Полетът на дракона

Лесса се събуди от студ. Студ, по-силен от мраза на винаги влажните каменни стени. Студ, съпроводен с чувство за опасност, по-голяма от онази преди десет Оборота, която я беше запратила, хленчеща от ужас, да се скрие във вонящото леговище на уер-пазача.

Вцепенена в концентриране, Лесса лежеше на сламата в уханната сиренарна, която тя използуваше като спалня заедно с другите кухненски ратаи. В това зловещо знамение имаше опасност, различна от всяко друго предчувствие. Тя докосна съзнанието на уер-пазача, плъзгащ пръстените си навън из двора. Виеше се, изпънал веригата си докрай. Беше разтревожен, но не помнеше да е забелязал каквото и да било необикновено в мрака, предшествуващ зората.

Лесса се сви в плътно кълбо кости, обхващайки се с ръце, за да намали вцепенението в напрегнатите си рамене. След това, заставяйки се да се отпусне, мускул след мускул, става след става, тя се опита да усети какво потайно зло може да я събуди, но да не разтревожи чувствителния уер-пазач.

Опасността определено не се намираше вътре в стените на Руатското Хранилище. Нито наближаваше павирания периметър около Крепостта, по който упоритата трева беше израснала отново през древната зидария, зелено доказателство за разрухата на някога голокаменното Хранилище. Опасността не напредваше нагоре по слабо използувания напоследък павиран път от долината, нито пък витаеше из каменните жилища на занаятчиите в основата на отвесните стени на Крепостта. Не оставяше дъха си във вятъра, духащ от студените брегове на Тилек. Но въпреки това тя звънеше остро в сетивата на Лесса, заставяйки да вибрира всеки нерв във слабичката й фигура. Напълно събудена, тя се опита да я идентифицира преди състоянието на предусещане да се разпръсне. Проникна навън, към Прохода, по-далече, отколкото изобщо някога беше достигала. Каквато и да беше заплахата, тя не беше в Руата… засега. Нито пък имаше познат дъх. Значи не беше Факс.

Лесса изпита, макар и предпазливо, удоволствие от това, че Факс не беше идвал в Руатското Хранилище вече три пълни Оборота. Апатията на занаятчиите, западащите ферми, дори разядените от зеленината стени вбесяваха Факс, самозвания Господар на Високите склонове, до степен, в която той предпочиташе да забрави причините, накарали го за завладее някога гордото и богато Хранилище.

Опитвайки се упорито да идентифицира това подтискащо зло, Лесса изрови от сламата сандалите си. Надигна се, механично отръсквайки сламките от сплъстената си коса, която сви в груб възел на тила.

Тя се промъкна между спящите ратаи, събрани накуп, за да се топлят, и се плъзна нагоре по износените стъпала към кухнята. Готвачът и помощникът му лежаха на дългата маса пред голямата пещ, изложили гърбове на топлината на тлеещия огън, и хъркаха на различни гласове. Лесса се промъкна през подобната на пещера кухня към конюшните. Отвори вратата точно колкото да може да се промъкне тъничкото й тяло. Паветата на двора с конюшните бяха ледени дори през тънките подметки на сандалите. Тя потрепери, когато сутрешният въздух проникна през кърпената й дреха.

Уер-пазачът се плъзна през двора да я посрещне, молейки, както винаги, да бъде пуснат на свобода. Тя погали успокояващо гънките на островърхите му уши, докато той се нагаждаше към крачката й. Поглеждайки нежно надолу към ужасната глава, тя обеща да го почеше добре днес. Той се сви, стенейки, на края на изпънатата верига, докато тя продължи към набраздените стъпала, водещи към защитната стена над масивните врати на Крепостта. На върха на кулата, Лесса впи поглед на изток, където каменните гърди на Прохода се издигаха в мрачно спокойствие срещу настъпващия ден.

Несъзнателно тя се обърна наляво, тъй като чувството за опасност идваше оттам. Погледна нагоре и очите й се заковаха в червената звезда, която беше започнала отскоро да доминира в утринното небе. Докато тя гледаше, звездата излъчи последно рубиново пулсиране преди величието й да изчезне в яркостта на изгряващото слънце на Перн. Различни фрагменти от приказки и балади, разказващи за сутрешното появяване на червената звезда, преминаха през ума й, твърде бързо, за да оставят каквото и да било впечатление. Нещо повече, инстинктът й подсказваше, че опасността може да дойде от североизток. От изток можеше да пристигне още по-голямо нещастие. Присвивайки очи, сякаш за да забележи връзката между нещастието и определен човек, тя впи поглед на изток. Тъничко просвиреният въпрос на уер-пазача я достигна точно в момента, в който предчувствието изчезна.

Лесса въздъхна. Тя не беше намерила отговор в зората, единствено противоречиви знамения. Трябваше да чака. Съобщението беше пристигнало и тя го бе приела. Свикнала бе да чака. Другите й оръжия бяха инатът, издръжливостта и хитростта, използувани с неуморното търпение на посветения на отмъщението.

Зората освети безпорядъка на пейзажа, неразораните ниви в долината по-долу. Падна върху сгърчените овощни градини, където редки стада от млекодайни животни търсеха пожълтели стъбла пролетна трева. Тревата в Руата, размишляваше Лесса, расте където не трябва и изсъхва където би трябвало да процъфтява. Тя вече трудно можеше да си спомни как изглеждаше някога Руатската долина, пълна с щастие и даваща изобилна продукция. Преди да дойде Факс. Странна, умислена усмивка изви устните, несвикнали с подобно упражнение. Факс не спечели нищо от покоряването на Руата… нито пък щеше да спечели, докато тя. Лесса, беше жива. И той нямаше дори най-слаба представа за източника на тази разруха.

Или може би имаше, чудеше се Лесса, умът й още трептящ от жестокото предчувствие за опасност. На запад лежеше наследственото и единствено легитимно Хранилище на Факс. На североизток лежаха единствено голите и каменисти планини и Уейрът, който защищаваше Перн.

Лесса се протегна, извивайки гръб, вдишвайки сладкия, чист сутрешен вятър.

От оборите се разнесе кукуригане на петел. Лесса се обърна с разтревожено лице. Очите й се мятаха по външната част на Хранилището — дали някой не я е видял в толкова нехарактерна поза. Тя развърза косата си, прехвърляйки плътната маса така, че да прикрива лицето й. Тялото й се сви в неугледната поза, която бе свикнало да изразява. Тя бързо се смъкна по стълбите и тръгна към уер-пазача. Той извика жалостиво. Големите му очи мигаха срещу светлината на изгрева. Без да обръща внимание на смрадливия му дъх, тя притисна към себе си люспестата глава, чешейки ушите и гънките около очите. Уер-пазачът изпадна в екстаз, дългото му тяло трепереше, свитите криле шумоляха. Единствено той знаеше коя е тя и какво замисля. И единствено на него в цял Перн тя беше имала доверие от сутринта, когато сляпо беше потърсила спасение в неговото мрачно, вонящо леговище, за да избегне острите мечове, попили толкова много Руатска кръв.

Лесса бавно се надигна, предупреждавайки уер-пазача да бъде също така зъл към нея, както и към останалите, ако наоколо има някой. Той обеща да й се подчини, люлеейки се напред-назад, за да подчертае неохотата си.

Първите лъчи на слънцето пробляснаха над външната стена на Хранилището, и уер-пазачът с вик се плъзна в мрачното си гнездо. Лесса се прокрадна бързо обратно към кухнята и сиренарната.

Ф’лар, седнал на голямата шия на бронзовия Мнемет, се появи пръв в небето над главното Хранилище на Факс, така нареченият Господар на Високите склонове. Зад него, правилно подредени като клин, се появиха ездачите от неговото ято. Ф’лар провери подреждането автоматично; то беше така прецизно, както и в момента на навлизането им между.

Докато Мнемет извършваше завоя, който щеше да ги доведе до границата на Хранилището, в съответствие с приятелския характер на това посещение, Ф’лар разглеждаше с отвращението на драконов ездач лошото състояние на защитата на хребета. Ямите за огнен камък бяха празни, и изсечените в скалата жлебове, тръгващи от тях към всички посоки, бяха позеленели от растящия мъх.

Имаше ли поне един Господар на Перн, който да поддържа Хранилището си чисто от растителността в съответствие с древните закони? Устните на Ф’лар се свиха в тънка линия. Когато това Търсене завърши, и Впечатването бъде направено, в Уейра ще трябва да се свика един сериозен, наказващ Съвет. И, в името на златната черупка на кралицата, той, Ф’лар, смяташе да бъде неговият председател. Той щеше да замени летаргията с индустрия. Щеше да изкорени зелените и опасни плевели от височините на Перн, щеше да изтръгне стъблата на тревата от каменните им гнезда. Няма да бъде забравена нито една зелена опушка в нито една ферма. И десятъкът, който досега беше даван толкова мизерно и просяшки, щеше да се изпраща с подобаваща редовност в Драконовия Уейр под заплаха от изпепеляване с огнен камък.

Мнемет избоботи утвърдително, свивайки криле, за да кацне на тревясалите гранични камъни на Факсовото Хранилище. Бронзовият дракон изплющя с големите си криле, и Ф’лар чу предупреждаващата тръба в Голямата кула на Хранилището. Той подсказа, че иска да слезе, и Мнемет приклекна на колене. Ф’лар застана до огромната, подобна на клин глава на дракона, дипломатично очаквайки пристигането на Господаря на Хранилището. Разгледа спокойно долината под тях, потънала в мараня под топлите пролетни слънчеви лъчи. Игнорираше прикритите глави, които го наблюдаваха през процепите на парапета и прозорците по стените на Крепостта.

Ф’лар не се обърна, когато повеят на вятъра изотзад оповести пристигането на останалите от ятото. Той усети обаче кога Ф’нор, кафявият ездач, който по съвпадение му беше и полубрат, зае обичайната си позиция от лявата му страна, една драконова дължина по-назад. С крайчеца на окото си Ф’лар забеляза как Ф’нор старателно премазва с тока на ботуша си тревата, вкопчила се между камъните.

Иззад стените на крепостния двор, оттатък отворените врати, се чу заповед, приглушена до силен шепот. Почти веднага зад тях се появи, марширувайки, група хора, водени от средно висок, здраво сложен мъж.

Мнемет изви шия, навеждайки глава така, че брадичката му се опря на почвата. Многофасетните му очи проблясваха на височината на главата на Ф’лар с отвлечен интерес към приближаващата се група. Драконите не можеха да разберат защо предизвикват такъв малодушен страх сред обикновените хора. Само в един миг от живота си драконът можеше да атакува човек, и това можеше да бъде простено поради незнание. Ф’лар не можеше да обясни на дракона политиката, скрита зад нуждата да се предизвиква страх и у селяните, и у Господаря, и у занаятчиите. Той можеше обаче да забележи, че страхът и смущението, изписани по лицата на приближаващия ги взвод, които озадачаваха Мнемет, бяха странно приятни за него, Ф’лар.

— Добре дошъл, бронзов ездачо, във владенията на Факс, Господар на Високите склонове. Той е на твоите услуги — и човекът отдаде изпълнена с респект почест.

Използуването на трето лице можеше да бъде изтълкувано от педантичен човек като завоалирана обида. Това съвпадаше с информацията, с която Ф’лар разполагаше относно Факс, така че го игнорира. Сведенията му бяха верни и в това, че Факс е алчен човек. Личеше си по бягащите му очи, които пробляскваха към всеки детайл от облеклото на Ф’лар, както и от лекото намръщване, когато забеляза изкусно гравираната дръжка на меча.

Ф’лар констатира на свой ред няколкото скъпи пръстена, които проблясваха на лявата ръка на Факс. Дясната му ръка стоеше леко присвита, навик на професионалния боец с меч. Туниката му от скъп плат беше лекьосана и не особено скоро облечена. Краката на мъжа, обути в тежки ботуши от кожа на уер бяха стабилно стъпили, тежестта балансираше на пръстите. С този човек трябва да се държим внимателно, реши Ф’лар, както и би трябвало с покорителя на петте съседни Хранилища. Такава алчна смелост сама по себе си говореше за много. Факс се беше оженил в шесто Хранилище… и беше наследил, макар и при доста необичайни обстоятелства, седмо. Ф’лар се надяваше да докара Търсенето до успех в тези седем Хранилища. Нека Р’гул върви на юг да Търси сред ленивите, макар и красиви жени там. Уейрът се нуждаеше от силна стопанка този път; Йора беше направо безполезна с Неморт. Нещастия и несигурност — това бяха условията, които възпитаваха качествата, нужни според Ф’лар на една Стопанка на Уейра.

— Тръгнали сме на Търсене — произнесе с маниерно разтегляне Ф’лар. — Искаме гостоприемството на Хранилището ти, Господарю Факс.

Очите на Факс се разшириха непроницаемо при споменаването на Търсенето.

— Бях чул, че Йора е мъртва — отговори Факс, изоставяйки внезапно третото лице, като че ли Ф’лар беше издържал някакъв тест с това, че не му обърна внимание. — Значи Неморт е снесла кралско яйце, а? — продължи той, плъзгайки очи по редицата на ятото, отбелязвайки дисциплинираната стойка на ездачите и подсказващия здраве цвят на драконите.

Ф’лар не удостои очевидното с отговор.

— И така, Милорд… — продължи Факс, накланяйки леко глава в очакване срещу драконовия ездач.

В продължение на един удар на сърцето Ф’лар се учуди дали събеседникът му го провокира умишлено с подобни прикрити обиди. Името на бронзовите ездачи трябваше да бъде така добре познато из цял Перн, както и това на кралицата на драконите и нейната Стопанка на Уейра. Ф’лар запази спокоен израз, очи срещу очите на Факс.

Свободно, с необходимия оттенък на арогантност, Ф’нор излезе напред и спря малко зад главата на Мнемет, докосвайки небрежно челюстната става на огромното животно.

— Бронзовият ездач на Мнемет, Господарят Ф’лар, ще се нуждае от отделна стая. Аз, Ф’нор, кафяв ездач, предпочитам да бъда с останалите от ятото. Ние сме дванадесет на брой.

Ф’лар хареса този ход на Ф’нор, натъртването на броя на ездачите, сякаш Факс не умееше да брои. Ф’нор беше формулирал нещата толкова находчиво, че за Факс беше невъзможно да протестира срещу върнатата обида.

— Господарю Ф’лар, — каза Факс през зъби, стиснати в усмивка, — за Високите склонове е чест да участвуват в твоето Търсене.

— За Високите склонове ще бъде от полза — отговори Ф’лар помирително — ако една от техните жителки стане Стопанка на Уейра.

— За наша вечна полза — отговори вкрадчиво Факс. — В старите времена прочути стопанки са идвали от моите Хранилища.

— Вашите Хранилища? — учуди се Ф’лар, усмихвайки се дипломатично, докато подчертаваше множественото число. — Ах, да, вие сега сте владетел на Руата, нали? Имало е много от това Хранилище.

Странно напрежение прекоси лицето на Факс, за да бъде бързо заменено от пресилено любезна усмивка. Той се отдръпна настрана, поканвайки с жест Ф’лар да влезе в Хранилището.

Заместникът на Факс изръмжа набързо заповед и хората се подредиха в две редици, избивайки с подкованите си с метал ботуши искри от камъните.

Подчинявайки се на неизречена заповед, всички дракони се издигнаха в облак от прах. Ф’лар мина небрежно през групата посрещачи. Мъжете хвърляха разтревожени погледи, когато зверовете прелетяха над тях към крепостта. Някой във Високата кула изтърва уплашен възглас, когато Мнемет реши да кацне именно на това удобно място. Големите му криле раздвижиха фосфоресциращия въздух из двора на крепостта, докато той настаняваше огромното си тяло на недостатъчната площ за приземяване.

Макар че не му личеше да забелязва страха, ужаса и почитта, които драконите предизвикваха, Ф’лар изпитваше удивление и донякъде удоволствие от този ефект. Господарите на Хранилищата се нуждаеха от напомняне, че те всъщност си имат работа с драконите, а не само с ездачите им, които бяха простосмъртни хора и можеха да бъдат убити. Древната почит към драконовите ездачи, както и към самите дракони, трябваше да бъде заложена отново в днешните сърца.

— Хранилището току-що става от масата, Господарю Ф’лар, ако… — предложи Факс. Гласът му пресекна при усмихнатия отказ на Ф’лар.

— Представете задължението ми пред вашата дама, Господарю Факс — отвърна Ф’лар, забелязвайки със скрито удовлетворение как Факс стисна зъби при церемониалното изискване.

Ф’лар беше напълно доволен от себе си. Той още не беше роден по време на последното Търсене, което за нещастие беше довело некадърната Йора. Но беше чел рапортите за предишни Търсения в Старите Записи, които описваха подмолни пътища как да бъдат обърквани тези Господари, които предпочитат да пазят дамите си настрана, когато дойдат драконовите ездачи. Да откаже на Ф’лар възможността да плати дълга си би било за Факс равносилно на тежка обида, която може да бъде възмездена само в смъртна схватка.

— Може би ще предпочетете първо да видите жилището си? — контрира Факс.

Ф’лар изтръска въображаема прашинка от мекия си ръкав и поклати глава с печален израз.

— Първо задълженията.

— Разбира се — почти изсъска Факс и тръгна бързо напред. Токовете му демонстрираха гнева, който той не можеше да изрази иначе.

Ф’лар и Ф’нор го последваха с по-бавна крачка през голямата двукрила метална врата в Голямата Зала, изсечена в склона на хълма. Нервни слуги прибираха масата с форма на буквата U. При влизането на двамата драконови ездачи те се стреснаха и изпуснаха посудата. Факс вече беше на другия край на залата и нетърпеливо стоеше край отворена плъзгаща се врата, единственият достъп до вътрешното Хранилище, изсечено, както всички такива Хранилища, дълбоко в камъка, убежище за всички по време на опасност.

— Не се хранят зле — отбеляза тихо Ф’нор, разглеждайки остатъците по масата.

— По-добре, отколкото Уейрът, изглежда — отвърна сухо Ф’лар, прикривайки уста с ръка, когато видя двама хамали, олюляващи се под тежестта на поднос с полуоглозган скелет на него.

— Изглежда младо и крехко — с горчилка каза Ф’лар. — Докато жилавите и остарели животни ги пращат на нас.

— Естествено.

— Добре обзаведена зала — с уважение каза Ф’лар, когато достигнаха Факс. След това, виждайки нетърпението на Факс да продължи, Ф’лар се обърна, без да бърза, към залата. Показа на Ф’нор дълбоко разположените, тесни като прорези прозорци, тежките бронзови капаци, отворени към обедното небе.

— Гледат на изток, както и трябва. Казаха ми, че новата зала на Телгарското Хранилище всъщност гледала на юг. Кажете ми, Господарю Факс, придържате ли се тук към старите традиции? Поставяте ли дневен пазач?

Факс смръщи вежди, опитвайки се да отгатне какво има предвид Ф’лар.

— В Кулата винаги има пазач.

— Пазач откъм изток?

Погледът на Факс отскочи към прозорците, след това се върна обратно, плъзвайки се по лицето на Ф’лар, след това към Ф’нор и пак към прозорците. След това отговори остро:

— Винаги има пазачи. На всички подходи.

— О, само на подходите — обърна се Ф’лар към Ф’нор и кимна мъдро.

— Къде другаде? — запита Факс заинтересувано, гледайки ту единия драконов ездач, ту другия.

— Трябва да попитам вашия менестрел. Вашето Хранилище има обучен менестрел, нали?

— Разбира се. Имам няколко обучени менестрели — изправи рамене Факс.

Ф’лар изрази неразбиране.

— Господарят Факс е владетел и на шест други Хранилища — напомни Ф’нор на водача на ятото.

— Разбира се — акцентира Ф’лар със същия намек, който Факс беше използувал преди малко.

Подражанието не остана незабелязано от Факс, но тъй като беше неспособен в момента да измисли нарочна обида, облечена в невинна словесност, той тръгна през осветяваните от светилници коридори. Драконовите ездачи го последваха.

— Удоволствие е да се види владетел на Хранилище, който следва толкова съвестно древните обичаи — каза Ф’лар на Ф’нор така, че Факс да го чуе, докато влизаха във вътрешното Хранилище. — Много са изоставили сигурността на масивната скала и са увеличили външните граници на Хранилищата си до опасни размери. Аз лично не бих забравял така лесно за риска.

— Те рискуват, Господарю Ф’лар. Други печелят — изсумтя Факс насмешливо, забавяйки крачка с важен вид.

— Печелят? Как така?

— Всяко външно Хранилище, бронзови ездачо, е лесно превземаемо с тренирани войници, опитно лидерство и добре премислена стратегия.

Този човек не е самохвалко, реши Ф’лар. Нито пък в тези мирни дни се е отказал да постави пазач на Кулата. Въпреки това обаче той не разширява опасно Хранилището си, не поради зачитане на древните Закони, а поради предпазливост. Държи менестрели не заради изискванията на традицията, а за показ. Но е оставил ямите пълни с гнилоч, оставил е тревата да расте. Предлага на драконовите ездачи едновременно открита вежливост и завоалирана обида. Човек, с който трябва да се внимава.

Жилищата на жените в Хранилището на Факс бяха преместени от традиционните най-вътрешни коридори в тези откъм склона на хълма. Слънчевата светлина се лееше от три дълбоко вградени във външната стена прозореца с двойни капаци. Ф’лар отбеляза, че бронзовите панти са добре смазани. Външните первази бяха на препоръчваната височина от едно копие; Факс не се беше поддал на модерната практика на изоставяне на защитните функции на стената.

Стаята беше богато украсена с красиви изображения на жени, заети с всички видове женска работа. Врати от двете страни водеха към по-малки спални, откъдето по заповед на Факс се изсипаха бързо жените му. Факс надуто посочи към жена в синя рокля, с прошарена коса, набраздено от разочарования и горчилки лице и изкривено от бременност тяло. Тя се приближи неловко и спря на няколко стъпки от господаря си. Ф’лар си направи от поведението й извода, че тя не се приближаваше до Факс повече, отколкото беше абсолютно необходимо.

— Господарката на Кром, майка на моите наследници — каза Факс без гордост или сърдечност.

— Миледи… — спря Ф’лар, изчаквайки името й да бъде съобщено.

— Гема — изсъска кратко Факс.

Ф’лар се поклони дълбоко.

— Миледи Гема, Уейрът е в Търсене и моли за гостоприемството на вашето Хранилище.

— Господарю Ф’лар, — отговори леди Гема с нисък глас, — вие сте най-добре дошли.

Ф’лар не пропусна не много ясното произнасяне на наречието, нито факта, че Гема знаеше името му. Усмивката му беше по-топла, отколкото изискваше вежливостта, сгрята от уважение и симпатия. Съдейки по броя на жените в това жилище, Факс използуваше леглото доста често. Тук сигурно имаше една-две, с които леди Гема би се простила без да съжалява особено.

Факс започна с представянето, мърморейки неясно имената, докато не разбра, че тази стратегия е безуспешна — Ф’лар просто вежливо питаше за името отново. Ф’нор, усмихвайки се все повече и повече, докато обръщаше внимание кои жени Факс предпочита да запази анонимни, се измъкна от стаята. Ф’лар щеше да сравни впечатленията си с него по-късно, макар че при повърхностния оглед тук нямаше никоя, достойна за Търсенето. Факс предпочиташе закръглените и дребни жени. Тук нямаше нито една дръзка. Ако някога беше имало, духът им беше избит от тях. Факс без съмнение беше насилник, а не любовник. Някои от групата не бяха виждали вода по цяла зима, ако се съди по количеството мазнина по косите им. От всички тях, ако това бяха всички, единствено леди Гема беше волева жена, и тя беше твърде стара.

След като любезностите свършиха, Факс изпроводи не особено добре дошлите си гости навън. Ф’нор беше извинен от водача на ятото му да се присъедини към останалите драконови ездачи. Факс безапелационно поведе бронзовия ездач към жилището, което му беше определил.

Стаята беше на по-ниско ниво от жилищата на жените и определено съответствуваше на ранга на квартиранта си. Многоцветните гоблени бяха покрити с кървави битки, единични схватки с мечове, летящи дракони с искрящи тела, горящи по върховете на хребети купчини огнен камък, и всичко друго, което можеше да предложи опръсканата с пурпур история на Перн.

— Приятна стая — потвърди Ф’лар, като смъкна ръкавиците и уеровата си туника и ги хвърли безгрижно на масата. — Трябва да се погрижа за моите хора и за животните. Драконите са хранени наскоро — коментира той, посочвайки какво Факс е пропуснал да попита. — Моля за свободата да се разхождам из работилниците.

Факс кисело потвърди, че това е традиционна привилегия на драконовите ездачи.

— Няма по-нататък да отнемам времето ти, Господарю Факс, тъй като сигурно си претоварен от работа с тези седем Хранилища. — Ф’лар леко наклони тяло към владетеля, обръщайки се настрани с жест на човек, който освобождава подчинен. Можеше да си представи вбесения израз на лицето на Факс. Изслуша отдалечаващите се стъпки, изчака достатъчно дълго, за да е сигурен, че Факс е излязъл от коридора, и след това бързо се върна по стъпките си до Голямата зала.

Суетящите се слуги спряха за момент да подреждат допълнителните грубо сковани маси, за да видят драконовия ездач. Той кимна усмихнато към тях, опитвайки се да види дали някоя от жените тук не е замесена от тестото, от което излизат Стопанки на Уейра. Претрупани от работа, недохранени, белязани от бичове и болести, те бяха просто каквото бяха — ратаи, подходящи само за тежка, монотонна работа.

Ф’нор и останалите бяха настанени в набързо опразнена барака. Драконите се бяха разположили удобно на скалистия хребет над Хранилището. Бяха се подредили така, че всяка част от широката долина попадаше под внимателните им погледи. Всички бяха нахранени, преди да напуснат Уейра, и всеки ездач поддържаше дракона си в лека, но будна връзка. По време на Търсенето не биваше да има инциденти.

Групата стана при влизането на Ф’лар.

— Без трикове, без инциденти, но се огледайте наоколо внимателно — каза лаконично той. — Връщане на залез, с имената на възможните предложения. — Той забеляза усмивката на Ф’нор, спомняйки си как Факс се беше запъвал на някои имена. — Описанията подредени по важност и характеристики.

Мъжете кимнаха с очи, в които блестеше разбиране. Увереността в успеха на Търсенето ги изпълваше със задоволство, въпреки че Ф’лар се съмняваше, че е видял всички жени на Факс. По силата на логиката, най-добрите от Високите склонове трябваше да бъдат в главното Хранилище на Факс, но не бяха. Въпреки това, имаше още доста големи работилници за посещаване, да не говорим за другите шест Хранилища. Все същото…

По неуговорен импулс, Ф’лар и Ф’нор напуснаха бараката едновременно. Хората им щяха да ги последват ненатрапващо се, по двойки или поединично, за да проучат работилниците и близките ферми. Хората видимо бяха така нетърпеливи да излязат навън, както Ф’лар беше вътрешно. Някога драконовите ездачи бяха чести и почитани гости във всички големи Хранилища на Перн, от южния Нерат до планинския Тилек. Този приятен обичай също беше изчезнал заедно с други признаци на уважение и внимание, доказателство за слабия авторитет на Уейра понастоящем. Ф’лар се надяваше да коригира това.

Той се напъна да проследи наум пропълзелите промени. Записите, които всяка Стопанка на Уейра проследяваше, бяха доказателство за постепенния, но лесно уловим упадък, забелязващ се през последните двеста пълни Оборота. Знаенето на този факт не облекчаваше положението. И Ф’лар беше от онази шепица хора, които вярваха и на Записите, и на баладите. Ако се вярваше на старите легенди, ситуацията скоро можеше да се промени коренно.

Ф’лар чувствуваше, че зад всеки от Законите на Уейра стои смисъл, има обяснение, съществува задача. От Първото Впечатване до огнения камък, от това да се почиства тревата от височините до това да се копаят канали покрай хребетите. От такива дребни елементи като контролирането на апетита на драконите до ограничаването на броя на живеещите във Уейра. Въпреки че Ф’лар не знаеше защо са били изоставени останалите пет Уейра. Тайно той размисляше дали в изоставените Уейрове няма някакви Записи, прашни и шумящи. Той трябваше да се опита да провери, когато следващия път ятото му излети на патрул. В Бенденския Уейр определено нямаше обяснение на нещата.

— Тук има индустрия, но няма ентусиазъм — говореше Ф’нор, привличайки вниманието на Ф’лар обратно към обиколката им из работилниците.

Те се бяха спуснали по набраздената рампа от Хранилището в производствения район, широк път ограден от къщички, чак до впечатляващите каменни зали на работилниците. Ф’лар отбеляза тихо затъпканите с мъх улуци на покривите, бръшляна, захванал се по стените. За човек с неговото възпитание беше направо болезнено да гледа фрапантното несъобразяване с обикновените мерки за сигурност. Растенията не биваше да бъдат допускани близо до жилищата на хората.

— Новините пътуват бързо — засмя се Ф’нор, кимайки към бързащ работник в престилка на хлебар, който промърмори към тях „добър ден“. — Нито една жена наоколо.

Наблюдението му беше точно. Жените трябваше да бъдат навън по това време, носейки това или онова от складовете, перейки в реката в такъв слънчев и топъл ден, или на път към фермите, за да помогнат в саденето. Нито една фигура в рокля наоколо.

— А някога бяхме предпочитани партньори — отбеляза Ф’нор ядовито.

— Първо ще минем през Залата на Тъкачите. Ако паметта не ми изневерява…

— Както никога не го е правила — прекъсна го сухо Ф’нор. Той не използуваше предимствата на кръвната им връзка, но се чувствуваше по-удобно с бронзовия ездач, отколкото повечето от драконовите ездачи, включително от бронзовите. Ф’лар изпитваше резерви към обществата с тесни връзки и равен статут на членовете. Дисциплината, която налагаше на ятото си, беше сурова, но хората търсеха начин да служат при него. Неговото ято винаги се представяше отлично на Игрите. Никой никога не беше оставал между, за да изчезне завинаги, нито пък животно от това ято се разболяваше, оставяйки ездача си изгнаник от Уейра без дракон, част от него мъртва завинаги.

— Л’тол дойде по този път и се засели в някой от Високите склонове — продължи Ф’лар.

— Л’тол?

— Да, един зелен ездач от ятото на С’лел. Спомняш си.

По време на Пролетните Игри едно ненавременно отклоняване от курса беше изложило Л’тол и животното му на пълната сила на фосфиновото издишване на С’леловия бронзов Туент. Л’тол беше отхвърлен от шията на дракона, докато той се опитваше да избегне удара. Другар от ятото му беше пикирал, за да подхване ездача, но зеленият дракон, с овъглено ляво крило и опушено тяло, беше умрял от шока и от фосфиновото отравяне.

— Л’тол би помогнал на Търсенето ни — съгласи се Ф’нор, докато двамата драконови ездачи влизаха през бронзовите врати на Залата на Тъкачите. Те спряха на входа, нагаждайки очите си към по-мрачното осветление вътре в залата. Светилници очертаваха извивките на стените и висяха на групи над големите станове, където майсторите тъчаха по-фините драперии и платове. Преобладаващото впечатление беше за тихо, полезно производство.

Преди очите им да се адаптират обаче към тях се плъзна една фигура, като промърмори вежлива, макар и кратка, молба да го последват.

Те бяха поведени надясно от входа, към малка стаичка, отделена от главната зала. Водачът им се обърна към тях. Лицето му се виждаше ясно в лъчите на настенните светилници. Той създаваше впечатление, което със сигурност го определяше като драконов ездач. Но лицето му беше дълбоко набраздено, едната страна му страна белязана от стари ръбци от изгаряне. Очите му, пълни с остра мъка, привличаха вниманието към себе си. Мигаше постоянно.

— Сега съм Литол — каза той със стържещ глас.

Ф’лар кимна утвърдително.

— Ти трябва да си Ф’лар — каза Литол, — а ти Ф’нор. Приличате на вашия баща.

Ф’лар отново кимна.

Литол преглътна конвулсивно. Мускулите на лицето му се гърчеха — присъствието на драконовите ездачи му беше напомнило за това, че е изгнаник. Той изобрази усмивка.

— Дракони в небето! Новините се разпространяват по-бързо, отколкото Нишките.

— Неморт е снесла златно.

— И Йора е мъртва? — запита Литол с интерес. За миг нервните движения на лицето му престанаха. — Хат ли летеше с нея?

Ф’лар кимна.

— Пак Р’гул, а? — направи горчива гримаса Литол. Той се загледа някъде в пространството, клепачите му бяха неподвижни, но мускулите край брадичката му непрекъснато помръдваха. — Трябва да проверите Високите склонове? Целите? — обърна се отново той към драконовите ездачи, поставяйки леко ударение на „целите“.

Ф’лар отново кимна утвърдително.

— Видели сте вече жените. — Отвращението на Литол си личеше. Това беше отбелязване на факт, не въпросът, който би трябвало да се очаква. — Е, добре, в целите Високи склонове няма по-добри. — Тонът му изразяваше върховно презрение. Той се отпусна на столче до тежката маса, която почти изпълваше единия ъгъл на стаята. Ръцете му стискаха толкова здраво широкия колан, който прикрепваше свободната туника към тялото му, че дебелата кожа се беше сгънала на две.

— Вие сигурно сте очаквали горе-долу обратното, нали? — продължи Литол. Говореше твърде много и твърде бързо. Това би било грубо до степен на обида от страна на друг, по-нископоставен. Просто ужасната самота на изгнаника от Уейра го довеждаше до бъбривост. Литол се плъзгаше по повърхността на нещата с бързи въпроси, на които си отговаряше сам, вместо да се зарови в дълбочина в нещата, които бяха твърде болезнени, за да бъдат докосвани — като неутолимата му нужда за контакт със сродните му. Въпреки това той даваше на драконовите ездачи точно информацията, от която те се нуждаеха.

— Факс обаче предпочита жените си удобно пълнички и послушни — дърдореше Литол. — Дори леди Гема е понаучила нещичко. Нещата щяха да бъдат много по-различни, ако той нямаше нужда от поддръжката на нейния род. Ох, колко различни щяха да бъдат! Така че той непрекъснато я поддържа бременна, надявайки се един ден тя да умре по време на раждане. И ще го постигне. Ще го подсигури.

Смехът му стържеше неприятно.

— Когато Факс дойде на власт, всеки разумен човек изпрати дъщерите си надалеч от Високите склонове, или постави клеймо на лицата им. — Той спря за момент, позата му издаваше тъмни и горчиви спомени, очите му бяха процепи от омраза. — Бях достатъчно глупав да мисля, че позицията ми ми осигурява имунитет.

Литол се надигна, изпъчи рамене, обръщайки се към двамата драконови ездачи. Изражението му беше отмъстително, гласът му — нисък и напрегнат.

— Убийте този тиран, драконови ездачи, за доброто и сигурността на Перн. На Уейра. На кралицата. Той само изчаква своето време. Той насажда недоволство сред останалите Господари. Той… — В смеха на Литол се появи истерична нотка. — Той си въобразява, че е равен на драконовите ездачи.

— Та няма ли тогава кандидатки в това Хранилище? — каза Ф’лар. Тонът му беше достатъчно остър, за да прекъсне заетостта на другия с любопитната му теория.

Литол изгледа бронзовия ездач.

— Че не го ли казах вече? Най-добрите или бяха погубени от Факс, или бяха изпратени надалеч. Това, което остана, е нищо. Абсолютно нищо. Слабоумни, необразовени, глупави, плоски. Вече познаваме това покрай Йора. Тя… — Той преглътна следващите си думи. Разтърси глава, почесвайки се по лицето, за да отслаби гнева и отчаянието.

— В другите Хранилища?

Литол разтърси глава и тъжно смръщи вежди. — Същото. Или измряли, или избягали.

— А Руатското Хранилище?

Литол спря да клати глава и погледна остро Ф’лар. Устните му се извиха в замислена усмивка. Той се разсмя безрадостно.

— Смяташ, че ще намериш някоя Торени или Морета, скрита в Руатското Хранилище в тези времена? Е, добре, бронзов ездачо, всички от Руатския род са мъртви. Остриетата на Факс нямаха милост този ден. Той знаеше, че са истина песните на менестрелите, че Господарите на Руата не са знаели граница в гостоприемството си към драконовите ездачи, и че руатийците са различен род. Знаеш, в тази род е имало — гласът на Литол се сниши до нечут шепот — изгнаници от Уейровете като мен.

Ф’лар кимна тежко. Не му се искаше да лишава човека от мъничкото опора за неговото самочувствие.

— Не. Твърде, твърде малко е останало в Руатската долина. — Литол се изсмя меко. — Факс получава от това Хранилище единствено неприятности. — Този спомен върна Литол към подобие на нормално поведение, и лицето му се отпусна в по-весело изражение. — Ние от това Хранилище сме най-добрите тъкачи в цял Перн. И нашите ковачници произвеждат най-добре закаленото оръжие. Очите му пробляснаха с гордост от обществото, към което се беше присъединил. — Новобранците от Руата често умират от мистериозни болести или при инциденти. И жените, които Факс вземаше… — Смехът му беше зъл. — Носят се слухове, че е бил импотентен месеци след това.

Активният ум на Ф’лар се хвърли към странен извод.

— Няма ли останали живи от Руатския род?

— Нито един!

— А семейства от Хранилището, които да носят кръв от Уейровете?

Литол се намръщи и погледна с учудване към Ф’лар. Почеса замислено белязаната страна на лицето си.

— Имаше — потвърди той бавно. — Имаше. Но се съмнявам дали са останали живи. — Той се замисли за миг-два, след това поклати глава със съчувствие. — Съпротивата на нашествието беше яростна, до смърт. В Хранилището Факс обезглави и жените, и децата. И затвори или екзекутира всички, за които знаеше, че са носели оръжие в Руата.

Ф’лар сви рамене. Идеята така или иначе беше само една възможност. При толкова тежки репресии Факс сигурно беше елиминирал не само съпротивата, но и най-добрите занаятчии. Това обясняваше лошото качество на продуктите от Руата и положението на тъкачите от Високите склонове като най-добрите в занаята си.

— Бих искал да имам по-добри новини за вас, драконови ездачи — промърмори Литол.

— Няма значение — увери го Ф’лар и посегна да отдръпне завесата на изхода.

Литол бързо го настигна. В гласа му имаше предупредителни нотки.

— Вслушайте се в това, което ви казвам за амбициите на Факс! Принудете Р’гул, или там който е Водач на Уейра в момента, да постави наблюдение над Високите склонове.

— Известен ли е на Факс начинът ти на мислене?

Привичната остра мъка прекоси лицето на Литол. Той преглътна нервно и отговори с равен глас:

— Това не би имало значение, ако Господарят на Високите склонове реши, но гилдията ми ме пази от наказания. Тук съм на сигурно място. Той е зависим от резултатите от нашата индустрия. — Той изсъска подигравателно. — Аз съм най-добрият тъкач на бойни сцени. В интерес на истината, — прибави, присвивайки една вежда шеговито, — драконите вече не се изобразяват на платното като другари на героите. Разбира се, вие сте забелязали колко много зеленина има?

Гримасата на Ф’лар отрази отвращението му.

— Това не е всичко, което сме забелязали. Но Факс спазва другите традиции…

Литол не прие този аргумент.

— Прави го, защото това е обикновена военна стратегия. Съседите му се въоръжиха, след като той превзе Руата, защото го направи чрез предателство, ако не знаете. И нека ви предупредя също — Литол размаха пръст в посока на Хранилището — той открито се надсмива над историите за Нишките. Той се подиграва на менестрелите заради несвързаните глупости от старите балади и е забранил всички песни за дракони от репертоара им. Новото поколение ще израсте напълно незапознато с традицията, дълга и предпазливостта.

Ф’лар не беше изненадан да чуе това след всички други разкрития на Литол, но то го смути повече от всичко друго чуто. И други хора не вярваха на словесните предания за исторически събития, смятайки ги за нищо повече от измислици на менестрелите. Но Червената Звезда пулсираше в небето, и наближаваше време, когато те щяха истерично да декларират, че променят старите си впечатления. От страх за собствения си живот.

— Излизал ли си рано сутрин напоследък? — попита Ф’лар, усмихвайки се зловещо.

— Да — издиша Литол със съскащ, задавен шепот. — Излизал съм. — Червата му прокъркориха, и той отскочи от драконовите ездачи с глава, наведена между прегърбените му плещи. — Вървете — оголи зъби той. И, тъй като те се поколебаха, помоли: — Вървете!

Ф’лар бързо излезе от стаята, последван от Ф’нор. Бронзовият ездач прекоси тихата, мрачна зала с дълги крачки и се гмурна в ослепителната слънчева светлина. Инерцията му го закара до центъра на площада. След това спря толкова рязко, че Ф’нор почти се сблъска с него, въпреки че заби токове в паважа.

— Ще прекараме точно същото време в другите Зали — заяви той с напрегнат глас. Лицето му беше извърнато настрани от погледа на Ф’нор. Гърлото му беше свито, говоренето внезапно се беше превърнало в мъчение. Той преглътна няколко пъти с труд.

— Да бъдеш без дракон… — промърмори Ф’нор със съжаление. Срещата с Литол беше посяла в него тъга, с която не беше свикнал. Това, че Ф’лар изглеждаше също толкова потресен, до голяма степен опровергаваше личното му мнение, че полубратът му е неспособен на емоции.

— Няма друг начин, след като Първото Впечатване е било вече направено. Знаеш това — насили се да каже накратко Ф’лар. След това закрачи към Залата, подслонила инструментите на кожарите.

Ф’лар беше удивен… но не особено. Течеше вече четвъртият им ден в компанията на Факс, и само железният контрол на Ф’лар върху ятото и върху самия себе си предпазваше ситуацията от избухване в насилие.

Чист шанс беше, разсъждаваше Ф’лар, докато Мнемет се плъзгаше плавно към Гръдния проход на Руата, че именно той, Ф’лар, беше избрал Високите склонове. Тактиката на Факс щеше да бъде успешна с Р’гул, който беше твърде чувствителен на тема гордост, или с С’лан или Д’нол, които бяха твърде млади, за да имат необходимото търпение и издръжливост. С’лел пък би се отдръпнал объркан, поведение почти също така опасно за Уейра, както и схватка.

Той трябваше да свърже в едно изводите още преди много време. Западането на Уейра и неговия авторитет не идваше само от Господарите на Хранилищата и техните хора. Идваше също така от самия Уейр, резултат от дейността на долнокачествени кралици и некомпетентни Стопанки на Уейра. Идваше от необяснимото настояване на Р’гул „да не бъдат безпокоени“ жителите на Хранилищата, от държането на драконовите ездачи вътре в Уейра. И пак вътре в Уейра беше поставено твърде голямо ударение на подготовката за Игрите, докато вътрешната конкуренция между ятата на се беше превърнала в начало и край на всяка дейност в Уейра.

Настъплението на тревата не беше станало за една нощ. Нито пък Господарите се бяха събудили една сутрин с идеята да престанат да пращат традиционния си десятък на Уейра. Това беше станало постепенно, и Уейрът му беше позволил да продължава, докато задачите и смисълът от съществуването на Уейра и на драконите бяха достигнали толкова ниска точка, че един парвеню, наследник по роднинска линия на древно Хранилище, можеше така да презира драконовите ездачи и основните правила за сигурност, които пазеха Перн свободен от Нишките.

Ф’лар се съмняваше дали Факс би се опитал да осъществи такава програма за агресия срещу съседните Хранилища, ако Уейрът поддържаше старото си високо положение. Всяко Хранилище трябва да има свой Господар, който да защищава долината и хората от Нишките. Едно Хранилище, един Господар — не един Господар да властвува над седем Хранилища. Това нарушаваше древната традиция, и не носеше добро, защото как би могъл един човек да защищава седем долини наведнъж? Хората, с изключение на драконовите ездачи, можеха да бъдат по едно и също време само на едно място. И ако човек не използуваше дракон, бяха нужни часове, за да стигне от едно Хранилище до друго. Никой водач на някогашния Уейр не би позволил такова крещящо нарушаване на древните традиции.

Ф’лар забеляза огнени езици край голите височини на прохода, и Мнемет покорно промени посоката на полета си, така че изгледът да бъде по-добър. Ф’лар беше изпратил половината ято напред от главната кавалкада. За тях щеше да бъде добра тренировка да разучат непознат терен. Беше раздал малки парчета огнен камък с инструкциите да се опърли всякаква зеленина по височините. Това щеше да послужи като напомняне на Факс, както и на неговите наемници, за страховитата способност на драконите, един феномен, който обикновените хора на Перн изглежда бяха забравили.

Огнените фосфинови езици, предизвиквани от издишваните от драконите газове, показваха добрата подредба на ятото. Р’гул можеше да оспорва нуждата от разход на огнен камък, можеше да напомня инциденти като този, който беше изпратил в изгнание Литол, но Ф’лар спазваше традицията. И същото правеше всеки, който летеше с него, или напускаше ятото му. Никой не му изневеряваше.

Ф’лар знаеше, че хората му се наслаждават не по-малко от него на буйната радост от язденето на огнедишащ дракон; фосфиновият дим възбуждаше по свой собствен начин, и усещането за сила, което струеше през човек, контролиращ мощта и величието на дракон, нямаше равно сред човешките усещания. Драконовите ездачи винаги бяха различни от другите хора, след като Първото Впечатване бъдеше направено. Язденето на боен дракон, син, зелен, кафяв или бронзов, си струваше рисковете, непрекъснатата възбуда и изолацията от останалите хора.

Мнемет присви криле косо, за да се плъзне през тясната цепнатина на прохода, който водеше от Кром към Руата. Едва когато излязоха от процепа, разликата между двете Хранилища стана очевидна.

Ф’лар беше смразен. Докато преминаваха през последните четири Хранилища той беше сигурен, че краят на Търсенето им лежи в Руата.

Имаше една дребничка брюнетка, бащата на която беше шивач в Набол, но… И едно високо, слабичко момиче с огромни очи, дъщеря на дребен служител в Кром, но… Те бяха просто възможности, и ако Ф’лар беше С’лел или К’нет или Д’нол, той може би щеше да вземе двете като евентуални партньорки, макар че надали биха станали Стопанки на Уейра.

Но вътрешно той беше уверен, че истинският им избор ще бъде намерен на юг. Сега, при вида на руината, в която се беше превърнала Руата, надеждите му се разпръснаха. Долу той видя знамето на Факс спуснато по начин, който изискваше присъствието му.

Потулвайки смазващото разочарование, което усещаше, той насочи Мнемет надолу. Факс, подтискайки грубо ужасените подскоци на наземното си добиче, махна към изглеждащата като изоставена долина.

— Ето ти великата Руата, която така подхранваше надеждите ви — саркастично го покани той.

Ф’лар се усмихна хладно, чудейки се как Факс се беше досетил за това. Толкова ли прозрачна беше идеята му, когато беше предложил да се потърси в другите Хранилища? Или това беше просто случайно отгатване от страна на Факс?

— От пръв поглед се вижда защо са предпочитани стоките от Високите склонове — застави се да отговори Ф’лар. Мнемет изгъргори, и Ф’лар остро го призова към порядък. Бронзовият дракон беше си изградил неприязън към Факс, граничеща с ненавист. Такава антипатия от страна на дракон беше необичайна и създаваше немалки грижи на Ф’лар. Не че той би се затъжил по повод кончината на Факс, но не и от диханието на Мнемет.

— От Руата не идват много стоки — каза Факс с глас, подобен на ръмжене. Дръпна рязко юздата на животното си, и свежа кръв оцвети парата, излизаща от ноздрите му. Създанието отметна глава назад, за да облекчи болката от впития в устата му мундщук, и Факс му нанесе жесток удар между ушите. Ударът, забеляза Ф’лар, беше предназначен не толкова за бедното, протестиращо животно, колкото за зрелището на непродуктивната Руата. — Аз съм господарят й. Никой от Руатския род не оспори декларацията ми. В правата си съм. Руата трябва да плаща данък на своя законен господар…

— И да гладува през останалата част от годината — отбеляза сухо Ф’лар, плъзгайки поглед по широката долина. Малко от полетата бяха разорани. По пасищата се виждаха редки стада. Дори плодовите градини изглеждаха съсипани. Цветовете, които така обилно бяха обсипали дърветата в Кром, съседната долина, тук бяха редки, като че не искаха да цъфтят в толкова угнетяващо място. Въпреки че слънцето беше вече високо, не се виждаше никакво движение из фермите, или поне никакво толкова близо, че да бъде забелязано. Впечатлението беше на тиха безнадеждност.

— Руата оказа съпротива на моето управление.

Ф’лар хвърли поглед към Факс. Гласът му беше гневен, лицето му беше побледняло, предвещавайки неприятности за руатските бунтовници. В отмъстителността, белязала отношението на Факс към Руата и нейните бунтовници, прозвъняваше и някаква друга емоция, която Ф’лар не беше успял да идентифицира, но която ясно си личеше още от първия път, когато той беше предложил находчиво тази обиколка из Хранилищата. Това не можеше да бъде страх, тъй като Факс очевидно беше безстрашен и противно самоуверен. Отвращение? Благоговеен ужас? Несигурност? Ф’лар не можеше да обозначи точно природата на изграденото от много съставки нежелание на Факс да посети Руата, но човекът определено не се беше зарадвал на тази перспектива, и сега реагираше агресивно на присъствието на смущаващите го обстоятелства.

— Колко глупаво от страна на руатийците — отбеляза любезно Ф’лар. Факс се завъртя към него с искрящи очи, едната му ръка беше на дръжката на меча, очите му искряха. Ф’лар разбра с усещане, близо до удоволствие, че узурпаторът Факс може наистина да се нахвърли на драконов ездач! Той беше почти разочарован, когато човекът се овладя, хвана здраво поводите на животното си и го пришпори напред в бесен бяг.

— Май ще се наложи да го убия — промълви на себе си Ф’лар, и Мнемет разпери криле в знак на съгласие.

Ф’нор се спусна до бронзовия си водач.

— Видя ли го как беше готов да се нахвърли върху теб? — Очите на Ф’нор светеха, усмивката му беше кисела.

— Докато не си припомни, че съм яхнал дракон.

— Наблюдавай го, бронзов ездачо. Той смята да те убие, и то скоро.

— Ако може!

— Смятат го за лукав боец — усмивката на Ф’нор беше изчезнала.

Мнемет отново изпляска с криле, и Ф’лар разсеяно потупа голямата, мека шия.

— Отстъпвам ли му по нещо? — запита Ф’лар, засегнат от думите на Ф’нор.

— Доколкото зная, не — бързо отговори Ф’нор. — Никога не съм го виждал как действува, но това, което съм чувал, не ми харесва. Той убива често, с или без причина.

— И понеже ние, драконовите ездачи, не търсим кръв, значи не сме страшни като бойци, така ли? — отряза Ф’лар. — Срамуваш ли се от това, което си създаден да бъдеш?

— Аз? Не. — Ф’нор притаи дъх от тона на своя водач. — Другите от ятото също! Но в държанието на хората на Факс има нещо, което… което ме кара да търся някакво извинение да не се бия.

— Както ти сам отбеляза, вероятно ще ни се наложи да се бием. Тук, в Руата, има нещо, което нервира нашия благороден Господар.

Мнемет и Кант, кафявият дракон на Ф’нор, разпериха крила, пляскайки, за да привлекат вниманието на ездачите си.

Ф’лар застина неподвижно, когато драконът обърна бързо глава назад към ездача си. Големите очи проблясваха като пронизани от слънцето опали.

— В тази долина има някаква потайна сила — промърмори Ф’лар, вслушвайки се в раздразненото съобщение на дракона.

— Наистина, сила. Дори моят кафяв я усеща — отговори Ф’нор. Лицето му просветля.

— Внимателно, кафяви ездачо — предупреди го Ф’лар. — Внимателно. Изпрати цялото ято напред. Претърсете тази долина. Трябваше да го разбера. Трябваше да го заподозра. Всичко тук трябваше да бъде преценено. Какви глупаци сме станали драконовите ездачи!

Лесса изгребваше пепелта от огнището, когато разтревоженият пратеник влезе, олюлявайки се, в Голямата Зала. Тя се направи на колкото е възможно по-малко подозрителна, за да не я отпрати Надзирателят на Хранилището. Тази сутрин се беше погрижила да я изпратят в Голямата Зала, знаейки че Надзирателят смята да накаже главния тъкач заради незадоволителното качество на продуктите, подготвени за изпращане на Факс.

— Факс идва! С драконови ездачи! — изплю човекът, като се хвърли в мрачната Голяма Зала.

Надзирателят, който почти беше готов да цапардоса с бич главния тъкач, се извърна от жертвата си. Куриерът, фермер от границата на Руата, се допрепъва до Надзирателя, толкова горд със съобщението си, че го хвана за ръката.

— Как си посмял да напуснеш фермата си? — Надзирателят вдигна бича си над изненадания фермер. Силата на първия удар събори човека на пода. Със стон той отпълзя извън обсега на втория удар. — Драконови ездачи, няма що! Факс? Ха! Той избягва Руата. Тук! — Той подчертаваше всяка дума с удар на бича, ритайки безпомощния нещастник, за да подпомогне урока, докато не се обърна отново към тъкача и двамата помощник-Надзиратели. — Как се е промъкнал този тук с такава съшита с бели конци лъжа? —

Надзирателят тръгна към вратата на Голямата Зала, но тя се отвори в момента, в който той посегна към желязната дръжка. Страж с побеляло лице влетя вътре, като почти събори Надзирателя.

— Драконови ездачи! Дракони! Над цяла Руата! — бърбореше той, размахвайки хаотично ръце. Както и фермерът преди малко, той също хвана Надзирателя за ръката и повлече парализирания от изумление служител към външния двор, за да му докаже, че говори истината.

Лесса събра последната купчинка пепел, взе инструментите си и се измъкна от Голямата Зала. Под прикритието на сплъстената коса на лицето й грееше доволна усмивка.

Драконови ездачи в Руата! Една възможност: тя трябваше да спомогне Факс да бъде унижен или ядосан по такъв начин, че да се откаже от това Хранилище в присъствието на драконовите ездачи. Тогава тя можеше да обяви рожденото си право.

Но тя трябваше да бъде извънредно внимателна. Драконовите ездачи бяха различни от останалите хора. Гневът не помътняваше разума им. Решенията им не се водеха от алчност. Реакциите им не се замъгляваха от страх. Но нека лековерните мислят за човешка жертвоготовност, неестествени желания, неразумно веселие. Тя не беше толкова наивна, и тези разкази не й допадаха. Драконовите ездачи въпреки всичко бяха хора, и в нейните вени също течеше кръв от Уейра. Тя имаше същия цвят като тази на който и да е друг; беше пролята достатъчно от нея, за да го докаже.

Тя спря за момент, опитвайки се да успокои дишането си. Това ли беше опасността, която тя беше усетила преди четири дни по изгрев слънце? Последната схватка от борбата й да си върне Хранилището? Не, отговори си тя. В онова знамение имаше нещо повече от мъст.

Кошчето с пепелта я удряше по колената, докато тя подтичваше надолу по ниския коридор, водещ към конюшнята. Факс щеше да бъде посрещнат студено. Тя не беше запалила отново огъня в огнището. Смехът й отекна неприятно от голите стени. Тя остави кошчето и опря метлата и лопатката на стената, докато се занимаваше с тежката бронзова врата, която водеше към новите конюшни.

Те бяха построени извън склона на Руата от първия Надзирател на Факс, по-потаен човек отколкото последвалите го осем. Той беше постигнал повече от всички останали, и Лесса искрено съжаляваше за необходимостта той да умре. Но той щеше да направи отмъщението й невъзможно. Щеше да успее да я открие преди тя да се научи да прикрива себе си и дребните си намеси. Как беше името му? Не можеше да си спомни. Както и да е, тя съжаляваше за смъртта му.

Вторият беше доста алчен, и не беше трудно да се посее мрежа от неразбирания между него и майсторите. Той беше решил да прибере цялата печалба от руатските стоки, така че част от нея да потъне в джоба му преди Факс да заподозре недостига. Майсторите, които бяха започнали да свикват с умелата дипломация на първия Надзирател, остро отхвърляха грабителските и мръсни начини на действие на втория. Те не приемаха изчезването на Стария род и още повече начинът, по който той беше изчезнал. Не бяха склонни да простят оскърблението, нанесено на Руата — подчинената й на Високите склонове позиция, и не бяха склонни да търпят пренебрежението, с което бяха третирани отделните майстори, фермери и членове на Хранилището. Малко манипулация беше достатъчна, за да тръгне всичко в Руата от трън към глог.

Вторият беше заменен, и сменилият го се оказа не по-добър. Беше хванат да отклонява стоки от предназначението им — и при това най-добрите стоки. Факс го екзекутира. Черепът му все още се търкаляше в главната яма за огнен камък под Голямата Кула.

Сегашният заемащ този пост не беше способен да поддържа Хранилището дори в това лошо състояние, в което го беше заварил. Простите наглед проблеми бързо се превръщаха в бедствия. Като тъкачното производство. Въпреки обещанията му към Факс, качеството не се беше подобрила, а количеството беше спаднало още повече.

Сега Факс беше тук. И то с драконови ездачи! Защо ли пък те? Проблясването на този въпрос смрази Лесса, и тежката врата, затваряща се зад нея, я удари болезнено по петите. Драконовите ездачи някога бяха чести посетители в Руата — тя знаеше това и дори смътно си го спомняше. Тези спомени бяха като историите на менестрелите, сякаш разказани от друг човек, не като нещо от собствения й опит. Тя беше ограничила вниманието си само върху Руата. Не можеше да си спомни дори името на кралицата на драконите, или на Стопанката на Уейра от разказите от детството си, нито пък можеше да се сети да е чула някого в Хранилището да споменава за която и да било кралица или Стопанка на Уейра за последните десет Оборота.

Може би драконовите ездачи идваха да повикат Господарите на Хранилищата на среща на тема допуснатия растеж на зеленина наоколо. Е, добре, за повечето от този растеж в Руата беше виновна Лесса, но тя не би допуснала дори драконов ездач да се изпречи между нея и целта й. Дори ако цяла Руата бъдеше превзета от Нишките, това щеше да бъде по-добре, отколкото да остане зависима от Факс! Ереста на тази мисъл шокира Лесса в момента, в който мина през главата й.

Желаейки да освободи съвестта си от товара на това светотатство, тя тръсна пепелта на двора на конюшнята. Внезапно налягането на въздуха около нея се промени, и прелитаща сянка я накара да погледне нагоре.

Иззад хълма над нея се плъзна дракон. Огромните му криле бяха разперени в максималната си дължина, ловейки сутрешния ветрец. Завивайки без усилие, той се спусна надолу. Втора, трета сянка, цяло ято от дракони го последваха в беззвучен полет и безупречна подредба, грациозни и страховити. От Кулата изсвири закъсняла тръба, и от кухнята се понесоха писъците и крясъците на ужасените работници.

Лесса се прикри. Вмъкна се в кухнята, където мигновено беше хваната от помощник-готвача и запратена с ритник към мивките. Там я накараха да чисти оплесканата с мръсотия посуда с пясък.

Големите скърцащи шишове вече се въртяха над огъня с нанизано на тях мършаво животно. Готвачът поливаше със сос месото, ядосвайки се, че трябва да предложи толкова лоша храна на толкова много гости, някои от тях от висок ранг. Изсушени от зимата плодове бяха поставени да киснат във вода, и двама от най-старите слуги почистваха корени за варене.

Чирак готвач месеше хляб. Друг внимателно вареше сос. Впивайки поглед в него, Лесса отклони ръката му от една кутия подправки към друга, недотам подходяща. След това невинно добави твърде много дърва в стенната пещ, за да подсигури прегарянето на хляба. Контролираше шишовете изкусно, забавяйки въртенето на единия и ускорявайки това на другия, така че месото да бъде недопечено от едната страна и изгоряло от другата. Единственото й намерение беше да сложи бързо край на празника, като храната се окаже негодна за ядене.

Тя беше сигурна, че горе, в Хранилището, откриват в момента резултатите и на други мерки, предприети от нея по едно или друго време, и предназначени за също такива случаи.

Пръстите й кървяха от търкането. Една от жените на Надзирателя влетя с писък в кухнята, търсейки убежище.

— Молци са направили най-добрите покривки на парцалчета! И кучето, което беше изцапало най-добрите рогозки, ме налая, докато го гонех! И постелките вонят, и най-добрите стаи са пълни с боклук, навян от вятъра. Някой е оставил прозорците незатворени. Само мъничко, но се е оказало достатъчно — пищеше жената, биейки се в гърдите и тичайки напред-назад.

Лесса се прегърби над задачата да излъска чиниите.

— Уер-пазачът крие нещо — каза Ф’лар на Ф’нор, докато разговаряха в набързо разчистената голяма стая. Стаята грижливо съхраняваше зимния мраз, въпреки че в огнището гореше нелош огън.

— Той само бърбореше, когато Кант се обърна към него — отбеляза Ф’нор. Той се беше опрял на решетката и се обръщаше от страна на страна, за да събере повече топлина. Водачът на ятото му крачеше нетърпеливо.

— Мнемет го успокоява — отговори Ф’лар. — Той може да успее да разсее кошмарите му. Старостта вече може да е изпила разума му, но…

— Съмнявам се — съгласи се Ф’нор и огледа с разбиране покрития с паяжини таван. Беше сигурен, че е намерил повечето пълзящи насекоми, но жилата им не му харесваха. Особено след целия дискомфорт, който беше изпитал в това изоставено Хранилище. Ако нощта се очертаеше мека, той смяташе да я прекара заедно с Кант по височините. — Това би било по-смислено предположение, отколкото Факс или Надзирателят му направиха.

— Хмммм — измърмори смръщено Ф’лар към кафявия ездач.

— Добре де, направо е невероятно Руата да изпадне до такова състояние само за десет Оборота. Всички дракони уловиха усещането за сила, и е очевидно, че уер-пазачът е манипулиран. Това предполага доста добър контрол.

— От някой от Рода — напомни му Ф’лар.

Ф’нор хвърли бърз поглед към водача на ятото, чудейки се дали той може да бъде сериозен при наличието на толкова доказателства за обратното.

— Гарантирам ти, че тук има сила, Ф’лар — отстъпи Ф’нор. — Но тя може спокойно да бъде и някое укрито незаконно дете — момче от стария Род. А ние имаме нужда от жена. И Факс се постара да разберем, по неговия си недвусмислен начин, че не е оставил нито един жив от Рода в това Хранилище още в деня, когато го е превзел. Жени, деца, всички. Не, не — Кафявият ездач поклати глава, като че ли можеше да разсее недоверието към любопитната увереност на водача им, че Търсенето ще открие в Руата някой от Руатския род.

— Този уер-пазач крие нещо, и само някой от Рода на неговото Хранилище може да го накара да го извади, кафяви ездачо — каза Ф’лар съчувствено и обиколи с ръка стаята и прозореца. — Руата е била завладяна. Но тя се съпротивлява… потайно. Смятам, че това говори за стария Род и за сила. Не само за сила.

Упоритото изражение в очите на Ф’лар и стиснатата му челюст подсказваха на Ф’нор, че е по-добре да смени темата.

— Ще поразгледам наоколо из падналата Руата — измърмори той и напусна стаята.

Дамата, която Факс любезно беше прикрепил към Ф’лар, му доскуча здравата. Тя неспирно се смееше и непрестанно кихаше. Размахваше наоколо, но дори без да го доближи до носа си, парче плат с дължина, достатъчна да се избърше човек след миене. Излъчваше неприятна миризма, комбинация от пот, мазнина и прегоряла храна. Освен това беше и бременна от Факс. Това не си личеше външно, но тя го беше доверила на Ф’лар, или от желание да обиди драконовия ездач, или по нареждане на господаря й. Ф’лар внимателно игнорираше темата и, освен когато присъствието й беше задължително при пътуването около Търсенето, я игнорираше напълно.

Леди Тела нервно дърдореше нещо относно ужасното състояние на стаите в които бяха настанени леди Гема и другите дами от съпровода на Господаря.

— Прозорците са били отворени цяла зима, и двата, и трябваше да видите боклука по пода. Накрая хванахме двама работници да го натъпчат в огнището. След това обаче то задимя така, че се наложи да изпратим човек горе. — Леди Тела се изхили. — Той откри, че коминът е запушен от тухла, паднала в него. Останалите част от комина обаче беше в добро състояние.

Тя размаха кърпичката си. Ф’лар задържа дъх, тъй като жестът отвя неприятния мирис в негова посока.

Той погледна през залата към вратата на вътрешното Хранилище и видя леди Гема бавно и внимателно да се спуска по стълбите. Някаква скрита разлика от обичайната й походка привлече вниманието му, и той се вгледа, опитвайки се да я идентифицира.

— О, да, бедната леди Гема — мелеше леди Тела, въздишайки дълбоко. — Толкова сме загрижени. Никак не мога да разбера защо нашият Господар Факс настоя тя да дойде. Още не й е времето, но въпреки това… — Плиткоумната й загриженост звучеше искрено.

Надигащата се омраза на Ф’лар към Факс и неговата бруталност внезапно узря. Той остави партньорката си да приказва на стените и учтиво протегна ръка на леди Гема, за да й помогне да слезе по стъпалата и да дойде до масата. Само краткото свиване на пръстите й около неговата ръка издаде благодарността й. Лицето й беше много бяло и напрегнато, бръчките около устата и очите й се бяха впили дълбоко, издавайки усилието от нейна страна.

— Виждам, че са положени известни усилия да се внесе малко ред в Залата — отбеляза тя с разговорен тон.

— Някои — потвърди сухо Ф’лар, обикаляйки с поглед големите мащаби на Залата. Грубите й стени бяха замрежени от паяжини, стари много Обороти. Обитателите на тези дантелени гнезда от време на време падаха с леко тупване по пода, по масите и в посудата. На местата, от които бяха махнати знамената на Руатския род, се виждаха голите кафяви каменни стени. Новите рогозки само подчертаваха мръсотията по каменните плочи. Сглобяемите маси изглеждаха наскоро изтъркани с пясък и рендосани, и посудата проблясваше мътно на светлината на напълнените отново светилници. С тях обаче беше допусната грешка: яркостта им твърде добре разкриваше сцената, която би била по-уютна при по-слабо осветление.

— Някога това беше толкова красива зала — промърмори леди Гема така, че само Ф’лар да я чуе.

— Техен приятел ли бяхте? — попита той вежливо.

— Да, когато бях млада. — Гласът й изразително затихна на последната дума, извиквайки у Ф’лар представата за щастливо моминство. — Това беше благороден род!

— Смятате ли, че някой може да е убягнал на мечовете?

Леди Гема му метна озадачен поглед, след това бързо си наложи спокоен израз, да не би промяната да бъде забелязана. Тя едва забележимо поклати глава и внимателно се наклони, за да заеме мястото си на масата. След това грациозно наклони глава към Ф’лар, едновременно знак на освобождаване и на благодарност.

Той се върна към партньорката си и я постави на масата от лявата си страна. Като единствените благородни личности, които щяха да вечерят в Руата тази нощ, леди Гема седеше от дясната му страна; Факс щеше да бъде от другата й страна. Драконовите ездачи и войниците на Факс щяха да седят на по-ниските маси. Представителите на гилдиите от Руата не бяха поканени.

Факс пристигна едва тогава с партньорката си за момента и двама заместници. Надзирателят ги въведе в Залата с енергични поклони. Ф’лар забеляза, че той се държи на прилично разстояние от своя владетел — както би могло да се предполага за Надзирател, надзираваното от когото е в такова лошо състояние. Ф’лар бръсна някакво пълзящо насекомо настрана и забеляза с крайчеца на окото си, че леди Гема потрепера погнусена.

Факс дотропа до почетната маса. Лицето му беше почерняло от подтиснатия гняв. Той дръпна стола си назад грубо, блъсвайки го в този на леди Гема, преди да седне. След това го дръпна обратно към масата с такава сила, че рискуваше да събори нестабилния плот на масата от поддържащите го крака. Ръмжейки, той огледа бокала и чинията си, готов да ги запрати настрана, ако не му харесат.

— Печено, господарю Факс, и пресен хляб, господарю Факс, и каквито плодове и корени са останали.

— Останали? Останали? Ти каза, че не сте събрали никаква реколта.

Очите на надзирателя се опулиха и той преглътна, задавяйки се. — Нищо като за изпращане. Нищо достатъчно добро, за да бъде изпратено. Нищо. Ако знаех, че се готвите да пристигнете, щях да пратя човек до Кром…

— Да пратиш до Кром? — изръмжа Факс, удряйки подноса, който разглеждаше, в масата с такава сила, че той се огъна в ръцете му. Надзирателят се присви, сякаш беше ударен той.

— За добра храна, Господарю — потрепери гласът му.

— Дойде ли ден някое от моите Хранилища да не може да издържа себе си или да посрещне законния си владетел, ще се откажа от него.

Леди Гема пое дълбоко въздух. Драконите отвън избоботиха едновременно. Ф’лар усети поток от сила, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Очите му инстинктивно потърсиха Ф’нор на по-ниската маса. И кафявият ездач, и всички останали ездачи бяха усетили неописуемия удар на тържество.

— Какво не е наред, драконови ездачи? — изсъска Факс.

Ф’лар, изразявайки разсеяност, почеса крака под масата и зае отпусната поза в тежкия стол.

— Не наред?

— Драконите!

— О, нищо. Те често ръмжат… при залез, по прелитащи ята уерови птици, по време на хранене — усмихна се почтително Ф’лар към Господаря на Високите склонове. Зад него съседката му по маса лекичко изписка.

— Време на хранене? Не са ли нахранени?

— О, да. Преди пет дни.

— Преди пет… дни? И гладни ли са те… сега? — Гласът й се снижи до ужасен шепот, очите й се окръглиха.

— Ще огладнеят след няколко дни — успокои я Ф’лар. Под прикритието на непредубедено удивление той огледа Залата. Тази вълна беше дошла от близко разстояние. Или отвътре от Залата, или от някъде много близо. Беше дошла толкова точно с думите на Факс, че казаното от него можеше да я е отпушило. Войниците на Факс можеха да бъдат изключени, хората на Надзирателя — също. И тази сила носеше определен женски оттенък.

Някоя от жените на Факс? Изглеждаше малко вероятно за Ф’лар. Мнемет беше бил близо до всички тях, и нито една не беше показала нито следа от сила, нито пък — с изключение на леди Гема — от интелигиентност.

Някоя от жените в Залата? До момента той беше видял единствено тъжни работнички и старите баби, които Надзирателят държеше като домакинки. Неговата жена? Трябваше да провери дали той изобщо има такава. Някоя от жените на стражата на Хранилището? Факс подтисна силното желание да стане и да започне претърсване.

— Поддържате ли стража тук?

— В Руата? Двойна! — Твърдият и стегнат глас излизаше сякаш някъде отдълбоко от гърдите на Факс.

— Тук? — Ф’лар едва не се разсмя на глас, посочвайки тъжно изглеждащата зала.

— Тук! — Факс смени субекта с изръмжаване. — Храна!

Петима работници, две от тях жени, облечени в такива мръсни кафяво-сиви парцали, че Ф’лар се надяваше те да не са имали участие в приготвянето на яденето, довлякоха подноса с печеното животно. Никой дори със следа от уважение към себе си не би паднал толкова ниско, освен ако…

Миризмата, която достигна до него, когато подносът беше поставен на масата, отвлече мислите му. Носеше се дим от опушени кости и изгоряло месо. Дори пренесената покрай него купа клах миришеше на лошо. Надзирателят прибързано остреше инструментите си, като че ли дори най-наточеното острие можеше да отреже прилична порция от костеливото животно.

Леди Гема отново задържа дъх, и Ф’лар забеляза как дланите й се свиват около ръкохватките. Той забеляза конвулсивното движение на гърлото й, когато тя преглътна. И на него не му се гледаше тази трапеза.

Работниците се появиха отново с дървени подноси с хляб. Изгорелите кори бяха остъргани и изрязани от хлябовете преди сервирането. Когато бяха внесени и другите подноси, Ф’лар се опита да разгледа лицата на сервитьорите. Сплъстената коса прикриваше лицето на тази, която предложи на леди Гема чиния бобови шушулки, плуващи в мазна течност. Отвратен, Ф’лар разрови шушулките, за да намери по-добре приготвени за леди Гема. Тя ги отблъсна. Лицето й не прикриваше особено добре нейния дискомфорт.

В момента, в който се обръщаше да сервира на леди Тела, Ф’лар забеляза как ръцете на леди Гема стиснаха конвулсивно дръжките на стола. Той разбра, че тя не само е отвратена от неапетитно изглеждащата храна, но и въвлечена в напредващи родилни спазми.

Ф’лар погледна към Факс. Владетелят мрачно гледаше как Надзирателят се опитва да намери годни за ядене порции месо, за да ги сервира.

Ф’лар докосна ръцете на леди Гема. Тя обърна лице към него точно толкова, колкото да може да го вижда с крайчеца на окото си, и съчини приемлива усмивка.

— Не смея да изляза точно сега, Господарю Ф’лар. Той винаги е опасен в Руата. А пък и това може да са само лъжливи болки… на моята възраст.

Ф’лар се усъмни, когато нов спазъм премина през тялото й. Тази жена щеше да стане отлична Стопанка на Уейра, мислеше си той със съчувствие, ако беше по-млада.

Надзирателят поднесе с треперещи ръце на Факс нарязаното месо, парчета прегоряла плът, порции почти годно за ядене месо, но не по много нито от едното, нито от другото.

Един бесен замах на тежкия юмрук на Факс, и подносът, месото и сосът полетяха право в лицето на Надзирателя. Въпреки собствения му интерес, отбеляза Ф’лар, тъй като това несъмнено бяха единствените годни за ядене части от цялото животно.

— И ти наричаш това храна? Ти наричаш това храна? — изрева Факс. Гласът му отекна между голите стени и тавана, събаряйки паяците от мрежите им и разкъсвайки деликатните им нишки. — Млък! Млък!

Ф’лар бързо отръска паяците от леди Гема, която беше безпомощна в хватката на много силен спазъм.

— Това е всичко, което имаме при толкова слаба реколта — изквича Надзирателят. Кръв и сос течаха по лицето му. Факс запрати бокала по него, и виното се разля по гърдите на човека. Последва чинията с димяща чорба от корени, и човекът извика, когато горещата течност се плисна върху него.

— Господарю, Господарю, не знаех!

— Очевидно Руата не може да посрещне Господаря си както подобава. Трябва да се откажеш от нея — чу се да казва Ф’лар.

Той бе шокиран да чуе тези думи от собствената си уста не по-малко от всички останали в залата. Настана тишина, нарушавана единствено от падането на насекоми от тавана и капенето на супата от корени от раменете на Надзирателя по плочите. Изскърцването на тока на ботуша на Факс се чу отлично, когато той се завъртя около себе си към бронзовия ездач.

Ф’лар успя да подтисне собствената си изненада и да се опита да предвиди какво би последвало по-нататък. Забеляза как Ф’нор бавно се надигна с ръка на дръжката на ножа.

— Не ви чух добре? — запита Факс. Лицето му беше безизразно, очите примигваха.

Неспособен да си обясни как е изтърсил такова дразнещо предизвикателство, Ф’лар зае ленива поза и произнесе с маниерна забавеност:

— Вие споменахте, Господарю, че ако някое от вашите Хранилища не може да издържа себе си и да посрещне законния си владетел, ще се откажете от него.

Факс върна погледа си на Ф’лар. Лицето му отрази поток от бързо подтиснати емоции, доминирани от блясък на триумф. Ф’лар, с лице все още беше вкаменено в израз на безразличие, бързо обмисляше случилото се. В името на Яйцето, беше ли загубил той всякакво чувство за прикритост?

Демонстрирайки пълна разсеяност, той набоде някакви зеленчуци на ножа си и започна да ги глозга. Докато до правеше, забеляза Ф’нор бързо да оглежда залата, изучавайки всекиго. Внезапно Ф’лар разбра какво се е случило. Чрез изказването на това твърдение той беше се подчинил по някакъв начин на прикрита употреба на силата. Ф’лар, бронзовият ездач, щеше да бъде поставен в ситуация, в която щеше да му се наложи да се бие с Факс. Защо? Поради каква нужда? За да накара Факс да се откаже от Хранилището? Невероятно! Такава промяна в хода на събитията можеше да има само едно обяснение. У него се надигна тържествуване, остро като болка, той едва успя да запази позата си на скучно безразличие. Всичко, което можеше да направи, беше да насочи вниманието си към отклоняване на Факс, ако той започне да настоява за дуел. Един дуел не би бил от полза за никого. Той, Ф’лар, нямаше време за губене.

Леди Гема изпусна стон, който пресече впитите един в друг погледи на двамата противници. Факс погледна раздразнено към нея със свит юмрук, готов да я удари за нахалството да прекъсне своя владетел и господар. Спазъмът, стягащ подутия корем, беше също така очевиден, както и болката на жената. Ф’лар не гледаше към нея, но си мислеше дали не е изстенала нарочно, за да отвлече напрежението.

За учудване на всички, Факс се разсмя. Отметна назад глава, показвайки големи, пожълтели зъби, и изръмжа.

— Добре, отказвам се в полза на чадото й, ако е момче… и ако оживее! — изграчи той, смеейки се пресипнало.

— Чуто и потвърдено! — изстреля Ф’лар, като скочи на крака и посочи към своите ездачи. В миг те също бяха на крака и повториха: — Чуто и потвърдено! — в стила на традицията.

След това движение всеки започна да дърдори като отпускане на нервите. Другите жени, всяка реагирайки по свой начин на наближаващото раждане, крещяха нареждания към слугите и съвети една към друга. Те се събраха около леди Гема, заобикаляйки нерешително обсега на Факс като глупави уерови птици, подплашени в леговищата си. Очевидно беше, че се разкъсват между страха от Господаря си и желанието да се доближат до раждащата жена.

Той стоеше в центъра както на вниманието им, така и на неприязънта им. Внезапно блъсна стола си назад със смях, отиде до подноса с печеното и започна да кълца с ножа си парчета месо, пъхайки ги, без да обръща внимание на капещата мазнина, в устата си, без да престава да се смее грубо.

Когато Ф’лар се наклони над леди Гема, за да й помогне да стане от стола си, тя предупредително го хвана за ръката. Очите им се срещнаха, нейните бяха замъглени от болката. Тя го придърпа по-близо.

— Той смята да те убие, бронзов ездачо. Той обича да убива — прошепна тя.

— Драконовите ездачи не се убиват лесно, смела леди. Благодаря ви.

— Не искам да бъдеш убит — каза тя меко, прехапвайки устни. — Останали са толкова малко бронзови ездачи.

Ф’лар я изгледа удивен. Наистина ли тя, дамата на Факс, вярваше в Старите Закони? Той нареди на двама от хората на Надзирателя да я отнесат в Хранилището. След това хвана за ръката леди Тела, която постоянно подтичваше след него.

— Какво ви е нужно?

— Ох, ох! — възкликна тя. Лицето й беше изкривено от паниката и тя отвлечено тръскаше ръце. — Вода, топла, чиста. Плат. И акушерка. О, да, трябва да имаме акушерка.

Ф’лар се огледа за някоя от жените от Хранилището, погледът му се плъзна по първата неугледна фигура, която беше започнала да чисти разпиляната по пода храна. Вместо това той повика с жест Надзирателя и му нареди да повикат акушерката. Надзирателят замахна да ритне наведената над пода фигура.

— Хей… хей, ти, както там ти е името! Бягай да я повикаш от работилниците. Трябва да знаеш коя е.

С пъргавина, странна за престарялата й външност на полуинвалид, работничката избягна ритника, предназначен от Надзирателя за нея. Тя заситни надолу през Залата и се измъкна през кухненската врата.

Факс режеше и кълцаше месото, изпускайки от време на време хохот когато мислите му го развеселяваха. Ф’лар се приближи, без да бърза, до печеното, и без да чака покана от домакина си започна също да си реже по-добри парчета месо, канейки хората си да се присъединят. Войниците на Факс обаче изчакаха докато техният господар се нахрани докрай.

Владетелю, Хранилището твое сигурно е само

В стени от камък, порти от метал и зеленина щом няма.

Лесса хукна от Залата да търси акушерката. Умът й гореше от разочарование. Толкова близо! Толкова близо! Как така беше почти успяла да нареди всичко, и се беше провалила? Факс трябваше да предизвика драконовия ездач. А той беше млад и силен, лицето му беше лице на боец, строго и издаващо добър контрол. Не биваше да се забави. Беше ли умряло и последното чувство за чест у Факс, погребано под зелената трева?

И защо, ох, защо леди Гема избра точно този момент, за да започне да ражда? Ако стонът й не беше отвлякъл Факс, боят щеше да започне, и дори Факс, с целия си доказан опит на лукав боец, щеше да отстъпи пред драконов ездач, подкрепян от Лесса. Хранилището трябваше да бъде върнато на законния му Род! Факс не биваше да напусне Руата жив.

Над нея, на Високата Кула, големият бронзов дракон издаде странно изръмжаване. Многофасетните му очи блестяха в настъпващата тъмнина.

Несъзнателно тя го накара да замълчи, както би накарала уер-пазача. Ах, този уер-пазач. Той не беше се показал от дупката си, докато тя минаваше. Тя го чуваше как дърдори в паниката си. Драконите щяха да го докарат до смърт от ужас.

Наклонът на пътя в посока работилниците придаде скорост на летящите й стъпала, и тя трябваше да спре с плъзгане пред каменното жилище на акушерката. Почука по затворената врата. Отвътре се чу уплашено и учудено възклицание.

— Раждане. Раждане в Хранилището — извика Лесса между две поемания на въздух.

— Раждане? — чу се приглушен вик, и резетата на вратата бяха дръпнати. — В Хранилището?

— Дамата на Факс, и ако цениш живота си, бързай. Защото, ако е момче, ще бъде бъдещият собствен господар на Руата.

Това трябва да я подтикне към действие, помисли си Лесса, и в този момент вратата беше отворена от стопанина на жилището. Лесса виждаше иззад него как акушерката бързо събира нещата си, пъхайки ги в шала. Тя избута жената навън и нагоре по пътя, водещ нагоре по наклонения път към Хранилището, под вратата на Кулата, и я удържа да не побегне при вида на гледащия надолу към нея дракон. След това я въведе в двора и я избута, въпреки съпротивата й, в Залата.

Жената се запъна на вътрешната врата, спряна от зрелището. Господарят Факс, с крака, вдигнати на сглобяемата маса, чистеше ноктите си с острието на ножа, все още подсмивайки се. Драконовите ездачи в уеровите си туники тихо се хранеха около един поднос, докато стражите на Факс се бяха събрали около печеното.

Бронзовият ездач забеляза влизането им и предупредително посочи към вътрешното Хранилище. Акушерката изглеждаше замръзнала на място. Лесса напразно я теглеше за ръката, молейки я да пресече Залата. За нейна изненада, бронзовият ездач тръгна към тях.

— Върви бързо, жено, леди Гема ще ражда преждевременно — каза той и посочи повелително към входа на Хранилището. Видът му беше намръщен и загрижен. Той я хвана за рамото и я поведе, въпреки нежеланието й, към стъпалата. Лесса я дърпаше за другата ръка.

Когато стигнаха до стълбите той отпусна хватката си, кимвайки на Лесса да я изпрати по останалата част от пътя. Едва когато достигнаха до вътрешната врата, Лесса забеляза колко внимателно ги наблюдава драконовият ездач. Гледаше дланта й върху ръката на акушерката. Лесса погледна внимателно към ръката си и я видя, като че ли принадлежеше на странник — дългите пръсти, добре оформени въпреки мръсотията и изпочупените нокти, малка длан с деликатни кости, поставена грациозно въпреки силата на хватката. Тя я замъгли.

Леди Гема наистина раждаше трудно, и не всичко беше наред. Когато Лесса се опита да се измъкне от стаята, акушерката я погледна с такъв ужас, че тя покорно остана. Очевидно беше, че другите дами на Факс са безполезни. Те се бяха насъбрали от едната страна на високото легло, въртяха ръце и разговаряха с пискливи и възхитени гласове. Наложи се Лесса и акушерката да съблекат леди Гема, да я успокоят и да държат ръцете й по време на спазмите.

От красотата на лицето на бременната жена беше останало много малко. Тя се потеше силно, кожата й беше посивяла. Гълташе въздух с усилие и хапеше устните си, за да не извика.

— Нещо не върви добре — измърмори полугласно акушерката. — Хей, ти, спри да се мотаеш — нареди тя, обръщайки се към една от покрякващата групичка. Нерешителността й беше изчезнала, когато новите й задължения временно й даваха права над високопоставените. — Донеси ми топла вода. Подай тези парцали отгоре. Намери нещо топло за бебето. Ако се роди живо, ще трябва да се пази от течение и студ.

Убедени от тираничния й тон, жените спряха да дърдорят и й се подчиниха.

Ако то оживее, отекнаха отново думите в главата на Лесса. Ако оцелее, ще бъде господар на Руата. Подчинен на Факс? Намерението й не беше точно такова…

Леди Гема сляпо потърси ръцете на Лесса, и, въпреки желанието си, Лесса й отвърна с такова успокоение, каквото можеше да предостави здравата хватка на родилката.

— Кърви твърде много — промърмори акушерката. — Повече парцали.

Жените започнаха отново да шумят, изпускайки леки писъци на страх и протест.

— Тя не трябваше да пътува толкова далече.

— И двамата ще умрат.

— Ох, толкова много кръв!

Твърде много кръв, мислеше си Лесса. Между нея и мен няма вражда. И детето идва твърде рано. То ще умре. Тя погледна надолу към измъченото лице и окървавената долна устна. Ако тя не вика сега, защо извика тогава? Лесса беше обхваната от бяс. Тази жена поради някаква скрита причина беше разсеяла Факс и Ф’лар умишлено точно в ключовия момент. Тя почти смачка ръцете на леди Гема в своите.

Болката от това неочаквано действие изтръгна Гема от краткия й отдих между разтърсващите я спазми, които я стягаха на все по-кратки и по-кратки интервали. Мигайки, за да отърси от очите си потта, тя ги фокусира отчаяно върху лицето на Лесса.

— Какво съм ти направила? — изхърка тя.

— Какво ли? Руата вече почти беше в ръцете ми, когато ти издаде тоя фалшив стон — каза Лесса с наведена глава, така че дори акушерката при краката на леглото да не може да я чуе. Беше толкова ядосана, че се е разкрила, че не я интересуваше, че жената е близо до смъртта.

Очите на леди Гема се разшириха. — Но… драконовият ездач… Факс не бива да убие драконовия ездач. Останали са толкова малко бронзови ездачи. Те са нужни всички. И старите легенди… звездата… звездата… — Разтърси я силен спазъм и тя не можа да продължи. Тежките пръстени на ръцете й се впиха в ръцете на Лесса, когато тя се хвана за момичето.

— Какво имаш предвид? — запита Лесса с неравен шепот.

Но агонията на жената беше толкова интензивна, че тя едва можеше да диша. Очите й сякаш щяха да изпаднат от очниците. Лесса беше ожесточена, въпреки че в нея се въртяха всякакви емоции освен отмъстителност. Беше шокирана от дълбоко женския инстинкт да облекчи болката на жена в тежко положение. Дори и в това състояние думите на леди Гема отекваха в главата й. Значи жената се беше опитала да защити не Факс, а драконовия ездач. Звездата? Червената звезда ли имаше предвид? Какви стари легенди?

Акушерката постави двете си ръце на корема на Гема, натискайки надолу и напявайки съвети на жената, потънала в болката прекалено много, за да може да чува. Гърчещото се тяло се изви в конвулсия, повдигайки се от леглото. Когато Лесса се опита да я подхване, леди Гема отвори очи широко. Изражението й беше на безкрайно облекчение. Тя рухна в ръцете на Лесса и остана неподвижна.

— Тя е мъртва! — изпищя една от жените и избяга, пищейки, от стаята. Гласът й отекваше надолу от каменните стени. — Мъртва… ъртва… тва… ааааа — отекна назад към поразените жени, които стояха неподвижни в шок.

Лесса положи жената обратно на леглото, гледайки изумена странно триумфалната усмивка на лицето на Гема. Отдръпна се в сянката, потресена повече от когото и да било. Тя, която никога не се беше спирала пред нищо, което би отблъснало Факс или би съсипало още повече Руата, трепереше от угризения на съвестта. Тя беше забравила в еднопосочното си увлечение, че може да има и други мотивирани от омраза към Факс. Леди Гема беше една от тях, и тя беше изпитала много повече пряка бруталност и унижения, отколкото Лесса. А Лесса беше мразела леди Гема, и беше изляла тази омраза върху жена, която заслужаваше уважението и поддръжката й много повече, отколкото порицанието й.

Лесса разтърси глава, за да разсее аурата на трагедия и отвращение от себе си, която заплашваше да я залее. Нямаше време за съжаление или разкаяние. Не сега. Не когато, довеждайки до смъртта на Факс, тя можеше да отмъсти не само за своите страдания, но и за тези на Гема!

Така трябваше. И тя разполагаше с необходимия лост. Детето… да, детето. Щеше да каже, че е живо. И че е мъжко. Драконовият ездач щеше да трябва да се бие. Той беше чул и потвърдил клетвата на Факс.

Усмивка, подобна на тази на лицето на мъртвата жена, прекоси това на Лесса, докато тя бързаше надолу по коридорите към Залата.

Тя вече почти влизаше в Залата, когато усети, че е позволила на предусещането за триумф да наруши самодисциплината й. Лесса спря на входа и бавно пое дълбоко въздух. След това отпусна рамене и слезе по стълбите, превърнала се отново в неугледна слугиня.

Носителката на вестта за смъртта хлипаше в краката на Факс.

Лесса изскърца със зъби, за да подтисне удвоената омраза към владетеля. Той беше щастлив, че леди Гема е починала, раждайки неговото дете. Дори в момента той нареждаше на истеричната жена да предаде на последната му фаворитка да се присъедини към него, без съмнение за да я обяви за своя първа дама.

— Детето е живо — извика Лесса с променен от гнева и омразата глас. — Момче е.

Факс скочи на крака, ритвайки настрана плачещата жена, и зловещо се озъби към Лесса.

— Какво казваш, жено?

— Детето е живо. Момче е — повтори тя, спускайки се по стълбите. Беше удоволствие да се види недоверието и яда на Факс. Хората на Надзирателя прекъснаха нестройните си наздравици.

— Руата има нов Господар. —

Драконите изръмжаха.

Желанието й да постигне целта си беше толкова силно, че тя пропусна да забележи реакцията на останалите в залата, както и безпричинното изръмжаване на драконите.

Факс се хвърли в действие. Той скочи през разделящото ги място, изревавайки че не приема новините. Преди Лесса да успее да се отдръпне, юмрукът му се стовари върху лицето й. Тя беше съборена встрани от стълбите, падна тежко на каменния под и остана да лежи там неподвижна като купчинка мръсни парцали.

— Спри, Факс! — преряза тишината гласът на Ф’лар, когато Господарят на Високите склонове вдигна крак да ритне неподвижното тяло.

Факс се завъртя. Ръката му автоматично се сви около дръжката на ножа.

— Беше чуто и потвърдено, Факс, — предупреди го Ф’лар с ръка, протегната в предупредителен жест, от драконови ездачи. Спазвай дадената и потвърдена клетва!

— Потвърдена? От драконови ездачи? — изкрещя Факс с ироничен смях. — Искаш да кажеш, от драконови баби — изсъска той. Очите му блестяха предизвикателно и той направи презрителен жест към тях.

Той моментално бе стреснат от скоростта, с която ножът на бронзовия ездач се появи в ръката му.

— Драконови баби? — запита Ф’лар. Присвитите му устни откриваха зъбите, в гласа му се таеше опасна мекота. Светлината на светилниците пробляскваше по кръжащото острие, докато той приближаваше към Факс.

— Баби! Паразити върху Перн. Край на силата на Уейра! Край, за добро — изръмжа Факс, скачайки напред към бойното поле.

Двамата противници усещаха суетенето зад тях, грубото разбутване на таблите, за да се освободи място за дуелиращите се. Ф’лар не можеше да си позволи да погледне към неподвижното тяло на работничката, но беше сигурен, съзнателно и инстинктивно, че тя е източникът на силата. Беше го усетил, когато тя влезе в стаята. Ръмженето на драконите го потвърди. Ако това падане я беше убило… Той се приближи към Факс, отскачайки настрани, за да избегне замаха на острието, когато Факс насочи атаката си в мощен удар.

Ф’лар лесно избягна удара, отбелязвайки обхвата на противника си, и реши, че има тук леко предимущество. Той остро си каза, че предимуществото не е особено голямо. Факс имаше несравнимо повече опит в убиването в ръкопашен бой, отколкото той, чиито дуели в тренировъчната зала винаги свършваха с първата кръв. Ф’лар реши, че трябва да избягва близкия бой с масивния Господар. Мъжът беше широкоплещест и опасен дори само с масата си. Ф’лар трябваше да използува бързина, а не груба сила.

Факс финтираше, опитвайки се да намери слаби или неприкрити места у Ф’лар. Двамата се присвиха, гледайки се от шест фута разстояние. Ръцете с ножовете се размахваха, свободните ръце разперваха пръсти, готови да сграбчат.

Факс отново нападна. Ф’лар му позволи да се доближи точно толкова, за да се отклони от удара му и да замахне с отметнатата назад ръка. Усети как платът се разкъсва под върха на ножа му и чу как Факс изръмжа. Владетелят скочи на крака по-бързо, отколкото изглеждаше способно туловището му, и Ф’лар трябваше да му убягва втори път, усещайки одраскването на ножа на Факс по тежката му уерова куртка.

Двамата обикаляха мрачно, дебнейки се един друг да открият пробиви в защитата си. Факс се метна напред, опитвайки се да превърне тежестта си в предимство срещу по-лекия и по-бърз противник, като го притисне между вдигнатата платформа и стената.

Ф’лар контрира, привеждайки се под удрящата ръка на Факс и замахвайки косо към хълбока му. Владетелят го сграбчи, дърпайки жестоко, и Ф’лар беше притиснат до другия му хълбок, напъвайки се отчаяно да удържи с лявата си ръка ръката с ножа далече. Ф’лар рязко вдигна коляно и едновременно се присви, за да подчертае удара. След това това отскочи, когато Факс изхърка и се присви от болката в слабините. Ф’лар се плъзна назад. Острото парене в лявото му рамо му сочеше, че не се е измъкнал недокоснат.

Лицето на Факс почервеня от гняв, и той изхърка от болката и шока. Но Ф’лар нямаше време да се възползува от моментното предимство, тъй като побеснелият Господар се изправи и атакува. Ф’лар трябваше бързо да се дръпне настрани, преди Факс да се сблъска с него. Ф’лар дръпна масата с месото между тях, обикаляйки я внимателно и свивайки рамото си, за да определи дълбочината на раната. Усещането беше като от изгаряне от въглен. Движенията бяха болезнени, но ръката можеше да бъде използувана.

Внезапно Факс грабна шепа парчета месо от един поднос и ги запрати по Ф’лар. Драконовият ездач отскочи, и Факс заобиколи масата със скок. Инстинктът подсказа на Ф’лар да се хвърли настрани, докато блестящото острие на ножа мина на инчове от корема му. Собственият му нож се впи в ръката на Факс. В миг те отново бяха отново лице в лице, но лявата ръка на Факс висеше неподвижно.

Ф’лар нападаше, използувайки предимството си, докато Господарят на Високите склонове отстъпваше. Но драконовият ездач подцени състоянието на противника си и получи страхотен ритник отстрани, когато се опитваше да се гмурне под финтиращия нож. Присвит от болка, Ф’лар панически се изтъркаля настрана от атакуващия го враг. Факс подскачаше напред, опитвайки се да падне върху него и да притисне по-лекия драконов ездач към пода, за да може да нанесе финален удар. Ф’лар някак си се изправи на крака, опитвайки се да се стегне и да посрещне страхотния замах на Факс. Единствено позицията му го запази. Факс се протегна твърде надалеч и изгуби равновесие. Ф’лар замахна отгоре с цялата сила, която можеше да събере, и острието на ножа му прониза незащитения гръб на Факс така, че върхът му се заби в нагръдната плоча.

Победеният Господар падна неподвижно на плочите. Силата на рухването му изби ножа от гръдната плоча, така че около инч от кървавото острие се показа обратно от гърба.

Тихичък вой проникна през мъглата на болката и облекчението. Ф’лар погледна нагоре и видя през замъглените си от потта очи жените, струпали се пред вратата към вътрешното Хранилище. Една от тях държеше добре увит предмет в ръце. Ф’лар не можа да разбере веднага значението на тази жива картина. Единственото, което се сещаше, беше че е много важно да проясни мислите си.

Той погледна надолу към мъртвеца. В убиването на човек нямаше никакво удоволствие, единствено облекчението, че той самият е останал жив. Той избърса чело с ръкав и се насили да се изправи. Хълбокът му още болеше от последния ритник, лявото му рамо гореше. Тръгна към работничката, която все още лежеше където беше паднала.

Той я обърна внимателно, забелязвайки огромната подутина на бузата й под мръсната кожа. Чу как Ф’нор да издава команди към бъркотията в залата.

Драконовият ездач положи ръка, трепереща въпреки усилието да се контролира, на гърдите й, за да провери бие ли сърцето… Биеше, бавно, но силно.

Той изпусна дълбока въздишка. Както ударът, така и падането можеха да се окажат фатални. Може би и за цял Перн.

Към облекчението се прибави отвращение. Под мръсотията беше невъзможно да се каже на колко години е това същество. Той я вдигна на ръце. Лекото й тяло не беше прекален товар дори за изстисканите му от битката сили. Знаейки, че Ф’нор ще се справи ефикасно с всяка бъркотия, Ф’лар отнесе работничката в собствената си стая.

Той остави тялото й на високото легло, след това разрови огъня и добави повече светилници на куките над леглото. Повдигаше му се само от мисълта да докосне сплъстената мръсна коса, но въпреки това той внимателно я отстрани от лицето, обръщайки главата й ту на една, ту на друга страна. Чертите й бяха дребни и правилни. Едната й ръка, свободна от парцалите, беше сравнително чиста над лакътя, но изпъстрена със синини и стари белези. Ръцете й, когато той ги взе в своите, бяха покрити с мръсотия, но по същия начин добре оформени и с деликатни кости.

Ф’лар започна да се усмихва. Да, тя беше замъглила тази ръка така умело, че той наистина се беше усъмнил какво е видял отначало. И да, под прикритието и мръсотията, тя беше млада. Достатъчно млада за Уейра. И не беше от прост произход. И, за щастие, не беше достатъчно млада, за да бъде дете на Факс. Някоя от някогашните развлечения на Господарите? Не, в нея нямаше нито следа от обикновена кръв. Тя беше от чист род, без значение кой точно, и той беше склонен да мисли, че наистина е от Руатския. Избягнала по някакъв неизвестен начин клането преди десет Оборота и изчакала времето си, за да отмъсти. Защо иначе да кара Факс да се отказва от Хранилището?

Зарадван и удивен от това неочаквано щастие, Ф’лар посегна да свали роклята от неподвижното тяло, и усети, че нещо го спира. Момичето се беше свестило. Големите й, гладни очи, гледаха към него, без страх или очакване; с внимание.

Неусетно лицето й се промени. Ф’лар наблюдаваше, усмихвайки се все по-широко, как тя променяше истинската си външност в илюзия за неприятна грозота.

— Опитваш се да объркаш драконов ездач ли, момиче? — прихна той. Не я докосна повече, и седна срещу големите дялани крака на леглото. След това скръсти ръце на гърдите си, след което внезапно промени позата си, за да облекчи болката в ранената си ръка.

— Името и длъжността ти, момиче.

Тя бавно се надигна. Чертите й не бяха вече замъглени. Тя бавно се плъзна назад към таблата откъм главата, така че да се гледат през дължината на високото легло.

— Факс?

— Мъртъв. Името ти!

Вълна на избухнал триумф заля лицето й. Тя се измъкна от леглото, изправяйки неочаквано висок ръст. — Тогава декларирам своето. Аз съм от Руатския род. Обявявам Руата за своя — произнесе тя с неочаквано звънлив глас.

Ф’лар се вгледа в нея за момент, изпитвайки удоволствие от гордата й поза. След това отметна назад глава и се разсмя.

— Това? Тази разпадаща се руина? — Той не можеше да се удържи да не забележи комизма на съчетанието на такива маниери с такова облекло. — О, не. Между другото, красива леди, ние, драконовите ездачи, чухме и потвърдихме клетвата на Факс, че се отказва от Хранилището в полза на наследника си. Трябва ли да предизвикам на дуел и бебето? Или да го удуша със собствените му пелени?

Очите й пробляснаха. Устните й се разделиха в ужасяваща усмивка.

— Няма наследник. Гема умря преди детето да се роди. Излъгах.

— Излъга? — запита ядосаният Ф’лар.

— Да — иронизира го тя с издаване на брадичка. — Излъгах. Никакво дете не се роди. Просто исках да бъда сигурна, че ще предизвикаш Факс.

Той я сграбчи за китката, засегнат от това, че на два пъти се е поддал на нейните ръчкания.

— Ти си провокирала драконов ездач да се бие? Да убива? Когато е излязъл на Търсене?

— Търсене? Какво ме интересува вашето Търсене? Отново притежавам Руата. Десет Оборота съм чакала и действувала, крояла схеми и страдала заради всичко това. Какво значение може да има вашето Търсене за мен?

На Ф’лар му се прииска да отърси този израз на нахално презрение от лицето й. Той жестоко изви ръката й така, че я изправи на крака преди да отпусне хватката си. Тя се разсмя към него, пропълзя настрани и преди той да разбере намерението й и да направи нещо скочи на крака и излетя през вратата.

Проклинайки наум, той хукна надолу по каменните коридори, знаейки, че тя ще трябва да мине през Залата, за да излезе от Хранилището. Когато обаче стигна в Залата, бягащата й фигура не се виждаше никъде сред суетящите се там.

— Идвало ли е това същество тук? — повика той Ф’нор, който за щастие стоеше до вратата на входа.

— Не. Тя ли е в края на краищата източника на силата?

— Да, тя е — отвърна Ф’лар, още по-вбесен от това, че тя се е измъкнала. Къде ли беше отишла? — И то от Руатския род!

— О-хо! Тогава ще свали ли бебето? — попита Ф’нор, посочвайки към акушерката, заела място близо до дишащото горещина огнище.

Ф’лар, който беше тръгнал да се връща, за да претърси многобройните коридори на Хранилището, спря и погледна объркано към кафявия ездач.

— Бебето ли? Какво бебе?

— Момченцето, което роди леди Гема — отговори Ф’нор, изненадан от неразбиращия поглед на Ф’лар.

— Живо ли е?

— Да. Силно бебе, казва акушерката, след като е издържало преждевременното раждане и изваждането му насила от корема на мъртвата дама.

Ф’лар отметна глава назад и прихна. Всичките й кроежи бяха провалени от Истината.

В този момент той чу не можещото да се обърка с нищо удоволствие в гласа на Мнемет, последвано от любопитното боботене на другите дракони.

— Мнемет я е хванал — изкрещя Ф’лар, ухилен ликуващо. Тръгна надолу по стъпалата, покрай тялото на бившия Господар на Високите склонове, и излезе на двора.

Той видя, че бронзовият дракон е изчезнал от мястото си на Кулата и го повика. Раздразнението привлече очите му нагоре. Той видя Мнемет да се спуска по спирала към двора. Предните му лапи държаха нещо. Мнемет информира Ф’лар, че я е видял да се катери по един от високите прозорци и просто я е вдигнал от рамката, знаейки, че драконовите ездачи я търсят. Той внимателно остави девойката на краката й и направи нещо като клетка около нея с огромните си нокти. Тя стоеше неподвижна в кръга. Лицето й беше обърнато нагоре, към клинообразната глава, която се движеше над нея.

Уер-пазачът, пищящ от ужас, гняв и омраза, се мяташе бясно на края на веригата си, опитвайки се да й се притече на помощ. Той се опита да нападне Ф’лар, когато той се приближи до двамата.

— Имаш достатъчно кураж, за да летиш, момиче — потвърди той, поставяйки благодарно ръка на един от ноктите на Мнемет. Драконът беше страшно удовлетворен от себе си и наведе глава, за да могат да бъдат почесани гънките на клепачите му.

— Знаеш ли, че не си излъгала? — запита Ф’лар, неспособен да се удържи да иронизира момичето.

Тя бавно се обърна към него. Лицето й беше неподвижно. Тя не се бои от драконите, разбра Ф’лар с удивление.

— Бебето е живо. И е момче.

Тя не успя да прикрие объркването си, и раменете й се приведоха за момент преди да се изпъчи отново.

— Руата е моя — настоя тя с напрегнат, нисък глас.

— Да, можеше да бъде, ако беше говорила с мен направо когато пристигна ятото.

Очите й се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Един драконов ездач може да даде предимство на тази, които са го заслужили. Когато дойдохме в Руатското Хранилище, миледи, аз вече бях напълно готов да предизвикам Факс, ако се наложи, въпреки Търсенето. — Това не беше цялата истина, но Ф’лар трябваше да научи това момиче колко безсмислено е да се опитва да контролира драконовите ездачи. — Ако беше обърнала каквото и да е внимание на песните на вашия менестрел, щеше да знаеш правата си. И — гласът на Ф’лар съдържаше отмъстителна нотка, която го изненада — леди Гема можеше сега да е жива. Тя, една смела душа, е изстрадала много повече от този тиранин, отколкото ти.

Нещо в поведението й му подсказа, че тя съжалява за смъртта на леди Гема, че тя я е впечатлила дълбоко.

— Какво добро ще видиш от Руата сега — запита той и с широк жест посочи към съсипания вътрешен двор и към Хранилището, към цялата непродуктивна долина на Руата. — Вече си постигнала целите си, агресията да не получи нищо и агресорът да умре.

— И това също — изфуча Ф’нор. — Всички тези Хранилища ще се върнат към законните си господари, и то твърде скоро. Едно Хранилище — един Господар. Всичко друго нарушава традицията. Разбира се, може да ти се наложи да се биеш с другите, които не вярват на това предсказание, и които са заразени от лудата алчност на Факс. Можеш ли да опазиш Руата от атака… сега… в това й състояние!

— Руата е моя!

— Руата? — Смехът на Ф’лар беше ироничен. — Когато можеш да станеш Стопанка на Уейра?

— Стопанка на Уейра? — повтори тя, шокирана от удивление.

— Да, малка глупачке. Както казах, излязъл съм на Търсене… време е да се заемеш с нещо повече от Руата. И обектът на търсенето ми си… ти!

Тя зяпна пръста му, насочен към нея, като че ли той носеше някаква опасност.

— В името на Първото Яйце, момиче, ти имаш сила в излишък, щом можеш да накараш нищо неподозиращ драконов ездач да изпълнява желанията ти. Да, но вече никога повече, защото сега ще се пазя от теб.

Мнемет изгъргори утвърдително. Звукът беше като меко рокотене в гърлото му. Той изви врата си така, че едното му око беше обърнато точно към девойката, блестейки в сумрака на двора.

Ф’лар забеляза с непредубедена гордост, че тя нито се наведе, нито се отдръпна от близостта на окото, по-голямо от главата й.

— Той обича да го чешат по гънките на клепачите — отбеляза Ф’лар с приятелски тон, сменяйки тактиката.

— Зная — отвърна меко тя и протегна ръка, за да го направи.

— Неморт е снесла златно яйце — продължи убеждаващо Ф’лар. — Смъртта й наближава. Този път трябва да имаме силна Стопанка на Уейра.

— Червената Звезда? — зяпна момичето. Изплашените й очи се обърнаха към Ф’лар. Това го изненада, тъй като досега тя не беше показвала какъвто и да било страх.

— Виждала си я, нали? Разбираш ли какво означава? —

Той забеляза как тя преглътна нервно.

— Там има опасност — започна тя почти с шепот, хвърляйки пълен с предусещане поглед на изток.

Ф’лар не запита по какъв начин тя усеща наближаването на опасността. Той беше твърдо решил да я вземе в Уейра, дори насила, ако е необходимо. Но нещо вътре в него много искаше тя да приеме това доброволно. Разбунтувана Стопанка на Уейра щеше да е още по-опасна, отколкото глупава. Това момиче имаше твърде много сила и имаше твърде голям опит в хитрости и стратегия. Щеше да бъде пагубно да я антагонизира с несправедливо отношение.

— Опасността е за цял Перн, не само за Руата — каза той, промъквайки в гласа си умоляваща нотка. — И ти си нужна. Не само на Руата — Движение на ръката му подсказа, че това е само малка част от цялата картина. — Ние сме обречени без силна Стопанка на Уейра. Без теб.

— Гема каза, че всички бронзови ездачи са нужни — промърмори тя с изумен шепот.

Какво имаше предвид с това изречение? Ф’лар се намръщи. Беше ли тя чула нещо, което беше казал той? Ф’лар наблегна на аргумента си, сигурен единствено че е закачил една чувствителна струна.

— Ти победи тук. Остави детето — той видя реакцията й на отхвърляне на тази идея и безсрамно се коригира — детето на Гема да бъде издигнато тук. Като Стопанка на Уейра ти ще ръководиш всички Хранилища, не само съсипаната Руата. Вече постигна смъртта на Факс. Остави омразата настрана.

Тя гледаше Ф’лар с размислящи очи, преценявайки думите му.

— Никога не съм планирала нещата след смъртта на Факс — бавно потвърди тя. — Никога не съм мислила какво ще стане след това.

Объркването й беше почти детско и силно разтърси Ф’лар. Той не беше имал време, нито желание да разгледа нейното удивително постижение. Чак сега той придоби известно впечатление за неукротимия й характер. Тя нямаше как да е била по-възрастна от десет Оборота, когато Факс беше избил семейството й. И въпреки това, толкова млада, тя си беше поставила цел и беше успяла да изтърпи бруталността и да избегне разкриването достатъчно дълго, за да постигне смъртта на узурпатора. Каква Стопанка на Уейра щеше да стане от нея! В традицията на тези от Руатския род. Светлината на бледата луна я правеше да изглежда млада, ранима и почти красива.

— Ти можеш да бъдеш Стопанка на Уейра — повтори той с вежлива настоятелност.

— Стопанка на Уейра? — изпусна тя недоверчиво и огледа вътрешния двор, окъпан от меката лунна светлина. Той реши, че тя се колебае.

— Или може би предпочиташ парцалите — каза Ф’лар с остър, ироничен глас. — Сплъстената коса, мръсните крака, напуканите длани? Да спиш в сламата и да ядеш обелки? Ти си млада… по-точно, предполагам, че си млада — гласът му беше открито скептичен. Тя го изгледа хладно със здраво стиснати устни. — Това ли е върхът и таванът на всичките ти амбиции? Какво си ти, ако този мъничък ъгъл от големия свят е всичко, което искаш? — Той спря за момент, след което с върховно презрение добави: — Кръвта на Руатския род е станала рядка, както виждам. Ти се боиш!

— Аз съм Лесса, дъщеря на Господаря на Руата — отвърна тя, уязвена от кръвната обида. Тялото й се изправи, очите проблеснаха, главата се вдигна гордо. — Не се боя от нищо!

Ф’лар се успокои с лека усмивка.

Мнемет обаче отметна назад глава и протегна извитата си шия в цялата й дължина. Гласът му отекна с пълната си сила надолу по долината. Бронзовият предаде на Ф’лар убеждението си, че Лесса е приела предизвикателството. Другите дракони му отвърнаха. Трелите им бяха по-високи от мъжкия рев на Мнемет. Уер-пазачът, който се беше свил на края на веригата си, надигна глас в тъничко, нервиращо скърцане, докато втрещените обитатели на Хранилището се изсипаха навън.

— Ф’нор — повика бронзовият ездач своя заместник. — Остави половината ято да пази Хранилището. Някой от близките Господари може да реши да подражава на примера на Факс. Прати един ездач до Високите склонове с добрата новина. Ти върви направо при тъкачите и говори с Л’то… Литол. — Ф’лар се ухили. — Мисля, че той би станал чудесен Надзирател и Господар-Регент в името на Уейра и на малкия Господар.

Лицето на кафявия ездач изрази задоволство от мисията му, когато той започна да разбира намеренията на водача си. След като Факс беше мъртъв и Руата под закрилата на драконовите ездачи, особено на този, който беше го беше убил, Хранилището щеше да бъде сигурно и да процъфтява под мъдро управление.

— Тя ли е причинила разрухата на Руата? — запита той бронзовия ездач.

— И почти и нашата, с машинациите си — отвърна Ф’лар. Но след като беше намерил вече достоен за внимание обект в Търсенето си, той можеше да си позволи да бъде великодушен. — Недей да ликуваш, братко — даде той бърз съвет, след като забеляза изражението на Ф’нор. — Новата кралица трябва също да бъде Впечатана.

— Аз ще се погрижа за нещата тук. Литол е отличен избор — каза Ф’нор, въпреки че знаеше, че Ф’лар не се нуждае от препоръката на когото и да било.

— Кой е този Литол? — натъртено запита Лесса. Тя беше отметнала масата сплъстена коса настрани от лицето си. В лунната светлина мръсотията беше по-малко забележима. Ф’лар забеляза как Ф’нор гледа към нея с твърде лесно разбираемо изражение и го подсети с безапелационен жест да изпълни дадените му заповеди без забавяне.

— Литол е ездач без дракон, — отговори Ф’лар на момичето, — неприятел на Факс. Той ще надзирава Хранилището добре, и то ще просперира. — След това добави убеждаващо със смазващ поглед, впит в нея: — Нали?

Тя го изгледа мрачно, без да отговори, докато той не се разсмя над объркаността й.

— Ще се връщаме в Уейра — каза той, протягайки й ръка, за да я поведе към Мнемет.

Бронзовият дракон беше протегнал глава към уер-пазача, който лежеше проснат на земята. Веригата му се беше натрупала на купчина.

— Ох — въздъхна Лесса и коленичи до гротескния звяр. Той бавно вдигна глава, пищейки жалостиво.

— Мнемет казва, че той е много стар и скоро ще заспи последния си сън.

Лесса прегърна отблъскващата глава с ръце, чешейки я по гънките на клепачите и зад ушите.

— Ела, Лесса от Перн — каза Ф’лар, нетърпелив да излети и да се маха оттук.

Тя се надигна бавно, но покорно.

— Той ме спаси. Той ме познаваше.

— Той знае, че е сторил добро — увери я Ф’лар безцеремонно, учуден от толкова необичайната за нея проява на сантименталност.

Той отново й подаде ръка, за да й помогне да се изправи на краката си и да я отведе при Мнемет.

За част от секундата той беше съборен на земята, премятайки се между камъните и опитвайки се да се изправи отново, за да посрещне противника си. Силата на първия удар обаче го беше зашеметила, и той се оказа по гръб, виждайки уер-пазача. Люспестото тяло летеше право към него.

В същия момент той чу изненаданото възклицание на Лесса и рева на Мнемет. Огромната глава на дракона летеше напред, за да блъсне уер-пазача настрани, по-далече от драконовия ездач. Но в мига, в който тялото на уер-пазача се изпъна в скок, Лесса извика:

— Не го убивай! Не го убивай!

Съскането на уер-пазача премина в страдалчески предупредителен вик и той се изви по невероятен начин във въздуха, за да промени траекторията си. Когато падна върху плочите на двора на краката си, Ф’лар чу глухото изпукване, с което силата на приземяването пречупи гръбнака му.

Преди той да успее да се изправи на краката си, Лесса прегръщаше ужасната глава с изкривено от мъка лице.

Мнемет наведе глава и нежно потупа тялото на умиращия уер-пазач. Информира Ф’лар, че животното беше се досетило, че Лесса напуска Руата, нещо, което човек от нейния род не бива да прави. Единственото, което беше могло да предположи в старческото си объркване, е че Лесса е в опасност. Когато беше чуло бързата команда на Лесса, то беше поправило грешката си с цената на живота си.

— Той само се опитваше да ме защити — добави Лесса. Гласът й прекъсваше и тя се изкашля. — Той беше единственият, на когото можех да вярвам. Единственият ми приятел.

Ф’лар потупа неловко момичето по рамото, потресен от това, че някой може да се унижи до това да твърди, че е приятел с уер-пазач. Той се намръщи от болката — падането беше отворило отново раната от нож в рамото.

— Наистина предан приятел — каза той, чакайки търпеливо, докато светлината в зелено-златните очи на уер-пазача помръкна и изчезна.

Всички дракони надигнаха глас във високата, ужасяваща нота, изправяща косите, почти извън обхвата на слуха, с която те изпращаха загиналите от техния род.

— Но той беше само уер-пазач — промърмори Лесса, изумена от жеста на уважение, с широко отворени очи.

— Драконите оказват чест на това, което те биха направили — отбеляза сухо Ф’лар, отричайки да е отговорен за това.

Още един дълъг момент Лесса гледаше надолу към отблъскващата глава. След това я положи на камъните и погали свитите крила. Бързите й пръсти отвориха ключалката, която държеше веригата около врата на уер-пазача, и тя я запрати яростно надалече.

Лесса се надигна с плавно движение и решително отиде до Мнемет, без да се оглежда настрани. Тя стъпи леко на вдигнатия крак на дракона и седна, както й посочи Ф’лар, на голямата шия.

Ф’лар огледа двора и тези от ятото, които оставаха тук. Жителите на Хранилището бяха предпочели закрилата на Голямата зала. Когато всички ездачи от ятото се отдръпнаха настрани, той се покатери на шията на Мнемет, зад момичето.

— Дръж се здраво за ръцете ми — нареди й той, хвана се за малка кожна гънка на шията и изкомандува дракона да полети.

Пръстите й се свиха спазматично около китките му, когато големият бронзов дракон се вдигна във въздуха. Огромните криле биеха силно, за да може да набере височина при вертикалното излитане. Мнемет предпочиташе да излита от върха на кула. Драконите обичаха да мързелуват. Ф’лар се огледа назад и видя другите драконови ездачи да се подреждат в линия за полет, разширявайки разстоянията помежду си, за да покрият празните места на останалите да пазят Руата.

Когато достигнаха достатъчна височина, той каза на Мнемет да се пренесе през между в Уейра.

Само едно зяпване сочеше изумлението на момичето, когато те се гмурнаха между. Въпреки че беше привикнал към игличките на страховития студ, той все още смяташе усещането за дразнещо. Но рядко някое прехвърляне отнемаше повече време, отколкото да се изкашля човек три пъти.

Мнемет изръмжа потвърждение на спокойната реакция на кандидатката, когато те се измъкнаха отново от ужасяващото между. Тя не се беше изплашила или изпищяла в паника, както правеха другите жени. Ф’лар усети с ръката, притисната до ребрата й сърцето й да удря силно, но това беше всичко.

И те вече бяха над Уейра и Мнемет свиваше криле в плъзгащ се полед в ярката дневна светлина, на половин свят разстояние от нощната Руата.

Дланите на Лесса стиснаха ръцете му, този път от учудване, докато те кръжаха над голямата каменна падина на Уейра. Ф’лар се вгледа в лицето на Лесса, зарадван от удоволствието, което виждаше върху него; тя не показваше нито следа от страх, когато те висяха хиляда драконови дължини над високите планински вериги на Бенден. След това, когато седемте дракона обявиха с рев пристигането си, на лицето й се появи недоверчива усмивка.

Другите драконови ездачи полетяха надолу в широка спирала, надолу, надолу, надолу, докато Мнемет предпочиташе да се спуска на мързеливи кръгове. Драконовите ездачи се разделиха ловко и се спуснаха всеки към своето място в пещерите на Уейра. Мнемет накрая завърши ленивото си доближаване до тяхното жилище, остро подсвирна сам на себе си, намалявайки скоростта с присвиване на крилете, и накрая леко кацна на скалистия ръб. Наведе се, когато Ф’лар пусна момичето на грубата скала, издраскана от хиляди ноктести приземявания.

— Този път води само към жилището — каза й той, когато влязоха в сводестия коридор, достатъчно широк за преминаването на големите бронзови дракони.

Когато достигнаха до огромната естествена пещера, която беше негова откакто Мнемет достигна зрелостта си, Ф’лар я огледа наново. Впечатленията му бяха поостарели през първото му продължително отсъствие от Уейра. Огромната кухина беше без съмнение по-голяма от повечето от залите, които бяха посетили заедно с Факс. Тези зали бяха предвидени да се събират в тях хора, а не да живеят дракони. Но внезапно той забеляза, че собственото му жилище е почти също така запуснато, както и цялата Руата. Бенден със сигурност беше един от най-старите драконови Уейрове, както и Руата беше едно от най-старите Хранилища, но това не можеше да бъде извинение за нищо. Колко дракони ли бяха лежали в тази кухина, за да докарат твърдата скала до това да съответствува на драконовите пропорции! Колко много крака бяха изтривали пътя зад драконовото леговище към стаята за спане и към банята, оттатък която естествен топъл извор даваше винаги чиста вода! Но гоблените по стените бяха избледнели и разнищени, и по прага и по пода имаше кални петна, които лесно биха могли да бъдат почистени.

Той забеляза как Лесса застана нащрек, когато той спря в спалнята.

— Трябва да нахраня Мнемет незабавно, така че можеш да се окъпеш първа — каза той, като претърси един сандък и намери чисти дрехи за нея, остатъци от предишните жители на стаята, но много по-прилични, отколкото сегашните й парцали. Внимателно постави обратно в сандъка бялата вълнена роба, която беше традиционното облекло при Впечатване. Тя щеше да я носи по-късно. Хвърли в краката й няколко одеяния и торбичка с каша от сапун и пясък, и посочи към гоблена, който прикриваше пътя към банята. След това я остави с купчината дрехи пред краката, тъй като тя не се беше опитала да подхване нищо.

Мнемет му съобщи, че Ф’нор храни Кант, и че той, Мнемет, също е гладен. Тя не вярваше на Ф’лар, но не се боеше от него самия.

— Че защо трябва да се бои от теб? — запита Ф’лар. — Ти си братовчед на уер-пазача, който й беше единственият приятел.

Мнемет информира Ф’лар, че той, един напълно пораснал бронзов дракон, няма никаква връзка с никакъв долен, пълзящ, окован и свитокрил уер-пазач.

— Тогава защо го изпратихте както се изпраща дракон? — запита Ф’лар.

Мнемет го осведоми високомерно, че е подходящо и справедливо да се тъжи за смъртта на предано и саможертвено същество. Дори един син дракон не би отрекъл факта, че Руатският уер-пазач не беше предал информацията, която му беше поверена, въпреки че е бил силно притиснат да го направи от самия Мнемет. Също така той беше успял чрез физическата си ловкост да насочи атаката си настрани от Ф’лар, въпреки че това му е костувало живота, което го възвисява до достойна за драконите смелост. Разбира се, че драконите биха отдали почит при смъртта му.

Ф’лар, изпитвайки удоволствие от това, че му се беше удало да подразни бронзовия дракон, се усмихна вътрешно. С голямо достойнство Мнемет се плъзна надолу към площадката за хранене.

Ф’лар скочи, след като Мнемет се приземи близо до Ф’нор. Тупването на земята му подсказа, че нямаше да е зле да беше накарал момичето да му превърже рамото. Той гледаше как бронзовият дракон се спуска към най-близкото тлъсто животно от стадото за храна.

— Излюпването наближава — приветствува Ф’нор брат си, и се усмихна нагоре към него, приклеквайки. Очите му блестяха от удоволствие.

Ф’лар кимна замислено.

— Ще има измежду кого да избираме за мъжките — изпусна той, знаейки, че Ф’нор шеговито крие ценните новини.

Те двамата гледаха как Ф’норовият Кант отдели от стадото една самка. Кафявият дракон ловко грабна дърпащото се животно с една лапа и се издигна, кацайки на един незает скален ръб, за да похапне.

Мнемет довърши първото животно и прелетя отново над стадото към площадката оттатък. Той отдели едра бягаща птица и я вдигна в ноктите си. Ф’лар наблюдаваше как той се издига, изпитвайки трепет на гордост от махащите с лекота криле, от слънчевите отблясъци по бронзовото туловище, блясъкът на сребристите нокти, разтворени за кацане. Той никога не се уморяваше да гледа как лети Мнемет или да се удивлява не несъзнателната му грациозност и сила.

— Литол беше претрупан от задълженията си, — отбеляза Ф’нор, — и ти изпраща безкрайната си почит и уважение. Той ще се справи добре в Руата.

— Това беше причината да бъде избран — изръмжа Ф’лар, въпреки всичко поласкан от реакцията на Литол. Господар-Регентството не беше достойна замяна за загубата на дракон, но все пак беше почетна отговорност.

— Във Високите склонове имаше много веселие — продължи Ф’нор, усмихнат широко, — и искрена тъга за смъртта на леди Гема. Ще бъде интересно да се види кой от претендентите ще докопа титлата.

— В Руата ли? — запита Ф’лар, гледайки надолу към полубрата си.

— Не. Във Високите склонове и другите Хранилища, покорени от Факс. Литол ще доведе свои собствени хора да пазят Руата и да дадат на каквато и да било армия отпор, ако случайно помислят да атакуват това Хранилище. Той познава много хора във Високите склонове, които биха предпочели да сменят Хранилището, дори при положение че Факс вече не е вече господар там. Той смята да стигне до Руата колкото се може по-бързо, така че хората ни скоро ще могат да се присъединят към нас.

Ф’лар кимна утвърдително, обръщайки се да поздрави още двама от ятото си, сини ездачи, които се спуснаха с драконите си на площадката за хранене. Мнемет прелетя пак в търсене на още птиче месо.

— Той не яде много — коментира Ф’нор. — Кант още се тъпче.

— Кафявите бавно достигат пълна зрелост — подчерта Ф’лар, забелязвайки с удовлетворение как очите на Ф’нор пробляснаха ядосано. Това ще го научи да съобщава новините.

— Р’гул и С’лел са се върнали — изрече накрая кафявият ездач.

Двата сини дракона бяха докарали стадото до лудост. То пищеше и тъпчеше всичко в страха си.

— И другите също са повикани — продължи Ф’нор. — Неморт вече е почти вкочанена. — Той вече не можеше да се сдържа повече. — С’лел е довел две. Р’гул има пет. Със силна воля, казват, и красиви.

Ф’лар не каза нищо. Беше очаквал, че тези двамата ще доведат по много кандидатки. Нека докарат стотици, ако искат. Той, Ф’лар, бронзовият ездач, имаше в лицето на единствената си кандидатка победителката.

Раздразнен, че новините предизвикаха толкова слабо впечатление, Ф’нор се надигна.

— Трябваше да се върнем обратно за онази в Кром и за хубавата…

— Хубавата? — иронизира го Ф’лар и повдигна вежда в знак на презрение. — Хубава? Йора беше хубава — изплю той цинично.

— К’нет и Т’бор са докарали съперници от запад — добави бързо и загрижено Ф’нор

Накъсаният от вятъра рев на завръщащи се дракони отекна във въздуха. И двамата мъже вдигнаха глави към небето и видяха двойните спирали на две завръщащи се ята от по двадесет души.

Мнемет вдигна високо глава с гръмко мъркане. Ф’лар го повика, доволен, че драконът не се възпротиви при зова, въпреки че не беше хапнал особено много. Бронзовият ездач, отдавайки дружелюбен салют към брат си, стъпи на протегнатия крак на Мнемет и беше издигнат обратно нагоре към жилището си.

Мнемет хълцаше разсеяно, докато двамата вървяха по късия проход към прага на вътрешната зала. Той се отпусна във вдлъбнатото си легло и се настани удобно на изсечения камък. След като драконът се протегна и отпусна удобно клинообразната си глава, Ф’лар се приближи до него. Мнемет изгледа приятеля си с по-близкото око. Многобройните му фасети пробляскваха и се местеха, вътрешните клепачи постепенно се затваряха, докато Ф’лар чешеше успокояващо гънката на клепача.

Незапознатите можеха да сметнат такова наблюдаване за нервиращо. Но от момента преди двадесет години, когато големият Мнемет беше пробил черупката си и се беше измъкнал на Площадката за Излюпване, люлеейки се на слабите си крака, пред момчето Ф’лар, драконовият ездач смяташе тези тихи моменти за най-приятните от целия ден. Нямаше по-голямо уважение, което можеше да бъде оказано на човека, отколкото доверието и приятелството на крилатите животни на Перн. Защото лоялността, която драконите спазваха към избрания от тях от човешкия род от момента на Впечатването нататък, беше непоколебима и пълна.

Вътрешното задоволство на Мнемет беше такова, че голямото око бързо се затвори. Драконът заспа, само върхът на опашката му стоеше изправен, сигурен белег, че той ще се събуди мигновено, ако се наложи.

Лесса изчака, докато звукът от стъпките на драконовия ездач подсказа, че той наистина е излязъл. Тя бързо претича през голямата пещера и чу стържене на нокти и свистене на могъщи крила. Премина бързо през късия проход, чак до ръба на зеещия вход. Бронзовият дракон се виеше долу, в по-широкия край на дългия около миля празен овал, който представляваше Бенденският Уейр. Тя беше чувала за Уейровете, както и всеки жител на Перн, но да бъдеш в един от тях беше съвсем различно нещо.

Тя огледа нагоре, наоколо, надолу голата скална повърхност. Единственият начин да се излезе оттук беше на крилата на дракон. Най-близките отвори на пещери бяха на недостижимо разстояние, над нея откъм едната страна и под нея откъм другата. Беше изолирана тук сигурно.

Стопанка на Уейра, беше й казал той. Негова жена? На неговия Уейр? Това ли беше имал предвид? Не, впечатлението, което тя беше получила от дракона, беше по-различно. Внезапно тя се досети, че е странно, че е разбрала дракона. И обикновените хора ли бяха способни на това? Или това се дължеше на кръвта на драконови ездачи в нейния род? Във всеки случай Мнемет беше имал предвид нещо повече, някакъв специален ранг. Следователно те трябва да са я имали предвид за Стопанка на Уейра заедно с неизлюпената драконова кралица. Само че как тя, или те, щяха да го направят? Тя си спомняше мъгливо, че когато драконовите ездачи излезеха на Търсене, те издирваха определени жени. Следователно тя беше една от няколкото претендентки. И въпреки това бронзовият ездач й беше предложил поста като че ли единствено тя е подходяща. Той май беше доста голям мечтател. Арогантен, но не нагъл като Факс.

Тя виждаше как бронзовият дракон се спуска към бягащото стадо, видя нападението, видя как се изви нагоре, за да кацне на една далечна площадка, за да се нахрани. Инстинктивно се дръпна назад от отвора, назад в тъмнината и относителната сигурност на коридора.

Хранещият се дракон събуждаше спомени за ужасни истории. Истории, над които тя се беше надсмивала, но сега… Беше ли истина, че драконите ядат човешко месо? Беше ли… Лесса спря тази мисъл. Драконите бяха не по-малко жестоки от хората. Но те поне бяха движени от животински нужди, а не от животинска алчност.

Убедена, че драконовият ездач ще бъде зает известно време, тя отиде през голямата пещера в стаята за спане. Грабна бързо дрехите и торбичката с каша и се мушна в банята. Тя беше малка, но подходяща за целта си. Широк каменен ръб образуваше частична стена на басейна за къпане. Имаше скамейка и няколко подставки за сушене на дрехи. В светлината на кандилата тя виждаше, че близката част на басейна беше запълнена с пясък така, че човек да може да застане удобно. След това имаше постепенно спускане към по-дълбоката вода, която се плискаше в каменната стена на отсрещната страна.

Да бъде чиста! Да бъде чиста и да може да остане така. С отвращение, не по-малко от това на драконовия ездач, тя се измъкна от остатъците от парцалите и ги ритна настрани, не знаейки къде да ги изхвърли. След това гребна солидна шепа каша и, накланяйки се над басейна, я намокри.

Кашата бързо се превърна в кал, и тя изтърка дланите и лицето си. Намокряйки още каша, се зае с ръцете и краката, после с тялото и стъпалата. Продължи да търка, докато полузарасналите белези започнаха да кървят. След това стъпи, или по-точно скочи в басейна, поемайки дъх, докато топлата вода отмиваше мръсотията от тялото й. Тя се гмурна под повърхността, разтърсвайки глава, за да намокри косата си напълно. След това бързо втри в нея още каша, чистейки и разтърквайки, докато най-накрая усети, че косата й като че ли е чиста. Като че ли това отне години. Големи кълба косми плуваха настрани като странни паяци с разперени крака към далечната страна на басейна и след това биваха отнесени далеч от погледа й. Тя с удоволствие отбеляза, че водата непрекъснато циркулира, подменяйки мръсната с чиста. Отново насочи вниманието си към тялото, търкайки впилата се мръсотия, докато кожата й светна. Това беше ритуално измиване от нещо повече, отколкото външната мръсотия. Тя изпитваше приятно усещане, близко до екстаз, от лукса да бъде чиста.

Решила най-накрая, че тялото й е толкова чисто, колкото едно дълго къпане може да го направи, Лесса за трети път се зае с косата си. След това излезе от басейна почти насила. Изви косата си и я събра на главата, докато се подсуши. След това измъкна дрехите и премери една от тях. Тъканта, мекозелена на цвят, беше гладка под сбръчканите от водата пръсти, въпреки здравата хватка на загрубелите й ръце. Надяна я през глава. Дрехата беше свободна, но по-тъмнозеленото горно облекло имаше пояс, който тя затегна здраво около кръста си. Полата престана да бъде дрипава купчина парцалчета и се виеше тежко около глезените й, карайки я да се усмихне от чисто женско удоволствие. Тя взе чиста кърпа и започна да подсушава косата си.

До ушите й стигна приглушен звук и тя спря с вдигнати ръце и наклонена на една страна глава. Заслуша се неподвижно. Да, това бяха звуци отвън. Драконовият ездач и животното му сигурно се връщаха. Тя направи обидена гримаса сама на себе си заради ненавременното прекъсване и затърка косата си още по-енергично. Прекара пръсти през полувлажните кичури, спирайки на сплъстяванията. След това се опита да приглади косата си, бутайки я напразно зад ушите. Наложи се да претърси лавиците, където намери, както и се надяваше, метален гребен с редки зъби. Атакува с него отново непокорната коса, и с цената на много охкане и пъшкане, докато безцеремонно разкъсваше многогодишните сплъстявания, тя най-накрая успя да я подреди.

Вече суха, косата й внезапно оживя, пукайки под пръстите й и прилепвайки към лицето, гребена и роклята. Беше трудно коприненият облак да бъде контролиран. Косата беше по-дълга, отколкото тя беше предполагала. Чиста и несплъстена падаше до кръста й — когато не залепнеше за дланите.

Лесса спря, ослушвайки се, но не чу нито звук. Приближи се до завесата и огледа внимателно спалнята. Беше празна. Вслуша се и улови лесно разбираемите мисли на спящия дракон. Е, добре, тя по-скоро би посрещнала мъжа в присъствието на спящ дракон, отколкото в спалня. Пресече стаята и забеляза с крайчеца на окото си странна жена, когато минаваше покрай полирано парче метал, окачено на стената.

Тя спря на място, удивена, зяпнала с недоверие към лицето, отразено от метала. Едва когато вдигна ръце към издадените си скули в жест на неволна изненада и отражението повтори жеста й, разбра, че гледа себе си.

Какво пък, момичето в огледалото беше по-хубаво от леди Тела, и дори от дъщерята на шивача! Но толкова слабо. Ръцете й сами се отпуснаха към шията, към стърчащите ключици, към гърдите й, които не отразяваха напълно общата й слабота. Дрехата беше твърде широка за нея, отбеляза тя с неочаквано надигане на тщеславие, родено в момента на удовлетворено оценяване. И косата й… Тя стоеше около главата й като ореол. Не искаше да лежи мирно. Лесса я приглади с нетърпеливи пръсти, автоматично бутвайки кичурите напред пред лицето си. В момента, в който раздразнено ги бутна назад, досещайки се, че няма нужда от това прикритие, косата се разпиля отново.

Лек звук, стържене на ботуш по камък, я изтръгна от замечтаното състояние. Тя изчака, преминавайки мигновено към очакване той да се появи. Внезапно усети срамежливост. Лицето й беше голо пред света, косата й скрита зад ушите, тялото очертано от прилепващите дрехи, тя беше лишена от привичната й анонимност и поради това беше, по своя преценка, уязвима.

Лесса гордо подтисна желанието да избяга, ирационалния страхов шок. Гледайки се в металното огледало, тя изпъчи рамене и вдигна високо глава. Косата й запука от движението, разлюля се и се премести около главата й. Тя беше Лесса от Руата, от стар благороден Род. Вече не се нуждаеше от прикритие, за да се пази, така че трябваше гордо да стои с открито лице пред света… и този драконов ездач.

Тя решително прекоси стаята, бутвайки настрани гоблена, който прикриваше отвора към голямата пещера.

Той беше там, до главата на дракона, чешеше гънките на клепачите му с изненадващо нежно изражение. Това беше една жива картина, която напълно съответствуваше на чутото от нея за драконовите ездачи.

Разбира се, тя беше чувала за странната близост между дракон и ездач, но сега за пръв път разбираше, че и обичта е част от тази връзка. Че този студен, резервиран човек е способен на толкова дълбоки емоции. Той беше достатъчно нетактичен с нея над стария уер-пазач. Нищо чудно, че животното беше предположило, че той й мисли злото. Драконите бяха много по-толерантни, припомни си тя с неволно изсумтяване.

Той се обърна бавно, като че ли не желаеше да остави бронзовия звяр. Забеляза я и се завъртя към нея с внимателен поглед, когато забеляза променената й външност. С бързи, стегнати стъпки измина разстоянието до нея и я избута обратно в спалнята, хващайки със силната си ръка нейната за лакътя.

— Мнемет е похапнал малко и ще има нужда от спокойствие, за да си почине — каза той с тих глас, като че ли това беше най-важното нещо. След това бутна тежкия гоблен отново на мястото му, пред отвора.

След това се отдръпна от нея, обръщайки я от една страна на друга, оглеждайки я старателно. По лицето му прелетя любопитно и леко изненадано изражение.

— Измила си се… хубава, да, почти хубава — изпусна той с такова доволно снизхождение в гласа, че тя грубо се отдръпна настрани от него. Самолюбието й беше засегнато. Смехът му беше подигравателен. — Как би могъл някой да предположи, в края на краищата, какво има под мръсотията на… на десет пълни Оборота, бих казал? Да, ти определено си достатъчно хубава, за да убедиш Ф’нор.

— Трябва ли Ф’нор да бъде убеден на всяка цена? — запита тя с леден тон, грубо отблъсната от поведението му.

Той я гледаше с усмивка, докато накрая не й се наложи да стисне юмруци, за да се удържи от желанието да цапардоса това усмихнато лице.

— Няма значение, трябва да похапнем, и ще искам от теб една услуга — каза той накрая. Виждайки удивеното й изражение, той се обърна със зла усмивка, когато движението му показа запечената кръв по левия ръкав. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да промиеш раните, получени с чест по време на боя заради теб.

Той бутна настрани част от драперията, която прикриваше вътрешната стена и изръмжа: — Храна за двама! — в черна дупка в голия камък.

Тя чу подземно ехо далече отдолу, когато гласът му отекна през дългия тунел.

— Неморт е вече почти вкочанена — каза той, докато вземаше разни неща от друг прикрит от драперията отвор, — и Излюпването скоро ще започне.

Стомахът на Лесса се сви на студена топка при споменаването на Излюпването. Най-веселите истории за дракони, които тя беше чувала, бяха смразяващи, а най-мрачните — отвратително мъртвешки. Тя смутено пое нещата, които той й подаде.

— Какво? Изплашена ли си? — иронизира я драконовият ездач, спирайки за момент, след като съблече разкъсаната и окървавена риза.

С поклащане на глава Лесса насочи вниманието си към широкоплещестия, мускулест гръб. Бледата кожа на тялото беше декорирана със засъхнали кървави струйки. От раната на рамото сълзеше свежа кръв, тъй като събличането на ризата беше разкъсало меките съсиреци.

— Ще имам нужда от вода — каза тя и забеляза, че сред нещата, които той й е подал, има плоска паничка. Тя бързо отиде до басейна, чудейки се как е могла да се съгласи да отиде толкова далече от Руата. Макар и в руини, тя беше нейна и й беше позната от Кулата до най-дълбоките изби. В онзи момент, когато идеята беше предложена и коварно проведена от драконовия ездач, тя се чувствуваше способна на всичко, след като най-сетне беше постигнала смъртта на Факс. Сега всичко, което можеше да направи, беше да се пази да не разлее водата от паничката, която необяснимо трепереше в ръцете й.

Тя се насили да се занимава само с раната. Порязването беше лошо, дълбоко където се беше забил върхът на ножа и разкъсано надолу във все по-плитък разрез. Пръстите й усещаха гладката му кожа, докато промиваше раната. Въпреки желанието си тя усети мъжката му миризма, съставена не чак толкова неприятно от пот, кожа и странен мускусен дъх, който сигурно идваше от близостта с драконите.

Въпреки че сигурно го болеше, докато тя почистваше съсирената кръв, той не показваше никакви признаци на дискомфорт, като че ли беше безчувствен към операцията. Тя беше още по-обидена от това, че не може да го подразни чрез грубо третиране, за да си върне за неговото неуважение към чувствата й.

Тя изскърца гневно със зъби, докато втриваше старателно целебния балсам. След това направи неголяма превръзка и я пристегна здраво с други ивици от разкъсана дреха. След това отстъпи назад, привършила с лечението си. Той сви ръка изпитателно в ограничаващата го превръзка, и движението раздвижи мускулите по гърба му.

Когато се обърна към нея, очите му бяха тъмни и замислени.

— Бяхте много внимателна, миледи. Благодаря. — Усмивката му беше иронична.

Тя отстъпи назад, когато той се надигна, но той само отиде до сандъка и взе чиста, бяла риза.

Дочу се приглушено бучене, което бързо се засили.

Ръмжене на дракони? — чудеше се Лесса, опитвайки се да подтисне налудничавия страх, надигащ се в нея. Излюпването ли беше започнало? Тук нямаше леговище на уер-пазач, в което да се укрие.

Когато разбра объркването й, драконовият ездач се разсмя весело, и с поглед към нея отдръпна настрана един гоблен точно когато някакъв шумен механизъм в канал в стената избута в полезрението й поднос с храна.

Засрамена от необоснования си страх и вбесена от това, че той го беше отбелязал, Лесса седна инатливо на покритата с кожа стенна седалка, желаейки му от сърце най-различни сериозни и болезнени рани, които тя да може да превърже с невнимателни ръце. Нямаше да пропусне бъдещите възможности.

Той постави подноса на ниската маса пред нея, хвърляйки на пода купчина кожи вместо стол за самия него. Имаше хляб, месо, купа клах, изкусително жълто сирене и дори няколко парчета зимни плодове. Тя дори не се протегна към храната, въпреки че мисълта за парче плод, който да е изсъхнал вместо развален, напълни устата й със слюнка. Той погледна нагоре към нея и се намръщи.

— Дори в Уейра дамата първа разчупва хляба — каза той и кимна с уважение към нея.

Лесса се изчерви, несвикнала на каквито и да било комплименти и определено несвикнала да яде първа. Тя разчупи парчето хляб. То не приличаше на нищо, което тя беше яла някога. Първо, беше прясно. Брашното е било внимателно пресято, без следи от пясък или люспи. Тя взе резена сирене, който той й протегна, и то също имаше необикновено приятен остър вкус. Много окуражена от този белег на промяна в статуса й, Лесса се протегна за най-голямото парче плод.

— Виж сега — започна драконовият ездач и ръката му докосна нейната, за да привлече вниманието й.

Тя изпусна виновно плода, мислейки, че е сбъркала, и го загледа, размишлявайки над грешката си. Той вдигна плода и го постави отново в ръката й, докато продължаваше да говори. Тя си гризна от него, обезоръжена, и насочи към мъжа цялото си внимание.

— Слушай ме внимателно. Не бива да показваш страх нито за миг, каквото и да става по време на Площадката на Излюпването. И не бива да я оставяш да преяжда. — Намръщен израз прекоси лицето му. — Една от главните ни задачи е да пазим драконите да не преяждат.

Лесса изгуби интерес към вкуса на плода. Остави го внимателно в купата и се опита да разбере това, за което той не беше споменал пряко, но тонът на гласа му намекваше. Тя погледна лицето на драконовия ездач, виждайки го за пръв път не като символ, а като човек.

Студенината му всъщност беше предпазливост, реши тя, а не липса на емоции. Гордостта му сигурно целеше да намали впечатлението за младостта му, тъй като той не можеше да е много по-възрастен от Лесса по Обороти. В него имаше някаква тъмнина, която не беше зла; това беше някакво търпение, пълно с тъжни размисли. Тежката черна коса тръгваше назад от високото чело, за да достигне почти до яката на ризата. Плътните черни вежди твърде често се събираха заедно в проблясък на извито високомерие, докато той поглеждаше надолу, вирнал започващия от челото нос към жертвата си. Очите му, светлокафяви до степен да изглеждат златни, бяха твърде подходящи за отразяване на емоции като цинизъм или студена омраза. Устните му бяха тънки, но добре оформени и почти приятни със спокойната си хармония. Защо трябваше винаги да придръпва уста на една страна в недоверие или в някоя от тези сардонични усмивки? Той можеше да бъде смятан за красив, предположи тя чистосърдечно, тъй като правеше впечатление на неотразимо привличане. И в този момент беше съвършено спокоен.

Той наистина имаше предвид точно каквото беше казал. Не искаше тя да се плаши. Нямаше никаква причина тя, Лесса, да се бои.

Той много искаше тя да успее. Да пази кого от това да преяжда с какво? Стадни животни? Новоизлюпеният дракон сигурно не беше способен да изяде цяло животно. Това изглеждаше достатъчно проста задача за Лесса. Уер-пазачът се беше подчинявал само на нея и на никой друг в Руатското Хранилище. Тя беше успяла да разбере големия бронзов дракон и дори беше успяла да му изшътка, когато беше преминала под полезрението му от Кулата на път за акушерката. Главната задача? Нашата главна задача?

Драконовият ездач гледаше към нея очакващо.

— Нашата главна функция? — повтори тя. В намека й се съдържаше неизречена молба за повече информация.

— Ще ти разкажа повече за това после. Първо по-първите неща — каза той нетърпеливо, пресичайки по-нататъшните въпроси.

— Но какво става? — настоя тя.

— Казвам ти това, което беше казано на мен. Нищо повече и нищо по-малко. Помни тези две неща. Забрави страха и не й позволявай да преяде.

— Но…

— Ти обаче имаш нужда да ядеш. Ето. — Той набоде парче месо на ножа си и й го подаде, мръщейки се докато тя не успя да го преглътне. Той смяташе да я насили да хапне още, но тя сграбчи полуизядения плод и захапа твърдата сладка сфера. Вече беше изяла повече, отколкото беше свикнала да яде за цял ден в Хранилището.

— В Уейра скоро ще ядем по-добре — отбеляза той, измервайки подноса с пожълтяло око.

Лесса беше изненадана, тъй като по нейна преценка това беше истинско пиршество.

— Повече ли е, отколкото си свикнала? Да, забравих, че ти напусна Руата само кожа и кости.

Погледът й изстина.

— Ти се справи добре в Руата. Нямах предвид да те критикувам — добави той, усмихвайки се на реакцията й. — Но пробвай да се погледнеш — посочи той към нея. Лицето му отново беше прекосено от любопитното изражение, полуусмихнато, полузамислено. — Трябваше да се досетя, че ще си хубава, след като се измиеш. — отбеляза той. — Но не и че ще имаш такава коса. — Този път изразът му беше открито удивен.

Тя неволно вдигна ръка към главата си и косата пропука под пръстите й. Но какъвто и отговор да смяташе да даде тя във възмущението си, той пресекна преди още да е започнал. Неестествено пищене запълни стаята.

Звукът предизвикваше вибрация, която пробяга от костите зад ушите й надолу по гръбнака. Звукът пронизваше черепа й, въпреки защитата на ръцете. И изчезна внезапно, както и се появи.

Преди тя да разбере какво става, драконовият ездач вече я беше сграбчил за китката и я бутна към сандъка.

— Сваляй тези — нареди той, сочейки роклята и туниката й. Когато тя го зяпна глупаво, той вдигна свободната бяла роба, без ръкави и колан, просто два слоя фин плат, закопчан на раменете и отстрани. — Сваляй ги, или да ти помогна? — запита той без нито капка търпение.

Пищящият звук се повтори, и дразнещият му тон раздвижи пръстите й по-бързо. Тя бързо разкопча дрехите, които носеше, и ги остави да се плъзнат в краката й, докато той нахлузи отгоре й бялата роба. Тя успя да пъхне ръцете си на съответните места, и той я грабна за китката отново и хукна навън от стаята. Косата й се мяташе след нея, оживяла от статичното електричество.

Когато те достигнаха голямата пещера, бронзовият дракон стоеше в центъра й и главата му беше обърната към отвора на спалнята. Той се стори нетърпелив на Лесса. В големите му очи, които толкова я удивляваха, блестяха искри. Държанието му подсказваше вътрешно задоволство от големите размери, и от гърлото му се изтръгна високо свистене, няколко октави под дразнещия звук, който ги беше стреснал.

Както бързаха в нетърпението си, драконът и човекът изведнъж спряха. Внезапно Лесса разбра, че обсъждат нея. Внезапно голямата глава на дракона се оказа точно пред нея. Носът му закриваше всичко останало. Тя усети топлото му издишване, леко дъхащо на фосфор. Чу го да информира драконовия ездач, че одобрява все повече и повече тази жена от Руата.

С дръпване, което разтърси главата й, драконовият ездач я повлече през прохода. Драконът се понесе след тях с такава скорост, че Лесса беше уверена, че те ще изхвръкнат от каменния праг. Някак си обаче точно преди съдбовната крачка тя беше вдигната на бронзовата шия и драконовият ездач я придържаше здраво за кръста. Същото плавно движение продължи в плъзгане през голямата чаша на Уейра към по-високата стена насреща. Въздухът беше пълен с криле и драконови опашки, прорязван от хор от звуци, отекващи отново и отново през каменната долина.

Мнемет пое курс, който според Лесса щеше да доведе до пряко сблъскване с друг дракон, право към огромна кръгла чернота в склона, високо нагоре. Като по магия животните влетяха вътре. Огромните разперени крила на Мнемет почти достигаха двете страни на отвора.

Проходът отекваше около тях с грохота на крила. Въздухът я притисна бързо. След това внезапно влетяха в гигантска пещера.

Сигурно цялата планина трябва да е куха, мислеше си Лесса, не вярвайки на очите си. Драконите се бяха подредили по стените на огромната пещера по рангове, сини, зелени, кафяви и само още две големи бронзови животни като Мнемет, на скалните ръбове, предназначени да побират стотици. Лесса се хвана здраво за люспите на бронзовата шия пред нея, инстинктивно усещайки настъпването на голямо събитие.

Мнемет профуча надолу, подминавайки ръба с бронзовите дракони. След това всичко, което Лесса можеше да гледа, беше намиращото се на пясъчния под на голямата пещера: драконови яйца. Купчина от десетина чудовищни, пъстри яйца. Черупките им се движеха в спазми, докато люпилото си пробиваше път навън. На една страна, върху издигната част от пода, лежеше златно яйце, наполовина по-голямо от пъстрите. Точно зад него лежеше неподвижното охрено туловище на старата кралица.

В момента, в който разбра, че Мнемет се насочва към това яйце, Лесса усети как ръцете на драконовия ездач я повдигат от шията на животното.

Тя го сграбчи инстинктивно. Ръцете му се втвърдиха и неумолимо я бутнаха надолу. Очите му, горящи с махагонов огън, се впиха в нейните.

— Не забравяй, Лесса!

Мнемет добави окуражаваща нота. Едното от големите му фасетни очи беше обърнато към нея. След това се издигна от пода. Лесса почти вдигна ръка умоляващо, лишена от всяка поддръжка, дори от непрестанното вътрешно принуждение, което я поддържаше да се бори, за да отмъсти на Факс. Тя видя как бронзовият дракон каца на първата площадка, на малко разстояние от останалите бронзови зверове. Драконовият ездач слезе, и Мнемет огъна извитата си шия, докато главата му легна до неговия ездач. Мъжът се протегна и разсеяно, както се стори на Лесса, погали животното.

Високи писъци и охкания отвлякоха вниманието на Лесса от него, и тя видя повече дракони да се спускат в бръснещ полет. Всеки ездач оставяше млада жена, докато там се събраха дванадесет момичета, включително Лесса. Тя остана на малко разстояние от тях, докато те се сбиха едно в друго. Тя ги изгледа с любопитство, презирайки сълзите им, въпреки че нейното сърце сигурно биеше не по-малко бързо от техните. Тя не смяташе, че сълзите ще й помогнат с нещо. Момичетата не бяха наранени по никакъв начин, доколкото тя можеше да види, защо тогава толкова плакане? Презрението й към тяхното блеене я накара да усети собственото си безразсъдство, и тя пое дълбоко въздух, за да противостои на пронизалия я студ. Нека те се боят. Тя беше Лесса от Руата и нямаше нужда да се бои.

Едва тогава златното яйце се раздвижи конвулсивно. Изпищявайки като една, девойките отскочиха надалеч от него, с гърбове към каменната стена. Една от тях, красива блондинка с коса, люлееща се току над земята, замалко не стъпи извън издигнатия под, спря с писък и страхливо се отдръпна назад към относителното спокойствие на другите момичета. Лесса се завъртя, за да види каква може да е причината за ужаса на лицето на девойката. И тя самата отстъпи неволно назад.

На главната част от пясъчната арена няколко от яйцата вече бяха широко разчупени. Дракончетата, промъквайки се несигурно, се движеха срещу — и Лесса преглътна — момчетата, застанали твърдо в полукръг. Някои от тях не бяха по-големи, отколкото тя беше в деня, когато армията на Факс се беше стоварила върху Руатското Хранилище.

Писъците на жените притихнаха до приглушени охкания и ридания, когато едно от дракончетата се пресегна с нокти и челюсти, за да грабне едно от момчетата.

Лесса се насили да гледа, докато младият дракон буквално смаза момчето, запращайки го настрани, като че ли неудовлетворен от нещо. Момчето не помръдна, и Лесса можеше да види как кръвта от причинените от дракона рани попива в пясъка.

Друго драконче се приближи до друго момче и спря, пляскайки с мокрите си криле безсилно. Изви набръчканата си шия и изкряка пародия на окуражаващото припяване, което често тананикаше Мнемет. Момчето несигурно повдигна ръка и започна да чеше гънката на клепача. Не вярвайки на очите си, Лесса гледаше как дракончето наклони глава, приближавайки я към момчето. Припяването му ставаше все по-меко. Лицето на детето се разтвори в невярваща усмивка на щастие.

Откъсвайки очите си от изумителното зрелище, Лесса видя, че друго драконче върши същото с друго момче. На арената се появиха още два дракона. Един от тях беше съборил едно момче и се разхождаше отгоре му, без да забелязва, че ноктите му оставят големи рани. Дракончето, което го беше последвало, се спря при раненото дете, навеждайки главата си към лицето му, заприпява разтревожено. Докато Лесса гледаше, момчето успя да се изправи на краката си. Сълзи от болка течаха по бузите му. Тя го чуваше как моли дракона да не съжалява, и че той е само малко одраскан.

Нещата свършиха много бързо. Младите дракони се разделиха по двойки с момчетата. Зелените ездачи се спуснаха долу, за да отнесат неприетите. Сините ездачи кацнаха на пода с животните си и поведоха двойките навън от пещерата. Младите дракони пищяха, мъркаха и пляскаха с мокри криле, докато се олюляваха навън, окуражавани от новопридобитите си другари по Уейр.

Лесса решително се обърна назад към клатещото се златно яйце, знаейки какво да очаква и опитвайки се да предрече какво успелите момчета бяха или не бяха направили, за да не ги изолират малките дракончета.

По златната черупка пролази пукнатина, която бе посрещната с ужасени писъци от момичетата. Някои бяха припаднали и приличаха на малки купчинки бял плат, други бяха прегърнати от пипалата на общия страх. Пукнатината се разшири и се подаде клинообразна глава, последвана бързо от блестяща в злато шия. Лесса се учуди с неочаквано спокойствие колко ли време би било нужно, за да порасте животното, като се имат предвид без съмнение малките му размери при раждането. Защото главата беше по-голяма от тези на малките дракони, а те бяха достатъчно големи, за да смачкат жилави момчета на по десет пълни Оборота.

Лесса дочу гръмко напяване откъм залата. Хвърляйки поглед към наблюдаващите, тя разбра, че то идва от наблюдаващите бронзови дракони, защото това беше раждането на тяхната партньорка, тяхната кралица. Напяването се засили когато черупката се разчупи на парчета и се появи златното, блестящо тяло на новата женска. Тя се измъкна, забивайки острата си човка в мекия пясък, и попадна за момент в капан. След това се изправи, пляскайки с мокрите си криле, смешна и нелепа с тромавата си слабост, и внезапно, с неочаквана бързина, се хвърли към вкаменените от ужас момичета. Преди Лесса да успее да мигне, тя разтърси първото момиче с такава злоба, че се чу как главата й изпуква и тя рухна неподвижна на пясъка. Изоставяйки я, драконицата скочи към второто момиче, но не прецени правилно разстоянието и падна, посягайки с нокът да се опре и раздирайки тялото на девойката от рамото до бедрото. С писъка си смъртно раненото момиче отвлече дракона и изтръгна останалите от ужасения им транс. Те се пръснаха в паническо объркване, тичайки, бягайки, скачайки, спъвайки се, падайки по пясъка, към изхода, през който бяха излезли момчетата.

Когато златистият звяр, пищейки жално, се хвърли надолу от издигнатата арена към пръснатите жени, Лесса скочи. Защо това глупаво, празноглаво момиче не беше отстъпило настрана, помисли си Лесса, сграбчи клинообразната глава, не много по-голяма на тази възраст от собственото й тяло. Дракончето беше толкова тромаво и слабо, че само си беше най-злият враг.

Лесса завъртя главата така, че многофасетните очи да погледнат към нея… и се оказа изгубена в този дъгоцветен поглед.

Изпълни я чувство на радост, чувство за топлина, нежност, чиста възбуда, и мигновено респект и уважение заляха ума, сърцето и душата й. Никога повече нямаше да й липсва адвокат, защитник, сърдечна приятелка, знаеща всеки миг настроението на ума и сърцето й, нейните желания. Колко чудесна е Лесса, вмъкна се някаква мисъл в нейните представи, колко е красива, колко е приятна, колко мъдра, колко смела и умна!

Механично Лесса се протегна да почеше точното място на меките гънки на клепачите.

Дракончето премига към нея тъжно, съжалявайки, че я е изплашило. Лесса успокояващо потупа леко влажната, мека шия, извита доверчиво към нея. То се плъзна на една страна и едното крило се набучи на задния му нокът. Болеше. Лесса внимателно повдигна неправилно поставения крак, освободи крилото и го сгъна обратно до гръбнака.

От гърлото на драконицата се понесе тихо мъркане. Очите й следяха всяко движение на Лесса, отправи към нея лек намек. Лесса покорно се погрижи за другата клепачна гънка.

Дракончето извести, че е гладно.

— Ей сега ще ти намерим нещо за хапване — увери я Лесса оживено и премига към нея с удивление. Как можеше да бъде толкова груба? Та нали тази малка фурия току-що беше сериозно ранила, ако не и убила, две жени.

Тя не можеше да повярва, че може изведнъж да изпита такава симпатия към животното. Въпреки това, да защищава новоизлюпеното беше за нея най-естественото нещо на света.

Дракончето изви шията си, за да погледне Лесса право в очите. Рамот повтори натъжено колко отчаяно гладна е, толкова дълго затворена в тази черупка без каквато и да е храна.

Лесса се учуди откъде може да знае името на златната драконица, на което Рамот отговори: Защо да не си знам собственото име, след като то си е единствено и само мое? След това Лесса направо се изгуби в чудото на тези магнетично изразителни очи.

Без да обръща внимание на спускащите се бронзови дракони, нито на присъствието на ездачите им, Лесса галеше главата на най-чудното същество на цял Перн, отлично предвиждайки проблеми и успехи, но най-вече сигурна, че Лесса от Перн е Стопанка на Уейра с Рамот Златната отсега завинаги.