мога да си доведа гост на закуска, така ли? Ти ли черпиш?

Почти го видях да чупи молив.

— Да, вземи всички доказателства и доведи всеки човек, който искаш да говори. — После прибави: — В Северния небостъргач има свободни офиси, ако преценим, че се налага да се оттеглим на по-дискретно място.

Реших окончателно да му проваля деня.

— Може би ще ви направя аудио-визуална презентация. Ще уредиш ли необходимата техника? — Съжалявах, че не виждам лицето му.

Изтекоха няколко секунди.

— Мисля, че блъфираш — заяви той накрая.

— Не разчитай на това. Уреди видео и монитор.

Наш отново се умълча за няколко секунди.

— Казах ти, че записът е унищожен.

— И ме излъга. Само е бил изтрит.

— Откъде знаеш?

— Знаеш откъде знам.

— Само се будалкаш.

— Гледал ли си оня френски филм, „Един мъж и една жена“? — попитах го.

Зачаках отговора му, докато колелцата в главата му се въртяха и скърцаха, обаче Наш не каза нищо, затова продължих:

— Помисли за това. С Грифит сериозно сте си настъпили оная работа.

Представях си го в стаята с още неколцина души, всички вторачени в него. Ако присъстваха, Грифит и господин Браун сигурно се сочеха с показалци един друг.

— Или тази жена е много умна, или ти си я направил по-умна, отколкото е била онази вечер — отвърна Наш.

— Е, всеизвестно е, че аз съм умен. Мисля, че и тя е умна. Обаче за теб вече се съмнявам, Тед. И за приятелите ти.

Той не изневери на грубиянската си същност.

— Понякога, когато допускаме грешки, се налага да ги погребваме.

— Като стана дума за това, кога очакваш следващата си смърт? Това ежегодно събитие ли е?

Отговорът му ме изненада.

— Забавляваш ли се?

— Да.

— Е, действай, докато можеш.

— Непременно. И ти. Трябва да затварям.

— Чакай. Кажи ми какво да очаквам след тази среща? Към какъв резултат се стремиш?

— Към истината. И справедливостта.

— Ами за себе си? И за Кейт?

— Надушвам подкуп.

— Готов ли си да помислиш за компромис? Добра сделка за всички?

— Не.

— Ами ако ти обясним за какво се отнася? Защо се е наложило да направим някои неща? Ще бъдеш ли склонен да видиш цялата картина и да обмислиш по-мащабните проблеми?

— Знаеш ли, хич не ми пука за какво се отнася и можеш да си напъхаш моралните двусмислици в гъза. Нито ти, нито твоите приятели не можете да ми кажете абсолютно нищо, което да оправдае действията ви или да ме убеди, че са законни. Злополука с наша ракета? Терористичен удар? Извънземен лъч на смъртта? Или може би просто не знаете. Каквото и да е било, правителството дължи на американския народ пълен и честен отговор. Ето какъв резултат очаквам от срещата.

— Прекалявате, господин Кори — осведоми ме Тед Наш.

— Ти пък адски си я загазил — казах му. — Предчувствам, че се опитваш да проследиш сигнала. До утре. — Затворих, отидох при бара и си взех студена бира.

Тед Наш е майстор да редува смъртни заплахи, компромиси и подкупи, за да постигне целите си. В тоя случай крайната му цел беше да загроби доказателството и междувременно да загроби мен, навярно Джил Уинслоу и сигурно Кейт.

И Кейт бе харесвала тоя човек. Знам, че жените си падат по лоши момчета, обаче Тед Наш беше невъобразимо лош, беше като вампир — понякога чаровен, обикновено страшен и винаги зъл. И сега се бе завърнал от гроба, за да убие всеки, който заплашва да разкрие тъмните му тайни.

Затова, каквото и да се случеше утре или вдругиден, тоя човек нямаше да се успокои или да се почувства в безопасност, докато не ме убие.

И аз изпитвах същото към него.

50.

Джил се прибра с няколко пазарски торбички, в една от които имаше паста за зъби „Крест“, а в друга — видеокасета с „Един мъж и една жена“. Тя седна, събу си обувките и вдигна крака върху табуретката.

— Не съм свикнала да ходя пеш толкова много.

— Ако ще живееш в Манхатън, често ще ти се налага.

— Смяташ, че Марк няма да ми даде кола с шофьор като част от развода ли? — усмихна се Джил.

— Нищо не ти струва да го попиташ. — Радвах се, че още е в оптимистично настроение. Началото на нов живот е вълнуващо, обаче впоследствие човек започва да осъзнава най-страшното. Беше време да обясня положението на госпожа Уинслоу. Придърпах си стол срещу нея и седнах.

— Утре в осем и половина сутринта имам среща — ще обсъждаме теб, видеозаписа и подобни неща.

Тя кимна. Продължих:

— Бъд Мичъл би трябвало да дойде на срещата.

— Разбирам. И искаш да дойда и аз.

— Да.

Джил се замисли за миг.

— Щом искаш, ще дойда. Кой друг ще присъства?

— Аз ще съм там, естествено, сигурно и Кейт. От другата страна ще са Тед Наш и Лайъм Грифит, с които си се запознала преди пет години. Третият, който е дошъл при теб, господин Браун, може и да не дойде.

Тя отново кимна.

— Тед Наш не ми харесва много.

— Повечето хора не го харесват, включително аз. — Кейт го харесваше, обаче скоро щеше да престане. — Помолих да присъства и моят шеф, Джак Кьоних, а сигурно и един полицейски капитан, Дейвид Стийн.

— Те на чия страна са?

— Много сериозен въпрос. Аз го приемам като игра между два отбора, ангелите и демоните. В момента играчите избират на коя страна са и е възможно да има преминаване от единия отбор в другия. Капитан на демоните е Тед Наш и той няма да премине в другия отбор. Всички останали чакат да видят какво ще се случи на срещата.

— Кой е капитан на ангелите?

— Аз.

Тя се усмихна.

— Аз съм от твоя отбор. Както, естествено, и жена ти.

— Естествено. — Прибавих: — Помолих да присъства и представител на главна прокуратура. Той може да играе ролята на съдията. И за да продължа аналогията, възможно е на срещата да присъстват хора, които са само зрители, обаче може да искат да се включат в играта. Видеозаписът ще е топката.

Джил помълча няколко секунди.

— Все още не разбирам къде е проблемът. Самолетът беше свален. Хората, които взеха изтритата касета и после са я възстановили, го знаят. Кой пази в тайна тази информация? И защо?

— Не знам.

— Утре ще узнаем ли?

— Те може да ни кажат защо, обаче това няма значение. Никога няма да ни кажат кой. Но в момента няма значение нито защо, нито кой. Важното е тоя запис и твоите показания, както и показанията на Бъд, да станат публично достояние. Останалото, уверявам те, ще се разреши от само себе си.

Тя кимна.

— Наистина ли са убедили Бъд да даде показания?

— Бъд ще направи каквото пожелаят.

— Ами обещанието, което ни дадоха преди пет години? Че ако двамата отговорим на въпросите им, никога няма да разкрият имената ни и какво се е случило онази вечер?

— Оттогава се случиха много неща. Не мисли за Бъд, той не е мислил за теб.

— Знам.

— И утре, когато се срещнете, не бива да се чувстваш неловко, нито да изпитваш угризения. Трябва да си във форма за мача.

Джил се втренчи в протегнатите си върху табуретката крака.

— Ще покажете ли записа?

— Сигурно, но не е задължително нито ти, нито Бъд да присъствате.

Тя отново кимна.

— Срещата ще се проведе на публично място, в „Прозорците на света“ в Търговския център. После може да се оттеглим в офиси на федералните институции в същата сграда и там ще пуснем записа. — Внимателно я наблюдавах. Джил разбираше всичко това на абстрактно равнище, развод, публично излагане и така нататък, обаче когато навлизахме в конкретните подробности, „Прозорците на света“ в 08:30, присъстващите страни и прочее, започваше да става малко нервна. — Колкото и да стане кофти, в крайна сметка от всичко това ще излезе само добро.

— Знам.

— Трябва да знаеш още нещо. Честно казано, тая първа среща е най-опасна.

Джил ме погледна.

— Мисля, че тия хора са отчаяни и следователно са опасни. Ако имат възможност да скрият случая преди да се разчуе и да излезе извън контрол, ще го направят утре преди, по време или след срещата. Разбираш ли?

Пак кимване.

— Взех някои предпазни мерки, обаче искам да знаеш, че може да се случи всичко. Бъди нащрек, стой близо до мен, Кейт или Дом Фанели. Не ходи даже до тоалетната без Кейт.

— Разбирам… Защо не се обадим на медиите?

— След утрешния ден не ние ще ги търсим, а те нас. Но засега… в моя занаят има неписано правило за връзките с медиите. Просто не го правим. Никога. — Усмихнах се. — Това е по-тежко престъпление от държавната измяна или участието в заговор.

— Но…

— Повярвай ми. До края на седмицата до такава степен ще ти е писнало от журналисти, че няма да искаш да ги погледнеш до края на живота си.

— Добре.

— По някое време утре или вдругиден с Кейт ще обсъдите програмата за закрила на свидетели и програмата за нова самоличност, ако това те интересува.

Джил не отговори. Изправих се.

— Трябва да се обадя по телефона. Можеш да слушаш. — Включих мобифона си, анулирах опцията за анонимност и набрах номера. — Обаждам се на шефа си, Джак Кьоних.

Той отговори.

— Кори?

— Върнах се.

— Хм… къде си? Как беше в Йемен?

— Страхотно, Джак. Исках да ти благодаря за възможността, която ми даде.

— Моля. Чух, че си свършил добра работа.

— Е, тогава са те заблудили. Там не позволяват на никого да върши добра работа.

— Не съм свикнал с такава честност.

— Жалко. Ако всички честно се опитаме да разрешим проблема, непременно ще успеем.

— Правим каквото можем.

— Не е вярно. Обаче не ти се обаждам за това.

— Какво мога да направя за теб?

— Чувал ли си се с Тед Наш?

— Не… аз… какви ги говориш? Той е мъртъв.

— Не е и ти го знаеш.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Къде си? — накрая попита Кьоних.

— Джак, не ми губи петте минути непроследяемо телефонно време с въпроси, на които няма да отговоря. Отговори ми, чувал ли си се с Тед Наш?

— Да.

— Утре ще дойдеш ли?

— Първо, тонът ти не ми харесва. Второ, предишния път си имаше проблем с кариерата, а сега те очаква уволнение. Трето, изрично ти наредих да не…

— Отговори ми на въпроса, вътре ли си, или не?

— Не.

— Е, вече си вътре.

— Ти за кой се мислиш бе?…

— Джак, още можеш да застанеш на правилната страна, иначе се кълна в Господ, че ще свършиш в затвора.

— Не… не разбирам какви ги говориш.

— Добре, или адски си загазил и не можеш да се измъкнеш, или чакаш да видиш как ще се развият събитията. Ако чакаш до по-късно от осем и половина утре сутрин, ще изпуснеш влака и следващият заминава направо за затвора.

— Да не си пуснал в отпуска цялото си благоразумие?

— Виж, давам ти шанс, защото наистина ми харесваш и те уважавам. Просто трябва да се посъветваш с шефовете си в Ню Йорк и Вашингтон. Изложи им всичко и вземете интелигентно решение. Бих искал утре да те видя на срещата и също така бих искал да носиш ореол.

Той явно си напрягаше мозъка, което е трудно при положение, че преди няколко минути мислите ти са били другаде.

— Ще дойда — обеща Кьоних.

— Добре. И да не си забравиш ореола. Доведи и Дейвид Стийн.

— Сигурно разбираш, Джон, че има петдесет процента вероятност да не успееш да присъстваш на срещата или ако успееш, да не стигнеш до следващата си цел.

— Залагам десет към едно, че шансовете ми са много по-добри.

— Не те заплашвам, само те предупреждавам. Знаеш, че винаги съм уважавал честността и работата ти… и ми харесваш като човек.

Всъщност не знаех тия неща, обаче усещах известна промяна в посоката на вятъра, каквато и беше целта на обаждането ми.

— И аз изпитвам същото към теб, Джак. Постъпи правилно. Никога не е късно.

Той не отговори.

— Трябва да затварям. А, още нещо…

— Да?

— Има видеозапис, има и ракета.

Джак не отговори.

— Е, това е, Джак. Чао. — Затворих.

— Винаги ли разговаряш така с шефа си? — попита ме Джил.

— Само когато съм го гепил за ташаците.

Тя се засмя.

Беше късен следобед и с Джил пиехме чай в дневната. В известен смисъл чаят и миниатюрните сандвичи вървяха с розовата риза.

Джил си провери мобифона. Имаше две съобщения. Тя ги изслуша, пусна ги пак и ми подаде телефона. Първото гласеше:

Погледнах Джил, която ме наблюдаваше.

— Сигурен съм, че тоя път е по-учтив, отколкото преди пет години — отбелязах.

Тя се усмихна принудено.

Прослушах и следващото съобщение:

Бъд продължи да я убеждава и гласът му звучеше ту остро, ту панически, ту малко плачливо. Тоя тип наистина беше абсолютен задник. Но за да съм честен, животът му бе пред провал и подобно на повечето хора, които са си развявали байрака, той не смяташе, че трябва да плати толкова висока цена за това. Така или иначе, най-страшните кошмари на Бъд току-що се бяха сбъднали.

Последните му думи бяха:

Също като в случая с господин Уинслоу, очаквах нещо от рода на „Пази се“ или „Все още мисля за теб“, обаче той всъщност мислеше само за себе си и каза само „Чао“.

Изключих мобифона и погледнах Джил. Хрумна ми, че двама важни мъже в живота й са истински боклуци.

— Типичен мъж, обажда се само когато иска нещо — подметнах аз.

Тя се усмихна и се изправи.

— Ще си полегна.

Станах и аз.

— Мога да ти обещая едно — че ще престанат да ти оказват натиск да мълчиш в момента, в който направиш първото си публично изявление.

— Не усещам да ми оказват никакъв натиск. Изпитвам само огромно разочарование… от Марк и Бъд. Но го очаквах.

— Може би все някога ще осъзнаят, че светът не се върти единствено около тях.

— Няма да ги чакам дотогава. — Джил се усмихна и изчезна в спалнята си.

Отидох при прозореца и погледнах към парка. Небето малко се беше прояснило и хората се разхождаха по алеите.

Бях пуснал ламята на свобода и я бях насочил срещу Тед Наш и неговите приятели, които се опитваха да я върнат в клетката, да я убият или да я обърнат срещу мен.

Междувременно ламята хапеше Бъд, Марк и техните семейства, обаче не можех да отвличам вниманието си със странични проблеми.

Никога не бях мислил, че ще е лесно или приятно — но отначало го виждах само като абстрактен проблем. Сега, когато се бяха събрали всички играчи — Кейт, Грифит, Наш, Кьоних и много резерви като Дом Фанели, Мари Губитози, Дик Карнс и други — всичко започваше да става лично и съвсем истинско.

Знаех, че за хората от боинга на ТУЕ и техните роднини винаги е било истинско.

51.

Беше 16:32. Седях в дневната в „Плаза“ и чаках Дом Фанели да се обади с думите „Операцията изпълнена“ или нещо подобно. Според записаното съобщение на „Делта“ самолетът на Кейт от Кайро беше кацнал навреме в 16:10. Струваше ми се, че вече би трябвало да се е обадил. Телефонът в стаята обаче мълчеше. Проверих мобифона си за съобщения. Нямаше.

— Защо не му се обадиш? — попита Джил.

— Той ще ми се обади.

— Ами ако има проблем?

— Той ще ми се обади.

— Изглеждаш прекалено спокоен — отбеляза тя.

— Добре съм.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, обаче ще изчакам да ми се обадят, за да видя дали имам нужда от една, или две чаши.

— Нямам търпение да се запозная с Кейт.

— И аз нямам търпение да я видя. Мисля, че ще ти хареса.

— А аз дали ще й харесам?

— Защо не? Много си симпатична.

Тя не отговори.

В 16:36 реших да изчакам до без петнайсет и да се обадя на Фанели.

В 16:45 си представих Дом Фанели под федерален арест, Кейт в автомобил с Тед Наш и обаждане от Наш, за да ме осведоми, че я разменя за Джил и записа. Почти чувах гласа му: „Джон, с Кейт ще прекараме няколко приятни дни в едно скривалище, докато не ни предадеш госпожа Уинслоу и нейното домашно видео“.

За пръв път от много години изпитах истински страх, който стегна гърлото ми.

Замислих се за отговора си в случай, че Тед Наш поискаше откуп. Знаех, че това копеле няма да играе по никакви правила. Неговият ендшпил се свеждаше до пълен блок — той искаше Джил, видеозаписа, Кейт и мен. Затова, каквото и да отговорех на исканията му, щеше да мами и лъже и нямаше да има размяна на пленници — щеше да има само клане. Следователно единственият ми възможен отговор щеше да е „Върви на майната си“.

Погледнах Джил. Нямаше да я предам на Тед Наш.

Замислих се за Кейт. Тя щеше да ме разбере.

— Не изглеждаш добре — каза Джил.

— Нищо ми няма. Наистина.

Тя взе мобифона си.

— Обаждам се на детектив Фанели.

— Недей. Аз ще му се обадя. — Включих мобифона си и изчаках сигнал за съобщение, но нямаше. Изключих го, протегнах ръка към стационарния телефон в стаята и точно в тоя момент той иззвъня. Оставих го да звънне повторно и вдигнах.

— Кори.

— Наврях му го — осведоми ме Дом Фанели.

— Дом…

— Пълен боклук. Откъде го познаваш тоя задник? Ето ти Кейт. Сърцето ми отново започна да бие.

— Джон, добре съм. Но само каква сцена беше. Тед…

— Къде си сега?

— В една полицейска кола с Дом.

Погледнах Джил, дадох й знак с палци нагоре и тя се усмихна.

— Джон, Тед Наш е жив — каза Кейт. — Беше на летището…

— Да. Знам. Но имам и добра новина.

— Нима това, че е жив, е лоша новина? Какво става, по дяволите?

— Дом каза ли ти нещо?

— Не, но успях да се досетя за някои неща. Дом казва, че не знаел нищо, освен че си го пратил да ме вземе и да ме заведе при теб. Защо не си тук? Какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим.

— Къде си?

— Ще видиш, когато пристигнеш. Най-добре да не разговаряме по телефона. — Прибавих: — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Не очаквах тъкмо такова посрещане. Какво иска Тед, по дяволите?…

— Това наистина е дълга история.

— Открили?…

— По-късно.

— А ти добре ли си?

— Да. Обаче положението е малко напечено.

— Което трябва да означава, че е критично. Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм. Щом ти си добре. Дай ми пак Дом. Скоро ще се видим. Обичам те.

— И аз те обичам.

Фанели се върна на телефона.

— Как работиш с тия хора? — попита той. — Те нямат уважение към закона и полицията…

— Следят ли те, Дом?

— Да. Но се обадих да пратят още патрулни коли и след няколко минути ония задници зад нас ще бъдат спрени за неправилно шофиране.

— Браво. Дължа ти едно черпене.

— Едно ли? Дължиш ми много. Ей, Кейт изглежда страхотно. Чудесен тен. Доста си тренирала там, нали? Поотслабнала си. Искам да кажа, винаги си изглеждала страхотно, но виждам, че си отслабнала.

Естествено, разбирах, че говори на нея, а не на мен.

— Колко души бяха?

— Само четирима, обаче вдигнаха шум за четирийсет. Единият все викаше: „ФБР! ФБР! Възпрепятствате прочее и прочее“. Пък аз отговарям: „Полиция! Полиция! Отдръпнете се. Стойте настрани!“ и така нататък. Бях се уговорил с две ченгета от охраната на летището и те го обърнаха на проблем с юрисдикцията. Беше забавно, обаче по едно време стана напечено. Кейт окончателно реши нещата, като им заяви: „Ако нямате федерална заповед за арест или федерална призовка, настоявам… — загряваш ли? — … Настоявам да ме пуснете да мина“. Е, наоколо вече се бяха събрали митничари, още ченгета от охраната и Бог знае кой. Та тогава…

— Добре, ясно. Колко коли те следят?

Отговорът му се забави с няколко секунди.

— Бяха две… сега не виждам нито една. Трябва да даваш мигач, когато се престрояваш. Понякога хората си мислят, че са дали мигач, обаче…

— Добре. Кога предполагаш, че ще пристигнете?

— Не знам. Сега е час пик… шофьорът зад волана е новобранец…

— Новобранец ли? — чух да казва мъжки глас. — Кой е новобранец? Искаш ли ти да караш?

Бяха разменени шеговити остроти между трима мъже, които бяха усъвършенствали изкуството на обидата. Представях си как Кейт върти очи към тавана.

— Ще се видим, когато дойдете — намесих се и пак повторих номера на стаята. — Кажи на Кейт да изключи мобифона и пейджъра си, ако са включени.

— Ясно. До скоро, приятел.

— Още веднъж благодаря. — Затворих.

Джил дойде при мен и ме прегърна.

— Сигурно изпитваш огромно облекчение.

Отвърнах на прегръдката.

— Една тревога по-малко.

Тя ме хвана за ръце и ме погледна.

— Разбирам какво можеше да се случи, ако на летището не беше минало добре.

Не отговорих.

— Ще те оставя, за да посрещнеш жена си спокойно.

— Не, остани. Искам да се запознаеш с Дом Фанели…

— Някой друг път. Междувременно имаш нужда от нещо за пиене.

Джил се оттегли в стаята си.

Няколко секунди съсредоточено зяпах бара, после си налях скоч и отидох при прозореца.

Над града бяха надвиснали ниски облаци, обаче по телевизията предвиждаха за другата сутрин слънце.

Странно, помислих си, в какво се беше превърнало нещо, започнало като половин ден отпуска през юли, за да придружа жена си на панихида.

Кейт винаги бе имала представа накъде отиват нещата, обаче аз бях в пълно неведение. Почти пълно.

Що се отнасяше до Джил Уинслоу и Бъд Мичъл, техните лудории на плажа се бяха превърнали в класически случай на нещо нередно, извършено на неподходящо място в неподходящ момент.

И сега, след малко повече от пет години, всички тия пътища се бяха пресекли и утре играчите щяха да се срещнат в „Прозорците на света“.

52.

На вратата се позвъни.

Надзърнах през шпионката и видях, че там стои Кейт. Стори ми се напрегната. Отворих и тя широко се ухили, хвърли сака си във фоайето и ме прегърна. Започнахме да се целуваме и прегръщаме, и да си говорим всевъзможни глупости.

След около минута я вдигнах във въздуха и я пренесох в дневната.

Тя се огледа.

— Да не си спечелил от лотарията, докато ме нямаше?

— Всъщност да.

Продължихме да се целуваме и прегръщаме и старият Джони се опитваше да се измъкне от палатката.

Тя ме хвана за ръка и ме притегли на дивана върху себе си. Добре, че Джил си беше в стаята.

— Сигурно имаш нужда от нещо за пиене — след няколко минути лудуване предположих аз.

— Не. Искам да ме любиш. Още сега. Спомняш ли си първия път, когато го правихме на моя диван? — И тя започна да си разкопчава блузата.

— Чакай… — спрях я аз. — Не съм сам в апартамента. Кейт вдигна глава и отново се огледа.

— С кого си?

— Моята спалня е ей там. А оная врата води до друга спалня.

— Аха… — Тя се надигна и аз се изправих. Кейт закопча блузата си. — И кой е в онази спалня?

— Ще ти налея нещо. — Отидох при бара. — Пак ли водка?

— Да. Какво става, Джон? Защо си тук?

— С тоник ли?

— Да. — Тя дойде при мен. Подадох й чашата и взех своята. — Добре дошла.

Чукнахме се и Кейт отново се огледа.

— Има ли някой в онази спалня?

— Да. Седни.

— Ще остана права. Какво става? Защо беше тази сцена на летището?

— Откакто се прибрах, свърших някои неща.

— Нали каза, че си почиваш на плажа?

— Почивах си. В Уестхамптън Бийч.

Тя ме зяпна.

— Занимавал си се със случая?

— Да.

— Нали ти казах, че трябва да престанем?

Кейт дълго се взира в мен.

— Не изглеждаш във възторг — отбелязах.

— Струва ми се, че се разбрахме да се откажем и да продължим живота си.

— Аз ти обещах да открия двамата любовници и го направих.

Тя седна на дивана.

— Наистина ли ги откри?

— Да. — Придърпах си стол и се настаних срещу нея. — Първо, трябва да разбереш, че е възможно да ни… всъщност наистина ни заплашва известна опасност.

— Досетих се… на летището. И после, когато Дом напъха трийсет и осемкалибров пистолет в чантата ми.

— Надявам се, че не си му го върнала.

— Не съм. Тук ли ще спя довечера?

— Ако имаш пистолет, миличка, можеш да спиш тук с мен.

Тя се усмихна.

— Много си романтичен.

— Къде са Дом Фанели и другите две ченгета?

— Дом си тръгна. Каза, че не искал да се натрапва на срещата ни. Двамата полицаи са при асансьорите на този етаж. Казаха, че поне единият ще остане през цялата нощ.

— Добре.

— Обясни ми защо са ни нужни.

— Защото твоят приятел Тед Наш иска да се отърве от мен, теб и Джил Уинслоу.

— Какви ги… Коя е Джил Уинслоу?

— Звездата от видеозаписа.

Кейт кимна.

— Защо му е на Тед да… Е, предполагам, че се досещам. — Тя ме погледна. — Извинявай, че не загрявам всичко толкова бързо, колкото би трябвало…

— Добре се справяш.

— Уморена съм от полета, но това е най-малкото — очаквах нещо друго, когато се върна. Очаквах да ме посрещнеш на летището, после да се приберем вкъщи. Вместо това, когато слизам от самолета, около мен се развихря истински ад… а сега ми казваш, че сме в опасност и че си открил…

— Кейт, чакай да започна отначало…

— Как ги откри? Пазеха ли записа от…

— Нека да започна отначало.

Тя вдигна крака върху дивана.

— Няма да те прекъсвам. Погледнах я.

— Първо, обичам те. Второ, имаш хубав тен и трето, липсваше ми. Четвърто, поотслабнала си.

Кейт се усмихна.

— И, ти имаш хубав тен и много си отслабнал. Откъде взе тази риза?

— Това е част от историята.

— Разказвай.

Започнах от летище „Кенеди“ и завръщането ми от Йемен, после Дом Фанели, Филаделфия и Роксан Скаранджело.

Тя седеше неподвижно, само поднасяше чашата към устните си. Гледаше ме в очите, обаче не знаех дали е впечатлена, скептична, или толкова скапана от дългия полет, че не загрява всичко. Сегиз-тогиз кимаше или се ококорваше, но не каза нито дума.

Продължих за среднощното пътуване до хотел „Бейвю“, архивите на господин Роузънтал и откриването на името на Джил Уинслоу.

— Откри ли мъжа? — за пръв път ме прекъсна Кейт.

— Знам кой е — казва се Бъд Мичъл, — но не е под мой контрол.

— Къде е?

— При Тед. Засега не го заплашва нищо, обаче ако Тед реши, че му пречи, Бъд Мичъл изчезва.

— Къде изчезва?

— Там, откъдето се връща Тед.

Тя не отговори.

Описах срещата си с Тед Наш на плажа, обаче омаловажих физическото ни спречкване със следната характеристика:

— Ступахме се малко.

Кейт погледна лепенката на брадичката ми, ала не коментира.

Повторих й версията на Тед за това как открил Бъд Мичъл по пръстовите отпечатъци, после Джил Уинслоу чрез Бъд, и за това как Тед, Лайъм Грифит и мистериозният господин Браун посетили двамата и научили, че видеозаписът е физически унищожен. Разказах й също за детектора на лъжата и твърдението на Тед, че бил убеден, че видеозаписът не показвал нищо, предполагащо ракетен удар.

— Колкото и поразително да звучи — казах аз, — смятам, че Тед ме лъжеше.

— Тед потвърди ли, че тези хора наистина са го правили на записа? — без да обръща внимание на сарказма ми, попита Кейт.

— Да. И това била една от причините да се крият.

Тя ме погледна.

— Значи си успял да откриеш Джил Уинслоу, така ли?

— Да.

— И къде е тя сега?

— Зад оная врата.

Кейт погледна към вратата, но не каза нищо. Продължих:

— Та значи оная вечер, тъй като знаех, че Тед Наш е по петите ми, отидох в Олд Бруквил, където според Дом живеела Джил Уинслоу.

Описах й случилото се, като се опитвах да се придържам към фактите и излагах само част от мисловните си процеси, които вървяха с тях. Искам да кажа, не се хвалех, обаче докато разказвах историята, самият аз се впечатлих от детективските си успехи.

Стигнах до момента, когато бях попитал Джил Уинслоу за „Един мъж и една жена“. Кейт вече се беше понадигнала на дивана.

— Оная вечер в хотела тя презаписала касетата от плажа върху касетата с „Един мъж и една жена“, която взела от хотелската видеотека. Запушила слота с лейкопласт. Интелигентна жена. — „Интелигентен Джон“.

Тя впери очи в мен.

— Пазеше ли копието?

— Да.

— Ти гледал ли си го? У теб ли е?

— Гледах го и е у мен.

— Къде е?

— В стаята ми.

Кейт скочи.

— Искам да го изгледам. Още сега.

— По-късно. Нека довърша.

— Какво показва записът?

— Показва ракета, която сваля боинга от небето, по дяволите!

— Боже мой…

Тя отново седна.

— Все още не разбирам защо Джил Уинслоу е решила да сподели с теб това след всички тези години и да признае, че е направила второ копие и го пази.

Замислих се.

— Смятам, че спечелих доверието й… обаче по-важното е, че тя е добра жена и трагедията я е измъчвала. Предполагам, че е чакала възможност или знак, че е дошъл моментът да постъпи правилно.

Кейт кимна.

— Разбирам. Но дали тя разбира какво ще се случи? Искам да кажа, с брака й, с живота й, с нейния приятел Бъд?…

— Разбира. Обаче Бъд ще си има проблеми.

— Но тя е надежден свидетел, така ли?

— Да. — Продължих и й разказах за идването ни в „Плаза“, за телефонните си разговори с Тед Умрелия и съобщенията за Джил от съпруга й, Бъд Мичъл и Наш.

— Бедната жена — отбеляза Кейт. — Как се справя?

— Доста добре. И ще е още по-добре сега, след като ти си тук. Има нужда да поговори с друга жена.

— Проявяваш нетипична чувствителност. Новата ти риза свързана ли е по някакъв начин с новото ти „аз“?

— Не. Освен това се обадих на нашия шеф и трябва да ти кажа, Кейт, че Джак Кьоних знае нещо по въпроса и е възседнал разкрачен оградата.

Това като че ли я изненада, после на лицето й се изписа скептично изражение.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че нещо не е наред.

— Добре, какво се случи после с госпожа Уинслоу и записа? — без да отговори, ме попита Кейт.

— Уговорих среща за утре сутрин с Тед Наш, Лайъм Грифит, някой от главна прокуратура, Джил Уинслоу, може би Бъд Мичъл и други като Дейвид Стийн, също Джак Кьоних, който искаше да прескочи срещата, обаче го убедих да присъства.

— Къде е срещата?

— Спомних си за последната ни нощ заедно в Ню Йорк, затова избрах в осем и половина да закусваме в „Прозорците на света“.

Тя се замисли.

— Предполагам, че мястото е подходящо… обществено…

— Освен това си обещахме да се върнем там.

— Съмнявам се, че ще си прекараме толкова добре, колкото тогава. Сигурен ли си, че си избрал правилния начин да се справиш с проблема?

— Ти как би се справила?

— Щях направо да се обърна към върха. Към централата на ФБР във Вашингтон.

— Не познавам никого във Вашингтон.

— Аз познавам.

— Обаче не знаеш на кого можеш да вярваш там.

— Това е малко параноично.

— Както и да е. Вашингтон е далеч. Нека се срещнем с дяволите, които познаваме, на наша територия, преди да се срещнем с дяволите, които не познаваме, във Вашингтон.

Кейт пак се замисли и ме попита:

— Според теб кой може да е замесен в засекретяването? И защо?

— Не знам. В момента това не ме интересува. Обаче, когато се разхвърчат говна, ще видим кой ще си плюе на петите да се прикрие.

— Надявам се да не е Джак.

— Хич не ми пука кой е замесен, Кейт. Всички трябва да си отидат.

Тя ме погледна.

— Възможно е този… предполагам, че може да се нарече заговор… да стига чак до върха.

— Това не е мой проблем.

— Може да стане. Искам да кажа, че това нещо може да е толкова голямо и да стига толкова нависоко, че да не успеем да се справим с него. Може ние да си отидем.

— Не е нужно да участваш и ти.

Кейт ме прониза с гневен поглед.

— Как не те е срам! — Прегърна ме. — Аз започнах всичко и ще го довършим заедно.

— Добре. — Също като мен, Кейт вече беше затънала толкова дълбоко, че единственият начин да се измъкне бе да продължи да копае, докато стигнем до светлината в отсрещния край.

— Искам да гледам записа — каза тя.

— Може би първо трябва да се запознаеш с Джил Уинслоу.

— Ами… ти как мислиш?

Когато разполагаш и с веществено доказателство, и със свидетел, обикновено се запознаваш с доказателството, преди да разговаряш със свидетеля, обаче сега ситуацията беше малко по-сложна. Реших, че трябва да минем по реда, в който съм ги открил аз — първо Джил, после записа. Или трябваше да покажа записа на Кейт и после да я запозная със звездата от записа, която ми беше съквартирантка?

— Джон?

— Хм… ами, мисля, че трябва да се запознаеш с Джил Уинслоу, за да можеш да поставиш записа в контекста. В перспектива.

— Добре. Тя в стаята си ли е?

— Да. Освен ако пак не е отишла на черква. — Отидох при вратата й и почуках. — Джил? Госпожо Уинслоу?

— Да?

— Свободна ли си?

Тя отвори.

— Джил, запознай се с жена ми Кейт.

Джил се усмихна, отиде при Кейт и двете се ръкуваха.

— Приятно ми е да се запознаем. Джон малко се безпокоеше за вас на летището.

— При това основателно, както се оказа — отвърна Кейт и също се усмихна. — И на мен ми е приятно да се запознаем.

Анализирах положението и всичко ми се стори наред. Кейт не е от ревнивите и е професионалистка, а Джил Уинслоу беше дама до мозъка на костите си — освен, разбира се, по отношение на сексуалните си забежки на плажа. Обаче това се бе случило отдавна.

— Джон ми разказа малко за последните няколко дни — каза Кейт. — Как се справяш?

— Добре съм, благодаря. Мъжът ти е като скала.

Това навярно не беше подходящата дума с оглед на общия ни апартамент, обаче Кейт учтиво отговори:

— Да, може да се разчита на него. Искам да ти благодаря, че си била толкова откровена. Дори не мога да си представя какво ти струва това.

— Всъщност се чувствам по-добре, отколкото през последните пет години.

— Защо не пийнем шампанско? — предложих аз. Отворих бутилката, налях и се чукнахме.

— За завръщането на Кейт и за това, че Джил е тук — вдигнах тост аз.

— И за един велик детектив — прибави Кейт.

— И за… справедливост за всички хора, които са изгубили живота си… — прибави Джил.

Отпихме в мълчание, после Джил каза:

— Имам чувството, че преча на нещо, което би трябвало да е много интимно.

— Ни най-малко — побърза да я успокои Кейт. — С Джон вече се напрегръщахме и нацелувахме. Можем да оставим бойните си спомени за по-късно.

— Много мило от ваша страна, но…

— Не — прекъсна я Кейт. — Трябва да останеш. Имам да ти задавам страшно много въпроси и не знам откъде да започна.

— Всъщност историята не е чак толкова дълга и се свежда до това, че извърших нещо нередно — и нямам предвид любовната си връзка. Трябваше да проявя достатъчно смелост и да проговоря още преди пет години. Ако го бях направила, може би щях да съсипя живота на много хора, но други, сред които самата аз, щяхме само да спечелим от това.

Кейт известно време я наблюдава и виждах, че госпожа Уинслоу й е направила същото впечатление, каквото бе направила и на мен след запознанството ни в неделя сутринта.

— Понякога ни е трудно да взимаме трудни решения — отвърна жена ми. — Понякога стигаме до тях след дълги душевни терзания.

— Появата на мъжа ти вкъщи беше знак, че моментът е настъпил. — Джил ме погледна, усмихна се и продължи: — Освен това той е много убедителен. Но все пак ми се струва, че не съм взела правилното решение съвсем сама.

— Можеше да ме изгониш, обаче не го направи — възразих аз. — Ще ти кажа още нещо. Ако беше предала записа преди пет години, сигурно щяха да го унищожат. Така че в известен смисъл, наречи го съдба или шанс, ако щеш, това е било за добро.

Продължихме да си приказваме още малко. Това се нарича „разпускане на свидетеля“ — трябва да спечелиш доверието му и да го убедиш, че постъпва правилно.

Освен това се бях надявал, че Джил и Кейт ще се сприятелят, и надеждите ми като че ли се оправдаваха.

— Ти ли избра тази риза на Джон? — по някое време попита жена ми.

— Да. Той не можеше да напусне стаята, а аз можех, затова отидох да му купя нова риза.

— Кораловият цвят му отива — отвърна Кейт. — Подчертава тена му. Той никога не е носил нещо толкова ярко и модерно. Откъде я купи?

— От „Барнис“. Имат страхотни неща за мъже. Почувствах се изолиран от тоя разговор, затова се изправих.

— Отивам да поговоря с полицая при асансьора. Ще се върна след около час. Ако искате, гледайте записа, докато ме няма. Касетата е под матрака ми.

Излязох от апартамента и се запътих към асансьорите.

Униформеното ченге седеше на един от високите столове в малкото фоайе и четеше „Дейли Нюз“. Представих му се и му показах феберейската си лична карта, както и картата си на пенсиониран детектив от НЙПУ.

Седнах на съседния стол и го попитах:

— Кога свършва смяната ти?

— Свърши преди три часа — отвърна младият полицай, който според табелката на гърдите му се казваше Алварес. — А бе, кой е тоя Фанели? Има повече влияние от полицейския комисар!

— Той е човек, който търгува с услуги. Услугите са валутата на полицейското управление. Не можеш да взимаш пари, затова плащаш с услуги и получаваш услуги. Така стават нещата, така вървиш нагоре, така се пазиш да не си опариш задника.

— Нима?

— Добре, ще ти обясня по-подробно.

И обясних на полицай Алварес как е устроен светът.

Отначало той изглеждаше отегчен, обаче после разбра, че разговаря с майстор, и се заинтригува. След половин час задаваше въпроси по-бързо, отколкото можех да му отговарям. Мислех, че ще коленичи пред десницата ми, само че той просто обърна стола си с лице към мен и се наложи аз да държа асансьорите под око.

Алварес печелеше много от извънредния си труд, обаче честно казано, аз печелех повече.

След час се изправих и го попитах:

— Кога ще те сменят?

— В полунощ.

— Добре, направи ми услуга, върни се тук в седем и половина. — Ще дойде друг…

— Искам да дойдеш ти. Дадох му визитката си.

— Бъди нащрек и внимавай. Хората, които може да слязат от тия асансьори, не са обикновени отрепки. Те са опитни професионалисти и за да проумееш положението, ще ти кажа, че моментално ще те застрелят, ако се наложи. Извади патлака си от кобура, затъкни го в колана си и го скрий с вестника. Ако надушиш проблем, извади го. Ако се наложи, стреляй.

Полицай Алварес се ококори. Плеснах го по рамото и се усмихнах.

— Само гледай да не застреляш някой гост на хотела. Върнах се в апартамента, в който цареше мрак, защото Кейт и Джил гледаха последните няколко минути от записа.

Отидох при бара, налях си чаша газирана вода и зачаках. Лампите светнаха, но никой не каза нищо.

— Защо не си поръчаме румсървис? — предложих аз.

Тримата с Кейт и Джил седяхме на масата, след като си бяхме поръчали лека вечеря. Не повдигнах въпроса за записа, те също.

Предложих никой да не проверява мобифона си, защото който и да се обадеше и каквото и да кажеше, нищо не можеше да промени положението. Единственият човек, чието обаждане очаквах, беше Дом Фанели, а той щеше да ме потърси по хотелския телефон.

Разговаряхме главно за Йемен, Танзания и Олд Бруквил. Слава Богу, че никой не носеше диапозитиви.

Джил проявяваше интерес към назначението на Кейт в Танзания и работата й по атентата срещу посолството. Интересуваше се и от моето назначение в Йемен и от случая с „Коул“. В нашия занаят сме склонни да омаловажаваме, както са ни учили, и да се пазим от изтичане на информация, обаче това още повече заинтригува хората. Мислех да разкажа историята за това как пустинните номади атакуват на коне моя ландроувър по пътя за Сана, само че още не бях измислил достоен финал.

Кейт изглеждаше искрено заинтригувана от живота на лонгайландския Златен бряг, но отговорът на Джил съдържаше същото омаловажаване, каквото бяхме проявили ние с Кейт:

— Не е толкова интересно или бляскаво, колкото може би си мислите. Писна ми от благотворителни балове, партита, дизайнерски витрини, кънтри клуба и демонстрацията на богатство. Писна ми дори от сочните клюки.

— Обичам клюките и не бих се отказал от богатството — отбелязах аз.

Привидно разговорът бе много приятен, ала над нас беше надвиснало бъдещето, което започваше в 08:30 на другата сутрин. Към 22:00 телефонът в стаята иззвъня. Вдигнах.

— Ало?

— Ей, на калъп ли те хванах? — попита Дом Фанели.

— Естествено. Какво има?

— Ами, например има някои последици от следобедното ми похищение. Все едно съм преобърнал стършелово гнездо. Тия хора имат високопоставени приятели.

— Не задълго.

— Ясно. Ако не успееш да ги победиш и не можеш да се присъединиш към тях, убий ги. Нали така? Както и да е, слушай сега за утре. Имам три патрулни коли с по две униформени ченгета, включително един сержант. Мога да уредя детективи и цивилни, обаче мисля, че униформените ще свършат работа. Нали така?

— Да.

— Ти имаш среща в осем и трийсет в Северния небостъргач на Световния търговски център. Нашите ще застъпят на дежурство в осем и могат да стигнат при теб към осем и петнайсет. Ще те чакат на входа на хотела откъм Сентръл Парк. Става ли?

— Да.

— Сам избери как да отидеш — с отделни коли, всички във водещата или в задната кола — както решиш. Ако бях на твое място и имах три коли, щях да ги разделя. Не бива всичките пасти да са в една кутия.

Хвърлих поглед към Кейт.

— Добре.

— Е, утре са първичните избори. Вторият вторник на септември. Да не забравиш да гласуваш. Трафикът сутринта може да е малко по-различен от обикновено, защото хората ще отидат по-късно на работа. Но даже всички да закъснеете, знаеш, че няма да започнат без вас.

— Хубаво.

— Нашите хора ще ви придружат чак до сто и седмия етаж. Нали?

— Да.

— И после ще ви заведат някъде, нали?

— Да. Сигурно пак в „Плаза“. Утре цял ден и през нощта искам да има дежурни при асансьора, докато не видим какво ще се случи.

— Това може да се окаже проблем. Ще ти кажа защо. Снощи някой ми се обади от комисариата и учтиво ме попита какво правя, по дяволите. Аз естествено отговорих, че не знам какво иска да каже. Та явно си имаме проблем и той идва от Вашингтон според оня тип, който си нямаше и представа защо са му се обадили отгоре. Не ми каза кой се е обадил. С други думи, приятел, не знам докога ще мога да ти осигурявам градски ченгета за охрана на федерален свидетел. Загряваш ли?

— Да.

— Искам да кажа, не бива да нарушаваме юрисдикцията на феберейците и аз само ти правя услуга, обаче те твърдят, че с удоволствие щели да осигурят хора, които да се погрижат за твоя свидетел.

— Да бе, убеден съм.

— Ще решиш тоя проблем на срещата. Но утре сутрин ще дойдем там, ще те закараме в Световния търговски център, ще те изведем оттам и ще те върнем в хотела. Повече не мога да ти обещая, Джон. За след това — не знам. Трябва да разрешиш всичко на срещата.

Пак погледнах Кейт и Джил. Те внимателно ме наблюдаваха.

— Ти само ни върни тук без опашка или някъде другаде, ако се сетя за сигурно място. Аз ще се погрижа за останалото.

— Може би трябва да се обърнеш към вестниците — предложи Фанели. — Да речем, бихме могли от Световния търговски център да те закараме направо в „Таймс“. Ще се обадя предварително и ще събера разследващите журналисти.

— Ще си помисля.

— Не мисли много дълго. Трябва да ти кажа, приятел, че ония копелета играят грубо. Ако бях на тяхно място, щях да връча на жената заповед за охрана на свидетел още щом я видя.

Погледнах Джил.

— Едно е да връчиш на някого заповед, съвсем друго е да я изпълниш.

— Знам. Ще разполагаме с груба сила. Обаче защо да се стига дотам?

Не отговорих.

— Виж, трябва да се обърнеш към когото трябва и не съм сигурен, че това са хората в Световния търговски център — продължи Фанели. — Разбираш ли?

— Разбирам. Но все пак е добро начало. — Всъщност по-скоро беше свързано с личния сблъсък между мен, Наш, Грифит и може би Кьоних. Ако искаш да се изправиш срещу лъва, отиваш в бърлогата му. — Това е обществено място, Дом. „Прозорците на света“. Къде по-обществено от това? Искам да видя кой ще дойде и какво ще каже.

— Добре. Ти решаваш, приятел. Ако бях на твое място, щях да разговарям с десетина репортери, преди да се срещна с първия представител на властите. Обаче ти не постъпваш така. Може би трябва да поговориш с Кейт.

— Тя е на същото мнение като мен.

— Добре. Ще отида в „Прозорците“ в осем и ще закусвам с други хора на друга маса. Става ли?

— Мерси.

— Там е скъпо.

— Аз черпя.

— Без майтап? Кейт добре ли се грижи за оръжието ми? Искам да ми го върне чисто. Без грим от чантичката й.

Усмихнах се.

— Сам й го кажи. Между другото, не е зле да вземеш под крилото си полицай Алварес, който пази пред вратата ми. Утре сутрин го искам тук.

— Ще видим как ще ти пази задника. Ей, как се спогаждат Кейт и твоята съквартирантка?

— Добре.

— Нямаше ли сцени? Не се ли издраха с нокти?

— Не.

— Водиш невероятен живот.

— Така ли смяташ?

— Убеден съм. Утре не му мисли. Всичко е уредено.

— Добре. Ще се видим в „Прозорците“. — Затворих.

— Всичко готово ли е? — попита Кейт.

— Да.

— Има ли проблем? — попита Джил.

— Не. — Усмихнах й се. — До Световния търговски център ще ни ескортират три коли с по двама полицаи. Даже комисаря и кмета не ги пазят толкова.

Джил отговори на усмивката ми.

— Е, утре ще ставаме рано. — И бях адски надървен. — Затова мисля, че трябва да се оттеглим и да си починем. — Секс.

Всички се изправихме.

— Сигурна съм, че двамата имате да наваксвате много — каза Джил. — Лека нощ.

И отиде в стаята си.

— Много е симпатична — каза Кейт.

— От нея ще стане добър свидетел.

— Мисля, че малко си пада по теб.

— Едва ли.

— Вкопчва се във всяка твоя дума и все ти хвърля погледи крадешком.

— Не съм забелязал. — Извадих касетата от видеото. — Хайде да се хвърляме в леглото.

Вдигнах сака й, тя взе чантата си с пистолета и отидохме в моята спалня. Затворих вратата.

— Страшно съм надървен.

Кейт остави пистолета върху нощното шкафче и започна да се съблича.

— Даже нямам нощница. Багажът ми е някъде на летището.

— Нямаш нужда от нощница, скъпа.

Докато си изхлузваше блузата през главата, аз вече бях гол на леглото. Тя ме погледна и се засмя.

— Отбеляза световен рекорд.

После се съблече и легна до мен. Претърколи се настрани и ме погледна, след това откъсна лепенката от брадичката ми.

— Как се случи?

— Твоят приятел Наш ме фрасна.

— И той не изглеждаше добре на летището. Цялото му лице беше насинено и подуто.

Това беше най-хубавата новина, която чувах от много време.

— Е, постарахме се и двамата. — После смених темата: — Секс.

Ала преди да успея да направя каквото и да било, тя каза:

— Записът беше много живописен.

— Да. Ясно защо Бъд го е изтрил и защо Джил не е предала копието.

— Така е… Не й е било лесно да ти го покаже.

— Опитах се да я улесня. Когато имаш секс и убийство на един и същи запис, убийството е по-важно. Тя го знаеше.

— Ами, и ние го знаем на теория. Но ако на записа си ти… както и да е, не можех да повярвам, че това е същата жена.

— Хората са много сложни.

— Ти не си. Тъкмо това ти харесвам.

— Мерси.

Кейт помълча няколко секунди.

— Утре ще има ли проблеми?

— Едва ли. — Предадох й информацията на Дом и заключих: — Ченгетата от НЙПУ са по-добри от ФБР в тия местни надцаквания.

— А какво да правя аз като федерален агент? — попита тя. — Да стоя там и да гледам смутено ли?

— Направи каквото смяташ за нужно и ако решиш, че трябва да си тръгнеш, ще те разбера.

Кейт дълго зяпа тавана и накрая въздъхна.

— Защо ли се омъжих за ченге?

— Ох, защо ли се ожених за правистка от ФБР?

Тя се засмя.

— Защото правиш живота интересен. Ей, това под завивките пистолетът ми ли е, или си ти?

— Скъпа, това е моят трийсет и осем калибров специален полицейски модел.

53.

Стоях пред входа на „Плаза“ откъм Сентръл Парк и наблюдавах улицата. Беше 08:11 и нямаше и следа от патрулните коли. Погледнах назад през стъклените врати и видях Кейт и Джил до входа на Оук Бар. Чакаха да им дам знак да излязат. С тях бе полицай Алварес.

Оттатък улицата имаше няколко файтона, които чакаха клиенти.

— Да ви спра ли такси, господине? — попита ме портиерът. — Или чакате кола?

— Чакам кон.

— Да, господине.

Денят беше прекрасен и си помислих, че не съм излизал на слънце и чист въздух от неделя сутринта.

Стана 08:13 и патрулните коли вече трябваше да са тук. Това е най-напеченият момент в такава операция — между безопасността на предишното ти скривалище и улицата, където чакаш да пристигнат твоите хора.

В 08:15 от съседната пряка се появиха три полицейски коли, без светлини и сирени. Дадох знак на Кейт, после слязох от тротоара и вдигнах ръка. Водещата кола включи светлините си и увеличи скоростта, после рязко спря пред мен. Другите два автомобила я последваха. Показах си документите на двете ченгета в първата патрулка.

— Към Северната кула в Световния търговски център, както са ви казали, без звънци и свирки. На разстояние един от друг. Трябва да пристигнем към осем и половина, девет без двайсет. — И прибавих: — Внимавайте за компания и не спирайте по никакъв повод, освен на светофар.

Двамата кимнаха и жената на дясната седалка отвърна:

— Инструктирани сме.

— Чудесно.

Кейт, Джил и полицай Алварес вече стояха до мен на тротоара.

— Вашата кола, госпожо — обърнах се към Джил.

Тя се усмихна.

— Никога не съм се возила на полицейски автомобил. Не исках да й отговоря: „Ще свикнеш“.

— Както се уговорихме, всички ще се срещнем във фоайето на „Прозорците на света“ — казах аз. — През цялото време с теб ще има поне двама полицаи.

— Ще се видим там — отвърна Джил.

Стори ми се спокойна и се надявах да запази самообладание, даже по-късно да станеше грозно. Дадох знак на Алварес и той придружи Джил Уинслоу до задната седалка на средната кола, после се върна при мен, както беше инструктиран.

С Кейт се спогледахме. Вече не бе останало нищо за казване, затова само се целунахме.

— До скоро. — Тя се качи във водещата кола.

— Чувстваш ли се зъл тая сутрин попитах полицай Алварес.

Младежът се усмихна.

— Да.

Извадих касетата с „Един мъж и една жена“ от сакото си, същата, върху която Джил беше прехвърлила техния запис, обаче без кутията. Подадох му я.

— Пази я с цената на живота си. Говоря съвсем сериозно.

Той я прибра в огромния заден джоб на панталона си, предназначен да побира голям бележник.

— Случайно да сте чували някой да е успял да гепи нещо от нюйоркско ченге?

Тупнах го по рамото.

— Ще се видим там.

Алварес се качи на задната седалка на средната кола до Джил.

Отидох при третия автомобил и се качих. Оттам можех да виждам какво става, а от водещата кола Кейт можеше да прави промени в плановете, ако се наложи. Така Джил пътуваше под охрана в средната кола с Алварес и другите двама полицаи.

Сержантът, който седеше на предната дясна седалка в моята кола, каза няколко думи по радиостанцията си. Водещият автомобил направи обратен завой на булеварда, което по принцип не е позволено, и потеглихме.

— Какъв е маршрутът? — попитах сержанта.

— Ще минем през Уестсайд, освен ако не предпочитате друг път.

— Звучи добре. Нали сте наясно, че някои хора може да се опитат да ни го натикат?

— Да си го натикат отзад.

— Всички от групата ли са подготвени?

— Да.

— Какво мислите за ФБР?

Той се засмя.

— Без коментар.

— Ами за ЦРУ?

— Не познавам такива.

Късметлия. Облегнах се назад и си погледнах часовника. Беше 08:21 и в зависимост от движението може би щяхме да закъснеем с петнайсетина минути, което ме устройваше. Наш, който си умираше да държи нещата в свои ръце, и неговите момчета и без това щяха да са там най-малко петнайсет минути по-рано, убедени, че и ние ще подраним. Можеха да седят и да се потят колкото си искат.

Повечето срещи са игри на надхитряване и тая щеше да е истинска оргия.

След десет минути пътувахме на юг по булевард „Джо Димаджо“, също известен като Дванайсето авеню или Западната улица. Пътят минаваше успоредно на река Хъдсън — приятна разходка в слънчев ден. Нашият малък конвой се провираше между другите коли и се движеше по-бързо от тях, тъй като те щяха да бъдат глобени за такова шофиране.

Разстоянието до Световния търговски център беше осем километра. Двата небостъргача се виждаха много преди да стигнем там.

В джоба на сакото си носех касетата с „Един мъж и една жена“, която бе купила Джил, само че в кутията с надпис „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“. Ако феберейците имаха някаква съдебна заповед, можеха да я наложат на мен, Кейт или Джил, да се опитат да ни вземат касетата или да ни арестуват — или да конфискуват касетата и да ни арестуват. Обаче не можеха да наложат съдебна заповед на полицай Алварес, даже да надушеха, че порно версията на записа е в него.

Във всеки случай, съмнявах се, че Наш и компания ще се решат да направят сцена в обществен ресторант, в който закусват поне триста души. Ако изпаднех в поредното си извратено настроение, може би щях да им дам моята порно версия на „Един мъж и една жена“.

През предното стъкло виждах патрулната кола с Джил и Алварес, обаче не и водещия автомобил с Кейт. Трафикът беше променлив и тая сутрин много шофьори на камиони караха лудо.

Погледнах си часовника. 08:31. Току-що бяхме подминали хеликоптерната площадка на Трийсета улица и наближавахме кея Челси. Още няма и пет километра с тая скорост и към девет без петнайсет щяхме да спрем пред Северния небостъргач откъм Визи Стрийт.

Не очаквах никакви проблеми по пътя дотам, нито на влизане във фоайето и в асансьора, който отиваше направо в „Прозорците на света“ на сто и седмия етаж. Всъщност не очаквах никакви проблеми и на срещата, която по същество се свеждаше до излагане на позициите — щяхме да видим на кой му е по-дълъг и на кого му стиска повече.

Знаех как работи мозъкът на Наш. Той беше търпелив, коварен и понякога интелигентен. Искаше да види с кого ще отида. Искаше да чуе какво имам да кажа. Искаше да свали анамнеза на Джил Уинслоу и да види дали наистина носим записа. Нямаше да доведе на срещата никой, който вече да не участва в заговора, затова нямаше да присъства представител на главна прокуратура, освен ако не беше замесен и той или не използваха самозванец, нещо типично за ЦРУ. Искам да кажа, Тед Наш често се представяше за агент от ФБР, а когато се запознах с него, твърдеше, че бил от Министерството на земеделието. После за известно време се преструваше на умрял. И понякога се правеше на евентуален бивш любовник на Кейт Мейфилд. Не се преструваше само когато се държеше като задник.

И понеже беше извратен нещастник, може да бе поканил на закуската Марк Уинслоу, за да окаже натиск върху Джил. Както и Бъд Мичъл, който почти със сигурност щеше да присъства.

Във всеки случай, за Тед Наш срещата щеше да е само приказки. Проблемът щеше да дойде после, когато той щеше да направи своя ход. Или, казано иначе, нещо като банкета, на който каниш враговете си да се наприказват и натъпчат и после ги избиваш. Всъщност идеята за закуската беше моя, обаче схващате положението.

Ако имаше и капчица разум, Наш трябваше да знае, че ще мобилизирам груба сила за целта и че грубата сила ще е от НЙПУ. По тая причина той имаше свои армии в крилата. Но сержантът пред мен беше казал: „Да си го натикат отзад“.

Естествено, разбирах, че си имам личен проблем с господин Тед Наш и че донякъде нещата са свързани с това. Ала даже да не го познавах, даже да го харесвах (а аз не го харесвах), не виждах как бих могъл да се справя по друг начин.

— Имам инструкции да изчакам края на вашата среща и после да ви изведа от сградата в патрулните коли — каза сержантът. — Нали така?

— Да. И точно тогава може да се натъкнете на феберейци с други намерения.

— Веднъж ми се случи нещо подобно — осведоми ме ченгето. — Феберейците искаха да приберат един тип по обвинение в притежаване на дрога, а аз имах заповед за ареста на същия тип по същото обвинение.

— Кой го прибра?

— Ние. Обаче после го взеха феберейците. Нали знаете, в края на краищата те постигат своето. Но на самото място ние сме по-силни.

— Така е.

— А после къде?

— Още не съм сигурен. Навсякъде другаде освен в градския арест. Сержантът се засмя.

Погледнах през прозореца към реката и брега на Джързи. На другия ден или още следобед очаквах да съм в офисите на КТС на Федерал Плаза с крака, изпружени върху бюрото на Джак Кьоних, и кабинетът му да е фрашкан с добри хора. Въпреки всичките ми лични проблеми с тях, феберейците си бяха честни пичове, професионалисти, които спазваха буквата на закона. Още щом тоя случай престанеше да е мое занимание в свободното ми време и преминеше в юрисдикцията на ФБР, можех да замина на почивка с Кейт. Може би тя щеше да пожелае да види къде съм прекарал месец и половина в Йемен.

Пътят зави покрай тунела Холанд.

— Виждате ли средната кола? — попитах ченгетата.

— Вече не — отвърна шофьорът. — Да им се обадя ли?

— Да.

Той се свърза с двете коли и от водещата отговориха:

— Тук сме. Паркирахме на Визи и влизаме в Северния небостъргач.

— Ясно.

И вторият автомобил:

— Отбиваме от Западната. Ще пристигнем след две минути.

— Ясно.

Погледнах си часовника. Беше 08:39. Трябваше да сме на около пет минути от големия пешеходен площад, който заобикаляше комплекса на Световния търговски център. Няколко минути път пеш до фоайето, после с бързия асансьор до „Прозорците на света“.

— Искам двамата да дойдете с мен — казах на сержанта. Той кимна.

— Оставихме единия колега от водещата кола да пази автомобилите. Ние идваме с вас.

— Добре.

Завихме по Визи Стрийт и в 08:44 спряхме до двете полицейски коли. Слязох и ченгетата с мен ме последваха. Размениха няколко думи с полицая, който пазеше колите. Той току-що беше разговарял по радиостанцията си.

— Двамата цивилни… — имаше предвид Кейт и Джил — с четиримата полицаи са вътре — осведоми ни ченгето.

Изкачих се по стъпалата от тротоара и се запътих към входа на Северния небостъргач. Беше 08:45.

Докато прекосявах оживения площад, чух нещо като далечен рев и видях, че неколцина души около мен вдигат поглед. Двамата полицаи също погледнаха.

— Като че ли някакъв самолет се спуска прекалено ниско към летището в Нюарк — отбеляза единият.

Продължихме да вървим, после спрях и се обърнах, за да видя какво зяпат всички.

От север се приближаваше грамаден двумоторен пътнически самолет — летеше прекалено ниско точно над Бродуей и идваше право към нас. Ревът на двигателите беше оглушителен и самолетът увеличи скоростта, сякаш пилотът бе натиснал щурвала напред.

Обърнах се през рамо към Северния небостъргач на Световния търговски център и видях, че е по-висок и че самолетът се е насочил към него.

Хората наоколо вече крещяха, няколко души се хвърлиха на земята.

Една жена до мен ахна:

— Господи…

54.

Слънцето беше изгряло преди повече от час, ала светлината му бе затъмнена от дима на пламтящите пожари.

От балкона на апартамента си, който гледаше на юг, виждах епицентъра на двата огромни черни езика и блясъка на прожекторите, осветяващи чернотата на мястото, на което до предишната сутрин се бяха извисявали двата небостъргача.

По някое време през нощта бях изгубил сакото си при спасителната операция и останалите ми дрехи и кожата ми бяха черни от мазни сажди, които воняха, ала чиято смрад вече не усещах.

Погледнах си часовника, избърсах чернилката от кристала и видях, че е 07:32. Не можех да си представя, че е изтекло почти цяло денонощие. През деня имаше часове, когато времето сякаш летеше, и моменти, когато си мислех, че шейсет минути са всъщност много часове, обаче времето сякаш бе спряло през нощта, която ми се струваше безкрайна, дори след изгрев слънце.

Изкашлях черна храчка в почернялата си носна кърпа и я пъхнах в джоба си.

Поради естеството на занаята си бях разбрал какво става още преди да се е случило, обаче повечето хора наоколо, включително от спасителните групи и двете ченгета с мен, смятаха, че е злополука. Когато в 09:03 вторият самолет се блъсна в Южния небостъргач, всички разбраха невероятното.

Бях прекарал първите часове след удара в търсене на Кейт, но когато проумях мащабите на трагедията и жертвите, просто търсих оцелели сред тлеещите развалини.

Спомних си последното съобщение по радиостанцията от едното ченге: „Двамата цивилни с четиримата полицаи са вътре“.

Бях се опитвал да се свържа с Кейт по мобифона си, обаче всички мобифони угаснаха и продължаваха да мълчат.

От 06:30 тая сутрин, когато бях напуснал останките на Северния небостъргач, не бяха открити оцелели и не се очакваше да има повече.

Колкото и нереално да ми се струваше на самото място, пътят до вкъщи беше още по-нереален. Улиците пустееха и малкото минувачи изглеждаха като в шок. Намерих такси на двайсетина преки северно от руините и шофьорът, казваше се Мохамед, се разплака още щом ме видя и плака по целия път до източна Седемдесет и втора улица. Портиерът Алфред също се разплака, когато слязох от колата.

Пак погледнах издигащия се дим и за пръв път усетих, че по мръсното ми лице се стичат сълзи.

Смътно си спомням как се качих с асансьора заедно с Алфред, който имаше ключ, спомням си, че влязох в апартамента. След почти двумесечно отсъствие той ми изглеждаше непознат. Останах няколко секунди на прага в опит да определя защо съм там и какво да направя. После се запътих към балконската врата, защото виждах черния дим навън и той ме привличаше, тъй като ми беше по-познат от дома ми.

Докато прекосявах дневната, нещо на дивана — одеяло — привлече вниманието ми и се приближих. Коленичих до Кейт, която спеше, здраво увита в одеялото, покриващо всичко освен измазаното й с черни сажди лице и едната й ръка, отпусната върху гърдите й. В дланта си стискаше мобифона си.

Не я събудих, но дълго я гледах.

Оставих я да спи на дивана и излязох на балкона.

Вратата зад мен се отвори и се обърнах. Спогледахме се, после направихме няколко колебливи крачки един към друг, буквално паднахме в разтворените си обятия и заплакахме.

Сънено седяхме на двата стола на балкона и се взирахме в мрака, който обгръщаше Южен Манхатън, пристанището и Статуята на свободата. Не летяха самолети, не звъняха телефони, не пищяха клаксони и по улиците почти не се мяркаше жива душа.

В тоя момент човек трудно можеше да осъзнае мащабите на нещастието и никой от нас двамата не бе гледал, нито слушал новини, защото бяхме присъствали там, където се случваха новините, и освен няколкото радиоапарати и прекалено многото слухове, знаехме по-малко от жителите на най-далечните краища на Щатите. Накрая, макар да знаех отговора, попитах Кейт:

— Ами Джил?

Тя помълча няколко секунди.

— Аз първа стигнах до експресния асансьор за „Прозорците“ и реших да я изчакам… тя влезе във фоайето с полицай Алварес и още един… Качих ги в асансьора… после реших да те почакам…

Не отговорих. След няколко минути Кейт продължи:

— Преди да се качи в асансьора, Джил ме попита: „Да изчакам ли Джон заедно с теб?“ И аз й отговорих: „Не, с тези полицаи си в добри ръце. Идвам след няколко минути“. Съжалявам…

— Недей.

Естествено питах се кой друг е стигнал на сто и седмия етаж, преди самолетът да се блъсне в небостъргача. Тъй като бях питал стотици ченгета и пожарникари, със сигурност знаех, че почти никой от горните етажи не е успял да слезе преди в 10:30 сградата да рухне.

— Останах във фоайето да помогна, после пожарникарите ни накараха да излезем и те търсих… — промълви Кейт. — После небостъргачът се срути… побягнах… след това трябва да съм припаднала от дима — свестих се в един медицински пункт. Към полунощ се върнах да те търся, обаче си бях изгубила документите и не ме пуснаха през кордона. — Жена ми избърса очите си. — Проверих в болниците и медицинските пунктове… Час по час се обаждах на мобифона ти и вкъщи… после се прибрах и теб те нямаше… — Тя изхлипа. — Мислех, че си мъртъв.

Хванах почернялата й от сажди ръка.

— Аз пък мислех, че си… вътре…

Затворих очи, представих си грамадния самолет, който летеше над Бродуей, и разбрах, че трябва да е минал точно между федералната сграда на номер двеста и деветдесет и нашите офиси на Федерал Плаза. Всички в службата сигурно го бяха видели и се зачудих дали са разбрали, че виждат първия изстрел от дългата война, която завинаги щеше да ни промени.

— Връщаш ли се? — попита ме Кейт.

Кимнах.

— И аз — каза тя.

Изправихме се.

— Ти първа вземи душ — предложих й.

Кейт погали с пръсти новата ми риза.

— Ще се опитам да ти я изпера.

После влезе в дневната и почти като в транс се запъти към спалнята.

Пак се обърнах и вперих очи в голия хоризонт, замислих се за Джил Уинслоу и моя приятел и партньор Дом Фанели, за полицай Алварес и другите полицаи с тях. Замислих се и за Тед Наш, тоя път наистина мъртъв, макар и не така, както бих избрал смъртта му, за Дейвид Стийн, Джак Кьоних, Лайъм Грифит, Бъд Мичъл и другите, които ни бяха чакали горе. Замислих се и за всички хора, които бяха работили там, за ония непознати, които предишната сутрин се бяха намирали в Световния търговски център. Вкопчих се в парапета на балкона и за пръв път ме обзе гняв.

— Копелета.

Едва в петък се върнах в хотел „Плаза“, за да си взема багажа и да поискам да отворят сейфа, за да прибера пакета на госпожа Уинслоу.

Помощник-управителят беше любезен, но ме осведоми, че в сейфа нямало нищо на госпожа Уинслоу.