Половин свят - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джо Абъркромби (Част III Първият сред градовете) #5

Част IIIПървият сред градовете

Късмет

Боговете му бяха свидетели, разочарованията от това пътуване се трупаха едно връз друго — камара, колкото него висока. Куп неща не бяха точно както в разказваните шепнешком истории и песните, които се пееха в Торлби. Още по-голям куп бардовете бяха спестили напълно.

Огромните блата в устието на „Непристъпна“, например — облаци хапещи насекоми, витаещи над покрити с воняща тиня брегове, където се будеха сутрин, подгизнали от блатна вода и целите покрити със сърбящи пъпки от ухапванията.

Също така нескончаемият бряг на Златно море — мижави селца, обградени от мижавите им огради, където отец Ярви се пазари на странни езици с местните пастири, чиито лица бяха придобили от слънцето цвета на стара щавена кожа. Чакълести брегове, където нощем се ограждаха със запалени факли и не смееха да затворят очи от страх, че разбойниците дебнат в тъмното отвъд светлината на факлите.

Споменът от битката с хората коне дебнеше като хищник и лицето на мъжа, когото Бранд уби, не спираше да го тормози в мислите му, а звукът от ударите на стомана в дървото на щитовете не му даваше да заспи.

— Смъртта ви идва!

Подскачаше в съня си и се будеше в непрогледна, лепкава от пот тъмнина, огласена от щурците. В песните не се пееше за разкаяние.

Мълчаха също и по въпроса със скуката. Греблото пред очите, после нагънатият, точещ се бавно отстрани бряг, после пак греблото и така седмици наред. Измъчваха го тъга по дома, тревогите за сестра му и носталгия по всички онези неща, които досега си мислеше, че мрази. И непрекъснатите викове на Скифър и непрестанните тренировки на Трън и боят, който отнасяха подред всички от екипажа, но най-вече той самият. И непрекъснатите отговори на отец Ярви към нескончаемите въпроси на Кол за растения, лекуване на рани, политика, история и пътя на баща Луна по небосклона. И протритите от греблото длани, болестите, изгорялата от слънцето кожа, жегата, мухите, жаждата, вонята на потни тела, протърканите на задника му панталони, оскъдните дажби на Сафрит, зъбоболът на Досдувой, хилядите начини, по които Фрор се беше сдобил с белега си, лошата храна и дрискащи задници на другия ден, безспирните дрязги, вечният страх от всеки срещнат по пътя, но най-лошото от всичко — мисълта, че за да се върнат у дома, ще трябва да преживеят отново всичко това и изстрадат наново всяка миля от обратния път.

Да, камарата от гняв, трудности, болка и разочарования от пътуването беше огромна.

Но Първият сред градовете надмина всичките му очаквания.

Градът беше построен върху широк нос, навлизащ мили навътре в залива. Беше застроен от бряг до бряг с постройки от бял камък, гордо извисяващи се кули, скосени покриви, с огромни мостове и множество могъщи защитни стени. В най-високата му точка се издигаше дворецът на императрицата — събрани нагъсто блестящи куполи, заобиколени от крепостна стена — толкова голям, че можеше да побере цял Торлби и два пъти Ройсток наведнъж.

Цялото това място гореше в светлини, червени, жълти и бели, толкова много и така ярки, че обагряха посинелите вечерни облаци в розово, а хилядите им отражения танцуваха в залива, пълен с кораби от цял свят — толкова много, че приличаха на рояк пчели около кошер.

Да, бяха видели по-величествени постройки нагоре по „Непристъпна“, но това тук не беше елфическа руина, а творение на човешка ръка, не ронещ се паметник на отминала слава, а кипящо от живот място на огромни надежди и дръзки мечти. Дори от толкова далеч, Бранд долавяше зова на града — едва доловимо жужене, което накара кожата му да настръхне.

Кол се беше изкатерил по наполовина покритата с дърворезба мачта, седеше върху рейката, размахваше ръце и крещеше като побъркан. Сафрит се хвана за главата и закрачи нервно под мачтата като не спираше да мърмори:

— Предавам се. Не мога повече. Да падне и да се пребие, все ми е едно. Слизай оттам, глупако!

— Виждала ли си някога такова нещо? — прошепна Бранд.

— Няма такова нещо — отвърна Трън. В последно време лицето ѝ беше още по-изпито, а чертите му още по-свирепи, но сега на него грееше огромна усмивка. Беше се сдобила с дълъг белег на остриганата до кожа половина на главата си, а в плетеницата от другата страна, до сребърните рингове, с които беше стегнала отделни плитки, лъщяха такива от червено злато. Беше ги отсякла от монетата, получена от Варослаф. Рълф ѝ каза, че да носиш злато в косата е нечувано, но тя просто вдигна рамене и отвърна, че косата е толкова удачно място, където човек да държи богатството си, колкото всяко друго.

Своята монета Бранд пазеше в кесийка, окачена на врата си. Тя означаваше нов живот за Рин и той не смяташе да я губи по никакъв начин.

— Ето го, Рълф! — извика отец Ярви, докато прескачаше през товара и нахилените до уши гребци към кърмата. — Имам добро предчувствие за този град.

— Аз също — отвърна кормчията и когато се усмихна, от ъгълчетата на очите му плъзнаха паяжини от ситни бръчици.

Скифър вдигна навъсен поглед към кръжащите над главите им птици:

— Добро предчувствие може би, но аз виждам лоша поличба. — След битката по „Недостъпна“ настроението ѝ не беше същото.

Отец Ярви не ѝ обърна внимание:

— Ще се срещнем с Теофора, императрицата на Юга, ще ѝ поднесем подаръка от кралица Лейтлин, пък ще видим. — Той се обърна към екипажа, разпери ръце и вятърът развя опърпаното му палто. — Изминахме дълъг и опасен път, приятели мои! Прекосихме половин свят! Но краят на пътя се вижда!

— Краят на пътя — промърмори Трън след като радостните викове на екипажа утихнаха и облиза език, като пияница, за когото Първият сред градовете на хоризонта беше дългоочаквана халба ейл.

Бранд усети почти детински прилив на вълнение и плисна водата от манерката си върху Трън. Тя плесна настрани ръката му, искрящите водните пръски хвръкнаха нагоре, после го изрита от сандъка му.

— Достатъчно, диваци такива. — Рълф натика ботуш между двама им и ги разбута настрани. — Сега сте на цивилизовано място! Оттук насетне очаквам от вас цивилизовано поведение.

На пристанището цареше пълен хаос.

Хората се ръгаха, блъскаха, дърпаха един друг. Доковете бяха огрени от светлините на запалени факли. Тълпите се носеха като вълни насам-натам, всеки път когато някъде започнеше бой. Размахваха се юмруци, дори остриета проблясваха тук-там. Пред една порта, наредени в полукръг, стояха войници в странни ризници от метални люспи — досущ лъскави, сребристи риби. Крещяха озъбени на тълпата и от време на време удряха някого с дръжките на копията си.

— Мислех, че това е цивилизовано място — промърмори под нос Бранд, докато Рълф направляваше „Южен вятър“ към един от кейовете.

— Най-цивилизованото място на света — отвърна тихо отец Ярви. — Но това означава предимно, че тук хората забиват нож другиму в гръб, вместо лице в лице.

— По-малка вероятност да си изцапаш с кръв красивите одежди — каза Трън, загледана в някакъв мъж, който притичваше на пръсти по кея, вдигнал до колене полите на копринената си туника.

Един огромен кораб с дебел „търбух“, чиито дъски бяха позеленели от гнилоч, се беше килнал заплашително на една страна, греблата на единия му борд стърчаха нагоре — очевидно претоварен откъм другия, в който се бяха вкопчили отчаяно тълпа от народ. Докато Бранд прибираше греблото си, двама скочиха — или бяха изхвърлени през борда — размахаха ръце във въздуха и се пльоснаха във водата. Във въздуха се носеше мъгла от дим и миришеше на изгоряло дърво, но най-силна беше миризмата на паника — по-зловонна от тази на гниещо сено и по-прилепчива от чумата.

— Мирише ми на лош късмет! — провикна се Досдувой, когато Бранд последва Трън през борда и слезе на кея.

— Аз не вярвам в късмета — каза отец Ярви. — Само в добро или лошо планиране. А също в хитрост и в липсата на всякакъв здрав разум. — Той се отправи към един възрастен северняк с разделена на две и привързана на тила брада, който наблюдаваше с траурно изражение на лицето товаренето на подобен на „Южен вятър“ кораб.

— Добър ден… — поде пасторът.

— Не мисля! — надвика какофонията севернякът. — Няма да намериш и други, които да мислят като теб!

— Ние сме „Южен вятър“ — каза Ярви. — Доплавахме по „Непристъпна“ от Калийв.

— Аз съм Орнулф, капитан на „Майка слънце“ — той кимна към виделия доста плаване кораб. — Дойдохме от Ройсток преди две години. Пролетно време търгувахме с алиюкци и натрупахме приказен товар. Подправки, бутилки от стъкло, мъниста — стока, за която жените у дома щяха да си изплачат очите от радост. — Севернякът поглади унило глава. — Имахме склад в града, но вчера през нощта изгоря в пожара. Нищо не остана. Всичко изгубихме.

— Съжалявам да го чуя — каза пасторът. — Е, поне живота са ви оставили боговете.

— И сега се махаме завинаги от това място, преди да сме изгубили и него.

Един ужасяващ пронизителен женски писък се извиси над шума и отец Ярви свъси замислено вежди:

— Толкова ли е зле тук обикновено?

— Не сте ли чули? — попита Орнулф. — Императрица Теофора умря вчера през нощта.

Бранд погледна към Трън и тя направи учудена физиономия и се почеса по остриганата половина на главата си.

Новината явно попари солидна доза от ентусиазма на отец Ярви:

— Кой управлява сега?

— Чух, че тази сутрин седемнайсетгодишната ѝ племенница е била качена на престола като трийсет и петата императрица на Юга — изсумтя Орнулф. — Ама не съм получавал покана за радостното събитие.

— Добре де, кой тогава управлява? — повтори отец Ярви.

Севернякът извърна очи:

— Засега — тълпата. Законът спи и народът се е впуснал в уреждането на сметки.

— Тук хората обичат уреждането на стари сметки, така съм чувал аз — намеси се Рълф.

— О, и още как. Враждите се предават от поколение на поколение. Точно така започнал пожарът, както дочух, някакъв търговец си отмъстил на друг. Кълна се, тези хора могат да научат и баба Вексен на уреждане на стари сметки.

— Аз не бих се обзаложил на това — промърмори отец Ярви.

— Чичото на младата императрица, дюк Микедас, се опитва да поеме властта. Целият град е пълен с воините му. Да пазели реда и спокойствието, казва. Докато народът привикне.

— С неговото управление?

— Хм — прихна Орнулф. — Пък аз мислех, че сте нови и не познавате града.

— Онези на власт са едни и същи, — промърмори пасторът — навсякъде по света.

— Може пък този дюк да успее да въдвори ред — каза обнадежден Бранд.

— Като гледам, ще са нужни петстотин меча, за да въдворят ред само на пристанището — каза Трън, без да откъсва очи от тълпите.

— Дюкът не страда от липсата на мечове — отвърна Орнулф. — Но не е голям почитател на северняците. Имаш ли лиценз от Върховния крал — нямаш грижи, но ние останалите се омитаме оттук преди да ни е одрал кожите от данъци, или в буквалния смисъл.

Ярви стисна замислено устни:

— Двамата с Върховния крал не се разбираме много.

— В такъв случай, поемай на север, приятелю, докато още можеш.

— Тръгнеш ли на север, ще се озовеш в мрежата на принц Варослаф — каза Бранд.

— Още ли лови екипажи на кораби? — Орнулф сграбчи с две ръце брадата си, все едно щеше да я изтръгне от челюстите си. — Богове, много вълци се навъдиха! Как да изкара прехраната един честен крадец в днешно време?

Отец Ярви му подаде нещо и Бранд зърна блясък на сребро:

— Ако има ум в главата, явява се пред кралица Лейтлин от Гетланд и ѝ казва, че пасторът ѝ го праща.

Орнулф се вторачи в шепата си, после в сакатата ръка на Ярви, вдигна поглед и облещи очи:

— Ти си отец Ярви?

— Да. — Воините от пред портата започнаха да изтикват назад тълпата с копията си, въпреки че те нямаше накъде повече да отстъпят. — И съм дошъл за аудиенция при императрицата.

Рълф въздъхна тежко:

— Освен ако не мислиш, че Теофора ще чуе през Последната врата, ще трябва да говорим с тази Виалайн.

— Императрицата умира в деня, в който пристигаме. — Бранд се доближи до Ярви и прошепна в ухото му — Какво мислиш сега за късмета?

Отец Ярви въздъхна тежко, загледан в една натоварена каруца, която биваше катурната в морето, а неразпрегнатите ѝ коне ритаха с копита и блещеха обезумели от ужас очи:

— Мисля, че малко ще ни дойде добре.

Зад трона

— Приличам на шут — викна гневно Трън, следвайки отец Ярви през тълпата.

— Не, не — отвърна ѝ той. — Шутовете разсмиват хората.

Беше я накарал да се измие, освен това сложи някаква горчива билка във водата, за да избие въшките и сега цялото ѝ тяло сърбеше под новите дрехи, чувстваше се по-ужасно от одраните на площада в Калийв. Сафрит ѝ беше остригала до кожа половината глава, после вкара един кокален гребен в плетеницата от другата страна и дърпа здраво, но след като счупи три зъба, се отказа. След банята ѝ даде пурпурна туника със златно везмо около шията, толкова ефирна и мека, че тя имаше усещането, че е гола. После, когато Трън настоя да си получи обратно дрехите, Сафрит ѝ показа купчината горящи парцали и я попита дали е сигурна, че още си ги иска.

Може и да беше с една глава по-висока, но Сафрит бе по-непреклонна и от Скифър — с нея не се излизаше на глава. И така Трън се оказа с накичени с дрънчащи сребърни гривни ръце и колие от стъклени мъниста, преметнато няколко пъти около шията ѝ — точно нещата, които, ако майка ѝ я видеше да носи, щеше да плесне от радост с ръце. Трън по-скоро би сложила робски окови.

— Тук хората очакват известна… — отец Ярви посочи със сакатата си ръка към няколко чернокожи мъже, в чиито копринени туники блестяха съшити парчета стъкло — показност. Ще те намерят за интригуващо ужасяваща. Или ужасяващо интригуваща. Изглеждаш точно както трябва.

— Хъ. — Трън знаеше, че изглежда като пълна глупачка, защото когато се появи в цялата си напудрена нелепост, Кол се изкиска, Скифър изду бузи и извърна с досада глава, а Бранд я зяпна онемял, все едно беше видял мъртвец да става от гроба си. От цялото това унижение лицето ѝ пламна и оттогава не беше спряло да гори.

Някакъв човек с висока шапка я зяпна, докато минаваше покрай него. Би му показала бащиния си меч, но на чужденците в Първия сред градовете не беше разрешено да носят оръжие в града. Затова просто изчатка със зъби пред лицето му, което се оказа повече от достатъчно, защото онзи изписка уплашено и хукна през глава.

— Ами ти, ти защо не си се понагласил? — попита тя, догонвайки за пореден път отец Ярви. Той някак успяваше да се провира почти незабелязан през тълпата, докато тя непрекъснато ръгаше някого с рамо и оставяше пътека от възмутени след себе си.

— Направих го. — Пасторът прокара опакото на ръката по дългите си, черни одежди — най-обикновени, без никаква украса по тях. — Сред тази пъстра тълпа изпъквам със скромността си, както подобава на един предан, заслужаващ доверие слуга на Бащата на гълъби.

— Заслужаващ доверие, ти?

— Казах, че изглеждам като такъв, не че съм. — Отец Ярви поклати отегчено глава, когато Трън за пореден път подръпна прекалено тясното дъно на новите си панталони. — Честно, нямам думи. Бранд беше прав, като каза, че няма благословия на този свят, която да не си способна да изкараш проклятие. Повечето хора биха били благодарни за чифт нови, хубави дрехи. Така де, не мога да те заведа в двореца смърдяща като просякиня, нали?

— Защо ти е въобще да ме водиш в двореца?

— Е, сам ли да отида?

— Можеше да вземеш някой, който няма да изтърси нещо ужасно в най-неподходящия момент. Сафрит, Рълф, че защо не Бранд, дори? Той има от онези лица, дето карат хората да му вярват.

— Той има от онези лица, дето подканват хората да се възползват от него. И без да подценявам огромната дарба на Рълф, Сафрит и Бранд за дипломация, прецених, че младата императрица на Юга по-скоро би откликнала на момиче на нейната възраст.

— На мен? На мен хората никога не откликват! — Трън си припомни презрението на другите момичета в Торлби, острите им като кинжали погледи и пълния им с отрова смях и въпреки че беше убила осем мъже, потрепери. — Най-вече момичетата на моята възраст.

— Този път ще е различно.

— Защо?

— Защото ще си държиш езика зад зъбите и ще се усмихваш миловидно.

Трън повдигна озадачено вежди:

— Не ми звучи като нещо, присъщо на мен. Убеден ли си?

Ярви присви насреща ѝ очи:

— О, убеден съм и още как. Сега изчакай.

Ченето на Трън провисна при вида на шест странни чудовища, които прекосяваха улицата, навързани едно зад друго със сребърна верига — дългите им колкото човешки бой шии се поклащаха лениво.

— Много сме далеч от Гетланд — промърмори тя, докато изпровождаше с поглед тромавите чудовища, които изчезваха между белите сгради, толкова високи, че криволичещата уличка между тях беше потънала в сянката им като дъното на каньон. Припомни си тъмния, вечно мокър камък на Гетланд, утринните мъгли над сивата повърхност на майка Море, излизащия ѝ на пара дъх в мразовитите сутрини и дългите вечери, в които се гушеше край огъня и слушаше майка ѝ да мълви вечерната молитва. Сякаш беше друг живот. В друг свят. Свят, който не бе предполагала, че някога ще ѝ липсва.

— Така е, далеч сме — отвърна отец Ярви и пое отново с бърза крачка през лепкавата, воняща жега на Първия сред градовете. Трън знаеше, че годината почти преваля, но тук есента изглеждаше в пъти по-гореща от лятото в Гетланд.

Замисли се за тежкия и дълъг път, който бяха изминали. За месеците гребане. Къртовския труд през Прохода. Множеството опасности на степта. И не на последно място — мрачното присъствие на принц Варослаф насред всичко това.

— Да кажем, че реши да го направи, може ли императрицата да ни окаже някаква помощ?

— Със стомана може би не, но със сребро — определено. — Ярви промърмори някакво извинение на непознат език, докато се промушваше през група жени, забулени с тъмни воали. Очите им с боядисани в ярки цветове клепачи не изпуснаха Трън от поглед, все едно тя беше странната тук.

— Шансовете ни пак няма да са големи — продължи тя и взе да отброява на пръсти. — Хората на Върховния крал в Ютмарк, инглингците, нискоземците, ванстерландците и островитяните…

— Сигурно ще се изненадаш, но съм помислил за това.

— А ние имаме само тровенландци на наша страна.

— Пфу — прихна Ярви, — този съюз е като оставено на слънце мляко.

— Ъ?

— Няма да изкара дълго.

— Но крал Фин каза…

— Крал Фин е просто дебел търбух с почти никаква власт, дори в собственото си кралство. Единствено суетата му го доведе на наша страна, а тя ще се стопи скоропостижно под гнева на баба Вексен като сняг под лъчите на майка Слънце.

— Значи… сме сами.

— Чичо ми Удил на драго сърце ще се изправи сам срещу цял свят и ще настоява, че стоманата е отговорът.

— Смело от негова страна.

— Безсъмнено.

— Но… не много мъдро.

Ярви се усмихна:

— Впечатлен съм. Очаквах да се научиш да се биеш, но не предполагах, че ще се научиш и на благоразумие. Не се тревожи. Надявам се да успея все някак да подобря шансовете ни.

В момента, в който влязоха през огромните бронзови врати на двореца, Трън премина от едната крайност в другата — от срам, че е облечена като принцеса, към срам, че прилича на просякиня. Тук робините приличаха на кралици, а стражите — на герои от легендите. Залата, в която ги въведоха, беше претъпкана с накичени с бижута придворни, пъстри и наперени като пауни и според Трън, по-безполезни и от истинските пауни, които беше видяла да крачат надменно из безупречната градина отвън.

Ако можеше, с радост би потънала и изчезнала в новите си ботуши, но за беда те бяха с доста дебели подметки, пък и през последните месеци беше пораснала значително — сега беше по-висока от отец Ярви, а той самият стърчеше над повечето присъстващи в залата. Както обикновено, нямаше друг избор освен да изпъне гръб, да вирне брадичка и наложи маската на смелото лице, колкото и да се страхуваше под нея и колкото и да се потеше под абсурдната пурпурна туника.

Дюк Микедас седеше на позлатен трон върху висок подиум, преметнал небрежно крак през един от изящно резбованите подлакътници, облечен с приказна броня, инкрустирана със златни завъртулки. Беше от онези красиви мъже, които се смятаха за по-красиви, отколкото бяха, с мургава кожа и искрящи тъмни очи. Черните му коса и брада бяха прошарени от сребристи нишки.

— Привет, приятели, добре дошли в Първия сред градовете! — Той ги дари с пленителна, лъчезарна усмивка, която успя да предизвика единствено и само подозрение у Трън. — Как намирате моето владение на езика ви?

Отец Ярви се поклони дълбоко и Трън го последва. „Покланяш се, когато аз се поклоня“, ѝ беше казал преди да влязат и това явно означаваше през цялото време.

— Безупречно, твоя милост — отвърна Ярви. — Изключително впечатляващо…

— Да ми припомните отново имената ви, имам ужасна памет за имена.

— Той е отец Ярви, пастор на Гетланд.

Жената, която го каза, беше висока, слаба и много бледа, с остригана до кожа глава. На едната ѝ, покрита с татуирани руни, ръка подрънкваха елфически гривни — древна стомана и злато, инкрустирани с кристали. Трън оголи зъби и аха да се изплюе, когато си припомни, че стои върху излъскания до блясък под.

— Майко Скаер — каза Ярви. — Всеки път когато пътищата ни се пресичат, е истинска радост за мен.

Пасторът на Ванстерланд, значи, жената, която шепнеше в ухото на Гром-гил-Горм. Жената, изпратена от баба Вексен да предупреди принц Варослаф да не плава в Разбито море.

— Ще ми се да можех да кажа същото — отвърна майка Скаер. — Но нито една от трите ни срещи не ми беше кой знае колко приятна. — Тя насочи ледено сините си очи към Трън. — Не познавам тази жена.

— Всъщност, срещали сте се, в Скекенхаус. Това е Трън Бату, дъщерята на Сторн Хедланд.

Трън остана до известна степен очарована да види озадачението в очите на майка Скаер.

— С какво си я хранил?

— С огън и точиларски колела — усмихна се Ярви. — И има огромен апетит. Вече е доказан воин, изпитана в битка с ужаките.

— Ха, какви чудати воини имаш! — Дюк Микедас прозвуча по-скоро развеселен, отколкото впечатлен и придворните му побързаха да се изкикотят послушно. — Иска ми се да я видя в двубой срещу някой от личната ми стража.

— А защо не двама? — викна Трън. Стана почти неволно, дори не осъзна, че го каза. А и гласът ѝ не звучеше като нейния — дрезгав и предизвикателен, той дълго кънтя в мраморните стени, украсени със сребърни орнаменти.

Но дюкът просто се засмя:

— Чудесно! Ах, младежката дързост! Племенницата ми е същата. Мисли си, че всичко е възможно на този свят, без значение от традиции, чувствата на другите, без значение от… реалността.

Ярви се поклони отново:

— Онези, които управляват и онези от дясната им страна, трябва винаги да се съобразяват с реалността.

Дюкът поклати пръст:

— Ето че вече те харесвам.

— Всъщност вярвам, че имаме общи приятели.

— Оу?

— Ебдел Арик Шадикшарам.

Микедас облещи очи, свали крак от подлакътника на трона и се наведе напред:

— Как е тя?

— Съжалявам, че ще го чуеш от мен, твоя милост, но тя мина през Последната врата.

— Мъртва е?

— Убита от ръката на подмолен роб.

— Милостиви боже. — Дюкът се изтегна на трона. — Беше изключителна жена. Предложих ѝ да се омъжи за мен, между другото. Разбира се, бях млад тогава, но… — Той поклати невярващо глава. — Тя ми отказа.

— Наистина изключителна жена.

— Годините се изнизват като песъчинки през пръстите ни. Сякаш беше вчера… — Дюкът въздъхна дълбоко и твърдостта се върна в погледа му. — Но сега по работа.

— Разбира се, твоя милост. — Отец Ярви се поклони отново. Толкова много поклони, главата му подскачаше нагоре-надолу като ябълка в бъчва с вода. — Идвам като пратеник от кралица Лейтлин и крал Удил от Гетланд, да моля за аудиенция при нейно Сиятелство Виалайн, императрица на Юга.

— Хмммм. — Микедас се подпря на лакът и се почеса по брадата с унило изражение на лицето. — Да ми припомниш къде беше Гътланд?

Трън изскърца със зъби, но явно търпението на Ярви беше като изковано от стомана.

— Гетланд е на западния бряг на Разбито море, твоя милост, северно от седалището на Върховния крал, Скекенхаус.

— Толкова много миниатюрни кралства там, човек трябва да е учен, че да ги запомни всичките! — Последва нов кикот откъм придворните и Трън изпита острата нужда да започне да раздава юмруци. — Ще ми се да можех да отдам честта от аудиенция на всеки молител, но разбираш, времената са тежки.

Ярви склони отново глава:

— Разбира се, твоя милост.

— Толкова много врагове за укротяване, толкова много приятели за уверяване. И толкова много съюзи за преразглеждане, някои… по-маловажни от други, при всичкото ми уважение. — От усмивката му лъхаше неуважение като воня от пита престояло сирене.

— Разбира се, твоя милост — поклони се Ярви.

— Императрица Виалайн не е жена… — той посочи пренебрежително към Трън като към кранта в конюшнята си, — от този тип. Тя е почти дете. Много впечатлителна. Невинна. Има още толкова много да учи за това как стоят нещата в действителност. Разбираш, че аз трябва да съм предпазлив. Разбираш също, че ти трябва да си търпелив. В огромна страна като нашата, с такова многообразие от народи в нея, преходът от един управник към друг е… като прекосяването на река през каменист брод. Но ще изпратя да те повикат, своевременно.

— Разбира се, твоя милост — поклони се Ярви. — Ако може да попитам, кога?

Дюкът го отпрати небрежно с ръка:

— Своевременно, отец ъъ…

— Ярви — изсъска майка Скаер.

Трън не разбираше от дипломация, но остана с пълното убеждение, че своевременно означава никога.

Майка Скаер ги чакаше отвън, в дългия коридор с редици от статуи покрай стените. От двете ѝ страни стояха двама от личната ѝ стража — намръщен ванстерландец и огромен нискоземец с лице като каменна плоча. Бидейки и без друго в лошо настроение, Трън моментално се наежи насреща им, но те не се впечатлиха особено.

Нито господарката им:

— Изненадана съм да те видя тук, отец Ярви.

— А аз теб, майко Скаер — отвърна Ярви, но според Трън и двамата въобще не изглеждаха изненадани. — Явно и двамата с теб сме на половин свят разстояние от отредените ни места. Предполагах, че седиш до своя крал, Гром-гил-Горм. Той се нуждае от теб, да му говориш с думите на баща Мир преди майка Война да го е унищожила напълно във войната му с Гетланд.

Ако това беше възможно, погледът на майка Скаер стана още по-леден.

— Щях да бъда до него, ако баба Вексен не ме бе избрала за тази мисия.

— Огромна чест. — Беглата усмивка на отец Ярви говореше по-скоро за изгнание, отколкото чест, а също, че и двамата го знаеха. — Явно си зарадвала много баба Вексен, че да я заслужиш. Нека позная, застъпи се за страната си? Застъпи се за своя крал и неговия народ?

— Когато дам клетва, спазвам я — сряза го майка Скаер. — Преданият пастор отива там, където я изпрати нейната баба.

— Също като предан роб.

— Ти имаш опит в тази област. Сърби ли още белегът на врата?

Усмивката на Ярви потрепери:

— Белезите ми са добре зараснали.

— Нима? — Скаер се доближи до него и оголи зъби. — Ако бях на твое място, щях да се върна обратно на север преди да съм се сдобила с нови. — При тези думи тя тръгна по коридора. Трън и ванстерландецът размениха последен заплашителен поглед, преди онзи да я последва.

— Имаме проблем с нея — прошепна Трън в момента, в който се бяха отдалечили достатъчно, че да не я чуят.

— Да.

— И е близка с дюка.

— Да.

— И е била изпратена тук преди нас.

— Да.

— Значи… баба Вексен е предугадила действията ти много отдавна.

— Да.

— Имам чувството, че няма да получим никаква аудиенция.

Ярви я изгледа сърдито:

— Виждаш ли? Явно разбираш от дипломация.

Стари приятели

Богове, беше станала ужасно бърза. Бранд беше два пъти по-добър боец отколкото в Торлби, единствено и само от двубоите с нея, но с всеки следващ ден те ставаха все по-неравностойни. В сравнение с нея се чувстваше недодялан и тромав като прасе, винаги бе три крачки пред него. Въпреки двамата до себе си, пак беше неравностоен. Все по-рядко тя се отбраняваше и все по-често беше ловецът, а те — беззащитната ѝ плячка.

— Кол — викна Бранд и кимна на момчето. — Отляво. — Раздалечиха се един от друг във вътрешния двор на запуснатата къща, в която ги беше настанил отец Ярви. Опитваха се да я обградят и заклещят в ъгъла, да я изкушат с оставените помежду им пролуки. — Досдувой, на…

Твърде късно. Трън беше подмамила гиганта в един от светлите ъгли на двора и той примижа, заслепен от лъчите на майка Слънце.

В следващия миг тя летеше към него като светкавица. Въпреки размера му, успя да го извади от равновесие с един-единствен, ужасяващо силен удар със секирата по щита му, после пъхна меч под долния ръб на щита и го наръга с всичка сила в огромния търбух. Бранд се възползва и замахна към нея, но тя повече не беше там — смееше се, докато отскачаше встрани, като през цялото време внимаваше една от лющещите се колони да е между нея и Кол.

— О, боже — изпъшка Досдувой, преви се и сграбчи корема си.

— Обещаващо — отбеляза Скифър, която крачеше покрай тях с ръце на гърба. — Но не се самозабравяй. Приемай всяка битка като последна. И всеки враг като най-опасен. Умният боец винаги изглежда по-малко от това, което всъщност е.

— Благодаря за съвета — процеди през зъби Бранд и опита да изтрие в рамото си потеклите струйки пот на челото му. Богове, беше горещо. Понякога имаше чувството, че в целия проклет град няма и полъх вятър.

— Баща ми казваше „не се възгордявай“. — Погледът на Трън се стрелна от Бранд към Кол и обратно. — Казваше, че големите воини често започват да вярват на песните, които се пеят за тях и си мислят, че понеже те са велики, може да ги убие само нещо велико. Но човек умира и от малки неща.

— Просто недоизлекувана драскотина — каза Сафрит, застанала отстрани с ръце на кръста.

— Протрит ремък на щита ти — изръмжа Бранд. Опитваше се да не изпуска от очи оръжията на Трън, но прилепналият ѝ кожен елек непрекъснато го разсейваше.

— Да се подхлъзнеш на овче лайно — каза Кол. Стрелна се и опита да наръга Трън, но незнайно как, получи удар по щита си и тя се промуши покрай него и излезе от ъгъла.

— Баща ти ми звучи като разумен човек — каза Скифър. — Как умря?

— Убит в двубой с Гром-гил-Горм. Очевидно, повярвал е на песните.

Трън смени рязко посоката и колкото и чевръст да беше Кол, тя се оказа по-бърза — бърза като скорпион, но не толкова милостива. Секирата ѝ попадна в крака на момчето, коляното му поддаде и той залитна настрани. Тя го плесна с меча през ребрата и той извика и се изтърколи настрани по земята.

Бранд видя своя шанс и се възползва на мига, но въпреки че я свари неподготвена, тя успя да избие меча му и острието се стовари с трясък в рамото ѝ. Богове, колко корава беше станала, дори не трепна от удара. Той я връхлетя с щита си, изблъска я към стената и железният кант изкърти мазилката и пръсна облак прахоляк във въздуха. Двамата се вкопчиха един в друг, заклатиха се насам-натам в неловка прегръдка и за момент и Бранд беше убеден, че най-после я беше спипал натясно. И тогава, въпреки че беше притисната с гръб към стената, тя някак успя да провре крак зад неговия, изръмжа и го изблъска назад.

Двамата се стовариха тежко на земята, тя отгоре, той — под нея. Богове, беше станала невероятно силна. Сега знаеше какво е изпитал Бейл от песните, когато се е бил с огромната змиорка, но подозираше, че за разлика от него, той нямаше да излезе победител.

— От теб се очаква да го убиеш! — извика Скифър. — Не да се натискаш отгоре му! Това го прави в свободното си време. — Претърколиха се настрани, но тя отново се озова отгоре, беше оголила зъби, натискаше и опитваше да вкара ръка под брадичката му, за да го задуши. Бранд опитваше да извие лакътя ѝ настрани, ръмжаха озъбени един на друг в лицето.

Беше толкова близо, че виждаше размазаните ѝ очи, слети в едно. Виждаше всяка капчица пот по челото ѝ. Гърдите ѝ натискаха неговите при всеки горещ, сладко-кисел дъх в лицето му.

За момент имаше усещането, че не се биеха, беше много по-различно.

И тогава тежката врата се отвори с трясък и Трън скочи на крака като попарена.

— Поредната победа? — Отец Ярви пристъпи прага, последван от намръщения Рълф.

— Естествено — отвърна Трън, все едно в главата ѝ беше само това, как да победи Бранд. Че какво друго можеше да има?

Бранд се изправи, започна да изтупва прахоляка от дрехите си, преструвайки се, че лицето му не е пламнало огнено червено. Че се е превил о две заради лакът в ребрата, а не подутина по-ниско долу. Че всичко си е постарому. Само дето не беше, от деня, в който не се появи в същия този двор, облечена в новите си дрехи. Уж същата, но толкова, толкова различна. Светлината падаше отстрани по намръщената ѝ физиономия, блестеше в окото ѝ и той повече не можеше да говори с нея, можеше просто да я зяпа втренчено. Изведнъж всичко се беше пръснало на парчета. А дали пък парчетата не бяха паднали на мястото си? При всички положения тя вече не беше просто приятел от екипажа, противник в двубоите и другар по гребло. Беше всичко това, но и нещо повече, нещо вълнуващо и интригуващо, но преди всичко — нещо, което го плашеше до смърт. Сега гледаше на нея с друго око и колкото и да се опитваше, вече нямаше връщане назад.

Спяха на пода в същата запусната стая. Не беше намерил нищо необичайно в това, когато се бяха нанесли в къщата — от месеци спяха така, всички на камара един връз друг на земята. Само дето сега той лежеше буден през половината задушна нощ, лежеше и мислеше за това, колко близо беше тя. Лежеше, заслушан в нестихващия шум на града и опитваше да различи дишането ѝ от това на останалите. И мислеше, мислеше за това колко лесно можеше да протегне ръка и я докосне…

Осъзна, че отново зяпаше задника ѝ и побърза да сведе очи към земята:

— Богове — промърмори Бранд, но нямаше никаква представа на кой точно бог да се моли за избавление от проблем като този.

— Е, умирам от радост, че поне някой печели нещо — отбеляза гневно отец Ярви.

— Лош късмет в двореца, а? — изграчи Бранд, все още превит о две, отчаян за нещо, което да отвлече мислите му.

— В този дворец няма такова нещо като късмет — каза Рълф.

— Мислех, че не вярваш в късмета? — попита Трън.

— В момента съм опрял дотам да се надявам, че късметът има някаква вяра в мен.

Отец Ярви изглеждаше съсипан. Бранд никога не го беше виждал такъв. Дори по време на битката с хората коне изглеждаше уверен в това какво трябва да се направи. Сега се замисли дали това не бе просто маска на лицето му. Маска, която сега започваше да се пропуква. За пръв път осъзна, че пасторът беше едва няколко години по-голям от него, а на раменете му тегнеше съдбата на цяла Гетланд и той имаше само една здрава ръка, с която да я носи.

— Чудя се какво ли правят сега в Торлби? — попита замечтано Кол, докато разтърсваше ударения си крак.

— Приготвят се за прибиране на реколтата — каза Досдувой, който пък беше вдигнал риза и оглеждаше синините по корема си.

— Ечемичните ниви са позлатени от узрели класове — добави Скифър.

— И търговците се стичат към пазара — обади се Сафрит и побутна замислено теглилките на врата си. — Пристанището гъмжи от кораби. Върти се търговия.

— Освен ако реколтата не е изгорена от нахлули ванстерландци — отвърна троснато Ярви. — Търговците са отклонени от баба Вексен към Скекенхаус. Ечемичните ниви са само черни стърнища, а пристанището пустее. Досега спокойно може да е свикала нискоземците. Инглингците също, предвождани от Яркия Йълинг. Прииждат с хиляди към Гетланд.

Бранд преглътна тежко и се замисли за Рин и порутената им колиба извън стените на Торлби:

— Мислиш ли?

— Не. Не още. Но скоро. Времето лети, а аз бездействам. Винаги има начин. — Пасторът заби поглед в земята, а пръстите на здравата му ръка зачоплиха нокътя на палеца на сакатата. — Половината победа във всяка война се печели с думи. С точните думи към правилния човек. А аз нямам нито едното, нито другото.

— Всичко ще се нареди — промърмори Бранд. Искаше му се да помогне някак, но нямаше представа как.

— Ще ми се да знаех как точно. — Ярви постави длани на лицето си, едната здрава, другата — изкривено подобие на ръка. — Трябва ни чудо.

На вратата се почука силно.

Скифър повдигна озадачено вежда:

— Очакваме ли посетители?

— Не е като да сме заобиколени от приятели в този град — каза Трън.

— Възможно е майка Скаер да ни е изпратила почетна свита — каза Ярви.

— На оръжие — изръмжа Рълф, хвърли меча на Трън и тя го улови във въздуха.

— Боже, как ми липсваше боят — каза Досдувой, сграбчвайки копието си, — стига да не е с нея.

Бранд извади меча, някога принадлежал на Одда. Стоманата беше плашещо лека в ръката му след дървения тренировъчен меч. Ако не друго, обзелият го страх поне реши проблема с подутината на панталоните му.

Последвалото ново чукане разтресе вратата, а тя съвсем не беше от леките.

Кол отиде на пръсти до нея, надигна се и погледна през малката дупка.

— Жена — изсъска той. — Изглежда богата.

— Сама?

— Да, сама съм — долетя приглушен глас от другата страна на вратата. — И съм приятел.

— Точно както би казал всеки враг — каза Трън.

— Или приятел — каза Бранд.

— Боговете са ми свидетели, поне един ще ни дойде добре — каза Рълф, но въпреки това запъна стрела в тетивата на черния лък.

— Отвори — каза Ярви.

Кол дръпна така рязко резето, сякаш пареше, отскочи назад и приклекна, с нож във всяка ръка. Бранд се прикри зад щита си, готов да посрещне полетелите от прага на вратата стрели.

Вместо това, вратата се открехна леко и в пролуката се появи лице. Беше на жена, тъмнокожа и тъмноока, с навита и вдигната нагоре черна коса, прибрана с помощта на няколко игли със скъпоценни камъни по краищата. Имаше малък белег на горната устна и когато се усмихна, през процепа в устната ѝ се белна зъб.

— Чук-чук — каза тя, шмугна се вътре и затвори вратата зад себе си. Беше облечена в дълга бяла роба от фино ленено платно, а на шията си имаше златна верижка, чиито бримки бяха оформени като човешко око. Тя повдигна озадачено вежда при вида на всичките насочени към нея оръжия и вдигна бавно ръце. — Оу, предавам се.

Рълф викна възторжено, захвърли лъка си настрани, спусна се към нея и я сграбчи в прегръдките си.

— Сюмаел! — каза той и я стисна силно. — Богове, как само ми липсваше!

— И ти на мен, Рълф, дърто копеле такова — изхриптя тя и го потупа по гърба, после изпъшка, когато той я вдигна от пода. — Досетих се за какво става дума, когато разбрах за акостирането на кораб наречен „Южен вятър“. Хитро.

— Напомня ни откъде сме тръгнали — каза Ярви и се почеса по гърба.

— Отец Ярви. — Сюмаел се измъкна от задушаващата прегръдка на Рълф. — Виж се само. Изгубен в морето, отчаяно нуждаещ се от някой, който да определи курса.

— Някои неща никога не се променят — отвърна той. — Изглеждаш… успяла.

— А ти изглеждаш ужасно.

— Някои неща никога не се променят.

— Няма ли прегръдка за мен?

Ярви изсумтя, почти плачевно:

— Боя се, че ако го направя, никога няма да те пусна.

Тя тръгна към него, приковала очи в неговите:

— Ще рискувам. — Сюмаел се надигна на пръсти и го прегърна. Ярви отпусна глава на рамото ѝ и на едната му хлътнала буза проблесна сълза.

Бранд и Трън се спогледаха, после тя сви рамене:

— Предполагам, вече знаем коя е Сюмаел.

— Това значи е резиденцията на Гетланд? — Сюмаел бодна с пръст една от оцвъканите с точици плесен бабуни на стената, мазилката се отрони, падна на пода и се пръсна по прашните дъски. — Умееш да се пазариш.

— Аз съм син на майка си — отвърна Ярви. — Въпреки че повече не ми е майка. — Занемарената зала, в която се хранеха, можеше да побере четиридесет човека, но повечето от екипажа бяха всеки нанякъде и сега залата пустееше, а ехото от гласовете им отекваше от стените. — Какво търсиш тук, Сюмаел?

— Освен това, че съм дошла да си побъбря със стари приятели? — Тя седна на един от столовете и качи един протрит ботуш на надраната маса пред себе си — износената кожа беше в странен контраст с изисканото ѝ облекло. — Помагах на чичо си, който строеше кораб за императрица Теофора и по стечение на обстоятелствата, и за най-голямо разочарование на неколцина от придворните ѝ, тя ме направи надзорник на флота ѝ. — Един кичур от косата ѝ се свлече пред лицето ѝ, тя нацупи устни и го издуха обратно горе.

— Винаги те е бивало с корабите. — Рълф се усмихна, грейнал от радост като баща при неочаквано завърнала се у дома любима дъщеря. — А също в това да дразниш хората.

— Корабите на императрицата гниеха в пристанището на Ругора, недалеч оттук. Където, както се оказа, племенницата ѝ, Виалайн, е била изпратена на обучение. — Кичурчето се провисна отново пред лицето ѝ и тя го издуха обратно нагоре. — Или заточение, зависи откъде ще го погледнеш.

— Заточение? — попита Бранд.

— Тук хората от кралското семейство нямат много доверие един на друг. — Сюмаел сви рамене. — Оказа се, че Виалайн искаше да опознае флота, да разбере как работи. Любознателна е, иска да научи всичко. Сприятелихме се. Когато Теофора се разболя и тя бе извикана обратно в Първия сред градовете, ме помоли да отида с нея и… — Сюмаел повдигна с върха на пръста си веригата на гърдите си, пусна я и тя иззвънтя тихо. — Като по някаква странна магия се озовах в съвета на императрицата на Юга.

— Талантът винаги изплува нагоре — отбеляза Рълф.

— Като лайно — изръмжа Трън.

Сюмаел ѝ се усмихна:

— Ти няма да потънеш, значи.

Бранд се изсмя, Трън го стрелна с гневен поглед и той млъкна моментално.

— И сега седиш от дясната страна на най-влиятелната жена в света? — Рълф поклати невярващо глава.

— Но в никакъв случай не седя там сама. — Кичурът се свлече отново, Сюмаел направи досадна физиономия и започна да вади една по една иглите от косата си. — Съветът ѝ се състои от дванайсет души и повечето са хора на дюк Микедас. Виалайн може и да е императрица, но той държи цялата власт и не смята да я дели с никого.

— С нас не сподели нищо — каза Ярви.

— Чух. — Косата на Сюмаел се спусна като черна завеса през едната половина от лицето ѝ. В откритото ѝ от коса око заигра шеговито пламъче. — Поне сте излезли от двореца с глави на раменете.

— Ако останем в града, мислиш ли, че ще ги опазим там?

Погледът на Сюмаел се отмести към Трън:

— Зависи колко дипломатично подходите.

— Аз разбирам от дипломация — озъби ѝ се Трън.

Сюмаел просто се усмихна. Явно не беше податлива на заплахи.

— Напомняш ми на капитан на кораб, с когото аз и Ярви някога плавахме.

Ярви избухна в смях, Рълф също и Трън се намръщи.

— Това обида ли беше или комплимент?

— По малко и от двете. — Ярви се наведе напред, облегна се на лакти и обви с длан сакатата си ръка. — Върховният крал се подготвя за война, Сюмаел. Кой знае, войната може и вече да е започнала.

— С какви съюзници разполагате? — Сюмаел започна да прибира нагоре косата си и да я навива на топка.

— С по-малко отколкото се нуждаем.

— Някои неща никога не се променят, а Ярви? — Тя започна да забива чевръсто иглите в косата си. — Дюкът не е толкова отдаден на Единствен бог като Теофора, но въпреки това смята да запази съюза с баба Вексен. Умее да предугажда накъде духа вятърът и винаги избира победителя.

— Ще видим — отвърна Ярви. — Трябва да говоря с императрицата.

Сюмаел изду бузи и издиша тежко:

— Мога да опитам. Но повече от това просто да те изслуша, не обещавам.

— Не ми дължиш нищо.

Сюмаел го изгледа продължително в очите, забождайки последната игла.

— Не е въпрос на дългове. Не и между нас.

Ярви изглеждаше така сякаш всеки момент ще избухне или в смях, или в сълзи. Накрая се облегна назад и въздъхна тежко:

— Бях убеден, че никога повече няма да те видя.

Сюмаел се усмихна и бялото на зъбите ѝ се показа отново през белега на устната ѝ. Бранд започваше да я харесва.

— И? — попита тя.

— Радвам се, че съм сбъркал.

— Аз също. — Кичурчето коса падна отново пред лицето ѝ. Тя го погледна за момент, кръстосала очи, после го издуха нагоре.

Надежди

Трън си проправяше път през гъстата тълпа, която се стичаше към храма за молитва. Толкова много храмове имаше тук и толкова много хора идваха да се молят в тях.

— Почитането на този Единствен бог явно отнема много време — изръмжа Бранд, провирайки широки рамене през тълпата.

— Върховните и малки богове си имат всеки своята работа за вършене. Този Единствен бог май друго не го интересува, освен да се бърка в тази на другите.

— А също камбаните. — Бранд се стресна и примижа при поредния звън, долетял откъм бялата кула над главите им. — Няма да ме чуеш да се оплаквам, ако никога повече не чуя проклетия им звън. — Той се доближи до Трън и прошепна — Тези тук заравят мъртвите си неизгорени. Просто ги заравят. В земята. Неизгорени.

Трън хвърли поглед на обраслия с трева и храсти двор край храма — беше гъсто осеян с каменни плочи, полегнали във всички посоки като кривите зъби на просяк. Досети се, че под всяка гниеше по един труп. Бяха стотици. Хиляди. Смразяваща кръвта септична яма насред града.

Мисълта я накара да потрепери въпреки жегата и тя стисна кесийката с костите на баща си:

— Проклет град. — Баща ѝ обичаше да говори за него, но тя започваше да го мрази. Прекалено голям беше, смазваше я с големината си. И толкова шумен, че човек не можеше да чуе мислите в главата си. И така горещ и миризлив, че човек се потеше ден и нощ. И мухи, боклук, гнилоч и просяци навсякъде, направо свят ѝ се завиваше. Толкова много хора, разминават се един друг, но не се познават, не искат нещо от човека насреща, освен да извлекат полза от него.

— Трябва да се върнем у дома — прошепна тя.

— Но ние току-що дойдохме.

— И това е най-доброто време да напуснеш място, което мразиш.

— Ти мразиш всичко.

— Не всичко. — Трън хвърли бегъл поглед към Бранд и видя, че той я гледа, но бързо извърна очи, когато срещна погледа ѝ и тя изпита отново онова странно усещане в стомаха си.

Оказа се, че освен безпомощния и глуповат израз на лицето, той имаше и друг и напоследък тя все по-често го забелязваше. Очите му я гледаха втренчено през падналите през лицето му кичури коса. Жаден поглед, почти. Някак изплашен поглед. Онзи ден, когато лежаха на земята, така близо един до друг, имаше… нещо. Нещо, което накара лицето ѝ, а и не само него, да запламти. Знаеше, че не си въобразява, имаше го, усещаше го в стомаха си. И със сигурност по-надолу от стомаха. Но съмненията се струпваха в мислите ѝ, както хората тук се тълпяха в храмовете по време за молитва.

Можеше ли просто да попита? Хей, знам, че се мразим, но напоследък май започвам да те харесвам. Някакъв шанс ти да ме харесваш? Богове, това би било пълен абсурд. Цял живот беше отблъсквала хората от себе си, нямаше ни най-малка представа как да постигне обратното. И какво, ако той просто я изгледаше така, все едно беше побъркана? Мисълта зейна като бездънна пропаст под краката ѝ. Какво имаш предвид с това харесваш ме? В смисъл, харесваш, харесваш? Дали пък просто да не го сграбчи и целуне? Не спираше да мисли за това. В последно време за друго почти не успяваше да мисли. Ами ако той я гледаше така, просто защото така гледа в момента? Ами ако майка ѝ беше права като казваше „Кой мъж би поискал нещо така странно, непреклонно и опърничаво като теб?“ Не и такъв като Бранд — добре сложен и харесван от всички, мъж на място — който можеше да има всяка, която си пожелае…

Изведнъж усети ръката му през гърдите ѝ, дърпаше я назад към една врата. Сърцето ѝ за малко да изскочи, тя дори изписка като малко момиченце, когато той се притисна към нея. И тогава видя всички да отскачат назад и да се прилепят за стените, а по уличката да препускат коне. Имаха пера по оглавниците и лъскава броня на гърдите, а ездачите им носеха високи шлемове и не даваха и пет пари за това кой ще успее да отскочи навреме изпод копитата на конете им. Войници на дюк Микедас, определено.

— Някой може да пострада — промърмори Бранд, загледан след тях.

— Ъхъ — смотолеви Трън. — Може.

Заблуждаваше се. Нямаше как да е иначе. Те бяха просто приятели. И повече не им трябваше да бъдат. Защо да разваля всичко това заради нещо, което не може да има, което не заслужава, което няма да получи… Трън улови отново погледа му и ето го пак онова проклето изражение на лицето, дето караше сърцето ѝ да бие така сякаш беше гребала цяла миля в най-бързото темпо. Той се дръпна рязко от нея, усмихна се неловко с половин уста и тръгна отново през тълпата, която вече започваше да се стича по улицата след ездачите.

Ами какво, ако и той като нея иска да попита, но се страхува да го направи, или пък просто не знае как да попита? Сега всеки разговор с него беше по-опасен и от битка. Спането в една и съща стая с него беше същинско мъчение. В началото, когато за пръв път хвърлиха одеяла на пода и се смяха на това колко порутена беше къщата, в която ги настани отец Ярви, с дупка в покрива, през която струеше светлина, тогава бяха просто двама другари по гребло, делящи един и същи под нощем. Сега обаче тя само се преструваше, че спи и мислеше за това колко близо беше той, а понякога ѝ се струваше, че и той се преструва на заспал, понякога можеше да се закълне, че очите му са отворени в тъмното и я гледа. Но не можеше да е сигурна. Мисълта, че пак ще легне на пода до него я правеше нещастна, но мисълта за това никога повече да не спи до него също я правеше нещастна.

Ти… харесваш ли ме? Харесваш? Харесваш ли ме?

Цялата тази работа беше една загадка на неразбираем език.

Бранд изду бузи и изтри потта от челото си. Естествено, в блажено неведение за проблемите, които създаваше.

— Ще си тръгнем веднага щом сключим съюз с императрицата, предполагам.

Трън опита да се овладее и заговори отново нормално, каквото и да означаваше това:

— Започвам да мисля, че това няма да стане.

Бранд просто сви рамене — по-спокоен, уравновесен и надежден от всякога:

— Отец Ярви ще намери начин.

— Да, отец Ярви е умен и така нататък, но не е магьосник. Ако беше там, в двореца, ако беше видял физиономията на онзи дюк…

— Тогава Сюмаел ще намери начин да му помогне.

— Хм — изсумтя Трън. — Човек ще рече, че си е завряла майка Слънце в задника тази жена, такава светлина пръска в живота на околните.

— Не и в твоя обаче.

— Нямам ѝ доверие.

— Ти на никого нямаш доверие.

„На теб ти имам доверие“ аха да каже Трън, но се удържа и вместо това просто изръмжа сърдито.

— Рълф ѝ има доверие — продължи Бранд. — Готов е да ѝ повери живота си, сам ми го каза. Отец Ярви също ѝ вярва, а той не е от доверчивите.

— Ще ми се да знаех какво се е случило между тези тримата — каза Трън. — Има нещо там.

— Понякога колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб.

— За теб може би. Не и за мен. — Трън хвърли поглед настрани и отново го хвана да я гледа. Същия жаден и леко тревожен поглед, който предизвикваше онова гъделичкане в стомаха и ако не бяха стигнали до пазара, щеше да се впусне отново в мисловен спор със себе си.

Всъщност, до един от пазарите. Първият сред градовете имаше една дузина пазари и всеки един беше голям колкото Ройсток. Гъмжащи от народ, шумни места — самите те градове от сергии, пълни с народ от всички краища на света. Дрънчаха везни, тракаха сметала, търговците крещяха цени на всевъзможни езици и всичкото това на фона на блеенето, кудкудякането и грухтенето на добитък. Из въздуха се носеше задушаващата воня на готвено, сладникави подправки, прясна тор и боговете знаеха какво още. Всичко. Всичко на този свят се продаваше тук. Катарами за колани и сол. Виолетово платно и идоли. Чудовищни риби с огромни, тъжни очи. Трън затвори очи, стисна ги с всички сили и когато ги отвори насила, пъстроцветната какофония отново беше там.

— Просто месо — почти проплака тя, претегляйки в ръка кесията с монети на отец Ярви. — Искаме просто месо. — Сафрит дори не им беше казала какво точно месо искаше, просто месо. Дръпна се рязко от пътя на жена в мърлява престилка и козя глава под мишница. — Къде да гледаме първо?

— Чакай малко. — Бранд беше спрял пред сергия, на която един тъмнокож търговец продаваше нанизи от стъклени мъниста. Беше вдигнал един пред очите си и майка Слънце блещукаше през жълтото стъкло. — Красиво, а? Точно нещо, което едно момиче би искало за подарък.

Трън сви рамене:

— Не разбирам много от красоти. И от момичета, в този ред на мисли.

— Ти си момиче, нали?

— Според майка ми — каза Трън, после добави под нос, — но съм чувала и други мнения по въпроса.

Бранд вдигна един от нанизите, този път зелено и синьо стъкло.

— Ти кои би искала? — Той се усмихна и извърна глава към нея. — Като подарък?

Трън усети гъделичкането в стомаха си, по-силно от всякога. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Ако някога щеше да получи отговора на въпросите си, моментът беше сега. Подарък. За нея. Далеч не подаръка, който би искала, но с малко късмет и това щеше да свърши работа. Стига да намереше верните думи. Какво да каже сега? Богове, какво да каже? Езикът ѝ беше на възел.

— Кои бих искала, или… — Тя се вгледа в очите му и отпусна леко глава на една страна, опита да смекчи гласа си. Да го направи обаятелен, каквото и да означаваше това. Но през целия си живот беше говорила с мекота в гласа не повече от три пъти, а обаятелно — никога, та от гърлото ѝ излезе недодялано ръмжене. — Кои искам?

Ето го пак озадачения поглед.

— Исках да кажа, кои би искала да ти донесат? Ако си у дома, в Торлби.

Въпреки жегата, Трън усети студенина в гърдите си, която бавно плъзна надолу, чак до върха на пръстите ѝ. Не са за нея. За някой у дома в Торлби са. Естествено, че са. Беше се оставила да я заблудят собствените ѝ мисли, въпреки предупреждението на Скифър.

— Не знам — изграчи Трън и сви рамене, все едно не беше кой знае какво, само дето беше. — Откъде да знам? — Обърна се с пламнало лице и остави Бранд да се пазари с търговеца. Прииска ѝ се земята да се разтвори и я погълне при неизгорените мъртви на южняците.

Зачуди се за кое ли момиче бяха мънистата. Не бяха много момичетата на тяхната възраст. Много вероятно бе да я познава. Много вероятно бе да е отнасяла присмех и подигравки от нея. Една от красивите, на които майка ѝ все ѝ казваше, че трябва да подражава. Една от онези, които умееха да шият, да се усмихват и носят правилно ключ на гърдите си.

Мислеше си, че вече е недосегаема и корава, от глава до пети. Шамарите, юмруците и ударите по щита не ѝ причиняваха почти никаква болка. Но всяка броня има слаби места. Отец Ярви може и да я бе спасил от пребиването с камъни, но ето как, небрежно и с лекота, Бранд я смаза с няколко стъклени мъниста.

Беше се нахилил до уши, докато прибираше въпросните в джоба си:

— Мисля, че ще ѝ харесат.

Лицето на Трън се изкриви в болезнена гримаса. Дори не му хрумна, че тя можеше да си помисли, че са за нея. Дори не му хрумна да мисли за нея както тя за него. Изведнъж всичкият цвят беше изтекъл от света. Беше прекарала голяма част от живота си засрамена, често се беше мислила за глупава и грозна, но никога както сега.

— Такова глупаво говно съм — изсъска тя.

— Ъ? — Бранд замига на парцали насреща ѝ.

Безпомощното изражение се появи на лицето му и изкушението да забие в него юмрук беше непосилно, но тя знаеше, че вината не е негова. Сама си беше виновна, а юмрук в собственото лице не беше решение на никой проблем. Искаше просто да се махне оттук. Просто да се махне, където и да е другаде, само не тук. Но успя да направи само крачка, преди да закове на място.

Намръщеният ванстерландец, който стоеше зад майка Скаер в двореца, ѝ беше препречил пътя. Дясната му ръка беше скрита под преметнато през нея наметало и Трън не се съмняваше, че в нея имаше острие. Зад него стоеше някакъв дребосък с миша физиономия. Долови нечие присъствие отляво. Огромният нискоземец, най-вероятно.

— Майка Скаер иска да си поговори с теб — каза ванстерландецът, ухили се и изложи на показ не дотам приятната гледка на зъбите си. — И по-добре тръгни тихо и кротко.

— А най-добре ние тихо и кротко да си вървим по пътя — каза Бранд, сложи ръка на рамото ѝ и я дръпна назад.

Трън се отскубна от ръката му. Леденият срам в гърдите ѝ се стопи и на негово място се надигна изпепеляващ гняв. Тъкмо когато имаше нужда да си го изкара на някого, тези дръвници се изпречиха на пътя ѝ, точно навреме и за най-голям късмет.

Най-голям за нея. И най-лош за тях.

— Не тръгвам никъде. — Тя подхвърли една от сребърните монети на отец Ярви на търговеца зад най-близката сергия, осеяна с инструменти и парчета дърво.

— Това пък за какво? — попита той, улавяйки монетата във въздуха.

— За пораженията. — Трън сграбчи един чук от сергията, замахна отдолу и го запрати напред. Чукът отскочи от главата на ванстерландеца и той политна заднешком с изписано на лицето недоумение.

Преди онзи да успее да се окопити, тя грабна една тежка глинена кана от друга сергия, разби я на парчета в главата му и виното в нея опръска и двама им. Трън го хвана преди да падне по гръб и заби остатъка от дръжката на каната в лицето му.

Отнякъде полетя нож и тя се изви инстинктивно встрани, дръпна се рязко от кръста назад и пропусна свистящото острие покрай лицето си, проследявайки го с широко ококорени очи. Мишата физиономия понечи да я наръга в корема и тя се хвърли встрани, залитна и се блъсна в сергия, чийто собственик се развика, оплаквайки разпиляната си стока. Трън се изправи с дървена купа за подправки в ръка, хвърли съдържанието ѝ към главата на мишата физиономия и го обгърна в облак от оранжев, сладникав на мирис прах. Той се задави, изплю се на земята и се хвърли слепешката към нея. Трън използва купата като щит, острието на ножа се заби в дървото и тя го изтръгна от ръката му.

Мъжът замахна с юмрук отстрани. Трън блокира удара му с ръка и усети юмрука му да я перва през скулата, докато пристъпваше към него, фрасна го с коляно в корема, после отново в чатала и онзи изскимтя. Трън го стисна за врата, изви силно гръб назад и стовари с всичка сила чело в мишата му физиономия. Ударът я зашемети за момент, но далеч не колкото зашемети него. Той се строполи на четири крака и от устата му потече кръв. Трън се засили и го срита здраво в ребрата. Мъжът се просна на земята по гръб, като при това той събори върху себе си една от сергиите и изчезна почти напълно, погребан под купчина лъскава риба.

Трън се обърна и видя, че нискоземецът беше проснал Бранд по гръб върху една отрупана с плодове сергия и се опитваше да забие в лицето му ножа си. Бранд беше изплезил език от напрежение, кръстосал поглед в острия стоманен връх на острието.

Когато тренираш, когато се биеш с другарите си по гребло, винаги се сдържаш, поне малко. Сега Трън нямаше никакви задръжки. Тя сграбчи дебелата китка на нискоземеца и изви ръката с ножа назад. Изкрещя и стовари с всичка сила длан в лакътя му. Нещо изхрущя, лакътят на нискоземеца се огъна на обратно и ножът падна от омекналите му пръст. Онзи не спря да крещи, докато Трън не го посече с изпъната длан в шията, точно както я беше учила Скифър. Нискоземецът се разтърси в конвулсии, просна се върху съседната сергия, сред потрошени на парчета глинени съдове.

— Хайде де! — кресна Трън, но не беше останал друг, с когото да се бие. Наоколо имаше само слисани търговци, уплашени минувачи и една майка, закрила с ръка очите на дъщеря си. — Да съм тръгнела тихо и кротко, казваш? — изпищя тя и вдигна ботуш, за да го стовари върху главата на падналия нискоземец.

— Не! — викна Бранд, стисна я за ръката и я повлече през потрошената и разпиляна стока. Докато подтичваха забързано към една от страничните улички, хората се отдръпваха боязливо от пътя ми.

— Уби ли ги? — попита той с изтънял от ужас глас.

— Да се надяваме — озъби му се Трън и се отскубна от ръката му. — Защо? И на тях ли щеше да подаряваш мъниста?

— Какво? Изпратиха ни да купим месо, не да сеем трупове! — Двамата завиха надясно, подминаха групичка стреснати от появата им просяци и продължиха по тясна, мрачна и покрита с боклук уличка. Постепенно глъчта на пазара заглъхна. — Просто не искам да създавам неприятности на отец Ярви. Не искам и да те видя пребита с камъни.

Трън осъзна, че беше прав и това я разгневи още повече.

— Такъв страхливец си — изсъска му тя. Не беше честно от нейна страна, но в момента не я беше грижа за справедливост. Нещо се стичаше в окото ѝ и тя го избърса с ръка и когато я погледна, я видя почервеняла.

— Кървиш — каза Бранд. — Чакай да…

— Разкарай си ръцете от мен! — Трън го блъсна в стената и когато той отскочи от нея, го блъсна отново, още по-силно. Бранд се дръпна боязливо назад и вдигна ръка пред себе си, а Трън се надвеси отгоре му, стиснала юмруци. Изглеждаше объркан, обиден и изплашен.

И този поглед, с който той я гледаше в момента, караше стомаха ѝ да гъделичка, но далеч не приятно. В този му поглед видя проклетите си, глупави надежди, усукани и потрошени на парчета, точно като ръката на нискоземеца на пазара. И за това вината беше изцяло нейна. Не биваше да си позволява надежди, но надеждите са като плевели — колкото и да ги корениш, все поникват наново.

Тя изръмжа от безсилие и тръгна забързано по тясната уличка.

В руини

Всичко развали.

Бранд се беше облегнал на ронещата се стена между отец Ярви и Рълф и гледаше как Трън пердаши Фрор. От пристигането им в Първия сред градовете прекарваше по половин ден в гледане към Трън. Само дето сега я гледаше с тъгата и копнежа на сираче пред витрината на сладкар — самоизмъчваше се с гледката на сладка награда, която никога нямаше да притежава. Добре познато чувство. Чувство, което се беше надявал никога повече да не изпита.

Имаше нещо хубаво между тях. Приятелство, ако не друго. Бавно и трудно извоювано приятелство.

Но какъвто беше дръвник, всичко развали.

Когато се върна в общата стая, откри, че нещата ѝ ги нямаше. Оттогава спеше при Сафрит и Кол и не каза защо. Не му беше продумала и дума от онзи ден на пазара. Явно го беше видяла как я гледа и се беше досетила какво си мисли. Естествено, не беше много умел в криенето му. Но ако се съдеше по това как го гледа сега, или по-скоро как въобще не го поглежда повече, явно мисълта я беше накарала да настръхне от ужас. Как иначе?

Защо ѝ е притрябвал на нея — толкова силна, умна и уверена — такъв дръвник като него? От пръв поглед личеше, че тя е специално момиче, а той — най-обикновено нищожество и никога нямаше да бъде повече от нищожество, точно както казваше навремето баща му. Страхлив глупак, който просеше милостиня, ровеше в боклука за остатъци храна и мъкнеше чували на доковете за оскъдно подаяние, но и толкова не заслужаваше.

Не знаеше как точно стана, но беше успял да разочарова всички наведнъж. Екипажа си. Семейството си. Себе си. Трън. Всичко развали.

Кол издърпа резето на вратата и Сюмаел влезе във вътрешния двор. Водеше още двама души със себе си: дребничка слугиня с дълго наметало и качулка на главата и широкоплещест мъж с белег през едната му посивяла вежда, който огледа предпазливо целия двор.

Слугинята свали качулката си. Беше слаба и тъмнокоса, с любопитни очи, които не изпускаха нищо от двубоя на Трън и Фрор. Ако това можеше да се нарече двубой. Фрор беше сред най-добрите воини в екипажа, но на Трън не ѝ отне много преди да го повали на земята, при това без дори да се задъха.

— Дотук съм — простена той, стиснал с една ръка ребрата си, а другата протегнал за милост към Трън.

— Много окуражително — каза Скифър и хвана във въздуха дървеното острие на Трън, преди тя да удари отново Фрор, въпреки протегната му за милост ръка. — Харесва ми как се биеш днес, гълъбче. Никакво колебание, без съвест и никаква милост. Да видим, кой ще е следващият…?

Изведнъж Досдувой и Кол намериха ъглите на двора за изключително интригуваща гледка. Когато погледът на Скифър спря на него, Бранд вдигна умолително длани. В каквото настроение беше Трън, съмняваше се, че щеше да излезе жив от двубоя. Възрастната жена въздъхна:

— Боя се, че от другарите ти по гребло няма какво повече да научиш. Време е за по-сериозен противник. — Тя свали наметалото си и го преметна през гърба на застаналия на четири крака Фрор. — Как се сдоби с белега, ванстернландецо?

— Целунах момиче — изпъшка той и запълзя към стената, — с много остър език.

— Поредното доказателство, че любовта може да е по-опасна от боя с мечове — каза Скифър и Бранд нямаше как да не се съгласи. Тя взе дървен меч в едната ръка и дървена секира в другата. — Сега, гълъбчето ми, ще стане ясно какво наистина си научила…

— Преди да започнете — поде Сюмаел. — Аз…

— Червенозъбата война не чака никого и нищо! — Скифър скочи напред и оръжията ѝ полетяха — бързи и смъртоносни като змии. Трън започна да се вие и суче, избягвайки и блокирайки ударите ѝ. Бранд не успя да преброи колко удара си размениха за времето, за което успя да си поеме дъх. Осем? Десет? Двете се отдръпнаха една от друга така светкавично, както се бяха сблъскали само преди миг и започнаха да се обикалят предпазливо. Трън тръгна между колоните, приклекнала и готова за скок, Скифър закрачи наперено настрани, въртейки лениво, в широки кръгове, оръжията си.

— Оо, на това казвам аз гледка — промърмори Рълф и се усмихна широко.

Фрор направи болезнена гримаса, докато разтриваше ребрата си:

— Отстрани е много по-забавно, самата истина.

Навъсеният придружител на Сюмаел промърмори нещо под нос и отец Ярви се усмихна в отговор.

— Какво каза този? — прошепна му Бранд.

— Каза, че момичето е удивително.

— Хм, повече от очевидно е — изсумтя Бранд.

— Много добре — казваше в този момент Скифър. — Но не чакай да ти отворя пролука. Не съм по подаръците.

— Тогава сама ще си я отворя! — Трън се стрелна напред така светкавично, че Бранд подскочи от изненада и отстъпи крачка назад. Оръжията ѝ засвистяха в кръгове, но Скифър някак успя да се извърти, усуче и намери пролука между тях.

— Моля — повиши глас Сюмаел. — Трябва да…

— На бойното поле няма място за „моля“! — изкрещя Скифър и отприщи порой от удари. Засипа Трън с вихрушка от дърво, мечове и секири затрещяха и тя постепенно я изтика в единия ъгъл на двора. Замахна да я довърши с меча си, но дървото задра камъка на стената, а Трън се шмугна под него, претърколи се на земята и на свой ред замахна с меч. Скифър залитна заднешком и ахна от изненада, когато острието мина на косъм от носа ѝ.

Кол подсвирна, невярващ на очите си. Отец Ярви изду бузи. Рълф поклати плешива глава:

— Такова нещо не бяха виждал.

— Отлично — каза Скифър и присви очи. — Радвам се да видя, че мъдростта ми не е отишла на вятъра. — Тя завъртя секирата си с такава бързина, че дървото се размаза в тъмен кръг пред очите на Бранд. — Наистина отлично, но сега ще разбереш, че…

— Спрете! — изкрещя Сюмаел и прикова всички погледи в себе си. За най-голяма изненада на Бранд тя коленичи и протегна ръка с обърната нагоре длан към слугинята. — Нейно Сиятелство Виалайн, принцеса на „Непристъпна“, Върховна дукеса на Напаз, Ужасът на Алиюк, Защитница на Първия сред градовете и тридесет и пета императрица на Юга.

За момент Бранд си помисли, че това беше някаква изкусна шега. Тогава видя отец Ярви да коленичи, останалите наоколо също и напушилият го смях бързо се изпари.

— Богове — прошепна той и така стовари коляно върху каменните плочи, че го заболя.

— Съжалявам — изграчи Трън и побърза на свой ред да коленичи.

— Няма нужда. — Императрицата пристъпи към нея. — Това беше едно много поучително представление. — Говореше езика със силен акцент, но гласът ѝ бе силен и звънлив, пълен с увереност.

— Твое Сиятелство… — поде отец Ярви.

— Да ти изглеждам много Сиятелна? — Императрицата се засмя и смехът ѝ — откровен и дружелюбен — прокънтя в стените на вътрешния двор. — Предпочитам да си говорим открито и откровено. В двореца рядко ми се отдава да говоря откровено с когото и да било. Освен Сюмаел, разбира се.

— А аз понякога намирам Сюмаел за прекалено откровена. — Отец Ярви се изправи и изтупа коленете на панталоните си. — Посещението ти е огромна чест за нас.

— Честта е моя. Все пак вие сте пропътували половин свят, за да говорите с мен. Не бих искала да съм човекът, който няма да си направи труда да извърви половин миля от портата на двореца си, за да ви изслуша.

— В такъв случай, императрице, ще се опитам да не ти губя времето. — Пасторът пристъпи към нея. — Запозната ли си с политиката на земите около Разбито море?

— Знам малко. Сюмаел ми е разказвала повече.

Ярви пристъпи още крачка напред:

— Боя се, че скоро майка Война ще разпери кървави криле над бреговете ни.

— И искаш помощта ми. Въпреки че се молим на различни богове? Въпреки че леля ми сключи съюз с Върховния крал?

— Неин съюз, не твой.

Императрицата направи крачка встрани. После двамата с отец Ярви започнаха да пристъпват внимателно в кръг, точно както Трън и Скифър допреди малко.

— Защо ми е да сключвам нов съюз с Гетланд?

— Защото искаш да си на печелившата страна.

Виалайн се усмихна:

— Прекалено дръзко от твоя страна, отец Ярви.

— Крал Удил би казал, че няма такова нещо като прекалено дръзко.

— Гетланд е малка страна, заобиколена от врагове…

— Гетланд е богата страна, заобиколена от бедняци. Благодарение на кралица Лейтлин.

— Златната кралица — промърмори Виалайн. — Славата ѝ на търговец се носи чак дотук. Истина ли е, че е намерила начин да вплете злато и сребро в хартия?

— Истина е. Едно от малкото чудеса, на които е способна и чиято тайна тя е готова да сподели със съюзниците си.

— Предлагаш ми злато и сребро, значи?

— Върховният крал предлага единствено молитви.

— Златото и среброто са всичко за теб, така ли, отец Ярви?

— Златото и среброто са всичко за всеки. Някои просто имаме достатъчно от тях и можем да си позволим да се преструваме, че не е така.

Императрицата ахна от изненада.

— Поиска да говорим честно и открито. — Ярви щракна с пръсти на Трън и тя се изправи. — Както изглежда обаче, майка ми ти изпраща подарък, който не е нито от сребро, нито от злато. Дар, изминал дълъг път по „Божествена“ и „Непристъпна“, открит в най-тъмните кътчета на земите около Разбито море. — Той извади черна кутийка изпод палтото си и я подаде на Трън.

— Елфическа реликва? — На лицето на императрицата се изписа смесица от страх и любопитство.

Начумереният мъж пристъпи към нея и се намръщи още повече.

Трън протегна неловко ръка с кутийката в нея. Сигурно бяха на една възраст, но в сравнение с нея императрицата приличаше на дете. Главата ѝ едва достигаше средата на гърдите на Трън, за рамото и дума не можеше да става. Сякаш осъзнавайки каква нелепа комбинация бяха двете с нея, Трън коленичи и ѝ поднесе подаръка под по-подобаващ ъгъл. Елфическите букви, издълбани в кутийката, проблеснаха, уловили светлината.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Ще ми се да бях висока. — Виалайн отвори капака, бледата светлина заструи от вътрешността на кутийката и очите на императрицата се ококориха от изненада. Бранд долови как Рълф се напряга до него, чу как Кол ахна, чу Фрор да мълви молитва. Беше виждал вече тази светлина, но въпреки това нещо го караше да изпъва шия, за да види по-добре вътрешността на кутийката. За беда, капакът ѝ пречеше.

— Красиво е — прошепна императрицата и протегна ръка. Каквото и да беше нещото в кутийката, тя затаи дъх, когато пръстите ѝ го докоснаха. Светлината, огряла лицето ѝ, от бяла стана розова и когато тя дръпна боязливо ръка, отново стана бяла. — Велики боже! Още се върти?

— Да — отвърна Скифър. — Долавя присъствието ти, императрице и се променя в съответствие с настроението ти. Донесено е от елфическите руини на Строком, където човешки крак не е стъпвал от Разкъсването на бог. Вероятно няма второ такова в целия свят.

— Аа… безопасно ли е?

— Нищо толкова чудато не е напълно безопасно. Но иначе да, безопасно е.

Виалайн се вторачи във вътрешността на кутийката с широко ококорени, облени в бледата светлина очи:

— Това е прекалено изтънчен подарък за мен.

— Как е възможно който и да е подарък, да е прекалено изтънчен за императрицата на Юга? — каза отец Ярви и пристъпи внимателно към нея. — С това на ръката си ще си повече от сияйна.

— Нямам думи да опиша красотата му. Но не мога да го приема.

— Но това е просто подарък, нищо повече…

Виалайн извърна нагоре очи и го погледна укорително:

— Помолих те да говорим откровено, отец Ярви. — Тя затвори рязко кутийката и светлината угасна. — Не мога да ти помогна. Леля ми, Теофора, е дала обещание, което аз не мога да наруша. — Тя вдигна високо малък юмрук. — Аз съм най-влиятелният владетел в целия свят! — Изсмя се и отпусна ръка. — И не мога да направя нищо. Абсолютно нищо, за каквото и да било. Чичо ми се е разбрал с майка Скаер.

— Владетелят оре своя собствена бразда — каза Ярви.

— Лесно ти е да го кажеш, отец Ярви. Тук почвата е много камениста.

— Аз мога да ти помогна в изораването ѝ.

— Де да можеше. Сюмаел казва, че си добър човек.

— Средна работа, или малко отгоре. — Сюмаел се усмихна бегло. — Познавам по-лоши мъже с две здрави ръце.

— Но ти не можеш да ми помогнеш. Никой не може. — Виалайн вдигна обратно качулката си и с един последен поглед към Трън, коленичила в средата на двора, протегнала напред ръка с кутийката в нея, императрицата на Юга се обърна и тръгна към вратата. — Съжалявам, но и аз не мога да помогна на теб.

Далеч не каквото се бяха надявали да чуят. Но така е то, с надеждите.

Проклетата дипломация

Скифър нападна отново, но този път Трън беше готова. Възрастната жена изпъшка изненадана, че дървеното острие на секирата успя да закачи крака ѝ и я накара да залитне настрани. Тя успя да блокира следващия удар на Трън, но това ѝ коства ново залитане заднешком на пети. Третият удар изби меча от ръката ѝ и я просна по гръб на земята.

Макар и паднала, Скифър беше опасна. Тя изрита облак прахоляк в лицето на Трън, претърколи се и хвърли секирата си към нея с ужасяваща точност. Но Трън беше готова и този път, закачи я с острието на своята във въздуха и я запрати настрани в ъгъла. После, оголила зъби, скочи напред, приклещи Скифър с гръб към една от колоните и опря върха на дървения си меч в обсипаното с капчици пот гърло на възрастната жена.

Скифър повдигна многозначително вежда:

— Неприятно.

— Победих! — изкрещя Трън и размаха нащърбените си оръжия във въздуха. Бяха минали месеци, откакто за последно се бе осмелила да мисли, че някога ще успее да ѝ надделее. Толкова много изгреви оттогава, прекарани в отнасяне на бой с греблото и толкова много залези, прекарани в опити да ѝ го върне с металния прът и безкрайните удари, шамари и падания в калта. Но ето че най-после успя. — Победих я!

— Да, победи я — кимна бавно отец Ярви.

Скифър се изправи с изкривено от болка лице:

— Победи една баба, отдавна прехвърлила най-добрите си години. Чакат те къде по-сериозни предизвикателства. Но… ти се справи добре. Слуша ме. Работи. Стана смъртоносна. Отец Ярви беше прав…

— Някога да не съм бил? — Тропането по вратата накара усмивката на пастора да изчезне. Той кимна на Кол и момчето издърпа резето.

— Сюмаел? — усмихна се отново отец Ярви, както всеки път при появата ѝ. — Какво те води на…

Сюмаел беше задъхана:

— Императрицата иска да говори с теб.

Очите на пастора се ококориха от изненада:

— Тръгвам веднага.

— Не ти. — Сюмаел гледаше право в Трън. — Ти.

Бранд беше прекарал голяма част от живота си в чувството, че не е на място. Просяк сред богаташи. Страхливец сред смелчаци. Глупак сред умници. Но посещението в двореца отвори пред него ново необятно поле за чувството на пълна неадекватност.

Тътреше крака след Сюмаел и Трън и шепнеше „Богове“, всеки път когато завиваха зад някой ъгъл и се озоваваха в поредния мраморен коридор, пред следващото позлатено стълбище или просторна зала, коя от коя по-изящна. Пристъпяше на пръсти през дълъг коридор, в който горяха свещи, високи колкото човешки бой. Дузини свещи, всяка от които сигурно струваше повече от него самия и си горяха просто така, в случай че някой реши да мине през точно този коридор. Всичко беше или инкрустирано със скъпоценни камъни, или посребрено, облицовано в дърво или красиво изрисувано. Погледът му спря на стол, в чиято облегалка бяха втъкани една дузина инкрустации от различни видове дърво и той се замисли колко ли повече струваше този стол, от всичко, което успяваше да изработи за година. Помисли си, че сънуваше, но от друга страна знаеше, че няма толкова богато въображение за подобен сън.

— Изчакайте тук — каза Сюмаел, когато изкачиха поредното стълбище и се озоваха в овална стая. Мраморните ѝ стени бяха покрити от край до край с гравюри, разказващи някаква история. Бяха изящни като издяланите от Кол на мачтата. — Не пипайте нищо — добави тя и остави Бранд и Трън сами. Само двамата, за пръв път от онзи ден на пазара.

И как свърши той, няма що.

— Какъв дворец само — промърмори Бранд.

Трън стоеше с гръб към него и не си направи труда да извърне глава дори само малко, колкото да види, че отново е намръщена:

— Затова ли отец Ярви те изпрати с мен? Да ми казваш неща, които и сама виждам?

— Не знам защо ме изпрати. — Леденото ѝ мълчание се проточи. — Съжалявам, че те спрях. Онзи ден. Ти си много по-добър боец от мен, трябваше да те оставя да водиш.

— Трябваше — отвърна тя, отново без да го погледне.

— Аз просто… изглежда си ми ядосана за нещо и каквото и да съм…

— Сега ли му е времето?

— Не. — Знаеше, че някои неща е по-добре да не бъдат казвани на глас, но не можеше да понесе повече мисълта, че тя го мрази. Трябваше да опита да оправи нещата. — Аз просто… — Бранд извърна очи настрани към нея и тя го хвана, че я гледа, също както стотиците пъти през последните няколко седмици, но този път лицето ѝ се изкриви от ярост.

— Ти просто си затваряй проклетата уста! — кресна му тя, почервеняла от гняв. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му я затвори с юмрук.

Бранд заби поглед в пода. Беше така гладък и лъскав, че виждаше отражението на посърналото си лице да го гледа оттам, с изписана на него глуповата физиономия. Какво можеше да каже сега?

— Ако сте приключили вече с кавгата, влюбени гълъбчета, — Сюмаел се появи на вратата, — императрицата чака.

— О, приключихме! — отвърна троснато Трън и тръгна към нея.

Сюмаел погледна Бранд и повдигна рамене, после двама стражи със сериозни физиономии затвориха вратите пред него.

Градината беше като излязла от сън — цялата в странни цветове от виолетовия залез, танцуващите пламъци на факли и мангали, чиито тлеещи въглени хвърляха облаци искри при всеки повей на вятъра. Нищо не бе както го бяха сътворили боговете, всичко бе изопачено от човешка ръка. Тревата беше подстригана до идеално гладка повърхност, като прясно обръснатата челюст на разбивач на женски сърца. Дърветата превиваха клони под тежестта на благоуханни цветове, а короните им бяха окастрени в неестествени форми. Имаше и птици, чуруликаха в клоните и Трън се зачуди как така не са отлетели, докато не забеляза, че бяха вързани за краката с тънки като паяжина сребърни верижки.

Застлани с бял камък пътеки се виеха между женски статуи с невероятно изящни силуети и строги лица, които държаха в ръце свитъци, книги или мечове. Императриците от миналото, предположи Трън и се зачуди как така недостригано грозилище като нея е допуснато да върви измежду тях. Стражите я погледнаха така, сякаш същият въпрос тормозеше и тях. Имаше много стражи и всяко лъскаво като огледало острие на меч или копие ѝ напомняше за това, колко невъоръжена бе в момента. Последва Сюмаел покрай басейн с формата на звезда, в средата на който, от статуя на преплетени една в друга змии, бликаше фонтан от кристално чиста вода. От другата му страна тръгваха няколко стъпала, нагоре към странна постройка — купол върху наредени в кръг колони и извита като дъга пейка от вътрешната страна по цялото им протежение.

На пейката седеше Виалайн, императрицата на Юга.

Изглеждаше коренно различна от деня на посещението ѝ в занемарената къща на отец Ярви. Косата ѝ бе навита в лъскав кок, покрит с мрежа от златни нишки и окичен със скъпоценни камъни. Носеше бюстие, в което бяха съшити стотици миниатюрни огледалца, бляскащи в синьото и розовото на угасващата светлина на деня и червеното и оранжевото на светлината на факлите. Но най-силно блестяха очите ѝ от средата на ивица черна боя, тръгваща от едното ѝ слепоочие и стигаща до другото.

Трън не мислеше, че някога се бе чувствала толкова не на място.

— Какво да правя сега?

— Тя е просто човек — отвърна Сюмаел. — Говори с нея като с всеки друг човек.

— Какво знам аз за говоренето с хора?

— Просто бъди откровена. — Сюмаел плесна длан на гърба ѝ и я избута напред. — Сега.

Трън постави предпазливо крак на най-долното стъпало:

— Твое Сиятелство — изграчи тя и опита да коленичи, но осъзна, че нямаше да се получи на стълбите.

— Виалайн и ако обичаш, недей да коленичиш. Допреди седмица бях никой. Още не съм свикнала с всичкото това коленичене.

Трън застина на място, приклекнала над най-долното стъпало, после се изправи и сведе неловко глава:

— Сюмаел каза, че ме вик…

— Как се казваш?

— Трън Бату, твое сия…

— Виалайн, моля. Трън не се нуждае от пояснение. Но Бату откъде идва?

— Баща ми извоювал важна победа там в деня, в който съм се родила.

— Бил е воин?

— Велик воин. Избран щит на кралицата на Гетланд.

— Ами майка ти?

— Майка ми… иска да не съм каквото съм. — В края на краищата Сюмаел каза да бъде откровена.

— Моята беше генерал. Загина в битка с алиюкците.

— Браво на нея — каза Трън и съжали на мига. — Но… май не е добре за теб. — Ставаше все по-зле и по-зле. — Предполагам, твое Сиятелство… — Искаше да потъне в земята от срам. Проклета дипломация.

— Виалайн. — Императрицата потупа пейката до себе си. — Ела, седни при мен.

Трън се изкачи до малката беседка, влезе покрай масата в средата, на която имаше огромен сребърен поднос, отрупан със съвършени на вид плодове, достатъчни да нахранят цяла армия и застана пред високия до кръста ѝ парапет на срещуположната страна.

— Богове — прошепна. Не беше обърнала внимание на всичките изкачени стъпала до градината, едва сега осъзна, че стоеше на самия покрив на двореца. Под парапета нямаше нищо, просто отвесна скала до друга градина, ниско под тази. А отвъд нея, Първия сред градовете бе разстлан пред очите ѝ като лабиринт от постройки под смрачаващото се небе, обсипан също като него с хиляди светлинки. В далечината, отвъд черната и гладка като огледало повърхност на залива, имаше други скупчени на гъсто светлинки. Други градове. Странни съзвездия по земята.

— И всичко това е твое — прошепна отново тя.

— Всичко това и нищо от него. — Нещо в гордо вирнатата брадичка на Виалайн ѝ се стори познато. Беше виждала подобно лице, много отдавна, в огледалцето на майка си. Замисли се дали и тя, като нея, не бе свикнала да носи смелото изражение като маска на лицето си.

— Това ще да е голям товар на раменете — каза ѝ тя.

Виалайн сякаш увеси рамене:

— Може да се каже, че тежи.

— Императрице, аз не разбирам нищо от политика. — Трън седна на пейката, изпънала сковано гръб, надявайки се това да мине за подобаващо седене. Въобще не беше свикнала да седи, освен зад гребло на кораб, разбира се. — Ще е по-добре да говориш с отец Ярви…

— Аз не искам да говоря за политика.

Трън замълча, скована от неловкото чувство.

— Ами…

— Ти си жена. — Виалайн се наведе към нея и сплела пръсти в скута си, се вторачи в лицето ѝ. Отблизо, тревожно близо. Трън не беше свикнала с ничия близост, още по-малко, тази на императрицата на Юга.

— Според майка ми — смотолеви Трън, — но съм чувала и други мнения по въпроса…

— И се биеш с мъже.

— Да.

— Побеждаваш мъже.

— Понякога…

— Сюмаел каза, че се биеш с по трима наведнъж! Екипажът ти те уважава. Видях го в очите им. Страхуват се от теб.

— Уважение, не знам. Страх, може би, твое си…

— Виалайн. Не съм виждала друга жена да се бие като теб. Може ли? — Преди Трън да отговори, тя постави ръка на рамото ѝ и го стисна, после облещи очи. — Велики боже, като от дърво си! Сигурно си толкова силна. — Тя свали ръка, за огромно облекчение на Трън, и се вгледа в нея — малка, тъмна върху светлия мрамор на пейката помежду им. — Аз не съм.

— Е, силният не се побеждава със сила — промърмори Трън.

Императрицата извърна рязко очи към нея — големи и бели на фона на черната ивица през лицето ѝ, с отблясъци от светлината на факлите в крайчетата.

— С какво тогава?

— Трябва да удряш първа и да удряш бързо. Да си по-корава и по-умна от него. Да не спираш да нападаш и да се биеш без чест, без съвест и без милост. — Осъзна, че думите бяха на Скифър, а също това, че ги бе наизустила, разбрала напълно и приела дълбоко в сърцето си. Осъзна колко много бе научила от възрастната жена. — Така поне казват…

Виалайн щракна с пръсти:

— Ето затова повиках теб. За да ме научиш как да се бия със силни мъже. Не с меч в ръка, но принципът е същият. — Тя се облегна на лакти върху масата и отпусна брадичка в шепите си. Направо детински жест от страна на жената, управляваща половин свят. — Чичо ми иска от мен да съм просто украшение, статуята на носа на кораба му. Всъщност по-малко и от това. Статуята поне стои най-отпред на кораба.

— Нашите имат статуя и на кърмата.

— Чудесно. Точно това иска от мен, значи. Но аз отказвам да бъда кукла на конци в ръцете му. — Виалайн стисна юмруци и тупна по масата, но така немощно, че ножът за плодове дори не издрънча по сребърния поднос. — Отказвам, чуваш ли ме?

— Чувам, но… се съмнявам, че това, че аз чувам, е от кой знае какво значение.

— Така е. Ушите на чичо си трябва да отпуша. — Императрицата зарея гневен поглед из притъмняващата градина. — Днес му се опълчих по време на съвещанието на съвета. Трябваше да видиш лицето му. Да го бях наръгала с нож в корема, по-малко щеше да се изненада.

— Няма как да знаеш това, докато не го наръгаш.

— Велики боже, как само искам! — Виалайн ѝ се усмихна. — Обзалагам се, че теб никой не те разиграва като кукла на конци, нали? Обзалагам се, че никой не смее! Виж се само. — На лицето ѝ се изписа изражение каквото Трън не беше свикнала да вижда на лицата на околните. Май… ѝ се възхищаваше. — Та ти си… знаеш…

— Грозна?

— Не!

— Висока?

— Не. Всъщност, да, но не това… ти си свободна.

— Свободна, хм? — изсумтя Трън.

— Не си ли?

— Заклела съм се да служа на отец Ярви. Да изпълнявам каквото ми нареди. За да изкупя вината си за… каквото направих.

— Какво си направила?

Трън преглътна тежко:

— Убих едно момче. Казваше се Едуал. Не заслужаваше да умре, но… аз го убих и това е то.

Виалайн наистина беше просто човек, както каза Сюмаел, въпреки дрехите ѝ, двореца ѝ, а може би именно заради тях, погледът ѝ бе така откровен, подсказваше на Трън, че може да ѝ каже всичко.

— Бяха на път да ме пребият с камъни заради това, но отец Ярви ме спаси. Не знам защо, но го направи. А Скифър ме научи да се бия. — Трън докосна с върховете на пръстите остриганата половина на главата си и се усмихна, припомняйки си за колко силна се смяташе преди да я срещне и колко слаба бе всъщност. — Бихме се с хората коне по „Непристъпна“. Убих няколко от тях, а после си изповръщах червата. Онзи ден се бихме с някакви мъже на пазара. Аз и Бранд. Не съм сигурна дали ги убих, но знам, че исках. Бях ядосана заради мънистата… предполагам… — тя замълча, осъзнала, че бе казала повече отколкото трябваше.

— Какви мъниста? — попита Виалайн и покритият ѝ с черна боя нос се сбърчи от учудване.

— Няма значение, не е важно — покашля се Трън.

— Предполагам, свободата може да е опасно нещо — каза императрицата.

— Предполагам.

— Може би всички сме слаби, под твърдата броня.

— Може би.

— Но ти се биеш с мъже и побеждаваш.

Трън въздъхна дълбоко:

— В това, да.

— И така — Виалайн започна да отброява на пръсти, — удрям първа, по-умна съм и по-агресивна, без чест, без съвест и без милост.

— Всичко, което имам, дължа на този съвет. — Трън разпери празни длани.

Виалайн се засмя от сърце. Силен смях за такова дребно момиче — ведър и радостен смях.

— Харесваш ми, Трън Бату!

— Е, значи сега си част от една много малка група хора. Понякога имам чувството, че от ден на ден се смалява все повече. — Трън извади кутийката и ѝ я подаде. — Отец Ярви ми даде нещо за теб.

— Казах му, че не мога да го приема.

— На мен ми каза да ти го дам въпреки това. — Прехапала устна, Трън повдигна внимателно капака на кутийката и светлината заструи навън, по-странна и красива от всякога заради сумрака в градината. Идеалните ръбове на елфическата гривна лъскаха като острието на кинжал, гладкият метал беше излъскан до блясък и светлините мигаха по множеството му фасети, а под кръглото ѝ стъкло, дълбоко под него, се местеха кръговете, тъмни, вплетени един в друг. Реликва от друг свят. От изчезнал преди хиляди години свят. Пред нея безценните съкровища на двореца бяха просто безполезни като кал дрънкулки.

Трън се опита да смекчи гласа си, да прозвучи убедително, дипломатично дори. Не успя, гласът ѝ беше все така дрезгав и недодялан:

— Отец Ярви е добър човек. Много умен човек. Трябва да говориш с него.

— Направих го. — Виалайн вдигна поглед от гривната и я погледна в очите. — А ти трябва да внимаваш. Според мен отец Ярви е човек като чичо ми. Такива хора не поднасят подаръци без да очакват нещо в замяна. — Тя затвори капака и взе кутийката от ръката на Трън. — Но аз ще го приема, ако това е каквото искаш. Предай благодарностите ми на отец Ярви. Но също така му напомни, че повече от тях не мога да му предложа.

— Добре. — Трън извърна поглед към потъналата в тъмнина градина, чудейки се какво се очаква от нея сега и забеляза, че мястото, където стояха стражите край фонтана, беше празно, потънало в сенки. Нямаше следа от стражи. С императрицата бяха сами в градината. — Какво стана със стражата ти?

— Странно — каза Виалайн. — А! Ето там, идват други.

Трън преброи шестима мъже, които изкачваха стълбите в далечния край на градината. Шестима имперски войници, в пълна броня и снаряжение, крачеха с бърза стъпка през оранжевите петна от светлината на факлите по алеята към малката къщичка, в която седеше императрицата. Зад тях вървеше още някой. Мъж със златисто по нагръдника на бронята му, сребристо в косата и по-бляскава и от тях усмивка на красивото му лице.

Когато ги видя, дюк Микедас им помаха превзето с ръка.

Трън усети как стомахът ѝ се свива на топка. Посегна към сребърния поднос и взе малкия нож за плодове. Жалко оръжие, но по-добре от нищо.

Когато войниците заобиколиха фонтана и се озоваха между двете статуи, Трън се изправи от пейката. Долови зад гърба си Виалайн също да става, когато войниците се наредиха в редица пред стъпалата. Лекият бриз раздуха жарта в един от мангалите и светлината попадна върху лицето на един от тях. Трън го позна, беше ванстерландецът, с когото се би на пазара. Имаше няколко рани и виолетова синина на едната буза и тежка секира в ръка.

Микедас се поклони ниско, но устните му бяха извити в загадъчна усмивка, а хората му дори не помръднаха от място. Виалайн му каза нещо на техния език, той ѝ отговори и махна пренебрежително към Трън.

— Твоя милост — процеди през зъби Виалайн. — Каква чест.

— Моля за извинение — обърна се той към Трън. — Тъкмо казвах на нейно Сиятелство как просто не можех да пропусна посещението ти в двореца. И какво щастие е за мен да ви заваря двете насаме!

— Нима? — попита Виалайн.

Дюкът повдигна вежди и на лицето му се изписа престорен ужас:

— Наглеци от севера пристигат в Първия сред градовете! Диваци, от Гътланд или откъдето там. Тръгнали да пренасят дребните си съседски свади по нашите брегове! Опитват да вкарат клин между нас и съюзника ни, Върховният крал, който прие Единствен бог в сърцето си. Но когато опитите им за вмешателство се провалят… — Микедас поклати отривисто глава. — Изпращат в двореца наемен убиец. Чудовището се възползва от невинността на глуповатата ми племенница.

— Предполагам, това съм аз? — изръмжа Трън.

— О, дявол в женски образ! Е, да го наречем женски, аз лично предпочитам жените да не са така… мускулести. Доколкото си спомням, искаше да се пробваш срещу двама от воините ми? — Микедас се усмихна, хората му пристъпиха леко напред и всичката стомана по тях заблестя, огряна от светлината на факлите. — Какво ще кажеш за шестима?

Винаги изглеждай по-малко отколкото си. Трън придаде уплашено изражение на лицето си, дръпна се назад, увеси рамене. Искаше да изглежда колкото може по-дребна и изплашена, въпреки странното спокойствие, което я обзе. Все едно Последната врата не зееше отворена за нея. Видя всичко, сякаш наблюдаваше отстрани. Прецени разстоянията, огледа добре терена, статуите, факлите, масата, колоните, стъпалата отпред и дълбоката бездна зад гърбовете им.

— Една императрица не бива да подхожда така небрежно към сигурността си — продължаваше да говори дюкът, — но не се отчайвай, скъпа моя племеннице, аз ще отмъстя за теб!

— Защо? — прошепна Виалайн. Трън долавяше страха ѝ и това ѝ помогна. Сега бяха просто две слаби, изплашени и безпомощни момичета. Пръстите на ръката зад гърба ѝ стиснаха здраво дръжката на малкия нож.

Дюкът изви презрително устни:

— Защото се оказа същински таралеж в гащите ми. Всички обичаме момиче с дух, нали? — Той изпъчи напред долна устна и поклати разочаровано глава. — Но всичко си има граници. Повярвай ми, има.

„Тръгнеш ли да убиваш някого, просто го убиваш, не говориш за това как ще го убиеш“, така казваше бащата на Трън. За най-голям късмет, дюкът не беше убиец — плямпаше, перчеше се и се наслаждаваше на властта си и така даде на Трън възможността да прецени добре противниците и достатъчно време за размисъл.

Самият Микедас тя определи като малка заплаха. Беше препасал меч и кинжал, но тя се съмняваше, че някога бяха вадени от ножниците им. Останалите обаче си разбираха от работата. Добри мечове и добри щитове в ръце, добри кинжали на кръста. А също, добра броня — лъскави ризници с едри стоманени люспи — но не без слабостите. Гърлата и свивките на лактите и коленете им не бяха защитени. Там трябваше да удари.

Сама срещу седем. Почти се изсмя на глас при мисълта за това. Пълен абсурд. Никакъв шанс. Но и никакъв избор.

— Теофора така и не се научи да прави каквото ѝ се казва — плямпаше на воля дюкът, — но какво да очакваш, стар кон не се обяздва. Наистина се надявах, че една седемнайсетгодишна императрица ще става за водене за носа. — Той въздъхна. — Но май някои понита също не търпят оглавник. Ритат, хапят, просто отказват да бъдат яхнати. По-добре да бъдат унищожени, преди да са хвърлили господаря си от седлото. След теб на трона ще се възкачи братовчедката ти, Аста. — Микедас ги дари с гледката на безупречните си бели зъби. — Тя е на четири. Ето на това казвам аз жена, върху която може да се работи! — Явно най-после удовлетворен от собственото си остроумие, той изпрати с небрежен жест двама от войниците си нагоре по стъпалата. — Да приключваме тук.

Трън ги проследи с поглед да тръгват напред. Единият имаше голям, често чупен нос. Другият имаше сипаничаво лице и се усмихваше с безразличие. Извадиха мечове, стъпвайки на най-долното стъпало, но не ги насочиха напред, просто ги провесиха небрежно надолу. Трън не можеше да ги вини за подобна проява на увереност. Но бяха прекалено самоуверени, ако си мислеха, че тя щеше да се даде без бой.

Трън определено не смяташе да се даде без бой.

— Внимавай, твоя милост — каза ванстерландецът. — Тя е опасна.

— Моля те — отвърна присмехулно дюкът, — та тя е просто момиче. Мислех, че вие северняците сте само огън и жупел…

Мъдрият изчаква търпеливо верния момент, както казваше отец Ярви, но никога не го пропуска. Онзи с големия нос стисна очи и извърна глава, заслепен от светлината на една от факлите, после, когато ги отвори, остана видимо изненадан, когато Трън скочи напред и му преряза гърлото с малкия нож.

Беше пресметнала добре замаха си и хвръкналата струя кръв пръсна право в очите на сипаничавия, който на свой ред примижа. Само за миг, но достатъчно дълго, че Трън да измъкне кинжала на Големия нос, който в този момент вече залиташе назад, и да го забие до дръжката под ръба на шлема на сипаничавия, точно в потъналата в сянка ямка между шията и ключицата му.

Той изхърка задавено, а Трън постави крак на гърдите му, като едновременно с това сграбчи меча му за гарда над дръжката и го изрита назад по стъпалата, изтръгвайки меча от ръката му. Миг по-късно тялото му отскочи от най-долното стъпало и се изтърколи в краката на другарите му. Поряза се на острието, нямаше време да го обърне — държеше го нагоре с дръжката като кинжал — видя кръвта ѝ да се стича от пръстите ѝ по гарда на дръжката. Изкрещя и замахна отдолу. Върхът на меча закачи ръба на щита на един от войниците в основата на стъпалата, попадна в брадичката на мъжа, разпра лицето му и килна назад шлема му.

Той залитна настрани с писък на уста, стисна лицето си в шепи и между пръстите му бликна кръв. После се блъсна в дюка, който зяпна от изненада и го изблъска от себе си настрани в храстите. Микедас се вторачи в черните капки кръв по нагръдника си с отвращение, сякаш всичкото това му причиняваше лична обида.

Онзи с големия нос продължаваше да залита като пиян, още по-изненадан от преди, отчаяно се опитваше да затвори раната на гърлото си, но безуспешно — цялата лява половина на гърдите му беше почерняла от кръв. Трън реши, че нямаше нужда да го мисли повече.

Справянето с трима за толкова кратко време беше отличен късмет в битката. Но изненадата беше единственото ѝ предимство, а тя току-що се бе възползвала от него и макар и сега да бяха четирима срещу един, шансовете оставаха все така срещу нея.

— Проклятие! — изрева дюкът и започна да бърше опръсканото си с кръв наметало. — Убийте ги!

Трън пристъпи бавно назад, придържайки се до колоната отляво, използвайки я като щит. Зашари с очи. Войниците тръгнаха отново, този път с вдигнати щитове и готови за действие мечове и секири. Хладната стомана и безмилостните им очи проблясваха в червено на светлината на факлите. Чуваше Виалайн зад себе си — почти проплакваше при всеки дъх.

— Бранд! — изкрещя Трън с всички сили. — Бранд!

Ярост

Бранд стоеше в стаята и зяпаше каната с вода и наредените до нея чаши с високи столчета и мислеше. За това, че сигурно са оставени за посетители на двореца, но въпреки че беше жаден като човек, изгубен в пустинята, не посмя да ги докосне.

Ами какво, ако са предназначени за по-достойни посетители, не такива като него?

Той разкърши рамене в безуспешен опит да отлепи влажната риза, залепнала за гърба му. Богове, тази жега, безкрайната, смазваща жега, дори след спускането на нощта. Отиде до прозореца, притвори очи и пое дълбоко дъх, почувства топлия полъх по лицето си и му се прииска да беше соленият вятър на Торлби.

Зачуди се какво ли правеше в този момент Рин. Извърна очи към небето и отправи молитва към баща Мир да я пази от опасности. В стремежа си да стане воин, да намери екипаж — ново семейство от братя — съвсем бе забравил за онова, което имаше. Няма що, надежден мъж, на когото може да се разчита. Да оплеска всичко. Въздъхна дълбоко.

И тогава го чу, много слабо в далечината. Изглежда някой викаше името му. Първоначално си помисли, че си въобразява, но после го чу отново и този път беше сигурен. Звучеше като гласа на Трън и както стояха нещата между двама им, тя не би викала името му без причина.

Той отвори рязко вратата, готов да извика стражите.

Но стражите ги нямаше. Видя само празен коридор и потънали в сянка стъпала в далечния край. Стори му се, че чу шума на битка и тревогата прониза стомаха му като нож. Звън на метал, викове и някой изкрещя името му отново.

Бранд хукна по коридора.

Трън грабна сребърния поднос и плодовете се разлетяха по масата. Изпищя и го запрати към главата на ванстерландеца, който приклекна и вдигна голямата секира пред лицето си, за да се предпази. Подносът отскочи от рамото му и отлетя в храстите.

Вързаните за краката си пойни птици крякаха, пляскаха и пърхаха с криле в панически опит да отлетят. Приклещена между каменните колони на беседката, Трън се чувстваше точно като тях — в клетка. Освен ванстерландецът, бяха останали още двама: единият висок и слаб, с дълги ръце и огромен обхват, другият — нисък и набит, с дебел като ствол на дърво врат. Дюкът беше най-отзад, сочеше към Трън с кинжала си и се дереше с пресипнал от викане глас. Може и да беше умен мъж, но явно не беше свикнал нещата да не стават точно както ги иска.

— Май ти изцапах обувките с кръв, а? — кресна му Трън. — Нали, дърто копеле?

Тя сграбчи една от факлите и я изтръгна от металната скоба на колоната, без да обръща внимание на искрите, които се посипаха по ръката ѝ.

Дебеловратият скочи към нея и тя парира меча му със своя, после замахна и откърти трески от щита му. Отстъпи назад, за да си осигури пространство, да спечели малко време и измисли нещо. Беше тъмно, не видя падналите на пода плодове — подхлъзна се, залитна заднешком и се блъсна в масата. В този момент мечът посече крака ѝ. Попадна в бедрото, малко над коляното. Тя извика сподавено когато високият войник изтръгна острието от крака ѝ и замахна да я промуши.

„Ще те ударят и когато това стане, силата от удара не бива да те замайва, болката не бива да те забавя, изненадата не бива да те разколебава.“ Тя замахна с факлата към войника, който успя да вдигне щита си точно навреме, но това му костваше залитане назад по стъпалата. В подножието им той събори един от мангалите, чиито тлеещи въглени се изсипаха по гърба му сред блещукащ облак от искрици.

Трън приклекна инстинктивно, мечът на дебеловратия профуча покрай главата ѝ и издрънча в най-близката колона. Хвръкнаха парченца мрамор, затанцуваха сенки, имаше чувството, че остриетата летяха отвсякъде. Тя замахна към него с меча си, но в крака ѝ нямаше сила и мечът ѝ отскочи от бронята на рамото му без да му причини и драскотина.

Видя кръвта си — блестеше черна на светлината на факлите — струйки и капки по пода, до върха на острието на меча на високия. Лицето на дюка беше изкривено от ярост. Зад нея императрицата крещеше нещо през парапета на беседката. Викаше за помощ, но помощта не идваше отникъде. Дебеловратият беше поставил крак на най-горното стъпало и я следеше зорко над ръба на щита си. Високият драпаше по гърба си в опит да отърси въгленчетата от тлеещото си наметало.

Трябваше да се бие, докато още имаше някаква сила и кръв в жилите си. Трябваше да нападне, сега.

Изчака дебеловратият да замахне да я промуши с меча си и се оттласна от масата. Прелетя стъпалата, прескочи нечие тяло на земята и когато се приземи, раненият ѝ крак поддаде, но Трън го очакваше. Претърколи се през рамо под замаха на високия — усети острието на меча му да профучава на косъм от главата ѝ — и го посече в движение.

Мечът ѝ попадна в сгъвките на коленете му и той изръмжа, опита да се обърне, но успя само да се свлече на четири крака. Трън вдигна меча високо над главата си, изви гръб и го стовари с всичка сила в шлема му. Силата на удара накара зъбите ѝ да изтракат. Острието ѝ се пръсна на парчета, но остави огромна вдлъбнатина в шлема на високия. Той се просна по очи с широко отворена уста и единият му крак пририта. Все още стискайки здраво дръжката на строшения си меч, Трън залитна и се подпря на една от статуите.

„Добър късмет в битката“, би го нарекъл Одда, защото ванстерландецът избра точно този момент да замахне към нея със секирата си. Тежкото острие я пропусна и откърти огромно парче мрамор. Трън го изтика назад с факлата, от която се откъснаха и понесоха по вятъра последните ѝ живи искрици. Кракът ѝ тръпнеше от болка, в него не беше останала и капка сила.

Дебеловратият пристъпи предпазливо към нея, прикрит зад щита си.

„Винаги има начин“, казваше отец Ярви, но Трън не виждаше такъв. Беше тежко ранена. Шансовете не бяха на нейна страна. Стисна с всичка сила дръжката на счупения меч, оголи зъби, показа му смелото си лице. Долавяше миризмата на цветя. На цветя и кръв.

— Смъртта ви идва — прошепна тя.

Виалайн нададе писък и изскочи измежду колоните. Хвърли се на гърба на ниския мъж, стисна в сгъвката на лакътя си дебелия му врат и сграбчи китката на дясната му ръка. В опита си да я хвърли на земята той свали щита надолу и Трън се възползва от пролуката. Хвърли се към него, лявото ѝ коляно поддаде и болката прониза целия ѝ крак, но тя успя да се задържи на крака като се хвана за бронята му. Издърпа се нагоре и заби с крясък счупеното острие на меча си под брадичката му. Той отвори уста и от нея бликна кръв, после тримата се строполиха заедно на земята и Трън чу Виалайн да проскимтява, смазана под тежестта му.

Успя да се претърколи навреме — тежкото острие на секирата на ванстерландеца проблесна, стовари се върху ризницата на дебеловратия и потъна дълбоко в гърдите му. Трън успя някак да скочи на крака — или по-скоро да заподскача на един — докато ванстерландецът се бореше да измъкне секирата си.

— Бранд! — изкрещя пресипнало. Чу стъпки зад гърба си, извърна се рязко и видя проблясване на метал. Дюкът я удари с юмрук в лицето и главата ѝ се лашна леко настрани, но ударът му беше направо смехотворен — дори не я зашемети.

Тя се вкопчи с две ръце в позлатения му нагръдник:

— Само толкова ли можеш? — изсъска в лицето му, но вместо думи, от устата ѝ бликна кръв и потече по брадичката ѝ.

В устата ѝ имаше нещо. Нещо твърдо и студено притискаше надолу езика ѝ. В този момент осъзна, че не я беше ударил с юмрук. Беше я пронизал с кинжал в едната буза, през устата и през другата. Острието беше между зъбите ѝ, а ръката на дюка все още стискаше дръжката.

Двамата се вторачиха един в друг, невярващи на случващото се. Недоумяващи как тя е още на крака. Изведнъж, учудването в очите му изчезна и те проблеснаха гневно.

Трън усети острието на кинжала да помръдва в устата ѝ — той се опитваше да го измъкне от лицето ѝ — и тя го захапа с всички сили. Изрита дюка с коляното на ранения си крак в ребрата и изви глава, отскубвайки хлъзгавата от кръв дръжка на кинжала от ръката му. Изблъска го от себе си и залитна настрани. Острието на секирата на ванстерландеца закачи едва рамото ѝ и отскубна облак листа от храстите зад гърба ѝ. Трън закуца заднешком към фонтана.

Всеки има план, докато не прокърви, а сега тя кървеше. Кракът ѝ беше целият горещ от кръвта по него. Лицето ѝ лепнеше. Дотук с плановете. Издиша тежко и от носа ѝ пръснаха ситни капчици кръв.

Стисна дръжката на кинжала и го изтегли от бузата си. Излезе с лекота. Май и един от зъбите ѝ излезе с него, не беше сигурна. Богове, как само ѝ се виеше свят. Кракът ѝ беше спрял да тръпне. Не го усещаше. Беше напълно безчувствен, мокър, а коляното ѝ трепереше. Чуваше го как пляска по вътрешността на подгизналия от кръв крачол.

Беше замаяна.

Разтърси глава, за да се отърве от замайването, но стана по-лошо. Размазаната пред очите ѝ градина се заклати на една страна, на друга.

Дюк Микедас беше извадил меч и влачеше тялото на дебеловратия, за да стигне до императрицата.

Трън вдигна кинжала, но той беше толкова тежък. Сякаш цяла наковалня беше окачена на върха му. Светлините на факлите проблеснаха и затанцуваха пред очите ѝ.

— Хайде де — изграчи предизвикателно тя, но езикът ѝ беше подпухнал и думите излязоха завалени.

Ванстерландецът се усмихна и започна да я изтиква бавно назад към фонтана.

Тя се спъна, залитна и посегна да се хване за нещо. Коляното ѝ се огъна, но тя някак успя да остане права.

Беше на колене. Във вода. Видя стрелкащи се под тъмната повърхност риби.

Виалайн изкрещя отново. Беше пресипнала от викане.

Ванстерландецът завъртя секирата, острието ѝ улови светлината на факлите и описа размазана оранжева дъга пред замъгления поглед на Трън.

„Недей да коленичиш“, каза императрицата, но тя не можеше да се изправи.

Чуваше дишането си, накъсано, хриптящо.

Не звучеше добре.

Богове, колко бе изморена.

— Бранд — смотолеви едва.

Той изкачи тичешком стъпалата.

Зърна притъмняла градина, бели каменни пътеки между окичени с цвят дървета, статуи и трупове по земята около осветен от факли фонтан…

Трън беше на колене във фонтана, вкопчена с една ръка в мокрия камък, издялан под формата на оплетени змии и кинжал в другата. Беше цялата в кръв: лицето ѝ беше червено, разкъсано, дрехите ѝ разпрани, почернели и залепнали по нея, а водата във фонтана розовееше.

Пред нея стоеше мъж със секира в ръка. Ванстерландецът от пазара.

Звукът, който се изтръгна от гърлото на Бранд наподобяваше този на свистящ чайник. Звук, какъвто не бе издавал никога в живота си и какъвто не бе чувал да излиза от човешко гърло.

Той хукна по пътеката като разярен бик. Ванстерландецът извърна глава и очите му се облещиха от изненада. В следващия миг Бранд го връхлетя, отлепи от земята и отнесе както северният вятър носи сухи листа по земята, преди да го стовари с всичка сила в една от статуите.

Ударът беше толкова силен, че сякаш целият свят се разтресе. Толкова силен, че Бранд бе заглушен от чаткането на собствените си зъби. И толкова силен, че статуята се пречупи на две и горната ѝ половина се пръсна на едри парчета по тревата.

Щеше да чуе тежкия стон на ванстерландеца, ако главата му не бучеше от нахлулата в нея кръв, бушуваща като майка Море по време на буря — беше напълно заслепен и заглушен от нея. Сграбчи с две ръце главата на ванстерландеца и започна да я блъска в мраморния пиедестал на статуята, веднъж, два пъти, три, четири. Полетяха парчета мрамор и той продължи да блъска главата, докато черепът не омекна в ръцете му. После захвърли гневно ванстерландеца настрани.

Трън се беше свлякла във фонтана, облегната на каменната статуя в средата му, а лицето ѝ беше смесица от странни цветове: бледа като восък кожа, прорязана от струйки кръв, разкъсани бузи, брадичка и устни — почернели от съсиреци.

— Назад! — изкрещя някой. Беше възрастен мъж с позлатен нагръдник и плувнало в пот лице. Държеше императрица Виалайн пред себе си и беше опрял острието на меч с инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка в гърлото ѝ. — Аз съм дюк Микедас! — изрева той, сякаш името щеше да го предпази като щит.

Но името е просто име. Бранд изви устни, оголи зъби и пристъпи напред. Изръмжа и ръмженето изгори гърлото му като драконов огън. Той изрита от пътя си един от труповете и тръгна към мъжа.

Дюкът дръпна рязко меча от гърлото на императрицата и го насочи към Бранд, поклащащ се неуверено в ръката му:

— Предупреждавам те, наза…

Виалайн сграбчи ръката му, впи зъби в пръстите му и се отскубна с писък. Дюкът вдигна меча, но Бранд вече летеше към него, надавайки онзи нечовешки звук — остър, писклив, клокочещ в гърлото му. Не мислеше дали прави добро, нито дали стои в светлото, искаше просто да разкъса този човек с голи ръце.

Острието одраска главата му и се отплесна от рамото му. Може би го поряза, може би не — на Бранд му беше все едно. Ръцете му се сключиха около тялото на дюка и го стиснаха в здрава прегръдка. Беше едър мъж, но Бранд бе удържал цял кораб с тези две ръце. Той вдигна Микедас от земята сякаш беше бала сено.

Понесе се с едри, тътнещи скокове към края на моравата, като с всеки следващ вдигаше дюка все по-високо и накрая го държеше над главата си.

— Не можеш… — изпищя Микедас, когато Бранд го хвърли напред. Тялото му прелетя над каменния парапет и сякаш увисна за момент над празното пространство от другата страна — със смрачаващото се небе зад него, все още с меч в ръка и изписан на лицето ужас. Писъкът му премина в задавено хъркане и размахал безпомощно ръце и крака, той изчезна в бездната.

— Боже — изграчи Виалайн.

Отдолу се чу хрущящ трясък, когато тялото на чичо ѝ срещна земята, последван от продължително дрънчене.

После стана тихо.

Дългове и обещания

Трън отвори очи. Беше тъмно.

Тъмнината отвъд последната врата? Опита да помръдне и болката я остави без дъх. Не беше ли единственото хубаво нещо на смъртта това, че повече няма болка?

Усети превръзка на лицето си и си спомни как се лашна главата ѝ, когато дюк Микедас я прониза в лицето. Издаде дрезгав стон. Гърлото ѝ беше сухо като стари, побелели от слънцето кости.

Забеляза тънък сноп светлина и примижа почти заслепена. Отметна завивката и бавно, много бавно, спусна крака от леглото. Имаше чувството, че цялото ѝ тяло е посинено, пребито, сковано до болка. Простена, когато тежестта ѝ падна върху левия крак и бедрото ѝ, избухна в изпепеляваща болка, която плъзна нагоре към гърба и надолу към коляното.

Напипа стена и опряла ръка на нея, закуца и завлачи крака по пода.

Богове, болката в крака беше непоносима, но когато присви очи и изкриви лице — о, богове, каква болка. Проскимтя и — о, богове, гърдите и гърлото ѝ изгаряха от болка. Дори очите ѝ я заболяха, когато сълзите потекоха. Светлината се оказа процеп под врата и тя постави немощно длан на нея и бутна.

Тръгна напред, заслонила с ръка очи, заслепена сякаш гледаше право в слънцето, въпреки че беше просто свещ. Дебела свещ с набодени във восъка игли за коса със скъпоценни камъни на краищата им. Видя ронещата се мазилка на стена, нахвърляни по земята, хвърлящи дълги сенки по дъсчения под, дрехи и разхвърляни завивки на легло, потънало в сянка…

Трън закова на място. Видя гръб, тъмна гола кожа и дълги, тънки, ясно очертани мускули. Чу някой да стене тихо, женски глас, после мъжки, после заедно, нечия бледа ръка се плъзна по гърба — дълга, слаба и усукана, с крива длан, завършваща с един-единствен, недорасъл пръст.

— Хръъ — изграчи тя и облещи от изненада очи. Жената извърна рязко глава. Черната коса беше паднала през лицето ѝ, имаше белег на горната устна през чиято цепка проблясваше бялото на зъбите ѝ. Сюмаел. И отец Ярви под нея.

— Хръъ. — Трън не можеше да продължи напред, не можеше и да се върне назад, затова заби поглед в пода. Лицето ѝ изгаряше от болка, а сега и от срам. Опитваше се да преглътне, но не успяваше, имаше чувството, че никога повече няма да преглътне слюнка с тази тръпнеща от болка уста.

— Будна си. — Отец Ярви скочи от леглото и намъкна панталони.

„Будна ли съм?“ — искаше да каже Трън, но вместо това успя да каже само „хръъ“.

— Сега обратно в леглото, преди да си отворила раната на крака. — Пасторът я подхвана през кръста и с негова помощ Трън закуца обратно към тъмния отвор на вратата.

Не се сдържа да не погледне през рамо, докато прекрачваше прага. Сюмаел се беше изтегнала гола на леглото и я гледаше с премрежен поглед, все едно нищо кой знае какво не беше станало.

— Боли ли? — попита я Ярви, докато я слагаше обратно в леглото.

— Хръъ — изръмжа Трън.

Отец Ярви сложи нещо в една чаша и Трън чу плискането на вода и тракането на лъжица, докато я разбъркваше:

— Изпий го.

Беше повече от отвратително на вкус и накара разкъсаната ѝ уста, подут език и пресъхнало гърло да щипят ужасно, но тя се насили да го преглътне и след това, ако не друго, успя да проговори:

— Мислех — изграчи Трън, докато той качи краката ѝ на леглото и провери превръзката на бедрото, — че си дал… клетва.

— Дал съм прекалено много. Трябва да наруша една, ако искам да спазя друга.

— Кой решава кои да спазиш?

— Ще спазя първата. — Той стисна здравата си длан в юмрук. — Да отмъстя на убийците на баща ми.

Трън започна да се унася:

— Мислех… че вече си… го направил… отдавна.

— На някои. Не на всичките. — Ярви я зави. — Сега заспивай, Трън.

Клепачите ѝ натежаха и тя ги затвори.

— Не ставай.

— Твое си…

— За бога: Виалайн. — Освен няколкото драскотини по бузата, по императрицата нямаше други следи от скорошната ѝ среща със Смърт.

— Аз да… — Присвила от напрежение очи, Трън понечи да седне в леглото, но Виалайн постави ръка на рамото ѝ и внимателно, но силно, я натисна обратно надолу.

— Не ставай. Приеми го като имперски декрет. — Като никога, Трън се предаде. — Лошо ли си ранена?

Трън понечи да излъже, но прецени, че нямаше да прозвучи убедително, затова просто сви рамене — в нейното състояние, дори това ѝ причини болка.

— Отец Ярви казва, че ще се оправя.

Все още с ръка на рамото ѝ, императрицата я погледна така, сякаш тя беше ранената:

— Ще ти останат белези.

— От един воин се очаква да ги има.

— Спаси ми живота.

— Първо щяха да убият мен.

— Значи си спасила живота и на двете ни.

— Бранд е изиграл роля в това, както чух.

— За което вече му благодарих. Но на теб още не съм. — Виалайн пое дълбоко дъх. — Развалих съюза ни с Върховния крал. Изпратих птици на баба Вексен. Информирах я, че без значение кой на кои богове се моли, враговете на Гетланд са мои врагове, а техните приятели — мои приятели.

Трън примига озадачено:

— Много щедро от твоя страна.

— Мога да си го позволя. Сега. Чичо ми управляваше империя в империята, но без него тя се срути като арка без заключващия ѝ камък. Послушах съвета ти. Да удрям първа и без милост. В момента съветът ми бива прочистван от предатели. Стражата ми също. — Трън забеляза хладина и решителност в погледа ѝ и изведнъж почувства облекчение, че е на нейна страна. — Неколцина успяха да се укрият извън града, но ще ги хванем.

— Ще бъдеш велика императрица — отвърна пресипнало Трън.

— Ако има нещо, което съм научила от чичо си, това е, че една императрица е толкова велика, колкото хората около нея.

— Имаш Сюмаел, а също…

Виалайн стисна рамото ѝ и я погледна с онзи искрен, въпросителен поглед:

— Би ли останала тук?

— Да остана?

— Като мой телохранител, например? Кралиците на север имат такъв, нали? Как го наричахте?

— Избран щит — прошепна Трън.

— Какъвто е бил баща ти. Ти се доказа като повече от достойна за това.

Избран щит. При това на императрицата на Юга. Да стои зад рамото на жената, която владее половин свят. Трън посегна към кесийката на врата си и напипа добре познатата издутина в нея, представи си как би се гордял с нея баща ѝ. Какви песни ще се пеят за това в задимените таверни, тесни къщи и огромната Зала на боговете в Торлби?

Но тези ѝ мисли надигнаха огромна вълна от тъга по дома, която почти я задуши:

— Трябва да се върна. Липсват ми сивите скали. Сивото море. Липсва ми студът. — Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя замига, за да ги пропъди. — Липсва ми майка ми. Пък и съм дала клетва.

— Не всяка клетва заслужава да бъде спазена.

— Човек спазва дадената клетва не заради самата клетва, а заради себе си. — Бяха думи на баща ѝ, прошепнати в ухото ѝ край огъня много отдавна. — Ще ми се да можех да се разкъсам на две.

Виалайн пое дълбоко дъх през стиснати зъби:

— Половин телохранител няма да ми е от никаква полза. Но аз очаквах такъв отговор. Ти, Трън Бату, не си птица, която може да се държи в клетка, пък било то и златна. Може би някой ден ще се върнеш тук по свое желание. И дотогава аз имам подарък за теб. Сещам се само за един, достоен за това, което направи за мен.

Тя извади нещо, от което струеше бледа светлина, която накара очите ѝ да заискрят, а дъхът на Трън да секне. Елфическата гривна, донесена от Скифър, открита в дълбините на Строком, където не е стъпвал човешки крак от Разкъсването на бог. Подаръкът, който „Южен вятър“ носи със себе си през целия дълъг път по „Божествена“ и „Непристъпна“. Дар, прекалено скъп за ръката на императрица.

— За мен? — Трън се заизвива в леглото в напразен опит да се дръпне, колкото може по-далеч от гривната. — Не! Не, не, не!

— Моя е и мога да я подаря на когото искам. И е просто подарък, не искам нищо в замяна.

— Не мога да я приема…

— Никой не отказва на императрицата на Юга. — В тона на Виалайн се прокрадна желязна нотка и тя вирна брадичка и изгледа властно Трън отвисоко. — Коя ръка?

Трън протегна послушно лявата си ръка, Виалайн нахлузи елфическата гривна на нея, прегъна я и щракна закопчалката. Светлината от кръглото прозорче се усили и започна да се променя от бяло в синьо и пак в бяло. Металът ѝ блестеше, съвършен като шлифован скъпоценен камък, а кръговете под стъклото се въртяха ли въртяха. Трън се вторачи в гривната със смесица от изумление и ужас. Безценна реликва. Неописуема красота. И сега стои на смехотворната ѝ, кокалеста китка. Нечувано великолепие — диамант върху купчина тор.

Виалайн се усмихна и най-после отдръпна ръка от рамото на Трън:

— Стои ти добре.

Ножиците щракаха по лявата половина на главата на Трън и косата ѝ се сипеше по рамото ѝ, падаше в скута ѝ върху бинтования крак и по каменните плочи на вътрешния двор.

— Помниш ли първия път, когато подстригах косата ти? — попита Скифър — Ви като вълче!

Трън вдигна едно от кичурчетата и го духна от пръстите си:

— Явно с всичко се свиква.

— С достатъчно усърдие. — Скифър захвърли ножиците настрана и изтръска попадалата по рамото на Трън коса. — С достатъчно пот, пролята кръв и тренировки.

Трън обходи с език непознатата повърхност на вътрешността на устата си, загрубяла и крива от шевовете, наведе се и изплю розова плюнка на земята.

— Кръв мога да ти обещая. — Тя изпъна крак и изкриви от болка лице, а елфическата гривна проблесна в ярко лилаво. — Но в момента за тренировка не мога да мисля.

Скифър седна срещу нея, преметна една ръка през рамото ѝ, а с другата потърка собствената си, остригана до кожа глава.

— Повече никога няма да тренираме заедно, гълъбчето ми.

— Какво?

— Чака ме работа за вършене. Прекалено дълго време прекарах далеч от синовете, дъщерите и внуците ми. Пък и сега само пълен глупак би се осмелил да твърди, че не съм изпълнила желанието на отец Ярви. Направих те смъртоносна. Или ако не друго, помогнах ти сама да станеш смъртоносна.

Трън прикова очи в Скифър и изпита странното усещане на празнина в стомаха.

— Тръгваш ли си?

— Нищо не е вечно на този свят. Но сега поне мога да ти кажа неща, които преди не можех. Имала съм всичко на всичко двайсет и двама ученика, но с нито един от тях не съм се гордяла така, както с теб. Нито един от тях не вложи твоето усърдие. Никой не се научи така бързо. Никой не показа кураж като твоя. — Тя се облегна назад и стисна с две ръце раменете на Трън. — Ти доказа, че си силна, както отвън, така и отвътре. Верен спътник. Страховит боец. Спечели уважението на другарите ти и страха на враговете си. Изиска го от тях. Измъкна го от тях.

— Но… — смотолеви Трън, стъписана и зашеметена от комплиментите така, както никога от ударите ѝ. — Аз имам още толкова много да уча…

— Истинският боец се учи докато е жив. Но най-добрите уроци са онези, които сам себе си научаваш. Време е сега ти да бъдеш учителят. — Скифър ѝ подаде секирата си, онази с гравираните на пет езика думи по облото острие. — Това е за теб.

Трън винаги бе мечтала да притежава оръжие като това. Достойно за герой от песните оръжие. Взе го, положи го в скута си и сведе поглед към лъскавата стомана.

— За боеца всичко е оръжие — промърмори тя. — Какво ще правя без теб?

Скифър се наведе към нея, стисна още по-силно раменете ѝ и прикова искрящи от вълнение очи в нейните:

— Каквото поискаш! Всичко, което поискаш! Приличен пророк съм и предвиждам велики дела в бъдещето ти! — С всяка следваща дума гласът ѝ се извисяваше, все по-силен и все по-силен. Тя вдигна един крив показалец към небето. — Ще се срещнем отново, Трън Бату, ако не от тази, от другата страна на Последната врата и аз ще тръпна от вълнение, слушайки за подвизите ти и ще се пръскам от гордост, че съм изиграла макар и малка роля в извършването им!

— Ще се гордееш и още как — отвърна Трън, преглъщайки сълзите си. Беше презирала тази странна жена. Беше я мразила и страхувала от нея. Проклина името ѝ през целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“. Но сега я обичаше като майка.

— Грижи се за себе си, гълъбчето ми. Но най-вече, бъди готова. — Ръката на Скифър се стрелна напред, но Трън я сграбчи преди да успее да я зашлеви.

Скифър се усмихна:

— И винаги удряй първа.

Отец Ярви отлепи превръзката и се усмихна:

— Добре. Много добре. — Опипа внимателно с пръсти раните на бузите ѝ. — Зарастват добре. Ходиш ли вече?

— Клатя се като пияница.

— Късметлийка си, Трън. Голяма късметлийка.

— Спор няма. Кое момиче не мечтае да го наръгат в лицето с кинжал?

— Нали? При това от дюк с благородна кръв в жилите!

— Да, да, боговете се усмихват над мен.

— Можеше да е в окото. Можеше да е в гърлото. — Той започна да топи един парцал в някаква отвара, миришеща на горчиви билки и да бърше лицето ѝ с него. — Белязана е за предпочитане пред мъртва, мисля аз, не си ли съгласна?

Трън пъхна върха на езика си в солената на вкус дупка на липсващия ѝ зъб. Точно в този момент не ѝ беше лесно да се смята за късметлийка.

— Как са белезите? И ми кажи истината.

— Ще отнеме време, докато заздравеят раните, но ще заздравеят добре. Имаш „звезда“ от лявата страна и „стрела“ от дясната. Със сигурност има някакъв скрит смисъл в това. Скифър щеше да знае, има набито око за поличби…

Трън нямаше нужда пророк да гадае по лицето ѝ:

— Ще приличам на чудовище, нали?

— Познавам хора с по-отвратителни недъзи. — Отец Ярви пъхна сакатата си ръка под носа ѝ и разклати напред-назад чуканчето на единствения пръст на усуканата длан. — Следващия път, гледай да не те наръгват.

— Хм — прихна Трън. — Лесно ти е да го кажеш. Някога бил ли си се срещу седем мъже наведнъж?

Той изстиска парцала във вдигащата пара купа и отварата в нея порозовя:

— Аз и един не съм побеждавал.

— Веднъж те видях да се биеш.

Той спря и я погледна:

— Така ли?

— Когато беше крал, видях те да се биеш с Киймдал в квадрата. — Ярви я зяпна, като никога сварен неподготвен. — И когато загуби, поиска втори двубой, но изпрати избрания щит на майка ти да се бие вместо теб. И Хюрик навря физиономията на Киймдал в пясъка.

— Воинът се бие — промърмори Ярви. — Кралят заповядва на други да се бият за него.

— Очевидно, пасторът също.

Той започна да маже нещо по бузите ѝ и раните започнаха да щипят.

— Сега се сещам коя беше. Тъмнокосото момиче сред момчетата около квадрата.

— Още тогава беше умен и хитър мъж.

— Нямах избор.

— Пътуването ти до Първия сред градовете се оказа по-успешно, отколкото някой бе очаквал.

— Благодарение на теб. — Той размота дълго парче превръзка. — Ти успя да направиш нещо, което с дипломация никога нямаше да постигнем. Издейства ни съюз с империята. Почти се радвам, че не те пребихме с камъни. Освен това си спечели награда. — Ярви почука с пръст по елфическата гривна, чиято светлина прозираше през ръкава ѝ.

— Щях да я върна, ако можех да я разкопчая.

— Скифър казва, че закопчалката повече не може да се разтвори. А аз казвам, че трябва да я носиш с гордост. Може и повече да не съм син на майка си, но кръвта ѝ още тече в жилите ми. Аз помня дълговете си, Трън. Също както ти твоите.

— Последните няколко дни имах много време за размисъл и припомняне на всякакви неща. Припомних си Тровенланд.

— Още един съюз, на който не смеехме да се надяваме дори.

— Май ти става навик да се сдобиваш с такива под път и над път. Мислех си за човека с отровата.

— Мъжът, когото уби?

Трън се вгледа в бледосините му очи:

— Твой човек ли беше?

Отец Ярви не остана изненадан от въпроса, но нито потвърди, нито отрече. Започна да превързва главата ѝ, сякаш въобще не я чу.

— Някой умен и лукав мъж като теб — продължи Трън, — който отчаяно се нуждае от съюзници и познава избухливия нрав на крал Фин, спокойно би могъл да нагласи нещата.

Той забоде игла през превръзката.

— И някое опърничаво момиче, трън в задника на целия свят, което нищо не разбира, спокойно може да се забърка в плановете му.

— Възможно е.

— Явно имаш ум в главата си. — Отец Ярви прибра внимателно останалите превръзки и ножа в чантата си. — Значи трябва да знаеш, че един умен и лукав мъж никога не разкрива плановете си. Дори пред приятели. — Потупа я по рамото и се изправи. — Кътай тайните си по-пестеливо и от запасите от зърно за зимата, казваше някога учителката ми. Сега си почини.

— Отец Ярви? — Той спря на прага и се обърна — … кой можеше да пие от водата в онази бъчва?

Със светлината зад гърба му бе просто тъмен силует на фона на светлия отвор на вратата и Трън не можеше да види лицето му.

— Някои въпроси е добре да не бъдат задавани, Трън. И още по-добре, да не получават отговор.

— Рълф вече започна да събира обратно екипажа. — Бранд подритваше с върха на ботуша си някаква несъществуваща прашинка по пода. — Неколцина нови, но иначе предимно старите физиономии. Кол няма търпение да започне другата страна на мачтата, така казва. Досдувой е намислил да проповядва словото на Единствен бог на север. Фрор също тръгва с нас.

Трън докосна превръзката на лицето си:

— Май сега и мен ще ме питат хората откъде са ми белезите, а?

— Геройски белези — отвърна Бранд и почеса своите, виещи се като змии през ръцете му. — Следи от велики дела.

— Не че красотата е от силните ми черти, нали така? — Настъпи неловко мълчание. — Отец Ярви каза, че си убил дюк Микедас.

Бранд примижа така, сякаш споменът му причиняваше болка:

— Земята го уби. Аз просто ги представих един на друг.

— Не се гордееш много с това.

— Не. Не съм сигурен, че съм докоснат от майка Война като теб. Нямам твоята…

— Ярост?

— Щях да кажа смелост. Гняв имам колкото искаш. Ще ми се да не беше така.

— Отец Ярви ми каза, че си ме носил на ръце през целия път обратно от двореца. Казва, че така си ми спасил живота.

— Всеки другар по гребло би направил същото.

— Въпреки това ти благодаря.

Той продължи да зяпа в пода, прехапа устна и най-после вдигна очи и я погледна.

— Съжалявам. За каквото и да съм направил. За… — На лицето му се изписа онова познато, безпомощно изражение, но този път, вместо да ѝ се прииска да го прегърне, на Трън ѝ се прииска да го удари. — Съжалявам.

— Не си виновен — изръмжа тя. — Нещата са каквито са.

— Ще ми се да не бяха.

— И на мен. — Беше прекалено уморена, пребита и наранена отвътре, за да си прави труда да разкрасява думите. — Не можеш просто да се насилиш да харесаш някого, нали?

— Май не — отвърна тихо той и на Трън отново ѝ се прииска да го удари. — Минахме през много, двамата с теб. Надявам се все пак да останем приятели.

Трън се насили да прозвучи колкото можа по-хладно. Хладно и заплашително като извадено от ножницата острие. Иначе сигурно щеше да избухне в сълзи, а това не беше готова да понесе:

— Не мисля, че ще се получи, Бранд. Не виждам как нещата ще се върнат към каквото бяха преди.

Устните му се извиха в горчива гримаса. Все едно той беше нараненият. Явно беше от вина и Трън се надяваше вината също да боли. Надяваше се да го боли поне наполовина колкото нея.

— Както кажеш. — Той се обърна да си върви. — Знаеш къде съм. Ако имаш нужда от мен.

Вратата се затвори и тя се озъби гневно, но болката моментално проряза лицето ѝ и от очите ѝ бликнаха сълзи. Трън ги изтри ядосано с ръка. Не беше честно. Никак не беше честно, но явно любовта също беше бойно поле, на което нямаше място за справедливост.

Веднъж се направи на глупачка и това беше предостатъчно. Трябваше да изтръгне подобни надежди преди да са пуснали по-дълбоки корени. Да попари семето им в зародиш. Закани се, че в момента, в който успееше да докуца до Рълф, ще поиска да я сложи на друго гребло за обратния път до дома.

Поне толкова ѝ дължаха, нали?

Странни връзки

— Тръгваш си, значи? — шумът от стъпките на Сюмаел кънтеше в коридора.

— До седмица — отвърна отец Ярви. — Иначе няма да успеем да се приберем преди „Божествена“ да е замръзнала. Винаги можеш да тръгнеш с нас. Не се преструвай, че не ти липсват студа и снеговете на севера.

— Оо — разсмя се тя. — Всеки топъл ден тук мечтая отново да измръзна до смърт. Винаги можеш да останеш тук. Не ти ли допада южното слънце?

— Прекалено блед съм за него. Веднага изгарям. — Той въздъхна дълбоко. — А и имам клетва за спазване.

Усмивката на Сюмаел повехна:

— Не мислех, че взимаш клетвите така на сериозно.

— Тази е различна — каза Ярви.

— Готов ли си да разкъсаш света, за да я спазиш?

— Надявам се да не се стига дотам.

— Хм, знаеш как става с надеждите.

— Аз знам — промърмори Бранд. Имаше чувството, че тези двамата водеха два различни разговора едновременно. Единият открит, другият — с думи между редовете. Но понеже по принцип не го биваше в разговорите, а също с нещата, скрити за окото, просто замълча.

Сюмаел отвори желязната решетка и ръждивите панти изскърцаха протяжно. Надолу тръгваха ръбести каменни стъпала и се губеха в тъмнината.

— Тя е там долу.

Сводестият таван на коридора беше покрит с избила на петна плесен. Нещо пробяга през коридора, когато светлината на факлата в ръката на Бранд попадна върху него.

— Аз ще говоря, ти просто ме следвай — каза му отец Ярви.

Бранд кимна колебливо:

— Че как иначе?

Спряха в края на коридора, препречен от пода до тавана с решетка. Бранд видя нечии очи в тъмното, вдигна факлата и пристъпи напред.

Някога пастор на Ванстерланд, после пратеник на баба Вексен, а сега просто майка Скаер, тя седеше на пода, облегнала гръб на стената от покрит с мъх камък. Беше килнала остригана до кожа глава на една страна, облегнала дълги, покрити с татуировки ръце на коленете си и провесила длани между тях. На едната ѝ ръка блещукаха пет елфически гривни от злато, стъкло и гладък метал. Някога Бранд би останал зашеметен при вида им, но сега, след като беше видял тази на ръката на Трън, те му се сториха просто лъскави дрънкулки.

— А, отец Ярви! — Скаер опъна напред крака и веригата тръгваща от желязната окова на единия ѝ глезен издрънча по пода. — Дошъл си да злорадстваш ли?

— Може би малко. Можеш ли да ме виниш за това? Все пак, заговорничела си срещу императрица Виалайн, опита се да я убиеш.

Майка Скаер издиша тежко през стиснати зъби:

— Нямам нищо общо с това. Баба Вексен ме изпрати тук да се погрижа това надуто, арогантно създание, дюк Микедас, да не направи някоя глупост.

— И как е, справи ли се? — попита Ярви.

Тя повдигна демонстративно веригата и я пусна обратно в скута си.

— Сам знаеш, пасторът винаги дава най-добрия съвет, но накрая владетелят прави каквото реши. Този за какво си го довел, да ме плаши ли? — Сините очи на майка Скаер се насочиха към Бранд и въпреки решетката, той настръхна. — Никак не е страшен.

— Напротив, доведох него за твое успокоение. Страшният ми човек пострада малко, убивайки седем мъже, докато спасяваше императрицата и така направи плановете ти на пух и прах. — Бранд си замълча и не каза, че той беше убил двама от мъжете. Не се гордееше с това, освен това не мислеше, че така искаха да чуят хората историята. — Но тя се оправя бързо. Може пък по-късно да я доведа да те сплаши.

Майка Скаер извърна поглед:

— И за двама ни не е тайна, че за мен няма да има „по-късно“. Трябваше да те убия в Амвенд.

— Да, помня, искаше да разпилееш вътрешностите ми за храна на враните. Но какво каза тогава Гром-гил-Горм: „Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш?“

— Първата грешка, която допусна с теб. Втората беше, че ти се довери.

— Е, и той като крал Удил е истински воин, а воините предпочитат да действат, вместо да мислят. Именно затова се нуждаят от пастор до себе си. И именно затова той има такава остра нужда от теб в момента. И затова, подозирам аз, баба Вексен побърза да те отстрани от мястото ти до него.

— Не мисля, че ще получи каквато и да е помощ от мен оттук насетне — отвърна майка Скаер. — Ти, баба Вексен и дюк Микедас се погрижихте за това.

— О, не съм напълно убеден — каза Ярви. — До седмица поемам обратно по „Божествена“. Връщаме се в земите около Разбито море. — Той нацупи устни и почука замислено по тях с показалец. — И като пристигнем у дома, няма да ни е кой знае какъв проблем да изпратим един от пътниците на кораба ми по-нататък до Вулсгард, прав ли съм, Бранд?

— Никакъв проблем — отвърна Бранд.

Ярви повдигна учудено вежди, сякаш идеята току-що го бе осенила:

— Може би ще се намери място на кораба ни за майка Скаер?

— Разделихме се с една мистериозна, гологлава жена. — Бранд сви рамене. — Отваря ни се място за друга.

Пасторът на Горм ги изгледа изпод свъсени вежди. Беше заинтригувана, колкото и да не ѝ се искаше да го покаже:

— Не си играй с мен, момче.

— Никак не ме бива в игрите — каза Бранд. — Имах кратко детство.

Майка Скаер размърда бавно дълги ръце и крака, изправи се и босите ѝ стъпала изшляпаха по пода. Тръгна към решетката и когато веригата ѝ се опъна, спря и се наведе напред. Светлината на факлата заигра по изпитото ѝ, потънало в сянка лице.

— Предлагаш ми обратно живота ми ли, отец Ярви?

— Откривам го в ръцете си и не виждам друга полза от него там.

— Хм. — Майка Скаер повдигна вежди. — Много апетитна стръв. И в нея не се крие желязна кукичка, така ли?

Отец Ярви на свой ред се доближи до решетката и лицата им се озоваха на една педя разстояние:

— Имам нужда от съюзници.

— Срещу Върховния крал? Че какви съюзници мога да ти намеря аз?

— Имаме ванстерландец в екипажа ни. Добър човек. Силен зад греблото. Силен в стената от щитове. Прав ли съм, Бранд?

— Силен зад греблото. — Бранд си спомни как Фрор ревеше с пълно гърло „Песен за Бейл“ от билото на хълма над „Божествена“. — Силен в стената.

— Гледайки го да се бие рамо до рамо с мъже от Гетланд, осъзнах колко много си приличаме — каза Ярви. — Молим се на едни и същи богове, под едно и също небе. Пеем същите песни, на един и същ език. Заедно опъваме гръб под все по-тежкия хомот на Върховния крал.

Майка Скаер изви презрително устни:

— И ти ще ни освободиш от теглото, така ли?

— Защо не, ако така ще освободя Гетланд. Не ми допадна робския нашийник на капитан на търговска галера. Този на точещ лиги в Скекенхаус дърт глупак ми допада още по-малко.

— Съюз между Гетланд и Ванстерланд? — Бранд поклати мрачно глава. — Бием се помежду си отпреди да има върховен крал. Отпреди да има Гетланд. Пълна лудост.

Отец Ярви извърна поглед към Бранд и той прочете предупреждение в погледа му:

— Границата между пълна лудост и хитър план е една много тънка нишка.

— Момчето е право. — Майка Скаер пъхна ръце между решетките и провеси длани. — Има древни вражди помежду ни, дълбока омраза…

— Има само дребни дрязги и плитко невежество. Остави гневните изблици на воините, майко Скаер, ние с теб имаме повече ум в главите си. Баба Вексен е истинският ни враг. Тя те откъсна от мястото ти и те прати да ѝ вършиш робската работа. Не я е грижа нито за Ванстерланд, нито за Гетланд, за никой от нас не я е грижа. Интересува я само властта.

Майка Скаер наклони леко глава на една страна и присви очи:

— Никога няма да победиш. Тя е прекалено силна.

— Дюк Микедас беше прекалено силен, но ето че сега и властта, и главата му лежат на земята, пръснати на парчета.

Тя присви още повече очи:

— Крал Удил никога няма да се съгласи.

— Остави на мен грижата за крал Удил.

Майка Скаер почти притвори очи:

— Гром-гил-Горм никога няма да се съгласи.

— Не се подценявай, майко Скаер, аз лично не се съмнявам, че можеш да бъдеш страшно убедителна.

От очите ѝ останаха просто две тънки цепки:

— Но май не колкото теб, отец Ярви. — Тя отвори рязко очи и стрелна ръка напред между прътите на решетката така бързо, че Бранд подскочи от изненада и за малко не изпусна факлата. — Приемам предложението ти.

Отец Ярви пое ръката ѝ и тя, с неочаквана за жена сила, го притегли към себе си:

— Но да сме наясно, не обещавам нищо.

— В последно време почти не се интересувам от обещания. Ако искаш да подчиниш някого на волята си, по-добре му предложи каквото иска, вместо да го караш да дава клетви. — Ярви отскубна ръката си от нейната. — По „Божествена“ ще бъде студено. На твое място бих си взел топли дрехи.

Докато вървяха обратно по тъмния коридор, отец Ярви постави длан на рамото на Бранд:

— Справи се добре.

— Но аз почти не говорих.

— Така е. Но мъдрият се познава по това, че знае кога да си мълчи. Ще се изненадаш да разбереш колко много умни хора така и не научават този урок.

Сюмаел чакаше при решетката:

— Получи ли каквото искаше?

Ярви застана пред нея:

— Всичко, което исках и повече, отколкото заслужавам. Но, както изглежда, сега ще го оставя зад гърба си.

— Съдбата понякога е жестока.

— Обикновено е.

— Можеш да останеш.

— Можеш да дойдеш с мен.

— Но в края на краищата, всеки е това, което е. Аз съм съветник на императрицата.

— А аз — пастор на крал. Всеки със своя товар на раменете.

— И когато те чака товар за вдигане… — Сюмаел се усмихна.

— По-добре вдигай, вместо да се жалваш.

— Ще ми липсваш, Ярви.

— Имам чувството, че оставям зад гърба си частица от себе си.

Двамата останаха за момент така, приковали очи в тези на другия, после Сюмаел пое дълбоко дъх:

— На добър път. — Тя се обърна, изпъна гръб и се отдалечи.

Отец Ярви се подпря на желязната решетка с изкривено като от болка лице и се свлече на нея. Бранд почти му подаде ръка, но си спомни за това по какво се познава мъдрият и си замълча. Малко след това пасторът се изправи.

— Събери екипажа, Бранд — каза той. — Чака ни дълъг път.